Престъпни отпечатъци

И още една простотия. Пак е по Братството на черния кинжал, само че няма нищо общо с първото нещо, което писах. Надявам се, че ще му обърнете внимание....


Глава 1


Гледката наистина беше ужасна. От всички убийства, които беше видяла в петте си години на обучение, това биеше всякакви рекорди. До огромен басейн в едно от най-забележителните имения в града, лежеше съсечена млада жена. Коремът й буквално е бил разделен от стомаха. Първото нещо, което направи впечатление на младия детектив бе, че жената е била изнасилена. Копринената й рокля е билa разскъсана, а бикините й бяха на около два метра от нея. Кожата й по врата и китките е зачервена и ожулена, което показва, че явно са я вързали, за да не избяга. Очевидно е умряла от задушаване по време на изнасилването, но защо тогава е била и съсякана? Нямаше никакъв смисъл. Това обаче не бе всичко. На леглото в една от стаите на втория етаж лежеше мъртво младо момиче на около 11 или 12 години. Сърцето на детектива се сви, щом разбра от какво точно е умряло детето. То също е било изнасилено и явно не е могло да издържи на болката и страха. Изведнъж й се догади и докато се чудеше къде да се подпре, за да не падне, случайно бутна вратата на гардероба и това, което видя там, я накара да изпищи. Вътре имаше убит мъж на около четиридесет и пет години или по-точно разфасован като прасе за месарница. Главата му висеше завързана от желязната летва, направо изтръгната от врата. Тялото беше захвърлено небрежо в единия ъгъл, а краката му се подаваха навън. И, о, Боже! Частта от колената надолу е била отрязана като с резачка, а да не говорим за пръстите на ръцете му, които се търкаляха по пода, близо до гардероба. За първи път от пет години детектив Вирджиния Хейл от отдел „Убийства”, позната още като Безстрашната, беше останала без ума и дума.
Цялата тази история приличаше повече на филм на ужасите, но от онези, след чиито край не си способен да хапнеш нещо в рамките на два дена. Вирджиния усети как парчето пица, което набързо изяде, преди да дойде на местопрестъплението, се надигна от стомаха. В същия миг Хосе нахълта притеснено в стаята, блъскайки вратата. Вирджиния рязко се обърна към него и положи длан на устата си, пречейки на лошо смляната храна да излезе.
-Ей, Ви, добре ли си? – Попита я той, приближавайки се бавно към нея. Погледът му зашари първо по леглото, после по гардероба, като не беше съвсем сигурен какво точно имаше там. И преди беше виждал страшни гледки, но тази бе направо покъртителна. Хубаво, че не хапна нищо, преди да дойде.
-Да, Хосе. Добре съм. – Отвърна му тихо Вирджиния и се подпря на прозореца. Все още не се бе съвзела.
-Мислех, че не се плашиш от нищо. – Кази й повече като твърдение, отколкото като въпрос. Тя се подсмихна.
-Е, за всичко си има първи път.
Хосе се усмихна. Страшно много харесваше Вирджиния. Беше хитра, умна, досетлива, с чувство за хумор и непоколебима. За всички в отдела беше трудно да повярват, че е блондинка с дълга права руса коса, тъмносини, чаровни очи, които тя едва подчертаваше с черен молив и спирала, усмивката й беше приветлива и дружелюбна, кожата сметанова, а тялото й като на богиня. Въпреки това обаче не беше обвързана. Бе останала сама, когато преди четири години родителите й починаха от бомба, сложена по погрешка в колата им. Сега Вирджиния се грижеше за по – малката си сестра – Клаудия. Клаудия бе на 15 години със светлокафява, чуплива коса и небесносини очи. Можеше да пее и беше главната мажоретка. Двете много си помагаха и обичаха. Понякога Хосе съжаляваше, че Клаудия има общо с престъпния свят. Като сестра на най-добрия детектив в Колдуел беше в голяма опасност. Не малко хора искаха да видят Вирджиния мъртва, затова Клаудия от училище се прибираше направо вкъщи. Мразеше тази забрана, но разбираше сестра си и не й противоречеше. Всички в отдела ги обичаха и двете. Вирджиния всяваше респект у останалите детективи, разследващи и полицаи. А ако някой се опита да се докопа до нея, тя го поставяше на мястото му.
-Намерихме още една мъртва жена. – Съобщи Хосе и седна на единия край на леглото.
