Врати към Ада

Бележка от автора: Това е нещо, което написах в далечната 1996 година, когато съм била на възрастта на повечето от потребителите на форума тук. Поствам фика без да правя редакция или някакви други корекции. Сега като го гледам от позицията на времето, ако го пишех в момента нямаше да изглежда толкова кухо. Щях да добавя описания и много други неща. Псото исках да покажа, че ако четеш много стойностни книги, нивото ти ще се вдигне изключително много, а стилът ти на писане буквално сам ще дойде!




Дейвид изгледа тъмната сянка, която се открояваше на лунната светлина, проникваща през прозореца. Все още сънен той не реагираше адекватно... Дори не знаеше какво го накара да се събуди така внезапно. Не успя да изкрещи за помощ. Силуетът се ориентира много бързо в тъмнината, запъти се право към леглото и се наведе над него. Една малка ръка затисна устата му, преди още да се е изправил в леглото.
-Ш-шт, тихо, Дейв! Аз съм.
Познат глас. Ейнджъл?! Той издърпа ръката й.
- Какво правиш тук? - прошепна. - Тъмно е. Колко е часа?
Тя намери ключа на нощната лампа и го включи. Слабата светлина освети лицето й. Тъмнорусата й коса бе опъната назад в дебела плитка. Очите й огледаха стаята, преди да седне на леглото до него. И го загледа втренчено.
- Дойдох да те видя.
- Посред нощ?! - той седна в леглото си. - Ами ако вашите се притеснят?
Устните й се свиха в презрителна гримаса.
- Не се притеснявай за тях. Гигурно спят деветия си сън.
- По дяволите, Ейнджъл! Живееш на две мили от тук... - той я огледа по-добре и сепнато си пое дъх като видя... дрехата й! - По нощница?! Минала си през целия град по нощница?! Колко е часа?...
Тя притисна пръст до устните му, за да спре гневният поток от думи, който се канеше да изговори той.
- Ш-шт, няма нищо, Дейв! Никой не ме видя. Повод за притеснение също няма. А колкото до часа, не знам колко е. Когато се измъкнах от... - тя замълча за миг, явно търсеше думи. - ... показваше два.
- Защо не се облече?...
Ейнджъл поклати глава и по устните й пробяга усмивка.
- Някой казвал ли ти е, Дейв, че много говориш?
Той прокара пръсти през рошавата си, тъмна коса и кафявите му очи отново я изгледаха. Светлината на нощната лампа правеше лицето й да изглежда почти детско и невинно. И как иначе, беше едва десетгодишна. Той бе с цели четири години по-голям от нея, но винаги я бе защитавал. Възприемаше я като своя сестра. Нали той самия си нямаше друг. Ейнджъл не сваляше очи от него. Стори му се, че тя иска да му каже нещо. Затова я погали по бузата.Тя наведе лицето си към ръката му и уникалните й очи се затвориха. Дейвид никога не беше виждал такива светлозелени ириси. Тя беше изключително красива!
- Какво има, Енджи?
Ръцете й се стрелнаха напред и тя го прегърна здраво през врата. Лицето й се скри в рамото му. Той пое тежестта й и притисна малкото й тяло до гърдите си. неговите ръце галеха гърба й и това продължи до момента, в който разбра, че плаче. Усещаше горещите й сълзи да се стичат надолу по голите му гърди. Застина. Издърпа я на една ръка разстояние от себе си и се вгледа продължително в нея. Сълзите й течаха по бузите й, но на лицето й нямаше гримаса.
И той зададе въпроса си отново:
- Какво има, Енджи? - пръстите му стиснаха нейните в желязна хватка. - Какво се е случило? Да не би някой да те е ударил? - Дейвид от край време не харесваше нито родителите й, нито брат й, нито сестра й.
- Нищо. - тя издърпа ръката си и изтри сълзите с опакото на дланта си. В ъглите на устата й потрепна плаха усмивка. - Нищо не е станало. Исках да те видя. Това е.
- Защо?
- Ами не знам. - тя вдигна рамене. - Просто исках да те видя.
Той си пое дълбоко дъх. Облегна се назад и отвори ръце.
- Искаш ли да те прегърна? Ела, детко!
