И разбитото сърце тупти

Това е първият ми фик, моля дайте мнение =)

Един миг е достатъчен за края


Животът е труден. Осеян с всевъзможни моменти и ситуации, чувства и емоции, които могат както да те накарат да полетиш, така и да ти отнемат цялата радост и жизненост. Достатъчен е само един миг... Но точно тогава, когато си на ръба на отчаянието, се появява някой, който ти подава ръка, възвръща увереността ти, дава ти усмивката, която те спасява от настъпилия мрак.
Да си тинейджър бе трудно за мен. Често неразбрана от останалите и объркана, аз се стремях да постигам мечтите си и най- вече да забравя една част от мен, която вече не съществуваше. Животът ме изправи пред изпитание. Макар да знаех, че всяка трудност ме правеше по-силна, често се спирах преди да я преодолея... в мен се пораждаше коле*анието и страха. Достатъчно ми беше , обаче да погледна назад и с нови сили, както изгряващото слънце, да продължа да се боря. Макар обградена от много хора, често се чувствах сама. Разбира се, не винаги е било така. Имах прекрасен живот, изпъстрен с цветове и красота, но един ден цялата тази радост се разби на малки парченца...
- Натали... Натали, скъпа събуди се! Миличка – чувах натъжения глас на майка ми. Бях безпомощна. Всичко наоколо беше бяло, а аз сякаш се реех из небосвода. Не чувствах болката от раните си, не осъзнавах какво се бе случило. Но нещо ме дърпаше към всичката тази мъка, която щях да изпитам в следващия един месец. И това,
което не ми позволяваше да се откъсна от тялото си и да се понеса в небесата, бе отчаяният глас на майка ми, която си бе надвесила над мен, а сълзите и капеха по лицето ми. Тя не спираше отчаяно да вика и да ме умолява да помръдна или кажа нещо. Понечих да изрека, „Мамо, добре съм!” , но нямях силите дори да си отворя очите. За първи път в живота си бях толкова безсилна.
- Вземете я... на три я вдигаме и слагаме на носилката!
- 1..2..3 – чувах най-различни гласове, наоколо бе хаус . Всичко това ме плашеше. Сирената на линейките ме пронизваше... Правех огромни усилия да отворя очи, да покажа на всички, че съм добре. но тялото ми, което не усещах и аз сякаш вече не бяхме едно. Мина известно време и ето, че най - накрая се върнах в реалността.
Огледах се. Погледът ми се спря на съседното легло, върху което лежеше по - голямата ми сестра. Веднага я познах по изящните руси къдрици, които се спускаха по леглото. Виждах многото уреди, отчитащи ударите на сърцето и. В съзнанието ми веднага изникна въпросът „Къде е по- малкият ми брат?” Огледах отново бялата стая , но леглото до мен бе празно. Нещо бе станало, нещо лошо, чувствах го... ние имахме по - силна връзка от колкото другите мислеха. Освен че бяхме близнаци, правехме всичко заедно. Дори когато единият бе болен другият също се разболяваше. Бяхме сякаш едно цяло, но сега...сега чувствах душата си като кутия за обувки, от която някои беше извадил съсдържанието.Сам го нямаше. Мисълта ме връхлетя изведнъж и някакъв прилив на енергия се стовари върху мен и до скоро неподвижното ми тяло започна да се движи. Неконтролираните ми движения в опит да стана бяха спряни от лекарите. Те ме притиснаха до леглото и почуствах ужасна, пронизваща, непозната до сега болка. Тя не ме напускаше дори и за миг. Не можех да сторя нищо. освен да наблюдавам как ми бият упойка. Не след дълго се унесох в дълбок сън. Втория път, когато се събудих, едни жални пълни с тъга зелени очи нежно ме гледаха. Нямаше как да не позная този поглед Бе на майка ми Саманта. Тя ме галеше по главата и се опитваше да ми каже нещо, но сякаш силите и не стигаха. Преглътнах сълзите си, и с мъка се усмихнах. Винаги помагаше, каквото и да бях сторила. С една усмивка от моя страна и всичко беше наред. Но не и този път, бе различно! Веднага щом усмивка озари лицето ми, една сълза от майчините очи се търкулна, а опитът на жената да ме ободри ... беше напълно неуспешен. Тя сведе погледа си.
- Мамо? - плахо промълвих аз – Сам...- тя ме прекъсна и ме успокои с думите
- Всичко е наред! - но когато някой кажеше, че всичко е наред това мигновенно означаваше, че нищо не е наред.
- Но мамо... Сам го няма?! - продължих аз – Нещо е станало, кажи ми! Настоявах . неоткъсвайки поглед от нея. -Когато се роди човек...той не идва сам. Цял живот с него е и съдбата му. Всички сме различни така както е различен и пътя,по който вървим. За някои той е дълъг, за други пък кратък. Никой не знае, миличка, колко ще живее за това трябва да изживяваме всеки миг, сякаш е последния. – всяка дума се забиваше все по-навътре и по-навътре в сърцето ми. Болката от раните избледня при мисълта за следващите думи. Когато чух че Сам е починал при катастрофата останах безмълвна. Отвърнах глава и спрях погледа си на едно разцъфнало клонче, през което слънчевите лъчи си проправяха път. Спомних си как стояхме на верандата предишния ден с брат ми. Той ми каза, че любовта е навсякъде, в разцъфналите дръвчета, в небесата... Докато говореше се усмихваше с онази заразителна усмивка, на която никога не можех да не отвърна. Засмях се и му отговорих, че това чувство е преходно и само наранява. Сам замълча, след което ме прегърна силно. Седяхме така и той прошепна тихо
- Винаги ще бъда до теб, каквото и да става. Запомни това!
Дълго лежах взирайки се някъде там , в пространнството. Не знаех какво да правя, нито какво да кажа на мама. От 16 годишната тинейджърка, която винаги имаше мнение по въпроса и обичаше да е в центъра на вниманието , аз се превърнах в момичето от квартала. което не говори с никого.