Способен на любов

Нед Дек 06, 2009 10:28 pm

First topic message reminder :

Ето ви едно мое произведение. Повечето от вас сигурно са го чели в дуги форуми, но нищо. Надявам се да ви хареса и ви моля да пишете коментари.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Бях седнал на една малка полянка, а тя беше в скута ми. Имаше голяма рана в корема. Губеше много кръв, а аз не можех да й помогна. Мисълта, че я губя, ме съсиваше. Погледнах я в очите и си спомних времето прекарано с нея. Първия път когато я видях бях близо до Коноха и се биех с по-малкия си брат. Почти го бях победил. Той седеше под едно дърво, целия в рани, и дори дишането му причиняваше болка. Беше лесна мишена. Метнах един кунай по него. Гледах как куная лети красиво и точно преди да го прониже в сърцето беше отклонен от някакво момиче. Тя направо се появи от въздуха. Беше красива -стройна, не много висока, но и не много ниска, с дълга, кестенява, начупена коса и прекрасни шоколадови очи. Погледна ме и каза:
- Не го искаш наистина.
Каза го не като предположение, а като факт. Започнах да се ядосвам. От къде на къде ще ми казва тя какво искам и какво не искам. Или по-точно откъде ще знае какво искам и какво не искам. Погледнах я в очите без намерение да си използвам шарингана, който беше включен, и попитах през зъби:
- Защо го спаси?
На нея като че ли изобщо не и пукаше, че шарингана ми е включен. Дори не отклони поглед като ми отговаряше:
- Не спасих него. Спасих теб.
Още докато говореше момичето тръгна към мен. Или не знаеше кой съм, или искаше да умре. Замислих се малко над второто предположение и установих, че няма да мога да я убия. Сърцето не ми даваше. Да не би току що да казах сърцето. Ужас!!! Не е възможно да съм влюбен в това момиче. Върнах се към реалността, все още потресен от мисълта, че най-вероятно съм влюбен, и я видях пред себе си. Деляха ни най-много трийсетина сантиметра. Един въпрос се изплъзна от устните ми, без дори да го обмисля:
- Какво искаш?
Тя отговори толкова тихо, че само аз да мога да я чуя:
- Теб.
Надигна се на пръсти и ме целуна, като дори и за миг не отдели очите си от моите. Това беше много неочаквано. Не знаех как да реагирам: дали да я отблъсна, или да отговоря на целувката. Реших да не правя нищо. Просто стоях и я гледах. Докато тя ме целуваше, реших, че не искам това да е последния път когато я виждам. Веднага взех решение. Щях да я взема с мен в базата. Щом отдели устните си от мойте, я вдигнах на ръце като булка и понесох към базата. Тя не каза нищо. Не се опита да избяга. Просто се беше притиснала до мен и ме гледаше влюбено. Тичах цял ден и вече се бях изморил доста, а и се стъмваше. Понеже познавах месността добре, знаех че наблизо имаше пещера, подходяща за прекарване на нощта. Тръгнах натам. След по-малко от 10 минути бяхме там. Пуснах я внимателно. Тя поседя около минута както я бях оставил, като че ли, за да си върне равновесието. След това тръгна към стената, но след първата крачка залитна. Направих две крачки и я хванах преди да се е пребила. Тя ме погледна бладодарно и се усмихна. Подмогнах и да стигне до стената и да седне. След това се замилих над това какво ще вечеряме. Трябваше да намеря нещо за ядене. Погледнах момичето. То седеше и търсеше нещо в чантата си. Не ми се искаше да я завръзвам, нито пък да я оставям сама тук, но коремът ми вече се обаждаше. Обърнах се към нея и й казах:
- Стой тук! Не си и помосляй да бягаш. -бях сигурен, че няма да тръгне, но за всеки случай да й кажа.
- Нямам намерения да мърдам оттук. А ти къде ще ходиш?
Любопитството й ме подразни, но все пак й отговорих:
- Да намеря нещо за ядене.
Тя ме изгледа учудено и попита:
- Че какво за ядене може да има в тази пустош?
- Хн..
Обърнах се и тругнах към езерото. За вечеря щеше да има печена риба, което ми напомни, че на връщане трябва да намеря дърва за огън. Момичето, което спаси брат ми, беше доста леко облечено, а тук вечерно време става студено, ако не запаля огън ще мръзне. Боже господи! Докъде стигнах! Да се притеснявам за момиче и то не просто момиче, а напълно непознато момиче. Не ми остана време за по-задълбочени мисли, защото стигнах до езерото. Намерих два кола и им заострих върховете. Включих си шарингана и след по-малко от две минути вече вървях по обратния път с двата кола, на чиито върхове имаше по една риба, в лявата ръка и купчина дърва в дясната. Започнах да тичам по-бързо. Нещо в мен искаше да види момичето, да се увери, че ме чака и е добре.След няколко минути влезнах в пещерата. Огледах се и я видях как седи до стената и се е свила на топка. Очевидно и беше студено. Оставих дървата на земята. Двата кола ги подпрах на един клон, така че рибата да не докосва пода на пещерати и без да се замислям свалих мантията си на Акатски и загърнах момичето с нея. Обърнах се и започнах да подреждам дървата във форма подходяща за огън. Когато приключих се отдалечих и казах:
- Така ще стана по-лесно. Огнен стил: Джутсу пламтяща огнена топка!
Готово. Огънят беше запален. Тръгнах да приготвям рибата, когато момичето стана, приближи се и попита:
- Може ли аз? -като сочеше рибата в ръцете ми.
Замислих се и реших да и дам. Все пак е момиче. Би трябвало да може да готви.
Кимнах и й подадох рибата и куная и отидох от другата страна на огъня. Седнах, опрял гръб в стената, и се загледах в момичето. Тя почисти рибата и започна да я пече. Не знам колко минути бяха минали откатно й дадох мантията ми, но след известно време тя я разкопча. Сега вече я огледах по-добре. Носеше светло сини, тесни дънки, бял потник без презрамки, който свършваше точно над пъпа, и високи, бели ботуши на леко токче. Гледах я доста дълго и реших, че ако наистина съм влюбен, поне съм уцелил момичето. Не след дълго тя се обади:
- Вечерята е готова.
Станах от пода и отидох при нея. Тя ми се усмихна приятелски и ми подаде едната риба. Започнах да ям. Това момиче готви великолепно. Някай ден трябва да и го кажа. Какви ги дрънкам, това ще развали репутацията ми на убиец. Ама като се замисля репутацията ми вече е на пух и прах, така че:
- Рибата е вкусна.
Момичето се обърна и каза изненадано:
- Наистина ли?!
Кимнах в знак на съгласие и продължих да ям. Ометох рибата изключително бързо. Очевидно съм бил по-гладен отколкото си мислех. Загледах се в момичето. Тя приключи с яденето доста след мен. След като сварши съблече мантията и ми я подаде. Замислих се над това, защо ми я дава при положение, че през нощта ще е още по-студено. Не измислих разумен отговор, но не казах нищо. Гледах я как се оправя за сън. Разчисти пода от малки камъчета и легна. По едно време седна и ме повика:
- Итачи..
- Хн.
- Междо другото името ми е Ким.