Вечна Любов

Този oneshot е написан специално за моето мило, което обичам страшно много и днес правим един месец Надявам се и на вас да хареса

Навън вилнееше зима с пълната си сила и прелест. Всичко беше потънало в мрак и белота. Снежинките се разпръскваха навсякъде от студеният и силен вятър, а клоните на дърветата се люлееха от него. Зловещият му шум се чуваше дори и в къщите и плашеше хората. Небето беше почерняло, а от облаците белотата се сипеше и целият свят се покриваше със сняг. Нямаше я красотата от лятото и есента, а само студ и мраз бяха погълнали свежите цветове, които бяха запечатали хората в съзнанието си. Улиците бяха пусти и колите се движеха бавно по асфалта. Ледът по тротоарите блестеше от светлините на уличните лампи и смраяваше още повече атмосферата. Къщичките се бяха сгушили една в друга, като малките птиченца в гнездото. Единствено по тъмните улици на градът се виждаше как блещукаха фаровете на един автомобил. Момчето вътре в него бързаше да стигне до дома на любимата си и да се види с нея. Беше изминал цял месец, откакто съдбата ги бе разделила, защото го бяха приели в най- елитният и скъп университет в Кембридж. Семейството му бе едно от най- богатите и уважавани в цялото Обединено Кралство. Косата му беше черна, като нощта, а очите му- кафеви, като шоколад, носещи огъня на любовта. Той се казваше Никълъс Браун. Най- накрая стигна края на улицата и заби рязко спирачки. Джипът, който караше леко поднесе, заради ледът върху асфалта, но той бързо овладя ситуацията и след няколко секунди паркира срещу малка едноетажна къща. Стените й бяха боядисани в млечно розово, а прозорците едва се виждаха. Оградата около къщата бе дървена и също малка. Коледна елха окрасяваше дворчето й, а лампичките от нея озаряваха улицата. Чернокосото момче слезе от джипа, пристъпи и завъртя дръжката на вратата. Отвори я и навлезе навътре.
- Мило! Мило, тук ли си?- извика той с разтреперан глас, защото нямаше търпение да се види с нея- момичето, което обичаше от цялата си душа. В къщата цареше гробна тишина и това го накара да потрепне. Дали беше все още там? Дали не беше заминала, както му бе казала тя? Всичките тези въпроси го измъчваха до смърт и тялото му трепереше... Изведнъж от вратата на кухнята се показа млада девойка с усмивка на лицето. Косата й беше руса, като узрелите жита; очите й бяха сини, като дълбините на море; лицето й бяло, като сняг, а устните й- те бяха меката коприна. Обичта гореше в погледите им, а любовта им беше безгранична. Сърцата им отдавна бяха преплетени в едно, а здравата нишка, която ги съединяваше никога нямаше да се скъса. Животът беше отредил да са заедно завинаги. Лицето на Никълъс също се озари и усмивка се появи на него. Направи няколко крачки напред и когато стигна до прелестният ангел, вдигна ръце и я обгърна с тях. Притисна я силно и я целуна по челото. Толкова много обич извираше от него и се забиваша право в сърцето й. Момичето отпусна глава на рамото му и с нежни ласки промълви.
- Тук съм, мило... Винаги ще бъда в тази къща и ще те чакам да си дойдеш.- Браун въздъхна дъбоко, хвана брадичката й и я надигна на нивото на лицето му. Вгледа се в чистите й кристални очи и няколко думи едва се отделиха от гърлото му.
- Обичам те, любов моя.- долепи устни до нейните и любовта им се превърна в нежна и изпълнена с чувства целувка. Не се мина много време и чернокоското се отдели от нея. Прокара пръста си по свежите й и имащи вкус на карамел устни.
- Приготви се, Лидия... Имам изненада за теб.- Лидия Дентан- така се казваше тя, се смути и запита.
- Изненада? Какво искаш да кажеш, мило?- усмивката върху лицето му не се махаше.
- Ще видиш.- смигна й той.- Ако ти кажа няма да е изненада, нали?- звучен и нежен смях се разнесе из малката къщичка, а русокоската скръсти намръщено ръце пред гърдите си.
- Ах ти.... Пак си намислил някоя щуротия, нали?- смехът му не спираше, но едно се четеше по лицето му- нежност, обич и преданост.
- Побързай, мило, иначе късметът ти ще избяга.- за пореден път се изкикоти той.
- Добре де, добре...- Лидия повдигна рамене в отговор, че се предава и влезе в отсрещната стаичка. Дентан живееше сама, защото беше останала сираче още на 15 години. Баща й беше починал в автомобилна катастрофа, а година след това майка й се бе разболяла, защото не могла да преживее загубата на съпругът си и починала. Малкото момиче започнало да търси работа и да преживява, но един ден съдбата й се усмихнала. Когато била на 19 години се запознала с Никълъс Браун. Тази вечер ставаха три години откакто любовта беше пламнала между тях... Не след дълго русокосата красавица излезе от стаята и се запъти към любимият си. Браун не почака и свали дебелото и меко палто от закачалката. Помогна на Лидия да го облече и я хвана за ръката. Целуна я още веднъж и отвори входната врата. Пристъпи прага и тя го последва. Белите снежинки падаха по нежната й кожа, а вятърът караше розови отенъци да се появяват върху бузите й. Вратата на джипа се разтвори и Лидия влезе вътре. След това Никълъс се настани на другата седалка и запали автомобила. Двигателят изръмжа, а ауспуха издиша сив дим. Колата тръгна, а ръцете на младите влюбени се бяха вплели една в друга. Гледката беше приказна, а принцът и принцесата отиваха към своя палат... Асфалта малко по малко изчезваше и се превръщаше в кал. Навлизаха в гора и дърветата минаваха на бърз кадър покрай тях. Лидия погледна към него, а лицето й бе шокирано и объркано.
