Чистокръвната

Глава 1 – Запознанството – 1 част

Вратата на Лунното убежище се отвори. Чу се дразнещо скърцане. Но то беше много по – тихо и предпазливо от обикновено, сякаш човекът който я отвори не искаше никой да забележи присъствието му, искаше да остане забулен в тъмнината и спокойствието на нощта. За негово нещастие всички обитатели го забелязаха и знаеха кой е. Юки внимателно слезе по стълбите и се запъти към новодошлия. На прага на голямата порта стоеше безмълвно младо момиче на възрастта на Юки . Беше невероятно красиво, нереално като привидение , като дух, който стоеше уплашено на вратата. Имаше дълга къдрава тъмно кафява коса, много бледа кожа, почти прозрачна, големи невероятно дълбоки, умни и красиви кафяви очи, които гледаха уплашено, но и в същото време гледаха така , сякаш момичето не беше тук. Юки се приближи бавно до немърдащото гостенка.
- Здравей братовчедке! – весело каза Юки и прегърна безмълвната девойка.
Тя сякаш едва сега се осъзна . Огледа се наоколо. Пред очите и се откри прекрасният изискан салон , обзаведен в средновековен стил. Точно пред вратата имаше големи и много красиви стълби.
Те се разклоняваха в горния си край . Едните водеха към източното , а другите към западното крило. Под тях имаше кожен диван, маса и 4 големи кресла, в които можеха да влязат поне двама души. Момичето късно съзна , че Юки я е прегърнала и отвърна студено на жеста и. Юки я погледна и заговори весело:
- Аз съм Юки . Много се радвам да се запознаем Минару , Канаме много ми е говорил за теб.
Минару се усмихна кисело . Тя не беше никак глупава и много добре знаеше какво е намислил Канаме. Знаеше, че той и Юки бяха женени , въпреки че бяха брат и сестра . Знаеше също, че братовчед и иска тя да живее с него, за да я държи под око. Тя , той и Юки бяха последните Куран. Юки бе негова а Минару щеше да се омъжи за някой благородник, вероятно негов подчинен, и по този начин властта над Куран щеше да бъде в неговите ръце.
-Сигурно си уморена Минару ? Искаш ли да те заведа в твоята стая?- все така весело каза Юки и без да чака отговор поведе момичето нагоре по стълбите. Минару се откъсна бързо от своите мисли и се опита да не се спъне, тъй като Юки буквално я влачеше , като и говореше нещо неразбираемо.

- Тук много ще ти хареса. Не бива да нападащ учениците от дневната смяна и не бива да разкриваш на никой от тях истинската си

