Предизвикателството, наречено живот по Tokyo drift

Това фикче го написах, защото имам състезание с потребител от vbox и реших да го пусна тук Надявам се да ви хареса

Белият таван седеше, като залепен и лукаво се присмиваше на момчето, което беше легнало и замислено го наблюдаваше. Очите му бяха с хамелеонов синьо- зелен цвят; лицето му бяло, а в косата му се беше приютила черната нощ. В стаята цареше зловещ мрак, защото остарелите кърваво червени завеси закриваха светлината, която с последни сили се опитваше да навлезе вътре. Мебелите бяха побелели от прах, а подът беше обсипан с разхвърляни по него снимки. Кевин Дейвидсън- така се казваше чернокосият, а снимките по земята бяха на момче с шоколадова коса; с греещо, като слънцето лице; очите му бяха изумрудено зелени и на всяка една снимка усмивката му беше лъчезарна и запленителна. Той се казваше Се*астиан Блек и беше най- добрият му приятел. Върху леглото до дясната му ръка имаше черно- бял некролог, върху който с големи букви беше изписано: " Почивай в мир Се*астиан Блек- приятел и брат по съдба." На шкафчето до леглото небрежно бяха захвърлени ключовете за колата му, която не беше употребявана от преди седмица, когато бе последното му състезание. Косата му беше разрошена, а дрехите му- обикновенни и зацапани с масло.
Изведнъж телефонът му звънна, но той не реагира. Гласовата поща се включи и тъжно гласче заговори.
- Чичо Кевин... Защо не доди види мен...?- веднага тялото му се скова и се стегна, а плачът на малкото момиченце започна да се чува. Лицето на чернокоското помръкна и се натъжи.
- Какво правиш, Мелъни? Колко пъти съм ти казвала да не безпокоиш всеки ден, чичо си Кевин?- каза женски глас и сигналът за заето не спираше да се разнася из стаята. Пръстите му хванаха старият пожълтял чаршаф и с двете си ръце го стисна.
- Мелъни...- едва помръдна устните си той.- Се*астиан...- изговори с мъка в гласът си имената и една сълза се стече от очите му, изгаряйки, като огън сърцето му. Мелъни беше на четири годинки и дъщеря на Се*астиан. Косата й беше златно руса, а очите й невинно сини. Лъчезарното й лице можеше да заплени всеки човек, а усмивката й те завладяваше и те пренасяше в света на приказките.Тя приличаше на баща си и винаги, когато Дейвидсън я погледнеше, на лицето й се появяваше образът на най- добрият му приятел. Двамата се познаваха още от деца. Родителите им бяха близки и всеки ден си ходеха на гости. Двете момчета бяха с противоположни характери, но така те се допълваха. Кевин винаги защитаваше по- малкият с една година от него Се*астиан, правеха бели и щуротии по идея на Дейвидсън и винаги бяха наказвани, заради тях... Но ненадейно на Кевин беше съобщена новина, че приятелят му се мести в Япония, защото майка му бе родом от там. Се*астиан замина, но клетвата, която си дадоха беше станала цел в живота на младият Дейвидсън. Той учеше много и усърдно, а белите и игрите бяха забравени. Минаха дванадесет години и когато Кевин беше на двадесет го приеха в елитен университет в Токио. Най- накрая бяха отново заедно...
Синьо- зелените му очи се разтвориха широко и се срещнаха с дяволски усмихнатият таван.
- Ще се съберем един ден и никога няма да се разделим...- с тъга се отделиха от гърлото на Кевин, тези така раздиращи сърцето му думи.- Ти си лъжец, Се*астиан... Не спази обещанието си.- за втори път сълза падна от очите му. Тя го накара да си спомни топлият и приятен ден преди четири години; красивата вечер, която беше опетнена и зачернена с кръвта на Се*астиан Блек...

Преди четири години..........
