ИРИС (DTB/VK)

Здравейте. Започнах да пиша този фик миналата седмица и това, което ме подтикна да го напиша беше едно просто въвличане в историята на DARKER THAN BLACK. Един от героите ми е взет от Vampire knight - Зеро, но нито той, нито останалите герои са си останали такива каквито в анимето. Това ще рече, че Зеро НЕ е вампир и другите не са такива каквито са представени в анимето и мангата! Това беше един важен въпрос, който трябваше да изясня, за да избегна по-нататъшни недоразумения. :)) Това е за сега, ако имате въпроси можете свободно да ми ги зададете или на ЛС :)







- Зеро, ей, Зеро. – Тихият глас се изви, стигайки до ушите на спящото момче, което лежеше на старото, увиснало от тежестта му легло в стаята си. Прозорецът беше отворен, а шумът от главната улица навлизаше в малкото помещение. Изведнъж, той отвори очите си и погледна седящото до него момиче, което се бе загледало в извехтелия часовник закачен на стената. Ръцете й бяха силно притиснати една в друга, а роклята й беше изцапана с червена течност.
- Отново ли? – Момчето хвана ръката й, сядайки до нея и обърна внимателно главата й към него, така че тя да го погледне. – Защо не каза на мама? Защо винаги идваш при мен, когато се случва?
- Аз... изплаших се Зеро. – Тя го гледаше с тъжен поглед, от който той изтръпна.
- Ин, трябва да се научиш сама. Аз няма да съм вечно с теб. – Зеро пусна ръката й, ставайки от леглото. – Това е последния път, в който ти помагам за това! – Той повиши тона си, надявайки се да й покаже, че той все пак е момче и това не е негово задължение.
Зеро влезе в банята и отвори първия шкаф, взимайки от него лилав пакет. После се върна в стаята и го хвърли към момичето.
- Ето. И повече не ме търси за проблемите си, защото това не ме засяга.
- Благодаря ти. – Ин стана от леглото, вземайки пакета. – Утре тя ще дойде. Приготви се. - След като каза това сестра му излезе, оставяйки момчето с объркан поглед. Той винаги разбираше какво му казваше тя, дори и използвайки малко думи, но сега... сега той нямаше представа за какво говореше.
Зеро погледна към прозореца. Луната бе в последната си фаза, светеща с изкуствената си студена светлина, такава че да разбереш истинското отвъд възможностите, които можеш да видиш. Той се замисли. Имаше много въпроси, които винаги си задаваше, но никога не можеше да си отговори. Може би сега щеше да успее да отговори поне на един – Какъв човек беше той беше в действителност?...