- Къде ме водиш, мило?- запита тя с тих глас, защото недоумяваше какво става.
- Ще видиш.- кратко, точно и ясно отговори той и повдигна ръката й. Докосна я с устни и я целуна. Това накара младата девойа да се успокои, облегна се на седалката и зачака какво щеше да стане. Знаеше, че щеше да бъде нещо прекрасно и красиво, защото винаги изненадите му пълнеха сърцето й с радост... С всяка изминала секунда пред погледите им се показваше светлина и привличаше вниманието на Дентан. Най- накрая изкачиха баира и пред тях седеше къща цялата украсена с различни светлини, а отвътре се чуваше тиха и едва доловима музика. Джипът спря, Никълъс слезе и отвори вратата от страна на русокосото момиче. Хвана й ръката, а Лидия излезе навън. Почувства студенината и тялото й веднага потрепери. Ледените шушулки висяха от всеки клон, а снегът закриваше вечно зелените клони на елхите. Бялата покривка се ширеше навред, а снежинките спокойно падаха от небето. Силният и буен вятър беше утихнал, а облаците от небесвода се бяха разсеяли. Единственото, което се виждаше бе- пълната луна, която светеше ярко и все едно се смееше; червените отенъци, които се бяха образували около нея се отразяваха в теменужените й очи. Лидия гледаше с възхищение красотата на пълнолунието. Усмивката върху лицето й беше широка и от радост. Обичаше природата и величествеността й, а малките балеринки падаха върху бузките й и се топяха от топлината им. Браун отново повдигна ръката на любимата си и я целуна, след това погледна в запленителният й поглед, а любовта се четеше в него.
- Красиво е, нали?- усмихна се той, а Дентан отправи за пореден път очи нагоре към небето.- Време е да влизаме, мило.- каза чернокосото момче и тръгна с бавни крачки към къщата. Тя го последва мълчаливо, но и изпълнена с радост. Влязоха и прекрасна гледка се показа пред Лидия. Къщата не беше изобщо голяма, но лампите едва светеха, любовна и бавна музика се разнасяше наоколо, а огънят игриво гореше в камината. Тя беше изненадана, а очите й грееха от щастие. Недоумяваше как толкова малко можеше да всява топлина в сърцето й... Никълъс затвори вратата след себе си и пусна ръката й, която толкова ревностно стискаше, за да не му я отнемат. Лидия седна на диванчето, а чернокосият наля две чаши с шампанско и едната я подаде към любимата си. Тя я пое и вдигнаха двете чаши.
- Може да си забравила, любов моя, но днес стават три години откакто те срещнах и се влюбих в теб от пръв поглед.- веднага беше прекъснат.
- Как мога да забравя това? Никога няма да забравя как ми се усмихна и тази твоя усмивка ме плени....- извърна лицето си по посока на неговото, допря длан на бузата му и продължи.- Никълъс, ти си единствената причина, която ми дава сили да живея и да остана в този град... Ти си моят живот и моята съдба...- думите й бяха заглушени от страстна целувка. Никълъс я обгърна с нежните си ръце и я притисна, колкото може до себе си. Не искаше да си помисля, че някога щяха да се разделят, нямаше да го позволи. Щеше да умре, но нямаше да я изгуби... Веднага се отдели от нея и стана. Бавно започна да се спуска към земята и коленичи пред нея. Хвана за пореден път ръката й, а русокоската беше шокирана. Не бе очаквало това от него и не беше подготвена. Много добре знаеше какво следва, но не смееше да мигне, за да не развали момента.
- Любов моя, ще се омъжиш ли за мен?- запита уверено той. Тишината в къщата настана, а напрежението натежаваше и притискаше въздуха надолу. Атмосферата беше нажежена, а момичето незнаеше какво да каже.
- Аз...- заекна тя, защото думите се бяха заместили в гърлото й. Моментално лицето на Браун помръкна и наведе глава надолу.
- Не ме ли обичаш повече, Лидия?- зениците на Дентан се разшириха и не вярваше на чутото. Той се съмняваше в обичта й? Хвана брадичката му и я повдигна. Погледите им се срещнаха и тъмното кафе, което представляваха очите му се отразяваха в бездънните й сини очи. Ураганът от чувства в нея го засмукваше и го изгубваше в безкрайността. Лавата го изгаряше и се сливаше с тялото му.
