Сълзите на Лалето +18

Ето и обещаният от мен фик и се надявам да ви хареса, защото може би ще бъде 3-4 глави Този фик посветявам на моята сис, която много обичам и най- много се надявам да й хареса Ето и първата част Приятно четене

Spoiler:

- Лин!- силният тропот оглуши цялата къща, а виковете се носеха и караха клепачите на русокоската бавно да се разтварят. - Ставай, Лин, защото ще закъснееш за училище.- синьо- зелените очи на момичето се показаха и тя сънено ги потърка. С поглед обиколи стаята и с резки движения се повдигна.
- Днес е рожденият ден на Владислав.- тихичко си прошепна тя и звучно се засмя.
- Хайде, Лин... Чакам те в трапезарията.- чу се запоследно от външната страна на вратата и стъпките на мъжът, който биеше по вратата, оттекваха по коридорът. Русокоската скокна от леглото и влезе в банята. Изми очите си и седна пред огледалото. Хвана тънкото гребенче и започна да го прокарва по златисто русата си коса. Изпод устните й излизаше нежно пеене на песен.
" Ты мой старший брат.
Ты любишь меня больше, чем что-либо в мире.
Ты заполниш моя жизнь с радостью и счастьем.
Ты мое горячий пламень жизнь...."
Така, продължаваше да си тананика песента, която бе измислила за Владислав. След около десетина минути, стана от стола и се върна в стаята си. Когато стигна пред гардеробът, хвана дръжките и ги разтвори широко. Величествена гледка имаше пред нея... Целият гардероб приличаше на огромна стая пълна с всякакви дрехи и обувки. Роклите бяха най- различни по вид и цвят, а обувките бяха най- хубавите и скъпите в цяла Русия. Лин влезе вътре и погледна към закачалките с роклите. Обиколи ги набързо с поглед и се спря на най- любимата си. Взе я и я смъкна от закачалката. След това извади белите си сандалки и излезе от гардеробното си помещение. Облече рокличката, която бе с мек млечен розов цвят и стигаща до коленете й. Двете й тънки презрамки се спускаха надолу, а долната й част бе бухнала и разпиляваща се на всички страни. Нахлузи сандалите и хвана бонбонено розовата панделка, която седеше на шкафчето й и започна да я увива около косата си. Когато бе напълно готова се огледа още веднъж в огледалото и излезе от спалнята си. Затвори вратата и тръгна по онзи коридор, по който преди половин час бе вървяло онова момче... Усмивката й не се махаше от лицето й и беше щастлива. Този ден бе много радостен, но не само за нея, а и за Владислав. Днес той щеше да става на 27 години...
Когато русокосото момиче се показа на вратата на трапезарията, Владислав моментално повдигна поглед и черните му очи се отразиха в красивата смесица на синьо- зеленото. Устните му се извиха в усмивка и стана от столът си, а Лин се хвърли върху него, като го обгърна с малките си ръчички.
- Честит рожден ден, батко.- меденият й глас зазвуча навсякъде и достигаше до сърцето му. Момчето толкова много я обичаше и беше готов да умре за нея. Стигаше му да вижда как тя се усмихваше и в очите й гореше пламъкът на радостта...
- Благодаря ти, Лин.- каза и започна нежно да я милва по копринено меката й коса.- С тази рокля приличаш на истинска руска принцеса.- допълни, а русокосото момиче се отдели от него и пристъпи крачка назад.
- Принцеса!- възклинка весело тя и плесна с ръце.-... но в Русия няма вече принцеси.- веднага се натъжи, а в очите й се появи капка, която Лин едва възпираше. Тогава Влад се наведе и положи крак на мраморния под. Повдигна едната си ръка и с пръст избърза сълзата й.
- Напротив, малка ми Лин...- целуна я по челото и продължи.- Има и тя се казва Алина Алексеевна.- поредната усмивка грейна върху лицето на малката запленителна фея, както слънчето весело се смееше навън. Владислав бавно се изправи,взирайки се в това прекрасно лице и очите,които бяха по-невинни от всичко на света. Гледаше малката принцеса,която обичаше най- много и беше дал обещание,че ще я закриля, дори това да е последното нещо, което ще направи през живота си... Алина за пореден път се усмихна и се обърна с гръб към него.
- Тръгвам, батко, защото и без това закъснявам.- затвори за миг очи и веднага ги разтвори.Тогава чернокосият застана до нея и двамата излязоха от двореца, който представляваше имението. Пред главната порта ги очакваше луксозна лимузина, служеща, като личната охрана на младата девойка.Тя се затича към колата, а задната врата бе отворена и чакаше малката господарка да се качи. До лимузината седяха двама красиви мъже и кой, от кой по-силни. Впитите им панталони показваха добре оформените им тела, а изпод черните им сака излизаше бяла риза с по едно разкопчано горно копче. Косите им небрежно се разпиляваха, показвайки божествените им лица. Лин се качи и се настани на седалката, като моментално отправи поглед към своя ангел пазител.
