Holy Darkness

Чет Фев 24, 2011 8:47 pm

Тук ще пускам главите от произведението си, което е моя собствена история. Моля, коментирайте, приемам всякаква критика. Главите са написани до шеста, но засега ще кача само първа и после ще видя дали да продължавам. Ако кача и шестте, не мога да кажа кога ще има нова глава, след като не пиша много често. Надявам се да ви хареса ^^

Possession

Барът притихна неестествено, докато посетителите му наблюдаваха с интерес мен и Лем. Двамата се извинихме с мили усмивки за скандала и тръгнахме обратно към отдалеченото си сепаре, докато зад нас шушукането намаля, заменено от пуснатата отново силна музика. Милите ни изражения се стопиха като сняг на слънце, но останалите гости не го заблязаха – явно бяха решили, че ставаше въпрос за обикновена караница между гаджета, и след като се успокоихме не представлявахме такава голяма атракция. Седнахме един до друг на ръба на коженото канапе и взехме чашите си в ръце. Отпивайки бавно, аз си налагах да се успокоя и да се сържа прилично – усещах студените му сини очи да ме пронизват, но продължих да гледам невъзмутимо напред. Наместих се по-удобно на дивана и се облегнах леко на него, усещайки с удоволствие тъмната му коса да гали кожата ми, а мускулите му да се стягат от напрежение. Омразата помежду ни бе изплувала на повърхността от мига, в който се бяхме видели под червените светлини, но нямахме избор и ни се налагаше да почакаме преди да се сбием наистина – факт, който не допадаше и на двама ни. Отпих отново и завъртях глава към него, срещайки злобният му, насочен към мен поглед. Стрелнах с очи задната врата, после него и себе си и станах от дивана, почти треперейки от вълнение. Той явно бе разбрал намерението ми и последва примера ми, като се изправи бързо, а след това обви ръка около кръста ми. Елегантен жест, с който предполагам се надяваше да забави и ограничи движенията ми. Усмихах се сладко и отново се облегнах на него, копирайки хватката му. Излязохме навън с бързи крачки, като с всяка една възбудата ми от предстоящата битка растеше. Озовахме се на малкия, зле осветен и не много пълен паркинг, от който скоро нямаше да остане нищо. Обърнах се към Лем и видях кръвожадния му поглед и оголените остри кучешки зъби и в отговор му изръмжах гърлено, освобождавайки се от ръката му, стискаща кръста ми. Отидох до най-близката улична лампа и я сграбчих силно, ‘изпивайки’ електричестовото й. Тя примигна едва-вдва и угасна с тихо пукване. След като направих това с всички лампи, които можах да намеря, се огледах за Лем, чието присъствие, станало значително по-силно, докато си набавях енергия, усещах в бара. Оттам долиташе ехото на гласовете на посетителите, което заглъхваше в пустия, оскъдно осветен от тънкия лунен сърп паркинг. Тези хора бяха толкова досадни, разваляха магията, която съспътстваше нощта... Протегнах бавно ръка в тяхната посока и от пръста ми излезе малка мълния, която мигновено подпали заведението, което заблестя със синия цвят на сапфирените ми пламъци. Чувах истеричните писъци на оцелелите след експлозията посетители, които караха каменното ми сърце да се разтупти бясно. Тази нощ по-голямо удоволствие можеше да ми достави само сблъсъкът ми с Лем...
Младежът облиза съблазнително кървавите си устни и се насочи към следващата си жертва, когато стената с бутилки зад бармана избухна в пламъци. Момчето изръмжа ядосано и хвана грубо момичето до него, което все още не се бе съвзело от шока, след което заби зъбите си дълбоко във врата й и бързо изпи кръвта й, оставяйки я безжизнена на пода, докато сините пламъци вече ближеха гладно трупа й.
- Кучка! – изрева той към Ариадна в пристъп на ярост, запокитвайки полупразната си чаша в сапфирените пламъци, карайки ги да лумнат още по-силно.