-Дори не искам да знам как изглежда. – Прошепна Вирджиния. Вдигна дясната си ръка, посочвайки с пръст гардероба. – А да не ти казвам аз какво намерих тук.
Хосе се подсмихна. От реакцията й си пролича какво точно има вътре и май нямаше особено голямо желание да разбере подробностите.
-Виж, ако не се чувстваш комфортно... – Започна той.
- Не! – Отговорът й бе рязък и силен. – Никъде няма да ходя. Трябва да разнищя тази работа.
-Ти си невероятна, знаеш ли?
Вирджиния отново бе показала сила и непоколебимост. Хосе истински й се възхищаваше. Ако беше на нейно място, досега да е изпил цяла бутилка уиски. Подобна гледка не се среща всеки ден и е голям шок за млада жена. Но какво друго можеше да очаква от професионалист като нея? Още отначало знаеше, че тя е специална, а и освен това много приличаше на двама негови познати от миналото. Бет и Бъч. Отдавна не беше чувал нищо за тях, като че ли изчезнаха безследно в онази нощ. Това малко го натъжаваше. Двамата много му липсваха, но малко по малко се беше научил да живее без тях.
Хосе продължи да говори:
-Вместо да станеш модел или нещо такова, ти се захвана с това и слагаш и жените, и мъжете в малкия си джоб. Именно заради това те обичаме толкова. - Той се приближи до нея и я прегърна с една ръка през рамо. Вирджиния го потупа по рамото и каза:
-Много мило. Наистина. – Тя му се усмихна и се запъти към вратата. – А сега да отидем на някое по-приятно място.
Хосе се подсмихна и я последва. На излизане от имението един от разследващите им даде папка с данните на убитото семейство. Оказа се, че Франк Монро е бил бизнесмен, управляващ небезизвестната „Спрингс” – верига хотели в града и страната. Жена му – Ванеса Монро е била вицепрезидент на компанията, а другата жена е била сестрата на Ванеса – Сара Хюстън. Дъщеря им – Моника Монро е учела в началното училище „Уайлд”. Колко жалко, помисли си Вирджиния. Стана й мъчно за момичето. Никой не заслужава тази жестока участ, още по-малко едно невинно дете. Само да спипа негодниците, ще ги направи на кайма.
След около 15 минути двамата бяха в отдела, а новините, които ги очакваха там, изобщо не бяха весели. От секретарския кабинет се зададе Клариса, размахваща плик в дясната си ръка. Понеже беше малко по-пълничка, се задъхваше, докато тичаше към колегите си. Клариса работеше в отдел „Убийства” от две години и беше извоювала уважението на всички. Беше нисичка, с тъмнокафява коса, бадемова кожа и зелени очи. Обличаше се винаги с дънки и дълги блузи с къс ръкав, които стигаха почти до колената й.
-По-добре да седнете. – Предупреди ги задъхано тя и подаде плика на Хосе. Вътре имаше диск. Той го пусна на компютъра и едва не се задави със собствената си слюнка. На дискът бяха записани двете убийства. Вирджиния не можа да се сдържи и повърна върху чисто новия кожен стол на Хосе, а очите й не се отлепяха от екрана. Двамата стояха като ударени от гръм, докато не се чу шумно „туп”. Клариса припадна, шокирана от гледката.
Хосе спря записа, наведе се и потупа секретарката по бузата. Клариса бавно започна да отваря очи и той й помогна да се изправи. През това време Вирджиния се беше загледала през прозореца. Едно бе да види разфасованите тела, а друго да стане свидетел на разфасоването им.
-Добре ли си? – Хосе попита Клариса. Тя се просна на дивана в кабинета му и се хвана за главата.
-Боже...Господи... – Беше единственото, което успя да каже.
-Ако искаш се прибирай. Ние ще се оправим.
Клариса закима, мърморейки нещо. Не можеше да повярва на очите си. Слава Богу, че беше яла преди пет часа, иначе сега храната щеше да излезе от устата й право върху мекия килим. Без да се замисля още, тя се изправи и залитайки се насочи към вратата.
-Да кажа на някой да те oткара? – Попита Хосе.
-Н-не. Ще се справя. – Отвърна му Клариса и си тръгна. Той също не чака втора покана и набра някакъв номер. По тона и изражението му се разбра, че не остана особено доволен.
-Добре. Благодаря все пак.
