Разказ за мен, една кола, една...

Руслан Мъйнов – Една жена. Баварецът работи на място. Дизелът трака като руски трактор в зноен летен ден. “Еби и мамата” полугласно казвам сам на себе си. Почти без газ излизам от паркомястото. Тихо, плавно, нежно. Като нея. Минало, незабравено, но надявам се забравимо. Гадна песен, навява гадни спомени, раната от които не е зараснала, не е дори започнала да зарасва, но не смея да я сменя. Въпреки, че свършва, явно за да е още по-“приятен” моментът, започва още миг моя. На същия.
Скитам из града с пълен резервоар с гориво за отопление. Имам къде да се прибера, не е като да нямам. Но не искам. Няма смисъл, няма при кого. Имаше, доскоро. Но съм се залъгвал. Не, всъщност, бил съм лъган. Има разлика. В единия случай се самозалъгваш и после сам си си виновен и ти иде да си изгризеш веждите, а в другия ти се иска. Бе нищо не ти се иска, честно казано. Светофарите мигат жълто. Мамка му, зашо трябваше да загубя толкова време и да продължи толкова дълго, ‘що трябваше да е толкова хубаво? Точно с нея, точно сега. Не че има удобен момент да хванеш момичето, с което си искал, по-точно си мислел, че си искал, да прекараш живота си с друг.
То да беше нещо повече от мен, ‘ма то не. Нещо като М20Б20 Е34 без никакви екстри. С винаги пълен резервоар, образно казано... Футболистче. Ако знам, че ще ми олекне, няма да се замисля дали да го направя хандбалистче. Нали знаете, като не можеш с краката – с ръцете. Но няма да се почувствам по-добре. Даже по-зле. К’во е виновен келешът? Е, веднъж сме се псували, обаче беше за съвсем друга тема и не беше нищо сериозно, не ми е напрайл нищо. А ако го сравнявам с нея, той си е ангел бе дейба...
Ку-кууук. Смс.Смс. Явно някой се е сетил за мен, обаче не е искал да ме безпокои в спокойният ми сън...
Miloto: Nikoga, nikoga ne sym… Za pyrvi pyt e, molq te, vdigni mi. Obi4am te, prosto… Izvinqvai, nikoga pove4e nqma, nikoga, nikoga, nikoga.
Има някои неща, които не мога да преглътна. Горчив патладжан и изневяра. Тази е от вторите, за патладжаните знаеше и не е готвила. Давам леко газ на втора и добрата, стара 19-годишна, вярна кола започна плавно ускорение. Шестте цилиндъра с помпа и дюзи са служили вярно на собственика си. Никога не е имала двама собственици едновремено. Не, БМВ е истинска кола, няма общо със жените. Помислих си за всички тея моменти, в които ме е нямало. Дали си е мислила за мен или си е мислела дали няма да се върна. Гадна мисъл, но пък съвсем реалистичен сюжет. Телефонът звъни, познатият номер. Червена слушалка, нямам настроение за глупости. За нищо нямам настроение ако се замисля. Сменям песен и си мисля за всички сутрини, в които съм се будил с една-единствена мисъл. Да отида при нея. Не, не при Баварката, а при нея. Грешка. Огромна. Ще отида до полигона, от там лоши спомени нямам. Почти спирам на всеки легнал полицай, не бързам за никъде, още по-малко искам да се прибирам. Още е само полунощ. Пускам Хотел Калифорния и се опитвам да мисля за нещо друго. Но всяка мисъл е свързана с едно тяло и един акъл. Много малък. Ши хед ди мирцидис бендз... Мне, имаше една умрела петтица, дет и возеше шепата гъз насякъде, е ся има, МЛ има. Уат а найс сурпраиз... Бе кво разпраяш, да зема да си забрая документите и да се върна от Пловдив. И някой да ми топли мястото и да поддържа пътеките, които съм отъпкал. Поне документите си ги взех, между другото. Като пълен непукист не казах нито дума.
Ще разкажа цялата история, за да се знае що ми е скапано настроението. Отивам аз рано сутринта(7:30) към София, ще взимам едни удостоверения. Обаче малко преди влизане в Пловдив се сещам, че документите ми са при ми... таа, дет я лашка през туй време друг. И се връшам аз, междувременно е неделя осем и половина. Мисля си, няма да я будя, ‘щото нали тя такова не искам, толко е сладка кат спи, бе глупости си мисля...И отключвам съвсем тихо(на втория етаж на къщата, дето живей, живеят нейните, па май си беха и вкъщи, но айдия). Отварям, чувам съмнителни звуци от спалнята, детската може да се кажи донякъде, и си мисля, че съм забравил тв-то. Да, ама или сме купили 3Д, или е напълно реална картина. Видях го, не казах нищо. Взех си документите, затворих вратата излязох на двора, качих се в колата, запалих, припилих гумите и обърнах с ръчна(задънена улица е) и гледам една к**ва седи на средата на пътя. Скочих в последния момент на спирачките, така че да не я докосна, мислех да сляза, обаче един кавалер по гащи скочи малко след като бях спрял(сигурно й е разправял как е скочил да не я блъсна, страхливеца). Та така де, бясна ръчка до София, четири кафета по пътя и обратно пак ръчка. Върнах се с удостоверенията и бях цял ден в залата( до десет), излязох само да ям.
Е затова ми е скапано настроението. Но поне една кола ми остана вярна, независимо от простотиите, на които съм я подлагал. И продължавам. Всъшност сега я карам на мястото, където обикновено ходят бензинови автомобили, не трактори. Но никога не съм обичал безсмислените правила.
Земи тоя кръг, а фани тая пила... Но някакси пак не ми е същото. Четири сутринта, няма на кого да се обадя. Не съм близвал алкохол от много, ужасно много време. Не е решение. Но аз и не търся такова. Нямам задача, че да ми трябва решение. Имам пат. Защо да не го полея.
След няколко секунди четирите фара порят тъмнината като Митьо Пищова абитюриентки и неумолимо скъсяват разстоянието от полигона до вкъщи. 150, не съм селф-килър.
А вкъщи ме чакаха повторения на сериали и домашна ракия. Силна. Първата, за да полея сватбата на Аслъ, втората – шото умря Харцун. Трета, понеже пих вече две. За късмет. Ама и двойния късмет не е лошо нещо. Тройния пък – ич. Литър ракия си е бая късметче. И едно съвсем малко уйски. Теглих една мноо звучна на п*у*т*к*а*т*а и на лешпера и си зех ключовете. Бах мама му, само БМВ-то остана. Паля и бутам до долу педала. Мое да не върви дизела, ма ми харесва таа Баварка точно. Мойта си, спомени добри имам с нея. В нея научих, че ше ме награждават за много неща. Брао на мене, онаа не ма заслужава. Бахти легналите полицаи, не ги усеща със сто. Айде, свършиха. Надолнището помага на сичките 115 коня да са впрегнат и да дигне 170... айде, айде, айде, ето бе – 180 дигна. Айде леко спирачка, завоооойче, егати якото. Айде сега дясно... сууупер. Ей туй левото дет иди ши го зема със ръчната. Ихууу, как го зех да са е*а. Идва дясноооо, засилкаа, ръчната, к’во свети бее.

Боли. Много боли. Нещо свири. Като резачка, ама не точно. Боли. Не си усещам десния крак. Боли. АААААААА, обаче почувствах като ме заболя пръста. Добре, не е парализа. Добре. Ах, как боли. Ужасно. Спи ми се. Всички тези светлини, ще си затворя очите и ще се окаже просто реалистичен сън. Ще поспа.


Част Втора
Пип. Пип. Пип. Пип. Пип. Пип. Пиииииииип...
“Докторе...”, “Дооооктоооор!”, “...адреналин, венозно.”
Май кошмарът не е свършил, а? Няма смисъл да се оглеждам, в болницата съм. Настанен за дълга почивка. Не е пет звезди, ама става. Какво се случи, гледах телевизия, самосъжалявах се, какво стана... Боли ме главата. Крака, ръката, ребрата, ключицата и опашката са бонуси. Но пак ме е яд. Скъсахме и за малко да се убия. Бахти късмета, а? Идва една лелка с бяла престилка.
-Е, господин Ряпов, струваше ли си?
-Чувствам се на седмото небе...
-Не се превземайте, след седмица ще сте на крака.
-Надявам се на моите си, не да ме носят...
-С това шега не бива. Станете за инжекцията.
-Мм не се шегувам. Както и да е. Какво е станало.
-Сега ще ви донеса вестника.
Не е на първа страница, ма пак съм известен.
“Хасковлии за малко да станат поредните жертви на войната по пътищата”
“Двама хасковлии в нетрезво състояние са се ударили челно на пътя в местността Козлето, като причина за катастрофата са нетрезвото състояние и несъобразената скорост. По-тежко е пострадал 21-годишният шофьор на БМВ-то, без опастност за живота. Само до сега тази година войната по пътищата е взела над 200 жертви.”
Взела е, нищо не е дала. Нещо като причината за моето напиване. Сам съм в стаята, яко. Тв-то е както го помня, с монетник. Порно няма, разбира се, не трябва да се изхвърлят такива богати на полезни съставки течности от тялото. Ще поспа още малко, всичко ме боли.
... Ще поспа, ама курец. Дойде санитарката да ми доведе посетител.
-Хей, как си?
-Безсмъртен.
Лека усмивка, по-скоро тъжна, се появи на лицето на момичето. Бивша съученичка и приятелка. Сетила се е за мен. Носи ми шоколад и някакви плодове. Добреем, ще го играем надебеляващи.
-Не се шегувай, като рабрах, че си ти изтръпнах.
-Недей, к’вот е писано...
-Не е така, не е трябвало... Знаеш ли, ако беше малко по-засилен, ако... Разминал си се на косъм, обещай да не го правиш никога повече.
-Ей, ей, ела тука, не се притеснявай за мен!
Седна до мен на леглото и започнахме да говорим за нея повече, какво ново и така.
-Разбрах, че с нея сте скъсали-т’ва тя ме пита.
-Правилно си разбрала. Да ми е честито дет’ се вика.
-Не те е заслужавала, ще си намериш по-добра.
-Не ми пука за нея. Вече.
Разбрах, че тя си има приятел от близо година. Нещо не разправяше много, аз не напирах да питам. След малко си тръгна и останах сам. Със спомените и болката. Защо стана така, защо не си бях взел документите, нямаше да разбера нищо. Щях все още да се самозалъгвам, но щях да съм до нейното сърце, а сега... Сега съм в болница и ме съжаляват санитарките. Да му е.б.а майката. Телефонът ми има 12 неприети съобщения. Няма да ги гледам, ще полежа и ще си питам, нали, кога да стана. Да, ама не. Втори посетител.
-Кво си напрайл бе, мен?!
-Краш-тест.
-Хах, добре ли си?
-Бе, ш’са оправя.
Друг приятел, който е дошъл да ме види. Носи портокали(ще отварям плод-зеленчук с тея темпове) и шоколади(също така магазин за сладкарски изделия).
Извадих ключовете(всичкият ми багаж намерих в една торбичка до мен) за вкъщи и му казах да ми донесе лаптопа, ако идва пак. Фактът, че му дадох ключовете, го заставяше да дойде пак. След половин час се върна. Еее, вече можех да се похваля във Фейсбук.
Рано следобед си взех кафе, изминах цели пет метра. Лекарите малко се поуплашиха от звука на разкачени датчици за сърцето, ама им мина. Предполагам, ще свикнат. Хубаво кафе. Взех още едно, нямам к’во да правя. Чета една книга и се чудя може ли да има такива велики писатели. Може, явно.

-Има ли тук един готин и известен рали пилот, а?
-Оооо, как сме днес бе, Жани?
-Остави ме мен, ти как си ?! Знаеш ли колко ме изплаши?
-Не се притеснявай за мен, знаеш к’во съм прайл.
-Радвам се, че си добре.
-Аз, че дойде да ме видиш.
-Как ще пропусна такава гледка. Да те видя облечен в леглото.
-Ако искаш веднага ще оправя недоразумението?
-Точно в болница, не искам.
-Шегувам се бе. Ама нема лошо да си ми навита де.
-Не съм казала...
-Ама си го мислиш.
-Хмм. Май не се нуждаеш от шоколад за съживяване на духа.
-Като спомена духане...
-Ако до три не си оправиш държането, няма да ми гледаш краката скоро пак.
-Ела тук.
Седна на леглото(се едно ме оплакват, бахти гадното) и ми се усмихна момичето. Свясно, няма си приятел, не е мой тип. То мой тип няма де, ама тя не е. Говорим си как е станало, бе това което ме питат всички днеска.
След това ляга до мен и гледаме тъпи предавания по тв-то. Поне имам компания. Заспал съм. Събудих се и я нямаше. Нормално, хората си имат живот, не да гледат тъпанар в болница. Ама не, просто отишла за чай. Ок, да приемем, че се грижи за мен, щот съм болен. Надявам се да не е друго. Пак гледаме тъпи предавания, няма за къде да бърза – утре не е на работа(неделя), никой не я чака. Бе като мене, само дето аз и да искам не мога. Към осем и половина си тръгна, а аз си поръчах пица. Вкусно нещо е. Поне апетит не съм загубил. Още двама френдове дойдоха и в десет бях съвършено сам.
Позната мелодия за смс. Я да видим какви ги е пляскала шаврантията. Първите дванайсет бяха съжаляващи, а последният:
“Dobre li si, molq te, kaji. Znaesh, 4e syjalqvam, ne iskah, mrazq se. Obi4am te.”
Ми точно в тоя момент си мисля, че си давам сметка за грешките, а тя вероятно хапва акулка във Влас. Нека. Честно казано ми е безразлична вече. Повече ме е яд на мене си, че се потроших. Следващата кола ще е с еърбеци. Малко ме боли главата.
Малко сърф из нета, пуснах на макс едно немско порно в Уйнамп, който трейнах, и излязох от стаята. Сеир да гледам. Лекарите вече свикнаха да си разкачвам жичките. Поне не се заплитат като слушалки.
“Шнел, шнел...” и въмутени погледи на три мед. сестри, гледащи много очудено тая адска машина(че и червен, баш).
Разбрахме се с тях, после поцъках малко НФС и заспах. Към 3:15 се събудих. Ходих да повръщам портокалови корички и пак си легнах.

