Той ...

Иван беше млад човек, на двайсе години, но вече беше вкусил от живота. Техните го изоставиха, когато беше още невръстен, затова и не ги помнеше. Израстна в дома, където се научи да се бори. В буквалния и в преносния смисъл. Беше затворен в себе си, приятели нямаше, нищо нямаше. Когато стана на седем, в дома дойде треньор по борба. Водеше със себе си едно момче, и попита децата, кой може да се бори. Иван плахо вдигна ръка. Когато излезе на тепиха тръшна без проблем видимо по-едрото момче. треньорът го хареса, взе го в отбора. Водеше го на състезания в страната и чужбина, купуваше му дънки, което в годините на социализма беше постижение, а Иван му се отплащаше, като взимаше златен медал от всяко съзтезание. Така порастна той. Влезе в спортно училище, а после и в НСА. Идването на демокрацията го завари точно, когато беше преполовил следването си, за което не полагаше никакви усилия. Беше отличен спортист и учителите му пишеха оценки само въз основа на това. Той забеляза, че храната в стола много намаля, а парите спряха. Това го принуди да излезе на улицата, където започна да си изкарва прехраната с това, в което беше най-добър. Започна от рекетиране на квартални магазини, мина през магистрални грабежи, когато се установи в сектор "Наркотици". Там печелеше много, нямаше конкуренция, всички в ъндърграунд средите му се подчиняваха, защото знаеха на какво е способен. След месец, той беше натрупал милиони, нямаше семейство, което да го топли в 200 квадратния апартамент в центъра на София. От новините вкъщи научи, че МВР правят хайка против организираната престъпност и по-специално наркотиците. Спомена се и неговото име. На другия ден, той реши да се поразходи до Варна, да пие един коктейл. Излезе на магистралата с поръчковото БМВ, седма серия с пълна бронировка и много усилен двигател, за който само знаеше, че може да кара километража да стигне 250 бързо. Настъпи педала на газста и се заслуша в радиото. Мина час и той вече бе преполовил пътя, когато погледна към горивото. Оставаше не много. Спря на близката бензиностанция, където напълни резервоара до горе, купи си и вафли. На излизане забеляза някакво голямо, черно Ауди. Не му обърна внимание и каза на момчето да му измие стъклото. След процедурата, тръгна и отново настъпи педала. Обичаше да кара бързо, а и магистралата го караше да настъпва. Безкрайният гладък асфалт. Забеляза и че Аудито с два субекта с черни очила в него е плътно зад Бмв-то. Стигна Варна. Влезе в града, когато Аудито се опита да го избута от пътя. Няма да стане, каза си той и тръгна към изхода на града. Излезе на пътя към Бургас. Караше на ръба на възможностите си. Беше добър шофьор, но колата му беше нова и не я знаеше къде е нейният ръб. Тези, които го следяха бяха плътно зад него. На един завой, той изпусна колата и тя тръгна настрани и излезе от пътя. Удари задницата в дърво. Преследвачите спряха метри по-надолу и излязоха от колата. Той взе пистолета си, Колт, махна предпазителя и го зареди. Отвори вратата, клекна зад нея и се прицели. Преди двамата дебеловрати да се усетят, той уцели единият с два куршума в гръдния кош. Другият започна да стреля по колата, куршумите му напразно се забиваха по вратата. Скри се зад дърво, за да смени пълнител. През това време Иван се изправи и се прицели. Преследвачът се показа. Двамата стреляха по едно и също време. Иван го уцели в главата, като бе ранен в рамото. Увери се, че са мъртви, провери ги за документи. Нямаха. Иван скалъпи превръзка за рамото си и се качи в колата. Макар и ударена, Бимата запали и потегли безропотно. Иван силно го болеше главата. Трябваше да отиде в болница, кои бяха тези и какво искаха от него? Дали бяха единствената му конкуренция, или продукт на МВР? Мислите се блъскаха в главата му.

ЧАСТ 2

Слънчев лъч тихомълком се прокрадна през процепа на щората и заблестя в очите му. Той се обърна, искаше да продължи съня си. Изведнъж си спомни всичко от вчера. Новините, преследването, раната. Къде беше - това е въпрос. Попита една минаваща наблизо сестра.
- Частна болница, господин Геогриев. - отвърна на въпроса му с мек глас девойката.
След две минути при него в стаята влезе и Жоро. Той му беше приятел, с когото се запознаха още от борбата. Пое по същия път. Полусирак, Жоро знаеше какво му е на Иван, и винаги му помагаше. Той беше останал само с майка си, шивачка. В спортното училище не страдаше от липса на нищо, но когато излезе на улицата се принуди да тръгне по пътя на мутрите. Въпреки това беше добър човек - даряваше пари и вършеше доста услуги на приятелите си.
-Ооо, спящата красавица, кога се събуди?
-Преди минута. Ти ли ме докара?
-Не, от болницата ми се обадиха. Защо не ми каза, че си ранен? Какво стана?
-Нали чу по новините, че МВР прави хайка за големите дистрибутори на "бяло"? Реших да се оттегля към Варна, да пийна нещо и да се разходя. На входа на града се опитаха да ме избутат от пътя и тръгнах да бягам. Излязох на пътя Варна-Бургас, колата поднесе, настигнаха ме, започнахме да се стреляме. Уцелиха ме в рамото и дойдох тук. Това стана.
-Знаеш ли кои са били?
-Ако знаех, щях вече да съм ликвидирал роднините им до девето коляно.
-Гадна работа. Искаш ли кафе?
-Да, благодаря.
И така обсъждаха случката няколко часа двамата "колеги". Към 2 и нещо на обяд, Жоро излезе за малко.
-Това е свинско със зеле, както го обичаш. Имаш много поздрави от Ива.
-Мерси, брат.
Ива беше жената на Жоро. Руса, стройна, като излязла от списание. Освен това висшистка. Двамата бяха женени от две години. Много се обичаха. Искаха да имат деца, но Жоро казваше, че първо ще остави бизнеса. Искаше да натрупа много пари и да се оттегли, за да не се притеснява за семейството си.
Към шест и половина, в стаята на Иван влязоха двама от неговите бодигардове. Той им поръча да му вземат нещо сладко и да стоят отвън. Искаше да остане насаме със себе си. След пет минути единият се върна с цял кашон тоблерони, а Иван се разсмя.
- Малко бе, вие нормални ли сте. Аз ако изям това всичкото ще гръмна бре.
Не искаше да показва колко е притеснен. Хапна малко шоколад и се загледа в новините.
"Две елитни ченгета бяха застреляни на пътя Варна бургас. Спецекипа е гонил Иван Георгиев - Наркото. Същият е и предполагаемият извършител."-гласеше първата новина във всички емисии.
"Поне знам кои са. За няколко дни случката ще отшуми."-помисли си Иван и си пусна някакъв филм.