- Внимавай с думите, вампирче... Не знаеш с кого говориш! – Лем чу плътния й глас зад гърба си и се объра тъкмо навреме, за да види как тя замахва, забивайки го в отсрещната, все още здрава стена. Устните й оформиха блазнеща усмивка, но присвитите й заплашително индигови очи му подсказваха, че времето за игра бе свършило. Лем се изправи, разкърши рамене и отвърна на усмивката й, облизвайки изсъхналите си устни. Мускулите му леко се напрегнаха и след миг той се намираше пред нея и гледаше разширените й от учудване очи. И двамата трепераха от възбудата, обзела ги от внезапния шанс най-накрая да се убият. Лем замахна скоростно към главата й, надявайки се да успее да я откъсне с един удар, но бе спрян на сантиметри от нея от ръката й, свита в юмрук, който веднага след това полетя към собственото му лице. Той се отдръпна в последния момент, но от ударната вълна от носа му потече кръв и малко след това той почувства металния й вкус в устата си. След няколко мига носа му спря да кърви и се възстанови, позволявайки му да усети близката миризма на горяща плът. Той погледна към ръката, с която бе замахнал и видя как кожата му гореше. Сините му очи се преместиха на самодоволната гримаса, изписана на лицето на Ариадна, и в тях проблеснаха искрици на чиста лудост. Лем издиша шумно и се спусна бързо към нея, забивайки десния си юмрук в челюстта й, като успя да я раздроби на парчета. Мъжът й се нахвърли отново, но Ариадна вече бе подготвила магията си, и когато я нападна, той се сблъска с невидима стена, която счупи три от пръстите му, а след това той бе запокитен на пода от мълнията, която жената му прати. Лем залитна леко, когато се изправи, но въпреки това разтвори бързо ръце и замахна с тях, като удължените му и остри като бръснач нокти счупиха преградата й, отрязаха й няколко кестеняво-синкави кичура и раздраха лицето й, оставяйки й кървави белези. Вампирът започна поредица от бързи удари, карайки я да отсъпва, докато сама не навлезе в собствения си сапфирен пожар. Въпреки че самата тя не можеше да изгори, това не се отнасяше за дрехите й, който пламнаха като есенни листа. За секунди магьосницата заприлича на жива факла, но въпреки надеждите на Лем, тя не изгоря. Единствените видими ефекти от огъня бяха липсата на дрехи и намръщеното й лице. На него се изписа сатанинска усмивка, която никак не се хареса на младежа, който изведнъж се озова притиснат до тялото й в центъра на пожара, но за негово голямо учудване само дрехите му горяха, докато плътта му оставаше незасегната. Той се поотдръпна от нея, вглеждайки се в лицето й. – Не гориш, защото аз не го позволявам – каза му тя с одрезгавял от дима глас. – Но не забравяй, че това може да се промени всеки момент – добави Ариадна, когато той понечи да я нападне. Колкото и безразсъден да бе, и той разбираше кога на смъртната му присъда й липсваше само един подпис. – Докато имаш допир с кожата ми, ще бъдеш защитен от огъня. – Внезапно тя отстъпи крачка назад и пусна ръцете му. За няколкото мига, в които двамата не се докосваха, Лем имаше чувството, че се е върнал в ада. Той бе стиснал зъби и не издаде нито звук, но Ариадна усети, че когато го придърпа към себе си, той едва не въдъхна от облекчение – факт, който я развеселяваше неимоверно много. Но радостното й настроение бързо се изпари, когато след миг усети връхчетата на зъбите му да дращят тъмната й кожа.
- Май не само аз имам нужда от теб, а? – злорадваше Лем с удоволствие, внимавайки за положението на зъбите си. Ариадна присви очи и изръмжа гърлено, след което го и наруга, но вампирът невъмутимо притисна по-силно зъбите си до врата й, спирайки следващите й думи. Това я накара да замълчи за няколко мига, докато обмисляше следващия си ход. Дори и да го пуснеше, зъбите му се допираха в нея, а тя знаеше, че колкото и бърза да бе, нямаше да може да избяга от тях. Освен това, допирът й с него намаляваше дискомфорта й от минаването през огъня, което по принцип си бе голяма досада. А ако започнеше да изгражда щит, той щеше да я усети и спре, преди да е промълвила и две думи. Ариадна изпсува отново, наблюдавайки с нарастваща ярост самодоволното му изражение. След миг обаче усмивката му замръзна и очите му се разшириха, в следствие от неразбираемите й за него действия. Тя го бе прегърнала, вплитайки пръсти в тъмната му коса, докато с другата си ръка бе обгърнала кръста му и се бе изправила на пръсти, карайки го да вдигне глава, за да не я ухапе наистина. ‘Значи никога не си имал намерение да пиеш от мен, миличък...’ – усмихна се садистично тя. Лем обаче се окопити завидно бързо и отговори подобаващо на действията й, притискайки я до себе си с две ръце, намествайки устните си на артерията й. Макар и да не искаше да я хапе, никога не бе лоша идея човек да се подсигури. Тя се учуди от дързостта на действията му, но въпреки това не свали гарда си – нямаше намерение да се остави на подсъзнателните си копнежи, колкото и силни да бяха те. В главата на Лем също се въртяха подобни желания, но тъкмо когато започнаха да взимат връх над нуждата им от отмъщение, двамата усетиха как някой им прилагаше заклинание. Без да успеят да направят каквото и да било, главите им започнаха да се замайват и Лем усети как Ариадна се отпуска върху него, загубила съзнание, като последните й думи представляваха цветущи изрази по адрес на магьосника, който ги бе омаял и приспал. Лем усещаше, че той също няма да може да издържи още дълго и залитна назад, падайки болезнено на пода с тялото на момичето върху себе си. А последното нещо, което чу, бе съскането на гаснещите около него пламъци.
- Колко забавно! – засмя се Едуин, гледайки двете прегърнати в сапфирения огън фигури. Магът кимна с глава и вода потече изод краката му, пропълзявайки бавно към двамата спящи, гасейки заобиколилите ги като щит пламъци.
