Сблъсъкът между огън и лед - fantastic fic oneshot

Този фик е написан от още преди месец и в момента замислям завръщането ми във фиковете със oneshot, който още не съм решила, дали ще го продължавам, но мисля, че ще ви хареса, защото ще бъде посветен на любимите ми хора Надявам се този да ви хареса

Някъде там, отвъд представите ни е съществувал свят, който отдавна е изчезнал. Дереста- планета, която е била разрушена от алчността. Преди повече от хиляда светлинни години планетата е била разделена на две кралства: Темпоа и Пресела. Властващите над кралствата били братя и баща им решил да раздели владенията си между синовете си. Те се казвали: Терелий- крал на Темпоа и Пресеан- владетел на Пресела. Нека ви разкажа за планетата и нейният край. В Дереста всичко беше красиво и приказно. Дърветата бяха големи, а листата им изрисувани в различни цветове. Плодовете им- сочни и вкусни, а покрай тях летяха малки същества, които приличаха на момиченца. Те се наричаха Рохени... Рохените имаха магични сили и затова, когато видеха някой от населението, изчезваха мигновено от погледът му. Когато мистичните същества летяха, от крилата им излизаха балончетата, които се оцветяваха в красиви нюанси, заради светлината. Те живееха в езера, които бяха заобиколени от дървета. Огромни птици се рееха във въздуха и дебнеха плячка, за да се превърне в тяхна храна. Наричаха се морони, а на земята се движеха високи и страшни същества, които наподобяваха динозаври. С масивни тела, дълги вратове и остри нокти- Депери. Някои от тях можеха да летят, но се хранеха с листата на дърветата или зелената трева, затова жителите на планетата не се страхуваха от тях. Живеещите там наподобяваха обикновените хора- с крака и ръце, но кожата им беше синьо- зеленикава. Ушите им по- големи, а очите по- дръпнати нагоре от на един човек. Косите им бяха дълги, дори и на мъжките индивиди. Селата на Дересанците се намираха дълбоко в горите, а къщите им издълбани върху скалите. Единствено палата на владетелят на кралството беше построен на висока скала. Вътре в него живееха войните му и пазителите на мира. Докато двамата крале бяха малки, живота им бе мирен и спокоен. Разбираха се и всеки ден правеха номера, за да вбесяват баща си, но тогава не осъзнаваха какви щяха да бъдат техните задължения за в бъдеще. Всеки член на кралското семейство имаше магически способности, защото, когато се родеше дете в тогавашното Дересанско кралство, рохените го благославяха и му прехвърляха част от силите си. На планетата имаше едно проклятие, дадено от вселената: "На кралят ще му се ражда по един син"... Така и беше, докато на последният крал не му се родиха двама сина. Всички празнуваха и мислеха, че проклятието беше развалено, а щастието и мирът щяха да бъдат двойно повече... Но все още не знаеха, че тяхната радост щеше да доведе до разрушението на планетата и краят на съществуването й... С годините двамата братя разбраха за силите си и започнаха да се съравновават, но по- добър беше Пресеан, отколкото брат му. Винаги той побеждаваше и Терелий го мразеше за това. Когато настъпи часът Дересанският крал да изчезне във вселената, той раздели планетата на две и за владетели провъзгласи синовете си, но това бе неговата грешка. На Пресеан се падна часта, в която земята беше по- плодородна и богата на минерали. Оттук започна завистта и омразата на Терелий. Искаше всичко, което притежаваше брат му и господство над цялата планета. Обяви война на кралството Пресела и двамата подготвиха войските си. Викове, крясъци на птици и животни се разнасяха из горите, а обикновените жители се криеха в леговищата си. Когато войниците бяха готови и облечени за война, потеглиха с господарите си към поляната на справедливостта. Това място беше средата на планетата и делеше двете кралства. На зелената и свежа трева стъпиха Терелий и Пресеан. Гледаха се, а омразата от Темпоанският владетел извираше и жадуваше за проливане на кръв. Копнееше да види брат си мъртъв и владенията му да станат негови. Едни от войниците бяха седнали върху великанските същества, а останалите кръжяха във въздуха и бяха готови за атака.