- Разбира се, че те обичам, Никълъс. Защо се съмняваш в чувствата ми?- целуна го по челото и продължи.- Незнаеш отколко дълго време чакам този момент...- очите му се ококориха.- Ще бъда с теб, като твоя съпруга, дори това да е последното нещо, което ще направя през живота си.- Лицето му светна и усмивка се появи върху него. Спусна ръка към джоба на дънките си и извади от него малка червена кутийка, върху която имаше едва забележима панделка. Хвана единият й край и го издърпа съвсем леко. Панделката се развърза и безтегломно падна на земята. Тогава Никълъс хвана капачето на кутийката и с бавни движения я разтвори. Къщата цялата се оцвети в различни цветове, защото светлината от лампите осветяваха камъните на пръстена, който се намираше в нея. Камъните бяха три: червен, зелен и син. Красотата им нямаше втора по света...
- С тези три камъка, любов моя аз показвам любовта си...- извади пръстенът и започна да го слага на безименният й пръст.- Синият камък си ти, любима- твоите красиви очи и чистата ти душа; червеният съм аз- моята кръв, която тече във вените ми и обичта, която ги изпепелява, а зеленият е за нашето дете, което ще отгледаме с любов.- Лидия не можеше да повярва... От къде знаеше, че е бременна?
- Откъде...- чернокосият я прекъсна, като сложи пръст на устните й.
- Не казвай нищо, любов моя... Ходила си при доктор Менфис и знаеш, че всичко, което се случва с теб аз го знам.- засмя се той тихо, а лицето й се намръщи.
- Значи знаеш всичко, което правя, така ли? Не е честно това, Никълъс?- мекият му смях зазвъня из къщата.- А, ако си бях тръгнала, какво щеше да направиш?- нацупено запита Лидия.
- Щях да те последвам и на края на света.- кикотенето, което не спираше да се чува от Браун дразнеше Лидия. Тя се отдалечи на разстояние и се обърна с гръб към него.
- Не се мръщи, мило... Усмихната си по- красива.- изрече тези думи и с две ловки движения я вдигна с ръце и я понесе към спалнята. Докато вървеше русокоската махаше с крачета и го биеше с юмруци, за да я пусне, но това не представляваше никаква болка за него. Тялото му беше добре устроено, мускулесто и слабо. Беше висок и строен младеж, за когото всяко момиче бе съгласно да умре, за да го притежава.
- Пусни ме, Никълъс... Мразя да правиш така...- викаше тя, а Браун не спираше да върви към целта си.
- Не се бунтувай много, любов моя, защото ще навредиш на детето ни.- тя го погледна и видя искрената му усмивка.- Винаги си била буйна и необуздана.
- Грешиш, мило...- смехът й се заби в сърцето му, като слънчев лъч.- Един каубой ме опитоми.- сложи ръка пред устните си и се засмя, а чернокоското се усмихна. Когато влязоха в стаята, Никълъс постави любимата си на леглото и след това легна до нея. Тя постави глава на гръдта му и той я прегърна, както майка закриляше малките си. Моментът беше вълшебен за двамата влюбени, защото бяха заедно. Никой не ги притесняваше и не можеше да ги раздели... Изведнъж Лидия усети пронизваща болка в корема. Изстена силно, а Браун се паникьоса. Веднага скокна и седна на леглото.
- Лидия? Добре ли си, Лидия?- гласът му беше разтревожен и не знаеше какво става. Моментално я хвана и отново я притисна към тялото си. Няколко сълзи се стекоха от очите му, а стенанията не спираха.- Лидия.- стискаше я в прегръдката си и искаше да поеме болката й, за да я изгуби в себе си... След около минутка всичко беше приключило. Дентан се надигна бавно и махна ръката си от корема.
- Любими...- едва промълви тя.- Това беше нашето дете.- и се усмихна.- За първи път реагира. Сигурно е, защото усеща баща си...- засмя се тихо. Тогава Никълъс положи момичето да легне, а ръката му галеше областа на коремът й. Отново легна до нея и я прегърна с другата ръка.
- Малък непослушник.- докосна устните й.- Ще бъде същият, като майка си.- и я целуна. Тя се сгуши в него и очите й бявно започнаха да се затварят. Умората си казваше думата, а светът на сънищата я завладяваше. Не след дълго Лидия заспа, а Никълъс не спираше да я гледа. Наблюдаваше с любов как тя спеше спокойно, как лицето й бе все така красиво и не беше изгубило онази искра любов, която пазеше единствено за него. Очите й макар затворени бяха най- красивото нещо на света, а кожата на лицето й беше поруменяла от топлината... Не беше минал и час, когато чернокосият младеж се унесе в светът, където беше неговата любима. Затвори очи и заспа, прегърнал момичето, което обичаше и щеше да бъде майка на децата му... В къщата се носеше топлина и мелодията на любовта. Огънят в камината гореше, а съчките дърва пръщяха от изгарянето; навън снежинките не спираха да падат и да се трупат по земята; а пълната луна грееше величествено и се усмихваше. Пламъкът, който изгаряше сърцата на влюбените нямаше да изгасне никога, а приказката, в която принадлежаха щеше да продължи вечно.
Край......