Споменът на Сакура [One Shot]

Пет Фев 18, 2011 2:19 am

Реших да напиша един One Shot за Сакура, защото ми направи впечатление, че всички членове от Отбор 7 си имат собствена история.
Какаши, Наруто, Саске... но Сакура... Къде е тя? Къде е нейната история? Коя е в действителност?!
И така, това е моят поглед на нещата.
Имайте предвид, че има смесица в лицата, които съм използвала.
Надявам се, че няма да ви е проблем.
Прегледах го няколко пъти за грешки, но е възможно да има, за което разбира се, няма да се учудя.
Нямам представа как съм се справила, за това желая да ми кажете къде са ми грешки и всичко останало, за да мога да се поправя.
Ако се наложи разбира се, ще променя някои неща за да изглежда добре в очите на своите читатели.
Искам да чуя какво ви е мнението за съдържанието на one shota. Искам да разбера вашите гледни точки на точно тази основа и да ми кажете къде съм избързала с историята и къде не.

Всеки крие Истинското си Аз.
Но когато го открехнеш, разбираш колко болка има в душата му.
Тогава идва твоя ред да му помогнеш, като му вдъхнеш вяра, надежда и кураж.
Когато предизвикаш някой да бъде себе си,
той показва скритите си страхове и слабостта си.
Слагаме маски на силни и независими в обществото.
Усмихваме се, смеем се дори.
Със замах вършим задълженията си и се стремим към целите си.
Използваме разума си.
Но къде остава Истинското Аз?
Да бъдеш себе си, значи да си верен на принципите си.
Да дадеш път на желанията и страстите си.
Да си свободен духом.
Да си признаеш какъв си наистина.
Да вложиш енергия, за да промениш свой недостатък или лош навик.
Да се научиш да се самокритикуваш и да си прощаваш.
Да вървиш напред.
Да бъдеш, значи да обичаш.
Ако не обичаш, правиш всичко по задължение.
Тогава няма удовлетворение.
Затова, е нужно да се научим да обичаме.
Да бъдеш, значи да си егоист.
Ако за теб на първо място не си важен самия ТИ, си загубен.
Да си егоист, значи да се обичаш.
В егоизма си ние помагаме на другите.
Чувстваме се лично удовлетворени от това, че сме усмихнали някой.
Така не само сме себе си, но и обичащи се.
Когато се научим да се грижим за себе си, ще можем да се грижим и за други.
Дотогава трябва да се опознаваме –
силата на чувствата и волята ни; реакции, обхвата на мечтите ни.
Да се учим на търпение и постоянство.
Да се трудим.
И ще дойде ден, когато ще можем да учим и други да обичат себе си,
за да умеят да обичат радостите и неволите в живота.

София Русева

Топлото ми и изнемощяло тяло е отпуснато върху мекото легло, в стаята на болницата, в която се намирам. Тежестта ми го кара да се вдлъбва.
Едва държа очите си отворени.
Единствено вярата ме крепи, за да мога да видя за последен път червените, залязващи лъчи на слънцето.
Гледката, която се разкрива пред очите ми, през отвореният прозорец е красива.
Едно вече изсъхнало дърво Сакура, простира сухите си клони към отвореният прозорец и ги блъска с тежестта на вятъра в прогнилата дограма.
Няма никой в стаята. Тихо е. Само моето учестено дишане запълва празнината между четирите стени.
С трепет усещам нежният полъх на вятъра, да милва застарялото ми лице.
С мъка разбирам, че сърцето ми започна да намалява, малко по-малко, своите удари в гърдите ми.
Във вените на ръцете ми има забити игли, но те не ми пречат. След известно време се свиква с тях.
Годините от моят живот си отиват.
С крайчеца на окото си забелязвам посивелите краища на своята коса, как леко се надигат нагоре от лекият ветрец.
Стара съм… и живота ме напуска. Усещам го.
Войната продължава, а аз не мога да помогна. Тежко ми е.
Щастлива и същевременно тъжна съм.
Преди години, когато всички разбраха коя съм, бях войн чието име се бе разпростряло из всички страни.