самоличност. По-късно ще те запозная с другите ученици от нашата смяна. Всички са много мили и ще се държат с теб добре – нали все пак си ни роднина , а и си чистокръвна.- засмя се весело Юки. Тя отвори една голяма врата и двете момичета се озоваха в слабо осветена стая. Беше просторна с легло по средата , големи прозорци и балкон , гледащ към градината на Академията. В стаята имаше още голямо кресло с маса до него , тоалетка, както и гардероб и две нощни шкафчета от двете страни на леглото. Беше една празна стая точно като сърцето на притежателката си. Минару добре огледа помещението и остави багажа си . Изведнъж от свитата и лява ръка се показа бяло пухче което се размърда. Минару нежно го погали по главичката и внимателно го остави на пода. То се разсъни и огледа новия си дом. Юки нададе радостен вик.
- Ооо! Колко е сладко!- тя се наведе с усмивка и започна да гушка и притиска малкото животинче в себе си. Минару се засмя искрено. Не го бе правила от много време и се учуди на себе си. Юки я погледна със светещите си от радост очи.
- Много е сладичко ! Твое ли е това малко пухкаво котенце?
- Да – каза равнодушно момичето като гледаше усмихнато как животинчето буквално се разтапяше от удоволствие в прегръдките на умиращата от щастие Юки. -Подари ми го моята приятелка . – усмивката на лицето и помръкна , а очите и се премрежиха от сълзи.
- Има ли си име?-запита Юки невиждайки в какво състояние е братовчедка и .
- Казва се Мираж – тъжно каза Минару.
Юки усети тъгата в гласа и , но реши да не я разпитва .
-Ох съвсем забравих! Канаме искаше да говори с теб в кабинета му щом пристигнеш. Ако искаш ще му кажа, че сега си уморена и не ти е до разговори.- каза Юки , която все още се обвиняваше за разсеяността си . Тя знаеше , че Канаме нямаше да и се сърди а щеше да я погледне и да и се усмихне топло и развеселено както винаги. Той толкова много я обичаше и се промени много ,от както се ожениха. Показваше и всячески любовта си и , когато я гледаше се усмихваше някак щастлив,че тя е негова и винаги ще бъде с него, защото го обича с цялото си сърце. Самотата и тъгата в очитете му вече ги нямаше. Там имаше само обич и щастие, които правеха и без това красивото му лице още по – неустоимо.
-Да , ще съм ти благодарна. – каза тихо Минару , като откъсна Юки от мислите и , които я караха да се усмихва, без дори да се усети.
-Смятам , че ще можете да говорите и утре, когато си по отпочинала. Ще те оставя да си починеш. Лека нощ!- каза Юки , усмихна се топло на братовчедка си и отвори вратата , за да излезе.
- Лека нощ и на теб. – каза равнодушно Минару малко преди Юки да затвори вратата.
Най накрая беше сама. Можеше да излее мъката си , която се бе загнездила в душата и , която я задушаваше и изпиваше живота от нея. Нямаше си никого. Никой не я обичаше и никой не го бе грижа за нея. Беше съвсем сама в буквален и преносен смисъл. Канаме и беше роднина , но тя добре знаеше , че за него е само пешка, вещ без чувства и емоции. Самотата и тъгата я бяха обзели и я убиваха бавно и мъчително, а болката и ужаса , които беше преживяла нямаше с кого да сподели. Нямаше кой да и каже, че всичко е наред , че не е сама и , че ще може пак да бъде щастлива. Но тя не можеше да заплаче , просто не можеше. Мъката беше много голяма , за да може да се изплаче така лесно. Тя беше капнала от умора. Не бе спала от два дни . Реши да подреди дрехите си в гардероба, както и останалите си вещи там , където им беше мястото. Не притежаваше много неща. Имаше една прекрасна музикална кутийка от майка си,която беше най-ценното за нея нещо. Сложи я на нощното си шкафче заедно с един будилник. На тоалетката сложи разни кремове и една четка за коса. Подреди дрехите си внимателно и след като вече стаята наистина беше нейна тя реши да си легне. Не бе яла от дни, но не чувстваше глад. Взе малкото си котенце прегъна го и започна да го гали. То мъркаше от удоволствие. Минару облече нощницата си и заедно с животинчето се мушна под меките завивки.



Утрото най – накрая настъпи
Меки слънчеви лъчи галеха Юки. На прекрасното и бяло лице бе изписана едва забележима усмивка. Канаме бе легнал до нея и се любуваше на детската и невинност и красота. Той я притисна до себе си , за да осети по- добре мириса и , нейния толкова опияняващ мирис, който го караше да я желае още повече. Юки се в него, като се усмихна по широко без да каже нищо.
-Колко хубаво утро. – каза Канаме гледайки в прекраснато момиче до него. Юки се изправи изведнъж и го целуна нежно, после стана от леглото и се отправи към банята. Тя влезе и пусна водата. След няколко минути излезе . Канаме седеше на леглото и и се усмихваше. Тя го погледна топло, с любов и нежност.
- Снощи дойде Минару. – каза Юки.
- Знам. – спокойно отвърна Канаме.
- Канаме какво е станало със семейството и? Защо тя е тук? – със любопитство попита Юки.

