Играта - без изход...

Пон Дек 27, 2010 7:46 pm

Someday I'll talk about it
One day I'll mention it to you
Someday I'll be over this and strong like you

Така започна песента на живота ми. Така и продължава. Кръговрат – това бе моето съществуване. Игра на загуба. Състезание на страдание. Така набързо изминах всичкия път. Профуча през мен без да се усетя. Губих, страдах, бягах... И сега отново бягам. Чувствах се като престъпник. А не бях ли? Да се състезаваш със смъртта си беше чисто престъпление. А защо точно аз? Защо не някой друг? Де да знаех... Всеки път ми отнемаше по нещо, всеки ден казвах „сбогом” на някого, цял живот лях сълзи... Знаете ли, писна ми! Но вече бях прекалено затънала в тази игра. Не трябваше даже да започвам. Защо го направих тогава? Да видя колко ще успея да издържа. Е, издържах всичко. Няма да забравя обаче онзи ден. Деня, в който цялото ми същество крещеше неспирно „не го прави”, а аз не му обърнах внимание. Знаех, че щях да съжалявам. Вътрешно го знаех, но това не бе достатъчно. Трябваше да се спра, когато наистина можех. А сега беше просто невъзможно.
Беше нощта, в която разбрах, че вече съм изгубила състезанието. В която загубих него.
Лекс и аз стояхме на външните стълби в къщата ми. Макар и покривът да скриваше небето от нас, знаех, че то е обсипано със звезди. По някаква причина в последните дни беше невероятно красиво, каращо те да протягаш ръка в опит да докоснеш някоя от блещукащите точици.
-Какво гледаш? – Попита ме Лекс, излегнал се до мен на каменните стълби.
-Нищо. – Отвърнах му, без да свалям очи от тавана. Имаше лястовиче гнездо от ляво на кафевите дъски. Но не натам гледах, а към черната бездна, която образуваше покривът. Нощта бе топла, нямаше вятър. Спокойно можех да спя навън. Бях облечена с къси дънкови панталонки, син потник и кецове. Лекс беше само по дънки с крачоли до коленете и маратонки. Обичаше да ходи без риза или нещо друго отгоре. Не знаех защо, а и не го бях питала. Какво ли щеше да ми отговори? Или може би нямаше да ми каже нищо?
-Кажи нещо. – Подкани ме и зачака, вперил поглед в далечината. Тишина. Единствено това се чуваше. Той се извърна към мен и заразглежда профила на лицето ми. Усетих как сърцето ми ускори ритъм. Да си призная, харесвах го. Имаше нещо особено в него. Нещо приспособяващо и магнетично. Обърнах се към него и го погледнах в очите. Рядко го правех. Беше ме страх. И, о, те бяха така изкрящи и така тъмни!
-Какво искаш да ти кажа? – Попитах го едва-едва. Беше прекалено близо до мен. Толкова близо, че щях да припадна, ако ме докоснеше. Лекс повдигна рамене.
-Не знам. – Отвърна ми и се усмихна. И усмивката му беше красива. Извърнах глава напред, смутена.
-Няма ли да се прибираш? – Попитах безизразно и студено.
-Ти искаш ли да се прибера? – Отвърна на въпроса ми с въпрос. Той знаеше отговора.
Поклатих глава в отрицание съвсем незабележимо. Не исках да си тръгва. Без него ми беше самотно. А и още се чудех дали да не му кажа какво изпитвам. Да бе, как не. Нямах смелост да го направя. Ами ако ме отхвърлеше? Ако ми се изсмееше? По дяволите, сега или никога!
-Беше много забавно по-рано. – Лекс започна да говори, обърнат към мен. Очите му бяха приковани в моите, макар и аз да не гледах към него, а някъде настрани. Смелостта не беше от положителните ми качества. Точно тя ме възпираше.
-Ти се смееше. Аз също. Всички се смеехме. – Продължи той. – Хареса ми. А сега си сериозна и замислена. Какво има? – Гласът му беше спокоен и плътен.
-Нищо. – Отговорих му набързо.
-С теб мога да разговарям. Мога да ти кажа всичко и знам, че ще ме разбереш. И... – Лекс поспря замалко и пак започна. – И си мислех, че ти можеш да направиш същото с мен.
Не казах нищо. Не можех да кажа каквото и да било. Това не беше поведение на приятел. Вече едва дишах. Цялата треперех. Съзнанието ми беше замъглено и мислите ми не можеха да се съберът.