ЧАСТ 3

Втори ден в болницата. Да, бавно минаваше времето, когато нямаше какво да се върши. Иван се изправи до седнало на леглото положение и погледна навън. Слънчево, октомврийско утро. Колко добре би било сега да е отвън, да кръстосва пътя с колата.
Пусна телевизора - нищо ново, за хайката нищо не казваха. Явно вече бе затихнала - получиха каквото искаха, бяха показали че действат. Макар и за един ден. Иван усети глад - от свинското нищо не бе останало.
- Пешо, ела за малко. - с повишен глас каза Иван на охранителя си.
- Добро утро, шефе! Как сме днес? - приятелски го попита Пешо.
- Направо цъвтя - засмя се "шефа" - ще ми донесеш ли кафе и някаква закуска.
- Веднага. - покорно тръгна охраната към асансьора.
Пешо и Недялко бяха двамата бодигардове на Иван. Той искаше да го възприемат като приятел, а не като шеф. Те на свой ред отвръщаха положително. Ставаха в два през нощта, когато не са на смяна, ако потрябваха на Иван. Той ги водеше на заведения, черпеше ги. Изобщо - живееха си с него.
Вратата се отвори рязко и в стаята влетя един от служителите на Иван. Беше пребледнял.
- Какво става бе, играч?
- Началник, проблем. Взривиха офиса.
- Да е*а тяхната майка тъпа, кой го е направил?
- Никой не е влизал или излизал от офиса - ще изчакаме да видим какво ще каже разследването...
- Абе ти разследването го остави. Идете с Жоро да видите какво става и ми се обади веднага щом разбереш нещо.
- Добре, а вие оздравявайте.
Иван се учуди - кой може да е направил това, каква беше целта. Всеки, който гледаше новините знаеше, че е в болница. Сигурно е за сплашване.
- Началник, закуската. - влезе в стаята Пешо и му подаде една пареща баница с кока-кола в другата ръка.
- Мерси, разбра ли какво е станало?
- Да, каза ми.
- Който иска да влезе в стаята, първо ме попитай!
- Разбрано, шефе! Ако има нещо - отвън съм.
- Ок! Като мине сестрата я попитай кога ще ме изписват.
- Добре! - Каза бодигарда и излезе.
Иван меланхолично мляскаше баница и си мислеше - кой бе мама му стара? Взе си колата, отпи няколко глъхтки и се загледа в предаването по БТВ. Темата беше: "Бичовете на нашето време - Наркотиците". В стаята влезе Недялко:
- Шефе, мед. сестрата иска да влезе.
- Ами пускай я, какво чакаш?
- Ок!
В стаята влезе медицинската сестра - млада, красива и много руса. Така е в частните клиники. "Сигурно през свободното си време пак помага на пациенти, може би с луксозни масажи." - помисли си Иван.
- Добър ден, как се чувствате? - с меден глас го попита момичето.
- Добре съм. Кога ще отлитам?
- Има време. На организма му трябва поне седмица за да се възстанови.
- Явно ще си пренасям матрака тук.
- Не ви ли е удобен този? Ако искате, можем да го сменим.
- Шегувам се, няма нужда. Перфектен е!
- Ами добре, готов сте, ако ви потрябва нещо - знаете къде е бутона.
- Да. Чао.
"Два часът. Новините по радио Хоризонт еф ем." Иван се сепна. До него стоеше Жоро, който при разсъненият му изненадан вид се размя.
- Как си?
- Супер. Още седмица ще съм тук.
- Имам новина - знам кой стой зад атентата.
- Кажи де, кой?
- Някой си "Дългия". Занимава се с паркинги и гаражи. Искал едно място, на което ти си построй къща. Напсувал си го и те е запомнил.
- Я ми го доведи, Жоре. Кокал здрав няма да му оставя.
- Тук не е мястото. Много хора има. Изчакай да излезеш.
- Ок. Виж къде живее копелето, проучи всичко за него. Искам като изляза да ме запомни цялото му семейство.
- Ясно. Отивам. - каза Жоро и излезе.
Към осем, Иван хапна две пилешки пържоли и легна да гледа "филмите по Нова". В стаята влезе сестрата, за да му смени калъфката на възглавницата. Когато стана, Иван видя синина на окото й.
- Здравей отново! Сутринта забравих да те питам как се казваш?
- Нели.
- Какво ти е на окото?
- Нищо, ударих се във вратата.
- Това го знам. Синината от къде е?
- Не ме разпитвайте, господин Георгиев!
- Искам само да ти помогна.
- Нямам нужда от помощ.
Иван изчака Нели да излезе, викна Пешо и му поръча да я проследи и да разбере кой я тормози. След час бодигарда се върна и му каза, че приятеля й я бие.
- Отиди, пребий го и му кажи, че му пращам поздрави.
- Ок, шефе! - с радостна стъпка излезе гиганта.
Към два през нощта вратата се отвори и вътре влезе хубавата медицинска сестра - Нели. Не каза нищо - на лицето и имаше още един белег - личеше си, че е от днес. Отиде до Иван и го целуна. Той и отвърна със същото. Заключиха вратата, загасиха светлините и започна "повдигане на духа"

