Spring nicht - Не скачай... [Коментари]

cool cheryll написа:Ех, този немски... Учила съм го седем години, така, че превода хич не ми бе нужен. Едно време обожавах всичко чуждо, немско или руско, справях се добре и с двата езика, а българския го мразех тотално... Но после... После не знам какво ми стана. Нещата се завъртяха на сто и осемдесет градуса, говорих с професора относно писането, после с един литературовед и изгладих нещата с българския.

Сега ми е лесно да пиша... Но преди не ми беше никак лесно!

Тъй... да ти кажа за фика... Идеята е страхотна и, слава богу, не е за вампири, но си мисля, че няма описание на чувства. Сякаш си бързала и си написала нещата отгоре-отгоре... Ако имаше спомени, щеше да създадеш очакваната драма, която ще приляга на този текст... Щеше да е тежко и трудно за четене, но пък много, много въздействащо. Май-май се повтарям с предишни мои коментари, в които съм писала за тези спомени. Но, повярвай ми, има ли ги, всичко ще е ок. Подбереш ли и правилните думи, значи си се справила. Това, което си написала е само половината. Виж сега какво намеквам:

...(песента, която си написала...)
- Не скачай, моля те! - изкрещя любимият ми.
- Съжалявам, но не мога повече. - възкликнах аз и усетих как сълзата прогаря бузата ми.
- Хайде, скъпа, всичко ще се оправи. - говореше ми нежно той.
(сега погледни тук!) Гледах го в очите, докато пристъпваше към мен и ръката му бе протегната. Защо не беше толкова нежен преди малко? Защо не беше толкова гальовен както, когато се запознахме? Разхождахме се край реката в нощта. Говорехме ли, говорехме... Градяхме фантастични кули, градяхме планове... Той винаги ме прегръщаше и щеше да ме прегръща и когато остареех и се сбръчках, щеше да ме вижда по същия начин, както го виждах аз... С много, много любов... А ръката му, същата онази, която сега протягаше към мен, щеше да ме гали.
Нямаше да ме удря. Нямаше да ми причинява болка... Пулсиращата болка в дясната ми скула ме върна в реалността и аз докоснах синката.
- Остави ме! Моля те, остави ме, Виктор!
Как да му кажа за болката, която ме поглъщаше? Не онази причинена от агресията му. А онази, която изгаряше всичките ми мечти и ги превръщаше в пепел. Как да му кажа, че бях като счупена, стъклена ваза?
- Аз... не исках да го направя. Обещавам, че повече няма... - гласа му беше тих и нежен, изговаряше думите меко. Изражението на лицето му преливаше в сенките. И аз си спомних за първия път, когато се любихме. Бях девствена, но изпълнена с доверие към него. Знаех, че щеше да ми причини болка. За това и когато проникна в мен и аз не усетих почти никакъв дискомфорт, си помислих, че той никога не би ми причинил съзнателно болка.
Излъгах се. В него. И в себе си.
- За кой път, Виктор? За кой път ми казваш това? - "Защо трябва да ти вярвам вече?"
- Но този път съм искрен. Повярвай ми! - беше се приближил към мен. Хвана ръката ми и ме издърпа от ръба. - Повече никога няма да го направя!
Сгуших се в него и оставих сълзите ми да текат като река. Искаше ми се да повярвам отново, но знаех, че всичко, което някога сме преживели, е в миналото и макар аз да си спомнях за него, той не правеше същото.
Въздушните кули, които двамата градяхме, се срутиха много отдавна и ме погре*аха жива...( ит.н., и т.н. )

Ето за ей-тези спомени става дума! Разбираш ли ме, сладка моя? Аз написах първото, което ми дойде на акъла. Написах онова, което бих почувствала, ако някога приятеля ми ме удари или продължи да ме бие. Написах моите спомени... Пречупвай всичко написано през собствената ти душа. Ето ти я драмата!

Надявам се не ми се сърдиш! Продължавай да пишеш!!!

Да ти се сърдя? - Никак даже.
Всеки знае, че аз обичам критиката, защото тя подобрява начина ми на писане, а това е много важно за мен.
Благодаря за коментара ти и затова, че ми покажа как би изглеждало през твоите очи - наистина ми хареса.