.:Наруто:.

Нед Мар 01, 2009 7:49 pm

Миналото на Анита

Малкият Наруто стоеше седнал до едно дърво и плачеше. Едно момиченце с къса кестенява коса и искрящи кафеви бадемови очи го чу и се доближи до него.
- Защо плачеш? – попита то с тънкия си глас.
- Хъм...ъм...хъ... Ами... Съвсем сам съм. Всички ме отбягват и... и нямам родители... – отговори хлипайки момчето.
- Оу... Разбирам те. И аз не знам къде са моите родители. Живея със сестра си в една малка къщичка до езерото. Всъщност тя е единствената ми приятелка... Другите деца ме отбягват... Май доста си приличаме! – промълви с тиха усмивка момиченцето.
- Т-така ли?
- Мхм. Не се притеснявай, аз ще ти бъда приятелка. Казвам се Анита.
- Аз съм Наруто. – каза поуспокоено момчето.
Анита се взря в искрящите му сини очи и си помисли: „Горкото момче... Защо ли го отбягват. Изглежда толкова добро... И е сладък... (обади се вътрешният и глас)...
- Хей, Анита сан... искаш ли да се качим на мемориала на Хокагетата?
Анита му отвърна с чаровна усмивка. Тя изглеждаше доста срамежлива и говореше тихичко:
Там ми е любимото място. Много обичам да гледам селото от високо.
- Хайде тогава, да тръгваме!
И двете деца започнаха да се изкачват по стълбите. Анита си вървеше спокойно, а Наруто подскачаше, щастлив, че си има другарче. Двамата стояха на каменния мемоар точно, където беше главата на Четвъртия Хокаге. Говореха си за това кой какво обича, за да се опознаят. Беше им много смешно, защото се оказа, че са пълни противоположности, дори и за най – незначителни неща: любимият цвят на Наруто беше син, а на Анита – червен, момчето обожаваше рамен, а момиченцето предпочиташе шоколад и така нататък и така нататък...
- Ей, Анита, добре, че знам къде да те намеря. – чу се момичешки глас. Анита позна сестра си, обърна се и видя, че тя е на няколко метра от тях. Беше момиче на около 13 години, облечено в светло синьо късо кимоно. Имаше дълга кестенява коса и много красиви тъмно зелени очи.
- Какоооо!!! – зарадва се момиченцето и се хвърли в обятията и. – Искам да те запозная с някой!
- Хм, здравей! Аз съм Аири! – подрави любезно момичето.
- Аз съм Наруто. – представи се русокоското и сложи ръцете си зад тила с широка усмивка на лицето.
- Радвам се, че се запознахме, но Анита и аз трябва да тръгваме.
Усмивката на Наруто бавно изчезна. Той си беше изкарал много весело с Анита, макар че тя бе доста срамежливичка, беше много добра компания. Пък и все пак тя бе единственото дете, което не го отбягваше и бе негов приятел.
- Како, моля те, може ли Наруто – кун да дойде за вечеря у нас?
- Няма никакъв проблем, но няма ли родителите му да се притеснят къде е?
- Аз нямам родители... – промълви тихо момчето и сведе тъжно поглед към земята.
Усмивката на Аири изчезна. Идеално разбираше какво е да си сирак. Тя и Анита изгубиха родителите си съвсем наскоро, заради войните и сега тя сама се грижеше и за двете. За да утеши момчето, тя сложи ръката си на рамото му и с ободряващ тон му рече:
- Не се притеснявай, ние ще сме ти приятелки. Ако искаш можеш да дойдеш у нас за вечеря. Винаги ще си добре дошъл.
Момченцето погледна в тъмно зелените очи на Аири и почувства облекчение.
- Благодаря! – каза то и тримата тръгнаха към къщичката на Вики и Анита.
След като децата хапнаха рамен в чест на Наруто, двете момичета го изпратиха до апартамента му и отново тръгнаха по обратния път.
- Хей, како...
- Да?
- Много се радвам, че се запознах с Наруто – кун. Сега вече си имам приятелче! – каза с тиха усмивка Анита.
Аири сведе тъжно поглед към малката си сестричка, която я държеше с топлата си ръка, но не каза нищо.

***

На сутринта Анита се събуди рано, изяде закуската, която сестра и и приготви, облече се, обу си обувките и с бързи крачки тръгна към площадките за трениране. Почти бе стигнала, когато пет – шест момичета на нейната възраст я настигнаха и я наобиколиха.
- Ха, какво имаме тук! Ей, тролче дребно! Пак ли отиваш да се изкарваш пред Джоунините? – изсмя се подигравателно едно високо русо момиче.
Анита заби поглед в земята и не отговори нищо. Тя бе прекалено стеснителна, за да започне да се защитава.
- Хей, да не си глътна езика? Културно е, когато те питатнещо, да отговориш. Оу! Неуместно е да говоря за обноски с принцесата любимка на учителите. – намеси се едно мургаво момиче с дълга черна коса.
- Все пак говорим за тая издънка! И тя, като сестра си, знае само да се мазни, пък не става за нищо.
Анита все още мълчеше. Но и беше толкова мъчно, че всички се държаха така с нея, че провокира Вътрешното и Аз да се обади:
- Хей, ти! Да не би да приемаш думите на тези гаднярки?! Как смеят да говорят така за теб?! Ами за сестра ти?! За това вече трябва да ги наломиш! Анита, ти си генин! Най – силна си от всички тук! Защити се или ще ме ядосааааш!!!
- Не искам да се карам с тях...
- Каквооо?! Заслужават си го! Само да поискаш и ще им запушиш гадните усти яко!
- ... Но не искам...
Анита погледна с тъжните си очи към момичетата. Опита се да мине между тях, но те се скупчиха и не и позволиха.
- Моля ви, нека да мина. Ще закъснея.
- Уаууууу! Тя можела да говори! – подигра се русокоската. – Слушай, грозил малък, няма да те пуснем, докато не ни се извиниш, че ни губиш времето. – каза саркастично тя.
- Моля ви... – захлипа Анита, едва сдържайки сълзите си.
- Чакаме извинениееее! – разсмяха се останалите.
Анита само ги гледаше с насълзени очи и и се искаше просто да изчезне. Проклинаше раждането си, защото всички я мразеха... , но тя не можеше да мрази...
- А бе май трябва да те научим да уважаваш другите! – каза със заканителен тон чернокоската и бутна силно момиченцето така, че то падна на земята. Останалите се смееха гръмко отстрани.
- Давай, намели я тая слабачка!
Свидетел на случващото се беше не друг, а самият Сандайме Хокаге, който следеше всичко от кабинета си. Тъкмо, когато смяташе да се намеси, за да не пострада една от най – ценните му ученички, Анита напшрави знак с ръце и изчезна зад облак от дим.
- Хе, хе! Гати страхливката! – присмяха се момичетата и се разотидоха.
Сандайме знаеше къде да намери Анита, излезе от сградата и тръгна към мемореала.
Когато се изкачи на върха, я видя да стои на главата на Йондайме. Беше свита и отпуснала глава на коленете си, които придържаше здраво към тялото си с ръце, сякаш в защита от нещо – личеше си, че плаче. Усещайки чуждо присъствие, тя бързо избърса сълзите си. Сандайме се приближи до нея и сложи ръката си на рамото и.
- Значи сте видели всичко... Хокаге – сама... – попита тихо тя, но не посмя да вдигне очи и да го погледне. – Съжалявам..., че ви разочаровах...
- О, Анита! Ти никой не си разочаровала. Напротив! Всички се гордеем с теб. Ти си най – талантливата ученичка. Дори сестра ти не бе толкова силна на твоите години. Ти си само на четири, а вече си Генин. Надминаваш и Какаши!
- Аз дори не мога да се сравнявам със сестра си, камо ли с Какаши – сенсей..., защото аз... не съм достойна за шиноби... – Сандайме не искаше да я прекъсва и я слушаше много мнимателно. – Знам, че трябва да съм силна, но не искам да ги наранявам, дори и с думи... , защото ги обичам, чувствам ги близки. Дори не смея да се оправдая. Не искам да споря с тях...
Хокагето гледаше тъжно към Анита: „Това дете... толкова малко, а вече е наследило Волята на Огъня. Обича и се застъпва дори и за тези, които го мразят и то заради това, че е необикновено...”
- Анита... Ти си един истински шиноби. Поставяш чувствата на другите над своите собствени и би направила всичко възможно хората около теб да са добре. Нямаш никаква причина да си разочарована от себе си. Ти си едно рядко... не - неповторимо цвете сред останалите.
Анита се почувства по – уверена и вдигна изкрящите си очи към Сандайме:
- Благодаря ви за милите думи, Хокаге – сама!
Старецът се усмихна, доволен, че е успял да я поободри и закачливо и напомни:
- О, май някои имат тренировка...
Анита кимна. Стана от местото си и се затича към тренировъчните плошадки...

***

:angel:

Нед Мар 01, 2009 7:52 pm

***

- Хайде, Анита – сан! Още един път! – викаше Гай.
Анита засили ямрука си, облят в червената и чакра, към едно дърво, удари го с всичка сила, то се пропука и падна, потрошено на две. Момичето, задъхано, седна на земята и хвана ръката си, с която току що удари дървото, защото сега тя леко кървеше. Какаши се огледа и видя педесетина дървета, повалени наоколо.
- Мисля, че стига толова за днес. Хайде, Анита – сан, да се прибираме!
Момиченцето бавно се изправи, все още запъхтяно, обърна се и погледна ведро към двамата си учители. Гай се усмихна и вдигна одобрително палеца си:
- Браво, Анита – сан! Напредваш!
Момичето се усмихна скромно. Постави здравата си длан на раненото място и го покри със зелена чакра. Виждайки я, Какаши се усмихна под маската си:
- Виждам, че си започнала и да усъвършенстваш и медицинското нинджутсу.
Очите на Анита се разшириха:
- Оу, как можах да забравя... Имам тренировка със сестра си, свързана с билките! Извинете ме, Какаши – сенсей, Гай – сенсей!
И все още придържайки раната, Анита побягна към ботаническата градина на болницата.
След като урокът и свърши, момичето се раздели със сестра си и реши малко да си почине на любимото си място. Като се изкачи на мемоара – кой да види – Наруто! Тя само се усмихна замечтано и за да не го стресне, се приближи бавно до него.
- Хей, Анита – сан! Знаех си, че ще дойдеш. Къде беше? – попита момчето – явно я е чакало доста време на върха.
- Здравей, Наруто – кун! – поздрави тихо тя и седна до него. – Ами аз бях на тренировка.
- Така ли? Днес не те видях в академията. Е, не че съм се задържал много време там...
- Ами... Аз не тренирам в акдемията...
- Сериозно? Защо?
- Като бях по – малка, родителите ми не искаха да ставам нинджа, макар, че аз много настоявах. Това ми беше мечта. Не ми даваха обяснение, казваха, че когато порасна ще разбера. Но аз тайно започнах да посещавам академията с помощта на сестра си. Тя ме подкрепяше, както и Джоунините. Те твърдяха, че е важно да стана нинджа, за да се защитавам, тъй като съм от нинджа род... пък и сестра ми... е в Бинго книгите на някои от враждебните села. – Наруто слушаше внимателно, защото му бе интересно за миналото на Анита. – За да не разберат родителите ми, започнах да тренирам тайно с Ирука – сенсей. А когато ми каза, че съм приключила с първо ниво, се преместих при Какаши – сенсей...
- Уаууу!
Анита леко се изчерви, като видя блясъка в очите на Наруто.
- Е, щом тренираш при него, трябва да си много силна!
Тя мълчеше. Дълбоко в себе си знаеше, че е силна, но гледайки учителите си, тя го мислеше за недостижими и на несравнимо по – високо ниво от нейното.
- Сигурно и ти си силен, Наруто – кън. Все пак си в академията...
- Аз ли? Не знам. Давам всичко от себе си. Нямам търпение да стана Генин и да сложа лентата на Коноха.
- Оу! Ами ако искаш... – усмихна се Анита и извади от чантичката си една синя лента с емблемата на селото. – Ето, заповядай! Можеш да я сложиш.
Наруто не можеше да повярва. Сега в срамежливите очи на Анита виждаше човек за възхищение. Тя бе на неговата възраст, но вече беше Генин. „Дали и аз ще стана силен някой ден... Явно Анита – сан е тренирала много, за да стигне дотук. И аз ще се старая. Ще и докажа, че и аз съм нинджа...” – мислеше си момчето.
- Значи... ти си Генин.
- Мхм... Ето, ако искаш, аз ще ти я сложа. – и Анита внимателно завърза лентата си около главата на момчето. Когато Наруто усети, че тя вече е на челото му, се разскача от радост.
- Хей, вижте ме! Аз съм Генин!
Анита само му се радваше отстрани. Беше щастлива, че приятелят и се чувстваше добре, макар че бе помогнала временно с толкова незначително нещо.
Накрая Наруто, изморен от веселбата, седна отноводо момичето, отвърза лентата и и я подаде.
- Много благодаря! Но не искам да ти се карат, заради мен. Ето, вземи я.
- Мерси! – кимна Анита и отново прибра лентата в чантичката си.
- Хей, защо не я носиш?
Момичето не отговори. То не искаше една лента да я прави повече от другите. Смяташе да я сложи, когато всичките и връстници станеха Генини, за да бъде равна с тях.
- Хм... Става тъмно. Трябва да се прибираме.
Момчето кимна и двете деца слязоха от мемориала. Разделиха се на една от големите улици на селото, като всеки тръгна към дома си. Анита не бързаше, тъй като знаеше, че сестра и е на мисия и можеше да използва времето за самота в къщата като време за разходка...
Слънцето залезе и момичето вече беше много близо до дома си. Изведнъж едно момче и се изпречи. Анита усети, че и зад нея застава друго момче. Така за нула – време тя бе заобиколена от високото русокосо и чернокосото момиче, както и още други, които тя не познаваше, и няколко момчета, като повечето от тях очевидно бяха по– големи.
- Ей, грозил дребен! Тоя път няма да се отървеш!
- Ха, това ли е? Прекалено лесно ще е! – изсмя се едно от момчетата, засили се и блъсна с всичка сила Анита на земята.
Другите се смееха.
Момчето отново се доближи до нея, но този път я ритна силно в корема. Момичето извика от болка, но нямаше кой да го чуе:
- Моля ви, спрете! Не исклам да ви нараня!
- Какво?! Мислиш си, че ще се уплашим ти да не ни „нараниш”? – извика заканително друг и също със засилка я ритна.
От края на устните и се стече кръв.
- Ей, не си мисли, че си повече от нас, защото не си! Ти си издънка – не ставаш за нищо!
- Разбираш ли, бе? Всички те мразят, защото не ставаш!
- И за оня път пред библиотеката – ако не беше Гай, вече да си наломена, уе, зубър! – последва още един болезнен удар.
Анита стоеше свита и не реагираше. Ако се отбраняваше, това значеше да нарани тях, а ако само стоеше, тя щеше да пострада.
Трябваше да избира – тях или нея си; обичта или живота... Обидите и ритниците бяха толкова много и толкова болезнени, че от болка, момичето спря да ги усеща. Попадна в нещо като транс...
Беше легнала на непознат за нея коридор, потънал в тъмнина. Подът бе във вода. Анита се изправи и се огледа. Наоколо не се виждаше нищо, освен още няколко коридора, излизащи от този. Момичето тръгна по един от тях в абсолютно невидение. Тя не знаеше къде се намира, нито къде отива. Просто вървеше... След няколко минути, които на нея и се сториха като часове, тя се озова пред огромна златна клетка. Вътре нямаше нищо. Само тъмнина. Момичето се взря в далечината, сякаш търсеше нещо. Изведнъж забеляза, че пламва едно тъмно червено пламъче. То бавно се разгоря и стана по – голямо. Но Анита усети силна изгаряща болка в лявото рамо, която се засилваше, докато пламъчето растеше. От нетърпимото усещане, момичето падна на колене и завика... Но не можеше нищо да стори. Стисна очи и зъби, за да притъпи болката, но не помогна. Сякаш някой пробиваше плътта и с нагорещено желязо. Сложи ръка на мястото и усети колко силно кърви. Опита се да използва медицинско нинджутсу, но не успя: от дланта и не заблика никаква чакра.
Много трудно и болезнено направи серия от знаци, но и този път не се получи. Сега тя бе беззащитна. Отвори измъчените си очи и погледна към клетката. Вцепени се. От тъмно червения огън се оформяше някакво чудовище, а болката продължаваше да се усилва. Анита плачеше и викаше, превиваше е на земята, но кошмарът сякаш нямаше край. След продължително мъчене, макар и трудно, момичето отново устреми поглед напред. Вече нямаше никакви сили, а това, което видя, я довърши. Пред нея в клетката стоеше огромен звяр, наподобяващ котка и заел позиция за нападение. Пламъчетата, от които бе изграден, танцуваха заплашително и отделяха болезнена горещина, а отзад размахваше девет големи опашки. Анита се спря на очите му, изпълнени с нечовешка ярост.
Изведнъж усети сякаш потъва в тях, сякаш отива в друго измерение на времето...
Огледа се. Беше в Коноха. Видя няколко деца да играят и да се смеят. Но отстрани – отстрани стоеше свито и само едно момиченце, което плачеше. Анита искаше да отиде при него, да го утеши,но не успя да помръдне. Опита се да извика, но пак не можа.
- Ей, искаш ли да играеш с нас? – попитаха няколко от децата самотното момиченце.
То вдигна насълзените си тъжни очи и тихо отговори:
- Д-да...
- Е, да, ама ние не искаме! – разсмяха се те и се разотидоха.
Момиченцето продължаваше да плаче. Когато малко се поуспокои, стана и бавно се запъти към дома си...
Анита отново усети повдигащо чувство и пак се озова някъде другаде.Тя отново видя същото дете,само че сега то влизаше в стаята, в която стояха родителите му и едно друго, по-голямо момиче.
-Пак ли?!-завъртя очи пренебрежително майката.
Детето мълчеше.
-Пак ли си дремела цял ден сама?-намеси се бащата.
Този път момиченцето кимна.
-Ей,значи!Все ще си останеш такава, нали?! Никога няма да се промениш. Знаеш ли, за нищо не ставаш!...
-Мамо,моля те!-обади се момичето до жената, но тя продължи, все едно нищо не е чула.
-Дори с хора не можеш да общуваш. Ето защо с баща ти не искахме да ставаш нинджа. Колко ли хора щяха да умрат на бойното поле заради теб!
- Майка ти е права. Ти си една издънка, разочарованието на клана! Виж сестра си. Тя постигна нашите, както и нейните мечти. Най-талантливата досега. А ти..ти сриваш всичко. И проблемът е, че никога няма да си нещо повече.
- Татко...-отново се опита да помогне голямото момиче, но малката й сестричка вече бе излязла, плачейки силно...
Анита също плачеше.Тя още не можеше да проумее случващото се. Това дете, толкова напомнящо `и на самата нея... това дете, намразено и отхвърляно от всички-връсници, родители... Защо всичко това му се случваше, защо? Защо трябваше да търпи мизерния си нещастен, намразен от всички живот? Защо му се случваше всичко това...
Тя отново усети, че напуска това място. Озова се пред ужасна гледка, която разкри всичко. Видя себе си, легнала на земята, цялата покрита в синини и кървящи рани. Децата около нея продължаваха да я бият озлобено. Но сега, като гледаше отстрани, видя, че косата и е ярко червена и на лявото и рамо имаше избелязан кървящ японски йероглиф, означаващ "ярост"... Момиченцето отвори очи и изпищя от болка. Истинската Анита не издържа и от гърдите `и се откърти пронизителният вик "НЕЕЕЕЕ!"...
Когато отново отвори очи, беше пред клетката на звяра...

***

Нед Мар 01, 2009 7:53 pm

- Е,стига ли ти толкова?-попита той с дълбок демоничен глас.
Анита плачеше. Тя бе видяла собственото си минало и не можеше да сдържи напиращата тъга.
- К-кой с-си? - попита съвсем тихо тя, все още хлипайки.
- Аз ли? Аз съм това, което другите зародиха в теб - твоята ЯРОСТ!
- Н-нее! Не е в-вярно! Н-не! А-аз никой не-не мра-зя!
- Хе,съзнателно не, но тази чужда злоба все някъде се таеше, нали? Макар че ти не я усещаше, тя потъваше дълбоко в теб и сега аз се родих от нея. Сега аз ше бъда съдника. Сега собствената им злоба че се обърне срещу тях... - изрева демона.
- Не, не, не! Моля те, не ги наранявай, не, моля те! - извика през сълзи момичето.
- Ти наистина си жалка. Сега, когато имаш безгранична сила в себе си, ти не искаш да нараниш тези, които ти провалиха живота!
-Не, не трябва да го правиш! Знам,че са се държали лошо, но не го заслужават!-опитваше да разубеди звяра тя.
- Спри да спориш!-изрева демонът толкова силно, че момичето отново падна на земята.- Сега вече аз решавам!
Той се озъби и блъсна решетката на клетката с огромната си лапа. Двете крила драннаха отстрани на стените и звярът застана пред момичето...
Анита отвори очи. Все още лежеше на земята, а другите деца я биеха. Изведнъж забеляза, че тялото й се покрива с кърваво червена чакра, оформяща тялото на демона, който стоеше до нея допреди малко, а ноктите и кучешките `и зъби станаха като животински - големи и остри. Усети как замахва с ръка (по-скоро с лапа) към едно от момчетата, но не можеше да се контролира... Удари го. Другите спряха да я удрят уплашени.
- К-к-какво ста-ва?
Момичето застана на четири крайници в бойна позиция.Останалите бяха вцепенени и не реагираха. Тя отново се засили и раздра с големите си нокти друго момче. От очите `и се стичаха сълзи.Чак сега разбираше какво става. Демонът я бе обвзел и сега тя, макар и виждайки какво става, не можеше да подчини тялото на съзнанието си. Нанесе още един болезнен удар. Усещаше как цялото `и тяло гори, но не можеше да спре. Повали още едно момче. Децата се разбягаха в писъци, а ранените запълзяха със сетни сили...
Анита изви шия към нощното небе и изрева зверски със всичка сила. Лампите на повечето къщи светнаха, а хората панически се показваха от прозорците, за да видят какво става. Момичето, все още подвластно на демона, побягна на четири крайника към мемоара. Макар че ярко червената чакра се виждаше от голямо разстояние, тя бягаше толкова бързо, че никой не я забеляза. Като се изкачи на върха, усети как влиянието на звяра отминаваше. Падна на земята и се преви от болка, тъй като отново почувства горящата чкра, този път прибираща се обратно в тялото `и. След като болката премина и демонът изцяло се бе оттеглил, Анита се отпусна в несвяст и заспа...

***

Сутринта се събуди със силно главоболие. Слънцето отдавна бе изгряло и момичето знаеше, че трябва да се прибира. Изправи се и бавно тръгна към селото... Всички погледи бяха устремени към нея. Някои минувачи панически се дръпваха назад, когато тя минаваше покрай тях, други стояха вцепенени на едно място. Анита преглъщаше мъката и продължаваше напред. Най-накрая стигна до къщата. Отвори вратата и влезе. Запъти се към стаята си, която имаше веранда и изглед към реката. Там беше сестра `и. Двете се спогледаха и сълзи текнаха от очите им. Аири не можеше да повярва. Точно това, от което най-много се страхуваше, се бе случило със малката `и сестричка. Момичето бе разбрало за снощната случка, както и цяла Коноха, но това, което само тя знаеше, беше причината ... Тя имаше същия демон, но от 10-годишна възраст. А Анита... та тя бе само на 4! Този демон се появяваше от силната мъка на чивек и всичката отрицателна енергия, обърната към него. Защо точно те трябваше да носят това бреме?! Може би защото бяха различни от всички останали в рода - единствените с огнени сред въздушни чакри, единствените бунтарки (най-вече Вики засега, тъй като Анита все още беше срамежливка), те бяха и най-талантливите - с умения, нечувани досега за шиноби... те бяха и най-мразените. Затова сега носеха тези демони в себе си. Аири мислеше,че ще предотврати появата му в сестричката си, но явно е било неизбежно. Тя отиде до нея и я прегърна. След това избърса сълзите на Анита, после и своите. Двете момичета седнаха на верандата и Аири бавно и внимателно започна да разказва на сестра си всичко, което трябваше да знае за новата си сила...
- Значи... Така ше си останем... завинаги? - промълви тихо Анита и една сълзичка се отрони от очите `и , след като сестра `и приключи.
След кратко мълчание Аири реши да отговори.
- Ти си силна. Имаш силата да го победиш!
Анита вдигна погледа си, пълен с надежда, към по-голямата си сестра и я прегърна. Макар че усети, че сестра и не каза нищо за себе си, тя не я разпитва повече. След това отиде да се измие и преоблече, защото имаше следи от кръв по тялото и дрехите.
През това време Аири отиде до офиса на Хокагето. Тя знаеше колко много `и помогна той, когато се почви нейният демон.Сега цялото село, както и Анита, бяха в голяма опасност и тя трябваше да сподели всичко.

***

Оттогава Анита единствено тренираше, не се виждаше с никого, дори и с Наруто. Не се усмихваше, беше мълчалива и тайнствена. Почти не говореше... Само, когато и се налагаше.
Една година... Нищо...
Проблемите не свършиха до там. След Учиха трагедията сестра и Аири трябваше да тръгле с Итачи. Анита не знаеше защо. Само знаеше, че боли... Боли да си сам... съвсем сам...
Една година... Нищо...
Живееше монотонно: сън - тренировка, сън – тренировка... от време на време и хранене... Нямаше смисъл в живота. Единственото, което и подсказваше, че е жива, беше фактът, че е жива... Нищо друго...
Една година... Нищо...
Хакагето и Джоунините зорко я следяха да не направи някоя глупост от мъка...
Една година... Нищо...
Така минаваха годините...