Да бъдеш себе си, да бъдеш разбран и да вярват в теб е трудно, но да бъдеш някой друг, преструвайки се, че не си този, за който те мислят е лесно. Разбрах това с годините.
Лежа и непомръдвам. Силите ми вече ги няма.
Дните прекарани в това легло ме карат да си спомням миналото. Битките на живот и смърт, любовта – тежка и лесна, приятелства – създадени и разрушени, семейства – опропастени и съживени.
Сетивата ми тогава и сега ми казват, че живота е труден и смъртта тежка.
Когато живееш, се бориш и имаш цели, които се надяваш да постигнеш, а когато умираш или съжаляваш или се радваш, че напускаш този свят.
С добро или лошо, винаги оставяш следа след себе си и така ще те запомни новото поколение.
Обичам всички, дори тези които се отрекоха от мен, когато разбраха истината. Не ги виня. Сама съм си виновна за това, а може би не.
Нямам семейство. Не създадох такова и как бих могла да създам, след като любовта ми си беше отишла преди години.
Обичах го и все още го обичам, дори когато уби Наруто и нарани още много хора, включително и мен.
Поне Наруто успя да остави следа след себе си, с която да го запомнят, сравнение с мен и Саске.
Има син на име Накубо Узумаки. Сега той е на възрастта на баща си, на която той умря. Тридесет години.
Наследи не само волята и силата му, но и тази на Хюга.
Щастлива съм, но дори нямам сили да заплача. Очите ми са изтощени от всичко, което са видели. Почти ослепяха от плач.
Вече няма нищо, за което да се боря. Вече мога да се предам на смъртта и да видя отново приятелите и любимия си в друго измерение. Там ще е различно. Убедена съм.
Спомен се заражда в съзнанието ми. Иска това да е последното нещо, за което ще мисля в последните си минути.
Спомен, който разкрива истината за мен.

… Бях седнала на парапета на един счупен прозорец и наблюдавах вече изоставането село, от което не лъхаше нищо друго, освен тъга и самота.
Облегнах рамото си на почти разрушената дограма и издишах, отчаяна от това, което ми предстоеше.
Всяка една част от мен ми казваше, че нещата ще придобият нов обрат, обрат който нямаше да е никак добър.
Зад мен, вътре в празната от вещи стая, имаше няколко човека.
Бях поела една доста сериозна и опасна мисия, която можеше да разкрие едно от леговищата на Акацки. Бях готова на всичко.
Чувствах се защитена и въпреки това, уязвима на атаки.
Тсунаде се беше свързала с Орочимару чрез Сай, и му беше предложила сделка, на която той не можа да устои.
Беше му обещала, че ще му предаде всички свитъци, които бяха забранени за използване в Коноха и във всички останали страни. Не бях сигурна дали Тсунаде щеше да му ги предостави или щеше да извърти нещата и да го убие. Нямах представа какво й се въртеше в главата.
Орочимару и неговите идеали бяха нещо, което малко хора можеха да приемат за нещо осъществимо. Неговият егоизъм и алчност го поведоха към точно тази мисия. Желанието му да владее неща, които другите не могат го правеха перфекционалист или поне той така си мислеше.
Змията може да си сменя кожата многократно, но нрава и желанието за надмощие не се променя. Тя не е създадена за да й се любуват останалите хищници, а тъкмо обратното.
Орочимару беше взел със себе си Саске, който отчасти също не падаше по-долу.
Въпреки желанието ми да погледна в очите на Саске и да видя това, което виждах преди години, знаех че единственото, което можеха да ми кажат те сега, беше че омразата към брат му се е увеличила.
Нямах желание за нищо. Исках всичко да приключи и да се прибера у дома… У дома?! Усмихнах се на глупостта си.
Вратата изведнъж се хлопна и чух нечий крачки да приближават.
– Е? Какво каза? – гласът на Орочимару отекна насред тишината.
Не си направих труда да се обърна, знаех кой беше влязъл.
– Нищо не каза. – отговори новодошлият. – Но видях нещо доста интригуващо. – усетих погледът му върху себе си.
Настръхнах от ужас. Дали беше разбрал?!
– Видял си? И какво е то? – Орочимару отново проговори.