ЧАСТ 4

Иван блаженно се завъртя в широкото, меко болнично легло. Погледна цифровия часовник на стената - 10:35 сутринта. Изобщо не мислеше да става. Спомни си за снощи. За Нели, за синината, как после бе дошла при него. Бяха се любили дълго, красиво. Той си спомни детайл по детайл всичко. Нейната кожа, страстните целувки, всяка извивка по тялото й. Видя бележка на леглото: "На работа съм, ще се видим към обяд. Нели" Имаше и някакви красоти наподобяващи сърчица отдолу.
Иван стана, защото вече нямаше система и куп кабели, всъшност и вчера ги нямаше кабелите. Отвори вратата, поздрави охранителите, а Недялко му отвърна с:
- К'во става, тигре? - като го потупа по рамото.
- Ако бях на твое място и исках да си запазя работата, бих казал: "Здраве желаем, господин Иванов." - на свой ред се пошегува Иван.
След това отиде до лавката и си купи закуска. Беше нещо топло, направено от тесто. Не можеше да се разбере какво е, затова попита продавачката.
- Това какво е, ако не е тайна?
- Петифура по италиански със сирене и шунка.
- А банички с масло да имате?
- Разбира се, само че не са изложени.
- Дайте ми една и една Кока-кола.
- Момент.
След няколко секунди Иван носеше две чантички. В едната имаше нормална българска баничка, а в другата - италианска картина от тесто. Понеже мислеше да яде само баницата, на път към стаята, "шефа" подаде на Пешо " италианската петифура със сирене и шунка ", влезе си в стаята и след има-няма две минути нямаше следа от закуската. След още три - от колата. Пусна си някакво съботно блиц предаване и се загледа.
Към 12 на обяд, излезе да се поразходи. Искаше да подиша чист въздух. На вратата се засече с Нели. Целуна я и й каза: "Ела да се поразходим навън." Тя не спомена нищо за работа, а го последва. След една минута излязоха навън - красиви дървета, парк и огромен паркинг. "Т'ва да не е МОЛ бе, мама му стара." - помисли си Иван и се запъти към една пейка наблизо. Седнаха и се заговориха. Оказа се, че красивата медицинска сестра, е родена в София, и изучава Икономика. Освен това беше и много красива. Имаше бъдеще.
Тъкмо станаха и тръгнаха към клиниката, на която той казваше болница и се чу силен рев на двигател. Иван погледна към източника на звука. Беше неговото БМВ. само че нямаше и следа от удар, а също така и беше по-черно. Колата спря и от нея излезе Жоро. Здрависа се с Иван, запозна се с Нели и започна да му разказва за подобренията, които е направил на колата. Беше поправил удареното, но понеже цвета му изглеждал "блед", го сменил с "шварц". Това Иван не го разбра, и се наложи да му обясни, че това е по-тъмния нюанс на неговия цвят.
- Добра работа си свършил. Благодаря! - каза му Иван.
- Няма за какво.
- А какво стана с офиса?
- От полицията нищо не казват, но май е от новите бутилки с газ, които си сложил.
- К'ви бутилки с газ съм слагал, бе мамка му?!? И как може да гръмнат?
- Ами поискал си да има малка кухничка, защото си наел целият етаж. Там си поръчал газови бутилки, които са гръмнали. Съжалявам.
- Тъпа работа.
- Да. - съгласи се Жоро и отидоха в болницата.
По-късно Иван говори с главния доктор, който му обеща да го изпишат след два дни. Това беше повод за празнуване. Викна приятелите си, 3-4 човека и няколко приятелки на Нели, с който се напиха зверски. Интересно мина денят му. Момента, в който моментално изтрезня беше този, в който Недялко го потупа по рамото и му каза:
- Шефе, някой е застрелял Горския.
Горския беше наркобос във Варна. Или поне за пред новините беше така. Иван го контролираше.
- Стига бе, някой май ме е прокълнал... Няма какво да правя аз - иди и разбери кой е бил. Няма смисъл сега да се чудим тук.
Беше станало към дванайсе вечерта. Хората си отидоха и Иван остана насаме с мислите си. След малко дойде и Нели. Легна до него и го гледаше влюбено. Започнаха да се любят като предишната нощ. В този момент той забрави за всичко останало. Бяха само той и тя.