- Хмм, забавно... – изсумтя с престорена досада момичето вампир, дошло с него. То махна с ръце и телата на Лем и Ариадна се издигнаха във въздуха и се понесоха към двамата новодошли. – След като си свършихме работата, нека се връщаме в Съвета, уморена съм. – продължи ‘детето’ със заповеден тон, насочвайки се към вратата, докато двете тела се носеха след него. Едуин само се подсмихна и я последва навън към портала, който трябваше да отвори след минута.
- Мога ли да те попитам, Тамина... Защо толкова настояваше да ги прибереш лично, а не прехвърли задачата на някого от колегите ни, след като си толкова уморена? – тя се засмя и острите й зъби се показаха иззад бледите й устни. Той само я изгледа и тя въздъхна с досада, отговаряйки му с весел глас:
- Защото е забавно! – Едуин се разсмя заедно с нея, но след миг сигналът за отваряне на портала дойде и двамата върнаха на лицата си невъзмутимите горди изражения и се върнаха в стария замък, следвани от носещите се след тях тела на нарушителите. Бяха се телепортирали в стаята за гости на Тамина, където тя ги постави на леглото, намятайки завивка върху тях. – Сладки сънища! – просъска тя присмехулно и двамата с Едуин излязоха от стаята, оствяйки пленниците си сами.
- Милорд, милейди. – поклони се минаващото момче на властните особи, които го спряха в тъмния коридор – Какво ще желаете? – попита то с наведена глава, като така виждаше само черните им кожени ботуши. Тамина се подсмихна и протегна ръка, като хвана брадичката на момчето и вдигна главата му, карайки го да срещне студените й зелени очи. То потръпна, но не каза нищо, докато наблюдаваше как господарката му изучаваше слабите му черти. Тя се приближи до него и наведе главата си към неговата, поставяйки устните си върху врата му, а светлокестенявата й коса скри следващите й действия от тъмноокия й партньор. След секунда от момчето се чух тих напрегнат стон, който отекна в мрачния коридор, последван от тихо тупване – то бе паднало на колене от безсилие. Момичето се отдръпна от него и избърса окървавените си устни с малката си копринена кърпичка, след което се обърна към момчето и му каза:
- В стаята за гости има двама човека, които спят и не трябва да бъдат обезпокоявани. – тя му подаде малка бележка, подписана от нея, и продължи. – Занеси това на иконома ми, той ще разбере. Намери го бързо и след като му го дадеш се върни на пост пред стаята, където никой освен мен или лорд Едуин няма да бъде допускан да влезе. Двамата ми... гости може да станат малко шумни по някое време, но каквото и да ти кажат, ще мълчиш и няма да ги пускаш да излязат. Разбра ли ме? – завърши заповедта си тя, гледайки хипнотично в очите на слугата.
- Да, господарке – отговори й той с монотонен глас, след което се обърна и забърза по коридора, оставяйки вамприката и магът отново сами.
- Толкова нужно ли бе да пиеш от него? – попита я той с отвращение, примесено с малко любопитство, докато двамата продължиха по пътя си. Самият той някога, макар и наистина много отдавна, бе бил човек и изрзяваше дълбоко неодобрение към начина, по който вампирите, а и другите рожби на Магията, се отнасяха към хората, но с мнението му бяха запознати само най-верните му приятели – една от които бе и Тамина. Но въпреки това тя продължаваше да се отнася с хората като с боклуци, независимо дали той бе с нея или не. Тя въздъхна уморено и спря да върви, затваряйки очи. Изтощение се изписа на лицето й и Едуин я погледна притеснено – напоследък непрекъснато им намираха някаква работа, а пълнолунието идваше скоро и с всеки изминал ден магията им ставаше все по-силна. – Нека се върнем в покоите ти, уморена си – предложи й той. – Там ще можем да си поговорим и за гостите ти. – момичето кимна и тъмнокосият чародей я взе на ръце и я пренесе обратно по коридора, влизайки в стаята, съседна на гостната, където той успя да усети все още спящите присъствия на Лем и Ариадна. Едуин нежно положи вампирката на леглото, след което отиде до хладилника и извади от него пликче кръв, като го стопли с магия, докато вървеше обратно към леглото. Чародеят взе чашата от нощното й шкафче и изля в него вече топлата кръв, след което и я подаде. Момичето жадно изпи течността до последната капка, в резултат на което лицето й премина в по-мек и не чак толкова блед оттенък на човешка кожа, а дишането й се успокои и тя се поизправи на леглото, усмихвайки се леко на приятеля си.