- Нека тя сама реши кога да каже какво е преживяла. Познавам я от много време и мисля, че ще станете добри приятелки. Аз имам планове за нейното бъдеще. Тя е чистокръвна и трябва да стане съпруга на някой на нейното ниво. А и е наша роднина и е поверена на мен и тъй като съм по-голям аз ще реша кое е най-добро за нея. – каза спокойно той – Закуската е готова . Ще те чакам долу. – той стана доближи се до малката фея и я целуна, след това излезе от стаята и слезе по стълбите.

Минару се събуди рано и реши да се разходи. Тя беше пленена от красотата на местността, обсипана с ароматни цветя и зеленина. Вятърът галеше нежно бялото и лице и тя се усмихваше. За миг се откъсна от тъгата и всичките си проблеми. За миг си представи , че нищо лошо не и се бе случило. Беше свободна. Тя седна на зелената трева и затвори очи. Вятърът си играеше с косата и. Изведнъж усети че не е сама.
-Здравей братовчедке! – каза равнодушно Канаме.
-Здравей Канаме! - с досада отвърна Минару. Тя никак не го харесваше. Мечтата на майка и беше да се оженят, но Минару още от малка знаеше, че това няма да се случи. Той никога не бе проявявал интерес към нея, държеше се добре – бе мил, но Минару винаги е имала чувството, че той крои нещо и крие лошите си намерения зад маската на добър и учтив господин.
-Защо винаги си толкова раздразнителна ? – с насмешка каза той и вдигна брадичката и , за да я гледа в очите.
-Пусни ме веднага! Не съм твое притежание! Не съм! – изкрещя раздразнено Минару . В нея имаше толкова насъбрал се гняв, че при всяка възможност се отърваваше от него. Канаме се засмя и я погледна с прекрасните си блестящи очи, в които се четеше досада от наглото поведение на момичето.
-Забрави ли пред кого стоиш? – спокойно я запита той.
-Не съм! – гневно каза Минару. –Но ти не си ми господар не мога да следвам твоите заповеди, както прави Юки. - чу се звук от шамар. Канаме я удари, но тя не се впечатли особено. Засмя се и го погледна- в очите и се четеше ярост.
-Мери си приказките! – ядосано извика Канаме. Той можеше да изтърпи всички обиди,но не и към неговата Юки.
-Отвращавате ме Канаме – сама. – насмешливо каза Минару. – Но ще се примиря с това,че не мога да те понасям, ще живея по твоите правила и ще правя каквото кажеш. Вече не ми пука. Живота ми е безсмислен и празен. Прави, каквото искаш. – Тя се затича, а косата и се вееше зад гърба и. Канаме беше много доволен от развоя на събитията. Той щеше да реши съдбата на момичето и много добре знаеше как.

