Неговите мъртви очи..

Пон Яну 24, 2011 9:51 pm

Твърде е кратко за да нарека това разказ...

Неговите мъртви очи

Поредният мъртъв.
Поредният труп, падащ безжизнен към земята.
Моята поредна плячка.
Гледах как този красив мъж, или по-скоро това момче лежеше на студения под. Кожата му беше така бледа и студена, сякаш беше се спотаявал цял живот под вечно бялото було на зимата. Очите му, макар мъртви все още бяха отворени. Бездушни и празни, каквито всъщност бяха и докато беше жив. Но все пак продължаваха да напомнят за морето. Безкрайно синьото море. Не знаех името му и не ме интересуваше, но определено имаше нещо различно в него. Още когато ме зърна бе разбрал съдбата си. Беше готов за нея, без никакви съжаления, че ще си отиде толкова рано. Когато се приближавах той просто седеше и ме гледаше. Ако имах сърце, съвест или каквото и да е чувство в себе си, присъщо за хората сигурно щях да го съжаля. Но аз нямах нищо общо с тези същества, страхуващи се и бягащи от смъртта, молещи се да не я срещат, а за мен, вечната скитница, тя беше поредната спирка от вечността. Затова просто се взирах в него. Бях сигурна, че всички щяха да тъжат за него. Някой истински, други просто щяха да пролеят няколко фалшиви сълзи. Но след седмица-две от мъката им нямаше да е останало кой знае какво. Но такъв е човекът, такъв бе и животът – егоист. Мислейки само за себе си, егоистът, тъпчеше другите. Градеше щастието си върху чуждото нещастие. Хората и вечните им предразсъдъци. Нараняваха се, избиваха се и се самоунищожаваха. И кой мислите беше виновен за това? Те самите. Техните лъжи. Затова ние сме безсмъртни. И макар, че никога нямаше да има място където да отидем, място, което да наречем свой дом щяхме да сме вечно на земята. В това бе тайната. В мирът, който се ражда заради изричането на истината, която сама по себе си понякога болеше.
Погледнах непознатия за последно. Всеки признак, че някога е бил жив беше напълно изчезнал. Но това, което наистина ме учуди, бе че очите му се бяха променили. Изглеждаха щастливи и спокойни, доколкото това бе възможно за мъртви очи. Вече нищо не го мъчеше, беше напуснал тоя безличен свят. Свят където в единият момент лъжеш, а в другия си излъган..

Веднъж един простосмъртен ми каза „ Всичко си има край. Дори вечността.” Това бе той – момчето със сините очи. Когато неговият живот свърши, когато неговата вечност приключи, беше щастлив, защото истина му се оказа вярна.
„ Всичко си има край.”
Склонна съм да чакам този край, колкото и далече да е той.
Краят, който може би щеше да промени хората.
Краят, който щеше да значи ново начало...

„ Y se va como todo se va
Como el agua del rio hacia el mar
Y se va como todo se va”

И всичко си върви така,
както водата към морето.
И всичко си върви така....”

Вто Яну 25, 2011 1:56 pm

Неговите мъртви очи..

Неговите мъртви очи..

Re: Неговите мъртви очи..