Част 3
Добро утро, армия от един! Здраве желаем, к**ва – не. Ама сега ги имаме в обратен ред, смешно, м? Осезаемо по-добре съм ‘неска, не знам с к’во ме тъпчат, обаче действа. Пък и организма ми си беше много добре – елегантно прасе. Излизам навън и вдишвам октомврийският въздух. Доста е студено за есен. Лека разходка с наметнато кожено яке.Навсякъде болни, депресираща работа. Къде оперирани, къде кашлят, къде се радват, че са изписани. Мила сутрешна болничнодворна картинка. Поглеждам часовника – 8:48. Куул. Още максимум два дни ще седя тук, не ми се стой при белите престилки, ‘се едно съм в лудница. Нищо чудно, де. Живота – мексиканотурски сериал, мислите – на депресиран луд. Някакъв пич влиза с Е39. Пробиващото си път между облаците слънце се отразява от лъснатия до блясък черен капак на колата, а под него има мощен дизелов агрегат с три букви. Не е уй. Нещо е притеснен, няма да го занимавам с глупости. Продължавам си разходката. Взимам си кафе. Черно като случките ми от последните дни...
Връщам се в стаята и влизам с гъзо напреш, понеже са измили пода на коридора. Предполагам това е забавлението да старите хора тука... Пускам лаптопа и сърфирам из нета. Който изведнъж спира... Пак съм откъснат от виртуалния свят. Лоша работа... Вчерашната посетителка(не тая, дето се заседя) дойде.
-Здравей. Не знаех дали ще си станал.
-Здрасти. Еми бързо се наспах, вчера това ми беше основната дейност.
-Оправяй се, искам пак да те видя пак навън. Пак да чувам за... изявите ти.
-Искаш да кажеш сбиванията, а?
-Еми не само. Винаги си имал с какво да изпъкнеш.
-Аз още го имам, просто ме боли, май съм го навехнал.
-Всеки момент можеш да прецакаш.
-Винаги. Сори, не искам да съм такъв, обаче съм...
-Не си толкова лош, спокойно.
-Мерси. Не те четкам, ‘щото повече няма накъде. Като си знаеш, че си перфектна...
-Толкова ли е трудно да се държиш нормално.
-Ако се държах нормално, дали щеше да си тук да ме видиш?!
-Не знам.
-Нямаше.
Усмивка на лицето й, подчертаваща очите.
-Виж, не се чувствай длъжна, бъди с твоя пич, бъдете щастливи и не мисли за мен. Натоварвам.
-Не, не, приятно ми е.
-Няма ли да те ревнува, чек, как се казваше?
-Недко.
-Та няма ли да те ревнува?
-Както иска.
Усмивката избяга от лицето на Николета. Като Юсеин Болт за вода.
-Ники, ако има нещо, кажи... Знаеш, че ще помогна доколкото мога.
Тука някъде долових мокър поглед. Не влажен, поне’е ми е голем, ми мокър от рев.
-Знам, затова и аз винаги ще съм насреща. Но не ми се говори. Да кажем, че няма нищо.
-Добре, просто бъди спокойна, че няма с кого да те коментирам.
-Ти и не би го направил! Напълно ми е ясно, просто засега не искам да казвам на никого.
-Добре. К’во ще правиш днес?
-Ще те гледам как оздравявам.
-Винаги съм мечтал за многохилядна публика в тоалетната, като спомена. И много овации в края на действието. Хехех...
-Този момент ще го пропусна. Бих искала да видя сцените “Ряпов реже портокал”, “Ряпов яде портокал” и “Ряпов спи за здраве”
“Ебем за здраве” веднага ми дойде на ума. ‘Ма съм тактичен.
-Ще измислим нещо. – намигване.
След това не правих нищо особено интересно, цъкахме на лаптопа различни глупости(сайтове за здравословно хранене и гимнастика за начинаещи). На обяд самоходно си взех пържола и еклер от Кауфланд.
-Ще обядваме ли?
-На диета съм. Трябва да отслабна.
-Глупости. ‘Айде, че сам ми е скучно...
-Съвсем малко!
-Съмняваш ли се, м?
-Хах, естествено, че не.
Хапнахме по една пържола, аз с две питки, тя-без и така... Разделихме един еклер, вторият артиса. Което ми напомня, че трябва да се радвам на живота. Не всеки ден мачкаме БМВ-та като масло. След това малко ТВ. Към четири без малко и звънна телефона, аз съвсем невинно цъкнах мюте и наострих уши.
“бля-бля-бля”
“В болницата съм.”
“...”
“Ей сега”
“...”
“Не, извинявай, забравих.”
“!!!”
“Добре де, казах ти извинявай. Добре, ще се поправя, няма да забравям друг път. Извинявай!”
-Аз ще вървя, оправяй се! Утре пак ще мина ;).
-Ок. Само едно въпросче, к’во толкова си забравила?
-Да сготвя. Остави. Трябваше преди да тръгна да си оправя вкъщи, обаче бях притеснена.
-Не се впрягай. Много поздрави на, как беше...
-Недко.
-Същия. Чао!
-Чао!
Други посетители почти нямаше, една тумба приятели дойдоха да ми показват снимки на колата, иначе нищо особено. Един дядо дойде да му обясня как да ползва Джи Ес Ем, което ми отне значително време. След това си взех бутче от магазина до болницата, вечерях и си легнах.

Част 4
Той не беше по-различен, беше като нааас... Осем нула нула, време за ставане и ранна разходка. Ще ставам машина, пак. Значително безинтересно начало на седмицата се очертава. Направо се обрисува.
4 Смс-а. Познатият текс, познатите извинения. Познатата ми реакция. Интересно нещо са хората. Първо грешат, после мислят. Ебането не е оправдание. Нищо, почти, не е оправдание. ‘Ма аз не съм от тия, дето прощават лесно. Нито съм от тия, които правят такива грешки. Не е като да не се е случвало, но не съм лъгал. Никога! И не мисля да го правя. Закусих баничка с литър айран, който е уникално средство за подсилване на организма. Ще си купя прясно мляко утре, само да стана в 6:30.
Правя нищо и в единайсет без малко дойде Николета.
-Хей, как си?
-По-добре от вчера, по зле от утре. Като във спорта.
-Радвам се.
-Ами ти?
-Какво аз?
-Струваш ми се нервна?
-Не. Може би малко.
Мда, ще ставам. До сега недоволни след масаж на вратни жили и говорене на глупости не е имало.
-Седни, имам изпитан метод.
-Не, няма нужда.
-Седни де, седни.
Започвам съвсем леки движения с палци по жилите, за релакс.
-А-а. Пусни ме!
-К’во стана, не съм те стиснал, нали?-помислих, че съм получил гаден тик и съм я стиснал как си трябва.
-Не не, просто там ме боли.
-Настинала ли си?
-Не знам, надявам се – не.
Без да питам поглеждам(иначе до сега да съм чукал точно три пъти) и виждам синина. От настинка сигурно. Тя стана ‘се едно под стола сложих добродушен смок.
-Стой, не се притеснявай. – хванах я за ръката, нямаше голям избор.
-Не е това, което с мислиш.
Видях и леко подпухнало ляво око. ‘Ма подпухнало като на Андеа на гаджето, не като на недоспан програмист.
-Ела тук. – идеалният момент да я прегърна, затова сме френдове. А тя се разрева, колко романтично, м? Ако не беше романтичната обстановка на хапчета и дезинфектант, бих се съгласил.
Постояхме така, после се преместихме на леглото и си пуснахме филм. Нямах абсолютно никакво намерение да я пускам. Бях я прегърнал и си личеше, че й е добре. По едно време заспа. В Един и малко и звънна телефона. Не беше нужно да съм врач, че да позная кой е. Не беше милото, дори не беше написано на галено. Голяма любов, м? Цъкнах червената слушалка. Точно тогава се събуди.
-Защо го направи, сега ще ме... Просто, чакай, ще му звънна.
-Не, няма! Не ти заповядвам, мисли каквото искаш, за твое добро е. Късай с него. Не те обича. Не знам кой нормален би вдигнал ръка на момичето си, независимо защо.
-А ти? Удари ли я?
-Моля?!? Бе ти нормална ли си?!? Никога не бих ударил жена, как можа да си го помислиш, от толкова години ме познаваш!!!
-Извинявай, просто да знаеш, че тя казва други неща.
-Добре, но ти знай, че никога не бих ударил жена! А ти не се връщай при твоя, хм, е*ачобияч.
-Звучи гадно.
-Звучи реално.
-Ок, съгласна съм, но няма как.
-Що?!
-Той е влиятелен, ако го оставя после за мен няма да има място в града.
-Айде на бас, при мен ще има място. За работа не се притеснявай. Отстоявай това, което заслужаваш. Има ли някаква причина да те бие?
-Понякога забравям да сготвя или не мога да изчистя...
-Педераст! Що не ми каза до сега?
-Нали ти казах, ще трябва да се изнасям.
-Никъде няма да ходиш. Хайде да идем да обядваме, а после ще говорим за това.
Отидохме до един ресторант наблизо, после се върнахме, беше станало към три следобяд. Във фоайето ни чакаше един модерно облечен сопол.
-Ти що не ми вдигаш, ма? Знайш откога те търся ве?!
А аз се направих на обикновен болен, хех. Ама точно тука не се сдържах. Как може да удариш жена в болница е? Удари и шамар, ма пак си е удряне...
-Ей, гъз!
-Ти не са баркай ве, тъпанар!
Няма да се бъркам, що да се бъркам. Ще го бъркам. Десен прав... и т’ва е. Несъответствие в категориите и нок-аут. Като го освестиха му оставих написаната за пет минути бележка.
“Късате! Ако я докоснеш, губиш крайник. Ако досаждаш – печелиш. Болка.”
Вече се заселихме в стаята, смилайки сърчицата с лимон и запеканките(дали се сетихте за заведението?) с кашкавал.
-Повече няма да те закача. Малко да починем, а?
-Не знам как да ти благодаря! Никога няма да ти се отплатя, но да знаеш, че нищо няма да ти откажа.
-За това са приятелите. Нищо не искам. А, всъшност, да изгледаме един филм, ако нямаш нищо против...
Бях изтеглил някакъв драматичен екшън. Тъпня. Захърках на 30-тата минута.
...
-Събуди ли се вечее? – как да кажеш не?!
-Донякъде.
-Ок, няма да досаждам.
-Защо си станала?
-Тоалетна, след това си беше легнал на цялото легло.
-Оо, ела тук веднага, що не ме бутна, хах. Вярно, че наближавам трицифрено число като кила, ама можеш.
-Спеше много сладко.
-Като орангутан след обяд?
-Нещо подобно, хах.
Станах. Пихме кафе. По часовника разбрах, че тази вечер ще имам компания в стаята. Не беше добре да питам. Гледахме новините по БТВ, после се излегнахме и така. Така не означава нещо особено, между другото. Всичко ме боли и в този случай означава не мърдах особено много и се радвах на компанията. Говорихме си за много неща, за преди, за бъдещето. Стигнахме до сега, нали? Нямахме какво да му обсъждаме на сега. И двамата самотни, аз претрепан, не беше цветущо положението. Ще мине. Няма как, не е нито първото тежко постъпване в болница, предполагам няма да ми е и последното. Но за първи път бях излъган така жестоко. Това боли повече! Към 11 прегледах злободневните новини и изключих компа. Остана само ТВ-то. Замислих се за това, колко адже*а са ми истинските приятели? Не ми хареса отговорът. Отново си превъртях сцената с късането(моето) и ми стана едно горчиво, като кафе без захар, ама стотина пъти по-силно. С усилие прегърнах Никито и я прошепнах:
-Всичко ще се оправи, не се притеснявай! Няма да те оставя. Лека нощ!
-Благодаря ти! Не знам какво щях да правя без теб. Винаги ще съм насреща. Лека!
И така за първи път от няколко дни бях щастлив от нещо. Че някой мисли за мен, че някой има нужда от мен. Не бях толкова доволен дори когато разбрах, че няма да се мре. Прегърнах я и изчаках да заспи...



