Пътищата ни отново се срещнаха ( SasuSaku )

Здравейте ето първата глава от моят редактиран разказ "Пътищата ни отново се срещнаха (SasuSaku)" Приятно четене. Дано ви хареса новият, подобрен фик








Вятърът вдигна листата, скупчени до стената на един магазин, покрай който минаваше тя и лекия повей й донесе миризма на дъжд. Луната бе скрита зад черните облаци, които сякаш притискаха Коноха като тежко покривало. Светкавица освети за миг лицето й, а после далечен гръм разтърси гората, не далеч от селото. Тя не се стресна, не се уплаши, нито ускори крачки, когато първите капки закапаха от небето. Бяха тежки, сякаш от олово и удряха кожата на лицето й. Цялото й тяло я болеше от нечовешките усилия да поддържа темпо, докато Цунаде-сама й преподаваше поредния урок. Не хленчеше, не искаше почивка... Продължаваше... Да напряга мисли, концентрация, мускули... Товареше тялото си в някакво безумно напрежение с единствената цел да престане да си спомня. Да убие мислите, които бяха като вихър в главата й и заплашваха да я унищожат до основи цялото самоуважение и гордост, което можеше да изпитва.
Вървеше по улицата и силуета й се плъзгаше от сянка в сянка. Уличните лампи не светеха, усилващият се дъжд тропаше по покривите на къщите, стичаше се по олуците и превръщаха локвите в река, в която тя газеше без да й направи и най-малко впечатление, че дрехите й са прогизнали, а кожата й леденее, сякаш я целуваше смъртта. Но какво всъщност представляваше смъртта пред спомена, който я пращаше назад. В едно далечно време, в един друг свят, в който тя бе момиче, вярващо в доброто. Тогава си мислеше, че ако признае истинските си чувства, би задържала при себе си момчето, което обичаше. Би превърнала омразата му в любов...
Глупави фантазии на една глупачка...
"Аз избирам пътя на отмъщението и няма друг път за мен."
"Но, Саске-кун, моля те не си отивай... Аз... те обичам! И ако не спреш веднага, ще викам!"
"Благодаря ти, Сакура!"
Последните му думи преди да си тръгне и в нея да настъпи мрак и тишина... Потъна във вечна нощ, в която непрестанно валеше и за която нямаше изгрев...
Реалността в последните години се плъзгаше по-горните слоеве на съзнанието й и тя я обелязваше като състояние на чувства и емоции. Не я вълнуваше, не я правеше съпричастна... А просто ги окачествяваше."Днес съм много уморена. Цунаде бе притеснена от доклада на АНБУ, който изготвих за дейността на Акатски". " Колко хубаво, че Наруто не ме е забравил! Съобщението му, дошло чак от Кемуригакуре, където тренира с Джирая, доказва това, нали?". "Шизуне днес отново ме защити. Да разсека дърво широко четири стъпки на две половини само като използвам чакра и ръката си, бе доста трудно... Но успях!".
Трябваше да тренира повече. Да се изтощи напълно и да забрави... Саске.
На това отгоре днес не можеше да се съсредоточи, защото някакво интуитивно чувство я задушаваше. Усещаше със всяка пора на тялото си, че нещо щеше да се случи. Същото чувство, което я накара преди години да отиде на главната порта на Коноха посред нощ, за да се опита да спре Саске. Глупаво, проклето чувство...
Когато пристигна в апартамента си, който баща й бе наел, отстъпвайки на настояванията й за повече пространство, бе прекалено изтощена, за да дълбае мозъка си и да се мъчи да игнорирва предчувствието си. Съблече мокрите си дрехи в движение и разпусна дългата си розова коса, сплетена на плитка. Постави на нощното шкафче банданата си и мъничкото острие, което закрепяше на края на плитката си и се шмугна в банята. Ярката светлина я заслепи за миг и тя наведе поглед надолу, само за да види, че на лявото си бедро имаше грозна синьо-лилава синка, причинена от удара на Цунаде. Устните й се свиха от режещата болка, а парещата вода успокои донякъде отока.
Стоя под водата доста дълго време, борейки се със умората, която я караше да заспи още сега на мокрите плочки.
Загърна се с хавлията, предвидливо оставена на закачалката и излезе от мъгливата баня. Отпусна се на леглото и придърпа завивката до брадичката си. Нямаше сили да се подсушава, нито да оправя косата си, завита в кърпа.
Копнееше само да заспи... и да забрави.
***

Слънчевите лъчи докоснаха гальовно лицето й и тя разко отвори очи. От дъжда, излял се през нощта над селото, нямаше и следа. През прозореца тя виждаше късче от светлосиньото небе, а до ушите й достигна звука на събуждащата се Коноха. Часовникът показваше 8:30. Закъсняваше... По дяволите! Беше вдървена и скована, когато стана от леглото. Облече кървавочервена роба с отрязани ръкави и черен клин. Сплете косата си на плитка и я нави на кок, забивайки малкото острие в нея, за да я държи. Сложи банданата, ръкавиците си с отворени пръсти и обу припряно малките си ботушки.
Пътят до сградата на Хокагето измина тичешком.
Почука на вратата на кабинета и влезе...
Веднага отбеляза, че е пренаселено. Цялата организация Акатски, на които тя бе чела профилите в АНБУ-докладите бяха вътре. В далечния ъгъл забеляза Наруто и Какаши-сенпай... Пръстите й се свиха около дръжката на вратата и погледа й се придвижи по всеки един от тези долни престъпници, които бе вижадала на снимки... Зелените й очи се спряха на... Саске и тя застина, виждайки го облегнат на стената до вратата. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите. Той наклони на една страна главата си и устните му се извиха в цинична усмивка, която обаче не достигна до очите му. Бяха студени, като парчета тъмен лед и тя потръпна от гняв, който изпепели всяко смущение, появило се в душата й. Тя присви устни и показвайки му цялото си пренебрежение и безразличие, на което бе способна, му обърна гръб, насочвайки вниманието си към останалите членове на Акатски.