ЧАСТ 5

Мдаа, беше станало шест часа сутринта. Много рано за ставане, но Иван не можеше да стой в леглото. Нели тихо спеше до него. Колко красива беше. За момент се вгледа в нея. Тя беше толкова умна, работеше в болницата за да има пари за следването. Какво беше видяла в него? Може би той и беше дал точно това, което й трябваше в момента - закрила. И когато се почувстваше силна, щеше да го остави. Тези мисли не му харесаха, затова помисли за друго.
От трън та на глог. Сети се за убития "наркобос". Кой искаше да разчисти терена? Защо след като в София, и във Варна. Тотална смяна на "властта" ли се предвиждаше? Кой стоеше зад атетатите, явно беше професионалист, защото пипаше внимателно. Полицията нищо не беше намерила. Или може би така им беше поръчано срещу определена сума пари. Странна работа - до преди няма и седмица, по нищо не би разбрал, че някой иска да седне на стола му, а сега какво ставаше. Трябваше да покаже, че няма да даде пазара без няколко глави. Щеше да разбере кой е убил Горския, и да стигне до шефовете му. Реши още сега да отиде във Варна.
Написа криво-ляво бележка на красивото си момиче, тихо излезе от стаята и каза на охраната къде отива. Искаше да отиде сам, пък и нямаше да се забелязва толкова. Излезе от болницата и се запъти към колата. Отвори вратата, даде контакт и завъртя. Дванадесет цилидъра заработиха уникално тихо за обема си. Запали фаровете, пусна климатроника на топло и тръгна. След пет минути каране със 120, понеже нямаше движение в града, Иван стигна до табелата, където надписа Бургас беше зачертан с червена линия. Излезе на пътя Бургас-Варна. Не настъпваше много, караше средно със 120-130, и тук-таме срещаше по някой тир. Пътуването беше спокойно, след време стигна и до злополучният завой, на който задницата беше поднесла. Дори не намали - не искаше да си спомня за случката пък и имаше цел на пътуването. След 15 минути стигна до Варна. Големият град тъкмо се събуждаше. По улиците щъкаха автомобили със сънени и силно раздразнителни собственици, който не пропускаха възможност да свирнат и да напсуват някого. Иван стигна до едно място, където бяха повечето дилъри в големия град.
Отиде до един, който изглеждаше като по-главен от другите и го попита:
- Какво знаеш за убийството на Горския?
- Че е намерил каквото си търсеше. Мислеше си, че е недосегам.
- Кой го уби?
- Информацията е пари, ако не мислиш да ми подадеш нещо зелено с надпис 100 на него, изчезвай.
Иван го послуша, влезе в колата, отвори багажника и извади АК-47. За обикновените хора - Калашников. Опря го в носа на дилъра, и му каза да се качи в колата. Качиха се, потеглиха, като Иван беше сменил голямото оръжие с компактен Глок. Стигаше му за стрелба от упор.
- Беше започнал да ми разказваш кой уби Горския и защо.
- Не знам, знам само какво се говори.
- И какво се говори, ако не е тайна?
- Казват, че го е убил някакъв Жоро. Бил приятел на шефа на Горския. Не го вярвам, защото Горския нямаше шеф. Това знам.
Явно момчето си нямаше идея кой стой до него. Иван спря колата и му каза да изчезва, онзи побърза да изпълни заповедта и излезе от колата като бит... келеш. Иван не можеше да повярва на казаното. Каза си, че е просто слух. Не можеше верният му приятел Жоро да му готви "преврат". Те се познаваха от толкова време, а и нямаше причина да иска да се намесва при наркотиците. Той беше честен.
Иван погледна часовника. Показваше 12 без 15. Обърна колата, видя жалната жълта лампичка, оповестяваща свършването на горивото в резевоара и респективно на петрола в САЩ. Той мина през ОМВ и зареди догоре. След час и малко вече беше пред болницата. Паркира и се качи в стаята си. Там го чакаха охранителите му за обяд. Обядваха, след това дойде Нели и му даде хапчета за рамото. Иван ги изпи, целуна я и след като тя излезе си пусна телевизия. Основна тема на новините беше убийството на Горския. Спре телевизора и се замисли. Дежурната тема "Кой? Защо?" Така мисли до вечеря и след вечеря. Към осем докторът мина и му каза, че утре излиза, "да си стяга багажа". Той се засмя и се зачете в някакво автомобилно списаните. Към 12 вечерта го прочете и заспа. Нели беше двойна смяна и отиде при него в 2 и 30. Целуна го и легна до него. Той я прегърна и продължи съня си. Беше прекалено уморен за каквото и да било. Тя също.

ЧАСТ 6

Алармата на телефона му го събуди в ранните часове на деня, или иначе казано - в осем и половина. Той се прозя, целуна Нели и стана. Отиде до бодигардовете си и поръча на Пешо да му донесе кафе. Върна се в стаята, изми си зъбите и започна лека-полека да прибира нещата си в два големи сака. Да - днес беше денят на неговото изписване. И наистина - болката в рамото беше пренебрежимо малка - като от стара рана. След няколко дни щеше да изчезне. Пешо се върна с кафето, подаде го на шефа си и излезе отвън. Иван отпи от горчивата напитка, която толкова обичаше. Беше много подсладено, винаги пиеше кафето си така. Вкъщи му слагаше по една голяма лъжица мед. Може би това можеше да се приеме за здравословно.
След половин час всичко беше натъпкано в саковете, каза на момичето си, че е изписан от болницата.
- Защо да не дойда с теб, какъв е проблема.
- Аз не съм за теб, мила. Ти имаш бъдеще, а аз - моето бъдеще е някой "с два пистолета във всяка ръка" да ме поздрави с едрокалибрен куршум. Не искам ти да пострадаш заради мен - завърши, започни да практикуваш и тогава ще оцениш това, което ти казвам сега.
- Искам да живеем заедно, да направим толкова много неща. Дом, деца, кариера... - Нели щеше да се разплаче всеки момент.
Иван седна на леглото до нея, прегърна я и я целуна нежно по челото. Поне това можеше да направи - можеше да я утеши, макар и малко.
- Недей да плачеш заради мен - не го заслужавам. Аз също искам да живея с теб, аз също искам дом и приятни старини, но мисля че съм реалист. Хората като мен нямат бъдеще. Жените им, остават белязани млади, ако не загинат при атентата срещу мъжа им. Не искам това да се случи и с теб - не заслужаваш такава съдба.
- Обичам те!
- И аз теб, мила, но трябва да се разделим.
Иван беше искрен. Не беше се влюбвал до сега - понеже обичаше нея повече от себе си, искаше да я запази. Не искаше да вижда жестокостите, които виждаше той. Приятелят и я беше бил. Това и стигаше. Не беше заслужила такова отношение.
- Виж - продължи той - когато искаш можеш да идваш при мен - винаги ще има място за теб. Да говорим, да излезем да се разходим. Винаги. - на едно листче написа адреса си и й го подаде.
- Ще го няправя - каза тя и се усмихна. Каква красива усмивка. Невинна.
- А сега аз ще тръгвам. Благодаря ти, че беше до мен. Няма как да ти се отплатя. Каза, че работиш тук, за да се издържаш, нали?
- Да, така е. Не искам да съм в тежест на родителите си.
- Знам какво искат клиентите на частните клиники. Вече няма нужда да си им прислужница.
Иван и подаде дебел плик. Прегърна я, каза и колко я обича, взе си саковете и тръгна. Вече бяха в колата, когато запъхтяна излезе Нели и му каза: "Благодаря." Той се усмихна и потегли. Чудеше се накъде да отиде. Реши първо да спре някъде да хапнат. Спреха в някаква закусвалня, където приготвяха всевъзможни скусотии. Нахраниха се и тръгнаха към София. Щяха да минат през Варна и от там към столицата. Непрестанно в мислите на Иван беше Нели. Толкова красива. Поне знаеше, че вече няма да слугува на богати чичковци. Беше и дал 50 000лв. Беше и написал и адрес, и телефон. Сигурно първо щеше да му се обади, защото адресът беше софийски.
В 4 следобед, синьо-бялата перка на капака влезе в големия, шумен град. След нея и цялото купе, логично влезе в столицата. Нелогичното беше, че Иван се буташе, намираше всевъзможни пролуки, а нямаше къде да ходи. Искаше да види какво е останало от офиса. Имаше чувството, че някой го лъже. Жоро му беше казал, че е някой си Дългия, а после - че бутилките с газ са виновни. А сега и това, което научи от дилъра във морската столица съвсем го объркваше. Поне едно беше ясно - беше го научил в дома - можеш да разчиташ само на себе си и на никой друг. Видя бившия си офис, с който представяше легална дейност, или поне това, което беше останало от него. Щеше да се премести на друго място. След като отиде да говори с пожарникарите, направили огледа и констатирали причината, те му казаха:
- Толкова качествени бутилки с газ е малко вероятно да гръмнат. Имал сте кофти късмет. Съжалявам.
Той си тръгна от пожарната и отиде в един известен ресторант, за да вечеря. Беше станало осем и половина. Хапна някакво месо, чието име след една ракия сигурно нямаше да може да каже, и си тръгна. Отиде си вкъщи, обади се на една своя "приятелка", взимаща по 500 евро на час и зачака. Поне на нейната компания можеше да се наслади. Това никой не можеше да му отнеме...