-На кого звъня? – Попита го Вирджиния, обръщайки се към него.
-На един колега. Надявах се, че ще знае къде е Бъч.
-До не говориш за Бъч О’Нийл?
-Същия.
-Заради него станах детектив! – Възкликна тя и Хосе я изгледа стреснато. На лицето й се беше изписала ослепителна усмивка, сякаш току-що й бяха казали, че печели шестица от тотото.
-Възхищавах се на уменията му. Всички се държаха с мен като с трофей, като с кукла, която можеха да маниполират както си искат. Исках да бъда полезна, затова станах детектив.
-И правилно си постъпила. С Железния щяхте да сте добър отбор.
Вирджиния се подсмихна.
-И все още може да сме.
Хосе повдигна вежди. Да не би току-що да беше чул, че...
-Все още пазиш номера на мобилния му, нали?
По дяволите! Правилно бе разбрал.
-Да, но не вярвам... – Започна той, но тя го прекъсна с доволна усмивка.
-Аз пък вярвам. Колкото и да е умен, няма да захвърли стария си телефон. Може да не го използва, но го пази.
-Откъде знаеш?
-И най-добрите допускат елементарни грешки. А сега ми дай номера.
Хосе се засмя. Вирджиния нямаше равна – искаше ли нещо, получаваше го. По лесния или по трудния начин. Той набързо й издиктува цифрите и тя позвъни. След една напрегната минута се чу мъжки глас. Нещо й подсказа, че това не е Железния.
-Ало?
-Търся Браян О’Нийл. Бъч.
-Коя си ти?
-Ти кой си?
Мъжът се засмя тихо. На Вирджиния започна да й писва.
-Приятел. А ти? – Отвърна й той.
-Приятел. Търся го по работа.
-Той не работи вече.
-Знам, но ми трябва. Къде мога да го намеря?
-Няма да ти кажа.
Тя въздъхна недоволно и опита отново. Явно щеше да стане по трудния начин.
-Две семейства бяха накълцани преди няколко часа. Бъч ми трябва, за да заловя убийците.
Настъпи кратка пауза, след което непознатия проговори:
-Няма ли кой друг да помолиш?
-Не. – Отвърна му тихо Вирджиния.
Чу се шумно издишване.
-Е, добре. Ще видя какво мога да направя.
Казвайки това, разговорът приключи. В този момент Бъч влезе в спалнята си, облечен само по хавлия. Беше си взел душ, след като се върна заедно с Фюри от клиниката на Хавърс. Снощи бяха ступали няколко лесъра, от което протезата на крака на Фюри се разхлаби и някой трябваше да го заведе на преглед. На връщане имаха да вземат няколко неща за вечерята, която Бет и Мери щяха да приготвят.
-Ви, защо държиш стария ми телефон? – Попита Бъч и отвори гардероба. Вишъс остави телефона на леглото и се изправи.
-Обади се някакви жена.
-Жена ли?
Бъч беше наистина изненадан. Жена значи? Откъде ли му имаше номера? Може би от Хосе? И за какво, за Бога, й е притрябвал?
-Каза, че трябва да й помогнеш с едно разследване.
-Вече не се занимавам с това.
-Казах й го, но тя настоя. Каза, че преди няколко часа някой си е направил фиеста с две семейства.
Очите на Бъч се разшириха, а Вишъс застана до вратата. Ето, значи, какво било. Старата работа. Колко жалко, че вече не се занимава с това. Но пък може би е нещо важно? Защо иначе ще го търсят? Но той познаваше този вид убийство и доколкото си спомняше, беше пратил копелетата в затвора. Доживот.
-Трябва да й помогна. Тя каза ли си името?
-Не.
Казвайки това Вишъс напусна спалнята на другаря си. Бъч въздъхна тежко и взе стария си телефон. Набързо набра записалият се номер и зачака.
Вирджиния се беше прибрала вкъщи и си беше взела душ. Клаудия щеше да се прибере всеки момент, затова трябваше да разчисти масата в хола от снимките на убитите. За тийнейджърка ще е голям шок да ги види. Тъкмо се канеше да отхапе от сандвича, който си направи, когато мобилният й зазвъня.
Ако Хосе има още подобни новини, ще се простя с обяда си.
Тя се пресегна, както се беше излегнала в единия край на леглото, към другия и взе телефона си.