Гласът на Цунаде в тишината на кабинета, я накара да се стресне:
- Сакура, момиче, цял ден ли възнамеряваш да стоиш до вратата?
- Извинете, Цунаде сама! - отвърна тя тихо и се приближи до Наруто.
Ръката му я докосна по рамото и той прошепна:
- Сакура-чан, добре ли си?
- Чувствам се идеално. - рязко каза тя и впила присвитите си зелени очи в него, почти съжали за грубия си отговор. Сините му очи се забулиха в сянка и лицето му се скова в ледена гримаса, която я накара още повече да се чувства виновна. Този... този глупав Наруто! Как можеше да й задава такива тъпи въпроси, след като знаеше какво изпитва към Саске? Ами тази сган, набутана в кабинета на Цунаде? Какво искаше? Нападаше Коноха?
Беше подочула невероятната новина, че Саске се бе измъкнал от Орочимару и вече знаеше истината за клана си. Беше се помирил с брат си. Беше се присъединил към Акатски. Докладите бяха повече от ясни - готвеха се да нападнат Коноха, най-силната измежду всички пет шиноби-нации, заради Джинчуурикито на Кюби, което бе в Наруто. И сега май бяха дошли за...
- Според последните доклади от АНБУ, съм длъжна да кажа, че няколко села са под властта на Орочимару, който набира мощ много бързо, отколкото ни се иска. - започна Цунаде, отмятайки назад русите си кичури, паднали пред очите й. - Акатски са тук, за да помогнат в наближаващата война, която скоро ще ни засегне. Страната на Камъка вече е нападнала границите на Отогакуре, повличайки след себе си Хошигакуре... Не ни остава много време. Скоро и ние трябва да се намесим!

Ето и новата глава. Приятно четене.










Война! Беше чувала, естествено, за Последната Нинджа Война, разразила се преди двадесетина години. Но тя се носеше като приказка от устата на баща й и разказваше за време, мрачно и кърваво, което тя предполагаше, че никога няма да й се налага да изживява. Едно беше да го чуваш като спомен, друго беше да знаеш, че ти предстои по пътя. Цялата кръв се отдръпна от лицето й и тялото й се скова. Но какво ли очакваше всъщност? Тя бе шиноби. Бе обучена и създадена за война и сега малко нелогично й се струваше да възразява или да се възмущава от съдбата си. Облегна се с гръб на стената, прекалено замаяна да реагира по някакъв начин...
- Кога е започнала? - успя да попита Сакура и очите й срещнаха златните ириси на Цунаде.
- Преди два дни. Получих новини едва днес сутринта.
- А... тази сган? От кога е тук?
Чу се леко сумтене от страна на един-двама от Акатски, които Сакура игнорира още в същия момент.
- От един час, маце! - намеси си много дълъг субект с роба на Акатски и с маска с дупка на едното око. Той се приближи към нея и Сакура сви вежди с явно раздразнение, отбелязвайки наум, че сладникавия му тон изобщо не й харесва. - И както виждам гостоприемството на Коноха е пословично. - той направи пауза и ръкава му се вдигна към лицето й.
Тя не помръдна. Очите й се впиха в дупката на маската му и следващите й думи излязоха със свистене от устните:
- Ако само ме докоснеш... Ако имаш неблагоразумието само да ме пипнеш... Обещавам ти, че ще останеш без ръка!
Тишината в кабинета бе нарушена от отривистото дишане на Наруто, който я хвана за рамото. Шизуне се откъсна от апатията си и дръпна Сакура към себе си. Тоби се дръпна рязко от нея.
- Сакура-сенпай, моля ви! Не се ядосвайте!
Устните на Сакура се извиха в усмивка, която изгря на лицето й в същия момент, в който думите на Шизуне я свестиха.
- Но, разбира се, само се шегувах! - тя се засмя късо. - Шегичка!
Но не беше шега... И Саске бе убеден в това. Наблюдаваше бившата си съотборничка с подновен интерес, предизвикан от думите на Шизуне. Тя бе сенпай. Времето не бе променило само него, беше се отразило и на нея, така, че промяната й го развълнува. Не изглеждаше малка досадница, която го гледаше с кръгли и влюбени очи, която бе повече товар и грижа, отколкото човек, на който да се опреш в трудна ситуация. Беше пораснала, както и той. Гърдите й под червената роба с отрязани ръкави бяха внушителни. Двете цепки от страни на дрехата стигаха почти до тазовите кости и той виждаше дългите й, стегнати бедра, обвити от черното клинче, което достигаше до под колената. Дълги, дълги крака, като на малко конче. Представи си ги, сключени около кръста му и това го накара да се усмихне леко. В същият момент, погледите им отново се срещнаха през разделящото ги разстояние и бе изумен да види презрението й, изписано в тях. Усмивката, която тя му отправи бе пълна със сарказъм и Саске стисна юмруци, осъзнавайки колко раздразнен се чувства от нейното поведение.
- Засега само ще чакаме. - гласът на Цунаде отново се извиси. - Да се надяваме, че бойните действия ще замрат, но ако Селото на Пясъка бъде повлечено, ние трябва да помогнем.Разпределила съм ви в екипи, така, че никой няма да бъде пренебрегнат. Нинджите от Акатски, могат да ползват къщата за гости в сградата на Хокагето, докато трае престоя им тук. Нека се чувстват като у дома си.