Беше омаен майски ден и навсякъде се разнасяше мирис на череша. Слънцето печеше и весело се смееше, а лъчите му безсрамно погалваха малките цветчета на цветята и те се разтваряха. Червените листенца на розите показваха величествеността си, а небето бе все така синьо и засмяно. По него плуваха малки облачета, а дърветата се бяха оцветили в зелено. По улиците на японската столица шареха хора, които бързаха за някъде, а по асфалта всякакви по вид коли се движеха. Когато светофарите светваха зелено всеки автомобил замръзваше, а забрите се изпълваха със забързани хора. Пешеходците винаги бяха с предимство, но това се отнасяше само за през деня, защото по улиците на Токио имаше един- единствен закон:" Не стъпвай на пътя вечер, защото може да бъдеш прегазен от някоя състрезателна кола." Щом настъпеше тъмната нощ от леговищата си излизаха "Сърдитите Дяволи"- така всички наричаха състезателните коли, които богаташите караха и се съравноваха - коя е по- бърза и кой от тях е по- добър. Но никакъв признак не показваше, че този ден, изпълнен с красота и омайност щеше да бъде засенчен от трагедия, за която много хора цял живот щяха да скърбят.

В една от широките богаташки улици се намираше къщата на Се*астиан, а до нея имаше гараж, който приличаше на къща, но по- малка от собствената му. Оградата отпред беше дървена и висока, а цветовете й се приливаха. В алеята имаше малък фонтан под формата на ангел, а от устата му излизаше водата и падаше в мраморното гърне; имаше разнообразни цветя и то от най- редките видове; зелени храсчета красяха навсякъде, а къщата беше богато обзаведена. Се*астиан не полагаше много грижи за къщата си, колкото за гаража. Самият той се състоеше от два етажа, който бяха оборудвани с всички необходими инструменти и материали за поправяне на автомобил. Блек обожаваше колите и високите скорости и скоро след пристигането на Кевин, чернокосият беше запален по хобито на приятелят си. Колите паркирани на двата етажа бяха коя, от коя по- скъпи и добре оборудвани; бързината им се равняваше на светлината, а цветовете им блестяха и можеха да засенчат дори и слънцето. Гумите, джантите и всяка една част под предният капак бяха от най- скъпите и качествени в целият свят. Само на един човек колите можеха да се мерят по бързина с неговите. Той беше Дейторе Асукумо - син на най- богатият мъж в Япония. Косата му беше черна, като смъртта; лицето му бледо, като на призрак, а очите му ледено студени и пронизващи право в сърцето. Дейторе и Се*астиан имаха стара вражда и тази вечер шяха да я разрешат веднъж завинаги...
Блек беше най- добрият състезател, защото обичаше да усеща адреналинът във вените си, а къщата беше оставил на Миранда- жената, която обичаше повече от всичко на света. Тя имаше огнена коса и къдриците й се разпиляваха на всички страни.
Пред входа на къщата спря кърваво червена кола и от нея излезе Кевин. Затвори вратата, усмихна се широко и тръгна към гаража. Завъртя дръжката и влезе от открехнатата врата, като беше посрещнат подобаващо.
- Задравей, братле, дойде да видиш стареца или новата му кола?- чу се звънливият смях и Се*астиан се показа изпод една кола. Блек не оставяше единствено работниците да работят, а самият той им помагаше.
- И двете.- не се поколе*а и отговори той. Засмя се, но в този момент в "Бърлогата" на Блек влезе Миранда. Обиколи гаража с поглед и щом видя Кевин се запъти към него.
- Кевин, може ли за момент?- запита тя, а Дейвидсън се смути. Очите му моментално се отправиха към най- добрият му приятел.
- Върви, няма проблем.- каза спокойно Се*астиан и кимна с глава.- Аз ще си дооправя колата.- изсмя се, а двамата излязоха навън, а след това влязоха в къщата. Червенокоската се подпря на стената и хвана ръкава на ризата му.
- Моля те, спри го!- заговори тя с тъжен и умолителен глас. Кевин я погледна с недоумение.
- За какво говориш, Миранда?- запита той.
- Не му позволявай да се състезава с Дейторе...- объркването го завладяваше, защото всеки знаеше, че Блек намислеше ли си нещо на всяка цена го постигаше.
