** The goddess of war ** (SasuSaku fic)

Това ми хрумна преди няколко минути, докато гледах една картинка на Саске като фараон! Идеята просто ми хрумна! И - воала! И това е само пролог и се надявам да ви хареса и да коментирате!




Почитана съм от много народи под различни имена – Атина или Нике при гърците като богиня на войната или победата; Мача, Аннан или пък Бадб при ирландците, свързвана често с войната и конето; Аргона при прабългарите също свързвана с войната; Катободуа при галите, отново свързвана с победите, но общото при всичките е с едно нещо – войната!!!
Това съм аз! Богинята на войната! И съм тук, в Египет, за да оставя следа. Следа която няма да може да бъде заличена векове... или по-просто казано – тук съм за да се “овековеча”.
Кайро е дестинацията ми – сегашната столица на Египетското царсво. И по-специално – състезанието за генерал на фараонските войски. Всички юнаци от цял Египет са се събрали за да премерят сили пред самия фараон и той трябва да одсъди кой от победите е достоен за тази чест! Това е моят шанс! За разлика от всички останали пъти, при които съм почвала от нула и съм се изкачвала в йерархията сега мисля направо да яхна коня, както се казва.
Но, за Бога, от къде го взеха този фараон? И какво му става с всичките тези претенции, прищявки и изисквания? О, ами онова мистериозно момиче, което постоянно се мотае около него и сякаш се опитва да му навреди? Да не споменаваме, че оръжеиният майстор на Негово Величество е жена! И то каква!!! Но да се има на предвид, че ЖЕНА да бъде в двора на фараона не като момиче от харем, а като войн! Това си е НЕЩО!!
А да не споменаваме, че Той със сигурност няма да остане доволен, когато аз се намеся в събитията и спася или отнема някой друг живот!
Какво става, когато безсмъртна богиня се влюби в смъртен? И какво ще направи тя за да го спаси от покушение? И от още няколко заговора?
Трудна работа ще бъде, със сигурност, но ще си струва само ако той не я отхвърли!


Ми това е като за начало! И да знам - кратко е! -.-" Но ще се постарая главите да са по-дълги! Естествено стига да се хареса от електората! И да знаете - не спирам Любовни изпитания !

Въздухът беше горещ. Слънцето бе високо в небето и лъчите му не проявяваха милост към никой. Нямаше жива душа на километри. Не подухваше вятър, който да разхлади малко пътниците. Те вървяха. Някой падаха, но не всички се изправяха. Никой не спираше. Те знаеха, че веднъж спреш ли да си починеш си обречен да умреш. Затова вървяха, прегърбили се под тежестта на багажа, който носеха. Пот се стичаше от челата на всички.
Бях заобиколена от пътуващо племе. Наричаха се Харая, което означава свобода. Състоеше се само и единствено от мъже. Аз вървях редом с тях към Кайро, столицата на Египетското царство, за да участвам в турнира.
За жалост да си жена в днешно време никак не е лесно, камо ли хубаво. Има толкова забрани и изисквания, че направо не знам как тамошните издържат. Аз лично не бих издържала на целия този натиск!
Турнира в който искам да участвам няма правила, което е добре. Никъде не се споменава, че участникът трябва да е мъж, така че не би трябвало да ми правят проблем.
Поредния човек падна върху горещия пясък. Беше обяд и слънцето печеше най-силно сега. „Тези мъже са се побъркали! Как вървят в тази жега?” се зачудих, като се спрях и погледнах падналия човек. Беше мъж, на около 25 и доколкото можех да видя от наметалото му беше русокос. Въздъхнах. „Дори и толкова млади ли са тръгнали да се бият?” реших, че неговия живот може да бъде спасен, за това се върнах при него и му подадох ръка. Той едва-едва вдигна глава и сините му очи срещнаха моите зелени. Времето сякаш спря за секунди, докато се оглеждахме в очите на другия. Със сигурност той бе красавец! Това просто няма как да го отрека!
Момчето погледна ръката ми и се почуди дали да я поеме.
- Хайде, ставай!
Прошепнах на арабски аз. Не исках цяла група мъже да разберат, че са водили със себе си жена през цялото време. Русокосият ме изгледа за момент, преди да поеме ръката ми и аз да го издърпам обратно на крака. Когато успя да се изправи, той се наведе към мен и ми прошепна тихо на ухото:
- Какво прави жена в мъжко бойно племе?