ЧАСТ 7

Саундтрака от Кръстника. Идваше от джиесема на Иван, който със сънливо протягане се добра до него, натисна копчето, с нарисувана зелена слушалка на него и проведе следющия разговор:
- Здравей бе, приятелю, къде си? - беше Жоро.
- Вкъщи, още вчера излязох от болницата.
- Имам една добра и една лоша новина за теб. Няма да те питам как да ги казвам. Добрата е, че намерих убиеца на Горския. Лошата е, че е във Варна.
- Че кое и е лошото. Причина да попътувам малко. Кой е убиеца?
- Някакъв местен шеф на охранителна фирма. Има желание да поеме и наркотиците.
- Много тежка ще му стане раницата. Къде да се видим?
- Аз съм във Варна, ела в онова кафене, Червеното му викат.
- Знам го. След няколко часа съм там.
- С този звяр и за по-малко.-Жоро напомни на Иван за колата, която беше поправил, докато той беше в болница.
- Не искам да бързам. Ценя си живота. - разсмя се Иван.
- Ок. Чакам те.
- Добре, тръгвам.
След този диалог, Иван стана, облече се и излезе. Запали колата, отиде до една закусвалня наблизо и си купи закуска. Нямаше намерение да яде още сега. Изчака да излезе на магистралата.
В главата му се появи един въпрос. Щом този беше убил Горския, защо се говореше за Жоро? Каква намеса имаше той? Механичното мляскане под звуците на една песен на Слави - Студио Х, го унесе. Настъпи газста, километража подмина 210 км/ч. Скоро щеше да му се наложи да спре за гориво. След половин час път му оставаше час и 10 минути до Варна със същото темпо. Спря на бензиностанцията, зареди звяра и отново тръгна. Беше си купил някаква енергийна напитка. Имаше вкус на бира, стоплена на микровълнова, и смесена с кафе. Реши да си пийне от нормалната вода. След 40 минути настигна някаква хонда, караща може ми със 180. Намали до 200 и направи малко къси-дълги зад нея. Пича в колата го видя, Иван го подмина, и го последва. До 220 бяха наравно, а когато долния десен педал потъна до долу, и разходомера се качи на 27, километража показа 240км/ч. При този синхрон на баварското върхово постижение, хондата започна бавно да остава назад. Иван не бързаше, затова и не се промушваше през аварийната лента. След малко пича с хондата го настигна. Иван му даде да го подмине и продължи своето спокойно пътуване.
След 20 минути стигна до Варна. След още 5 - в Червеното. Срещна се с Жоро, качиха се в колата и отидоха да намерят убиеца. Зад тях караха и охранителите на Иван. Къде бяха сутринта - не можа да си спомни. Вървяха, по-скоро пъплеха колите във Варна. Иван беше спокоен, но всяко спокойствие си има граници. След малко започна да ги храни: "Върви се наспи бе, селянин." - подвикна на едно момче с някаква астра. " Ходи си на село бе, там поне няма сфетофари." - изяде някакъв човечец с москвич. "Заради вас България няма да се оправи, мамицата ви и простаци." Изкрещя на няква S-класа. Човекът в нея - с леко побеляваща коса, се провираше наполовина на улицата, наполовина на тротоара. Това беше и причината да бъде нахранен. Спря колата и излезе. Запъти се към Иван, който също спря. Поговориха си:
- Ти кого ще псуваш бе, идиот мръсен?!? - разпени се застаряващия бизнесмен с костюм.
- Тебе ще те псувам, и ако до 2 секунди не отидеш откъдето дойде, и ще те бия.
- Много отворени станахте бе, като имаш БМВ та какво, ай сиктир от тука. - мдаа, сега беше момента да гризне дръвцето.
Иван слезе от колата и с един шамар изби 3 зъба на бизнесмена. Онзи се оказа някакъв мега боец, защото извади пистолет. Да, ама не. След секунда, преди да успее да каже нещо, Жоро беше опрял в главата му пистолет, и тактично го помоли, да набута своят в задните си части. Очевидно онзи се насра, каза нещо от рода на "Момчета, грешка, дайте да не правим циркове..." и набързо си замина, като дори успя и да си заключи вратата.
Двамата се качиха в Бавареца, посмяха се и тръгнаха да си вършат работата. Стигнаха до офиса на охранителната фирма и попитаха за шефа. Секретарката му каза по телефона, че "двама клиенти издват", Иван и Жоро се качиха по стълбите и влязоха в неговата стая. Действието се разви бързо.
- Този ли е? - попита Иван.
- Да - отвърна Жоро.
Тих звук от куршум, преминал през заглушител се чу, малко преди стъклото на прозореца да се оплиска със смесица от кръв, череп и мозък. Тръгнаха си все едно, че нищо не се е случило, дори Иван каза на секретарката:
- Свършихме си работата, благодарим.
- За нищо. - отвърна нищо не подозиращата секретарка.
Качиха се в колата и се запътиха към елитен ресторант във Варна. Жоро се наслади на поне още сто подвиквания към участници в трафика, отправени от неговия приятел. В ресторанта, Иван черпи, дори вдигна и тост. След два часа и шест бутилки шампанско, той се качи в колата и отпраши към София. Беше 4 следобед. В 6 и нещо беше в столицата. По една улуца нямаше много коли, затова реши да изстръгне душата на колата си. За отрицателно време, стрелката показваща моментната скорост, показа 120. И хоп - палка с надпис МВР. Подчини се на заповедта, спря. Полицаят отиде до него и му каза: Много превишена скорост, май ще пишем акт.
- Ае, дай да измислим нещо, хъхъхъхъ - Иван не минаваше за трезвен. Изобщо.
- Ае, дай да напраим една пробка за алкохолец - влезе в играта и полицаят.
Пробата показа 1,01.
- Дебел акт ще пишем.
- Имам оферта, гусин' полицай. 50 лв.
- Ти да засташаваш живота на хората и си мислиш, че после можеш да се откупиш с пари. Няма да стане. - явно искаше още.
- Кажи колко, все пак идват празници, след няколко дни имам рожден ден, да се почерпите за мое здраве.
- Е, щом е такава работата, дай няколко пъти от офертата и си тръгвай.
- Иван му подаде 200 лв.
- Приятен път - с мазна усмивка му пожела полицаят.
Иван тръгна и си помисли "И на теб да ти таковам майката." При тази мисъл се разсмя. След малко беше у дома си, пусна си телевизия и задряма. Към 9 и половина хапна печено пиле, което си опече в микровълновата и си легна. Утре щеше да го боли глава.