- Не мога, Миранда! Той няма да ме послуша.- лицето й посърна, а ръката й се спусна надолу и се спря на коремът й.
- Тогава го направи за неговата дъщеря.- и започна да милва областта на корема. Очите на чернокосият се ококориха , защото не вярваше на чутото. Веднага върху лицето му се появи усмивка на радост. Детето на Се*астиан... Дъщерята на най- добрият му приятел живееше в майка си...
- Аз ще бъда кръстник, нали?- изкикоти се той, а Миранда се засмя звучно.
- Разбира се! Ако не си ти, Се*астиан няма да ни прости.- сложи ръка на устните си и двамата се разсмяха... Изведнъж се разнесе шум и след секунда гръм от оръжия. Тялото на Кевин изстръпна, отвори моментално вратата и се затича към гаража.
- Се*астиан!- извика изплашено той, но в същият момент пред него се показаха силуетите на Дейторе Асукумо и още няколко мъже, които стреляха с пистолети в скривалището на Блек. Кръвта му кипна се затича към тях с вик и стиснат юмрук. - Копелета...- те го фокусираха, а зад тях спряха три спортни коли. Качиха се и изчезнаха от погледът на Дейвидсън. Когато Кевин влезе в гаража замръзна на място. Всички лампи бяха потрушени; колите надупчени, а от капака на някои от тях излизаше пушек; от гумите се чуваше свистене и те спадаха надолу. Чернокосият младец пребледня и не го интересуваше всичкото това, а единственото, за което беше притеснен бе- младият Блек. Втурна се, започна да вика и търси.
- Се*астиан! Се*астиан, добре ли си?- внезапно чу тихо стенание и се обърна назад. Там, в ъгъла, седеше кафявокосият и се държеше за ръката.
- Се*астиан!- едва промълви и отиде до него. - Добре ли си?- а върху Блек се появи лека усмивка.
- Добре съм... Старчето, няма да умре толкова бързо... Рано му е за това.- и изпъшка от пронизващата го рана.
- Не говори!- заповяда му Кевин и го повдигна бавно.
- Дейторе... Копеле...- изръмжа през зъби Дейвидсън.
- Не се коси, братле, всичко ще му върна довечера на състезанието.- засмя се, а тялото му леко се олюля.
- И, все още искаш да се състезаваш?- запита ококорен чернокоското.
- Разбира се, няма да пропусна шансът да видя победеното лице на този мерзавец.- Дейвидсън наведе глава надолу и двамата влязоха в къщата. Промиха раната му и го оставиха да си почива, но той беше инат и се измъкна не забелязано, като отиде на момента в гаража. Виждаше всичко, което обичаше и постигнал с труд , бе разрушено напълно. Нямаше я онази красота, която обожаваше; уникалните и единствени по рода си автомобили се бяха превърнали за вторични, но Се*астиан имаше една последна възможност за победа срещу Дейторе. Асукумо беше дошъл с цел унищожаването на всички коли на Блек, за да спре участието му в състезанието, но не знаеше, че кафявокосият беше скрил най- бързата си кола в подземие под гаража...

Така си минаваше деня, стрелката на часовникът безмилостно се местеше, а секундите летяха бързо. Мракът малко по малко настъпваше и обгръщаше в прегръдка светлината. Последните слънчеви лъчи се скриваха зад хоризонта и оцветяваха с различни нюанси небесвода. Цветята се свиваха и се приготвяха за нощният си сън, очаквайки нетърпеливо утринните топли лъчи. Луната настойчиво показваше красотата и сиянието си. Спокойствието в Токио беше изчезнало и бе време "Демоните" да се покажат и да зазвучи яростният им рев. Улиците бяха опустели, а оглушаващата тишина беше навсякъде. От време на време се чуваха радостни викове и музика от къщите, а уличните псета се ровеха в боклука, за да си намерят някаква храна. Лек студен ветрец се беше появил и разпиляваше навсякъде вестници, хартия и реклами. Градът, все едно беше замрял, а единственото, което се виждаше и чуваше бяха автомобилите...