- Благодаря за помощта ти, Уин. Относно по-ранния ти въпрос, пих от него, за да не припадна още в коридора, а и освен това ми трябваше някакво извинение, за да забавя доклада си и да остана насаме с теб. – магът кимна, поставяйки заглушаваща магия на стените, пода и тавана – по този начин никой нямаше да може да ги подслушва. – Трябва да решим какво ще правим с милите ни пленници. – момичето въздъхна и поклати глава, намествайки се по-удобно в леглото си. – Бих могла само да кажа, че проблема е решен, но ако ми зададат по-конретни въпроси няма да рискувам да излъжа. Както би трябвало да направиш и ти. – допълни тя, виждайки недоволството, изписано по лицето му. Въпреки силата и влиянието си, те все още не можеха да си позволят да противоречат или да лъжат Съвета, било то и за доброто на чародеите и рожбите на Магията – зехримите. – Вярно е, че са значими, дори жизненоважни за успеха на плана, но по-важното е живи да останем ние, Посветените. Те не биха могли да продължат делото на Монаха, но ние можем, и трябва да го направим. Освен това, знаеш, че нямаме избор.
- Съгласен съм, Тамина, но Съвета рано или късно ще разбере, че те са тук. Въпреки че успях да успокоя омразните им чувства за сметка на привличането помежду им, сама разбираш, че това не може да продължава така, и ако те сами не решат да работят заедно, нищо няма да успее да ги убеди да го направят. Единственото, което можем да направим, за да продължи развитието ни, е да им кажем истината... или поне част от нея. Освен това знаеш, че дори не е сигурно, че ще ни повярват. – отвърна й той разпалено, макар и сам да не вярваше на последните си думи. Двамата им заложници можеше да не са най-силните, но не бяха и най-глупавите, и бяха добре запознати с игрите за власт по една или друга причина. Дори такива висикопоставени личности като една принцеса и древен маг не можеха да си позволят да излъжат за нещо толкова важно, при това засягащо ги лично.
- Ще ни повярват, знаеш го. Освен това нямаме избор освен да им кажем – продължи момичето, завивайки се по-добре с пухения си юрган. Не й бе наистина студено, но от посоката на разговора изведнъж я побиха ледени тръпки. Налагаше се да разкрият истината на някого извън тайното им общество, на когото освен това не можеха и да се доверят, и това изнервяше Тамина до мозъка на костите й. Като принцеса, тя бе свикнала да получава всичко, което иска, по един или друг начин, но се бе борила за властта си, за разлика от останалите равни й по положение. Тя се бе издигнала високо, но най-добре от всички знаеше как болеше да паднеш от пиадестала, поради което внимаваше толкова много с изразяването на мнението си и също като добрия си приятел Едуин участваше тайно, но ефективно в задкулисните игри. Тя въздъхна тежко и отметна завивката от себе си, изведнъж преизпълнена с енергия. – И както сам каза, все някога ще трябва да им кажем, но колкото по-рано, толкова по-добре, така че нека тръгваме. – Магът я погледна изпитателно, но усети, че съсътоянието й се е подобрило, и не възрази, а също се надигна от мекото легло, в което му се щеше да потъне, и последва вампирката през широката тъмна стая. Тежките тюлени пердета с цвят на бордо бяха пуснати, затъмнявайки ефективно стаята през деня – нещо, което не пречеше по никакъв начин на обитателите й. Въпреки дългото отсъствие на Тамина, покоите й бяха изрядни – масите за кафе, диваните и креслата бяха избърсани, леглото бе оправено, а газените лампи бяха пълни догоре, готови да пламнат и от най-малката искра. Вампирката пресече стаята уверено и стигна до старата библиотека на баща си, която бе наредила да пренесат в двореца, след което прокара пръст по меките кожени корици на наредените там книги. Когато стигна до ‘Дракони и феникси’, ръката й се спря и тя издърпа книгата от реда й, след което пъхна ръка в широката дупка и натисна един камък, в резултат на което вляво от лавицата една каменна ниша се отвори и се появи тесен проход към съседната стая, където двамата бяха оставили бъдещите си съмишленици в безсъзнание. Но Едуин и Тамина бяха подценили двамата си заложници и състоянието, в което ги завариха, никак не им допадна. Бяха се появили в стаята по средата на разгорещения бой между вампира и магьосницата, които явно бяха будни от известно време и никак не си поплюваха. Лем имаше кървяща рана на челото си, лявото му рамо бе изкълчено, гърдите му бяха в ожулвания, а десният му крак пушеше, но въпреки това той нападаше противничката си само с една хавлийка, увита около кръста. Самата Ариадна не бе в много по-добро положение от него –импровизираната й, скалъпена от копринения чаршаф и напоена с кръвта на двамата рокля бе в ужасно състояние и остатъците от нея едвам се държаха на тялото й, което бе цялото в синини, като в добавка от лявата й ръка стърчеше кост, а десният й глезен бе изкълчен. Чародейката явно се бе сетила, че ще е добре да пазят тишина, и бе поставила заглушаваща магия, но очевидно и двамата бяха забравили, че не бяха на свой терен, и бяха унищожили голяма част от стаята – гоблените по стените пушеха, килимите бяха съсипани от заклинанията на Ариадна, ноктите на Лем и стъклата, пръснати по тях, които преди часове представляваха кристални сервизи, грижливо подредени в абаносовите шкафове. А от леглото, в което двамата бяха оставени да почиват, не бе останало нищо – пухът от възглавниците се носеше из изпълнения с напрежение въздух, завивките бяха влезли в ролята на облекло за двамата, а краката и балдахинените колони лежаха на трески по пода, след като бяха изпълнили предназначението си на оръжия. Едуин видя чист ужас да се изписва по лицето на спътницата му, заменен светкавично от унищожителен гняв, на който тя даде воля, хвърляйки се в битката на ‘гостите’ си, като ги заби в стената един до друг.