Аз само се усмихнах и го погледнах из под гъстите си черни мигли.
- Тръгнала съм към Кайро, за да участвам в турнира.
Отговорих му шепнешком аз и присвих очи в знак да си трае. Той само кимна, но очевидно отговорът ми не му хареса. Тогава зад нас се чу гласът на водача на групата да ни вика.
- Хайде.
Казах с половин уста аз и тръгнах след другите. Чух зад себе си стъпки и видя как русокоското ме настига. Очаквах, че ще ме подмине и леко се учудих, когато той тръгна редом с мен. Нито твърде на пред, нито твърде назад. Стояхме точно като равни. И това ме радваше. Не исках той да си мисли, че е повече от мен. Веднага можех да му покажа, че греши така или иначе!
Настигнахме групата и продължихме да вървим редом с тях, като всеки който падаше получаваше помощ и отново ставаше на крака. „Очевидно са забелязали!” помислих си и леко се подсмихнах. Мъжете ми бяга толкова интересни, когато опитват да се докажат един на друг!

Знам, че е кратка, но се надявам да ви хареса!

Денят беше към края си, а ние все още не бяхме стигнали желаната дестинация. Русокосият мъж от по-рано беше изчезнал сред мъжкото племе преди да се усетя. Бяхме спрели в един малък оазис на сред нищото. Е, да – не беше нищо особено, но щом го видяха всички се зарадваха ужасно много. На мен лично ми беше все едно дали ще спра и ще пия студена вода или ще продължа да вървя чак докато стигна. Но нали се движа в група. Пък и едва ли е най-добрата идея да влезеш в столицата сама.
Седнах по далеч от огъня, на който мъжете печеха нещо, приличащо на риба, и започнах да ги изучавам, както правех откакто бяхме тръгнали. Нямаше нищо по-интересно за правена, така или иначе. Облегнала се бях на една палма с крака притиснати към гърдите, когато един от мъжете – най-вероятно водача – се обърна към мен с думите:
- Няма ли да ядеш, момче?
Поклатих глава в отрицание. Знаех, че трябва да се храня, за да не предизвикам съмнение у тях, но два пъти на ден ми бе пре-достатъчно.
Възрастният мъж ме изгледа скептично, но не каза нищо, а се обърна към другарите си и започнаха да си говорят за нещо. Най-вероятно за пристигането ни утре и какво ще правим двата свободни дни преди да започне състезанието. Слушах с половин ухо разговора им. Аз вече знаех какво ще правя. Временно щях да се движа с тях, докато намерех стария си приятел. Той живееше в Кайро от доста време и щеше да ме запознае с местността и обичаите. После щях да ги оставя така бързо и неусетно, както се бях присъединила. Не беше голяма философия.
Затворих очи. „Денят наистина беше дълъг” с тази мисъл усетих как съзнанието ми се изпразва от всякакви нежелани мисли, как дишането ми става все по-леко и как главата ми се обляга на твърдото палмово дърво. Малко преди да се унеса се заслушах. Мъжете като че ли бяха спрели да говорят от раз. Канех се да отворя едното си око и да проверя какво става, когато дочух нечий чужд глас някъде из отзад:
- Кога ще нападнем, шефе? Вече огладнях!
Да ги убиваме по-бързо!
Поех си остро въздух и отворих двете си очи едновременно, взирайки се в мъжете край огъня. Те всъщност говореха по-силно и от преди и очевидно не подозираха нищо за предстоящото нападение. „Трябва ми план! Бързо!” веднага щом си го помислих ми просветна. Станах бавно на крака и тръгнах към групата. Знаех с кого мога да говоря. Трябваше да го намеря. Обикалях около тях, като се правех че си търся най-удобно място, докато не го видях. Той стоеше там и разговаряше с някакъв по-възрастен мъж. Приближих се и седнах до него. Никой не забеляза този мой ход, а ако са го забелязали не са счели за нужно да го отбележат. „Идеално!” подсмихнах се изпод качулката. Наведох се напред, откъсвайки си парче от рибата. Приближих го до устата си и когато се уверих, че никой няма да ме види или чуе прошепнах бързо:
- Готвят се да ни нападнат. Остани спокоен!
Веднага щом ме чу, русокосият се обърна към мен и ме погледна объркано. Изгледах го изпод качулката, скриваща косата ми и казах тихичко:
- В храстите. Предупреди другите без да привличаш внимание!