Скърцане на врата оглуши една от богаташките улици, а през нея излезе най- добрият състезател в цяла Япония. Тъмното кафе, което представляваше косата му се разпиляваше на всички страни, а студените стрели от вятъра се забиваха в лицето му и то порозовяваше от тях. Се*астиан беше облечен в черен състезателен костюм, по който имаше жълти линии; ръкавиците му бяха в тон с облеклото му, а част от пръстите му бяха навън. Отпред, пред гаража готова за високи скорости и предизвикателства бе паркирана жълта спортна кола. На предният капак беше изобразен череп, на който от горната черепна част имаше два забити меча, а на задницата й имаше меча лапа. От двете страни криви черни линии се ширеха, а от вътре тапицерията беше жълто- черна. Всичко беше в контраст, а боята блестеше и сякаш бе излязла току що от магазина. Блек се усмихна и пристъпи към " Красавицата" си, както вечно я наричаше той. Отвори вратата и влезе вътре. Настъни се в нея, както крал сядаше на тронът си и завъртя ключа. Пискливият и мечешки рев излезе, а ауспуха изкашля огромна сивкава завеса. В този момент дървената врата на къщата се разтвори и на коленете на кафявокосият се хвърли Миранда.
- Моля те, любов моя, не отивай...- върху лицето й западаха сълзи и се смесваха с черното, което от тази вечер щеше да носи. Ръката му пусна кормилото, нежно положи длан на бузата й и се усмихна.
- Не се притеснявай, красавице, непременно ще се върна. - очите й го гледаха с тга, а кървавите капки не спираха да се стичат. Нещо отвътре й подсказваше, че това щеше да бъде последната им вечер заедно, а усмивката, която виждаше на лицето му й казваше "Сбогом". Приближи се до него и го целуна. Устните им пламенно се докосваха и огънят изгаряше младото момиче. Вулканичната лава я изпепеляваше и сърцето й се превръщаше в пепел.
- Остани при мен, Се*астиан.- изхлипа тя, а Блек я обгърна с ръце. Притисна я силно до себе си и искаше да усети тялото й. Тишината между тях убиваше всяка една част от него, но със сетни сили се бореше да възпира емоциите си.
- Обичам те, Се*астиан.- тихо се отделиха от устните й тези мъчителни слова и запоследен път се опита да го спре.
- И аз идвам, Се*астиан.- Блек повдигна глава и се срещна с тези приливащи се синцо- зелени очи на Дейвидсън. С мъка се образува усмивка върху кафявокосият състезател и заговори.
- Виждаш ли, красавице, Кевин ще е с мен.- за пореден път я притисна до себе си, като заглушаваше риданията й.- Когато се върна, красавице, ще заминем тримата и никога повече няма да се страхуваш за мен.- направи кратка пауза, защото беше готов да изостави колите и високите скорости, заради нея.- Това е последното ми състезание, което правя.- хвана брадичката й.- Обещавам.- червенокоската кимна с глава и се изправи. Дейвидсън се качи в червеният "Дявол", който беше паркирал зад Се*астиан и двамата потеглиха. Зад тях дълго време вятърът отвяваше сивият дим, а Миранда седеше на тротоара и гледаше ясното обсипано със звезди небе. Тя знаеше, че той никога нямаше да се върне и чувстваше запоследно парещата му целувка по устните си.
- Се*астиан...- едва промълви тя, бавно се свлече на земята, поставяйки ръка върху коремът си. - Не можех да ти кажа за нашата дъщеря.- това бяха последните думи, които се отделиха от момичето..

Двете коли се движеха по асфалта и всичко около тях минаваше на бърз кадър. Къщите оставаха зад гърбовете им, защото скоростта на автомобилите надвишаваше двеста километра в час. Първи беше Кевинс неговата кърваво червена кола, а зад него приятелят му. Внезапно Се*астиан натисна газта и автомобилът му се ускори. Изравни се с този на Дейвидсън, усмихна се и извъртя кормилото настрани. Двете коли се доближиха, а чернокосият се обърна и го погледна объркано. Недоумяваше какво става, затова взе телефонът си и набра номерът му. Се*астиан вдигна и заговори с широка усмивка.