- Постарай се, Влад.- засмя се тя и нежни камбанки, все едно зазвучаха наоколо. Красивите устни на момчето се извиха, защото русокоската го наричаше "Влад" единствено, когато бе замислила някоя щуротия.
- Слушам командире.- повдигна ръка и с бавни движения изкозирува, а Алина не се сдържа и се изкикоти. Винаги се държеше с нея добре и по всякакъв начин се опитваше да я развеселява и я караше да се смее. Въпреки проблемите и тежката работа, която вършеше, той намираше време и й даряваше всяка свободна секунда.- Ще дам всичко от себе си и няма да те разочаровам.- смигна й той и добави.- Обещавам, малка ми Лин.-веднага след тези думи отправи поглед към единият от мъжете и кимна с глава.
Пьотър- така се казваше той, имаше тъмнокестенява коса и черни очи, затвори вратата и влезе вътре. От двигателят се чу рев, а от ауспуха излезе дим. Лимузината потегли, оставяйки сивкава завеса след себе си, а Влад стоеше на място, взирайки се в безкрайната далечина...
Владислав Василев Алексеевич- беше пръв от мафиотските милиардери и най- богатият мъж в Съветския Съюз. Макар и на 27 години, той бе познат, като безмилостен и безпощаден към човешкия живот. Очите му бяха студени и черни, като нощния мрак, който всяка вечер обръща света. Погледът му те вледенява и разкъсва на парчета. Кожата му беше бяла като сняг; изпод перфектните му устни бяха излизали само викове и обиди, а гласът му приличаше на зимния вятър, който зловещо смразява всичко, до което се докосне. Цяла Русия се страхуваше от него, защото той притежаваше 2/3 от руския престъпен свят; най-успяващия бизнес с наркотици и трафика на жени беше неговият, а парите му или седяха в банките, или се перяха в многобройните му заведения, хотели, курорти и дискотеки. Притежаваше безброй фабрики и магазини; десетки апартаменти и имения в страната.Точно за това всеки член от руската мафия го уважаваше и отдаваше респект. Всеки го наричаше Влад- Червеното лале и никой не знаеше истинските му имена. Единствено двама човека го познаваха напълно, защото бяха от доста дълго време в бранша и дори бяха работили с бащата на Владислав- Васил Алексеевич. Влад беше изцяло копие на покойният си баща- по красота, хитрост, ум и характер. Преди да затвори очи завещал на синът си целия бизнес и мястото си в мафията. Червеното лале имаше сестра- Алина Василева Алексеевна, но тя не беше истинска негова кръв, а баща му я беше осиновил преди да го убият .
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
По тротоарите на улица "Петровская " се разхождаха трима мъже, но този по средата изглеждаше по- различен от останалите. Костюмът му бе от по- качествена материя и много по- скъп от на другите двама мъже. Личеше си, че те бяха охраната му и го придружаваха навсякъде. Осигуряваха безопасността му и щяха да поемат с телата си, летящ към него куршум. Небето за пореден път се беше намръщило, а от черните облаци закапаха дребни капки дъжд и оставяха краткотрайни петна по асфалта и паветата. Вятър духаше и разпиляваше навсякъде боклука и разлепените реклами. Черните очила на богатия мъж не позволяваха на песачинките да навлязат в очите му ,а дългият му черен шлифер (с цепка отзад дълга до кръста) се вееше зад него и всяваше страх, дори и в охраната му. Вървеше бавно и с равномерни крачки, показвайки, че не се страхува от нищо и никой. Двамата мъже се движеха половин крачка пред него, защото щяха да имат време да реагират при нападение. Васил Алексеевич бе излязъл на разходка и искаше да обмисли действията си, защото от преди месец беше започнала война между мафиотите и самият той подозираше двама, че са сключили сътрудничество и планират заговор-убийство на мафията и техните семейства. По улиците щеше да настъпи пълен хаос, а асфалта и пейките щяха да са обляни с кръв.Трябваше по някакън начин да скрие сина си и да го спаси. Владислав бе едва на 14 години и все още не разбираше сложността на живота и поемането на отговорност за някого, когото обичаш. Малкият наследник на фамилията Алексеевич всеки ден замисляше нова беля или номер; в училище се биеше и не позволяваше на никой да му заповядва. Беше си утвърдил характер, който за в бъдеще щеше да го превърне в истински гангстер на улиците... Внезапно на тротоара пред тях се изпречи голяма кошница, а върху нея имаше бяло пухесто одеалце. Моментално спряха на място, а охраната му бавно приклекнаха, защото нещо в кошницата се размърда. Чуваше се тих звук и една малка ръчичка се показа изпод одеалцето. Лицето на мафиота се успокои и лека усмивка се появи върху него. Пристъпи няколко крачки напред и сложи ръце пред телохранителите си.
