13 (Тринадесет)

=1=
Началото на всичко.

Всичко започна толкова внезапно, толкова неочаквано. Бях съвсем обикновено момче, ходeх на училище, спортувах, излизах с приятели - точно както всички останали. Но на 18ият ми рожден ден всичко се промени, сякаш животът ми се обърна с главата надолу. Молех се да се събудя от този сън, който се бе превърнал в кошмар, но сякаш заспивах по-дълбоко и по-дълбоко…
Телефонът му се раззвъня в седем сутринта. Протегна ръка да го спре, но той се плъзна между пръстите му и падна в другия край на стаята, продължавайки да звъни. Раздразнен той стана, взе го и натисна зелената слушалка.
- Добро утро и на теб, Казума. – Алекс отвърна с прозявка на крещящия глас.
- Честито ти пълнолетие, брато! Поже...
- Да, да. Мерси че се обади. Ще се чуем по-късно, че трябва да се оправям.
Затваряйки телефона, Алекс осъзна че за първи път не се радва, че има рожден ден, а толкова много очакваше точно този. Все пак ставаше пълнолетен и най- накрая можеше да кара кола и куп други работи. Той хвърли телефона на леглото, отиде до стаята на сестра си и почука:
-Нами, ставай! Време е за закуска.
След това отиде към банята, напълни шепите си с вода и наплиска лицето си.
-Добро утро, Алекс! – прозя се някъде зад него сестра му.
Той вдигна поглед към огледалото, за да я види.
- Аааааа! – изкрещя момчето подскачайки назад.
- Какво стана, Алекс?
- Аз... не. Не! Нищо...!
- Сигурен ли си? – попита съмнително момичето и след като брат и кимна в знак на съгласие, тя добави: – Добре. Отивам да приготвя закуската.
Щом Нами излезе Алекс се облегна на мивката и впери поглед в огледалото. Вишнево-кефевите му очи си бяха същите, каквито са си били винаги. Но преди малко се беше случило нещо странно. Сякаш някой друг, по-различен Алекс го гледаше от огледалото. Очите му бяха изпълнени с черен цвят, без помен от бяло, а зъбите- остри като на акула. Усмивката му бе зловеща, сякаш жадуваше за кръв. „Това не може да съм бил аз!“ Той изплакна отново лицето си и отиде при сестра си.
-Готов ли си за вечерта? – тя го попита щом видя, че влиза.
Момчето сякаш не я виждаше. Дръпна си един стол и седна, гледайки с празен поглед млякото, което си стоеше на масата.
-Ехо! – тя махаше с ръка пред лицето му, – Алекс, тук ли си?
-А? – той сякаш се събуди от транс. – Какво за довечера?
-Рожденият ни ден, глупчо!
-А? – „Бях забравил“, помисли си той. – Днес ли беше?
-Алекс, сигурен ли си, че си добре? Започваш да ме плашиш!
-Съжалявам, снощи не можах да спя и съм уморен. Ще полегна за малко следобед, за да събера сили за довечера. – той се насили да се усмихне и погледна към сестра си, която го гледаше недоверчиво, сякаш искаше да продължи да го разпитва, но за щастие на Алекс, смени темата.
-Вчера излизах с Розали.
-Наистина ли? Как я накара? – вниманието на момчето бе погълнато от започващия разговор и съвсем забрави за случката преди малко.
-Никак. – тя гребна с лъжицата в купата с корнфлейкс и я поднесе към устата си. След като преглътна продължи – Дойде при мен и ми каза, че от край време си пада по мен, но не е знаела как ще реагирам на чувствата й. –тя отново загре*а с лъжицата.
