Преследването

Поредната ми простотия..... Сигурно пак никой няма да й обърне внимание, няма да се и учудя... Не знам дали ще го завърша скоро.... Пускам началото, а за продължението ще видим....

Глава 1

Бе поредната вечер, в която не можех да заспя. От няколко дни се чувствам направо разбита през деня, а вечер сънят просто не ме лови. За пореден път отидох в кухнята и си налях мляко. Първият път, когато майка ми ме завари да тършувам из хладилника, едва не повика полиция. Беше си въобразила, че съм крадец. Толкова много се смях на уплахата й, че чак дробовете ме заболяха.
С усмивка на лице разбърках захарта в млякото и го изпих на екс. Знаех, че нямаше да заспя поне докато слънцето не изгрее, а тогава трябваше да ставам за училище. И тук следва още нещо странно – пълна отличничка съм. Е, това си е хубаво, само дето аз не уча, изобщо не отварям учебник. Никога. Тогава как знам безгрешно абсолютно всичко и като за капак съм добра и във всеки спорт – фигурно парзаляне, хокей, бейзбол, футбол, волейбол, баскетбол, тенис, плуване... Толкова е нереално, налудничево...! Аз самата не вярвам, а половината Ел Ей мисли, че съм гений. Никога не съм се интересувала от наука, или спорт, а се справям перфектно. Отначало не ми правеше впечатление. Мислех, че е просто късмет, но сега...когато се замислих, осъзнах, че нещо не е наред, но и до ден днешен не мога да проумея какво.
Поставих чашата в мивката и се върнах в стаята си. Седнах небрежно на леглото и с бърза маневра цъкнах нощната лампа, въздъхвайки тежко. Трябваше да се разсея с нещо, да намеря някакво занимание. Трябваше да....
Будилникът на телефона ми зазвъня неудържимо.
-Млъкни, де! – Замърморих, изключвайки телефона. Не, нямаше да заспя отново. При мен нещата не стават така. Ако трябва да бъда честна, те не стават по нормалния начин, ако разбирате какво имам предвид. – Сигурно полудявам. – Прозях се шумно и се обърнах по гръб. Защо направо не пропусна училище, замислих се. Така и така знам всичко, не ми трябва да ходя. Там и без това нищо не научавам, по-скоро преговарям. А, в това е проблемът – аз преговарям. Сякаш съм забравила цялата история на Средновековието, в клас ни го преподават за първи път, а пък аз си го припомнят. И още по-странно е, че имам чувство, че съм била част от тези минали събития.
-Мдааа, полудявам. – Заключих уверено и се изправих. Е, какво път, така и така получавам само шестици, няма да е зле да се помотая в училище, а и ще се видя с Дейрън. С Дей се познаваме от както се помня. Да, признавам си, нямам тайни от него. Дейрън знае най-съкровените ми и налудничави желания и по някакво чудо ме разбира. Понякога усещам, че се познаваме от векове, че винаги сме били заедно.
Абе, като цяло от извесно време насам имам доста усещания – нищо чудно да съм се побъркала. Тогава защо ми позволяват да се разхождам из улуците? Аз трябва да съм в лудница, хора. Ехо, изперкал на свобода!
Но да оставим лудостта настрана. Вярвам, че някой ден ще разбера какво става. Надявам се.
Излязох от стаята си по тъмночервената си пижама и се запътих към кухнята. Всяка събота майка ми приготвяше закуска. Елена Даниълс – името й – е стюардеса и я няма всяка седмица. Виждаме се само в почивните дни и после тя пак отпрашва нанякъде. Чудя се как не й е писнало вече? На мен би ми.
-А, Аби, добро утро. – Поздрави ме тя с лъчезарната си усмивка. Майка ми беше блондинка като мен, само че очите й бяха светло сини, а моите наситеносини и по-големи. Дей постоянно се шегува, че приличам на аниме герой. Казва, че правя накакви физиономии, от които очите ми ставали неустоими. Хах, изобщо не му вярвам.
-Здрасти. – Отвърнах й сънено. Никак не ми беше приятно да ме събуди алармата, предвид това, че почти не съм спала от близо седмица.
-Пак ли си будувала? – Попита ме тя, като наливаше портокалов сок в големите стъклени чаши.