Част 5
“И без тебе, ако не умра-а...”. Ми-не пукнах. Малко ми е гузно, че не успях. Малко рапърски звучи, обаче на доста хора щях да сбъдна желанията. Ма на, инат. Да се върнем към реалността – в 6:30 усещам, че всичко ще ме боли още доста време, а ребрата са черешката на тортата. Тя си спи, не е била заедно с мен в колата, че да я боли. За това поне се радвам, бях сам. Айде да видим к’во има в нета. Я, още няколко катастрофи, докато съм спал. Има жертви, жалко. Случило се е непоправимото. Колко е тънка границата между забавлението и болката. Сребърната нишка. Както мислиш кога да минеш на пета и хоп – не минаваш... Закичил съм гаден вирус на скайпа, за което се извинявам на всички абонати, които са от форума – “Опа...”.
Прехвърлям си дясната ръка през врата на чернокосата красавица до мен, която се размърдва с “мър-рррр-р”. Така ми е удобно. Ще полежа до към осем, когато започне да кипи болничният живот, а аз ще съм негов наблюдател, по неволя и участник в него. Нищо де, толко’ време се кефех на Баварци, сега ще се кефя на супички. Тегля няк’ви песни, понеже уж махнах вируса(‘ма си го разпратих стабилно из скайпа де)... Седем и десет, времето се точи като глюкозен сироп за карамелизирани пуканки. Бавно. Че и нета е умрял, никой не пише в скайп, във фейс-а се ‘фалят как са се напили и кого са дръпнали, няма лошо. То с рено и пежо к’во друго освен права линия? Я, някой ме е споменал: “Да не стане кат на Ryapoff простотията!”. Хм, не го познавам тоя, ‘ма явно иска да ми каже нещо, нинджата смотана. Няма да отговарям, вярно си беше простотия, просто не обичам да ме категоризират.
Ето че подмина осем и компанията на леглото ми се събуди.
-Добро утро! – казвам с удоволствие, малкото хубави неща тука.
-Добро да е! Как спа?
-Само заради теб спах добре.
-Много ли боли?
-Остави това, не е толкова важно, ще се оправя.
-Ако мога да направя нещо, кажи.
-‘Ми, не, може би само да ме придружиш до някое кафе?
-Разбира се! Защо изобщо питаш!?
Изтича до тоалетната да си измие зъбите, а аз чеках ли чеках да излезе. Облякох се със сносни дрехи, нали ще излизаме. Трудно се става като си потрошен. Благинка – не мога да си сгъна лявата ръка докрай. Ще се чеша с дясната! Само дясното рамо ще е малко тегаво, ама него ще ми го чешат...
Излязохме. Студено е! Рано е. Разхождаме се почти безцелно и гледаме хората, всеки бърза за някъде. Кой за работа, кой за нещо друго. Но всеки бърза.
-Знаеш ли, избива ме на мъдрост.
-Я кажи, какво си мислиш?
-Как всеки от тея роботи бърза. Не е важно за къде, бърза. Просто бърза.
-Нормално е, знам какво искаш да кажеш, но като сме погълнати от ежедневието не обръщаме внимание на малките радости в живота.
-Предполагам. Просто сега гледам нещата от друга гледна точка и разбирам, че говорещите за малките радости са много прави.
-Мда, така е.
Седнахме на един кожен диван пред капучино със сметана за нея и лаваца блу с кафява захар за мен. Говорихме за много неща, най-вече за това кой-к’во ще прави. Тя имаше планове колкото мен. Днес не съм си поглеждал телефона, не че толкова ми е важен, все пак.
6 неприети съобщения.
Почти еднакви текстове. Един ме впечатли много.
Nishto: V liubovta ima kompromisi, nadqwam se da mi prostij, zashtoto naistina syjalqwam I nqma da se povtori. Nikoga. ;(

Сърцераздирателно, м?! Може, ама нещо не ме блазни.
-Какво ще правиш с нея?
-Аз – нищо, да прави оня с празната тиква и дебелото портфейлче. Приключена е за мен.
-Тя сигурно много съжалява, знам колко те обича.
-Тц, обичаШЕ. Не може да обичаш някого и да му изневериш. И да лъжеш, също. Това не е обич. Нещо като тоя келеш дето те обичаше по врата с юмруци, само че в женски вариант.
-Той беше друго, нямах избор. Мислиш ли, че не исках да приключа това, просто той можеше да ме съсипе. Много съм ти благодарна за това, което направи. Винаги ще го помня.
-Ти го заслужаваш, ей там е разликата. Някой хора заслужават, други – не.
Прегърнах я, нямаше нужда да говорим празни приказки. Изпихме кафетата и в 12 бяхме в болницата с пиле на грил и хляб Бейк. Вкусна работа е тоз хляб, пък за пилето няма да плямпам. Храна за болни. За десерт имах около 8 кила портокали.
В стаята имаше две черни чанти за пътуване. Не ми беше много трудно да се сетя кво има. Или бомба, или дрехи. Дрехи бяха. Не разопаковахме много, понеже в болницата не се използват десетки видове парцалки. Верно, че е жена, ма пак. И отдолу бележка – “Съжалявам за всичко!”. Николета я смачка и хвърли в кошчето за мед. отпадъци. После обядвахме и се отдадох на блажен сън без много шаване, понеже боли.
-Мислех си нещо... – и ме събуди в четири и половина...
-А?
-Извинявай, ако те събудих. Мислех си нещо и искам да ти го кажа...
-Ааа. Кажи?
-Направи много за мен, продължаваш да се грижиш... Влюбена съм в теб от едно известно време. Исках просто да го знаеш, за да не си създавам напразни илюзии.
-... – хър-р-р...
-Ето затова исках да ти кажа.
Прегъранах я, нежно я цунках и казах:
-Що реши, че ще са напразни?
-Наистина ли и ти ме харесваш толкова?
-Наистина. А сега мръди малко от абокада, че боли зверски...
-Извинявай. Грешката е моя.
-Няма нищо, къде да се разходим и да обсъдим т’ва, че ти помагам, хах, а?
-Щях да предложа до Димитровград за по кафе, обаче не може, нека да е в Авеню...
-Що да не може? Само се облечи по-топло и след десет минути тръгваме.

-Кого търсите? – аз набирам естествено.
-Жив ли си бе?! Мислех, че са те утрепали със супичките.
-Точно затва ти се обаждам. Отивам на кафе в Димитровград, ама нямам с кво.
-Нали само БМВ-та караш, защо ми се обаждаш?
-Бе искам нещо, което няма да ме кефи да го карам и няма да настъпвам. Голфа в теб ли е още?
-В мене е, айде тогава след 15 минути на двора в болницата ще дойда.
И верно, дойде момчето. Голф 3 1.9 ТеДеИ. Зелен металик.
Качихме се, настройх си климатика и музиката и тръгнахме. Вървеше си прилично ФауВе-то, обаче повече от 95 не вдигнах. Нещо не ми се рискуваше. Пихме по кафе, този път придружено с паста, и пак се върнахме в другото, заведение, болничното. Беше малко преди шест и половина. Вече огладнявах. Добре, че не бях върнал колата. Отидохме до едно много вкусно място, където приготвяха гозби за оздравяване, имаха и чесън за тежки случаи. Междувременно ми се обадиха няколко човека, да попитат как съм и общо взето т’ва е. Върнахме се, излегнахме се в удобното колкото циментова плоча легло и гледахме няколко епизода доктор Хаус. После се поцелувахме, друго не правихме, понеже както споменах малко по-горе, потроших една етрийсчетворка и едно тяло. Мойто. И сега щеше да има много бъгове ако бях решил да се правя на супермен. По-добре след няколко дни.
Малко след полунощ тя и цялото отделение бяха в страната на сънищата, където всички диференциали са заварени и всички 20-ки са по 300 коня. На колелата. Когато мернах някакъв мираж през стъклото, тоест в коридора. Мираж с торбички под очите, дълги стройни крака, красива коса и идеални пропорции. Направих се на заспал, като виждах добре к’во прави. Явно пита за мен, понеже сестрата и обясни нещо, после ме погледна, после погледна нея, после пак мен, после се разрева и си тръгна. Мда, забавно й е, не колкото на мен, но пак донякъде. Сестрата влезе в стаята и остави на шкафчето един плик. Отворих го като излезе. Лаконично.
“Обичам те. Няма да спра да те моля да ми простиш!”
Може, обаче никога няма да мога да я погледна по същия начин. Не ми е приятно, обаче е така. Сега поне съм щастлив, момичето до мен – също. Не искам пак да ми е зле, пак да страдам. Не искам да опитвам отново. Вторият шанс не е толкова хубаво нещо!



Част 6

И нека срядата започне! И тя започна както всяка една такава. Рано нямаше почти никой буден в болницата, така че не беше много интересно. Гледах поредния епизод на Доктор Хаус и наблюдавах как момичето до мен спи. Не е много интересно. Чудя се дали щеше да бъде с мен ако не се бях смлял. Не знам, не ми дреме чак толкова. Жена като жена. Сега искам да се върна вкъщи и да си започна отначало. Да се кефя на живота, да разказвам кое-как е било, катастрофата, болницата. Не да говоря за глупости. Пускам да разгледам мобиле-то и да набележа бъдещ автомобил. Немското мобиле. Харесват ми всички, искам всичко дет се вика. Начи Е39, Е46, Е61, бе тея серии плюс Е32 и Е38. Ама те много тежки. Не искам чак толкова. Има хубава 330-ка дизел за малко над пет хиляди евра. Буукмарквам я и гася щайгата. Малко почивка до към девет.
И идва сестрата, носи голямата инжекция, а аз – аз не съм луд! Подходящо за една особа, свиреща на китара. Бият ми приятното на усещане лекарство, като усещам със зверска болка всеки милиграм(не бият през абокада). Не казвам нищо, оставям сестрата да си свърши работата, предполагам на нея също не й е удоволствие.
Стана девет и четвърт, донесоха ми чаша топъл шоколад докторите, така и така идват на визитация, пък от мен знаят, че ще получат бонуси, ако ми хареса лечението. И тя се събуди. Погледахме остатъците от сутрешни блокове, новините в интернет и в десет излязохме. С адската машина(Голф дизел – кади адски). Излизам от болницата и на кръстовището на автогарата обръщам към Лукойл. За нафта. Четвърта – читирсе, некъф калъф с джип ми мига отзад, че да се мръдна. Къде по-точно да ида иска не знам, затова му показвам с дясната ръка комбинация от знаци(бързай бе да ти е*а майката у задните части с ей такъв бе педерас) и продължавам пътя си към бензиностанцията, понеже ще заредя до гърловината(се пак ми свърши услуга). На кръговото гумите леко присвирват, може би прекалявам с газта за излизане. Оп-куки. Книжка имам точно хич. Разбрахме се и си продължих. Отидохме до кафенето, говорихме, после закусихме и така. На обяд обядвахме(пред два часа яденетата) вкъщи(у нас) и решихме да направим физически упражнения. Ще го кажа красиво! Легнахме да гледаме ТВ, тя беше по много готини дрешки, които подчертаваха всичко, което трябваше да се подчертае и караха всеки себеуважаващ се мъж да направи полет до Амазонка. Докоснах я тук, там, тук пак, там малко по-натам, после я целунах... и чукане. Тоест аз нежно проникнах (преди това се бях подсигурил с куробран дурекс) бавно, колкото да се накефя на пъшкането. И пак, и пак и пак пак пак пакпакпакпак паааак... Аааахх... Кеф.
-Беше... удивително.
-Май ще се възстановя по-бързо ако правя такива упражнения по-честичко?
-Не се знае, единственият начин да разберем е да пробваме.
Мда, беше хубаво. От това се нуждае един човек, за да му зараснат ребрата бързо. После ме мъчеше едно безсъние до към следобедното кафе, та си упражнявах езика, не в говорене.
И така, трябваше вече да си върна голфа. В пет без петнайсе пиех кафе пред болницата, очаквайки собственика му. Връчих му ключовете, зарадва се на пълния резервоар и си тръгна. Върнах се в стаята, която вече намразих достатъчно, че да кроя планове за палеж на цялото отделение, обаче не ми достигаше малко тротил. В 6:30 ми звънна телефона:
-Ало, там ли си?
-Мястото ни във вселената е предопределено още преди нашето раждане. Ние винаги сме там.
-За болницата говоря.
-Да бе, къде да съм.
-Чух, че си бил до Лукойл.
-Еми...
-Ок, ще ти оставя баварката да я пазиш, че заминавам за Германия.
-Вундабахт!
-Йа, йа, ма полека, няма да настъпваш, още не съм и се нарадвал.
-Никога през живота си не съм настъпвал. Хлъзга ми се крака.
-След половин час съм до болницата. Само ще трябва да ме хвърлиш до София.
-Нищо работа(а наум си мисля как вече хрупаме вафли по магистралата).
И вярно, след половин час дойде. Качихме се в колата, аз, тя и той, запалих 2.0 бензина в купе на Е46 и тръгнахме. Не давах много газ. Бавно минахме Горски извор, където ме настъпваха разни ТИР-ове, пък и заваля. ЗавалЕ, както казват някои хора. Чистачките ръкомахаха като катаджия пред 12-годишен дрифтар с Е30 би-турбо, в купето не се чуваше нищо, освен потропването на капките дъжд. Не исках музика.
-Мило?
-Кажи, красавице?
-Може ли да спрем за нещо сладко.
Забравих изобщо за вафлите.
-Разбира се!
80км/ч, пътя мокър, кеф. ОМВ. Спрях, взех 3 вида вафли, 2 вида шоколади и един три топли такива. Общо осеманайсет продукта. Само на излизане си позволих да дам малко повече газ. До прекъсвач на втора. Малко над сто. Както и да е, в Пловдив допих шоколада и отворих твърдият, Милка с лешници и стафиди. След това откинах магистралата. 160 на темпомат, баси двайската, пълна с екстри. Климатроник, кожа, глезотиики(стъкла) и други. Закарах го до летището, разтоварих му багажа и реших да тръгваме. Да, ама не. Не ми се тръгваше, на първа без газ вкарах в един подземен паркинг...
-Чувал съм, че е приятно да се правят упражнения за кръст върху баварска кожена седалка?
-И аз, но не съм пробвала...
-Ето сега е удобен момент, мила.
Целунах я, поне това все още ми беше приятно да правя. Целунах я пак. Не ме беше излъгала, не се съмнявах в нея. Беше гореща. Нетърпелива. Беше много приятно. 20 минути, а след това прегърнати шепнахме за това колко се обичаме. Идилия. Не исках да мисля за друго. Нищо друго. Явно щяхме да дремнем в тройката...