Чет Мар 05, 2009 8:33 pm

Историята на Али

Свечеряваше се. Дъждът валеше силно. Всичко бе кално и мокро. Последните хора бързаха да се приберат. Поредния ден в Аме беше изминал.
Но не всички бяха на топло и сухо.
Там, навън, едно момиче тренираше. Цялото мокро, то напрягаше последните си сили. Биеше се срещу мъж с оранжева коса и дълго черно палто на червени облаци. По всичко личеше, че петгодишното детенце не можеше да го бие. Никой не можеше да победи Пейн, лидера на организацията Акатски.

- Слаба хлапачка - Замахна с ръка и я удари. Момичето падна на земята.
- Ставай! Не съм дошъл да си почивам тук!
Нов удар.
- Трябва да станеш силна, ако искаш да оцелееш!
Още един ритник.
- Хайде малката, само това ли можеш?

Момичето се опита да стане, но не можа. Цял ден беше тренирало в дъжда и вече го боляха всяка става, всяка костичка в тялото й. Така минаваше живота й до сега. И щеше да продължи така..
- Ти си една жалка издънка..
На площадката дотича друг мъж. Мократа му червена коса се беше спластила, а приклепналите му клепачи се разшириха като видяха малкото момиченце.
- Лидер-сама, трябва да спрете, не виждате ли, че тя не може да стане. Пощадете я.
- Нямам нужда от слаби деца!
- Моля ви,оставете на мен..
- ТИ НЕ СЕ МЕСИ!
Тихо стенание привлече погледите на двамата мъже. Обърнаха се към детето на земята. Сега обаче то беше право, а в отмалелия му поглед се четеше дързост и решителност.
- Аз не съм слаба! - С последните си сили момичето ухапа пръста си.
Потече кръв.То направи няколко знака и постави ръката си на мократа земя.
-Кучиосе-но-джутсу!
Беше успяло да призове дракон - около три метра висок и още толкова широк. За Джоунин не беше кой знае какво, но за пет-годишно момиченце беще доста.
- Шируба, атакувай! - извика дългокоската.
Дракона се спусна и се уви около мъжа светкавично. Ала Пейн се освободи без проблем. Отскочи свободно нагоре.
-Падна ми в капана, татенце.. - усмихна се малката - Драконов Огън!
Дракона се надигна, отвори уста, а отвътре излезе силен ярък топъл огън, който погълна Лидера.
Останките му – прах - се посипаха по земята. Сасори не вярваше на очите си - Пейн, победен от едно ДЕТЕ !Това момиче го учудваше все повече с всеки изминал ден.
Ала силите на детето също свършиха. Дракона внимателно се спусна и подаде хлапето на червенокоското. След това изчезна в облак дим.
Синекоса жена, тичайки, отиде до Сасори.
- Къде е Али? Какво е станало? - попита жената като видя червенокосия да държи момичето в ръцете си.
- Тя победи Пейн..
- Невъзможно.. - Конан закри с ръце устата си. - Не вярвам..
- Повярвай...
- Не знам, но това момиче се нуждае от топла баня и чисти дрехи. Подай я!
Синекоската пое внимателно момичето и заедно със Сасори изчезнаха сред облак дим. Някъде горе, от една статуя, истинският Пейн наблюдаваше случващото се.

- Да унищожиш едно от моите тела, добра си станала, дъще.. - лека усмивка се появи на лицето му.

Чет Мар 12, 2009 11:05 pm

- Ааааааааааааа! - Пищеше момичето - НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! МОЛЯ ВИИИИ, СПРЕТЕЕЕЕ!!!!!!!!!! АААААААААААААААААААААХ!!!...
Тя се гърчеше от болка. Беше момента, когато вселваха 11-опашатото в нея.
Акатсуки бяха намерили начин да матеализират едно от най силните чудовища на земята. Но за целта им трябваше чиста душа, в която да го вселят. Aли беше перфектна за целта.
Шестгодишното момиче крещеше.
В съседната стая две от телата на Пейн държаха Конан, която също крещеше като обезумяла. Тя знаеше какво правят на момичето, на нейното момиченце, на малкото и весело Али… Те я обричаха на живот без приятели... без любов... с трудности… с изпитания...
След три уморителни дни, след три безсънни нощи ритуала приключи. Тялото на детето падна на студената земя. Младеж с черна опашка скочи и я вдигна.
- Лидер-сама, нужно ли е да й го причиняваме?
- Това не е малкия ти брат, приеми го. Това е МОЯ собственост.
Итачи поклати глава. Той, както и Сасори, не одобряваше такова държание с малки деца, защото и двамата знаеха колко боли от това.
Конан влетя с трясък. Беше успяла да се освободии сега искаше да вземе Али.
- Дай я! -заповяда с категоричен тон синекоската. Мисинг-нин-а от Коноха й я подаде.
Жената я пое и тръгна към изхода. Стигна до имението на Акатсуки и влезна. Качи се по стълбите и влезна в банята. Пусна водата и напълни ваната. Отиде в стаята на Али. Съблече момичето и я взе отново. Когато влезна в банята, я остави във ваната. Сипа соли и билки във водата и започна да разтърква студените крайници на момичето. За нейно облекчение Али се съвзе бързо.
- Мамо...те защо ми го причиняват?
- За добро е миличка...
Изкъпа момичето. Занесе го в стаята и я облече. Сложи я да спи.

- - - - - - - - - - - - - - - - - -

Тряяяс!Вратата се удари в стената.
- Ставай. - Пейн хвана тялото на момичето и го хвърли на пода - Време за тренировки.
Дори не я остави да се наяде. Али едва успя да сложи набързо една тениска и панталони. Пейн я завлече на тренировъчната площадка. Тренираха до обяд, но изтощеното от вселването на 11 опашатото тяло, на момичето не издържа. Детето се строполи на колене.
- Слабачка! Заслужаваш да те убия! Ставай!
Никакъв отговор.
СТАВАЙ КАЗАХ! - Пейн се ядоса и й удари силен шамар.
Започна да я удря - ритник след ритник, юмрук след юмрук. Цялото й тяло се покри със синини, но тя не можеше да се защити.
Вечерта Лидера просто завлече Али. Трепереща, Конан я пое. Жената не одобряваше делата на мъжа си, но не смееше да възрази. Последния пък когато го стори, едвам оживя. Нахрани колкото можа детето и go занесе да спи. След това изгаси лампите и самата тя легна.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Малкото момиченце не издържаше повече. Тихичко стана и бръкна под леглото си. Изкара раница пълна с дрехи. Метна я на рамо и безшумно слезе долу. Взе си от кухнята малко храна и тръгна към изхода. Когато излезна се обърна и рече:
- Сбогом, Аме… Съжелявам, мила Мамо, че те оставям сама, но ще се върна… още по-силна... и ще те освободя от него... обещавам..
Извърна се и продължи по пустия път.

Чет Мар 12, 2009 11:06 pm

***
След седмица момичето стигна до пясъчния град Суна.
Там, вътре, в самия център, на площада се разиграваше рутинна сцена - Децата играеха заедно. Всички, освен едно люлеещо се на люлка плачещо момче.
Али се приближи към него.
- НЕДЕЙ! Mомиче, ако ти е мил живота, не прави и крачка повече!-извика едно от другите деца.
- Защо?-попита Али
- Той може да те убие!
- На мен ми изглежда безобиден ...
Момичето остави групичката и се приближи до люлките.
- Защо плачеш?-Али попита червенокосото момче.
- Никой не ще да играе с мен...-отговори й то.
- Аз бих...
- Така ли?
- Мхм,хайде!
Пред учудените погледи на другите деца, Али дръпна детето от люлката и започна да тича около него. Малко след това и то се включи в гонитбата.
Така играха цял ден. Стана нощ.
Децата седнаха на пясъка, уморени от игра.
- Как се казваш?
- Гаара,а ти..
- ГААРА! - детето се обърна. Видя Казекаге-сама - баща си. -Какво правиш и кое е това момиче?
До Мъжа имаше и пратеник от Аме. Али го позна по знака на лентата му.
- ТИИ! Ти какво правиш тук? - пратеника попита момичето- Издирват те под дърво и камък! Хайде връщаш се с мен!
Въпреки протестите на момичето, пратеника я хвана и я дръпна.
- Съжелявам,Казекаге сама,но това е спешно.
- Да,да...сега и аз имам други грижи. - погледна укорително сина си.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Когато се върна в Аме, Али я чакаше ад. Баща й беше бесен. От тогава насетне тя тренираше денонощно под зоркия му поглед, а ако се случеше Пейн да е на мисия, той разчиташе на Орочимару, който беше не по-мил.Момичето се научи да борави с най-различни оръжия,тайджутсу и генджутсу,можеше да използва до съвършенство вятърната си чакра,да призовава различни дракони(нейната специалност),да използва оригами-стил-джутсу като Конан,дори се научи на медицинско джутсу..с една дума-научи се да оцелява сама и стана доста добра нинджа.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Минаха шест години.Случи се ден, в който всички бяха на мисия и се наложи Итачи да гледа Али.
Когато отиде на площадката, момичето се изненада приятно.
- Итачи-саааааааааан! - хвърли се и го прегърна. В този самотен свят само Итачи, Сасори и Аири,жената дошла с чернокоското от последното му пътуване до Коноха, й бяха приятели.
- Днес няма да тренираш...
- Защо?
- Боже, ако Пейн разбере ще ме убие...
- Какво?
- Бягай, свободна си. Бягай, докато баща ти го няма, а аз ще те прикрия. Иди в родния ми град. Там ще те приемат и разберат.
- Но..
- Не се тревожи за мен, просто бягай..
Али кимна и се затича. След малко спря и го погледна. Итачи й махна. Али му се усмихна и заскача по сградите навън.

Когато се отдалечи на километри от града, тя извика от радост. Беше свободна…

Чет Мар 12, 2009 11:06 pm

Новодошлото момиченце от Суна се хареса на всички – и на учители и на връсници. Беше доста умна за възрастта си, което я правеше идеална нинджа. Грижовността й и нежността й й спечелиха много нови приятели, които я обичаха истински. Нито бе много свита, нито надута, но обичаше да прекарва свободното си време с другарчетата си, тъй като нямаше родители – дори не знаеше кои са. Макар че бе популярна и рядко оставаше сама, тъгата й се четеше в прекрасните й очи. Стараеше се да не показва слабостта си и да превърне тъгата в сили за тренировки. Точно затова и бе любимка на Джоунините. Те виждаха скритата в нея сила и вярваха, че някой ден ще стане силно шиноби...

***

Беше чудесен пролетен ден. Роси стоеше заедно с още няколко момиченца на полянката до нинджа академията. Децата се смееха и си говореха за нещо, но по някое време вниманието на розовокоската бе отвлечено от едно чернокосо момченце, което се разхождаше само.
- Хей, кое е онова момче? – попита любопитно Роси.

- Оу, не ти трябва да се занимаваш с него... – извъртя поглед приятелката й.
- Но защо? Изглежда добър... – розовокоската отново хвърли поглед на момчето, което все още не знаеше за разговора.

- Ами, това е Саске Учиха. Най – популярното момче в цяла Коноха – все пак е от клана Учиха.
- Не разбирам.
- Просто има много обожателки, това е. Почти всички момичета го харесват. Е, без онова червенокосо момиче, ама то... Отдавна не съм го виждала.... Въпросът е, че затова и всички наоколо са скарани. Не се занимавай с него. Така ще си навлечеш само врагове.
- О, не се притеснявай! Та ние сме само на шест... – Засмя се момичето.
Приятелката й само заклати глава:
- Ц, ц, ц... май няма да разбереш. Ще си останат врагове доживот... Няма значение, че сега сме малки. Ще видиш... знам от по – голямата си сестра.
Роси се замисли. Наистина ли това можеше да развали едно приятелство? Но искаше да опознае този Саске и това я подтикна към категорично решение:
- Аз не се притеснявам от това. Смятам да се запозная с него. Няма да бъда конкуренция за другите момичета.
Подскочи от мястото си и с бързи крачки се запъти към момчето. Приятелките й си останаха намясто и леко притеснени. Те знаеха, че малката Роси се забъркваше в голяма каша.

