Да се бориш до последно.. (Учиха стори)

Това е първия ми фик. Незнам колко добре се е получил и се надявам да ви хареса. Очаквам коментари и приемам критики (ако някой го прочете де ). Ако искате оше просто пишете. Извинявам се за грешките, ако има такива и Enjoy


Вятърът подухваше леко. Под високите плачещи върби на Коноха стоеше момиче загледано в сивите отенъци на нощта. Катранената й коса и черните дрехи се сливаха с тъмнината. Единствено бялата кожа и пъстрите очи издаваха, че там стои някой. Пред красотата на момичето бледнееха дори най – приказните девойки. Тялото й беше стройно и оформено, косите нежно се спускаха по тялото до кръста. Границата между бледото лице и тъмните кичури беше рязка, но това още повече подчертаваше красотата й.
Минаваше 3 часа и улиците бяха празни. Само уличните лампи хвърляха бледа светлина, но тя не достигаше до момичето, което се беше скрило от света под вековната върба и се наслаждаваше на тишината. Поне това би си помислил някой случаен миновач, но не. Тя плачеше. Не със сълзи, а вътрешно. Не беше плакала от години истински, но и не можеше да си го позволи. ‘ Трябва да бъда силна ‘ помисли си Кики и няколко спомена изплуваха в съзнанието й.
~Спомен~
- „Мамо, каде е татко?” – шестгодишното момиченце се вгледа в очите на майка си. Топли и големи, синъо – зелени очи, същите като на малкото дете.
- „Когато дойде време ще разбереш Кики, още си много малка.” – отговори жената с натъжена усмивка.
~Край на спомена~
По онова време Кики никога не си беше помисляла, че баща й е част от най – силният клан в Коноха, или че някога ще се нарича Учиха Кики. Тя не познаваше баща си. Още когато се родила, той разбрал че има момиче и я изоставил, но това не й пречеше.
Когато разбра коя е, научи много неща за клана си, дори и тези, които не й харесваха. Също научи за двама оцелели след избиването му, двама братя, които се мразят, което според нея беше много жалко. Момичето обичаше хармонията и спокойствието между близките и заради това й беше мъчно за братята. Знаеше какво е станало и сърцето й се късаше, но тя не разбираше защо. Познаваше само малкия. Беше й много близък и го чувстваше като нейн собствен брат. Но Сасуке не знаеше истината за избиването на клана и това я притесняваше, (но й беше забранено да му казва). Не и преди да говори с Итачи Учиха. Всъщност тя не искаше да има нищо общо с този прокълнат клан, пропит с толкова кръв. Дори причината за гибелта беше кървава, но не можеше да остави нещата просто така, въпреки че нямаше почти нищо общо с клана, защото баща й бе от една от най – отадалечените части на Учиха, където роднинската връзка бе най – слаба, даже почти липсваше. Единственото, което свързваше тази част с другите беше шаринганът, който и тя беше наследила от баща си, въпреки че това се случваше страшно рядко. Мъжете Учиха винаги са смятали жените от клана за слаби и това е основната причина, поради която Кики беше израснала без баща и далеч от клана. Това я дразнеше, но отдавна бе свикнала с това. „Но от друга страна, това е добре” – помисли си тя и лека иронична усмивка се показа на умисленото й лице, защото ако не беше израснала далеч от клана и тя щеше да изчезне като него. Това й беше забавно, никой не знаеше коя е тя, понякога се чувстваше самотна, но тя беше силно кунойчи. Когато стана на 10, майка й почина и момичето дойде в Коноха да се обучава.
- Колко време мина… – каза тя на себе си с лека въздишка. Сега вече беше на 16 и познаваше всички в селото. Обичаше го като свой дом. Хората също я обичаха в техните очи тя беше силна, всеотдайна и своенравна, красива жена. Тя беше и талантливо кунойчи, вече член на АНБУ. Вятъра подухна отново. Време беше. Прекалено много се отнесе, а имаше мисия. Трябваше да проследи Учиха Итачи до скривалището на Акацуки. Това беше мисията дадена й от годаймето, с която тя можеше да се справи без проблем, благодарение на изключителните си уникални способности. Но мисията, която тя си постави не беше да го убие. Тя трябваше да го улови и да говори с него. Облаците леко се размърдаха и луната се показа. Кунойчито тръгна. Движеше се невероятно бързо. Усети присъствието му на няколко километра пред себе си. Той нямаше как да я усети от това разтояние, но сега трябваше да го настигне. На няколко метра от нея на дървото се чу сова. Кики образува своя щит от чакра и се обви в него. Сега никой не би могъл да я усети. Можеше да се приближи. Луната се показа цялата от облаците. Той спря и тя усети напрежение, докато го приближаваше. Знаеше, че той е опасен и силен, но нямаше как да усети присъствието й. Сега трябваше само да се пази от погледа му. Повея на вятъра леко залюля клоните на дърветата. Тя продължи да тича. Обстановката се смени. Сега Кики седеше на дървото, от което се разкриваше гледка към малко, бистро поточе, а той клекнал до него, палеше огън. Момичето се вгледа в бялото му лице. Той беше красив. Очи и коса черни като ноща, също като на Саске. Но той беше някак си по мистичен, по мъжествен и по-чаровен. Тя замръзна „ Подяволите какво си мисля .. ” но нямаше време да довърши. Оказа се с кунай на гърлото притисната от тялото му към дървото.
- Мамка му – изсъска тя. Беше я видял. Не осетил, а ВИДЯЛ по дяволите! Как се беше отнесла така! „ Глупачка. Как може да съм такава глупачка” Толкова се беше разсеяла, че не беше видяла кога я бе забелязал. Нямаше смисъл вече от щита. Тя го освободи.
- Коя си ти и защо ме наблюдаваш – гласът му бе леден, също като очите. И въпреки това тя знаеше, че той не е такъв студен и безчувствен, щом беше направил това онази нощ... Мисълта и се замагли. Той я държеше за гушата, а тя дори не се съпротивляваше. Мамка му. Този мъж и влизаше под кожата.Омагьосваше я. „Трябва да се стегна...” беше последната й мисъл преди да изгуби съзнание..

Следва продължение ..