Заземени

Съб Яну 15, 2011 7:06 pm

Втората част на моят фен-фик за трите не-нинджи. В тази част може да се очакват моменти на пълно умопомрачение, писания от най-добрата ми приятелка Клара, на които АЗ не съм способна, и някои напълно невъзможни неща. Ще има куп нови герои, предполагам малко по-късно, но ще се опитам да задържа идеята в горе-долу реални рамки.
Рили-чан

ЗАЗЕМЕНИ

Първа глава: Налудничави промени

Нададох зверски писък, който би изпотрошил всичките прозорци в къщи и се събудих. Даа...много често ми се случваше да сънувам кошмари. Е, не и като този. Чакайте, всъщност какво сънувах? Разбира се, че не помня. Съзнанието ми е прекалено заето да пресмята възможностите за слънце и жега по средата на зимата в Коноха. Признавам не съм много добре с Географията, но все пак помня нещо от времето, прекарано в 55 училище. Всъщност Географията предмета, по който никога не съм учила, за разлика от Ка, която винаги учеше, но в крайна сметка резултатът беше един и същ – шестици. Но сега не е време за обсъждане на оценките ни в училище, това родителите го правят най-добре. По-важното е какво се случва с климата в този побъркан свят.
Станах от леглото, забелязвайки че Итачи още спи, и се замъкнах в полу – заспало състояние до прозореца. Щом дръпнах пердето, което ми се стори невъзможно познато, малкият слънчев лъч се превърна в тон заслепяваща светлина, която ме блъсна в лицето. Когато най-сетне успях да видя какво става навън, забелязах ОБИКНОВЕНИ хора да се разхождат по ПОТНИЦИ под жаркото слънце. Небето беше кристално синьо и не се виждаше нито едно облаче. И градът ми беше странно познат, но не беше Коноха. Още ли сънувах? Ощипах се, може би прекалено силно, и потиснах писъка в гълото ми. Е, ясно, вече не сънувам. Отново се обърнах към прозореца, очаквайки пейзажа да е придобил по-...снежни очертания. Нем...същата жега, същия пек и същия Самоков, както го помнех от много години. Почти нищо не се беше променило.
Опитах се да не изпадам в присъщата ми некотролируема истерия поради очеизвадните обстоятелства, но „опитвам се“ и „успявам“ са две коренно различни неща в живота ми. Отново нададох умопомрачаващ писък и изредих шарена върволичка от псувни, докато най-сетне Итачи не взе да се събуди. О, и това явно беше привлекло вниманието на баба ми, която се появи през вратата. Както обикновено беше помъкнала със себе си онези сини кофички от боя, в които събира горски ягоди. Много обичаше да ходи в гората рано сутрин. А, кофичките бяха пълни с любимите ми малки алено – червени плодчета. Даам, поне за това няма да се сърдя. Стига да има ягоди всичко е наред в живота ми. Пресегнах си и си откраднах няколко плодчета, нямаше да се отърват лесно от мене. Баба ми явно не забеляза Итачи, който не беше мръднал и милиметър от влизането й. Тя излезе отново от стаята и тръшна вратата след себе си. Чух как стъпките й се отдалечават, отиваше в кухнята предполагам. Когато се уверих, че ще остане достатъчно дълго време там, нахлузих любимата си бяла рокля с дантели, която изкопах някъде от гардероба, и се обърнах към Итачи.
-Така, сега ще ми обясниш ли защо изкрещя по-онзи ужасяващ начин...два пъти? –той повдигна въпросително вежди и се надигна от леглото.
-Погледни през прозореца и всичко, до последната подробност ще ти се изясни. –махнах спокойно с ръка (ключова дума „спокойно“ – аз да съм спокойна??!! Нее, това е просто невъзможно)