Обърнах се леко и огледах всички в стаята. Орочимару, Саске, Тсунаде, Наруто който не спираше да гледа Саске и Какаши, който тъкмо бе дошъл и бе разцепил тишината като мълния.
Мисията беше започнала преди около два дни. През повечето време бяхме мълчаливи, освен в случаите, когато ни се налагаше да обработим някоя стратегия или подходящ план за преследване.
Ходехме от едно село на друго.
Сега бяхме пристигнали в село Гьолгу, което беше разрушено до основи. Нещото което го бе разрушило, притежаваше опустошителна сила.
Всички селяни бяха безбожно убити. Труповете им бяха навсякъде из селото. Сградите бяха разрушени.
Мястото беше като гробище. Миризмата която го обхващаше принадлежеше на разлагащите се трупове и плесента обградила парчетата дървесина, които притискаха телата им, а някои дори бяха забити в самите тях.
Всички бяхме на нокти от положението, в което се намирахме.
За едно обаче, всички бяхме единодушни, макар да не го произнасяхме гласно, ни беше страх от този, който върви до нас. Бяхме готови да нападнем дори другаря си, само и само за да се предпазим. Това важеше за всички ни.
Ситуацията в която се намирахме не беше никак приятна. Трябваше да намерим от някъде информация за Акацки, но все удряхме на камък. Докато не се случи изненадата.
В същото това село, Гьолгу, попаднахме на един оцелял. Мъж, почти на моите години, но малко по-голям.
Беше почти умрял, когато го намерихме, затова го измъкнахме от развалените, под които се намираше.
Какаши го носеше през целият път, докато не видяхме една сграда, която едва се държеше на основите си.
Знаехме, че този мъж можеше да ни осигури необходимата информация, от която се нуждаехме, затова Какаши го занесе в друга стая, по-далеч от тази, в която се намирахме сега.
Докато ние стояхме тихо и кротко, Какаши разпитваше онзи полумъртъв мъж.
Писъците му се чуваха така сякаш беше при нас, въпреки че бе доста по-далеч, отколкото в действителност си мислехме че е.
Всичко се развиваше пред очите ми с такава скорост, че си мислех че сънувам.
– Прегледах основно това, което е видял. – пое отново Какаши. – В интерес на истината, не видях нищо, което може да ни помогне. Но – Какаши замълча.
– Но? – попита Тсунаде. Изглежда и тя също като всички останали, губеше своето търпение.
– Но имаше нещо доста интригуващо. – Какаши издиша тежко и закрачи към една от полу разбитите стени. – Съзнанието му е доста празно, освен една малка част. – чух как гърбът му удари стената. – Сакура? – повика ме той.
Не се обърнах и не направих никакъв разбираем знак, че съм го чула. Просто стоях и чаках безмълвно.
– Той има някакъв избелял спомен за теб. – взирах се в пустоща на самотното село и се опитвах да отблъсна спомена.
Усетих всички погледи вперени в гърба ми. Изгаряха ме.
Да… не беше само той с избелял спомен.
– Спомен от преди много години… - отново заговори Какаши. – Спомен, който е запечатал. Почти нищо не видях, защото преди да успея да разбера каквото и да е, той издъхна.
Издишах тежко. Усещах порива на самотата да ме обгражда. Порив, който се опитвах да залича години наред, а сега отново ме връхлиташе миналото, от което се опитвах да избягам години наред, но очевидно без успех.
– Това е невъзможно, Какаши-сенсей. – възпротиви се Наруто.
Както винаги той се намесваше в миналото, чувствата и същността на хората. Понякога харесвах тази черта у него, но сега, когато се намесваше в моето минало ме дразнеше. Изпитах желание да отида и да го удари с такава сила, че веднъж завинаги да разбереше къде му бе мястото.
– Как може миналото на този човек да е свързано с миналото на Сакура-чан?! Тя е израснала в Коноха. – яростта на Наруто набираше сила. Усещах го.
– Така е. Или поне и аз така си мислех. – рече Какаши.
– Това са глупости, Какаши! – намеси се Тсунаде. – Нали, Сакура?