***

- Ъм, здравей! – поздрави тя и се усмихна нежно.
Малкият Саске се обърна към нея и също й се усмихна чаровно.
- Здрасти. Аз съм Саске.
- Радвам се да се запознаем, аз съм Роси.
- Не съм те виждал преди... – поучуди се момчето.
- Ами аз ... наскоро дойдох ... от Сунакагуре. – момичето не искаше да говори за това и бързо смени темата – Искаш ли да се поразходим?
- Ами, добре!
Двете деца тръгнаха по полянката бавно и спокойно. Саске беше тих и кротък, а Роси само му се усмихваше непрестанно. По някое време седнаха под едно черешово дръвче и момчето първо наруши тишината.
- Разкажи ми нещо за себе си.
Усмивката на Роси изчезна. Тя не знаеше какво да каже. Не познаваше родителите си и бе отраснала в чуждо семейство. Тя го знаеше от самото начало, но никой не й бе казал нещо повече за рода й.
Саске разбра, че въпросът му смущава Роси:
- Ъм, какво има?
- А, нищо. Ами... Аз съм Роси...
Момчето се засмя:
- Добре, това го разбрах, нещо друго?
- Аз идвам от Суна и... Не знам много за клана си... защото нямам родители... дори не ги и познавам... – момиченцето се обърна на другата страна, за да скрие сълзите си.
Саске сведе тъжно глава, а през съзнанието му се изнизаха много спомени.
- И... и аз нямам родители.
Розовокоската се обърна към него и го погледна с тъжните си очи:
- Съ – съжалявам...
- Няма нищо. Не обичам да говоря за това... Просто...
- Ако не искаш...
- Не, трябва да съм силен. Но още не мога да го преглътна, защото... защото... брат ми ги уби...
Очите на момичето се разшириха. То очакваше всичко, но не и това. Как беше възможно? Как?
Момчето усети, че я натъжава и реши да спре до тук:
- Не... не се притеснявай... аз...
Роси промени изражението си от шокирано на съчувствено. С нежна усмивка на лицето промълви с ободряващ тон:
- Саске кун, много бих искала да ти помогна с каквото мога. Обещшавам, че ще ти бъда приятелка и можеш да разчиташ на мен.
- Благодаря, Роси чан!
- Хайде, ела да си играем!
Двете деца скочиха и се затичаха по поляната във весела гонитба чак докато слънцето залезе. Накрая, изтощени, легнаха на меката трева под нощното небе.
- Хей, Роси чан, за какво си мислиш сега?
Момичето се обърна и погледна Саске с нежна усмивка на лицето. Всъщност, макар че не искаше да си признае, мислеше точно за него. Понечи да каже нещо, но бе прекъсната:
- Хей, хей, хей, какво си имаме тук!
Децата скочиха на крака уплашени, чувайки зловещ съскащ глас.
- Ти... кой си ти? – извика Саске при вида на непознатия.
Явно не беше от Коноха, дори не приличаше на нинджа. Нямаше лента. На кръста си имаше завързано (на панделка XD) лилаво въже. Кожата му бе страховито бледа, а очите му напомняха на змийски.

Роси стисна Саске за ръкава. Момчето я избута зад себе си внимателно:
- Не се притеснявай, Роси чан, аз съм тук и...
- Хм, значи ти си малкият Учиха.
- К-как знаеш?
- О, това няма значение... Виж колко съм груб! Не се представих. Аз съм Орочимару.
Докато децата усетят, той вече беше зад тях.
- Хей, Саске... – доловиха те гласа му – Искаш ли да дойдеш с мен?
- Не! Остави ме! – извика момчето и се дръпна назад.
Но не беше достатъчно бързо. От ръкава на Орочимару изскочиха две змии и се увиха около него.
- Съжалявам, че ти развалям купона, малката, но момчето идва с мен.
- Не! – извика Роси.
Орочимару се обърна учуден: „Този келеш ми се противопоставя?!”.
Сега Роси стоеше на четири крака. От тялото и бликаше светло синьо сияние, което оформяше тяло на леден тигър.
- Остави го! – извика още един път момичето.
„Хм – замисли се Орочимару – Значи това е леденият тигър, за който Кабуто ми говореше. Казват, че се появявал тогава, когато тези, които обичаш, са в опасност... Е, няма защо сега да си меря силите с него. Мястото не е подходящо... Но всяко нещо с времето си...”.
Той направи знак с ръце и, заедно със змиите, увити около Саске, изчезна зад силен пламък. Момчето падна на земята уплашено. Постепенно сиянието около тялото на Роси изчезна и момичето бързо отиде до приятеля си:
- Добре ли си?
- Д-да.. Но.. Ти... – Саске се бе уплашил от това, което видя.
- Моля те, не казвай на никого.
- Няма, обещавам.
- Благодаря!
Роси се усмихна и помогна на момчето да стане.

***

Оттогава двете деца бяха неразделни. Играеха, смееха се, дори тренираха заедно. Роси толкова много обичаше Саске, че винаги, когато той имаше нужда, тя бе до него и го подкрепяше. Чернокоското също харесваше новата си приятелка и
обичаше да е с нея...
Така минаваха годините, а те все повече се привързваха един към друг...

-------------------------------------------------

Пет Мар 13, 2009 2:39 pm

бива

Вто Мар 24, 2009 9:17 pm

Това истина ли е?!

„Хм... вече съм Генин... ”– мислеше си Роси, докато се оглеждаше в огледалото и оправяше лентата си. – „ Саске кун също... И сме в един отбор... Боже, не мога да повярвам! Толкова съм щастлива! Толкова много исках да сме заедно! Опа... по – добре да побързам, иначе ще си остана само с мечтите!”
Излезе от стаята си, набързо се обу и се затича към нинджа академията, където трябваше да се срещне с отбора си.......

Вървеше с бързи крачки и замечтано гледаше към небето, а не по пътя. Затова ... усети, че се блъска в някого.
- Оу, Саске кун! – извика Роси, като се огледа и забеляза, че е съборила момчето и лежи върху него.
- Кхъ, няма нищо! – засмя се чернокоското. – Ама все пак... Айде да станеш...
Роси яко се изчерви и бързо се изправи:
- А-а-а – аз много... ъ, съжа - лявам... ъ...
- Еми аз ти махам отдалеч и си викам защо не ме виждаш... а пък после, като ме прасна... – завъртя той поглед иронично.
Момичето го гледаше ококорено и не можеше нищо да каже в тази неловка ситуация. Саске разбра, че я смущава и смени темата:
- Както и да е... Еми да тръгваме...
Розовокоската кимна и тръгна до Саске. Унесени в приятен разговор, стигнаха до пейката пред академията. Момчето погледна към ясното небе и прецени часа по слънцето:
- Май сме подранили.
- А аз си мислех, че съм закъсняла. – засмя се розовокоската.
- Ами няма закъде да бързаме... Може да почакаме тук.
Момичето се усмихна и седна до него на пейката.
- Ъм... Саске кун... – започна с тънък гласец Роси, а момчето се обърна и я погледна – И-исках само да ти кажа... че много... много се радвам, че ще ... ще сме в един отбор.
След тези думи Роси доста се изчерви, за разлика от чернокоското, който само се усмихна:
- Признавам – и аз се радвам.

Али: Хо хо, Саске емото се радва...
Анита: Стига си се заяждала!
Роси: ... *гледа Али на кръв*...
Анита: ... *смее се истерично*...
Роси: ... *гледа Анита на кръв*...
Анита: ... *смее се истерично*...
Али: Абе хора, пишем фик!
Анита и Роси: А да, верно...

- Т-така ли?
- Еми да, няма да те лъжа. Защо да го крия...
Роси се изчервяваше все повече и повече. Саске усети това и изкриви вежда:
- Ъм, като те гледам такава... Искаш ли да ми кажеш нещо?
Момичето вече мязаше на домат, но намери сили да промълви:
- Аз... Просто искам... да знаеш... ,че... от толкова дълго време сме заедно... – Саске придобиваше все по – сериозен вид, тъй като разбираше накъде бие момичето. – И-и ... аз ... се привързах към теб... и ...

Роси не можеше да продъллжи от напрежение и вместо това погледна с прекрасните си очи Саске. Забеляза, че и той все пак е поруменял:
- Аз... ами не знам какво да кажа...
- Не е нужно да го казваш... – Роси затвори бавно очите си и започна да се приближава към Саске. Той направи същото.

Приближиха се още малко... и още малко... Устните им се сляха...
......................................

„ ТРЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯССС!!!!!”
Роси скочи от леглото стресната. Току що през прозореца бе прелетяла тухла, която замалко да се забие в нея.
- Мамицата ти! Кво искаш! – искрещя с всичка сила момичето и се показа през прозореца... или това, което бе останало от него...
- Хей, Роси чан! – посрещна я Наруто с усмивка до уши...

Вто Мар 24, 2009 9:17 pm

***

На момичето му идваше да стане и да го пребие и тъкмо щеше да го направи, когато момчето отново се обади:
- Хайде, побързай, ще закъснееш!
Роси пренебрегна нуждата да го наломи и премести поглед към часовника на нощното и шкафче. Той показваше 10.30.
„Мамка му, наистина закъснявам!” – помисли си тя, остави Наруто и хукна към банята. Приготви се много бързо и изтича навън. Първото, което се мерна пред очите й, бе физиономията на Наруто.
- Боже, денят ми не можеше да започне по – добре от това! – иронизира момичето, а русокоското го прие насериозно и се ухили:
- Радвам се!

На Роси й прикипя и се засили да го удари.
- Чакай, чакай, какво пак казах! – стресна се Наруто при разярения й вид и побягна към академията.
Роси въобще не се поколеба и го последва с не по – бавно темпо.
Накрая, след изтощителното бягане, двамата стигнаха до мястото, където трябваше да се срещнат със сенсея си. Саске беше там и ги чакаше. Като ги видя така запъхтяни направи тъпа физиономия:
- Какво ви става пък на вас двамата?!
Момичето се усмихна и се изчерви бясно при вида на момчето, което харесваше. После се сети за причината така да се изложи пред него и извика ядосано:
- Ами питай него! – и посочи към русокоското.
- Ох, няма нищо, досещам се. – извъртя поглед Саске и отиде до Роси, усмихвайки й се нежно.
Момичето направи същото, а Наруто се смръщи. На него не му се нравеше чернокоското да сваля ''неговото момиче'', както той си мислеше. Леко го изблъска и се опита да завърже разговор с момичето:
- Ъм, такова... – но бе прекъснат.
- Саске кун... надявам се не си чакал много тук... – Роси отново премести вниманието си към чернокоското, защото бе разсърдена на Наруто, пък и знаеше защо той се държи така.
- Не се притеснявай, още не дошъл... Хм... много се бави!
Думите на Саске бяха прекъснати от облак дим, който се появи до тримата Генини.
- Йо, как сте?
- Най – накрая! Знаете ли колко време ви чакаме?! – завика нервно Наруто срещу Джоунина.
- Е, тук съм, нали?!
- О, сенсей, не му обръщайте внимание, той... – започна да се оправдава Роси от името на русокоското, тъй като й стана неудобно.
- Хм, спокойно, ще му избием този навик. – Какаши изгледа Наруто укорително, а русокоското само се смръщи.
- Като за начало можете да се представите с няколко думи... – започна Джонинът по същество. Облегна се на парапета и „Пръцццц!”
*прави тъпа физиономия*

Изправи се отново и се обърна. Беше седнал на пърдяща възглавничка.
„ Уау, уж е елитен Джоунин, а се върза на тоя евтин трик!” замисли се Саске.
„ Боже, свършено е с репутацията ми!” Обади се вътрешната Роси.
Наруто се търкаляше на земата от смях:

- Ха, хванах те! Пада ти се!
- Хъм, май няма нужда от представяне вече... Пълни идиоти...
Роси предърпа Наруто за яката и го разтресе:
- Ей, ти да не се опитваш да ни злепоставяш!
- Не, не, не, Роси чан, никога не бих те...
Появи се облак от дим и събра погледите на Генините... отново. Какаши само се подсмихна, без да поглежда към него:
- Закъсняваш...

Вто Мар 24, 2009 9:18 pm

***

- Съжалявам, сенсей... Ам, това пърдяща възглавничка ли е?
Облакът се разсея и иззад него излезе момиче с дълга червена коса и червени очи, високо колкото Наруто. Беше облешено в плътна оранжева тениска със знака на селото, черно клинче и къса тъмно оранжева поличка. Носеше черна нинджа лента на главата, точно както Роси си я бе сложила.

Саске и розовокоската само я гледаха и мълчаха, а Наруто набързо се „похвали”:
- Да, пърдяща възглавничка е ... И той се върза!
Момичето се ококори. То веднага позна русокоското и леко се изчерви, тъй като беше много променен. След няколко секунди се усети и погледна учудено Какаши. Не толкова за това, че се е „вързал” , колкото, че не бе свикнала на нещо такова и се чудеше на акъла на Наруто така да постъпи, и то с Джоунин.После отново премести погледа си, но към земята:
- Няма значение. – тя седна тихо и кротко на земята на известно разстояние от останалите и сведе глава като наказана. Какаши само я следеше с поглед.