Ейнджъл сабу маратонките си и се покатери на леглото до него. Сгуши се в обятията му и остана смълчана много дълго време. Той разплете плитката й и започна да прокарва пръсти през гъстите кичури. До носа му достигна сухия аромат на лимон и това го обезоръжи. Неволно си помисли, че този аромат винаги ще му напомня на нея. Отпусна се, усещайки приятната тежест на тялото й. Вече бе помислил, че е заспала, когато го събуди въпроса й:
- Обичаш ли ме, Дейв?
- Да, момичето ми! - отговори без коле*ание той. - Винаги ще те обичам!
- А ще ме обичаш ли, ако... ако аз стана лоша?
- Какво искаш да кажеш?
- Просто отговори на въпроса ми, Дейв!
Той въздъхна примирително.
- Дори тогава, глупачето ми! - Дейв я притисна по-силно до гърдите си, усещайки как някаква празнота в него се запълва. - Дори тогава...
Очите й отново се напълниха със сълзи, но тя премига няколко пъти. Пръстите й погалиха лицето му.
- И аз те обичам, Дейв! Не знаеш колко много те обичам. Нямаш си дори и най-малка представа... И винаги ще е така. Обещавам ти!
... Когато се събуди на сутринта, нея вече я нямаше. Беше си отишла. Кога, той не помнеше. Изобщо не му мина през ума, че Ейнджъл се е сбогувала с него.






Децата носят щастие и радост. Родителите намират утеха в тях. В образа на детето превъплащават мечтите и желанията си, техните неуспехи в дадено поприще, се превръщат в успехи за детето и то съдържа нещо божествено и недостижимо, нещо, което го отделяше от възрастните.
А той недоумяваше. Къде се крие това съвършенство в детето пред него или тя бе някаква аномалия, изкривена от логичния свят, в който и двамата живееха! Десетгодишното момиче галеше черната котка, която лежеше по гръб на коленете й и кротко мъркаше. Шерифът се взираше напрегнато в нея, опитвайки се да отхвърли мисълта, да отрече истината, да се събуди от кошмара... Ейнджъл, Ейнджъл! Какво направи, момичето ми? Не. Не е възможно. Тя не би извършила такова нещо. Тя беше малка. Дете! По дяволите, не можеше да обвини едно дете в извършването на две убийства и опит за убийство! Защото в ранното утро на 23 юли 1993 година бяха открити два трупа, а час по-късно бе намерен седемнайсетгодишния й брат с дълбока прободна рана в лявата ръка. Беше изгубил много кръв и изпаднал в безсъзнание. По-малката сестра, осемгодишната Сейджа, плачеше над трупа на баща си в кухнята, а Ейнджъл беше изчезнала.
Шерифът уважи скръбта на Сейджа и я настани временно у дома си, а няколко часа по-късно извести новината на дядото и бабата в Далас, единствените живи роднини на децата. По-късно същия ден Джак излезе от безсъзнание и преборвайки се със шока, беше казал на шерифа, че сестра му - десетгодишната Ейнджъл Мириам Плъмър, е убила майка и баща си, а след като той им се притекъл на помощ, тя го промушила с кухненския нож в ръката. Отблъснал я със всичката сила, която му останала и се добрал до банята, където се заключил.
- Изчезнала е, Джак! - беше казал тогава шерифа Кроукс.
Джак го погледна и зелените му очи се свиха.
- Какво искаш да кажеш?
- Точно това, което казах. - той се завъртя в болничната стая. Умът му се опитваше да възприеме казаното от Джак. - Няма я. Изчезнала е. Имаш ли представа къде може да е?
- Не знам къде е. Но познавам човек, който може да знае къде е.
- Така ли? - Кроукс спря рязко. - Кой?
- Чакай да се сетя... Момчето се казваше Дейвид. Той много я защитава в училище. Забелязах, че Ейнджъл е много привързана към него. Но как му беше фамилията? Дейвид... Дейвид Купър! Да. Така се казва.
Стаята потъна в тишина. До тях долетя приглушения звук на трактора на стария Майки. Далечни гласове и ругатни. Слънцето препичаше жарко, а по стария селски път се вдигаше прах и пушилка до Бога. Добрият, стар Фолксън. Никога нямаше да се промени. Внезапно шерифът Кроукс се сети, че трябва да върне онези лагери на Мартин Вейл.