Виждайки недоверието в очите му аз се надвесих над рибата си, така че лицето ми да се скрие от любопитните погледи и заговорих бързо отново:
- Отражението от огъня в храстите срещу теб!
С крайчето на окото си видях, че той наднича изпод рибата си и очите му се разшириха от ужас. Отново се обърна към мен. Размърдах устните си в безгласна заповед:
- Кажи на другите!
Преглъщайки сухо, момчето отново се завъртя към събеседника си и се заприказваха сякаш нищо не се бе случило. Аз обаче дочух част от бързия им разговор:
- Ще ни нападнат крадци! В храстите!
Чул това, възрастният мъж, най-вероятно бащата на момчето се изправи на крака и извика с пълно гърло:
- Крадци! В храстите! На оръжие!
Мъжете веднага скочиха и аз заедно със тях и извадиха ятаганите си. Аз просто си стоях, скрита зад наметалото и качулката и гледах. Само при необходимост щях да се намеся. Вече направих достатъчно.
- АТАКА!!
Чу се мъжки вик отвъд храстите и като куршуми от там излетяха хиляди разбойници с много по-големи ятагани, много по-нахъсани и свирепи от нас. Хм. Кофти.
Като стадо вълци двете групи се впуснаха в свирепа битка на живот и смърт. Аз стоях на същото място и гледах как ятаганите секат наляво-надясно, как се лее кръв като вино, как падат мъже и не стават повече. Исках, не, желаех да се намеся и да спася племето, но за сега все още не можех. Беше ми позволено да се бия само при самозащита или ако някой скъп за мен е нападнат и не може да се защити сам. Може би от някоя гледна точка племето Харая имаше нужда от помощта ми, защото като гледах как бързо падаха скоро щях да съм останала само аз.
Изгубена в мисли не бях забелязала как трима се бяха затичали към мен. Бързо ги прецених с поглед. Нападайки ме едновременно с ятаганите си, аз избегнах с лекота отскачайки назад. Те нападнаха отново, този път един по едни с мълниеносни и смъртоносни замахвания на тежките оръжия. Аз избягвах отново. Накрая ми омръзна и при отскок от пътя на поредния опит за намушкване се изстрелях директно към нападателя си, който просто нямаше как да отреагира. Ударих го с крак в гърдите, изкарвайки му целия въздух и пращайки го на земята. Опитвайки се да използват близостта ми двамата други нападнаха от двете ми страни едновременно. Отскочих назад и ятаганите им намушкаха другия, както нож мивама през хартия. Още две тела се присъединиха на земята към третото. Повдигайки глава видях остатъка от племето да се взира в мен с опулени очи. Повдигнах едната си вежда въпросително и тогава го усетих. Лекия нощен вятър развя косата ми, сплетена на стегната плитка на тила. Развя я. „Качулката?!?” Бързо посегнах към главата си, само за да потвърдя опасенията си, че качулката ми е паднала по време на боя и сега на показ бе дългата ми розова коса. Мъжете бяха безмълвни. Както и аз!

Всички стояха като заковани. Бандитите ме гледаха все едно имах заешки уши и опашка, а "другарите ми" ... на тях може и да не им се сърдя за дето ченетата им провиснаха до земята >.> Както и да е. Временното стъписване на враговете ни приключи и те отново вдигнаха ятаганите. За момент се притесних, че още мъже ще паднат, когато някой, най-вероятно предводителят им извика нещо на някакъв непознат за мен език. Всички ме погледнаха изплашено и веднага свалиха ятаганите си. Аз само повдигнах една от розовите си вежди въпросително. "Сега пък какво им стана?"
В следващия момент бандата крадци хукнаха към конете си и препуснаха в нощта. Ние стояхме като гръмнати. Бях водила много битки през дългият си живот, но за пръв път ми се случваше някой да бяга щом ме види. Странно...Остатъка от нощта мина необезпокоявано, като Минато (водач И баща на русокоското) ми обеща, че на сутринта ще бъде проведен доста важен разговор между нас двамата. Юпи-и!