Част 7
Малко преди четири сутринта. Двигателят работи незабележимо, тя спи с усмивка, а аз се готвя да тръгна. Първа, отпускам с леко газ и седанчето отлепя плавно. Не бързам, карам под 2500 даже. Движението е малко, нощно. Температурата в купето е 26.5, точно за тениска. След малко лутане из уличките намирам изхода от София. Църна маца и ето я пред мен – царицата на нощното пътуване, магистралата. Мудно ускорявам до 120, а после само си облягам крака и се изпъвам на седалката. Фаровете цепят нощта, тук-таме има по един-два тира, които нямат нищо против да ги изпреваря. Не ползвах темпомата, припонях си защо обичам БМВ. Задава се някой като мен, само че с Е61. Мига отдалеч само веднъж и пуска ляв мигач, знак да се отместя от платното. Отмествам се и връщам на четвърта. Не ускорявам. Чакам го. По времето, за което ме подмина съдя, че не кара с повече от 160. Точно. Натискам плавно и стрелката на оборотите се запътва към лютеницата, а шестте гладни котки отпред започват да ръмжат, показвайки истинската си същност. След броени секунди превключвам на пета, като съм достигнал скоростта на кораба пред мен. Виждам му стоповете, които бавно се приближават, а скоростомерът заковава на 180. Приближавам го и отнемам леко газта, няма да се бутам. Не ми се правят рискови маневри, пича отпред(малко по-голям от мен изглежда, около 30) дава малко повече газ и темпото става по-спортно. 190. Ей това е удоволствие. Пет сутринта, а сме на половината магистрала. Няма признаци за разсъмване. Кап-кап. Кап. Започва да капе, което означава само едно – по-бавно. Намалям на 140, Е61-цата пред мен също, и продължавам пътуването. Оставам сам, защото петицата се нуждае от нова доза високооктаново гориво. Грешка, като се разминаваме забелязвам надписа – 530Д. Дизел.
5:30. Излизам от магистралата, а колата е доволна от разтъпкването. В Пловдив нямам някаква работа. Хващам познатия път и се оглеждам за дискове. Има някакъв, надписът говори малко, но от сърце. Бг Рап. Няма да е. Цъквам темпомата на 110 и почвам да правя всичко друго, но не и да внимавам в пътя. Пристигам си вкъщи малко след шест и половина. Отключвам и внасям новата ми половинка в спалнята. Аз също се настанявам там. Пускам тв-то, няма нещо особено интересно, по европа дават новини, както винаги. Гледам ги, кефя се на икономиките на държавите и си мисля защо за двайсе години преход са направили точно нищо нашите мишчици, които ни управляваха. Всъшност направили са – дебеловрат огрънизейшън булгаришън нейшънъл! Нещо като лактумус бациликус. Пак са бацили, пак са си само наши. Въпреки, че и в САЩ ги е имало. И в много други страни. Но тук така сме го направили, че да не ги пипаме. Самоунищожават се. Найс, а? Въпреки, че и сега има една част, можем да кажем, че вече ги няма. Много хора казват, че има и по-зле от нас, да не се оплакваме. С две неща не съм сигурен – първо, че трябва да се сравняваме с по-злето и второ, че се оплаквам. Аз се чудя. Ако се сравнявам с по-зле от мен, никога няма да постигна нещо. Всъшност мога да стана наркодилър. Ще си купя черен джиБ и ще си джиткам на воля. Пък и от жени няма да се интересувам, всички чалгаджиики ще са ми в краката. Буквално. Ма не искам, не съм такъв човек. То къв човек съм, злобен, не прощавам, дразня се от най-малкото, привързвам се прекалено... Темпераментен, ма не точно. Пак ще стана 100 кила във фитнеса, пак ще си направя живота както аз искам, само че ще е по-добре от този, който загубих. Надявам се! Набутах се много – кола и жена. И двете ще ги сменя де, нищо не е вечно на тоя свят. Мога с часове да си мисля за политика, културен живот и комунизмокапитализъм. Ама пак не искам.
Нежно питам без думи момичето иска ли да се събуди. Тя ми отговаря с език. След няколко минути на блажено мислене в хоризонтално положение, прегърнати, забрайли за всички проблеми, ставаме и се запътвам към кухнята да направя кафе. Слагам го в руската кафеварка и отивам да си измия зъбите. Приключвам и с двете и в 7:30 пием кафе на фона на сутрешния блок. Там – смях. Все пак за политика говорят. След малко ще си потърся работа. Бе кого заблуждавам, пак ще гледам порно и може да си погледна фейсбука. Обаче тя е на работа от другата седмица, което е проблем. Ма то една работа, преводачка. Не е малко, ако можех – и аз щях да съм. Ама не съм. Прост тенекиджия, к’во да превеждам. Ще си подготвя главата за изпитите и така. Ако е късмет, ще се откъсна от България. Ако не е – тенекиджия казах! Ще чукам цял живот. Ако беше струна, да те опъна, ма прост тенекиджия... да те, нали...
-Мило?
-Кажи, момиче мое?
-Обичам те, не си тръгвай.
-Няма, мило.
И пак стойм. Муден ден се очертава. Чувам звук от счупено стъкло и аларма. След няколко секунди осъзнавам, че съм заключил БМВ-то с алармата, а тя пищи... точно така. Скачам, но вече чувам звука на напънатия шестцилиндров двигател. Виждам как излиза от пресечката...
Част Осем
... след няма и секунда съм на терасата и виждам как тройката излиза от пресечката. Лошо. Лошо. Цък, телефончето, да видим какво можем да направим...
-Мараба, слушай внимателно и се обличай много бързо!
-К’во става ве, мен, тъкмо ши закусвам, ако е пак за каране нанякъде, забрави, не моа...
-Откраднаха колата, червено Е46 седан, номер Х****АН. Иди на изхода за Димитровград, по-бързичко.
Същите разговори към приятели, които живеят на другите три изхода(плюс тоя за Болярово) от града и не ми остава нищо повече. Звъня на няколко човека, единия от Димитровград, другия от Харманли и третия от Конуш, да не би случайно да я мернат. После ще правя голямо черпене, само да хвана новия собственик на количката. Полиция няма да занимавам, не мисля, че ще отреагират толкова бързо. 8 без 5. Потропвам нервно с пръсти и чакам. Чакам ли, чакам. Всяка секунда се точи като сопол от настинка и придобива невъобразима дължина. Все едно съм чакал с години. След малко ставам да си направя още едно кафе и псувам всички видове крадци, като отправям закани за тях и родата им. От кухнята чувам познатата мелодия. Тичам до телефона, непознат номер...
-Ало?
-Добър ден, искате ли да се запознаете с новите ни услуги? Вече изграждаме мрежи и предлагаме най-евтината аналогова телевизия...
-Тц.
Кал дурейшън – найн секъндс.
Отивам отново в кухнята, за да подсладя иначе горчивата напитка, когато телефонът пак звъннва. Вече не очаквам нищо ново, може би ще ме питат доволен ли съм от новото управление, та не бързам. Бавна, тежкарска стъпка. Мисля си къде да търся точно такова Е46, когато виждам на екрана името на единия от “пазачите”.
-Здравей, няк’ъв напредък?
-Идвай бързо, тръгнаха по стария път, подминаха бетоновия възел ей сега. Няма да ги стигна с форда, вземи кола.
-Окей, идвам.
Ми много ясно, че трябваше да предвидя взимането на кола. Мисля бързо, доколкото ми е възможно. Имам съсед с някакво е39 бензин, доста наточено, че и не звучи лошо, само дано да си е до колата, скоро я взе и кисне по цял ден, отпускар. Целувка пътьом за нея, камичката в кобура и айде надолу. Тичешком минавам оставащите 20 метра, като вече си отдъхвам, спокоен, че човека си е до колата. Човърка нещо по стоповете.
-Колега, много ти е готина баварката, честито! Колко харчи като я настъпиш знаеш ли, щото мисля да пробваме, откраднаха ми Е46-цата и знам къде са. Айде да ми я заемеш за малко, гаранцията ми ето я(подавам ключа за вкъщи). Знаеш за къде е, настани се и изчакай да я върна. Няма да я дера, заплащам услугата. Може ли? – това ми отне около четири секунди да го кажа.
-Еми... добре, обаче много внимавай!
-Само една лека катастрофа имам бе, човек. Спокойно!
Вече бях взел ключовете и не чух к’во каза. Запалих, а 2.8-цата замърмори, понеже я будех изненадващо. Първа, газ до долу, предполагам собственикът съжали, че ми я даде. Газ-спирачка, прелитане над легналите полицаи и неспиране на червен светофар. Кеф. Не ми беше колата толкова важна, колкото да си я взема. След няма и четири минути бях на мястото, където ги е видял моя човек, качих го в колата и стъпих. Вървеше доста добре. Имаше около 40 литра бензин, ‘ма от форума знам, че тоя агрегат не надвишава 4/100. При най-голямата ръчка. Имаше някаква чалга в цд-то, но не ми пречеше. Влязохме в Горски извор и започнах да се отчайвам. Не се виждаха. Тъкмо се засилвах по баирчето към края и френда вика:
-Т’ва не са ли те бе?
Скооок на спирачките, 120-0 със светене на АБС и тракшън. И ги видях. И колата. Задна, обърнах и тръгнах на втора. Отказах се, завих надясно и спрях, ‘се едно паркирал. И се свлякохме на седалките, надух до дупка Слепи бяхме на джена и илиян, оставаше ми да наблюдавам к’во ще направят. Изкараха някакво бусче от гаража и вкараха червената тройка. Затвориха и заключиха. Ей тва ми тряяше. Айде на тея, дето бяха на изходите пак звъннах, обаче тоя път думите бяха други: “Искаш ли да удряш жива круша?”. Нито един отказ. Паркирах Е39-ката така, че вратите на гаража да не могат да се отворят, и излязохме на главния път да чакаме другите. А те не се бавиха повече от петнайсетина минути. И се събрахме пет коли. И откраднатата – шес. Хора – пак шест. Тегло – към 580 кила. Живо – може би към 480, не съм сигурен. Та наизлязохме, пък в колите най-обикновени гаечни ключове. А който ми пипа колата, безгласно казва, че иска да разбере колко боли да те ударят по главата с такъв. Много пъти. Та пратих аз най-дребния от нас да им звънне, да ги пита ще върнат ли колата или да ги спуква от магань. Ма т’ва беше много добра идея – излезнаха всичките да му се хилят. Как не ни видяха и на мен не ми стана ясно. Общо четирима. Единия дърт крадец. Та тоз нашия вика:
-Излезте бе, излезте да ви иба майката да ви иба!
Излезнаха. Около три минути. Ол даун. Конгратулатионс! Качихме ги в две коли и се оказа, че не достигат хора. Генералното решение дойде от мен. Оставихме трите най-стари коли и щях да върна двама. Тръгнахме, аз с Е46-цата, при мене двама от тях и един приятел, Ланча-та му остана. В Е39-ката пак двама от наш’те и двама от кап... предпазните средства. Върнахме се в Хасково, като ги спряхме на една поляна до Сивата вода. Там движение почти няма, освен комбайн някой път. Върнах тримата за колите им и отидохме на поляната. Напрайхме си кефа, скоро нямаше да крадат, с толкова счупени пръслета. Аз, доволен от живота, звъннах в полицията само да се похваля, ‘ма от на единия телефона. И му обясних на чичкото полицай къде да ги намери, че няма да могат да се доберат до телефон. На връщане се разминахме с патрулка. Бил съм убедителен. Платих си на хората за разкарването, обещах да се съберем съвсем скоро, и с един новоповикан пешеходец, който докара Е46-то, отидохме пред блока. Влязох си и тоя път гледката не беше като предната, когато намерих приятелката си с мъж. Тоя път гледаха някакъв ден по ТВ-то. Почерпих и тоя пич, макар че не искаше, и вече бях спокоен. Едно стъкло назад. Но пък доста документи имах от крадците. Поне затова да ги бият в полицията. Беше ранен следобед вече и беше време за излизане на разходка. Ще посъкратя преживяването. Излязохме. Върнахме се. В леглото. Кеф. Отидох до стъкладжиите и после вечеря. Сън, понеже денят беше леко уморителен за скоро преживял катастрофа човек.