- Кажи, братле, какво те мъчи.- изсмя се той.
- Какво правиш, Се*астиан, защо си толкова близо?- шокирано запита Кевин.
- Не ти ли се играе на гоненица, братле?- и веднага дяволската му усмивка се появи. Кевин също се усмихна.
- Значи, това било?- едва сега той се засмя.- Няма да се промениш.- смехът му достигна до Блек и затвори капака на телефонът си. Натиснаха едновременно газта и гумите им изпищяха. Стрелките на скоростомерите им започнаха да се движат бързо, а колите и сградите не можеха да се виждат вече. Звукът от двигателите им се чуваше дори през бетонните стени и се разнасяше из въздуха. Състезаваха се и се шмугваха между бавно и спокойно движещите се коли. Завиваха и дърпаха ръчните спирачки, а автомобилите им поднасяха. Изведнъж до Кевин се появиха много спортни коли и ги заобиколиха, като се двжеха на равно с тях. Се*астиан се усмихна, защото това бяха "Кървавата Роза"- така Блек беше нарекъл бандата си от състезатели. Всичките коли забавиха и се подредиха в редица зад тях, като се забавляваха заедно. Въртяха гуми, поднасяха и бяха щастливи, защото водачът им беше най- добрият състезател и те му се прекланяха за това. Най- накрая излязоха извън града и спряха на състезателната писта, където се тренираха и забавляваха. Кевин и Се*астиан спряха един срещу друг, а Блек изсфурсира и натисна рязко газта. Колата му литна напред и точно преди да стигне приятелят си, едновременно надигна спирачната ръчка и извъртя волана. Автомобилът се поднесе и започна да обикаля този на Дейвидсън. Гумите пищяха и се отличаваха на асфалта. От търкането им се образуваха черти, които бяха под формата на кръгове. Момчетата и момичетата подскачаха, размахваха ръце и викаха радостно. Обожаваха "изкуството", което Се*астиан всеки път сътворяваше. След около минутка Блек изправи кормилото, а усмивката му не се махаше. Сивкавият дим се разнасяше навсякъде и закриваше подивялата от екстаз публика. Музика се чуваше от колите, а сексапилните момичета танцуваха предизвикателно. Всички пиеха алкохол, пушеха марихуана и се веселяха. Това беше техният живот, но едно - единствено нещо липсваше- Миранда и нейната кола. Тя винаги беше до Се*астиан и той не пропускаше случай да я вземе, но по незнайна за всички причина днес нея я нямаше....
Мина се час в забавление и майсторки номера, но ненадейно безброй фарове осветиха "Кървавата Роза". Когато ослепителната светлина се приближи, Кевин разпозна шарките на колата водач- това беше Асукумо Дейторе и неговата банда, която се наричаше "Дяволският Леопард". Автомобилите се подредиха в редица един до друг и започнаха да фурсират на място в знак на предизвикателство. Дейторе отвори прозорецът си и ръката му се показа. Веднага след това той сви пръстите си, но остави големият. Завъртя ръката си, така че големият му пръст да сочи надолу и по този начин показваше, че съперниците му са страхливци и не по- добри от бандата му. Членовете на "Кървавата Роза" завикаха недоволно и моментално се качиха колите си и натиснаха газта. Подивелият им рев разцепваше въздуха, а пушека задимяваше всичко наоколо. Се*астиан и Кевин седяха облегнати на предният капак на автомобилите си и наблюдаваха с усмивка целият този забавен за тях цирк. Когато димът се разсея, Дейторе се усмихна, търкайки самодоволно китките си в кормилото. Дяволските му очи светеха зловещо жадуваха кръв, както звяр жадуваше да види жертвата си мъртва. Усмивка се появи също върху лицето на Блек, свали кръстосаните си пред гърдите ръцеи влезе в "красавицата" си. Кевин