Въпросът ме връхлетя. Това ли беше краят на моят живот, който толкова време се опитвах да изградя и да забравя…
– Сакура? – повика ме Какаши. – В неговият спомен ти го нарече „бате”.
Потреперих. От страх или от вълнение? Не бях сигурна.
Трябваше ли да им кажа или трябваше да излъжа, както правех до сега.
– Нима искаш да разбереш? – попитах го, отчаяна от всичко.
– Сакура-чан, не е възможно да имаш нещо общо с този човек, нали? – усетих паниката в гласа на Наруто. – Ти израсна в Коноха, имаш семейство там. – констатираше очевидни неща, които всички присъстващи знаеха. – Няма как да си го нарекла „бате”, защото… - замълча за момент. - … защото Какаши-сенсей сигурно се е припознал или не е разбрал, както трябва.
– Няма грешка, Наруто. – намеси се Какаши, за да го убеди в обратното. – Видях ги двамата, като малки.
– Да имаш да казваш нещо, Сакура? – гласът на Тсунаде беше изпълнен с укор и жажда истина.
Не се обърнах. Не можех да ги погледна в очите.
Истината ме изгаряше от вътре.
– Сакура-чан – произнесе името ми Наруто, като се стремеше да не ме засегне по някакъв начин. – ти имаш майка и баща.
– Майка и баща?! – сарказъм и едновременно ирония беше моят живот. Живеех в два различни свята, без да мога да споделя за това на когото и да било. Криех истината за себе си, защото не ми се беше открила възможност да разкажа историята си.
Сега ли беше моментът?
– За кои точно майка и баща говориш, Наруто? – попитах го аз, без дори да се обръщам. Знаех че всички ме гледат, ту с изненада, ту с болка. – Има огромна разлика за кого точно питаш. За тези които са сега или за тези, които умряха преди години. – потреперих от думите, които отекнаха в стаята като понесени от безгрижен вятър.
– Покрай всички тези събития, които се случиха през последните няколко години в Коноха, ти виждал ли си моите родители?
– Той може да не ги е виждал, но аз съм, Сакура. – отговори Какаши на въпроса ми, вместо Наруто.
– Нима? И какво откри?
– Никой до сега не се е интересувал от теб и семейството ти. – констатира Какаши. – Дължа ти извинение, Сакура, за това че никой от отбор Седем, не се заинтересува от теб.
Продължих да мълча. Изведнъж въздухът натежа и сърцето ми се сви от болка. Заседна една буца в гърлото ми, като ме принуждаваше да дишам тежко.
– За какво говориш, Какаши-сенсей? – отново гласът на Наруто. Очевидно беше, че е объркан.
– Наруто – започна Какаши. – Ти нямаш родители. – това беше подло от страна на Какаши, но вярно. – Виждал си родителите на другите деца да ги прибират от училище и да си играят с тях. Болката в сърцето ти от това е натежала. – чух го как замълча за момент, сякаш за да даде необходимото време на Наруто да асимилира казаните от него думи. – Когато ти, Сакура и Саске станахте отбор, ти знаеше, че семейството на Саске е убито и понеже си виждал безгрижната усмивка на Сакура да краси лицето й, си си внушил, че тя има страхотно семейство и че е щастлива.
Наведох глава и затворих очи.
Какаши беше разкрил една малка част от истината за мен, но нищо повече.
Винаги съм искала да им кажа, но не знаех как ще реагират.
Отново настъпи тишина. Неловка и груба.
Отворих очи и се загледах в далечината, в една развалина, която преди години толкова много обичах.
– Съжалявам, Сакура. – заговори отново Какаши.
– Аз вече простих. – рекох едва. – Свикнах с това.
– Коя си ти? – извика Тсунаде. Очевидно беше разбрала, че това което Какаши говореше, означаваше само едно – че не съм член на Коноха и че никога не съм била.
– Коя съм аз? – започнах да се смея. – Коя искаш да бъда, Тсунаде? – спрях да се смея, но усмивката не се свали от лицето ми. – Аз не тая омраза, Тсунаде. Не съм като повечето, които биха отмъстили за да могат да ги чуят. На мен ми е достатъчна и тишината.
