Паднал ангел

Вечерта бешe хладна. Луната разпръскваше светлинта си по утихналото море. Тишината бавно се опитваше да обгърне всичко, но понякога някоя непослушна вълна се разбиваше в скалите, а след това морето замлъкваше и всичко започваше на ново като в някакъв кръговрат.
На пейката на моста, под старата мелница, седеше момиче загледано в черното море, радвайки се на спокойствието, което придаваше тази гледка. Момичето бeше с тъмни, гъсти коси, с които вятъра се закачаше, а пъстрите й очи, попринцип светли, сега изглеждаха тъмни и мътни като морето. По меката й бузка се търкули сълзичка, която издаваше чувствата й. Тя колкото и да се опитваше да избяга от трудния свят, никога не успяваше. Проблемите я настигаха, каквото й да правеше и тя не издържаше вече, защото беше прекалено слаба. Очите й улавяха светлините от града, които образуваха всякакви форми, докато си играеха и гонеха по водата. На момичето му се стори, че танцуваха някакъв странен танц, който я опияняваше и я караше да се чувства в безопастност. Една лека вълна раздвижи морето, сякаш я приветстваше като нетърпеливо малко дете. Момичето стана от пейката и се приближи до ръба на моста като продължаваше да гледа отраженията във водата, които я викаха и й обещаваха, че няма да усети повече болка. Белите й дрехи контрастираха на фона на черната нощ, показвайки колко е бяла и нежна ранената й душа в сравнение със загнилия свят. Момичето се приближи и се подпря на парапета като паднал ангел със счупени криле, който чакаше чернотата и безчувствието да го погълне. Ветрецът трепна, когато ангелът прекрачи парапета на моста. Един албатрос прелитна и раазцепи тишината.
Момичето, което сега седеше на парапета на моста се огледа. Наоколо нямаше никой. Пусто и самотно като в сърцето й. Нямаше ги забързаните туристи с колите си, нямаше й някой закъснял пешеходец. Само звездите тихо наблюдаваха младото девойче, което скоро щеше да се присъедини към тяхното безкрайно семейство. Момичето отново обърна вниманието си върху морето, което й показваше своя чуден свят. Тя вече беше взела решение и сега го следваше. Нямаше да се бори повече. Тя раздвижи бавно ръцете си по парапета. След това постави крачетата си на малкото прагче, което я делеше от синята бездна. Поредната вълна се разби в скалите, за да направи на пук на мълчаливите звезди. Анегелът скочи, но вместо да отвори крилете си и да полети, падаше надоло, надоло и все надоло. Въздухът беше студен и влажен. Момичето си затвори очите и очакваше края на този последен полет. Кожата й бе настръхнала заради хладната нощ и адреналина, който пулсираше в нея. Най-накрая тя достигна водата, която беше ледена. Момичето потъваше надоло в мрака, а вълните я блъскаха жестоко, карайки се коя да вземе живота й. За ангела времето беше спряло и тя пропадаше. Вдингна рацете си на горе сякаш се молеше някой да й помогне. Не й се умираше, но късно го беше разбрала и вече не можеше да направи нищо. Очите й бавно се затвориха, сърцето й я предаде и тя вече беше някаде далеч в някой друг свят.
Момичето си отиде, а с нея и един цял свят – нейният, а времето продължаваше да си тече така бавно и мързеливо сякаш нищо не бе станало. Какво значи това? Никой ли нямаше да забележи, че момичето го няма? Никой ли нямаше да плаче за нея? Тогава, ако няма кой да ни обича, това значи ли, че сме напълно сами? А ако сме напълно сами има ли смисъл да се борим, ако няма кой да ни похвали за успеха, да се радва и да тъгува с нас? Момичето си бе отговорило на тези въпроси. Но наистина бе жалко...
Тишината бе единственото нещо сега, което смущаваше старата мелница, която като сянка се издигаше на моста и разказваше своята история за отминалите времена, на които е била свидетел. Големият мост изглеждаше някак величествено по свой си начин, останал така усамотен. Картината беше като нарисувана от някой невероятно талантлив худижник. На това място имаше един нов, различен, прелестен свят, който се криеше от скучното ежедневие. Останал незасегнат от света, който познаваме и скрит някаде зад вълните. Този свят останал като легенда е бил там от незапомнени времена и винаги ще бъде. Колко е жалко само, че момичето така задълбочено в проблемите си, не го забеляза. Тя не разбра, че това, което търсим винаги е пред очите ни, само трябва да го погледнем ...
Край.