Момчето, към което го насочи Джак, беше още по-шокирано и от него. А онова, което видя на лицето му, го накара да се запита какво точно изпитва към малката Ейнджъл.
- Защо я търсите? Какво е направила?
- Знаеш или не знаеш къде да я намеря?
- Зависи какво е направила. - Дейвид усети студени тръпки.
- Виж, момче, ще си помисля, че нарочно я криеш някъде, а това няма да е добре за теб! Къде е тя?
Дейвид разтърси глава. Той изключи машината, с която косеше тревата зад къщата им. Нещо го задуши. Почувства , че нещо е станало с Ейнджъл и той рискува да попита отново:
- Какво е направила?
На шерифа съвсем му писна. От петнадесет години не се бе занимавал с нищо по-сериозно от пиянски сбивания, а това с Ейнджъл вече го довършваше, преди да е започнало. По дяволите!
- Убила е родителите си! Ето какво е направила малката глупачка!
Лицето на Дейвид пребледня. Той се облегна на дървената ограда, впрели невярващ поглед в шерифа.
- Това е... Това е... невъзможно! - пауза. - Тя не е способна на убийство! Познавам я...
- Така ли?! Е, аз мога да ти кажа, че не я познаваш. Брат й е на съвсем друго мнение. И как да не е - малката дори посегнала на него! - шерифът нетърпеливо го изгледа. - Знаеш ли къде е?
О, той знаеше! Разбира се, че знаеше, но умът му машинално изключваше всички твърдения на шерифа.
- Да. - отговори едносрично той. - Но иска след това да я видя!
Търпението на шерифа отново бе на път да се изчерпи.
- Кажи къде е, мамка му, иначе те тиквам в ареста без много да му мисля, моето момче!
- Нали знаете онази порутена плевня до Рейст Ривър на четири мили от тук? Често ходехме там...
Шерифът Кроукс се обърна. Чертите на лицето му се бяха изострили, а мускулите на тялото му потръпваха от напрежение.
- Сигурен ли си? Всъщност няма значение, лично ще проверя.
Очите на Дейвид се взираха в някаква въображаема точка над лявото рамо на шерифа.
- Ибещахме си, че когато един от двама ни изпадне в беда, другия трябва да го потърси в Рейст Ривър. - Дейвид се отърси внезапно и извика след Кроукс, който вече бе стигнал до вратата. - Искам да я видя!
Пред очите на шерифа всички събития, които бяха станали за два дни се нижеха като кадри от онези черно-бели филми с Чарли Чаплин в началото на века. Само че тук нямаше нито комедия, нито пародия. Беше като в трагедия на Шекспир.
Сякаш предусещайки за какво мисли мъжът срещу нея, Ейнджъл вдигна глава и впи очи в неговите. Той очакваше да види всякакво друго чувство, а вместо това на лицето й се разля тъпа усмивка, която съвсем го довърши. Но очите й си останаха все така неподвижни. Очи на мъртвец. Шерифът съвсем ясно усети как студени тръпки разтърсват цялото му тяло. И преди тя да е казала нещо в своя защита, шарифът знаеше за вината й.
Вратата се отвори. " Най-после! " Джак се изправи на прага на вратата, а погледът му моментално се насочи към Ейнджъл. Прекрачи вътре, а след него влезе Сейжда със зачервени от плач очи. Ейнджъл не мръдна, не се обърна да види кой е дошъл, не проговори... Тя продължаваше да милва котката , а погледът й не се отделяше от шерифа. Само усмивката бе изчезнала от лицето й. Джак мина покрай нея и седна до шерифа. Сейджа подсмръкна и се настани в крайчеца на дивана до прозореца.
Бездушните очи на Ейнджъл се втренчиха за миг в сведената глава на Сейджа, а после се преместиха към джак и ги приковаха със страшна сила. Шерифът наруши мълчанието:
- Мисля, че знаеш за какво си тук, Енджи. Родителите ти са мъртви, а брат ти е ранен, както сама можеш да видиш по превръзките му. Ти ли го направи?
Кроукс изчака тя да каже нещо, ала тя остана мълчалива.
- Признаваш ли се за виновна?