Погледът ми се замрежи. Болката обви сърцето ми като пашкул.
Отпусната и същевременно объркана, се чудех откъде да започна.
– Искам да разбера коя си, Сакура-чан? – започна Наруто.
– Сигурен ли си? Сигурен ли си, че искаш да разбереш коя съм? Не искаш ли да живееш така, в лъжа? Нима не е по-добре? – исках да го объркам, да му дам шанс да размисли. Но аз бях сигурна, че той нямаше да го стори.
Мълчанието с което ме дариха всички беше знак да започна историята си.
С последна въздишка и вече очи изсъхнали от парещите сълзи, които до преди малко си бяха намерили пространство да се появят за кратко, аз започнах кратката си от болка история.
– Аз не съм шиноби от Коноха. – започнах от истинското начало. От части ме беше страх как ще го възприемат. – Аз съм от това село. Село Гьогу. – заболя ме. Заболя ме от това, което тепърва предстоеше. – Родена съм тук. В онази част, която сега е просто една развалина. – посочих с пръст пред себе си. – Имах семейство. Имах майка, баща и брат. – натъжих се, но не дадох свободен път на сълзите си. Преглътнах и продължих. – Онзи, който издъхна, Какаши, беше моят по-голям брат. – не сведох глава, но ясно чух как малкото помещение се напълни с напрежение.
– Щом е бил твой брат, защо не направи нищо, Сакура-чан? – попита ме Наруто.
Знаех, че всички ще искат да чуят логичен отговор от мен, но аз нямах такъв.
– Защото не бях сигурна до момента, в който Какаши не каза, че съм нарекла този човек „бате”. – прехапах долната си устна толкова силно, че усетих вкуса на собствената си кръв в устата. – Когато бях на пет години се случи инцидент. До тогава винаги съм била щастлива, че живея тук, но за мое нещастие, се оказа твърде кратко. Преди единадесет години, майка ми и баща ми бяха екзекутирани от населението на точно това село, което смятах за част от семейството си. Те бяха добри с мен и родителите ми, но се оказа просто една фасада. – говорех за това сякаш беше нещо напълно нормално, сякаш им разказвах какво бях вечеряла миналата вечер. Нехайно. – Сега и брат ми си отиде. Не тъжа за него, защото връзката която имахме, отдавна изчезна. Израснах без него и не ме боли от факта, че той също не ме помни.
Не знаех какво още можех да им кажа. Това ме заболя. Истински ме заболя.
– Но защо са ги убили? Защо селяните са постъпили така? – Наруто започна да се разхожда из разбитата стая и така удвояваше напрежението не само в останалите, но и у мен.
– Ние бяхме различни от тях. – изрекох най-сетне. – Хората се страхуват от това, което не разбират. Дори нещо необяснимо да се случи пред очите им, те го смятат за опасност и започват да клонят настрани. Това, ти най-добре трябва да го знаеш, Наруто. – не се обърнах за да го погледна, защото знаех отговора. Знаех че бях права. – Както и да е, хората са си хора. Не могат да бъдат разбрани. Сигурна съм, че някои от вас може и да са чували за клан наречен Доруган.
– Това е напълно нелепо. – възрази Орочимару. – Това е просто легенда. Никой до сега не е виждал някой от този клан.
– Легенда? – гласовете на Саске и Наруто отекнаха.
– Каква е тази легенда, Орочимару? – исках той да им разкаже. Исках да разбера колко знаеше той.
С нежелание той изсумтя, но започна.
– Преди много години, още преди ние, санините, да се родим, е имало клан с доста голяма сила или поне така твърдят тези, които са предавали историята от поколение на поколение. Та, този клан не бил никак обикновен. Той бил този, който предложил всички шинобита да се установят и да направят свои страни със свои закони. Не след дълго, всички тези шинобита създали своите страни и ги нарекли с наименованията на местата, където се намирали. Пясък, Листа, Камък, Мъгла и Облак. Това са днешните най-велики страни. Останалите, по нисшите, ги последвали. Но се случило така, че страните започнали да искат все повече и повече територия. За онова време, законите им били пошли, но тях това не ги интересувало. Те започнали да нападат. Мирът който кланът Доруган били създали, бил разрушен. Омразата в хората и жаждата им за повече сила и територия ги тласкала към убийствата и ги принуждавала да желаят неща, които не са им били необходими. Омразата се завъртяла и се превърнала в кръговрат. Око за око. Зъб за зъб. – чух го как си поема дълбоко въздух и издиша всичко наведнъж. Дали му беше трудно да говори или му бе досадно да разказва нещо, което смяташе за измислица – не мога да кажа. Знам само, че се държеше по начин, който понякога дори аз не можех да разгадая.