Итачи явно не беше в настроение да започва спор с мен, затова стигна до прозореца и погредна навън. Да, за него беше по-лесно да прикрива очудването си. Но аз забелязах как отново повдигна очудено вежда. Очеизвадно и той не можеше да намери точните думи, за да опише ситуацията, в която се намирахме. А аз си нямах и бедна идея с какво съм заслужила да се намирам на Земята. Добре де, може би няколко пъти се опитах да се самоубия и избягах от вкъщи, и вероятно не е добра идея най-добрите ти приятели да са от Акацки, но наистина....какво лошо има в това, обяснете ми??!!! Предполагам, родителите ми смятаха всичко онова, което правех за НЕПОПРАВИМО зло!!! И ме бяха пратили на заточение тук на това ужасно, пълно с демони място, наречено планетата Земя!!! Мразех я! Мразех я повече от всичко на света и факта, че ОТНОВО се бях озовала тук не се отразяваше никак добре на нервите ми. И със сигурност щеше да става все по-зле и по-зле, с присъствието на факта, че родителите ми щяха да ме наблюдават изкъсо.
Чак по-късно, след като си излях целия бяс от присъствието ми на Земята в кратка битка с Итачи, се сетих да си погледна телефона. Предполагаемо, имах около 600-700 СМС-а и близо 1000 пропуснати разговора, последния от преди 5 минути от Ка. Никак не е за очудване това състояние на телефона ми – цели 3 години не го бях вадила от шкафчето все пак. Заех се да изтрия всичките ненужни глупости и след това набрах Ка, подготвяйки се за още „малко“ истерия от нейна страна. Тя вдигна след втория сигнал свободно, но вместо очакваните викове, по мой адрес, се чу:
- Хиданеееее!!! Размърдай си дебелия задник и направи някаква закуска! Зетсу, ако посмееш да докоснеш някоя част от мебелировката, считай се за мъртъв. Мадара, ако не си вдигнеш задника от леглото ми, аз ще го разкарам и то по начин, който никак няма да ти хареса. Дейдара, да не си докоснал гримовете или козметиката ми! И ми остави четката за коса!!! Пейн, излез от гардероба ми и нареди на останалите си личности да свършат малко полезна работа. Искам да пуснете пералня, да изчистите, да изхвърлите боклука, да прострете, да полеете цветята, а след това да не ми се пречкате! Какузу намери си място за сядане и не пречи на никой! Кисаме, по коридора в дясно се намират домашните ми животни, нахрани ги. А сега всички: МАРШ ПО ЗАДАЧИТЕ!!! И ако видя още някой от вас да бездейства или да се излежава на МОЕТО легло, ще хвърчат глави!!! И кажете на Зо и Сасори или да свършат и те нещо, или да не мърдат от стаята си!!! – след това тя въздъхна – Сасу, ходи и ги наглеждай, докато аз говоря с Рили, че в близкото бъдеще ще загубя и последните частици здрав разум, който са ми останали. – и сега започваше кошмара – И така, Рили, имаш ли си някаква бедна представа защо, по дяволите, се намираме на ЗЕМЯТА!!!! И още по-зле, защо 90% от Акацки бяха в МОЯТА стая на МОЕТО легло??!!! И защо вас двамата с Итачи ви няма? Къде сте и кога ще дойдете? – отворих уста, но след това я затворих, тъй като не ми беше даден шанс да отговоря – Не, не искам да ми казваш нищо. Просто си домъкни задника в апартамента ми възможно най-бързо, защото имам нужда от човек с доста повече здрав разум от моя, за да може да се справи с тези...тези животни, които са превзели апартамента ми! – тя млъкна, за да си поеме въздух, но точно тогава се чу зверски писък – Мисля, че Кисаме има проблем с любимците ми! Ще отида да му спася задника и докато свърша да си ТУК!!! – след това ми затвори телефона и ме остави с отворена уста и ококорени очи.
-По-добре да тръгваме към София, че ако се забавим ОЩЕ малко, ще си единсствения останал жив член на Акацки,...но не за дълго. –обърнах се към Итачи и го изгледах малко по-сериозно от обикновеното за мен. След това започнах да натъпквам всевъзможни дрехи в първия куфар, който ми попадна. Другите ѕ от дрехите ми, трябваше да запечатам в свитък, защото повече куфари нямаше и да ИСКАМ да нося.