-Баба ти сигурно се притеснява. – Измънках едва аз. Чак когато го произнесох на глас, усетих колко много боли. Вътрешно се превих, заповядваща си да не плача. Надявах се да си тръгне по-бързо, защото иначе щях да се издам. Но защо, за бога, не можех да му каза как се чувствам? Какво ме спираше? Ясно беше, че и той изпитваше същото. Тогава защо? По дяволите...
Лекс се изправи и застана пред мен. Почувствах се малка и жалка пред него. Усетих как го нараних, защото и мен ме заболя толкова, колкото и него. Затворих очи, мислейки, че така ще го прогоня по-бързо. В този момент усетих нещо меко да се допира до устните ми съвсем леко, като повей на вятъра. Издишах тежко. Допирът увеличи натъска си и като електрошок, преминаващ през тялото ми, разбрах, че това бяха неговите устни. Ококорих шокирано очи и той веднага се отдръпна като попарен. По изражението ми си личеше, че не беше очаквал подобна реакция.
Лекс разбра намека ми. Разбра, че искам да бъдем само приятели. Лъжа! Разбра една лъжа. Започнах да се проклинам на ум, да крещя безгласно, когато той каза:
-Сега вече мога да си тръгна. – И си отиде. Сърцето ми се сви така силно, че ми причерня. Отне ми две минути да се съвзема и да надникна през каменната стена. Нямаше го. В този момент играта ми отне любовта завинаги. Изгубих единственото чувство, което дори не бях притежавала никога. Тъкмо да разтворя железните порти на същността си, и всичко рухна. Срина се. Играта обаче продължаваше с пълна скорост.
Следобед, на следващия ден се засякох с Лекс. Аз се връщах от магазина, а той отиваше. Не си казахме поне едно „здравей”, а само си помахахме. Той ме мрази, помислих си. И тогава чух звук на двигател. Обърнах се и видях три мотора, подредени един до друг. Лекс се насочваше към единия от тях. Преди да се качи извика:
-Киара!
Сърцето ми започна да блъска ужесточено.Чувах ударите му чак в ушите си.
-Съжалявам! – Провикна се той и се качи на мотора си.
-Аз също! – Извиках в отговор. – И добавих с нормален тон – Много.
В този момент Лекс и другите две момчета отпрашиха с бясна скорост.
Тъпачка, казах си. И тогава реших, че като се върне, ще му разкрия чувствата си. Без повече лъжи. Чаках цял следобед, почти цяла вечер и чух познатия от по-рано шум на двигател. Изтичах надолу по стълбите и се надвесих над каменната стена. Не Лекс беше долу.
-Къде е Лекс? – Попитах момчето.
-До реката. Ела с мен.
Нетърпеливо се качих на мотора и двамата потеглихме. През цялото време усещах как нещо ме задушава. Боже, ами ако му се беше случило нещо? Щом пристигнахме, набързо отидох до насъбралата се тълпа и надникнах между тях. Господи мили Боже...! Изблъсках хората и паднах на колене до Лекс. Тялото му лежеше безжизнено на студената земя, кръв се стичаше от главата му и вратът му беше надут. Дори нямах смелост да си го помисля. Той... Лекс... Бях в шок. Хванах ръката му, плачейки и напипах нещо. Беше лист. Разтворих го и вътре пишеше „Обичам те”.
Играта отново ми беше отнела най-скъпото. Беше взела Лекс. Уморих се от това състезание още тогава, уморена съм и сега.

Look you straight in the face and fake my smile
Take this hurt away and bring back yesterday
I could say sorry in a thousand ways

...Продължаваше песента. Научих се да се крия зад различни лица и лъжливи чувства. Губех всичко, давах всичко, а не получавах нищо. Накрая играта щеше да погълне и мен. Или , може би, вечно щяхме да играем, да се състезаваме? Но нека си го кажем направо, със Смъртта взимане-даване не бива да има. Тя винаги ще печели, ти винаги ще губиш. Не си и помисляй да я надхитриш, защото Тя ще ти се оплати тройно. Жестоко, нали? Е, нищо не си видял. Нищо не знаеш. Не играеш, не се състезаваш. Не ти ти се бориш с непобедимото. И по-добре. Така няма да страдаш, както страдам аз и няма да изгубиш всичко, което някога изгубих аз.

My blessings-My faults
I've learned all the lessons that cannot be taught...

Продължих да си пея, бягайки в мрачния, дъждовен ден за пореден път.

Пон Дек 27, 2010 7:51 pm

Играта - без изход...

Играта - без изход...

Re: Играта - без изход...