– С какво толкова са се различавали от другите? – попита Саске.
– Притежавали очна техника.
– Очна техника? Мислех че само Учиха и Хюга притежават това. – констатира Наруто. От части беше прав, но не съвсем.
– Така е, но техните предшественици били Доруган. Поне това разказва легендата.
– Но щом те са предшественици на клана Учиха, тогава защо не съм ги чувал? Историята на клана ми е съвсем различна. – рече Саске объркан от всичко, което казваше Орочимару.
– Не си ги чувал, защото народа се е обърнал срещу тях. – обясни Орочимару.
– Как така? – попита отново Саске.
– Както каза преди малко Сакура, хората се плашат от това, което не разбират. Страните които били създадени нападнали клана Доруган, като искали да им отнемат силата да налагат мнението си, въпреки че доводите им били едни от най-добрите. Народа унищожил клана Доруган. Не останал нито един оцелял член и историята за тях била потулена. Забравили за тях и продължили с войната си. Народа не се интересувал от това кое е правилно и кое не, интересували се единствено от територията, която са щели да завладеят. – Орочимару замлъкна. – Не разбирам защо ме накара да разкажа нещо, което разбира се, не е вярно. – обърна се Орочимару към мен.
– Знаеш изключително много, Орочимару. – рекох едва.
Всичко което бе казал той беше вярно.
– Това не отговаря на въпроса ми. – заяде се той.
– Всичко което каза е истина. Жалко само, че края на историята ти не е такава. – обясних спокойно аз.
– Това не е история, а легенда. Пълна глупост е. – отново каза той. – Дори думите ти нямат стойност. Всичко това е лъжа. Не можеш да ме убедиш в обратното.
– Ужасно много се лъжеш.
Време беше да им покажа коя съм в действителност, въпреки че все още не знаех как точно да го направя. Паниката ме завладя, ръцете ми започнаха да треперят, а очите ми да се променят.
Обърнах се бавно към хората стоящи зад мен. Бавно, без резки движения, защото не знаех какво щеше да последва.
Бях със затворени очи. Едва дишах. Сърцето ми биеше учестено в гърдите.
Когато вече бях с лице към тях, започнах бавно да отварям очите си.
Отлично знаех как изглеждат. Не веднъж се бях поглеждала в огледалото и се бях взирала в тях.
Черни като нощно, тъмно без облаци небе с ярко червени ириси. Това бях аз. Истинското Аз. Истинската ми самоличност.
Огледах всеки един в полу разрушената стая. Взирах се в очите на присъстващите.
Бавно огледах всеки един малък детайл. Ярост, пренебрежение, уплаха и недоумение. Всеки притежаваше свое собствено изражение, което го издаваше до безбожни крайности.
Видях това, което моите предшественици бяха видели в очите на своите приятели, които ги бяха предали.
– Ето я и моята история. – рекох аз. Вече бях готова да отключа онова, което бях таила години наред в крехкото си сърце. – Аз съм единственият оцелял член на клана Доруган. – погледнах Саске. Смятах че той поне малко ще ме разбере, но за съжаление останах разочарована от очите му. Бяха изпълнени с отвращение. – Както казах по-рано, моите родители бяха екзекутирани от народа. От своите приятели. Хората се страхуваха от нас. Майка ми и баща ми бяха единствените оцелели. Криеха се от очите на хората, докато един ден, не се сприятелиха с обикновените хора. Намериха си приятели, като разбира се прикриваха кои са всъщност.
– Както направи ти. – каза задъхан Наруто.
Кимнах отсечено.