Първите слънчеви лъчи се прокрадваха в мрака и окъпаха с топлина и златна светлина оазиса, придавайки му вълшебен вид. Листата на растенията придобиваха оранжево-зеленикав цвят, по земята се гонеха сенки, водата в езерото като огледало отразяваше всичко, което попаднеше в траекторията му. Беше толкова красиво. Но нищо не можеше да се сравни с небето. То беше най-красивото нещо, което човек може да види през краткия си земен живот, и което той проспиваше всяка сутрин. Колко жалко. Всяка сутрин на небето се водеше най-красивата и смайваща битка, която някога съм виждала, а аз съм виждала ДОСТА! Да видиш как първите слънчеви лъчи пробиват нощната мембрана, как си прокарват бавно път през небосвода и пъдят тъмнината надалеч; да усетиш тази изумителна борба да праща студени тръпки по гърбът ти и да те кара да усещаш нещата все едно си част от тях; да вдишаш сутрешния въздух и да доловиш наближаващата адска жега. Лъчите вече не са един или два, а хиляди, милиони. Те водят ожесточена битка с отказващата да си тръгне тъма. Никой не се отказва. Като два силни лъва те са се вкопчили в другия с такъв хъс, с такава ярост и грация, че си мислиш, че от всичките тези емоции небето ще падне върху теб и ще те премаже. Знаеш как ще свърши тази битка - както са свършвали милиарди преди нея, и както още толкова ще свършват всеки ден до самият край. Но ти все още стоиш трепетно и наблюдаваш. Виждаш слънцето да наднича из зад хоризонта, огнено червено, и се чудиш дали нощната тъмнина не го е разлютила или обидила, че то ще реши днес да спре да се бие? Да позволи на тъмнината да постои още няколко часа на небето, да остави на нищо не подозиращите хорица още няколко жадувани часа сън? Хм. Отхвърляш тази идея в момента, в който слънцето, с цялата си гордост и суета се надига от хоризонта и изтласква тъмата още по-надалеч. Битката е към края си. Слънцето вече е на половина вън от затвора си. Още малко. Още няколко безценни минути, струващи ти се часове, с притаен дъх ти стоиш и наблюдаваш как мракът отстъпва на светлината, как огнените езици започват още от сега безмилостно да шибат ту земята, ту мракът, опитващ се да се задържи още малко и да донесе хлад и спокойствие на бедните хорица. Но всичко свършва с един последен тласък. Един последен порив на сила от към страната на слънцето.... Тъмнината изчезва. Хладът и призрачните сенки също. Още ядосано и надъхано нажеженото огнено кълба от рано започва да пръска топлите си искри по земята, подканяйки всичко живо да се вдигне и да го види. Да го проклинат, както са правили някой в продължение на години, или да го боготворят и да му се молят. Очевидно е, че на него просто не му пука. То знае, че докато има такива, които да го викат вечер, ще има и такива, които да го пъдят. Кръговратите на живота са много. Не всички са хубави, не всички са лоши. Но всички са неизбежни. Може би за това слънцето е така спокойно? Защото знае, че то винаги ще побеждава сутрин и ще губи вечер? Кои знае?
Въздъхнах одобрително. Да гледаш залеза в продължение на хилядолетия никога не омръзва. Знаеш началото, знаеш средата и края, но кой знае? Утре може слънцето да не изгрее както изгря днес. Или пък въобще може да не се покаже. Тези неща, на пръв поглед напълно безсмислени, винаги са били част от ежедневието ми, защото това са нещата, случките, заради които аз все още ходя по тази земя...
Погледът ми се премести върху повърхността на езерото. Като магическо огледало, позволяващо ти да надникнеш в някакъв друг свят, то бе отразило цялата битка цвят по цвят, момент по момент и не бе изпуснало нито една дребнава подробност. Усмихнах се. Колкото и добро да бе това езеро, то все пак не можеше да ти покаже това, което ти показва небето. Отново вдигнах глава само за да се уверя, че няма и помен от звездите, луната или каквото и да било друго, подсказващо ми че тук е било нощ някога.
- Както винаги, разбира се...
Станах от земята, изтупах се и тръгнах към все още спещите ми събратя. Ако не се размърдаха скоро ПАК щяхме да вървим по адската жега. Не че на мен ми пречеше, но започваше да ми писва постоянно да вдигам някой получил топлинен удар -.-'

Глава 4 *1/2*

Ако не броим безбожно много повтореното възклицание "Ама тя е жена!" членовете на племето приеха добре новината, че ще продължа да се движа с тях. Тц! Сякаш щях да им позволя да ме зарежат сам-самичка по среда на нищото!!! Както и да е! Вървяхме вече от няколко часа, а слънцето не даваше абсолютно никакви признаци да ни даде малко спокойствие и хлад. Напичаше доста, а мъжете бяха изморени, жадни и гладни. Забелязах, че вече едва-едва кретат за това предложих на водача да спрем при първа възможност. Той не беше много доволен от факта, че жена му казва какво да прави, но все пак се съгласи. Обаче се оказа, че няма никакви оазиси наблизо!!! Един по един войните започнаха да падат върху парещият пясък. Не ги виня. Щом и на мен започна да ми става усилно, значи беше адската жега. Интервалът между паданията постепенно започна да се скъсява. Аз се опитвах да им помогна, но беше трудно да крепя трима, да вдигам четвърти и отделно от това да гоня другите от племето.