- Защо не се откажеш от капризът си, Терелий?- спокойно запита Пресеан. за да вразуми брат си. Не искаше да се пролива невинна кръв, заради алчността, която бе обзела собствената му кръв. Дяволски смях достигна до него и се сблъска с лицето му.
- Никога няма да се откажа да те видя как се гърчиш и умираш, мой мили братко.- отново се засмя Терелий, а пресеанският владетел смръщи вежди.
- Добре, тогава ще трябва да те убия, за да може да спася хората си.- каза той и в гласът му имаше решителност и непоколебимост. Усмивката не се махаше от перфектното ледено лице на Терелий, а очите му си променяха цвета и почервеняваха. Кръвта навлизаше в тях и копнееше за смърт.
- Не бъди толкова сигурен... Мина доста време, откакто бяхме деца и ме побеждаваше, Пресеан.- хвана здраво въжето, което беше вързано за устата на депера и го опъна назад. великанското същество усети болката и веднага се изстреля напред. Брат му направи същото, като и двамата извикаха в един глас.
- Атака! - Атака!
Войниците завикаха и се втурнаха със своите депери към противниците си. Бойните птици се спуснаха към земята, а клюновете им се отвориха и от тях заизлизаха сини огнени стрели. Деперите се сблъскваха един в друг и падаха на земята. Когато двамата владетели достигнаха един до друг, хванаха се и взаимно се събориха на земята. Изправиха се, вгледаха се в очите и едновременно извикаха.
- Темпоа! - Пресел!
Около тях силен вятър се завихри и все едно фуния искаше да засмучи всичко заобикалящо ги. В ръцете на владетелите се появиха два различни по цвят и форма мечове. На Пресеан беше червен, а на Терелий- мрачно сив. Единствено членовете на кралското семейство носеха меч, защото без него не можеха да използват изцяло силите си и да се защитават... По- малкият брат вдигна оръжието си и се затича към Пресеан, викайки подивяло и прежадняло за кръв.
- Умри, Пресеан!- владетелят на Пресела замахна и мечовете им се кръстосаха, а от всеки един излизаха искри.
- Защо толкова много ме мразиш?- с тъга в гласът си запита Пресеан, защото за миг си беше спомнил детските им години.
- Защото ,ти, винаги беше по- добрият и обичаният от всички, а аз...- стисна зъби, а очите му искаха да унищожат цялата планета. Толкова много омраза имаше в него, а горещата лава изпепеляваше всеки щастлив спомен с брат му.- ... аз бях отритнатият и вечно сравняван с теб... Затова, ако ти умреш, ще бъда свободен от това мое проклятие, което животът ми е дал.- дръпна назад ръката си и освободи меча си. - Нека видим кой е по- добрият от двамата, мили мой братко.- вдигна оръжието си над главата и го завъртя в кръг.
- Ти, който си заченат от злото и роден в дълбините на тъмнината. Ти, който унищожаваш всеки свой враг и си слят с моята кръв... Излез Дерол!- моментално се чуха подобни заклинания.
- Ти, който излетя от кладенеца на добротата и се рееш свободно из небесата. Ти, който носиш върху плещите си съдбата ми... Излез Реймар!- Изведнъж земята под владетелите започна да се разтваря и да се разделя на две. От дълбините й се изстреляха два огромни феникса. Реймар беше огнен феникс и свързан с кръвен договор с Пресеан, а Дерол- леден и принадлежеше на силите на Терелий. Всичко се разтресе, а армията с деперите се разпръсна. Някои от тях западаха в цепнатината, а останалите започнаха да бягат, отстъпвайки от бойното поле. Единствено вечните съперници бяха останали и нямаше да се откажат, докато Дереста принадлежеше на един крал. Вдигнаха ръце, държейки мечовете си и ги посочиха един към друг. Веднага след това около тях се появи безцветен кръгъл щит. Из въздухът над двамата братя кръжаха божествените птици и нетърпеливо очакваха заповедите за нападение от повелителите си.