- Аз имам една молба. - груб, дрезгав глас. Лицето на Итачи бе полускрито от вдигнатата яка на наметалото му. Очите му светеха в червено. - Двамата със Саске искаме да се приберем у дома.
- Разбира се. - кимна Цунаде и махна неопределено с ръка. - Можете да се приберете. Разговорът ни приключи. Ще се видим утре.
Членовете на Акатски се изнизаха през вратата. Сакура не им обърна повече внимание. Изчака вратата да се затвори и с няколко стъпки се приближи до бюрото на Цунаде. Облегна длани на дървения плот и наведе глава към нея.
- Осъзнавате ли, Цунаде-доно, че пуснахте из селото банда престъпници, които до вчера се мъчехме да заловим и убием?
Хокагето се облегна назад в креслото си. Сакура извърна очи към Какаши, който се приближи до нея. Наруто продължаваше да стои облегнат на стената. Очите му бяха забити в дъските на пода.
- Съжалявам, Цунаде-сама, но мисля, че Сакура е права. - обади се Какаши.
Усмивката на Цунаде обърка още повече Сакура и тя се изправи, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Не съм толкова глупава, че да ги пусна ей-така из селото, нито пък бих разчитала на тяхната дума. Разпределих отбори, които ще участват в мисии. И понеже всички сте джоунини, ще бъдат прикрепени към вас по двама членове на Акатски, които ще наблюдавате.
- Ка... какво? - Сакура премига няколко пъти, но колкото и да прехвърляше думите на Цунаде в главата си, не успяваше да хване логиката й. - Какво сте разпределили?
Цунаде се изправи и заобиколи креслото си. Обърна гръб на недоумяващата Сакура и започна да изброява имена:
- Сакура, ти ще си с братята Учиха. Наруто ще е в един отбор със Какузо и Хидан. Нара Шикамару с Пейн и Конан. Тентен с Дейдара и Сасори. Хюга Неджи със Хошикаге Кисаме и Зетсу. Ино със Джуго и Карин. А Тоби, същият онзи неприятен тип, който ти заплаши преди малко, ще е със Какаши и Гай-сенсей... Има ли въпроси?
Освен, че бе объркано в главата й, Сакура можа да запомни единствено хората от екипа си. Кожата на лицето й побеля и тя се помъчи да скрие неприятното, сковаващо чувство, което стегна като в обръч гърдите й. Тя наведе глава и промълви:
- Това е добра идея, Цунаде-доно. Но ще можем ли да ги удържим?
- Сакура, момиче! Те не са зверове от зоопарка. Ако са пръснати сред нас, ще ни е по-лесно да ги контролираме. Пък и ако решат, да ни нападнат, мисля, че е редно да вземем впредвид това, че почти нямаме шанс. Те са S-клас нинджи и бойните им умения надхвърлят по мащабност нашите. По ме вълнува това защо внезапно решиха да ни помогнат във войната? Защо взеха нашата страна? Нали доскоро и Орочимару бе при тях, а изведнъж решават, че вече е заплаха? - Цунаде направи пауза и се приближи до прозореца. - Има нещо, което ме озадачава в поведението им и което не ми дава спокойствие. Смятам, че ако има наши нинджи сред тях, ще може по-бързо да се разберат истинските им мотиви. Следиш ли ми мисълта?
- Да, сенпай. - кимна Сакура.
- Искам да отидем на полигона. - вметна Цунаде. - Искам да видя възможностите на Наруто. Тренировка.
Наруто вдигна очи от пода, който съзерцаваше и веждите му се извиха нагоре в недоумение.
- Тренировка? - попита само.
- Аха. - Цунаде наведе на една страна глава и пръстът и посочи последователно Сакура и него. - Двубой. Между вас двамата.

***

Вертикалните зеници на Орочимару се стесниха още повече, прочитайки частта от свитъка, която най-много го вълнуваше. Облиза устни. Свещта хвърляше постоянно сменящи се сенки по гримасата на лицето му и му придаваше зловещ вид. Той затвори внимателно пожълтялата хартия и се облегна назад в стола си. Пръстите му потропваха по масата в отсечен ритъм. Вратата на стаята се отвори, но Орочимару не стана, за да види кой беше пристъпил през прага.
- Идва ли? - попита само.
Кабуто се приближи към Санинът.
- Да, Орочимару-сама. Идва. Открихте ли в старите свитъци, които ви донесох, нещо интересно? - Кабуто махна с ръка по пръснатите хартии навсякъде по пода.
- Изхвърли ги. Само този на масата е ценен.
Кабуто намести очилата си и черните му очи блеснаха зад стъклата.
- Може ли да го прочета?
Орочимару кимна и ученикът му взе свитъка внимателно, разгръщайки го нежно. Очите му пробягаха по няколкото поизбледнели изречения, написани върху хартията. Безсмислието на съдържанието го накара отново да прочете текста.
- Но... - Кабуто върна обратно свитъка на масата. - Но това е приказка. Легенда. Вярвате ли в това нещо?
Санинът се изправи и с гъвкава походка обиколи няколко пъти стаята. Той сключи пръсти зад гърба си и гласа му прозвуча глухо:
- Не мисля, че е легенда. Мисля, че е истина. Също толкова реално като шаринагана и риннегана. И е по-мощно оръжие и от двете. Според легендата, се проявява през три поколения...
- И мислите, че е в Коноха?
- Не мисля. Убеден съм, че е в Коноха. Знам кой клан го притежава. Имам ли това оръжие, хода на войната ще го определям аз.
Кабуто не каза нищо повече. На вратата се почука и в стаята влезе госта, който очакваха. Свещта освети плахо символа на банданата му. Беше символа на Страната на Огъня.