- Отръпнете се.- заповяда им той, но те седяха в същата позиция.Тогава Васил се наведе и преклякайки, просегна към кошницата, за да хване ръчичката.
- Може да има вътре бомба, шефе!- извикаха двамата мъже, но Алексеевич вече беше отместил покривалото. Пред тях се откриха две синьо- зелени очи, които за миг омагьосаха със смесицата си мафиота. Издутите и меки бузки на бебето го примамваха, а нежните малки устни се разтваряха и меден плач излизаше, казвайки му "Моля те, вземи ме." Златистите коси на момиченцето се бунтуваха, заради вятъра, а ръчичката жалостно се протягаше към усмихнатото лице на гангстера.
- Горкото то ...- каза с мъка той в гласа си, защото винаги беше искал второ дете, но съпругата му бе починала при раждането на сина му. Така и не се бе влюбил и повторно оженил след нея, а това малко момиче беше изоставено и захвърлено на улицата. - ...проклета да е майка ти! - Васил стисна зъби, а плачът на детето се превърна в камбанен смях. Това разтопи леденото му сърце и завладя безмилостната му душа. Веднага пред очите му изникнаха спомените за жената, която обичаше безгранично и беше майка на единственото му дете. Имаше същите руси къдрави коси, невинен и любящ поглед...
- От днес ще се казваш...- прекъсна изречението си и се замисли, поставяйки пръст в дланта на малкото момиче. Тя стисна с пръсти неговия и се засмя. Не спираше да навлиза в него и Васил започваше да я обиква все повече и повече. - Алина Алексеевна. - щом каза тези думи, махна одеалото и хвана с двете си ръце малкото й телце. Повдигна я внимателно над главата си и отново повтори името й, което му напомняше за жена му- Алла.
- Алина Алексеевна. - смехът му се разнесе из улицата, а ръчичките и крачетата радостно се мърдаха, защото Лин беше открила спасителя си и ангелапазител. Късметът й и съдбата бяха на нейна страна и тя беше щастливка и богословена от боговете. Започнаха дела за осиновяване; откриха майката на Алина и тя се съгласи с всичко, защото мафиота й даде в замяна доста солидна сума и само за седмица онова момиче, което нямаше нищо и беше без покрив над главата си, сега имаше всичко на света, което си пожелаеше... При излизането на Васил Алексеевич, синът му и вече новият член на фамилията, пресата ги пресрещна и започнаха въпросите. Мафиота беше щастлив, но не показваше никаква емоция, защото щеше да развали маската, която носеше пред другите. Но когато бяха във фамилното имение, тримата се смееха, дори правеха пакости, а прислужниците чистеха бъркотията след тях...
- Как се чувствате, Васил Алексеевич, с новата придобивка в семейството? - бе зададен поредният въпрос от една репортерка от известния вестник "Правда". Гангстерът смръщи сърдито вежди, а устните му се извиха зловещо.
- Придобивка? - повиши тон той. -Това да не ви е вещ, че я наричате по този начин? - обърна се към Владислав, който държеше в прегръдка сестричката си .- Тя е моя дъщеря и не позволявам да я третирате, като предмет. - всичките репортери се стъписаха, а мафиота фокусира зад цялата тълпа, която се бе събрала пред съда, висок мъж, който държеше пистолет насочен към децата му, а пръстът му бе на спусъка. Заговорът беше в действие, но той бе познал престъпника - Саша Вишев. За Саша бяха писали по вестниците и за няколко извършени от него престъпления, някои от които по особено жесток начин. Веднага тялото на Алексеевич се смрази при мисълта да изгуби най-ценното в живота си, затова моментално се извърна надясно.
- Не! - извика Васил. Шумът от изтрела обхвана въздуха, а патронът литна с бясна скорост към наследниците на фамилия Алексеевич. - Владислав!... Алина! - бяха последните излезли от него думи, преди да падне на земята и да затвори очи завинаги. Така бе сложен край на живота на Васил и възкачването на сина му на чело на руската мафия.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