- Давай, Дерол.- зловещо извика Терелий и леденият феникс се спусна напред и сви криле. След секунда ги разпери и от тях се изтреляха замръзнали висулки. Реймар не предприемаше действие, а спокойно летеше. Лека и заядлива усмивка се появи върху лицето на Пресеан.
- Така и не се научи, Терелий.- вдигна ръка над главата си, сви пръсти, като остави показалецът и средния изпънати. Замахна и заповяда.
- Реймар!- птицата отлично беше свързана с мислите на господарят си. Затова разпери крила и полетя напред към съперникът си. Изпод клюнът на Реймар излезе огромна и мощна топка огън и се отправи към Дерол, като за секунди ледената атака беше унищожена. Фениксът на владетелят на Темпоа залитна настрани и бе избегнал нападението.
- Ако мислиш, че с такава слаба магия ще можеш да ме убиеш, то, тогава ще намериш смъртта си Терелий.- засмя се Пресеан, а тялото на малкият му брат гореше цялото. Както преди му се подиграваше и унижаваше.
- Не ме подценявай, братко.- успокои лицето си, за да не можеше да забележи съперникът му слабостта и омразата, която показваше в момента.
- Унищожителна атака.- извика Терелий и Дерол започна да се върти бъро, като около него синя енергия се завърташе изстрелваше ледени кинжали към повелителят на огъня.
- Вече сме сериозни.- едва се извиха устните на Пресеан.- Запали крилата си Реймар и изпепели това, което не е достойно да живее.- цялото тяло на феникса се възпламени и се спусна към виелицата, която не спираше да изпраща към краля смъртоносни оръжия. Ледените кинжали се стопяваха и капки вода падаха върху разцепената земя. Както кралят на Дереста беше разпределил планетата на две, така синовете му седяха един срещу друг върху земите си и се опитваха да ги опазят. Ако единият спечелеше, щеше да вземе другото кралство, а владетелят му щеше да се срещне със смъртта лице в лице. Не можеха да позволят да загубят живота си, защото той беше скъп за тях. Когато Реймар достигна до ледената сила на съперникът си, шмугна се във виелицата и се долепи додругият феникс. За част от секундата започна да изсмуква силите му, а кръгът да се смалява, докато не изчезна напълно. Виждаха се как пламъците разтопяваха леденото тяло на Дерол и го превръщаха в пепел. Когато и последната част беше изгорена, черният прах, който бе останал от феникса на повелителят на леда, запада надолу и образуваше тъмна купчинка в краката на Терелий. Той стоеше и не вярваше на очите си. Как беше възможно това? Какво се бе случило? Неговата сила беше по- слаба от на брат му... Иведнъж усети болка, олуля се и падна на колене, държейки се за гърдите. Силата му беше отслабнала, но имаше достатъчно в себе си, за да унищожи поне планетата, ако не можеше брат си. Нямаше да се откаже от целта си, която си бе поставил... Беше прекалено късно за връщане назад. Ако случайно покажеше слабост, щеше да потвърди думите на по- големият си брат и трябваше да призная, че е по- слаб от него... Хвана меча си и го стисна силно с ръка. Прехапа устна, а очите му излъчваха непоколебимост и бяха готови да се срещнат с тъмнината. Положи крак и бавно се изправи. Пое дълбоко въздух и вдиша ароматът, който се носеше от вкусните и сочни плодове. До слухът му достигна румоленето на водата в езерата и омайващите песни на рохените. Всичко това му напомняше за времената, в които населението на Дереста живееше спокойно и в мир, но това се беше променило, когато двамата принца бяха разбрали за дарените им сили... Погледът му се стрелна и се срещна с този на брат му. Очите им трептяха от неизвестното и от това, което ги очакваше за в бъдеще. Внезапно върху красивото лице на кралят на Темпоа се появи лека усмивка.
- Спомняш ли си, братко...- направи пауза, засмя се звучно и продължи.- ... как правехме номера, за да вбесим татко... Как дебнехме рохените и ги плашехме, а те после ни отмъщаваха...- очите на Пресеан потрепнаха. Какво ставаше? Защо брат му говореше за това с толкова болка и носталгия в гласът си?
- Терелийй?- объркването беше обзело тялото на кралят на Пресела.