- Какво си въобразявате че правите! – изсъска заплашително тя, а гласът й отекна в утихналата стая. Двамата й пленници измръжаха тихо един към друг, но натискът на ръцете й към гърлата им спря следващите им думи. – Не ме интересува колко важни сте за кроежите ни, само още едно такова изпълнение и ще ви убия без да ми мигне окото! – заплашителният й поглед им подсказваше, че тя говореше напълно сериозно, а тъжното бе, че тя наистина можеше да ги убие за секунди. Двамата кимнаха послушно, но тя не остпускаше хватката си и доволно гледаше как се мъчат да запазят дишането си, но след малко усети ръката на Едуин на рамото си и ги освободи, въпреки нежеланието си. Гостите се закашляха силно, въсзстановиха дишането си и погледнаха очаквателно магът и вамприката.
- Дошли сме при вас , за да ви кажем нещо много важно, свързано с територията ви и смъртта на родителите на Лемиан. – започна спокойно Едуин, сякаш си пиеха заедно следобедния чай. Колежката му и врагът й отвориха усти, в опит да протестират, но магът продължи без да удостоява с внимание възраженията им. – Истината е, че те не бяха убити от рода на Ариадна, а всичко това бе просто пиеса, целяща да разклати иначе добрите отношения между семействата и да породи война между тях, като ги направи слаби и...
- Лъжеш! – извика Лем, почти почервенял от яд, но преди да успее да продължи, Тамина му зашлеви убийствен шамар и остави тъмночервени белези по светлото му лице.
- Знай си мястото, Демин! Не ме интересува дали си единствен или не, нямаш никакво право да се обръщаш така към партньора ми. Приемам го за лична обида. – допълни тя, прекъсвайки озъбването на младежа, който направо настръхна сле думите й. Да му бъде ядосана бе лошо, но ако приемеше изпълненията му като лична обида, тя го обвиняваше в липса на маниери – нещо непростимо за някой като него. Но верен на инстинктите си, той й изсъска с демонски глас:
-Не ме интересува... бабо! – очите на момичето се разшириха, а след миг той се оказа прикован в пода от ръцете й, докато зъбите й бяха пробили бледата му кожа и тя пиеше кръвта му. Ариадна премигна объркано, а Едуин ахна – колкото и да бе ядосана, Тамина не си бе позволявала да напада нейн сънародник, и това го потресе и уплаши. Ариадна се опита да я издърпа от него, изпаднала в паника, но вампирката само се обърна към нея, прониза я с почервенелите си очи и изръмжа заплашително, карайки магьосницата да отскочи като попарена. Изведнъж ръката на Едуин се оказа на рамото на Тамина и я издърпа грубо от жертвата й, прекъсвайки мъченията на Лемиан.
- Успокой се, Мина, Мина, Мина, Мина... – с всяка дума очите й възвръщаха мекия си зелен цвят и след минута принцесата се върна в нормалното си състояние и се обърна към магьосницата.
- Съжалявам, че те стреснах така, инстинкт. – Ариадна кимна с притеснена усмивка и върна вниманието си на Лем, когото бе започнала да лекува, докато Тамина се успокояваше. – А теб съжалявам, че не те довърших – изръмжа тя към него, което го накара да потръпне.
-Извини й се, Лем! Аз ще съм тази, която ще те накара да си платиш за всичките тези години неправда!
-Неправда ли! Ти може да не си виновна, но съм длъжен да отмъстя родителите си!
-Не са убити от рода ми, не разбра ли! – изкрещя тя на сантиметри от лицето му. – Бяхме натопени, и искам да разбера от кого! – довърши тя, завъртайки се към двамата си надзиратели.
-Както вече казах – продължи Едуин сякаш никога не бе прекъсван, - целта на убийците бе да премахнат Демин и да обвинят в това Нийтлоу – той наклони глава към магьосницата – така че в крайна сметка териториите им да получат нови назначения, а местата им в съвета да бъдат запълнени с хора на предат...
-Но защо? Защо е било нужно всичко това? – попита Ариадна със затворени очи.