Ето и третата глава.






Саске вървеше до брат си и очите му бяха впити в някаква въображаема точка далеч напред. Устните му бяха свити в гримаса, която бе всичко друго, само не й безразлична. Не очкаваше да бъде посрещнат топло, дори и онзи глупак Наруто се бе свил в ъгъла и не го погледна. Сакура се бе променила, до степен такава, че изглеждаше друга и тази промяна, макар да си беше нормална и съвсем закономерна, го раздразни и вбеси. Какво очакваше всъщност? Тя да остане влюбеното в него девойче, за да може да се наслаждава над превъзходството си над нея? Пропастта, създадена от годините бе толкова голяма, че едва ли биха могли да я прескочат и Саске с неудоволствие отбеляза, че това го огорчава.
- Забелязах онова шиноби. - гласа на Итачи го върна в действителността и той погледна брат си с ъгъла на окото си. - Онази с розовата коса.
Пръстите на Саске се свиха в юмруци.
- Какво за нея?
Долната половина на лицето на Итачи бе полускрита от високата яка на робата му. Широката сламена шапка, която бе на главата му, хвърляше дълбока сянка над червените му очи и той ги присви с досада, забелязвайки резкия тон на Саске.
- Забелязах чакрата й. Доста силна. Но мисля също... - няколко деца се впуснаха между тях, вдигайки кълба от прах около себе си и Итачи спря за момент, преди да продължи. - ... че ти си изнервен от нещо.
- Не съм изнервен от нищо. - равно отговори Саске. - Или да. Изнервен съм. Погледни само тази утайка! - направи широк замах с ръката си, обхващайки пространството около себе си. - Това ли е селото, заради което пожертва клана си?! Бягат от нас. Страхуват се от нас. И се връщаме, за да им помогнем. Отново. Не съм изнервен! Бесен съм, че въпреки всички усилия за хората на Коноха аз ще си остана един изгнаник и никога няма да бъда приет сред клановете.
Итачи забави крачка.
- Благодарност ли очакваш, братко? - гласа му беше тих и Саске напрегна слух, за да го чуе. Оживлението на централната улица остана зад гърба им, отминавайки сградата на АНБУ и полицията. - Няма да я получиш. Така, че няма смисъл да се надяваш на това. Но за разлика от теб, трябва да вметна, че съм доволен от това стечение на обстоятелствата. За мене е по-важно, че след всичките години далеч от Коноха, сега мога да се прибера у дома. Освен това... държа да отбележа, че онова сладко куноичи, което имаше смелостта да говори пред Кагето си толкова дръзко, ми харесва. Знаеш ли как се казва?
Мускулите на брадичката на Саске порепнаха и устните му се извиха надолу. Потуши гнева си и успя да отвърне с неутрален тон:
- Харуно... Сакура. Преди да напусна Коноха бяхме в един отряд заедно с Джинчуурикито на Кюби и Хатаке Какаши.
- Харуно. - повтори Итачи. - Не съм чувал за този клан. Странно. При условие, че мога да се закълна, че чакрата й е доста силна. Но пък от друга страна, нейният клан може да се намира в другия край на спектъра и да не е показвал кой знае какви способности, за да я забележим.
- Кланът й е слаб. Единственото, което мога да кажа за нея е, че владее до съвършенство чакрата си. А в мисиите, в които участвахме, тя не показваше никакви умения. По-скоро се обесваше на вратовете ни и неведнъж са налагаше да я спасяваме, защото тя дори не можеше да опази себе си. - Саске прокара пръсти през косата си, отмятайки няколко кичура от очите си. - Честно казано съм изненадан да я видя джоунин с татуировка на АНБУ и със чакра, която поразява. Винаги съм си мислел, че тя ще си остане генин и никога няма да стигне някакво по-високо ниво от това, на което я оставих.
- Излъгал си се, Саске. - улиците в крайните квартали на Коноха бяха безлюдни. Кедровите дървета хвърляха дълбока студена сянка. Времето, сякаш бе застинало над високите порти с ветрилото на Учиха. Итачи постоя пред тях, после вдигна ръка и блъсна вратата, която изскърца, страдаща сякаш от тежък артрит. Прекрачи вътре и погледа му се плъзна по няколкото слепени сгради. Саске го последва и затвори вратата след себе си. - Тя ми харесва. И не само чакрата й. - тялото на Саске се скова и той обърна бавно поглед към Итачи. - Тя ми харесва като жена.
Сакура събра чакра в юмрука си и удари Наруто в гърба. Но и това бе клонинг. Последният клонинг. Остана сама на полигона. Резкият порив на вятъра разклати короните на дърветата. Тишината я обви и тя се огледа наоколо си. Не бяха свършили и моментната пауза я изнерви допълнително. Знаеше, че сред клоните на дърветата я наблюдаваха. Цунаде, Какаши, Шизуне, Джирая... И искаше да им покаже, че може да се справи с тренировката.Можеше да победи Наруто.
Годините, през които бе тренирала до умопомрачение, не бяха изгубени. Събуждаше се сутрин с единствената мисъл за Саске, с последния спомен от тяхната среща, в която я бе оставил сама на улицата. Опитваше се да забрави унижението, болката от неговото безразличие... Какво по-добро лекарство от това да тренира и да изтощи тялото си и духа си, за да спре мислите за него? И в крайна сметка бе усъвършенствала стила си. Стилът при бойните изкуства беше нещо повече от съревноваване на силите. Беше философия, религия, издаваше за характера на противника и тя се научи да разбира не само своя, но и този, с когото се налагаше да се бие. Така преценявайки собствения си стил и позволявайки си да погледне на себе си отстрани разбра, че стила й е методичен и прекалено изчистен. Разчиташе преди всичко на огромната си сила, която идваше от съвършеното контролиране на чакрата. Точките, където се събираше чакрата бяха като спусъци на оръдие и тя им позволяваше да изстрелят точно определен залп на точно определеното място. Забелязваше, че в някои случаи, не можеше да контролира тези чакра-спусъци, преминаваше явно някакъв предел на самоконтрол, излизаше от него и когато се събуждаше от състоянието си, отбелязваше мимоходом, че се бе справила. Не беше споделила това с никого. Пък и какво би могла да каже? Всяко елементарно обяснение щеше да изглежда така все едно бълнува лунатичка, която губи отвреме-навреме разсъдъка си.