---------------------СПОМЕН-----------------------------------------------------------

- Викали сте ме, Хокаге сама. – в кабинета влезе сивокос нинджа.
- Да, Какаши, искам да поговорим .
- За новите Генини ли?
- Да, но по – конкретно за Анита.
- Но тя...
- Изслушай ме, Какаши. Много добре знам, че не е Генин. Искам да кажа, че е крайно време да я включим в отбор.
Джоунинът очакваше всичко, но не и това:
- Но Хокаге сама! Не мисля, че това е добра идея! Не е готова! Все пак много години... – започна да протестира той, но бе прекъснат:
- Ако не сега, кога? Кога ще е готова, Какаши? Трябва да се научи. За нейно добро е. Знам, че ще й е трудно в началото, затова ще бъде в твоя отбор.
- Но той вече е от три члена, както и всички останали.
- Това не е проблем. Важното е, че имам най – голямо доверие на теб, тъй като ти я тренираш от самото начало. Пък и...
- Знам – Наруто.
- Точно така... Предай на Анита, че е новият член на Отбор 7.

***

Очите на Анита се разшириха, като разбра новината:
- Но, Какаши сенсей, аз...
- Виж, не се притеснявай, ще се справиш. Пък и познаваш Наруто. Ти...
- Надали си спомня нещо за мен. Не вярвам дори да ме познае. – Анита премести погледа си настрани и погледна към прозореца.
- Ох, спри с този песимизъм! Всичко ще мине идеално!
Момичето отново погледна Какаши с тъжните си очи, кимна и излезе от стаята.
„Кого лъжа! – мислеше Джоунинът – Тя живя в черупката си толкова време, а сега... Дано Лорд Хокаге знае какво прави...

------------------------КРАЙ НА СПОМЕНА----------------------------------------

Чет Мар 26, 2009 8:42 pm

Малко объркано иначе не е лошо

Сря Апр 15, 2009 6:49 pm

Става

Сря Апр 15, 2009 8:03 pm

Не е хич лошо но ме марзи да чета толкова големи фикове.

Съб Май 23, 2009 10:06 am

***

Роси беше много дружелюбна и в тази сконфузена ситуация реши да направи първата крачка.
- Хей, аз съм Роси, ти как се казваш?
Анита сякаш се страхуваше да отговори, тъй като единствено Наруто я познаваше, но не я бе виждал от години, пък и промените във външния й вид не бяха за пренебрегване.
- А-Ами... А-Анита...
Момичето го очакваше – Наруто се втренчи в нея:
- Хм, напомняш ми на едно момиче, ама... Не, не... Не може да бъде...
Червенокоската знаеше, че нама какво да крие:
- Ам... Сигурно. Защото аз съм същата Анита, за която си мислиш. Запознахме се, когато бяхме на четири, но... – Анита прекъсна думите си. Не искаше да сподели преживяното.
Какаши знаеше, че другите ще се поинтересуват за повече информация и реши да се намеси:
- Еми, добре. Запознахте се. Сега – по същество. Утре сутринта ще се чакаме на Тренировъчна площадка 3. Ще имаме много работа. Вече сте Генини, което значи, че сте първо ниво шиноби. От тук нататък носите голяма отговорност. Утре ще тренираме много... меко казано... Затова ви препоръчвам... като приятелски съвет... Не яжте... Иначе може да повърнете!
Роси, Саске и Наруто се ококориха и преглътнаха тежко, Анита не промени изражението си.

Ето какво се зароди в мозъците им:
Роси: Мале, този какво ли ще ни прави!
Наруто: Ха, този за какъв се мисли?!
Саске: Кхъ...

Анита: Ох, пак ли с това?! Стига ги е спичал! Май ще трябва да им кажа...

- Е, това е от мен! – Какаши се подсмихна под маската и изчезна, като остави четиримата си ученици сами...

Съб Май 23, 2009 10:08 am

***

Едно сивокосо момиче прекоси портите на Коноха. То премигна на слънчевата светлина - градът, от където идваше, беше мрачен, и то не беше свикнало на толкова светъл и топъл ден. Погледна настрани и видя, че Чунините, които стояха на пост до портата, спяха дълбоко, дори хъркаха. Реши направо да се срещне с Хокагето и да поиска разрешение да остане. Тръгна по улиците. Бяха доста оживени и навсякъде се носеше весел глъч. Али се оглеждаше наоколо с усмивка, като с голям интерес разглеждаше джунджурийките по сергиите.

Анита: Искарахме Коноха панаир!
Али: Ами малко така...
Роси: О, Джашин! *кръсти се калпаво*
Анита и Али: *смеят се истерично*

Постепенно се отклони от оживената част на селото и мина покрай тренировъчните площадки. Видя накои деца, очевидно на нейната възраст, да си говорят. Реши да ги понаблюдава и се скри зад едно дърво, за да не бие на очи.

Едно от децата скочи и заподскача весело, привличайки още повече вниманието на сивокоската.
- Хей, хей, хей! Вижте какво ми подариха мама и татко за завършването! – момчето извади от чантичката си комплект сребърни нинджа оръжия.
Макар и отдалеч, Али ги виждаше много добре. Дълго време не откъсваше поглед от тях. По някое време сведе глава тъжно. Бръкна в чантичката си и извади два от най – обикновените кунаи, а нейните баяха дори захабени. Пейн никога не й бе давал по – специални оръжия, защото това за него беше глезене и важното е не как изглеждат, а как се използват. Дори и това да беше така, той бе прекалено строг...
Анита мина по същия път и също забеляза децата, които се скупчваха да гледат сребърните кунаи и шурикени. С лека усмивка, момичето продължи нататък, но скоро след това спря. Усети чуждо присъствие. Погледна встрани и видя сивокоската, която все още гледаше тъжно към захабените си оръжия и не я забелязваше. На червенокоската не й трябваха повече намеци, тя веднага разбра защо е унило момичето, което все още не познаваше. Извади от раничката си нещо, завито в черна кърпичка. С широка усмивка на лицето, я разгърна. В нея имаше два сребърни куная с червени каиши и много остри удължени остриета...

---------------------СПОМЕН-------------------------------------------------------

- Е, Анита, подравления! – усмихна се Какаши изпод маската си. – Няма нещо по – хубаво от един учител от това да види успех на ученика си.
Анита се усмихна срамежливо и леко се изчерви.
- Та, искам да ти подаря нещо по случай... е, сщаш се.
Червенокоската още повече се изчерви:
- А-а-ама, К-Какаши сенсей, н-не беше нужно...
- Е, стига сега, заслужи си го! – сивокосия нинджа извади от джоба си черна кърпичка, разгърна я и показа на Анита два сребърни куная...

------------------------КРАЙ НА СПОМЕНА------------------------------------

Червенокоската гледаше с усмивка кунаите... Взе в ръка единия, погледна натъженото момиче и го метна към него. Оръжието профуча на сантиметри от лицето му и се заби в дървото. Сивокоската се стресна, защото бе свалила гарда си и не очакваше. Обърна се и погледна красивия кунай, забит в дървото зад нея. После премести погледа си в посоката, откъдето беше прелетял. Забеляза червенокосото момиче, което нежно й се усмихваше. Докато успее да каже нещо, то се изгуби от очите й зад облак сивкав дим. Али се пресегна и изтръгна куная, за да го огледа по – обстойно. Гледаше го като гръмната. Обръщаше го на всички страни. Още не можеше да повярва на очите си:
- Н-но... това е...

***

Анита тичаше нагоре по стълбите към кабинета на Хокагето:
„По дяволите, пак закъснявам... Какво ли – ” – мислите й бяха прекъснати. До нея профуча кунай.
Но Анита не бе пропиляла последните седем години от живота си. Това бе за нея като детска игра. Присегна се и хвана оръжието, както летеше във въздуха. Погледна го и очите й се разшириха...
- Хм, вчера си забрави куная!
Анита погледна нагоре и видя сивокосото момиче, на което беше хвърлило оръжието предния ден. Всъщност сега и тя не знаеше какво да каже. След секунда размисъл проговори тихо:
- А, ами ... той беше за теб... Вземи го... – и отново й подаде куная.
Сивокосото момиче не го взе. Чувстваше се много неловко. Анита го забеляза и отново я покани:
- Моля те, имам още един, този е за теб! – и се усмихна нежно.
Сивокоската този път се престраши и го взе, макар и плахо. После също отвърна с широка усмивка.
- Аз съм Али!
- Анита... Ох, съжалявам, много бързам, пак закъснях...
- Да не си тръгнала към кабинета на Хокагето?
- Да.
- Ами и аз съм натам, хайде!
Двете момичета се заизкачваха заедно по стълбите и почукаха на вратата.
- Влез! – обади се дрезгав глас отвътре.
Момичетата влязоха заедно.
- Ъм, Хокаге сама, ако искате аз ще почакам отвън... – започна Анита.
Старецът се учуди. Смяташе да ги запознае, но да му дойдат направо в комплект!
- Не, не! Напротив! – момичетата се спогледаха учудено. – Точно ви искам двете. Анита, това е Али... Явно се познавате... Тя е от Аме. Искам да я разведеш из селото и да я запознаеш с отбора си, тъй като ще е временно с вас, докато й определим точно място като шиноби.
Анита се усмихна:
- Хай, Хокаге сама!
- Благодаря ви! – също се усмихна Али. – Но трябва да тръгвам, много съжалявам, имам малко работа...
- Няма проблем, Али, свободна си.
Сивокосото момиче излезе от кабинета и затвори вратата.
- Анита... Има още нещо... – обърна се Хокагето към червенокоската.
- Да?
- Имаме нова информация за Итачи... и Аири. - Очите на момичето се разшириха. – Али... е дъщеря на лидера на Акатски... И ги познава. Дори знае къде са. Ще ни обясни всичко. В момента единствено зависи от нас да освободим за мисията за намирането им няколко АНБУ отбора...
Анита мълчеше и гледаше тъжно към земята. Не бе виждала сестра си от години. Сега имаше шанс... шанс да заживее щастливо с нея отново. После отново вдигна поглед към Хокагето:
- Благодаря ви –
- Анита – думите й бяха прекъснати – Моля те, да не направиш някоя глупост. Казвам ти го, защото знам, че си отговорна и наистина вярвам, че ще спазваш заповедите ми.
- Да, Хокаге сама. – кимна Анита и излезе от стаята......
Анита и излезе от стаята...

Съб Май 23, 2009 10:08 am

***

На другата сутрин:
- Хей! – розовокоската се приближи до Анита и седна на меката трева.
- Здравей, Роси чан! – Отвърна момичето с усмивка на лицето.
- Не знам за теб, но аз доста се притеснявам... – започна Роси, като се опитваше да пречупи леда.
- А, ами... аз... не се притеснявам... Успокой се, всичко ще е наред. Само се концентрирай и не мисли за провал. Това е!
- Де да беше толкова лесно! – извъртя очи розовокоската.
Анита я погледна в очите и се подсмихна:
- Хм, още по – малко се притеснявай за това!
- З-за какво говориш?!
- Познавам хората. Просто се успокой и бъди себе си.
- Но... за какво говориш? – повтори въпроса си момичето, още по – учудено.
- Личи си от километри! Мислиш си за Саске кун!
Роси се ококори. Анита ги бе видяла за няколко минути вчера, а вече знаеше за чувствата й към момчето.
- Н-но как?...
- Спокойно, знам какво си мислиш! Всяко момиче се притеснява от това. Но аз не го харесвам... Пък и дори да имах някакви чувства към него, щях първо да разбера дали някое друго момиче не го обича... - Роси не я разбра и изкриви вежда. Анита продължи мисълта си. – Нямам намерението да провалям живота на някое момиче, само заради някоя моя прищявка.
Розовокоската се замисли. Наистина ли новата й приятелка казваше истината и можеше ли да й се довери?
- Хе Хей, Здравейте! – поздрави Наруто отдалече, а Саске, който беше до него, само се усмихна.

Двете момичета също поздравиха. Четиримата седнаха в кръг и зачакаха. Скед няколко минути Анита се огледа наоколо и с тих тон заговори:
- Значи, слушайте... О, за малко да забравя... Ядохте ли?
Преди останалите да отговорят, стомасите им ги изпревариха със зловещо къркане.
- Е... тогава... – Анита се пресегна към чантата си и извади три кутии със закуска. – Е, заповядайте! – усмихна им се тя и им подаде по една.
- Ъ, чакай, защо ни ги даваш? Не помниш ли, че Какаши сенсей каза...
- Мда, помня – именно затова ви ги давам. Хайде побързайте, че не знам кога ще дойде и...
- Ама... – започна объркано Роси, като гледаше кутията със закуска. – Каза, че от много работа, може да...
- Роси е права! – извика Наруто.
- Добре, слушайте ме внимателно. Знам какво ви ... ъ... НИ чака. Това беше само, за да сте изтощени. Хайде яжте де!
Генините се спогледаха, а после погледнаха към закуските... отново се спогледаха един друг... Решиха да й се доверят. Отвориха кутиите и хванаха клечките. Анита се поуспокои и продължи:
- Значи, всичко с това „Не яжте.” Беше, за да сте слаби и да не можете да се биете...
- Кхъ –да – кв – бие – кхъ – задави се Роси. Саске я потупа по гърба, като не можеше да спре да се смее:
- Спокойно, няма да е чак толкова зле.
- Точно това ме притеснява... може и да е по – зле, отколкото си мислите... – сега Анита събра погледите на всички. – Не ме гледайте така! Много е строг, но ако правите това, което ви кажа, ще се справите със сигурност.
- Е, какво чак толкова! – Наруто привлечи вниманието и останалите се втренчиха в него.
- Ами ако мислиш, че рискът от връщане в академията е „ не чак толкова”... – Генините отново устремиха поглед към червенокоската.