Мълчание. Тя остави внимателно котето на земята. То се изправи и започна да се отърква в краката й. Кръвта по нощницата й беше засъхнала и то палата се носеше гнила миризма. Ейнджъл не беше яла цяло денонощие и сега й призля. Затвори за миг очи.
- Виновна ли си, Ейнджъл? Ти ли уби родителите си?
Изведнъж Сейджа избухна в плач и избяга навън. Ейнджъл дори не си направи труда да погледне към сестра си. Очите й проблеснаха в жесток сарказъм, който изкриви нежните черти на лицето й. Тя започна да се тресе, сложи ръка на устата си, но не можа да се сдържи и започна да се смее. Истеричният звук рикошира в стените и заля цялата стая. Изправи се, облегна длани на бюрото на шерифа и изсъска:
- Какво ти се иска да кажа, шерифе? Че съжалявам? Да, съжалявам... Съжалявам, че не довърших това копеле, което има наглостта да стои до вас! Тъпо ченге...
Вратата се отвори като на пружина и в стаята влетя Дейвид. Ейнджъл изненадано се обърна към него. Лицето му бе сериозно, а в ръката си държеше пистолет, който насочи срещу Джак. Шерифът сепнато си пое дъх. Той се изправи и понечи да заговори, но Дейвид изкрещя:
- Никой да не мърда! Иначе ще застрелям самодоволния тип до вас, шерифе!
Джак не реагира. Очите му се впиха в Ейнджъл и той се усмихна. Не каза нищо.
Ейнджъл сграбчи ръката на Дейвид, която стискаше пистолета.
- О, Дейв, какво правиш? - изпищя тя.
- Това, което трябваше да направя преди много време. - той кимна към Джак.
- Чукаш ли сестра ми, Дейв? - попита Джак.
Дейвид си пое дъх. Гневът почна да пулсира в слепоочията му. Това копеле се осмеляваше да обижда собствената си сестра! Ейнджъл застана пред дулото на пистолета.
- Дейв, не го слушай! Той точно това иска... - Тя не разбираше последните думи на брат си, но инстинктивно усещаше, че не е нещо хубаво. Усещаше също, че всички други разбират, а само тя е в неведение и това я вбеси. Тя погледна към Джак. - Слушай, Джак! Ако не млъкнеш още сега ще завърша започнатото!
Усмивката на Джак стана по-широка.
- Охо, малката ми сестричка защитава този идиот. Сигурен ли си, че не я чукаш, Дейв?
Ейнджъл погледна към Дейвид и застина. Той гледаше неподвижно, а ръката му с пистолета бе свалена до тялото му. Преглътна. Устните му се стиснаха в неподвижна линия.
- Ейнджъл, ти ли ги уби? - изшептя той - Аз... аз си помислих, че брат ти те е накарал да излъжеш и да поемеш неговата вина! Аз...
Дейвид се дръпна от нея. Кроукс се раздвижи. Мина покрай застиналата Ейнджъл и издърпа пистолета от ръката на Дейвид, отбелязвайки наум, че всички ичакваха отговора на момичето. Тя си пое дълбоко дъх и хвана ръката му.
- Да. Това е истината. - искаше да звучи по-меко, но не успя.
- Но защо?! Господи, защо, Ейнджъл?
Тя млъкна и наведе глава.
- Върви си, Дейв! Моля те!
Той поклати глава. Не можеше. Обичаше това момиче и сега недоумяваше защо го бе направила. То обърна глава и изгледа Джак. Лицето му изразяваше пълна апатия към ставащото в стаята. Отегчено потропваше с пръстите на здравата си ръка по плота на бюрото. Гневът на Джак избухна отново.
- Какво е станало с теб? - изкрещя.
- Върви си! Хайде, махай се! - отвърна му с крясък и тя.
Дейвид се извъртя на пети и излезе.
*** ***
На 4 септември 1993 година Ейнджъл Мириам Плъмър бе осъдена да излежава присъдата си в психиатричната клиника за душевно болни престъпници " Линкълн 01 " . Понеже беше дестегодишна, не можеха да я пратят на електрическия стол. На въпроса на съдията Сам Нойърбек: " Защо уби родителите си? ", тя отговори: " Защото бяха престъпници. "
Но животът продължи дори след това кърваво събитие за живущите в добрия, стар Фолксън! Но можеше ли той да се тече непроменен след това?