Минару тичаше без да спре. Тя стигна до една малка постройка. Влезе вътре и с изненада откри че това е конюшнята на Академията. Толкова много се зарадва. Конете бяха нейната страст, тя ги обожаваше. Видя едно прекрасно животно толкова красиво и нежно, че не издържа и се доближи да го погали. Една искрена усмивка озари мрачното и лице. Изведнъж тя чу нечии глас.
-Какво правиш тук?! – чу се гневен мъжки глас зад гърба на Минару.
Тя се обърна внимателно и доста се изненада от гледката. Пред нея стоеше един невероятно красив млад мъж с сребриста коса и красиви дълбоки и гневни виолетови очи. Беше един от най-хубавите мъже, които беше виждала,а тя имаше доста голям опит, тъй като живееше сред вампири. Красавецът носеше сини изтъркани дънки, бял потник и синя риза отгоре. От тесния му потник ясно си личеше невероятното му тяло. Минару обаче не бе заинтригувана толкова от тялото му, колкото от пистолета, който момчето държеше. Той беше насочен право в главата и, но тя не бе особено притеснена. ” Сигурно е усетил, че съм вампир, тъй като и той е.’’- помисли си Минару и една усмивка се прокрадна на красивото и лице.
-Не ми е до каране точно днес. Не бива да си толкова избухлив и така да нападаш хората.- все така спокойно каза момичето, но вътрешно и идеше да го удари, заради грубия му тон.
-Тук е забранено за външни лица, особено за вампири. – ядосано каза младият мъж.
- Първо аз съм най – новото попълнение в нощната смяна, а и ти си вампир, а си тук. – гневно каза Минару като отмести Bloody Rose и се приближи до момчето , след което много бързо се отмести и отиде при коня. – Много красив кон. – гласът и вече беше много по – спокоен и тя нежно започна да гали прекрасното животно.
- Да това е любимият ми кон. Казва се Лили. – равнодушно каза младият мъж.
- Чудя се как ли понася такъв идиот като теб, горкото животинче. – момичето го погледна с дяволита усмивка и се запъти към вратата. Беше облечена с тъмно сини прилепнали дънки, обикновен бял потник и бели маратонки. Носеше едно колие със сърце, а косата и беше пусната свободно и закриваше раменете и. Беше много хубава въпреки обикновеното си облекло. На няколко крачки от вратата момчето я хвана за ръката и я придърпа на няколко сантиметра от устните си.
- Доста си невъзпитана, дори не ми каза коя си. – прошепна в ухото и той и я погледна с прелестните си очи. Нейните светеха от ярост. Тя се опита да се отскубне от силната му хватка, но без успех. Той бе видимо доволен от реакцията и.
- Името ми е Куран Минару, ученичка съм в тази Академия и съм братовчедка на Юки и Канаме Куран. Пристигнах снощи и не познавам никого. Сега ме пусни грубиян такъв. – през зъби каза момичето и продължи яростно да се дърпа. Момчето веднага щом чу имената на роднините и и нейното собствено се вцепени и я пусна.
- Сега е мой ред да задавам въпроси. – каза спокойно Минару, но все още го гледаше ядосано – Ти кой си?
-Кирию Зеро.- каза отегчено Зеро, като изобщо не обърна внимание на гнева в очите на събеседничката си.
-Виждам, че вече се познавате. – доволно каза Юки, чието присъствие и двамата не бяха забелязали.
-Здравей Юки ! От кога си тук?-каза спокойно Минару, но лицето и беше почервеняло от гняв заради тона и поведението на така наречения Зеро. Тя погледна към него и много се изненада. Той гледаше Юки с болка и омраза, но в същото време с любов и нежност.
-Минару, трябва да се върнем в Лунното убежище, за да те запозная с останалите ученици. Да тръгваме! – студено и строго, но с усмивка каза Юки и хвана грубо момичето за ръката, като я гледаше настоятелно. Юки обичаше Канаме до полуда, но много ревнуваше, когато някоя друга жена се доближеше до Зеро въпреки че не го обичаше. Тя знаеше за неговите чувства към нея и беше много горда от това, че има толкова много обожатели, но не можеше да обикне Зеро по начина, по който той я обичаше. За нея той беше брат, най-добър приятел, човек на когото може да разчита и който винаги ще бъде до нея независимо от решенията и действията и. Юки не можеше да си обясни тази ревност, която я изгаряше, когато видеше Зеро да говори или да обръща внимание на някоя друга,а не на нея. Чувстваше се зле заради тези свои неразбираеми прищевки, но не можеше да ги промени.
Минару кимна и тръгна след нея , като до последно гледаше към красивото момче, което стоеше безмълвно и замислено. Той гледаше тъжно след тях, като веднага щом усети погледа на Минару върху себе си се извърна и отиде при коня.

Зеро ненавиждаше Канаме – неговата самоувереност, привидно спокойствие и доброта. Омайваше всички със своята усмивка и чар, но, когато те вече бяха в ръцете му показваше истинското си страна на безскрупулен и кръвожаден вампир. На лицето му винаги грееше усмивка, която скриваше всичките му емоции. Той беше един използвач и лицемер и Зеро го мразеше с цялото си сърце, но обичаше безкрайно Юки. Тя бе толкова добра и мила, толкова чиста и невинна, но не обичаше него, а Канаме и Зеро трябваше да приеме нейните чувства, колкото и да го болеше, защото Юки беше щастлива, а Зеро искаше само да я вижда щастлива, да вижда прекрасната и усмивка винаги на лицето и въпреки че не беше негова, не беше за него. Тя, усмивката, очите и всичко беше на Канаме, всичко беше за него. Той му отне Юки, превърна я в това, което той най-много мразеше – превърна я във чистокръвен вампир, превърна я в убийца.