По тъмните кътчета на улица "Максим Горки" вървеше не много висок мъж, дори можеше да се каже, че бе дребен на ръст; с отпуснато тяло и изпъкнал корем напред. По лицето си имаше бръчки, а кожата му бе застаряла. Беше на окло 56 години и имаше черен гъст мустак. Костюмът му бе сив, а под сакото си носеше пепеляво- розова риза със сива вратовръзка на черни раета. Шевовете едва се държаха и всеки момент щяха да се пръснат от напън. Косата му на места беше плешива, а на останалите бе съвсем къса. Походката му бе неравномерна, дори понякой път се препъваше в краката си, затова, ако някой го видеше отдалече щеше да си помисли, че се търкаля по асфалта. Мъжът беше весел и с усмивка на лицето си, а под мишница носеше бяла папка. Спокойно крачеше по запустялата улица и дори си подсвиркваше с уста. Около него хвърчаха листчета и захвърлени опаковки, а воят на бездомни прегладнели кучета се чуваше някъде зад дебелия мъж, все едно си точеха зъбите за пиршеството им с него. Тътнещият звук от вятъра се смесваше с въздуха и караше незабележими ледени тръпки да бягат по тялото му... Изведнъж в черните сенки се намърда фигурата на някой и не се различаваше от мрака. Единствено ретините му бяха бели и едва се забелязваха. Пристъпи няколко крачки напред и светлината от уличната лампа освети тялото му, но главата и лицето му не се виждаха.
- Да не би това да е старият ми приятел, Николай Сваровски! - чу се плътен и монотонен глас. Мъжът моментално спря на място и тялото му се смрази, но на лицето му се беше изписала широка дяволска усмивка...