Наруто продължаваше да се крие. Приклекна на земята и затвори очи. Устните й започнаха да мърдат. Броеше бавно и със всяко споменато число чакрата й се събираше в отворената длан. Тревичките се накланяха и галеха широкоразтворените й пръсти. Съзнанието й приличаше на малко езеро с разгневени, съскащи змиорки. Очите на Саске я преследваха и тя се разгневи още повече. Глупачка! Идиотка!... А после усети чакра. Синя като светкавица, която сякаш разкъса съзнанието й и очите й рязко се отвориха.
Той бе под нея!
Отскочи в същия миг, в който земята се разтвори и тялото на Наруто изхвръкна като куршум сред облак прах и пръст. Устните й се разтегнаха в усмивка, очите й се присвиха... Тя не виждаше лицето му, макар той да бе до нея. Чакра-точките му бяха като малки копчета и тя виждаше потока на силата му. Не бе изумена да забележи, че червената чакра на Кюби понякога променяше неговата собствена чакра. Някой ден, както неведнъж й бе казвала Хокагето, той щеше да изгуби контрола над Кюби и щеше да се превърне в демона, който бе в тялото му. Тя направи салто във въздуха и извади кунай от колана си, замахвайки към него. Той блокира с лекота. Усети как тялото му отлетя назад, но тя вече бе набрала инерция, за да спре в този миг...
"Благодаря ти, Сакура!"
Черните му очи, присвити в края. Устните му, извити надолу. Това копеле!
Когато отново можеше да разсъждава, видя широкоразтворените сини очи на Наруто. Банданата му беше накриво и той вдигна ръка да я намести. Пръстите й бяха впити в горнището на анцуга му и тя бе притиснала тялото му към земята. Около тях се бе очертал кръг от напукана земя. Явно го бе стоварила на земята като чувал с брашно и от удара тревата бе полегнала. Той бе загубил. Устните му се извиха леко нагоре и той хвана пръстите й, които още стискаха дрехата му.
- Печелиш. - отвърна само.
"Печеля." Тя го издърпа със себе си, изправяйки го на крака. Главата й се изви към приближаващата група. Цунаде се усмихваше победоносно и Сакура видя искрици на гордост в светлите очи на Хокагето. Прииска й се да почувства радостта, която се четеше по лицето на учителката й, да усети екзалтираност или гордост от резултата на малката тренировка... Но с досада осъзна, че чувстваше единствено мрак и тъга.
"Благодаря ти, Сакура!" Зъбите й изскърцаха от едва сдържан гняв и пръстите й се свиха в юмруци.
Залязващите лъчи галеха цветовете на вишневите дървета в парка. Недалеч от него играеха деца и писъците им достигаха до него, сякаш от друго време. Сивите му очи не трепваха. Шапката, нахлупена ниско над тях, хвърляше дълбока сянка по лицето и скованата поза, която бе заел, го караше да прилича на статуя. Фонтанът шумолеше тихо, а последните лъчи на слънцето преминаваха през ситната мъгла, разпръсквайки хиляди цветове. Там, от където беше и наричаше свой дом, бе суха пустиня. Нямаше такива паркчета, в които да се разхищава вода за фонтани. Пък може и да е имало, но той да е бил твърде зает, за да забележи това.
Кога бе седял безцелно в парк, загледан в отронващите се цветчета на вишните? Или заслушан в шума на плискаща се вода?
Имаше чувството, че години наред е бил живял в тъмнина и чак сега отваряше вратата на килията си. Колко красива беше Коноха! Ето защо Кагето искаше да я завладее едно време... Беше чул за приятелство и разбиране, и недоумяваше как само за десетина години неговото село можеше да забрави амбициите си. Не че той бе натоварен с тези желания, понеже никога не ги бе мислил за нещо, заради което си заслужава да дадеш живота си. Достатъчно бе да знае, че майка му и баща му бяха загинали в гонене на тези безсмислени амбиции и виждаше как бяха пропилели всяка секунда от времето си в осъществяването им.
Но Коноха наистина бе прекрасна... И той не виждаше смисъл да спори със съвестта си, че не е.
Покрай скамейката, на която беше седнал, мина сянка и той вдигна глава, само за да отблежи, че принадлежеше на момиче. Тя застана на няколко метра от него, скръстила ръце пред гърдите си. Изглеждаше нервна и неспокойна и това се личеше по неспособността й да остане на едно място или да не показва вълнението си. Беше шиноби. На едното й бедро имаше малка кания с няколко куная, а на гърба си носеше два свитъка, които го заинтригуваха. Явно бе добра в призоваването като него. Тъмната й коса бе вдигната от двете страни на главата й и няколко кичура се спускаха по врата й. Постоянно шарещият й поглед най-накрая го фиксира и тя спря очите си на него. Устните й се опънаха в гримаса на отвращение и той усети презрението й да го облива като вълна на цунами. Бе забелязала робата му на червени облаци и веднага бе отсъдила, че е от Акатски. Устните му се извиха в лека усмивка, която тя не можеше да види, защото лицето му бе скрито под широката периферия на шапката.