направи същото и двамата паркираха пред бялата линия, която служеше за старт. До тях застана и Дейторе, той извърна глава и се вгледа в красивият изумруд, който блестеше в очите на Се*астиан. В погледите им гореше огънят на омразата и ненавистта. Телата им се стягаха, а напрежението и лавата, която искаше да изригне, притискаха атмосферата надолу и искаха да я унищожат. Сфетофарът светна червено и тримата съперници натиснаха педалът, който след секунди щеше да ги пренесе в съвсем различен свят от досегашният. Цветът се смени на жълто, а гумите свистяха. Сивият дим излизаше от ауспусите им, а стрелките им бясно се качваха нагоре, а после се връщаха. Най- накрая настъпи така очакваният момент и светофарът светна зелено. Се*астиан, Кевин и Дейторе натиснаха ряско газта и се изстреляха с бясна скорост напред. Първи бяха вечните съперници, а зад тях Дейвидсън се опитваше да ги догони и да помага на приятелят си. Скоростта им беше невиждано бърза и никой не можеше да ги проследи с око, когато минаваха покрай дърветата. Колите се поднасяха на завоите, но Асукумо започна изпълнението на пъкленият си план. Изравни се със Се*астиан и започна да блъска с автомобилът си неговият. Боите и броните им се търкаха, а колата на Блек се приближаваше до мантинелата. Кевин изтръпна, докато наблюдаваше всичко това. Кафявокосият с всички сили и умения се опитваше да овладее контролът на кормилото и колата си, но момчето с жадуващи за отмъщение очи не спираше да се приближава и да го притиска... Ненадейно пред очите им се появи завоя, който водеше към градът. Лошият късмет на Блек се беше подиграл за първи път с него, защото завоят беше от неговата страна. Чернокосият дявол отлично знаеше това и за пореден път се сблъска с колата на Се*астиан, карайки го да завие към спокойният град. Кафявокоското се опитваше да със сетни сили да се отклони и да се отърве от хватката, която Асукумо го беше хванал, за да предпази жителите на столицата. Тримата състезатели навлязоха в градът и вниманието им беше приковано в отбягването на колите, които се движеха безгрижно бавно. Внезапно стъклото на Дейторе се разтвори, а ръката му се показа, държейки пистолет. Куршумите се изстрелваха и се забиваха в автомобилът на Блек. Те пробиваха боята и бронята, навлизаха в машината и я повреждаха. Се*астиан залягаше, за да се предпази от куршумите и следеше пътя. Беше в капан и трябваше да измисли нещо, колкото се може по- бързо, за да се измъкне от улиците на града и най- вече от опасната ситуация, която го беше поставил богаташкият син с оръжието си. Асукумо забърза скоростта си и подмина съперникът си. След като беше на достатъчно разстояние пред него, дръпна ръчната спирачка и паркира близко до тротоара. Изстреля още няколко патрона, те се забиха в предницата и гумите на жълтият дявол. Се*астиан загуби контрол, а от предният капак се появи пушек. Повреденият автомобил се заклатушка по пътя, а Блек въртеше кормилото и се опитваше да овладее колата, но това така и не ставаше. Изведнъж пред погледът му се изпречи светофар с цвят червено, а на пешеходната пътека се движеха спокойно хора. колите пред бялата пътека бяха спрели и чакаха редът си, но Се*астиан не можеше да спре. За секунди виждаше целият си живот: веселите моменти, прекарани с Кевин; белите, които бяха правили; запленителната усмивка на Миранда и красотата й, която винаги го опияняваше и го караше още повече да я обича. Затвори очи изговори няколко думи, които го изяждаха отвътре и го погубваха мъчително.