Част девет

Благодаря ти, тъпак, че така ме нахъса. Винаги има по един идиот, който да ни напомня за тези като него, които всеки ден ни спъват. Тези, които са меки китки в живота и не отстояват нищо. Толкова мазни, че началниците ги обичат, а на теб ти се иска да ги сложиш в сандвич от... панели бетон. И когато в работата пред шефа все някога може да стане това, което чакаш, да дойде момента на прозрение, когато работата се оценява. Не на сто процента, но се случва. Но в живота трябва да си човек, не човеченце. Всеки Моцарт има своя салиери. От на Бате Сашо една песен е това последното. Смешно е като се срещна с някой, който говори за мен зад гърба ми. Още по-смешно е като почне да увърта. И е време да ставам...
Банята, зъбите, белия лебед и бръснача. Време за закуска. Близо до нас има фурна и притичвам до там. Последен седмичен ден. Поздравявам отварящият магазина, месаря също, продължавам целенасочено и си взимам продуктите на нощния труд, две банички с шунка. Връщам се вкъщи. Усмихвам се, усмихвам се, само се усмихвам. И има ефект – хората ме поздравяват. Те също се усмихват. Мисля си, колко рядко ми се случва да съм усмихнат.
Влизам в спалнята с думите “Закуската е готова.” и я събуждам с различни похвати. Лека полека и нещата си отиват към секс, затуй спирам, много е рано и ме болят ребрата. Закусваме спокойно, отново наслаждавайки се на тъпите партиини дейци по телевизора. Чудя се к’во да правя цял ден.
- А, мило, забравих да ти кажа, нещо важно е, не съм обаче сигурна...
- ??? – не мога да докарам физиономията, беше въпросителна, не очудена.
- Ами подала съм документи за два университета в чужбина. Единият е във Франция, другия Англия. Надявам се да нямаш нищо против.
- Радвам се, и в двете страни ще си прекараш добре.
- Ама те не са...
- Спокойно.
- Какъв си ти, как може да не се притесняваш, не само за моите неща, за почти нищо.
- Само за важните неща се притеснявам. Това е важно, но в аспект, който не е фатално важен.
- Хмм... Ясно.
- Нали знаеш, че и аз ще бегам. Догодина.
- Да, надявам се да те приемат където решиш.
- Ми ту, ми ту.
Замислям се за секунда, за бъдещето се замислям. Визията не е чак толкова ясна, едно обаче е – където и да съм, не искам да се променям. Не обичам промените. Ще нагодя околната среда към мен, обратното е по-трудно. Поне за мен.
Сетих се к’во ще направя днес! Ще си организирам парти за изписването. Другата събота!
- Кога ще дойдат резултатите от изпитите ти?
- Надявам се този уикенд. Ако ме приемат, тези три дни ще са последните, в които ще можем да се видим.
- Окей, ще бъдат уникални три дни значи!
- Окей!
След като съм хапнал достатъчно се отправям към сладкарския цех. Мисля коя къща да наема за събота и неделя. Сещам се. Няма да е в Хасково дори. Не, тука ще си е, някой може да е с отнета книжка. Крача на едро и слушам музика през слушалите. Малко е хладно, та съм си сложил качулката на суйчъра и хората ме гледат. Не знам защо. След кратко избиране и вкусване(много, много добри са) си избирам подходяща.
Идва момента да се върна вкъщи и да набележа хората, които да поканя. Правя универсален смс и номерата извеждам на компа, смсът гласи “Ryapoff organizira party, poneje ne pukna. Subota, na Kliucha vilata, kysen sledobed – kym 6:30 e idealno da doidete”.
Мястото също е уточнено вече. Май работата за деня е готова.
- Ае, мило, как ще си получиш резултатите?
- Изпращат ги в София и от там – тук.
- Не закъсняват ли?
- Ми един ден, обаче ще го преживея, казах да не ми звънят, когато ги изпратят, че ще умра от притеснение.
- Имаш ли номера?
- Да, защо?
- Набери и ми дай телефона, ще видиш.
088*******
- Добър ден!
- Здравейте. Искам да попитам за едно момиче, Ники В., получени ли са резултатите й от изпитите?
- Днес следобед очакваме да пристигнат.
- Не ги изпращайте. Запазете ги.
- Добре, както кажете, но наистина няма проблем да ги изпратим.
- Казах нещо, ще дойдем.
- Окей. Това ли е?
- Мда. Дочуване.
- Лек ден!
Слязох и оставих 20-ката да загрява. Качих се да видя полуфабрикатите за обяд, които бяха почти готови. Хапнахме, пийнахме по една Кола и в един бяхме в колата. Спрях единствено на ОМВ. Заредих до капачката и отлепихме. Първа, втора, трета, четвърта. Палка. Спирам, обяснявам, тръгвам си. Айде 120, па музичката си трансферирах на флашка, че кеф. Климатичето бичи, няк’ъв рап дъни в ниските, бе суперска работа. Тук-таме ме засичат или изпреварват до последния момент, ама не ми е такъв проблем. В три бяхме в Столицата. Отидохме до дадената фирма и... ... ... в пет без малко, след едно кафе и много дълъг разговор за нервите, дойдоха. Какъв е резултата не обяснявам, думите са красноречиви:
- Да!Да!Да!
- Мило, честито! И в двата, браво!
- Мерси, мерси! Много се радвам!
Аз не чак толкова, ще съм малко по-самотен, но все пак съм щастлив, де. Една от малкото, които заслужават, получи заслужена награда. Целувам я няколко пъти, докато подскача радостно, и се качваме в Бавареца. Запалих и дадох леко газ към вкъщи. Всъшност по магистралата си понастъпих, имаше повод. След това, в седем без петнайсе’, си бяхме вкъщи. Облякох се с много барнати дрешки и отидохме да хапнем в един ресторант на кенана. Хапнахме, разбрах, че ще пропусне празненството за моето изписване, но въпреки това ми беше хубаво за това.
Върнахме се вкъщи. Прегърнах я, вдигнах я, занесох я на леглото. Накарах я да се радва на живота около 40 минути. После лежах до нея, като я слушах как диша, и си мислех какво ще правя. Оттук нататък. Щях да се събера с френдовете, щяхме да караме Баварките, да лягаме сутрин и да ставаме вечер, бе уж хубав живот. Нещо щеше да ми липсва. Като се замисля гадното е, че и сега ми липсва. Не толкова, но се усеща. Не, не е чувството да караш М3, понеже т’ва е част от материалните неща. Не ме бърка дали ще се возя сам в москвич, дали в кадилак. Едно и също е. Много малко хора го разбират това. Наистина. Е, вярно е, че БМВ е нещо повече от кола, но пак не дава това, което може да ти даде едно друго перфектно същество. Одушевено.
- Мило – прошепнах.
- Да? – сънен отговор получих.
- Ще си мисля често за теб, когато те няма. Просто да го знаеш.
- И аз. Айде спи, че да оздравяваш.
- Аха.
И наистина ще е хубаво да заспа...

Част 10
Викенд! Викенд! Добро утро, народе, по-точно, добро утро на мене си. И на нея, де. Обличам набързо поредните маркови парцали от гардероба и изчезвам. Пак ще правя закуска в леглото, обаче тоя път ще бъде в заведение. Взимам закуската и с едри крачки я занасям в кафенето на няколкостотин метра от вкъщи. Всичко е готово. Паля маратонките към вкъщи и пускам смс “Dobro utroo, aide da izlezem sled 2 minuti i polovina :)” И бях там когато трябваше. Винаги е било така.
Хапнахме си френч кроасаните с кафето и говорихме за това как няма да се видим поне десетина месеца. Беше гадно, беше нечестно, но беше за добро! Това беше най-важното. Не прехдното, това, че ще сме разделени. Най-вероятно щяхме да намерим щастието някъде,... някога. Надявам се. Надявам се да мога поне нея да забравя. Другата явно няма да ми се получи, след като за малко не скъсах сребърната нишка заради нея, заради това, което се случи, нямаше как да успея да забравя всичко. Е, ако ме хване склерозата, ама т’ва е друго.
На връщане към вкъщи изскочи няква алфа напъната до дупка от пъпчив тийн, на когото размахах пръст, среден. Оня спря и реши да се прави на мутра, предполагам, та спря тоз и слезе, пита ме дали на него съм го показал тоа знак. Казах му, че друг педерас не виждам, засили се към мене и... се спря. Дали защото го хвана страх, дали защото си ходя с нож във вътрешния джоб, не знам. ‘Ма бързо си влезе в колата де, че и тръгна бързо. А ние си се прибрахме. Тъкмо се излежавах блаженно на мекия диван, докато до мене финото създание си чепкаше лаптопа(той моя лаптоп, както и да е) и ми звънна телефона. Някъв френд, дигнах:
- Здрасти, брат. Кажи?
- Ае, човек, аз съм във Варна в момента, ще може ли една услуга да ми свършиш, нямаше на кого да звънна.
- За к’во става дума?
- Бе дъртия отишъл в х-л “******” в центъра и влезнал да се разправя, понеже вчера цяла вечер повръщаше, та го нашамарили охранителите, може ли да им обясниш, че с бой не става?
- Може бе, що да не може.
То за този хотел, по-точно за неговия ресторант, беше необичайно да сервира гадни неща, но и преди съм го чувал т’ва...
Излизам, знам къде отивам, знам к’во ще говоря, знам к’во ще стане. Взимам от мазето тръбата, за по-сигурно, може да не повярват на т’ва дето разправям. Спирам, слизам и влизам, като подминавам двамата охранители с бърза стъпка. Скандалът се надига и идва управителят. Обяснява ми нещо и завършва с:
“кат не ти харесва яденето не идвай тука бе, смешник!”
и ми се пули. Ок, нека. Излизам и паля колата, като след няколко минути съм пред апартамента на бащата на тоз, дето ми се обади. Подадохме една жалба и остана доволен човека. Айде тая работа е отметната.
За обяд се върнах вкъщи, където ме чакаха някакви бутчета със сос. Вкусотия. Поблъсках във фитнеса и се върнах. Нямаше смисъл от вечеря, нямаше да пропилявам предполедния ни ден заедно с ядене.
С едно момиче, с което имахме уникални моменти заедно, имах някои неща, които обичах да правя. След нея, някои от тях все още ме кефят. Не е същото, но пак е уникално. Мда, да докоснеш красивото краче, меката й коса, идеалните пропорции, просто Тя, твоето момиче, което всички искат да имат, но то е избрало теб. Не си милионер, не си и син на милионер, обаче си ти. Не приличаш на другите. Не свеждаш глава. А тея, които имат милони – коленичат. Там, където е важен характера, психиката, там ти е силата. А има и такива, които са нищо – ни пари, ни акъл, ни характер. Припознаваш ли се в някой образ? Харесва ли ти това, че се припознаваш? ‘Щото мен ми харесва. Характера няма кой да ми го вземе, другото може. Само едно не си харесвам, едно не ми стига. Мога да мразя много, толкова много, че да горчи, но когато обичам... не мога да мразя. Мда, не мога. Мога да си казвам, че мразя даденото нещо, но не е точно така. Искам да го мразя, нещо такова, предполагам някои се сещат. Не е приятно чувство, не го пожелавам на хората. Мразя само този, който ми я отне. Сигурно сега тя си е вкъщи и гледа снимки, поне доколкото я познавам – прав съм. Но пък дали я познавам или си мисля, че я познавам? Ебати. Казах на тази, която е вярна, която имаше нужда от мен, че я чакам в БМВ-то. Седя вътре и си мисля ей тез’ по-горните мисли, та си вадя телефона да погледна нещо.
“nikoga nqma da te zabravq, dori da nqma smisyl nqma da se otkaja.”. Последният смс е това. Общо са към 150. 136 по-точно.
Двигателят почти е загрял, достатъчно, че да мърка като котенце. Тя се качи с елегантната си тъмносиня рокля в колата. Попита къде отиваме. Не исках да го прави. Исках да си кажа, че тя, изневерилата, не е уникална, че никоя няма да попита къде отиваме след като се качи в колата. Нищо. Казах, че не зная и тръгнах. Първа съвсем леко, втора, трета. Излязох от Хасково на пътя за Димитровград, оттам през разклона и към Харманли. На кръговото както бях на три хиляди на втора се сетих за това как се разхождахме посред нощ, когато се случваше и двамата да не можем да заспим. Излязох и дадох газ. До долу, изрева, после трета, по същия начин. Отидох на пета и забавих. На първото село скочих на спирачката и цъкнах авариини.
- Какво правиш?
- Хайде да покараш малко.
Сменихме се и тръгнахме. Бавничко, тя имаше книжка, аз не бързах. Спряха ни, естествено. Полицаят реши да се прави на отворен, каза, че е настъпала осевата и ще пише акт. Казах му да не се прай на луд и че на такъв ще го напра’я ако напише нещо. Пуснаха ни, тръгнахме си. Целта вече ми стана ясна. Отидохме в Свиленград. Вечеряхме, след това ходихме в една сладкарница. Мм, вкусотии. На връщане карах аз, понеже на нея и се спеше. Като заспа отново се замислих за всичко, как понякога толкова несправедливи неща се случват. 120 в едно село цъкнах и ми махнаха с палката, много добре застанали полицаи. Дадох газ и май не ми видяха номера. Не е толкова важно.
Прибрахме се благополучно. Легнахме си. Не спахме. Прегърнах я, целунах я, започнах да я галя, продължихме и докато се усетим бяхме на върха на удоволствието. Задъхани, доволни. И отново се сетих за преди. Не беше същото, тук беше нежно, бавно, предвидимо. Там беше друго, признавам, може би по-добро, страстно, непредвидимо. Може и да е тренирала, затова да ми е харесвало. Нещо като к**ва. Но ме съмнява, не знам защо. Знам, като се замисля, за времето, което бяхме заедно, я бях опознал. Дори да не беше на сто процента, пак беше достатъчно. Не беше такава. А може и да беше. Вече не мога да съм сигурен. Странно нещо е доверието. Принципите – също. Принципът е нещо, което не е като закона. Законът се нарушава, той е създаден от някой, за да контролира масата хора. Принципът си е лично твой. Ти си го създаваш, сам се порицаваш, ако го нарушиш. Но за разлика от закона можеш да имаш повод да го нарушиш и този повод ще бъде приет от тебе си. Взех си телефона. Цъкнах смс. Исках да погледна старите.
“Zdravei, svobodna li si utre kym 6? Nqma da spa dokato ne mi otgovorish …” - аз
“Poprincip ne sym, no za teb shte naprawq izkliuchenie” – отговор.
“Beshe mnogo hubava, vinagi li si taka ili samo dnes beshe s unikalno tqlo?” - me
“Mersi. I ti si mn dobre, naistina li trenirash ot sedem godini?” – she
“Dam, treniram. Ne znam shto, prosto treniram. No ti hodish po poveche sastezaniq ;)”
“Obicham saztezaniqta” – she
“Veche i az :p”
“:) Radvam se. Do utre, az shte lqgam, nz poglednal li si, ama e tri i polovina.”
“Chestno kazano, kogato mi e kef ne me interesuvat podrobnostite ;). Leka nosht, do utre”
“Leka, nadqvam se da doidesh po-ranko :D”
...
“Naistina li?” – me
“Obicham te, ne iskam nishto osven da si do men.” – she.
И така нататък. Май сме си прекарвали хубаво, а? Сигурно. Свърши. Хората сме интересни създания. Понякога искам да съм като назобените копелета. Да търся нови жетрви, които да чукам и да не се интересувам от маловажни неща като това, обича ли ме адже*а...Обаче не съм. Мисля, че съм нещо повече. То всеки си мисли, че е нещо повече от другия. Затова е обективното оценяване. Обаче за душата нема оценки. Няма критерии.
Погледнах я. Идеалът за жена за повечето хора. Красива, почти перфектно тяло, много умна, от всичко по много. Заслужаваше да бъде щастлива. Преместих се малко по-към нея, прегърнах я, целунях я нежно по врата, тя се размърда, промълвих “Стой, мила” и се отпуснах до нея. Тя се облегна на рамото ми и продължи да спи. Постоях с отворени очи още няколко минути и аз също заспах.