Е, това беше Нами. Алекс много се радваше, че тя споделяше с него. Преди пет месеца сестра му постоянно излизаше с едно много сладко (според Алекс) момиче , но така и не се съгласи да я запознае с него. Момчето много я беше харесал и не виждаше нищо лошо в това да ходи с някоя приятелка на сестра си. Един ден той най-накрая разбра защо Нами не искаше да ги запознае. Алекс се беше прибрал по-рано от училище и завари сестра си и приятелката й да се натискат полуголи в кухнята. Момичетата доста се смутиха , но момчето се усмихна с думите „ Не се притеснявайте!“ и отиде в стаята си, оставяйки ги насаме. След тази случка Нами и Алекс си поговориха и момичето разбра, че няма за какво да се притеснява от брат си и започна да му споделя всичко.
След като закусиха отидоха да се приготвят за училище. Алекс си облече униформата и с малко гел разроши и без това рошавата си коса. Взе си чантата, очилата и телефона и отиде да чака сестра си пред входната врата. Десетина минути по-късно вече вървяха към мястото, където щяха да се срещнат с приятелите си – Казума и Хикари.
-Нямам търпение да дойде вечерта! – Алекс можеше да види блясъка в очите на сестра си– Алекс,ти не се ли радваш?
-Радвам се, – бързо излъга той, - просто съм малко нервен и недоспал.
-Оф, снощи пак ли игра WoW до късно?
Преди момчето да успее да отговори някой се метна върху сестра му и след секунда бяха на земята.
-И-и-извинявай!- Казума бързо се изправи и подаде ръка на Нами, но тя стъпи на крака без помощта му, изтупа си дрехите и му зашлеви шамар.
-Кретен!!
-Хей Алекс, Нами! – гласът на Хикари идваше някъде зад Алекс, и той се обърна да я види. – Честит рожден ден, сладурчета! – тя се приближи към рождениците и ги дари със задушаваща прегръдка.
-Благодаря!- Алекс и се усмихна и бързо се отскубна от прегръдката, погледна сестра си и забеляза, че тя сякаш не иска да пусне момичето.
-Кхъм-кхъм! Аз все още съм тук! – Казума се прокашля с ръка на бузата си, на която се бе отбелязала ръката на Нами. Той погледна очаквателно момичетата, които продължаваха да се прегръщат.
-О, не!- рожденикът гледаше притеснено часовника си. – Ще закъснеем за училище, ако не побързаме! Имаме по-малко от десет минути до началото на първия час!
Всички се зачудиха откога Алекс бе започнал да се притеснява дали ще закъснее за училище, но никой не каза нищо, защото изведнъж се бяха разбързали и като по чудо стигнаха на време до училището. Обичайните групички ученици и ученички отново ги чакаха на входа на училищния двор, но този път бяха приготвили по нещо.
-Неее! Няма ли да се откажат вече?! – Алекс чу сестра си да се оплаква до него, преди той и Казума да бъдат отвлечени от подивялата група момичета.
-Честит рожден ден, Алекс!- изпищяха в хор трийсетина момичешки гласчета.
-Моля те, приеми моя подарък! – извика едно чернокосо момиче.
-НЕ! Моят! –друго момиче избута чернокосата и заподскача пред момчетата.
-Спокойно момичета! Ще приема всички подаръци, само не се бийте, моля ви! Дайте ги на Казума, аз ще ги взема от него после. – той се усмихна на приятеля си.
-Благодаря ти! Ще се видим в час. – той помаха на втрещения Казума и започна да си проправя път през тълпата, която беше утихнала, защото момичетата се чудеха какво да правят, но бързо се осъзнаха и се нахвърлиха върху русокосия.
-Пфуу, едвам се измъкнах! – Нами бе настигнала брат си.- Оставих Хикари да се отърве от тях.
-А аз Казума. – двамата се спогледаха и се разсмяха.
-Е, предполагам, че няма да се сърдят…много. Ох, толкова много момчета, а аз не мога да спра да мисля за нея! Толкова ли е трудно човек да има това, което иска?
-Очевидно. Разбирам те напълно- заобиколен съм от толкова много момичета, а си мисля само за една. Дали не сме сбъркани?
-Това някакъв намек ли трябваше да е? – Нами гледаше брат си злобно и си пукаше кокалчетата на ръцете.