ЧАСТ 8

Днес, точно 11:00 сутринта, Иван почеса нежно "окото на душата" си и стана. Не се бави много вкъщи - мина през банята, оправи си дрехите и излезе. Не изглеждаше никак зле. Не харесваше костюмите и затова ходеше с облекло тип "хайде уреди ме и аз да пея в Пайнер". Бели дънки, черна тениска, прическа първи номер, която не се вписваше в облеклото, и лъскави обувки. В комбинация с колата му, която според повечето хора би прилягала по-добре на някой улегнал човек, той беше интересна персона. По принцип, когато излизаше на заведение, Иван си слагаше очилата, избираше си дрехи много дълго, и си слагаше тонове марков парфюм. Това го отличаваше от другите като него. Ако някой го видеше сам, щеша да реши, че е поредното селско гъзарче с пари, което кара колата на тате за малко. Беше пълна противоположност на типичната мутра, която изниква в съзнанието на човек така: анцуг, маратонки, миризма на бърчок от пот и прасе след джогинг, и неизменният килограм, килограм и половина ланец. Иван не обичаше много накитите. Носеше само часовник, като беше верен на тезата, че единственото бижу, което мъжа можеше да си позволи, е часовника. Имаше един екземпляр за десет хиляди долара.
Излезе, запали колата, изчака я да загрее и потегли. Разхождаше се из града и гледаше трафика. Нямаше какво да прави, пък и трябваше да си почива според докторите. След половин час обикаляне и изпиване на "сутрешно" кафе, тихичко зазвуча познатата мелодия от великата трилогия "Кръстника". Казвам тихичко, защото от надутият касетофон и сменяните колони, нищо не можеше да се чуе. Иван вдигна. Беше Жоро. Покани го на кафе, да се видят, след "събитията от вчера". Иван естествено прие.
След час, точно в един на обяд, Иван беше пред едно известно кафене. Влезе, след като хвърли един поглед на цялото заведение, намери Жоро.
- Как си, Жорка? - весело го попита, когато пристигна на масата.
- Супер! Малко ме боли глава. Ти как си? - отвърна му Жоро.
- Живея някак си.
Говориха за актуални теми от злободневието, политика и спорт. След четири часа, пет колички, три порции пържени картофи и две бири, си тръгнаха. Иван запали колата и потегли по познатия път към дома, като си помисли - "Трябва да спортувам." и погледна безформената маса, преди гордо наричана "преса". Щеше да ходи в Борисовата градина да тича сутрин. Беше с основна цел отслабване, но и доброто здраве щеше да оцени. Случайно реши да види има ли някакви хубави коли на сфетофара, на който той беше първа кола, и с изненада забеляза две БМВ-та. Бегла мисъл, свързваща престрелка и много кръв, а после и неговото име в черната хроника на новините, мина през ума му. "Не, няма кой да ме следи." - помисли си той. Точно сега нямаш врагове, нямаше кой да го следи. Или поне така си мислеше. След като се запъти в една "средно главна улица", по път към вкъщи, забеляза, че беше останало само едно БМВ. Реши да пообиколи из квартала за по-сигурно. След малко забеляза и второто, чийто шофьор старателно се опитваше да го направи стелт. "Кой?" Само си помисли това, опря педала на гаста в ламарината и започна да кара на ръба. Онези зад него го настигаха трудно и скоро се изгубиха. Звънна на Жоро, каза му, че иска да му осигури охрана пред дома, колкото се може по-бързо.
- Готово, само кажи какво има? Нещо случило ли се е?
- Две черни БМВ-та ме гонят.
- Лоша работа. Искаш ли да дойда пред вас и да те изчакам?
- Няма нужда. Благодаря.
- За нищо, брат!
След 10 минутна гонка из малките улички, Иван успя да се отскубне от пантерите и взе последния завой за дома си с голям дрифт с много пушек. А там го чакаха шест човека - неговата охрана. Влезе вкъщи, като преди това ги инструктира какво да направят, и се загледа през прозореца. Чака две минути, пет, половин час. Никой не дойде. След два часа каза на охраната да влезе вкъщи, защото се стъмваше, и да стой там цялата вечер. Имаше и стая за гости, апартаментът беше голям и позволяваше свободно пребиваване на поне осем души.
С охраната седяха до много късно. Вечеряха, сготвеното от Иван свинско. Той винаги готвеше, все едно че ще храни една казарма хора. После си говореха за политика, като той ги почерпи бутилка марково уйски. След доста спорове и довършване на бутилката, отнякъде се появи руска водка. Обърнаха го на разговор за Русия. След като стана един, темата за Русия се изчерпа. Водката също. Беше ред на "самата главна задача" - да си припомнят спорта. По-точно времето, когато са били спортисти. Как през комунизма не е имало нищо, а те са се връщали с дънки и със златни медали. Как са смилали всички наред и са имали най-готините гаджета. Разговорът продължи три часа и накрая, всички започнаха да пият по една водна чаша ракия на екс. Откъде се появи тя, никой не можеше да каже. След две чаши, телефонът на Иван звънна. Непознат номер. Вдигна, но в стаята беше шумно и не чу какво говореше човекът отсреща. Излезе на терасата.
- Сега чувам. - каза, но не знаеше на кого.
- Това е добре, Георгиев. Също така е добре, че караш като шумахер. Дължиш ми едно БМВ - моя човек го потрошил в трактор. Такава е била съдбата на машината.
- Кой си ти бе, ши ти е*а майката, педалче нещастно. Ако си мислиш, че двама членове на гей клуб, които ме гонят, ще ме сплашат, много се лъжеш. - Иван беше пиян и си го нахрани.
- Така, мисля че не бива да пиеш. Мое мнение. А, и преди да затворя - една медицинска сестра е при мен. Ако искаш да си я върнеш, ще седиш на пръсти до телефона си и ще ме чакаш да се обадя. И направи грешка с това, че ме нарече педал. Нелито ще го отнесе.
Връзката прекъсна. Със закъснение, Иван разбра кого държи този. Нели. Как можеше да го направи, откъде знаеше. Изтрезня на момента. Явно човекът, който иска да види черепа му отвътре знаеше много повече, отколкото той си мислеше. Влезе в стаята, разката на останалите какво е станало, междувременно и те изтрезняха. Никой нямаше да спи. Щяха да чакат.