Част 11

И знам, че пак за това ще се сетя. Пак за това ще мисля. Нямам избор, дори не пробвам да спра. Няма смисъл, това е все едно наркоман да не мисли за дрогата. Алкохолик за бутилката, к**ва за дрешките. Тя сега си е вкъщи, спи, сънува нещо хубаво и така. Четири и половина сутринта е, няма к’во друго да прави. И аз де, но това е друга тема. Извадих си лаптопа. Разгледах мобилето. Не исках кола, която да замени старата, която да замени нея. Разгледах същите на части. Набелязах няколко, знаех къде е моята.
Облякох се и отидох да я видя. Тя стоеше там. Фаровете ме гледаха накриво, сърдито, а тя – цялата намачкана. Нямаше какво да й се направи. Щях просто да я заменя. Връзката с колата щеше да бъде с някоя нова. Както бях в Е46-цата разгледах обяви. Видях я. Същата, само че сребриста. Звъннах на човека, от Монтана беше. Някакъв сънен глас ми се обади.
- Моляя?
- Бе едно БМВ да продавате?
- Бе продавам.
- Състоянието какво е?
- Като за четири и половина сутринта е перфектно. И през деня е перфектно.
- Довечера към единайсе и половина. Чао.
Затворих. Сигурно си помисли, че го бъзикам.
Върнах се вкъщи и пак легнах. Беше малко преди шест. Легнах си.
- Хей, къде отиде, липсваше ми.
- Тук съм, мило. – и целувка.
- Седем и половина ще ставам, да те будя ли?
- Само ако искаш да правим нещо приятно.
- Ок.
Захърках и верно след малко ме събуди. Седем и половина де. Правихме к’вото правихме, беше добре, за последно, исках да го запомни, постарах се. Три пъти се постарах. След това станахме и стягахме багаж. Минахме през хиляда и един магазина, за да купим още повече ненужни джунджурии, че и да се вместим в два куфара. Не куфар кат’ куфар, ми куфаар. Като на Е30, от ония дет’ гледат лошо и са само ламарини и ръжда, багажника. Толко’ голям всеки. Дали щеше да има място за нас в колата не знам. Полетът беше в седем и половина вечерта, а до два следобед бяхме стегнали багажа.
- Какво ти се прави?
- Не знам, мислех че ще искам да правя нещо конкретно, а сега просто искам да съм някъде с теб и да имам спомен.
- Хмм, искаш ли просто да си кибичим?
- Да, за това говоря, да седя с теб, да запомня всичко твое.
- То едно да запомниш е достатъчно, така разправят.
- Вярно е, обаче искам всичко.
- Оокей, няма проблем.
Седяхме, тв-то, прегръдки, малко в нета инфо и така... В четири и малко бяхме в колата, а тя – прилично загряла. Настъпих стабилно. Държах и ръката, нали искаше спомени. Прелетях до Пловдив, попитах я дали се страхува. Каза, че ми се доверява и няма проблем, повече я плашело неизвестното в Англия. Успокоих я и вече бяхме на магистралата. Газта почти до долу, 180, малко след 6:30 бяхме в София. Седем – на летището. Стояхме на терминала, в седем чекираха багажа и ги качиха в самолета.
- Ще ми липсваш. Не ме забравяй, моля те. Обичам те! – и се разрева, никога не са ми били приятни раздялите е по тая причина.
- И ти на мен. И аз те обичам, мило! И винаги ще те. Но искам да знаеш едно. Разстоянието отчуждава. Намери си любовта, обичай! Не мисли за мен, бъди свободна, искам да си щастлива, заслужаваш! Обаждай се! – и я изпратих.
Видях как самолета излетя. Стана ми малко тъжно, познавах я от толкова време. Отидох в колата. Не запалих, просто слушах музиката. Рап, отново. Описваше донякъде положението ми, просто не беше толкова подробно. Дадох газ към Монтана. Пристигнах в десет. Намерих го тоя пич, казах му, че ми харесва и я взимам. Намерихме къде да я прехвърлим срещу леко доплащане и вече имах кола. Ма нямах кой да я докара. Спазарихме се с него да я докара, като после го върна с Е46-цата. Обаче се качих аз на нея, той на червената, да видя върви ли. 525 те де йес. Вървеше, поминаваше двеста. Добре, доволен съм. В Хасково бяхме в три през нощта. Паркирахме я, сложих едно надписче с фамилията и една палка(декорация, един френд моторист си я беше взел от една патрулка), напалих бензинката и айде същото упражнение. Сигурно към сто литра гориво и повече за един ден съм докарал.
Върнах се пред блока. Запалих новата стара кола и се поразходих в събуждащият се град. Взех си от автомата до Килера кафе и пообиколих. Изпратих смс-ите, разбрах се с пича за вилата, направих за храната списък, едно момиче щеше да я приготви и така. На дунав за малко да сваля двигателя, понеже не видях светофара. Спрях на червено и тъкмо се чудех колко точно ще спа, като видях отсреща едно тяло в черно кожено палто. Познах и палтото, и тялото. Палтото беше от един доста добър магазин, а тялото – пак много добро. Огледа се, но не ме видя. Много ми беше интересно къде отива и затова леко я проследих. Добре, че вадеше походка като бързоход и първа без газ беше идеална. Влезе в един кабинет, докторски. Излезе с някаква рецепта. Интересно. Наблизо имаше аптека и влезе в нея, излезе с една издута чантичка. Спрях колата, загасих двигателя, освириха ме, показах пръст и слезнах. Влязох в аптеката.
- Добър ден!
- Добър ден, какво ще обичате?
- Какво взе момичето.
- Не мога да ви кажа.
- Ей ти двайсе причини да ми кажеш – подадох хартийката.
- Успокоителни, силни.
- Ок. Довиждане!
- Чао!
Запалих новата и се върнах вкъщи. Легнах да спа.


Част 12

Кой сега до теб заспива, кой целува ус’ните ти... Наспах се, преживях едни пет дни, в които правих нищо, ходих на няколко места да свърша малко работа с френдове, не за работене. И дойде събота. Станах в седем и половина, понеже трябваше да си организирам нещата. За капак на всичко докато си пиех кафето завалЕ. ‘Ма много, за час изсипа толкова, че да разкаля всичко, то не беше и изсъхнало много, де. Запалих тедееската и отидох до къщата. Малко беше “почистено”, та зачистих, поне имаше прахосмукачка, другото кофа вода и палка. От гледна точка на техника – много добре. Голям телевизор и стерео уредба, много мощна. Кеф. Имаше и бас за кола, правен, вързан отделно с филтър, явно имаше изход за колона с всички честоти. Взех си двете торти от “***”, бе от афродита си ги взех, к’во се прая. Много добри. Закарах ги и тях там, сложих ги в хладилника(и той много добре, двукрилен). Момичето, дето щеше да се занимае с храната, ми се обади да я забера. Малко преди 11:15. Взех я и я оставих в къщата. После – към магазина за мезета. Добре се движи новата количка, не мени обороти, доволен съм. Стана малък инцидент, на кръговото за Димитровград един пристигащ от там реши, че е с предимство, а ескортчето не успя да спре и ме посгъна, преден десен калник. Спрях, излязох, обсъдихме инцидента и оня реши, че не иска да вика кат и си ми плати калника.
На обяд вече бях оцапал порядъчно сребристата боя, а организацията беше готова. Оставаше храната и съм готов, който нямаше кола щях да го закарам и така. Ходих до вкъщи, до Авеню не видях една жена с А-класа и предполагам и изкарах всичкия акъл, минах на сантиметър, то си бях с предимство де. Спрях пред нас и като заключих БМВ-то, получих смс. “Be ti neshto na otvoren li sa praish we, naish chi shi te skapq?!”. Добре, добре. Нека ме скапе, немам нищо против, ако се беше подписал можеше и да се поуплаша. Малко си промених мисленето след случката с колата, разбрах колко крехко нещо е живота и как трябва да се радваме всеки път, когато сме скапани... от фитнес.
Повъртях се вкъщи, повъртях се, па си излязох. Разходих се с колата. Отидох до самолетната писта(до Малево). Като излязох от града дадох газ. На четвърта, изпънах до 160. После пета и оставих темпомата на 120. И след няколко минути пристигнах де, беше малко кално, обаче мечка страх, тедеес не страх. Излязох на пистата, имаше една нисичка Хонда, явно беше отишла да се замери, обаче нещо стояха. Качих се на пистата.
- Здравейте, момчета. Върви ли Хондата?
- Бе тя върви, ама сега като се изваля и не можем да излезем.
- Спокойно, ще в дръпна, няма проблем, само да не закачите.
И ги издърпах, благодариха ми, то и без това се чудех к’во да правя. После пак на пистата и направих десетина обиколки. Припомних си полицейското. После излязох и се прибрах. Изкъпах се и в 6:00 бях облечен. Нямаше кандидати за закарване до мястото, дали някой щеше да дойде бе? Слушах една тъжна песен в рап-стил, показваща много точно положението ми с жените. С жената. Не с тях, тя беше различна. Взимаше успокойтелни, вече. Незнайно защо. Досещах се, по-точно си мислех, че заради раздялата ги взима. Погледнах си часовника(този в колата по някаква причина не мърдаше от шест и половина, като на царя показалката), шест и двайсет. Постоях още в колата пред вилата. Помислих, не ми хареса идеята и излязох от колата. Заключих я и отидох да огледам какво беше направено в мое присъствие. Храната беше суупер, обаче в този момент устех, че съм забравил най-важното. Храната за душата на народа, пиенето. Газ на дъртата Е34-ка и след точно 20 минути бях донесъл три кашона различни видове градус. Оставих ги да се охлаждат в хладилника и почна чакането.
7:15 започнахме.
- Оо, оздравя ли бе, кога смачка колата, кога оздравя. Ай честито и вече само безавариини, брат!
- Мерси, на тебе също. Аре влизайте всички де, к’во седите на вратата?
Влязоха повечето ми приятели, в осем и малко се бяхме събрали всички. Някой носеха подаръци, други правеха настроението, бе перфектно. Усилихме уредбата, радио “Веселина”, не сме изтънчени персони. През песен поздравяваха компанията.
Кефех се, подмина девет. Предложиха ми да пусна рап, не знам дали щото знаеха, че ми е любим стил или верно имаха желание, ма пуснах, по-добрите песни за купони. Баса дънеше яко. До единайсе’ наближихме пика на купона. Излязох малко навън с един френд.
- И ся к’во? – задавам ни в клин, ни в ръкав съвсем неочакван въпрос.
- Кое?
- Ми чудя се к’во ши правя от тука нататък.
- Ш’си подредиш живота. Пък аз ши си налея една водка.
Поседях малко на чист въздух. Погалих на човека кучето, дворчето си беше добро. Тъкмо влязох, понеже ми стана ‘ладно и се звънна. Излязох, не видях никого. Светнах прожектора. Познай кой беше там. Тя. Мхм. Отидох до вратата, виждах я през пръчките на железата. Не продумваше. След няколко секунди:
- Исках... искам... радвам се, че оздравяваш.
- Тялото се възстановява, доверието не.
Отворих вратата.
- Влез, студено е.
- Дойдох само за това, не бъди студено любезен.
- Кой те докара? Влез!
- Дойдох пеша. Исках да се уверя, че се оправяш. Няма да стоя много, не се притеснявай.
- Не съм притеснителен човек. Пък и партито не е само за приятели.
Изпратих я вътре, след няколко минути влязох и аз. Не я видях, налях си едно уиски. Малко. Много малко. Не сложих лед. Взех си и една чинийка фъстъчки, кошничка по-точно, най-точно не знам как се нарича. Нямаше да седна, не ми се седеше. Не бях вечерял, не бях гладен. Понеже беше доста голямо помещение имаше няколко дивана, оформени като сепаренца, П-образни, разделени. Нещо като кафене с дансинг. Тя къщата си беше за това направена, мислена. Седнах при една компания от две двойки приятели. Изпих уискито. Отидох да си взема сок и се запътих отново към чистия въздух. Видях я, седеше на крайния диван. Някакъв пич, който не се сещам да съм познавал някога, я заговаряше леко неуспешно. Изчаках го да се махне, нямаше да й преча.
- Ако се стопли, ела за малко навън.
Излязох. Отидох на двора, беше леко тъмен, но в градинката имаше маса и столове, за през лятото. След няколко минути и тя излезе. Видя ме и дойде.
- Знам, че те предадох. Не заслужав...
- Млъкни. Ще те питам няколко неща. Колко пъти?
- Веднъж, знаеш кога беше. Не те лъжа.
- От колко време се виждате?
- Четири пъти се видяхме общо, за което много...
- Помолих да замълчиш. Обичаш ли го, какви са чувствата ти към него?
- Не. Не съм го обичала, беше моментно изкушение, сега го проклинам, но е късно. Не мога да обичам друг, освен теб. Просто мислех, че това, което ми казва е истина и се изкуших.
- Какво ти каза, че да ми изневериш? Не се ли държах добре. Друга няма да получи това, което ти получи.
- Ти беше перфектен. Още си, завиждам на следващата. Просто той ме излъга, казваше, че ми изневеряваш, правеше се на добър, че ме защитавал от теб, от лъжи, после разбрах колко всъшност съм сгрешила...


