Ти *разказ*

-Хубаво е да си дете - казваше баба, когато оставах при нея в студиото, всеки път, когато родителите ми започваха да си крещят – Ти само подскачаш весело, мелек – говореше баба и прокарваше четката по бялото плато, творейки история.
Аз дрънках замислено с китарата, но мислите ми бяха бели гълъби под сини небеса.
Не я разбирах. Не разбирах тайнството, което се криеше в белите коси, в мъдрото изражение и в очите, изпълнени с тръпчиви спомени. Не разбирах как тя бе толкова талантлив художник, как от малка бях цялата в боя, но така и не можах да достигна нейното съвършенство.
Сега разбирам.
Спомням си много ясно началото на първи клас.
Двете момиченца, които се приближиха към мен и особено едното, което протегна ръка и ми се усмихна с тази великолепна усмивка, която никога не губеше. Номера й винаги беше за първо набиране в телефона ми.
- За спешни случаи, Сам – шегуваше се – Само звънни и вече съм при теб!
Бях в черно за първи път в живота си. Шофьора ми, държеше черният чадър така че да запази пепеляво русата ми коса от дъжда. Не беше истина. Защо? Защо моят номер не бе на първо място в телефона й?!
Дъжда падаше тежко. Всяка капка отекваше в мен като последните думи, които и казах.
В същият ден се скарахме жестоко. Аз и Джо. В последният месец постоянно спорехме.
- Наркоманка! – нарекох я, усетих как се напряга –Умът ли се изгуби! – не можех да престана, онова малко момиче от първи клас ме гледаше, така сякаш и бях чужда, изплаших се.
Не исках да я изгубя. Изгубих я.
Помня как издърпа гневно ръката си и слезе надолу по стълбите. Тръгнах към нея. Мислех да продължа да натяквам! Що за приятелка бях?
Свръх доза наркотици.
Тази година щеше да й бъде последна. Щеше да завърши с мен. Ние! Обеща ми, че ще хвърлим шапките си заедно, че ще идем в най – добрият клуб и ще празнуваше до сутринта.
Защо ме излъга?
Боли ме!
Боли ме, защото си една лъжкиня! Чуваш ли ме, майната ти Джо!!
И тя беше момиченцето, с което играехме на дама, и тя беше момиченцето, което ми сплиташе косата, и тя беше момиченцето, което не им позволи да ме ударят, и тя беше приятелят, който долетя и ме прегърна, когато той ме нарани, и тя беше човекът на когото разчитах, когато нашите се развеждаха, и тя беше първият човек, който ме зашлеви силно, от обич, когато тръгнах по път, който не беше моят, и тя беше, и тя беше, а сега съм само аз…
Джо, здравей!
Студеният ти камък е обграден с рози – усмихват се, вместо теб.
Аз съм студентка.
Записах психология.
Знам.
Това не беше моя мечта. Твоя беше, но аз ще я изпълня.
Липсваш ми. Липсваш ми и през есента, и през зимата, през пролетта и лятото.
Липсват ми нощите, в които спях у вас. Дългите разговори и това, че когато сгафех и мама щеше да ме накаже до живот, ти се обаждах, за да измислим нещо.
Джо, здравей!
Завърших.
Работя като психолог.
Помагам на хората и изслушвам проблемите им.
Права беше. Хубаво е да виждаш, как се освободават.
Джо, здравей!
Ще се омъжвам!
Джо, здравей!
Имам дъщеря…
Джо, здравей!
Научих се да рисувам , така както баба.
Косата ми сега е бяла като нейната.
Приятелко, аз остарях.
Облаците понякога надвисваха. Борите разкъсваха небето на живота ми. Дъждът се опитваше да ме повали.
Пясъчните замъци се рушаха пред очите ми. Мечтите ми, като малко момиче не се сбъдваха.
Но ти винаги беше там, тиха, спокойна, готова да чуеш моето :
Джо, здравей!
Не ти, приятелко, имаше нужда от него.
Аз.
Научих, че този свят не за чистите. Разбрах, че този път не е за щастливите.
Света, в който остарявам е на победителите.
Пътя, по който моята внучка тръгва е пътя на силните..
А, аз остарявам Джо…
Остарявам…