Следва продължение...

Превод:
Ты мой старший брат.
Ти си по- големият ми брат.

Ты любишь меня больше, чем что-либо в мире.
Ти обичаш ме повече от всичко на света.

Ты заполниш моя жизнь с радостью и счастьем
Ти запълваш животът ми с радост и щастие.

Ты мое горячий пламень жизнь...
Ти си моят горящ пламък живот...

Ето и следващата част и дано ви хареса и най- вече на теб сис


част 2

- Саша...- заговори ниският мъж с треперещ глас, защото познаваше много добре събеседника си. Саша тръгна с бавни крачки напред, а стъпките му зловещо отекваха, смесвайки се с вятъра...
Саша Вишев - беше висок мъж, с кестенява коса и тъмнокафеви очи. Кожата му бе матова и през нощта трудно можеше да се различи в тъмнината. Тялото му слабо, но мускулесто; скулите му бяха широки, а по лицето и ръцете си имаше белези от наранявания. Едва, когато се показа и ярката светлина от лампата го освети, ясно се забелязваше, че през дясното му око имаше белег под формата на черта, стигаща до бузата му... Вишев беше на 39 години и известен в цяла Русия, като " Дяволът без душа", защото за изминалите години от първото му престъпление бе погубил животите на хиляди хора. Печелеше пари и се прехранваше, като изпълняваше убийства по поръчка или просто нямаше какво да прави и убиваше за забавление. Това беше неговият живот и неговата съдба. Фамилия Вишев бе средно богато семейство и се състоеше от четири члена. Александър, Вера, Саша и малката му сестричка- Елисавета Вишеви. Детството на престъпника минаваше мирно и спокойно. Той бе тихо и срамежливо момче; не разговаряше с никого и странеше от децата в училище. Редовно учеше уроците, а оценките му бяха отлични. Единствено с Елисавета играеше и винаги внимаваше с нея и я пазеше, защото още от малка тя бе заболяла от болеста "Астма". Често се случваше сестричката му да получава пристъпи и не можеше да диша, затова Саша лягаше до нея и милвайки я успокояваше. Майка му- Вера работеше в шивашко ателие и не се срамуваше от това. Щом свършваше работа, тя се връщаше изморена и веднага се залавяше за домакинската си дейност. Мъжът й отсъстваше от вкъщи, защото беше охрана в централната банка и никога не се засичаха с Вера, но щастието в семейството им гореше силно... Един септемврийски ден, когато внезапно слънцето бе закрито от черни и бореносни облаци, вратата на класната стая на Саша се разтвори и малкият Вишев беше извикан в коридора. Тогава един полицай разказа цялата история за смъртта на баща му. Бандити влезли в банката и искали да я ограбят, но Александър се изпречил пред тях, за да ги спре, но те не проявили милост към него и го застреляли. Починал на място. Това съкрушило малкия Саша. Веднага след погребениято всичките му съученици започнаха да му се подиграват и още повече да озверяват Вишев. Първото му провинение беше в училището, защото се сби с момче и потруши всичките му кости. След няколко часа момчето почина и родителите му започнаха дело срещу Саша, а Вера не спираше да му вика и да го кори. Психаката на Вишев беше нестабилна, а нервната му система бе напълно срината. Избухваше за секунди, започвайки да крещи подивяло и да чупи всичко, което му се изпречи. Месец след смъртта на баща му, Саша се прибираше по улицата през нощта и пиян мъж се блъсна в него. Пияницата го изруга и направи няколко крачки напред, но в този момент дяволите на Вишев изригнаха, извади ножът, който седеше във вътрешното джобче на якето му и за секунди наръга човека. Бялото около кафевите му очи почервеняваше и се изпълваше с кървави линии. Махна ножа, а мъжът се строполи на земята безсилен. Ръката на момчето беше цялата в кръв, паникьоса се и тръгна да бяга. Какво ставаше с него? Защо всеки път, когато се променяше, нараняваше или убиваше? Изгубваше се в себе си малко по малко, а гневът и злобата го завладяваха и погубваха онзи Саша, който беше добро и мило момче. Когато стигна домът си, влезе и видя Елисавета да играе с любимата си кукла на стъпалата. Сестричката му беше самичка, защото майка им се принуди да започне втора работа. Щом малкото момичето видя окървавената ръка на брат си, веднага скокна и се затича към него, плачейки. Разтвори малките си ръчички, за да го обгърне с тях, но точно преди да стигне до тялото му, той замахна с ръка и я удари силно. Тя залитна назад и падна, стоварвайки главата си на ръба на първото стъпало. Веднага текна алената кръв, а Елисавета тихо продума.
- Батко...- Саша прехапа долната си устна, а очите му се присвиха. Приклекна и обкрачи тялото на сестра си. Тогава положи длани на бузите й, а с ръце хвана главата й. Няколко сълзи се появиха в очите му и паднаха от тях. - Не плачи за мен, батко.- едва промълви тя, а Вишев направи лек натиск с ръцете си.