От малкото разстояние, което ги делеше му хареса кожата й. Безукорна и бяла с цвят на магнолия, опъната върху острите скули и заострена брадичка. Лицето й излъчваше невинност, която рязко контрастираше на тялото й, което не беше на дете, а на млада жена. Това не му хареса.
Една ръка го докосна по рамото и той отвърна поглед от момичето.
- Сасори-доно. - Дейдара се подсмихна накриво. - Търсих ви навсякъде. Да отидем да хапнем, а?
Той кимна без да отговори и се изправи, оправяйки полите на хакамата си под робата. Хвърли последен поглед към нея, която продължаваше да ги гледа с гняв и последва Дейдара по алеята.

Ето и четвъртата глава.









Вятърът подухваше клоните на кедрите покрай езерото и слънчевите лъчи, промъкващи се като крадци между листата, пробягваха по огледалната повърхност на водата. Саске държеше няколко камъчета в дланта си и нервно ги търкаляше между пръстите. Беше вдигнал крака и бе подпрял ръце на свитите си колене, а между веждите му се бе вдълбала дълбока бръчка. Устните му бяха опънати в тънка линия. Мисълта му се точеше нелогично и разпокъсано.
Бяха минали няколко дни, от както се бе върнал в Коноха и въпреки, че не очакваше много от клановете, се чувстваше отвратително от констатацията, че не грешеше в очакванията си. Те продължаваха да го игнорират, както в доброто старо време, но онова, което най-много го мъчеше не бяха тези безполезни, вечно спорещи за власт или претендиращи за уважение идиоти. Трудно му бе да признае, че най-оскърбен се чувстваше от отношението на приятелите си, които до скоро уж се опитваха да го спасят и да го върнат в Коноха, а сега го избягваха, сякаш бе носител на някоя страшна и заразна болест. Не! Не оскърбен, по-скоро раздразнен. Бившият екип, който до преди няколко години бе единен и на който Какаши преподаде първия урок за работа в отбор, сега бе разединен. Сглобката между тях бе разрушена и те се бяха пръснали на съставни части. Бяха се върнали в началото на тяхното... приятелство. Мислеше си, че поне Наруто ще бъде малко по-емоционален, пък и нали той беше този, който често се поддаваше на глупавите си пристъпи и объркани мисли за приятелство. Но това не се случи. Дори Сакура... Особено Сакура. Все още се питаше защо нейното поведение го дразни най-много.
На следващият ден, след като Акатски пристигнаха в Коноха, Цунаде ги бе извикала в сградата на Кагето и ги бе разпределила в отбори. Организацията се раздели, за да се слее сред шинобита на Коноха, а начина по който стана това, накара Саске да сподели подозренията си с Итачи.
- Ний-сан, не мислиш ли, че Хокагето иска да ни постави под някакъв вид контрол, след като прикрепя нинджа към двама от членовете на Акатски? - беше го казал тихо, докосвайки с рамо ръката на Итачи. Очите под широкополата шапка на брат му пламнаха в червено, но той не отдели поглед от точката, в която гледаше. Саске проследи очите му и мускулите на брадичката му се изпънаха от гняв, забелязвайки Сакура. Лицето й изразяваше пълна апатия при съобщаването, че ще бъде в екип с тях.
Тя е знаела предварително за решението на Хокагето!
- Да. Това иска да направи Цунаде. - гласа на Итачи бе глух и равен. Устните му се извиха нагоре в усмивка, която накара Саске да стисне юмруци. - Но погледни, малко братче, кой ще ни е пазач?
Сакура! Дали изпита ревност?! Гневът му тогава бе прекъснат от саркастичният коментар на Суигетсу, който последен научи, че не е разпределен в екип и трябва да остане в обкръжението на Цунаде. Атмосферата се разведри малко при смеха на Карин и явното задоволство, което тя демонстрира при този факт.
Но Сакура не го погледна. Очите й бяха премрежени от гъстите черни мигли, които хвърляха сянка над острите скули. Изпънатите й рамене в поза на войник го подразни. Гърдите й под червеното кимоно го накараха да мисли за съвсем друго. Трябваше да я има. Сега когато тя се правеше на интересна и го игнорираше напълно, изглеждаше много по-вълнуваща от преди. Предизвикваше в него инстинкта на ловец, а той в никакъв случай не можеше и не искаше да пренебрегне желанията си.
Саске хвърли едно от камъчетата в езерото и проследи с отнесен поглед кръговете по водата, които се разшириха, обхващайки цялата повърхност. Дъските на малкия кей изскърцаха под тежестта на нечие тяло, но той не се обърна. Бе усетил присъствието на брат си още когато бе слязъл по стъпалата на верандата и се бе насочил към езерото. Итачи се приближи и седна до него, провесвайки крака надолу. Снежнобялото му кимоно с емблемата-ветрило на гърба му бе в ярък контраст с черната хакама. Краката му бяха боси и той топна пръстите си във водата, предизвиквайки серия малки вълнички. С ъгъла на окото си Саске отбеляза, че брат му изглеждаше много по-добре като шиноби на Коноха, отколкото като член на Акатски. Дълги черни кичури коса се спускаха от двете страни на овалното лице и почти скриваха банданата със символа на огъна на челото му. В едната си ръка държеше тънък свитък, който подаде на Саске.
- Тоби бе тук преди малко. - наруши мълчанието Итачи. - Кагетата се събират утре и... е желателно всички екипи, които е сформирала Цунаде да присъстват. Ще се обсъжда войната и нейното предотвратяване.
Саске го пое, разгъна го и погледа му пробяга по няколкото отвесни реда. После го хвърли в езерото.