Али:Това действа изнервящо.
Роси: Зави ми се свят направо!
Анита: ...

- Така и така ще ни кажеш за какво става дума... ако не е тайна... откъде знаеш всичко това? – поразмисли Роси чан, защото наистина това беше голяма мистерия.
Анита се надяваше да не задават подобни въпроси, но явно сега трябваше да си признае. Пое дъх и със спокоен тон заговори:
- Добре, няма защо да го крия от вас. Рано или късно ще го разберете... Аз съм минавала този тест по същата причина – да стана Генин. Но това беше... ненаскоро... Та знам какво предсавлява и как да го минете.
Роси и Саске внимателно слушаха Анита, но Наруто гледаше настрани замислено...

---------------------СПОМЕН---------------------------------------------------

- Намам търпение да сложа нинджа лентата с емблемата на селото! – засмя се русокоското.
- Оу, ако искаш... – усмихна се момичето и се присегна към чантичката си – Ето, заповядай. – Сега в ръката си държеше синя лента със знакът на Коноха.

------------------------КРАЙ НА СПОМЕНА-------------------------------

- Наруто кун! Ехо, Наруто кун! – мислите му бяха прекъснати от Анита. – Искаш да се справиш, нали?
- Хайде бе, глупчо, съсредоточи се малко! И ти ще ни трябваш!... Боже, не мога да повярвам, че го казвам. – удари се по челото Роси.
Саске само го гледаше сериозно.
- Добре, добре, казвай!
- Ами... първоначално може да ви стресне, но недейте се връзва. Това е номер, за да ви разконцентрира –
- Използвай някоя по – кратка дума! – прекъсна я Наруто.
Другите не му обърнаха внимание... другите, освен Анита:
- Ще ви обърка и ще се изложите. – отговори съвсем сериозно тя.
- А, добре значи. Няма да го слушаме – лесно!
- Абе ти тъп ли си или да?! – ядоса се Саске.
- Моля ви, спрете и ме изслушайте!
- Той започна! – извикаха и двамата в един глас, като вирнаха показалец срещу другия.
- Айде пак, детската градина... – смръщи се Роси.
Анита ги гледаше и усещаше, че нещо не й е мястото в тази картинка. После посмига и реши отново да опита:
- Ако наистина искте да се справите...
- Да, да, много съжалявам, продължавай... – направи се на умен Наруто, за да се заяде със Саске.
За де задълбочават нещата, чернокоското не обърна внимание, а Анита си продължи мисълта:
- Веднъж без да исках попаднах на една книга... – момичето извади предмета, за който говореше, от чантичката си и го подаде на Роси. – В нея са описани всички методи на Какаши сенсей.
Розовокоската отвори наслуки една от страниците, а момчетата наостриха уши. Изведнъж Роси затвори книгата с трясък и я стисна на коленете си изчервена.
- Какво има? – изкриви вежда Саске при вида й.
Розовокоската не му отговори, а направо се обърна към Анита все още така червена:
- А-ъм... Си-си-гурна ли си, че – че то-ва са ... методите му?...

_________________

Съб Май 23, 2009 10:09 am

- А-ъм... Си-си-гурна ли си, че – че то-ва са ... методите му?
- Ами би трябвало да са. Хвърлих й поглед...
- А-ама наистина?
- Я дай да видя... – червенокоската се сети да не би да е объркала книгата и я взе от Роси, все още с обърната надолу корица, така че заглавието не се виждаше.
Анита също отвори наслуки и реагира по същия начин – изчерви се като домат:
- М-май... съм... взела друга... книга...
- Ох, кажете най – накрая, какво има! – изнерви се Наруто и грабна книгата от Анита, обърна корицата към себе си и зачете:
- И-ч... Хей, Саске, това „ч” ли е... да – „ч” е... Ич – а – И – ча - Па – па – ръ – дай – с... Значи... Ича – Ича – Паръдайс... Хм...
Саске се ококори:

- Чакай, правилно ли чух?! – той грабна книгата от Наруто, но се зачете наум.
След няколко секунди направи тъпа физиономия:

- Ъм... Надявам се не са му методите да... ъм...
- Ъъъъ – не... друга книга.
Роси и Саске издишаха тежко, като чуха облекчаващата новина.
- Какво ви става? Нищо не разбирам! – извика Наруто.
Саске, без да каже нещо, отгърна на някоя от страниците и я насочи към лицето на русокоското, който веднага се зачете. След няколко минути се ухили перверзно:
- ООООО!!! Дай насам!!! – и направо грабна книгата от ръцете на Саске.
Останлите го гледаха като гръмнати. След малко Роси се усети и извика срещу Наруто:
- Ей, перверзник прост! Стига си чел! – и бързо придърпа книгата.
- Ъм, съжалявам, май съм ги взела и двете в бързината... – Анита отново се зарови в чантата си и отново извади накаква книга. Подаде я на Роси, която бавно и страхливо я отвори, защото очакваше нещо ... фрапиращо... Момчетата се скупчиха над главата й и също се зачетоха. След няколко минути тримата Генини погледнаха червенокоската.
- Ъм... Анита сан... – започна леко объркано Роси. – Много ти благодаря..., но не мисля, че ще се справим... На някои хора – момичето извъртя поглед към момчетата – няма да им е лесно да работят в екип.
Анита разбра намека й и леко се подсмихна:
- Е, спокойно, просто трябва да го изсценирате! Нищо друго! - Генините я гледаха с недоумление. – Ох, просто му покажете какво бихте направили на истинска мисия. Това е важно за него. Останалото ще го дооправите с течение на времето...
Дори и Генините да искаха да й зададат още някой въпрос, не можеха. Зад облак дим се появи Какаши и ги поздрави:
- А, здравейте, вече сте тук, а?
- Ами как няма да мсе тук?! – разкрещя се Наруто – Казахте, че трябва да сме тук отпреди два часа, по дяволите!!!
Какаши го гледаше с тъпа физиономия... Реши да не се занимава с него и подмина „поздрава” му:
- Е, надявам се сте готови?
Генините мълчаха. Макар че Анита им бе казала всичко, което трябваше да знаят, се притесняваха. Червенокоската вече бе прибрала книгата, така че Джоунинът нямаше да разбере за разговора им.
- А, Анита, ти имаш работа. – продължи сенсеят.

- Н-но... – момичето не очакваше това.
Всъщност и другите се стаписаха. Надяваха се Анита да остане с тях и по възможност да им помогне. Но сега...
- Хокаге сама ме помоли да ти предам, че Али те чака пред площадките. По – късно можеш да дойдеш.
Момичето не можеше нищо да направи. Погледна другите с нежна усмивка и им кимна ободряващо... Надали им помогна... Червенокоската тръгна с бързи крачки към сградата на Хокагето и скоро се изгуби от очите им...
- И ся кво? – замрънка Наруто.
- Ами...

Съб Май 23, 2009 10:10 am

Еееее, хора, казвайте, ако четете, че вземам да се отчайвам!!! icon_lol

***

Анита се приближи до Али и я поздрави. Сивокоската й отвърна с усмивка. Двете момичета тръгнаха по улиците и започнаха да разговарят.
- Ако искаш, може да дойдеш у нас, ще приготвя закуска. – започна Анита.
- А, то май стана време за обяд. А, чакай, да не направиш някой буламач?!
Момичетата се засмяха при последните думи на Али.
- Не, спокойно, сигурна съм, че ще ти хареса, казват, че готвя много добре!
-Добре тогава, щом си толкова сигурна!
Двете момичета тръгнаха към къщата на Идаи клана.

***

Саске и Роси, дори и Наруто, гледаха Какаши съсредоточено и очакваха да чуят задачата си. Джоунинът разбра това и реши да започва:
-Е, от тази тренировка ще стане ясно дали ставате Генини -
-Чакай,чакай!-прекъсна го рязко Наруто- Правилно ли чух?! Ако не знаете... Ние СМЕ Генини!
-Ако ще сте в моя отбор,трябва да се докажете с повече от правенето на клонинг.-отговори сериозно сенсеят - Ще трябва да се биете срещу мен и да вземете тези две звънчета до обяд. Ако успеете, спокойно продължавате като нинджи, ако не...-той прекъсна за малко,сякаш се чудеше да измисли нещо наистина ужасяващо.
-А-ако не, к-какво?- преглътна Роси в очакване на най-лошото.
Какаши леко присви очи и отговори с превишен и леко ядосан тон, който прозвуча сякаш им се кара:
-Ако не,не само,че няма да сте Генини,но и въобще няма да ви е позволено да бъдете шиноби.
Саске,Роси и Наруто се ококориха и останаха втрещени. Може би щяха да преживеят все някак връщането в академията, но да им е забранено да са нинджи! Никога!
Какаши се подсмихна съвсем леко под маската си, доволен, че е успял да ги стресне. В такова екстремно положение всеки можеше да се изложи. Неговата цел бе Генините.
След няколко секунди Саске промени изражението си на хладнокръвно, решен да не се дава на Джоунин, който дори не забелязва пърдяща възглавничка. Погледна Роси и видя, че е доста притеснена от новината. Момичето усети впитите в нея очи, вдигна глава към Саске и му се усмихна леко. Личеше, че двамата бяха твърдо решени да дадат всичко от себе си.
Наруто дори не ги забелязваше. Както си стоеше смръщен,стана и извика:
-Ха,не си мислете,че ще ни стреснете!Ние сме трима и сме достатъчно силни,за да ви победим!
Роси и Саске погледнаха предизвикателно Какаши, показвайки му, че са съгласни със съотборника си. Вече бяха на крака и очакваха решителната битка.
-Дано не е само на думи. - усмихна се Какаши и реши тренировката да започне.-Можете да използвате всякакви оръжия и техники, дори такива, които застрашават живота ми. Вашата единствена цел са звънчетата. - Сега Джоунинът извади от джоба си две сребристи звънчета и им ги показа.
-Ама те са две, а ние сме трима. - забеляза Роси.
-Това е, за да съм сигурен, че поне един от вас ще отстраня.
Саске не промени изражението си. Той знаеше,че на всяка цена трябваше да вземе звънче...и се надяваше другото да е за Роси...
Наруто също имаше цел - да стане Хокаге.Но ако не вземеше звънче,всичко друго щеше да е безмислено.Толкова много труд,за да стане Генин,а сега - всичко да отиде на вятъра!Не!Той щеше да вземе звънче...По възможност две - другото за Роси.
Момичето също размишляваше.Беше сигурна,че Саске ще успее,тъй като е много силен...Ами ако тя не можеше?Ако не беше достатъчно силна? Това означаваше,че нямаше никакъв никакъв шанс да бъде в отбор с него.Какво?!Без такава опция.Звънчето и е надписано! Това е!... Ох,ами Наруто?Той посмъртно нямаше да се добере до звънче.А наистина се трудеше... дори и винаги да се издънваше.Ако успееше да вземе звънче ,дали щеше да е по-правилно да я запази за себе си?Не,това щеше да е егоистично. Дали да я даде на Наруто?... В главата и стана такава каша,че реши за момента да се съсредоточи единствено в целта и после да реши...
Макар че Какаши успя да ги разубеди леко, въобще не подозираше какво го очаква...

***

-Леле,Анита,ти наистина не си се будалкала!-изфъфли Али с пълна уста.-Тези кнедли с шоколад са върхът!
-Радвам се,че ти харесват!-усмихна се червенокостката и също отхапа.
Погледна Али колко настървено се тъпчеше с вкусотийките на масата и не можа да сдържи няпиращия смях.Сивокоската впери поглед в нея.Когато Анита видя опуленото лице с издути бузи,целите оцапани с шоколад,още повече се разсмя и дори изтърва клечките и те изцапаха тениската и:
-O-ох-опа.-продължаваше да се смее момичето.-Аз-а-ще-хи-ще се преоблека.Нали нямаш нищо против?
Али бавно и звучно преглътна залъка си и отговори предъвквайки:
-A-пф-хъ-не-х.
Анита,все още с широка усмивка,стана от мястото си,отиде до гардероба и извади една тениска.
Али се обърна да я попита нещо,но вниманието и се отне от лявото рамо на червенокоската,което бе превързано с бинт.
-А,Анита,да не си ранена?
-Не...-отговори някак тъжно момичето.
-Какво има?-Али усети рязката промяна в настроението и.
Анита не отговори веднага.Сякаш се двумеше дали да каже истината.Но все пак Али бе живяла със сестра и повече,отколкото самата нея.Нямаше какво да крие...Бавно започна да развързва бинта от лявото си рамо,докато не го махна изцяло...
Очите на Али се разшириха.Тя видя тъмно червения йероглиф.

