Ангелите плачат..

Навън отново е Зима. Никой не може да я спре. Никой не може да и каже „Не искам да дойдеш. Не и отново”. Не и с онова болезнено чувството, че отново ще ми отнемеш нещо. С чувството, че ме гледаш от някъде - там зад ледения хоризонт и чакаш удобен момент да дойдеш и унищожиш всяко мое щастие, тъй както превърна всяко цветно и щастливо нещо навън в една пуста и бездушна бяла пустиня. Злобният тътен от вятъра веещ по безлюдните улици, разпръсква усещането за студ, мраз и самота. Снегът, както всяка изминала година покрива всичко навън. Точно както забравата се спуска над спомените. Горчивите и болезнени спомени, които всъщност са единственото нещо, което не искаме да помним. Не ги помним. Или поне се преструваме, че е така. А снежинките се трупат, ли трупат. Падайки спокойно – чисти и невинни, показват колко са мръсни и виновни, хората в сравнение с тях. „ Ангелски сълзи” – така определяше тези слуги на Зимата малката ми сестра. Тя беше като светлина в тъмните дни със златните си коси, сини очи и душа по-чиста дори от безкрайното небе. Още от малка беше силна и смела. Когато другите бяха разстроени тя ги успокояваше, но така и на никой не се наложи да успокой нея.
Когато другите плачеха тя им се усмихваше и ги насърчаваше да продължават да се борят. Ех, тази нейна усмивка - винаги чаровна и топла, грееща дори за непознатите, стоеше на лицето й. Но изведнъж тази усмивка изчезна от живота ми и колкото и да я търсех - нея вече я нямаше.


10 години по-рано:


Беше една от последните септемврийски нощи. Бях в малкото си бяло волво и бързах към училището на сестра си. Отново закъснявах да я взема. Навън все още не беше паднал сняг, но заради проливните дъждове и минусовите температури беше много заледено. Когато стигнах тя стоеше отпред на една малка пейка, загърнала се с якето си. Клатеше се назад – напред заради студа, но лицето и както винаги изглеждаше спокойно и приветливо.
Спрях колата точно пред нея и побързах да й отворя за да влезе.
- Извинявай, извинявай наистина много съжалявам, че закъснях. – казах набързо и зачаках отговорът й.
- Няма проблем. Сигурна съм, че си имала причина и повече няма да се случи. – каза ми тя със звънливото си гласче, а снежно белите и зъби се показаха след като тя ме дари с топлата си усмивка. Отново. Както и миналите няколко пъти, в които закъснявах. Но тя никога не каза нищо за това. Само нейното „сигурна съм, че си имала причина”. Ядосвах се на себе си, макар че ядосаната трябваше да бъде тя.
Запалих колата си, двигателят изръмжа лекичко и потеглихме към вкъщи. Живеехме няколко километра извън града в двуетажна къща. Пътят до там беше 30 – 40 минути, но заради леда щеше да ни отнеме повече време да се приберем. Карах колата и захванах разговор със сестричката си. Сара – така беше нейното име. Беше на 15, с 6 години по - малка от мен. Вече почти стигнали до вкъщи трябваше само да преминем през едно тясно надолнище. От едната му страна имаше каменна стена, която с времето се беше разрушила, а от другата красивото местно езеро. Сара обожаваше езерото и както всеки път не пропусна да му се възхити. Беше залепила нос на прозореца и очите и шареха по приказният пейзаж.
- Някак си ми изглежда страшно сега. – каза тя с леко притихнал глас.
Обърнах се към езерото, но това беше най-голямата грешка. Не видях как колата мина през стар дънер, който явно наскоро бе паднал на пътя. Изгубих контрол над нея, а заради леда и голямата скорост спирачките ми отказаха. Последното, което помня беше, че се преобърнахме и паднахме в езерото.
Студ. Усещах го навсякъде по тялото си. Сякаш самата Зима ме бе погълнала и бе унищожила всичките ми надежди за дори един слънчев лъч. Беше тъмно. Не разбирах какво става, около мен се чуваха непознати гласове. Изведнъж малко, по-малко спомените започнаха да ме връхлитат и да се избистрят в съзнанието ми. Направих няколко опита да отворя очи и след няколко неуспеха се получи. Първоначално виждах размазано, но след няколко минути всичко стана ясно. Бях на брега на езерото завита с няколко одяла. До мен дойде мъж, по чието облекло разпознах, че е медик.
- Госпожице, добре ли сте? Чувствате ли болка някъде? – попита той, като ме зави с поредното одеало. Болеше ме и то навсякъде.
Опитах се да проговоря, но ми беше трудно.
- Сестра ми... – с много усилия продумах.
След като чу това през очите на мъжа премина мъка и съжаление.
- Беше цяло чудо, че сте оцеляла госпожице, но за сестра ви бе прекалено късно...– това беше единственото нещо, което чух от думите му. Изведнъж болката по тялото ми изчезна. Студът вече го нямаше. Имаше само една безкрайна празнота. Не усещах нищо, ала сякаш сърцето ми изчезваше. Потъваше в бездънна яма и аз не можех да го спася. Не можех нищо да направя. Не и след като нея я нямаше.
Изведнъж от небето западаха малки бели снежинки. Превземаха всичко наоколо и падаха във водите на езерото. Като се загледах в него то наистина бе повече от страшно.То ми беше отнело Сара. То беше отнело една невинна душа. А снежинките падаха ли, падаха..
- Ангелите плачат – едвам се чух да казвам, а след това неутешими сълзи закапаха от очите ми. Около мен вече нямаше никой – бях сама със сълзите си, чакаща малката си сестричка да дойде, да ми се усмихне и да ме утеши.

10 години по-късно:

Стоя на прозореца в къщи, но пак усещам ония студ, а навън Зимата не жали никого. Но аз не я виждам, защото очите ми отново са пълни със сълзи и се питам, защо ли аз оживях. И продължавам да чакам Сара да дойде и да ме успокой. Още я чакам, ала тя не идва...


Ангели отгоре плачат ,
а сълзите им чак
при нас се стичат сега.
А, защо ли те плачат,
може би защото
умира някъде една
ангелска душа.