^^ коментари ^^ Любовта е болка...

Тя прибираше косата си, оглеждаше критично отражението си и пееше. И то в съзвучие, Естествено не в съзвучие с отражението си, защото по-добна героиня рано или късно започва да изпъл-нява дуети със синигерчета и други горски песно пойци, а накрая не може да й помогне нищо освен огнехвъргачка.
Просто пееше в съзвучие със себе си. Разсееше ли се, това я сполетяваше все по-често напоследък. Гласецът на Пердита беше пискливичък, но тя се инатеше и желаеше да участва в пеенето.
Според хората, които са склонни към нехайна жестокост, у всяко дебело момиче имало по едно кльощаво момиче и купчини шоколад. Пердита беше кльощавото момиче у Агнес.
Не би могла да обясни как точно се сдоби с невидимата си спътничка. От майка си знаеше, че като малка е имала навика да стоварва вината за произшествия и загадки като изчезването на купичка сметана или счупването на любима кана върху „другото момиченце“.
Едва сега осъзнаваше, че угаждането на такива навици не е най-сполучливото хрумване, когато противно на желанията си имаш и природна дарба за вещерство. Въображаемата приятелка просто порасна заедно с нея и не поиска да се махне, затова пък се превърна в сериозна тегоба.
Агнес никак не обичаше Пердита, която беше суетна, себична и злобна. На свой ред Пердита мразеше принудата да се свира в Агнес, защото я смяташе за тлъста, нескопосана, мекошава топка лой, която хората биха тъпкали неуморно, ако не беше толкова величаво стръмна.
Агнес си внушаваше, че само е измислила името Пердита като удобен етикет за всички мисли и копнежи, които не би трябвало да си позволява, за неприятния мъничък коментатор, сгушил се до ухото на всекиго от нас, за да се присмива. Но понякога се чудеше дали всъщност Пердита не е измислила Агнес, за да има с кого да се гаври.
Агнес предпочиташе да се подчинява на правилата. Пердита — не. Тя незнайно защо смяташе погазването на правилата за свежарско. Агнес беше убедена, че в спазването на правила от рода на „Не падай в тази яма с отровни змии“ има несъмнен смисъл. А Пердита например се придържаше към мнението, че добрите обноски при хранене са тъпо потисничество на духа. Агнес обаче не искаше да бъде пръскана в очите от парченца зеле, сдъвкани от съседа по маса.
Пердита вярваше, че шапката на вещицата е могъш символ на авторитет и влияние. Агнес клонеше към представата, че тантурестите момичета не бива да носят островъркн шапки, особено ако са облечени в черно. Струваше й се, че някой е нахлупил на главата й обърнат надолу сладолед. За жалост и Агнес, и Пердита имаха право. Островърхата шапка носеше със себе си голямо влияние в планините Овнерог. Хората говореха с шапките, а не толкова с жените, които ги носеха. И закъсаха ли сериозно, отиваха при вещица*.
[* Често за да се примолят: „Ама спри най-после да ме тормозиш!“]
Черното също беше задължително. Пердита си падаше по черното. Според нея този цвят беше „направо жесток“. Според Агнес обаче черното не подхождаше на онези, които са излишно надарени откъм обиколка на талията… Пък и „направо жесток“ е тъпанарски израз, любим на хора с мозък, който се побира в чаена лъжичка.
Маграт Чеснова не бе носила черно, нито пък й хрумваше да изрече „свежарско“ или „жестоко“.

Все пак с нея се отнасяха почтително дори онези, които я помнеха от времето преди да е заслужила шапката си. Общо взето, правеха й път, макар че това се случваше бездруго, ако Агнес се устремеше нанякъде с пълна пара.
— Добър вечер, госпожице…
Тя се озърна към Дървеняааау, натруфен с парадната си униформа.
Беше важно да не се усмихва в такива моменти, затова Агнес накара лицето си да се вдърви и се постара да не чува безмълвния истеричен кикот на Пердита.
Бе зървала понякога соколаря край някоя гора или по стръмните ливади. Обикновено се бореше с поверените му птици, които го нападаха за развлечение, а Крал Хенри го вдигаше над земята и го пускаше с надеждата, че той е някаква огромна костенурка.
Не че беше неспособен соколар. Другите хора в Ланкър, които отглеждаха хищни птици, го смятаха за един от най-добрите в околните планини, може би заради пълната му отдаденост на занаята. Само че дресираше всяка перната малка ма-шинка за убийства толкова успешно, че тя се изкушаваше неустоимо да опита първо него на вкус.