- А Цучикагето ще присъства ли? - Саске се отпусна по гръб и очите му се притвориха. Предполагаше, че знае отговора, но трябваше да го зададе.
- Едва ли. Ще е зает с предприетите си бойни действия срещу Отогакуре.
- Тук сме заради Орочимару. Защо изобщо трябваше да искаме помощ от Коноха, след като сме наблюдавани и сме пръснати сред техни нинджи? Можеше и сами да се справим със змията. Много добре знам местонахожденията на някои негови скривалища и това щеше да бъде достатъчно.
- Забравяш нещо обаче. - Итачи направи пауза. Изкашля се сухо и отривисто. Все още не бе излекуван напълно от болестта, която го ядеше отвътре, но сега поне не храчеше кръв и отбелязваше подобрение, след като Карин се бе заела с лечението му. - Знаем много добре какво иска Орочимару и ще можем да го вземем преди него...
- Искаш да кажеш онази тъпа легенда, в която вярва Мадара и Пейн ли? - Саске се засмя и в тембъра на следващите му думи бръмна цялата ирония, която чувстваше. - Такова нещо няма. И то точно в Коноха. Старейшините щяха да го усетят първи. Кагето - също.
- Саске, повече недей да споменаваш името на Мадара. Другите не знаят за него, пък и все още не са готови да разберат истината.
- Той е Учиха като нас. - изсъска през зъби той. - Но не прие да се върне вкъщи, където му е мястото. Остана в онази съборетина, която предостави Цунаде за всички други. Пък и винаги е казвал, че мрази Учиха. Защо, по дяволите го защитаваш?
- Той е същият като нас. - натърти Итачи и се изправи. - Но не трябва да предизвиква подозренията на Цунаде, че е Учиха. Освен това, когато дойде да съобщи за събранието на Кагетата, забелязах, че не му се тръгваше.
Саске махна с ръка с отегчение, което разкриви израза на лицето му. Полегатите му вежди се вдигнаха нагоре и той се усмихна.
- Аз няма да дойда... - прекъсна го Саске.
Червените очи на Итачи се втренчиха в него за миг. После попита:
- Защо?
- Ти ще ходиш, Мадара - също... Цунаде си има двама членове на Учиха-клан, които да й се подмазват. Няма нужда от трима глупаци.
- Ей-сега ти казах, че...
- Хм, да... - Саске втренчи поглед в сянката на дърветата, полюшваща се над главата му. - Нека не забравяме, че заради него сме тук и търпим прищевките на Хокагето. Понякога си мисля, ний-сан, че Мадара е луд за връзване, а ние сме дори по-зле от него, след като позволяваме да ни води за носовете, защото бил чул някаква приказка. Ти вярваш ли в тази простотия?
Тишината ги обгърна за известно време.
- Не. - въздъхна Итачи. - Но това не ме интересува особено. Аз съм у дома. Другото не е важно.
- Това, че другите кланове не те приемат и те игнорират явно не те притеснява, а?
- А тебе това те терзае, нали? Защо да ми пука за хора, които си нямат и най-малка представа за истината или за онова, което всъщност съм направил за тях? Но ти, Саске, ти искаш да бъдеш приет... Защо?
- Въобразяваш си. - той се изправи рязко. Обърна гръб на брат си и се насочи към къщата. - Изобщо не ми пука за Коноха. С нетърпение чакам да се махна от тук.
Итачи го последва.
- Аз пък се наслаждавам на това, че отново съм у дома. А между другото ще ми е приятно да ме пази сладката розовокоска от самия мен.
Устните на Саске се свиха пренебрежително.
- Изглежда се забавляваш от факта, че именно тя отговаря за нас.
- Много. Тя ми харесва.
- Преди няколко дни каза същото. - зад неутралния тон на думите си, Саске се опитваше да потуши гнева, който го облада. Не бе гневен на брат си, а на нея.
- Саске, изглеждаш ми раздразнен от това.
- Боже, ний-сан, от къде ти хрумна? - Саске извърна глава към Итачи и усмивка се появи на лицето му. - Щом ти харесва, забавлявай се. Въпреки, че тя не си заслужава.
- Ще рискувам.
Пръстът на Орочимару почука по разгънатият свитък на масата. Свещта хвърляше сенки по лицето на Кабуто, който се наведе да види сложния лабиринт от линии и кръгове.
- Честно казано, Орочимару-доно, не очаквах, че шиноби от Коноха ще предаде толкова лесно селото си.
- Гневът е достатъчен за човек, който смята, че е ощетен и че може повече от посредствеността, с която го надарила природата. - Орочимару вдигна рамене с безразличие. - А в това шиноби има толкова много ярост, че можеш да се удавиш в нея.
- Значи това е стаята на Цунаде. - Кабуто намести очилата си. - Защо се ограничавате само с нея? И четирите Кагета ще бъдат в Главната зала и ще са лесна мишена. Един взрив и вече няма да търсим оръжие във войната, защото тя ще е свършила преди да е започнала.
Орочимару се изтегна на леглото и подложи ръце под главата си. Очите му се взряха в каменния таван.
- Колко... тесногръдо разсъждаваш, Кабуто! Трябва да отбележа, че само един глупак би мислил по този начин.
Кабуто сбърчи вежди и въпреки, че саркастичната забележка предизвика вълна от раздразнение в него, не каза нищо в отговор. Знаеше, че Орочимару щеше да се аргументира и щеше да се впусне в подробности.
- На мен ми трябва. Осъзнаваш ли изобщо, че това е велико оръжие в човешко тяло, което надвишава стократно по сила и мощ Биджуутата. Кюби ше изглежда като малко, рошаво котенце в лапите на такова тяло... И аз го искам.