ЧАСТ 9

И ето, че стана 4:40 сутринта. Иван свари поредното кафе за всички, защото не го свърташе на едно място. Телефонът му не беше се помръдвал след злополучният разговор с похитителя.Той погледна часовника си, замисли се. Замисли се за това, как не беше помислиз за такъв сценарий. Не ценеше неговия си живот, а този на най-важното за него. Момичето му. Трябваше да й осигури охрана, трябваше да я вземе при себе си, трябваше... Реши да не мисли за това. Всички пиеха кафе мълчаливо. Тишината ипритеснението витаеха в целият апартамент. Той, готов за излизане, с приготвено оръжие, само чакаше да му каже къде да се срещнат. Охранителите му също. Но какво ли щеше да пойска гадът, посегнал на невинното момиче? Хвана пистолета си и започна да го разглежда. Перфектна, качестевена стомана. Глок в пълния му блясък. Ако имаше повече от един човек, в багажника на БМВ-то носеше автомат. След няколко минути, часовникът на стената показа 5:00. Навън скоро щеше да започне да се развиделява. Какво ли чакаше онзи? Иван реши да пусне телевизора, за да не е толкова тихо. Посегна към дистанционното, когато дисплея на телфона му светна и започна да звучи познатият саундтрак. "Непознат номер." - гласеше оскъдната информация, която джаджата даваше на Иван за неговия събеседник. Отговори:
- Кой се обажда?
- Сега това не те интересува. По-интересно ще ти е да знаеш какво ще се случи с приятелката ти. - отговори му гадът с мазен глас.
- Слушай, ако само я докоснеш, мамица...
- Не си в позиция да ме заплашвай, моето момче.
- Какво искаш?
- Искам нещо, което ти имаш и нямаш конкуренция.
- Място в бизнеса с "брашно" ли искаш?
- Ето, че вече се рабираме. Но не ме разбра точно. Не искам място. Искам да се махнеш и да кажеш на всички твой "дистрибутори", че вече са под мое командване.
- Първо ми върни Нели. Тогава ще говорим.
- Не, искам милион за к**ва. Къде ще ги оставиш, ще разбереш след час. Действай!
Връзката прекъсна. Един милион. Имаше около половин милион в дома си. Останалите му пари бяха в банка. Банките отваряха към осем. Това беше проблем. Реши да се обади на Жоро и да го помоли за пари.
- Здравей, Жоре. - след няколко секунди мрачно поздрави Жоро по телефона. - Съжалявам, че те будя, но имам нужда от голяма услуга. Трябват ми пари. Ако ми услужиш, цял живот няма да мога да ти се отблагодаря.
- Колко ти трябват?
- Половин милион. Веднага, след като отвори банката ще ти ги върна. Трябват ми много спешно!
- Няма проблем! За това са приятелите. След няма и час, Иван се върна вкъщи с една торба пари. Извади и неговите и получи желаната от похитителите сума.
Каза на охранителите си как стоят нещата и че сигурно ще трябва да чакат в засада, след като оставят парите. След пет минути, телефонът му звънна.
- Хехе, взе ли парите? Ето къде ще ги оставиш: Варна, пред "Червеното", има кош за боклук. След час и половина. Без въпроси.
- Ще ми върнеш ли Нели, като ти ги оставя?
- Казах без въпроси!
И връзката отново прекъсна. Дали нямаше да го измами? Нямаше време да мисли. Каза на охраната да го следва и че ще чакат през една пресечка. Запали колатаи тръгна. Много бързаше, а трафикът го парализираше. Буташе се нагло, на два пъти дори леко одраска две коли, докато излезе от големия град. На магистралата настъпи докрай. Километража показа 250, а мислите в главата му летяха по-бързо от куршуми. Оставаха десет минути до края на оговорката, когато Иван остави парите в коша. Обърна и паркира една пресечка по-надолу. Седна на една пейка, като нормален човек, и започна да наблюдава. След 15 минути се появи черен мерцедес "пура". Мъж с костюм слезе от него и каза нещо на просяка до коша. Той порови и извади торбата с парите. Мутрата я взе и му даде някаква банкнота. През това време Иван беше запалил колата и само чакаше мерцедеса да тръгне. Съвсем скоро "пурата" мина покрай него. Той тръгна след колата, като четири коли ги деляха. Шофьорът на преследваната кола спря в една малка уличка в края на града, където имаше някаква къща, която Иван би оприличил като селска. Той спря колата недалеч от нея и зачака телефона си да звънне. Обади се на един от охранителите си. Не вдигна. Втори. Същата реакция. И така никой от охранителите му не му вдигна. Иван се притесни, но сега трябваше да мисли само за едно. Реши. Нямаше да чака. Излезе от колата, извади автомата от багажника и с целеустремени широки крачки се запъти към къщата. Чу глас на малко дете, може би на стотина метра от него. "Мамо виж, чичкото носи автомат." Иван се обърна към детето и видя, че то си играе в двора, а майка му се уплаши и го прибра в къщата. Иван стигна до оградата, вратата беше отворена, прекоси двора и отвори вратата на къщата. При нея също не бе използван заключващ механизъм. Къщатабеше празна. Иван прегледа всички стаи, на втория път видя нещо като шахта в коридора. Отвори я, водеше до осветено помещение. От стаята в съседство на помещението се чуваха гласове. Иван слезе и взе автомата.
- Я, кой дойде! - беше същия мазен глас.
Иван се обърна, но не видя нищо. Имаше само една затворена врата. Запъти се към нея.В този момент тя се отвори. Иван директно изпразни един пълнител в тази посока. Ничий труп не падна. Тук той констатира грешката си. През врата влязоха три яки момчета. Погледите им се срещнаха с този на Иван. Започнаха да го бият. Когато единият се опита да го ритне, Иван му приложи хватка от борбата. Главата на бияча издрънча на пода и силно потече кръв. Не помръдна. Другите двама събориха Иван и започнаха да го налагат с автомата му. Корав, трениран и млад, то не им се даваше. Имаше джобно ножче, което приличаше на картофобелачка в задния джоб. От всички кунг-фу филми, който беше гледал, знаеше че един човек остава безпомощен, когато му отрежат сухожилие на крака. По-близкият до него силно го изрита в главата. За момент му призля, но стисна силно ножа и наръга единия от двамата останали ниско, в задната част на крака. Онзи изпищя и падна на колене. Иван хвана крака на другия и го събори. Изправи се и се хвърли върху нападателя си. С ловко движение му избегна ръцете и му преряза сънната артерия. Онзи издъхна след минутка. Иван беше зле. Имаше пукнати, може би счупени ребра. Премина през отворената врата. Озова се в тясно, тъмно коридорче. Врата зад него се затвори с машина. Непрогледен мрак. Трябваше да намери Нели.