Тъкмо бях решила, че ще се измъкна незабелязано от вкъщи през прозореца, когато осъзнах, че днес беше от онези прекрасни дни, в които леля Дора беше решила да си пере килимите. Тя беше жената, която живееше на долния етаж на къщата и с която много се разбирахме. Освен в някои случаи като този, в които ми пречеше да си използвам редките проблясъци на нинджа умения. Леля Дора, както обикновено си переше килимите на покрива на гаража, който се намираше точно под прозореца на моята стая. Никога не съм искала да й докарвам инфаркт с ненадейно появяване от въздуха, затова се примирих с факта и отворих предпазливо вратата. Бях на половина човек, все пак, и човешките дейности ми се отдаваха значително добре. Не очаквах да имам конфронтация с баба ми, но тя е непредвидим човек и ме чакаше на входната врата със скръстени ръце.
-Рилими, за Бога, къде си тръгнала сега? –отново не забеляза Итачи.
-София, бабо. Апартамента на Ка. –отговорих и тръгнах да правя знаците за телепортацията, но тя ме хвана за ръката.
-Знаеш, че е по-добре да вземеш автобуса.
-Бабо, аз съм леко безсмъртна напоследък. Нищо няма да ми се случи, спокойно. –продължих със знаците от там, докъдето бях стигнала. След това се концентрирах върху техниката и хванах Итачи за ръката. Усетих познатото свиване под лъжичката, лумна бяла светлина и когато отново отворих очи, вече бяхма пред апартамента на Ка, от който се чуваха неистови крясъци.
Поколе*ах се преди да бия един шут на вратата. Както обикновено, Ка ме беше очаквала и беше отключено. Първото нещо, което забелязах в помещението, беше пълния хаос. Че кой не би го забелязал – Акацки се щураха навсякъде като мухи без глави. Чуваха се писъците на Клара и на Кисаме, ако не се лъжа, и всевъзможни въпроси от рода на: „Как се пуска пералня?“, „Какво да правя с този боклук?“, „Защо, по дяволите, си гледаш змии и пантера в АПАРТАМЕНТ??!“ или „Защо не ми даваш да ти пробвам козметиката??!!!“ Явно се бях появила в точния момент. Изглежда положението беше излязло извън контрола на нормалната Ка, защото тя беснееше. Защо не беше пуснала Ка 2? А, ясно – защото нямаше да останат живи членове на Акацки. Може би беше дошло времето аз да се намеся, преди да им се наложи да се запознават с Ка 2, защото започвах да забелязвам промяната в най-добрата си приятелка. Щях да се жертвам в името на общата кауза. Поех дълбоко въздух и изкрещях:
-ВСИЧКИ СПРЕТЕ!!!!! –странно, но успях да надвикам цялата шумотевица. Всички замръзнаха на местата си и вече единственото, което се чуваше, бяха заповедите на Ка към Пейн. –Отидете да седнете някъде и въобще да не сте посмяли да ми се пречкате.
Вързах си косата на опашка и се заех да оправям бъркотията, докато всички се изнесоха в единствената сравнително подредена стая – хола. Не-нинджа уменията винаги влизат в употре*а в такива ситуаци. Например винаги можеш да призовеш още няколко перални. И да съживиш метлата или ютията. Все полезни неща. Буквално за 10 минути накарах цялата къща да се самоподреди, самоизчисти и т.н....без въобще да полагам някакви усилия. След това отидох да видя какво е положението в моята стая. Заварих Итачи там, проснат на огромното легло с книга в ръка. Гардеробът ми беше отворен и не му се виждаше края. Даа, забравих да спомена, че това не е само гардероб. Два или три метра от него са дрехи, останалото го ползвам за библиотека и благодарение на способностите ми, успявах да се сдобия с всяка ново-издадена книга, без дори да ходя до книжарницата и „гардеробът“ ми нямаше край. Не помнех да е чак толкова голям, но когато погледнах статистиките от последните години, забелязах колко много вампирски поредици са излизали. Ясно, Ка имаше пръст в тази работа. Излязох и затворих вратата. Хвърлих бегъл поглед на Итачи и продължих към хола. Там заварих доста неочаквана гледка – всички седяха мълчаливо и гледаха Ка-чан, която си удряше главата във възглавница и „хранеше“ Мадара, както тя се изрази по-късно. Когато видя, че влизам в хола, тя се изправи и ми се хвърли на врата.