Част 13
- Замълчи. Виж звездите. Те са една до друга. Не мърдат. Не изпитват чувства една към друга. Просто са си там. Една загасва, друга изгрява. Няма чувства. Различаваме се.
- Какво искаш да кажеш?
- Че при нас има чувства, “човешкия фактор”.
- Пак не те разбирам. Може ли да ти кажа само едно нещо?
- Кажи, да.
- Повече няма да погледна друг. Ако искаш ми прости.
Поседяхме още малко, гледащи към озареното небе. Толкова далеч от нас, същевременно толкова близо.
Исках да си спомня какво беше преди, макар че в съзнанието ми веднага изникваше ясният спомен.
- Ще дойдеш ли с мен?
- Разбира се.
Не попита къде. Нямаше значение. Влязох вътре, намалих почти докрай музиката и казах:
- Другарки и другари. Сега е полунощ. В три часа ще ядем торта, не препивайте! Извинете ме за малко.
Излязох. Прекосихме двора, отворих вратата и я изчаках да излезе, възпитан съм да бъда джентълмен. Запътихме се към колата. Погледнах я, беше с червена тънка рокля. Трепереше. Свалих си якето и я наметнах.
- Мерси.
Качихме се в БМВ-то. След няколко минути бяхме на кръговото и на пътя за Димитровград. Фаровете осветяваха всяко камъче на пътя.
- Сещаш ли се какво правим?
- Аз си мисля колко хубаво ни беше. Как ставахме посред нощ и ходихме някъде, без посока, без цел. Просто така.
- Да. Това си припомням. Май ни е било хубаво?
- Беше уникално.
След няколко минути със 160 стигнахме до Димитровград. Поразгледахме спящия град и повъртях из улиците. После Стара загора. В един бяхме там. Повъртях се и в града с правите улици и тръгнахме наобратно. Нямаше музика. На моста в Димитровград тракаше предницата. Добрата, стара петтица. После излязох на пътя към Хасково. Беше празен.
- ъъъм? – т’ва бях аз
- Да?
- Знаеш ли, остани с мен до утре.
- Не ме ли мразиш?
- Мразя постъпката ти.
- А мен?
- Стига пита. Ще останеш ли?
- Разбира се.
Хванах я за ръката и настъпих.
В два и триисе бяхме в къщата. Хапнахме торта, после купона продължи – музика, някой беше взел още кашони пиене, дадох на момичето кинти да му плати и... се кефех. Седях с нея. Говорихме си, излизахме навън, там беше по-спокойно. Към пет беше втория час пик, всички бяха пияни вече. Аз почти не бях пил, онези няколко глътки уиски. Отидох и си сипах едно голямо. Изпих го на екс. Върнах се с второ. След няколко минути отидох за два сока. Като се връщах усетих, че ми е приятно замаяно. Кеф.
Тоя същия пич пак се въртеше до нея. Тоя път щях да го изгоня. Обаче на половината път видях как си тръгна, запъти се към вратата, явно и на него му е дошла в повече атмосферата. Добре, няма да го гоня, даже е плюс. Нещо се олюля моето момиче, беше толкова красива в роклята си. Обаче се свлече плавно на дивана. Усетих, че нещо не е наред. Изтръпнах. Изпуснах уискито. Затичах се. Бях почти до пейката. Чух глухо звук от счупване на стъкло. Отидох до нея. Видях петното кръв. Малко под ребрата. В корема. Изкрещях. Всички се обърнаха, някой спря музиката.
“Х-в-а-н-е-т-е гооооо!!!”. Някой се затича, всичко беше като на забавен каданс. Някой тичаше към мен. Някой грабна телефона си да звънне за линейка. Превързах я с якето, доколкото можах за няколко секунди с треперещи ръце. Понесох я към БМВ-то. Тичах възможно най-бързо, пак ми се струваше бавно. Моментално изтрезнях. Цъкнах алармата тичайки. Сложих я да легне на задната седалка и скочих на шофьорското място. Запалих. Някой се качи до мен, един бивш съученик. Първа и газта до долу. Прелетях през черния път. На едно място колата отскочи и в един камък счупих бронята. Излязох на Раковска. Едва взех завоя долу към болницата, гумите не бяха много хубави. До “живакова” ми махна полицай. В огледалото го мернах как тича към патрулката. 140. Спирачки, ръчна. Понесох се, нямаше да стане идеално. Задната броня. Пак добре. Пича веднага отвори, понеже тоз до мене изкрещя “Спешно умирааа!”. “Не умира, не умира.” Само това си помислих. Спрях, ръчната и я понесох към спешното. На стълбите се спънах, но не паднах. Ритнах вратата, сложих я на една носилка и след секунди дойде доктор. Не знаех дали е в съзнание.
- Ще се оправищ! Не се предавай!
Влязоха в операционната, единият доктор застана пред мен и не ме пусна. Каза да почакам малко. Защо се случи това, псувах се, че не го изпъдих още в началото. Обадиха ми се, че са го изпуснали и е бил на мотор. Кросов. Само това видели. Ритнах столовете в чакалнята. Разпиляха се. Само да чакам. Само това, нямаше какво да направя...


Част 14

Цяла нощ чакане. Нищо. Излизат, влизат. Мълчат. Не питам. Страх.
“Приключихме, колеги...” – казва го човек на средна възраст с престилка, който си сваля ръкавиците и затваря вратата на операционната. Чудя се дали да го попитам нещо. Докато се чудя излизат двама с носилката и я бутат към реанимацията.
- Как е? – питам плахо.
- Попитайте хирурга, но все още е много рано да се каже.
Тичай след хирурга.
- Здравейте. Как е тя?
- Не мога да кажа. Не се е събудила от упойката, изгубила е много кръв, не се знае нищо. Всичко зависи от нея сега.
- Мога ли да я видя?
- Не. Не е добре за нея, трябва да е в стерилна обстановка.
- Добре. Дръжте ме в течение и ако мога да помогна с нещо казвайте!
- Роднина ли сте?
- Не.
- Приятел?
- Нещо такова.
Запознахме се с доктор Иванов. Хирург. Нямаше много кво да правя
“Анастасия. 18, хасково...” Пишеха и картона. Отидох да си взема закуска от Кауфланд и се върнах бързо. Някакви цигани се караха с един доктор пред отделението. Ебати – когато ти трябват докторите си свит, а после е*ати отворения. Нещастници!
Седях на стола. На всеки половин час ме информираха за промени в състоянието. Задрямах. Смс.
“Kazah ti, chestito. Badi shtastliv.”
Не. Не можеше да е верно т’ва. Бавно се надигна чувството за омраза от дъното на душата. Отидох до мтел и проверихме номера. Прима на някъв ‘сиганин. Нямаше смисъл да го питам кой го е купил. Върнах се в болницата. Минаха приятели, поинтересуваха се.
Помислих си к’во да правя. Все имаше кой да се погрижи за нея, ако я оставех. К’во толкова, има кандидати бол. И по-добри от мене. Но нещо ме спираше. Ако някой ме оставеше мен така, щях да го намразя искрено. В трудните моменти се познават истинските хора. Когато имаш последната М-ка е ясно, че ще имаш “приятели”. Когато обаче смачкаш Е34-ката си, тогава ще видиш имаш ли приятели.
Мда, явно имах. Странна работа – в един момент пиеш уиски и си мислиш, че нещата може да се подредят, в другия – става нещо неочаквано. Съвсем неочаквано.
Изпаднах в мисли за това как тя ще се събуди и ще изживеем отново всичко, без края и последвалите събития. Беше хубаво. И нереално, мислех го, загледан в тавана на чакалнята.
- Брат, къде си? – обадих се на един приятел, който винаги е вършел работа.
- Тука цъкам в нета. Как е Ан?
- Зле. Нищо не се знае.
- Не минах да я видя, знаеш, че не мога да влизам в болници.
- Споко е.
- Дай некъде да се разведриш да ходим с баровците?
- Да ти кажа на нищо не ми се ходи. Щях да предложа да се напием, обаче се разубедих.
- Окей. Надявам се бързо да се оправи. Звъни ако има нещо.
- Ок.
Извадих си ключовете. Разгледах ги. По-точно ключа от колата. Парче желязо. Както и самата кола, съвкупност от смазани парчета метал. Но имаше душа. БМВ. Връзка между колата и шофьора. Беше до теб като истински приятел, когато се нуждаеш от нея.
Влязох вътре. Пуснах музика. Увеличих много. Запалих. Исках да забравя за момент. Настъпих. Из града. Ръчна на завоите. Хората ме гледаха. Тоя полицай снощи като разбра за кво става въпрос си тръгна. Върнах се след петнайсетина минути, нямах настроение за нищо. Взех си голямо кафе от автомата пред болницата и пак седнах в чакалнята. Влязоха тумба мургави. Крещяха трудноразбираеми глупости. След малко си тръгнаха. Чух алармата, единия беше решил да се прай на мъж като ритне колата. Не му обърнах внимание. Пък и бяха трима мъже от тях, така че щях и аз да полежа.
Влязох при стария волан с немалък диаметър. Пуснах си кингсайз. Исках нещо да думка. Всички болки се бяха събрали в мен. Тяло, глава, душа. Уши, нос и гърло дето се вика. Докторът почука на стъклото. Спрях музиката, отворих вратата.
- Има ли нещо, докторе?
- Ами трябва да претърпи втора операция, но има риск за живота й.
- До колко време трябва да се вземе решението?
- До 12 часа.
- Каква е операцията?
- На сърцето. Предкамерна кла...
- Няма да ви разбера, дори да обясните. Кой екип е най-добрия в България?
- София, Пирогов.
- Как да я транспортираме?
- В нейното състояние не е препоръчително.
- Как да я транспортираме?
- На ваш риск ще е. Колкото по-бързо пристигне – толкова по-добре. Подготвена линейка нямаме.
- Мога да взема бус.
- Добре, колегите ще го подготвят. До час да сте тук.
Добрем. Намерих Единственият 200 коня бус тук. Наех го, със собственика се разбрахме. Подготвихме го, единственото условие беше аз да карам. Натовариха всичката техника от една линейка, казаха много да внимавам понеже била скъпа. Качихме я и тръгнахме. Гледах да не друса и въпреки това да карам възможно най-бързо. До Пловдив беше зор. Малко преди да вляза ме спряха. Искаха да ме задържат, понеже съм нямал книжка, но се оправихме с хората. Хора са все пак. И така – в един бях на магистралата. 190 без проблем. Стигнахме. Два и двайсе.
Качихме я в болницата, лекарите я поеха. Разбрахме се за най-добрият екип. Кинта. Цифра. Казах им, че няма значение. Само да имах парите, щеше да е добре. Не ми достигаха три хилки. Не беше голям проблем. Щяха да се намерят. Трябваше да платя след интервенциите. Стана ми лошо, толкова болни на едно място. Толкова тъга, притеснение. Въздухът беше гъст. Чаках. Цял ден това правех общо взето. Надявах се. Исках. Не мислех за това, което ми беше причинила. Сега не беше важно. Изобщо.
Sms.
“Malko mi e guzno. Ne svyrshih rabotata perfektno. Haha.”
Лайнар. Ще го намеря. Сега обаче не ми е той проблема. Не мога да мисля за едно и да върша друго. А за друго не мога да мисля сега.
Екипът излезе от операционната и я закараха в реанимация. Когато мина покрай мен я хванах за ръката и казах “Ще се оправиш, обещавам.”. Влязоха в реанимацията и не ме пуснаха. Говорих с главния хирург.
- Как е?
- Много й е тежко състоянието, не мога да кажа нищо все още.
- Има ли опасност?
- За живота й? Опасявам се, че има. Но сега не можем да направим нищо, зависи от нея, ще чакаме да се събуди.
“Ако се събуди” – мисълта пробяга в главата ми и веднага я пропъдих като болен лидеров просяче.
Отидох в буса. Трябваше да го върна, но вече беше десет без малко. Намерих си къде да хапна. Тръгнах към вкъщи. В дванайсе и малко бях там. Запалих тедееса и пратих смс на собственика на буса откъде да си го вземе и къде са му кинтите и ключовете. После пак към Пирогов. Спеше ми се. Много. Взех си кафе от ОМВ. В три през нощта бях там. Нямаше подобрение. Отидох в колата и се опитах да поспа...