- Какъв им е проблема на тези?
Изсъсках през зъби аз. Започваше да ми писва. Или щяха да спрат и да помогнат на другите членове на племето или щях да се погрижа всичките да изпопадат в пясъка като мухи.
- Против правилата на едно племе е да се помага на паднал.
Чух някой да казва. Озърнах се само за да срещна познатите небесно сини очи на Наруто. Той също помагаше с вдигането.
- Как така?
Поинтересувах се аз.
- Ами това е като тест за издръжливостта. Ако тази жега успява да ги сломи, какво остава пък ако се биеха срещу силен опонент?
Въздъхнах. До някъде имаше право. Ама само до някъде! Все пак те бяха от един отбор! Как можеше мъжете да са такива коравосърдечни тикви?!?
- Все тая! Да продължаваме, че ни зарязаха!
Помогнах на поредния паднал да си стъпи на краката и тръгнахме след племето. За мое най-голямо учудване те не спряха да ни изчакат, когато видяха че се опитваме да ги настигнем. Бях бясна. Но за момента нямаше какво да направя. Мъжете бяха слаби и не можеха да побързат малко, а ние с Наруто една успявахме да задържим себе си на крака, камо ли още четирима.
Няколко часа по-късно бях на път да убия някой. Най-сетне се намери малък оазис с питейна вода и дебела сянка в който да си починем, но Минато настоя да продължим. Били сме твърде близо за да се отказваме сега. Очевидно не му дремеше на шапката, че хората от НЕГОВОТО племе едва ли не щяха да умрат всеки момент. На пук на него аз настаних полу-живите под една палма, напълних кратунките с прясна студена вода и им дадох да пият.
- Трябва да вървим или ще ни зарежат!
Чух Наруто да ми казва, докато пълнеше собствената си кратунка с вода.
- Щом толкова бързат да вървят! Тези мъже няма да издържат ако не спрем, а едва ли ще попаднем на друг оазис скоро, така че...
Оставих изречението си недовършено и неловко мълчание изпълни тишината. Като че ли за момент нещата придобиха лош ход. Мъжете умираха, на водача не му пукаше, сърце не ми даваше да ги оставя, но ако ги изоставим щяха да умрат. Въздъхнах. На моменти беше безбожно трудно да се вземе правилното решение, особено ако не знаеш кое е грешното. Погледнах Наруто. Той беше поседнал на сянка и гледаше някъде в далечината противоположно на изоставящото ни племе. "Той е млад. Не заслужава да умре тук. Не и преди да е стигнал столицата."
- Наруто!
- Хм?
Той се обърна и ме погледна въпросително.
- Върви с тях. Аз ще се оправя тук.
Настъпи кратко мълчание, по време на което погледите ни се срещнаха. "Толкова млад..." Разтърсих глава за да изгоня носталгичните мисли и спомени от миналото ми. Тогава, когато аз бях най-малката от 5 сестри, когато никой не ме зачиташе за нищо, когато не можех нищо... но поне бях млада. Не че сега съм стара. Поне не на външен вид, но се чувствам стара от вътре. През дългия си живот бях виждала много красиви мъже, с много се бях сприятелила и с много бях прекарала дълги нощи, но на нито едни не бях дала сърцето си, на нито един не бях споделила тайната си. И мислех да оставя нещата така.
- Тръгвай!
- Не! Няма да те оставя сама~ ъ... така де, няма да оставя вас сами.
Скришом го погледнах. Беше се изчервил, макар че не знаех дали е от жегата.
- Тогава да си направил лагер.
Оповестих аз, като скочих на крака и започнах да обикалям и да събирам дърва и други неща, които биха ни били полезни. "Нощта ще е дълга. Дано поне не се налага да копаем." Само при мисълта тръпки пробегнаха по гърбът ми. Може и да съм убивала милиони предатели и врагове, но никога, ама никога не съм копала гроб на невинен войн. С времето това се бе превърнало в мое правило. И не мислех тази вечер да го нарушавам.