-Не питай. – Прозях се, на което майка ми се засмя, и седнах на масата срещу нея. – Защо става така? На теб случвало ли ти се е?
-Не. – Тя поклати глава загрижено. – Може да си се претоварила в ученето.
-Мамо, аз не мога да спя. Изморения човек спи непробудно, а и не уча. Изобщо. Просто... – Гласът ми замря. Просто какво? Получавам дежа вю? Добро обяснение, но недостатъчно. – Просто си знам уроците.
-Значи внимаваш в час? – Предположи учудено.
-Не! – Скастрих я. Физиономията, която направи, никак не ми хареса. Може би не трябваше да й казвам? Дори аз не бях сигурна в какво положение точно се намирам. Какво можех да й обясня? Нищо. – Искам да кажа – набързо се поправих – да, внимавам, но... Да, внимавам.
-Искаш ли днес да отидем по магазините? – Попита ме, сякаш нищо не се беше случило. Е, добре, и аз ще се преструвам, че нищо не съм казала.
-Ами Дей? Обещах му, че ще се срещнем в училище.
-Днес е събота. – Озадачи се тя. Аз се засмях.
-Ходим да играем хокей там.
-Извикай и него. Ще ми е приятно да го видя. – Майка ми се усмихна и отпи от сока си.
-Добре, ще му се обадя. А, и още нещо – имаш ли нещо за четене?
Като че ли я попитах говори ли с Дракула по-рано?
-Ти никога не си харесвала четенето. – Изкоментира шашнато. Отново се засмях.
-Трябва да заспя по някакъв начин. Отивам да се обадя на Дей.
Напуснах кухната и изкачвайки се по стълбите, майка ми се провикна:
-Книгите ми са в заключената стая. Ключа е върху нощното ми шкафче.
Озадачих се. Защо ще й е да ги заключва? Да не би да крият тайна? Да бе, как пък не!
С усмивка на лице набрах номера на Дей и зачаках. Това момче никога не отговаря на време.
-Аби, не можа ли да се обадиш в по-приемлив час? – Попита ме раздразнено той. Знаех, че не ми се сърди, но пък наистина го бях събудила.
-Извинявай, Дей. Забравих, че е седем и половина. Будилникът ми ме събуди и...
-И реши, че може да събудиш и мен. – Засмя се тихо. – Няма проблем, и без това трябваше да стана по-рано. Имам да мия чинии. Представяш ли си? Аз!
Искрено се засмях. Дейрън беше уникален образ и въздействаше на настроението ми по невероятен начин. Понякога се плаша от това колко много знае за мен и как добре ме разбира, като че ли знае какво мисля във всеки един момент.
-Да. – Отговорих. – Представям си. С майка ми ще ходим по магазините. Ела с нас.
-Ммммм. Ти искаш да дойда, значи ще дойда. И да се наспиш.
Ето за това ви говорех. Откъде ще знае, че искам да дойде с мен. Да, поканих го, което е очевиден факт, но можеше да е и очтива покана. Пък и интонацията му бе уверена, силна, безпогрешна, а и знае, че не съм спала. Вярно, не спя от извесно време, но кой му гарантира, че не съм спряла?
Има дни, в които се шегуваме и се наричаме „Приятел от миналото”. Дей го измисли, но има моменти, в които наистина имам чувството, че сме приятели от миналото. Боже, толкова много странни неща ми се случват напоследък, че ако ми каже, че се познаваме от предишен живот, ще му повярвам. Колкото и ненормално да изглежда всичко обаче, знам, че мога да му имам доверие.
-Не мисля, че някога отново ще мога заспя.
-Като прочетеш и някоя друга книга, ще заспиш.
-Дейрън, да не ми бъркаш в съзнанието?
-Не, мила моя, просто те познавам прекалено добре. Ще ви чакам в десет и половина пред входа на МОЛ-а.
Разговорът приключи и аз отидох в стаята на майка ми да взема ключа. Никога не бях виждала майка ми да чете. Не мислех дори, че имаме книги вкъщи. Изненада!
