На лов за съкровища

ВАЖНО Е ДА ПОРЧЕТЕШ ПЪРВО ТОВА:
Ок! Това е вторият или трепият ми фик, който пускам в този великолепен сайт! Надявам се да харесате и него, както харесахте и все още харесвате другите два. Положих много труд да бъде различно, защото не исках нещо еднотипно и копирано от филм, книга и т.н. Този история НЕ Е по Наруто. Това е и другата разлика спрямо другите ми фикове. Всички герий в историята са измислени от мен с малки изключения. И искам само да кажа, преди да започнем, че съм се опитала максимално да се придържам /на някой места, спрямо накой личности/ към достоверни факти. И предварително се извинявам за правописни, лексикални, пунктуационни грешки !!!! Е нека да започваме купона!!!!










ПЪРВА ЧАСТ


„Всеки има нужда от приятел, дори и този, който твърди обратното”




Като дете тичах под дъжда боса и това винаги ме е радвало. Никога не съм се разболявала, винаги съм била здрава. Родителите ми казваха, че съм калена със здравето планините. Тези вечно здрави и величествени планини. Никога не помръдват от постовете си на пазачи, винаги са там и те гледат. Сякаш искат да се уверят, че всичко ще бъде наред. Майка ми ми разказваше, че като дете винаги съм стояла на верандата на голямата ни вила и съм гледала планините с часова. След това съм се пребирала, взимала съм лист и молив и съм рисувала чак докато стане време за вечеря. Рисунките си не съм показвала никому. Даже тогава никой не е знаел какво съм правила в стаята си.
По-голямата ми сестра Кая винаги си бе играла с мен, когато времето било лошо и не съм можла да изляза и да играя навън. Казват ми също, че съм била буйно дете – никога не съм приемала мнението на другите за правилно, винаги своето. Винаги сме играели на каквото кажа аз. Баща ми беше казъл веднъж: Родена си за водач, миличка! След това всички сме се смели.
Или пък когато играехме на миженка. Аз винаги съм била честна, казва ми Кая, но винаги съм била и хитра – знаела съм как да подходя за да намеря другите деца.
Когато майка ми се прибереше от работа и ме виждаше седнала да чета някоя книга винаги ми си усмихваше и ме питаше: Отново ли приключения? Естествено аз не отговарях. Не намирах за нужно, тъй като тя знаеше отговора отлично. И сега като се замисля точно тези книги ме направиха такава каквато съм днес – археоложка. Някогашните игри за търсене на съкровища, който просто умирах да играя в задния ни двор се превърнаха в моя профелия ми днес. Игрите на „подреди думата” ми помагат да разжифровам гатанки по-древни от самите съкровища до който водят. Четенето на записките на Хауърд Картър относно откримането на гробницата на, може би един от най-известните фараони в Египет – Тутанкамон.
Сега, като си спомня с какъв интерес четях и се опитвах да разчета правилно всичко, да го усмисля и да го запомня. Тогава това беше като изпинатие за ума. Днес ми се струва децка игра да разбера това, което тогава ми се струваше странно, но по някакъв увлекателен начин.
Манията ми по археологията не изчезна и когато започнах училище. Нито пък когато бях в гимназия или пък в колежа „Санта Марта”. Все още се интересувах, дори когато започнах работа като счетоводителка на фирмата „Тechnology primarily”. В свободното си време, което не беше много, но все пак го имаше, четях книги, описващи различни приключения през които се откриват съкровища от всички крайща на света. В почивните си дни обикалях най-големите и известни мусей в градчето ни, а после и другите държави. Бях така се захласнала, че напуснах работата си и се заех с археология. Имах парите, занията и покрепата на някой от най-известните и уважавани музей. Трябваше ми само да си намеря екип, което се оказа по-лесно от колкото предполагах. Взех един много добър карто-четец от Англия – Чарлз Д. Магдорис. Много добър, според това което хората и книгите казваха за него. Естествено трудно го навих да се съгласи, но никой не ми отказва! Втори в списъка беше Арман Дю Франси – французин, способен да те изведе и от най-сложния лабиринт. Учелине бяха решили, че е пришалец, защото имал най-доброто чувство за ориентация, което някога били виждали. Затова решили, че е най-добре да го затворят в един лазарет – с дев думи за тях той бил зле с мозъка. Кретени! Както и да е. Той се съгласи да дойде, само и само да го извадя от 15 годшния му затвор. Трета бе Челесте Диамантис – тя бе чудо на природата! Не я бе страх да влезе и в пещера пълна с отровни змии, нито пък да насочи оръжие кам първия срещнат, дори това да е най-обикновен непознат минувач. Просто нямаше как да не взема такава смела жена в екипа си, макар че с нея ми бе по-трудно да се разберем. Тя искаше да бъде водачка на групата, но се разбрахме, че тя ще ми е замесничка ако, не дай си Боже, нещо ми се случи и не мога да продължа или да се върна. Предпоследна бе Армани Джирони – италианка способна да уцели капачка от хиляди метри. Реших, че може да ми е от полза, затова я поканих да се присъедини. Естествено като споменах думите „пари” и „слава” тя дори и не трепна, но казах ли „опасност” и „стрелба” веднага се съгласи. Е, това е отбора ми, готов да премине през всичко и всички за да постигне целите си. И именно общото между нас не бе което и да е качество, а решителността и твърдоглавието ни. Затова и си „паснахме” доста добре.
От този ден нататък живота ни стана едно голямо приключение. Но това не ни сплоти повече – бяхме само колеги, съотборници. Нищо повече, нищо по-малко!