Част 15

Двигателя боботеше. Вътре беше топло, отвън – едва ли повече от нула. Шест и половина. Понеделник. Не, не беше обичайно начало на обичайна седмица. Излязох. Студът се впи в тялото. Сложих коженото горнище с мека подплата. Влязох в болницата. Очаквах развитие. Нямаше, попитах нормално ли е да не се събужда от толкова време. Отминаха въпроса и ми казаха, че е стабилизирана и мога да я видя.
Влязох в стаята. Пиип. Пиип. Познат звук. Бавен пулс.
-Здравей... Знам, че не си добре. Ще се оправиш. Обещавам. Аз ще съм тук, няма да те оставя. Всички питат за теб. Търсена си, хах. Искам да се събудиш, разбра ли. Помниш ли преди? К’во си говорехме. Сигурен съм, че помниш. Ще го направим, всичко това. Искам да си пак до мен, пак ще тръгваме посред нощ нанякъде, без посока. Никой няма да ни пречи. Обещавам.
- Господине, не бива да я натоварвате, ще ви помоля да излезете.
- Окей. Само секунда.
Целунах я по челото. Погледнах я. Безпомощна, легнала на леглото. Слаба, крехка, красива. Тя. Беше там, отново тази, която аз познавах, с която бях заедно. Чиста. Нежна. Трябваше ли да се случи нещо такова, за да оценя какво е било? Не знам и не искам да знам...
Излязох. Излязох на студа. Да, студено беше. Може би ако беше топло щеше да е по-различно? Може би. А може би не. Поне толкова рано беше по-чист въздуха. Влязох в колата. Там беше топло. Отворих прозорците. Имаше 60-тина литра нафта. Излязох на магистралата. 90. Халогените и дългите бяха пуснати, не знам защо ги пуснах. Леденият вятър се врязваше в лицето като трион. Не ми пречеше. Беше един отватителен сън, но реален. Не, всъшност беше отватителната реалност.
Стигнах Пловдив. Обърнах, не спрях. Не си чувствах лицето. Затворих прозорците. Върнах на четвърта и изпънах докрай. Малко над 170. Настигам някакво Е36, черно, с надпис на форума върху задното стъкло. Мигам му. Махна и отстъпи. Не мислех да настъпвам. Продължих със 130. Пак бях в София. Градът се беше събудил, задръстването се разкъсваше вече. Беше 9:45. Закусих в едно заведение. После си взех тройно кафе и пак към познатото място... Звънна ми телефона. Познат номер.
- Здравеей. Или хай.
- Здравей. Как е в Англия?
- Добре, супер даже! Нещо си унил или още спиш? Как мина партито, напихте ли се?
- Не точно. Стана нещо.
- Какво е станало?
- Ще ти пиша в скайп. Дълго е. Като си свободна ми цъкни и ще ти разкажа. Как е времето?
- Студено, при теб?
- И тук.
- Ок, аз ще отида малко навън и ще ти пиша в скайп.
- Ок. Приятна разходка.
- Мерси. Чао.
Влязох в двора на болницата. Стоях в колата. Разказах по скайп на момичето какво е станало. Как стана. Припомих си го, което още повече ми вгорчи деня.
Пак влязох при нея. Пак лежеше. Не помръдна. Гледката не беше хубава, подържах й ръката малко и излязох. Беше ми нервно. Притеснявах се. Не можех нищо да направя, това ме нервеше. Броните на колата ми напомняха случката всеки път, когато ги погледнех. Не се сърдеше, знаеше, че не я ударих от простотия.
Стоях вътре, различни мисли идваха и си отиваха. В такива моменти си безпомощен.
Отидох до един фитнес. Беше добре. Блъсках крушата няколко часа. Изкъпах се и си тръгнах. Добре, че в колата винаги имах малка чанта дрехи и един чифт високопроходими обувки. Не знаеш к’во може да стане. Както сега. Не знаех колко ще остана. Нямаше проблем да се върна за дрехи, но нямаше и да го направя. Завъртях към болницата.
Влязох вътре. Луминисцентните лампи светеха в бяло. Загатваха за ужаса, които изпитват много хора тук. Не излизат. А лампите само загатваха за това. Представих си ситуацията. Как докторът казва, че са изпуснали пациента. После как казват на роднините. Носят бавно. Не, нямаше да се случи. Не на мен, на нея нямаше да се случи. Не ми се мислеше за това. Тя, може да сме се карали, но никога не съм й пожелавал такава участ, дори не съм си го помислял. Мислех да трепя тоя келеш, но нея – не. Не мога. Не бих.
Но ето, че понякога става това, което дори не сме си помисляли. Става немислимото. Да се бяхме намразили, щеше да ми е по-добре. Помолих да вляза. Пуснаха ме, казаха че мога да постоя половин час. Благодарих им и влязох. Седнах от дясната страна на леглото, там беше мониторът с пулса и другите фактори(кръвно, има и други, само ги мернах). Хванах и ръката. Беше топла, може би заради лекарствата имаше леко температура. Стоеше без да помръдне. Напомни ми за това как се правеше на дълбоко обидена, когато се скарахме. А после идваше и сядаше до мен. Не говорехме. Просто я прегръщах и някой от нас казваше “Извинявай!”. Не, сега нямаше извинявай. Аз седях до нея, не знаех дали ме усеща. Надявах се. Отново не говорех. Докоснах я по тялото. После я погалих. Спомних си много неща. Как беше различна. Как се запознахме. Как тичах след нея. Как се скарахме малко по-сериозно и после стоях пред дома й. Тогава задуха вятър и започна да вали. След половин час по тениска на дъжда ме пусна вътре. И пак не каза нищо. Направи чай, а аз я целунах. След това свалих мокрите дрехи, нейните също. И правихме секс за сдобряване. Мда, беше си тя. Единствена, уникална, моя. Трепна. Пулсът й се забърза за малко, а ръката й трепна. Помислих си как ей сега ще се събуди и ще избягаме от болницата. Наивно, разбира се. Но в такива моменти се нуждаем от точно такива мисли. А след това разумът заговори. Как е било рефлекс, как не е било нищо важно. Но надеждата остана. Това бе важното. Надявах се да се оправи. Не исках нещо повече, не исках да сме щастливи заедно, просто да се оправи. Не можех да не се притеснявам за нея. Погледнах си часовника. Беше минал половин час. Трябваше да тръгвам. Изправих се. Колко щеше да е хубаво да я хвана за ръка и да я отведа. Нежно я целунах и казах “Ще се оправиш! Аз съм до теб.”. Не можех да измисля нещо смислено. Излязох, а лампите отново ми напомняха за филм на ужасите.
Качих се в колата. Трябваше да ям и да си намеря хотел...

Част 16

Ставам рано, не ми се спи. Въпреки, че мястото е добро, сънят не дойде. Мия си зъбите, оправям се и слизам долу. Закуска – шунка, чай и няк’ви други работи. Хапвам набързо, пропускам чая и си тръгвам. Плащам на рецепцията. Младата служителка ми се усмихва, вижда личната карта и другата, до нея. Кредитната. Гледам безинтересно. Навън е студено, през нощта е валяло. Студеният Е34-поглед намръщено ме очаква. Цъкам алармата, мигачите мигат блажено, знаят к’во следва. Паля. Чакам да позагрее под звуците на бг рап-че. Тези кинтите намалят. Трябва и да платя на болницата. Лошо. Ще трябва някой да ми даде на заем до следващия месец. След малко съм в познатия двор, познатата сграда. Всичко вече ми е познато, макар че не ми се иска.
Слизам от колата. Заключвам, като оставям двигателят да работи. Нека стои. Вадя едра стъпка и се надявам да има радостна новина. Малкото сън все пак ми се е отразил положително. Малко преди стълбите ми звъни телефона. Изписва се номерът на доктора. Цъкам на червената слушалка. Адреналин, пулс. С няколко скока, пренебрегвайки ребрата, съм вътре. Малко спринт и съм на крачки от стаята. Докторът ме поглежда с тъжно изражение. Не смея да попитам, накрая откъртвам едно сподавено “Как е?”, а отговорът дойде след няколко секунди.
- Ми исках да ти кажа, не знам как ши го приемеш, обаче... тя се събуди.
Как се почувствах в тоя момент? Хмм, все едно да се разминеш със самосвал на косъм. Не, по-силно. Но не може да се опише. Какво би почувствал наркоманът, когато му кажат, че вече дрогата е фри от закона и струва стотинки? Нещо такова...
- М-може ли да вляза?
- Може бе. Само не се заседявай много, че ми харесва мацката.
- Добре, докторе.
За човек на видими петдесет имаше доста чувство за хумор. Влизам бързо. Виждам я. Там. Нещо се спичам, незнайно защо. Тя се усмихва. Тя бе, тя. Отново, след толкова време. Сядам до нея. Не казвам нищо. Само се усмихвам, като бившата министърка.
- Хмм. А мислех, че ще ми е скучно. Добре ли спа?
- Не знам, не помня.
- Как си?
- Добре, горе-долу.
Умълчахме се. Хванах я за ръката, беше по-различна. По-жива. Целунах я. Както споменах, по-жива беше.
- Айде да се съвземаш, ще идваш с мене по жени.
- Моля?!
- Ааа, исках да кажа, съвземай се да се поразходим, да поживеем.
- Докторът каза, че след три дни ще мога да си тръгна. След това само лекарства известно време.
- Ок. Обещах ти, че ще се оправиш, не знам чула ли си ме.
- Може би.
Станах да отида за чай, а тя ме пита тръгвам ли си. Не отговорих. Върнах се след малко.
- Що не отговори бе, помислих, че си тръгна.
- Не, сега няма да си тръгвам.
- Радвам се. Благодаря, че остана.
- Бих го направил за всеки.
- Все пак благодаря.
- Утре ще забравим всичко.
После цял ден стоях покрай нея, говорихме, тя почива и така...

Част...

Деня на изписването!
Само спомен запазих. И мисъл за теб, не само спомен. Не мисля да стана друг. Същия гад ще съм си. Ям, не пия, живея. А ако можех да живея без дертовете, които ми се събраха последните дни... щеше да е по-добре, ако не друго, то поне това е сигурно. Мираж е мисълта, която пробягва в главата ми рано сутринта. Спал съм на стола. Лошо, боли ме гърба, схванат съм. Тя спи, по-добре. Ще постоя няколко минути така. Докторът все още не е дошъл, нощната смяна си тръгва. Радват се на това, че ще си видят семействата, ще се приберат. Мустакатият може би ще се напие с домашна. А онази, младата сестра, ще се възползва от времето, което ще прекара с гаджето, с което са сгодени от скоро. Пръстенът на ръката й казва много. Станах да се разтъпча и продължих да мисля ей такива глупости. Мисля си, как мисля, че ми се е събрало много. ‘Ма не е така. Тря’я да съм щастлив, можеше да е по-лошо. Можеше сега да съм свободен, но облечен в черно. И какъв щеше да е смисълът от това, че щях да съм свободен? Няма. Позитивно мислене, а? Взех две кафета от автомата, щях да я събудя, по-точно трябваше, след десет минути инжекция. Спомням си как и аз съм лежал по болници. Като дете. За малко да стане това, което е най-реалното в живота, след раждането. Това си го спомням. Как лежах. Но, не знам благодарение точно на кого, дали на Него или на докторите, а може би на тъпото копеле, пишещо редовете, се оправих. Няма и месец в болница и оп – само четири месеца ще възстановяваш дробове и си готов. ‘Баси кефа. Та тя сега ми напомняше за мен преди. Пребори се. Страх я е. След време сигурно ще се сеща за това и ще мисли колко тънка е сребърната нишка и как трябва да живеем пълноценно. Но често не го правим. Погълнати в сивата каша, забравяме важното. А то е едно, самият живот. Да прегърнеш любимата и да я заведеш някъде с бимата. Да се напиеш с приятели. Даже и да се сбиеш с някой, просто ‘щото е казал за тебе, приятел или мацката ти нещо. От т’ва остава спомен. Ако не го направиш, дали от тоя ден точно ще ти остане спомен? Как си направил няколко шопнати снимки и си ги сглобил? Как си пътувал цял ден със служебната по работа? Не, няма да си го спомняме това. Ей затова понякога не трябва да се мисли практично, може би дори и разумно. Разумно щеше да е да я оставя. Все пак ми изневери, уважавам принципите си. Но не ги следвам сляпо.
- Ехо-о? Някъде си се отнесъл?
- А! Будна ли си, не исках да шумя.
- От минута те гледам.
- Нещо ново има ли по мен?
- Виждам само един идеален мъж.
- Мда. Радвам се.
- Хей, има ли нещо? Кажи...
- Не. Няма, вземи, както го обичаш.
- Със сметана, да.
- Ок. Багажът ти е стегнат.
- Добре, обаче кажи какво има.
- Ми, добре айде, щи кажа. Ще питам. Сега к’во?
- Сега... сега ще си тръгнем от тук и ще отидем в Хасково.
- Знам, че няма да живея тук. Друго попитах и ме разбра.
- Ми... не знам. Както решиш.
- Добре.
- А... Какво ще бъде?
- Ще видиш.
- Не обичам такива изненади.
- Ще се прежалиш.
Докторът дойде, попълнихме бланки и излязохме. Куфарът не тежеше много, личеше, че е дошла по спешност. Излязохме и... бмв-то все още работеше. Огромна грешка, забравих тотално за него. Смъкнало беше към 40 литра и лампата беше на път да светна. Качихме се. Отидохме на омв и заредих до горе. Помислих си как ще платя сметката в болницата. Отговорът, който ми хрумна, беше – трудно. След минути бяхме на магистралата. Момичето потърси ръката ми. Можех да карам с лявата ръка. Хванах я за ръката. Исках да се чувства спокойна, не трябваше да се притеснява. 170. Беше ми хубаво. Пуснах музика, увеличих. Тя не протестираше, знаеше, че обичам да го правя и ще се ядосам, ако тя не иска. Маркировката отлиташе под колата, а липсващите брони малко или много привличаха погледи. Не ми пукаше, отново бяхме само ние двамата. Отново. Не бях сигурен какво ще направя, щом стъпя на кръговото. Дали ще продължа към вкъщи или ще я оставя пред тях. Някакъв дядка с лада изпреварваше. Натиснах спирачките. Намалих, изчаках го и продължих. Настъпвах умерено, просто исках да карам по-бързо, не както винаги. Минахме Пловдив, наближихме. След малко вече видях табелата с няколкото оставащи километра. Върнах газта. 80. Карах бавно, исках да помисля малко. Мда, малко мислих. Най-вероятно подсъзнателно съм знаел отговора. А може би взех решението прибързано. Това само времето ще покаже, за мен бях направил правилния избор. Малко преди да вляза в града видях един черен джип. Мигна веднъж, не го отразих, помислих, че ме предупреждава за хранилката малко след влизането. Да бе, ме фанат... ‘ма нека де, хора са, семейства хранят. Могат – ‘зимат. Но пък номерът се набиваше на очи. По-точно липсата му. Бе всичко е възможно, аз също съм карал без номера. Че са ме и спирали, че тогава и книжка нямах. Влязохме в града. Цъкнах втора. Хванах зелена вълна до нас. Спрях пред блока. Изгасих двигателя и излязох. Отворих и вратата и я взех на ръце. Затворих с крак, вратата нежно се прасна. Влязохме вкъщи. Оставих я върху спалнята. Легнах до нея. Прегънах я. Целунах я.
- Никога повече няма да се караме, мила.
- Няма.
Стояхме така, докато не заспа. Малко след това станах. Смс.
“Videx te be, mishkooo, shi me chakash li be???”
Звъннах на един приятел от Русе. Дължеше ми услуга. Обясних му за какво става дума. Парите каза, че ще ме чакат в пощата утре, а другото... да го считам за свършено. Бяха го повишили.

The end!