Реквием в синьо

Пролог

Зелено
Нищо не е такова каквото изглежда


През оня октомврийски следобед валеше дъжд. Вятъра крадеше листата на дърветата. Хвърляше ги на невидимите си криле и ги носеше далеч от родните им места. Гръмотевиците гъделичкаха земята и бурята беше в разгара си. Тя носеше със себе си онова подтискащо настроение, в което изпадат хората когато губят почва под краката си.
В същия този мрачен следобед една нежна усмивка и две искрящи очи заместваха топлината и светлината носени от Слънцето. Този лъч надежда носеше името Акира Шуи. Тя беше жизнено момиче на не повече от 21 години. Изпълнена с мечти за бъдещето и розови дни. Имаше дълга черна коса и плътни, прекрасно оформени устни. Тялото и беше атлетично, беше в разцвета не силите си. Искрящите и кафяви очи се взираха в пътя. Спокойно караше към новия си дом. За нея този мрачен ден беше началото на новия и живот. Едно съвсем ново приключени и предстоеше.
Когато спря пред голямата стара къща пред нея имаше голяма градина, в която някога са били съдени рози, но от тях сега нямаше следи. Акира застана пред желязна врата стигаща до кръста и. Вратата беше инкрустирана с разцъфнали лилии, върху които времето беше оставило белезите си. Ръждата се бе просмукала във всяка прецизно изработена извивка. Тя се усмихна топло. Посрещаха я любимите и цветя по-прекрасно не можеше да стане. Само трябваше да стегне къщата. Още от сега бе решила сама да направи ремонта искаше нещо да я свързва с това място, за да може по-късно да го нарече дом. Изкара връзка със стари ключове от чантата си и с уверени движения отключи. Със смели крачки стъпи в новото си владение. Погледа и шареше навсякъде в опит да погълне всеки сантиметър от градината и къщата. Като че дори липсата на слънце и проливния дъжд не можеше да я докосне. Прогизнала с размазан грим бе застанала пред едно от онези призрачни места, от които малки деца се страхуваха. Щастлива бе! Както всяко начало и това щеше да бъде трудно, но бе убедена, че един ден ще си спомня за този момент с усмивка. Може би щеше да го разказва на внуците или децата си. Дори мокрите и кости лъхаха на оптимизъм. Просто бе от онези хора, които винаги виждаха чашата наполовина пълна. Акира отключи входната врата и направи първите си крачки из мястото, което скоро щеше да нарича дом.
Мрака, които обгради сетивата и бе заменен от специфичния мирис на старите къщи. Някаква смесица от мухъл, влага и застоял въздух. Едва ли имаше точно наименование, а ако имаше тя не го знаеше.
Влажна дървесина, скърцащ под и капеше покрив. Обходи дългия коридор с поглед и присви устни размишлявайки над нещо. Тя направи няколко крачки и заключи вратата. Това не беше нейното начало. В понеделник щяха да дойдат майсторите и тогава щеше да реши какво да прави. Реши да се сдобие с топла вана и меко легло от един хотел в близкия град, а след това може би с вкусна вечеря. Дори някои нов приятел.