/ един час по-късно /

- Зеро. Зеро! – Момчето излезе бавно от стаята си и тръгна към кухнята, откъдето чуваше, че майка му го вика. – Зеро, миличък, може ли да направиш вечерята докато свърша с работата? Днес имах много натоварен ден и не можех да свърша всичко на време, а утре трябва да предам доклада. Мога ли да разчитам още веднъж на прекрасния си син? – Зеро погледна майка си с отчайващ поглед, от който тя разбра, че той се е съгласил и бързо го целуна по бузата. – И моля те, кажи на сестра си да слезе, за да прибере прането отвън.
- Ще й кажа.
- Ти си най-добрия син, който една майка би желала да има. Обичам те. – Зеро само кимна и отново се качи горе, отивайки към стаята на Ин. Той почука тихо, но не получи отговор. След това почука по-настоятелно, но отново никой не отговори.
- Ин, влизам. – В стаята беше тъмно и завесите не бяха спуснати, а от банята се чуваше тропотът на водата. – В банята ли си? – Отново нямаше отговор, но той знаеше, че тя не обичаше да говори много. Внимателно изгледа всичко в стаята, установявайки, че беше добре подредена и чиста. После усети мирисът на цветя, който идваше от вазата на масата. Зеро отиде до нея, виждайки, че там имаше бележка. Той я погледна, но не можеше да разбере значението, което бе запечатано от него чрез руския език – „Деревья зацвели, а в тебе еще не улыбнулся наша любви.” Той погледна отново цветята, разбирайки, че малката му сестра има любим, който може би я прави щастлива, карайки я да се усмихва – това, което той не можеше да направи никога. Мисълта за това, че някой краде усмивката на сесричката му, го прониза дълбоко, карайки го да скъса листчето. То се разпиля на пода, оставайки само с разделените думи по отделните си части. Зеро преглътна тежко. После тръгна към прозореца, за да дръпне тъмните завеси, когато усети, че вратата на банята се беше отворила. Той мигновенно се обърна, виждайки това, от което най-много се страхуваше. Гледката, която се разкри пред него бе шокираща. Ин беше облегната на вратата, а в ръцете си държеше малко стъклено бурканче. Водата бе приляла от ваната и целият под беше мокър. Момичето кървеше отдолу, а белият й потник беше целият раздърпан и мокър.
- Ин, какво е станало? – Зеро веднага отиде до полумъртвата си сестра, която дори нямаше сили да диша. – Какво си направила? Ин! – Гласът му ехтеше в ушите й, но тя беше в несвяст и не разбираше нищо от това, което чуваше.
Тогава Зеро усети, че водата беше студена и веднага отиде да спре кранчето. Последният звук, който Ин успя да долови, бе притъпеното му изскърцване. Тялото й безпомощно се отпусна на пода, а главата й застана в неудобно положение, извъртяна надолу. Краката й се бяха свили към тялото, в опит да се стопли, а кръвта й все още багреше водата около нея . Умът й бе потънал дълбоко от живия свят и единственото нещо, което показваше, че е жива бе тихото й неравномерно дишане. Зеро я беше сложил на леглото и свалеше мокрия й потник. Това, което той виждаше беше просто тялото на сестра му, която никога не би приел като жена, защото той все още виждаше малкото безпомощно дете, което играеше отдалечено от другите; детето, на което никой не обръщаше внимание и бе пречка за всичко, но просто дете.
Той бе неин по-голям батко и винаги би се грижел за нея, дори и ако отричаше. Връзката му с нея беше много по-голяма и от майчината, която те притежаваха към жената, дарила ги с живот и обич. Те бяха неразделни, дори и да не го показаваха; те се разбираха, дори и да се караха; те се обичаха, дори и да не си го казваха. Те бяха обикновенни брат и сестра, но наистина необиконовенно щастливи заедно...
- Ин! Чуваш ли ме? Ин! – Топлия глас на брат й бе заглъхнал и тя чуваше само високите извивки, които накъсано излизаха от красивите му устни. Тя си ги спомняше, дори мирисът и вкуса им, когато ги опитваше. Само братска целувка, но такава, че тя стана зависима от него. Рисуваше спомените в мислите си и си представяше него. Той беше част от нея и тя никога не би го отхвърлила от душата и сърцето си. – Ин! Събуди се! Отговори! Ин! – Тя усети как той я държеше и внимателно побутваше главата й. Искаше да отвори очи, но те не й се подчиняваха. Чуваше гласа му и желанието й да го види бе повече от голямо. Тялото й гореше. Бузите й бяха обагрени в светлия нюанс на червеното, а устните й бяха присъхнали.
Изведнъж, тя раздвижи леко ръката си и бавно разтвори очи. Погледна към него тъжно, но така, че той разбра, че тя му се извинява. Толкова силна бе връзката им, че те се разбираха с очите, а и с душата си. Говориха си.
- Ин! Добре ли си? – Зеро погледна разтревожено сестра си, но тя не издаваше и звук, а просто се бе средоточила да гледа в очите му. После тя сложи ръката си върху неговата, за да разбере, че е добре и да не я пита повече нищо.
Тялото й бе повито в чершаф, а кръфта вече беше изцапала своята част. Зеро все още бе неспокоен, затова потърси шишенцето, което по-рано видя в ръцете й. Ин не се притесняваше как ще реагира той или какво ще й каже, защото знаеше, че това, което бе направила вече, нямаше как да се върне.
Зеро намери стъкленото бурканче, разбирайки, че сестра му е поела всичкото съдържание. Лекарството бе съвсем обикновенно, но наистина много опасно, взето в големи количества. На етикета беше поставен един прост надпис за хапчета против менструални болки, но и такива, от които тя несъмнено бе пострадала.
- От къде ги взе? Ин! Какво си направила? Знаеш много добре, че си алергична към една от съставките му! Защо, по дяволите, не ме помоли да ти помогна?! – Ядът на Зеро рязко се покачи, стряскайки момичето, което наистина гледаше средоточено в очите на брат си, за да намери искрицата, която се появяваше, когато бяха малки. Искрицата, която показваше, че той й обръщаше внимание и й помагаше.
- Ти каза да се грижа сама за проблемите си и да не те моля вечно за помощ. Ти не искаше. – Зеро потръпна. Нима всичко това е станало заради него? Защото не е искал повече да й помага и тя да го остави на мира; защото той се бе променил?... Нещо го нарани, там, вътре. Очите му не можеха да приемат тази Ин, която лежеше пред него. Не можеха, защото никога не бяха я виждали така.
- Ин. Аз ли те нараних? – Момичето се усмихна нежно и после потръпна сухите си устни. Затвори очи и след това колебливо ги отвори отново.
- Не. – Ин отговори просто. – Не си виновен ти, батко. Болеше ме, а болката не спря, когато взех първото хапче. От там последва второ, трето... и така, докато осъзнах, че съм изпила всичките. Знаех, че ще забавя реакцията им, ако се потопя в студена вода и може би вие ще успеете да ми помогнете. Да ми помогнеш ти, Зеро... Но ти не дойде, а аз имах голяма нужда от теб. За втори път ти не беше дошъл да ми помогнеш. А помниш ли, когато обеща, че винаги ще бъдеш до мен и ще ме пазиш? Забрави ли? Тогава ти ме остави сама за първи път. Аз помня.