- Не плача за теб, Елисавета...- останалите сълзи се спуснаха по лицето му.- ... а плача за себе си и живота, който избрах да живея отсега- нататък.- в следващият момент вдигна главата й, стисна по- силно захвата си и я засили надолу. Ужасяващ шум се разнесе из къщата, а Вишев започна да повтаря действието си и да удря сестра си мощно в стъпалата.
- Сбогом, Саша Вишев...- викаше той като подивяло животно, а черепът на малката Елисавета се трошеше и пукаше. Очите й бяха изпъкнали, устните й се пълнеха с кръв. Върху стъпалото се образуваше червена локва, а Саша не спря, докато невинните очи на момиченцето не се затвориха сами. Моментално спря и махна ръцете си от нея. Зениците му се разшириха и изстерично завика, ставайки от пода и започна да скубе косите си... Изведнъж пред къщата спря автомобил. Веднага отиде до прозореца и видя майка си да слиза от колата на най- добрият приятел на баща си. Стисна юмруци и гневът му изригваше все повече. Майка му изневеряваше на баща му и заслужаваше наказание. Щеше да изпълни смъртната присъда, която самият той бе произнесъл. Гледаше как Вера се усмихваше на мъжа и как слизаше от автомобила.
- Ще си платиш за това, майко.- закани се той и се махна от прозореца. Пердето зловещо падна и закри пъкленият план за отмъщение. Вера Вишева изкачи и последното стъпало и извади ключа от чантата си. Сложи го на вратата и го завъртя, а мъжа в колата започна да слага предпазният колан около себе си. Когато майка му разтвори дървената врата ужасът я обзе около него. Виждаше малкото си момиченце да лежи на пода цялото обкръжено от кръв; зениците й се разшириха, а от очите й бликнаха безброй сълзи. Изпусна чантата на земята и се затича към трупа на Елисавета.
- Елисавета!- извика тя, а викът излезе изпод отворената врата. Ръцете и краката й трепереха, а през главата й минаваха милион сцени за случващото се и не подозираше кой можеше да бъде извършителят на това отвратително и безмилостно убийство. За миг се сети за сина си и започна да се оглежда за него, но никъде не го откриваше.
- Саша!- отново извика с изплашен и истеричен глас и тичайки го търсеше из всяка стая. - Саша!- се чуваше, но никой не се обаждаше, а капките не спираха да падат от изморените й очи. Сърцето й биеше бясно и силно, сякаш искаше да изскочи. Когато не намери синът си, отиде в кухнята, където беше последната й надежда да го открие, но и там го нямаше. Мускулите й не издържаха и тя се стовари на земята. Отчаянието се наместваше бързо в нея и тя не знаеше какво да прави. Първо съпругът й, а сега беше изгубила децата си. Беше останала напълно сама... Изведнъж зад нея се появи сянката на някой, а дъските изкърцаха под нозете му. Очите й се ококориха и трепнеха от страх. Кой ли беше зад нея? Какво ли щеше да стане с нея? Точно зад гърба й стоеше Саша, а над главата си държеше брадва.
- Грешница!- изкрещя той и замахна с всичка сила с оръжието си.
- Саша?- едва продума Вера преди брадвата да се забие в черепът й и да навлиза навътре. Моментално бликна кръв и се сипеше като дъжд, опръсквайки целите му дрехи. След няколко секунди тялото й спря да се гърчи, а Вишев пусна дръжката на оръжието си и ритна с крак трупа на майка си. Тя се строполи на пода, като го заля с червено. В очите на Саша нямаше нито една сълза, нито пък съжаление, че бе отнел живота на майка си и мъничката си сестра. В тялото му нямаше никакви чувства, освен едно- жажда за болка и убиването на хора. Отиде до газовата бутилка и бутна отвора нагоре, освобождавайки газта да се разпространява навсякъде. После взе кибрита и тръгна към входната врата. Извади две клечки и ги запали. Пусна едната до мъртвото тяло на Елисавета, а дръгата малко след нея. Дрехите на момичето се възпламениха, а Саша вече беше навън. Излезе от двора, но в този момент се чу онзи шум на колата, която преди малко беше пред къщата. Вера си бе забравила сакото и приятелят на Александър се беше върнал, за да й го даде обратно. Малкият престъпник го забеляза и избяга, а след няма и минута къщата избухна цялата. Дъски и керемиди западаха по асфалта, а уликите бяха почти прикрити. Полицията започна разследване, но не можеха да обвинят синът от фамилия Вишеви, защото нямаха не оспорими доказателства, дори не знаеха какво се бе случило онази нощ. За първи път на Саша Вишев се появи във вестниците, като заподозрян в убийството. Така се минаваше времето и Вишев извършваше обири, убийства, изнасилваше млади жени и малки момичета. Прякорът му се разнесе из цяла Русия, но полицията не можеше да го хване, защото се покроваше умело и все едно потъваше в дън земя. До този ден, когато беше получил обаждане от Николай Сваровски и инструктаж къде да се срещнат.