-Не, не! –Алекс ръкомахаше извинително с ръце. – Извинявай! Не това имах предвид.
Тя се усмихна на невинния му поглед и тъкмо се канеше да каже нещо, когато нечий глас я секна.
-Я! Кой дойде най-накрая!
Бяха стигнали до стълбите пред входа на сградата. На най-горното стъпало седеше чернокосо момче, което ги гледаше с гадно подобие на усмивка. Той имаше катранено черна коса и гарванови очи. Човек лесно би разбрал, че той е чужденец, съдейки по височината му. Изражението му бе ледено и надменно. С едната си ръка придържаше чантата си, което беше метнал през рамо, а другата бе в джоба на училищната му униформа.
-Алексис и неговата сестричка! – продължи чернокосият, след като никой не продума. – За мен е чест отново да се видим.- той се поклони леко, както е учтиво в Япония.
-За мен не е! – отряза го Алекс.- Не желая да си губя времето с досадни натрапници! – той и Нами го гледаха гневно право в очите.- Какво, по дяволите, правиш тук?
Останалите ученици, сякаш усетили, че става нещо, започнаха да се скупчват около тях. Явно Казума и Хикари се бяха измъкнали.
-Как какво?- чернокосият продължи без да обръща внимание на прииждащите ученици.
- Преместих се в Токио и се записах в най-елитното училище в града-това. Въпросът е, какво утрепки, като вас, правят тук? Малкото мамино момченце и сестрата курва.
Някой хвана Алекс и го задърпа назад. Той разтръска глава и разбра какво беше направил, или какво щеше да направи. Лявата му ръка стискаше вратовръзката на чернокосия, а дясната свита в юмрук бе на милиметри от лицето на натрапника, който продължаваше да гледа с ледено изражение. Ръцете на Алекс се отпуснаха, той пусна вратовръзката и свали ръце, обърна се и погледът му срещна този на Казума. За първи път, откакто се познаваха, той виждаше приятеля си толкова сериозен. Момчето забеляза, че около тях бяха разпилени подаръци, явно приятелят му ги беше пуснал, за да може да го спре. Учениците около тях бяха затаили дъх и мълчаливо наблюдаваха момчетата. Хикари стискаше голяма купчинка подаръци и местеше притеснено поглед ту към едното момче, ту към другото, а Нами продължаваше да гледа чернокосия с ненавист. С голяма мъка тя отлепи поглед от момчето и се зае да събира изпадалите подаръци. Казума и Алекс се втурнаха да й помагат, но преди това брат й се отскубна от хватката на приятеля си. След като ги събраха, Нами хвана брат си под ръка и го задърпа да влизат в сградата. Докато подминаваха момчето, предизвикало суматохата, Алекс просъска заплашително:
-Това е моята територия! Внимавай какво правиш!
Когато стигнаха до класната стая скупчиха подаръците до вратата и заеха местата си по чиновете. Учителят вече беше влязъл, но беше зает да се кара на някакво момче, което трескаво обясняваше защо няма домашна. Алексис седна и започна трескаво да рови в чантата си.
-По дяволите! Къде съм си заврял химикалката? Представяш ли си ся‘ тоя идиот да е в нашия клас? – попита той Казума, който седеше до него.
-Ето ти една химикалка,-русокосият му подаде химикалката и продължи.- Недей говори така, защото току виж си извикал дяволът!
-Май вече го извиках!- момчето тъкмо бе вдигнало глава и гледаше към бялата дъска, пред която бе застанало момчето от преди малко.
-Това е новият ви съученик- Шиниджи. Надявам се да го посрещнете топло.
След като го представи учителят му показа къде да седне.
-Извинете, господине. – Шиниджи го гледаше в очакване и след като учителят го погледна учудено той продължи.- Няма ли да е по-добре, ако седя до някой от класа, за да мога да се приобщя по-лесно?
-Това е много…
-…лоша идея! – Алекс довърши изречението на господина, но така че само Казума да го чуе.