------------------СПОМЕН--------------------------------------

Тя отново усети, че напуска това място. Озова се пред ужасна гледка, която разкри всичко. Видя себе си, легнала на земята, цялата покрита в синини и кървящи рани. Децата около нея продължаваха да я бият озлобено. Но сега, като гледаше отстрани, видя, че косата и е ярко червена и на лявото и рамо имаше избелязан кървящ японски йероглиф, означаващ "ярост"...

---------- КРАЙ НА СПОМЕНА ----------------------------

Анита фокусираше тъжния си поглед в една точка и все още не проговаряше.След няколко секунди се обърна към Али,сякаш искаше да види изражението и.На лицето на сивокоската се бе появила тъжна усмивка:
- Значи ти си сестра и?
Явно двете момичета се разбраха единствено с поглед. Анита само кимна.
- Е,сигурно Хокаге сама е казал всичко за мен и защо знам това.
Червенокоската отново кимна.
Сега Али сведе поглед към масата,а Анита продължаваше да я гледа,без да променя изражението си..Сивокоската взе една салфетка и избърса шоколада по устните си.После вдигна погледа си към Анита и се усмихна нежно:
- Виж,обещавам ти,ще направя всичко възможно да се съберете отново с Аири.
Наистина Али успя да ободри Анита,която сега възвърна усмивката си.
Сивокоската беше доволна от себе си и си каза едно "You Rule!" наум. След малко се подсмихна ехидно:
- Да,ама само за още една порция!
Двете се засмяха. Анита набързо си облече тениската и влезе в кухнята, за да донесе още от кнедлите с шоколад, които самата тя бе приготвила...

Едит: Ще има още, като Роси чан го препише... icon_lol
_________________

Последната промяна е направена от Anita san на Нед 26 Апр 2009, 21:22; мнението е било променяно общо 5 пъти

Съб Май 23, 2009 10:10 am

Генините бяха застанали в бойна позиция срещу Какаши,който стърчеше отпуснато,сякаш въобще не се интересуваше,че ще се бие.Саске и Роси стояха съсредоточени,но Наруто по някое време извика:
-Ще ти сплескам щтръкналата коса!-и засили кунай срещу Джоунина.
Какаши само наклони глава на една страна и оръжието мина покрай него,без дори да го одраска.
Наруто се ядоса и се засили срещу Какаши.Роси и Саске имаха стратегия и се изтеглиха зад дърветата със светкавична скорост,Русокоското вече беше на метър от Джоунина.Изведнъж,без да усети,Какаши го бе хванал в здрава хватка.
-Ако знаех,че нямаш търпение да се дъниш,въобще да беше станал Генин!
-Че кой ви каза,че ще се дъня?!-Извика силно Наруто.Явно не го интересуваше положението му в момента.
Какаши не обърна внимание на коментара му и продължи:
-Ами като за начало:дори не съм казал "старт".А и...имаш ли акъл да ми се нахвърляш така?

Анита:Знаеш ли как ми звучи това?
Роси:На тебе всичко ти звучи така...

-Ърх,пусни ме!-опъваше се Наруто.

Саске наблюдаваше внимателно иззад едно дърво и си помисли "Леле,този наистина е много тъп!"
По странни обстоятелства Роси разсъждаваше по същия начин...

Съб Май 23, 2009 10:11 am

***

Какаши реши да остави Наруто засега.Смяташе да види на какво са способни другите двама.Направи няколко знака и изчезна в облак дим.
”К-къде отиде?”-Саске се заоглежда наоколо.

”Е,не мога да стоя тук,трябва да взема едно звънче или отпадам!”
Тъмнокоското слезе тихо от дървото,на което се беше качил и навлезе в гората да търси сенсея.
”Саске?Къде ли отива?”Роси се запита,като видя,че момчето не беше на дървото.Розовокоската погледна все още висящия Наруто,погледна тъмните дебри на гората и реши да тръгне след Саске.
През това време Наруто се мяташе бясно.
-Добре,че си нося кунаи!-момчето извади един и сряза въжето.Приземи се „грациозно” на задните си части и изпсува.След това стана и тръгна нанякъде.

* * *

Какаши излезна на една поляна,огледа се и като видя,че никой от досадните генини не беше наоколо, седна под сянката на едно дърво,изкара „Ича-Ича-парадайс” и започна да чете.

-Намерих те,Какаши-Сенсей!!-Засмя се Наруто,който беше скрит в един храст от отсрещната страна на полянката.-Дано Роси-чан е тук,за да гледа!-момчето направи няколко знака и се преобрази.
Какаши вдигна поглед от книгата при звука от техниката.
-Саске?-мъжът възкликна,като видя момчето да се приближава.-Дошъл си за звънче?
-Всъщност,сенсей..Дошъл съм заради вас...-Саске се усмихна и заподскача като момиченце.
-А-ха...-Какаши се чудеше какво ли е прихванало Саске.Имаше големи очаквания,все пак беше Учиха,но явно...
-Ка-ка-ши-сен-сей~~!-Саске хвана ръката на учителя и я прегърна.-Влюбих се във Вас,от момента,в който Ви видях...Толкова сте красив и готин,и мъжествен...
-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!-Викът на Роси се разнесе надалеч.Тя беше станала свидетел на цялата случка.
„Не,не,той не може да го мисли,не може да го е казал,това НЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧВАААААА!!”

От ужас розовокоската припадна.
От вика Саске и Какаши се катурнаха и се строполиха.Тъмнокосия генин се удари в земята и с едно „ПУФ!” се превърна в Наруто.
-Наруто?-Какаши погледна русокоското учудено.-Какво правиш?
-Ами,аз просто...то...-момчето се почеса по тила.

***

-Какаши-сенсей,не сте честен!-Наруто запротестира,докато учителя стягаше въжето.Беше вързал русокоското за един стълб,като наказание за измамата.
Стомаха на момчето закъркори.
-Гладен съм..
-Да беше мислил за това по рано,преди да правиш такива номера!

***

Роси отвори бавно очи.

Саске се беше надвесил над нея и я наблюдаваше.В първата секунда розовокоската си помисли „Той ме е чакал да се събудя..”, но след това веднага си промени мнението „Чакай малко,та той сваляше Какаши!”
Роси се изправи и хвана Саске за гърлото.
-Ах,ти,идиот такъв,как смееш??Той ни е учител,ние сме на тренировка,а ти!!
Саске гледаше недоумяващо и се опитваше да се освободи от здравата хватка.
-За какво говориш,Роси-чан?
-Не се прави на тъп,видях те с Какаши,ти направо се топеше!Ка-ка-ши-сен-сей~~!-Куноичито изимитира гласа му.
-Ъ,аз бях в другия край на гората,чух писъка ти и затова се върнах..
-Ако не си бил ти,тогава кой е бил?-Роси погледна учудено.След секунда лицето й се изкриви от гняв.-НАРУТООООООООООООООО!!!- гласът й се чу чак до Наруто и Какаши.
-Явно е разбрала...-преглътна русокоското...

Съб Май 23, 2009 10:12 am

***

След последната изцепка Роси и Саске се разделиха, за да претърсят по – голямо пространство. Какши бе оставил Наруто завързан за кола и отново се усамоти някъде да чете от любимата си книга. Сега определено не се притесняваше от „силата” на Генините и си мислеше : „Най – много да ме убият от смях, не от друго...”. Като заговорихме за русокоското, той отдавна беше отцепил, омотан здраво около коравото дърво и хъркането му можеше да събуди мечка в зимен сън...
„Тези двамата наистина много ме бавят” – притесняваше се Саске – „Това шибано звънче ми трябва на всяка цена!!!” – Той се ядоса и се хвърли напред бегом...
Чу се издрънчаване на кунаи.
Саске се бе нахвърлил на Какаши... разбира се не като предния път...
Джоунинът продължаваше да чете и държеше с лекота своето оръжие, а Саске го натискаше с всичка сила. Вбеси се и още по – силно и яростно засили куная си срещу Какаши. Сивокосият нинджа отскочи встрани и изчезна от полизрението на Саске.
- Къде е, мамка му! – извика чернокоското и се заоглежда на всички страни. – Форе, отдясно, вляво-ООООООООО!!!
Последните си думи ги изкрещя, защото бе повлчен под земята. Като се огледа, видя, че е затънал до гуша, а Какаши го гледа от повърхността на зямата:
- Не псувай!...
Саске гледаше като гръмнат.

Опита се да помръдне, но сякаш всеки мускул в тялото му бе окован във вериги. Какаши бавно се обърна и тръгна в другата посока.
- Хей, къде - - Саске започна да вика, но бе прекъснат.
- Ами, да не искаш компания?
Погледът на Нинджата беше ироничен и хаплив. Саске само се ядоса и леко се озъби. Това не направи впечатление на Какаши. Той отново се обърна и тръгна нанякъде. Чернокоското го проследи с поглед, докато го изгуби, след това постоя още малко така и едно хубаво и сочно се изпсува на японски и зачака някой от съотборниците си да го измъкне от тая каша...

Роси се клатушкаше измежду гъстия храсталак и в този момент по – скоро се чудеше тя къде е, а не Какаши. След наистина дълго обикаляне избута последните клони, които се набутваха в лицето й и излезе на чиста РАВНА поляна. Изтръска си главата от всичките клонки и листа и се огледа. Нямаше никого.
„А така, къде се дръннах сега?!” – мислеше си Роси и й идваше да строши нещо.
- Роси чан... – мислите й бяха прекъснати от нежен и топъл глас. Познат глас. Понякога студен, понякога отнесен, понякога замислен... но сега... влюбен...
Момичето се обърна рязко и застина на едно място. Пред нея стоеше Саске и я гледаше с възможно най – влюбения поглед. Розовокоската си помисли, че ще припадне, краката й се окашкавалиха, пред очите й започнаха да врехвръкват сърчица. З а първи път виждаше Саске такъв. Какво му бе станало. Познаваха се от цяла вечност и той винаги е бил просто неин приятел, държал се е мило, но ясно се усещаше, че не изпитва нищо повече от приятелски чувства към нея.
- Роси чан... – тези нежни думи отново се отрониха от устните му.
- Аъ-ъ-ъ-а – момичето не знаеше какво да каже и заекна.
- Не е нужно да казваш нищо... – момчето отново прошепна още по омайващо и тръгна с бавни плавни крачки към Роси.
Последните думи оставиха момичето без дъх. Стоеше и не помръдваше. Не можеше. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите.
Саске се доближи толкова много до Роси, че двамата усещаха топлия дъх на другия да гали лицето му.

Розовокоската все повече изгубваше ума си и не усещаше нищо друго – сякаш бе в безметежно пространство. Чернокоското бавно и внимателно обви ръцете си около крехкото кръстче на момичето и леко го придърпа към себе си.
Лицата им бяха на сантиметри едно от друго, Саске се приближи още повече и бе готов да вкуси устните на момичето със своите...
- АХА! – изкрещя със всичка сила Роси и отскочи надалеч от момчето. – Да не съм тъпа!
- За какво говориш, Роси чан? – Саске попита съвсем невинно, дори учудено.
- Хайде, хайде, стига толкова! Кай!!! – момичето направи знакът „тигър” с ръце.
Образът на Саске бавно се разми и накрая изцяло изчезна като сянка.
Роси се огледа и долови гласа на учителя си:
- Хе, видя през Генджутсуто ми. Бях сигурен, че това ще те довърши... Хм...
- Не ме подценявайте! – усмихна се ехидно и самодоволно момичето. Непрекъснато наблъдаваше Какаши в очите... така де – едното око, другото бе скрито зад лентата... Той въобще не се притесняваше, и един мускул не трепваше по лицето му. След няколко секунди „изучаване” на ситуацията сивокосият нинджа отново проговори с още по – доволен тон:
- Не се надценявай! Сама си – срещу мен... Не мисля, че имаш шанс...
- Ооооо, в голяма грешка сте! – сега и Роси бе добила още по – голямо самочувствие. Сякаш това беше битка на гордост, а не на умения.