-Ти май сериозно искаш да пропусна и вечерята. – Тонът й беше рязък и раздразнен. Нямаше да понесе поредната фрапираща новина.
-Обажда се Бъч О’Нийл.
Вирджиния едва не падна от леглото. Гласът му звучеше стреснато и леко пресипнало, като че ли някой беше възпрепядствал онова, което си беше наумил да каже първоначално.
-За връзка с убийствата?
-Аз съм Вирджиния Хейл.

Глава 3

Как щеше да й каже какви точно бяха убийците? Щеше да го сметне за луд и не дай Боже да разбере за вампирите...! Това щеше да бъда катастрофално! Трябваше да намери начин да заобиколи истината и да убие онези негодници.
Той прочисти гърлото си и продължи да говори:
-Но тези типове не са... Те са нещо различно. Много трябва да внимаваме.
-Добре.
-Не, ти не разбираш.
Вирджиния повдигна вежди. Тук нещо не беше наред. Защо Железния се палеше толкова?
-Виж, Бъч, разбирам, че си загрижен, но...
-Ще ти помогна, ако не ми задаваш въпроси. Остави ме да работя.
Отначало не успя да осмисли думите му. До го остави? Като че ли щеше да го направи. Мразеше тези копелета и искаше сама да ги прати в затвора.
-Искаш да стоя настрана от разследването? – Попита го тя тихо. Той отново поклати глава.
-Не. Ще работим заедно, но няма да ми задаваш каквито и да било въпроси и ще прекараваш малко време с мен.
-Защо? Та аз винаги съм искала да работя с теб!
-Не задавай въпроси. Моля те. Просто ме остави да си върша работата.
Вирджиния се засегна. Никога не си бе представяла, че Бъч О’Нийл ще й говори така. Е, за всичко си има първи път. Мечтата й да работи рамо до рамо с него се пръсна на парчета. Но дори и така пак беше доволна, стига да заловят убийците.
-Хубаво, няма да задавам въпроси. – Отвътна му леко сърдито тя и отпи от шейка си.
-Надявам се, че не съм те засегнал или... – От тонът му си личеше колко наудобно се чуства. Не искаше да се държи грубо, но много добре знаеше, че Вирджиния си вре носа където не трябва и рано или късно ще разбере за малката подробност.
-Не си, не се притеснявай. Просто това е шанса на живота ми, а ти го провали. Но нищо, стига да хванем негодниците. – В гласът й се усещаше истинско раздразнение. Е, добре, помисли си той. Аз съм вампир, който като по чудо може да излиза на слънце и скоро ще се ожени за най-прекрасната жена на света, а още по-забавното е, че убийците всъщност са лесъри, които ме преследват.
Вместо да кажe онова, което му беше на уста, Бъч преглътна гнева и опита отново. Тя нямаше да го разбере, но поне можеше да опита.
-Съжалявам, че те лишавам от шанса ти, но така е по-безопасно.
-Да, разбрах. – Отвърна му грубо Вирджиния и дояде салата си.
Той през цялото време я наблюдаваше. Има добри маниери, помисли си. Може би добри колкото тези на Мариса... Чак тогава му просветна. Мариса! Щеше да вечерят заедно и то... сега! Бъч издиша тежко. Отново се бе провалил. Тя с такова нетърпение чакаше тази вечер, а виж какво се случи. Как можа да забрави за нещо толкова важно?!
-Бъч, какво има? – Попита го Вирджиния притеснено. ИЗведнъж държанието му коренно се промени. Стана нервен и започна да шава нетърпеливо, като че ли дрехите му стягаха. – Бъч?
-А? – Той закова поглед върху лицето й. В очите й се четеше тревога. Бъч се засмя. – Добре съм, просто забравих за нещо важно.
-Очевидно. – Измърмори тя и се подсмихна. Тогава разбра защо той се държи така. Заради жена. Вирджиния вътрешно се засмя. Ето какво било, каза си. Явно жената е наистина специална, щом се притеснява толкова.
-Ако искаш върви. – Подкани го тя. Бъч я изгледа учудено. – Вътриш се като шило в торба. Хайде, върви при нея.
При нея ли? Бъч повдигна вежди. Откъде Вирджиния знае за Мариса, запита се. Или беше прекалено очевиден? Да, второто ще да е. Той се подсмихна и се изправи.
-Невероятна си.