-О, Рили, толкова се радвам, че се появи! Тези задници ме бяха докарали до ръба. ДО РЪБА!!! –тя се обърна и изгледа Акацки на кръв. –Много ти благодаря, че подреди. Спести ми ТОООЛКОВА време и нерви. Ти си ангел!
Не бях очаквала това от Ка, но явно днес е объркан ден. Първо се озоваваме на Земята по време на лятото, после и Акацки се появяват тук, а сега Ка не ми крещи за нищо! Мисля, че света върви към края си....
-Ка-чан, не съм направила чак толкова много. Успокой се, ще измислим начин да се върнем в Коноха и нервите ти ще се оправят. –прегърнах я сърдечно, както на всички нормални хора и на нея това й действаше успокоително...поне до някъде.
-Не и този път! –в стаята прокънтя познат глас. Приличаше на гласа на...Тсунаде. –Вие не-нинджи и Акацки, разклатихте напълно шиноби света. Аз безусловно ви отнемам възможността да се връщате в Коноха до второ нареждане.
Клара се разсмя. Не забелязвах какво смешно има в изказването на Тсунаде. Всъщност си беше крайно заплашително. Чак в последствие, когато Зо ме сръчка в ребрата, забелязах върволичката зли МАМБУ-та застанали зад Хокагето и губещи се някъде надолу по стълбите. Те всички ни гледаха със злобните си маски. Не знам как се постига това, но изглеждаха много старшно и от тях идваше тъмна аура. Клара продължаваше да се усмихва дяволито, като едвам сдържаше напиращия си смях. Зо също се подсмихна. Май нямаше да е красива гледка близкото бъдеще.
-Ще хвърчат ли АНБУ-та, Рили? –Ка ми смигна заговорнически.
-Ша фърчат! Да фърчат! –засмях се. Идеята ми харесваше. Не всеки ден ти се отдава възможност да изтрепеш цял взвод зли „добри“ нинджи, затова възможността не беше за изпускане. Зо също изглеждаше готова да помогне в кървавата схватка, а Акацки бяха заели бойни пози.
И понеже не помня нито имената, нито точния брой на всичките АНБУ-та, ще обобща всичко, което се случи тази прекрасна утрин накратко. През балкона на Ка хвърчаха нинджи и нинджи, и още, и още... Предполагам, идеята на най-добрата ми приятелка да живее на по-високо, се оказваха полезни в някои случаи. Така продължихме да изхвърляме хора през балкона, докато не останахме сами. Разбира се, по някое време имаше и „Лети, лети, Тсунаде“, за което собственоръчно се погрижи Мадара. Пра-дядо Мадара винаги е бил на наша страна. Е, за да бъдем честни, той винаги е на страната на Ка и Зо... Не и на моята. Мадара винаги е бил против моята безмерна примерност – белег от родителите ми, който никога нямаше да изчезне. За моя голяма досада, пра-дядо имаше намерението сериозно да се заеме с превъзпитанието ми. Дано не е това, за което си мисля....
Наистина, тъкмо нещата се бяха поуспокоили. ТЪКМО!!! Най-накрая Ка – чан беше превъзмогнала факта, че днес календарът показваше фаталната за всеки млад човек дата – 14 Септември, беше си изляла целия опустошителен гняв върху Мадара и беше преподредила наново къщата след това.Нямате си представа каква радост изпитвах, докато спокойно похапвах пица. Всичките бяхме седнали около голямата маса в хола на Клара. Тя беше поръчала пица. Много пица. От любимата ми. И седяхме като ОБИКНОВЕНИ хора на обяд, разговаряхме, смеехме. И за момент...за момент ми се прииска да повярвам, че всичко се е оправило, че никога повече няма да се натъквам на проблеми в живота си, че слънцето завинаги ще грее така ярко... За жалост, животът на нинджите никога не е нормален и много рядко протича по-спокойно.
Надявах се нещата да останат прекрасни завинаги. Е, честно казано се надявах на това, преди на вратата да се позвъни...

Надявам се да ви харесва
doh

Чет Яну 27, 2011 12:31 pm

Заземени

Заземени

Re: Заземени