Светлината (сасусаку)

Знам, че е малко, но само толкова можах да измисля. Може да има правописни и пунктоационни грешки (ако видите такива казвайте, че за вбъдеще да оправя правописа си). Не е нищо особено, но не е и поредния сасусаку фик. Със сигурност си мислите, че Саске ще дойде да я спаси, но ще видим. Казвайте ако нещо не му е наред и ако не му е наред ще помагате къде ще отидете. И още нещо фикът ми няма глави, защото мисля, че е смешно. И така дано ви хареса.


Дъждовните капки обсипваха сухата и изморена земя. Слънцето залязваше и заедно с него и надеждата. Единствено оставаше вярата, че изгревът на следващата сутрин ще донесе нов лъч светлина. Мракът се спускаше тежко докато небосводът се опсипваше с ярките и далечни звезди. Самотата отново се настани отнемайки песента на птичките от душата и. Всичко замираше и се успокояваше. Идваше нирваната в природата, но не и за нея. Нямаше обич, нито любов, имаше само мрак и болка..., мрак и болка.
Поредният ден окован във вериги прекаран в мизерия и нищета. Единсвено плъховете и правеха компания. Вече нямаше кой да мисли за нея, нямаше семейство, нито приятели. Беше се затворила в сърцето си изградено само от бодли. Погледът и бе замрял, вече нямаше нито жизненост, нито обич. Нямаше и спомени, защото те се изгубиха в далечината. Тя се опита да ги стигне, да ги улови, да ги запомни, но не успя сега имаше само мрак и ...
Чу се скърцането на вратата. Поредната вечер прекарана в изсмукан живот. Той пиеше от нея, хранеше се с нея и с нейната плът, той беше вампир. Всъщност не, той е подобие на човек или пък животно не, не не той е вампир. ,,Спри да мислиш вече нямаш право да мислиш. Трябва да умреш да се самоубиеш, жалко обаче, че не ти достига смелост.’’
-Как сме тази вечер- каза мъжът с ехидна усмивка. Момичето остана все така загледано в мръсния и покрит с мухъл под.- Отново не искаш да говориш. Хубаво малката ми.
Стаята крещеше, писъците и разтреперваха покоя. Стените крещяха и тази вечер на момичето’’събуди се, събуди се, СЪБУДИ СЕ’’. Черни, влажни и покрити с плесен стените се бореха не за себе си, а за нея. Веригите висящи на една от стените издаваха своя зловещ звук. Искаха я, нейните ръце и крака. Смееха се позорно и сарказтично. Но вече нямаше нужда от тях, защото той успя да изсмуче живота от нея, успя да пречупи съзнанието и. Сега тя беше марионетка, подвластна на него. Мъжът разкопчаваше ризата си, последва и панталона. Вдигайки и опирайки в бетона опияненото и тяло той проникна в нея. Стените се рушаха и крещяха за пореден път. Проникванията в момичето станаха по-учестени, по-бързи и разскъсващи. Очите и бяха затворени и подути. Студената и глава контрастираше с топлината на стената, която я тласкаше към реалността. Опитвайки се да събудят момичето от болния транс, стените заплакаха черните си сълзи. Старият мъж свърши в нея, усмихна се зловещо и прошепна в ухото поредните думи.
-И тази вечер свърши добра работа дъще.
Той се одръпна от нея и тя се свлече на земята, безжизнена и слаба. Старецът вдигна черния панталон и закопча бялата си риза. Обръщайки се към вратата той каза:
-Надявах се, че вече си умряла, но и така е добре. Ще ме задоволяваш още, не се притеснявай. Ха ха- студеният му смях закънтя из цялата къща, но не и в стаята.
Бетонните стени приглушиха смеха му и увиха момичето в своята нежна прегръдка. Плачейки и борейки се те се опитваха да пречупят белият свят на момичето. Прозорецът срещу девойката прикани и този път дъждът. Мрак и болка скова малкия килер, където животът бавно потъваше в тежката и изнемощяла земя.
И ето, че утрото бе дошло заедно с надеждата. Малкият прозорец се надигна и прикани слънцето да нанесе първите си лъчи в стаята на момичето. Слънцето с тъжното си лице огря бледото лице на девойката, донасяики покоя в очите и. И този път жаркото слънце се издигна над небосвода и запя своята мелодична песен. То пееше и заедно с това плачеше и се тресеше от болка по момичето. Издигайки все по-високо и опитвайки се да засенчи зловещата луна, малката звездица погали с нежните си лъчи лицето на момичето. Цветята ронеха своите сълзи и молеха за помощ. Отказвайки да разтворят прелестните си листенца лалетата запяха заедно с природата. Мравките спряха, бръмбърчетата се заслушаха, а Сакура умираше все по-бавно.
Сакура лежеше на земята, скована и отслабена. Очите и не се затваряха, те само гледаха. Беше 5 и 10 минути, когато вратата отново неискащо заскърца. Бащата на момичето влезе с подносът, на който имаше храна. Жарките лъчи на слънцето се опитаха да го изпепелят и да превърнат одеждите и него самия в пепел. Мъжът пусна подносът с паничката и съдържанието се разпиля по отбълкващия под. Смехът му закънтя и отвори за пореден път омразата на плъховете, които го гледаха мрачно и изпиващо. Черната фигура излезе от стаята оставяики немощната девойка в агонията на собсвената си болка. Хле*арките изпълзели от паничката с хляб и вода затърсиха убежище, където да се скрият от светлината. И този път вратата на малкия килер беше отключена и светът за пореден път прикани Сакура да излезе от затвора, в който се намираше. За жалост малкото момиче стоящо пребито и изнасилено само гледаше, гледаше и умираше бавно, но сигорно.