- Ти винаги поемаше вината, за всичките ми пакости, които правех и ме закриляше, защото бях слаб и не можех да се изправя пред страхът си...- очите му придобиха червеникави отенъци и се бяха променили толкова бързо, колкото и емоциите му.- ... но това беше преди, големи ми братко. Вече не ме е страх!- тонът му се забиваше в тялото на брат му демонично, карайки го да трепери. Пресеан се стегна и стисна здраво мечът, очаквайки атаката на съперникът си, защото точно такива бяха те сега. За момент си беше помислил, че чудо се бе случило, но такива неща не съществуваха. Терелий запоследен път погледна в очите на повелителят на огъня и се затича към него с меч пред тялото си. Същото направи и противникът му. Двамата се приближаваха един към друг, а остриетата им на мечовете им жадуваха да се насладят на плътта им. Крачка след крачка, секунда след секунда... Изведнъж двамата братя усетиха пронизваща болка в гърдите си, очите им се вглеждаха, а синята им кръв капеше и оцветяваше земята, попивайки зеленикаво- кафявата пръст. От телата им изригнаха силата, която беше в тях. Синьото и червеното се смесваха и образуваха нюанси на красив лилав цвят. Около тях се заформи виолетов кръг.
- Терелий, недей!- извика едва Пресеан, като се мъчеше да успокои и премахне силата си, но това така и не ставаше. Пробождането на мечовете им беше освободило напълно силите им и те нямаха контрол над тях.
- Щом ще умра, братко...- очите на Терелий бяха придобили кърваво червен цвят.- ... то, тогава ще взема със себе си теб и планетата.- парченца от кожата му започнаха да се отделят от лицето му, а зениците да се разширяват. Виолетовият кръг се разпространяваше все повече и повече. Щом се допреше до нещо го унищожаваше моментално. Очите на Пресеан се затваряха бавно, а брат му го наблюдаваше полу- мъртъв и върху лицето му имаше широка усмивка. В този момент от устата на Терелий излезе синята кръв и обля устните му. Няколко капки закапаха и веднага изчезваха, заради мощното въртене на кръга. Смесицата на силите им не спираше да обхваща и да убива всичко на планетата. Преди Пресеан да затвори очи напълно, погледът му обиколи природата, която го заобикаляше. Виждаше как красивите и омайни цветя повяхваха; прошарените листа се откъсваха и изчезваха, а клоните на дърветата се пречупваха на парчетата, вятърът ги отвяваше и разпиляваше по земята; водата се бунтуваше, излизаше от коритата си и заливаше всичко. Рохените със сетни сили се опитваха да укротят стихията, която се беше образувала, но не можеха, защото те черпеха сили от природата и живота в нея, нощом тя бе мъртва, малките същества бяха безсилни. Водата не спираше да залива и първите погубени бяха похенчетата, а после и населението на планетата. От цепнатините, които бяха образували силите на двамата владетели се разцепваха на хиляди отвори и почвата, камъните и скалите се рушаха, падайки към нищото. Всичко беше разрушено, а живите същества вече бяха мъртви. Във вселената се носех парчета от Дереста, а някои по- малки от тях изчезваха мигновенно. На последното парче от планетата седяха братята, защитени от силите си... В очите на Пресеан се появиха няколко капки.
- Съжалявам, татко... Не можах да предотвратя тази война... Не можах да спася планетата от погром.- едва сега сълзите западаха по бузите му, а клепачите му се затвориха завинаги.
Лилавият кръг на мига изчезна, а последната земя започна да се руши и след секунда парчетата от нея плуваха по безкрайната тъмнина. Телата на вечните съперници и кръвни братя се запалиха, заради атмосферата и се превърнаха в пепел... Така Дереста изчезна от Вселената, а красотата на нея се превърна в празно черно петно. Нямаше ги цветните листа, приказните езера и рохенчетата, които така весело и щастливо танцуваха около тях; нямаше го населението, което се трудеше усилено и живееше в мир. Всичкото това го нямаше, заради омразата и алчността. Тези чувства, които винаги погубват щастието и живота на този свят.