Глава 2

- Мразя, когато стане така!
Оплакваше се Чарлз, докато лъскаше черните си лачени обувки, на които има такова миниятюрно петънце, че бях сигурна, че само той го вижда, но не казах нищо. Поне сега си имаше занимавка и не мрънкаше, че не може да танцува и ще се изложи. Повтаряше го вече цяла седмица и забелязах, че Челесте беше на път да го удари, и то много здраво ако не спреше скоро. Лека усмивка се появи на лицето ми, при мисълта да видя тези двамата да се бият. Би било голямо шоу.
Чарлз веше висок и кльощав тридесет и четири годишен мъж с тъмно-червеникава коса и тъмно-сини очи. Леко прегърбен, но това се беше получило с течение на времето, защото не слушаше като му се говори да не пише, чете или чертае така приведен, но не! Той си знаеше неговота, и затова Челесте винаги успяваше да му се примсее или да му подметне някоя закачка, когато той отново се надвеждаше и започваше да черта поредната карта. Можеше да се каже, че по-добър в разчитането на карти няма, но за жалост само това и бокса бяха неговите най-добре страни. Нищо друго. Не можеше да запомни и най-елементарното, което му казвах, но пък знаеше с точност къде коя звезда, съзведние или планета се намираше. И все пак, той бе добър човек.
Челесте беше съвсем друга натура. Тя бе свикнала да бъде на нейната, което понякога правеше малко проблеми, но винаги тя отстъпваше пред мен, просто защото ако я оставя да води най-вероятно щяхме да се озовем на средата на нищото. Ориентацията и беше под всякаква критика, а и не знаеше абсолютно нищо за археологията. За това пък, тя е живото опровержение на слуха, че блондинките са празноглави. Мозъкът и реже, като браснач! Веднага се сеща какво да направи, дори и когато всичко изглежда безнадежно. Доста пъти сме били на крачка от смъртта и точно тя се е сещала, как по най-рационалния начин да се измъкнем. Точно заради това и качество и се възхищавам. Макар, че ми беше странно как момиче със златисти коси, синьо-зелени очи и дълги и стройни крака не е станала модел ,а се занимава с алпинизъм? Поправка – занимаваше се с алпинизъм.
За разлика от тези две шумни личности, Арман беше съвсем друг дол дренки. Той беше казал толкова думи през досегашния си живот, колкото аз през четири часова лекция по химия (само да знаете това е другата и специалност, така че да не се чудите). Не бях срещала по-мълчалив човек. Но пък винаги казваше каквото трябва, когато трябва. Не говореше празни приказки и можеше само по погледа му да определиш кога трябва да спреш да говориш. Звучи странно, нали? Човек с ум като неговия да отказва да говори! Може би го прави нарочно? Може би ако започне да говори по дадена тема просто няма да можем после да му затворим устата? Както и да е. По принцип не е лош мъж. На средна възраст е, има нещо подобно на тъмнозелена коса със сиви отинъци на места. И мога да се закълна, че очите му си променят цвета. Днес са зелени, а утре – сини. Много странно, нали?
Следваща е Армани Джирони. Двадесет и четири годишна жена с катранено черна къса коса и с същите черни очи. Лицето и е добре оформено и всичко е симетрично разпределено. Леко е пълна в корема, но пък краката и са като клечки – опасявам се, че някой ден ще поддадът на тежестта и ще се счупят. Така до тук с шегите! Може и да не е с фигура на супер модел, но затова пък няма да се намери по-добър стрелец от нея. Има повече медали от който и да било друг човек на планетата, без значение в каква област.
За жалост и тя не знаеше много за археологията и нещата, които тази наука изследва и изучава. Но пък щом може да стреля за какво и е да знае кой какво бил намерил еди-къде си?
И последна съм аз. Анджелика Дореан (Дореан, преведено от гръцки означава свободна). Единствено дете на Морис Дореан и Стефана Дореан. Имам по-голяма осиновена сестра – Кая Дореан. Косата ми е с цвят на дъб; очите ми са наситено кафяви. Лицето ми е леко удължено, но не е плашещо. Имам нормално телосложение, макар че може да отслабна малко, но да не повдигаме тази тема сега! Това е всичко, което трябва да знаете за мен, освен факта, че никога не бива да спорите с мен за нещо свързано с археологията. Това би било нй-голямата ви грешка!!
Въздъхнах. Тези двамата никога не млъкват! Си помислих, след като челесте посегна към една от старинните вази, котова да я счупи в главата на Чарлз.
- Млъкни, по дяволите! Просто млъквай!!
Видях как тя замахна с вазата, но Арман хвана китката и и я дръпна назад. Честно да си призная мися че има нещо между тях двамата. Започнаха много често да остават сами и да си „говорят”.
- Хей, Андж!
- Казах ти да не ми викаш така!
Чарлз просто умираше да дразни някой. Забелязах това след втората година от сформирането на екипа. Ако не дразни някой цял ден или чертае, или е кисел. Най-вероятно някоя от упояващите стрелички на племето на манданите го е уцелила, когато бяхме на експедиция преди две години, но за жалост вместо да заспи ефекта е бил друг. За жалост разбирах Челесте и много пъти ми се е изкало и аз да го фрасна с нещо по главата, но винаги някой се е появявал и го е спасявал. Късметлия.
- Добре, де добре! Пфу, ама че си кисела днес! А уж ти трябва да си най-ентусиязирана. Все пак ще говориш лично с Нейно Величество кралица Катерина. Би трябвало да се радваш!
- Радвам се, но ти изваждаш извън равновесие всеки, дори и мен!
Настъпи гробна тишина. За пореден път бях излязла извън контрол и бях се развикала. Започваше да ми се случва твърде често!
- Извинете ме!
С бърза крачка напуснах хола на апартамента и отидох в стаята си. Мразех, когато ставаше така. При положение, че сме заедно над 5 години ние се карахме, като пълни глупаци.... Може би просто сме си такива?!

