А, само ако беше тук всичко щеше да е толкова различно...

Е, честито завръщане ... Написала съм доста неща през времето, в което ме нямаше и като за начало смятам да ви дам това:

Бяхме на плажа и той ме държеше в ръце, докато аз се оплаквах от приятелките си. В поредната вълна от гняв, която ме бе завладяла заради глупавата им постъпка, той бе заглушил думите ми с целувка, изтръквайки всякакви мисли от главата ми по най-нежния начин, по който някога го бе правил. Ръцете му бяха обгърнали талията ми, там, където сега чувствах празнина, а моята бе поставена на рамото му, там, където жадувах да я облегна отново. Изведнъж той я бе повдигнал гальовно и миг след това бях усетила нещо студено на се приплъзва по пръста ми. Шокирано бях свела поглед от очите му и се бях вгледала в пръстена, чийто диамант бе проблеснал величествено.
- Анна Филипова, ще се омъжиш ли за мен? - бе прошепнал той.

Сълзи започнаха да се стичат по страните ми, но си наложих да си спомня чувствата, които ме бяха връхлетяли в този миг. Чувства, които бях сигурна, че никога и с никого повече няма да изпитам.

- Разбира се! - бях изкрещяла и се бях хвърлила в прегръдките му, мокрейки рамото му от сълзите, предизвикани от радост, които се изливаха като поток от очите ми. Веднага щом бе почувствал капчиците се бе отдръпнал леко от мен.
- Защо плачеш любима? Нима не знаеш, че всяка сълза отронила се от очите ти ме убива?

Свлякох се на земята върху белите рози около гроба му и заридах.
- Защо? - прошепнах съкрушено срещу надгробната му плоча. Вчера говорехме за сватбата. Едва вчера той ме целуваше и ми шепнеше колко красива съм. По дяволите, едва вчера говорехме за бъдещето ни, изпълнено с любов.
Но днес не бе вчера. Днес ме връхлетя жестоката реалност. Днес бях зърнала празните му, мъртвешки очи, които се взираха в нищото. Днес бях целунала посинелите му устни за последен път.
А само ако не бе тръгнал. Само ако се бях събудила по-рано сутринта и му бях казала, че няма нужда да ходи до магазина, защото нямам нужда от закуска, че просто нямам нужда от нищо друго освен от присъствието му.
Ох, ако знаех, че ще стане така. Само ако знаех, че по това време са се прибирали пияни момчета от поредния си купон. Само ако знаех, че колата им ще се появи на шосето, точно когато той пресича с усмивка на лице, знаейки колко ще се зарадвам на закуската в леглото, която бе планирал да ми направи.
Вярвах, че ще бъде винаги до мен. Когато плачех щеше да бърше сълзите ми, когато се смеех щеше да бъде там, за да изживява радостта заедно с мен.
Обгърнах тресящото ми се от ридания тяло и се замислих за живота си оттук нататък. За живота си без неговите ласки, за които копнеех, без неговата усмивка, която исках да зърна поне още веднъж, без неговата подкрепа и любов, които винаги ме обгръщаха и ме крепяха жива.
Легнах върху розите, нахвърляни върху пръстта, под която лежеше ковчега му и затворих очи, отново представяйки си всичко преживяно с него.
Не знам колко дълго съм лежала така, но скоро усетих ласката на сипещите се от небето капчици дъжд. Усмихнах се, знаейки, че ако той бе тук щеше да ме вдигне от калта и да обгърне мръсното ми и мокро тяло, скривайки ме от дъжда и мърморейки ми, че ще се разболея.
Усмивката напусна устните ми, заменена от тъжна гримаса.
- Ако беше тук, но не си! - изхлипах жестоката истина и отново заридах с глас.