- Съжалявам, красавице, няма да спазя обещанието си.- след секунда последва сблъсък и шум от удар стресна пешеходците. Спортната кола започна да помита двата автомобила, които бяха пред нея. След това трите се завъртяха и се отправиха към тълпата. Викове се чуваха и хората се разбягваха, за да можеха да се спасят. След няколко секунди всичко беше приключило... Кевин завъртя колата си и моментално спря, а Дейторе изфурсира и изчезна от погледът на Дейвидсън. Чернокоското излезе и затръшна вратата след себе си. Гледката пред него беше ужасяваща: на пътя имаше джанти и гуми се търкаляха; части от автомобилите лежаха на асфалта, а кръвта беше оцветила всичко наоколо. Червеният цвят беше завзел града, а хората лежаха в кървави локви. Лицата им бяха обезобразени, костите им бяха счупени, а телата им не се помръдваха. Зад труповете им се виждаха пламъци огън и трагедията, която се бе случила, не беше важна за Кевин. Той се затича, а покрай него се чуваха плач и викове от ужас. Чернокосият игнорираше всичко и мислеше само за приятелят си, който лежеше в горящата кола. Когато стигна, хвана дръжката на вратата и я изкърти. С ръце улови тялото на Се*астиан и с големи усилия го измъкна навън. Стенанията му от пронизващата болка се забиваха в сърцето на Дейвидсън и караха сълзите от очите му сами да падат. От лицето и челото на Блек се стичаше кръв, а тялото му беше потрошено цялото. Така красивият синьо- зелен цвят се вглеждаше в почервенелите очи на приятелят му, а сълзите не спираха да падат и се смесваха с кръвта.
- Недей така, братле...- заговори, стенейки Се*астиан. - Защо плачеш?- очите на Кевин се ококориха.
- Не говори, Се*астиан, ще извикам линейка. - бързо измърмори чернокоското и посегна към джоба си, за да вземе телефонът си, но беше спрян .
- Кевин...- Блек се изкашля.- Искам да ми обещаеш нещо. - погледът на Дейвидсън се срещна с този на приятелят му.- Искам да ми обещаеш, че ще се грижиш за Миранда и дъщеря ни. - струйка кръв се стече изпод устните му и падаше по треперещата ръка, която го придържаше. - Обеща ми, моля те.- в кафевите му очи се беше изписала молба. Кевин мълчаливо кимна в отговор, а устните на Се*астиан се извиха в лека усмивка. Сърцето му бавно заглъхваше, дъхът му спираше.
- Мелъни...- за пореден път се изкашля, а червената кръв се засилваше.- Така я кръстете.- едва изказа Се*астиан и клепачите му се затвориха. Биенето на сърцето му престана да се чува, а въздухът му запоследно излезе от дробовете му. Това беше краят на живота на Се*астиан Блек. Смъртта бе отнела всички негови спомени и най- добрият състезател в цяла Япония.
- Се....- заекна Кевин и викът, който се беше заместил в гърлото му излезе. - Се*астиан...!- Дейвидсън притисна трупа на приятелят си, а очите му бяха пълни със сълзи. Болката и ужасът бяха обгърнали града, а докторите и полицаите седяха на място и не можеха да повярват на очите си. Най- отзад стоеше чернокосият младеж, държейки изстиващото тяло на единственият си приятел и плачеше.


Хамелеоново синьо- зелените очи на Дейвидсън се разтвориха и за пореден път се срещнаха с този бял таван, който го гледаше бездушно и му се подиграваше. Кевин се изправи от леглото, стъпвайки върху една снимка на земята. Наведе се и я взе. Вгледа се в лицето и така, обичаните от него искрени очи. Няколко капки излязоха изпод клепачите му и паднаха върху снимката. Закриха усмивката и погледът, които отдавна бяха изчезнали. След онази трагична нощ Кевин Дейвидсън започна да се състезава и спечелените пари пращаше на Миранда. Шест месеца след инцидента червенокоската роди момиченце и я кръстиха Мелъни- името, което беше избрал покойният Блек... Чернокосият стисна снимката.
- За разлика от теб, братле...- за първи път Дейвидсън наричаше приятелят си "братле".- Аз спазвам обещанията си.- усмихна се и пусна хартията, която вечно щеше да му напомня за приятелят му и тя беезтегломно падна върху земята. Той подмина всички снимки и излезе от стаята, а после и от скромната къща, в която живееше. Влезе в онази кърваво червена кола, запали двигателят и изфурсира няколко пъти в чест на Се*астиан. После потегли към състезанието, което непременно щеше да спечели, с парите щеше да купи подарък и да зарадва малката Мелъни.


Край
Интрото на фика