Какаши взе да се чуди да не би момичето да не е шизофреничка, но бързо промени мнението си. Срещу него се хвърлиха с оръжие в ръка Наруто и Саске.
- Какво, мамка му! – извика Джоунинът. Той наистина не ги бе усетил.
- Не псувай! – изсмя се яростно Саске и нападна Какаши.
Разигра се бой между Джоунина и тримата Генини, коите въобще не отстъпваха...
Но колкото и да бяха нахъсани, Генините все още нямаха необходимите умения да победят Джоунин като Какаши. Идеите им за тактики и нападения започнаха да свършват.
- Да не се уморихте? – попита иронично сивокосия нинджа, докато отбиваше един недобре обмислен удар от страна на Наруто.
- Иска ти се, сега започваме! – извика русокоското и направи знак с ръце.
Около него се появиха зад облак дим пет клонинга.
- Ох, знаеш, че нямаш шанс, защо се силиш?
Но в този момент Роси и Саске също се намесиха с по един клонинг. Сега около Какаши имаше две Росита, Двама Саскета и шест Нарутковци. Единственото, което им оставаше и не бяха пробвали, бе да се нахвърлят сляпо към звънчетата. Хванаха по две – три димки и ги запратиха по посока на Джоунина. Всичко се покри с гъст непрогледен пушек. Чу се издтънчаване на кунаи. След няколко секунди Роси, Саске и Наруто се измъкнаха вече без клонингите си от вече разсейващия се дим. Всички се спогледаха. Какаши изглеждаше невредим. Но от ръката на Роси се стичаше малка струйка кръв. Саске и Наруто погледнаха в юмруците си... Държаха по едно звънче...

Съб Май 23, 2009 10:13 am

***

Какаши сложи ръка на мястото, където бе закачил звънчетата... нямаше ги. Отново погледна към учениците си. Саске и Наруто здраво ги стискаха в юмрук, а от ръката на Роси се стичаше струйка алена кръв.
- Е, мога да кажа... Браво... – поздрави ги Какаши, но не беше никак развълнуван.
Усещаше се по гласа му. Премести погледа си от момчетата към Роси. Лицето й изглеждаше толкова измъчено, сякаш всеки момент момичето щеше да припадне. Но съжаление или разочарование не се четеше в светлите зелени очи на розовокоската. Тя бе тази, която остана без звънче. Правилата си бяха правила... Какаши не можеше да я пусне да продължи. Момичето знаеше това. Но не протестираше. Все още никой не помръдваше, дори дишането им беше тихо и спокойно, макар и след уморителната битка. Какаши отново наруши мълчанието:
- Е, ще се видим утре сутринта пред сградата на Хокагето. Ще се разберем .... и тримата... – но от тона му ясно личеше, че това не бе успокоение за Роси, напротив.
Джоунинът само направи знак с ръце и изчезна зад облак дим...

Роси концентрира чакрата си и се огледа. Какаши наистина не беше наоколо. Издипа тежко на няколко пъти и после погледна момчетата. Те също изчезнаха зад облак дим. Момичето усети, че залита. Бавно притвори очи и припадна на меката трева...

***

Анита тичаше към стаята на Какаши. Стигна до вратата и без да спре, връхлетя като хала вътре.
- Е?! – извика тя запъхтяна.
Какаши стоеше на бюрото и пишеше в малък зелен свитък. Без да вдига глава към момичето измънка нещо. Анита се изнерви и отиде до него, дръпна свитъка и четката за писане и се втренчи в него и още по – изнервено с привидно уж спокоен тон проговори:
- Какво...стана...?
Какаши я погледна в червените очи съвсем спокойно:
- Довършам отчета.
Тези кратки изречения много изнервяха момичето и сега вече извика:
- По дяволите, кажете ми как мина тренировката, МИНАВАТ ЛИ?
- Доста ми беше интересно... – започна с муден глас Какаши, а Анита пое дълбоко дъх, опитвайки се да обуздае желанието си да се нахвърли на сивокосия нинджа и да го удуши:
- Кажете ми само, минаха ли изпита? – последва още един дълбок дъх.
- Покриха очакванията ми... дори ги надминаха...
Анита се заслуша, макар че нинджата все още я побъркваше с този си тон.
- Какво имате предвит?
- Момчетата са изроди...
- КАКВООООО?!?!?!
- Хайде, не крещи! Както искай го приемай, но е така...
- Ама... какво стана? – сопна се момичето, което вече изцяло се оплете и почти нищо не разбираше.
- Ми... Наруто се трансформира като Саске, и за да го злепостави пред Роси, започна да ме сваля... – Очите на Анита в момента бяха големи като палачинки. – После Саске реши да ме нападне сам и се озова под земята.... А да, и Роси използва Генджутсу с два клонинга под формата на Саске и Нарато, които уж ме нападат... екип, хъ? – Какаши погледна момичето толкова подозрително, че за малко Анита да получи тик.
- Какво? Генджутсу? И сте се хванали? – Анита повдигна иронично вежда и от своя страна раздразни Джоунина – Дори аз вече не се хващам...
- Щом аз ти го казвам, значи не съм се „хванал”! – ясно се усещаше нодка на яд в гласа на Какаши. Момичето постигаше целта си.
- Е, но Роси се направи на герой и издейства на момчетата по едно звънче и –
- Тя най – много заслужава да продължи? – попита момичето с надежда, прекъсвайки Какаши.
- Не, Анита, правилата са си правила.
- МОЛЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ?!?!?!?!?!?!?!?!?!?!
Червенокоската изкрещя толкова силно, че щеше да отнесе сивокосия нинджа през отворения прозорец.
- Стига си крещяла, да го ева!
Последваха още няколко пронизителни крясъка, които разтърсиха цяла Коноха. След няколко минути Какаши и Анита вече бяха запъхтяни и се гледаха на кръв.
- Защо не може и тя да мине? По дяволите, та тя свърши цялата работа!!!
- Защото тя остана без звънче. Точка.
Момичето стисна юмруци и пое дълбоко въздух, за да не се разкрещи още веднъж.
- Не може ли да направи друг тест.... Да речем да се бие с ... мен?
- А да, да не съм тъп? Ясно е, че тогава ще мине!
- Това лична обида ли е? – Сега Анита не издържа и се хвърли срещу Джоунина с вдигнат юмрук.
Какаши със светкавична бързина избегна удара, но горката стена зад него... нямаше същия късмет... Червенокоскота я радроби на песъчинки. Остана няколко секънди на едно място, дишайки тежко. После се поуспокои и каза сравнително тихо, без да се обръща:
- Никакъв начин ли няма, знаете, че е силна....
Последва кратко мълчание, което Какаши наруши:
- Има...
Сега определено привлече вниманието на момичето, то се обърна и го погледна с ясните си очи:
- Какъв е?
- Все някой трябва да се бие с мен, при загуба, пускам определения ученик, по желание на победителя...
Анита отметна косата си с плавно движение на главата и се усмихна ехидно:
- Кога?
Джоунинът веднага разбра намека й, без да се замисля. Беше ясно кои ще е неговият опонент:
- Сигурна ли си? Рано ми е да изгубя най – добрия си ученик.
- И на мен ми е рано да изгубя учителя си, но като ги мъдри такива изчанчени правила... – На лицето на момичето се появи голяма усмивка.
Какаши само поклати глава и след кратко мълчание отговори:
- Утре сутринта, тренировъчна площадка 9.
Анита кимна с лека усмивка на лицето и скочи през срутената преди малко от нея стена, а Джоунинът се загледа замислено след нея...

Съб Май 23, 2009 10:14 am

***

- Роси... – чу се твърд, но загрижен глас.
Момичето бавно отвори очи и видя, че Саске и Наруто са се навели до него. Опита се да се изправи, но отново падна, защото главата го заболя.
- Хей, внимавай! – отново се обади чернокоското и внимателно пое главата на Роси с ръка и й помогна да седне – Добре ли си?
Розовокоската се почеса зад тила. Главата много я болеше, но не искаше момчетата да се притесняват за нея, затова излъга:
- Да, разбира се, че съм добре, но... – не успя да продължи, защото не знаеше как да им обясни за битката с Какаши.
- Знаем... – отвърна Наруто.
- Защо го направи? – попита Саске, но не получи отговор.
Роси бавно се опита да стане, но не успя. Бе изгубила прекалено много чакра от битката – генджутсу, клонинги, Тайджутсу... Залитна, но чернокоското отново я пое. Без предупреждение я вдигна на ръце и тръгна с нея като с булка. Момичето се поизчерви, но не възрази, все пак нямаше причина, напротив – беше й добре дошло. Наруто тръгна до Саске. Макар че не са се били толкова колкото съотборничката си, и те бяха уморени. А утре сутринта имаха работа...

***

- Ох, мразя, когато се бави! А защо, по дяволите, ние дойдохме рано?! – нервничеше Наруто на главите на Роси и Саске.
Тримата чакаха, където Какаши им бе казал, но него още го нямаше.
Роси очевидно не беше в настроение, защото знаеше какво я чака. На Саске му се искаше да не я гледа така увесила нос, но нямаше ни най – малка представа как да я развесели. Наруто обикаляше в несвяст и мрънкаше нещо под носа си.
- Спри най – накрая, чак на мен ми се зави свят, като те гледам! – извика чернокоското, но Наруто не му обърна внимание и не отговори.
Роси поклати глава и за да се разсее, малко, пък и да не слуша момчетата, ако почнат да се карат, се обади:
- Ще отида да проверя къде е. – и бързо тръгна към сградата на Хокагето.

***

Анита бе в стаята си и омотаваше здрав бинт около лявата си ръка от лакътя до пръстите.
- Какво правиш, бе, Анита? – чу се сънливият глас на Али, която току що се събуждаше.
Временно щеше да остане в Идаи къщата, докато наеме апартамент.
- Имам тренировка. – обърна се Анита и започна да увива друг бинт около лявата си ръка.
- Мислех, че тези дни си свободна.
- Изникна нещо важно.
Али изкриви вежда и даде на Анита да разбере, че трябва да изплюе камъчето. Червенокоската разказа всичко, като се опитваше да притъпи развълнувания си тон във спокоен.
- Ама ти сериозна ли си?! Какаши е известен навсякъде! Дори сред Акатски! – прещрака Али след новината. – Кажи ми, че си сериозна и ще се гръмна!
- Подценаваш ли ме?
- Както искаш го приемай, но нямаш шанс!
- Тогава ела и ми вади конско след битката.
Сивокоската бе сигурна, че безобидната Анита не би могла да пипне Какаши по време на битка, но й се искашеда опознае стиловете им – и на двамата. Съгласи се, момичетата тръгнаха към тренировъчна площадка 9, като решиха да не осведомяват Джоунина за „публиката”...

***

Роси бягаше надолу по стълбите. Като излезе от сградата на Хокагето, грабна съотборниците си за ръка и ги завлече, все още бягайки.
- Хей, хей, хей! Каво има?
- Хъ... Какаши... Анита.... хъ.... тренировъчна площадка 9... – каза момичето на пресекулки, защото бе запъхтяно.
Момчетата не разбраха нищо, но като гледаха Роси в това състояние, я последваха, без да се дърпат.
Минаха през задния вход, за да не ги забележат и се скриха в клоните на едни високи дървета.
В същото време Али бе направила същотото, само че бе малко по – далеч от тях тримата...

Анита вече чакаше на уговореното място. След яколко минути духна лек ветрец и понесе зелени листа покрай момичето. Зад тях се появи Какаши.
- Не закъсняхте...
Джоунинът само се усмихна и погледна към Анита. Тя бе облечена в плътни черни дрехи – тениска, поличка и мрежесто клинче, а дългите връзки на лентата й се развяваха от вятъра.
- Сякаш вчера ти обяснявах какво е чакра...
- Да не се размеквате? – подсмихна се Анита след думите на Какаши.
- Аз ли? Не. Свикнах. Би трябвало ти да се размекваш. Все пак на тази площадка стана Джоунин...

Али, Роси, Саске и Наруто застинаха и притаиха дъх. Току що Какаши каза, че Анита е.... Джоунин! Но тя бе колкото тях на години! Как така? Толкова ли е силна?

Червенокоската не отговори на Какаши. Просто стоеше в очакване битката да започне. Сивокосият нинджа разбра това и реши да продължи. Сложи ръка отпред на лентата си и я повдигна на челото си. Преди закритото му окобеше затворено. Имаше белег...
Какаши погледна Анита...

- Ша- шаринган?! – прошепна изненадано саске. – Но това Доуджутсу е на моя клан. Как така ... той...

И наистина лявото око на сивокосия нинджа бе с Шаринган. Червенокоската не промени изражението си, но всъщност бе много смутена. Тя знаеше за това качество на учителя си, но все пак за първи път за първи път щеше да се бие срещу Доуджутсуто.
- В тази битка няма да сме учител и ученик. Ще сме смъртни врагове. – обясни Какаши сериозно. – Можеш да започнеш, когато поискаш...
Анита притаи дъх. Сега щеше да се бие с най – близкия й човек, с този, който бе единственото й семейство. Нямаше избор. Трябваще да го направи. Погледна Какаши в очите. Те бяха толкова топли. Никога не би могла да изтръгне живота от тях. Сърцето й започна да бие по – бързо от обикновено...Пое дълбоко дъх.... .:Наруто:. 10436

Съб Май 23, 2009 7:40 pm

Добро е, въпреки, че е малко отегчително да чета толкова много... иначе е супер .:Наруто:. 153877

Ще има ли още :-):

.:Наруто:.

.:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.

Re: .:Наруто:.