-За власт, скъпа, за власт. Случвало се е и преди, случва се и сега, ще се случва и в бъдеще – нищо ново под слънцето. – жената изстена и отвори очите си, които блещукаха леко от сълзите, събрани в тях. Тя премигна два-три пъти и на лицето й се върна студеното й хищническо изражение. Магът се изкашля дискретно и отново продължи с обяснението. – Ала този план не бе изпълнен добре и в крайна сметка семейството на Ариадна взе териториите на покойния род Демин, както бе описано в завещанието им. Последвалият ‘инцидент’, който уби всички наследници, освен присъстващата тук, всъщност не бе никакъв инцидент, а убийство, което бе продължение на кроежите на тези, които се опитваха да се сдобият с повече власт, отколкото им се полагаше. Тези планове станаха ясни само на някои хора от висшето общество, а после историята бързо бе потулена от извършителите, които все още са ненаказани. Разкриваме ви това, понеже ще имаме нужда от вас, при това като отбор, който ще изпълнява наши поръчки, но вие бихте били неефективни, ако все още се мразите.
- Имайте предвид колко сме го закъсали, че да искаме помощ от вас – допълни със сумтене Тамина, все още сприхава заради унищожената й собственост и думите на Лем. – Не че родовете ви не участваха в разни политически игри, които всъщност ги забъркаха в това, но всички трябва да признаем, че властта е примамлива кучка. Вашите сами се прецакаха, като искаха да ядат от лъжица, прекалено голяма за тяхната уста, но съществената част е, че не са се избили едни други. Така че...
- Откъде да знам, че не ме лъжеш, за да ти играя по свирката? – попита подозрително Ариадна, докато погледът й прескачаше от Едуин на Тамина.
- Освен това вие не ми казахте кой знае колко, освен, че не са били нейните родители, което оставя още около двадесет и седем семейства само от вампирските. – допълни с твърд глас Лем, който бе повярвал на похитителите им, макар все още да бе ядосан на Тамина.
- Всичко с времето си, Лемиан. Няма нужда да бързаме. – вампирът изръмжа срещу него, но ледените погледи на двете жени го спряха от извършването на някоя глупост, за която щеше да съжалява по-късно. – Това, което ни интересува сега, е дали сте съгласни да работите за нас, в замяна на което ще ви доразкажем историята за родовете ви? – Тамина кимна в съгласие и двамата с мага погледнаха очаквателно двамата си събеседници.
- Аз не печеля нищо от това. – заяви спокойно Ариадна. – Не съм чак толкова заинтересована да изчиствам честта на покойните си роднини, с които дори не се разбирах толкова добре. Нито съм в приятелски отношения с Лем, за да тръгна да му помагам доброволно. Така че защо да участвам? – магьосницата не бе напълни искрена в изявлението си, скривайки факта, че тя бе обичала силно по-големия си брат и малката си сестра, които също бяха убити по време на ‘инцидента’, и желанието си да ги отмъсти. Но жената не бе толкова заслепена от ярост и омараза, за да стане достатъчно безразсъдна и да се подведе от емоциите си. Лем, за разлика от нея, бе напълно погълнат от желанието си да убие виновниците и да утоли типичната за всеки вампир жажда за кръв. Той бе готов на всичко, само и само за да унищожи враговете си. Размишленията им обаче бяха прекъснати от тихия глас на Тамина.
- Нима наистина не искаш да отмъстиш брат си и сестра си? Ти ще да си най-безчувственото същество, което познавам, ако потвърдиш, че нямаш желание поне да откриеш виновниците за покушението. Макар и да си се карала с родителите си, си била доста близка с брат си и сестра си, нали? Или може би това е било поредната лъжа? – младата чародейка бе навела глава, докато слушаше думите на вампирката, които никак не й се нравеха.
- Не е вярно! Но не съм толкова безразсъдна като Лем, за да тръгна да се самоубивам по този начин! Да не би да мислите, че тайното ви общество, към което се опитвате да ни приобщите, е толкова тайно? Да не би наистина да смятате, че на Негово Величество, когото всички в тази стая мразим, не му е ясно кой как се опитва да го прецака? Често съм влизала в ролята на обикновена прислуга и съм чувала неща, които не са били предназначени за моите уши. Чувала съм заговори, хвалби, планове и пиянски брътвежи, но съм сигурна, че никога не съм била единствената неканена гостенка по тези партита. Познавам добре прислугата в този замък и с повечето от нея съм в добри отношения, но по такива места се появяват лица, които съм виждала облечени не в лен, а в атлаз и коприна, седящи на сребърни и златни тронове, заповядвайки на тези, на които в онези моменти прислужваха. Аз не работя за никого и не гоня никакви цели, и това е единствената причина, поради която главата ми все още си стои там, където й е мястото. Ако някой дори си помисли, че съм свързана с вас и тази идея стане Негово достояние, аз съм труп. Затова и ще изисквам щедро възнаграждение, ако ще работя за вас. Както и защита, ако бъда разкрита, все пак ще се излагам на риск заради вас. – завърши Ариадна, надявайки се те да не се съгласят с условията й и да я оставят на мира. Тя добре осъзнаваше, че ако не стане по-силна, няма да има никакъв шанс да изпълни задачите, които щяха да й бъдат възлагани, а за да се научи, щеше да трябва да тренира с Едуин – голяма чест, която тя с удоволствие би пропуснала. Опасяваше се обаче, че до споразумение щеше да се стигне, понеже бе твърде любопитна, и освен това искаше да докаже, че е по-добра от Лем, а това щеше да е един прекрасен начин. Ариадна поклати глава и въздъхна, ядосвайки се на мислите си – все още си ценеше живота. Погледът й се върна на малката вампирка, която преди малко ги бе разтървала с лекота, и се зачуди колко ли време би й отнело само за да може да избегне този удар, при положение, че все още не можеше да разбере самата атака. Плътният глас на Едуин прекъсна мислите й, пращайки я в бездната на отчаянието.