Глава 3

Стоях пред огледалото, окачено на източната стена на стаята ми. Гледах отражението си и не можех ад повярвам колко съм се променила за тези 5 години. Преживях толкова много! Майка ми се бе разболяла, след като бях заминала за Барбадос да търся един човек, необходим ми за едно от многото проучвания, които провеждах през онази година. Когато се върнах, радостна, че бях научила необходимата си информация, на прага на дома си заварих сестра ми Кая, облечена в черна, копринена рокля, свела глава и чакаща. Щом я видях сърцето ми сякаш спря да бие, кръвта ми се смрази във вените ми и една огромна буца заседна в гърлото ми. Приближих се до нея. Тя само повдигна глава и едвам промълви:
- Мама ... тя... просто...
Не бе нужно да продължава. Изпуснах документите, които държах и я прегърнах. Това бе най-ужасния ден от живота ми. Но злата ми аура не се разсея – след няколко месеца, когато вече почти бях преодоляла смъртта на майка си, баща ми почина. За жалост това не понесох. Кая сякаш не го прие толкова на вътре, но аз не напуснах къщата повече от три месеца. Всичко с което се занимавах тогава замря. Екипа ми беше на тръни. Но се пооправих. От този ден аз се затворих в себе си. Защо? Защото, когато нямаш никой близко до сърцето си, дори и след неговата смърт няма да те боли толкова. В онзи злущастен ден аз бях като мъртва и всички около мен несъществуваха. Бях една развалина.
Разтърсих глава, карайки картината от онзи ден да изчезне като дим. Отново се погледнах в огледалото. Зелената рокля, която бях облякла ми седеше чудесно, но с нея се чувствах не на място. Косата ми бе хваната на рибена кост – толкова изящно сплетена, че би било грехота да я разваля. Лицето ми бе все така бледо, но като че ли гримът сега го бе накарало да изглежда още по-бледо. Но кожата ми по принцит си беше бледа, така че това вече не ми правеше впечатление.
- Хей! Върни ми обувката! Ах тиии..
Чух от отвън. По коридора се чу някой да бяха, а след него тежки стъпки. Тези двамата направо ще ме съсипят! Подсмихнах се и отворих вратата на стаята си, за да видя как Челесте размяташе новата обувка на Чарлз. Естествено той се опитваше да си я вземе, но очевидно не можеше.
- Върни му я, Челесте. Трябва да тръгваме. Нейно Височество не бива да ни чака!
Челесте смотолеви нещо от рода:
- Не е честно!
Но все пак върна обувката и тръгна към мен. Щом стигна пред вратата ми ме погледна право в очите. За секунди всичко около нас изчезна. Бяхме само ние двете. Погледът и издаваше раздразнение, но и някакво изумление. Не отместих очи, но тя го направи и продължи по коридора. Тогава чух Арман да казва:
- Време е да тръгваме!
Само кимнах. Обух си токчетата и излязохме. Навън валеше, но пък за това ни чакаше и пищна карета.
По пътя към двореца никой не обели и дума в каляската. Всички мълчаха и гледаха в пространството – всеки със своите си мисли.