Да, вярно казваха хората и Кабуто за пореден път се убеждаваше в това. Тези, които имаха власт, искаха още власт. А това да предизвикаш война и да газиш през трупове, само и само за да стигнеш до онова, което желаеш, бе само щрих към образа на човек, който се мислеше за нещо повече от останалите и за който реално поставените граници от други, падаха като сухи листенца от дърво.
Все пак Орочимару-доно се целеше в собственото си безсмъртие и търсеше тялото, заради което си заслужаваше смъртта на света, какъвто го познаваха сега. Усмивката на Кабуто бе широка при тази мисъл.
Завесите се издуваха като корабни платна и хладният нощен въздух носеше аромата на вишните от близкия парк. Сакура лежеше на леглото и краката й бяха вирнати на таблата. Беше издърпала възглавницата и я бе поставила на лицето си. Стискаше здраво клепачите си, опитвайки се да забрави изпиващият поглед на Саске преди няколко дни, когато в двора на сградата на Хокагето, Цунаде ги бе разпределила в екипи. Тогава по всякакъв начин избягваше да го поглежда, надянала тежка студена маска, която се разпука едва когато той си тръгна с брат си към квартала на Учиха. Погледът й срещна сините очи на Наруто, който я гледаше с частица прозрение и с облекчение разбра, че той знаеше причината за странното й поведение.
И как трябваше да реагира? Какво да направи, че да скъси дистанцията, в която се намираха?
Дните, в които бяха заедно, изглеждаха като сън, а мечтите й, в които той се връщаше и признаваше любовта си към нея, бяха също толкова прозрачни и невидими, колкото и това да пожелаеше луната или слънцето.
"Но аз го искам! Доти и тогава на площада исках да изтичам при него и да го прегърна, да го притисна силно до тялото си и той да забрави всичко освен мен. Защо да е трудно? Минали са години и двамата се променихме. Отмъщението вече не е приоритет за него. Сега той би могъл да принадлежи на мен..."
Години бяха минали и пропстта, която с много труд бяха запълнили, сега отново зееше, а тя нямаше смелостта да направи първата крачка. Осъзнаваше, че Наруто изчакваше нея и че всичко зависеше от нея, но от къде да започне... къде е началото... как да постави това начало...? Как да събере парчетата от нещо разбито, за което нямаше вина?
Днес трябваше да посети братята Учиха, според заповедта на Цунаде, за да ги държи под контрол. Но тя не предприе нищо подобно. Присъства на две операции с Ино в болницата и се прибра рано. Усещаше влажните кичури, пръснати по леглото. Косъмчетата по тялото й бяха настръхнали от лекия повей на вятъра. Не бе облякла още нощницата си и полуголото й тяло трепереше от студ.
Усети присъствието му в стаята, още когато той прекрачи през прозореца и тялото й се скова. Не отмести възглавницата от лицето си, продължавайки да го игнорира. Надяваше се, че греши, но леглото поддаде под тежестта му, когато той седна до нея.
- Забелязвам ново качество, което ми харесва, Сакура. - гласът на Саске вибрираше и тембъра му я накара да настръхне още повече. - Станала си безсрамна!
Тя отмести възгавницата от лицето си и зелените й ириси го приковаха. Ироничната й усмивка разтегна пълните й устни.
- Ще се изненадаш, Саске, колко много нови качества имам.
- Променила си се. - констатира той с равен глас и сърцето й заби бързо-бързо, когато проследи погледа му, впил се в белите чашки на сутиена й.
Той бе съблякъл противната роба на Акатски и сега с панталоните под коляното и тениската изглеждаше като момче. Но после тя осъзна, че не бе момче. Раменете бяха развити в широк гръден кош. Ръцете му бяха здрави. Не бе стария Саске. Беше по-висок, дори и от нея и в очите му не светеше досада. Светеше похот, която я накара да му объне гръб и да стане от леглото. Пресегна се към нощницата, метната на таблата на леглото и се облече с отсечени движения.
- Късно е. Искам да си лягам. Напусни дома ми. - каза мимоходом тя.
Саске вдигна вежди и прокара пръсти през косата си, отмятайки няколко кичура от лицето си.
- Искам да си легна... при теб...
Откровеното му признание изкара от раз самообладанието й, което си налагаше, но Сакура се окопити. Тя вдигна пръст, посочвайки отворения прозорец.
- Вън! - изкрещя гневно, подпирайки се с гръб на стената.
Саске въздъхна шумно и на лицето му се изписа отегчена гримаса. Черните му очи се впиха в нейните и той прекоси разстоянието между тях. Постави длани от двете страни на главата й и лицето му се сведе надолу към нея. Още миг и той щеше да я целуне, а тя не можеше да му се противопостави, хипнотизирана от невероятната аура, която го обвиваше като пашкул. Очите й се разшириха, когато тялото му се притисна в нейното и гърдите й се отъркаха в неговите.
"Това е лудост!" - изкрещя съзнанието й. Миг след това усети устните му, които се плъзнаха по бузата й и той зарови лице в мокрите дълги коси. Дъхът му погали кожата на врата й.
- Миришеш... толкова хубаво!
Сакура постави ръце на гърдите му и го блъсна рязко. После вдигна ръка и го зашлеви силно през лицето, оставяйки червена следа върху лявата му буза.
- Вън! - гневът я накара да изсъска думите като змия. Зелените й очи бяха станали прозрачни като стъкло.
Саске изскърца със зъби от ярост, завъртя се на пети и излезе през прозореца.

Едит от cool cheryll: Забелязах няколко правописни грешки и повторения на думи, които изглеждаха зле в самия текст. Поправих ги, защото като редактор на фика бяха мой пропуск. Извинявам се на авторката и на читателите за създаденото неудобство!