-Защо не седнеш до…-учителят обхождаше с очи класа- Алекс?
-М-м-моля?!?!?!- ченето на момчето увисна от учудване.
-И без това отдавна искам да ви разделя вас двамата, защото само приказвате. Казума, ако обичаш, седни до Санго.
Казума събра нещата си и се премести пред жалния поглед на съученика си. Шиниджи се настани до него и го изгледа с леден поглед. Алекс се обърна напред и се премести възможно най-вляво за да е колкото се може по-далеч от новия си съученик.
„Чудесен подарък за рождения ми ден, няма що!“ – ядно си помисли той.


* * *
След часовете, които според Алекс свършиха болезнено бавно, четиримата приятели вървяха в коридора на път към изхода и коментираха изминалия ден.
-Ужас! Как можаха да го преместят до мен!- оплакваше се Алекс.
-Успокой се вече! И да се ядосваш няма да постигнеш нищо, освен да си докараш главоболие.-Нами се опитваше да го успокои.
-Няма да се успокоя, докато не го пребия! –момчето вече почти крещеше.
-Така и не разбрах откъде се познавате и защо толкова много го мразите? – Казума се чешеше глупаво по главата.
-Това момче преди години…- започна Нами, но бе прекъсната от Алекс, който не спираше да се ядосва.
-…е най-големият идиот на света, който няма друга работа, освен да прави живота ми ужасен. Не ви трябва да се занимавате с него.
-Изглеждаше готин.-изтърси Хикари, но след като видя изпепеляващите погледи на близнаците бързо си промени мнението. – Но има и много по-готини момчета от него.
Продължиха по пътя си без да заговорят повече за новодошлия, когато чуха някой да вика Алекс и се обърнаха за да видят как Шиниджи крачи към тях.
-Искам да поговорим! – заяви той стоейки на метър от момчето.
Алекс се обърна и даде знак на другите да продължават и зачака с ръце в джобовете да чуе какво има да му казва.
-Хей, брато.- момчето протегна ръка за поздрав, но след като видя че Алекс даже и не я погледна я свали и продължи. - Исках само да ти се извиня за по-рано и да ти кажа, че съм тук по работа. Не съм…
-По работа? – Алекс изсумтя, -Работата да не би да е „Как отново да съсипя живота на Алекс?“
-Не. Точно това се опитвам да ти обясня.
-Виж к‘во- това е моята територия, и ако направиш нещо, което дори и малко да не ми се понрави, ти ще бъдеш тоя, който ще страда накрая! Помни че аз не съм този, който бях при последната ни среща!
След тези думи, момчето се завъртя на пети и тръгна след приятелите си. Шиниджи се загледа за няколко секунди в гърба на Алекс, след това си изчезна.
Остатъка от деня бързо премина в приготовления за празненството. Алекс и Нами почти не разговаряха - бяха прекалено заети да почистват и да приготвят храната и напитките. Момчето не можеше да спре да мисли за събитията случили се през деня, Шиниджи се беше появил отново. Винаги когато той беше наоколо се случваха странни неща. Алекс с мъка си спомни за онези години, когато все още живееше в Лондон. Не! Той разтръска глава. Това бе последното нещо, за което искаше да мисли в момента. Изправи се, незнайно защо беше седнал,и се запъти към вратата. Трябваше да каже на сестра си, че горе всичко е готово, но изведнъж припадна.
Когато се събуди вече беше тъмно. Момчето лежеше по гръб на земята и гледаше звездите. Звезди? Той се изправи и се огледа глупаво. Къде ли беше? Спомняше си съвсем ясно, че беше в стаята си. Колко ли време беше лежал там? Не, въпросът беше - как бе попаднал на това място? Отново се огледа и видя светлинка в далечината, тръгна към нея с надеждата да успее да се прибере. Имаше чувството че бе вървял с часове, когато най-накрая достигна светлинката. Тя се носеше над тревата като миниатюрно слънце. Тялото на Алекс сякаш се движеше само. Той видя как ръката му се протяга и докосва светещият обект. Няколко секунди по-късно момчето отново се намираше в стаята си.