- За какво ме призова, Сваровски?- запита шепнешком Вишев вече стигнал до мъжа. Страховитият му глас се сблъска, като морска буря в кожата на Николай и го накара да настръхне. Тялото му беше неспокойно, защото очакваше всеки момент Саша да избухне и да го убие.
- Имам поръчка за теб...- започна с треперещ глас ниският мафиот. Едната веждата на престъпника се повдигна, показвайки раздразнението му от дългите и неясни разговори.
- Това ми е пределно ясно...- спусна ръката си към джоба на остарелите и почти разкъсани дънки, достигайки до кутия с цигари. Извади една, запали клечка кибрит и дръпна дълбоко, стигайки до половината на цигарата от веднъж. Това винаги го успокояваше, когато някой го дразнеше. - Карай направо и казвай кого да очистя.
- В папката е жертвата ти.- отговори на злобният му тон, а Саша посегна към бялата папка и издърпвайки с бързи движения я взе в ръце. Разтвори я и започна да оглежда. Прочете името и погледна снимката. Върху лицето му се появи убийствена усмивка.
- Станала е красиво момиченце...- гнусният му език излезе изпод усните му и безсрамно ги облиза. Слунката му зазъхваше по тях, а той продължи началото на неговата забава. - Добре ще се позадавляваме с теб, красавице...- но веднага лицето му стана сериозно и придоби онзи страшен вид.
- Искам 30 милиона рубли за нея.- кратко, точно и ясно каза Вишев, искайки възнаграждението за работата си. Николай бръкна във вътрешният с джоб и извади нещо, което бе обвито в бяла хартия. Спусна ръка надолу и я подаде назад.
- Тук са 10 милиона рубли, а останалите ще получиш, когато работата е свършена безгрешно.- веждите на Саша се намръщиха, а плешивецът се отпусна, защото нещата се бяха обърнали в негова полза и държеше ситуацията в свои ръце. - В папката е цялата информация за жертвата и какво трябва да направиш.- мазната усмивка на Сваровски се появи и допълни.- Съгласен ли си?- Вишев пристъпи крачка назад и обръщайки се, гърбовете им бяха един срещу друг.
- Удоволствието ще е изцяло мое.- изсмя се демонично, а воят на псетата се превърна в скимтене и започнаха да се отдалечават. Дори и те се страхуваха от него...
- Ти ли плащаш?- внезапно запита престъпникът.
- Не!- беше единственото, което продума мафиотът.
- Ясно...- Саша тръгна напред към онези тъмни сенки, откоито се бе появил преди малко. - Ще те открия и ще си взема останалите 20 милиона рубли, Сваровски.- и изчезна от услицата. Крайчето на устните на Николай се повдигна нагоре и той също се отправи към изхода на улицата.
- Гледай да е по- скоро, Вишев...- за първи път грубият смях на мафиота се появи, а вятъра го пое и го смеси с тътнещият си звук. Небето малко по малко се променяше и мрачни облаци се носеха по безкрайният небесвод, отправяйки се към веселото слънце. Лъчите се закриваха, а тяхното място заемаха светкавиците и гръмотевиците, предвещавайки нещо зловещо и страшно, но какво беше то... Още никой не знаеше...

Следва продължение...

Това е интрото на фикчето ми