Юки влачеше Минару без да кае и дума. Тя мислеше само за това какво се въртеше в главата на Зеро, дали той харесваше Минару, обичаше ли я още или я беше забравил. Всички тези въпроси се въртяха в малката и главица и я тормозеха много.
-Откъде познаваш… Зеро? – попита замислено и със нескрито любопитство Минару.
-Израснах с него. Директорът ни отгледа и двамата. Аз не си спомнях нищо от миналото ми. Моите спомени започнаха в момента, в който Канаме ме спаси от един лош вампир и ме заведе при Директора. Той се погрижи за мен. Обичаше ме, дари ме с цялата любов, която притежава и ми осигури всичко от което се нуждая. Бях на 10 , когато една вечер той доведе Зеро у дома. Той беше изцапан с кръв и плачеше. Д…татко ми каза, че родителите на момчето, което е с него са били убити от лош вампир и вече е сам, затова татко беше решил да го вземе под крилото си. От този момент винаги бях до него, помагах му, споделях всичко с него, както и той, но дойде денят, в който разбрах истината за живота си, за това, което съм в същност, разбрах коя съм. Аз съм чистокръвна, това , което той мрази най-много. Аз вече не съм неговата Юки, не съм Юки, която той познава. Промених се, защото вече не съм човек. Той не можа да приеме истинската ми същност. Момичето , което той познаваше и обичаше умря, погълна го Юки вампира.- Юки каза това сякаш на себе си с тъжна усмивка изписана на красивите и бледо-розови устни. За Минару всичко това беше невероятно.
-Защо не си си спомняла нищо за Канаме и истинските си родители? Защо си била човек толкова дълго? Живяла си далеч от него толкова дълго. Не си знаела нищо за себе си, за това коя си само заради него, а така лесно си му простила. Не мога да те разбера Юки .
-Не говори така!- извика Юки и рязко се обърна. В очите и проблесна искрица на гняв. – Ти не знаеш нищо! Нямаш никакво право да говориш така за Канаме. Той е искал да ме предпази, затова не ми е казал истината за миналото ми и за това коя съм. Той винаги беше до мен, никога не ме изостави, обичаше ме и ме подкрепяше. Той беше
моето начало и аз ще бъде с него до самият край. – пламенно каза Юки гледайки ядосано Минару право в красивите кафяви очи. – Сега

стига сме се бавили, време е да се запознаеш с хората, с които ще живееш от тук нататък. – каза студено Юки и дръпна Минару за ръката. Момичето послушно я последва като размишляваше над думите и. Тя не можеше да повярва, че Канаме може толкова да обича някого, че може да има слабост към някого. Минару го познаваше като човек, който използваше всички около себе си. Тя не познаваше родителите му, не знаеше и за Юки допреди две години. Знаеше, че родителите му са били убити, а за сестра му не се знаеше нищо. Никй не предполагаше, че момиченцето е живо и още по-малко, че е била човек през всички тези години. Всичко беше под контрол на Канаме, всичко се случваше според неговите планове.
- Тази сутрин си излязла рано. Не беше на закуска. – съвсем спокойно каза Юки.
- Да. Много ми се прииска да се разходя, задушавах се в тази стая. Сякаш стените ме притискаха. – каза с усмивка Минару.
- Значи не си яла нищо?! Не може така трябва да хапнеш нещо. Хайде хайде побързай, ще изпуснем обяда. – Юки размаха пръст пред лицето на момичето, но каза всичко това с усмивка. Минару се засмя и продължи да я следва, като се смееше на уж сериозното и поведение.







Моля да ме извините, че главата е накъсана и публикувана на части, но цялата не можах да я публикувам Дано ви хареса и ви моля да ми кажете чесно мнението си. Публикувам тук, защото знам,че ще ми кажете истината. Ако ви харесва ще ви постна и другата глава.