- С Тамина сме съгласни да те приемем с тези условия. Ще започнеш да тренираш с мен още днес и до седмица ще трябва да си готова да се явиш на изпита – все пак не можем да приемаме всеки срещнат. А ти, Лемиан, ще се подготвяш с Тамина по същите причини. – младежът изръмжа тихо, което му спечели още един гневен поглед от страна на вампирката. – Двамата с Ариадна ще делите тази стая и от вас ще се иска да я върнете в предишното й състояние, за да стане годна за живеене отново. – и двамата се смръщиха на последната заповед, но тактично си замълчаха и само кимнаха на чародея. – Щом се разбрахме, може да започвате с почистването. Аз и Тамина ще се върнем до два часа, така че се погрижете всичко да е на мястото си дотогава. – завърши той и с вампирката излязоха тихо от стаята, оставяйки двамата бивши врагове сами за пореден път. Ариадна ги изпрати с поглед и после се обърна към бъдещия си съквартирант, подканвайки го с престорено весел глас:
- Е, ще започваме ли, партньоре? – Лем й се намръщи и тръгна към масивния гардероб – може би единствената вещ, по която нямаше следи от сблъсъка им. Той прокара ръка по черното полирано дърво и сребърната кръгла дръжка, наслаждавайки се на студенината им. Вампирът завъртя дръжката и отвори вратата, разкривайки вътрешността на шкафа, пълен с всевъзможни по вид и размер облекла – от детски копринени нощници през дамски фусти до мъжки панталони, в които можеше да влезе и слон. Лем си хареса черна риза, сив жакет в комплект със същия цвят панталони, както и едни черни ботуши, и се протегна, за да ги вземе, но ръката му се сблъска с тази на Ариадна, която грабна чифт индигови бричове, черна туника, ботуши в същия цвят и още нещо, което му заприлича на корсет, след което магьосницата се завъртя и се насочи към другия край на стаята, премахвайки останикте от чаршафа-рокля от себе си. Вампирът също си взе дрехите и се преоблече, след което се обърна и видя как Ариадна се бореше с връзките на туниката си. Момчето се подсмихна, но отиде и я завърза, вдъхвайки аромата на дългата й тъмна коса. Магьосницата извърна индиговите си очи към него, пронизвайки го с изпитателния си поглед, след което му кимна леко за благодарност и се отдръпна бързо, започвайки някакъв бавен напев, под чиито сили дървените трески от пода се събраха и засглобяваха, образувайки рамката на счупеното легло и разтрошените абаносови шкафове. Те се върнаха на местата си, прелитайки из стаята, докато всички стъклени парченца се събраха една купчина пред чародейката, след което започнаха да се превръщат в газените лампи и кристалните сервизи, които представляваха преди няколко часа. Те полетяха по местата си и стаята се приведе в малко по-приличен вид, като да се поправят останаха само пуха от възглавниците, окървавените персийски килими и изгорените гоблени.
- Твой ред. – кимна му тя, като зае медтитаторска поза и се издигна на педя във въздуха. Лем се подсмихна и си пое дълбоко въздух, след което рязко го издуха, почиствайки всичко пред себе си. Махвайки с ръце, той събра и всички пера и парчета от завивките и ги върна в предишното им състояние, след което ги постла на леглото, а всички резки от ноктите му изчезнаха. Той разкърши врат и се метна на леглото, а след миг усети дюшека до него да потъва леко от тежестта на Ариадна, която се бе свила на кълбо, обърната с гръб към него, гледайки невиждащо в празното пространство, обзета от детски спомени.
‘...- Лем, ти си ужасен! – проплака малкото момиченце, обръщайки гръб на момчето, което се оптваше да й се извини за нещо.
- Ариа, моля те, не се сърди! Ариа! – извика той след нея, опитвайки се да я догони, но малки пламъчета се появиха по земята, по която той бягаше, забавайки го. – Беше шега, Ариа, само шега! – извика той след нея, ядосвайки се на себе си. Момиченцето обаче продължи да бяга и, клатушкайки се, дори успя да се вдигне във въздуха и да се добере до прозореца на стаята си, през който влезе вътре – не искаше родителите й да я виждат и да си помислят нещо. За нейно нещастие обаче по-големият й брат бе в стаята й и стана свидетел на сълзите, капещи от очите й.
- Ари, Ари, какво има, мила? – поита я той притеснено, когато тя се хвърли плачейки в ръцете му.