-Какво по дяволите?! - не можеше да разбере какво става.
Музиката, звучаща някъде от долу, му подсказа, че купонът вече беше започнал. Момчето се погледна в огледалото, очаквайки да се види кален и прашасал, но за негова изненада отражението му бе изящно чисто и го гледаше глупаво изражение. Внезапно огледалния образ пъхна ръцете си в джобовете на дънките и рече:
-К‘во ме гледаш с тая тъпа физиономия? Само с гледане по-хубав няма да стана! Айде изчезвай, че гостите ти те чакат долу! А, за малко да забравя – внимавай какво ще правиш тази вечер!
След това той млъкна и отпусна ръцете си, точно както оригиналът му и Алекс отново гледаше неподвижното си отражение, което продължаваше да го гледа глупаво. Момчето разтръска глава.
-Сигурно ми се привижда! Играя прекалено много WoW и виждам разни неща. Преуморен съм, затова и съм припаднал. - помисли си той.
Рожденикът разтри очите си с ръка, пооправи пак малко косата си и слезе долу, където беше посрещнат от радостни викове:
-Алееееееекс!!!
Гостите му го гледаха весело и някой от тях явно бе вдигнал тост в негова чест, защото всички вдигнаха чаши над главите си и казаха в хор „За Алекс!“. Момчето се усмихна и затърси с поглед сестра си. Видя две големи маси, едната отрупана с храна, а другата-с подаръци. Навсякъде имаше танцуващи хора, повечето от които вече бяха пийнали доста, а някои от тях се бяха усамотили, с някое момиче или момче, в някое кресло. Нами се беше облегнала на плота до Казума и Хикари и обсъждаха нещо. Алекс се зарадва, че най-накрая откри приятелите си и се запъти към тях, за да им разкаже какво е станало. Момчето направи няколко крачки и се спря като закован на няколко метра от входната врата. Нещо странно бе привлякло вниманието му. Някакво странно желание, желание, което бе непознато за него. Той погледна към ръцете си, за да види как треперят. Вдигна отново поглед и тогава усети, че музиката беше спряла и хората утихнали го гледаха. Момчето погледна отново към вратата и сякаш я отвори само с поглед, тя се откачи от пантите си и изхвърча на някъде. Алекс действаше без да мисли, подтикнат от невидима сила. Той излезе от къщата и се запъти към близката горичка (със 1 сърничка xD ). Беше тихо и тъмно. Единствено чуваше собствените си стъпки, които бяха внимателни и леки. Движеше се все едно е някакъв хищник дебнещ плячката си. Тогава я чу и нея, усети нейната невинност и чистота. Желанието се засили. Искаше да я намери, да я улови и да я разкъса. Но не знаеше какво точно търси. Продължи да върви и навлизаше все по-навътре в тъмнината на гората. Чуваше я все по-ясно, подушваше я и усещаше присъствието й, виждаше я със сетивата си, но не я намираше. Покатери се на едно дърво, с грациозни и плавни движения като на котка. Когато стигна достатъчно високо, че да може да вижда спокойно, се огледа и я видя. Без да се замисля скочи от дървото по посока на плячката си й полетя. За миг момчето се зачуди какво става, но мислите му бързо премениха посоката си, защото той тъкмо се бе стоварил върху жертвата си. Няколко секунди по-късно Алекс се изправи и започна да оглежда съществото, което бе убил. На земята лежеше неподвижното тяло на жена, най-красивата, която той някога бе виждал. Красотата й не бе помрачена дори и след така грозната и смърт. Очите й бяха широко отворени, по лицето й бе изписан ужас, красивата й сребриста коса – разрошена и разпиляна по земята, а бялата мантия, която покриваше тялото й-пропита с кръв. Момчето стоеше изправено и гледаше красивото тяло, а в ръцете си стискаше две чисто бели криле...

=2=
Време е да дойдеш с нас!