ЧАСТ 10

Отиде до другия край на коридора, там напипа студен метал. Явно беше следващата врата. Надяваше се, че когато я отвори, момичето му ще му се усмихне и ще си тръгнат. Осеян от ярката мисъл за това, Иван рязко отвори вратата. Беше осветена стая, по-скоро изба. Непривично за такава, навсякъде имаше лампи, луминисцентни, като в болница. "Явно човека нищо не разбира от вино." помисли си Иван, след като констатира, че освен осветена, стаята е и много топла.
Влезе и се огледа. Четири рафта с вино по 5-6 метра дължина го заобикаляха. Нямаше помен от друг изход или нещо такова. Когато тръгна между два от рафтовете взе една бутилка вино. Не можа да разчете етикета, нещо на френски, но беше от 1953г. Старо, най-вероятно много хубаво вино. Въпреки всичкото напрежение, сети се за една случка от детсвото. Как с още няколко момчета, с които тренираше борба ходиха до Винпрома да крадат бутилки и после цяла вечер пиеха. Да, колко по-лесен беше живота тогава. Сети се и за Нели. Стисна бутилката и за запрати към края на рафта. Счупиха се поне 10. Всичко го болеше от ударите. Имаше и няколко рани.
В този момент чу шум от стъпки зад себе си. Обърна се и с мътния си поглед видя едно лице, което нямаше как да не познае. Беше Жоро. Неговият приятел, с когото би разделил и последния си залък. Да беше някой друг, а то... Жоро. Носеше със себе си някакъв пистолет. Не показа с нищо, че иска да го убива. Не видя и джобното ножче на Иван. Приближи се до него и опря пистолета в брадичката му. Иван му каза:
- Добре, ще ме убиеш. Но моля те, застреляй ме в сърцето.
- Нямаш проблем. За това са приятелите! - изсмя се Жоро. Наведе пистолета надолу, и докато извършваше движението, Иван го наръга с ножа в сърцето. Изби му пистолета от ръката и го попита:
- Къде е Нели, изрод?
Последва неопределен стон от страна на мъртвеца. Иван вече разполагаше и с пистолет. Върна се по същия път, като се огледа за някакви странични врати, за нещо... но нямаше. Качи се горе в къщата и тръгна да излиза. В кухнята видя някакво дървено прозорче, водещо към таван. Отвори го и чу шум. Качи се и видя, че Нели е завързана за стол. Отряза въжетата и я прегърна.
"Благодаря ти!" - каза красивото момиче.
"Всичко свърши!" - отвърна Иван.
Излязоха от къщата и потеглиха към най-близката болница. Иван пусна радиото и разбра, че охранителите му са били убити. От всеки друг би могъл да го очаква, но точно от Жоро. Реши да не мисли защо го е направил. Стигаше му, че вече няма да може да направи това. Искаше всичко да свърши. Отидоха в болницата, за да закърпят Иван. Казаха му, че ще лежи една седмица. Въпреки това, че щеше да прекара следващите седем дни в болница, Иван се чувстваше перфекто вътрешно.

ЧАСТ 11 (Краят)

"Днес в 17:00 пред столично завадение беше взривен заедно с жена си и детето си соченият за престъпен бос Иван Г. По неофициална информация се твърди, че покушението е извършено с цел завзимане на територия." Така завърши тяхната история. История на една кола, на един човек, на една жена и на една любов. Без фойерверки и поздрави. Без дори някой да ги спомене седмица след случая. Бяха поредните "застреляни мутри". Мечтата им да имат деца, всичко, което искаха отиде на вятъра.