- Така над прелестното царство се издигна висок лъч светлина и озари всички тъмни улички. Вещицата бе изчезнала заедно с злото, което бе посяла. Красивата принцеса се усмихна на храбрия принц, целунаха се и всички живели щастливо до края на дните си. КРАЙ!
-Искам пак, искам пак. Мамо прочети ми приказката отново, моля те. Моля те, моля те, моля те.
- Трябва да си лягаш Сакура, вече е обед, а малките принцеси си лягат рано за да бъдат красиви, завинаги.
Слънцето усмихващо се високо в небето, наблюдаваше как малката пеперуда лежаща в краката на майка си, молеше за още един прочит на вълшебната приказка. Славеят бе притихнал, бръмбърчетата спряха работа, а високите вечни дървета бяха свили клони с надеждата, че лекият повей на вятъра няма да размърда листенцата им. Цялата природа бе спряла кръговратът си и се бе заслушала в двете пеперуди стоящи на зленета трева. Цветята се усмихваха благо и също като Сакура молеха за...
-Още, още. Искаааам ощеееееее. Моля те мамо, само още веднъж.

Майката на Сакура гледаше със свити вежди и закачлива усмивка на лицето. Девойката лежаща в краката на възрастната жена махаше с ръце и крака и също като цветята се усмихваше и молеше. Двете вечни пеперуди се изправиха и заедно запоскачаха към старата, но уютна къща.
-Хайде принцесо отиваме да лягаме. Инъче дядо Торбалан ще дойде и ще те вземе.
-Той идва само нощем . Троловете и торбаланите се плашат от светлината. Пък и ако ме отвлекът. Нищо. Един ден ще дойде принцът на бял кон и ще ме спаси мамо, ще видиш. Така че сега няма смисъл да лягаме.
-За малко момиченце се пазариш доста. Но ще лягаме.


Поредният лъч светлина докосна очите на полумъртвата Сакура. Стените заплакаха за пореден път молейки за лъч надежда, но такъв нямаше. Всичко бе притихнало като се чуваха единсвено звуците на мокрите стени. Две-три хле*арки си показваха пипалата, обикаляха и пълзяха по безжизненото тяло на земята. Всичко бе спокойно и тихо докато изведнъж слънцето не разтрепери крилете си от лъчи. То викаше и предупреждаваше, молеше и гаснеше. Цветята под малкия прозорец ридаеха и вехнеха. Чу се отварянето на външната врата на къщата. Злото се бе прибрало в бърлогата си. Беше 14:55 минути и беше време за обяд. Всички трепереха и плачеха, всички без нея, без красивата принцеса. Носеха се звуци от кухнята, където се намираше бащата на Сакура. Столът срещу масата се говеше да поеме тялото на тежкия и чудовищен звяр, когато на вратата се звънна. Всички останаха изумени. Никой не бе идвал покрай тази къща откакто зелената пеперуда в този дом не напусна мирния свят и не изостави малката и беззащитна ларвичка в нозете на злото. Звъненето стана още по-настойчиво, и докато звяра отиваше към входната врата стените и плъховете гледаха с надежда слънцето. То им се усмихна и пося къщата с още повече лъчи.
-Идвам, идвам. Кой по дяволите е?