Отворих заключената врата – вътре беше истинска тъмница. Направих няколко крачки навътре и цъкнах лампата. Оказа се, че това са две стари лампи от двете страни на голямата секция и о, Боже! Рафтовете бяха претъпкани с книги. Приближих се до тях и започнах да ги оглеждам. Светлината беше доста оскъдна, но всичко се виждаше ясно. Имаше голямо черно перде, което покриваше прозореца, правещо ситуацията леко зловеща. Защо ли точно черно перде, запитах се. Явно нищо не знаех за майка ми.
Взех една книга от най-горния рафт и зачетох. Информацията ми дойде като гръм от ясно небе. Вампири?! Елена Даниълс се е интересувала от вампири? Това се казва изненада. Върнах книгата на мястото и заразгледах рафта – имаше единствено книги за вампири. Огледах долния рафт – още вампири. Леле, майка ми е била вманичена. Клекнах и се загледах в най-долния рафт – върколаци. Боже мили! Изглежда, че не им е била чак такава почитателка. Изправих се и се заех да разглеждам другия най-горен рафт. Там ме очакваха падналите ангели. Повдигнах учудено вежди. Никога нямаше да ми мине и през ум дори, че мама е имала подобни интереси. Какво ли е мислела баба за това? Не вярвам да е била доволна. Подсмихнах се и видях, че на рафта под този има още книги за паднали ангели, нефилими, демони и такива подобни, а на последния рафт - книги за безсмъртни.
Сега като се замисля тази стая наистина е много готина – с тези пердета и странни четива... А и освен това е в готически стил, който по някаква странна причина харесвам. Другото нещо, което ми направи впечатление, беше олтара от дяснта страна на вратата. Приближих се към него, осъзнавайки, че от едната страна има ангел – черен на цвят със снежнобели криле, леко свил колене и наклонен надолу, като главата му беше обърната настрани, а ръцете му – протегнати напред. От другата страна стоеше паднал ангел, чиито криле бяха черни като него и присвити, а не разперени като на другия. Главата му също беше обърната настрани и ръцете му бяха протегнати напред. Между тях имаше висок тъмнолилав бокал, в който можеше да се запали огън. Цялата тази конструкция беше малко по-висока от мен, поне на пръв поглед. Заучдих се какво ли по-точно е правела майка ми. Всичко беше толкова странно, но пък страшно много ме кефеше. Изведнъж се натъжих. Какво ли й е било, когато е трябвало да се откаже от това? Затова може би тази стая е заключена. Защото това си е нейното лично място, където може да се почувства млада и да бъде себе си. Защо ли никога не ми е разказвала за това? Непременно щях да я попитам довечера, но сега трябваше да си взема книга.
Докато се мъчех да си харесам нещо, една от книгите падна на пода. Вдигнах я и повдигнах вежди. Нямаше нито цветна корица, нито името на автора – нищо. Набързо заразгръщах страниците и се озадачих още повече. Книгата не беше напечатана, а написана ръкописно и то с много красив и четлив почерк, който страшно много приличаше на моя, смао че без завъртулките. Колко странно!
Седнах на червения фотьойл и зачетох. В последствие разбрах, че отсрещната стена всъщност е камина, която все още работи. Нямаше да е зле по-късно да запаля огън.
По едно време, без да се усетя, бях започнала да чета подробно и задълбочено. Нищо от написаното не ме изненада, сякаш съм го знаела през цялото време, а сега просто се успокоих, че не си въобразявам. Разказваше се за съществуването на вампирите. По принцип не се интересувам от такива неща и изобщо не им вярвам, но сега съм съвсем убедена, че съществуват. Главата за червената сатенена лента ми грабна вниманието. Наистина исках да разбера има ли наистина вампири. Не изпитвах страх, а любопитство. Реших да си сложа такава лента, пък да видим какво ще стане. Ако има вампири, ще се покажат, ако няма – няма.
Дори не бях усетила как е минал целият ден. Прочетох книгата до около седем вечерта и чак тогава се сетих за уговорката ми с Дей.
-О, по дяволите! – Изругах. Никога, никога не забравях за нещо, свързано с него. Скочих като попарена от фотьойла, грабнах телефона от стаята си и му зввъннах. Той веднага отговори.
