Спасението на една изгубена душа

Надявам се да ви хареса smile


Небето бе потъмняло и сърдито, а облаците бяха обгърнали в мрак целият свят. Малките къщурки се сгушваха една в друга, за да се скрият от наближаващата буря; улиците бяха пусти и единственото, което се чуваше бе - тътнещият и вледеняващ всичко наоколо звук на вятъра. Уличните псета обикаляха и търсеха храна или някой човек, който да се смили над тях, като им подхвърли малък залък хляб. По дърветата седяха черни дяволски птици и зловещо грачеха, предвещавайки гнева на природата. Вече прошарените листа се вееха силно на всички страни, а от коминчетата излизаше сивкав дим и се виеше игриво нагоре към небесата...
Там, на улицата, под едно дърво седеше момиче, прегърнало коленете си и навело глава надолу. Лицето й не се виждаше, защото го бе скрила, но по земята падаха едри капки сълзи. Плачеше, защото бе загубила всичко, което имаше. Господ бе отнел хората, които обичаше повече от живота си. Беше я отделил от родители и едничката й сестричка. Вече трети ден скиташе по улиците и вървеше без посока. Нямаше на кого да облегне рамо и да каже колко много я боли, нямаше кой да я прегърне и да й даде своята утеха. Бяха й останали само две снимки- на майка й и баща й на едната, а на другата сякаш бе изрисувана приказна фея. Запленителната усмивка на русокосото момиченце можеше да прониже всяко живо същество; дълбоките й и бездънни сини очи те засмукват и те прехвърлят в свят на магия и чудеса; върху бяло- снежните й бузки шареха розови отенъчета, а мъничките й устни се усмихваха, дарявайки топлота и невинност. Те бяха всичко, но ето, тях ги нямаше при нея... Кожата й беше надрана, а ръцете й бяха окървавени. Лицето й бе бледо бяло, а очите й- най- тъжните и самотни, които можеше човек да зърне някога. Беше загубила своят палат и закрилата, която й даваха обичните й родители. Страшни гръмотевици загърмяха, а светкавиците осветяваха небето демонично. Мрачните облаци се движеха бавно, а едрите капки дъжд закапаха от тях. Падаха безтегломно надолу и като с нож се впиваха в земята. Капеха по момичето и се плъзгаха по тялото й, за да достигнат пръстта... Тази пръст под която лежеше нейното семейство. Мускулите й се свиваха, кожата й настръхваше и всяка една част от нея потрепваше от звукът на гръмотевиците, който я плашешe до смърт. Точно по същият начин се чуваха те в нощта, когато се бе случил трагичният инцидент, в който бе изгубила всичко скъпо за нея. Вятърът носеше навсякъде плътният глас, който й казваше " Сама си"... Вдигна бавно глава нагоре и се вгледа в двете снимки, които стискаше силно и сякаш не искаше да ги пусне, за да не изчезнат и те. Гледаше и ридаеше. Какво щеше да прави? Наистина ли беше останала сама? Как щеше да живее? Кървавите черни сълзи се стичаха от очите й и напояваха земята. Отново наведе поглед и все едно това щеше да я откъсне от целият жесток свят...
Изведнъж по мокрият тротоар се чуха стъпки, които бавно приближаваха към чернокосото момиче. Тя не обърна внимание, защото, който и да беше този човек нямаше да я забележи и щеше да я отмине, както правеха всички останали досега. Щом я видеха навеждаха глава или казваха " Горкото момиче" и я заминаваха. Не можеха да почувстват болката и мъката й, не знаеха какво е да бъдеш сам и без мечти. В това се беше превърнала тя- в една купчина развалина. Стъпките не спираха да се приближават, а звукът от локвите стигаше до ушите й. Сякаш те й даваха капчица надежда, пламък сигурност за щастие и усмивка, но нямаше как да е възможно. Тя не вярваше вече в живота и в хората; нямаше надежда, че някога можеше да е щастлива отново. Крачка след крачка непознатият се доближаваше до дървото, а сърцето й започваше да бие по- силно с всяка изминала секунда. Защо ли се вълнуваше толкова много? Защо кръвта й бушуваше, като вулкан? Да не би непознатия щеше да й помогне? Да не би самата тя да усещаше нещо незбъднато за нея до сега? Стъпките бяха толкова близо, че те отекваха в главата й, но не смееше да я вдигне, защото не искаше да повярва, че може би щеше да се разочарова за пореден път...
Внезапно пред очите си видя нечия бяла ръка протегната към нея, зениците й се разшириха. Това не можеше да бъде истина...
- Вдигни си главата, малка принцесо...- чу се звънен глас на момче, което се носеше, като малки камбанки.- Хвани ме за ръката и ела с мен.- тя повдигна отново глава и очите й потрепнаха от изненада. Пред нея седеше прелестно младо момче, а красотата му бе невиждана. Очите му бяха морско сини и всяваха вяра; слънчевата му коса се разпиляваше на всички страни, заради вятъра и показваше свободата, а нежният му глас се забиваше в нея и даряваше спокойствие и доверие. Върху лицето му се появи ангелска усмивка и отново проговори.
- Хайде, принцесо, ела с мен и аз щете спася от самотата.- виждаше как тя се коле*аеше и бавно приклекна на долу.- Повярвай в мен, аз съм твоят ангел спасител...- с тези думи той наистина спечели доверието й, защото тя хвана ръката му и едва се повдигна от земята. Снимките се изхлузиха от ръцете й и паднаха върху мократа почва, а едрите капки валяха върху тях. Момичето стрелна моментално поглед надолу, където и последният спомен за семейството й стоеше в кълта. Посегна към снимките, но той я придърпа и за пореден път заговори.
- Недей... Ще те заведа при тях. Те...- и посочи към снимките.- ... повече няма да са ти нужни.- усмивката му я запленяваше и омагьосваше и тя му се подчиняваше безвъзмезно. Няма силите да контролира повече мислите и тялото си, той напълно я беше завладял... Момчето хвана едната й ръка и я положи около кръста си, а другата сложи около врата си. Тогава я погледна в очите и запита.
- Готова ли си, да се срещнеш с щастието си?- изгуби се за секунди в зениците му и кимна с глава в съгласие. Веднага след това от него се появиха две бели крила, който се разпериха. Той наистина беше дошъл, за да я спаси и бе нейният ангел спасител. Бе изпратен да намери изгубената й душа и да я прибере при семейството й. Душата на момичето бе скитала цели три дена из улиците на това малко градче, търсейки опрощение и възмездие. Ето, че всичко, което бе искала, беше тук в този ангел... Изведнъж усети как бавно се издигаше нагоре и се чувстваше лека, като перце, което пада безтегломно в езерната чиста вода. Усещането беше великолепно и приказно. Рееше се из въздуха и забравяше за всичките чувства, които до този миг бе изпитвала, а само усмивка се появяваше върху лицето й. Така една душа бе спасена и пратена да почива в мир за век и веков...

Едит от Cool Cheryll: Мише, дала си картнка без линк за коментари! Оправих проблема. Отворих тема за коментари!