Един вик изпълнен със страх ме накара да изляза от транса си и да заема бойна позиция:
- ЗМИЯ!
"О, Богове!"

* 2/2 част *
Добре! Щях да се примиря, ако въпросната "змия" беше питон, анаконда, пепелянка дори и възрастна кралска кобра!!! но не и на .... това!
Всички стояха на поне 5 метра от мен. Бях хванала тялото малкото змийче в едната си ръка, а главата му - в другата. Въпросното животинче, което най-вероятно се страхуваше повече от нас отколкото ние от него, беше бебе кобра. Мъничето се опитваше всячески да се измъкне от захвата ми, но без никакъв успех. Държах го здраво, като внимавах да не го убия без да искам.
- От ТОВА ли се изплашихте?
Чух как възкликва изумен Наруто, след като се приближи до мен за да види "улова за деня".
- Ха! Нищо и никакво си бебе кобра. Не може да ни навреди!
След което той се засмя гръмко, но само той. Другите мъже все още гледаха като настъпени калинки. Нито чуваха, нито приемаха.
- Тя е просто бебе. Все още отровата и не може да ви убие.
- Нека не рискуваме! Убий я!
Аз само изгледах проговорилия странно. "Да я убия? Че защо?" но не изрекох въпросите си гласно. Просто се завъртях с гръб към тях и се отдалечих. Когато се уверих че няма как да ме видят пуснах мъничето на земята. Усещайки свободата то се изстреля от мен като куршум и се свря някъде в пясъка. Без повече да го мисля се завъртях и настигнах другите.
- Не мога да повярвам, че се изплашиха от това змийче! Само ако можеха да видят Апофис, тогава щяха да разберат на какво всъщност му се вика змия!
Измънках си под носа аз, докато вече подтичвах след групата. Къде им изчезнаха маниерите на тези?
Вечерта най-сетне дойде. Беше хладно, беше тъмно и можех най-сетне да си почина. Ама не! Бяхме на около 2 часа път от столицата и Минато отказваше да спрем точно сега. Наруто ме подкрепи, че ни трябва почивка, но се оказа че дори и той не може да накара баща си да размисли. Затова продължихме да вървим - гладни, изморени, жадни и ... потни! Гадост!!! Както и да е. Наистина бяха още 2 часа вървене, но най-сетне стигнахме. Кайро беше по-величествен и красив отколкото някога съм си го представяла. Няма толкова и такива думи за да опиша красотата му. Е, да - била съм на хиляди места през до тук, в различни ери, но Кайро е просто ... божествен. Със сигурност може да се нарече земният Олимп!
- Хей, Сакура! Идваш ли?
Излязох от транса си и погледнах русокосият си съпътник. Той стоеше на няколко метра пред мен и очевидно ме чакаше. "Както изглежда май само аз оценявам красотата на града?!" си помислих, след като видях как другите от племето дори не обърнаха внимание на архитектурата. Колко жалко. Само ако знаеха, че от сегашния Кайро няма да има и помен след няколко века ... но естествено аз не мога да им кажа това.
Минахме през широко отворените масивни главни порти само за да видим пазар. Огромен пазар с много сергийки на които продават всякакви неща - от дрехи и бижута до храни и боя на прах. Беше претъпкано. Хората се бяха изсипали по 40 на сергийка и всички викаха в синхрон създавайки хем главоболие на бедния чорбаджия, хем той така и не разбираше какво искат да купят или видят. И това беше на АБСОЛЮТНО всяка сергия.
- Хората тук са много смешни.
Не осъзнах, че съм изрекла заключението си на глас докато Наруто не ме попита:
- Защо?
- Не знам. Просто са ми смешни. Като патета са - блъскат се, люлят се наляво надясно (това е поради големият брой торби в едната ръка и палавото дете в другата - трудно се балансира когато те сяцат напред - назад) . Наистина са ми много смешни.
Наруто само ме погледна странно, после хвърли един поглед на тълпата и ... започна да се хили толкова гръмко, че хората които бяха наблизо се стреснаха и заизпускаха торбите си. Навсякъде започнаха да се търкалят ябълки и круши, мини топове плат, сребърни чинии и ... хилещ се до пръсване Наруто... мда! Тои със сигурност беше крайно необикновена личност!