-Знам, че си чела книга. Не ти се сърдя, че не дойде. – Гласът му беше малко рязък, като че ли нещо не беше наред. Нещо го дразнеше или по-скоро притесняваше.
-Дей, какво има? – Попитах го светкавично. Мислех да му се извинявам цяла нощ, но нещо и мен зпаочна да ме притеснява.
-Нищо. Знаеш ли, тези книги не са особено подходящи за теб.
Учудих се. Откъде знае за книгите. А, вярно, майка ми може да му е казала и предвид интересите й, той е събрал две и две, но пък тази раздразнителност....
-На мен ми харесат. Страшно много.
-Не вярвай на това, което пише вътре. Всичко е измислица. Всеки знае, че подобни същества не съществуват.
-И ангелите ли? – Попитах раздразнено.
-И те. Зависи обаче за какво по-точно говориш. Да, има ангели, но не такива, за каквито си мислиш.
Шах и мат. Останах без ума и дума. Имаше нещо гнило в цялата тази история. Дейрън се държеше супер неадекватно. Какво става, за Бога?!
-Ти откъде знаеш за какво си мисля?
-Познавам те.
-Не ми излизай с тези оправдания. Тук става нещо. – Заплаших го. Исках да разбере, че не ме е страх от това, което предстои. Ако изобщо предстои нещо де.
-Вярвай в каквото си искаш. И да не ти е минало през ум.
Казвайки това, разговорът приключи. Да ми мине през ум какво?!! Писна ми от Дей и неговите загаднки. Защо направо не ми кажеше какво в името на Бога и всички светии се случва?! Бях му много ядосана.
Вдишах дълбоко и издишах няколко пъти, което, да не повярва човек, помогна доста. Вече се бях почти успокоила, когато чух майка ми да ме вика от кухнята за вечеря. Хвърлих телефона на леглото и слязох долу.
-Мамо, ти ли каза на Дей за книгите? – Попитах я направо, сядайки на масата. Тя се извърна от печката и ме погледна.
-Не. Казах му само, че четеш. Защо? Какво има?
-Не, нищо, просто... Ами той се държа много странно, когато говорихме преди малко. Не приличаше на себе си.
-Може би ти се сърди, че не дойде. – Предположи тя. Аз въздъхнах, поклащайки отрицателно глава.
-Не. Каза, че не ми се сърди.
-Може пък да те е излъгал?
-А може да ме лъже за други неща. – Измърморих си под носа, но за нещастие майка ми го чу.
-За какви неща?
-Знам ли.... – Започнах неуверено, но веднага смених темата. – Не знаех, че харесваш вампири и паднали ангели.
Тя се засмя и седна до мен на масата.
-Изненадана ли си? – Попита ме с усмивка. Аз съюо й се усмихнах.
-Да, но приятно. Радвам се, че майка ми е била готина и различна.
-А на теб харесаха ли ти?
-Страшно много. Прочетох онази за сатенената лена.
-А, да.... – Лицето й за миг помръкна, но после се чу смях. – Искаш да си я сложиш ли?
-Ами.... – Заекнах. Не очаквах, че ще ме пита така директно. –Да...
-И аз исках обаче не намерих смелост.
-Защо?
-Защото се уплаших. Винаги съм вярвала вътрешно, че вампирите са измислица и ги говорех какви ли не. Как няма да ми пука, ако ми изпият кръвта или, че искам най-накрая да ги видя. Но когато разбрах, че може и наистина да съществуват, цялата ми смелост се изпари. Дълго време се чудех дали да сложа ленатата. Накрая се бях решила, мислейки, че ако има вампири – ще ме видят, а ако няма – еми, няма. Но не го направих. Бях прекалено страхлива.
Гледах майка си като ударена от гръм. Щом приключи с историята си, пъбързах да си затворя устата и да кажа:
-Аз мисля да се пробвам.
Тя повдигна рамене.
-Добре, но внимавай. Не всички вампири са добри.
-Знам. И ще си сложа лената на дясната ръка.
Майка ми се засмя.
-Това трябва ли да ме успокоява?
Аз също се засмях.
-Нещо такова.
-Не забравяй, че шансът е 50 на 50 и не се сигурно на какъв вампир ще попаднеш.
-Знам, мамо, не се тревожи.