- Лем, Лем... – проплака тя – каза, че съм била п-п-по-слаба от н-него! – брат й поклати глава и се ядоса на вампира за глупостта му, но осъзна, че не го е направил нарочно.
- Сигурен съм, че не е искал да каже това, Ари, не се притеснявай. А и кой би му повярвал? Ти си станала толкова силна вече, никой не би си помислил такова нещо. Хайде, мила, успокой се... – следващите му думи бяха прекъснати от връхлитането на виновника в стаята, който веднага започна да се извинява.
- Ариа, не исках да кажа това, наистина, аз просто... – гласът на момчето заглъхна, виждайки Николас – по-големият брат на Ариадна. – Ъъм, бате Ник, може ли... – промълви той тихичко, надявайки се момчето да не ги издаде на родителите им. Младежът само му намигна и остави малката магьосница на пода, дарявайки я с прекрасната си усмивка.
- Хайде, Ари, аз ще ви оставя, и без това имам друга работа. Сдобрете се, вижадш, че Леми ти се извини. – момчето се смръщи на обръщениято на баткото, но си замълча и отново го погледна умолително. – Спокойно, няма да ви издам. Само да внимавате друг път! – двете дечица кимнаха през сълзи и той излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си. Момиченцето се бе посъвзело и бе спряло да плаче и когато брат й излезе, тя се обърна сериозно към малкия вампир.
- Приемам извинението ти. – заяви тържествено тя.
- Но? – попита момчето, познавайки добре хитрия характер на приятелката си.
- Но, за да не те издам аз, ще трябва да признаеш, че ме победи нечестно! – момчето ахна, без да може да повярва, че Ариа бе засякла извършената от него магия. Но той знаеше, че дори и да не беше, тя щеше да твърди така до края на света. Затова кимна победено на момичето, падна й на коляно и си призна.
- Признавам, че аз, Лемиан Демин, измамих, за да победя в игарта на гоненица с теб, Ариадна Нийтлоу, и се извинявам за действията си. – чародейката кимна и му отвърна със същия тържествен тон.
- Приемам извинението ти, Лем. – усмихна му се тя широко, а зачервеното й от сълзи лице засия от радост. – Можеш да станеш. – завърши тя, протягайки напред ръка. Момчето я целуна и се изправи на крака, ухилен до уши.
- А сега какво ще кажеш за едно състезание по левитация? – двете деца се засмяха и отново излязоха на широката поляна, огласявайки я със звънкия си смях...’
Ариадна се унесе, изморена от многото притеснения, които й се бяха събрали напоследък, и скоро заспа спокойно. Лем обаче не можеше да стои на едно място, затова стана тихо от леглото и започна да разглежда стаята, внимавайки да не събуди съквартирантката си. Ала въпреки желанието си, той не можа да намери нищо интересно, освен два сребърни кинжала на дъното на едно от чекмеджетата в гардероба и някаква дъбова тояга, висока колкото него. След няколкото неуспешни опита да излезе – прозорците, вратата, стените, пода и тавана просто не се чупеха, а никъде в стаята не намери тайници, механизми за отваряне и ключове – Лем се приседна на леглото и се загледа в спокойното лице на магьосницата. Още когато бяха малки деца тя винаги намираше начин да му скъса нервите, да го накара да се ядоса или смути за едно или друго, но всеки път, щом я видеше заспала, всичкия му гняв към нея си заминаваше. И въпреки доскорошното си желание да я убие, Лем се съмняваше, че щеше да има хладнокръвието да го извърши и винаги щеше да протака, особено след като бе чул слуховете, които твърдяха, че може би имало някакво развитие по случая му. Той въздъхна дълбоко, усещайки как го обзема влудяващо чувство на безсилие. Искаше нещата да са си както преди, но разбираше, че никога нямаше да може да й се извини, понеже той просто не искаше, а и не можеше да признае, че се чувства виновен за действията си. Рядко бе съжаявал за нещо, което бе извършил, и това най-често се случваше заради нея – Ариадна някак винаги успяваше да бръкне в душата му, която уж бе в ада. Лем изсумтя отново и протегна ръка, за да махне един индигов кичур от тъмното й лице, но преди да го достигне видя как магьосницата отвори сънено очи и изгледа ръката му с любопитство. Лицето на вампира си остана непроменено, докато по нейното се изписа малка усмивчица, докато очите й фокусираха протегната му ръка. Тя подаде своята и той, по навик, я пое в своята й я целуна, гледайки в очите Ариа, опитвайки се да изрази извинението си по този начин. Усмивката й се разшири и тя издърпа ръката си от неговата, кимайки към вратата. Двамата се изправиха, усещайки Тамина и Едуин да приближават стаята им. Ариадна засече погледа си с този на вампира и за миг лицето й засия със стария си блясък.
- Приемам извинението ти. – прошепна му тя и обърна погледа си към отварящата се врата, без да види сиянието, озарило за миг лицето на Лемиан.

Пет Фев 25, 2011 10:02 am

Holy Darkness

Holy Darkness

Re: Holy Darkness