Тя се усмихна леко, отпивайки от шейка си. Бъч бръкна в джоба си и изкара всичките пари, като без да погледне дори колко беше сумата, ги сложи на мсата. Вирджиния го изгледа изумени и още преди да възрази, той каза:
-Позволи ми поне да платя сметката.
-Но тук има повече пари...
-Нищо. Длъжник съм ти.
След това й кимна за „чао” и си тръгна. Дано Мариса ме разбере, молеше се на ум. Тя е умна и мила и... О, по дяволите!
Мариса стоеше вече от половин час във всекидневната на братството и през пет минути проверяваше часовника на ръката си. От Бъч обаче нямаше и следа. Бе дошла точно на време. Къде се бавеше той. Тъкмо когато реши да си тръгне и да не му проговори до утре, той прекрачи прага на стаята. Мариса се изправи като попарена и приглади бледорозовата си рокля с ръце.
-Мариса! – Възкликна Бъч ми се спусна като танк към нея. Тя отстъпи крачка назад.
-Закъсня. – Каза му обидено и обърна глава настрана.
-Много съжалявам. Имах работа и напълно изключих за срещата. – В гласът му се усещаше истинско съжаление и покаяние. Точно когато си мислеше да му даде втори шанс тази вечер, нещо погъделичка носа й. Женски парфюм.
-Бил си с жена. – Тонът й бе хладен и рязък. Бъч застина на място. Да, Мариса беше вампир и нищо не й отбягваше. Той въздъхна тежко.
-Да.
Очите й се насълзиха, но тя се застави да не плаче. Заболя я дълбоко и сълно. Сърцето й се сви.
-Бях по работа, Мариса. Имаше нападение на лесъри и Вирджи... Вирджиния е детектив. Помага ми с разследването.
-Значи ще прекарваш време с нея?
-Не. Изрично й забраних да се мотае около мен. Тя е човек и няма да е добре да разбере за нас.
Под нас имаше предвид вампирите. Бъч не би обобщил връзката им с „нас”. По-скоро би казал „теб и мен”. Това я натъжи още повече. Миг преди да се телепортира, той я хвана за ръката.
-Не го прави. – Каза й натъжен. Наистина не искаше тя да си тръгва. Нуждаеше се от нея. Щяха да се оженят след една седмица, по дяволите! Не можеше да се карат вечно. – Моля те.
Бъч я пусна и тя бавно седна на дивана, придърпвайки роклята към себе си. Той също се настани на дивана, но на разстояние от нея.
-Благодаря. – Каза й с обич. Страшно, страшно много я обичаше, но тя се засягаше от най-малкото нещо. Нито беше свикнала с мъжкото обожание, нито да не се опитва да му се хареса, а когато спреш да я гледаш за миг, ти се сърди. Не можеше да я разбере. Вярно, бе забравил за срещата, но кой не би, след като лесъри избиват невинни семейства наред.
-Искрен си. Усещам го. – Каза тихо Мариса, забила поглед в земята. Той се усмихна бегло. Бе му простила.
-Да, по дяволите. – В мига, в който от устата му се изплъзна цветущата ругатня, Бъч замлъкна и побърза да се поправи. – Да, искрен съм.
Тя най-накрая се осмели да го погледне и да му се усмихне.
-Щастлива съм, че ще се омъжа за теб.
О, Боже, сърцето му запрепуска бясно. Вярно, тя винаги е била искрена, макар и сдържана, но той нямаше и представа, че тази вечер ще бъдат наистина откровени.
-Аз също съм щастлив, че ще се оженя за теб. – Отвърна й. Мариса колебливо се приближи до него, като продължаваше да си играе нервно с гънките на роклята. Бъч обаче бе изпаднал в истински ужас. Беше присъствал на сватбите на другите братя и не остана особено доволен. Всеки един от братята трябва с кинжал да изпише буква от името на жената, за която се жени младоженеца на стария език. А това страшно болеше. Рот, Рейдж и Зейдист изтърпяха всичко без дори да гъкнат. Ех, съдба, помисли си Бъч.
-Тревожи те церемонията, нали? – Попита го Мариса. Бъч се сепна от върпоса й. Но нямаше как тя да не разбере.
-Щом е за теб, ще изтърпя всичко. – Каза й безстрашно, слагайки ръка на гърдите си. Тя се засмя и го погледна с такава обич, че главата му се замая.

оооооо яко е :) пусни още плс