– Поставих бариера между мен и всички останали, както бяха направили и моите родители. За да бъда приета като обикновен човек. – замълчах за миг и отново огледах очите на всички, но те не се бяха променили. – Родителите ми направиха огромна грешка, заради която платиха с живота си. Погълнати от приятелските си взаимоотношения с обикновените селяни, те се бяха представили пред тях с истинската си същност без да ги е грижа какво можеше да се случи. Замаяни от искреността, те не бяха очаквали, че приятелите им могат да се обърнат срещу тях и да ги убият. Всичко това стана пред очите на мен и брат ми. – замълчах за малко, колкото да си поема отново необходимото количество мръсен въздух. – Аз и брат ми избягахме. Бяхме успели да се спасим, но и двамата бяхме поели по различни пътища. Преди мислех, че е мъртъв и че той също бе убит, за това започнах да бродя из селата търсейки нещо, което можеше да ми каже какво да правя в действителност. Преди се чудех дали има за какво да се боря, дали имаше нещо, за което да ме е грижа и за което да милея. Бях отчаяна. – сведох глава и затворих очи. Истината ме изгаряше. Беше тежка и болеше от нея. – Цяла една година обикалях из селата като бездомно куче, докато един ден, не ме намери един човек, който сега се подвизава с името на мой баща. Той не се уплаши от мен, не се опита да ме убие и да захвърли тялото ми насред пустоща. Прие ме под крилото си и заедно с жена си ме направиха свое дете. Осиновиха ме и така станах пълноправен член на Коноха. Приех името Харуно и сега нося с гордост герба върху дрехите си. Клана Харуно не е от войнишките отряди. Те са бизнесмени, обикалящи всички страни и сключващи сделки. Аз съм единствената станала шиноби и която прочу клана. Благодарение на мен, сега този клан е на доста високо ниво. – замълчах за момент. – Орочимару, това което каза е истина. По времето на Доруган е имало мир, те са искали да направят народа силен, но разбира се, това не се е случило.
– Това са глупости! – намеси се Тсунаде. – В досието ти не пише, че си осиновена. Не се връзва. Ако беше осиновена, всичко това щеше да е записано, всичко щеше да е на лице.
– Всичко се потули. Третият Хокаге знаеше за това и се погрижи. Не останаха никакви следи. – обясних кротко. – С това си умение успях да убия Сасори. – вдигнах поглед и отново ги погледнах. – Това съм Аз. – рекох. – Член на клана Доруган. …

Спомена ме изгори. Макар да бе истина.
Лъчите на слънцето вече приключва своя престой на опропастената земя.
Тъжно ми е за приятелите, които загубих тогава, защото точно те се обърнаха срещу мен, както приятелите на родителите ми.
Не ме признаха. Избягваха ме и се опитваха да ме убият.
Дори боят, който ми налагаха не потуши омразата им.
Сама… сама съм…
Сега вече наистина щеше да бъде заличено името на клана Доруган и всички щяха да си спомнят за него с отвращение.
Не искам хората да запомнят кръвта ми по този начин. Не искам да бъда сама…
Поемам си въздух все по-трудно и по-трудно.
Очите ми се замъгляват… А лицата на тези, които си бяха отишли преди мен се появяват насред угасващото слънце.
Не мога да помогна за потушаването на войната, не мога да убедя хората, че живота им е по-лесен без омразата.
Всички ме викат… Искат да бъда с тях… Да отида при тях…
Желая го…
Не искам и в смъртта си да бъда сама… Обичам ги…
Омразата унищожава човека. Кара го да изгние от вътре.
Да лъжеш кой си в действителност е лошо, но понякога е по-добре да си сложиш маска. Да бъдеш приет или отхвърлен… Това са съвсем различни пътища.
Не мога да кажа дали съм сгрешила, но знам, че поех и по двата пътя. Опитах от всичко. Гордея се с взетите си решения. Дори това да означава, че съм грешила.
Лъчите на слънцето се скриха…
Клепачите ми натежават…
Поемам си последен дъх…

КРАЙ

Пет Фев 18, 2011 6:18 am

Споменът на Сакура [One Shot]

Споменът на Сакура [One Shot]

Re: Споменът на Сакура [One Shot]