Бащата на Сакура беше стигнал входната врата. Докато я отваряше в очите му не се четеше никакъв страх, а трябваше.

-Най-сетне старче от кога те чакаме.-отговори русокосото момче, стоящо пред малката къщичка.
Стария домакин беше изненадан и въпреки, че беше забелязъл, че това бяха нинжи, той все още не усещаше опасността.
-Кои сте вие?
-Ние сме нинжи от селото скрито в листата. –отвърна чернокосият нинжа
-За какво по дяволите сте тук. Нямате работа по тези земи.
-Напротив. Лично Кагето на Коноха призова няколко отряда които да преброят населението на местността. По-този начин ще видим дали хората са в безопасност. Все пак едва преди година приключи третата нинжа война.- каза чернокосото момче
Белокосият старец ги изгледа от горе до долу, но благодарение на слънцето успя да види само цветовете на дрехите им.
-Влезте, влезте. Как казахте, че са имената ви?
-Не сме ги казвали старче. Аз съм НАРУТО УЗУМАКИ, а този до мен е...моят прислужник. Казах ли ви, че ще ставам хокаге, точно заради това имам нужда от слуги? Заради това смятайте този...- Чернокосият нинжа удари силно Наруто по главата, като на мястото на удара се бе появила огромна цицина.-Ауч Саскеееееее
-Аз съм Саске Учиха и ...
-От кланът Учиха.- очите на стареца се пълнеха единствено и само със страх. Въпреки плахостта в очите си той запази самообладание. До колкото можеше.
Всичко около тримата мъже пируваше, всичко се издигаше високо и надникваше през процепа на надеждата. Само едно единствено същество стоеше с отворени очи. Скрито в тъмнината то така и не видя СВЕТЛИНАТА, а тя бе близо.
-Ехооо аз съм тук. Най-добрият нинжа на света. Та когато стана хока...
-Наруто млъквай. Според докладите, семейството ви трябва да се състои от...-Саске разгръщаше листите, които бяха в ръцете му. Търсеше името Харуно и когато го откри той забеляза, че членовете са трима, но в къщата имаше само 1 единсвен човек.-трима. Вие сте трима души?
Учудването не беше само по-лицето на чернокосото момче. Наруто гледаше старият човечец с уплаха, едва ли не. Русият нинжа усещаше неспокойствието и страха, които се изливаха по цялото тяло на старецът. Той затвори очи и едва доловимо успя да усети някакво присъствие. Така далечно и същевременно толкова близо.
-Саске усещам нещо.
-Хм. Ах пак мислиш за котки загубеняко. Престани и се съсредоточи върху мисията ни.
-Баака. Не усещам това, а- Наруто погледна към домакина. Потта малко по малко се стичаше по лицето на изплашения и свиреп звяр. И въпреки, че се виждаше уплахата скрита в очите му, русокосият видя и още нещо, което не очакваше да е там. Наруто се усмихна и каза- усещам, че мирише на рамен. И както съм гладен да се връщаме Саске за днес свършихме достта.
-Имам чувсвото, че те мързи до мозъка на костите ти глупако. Но си прав трябва да се прибираме стана твърде късно. –чернокосият нинжа погледна старецът и каза- Ние ще тръгваме, но ще се върнем. Имаме недовършена работа. Благодарим за съдействието.
-Ааа, заповядайте пак. Вратата ми е отворена за вас.

Домакинът на уютната къща затвори вратата, но вместо да седне на стола за да обядва той застана до вратата и се заслуша. Наруто беше предпазлив и знаеше, че зад всеки храст има опасност.