.:Наруто:.

Нед Мар 01, 2009 7:49 pm

First topic message reminder :

Миналото на Анита

Малкият Наруто стоеше седнал до едно дърво и плачеше. Едно момиченце с къса кестенява коса и искрящи кафеви бадемови очи го чу и се доближи до него.
- Защо плачеш? – попита то с тънкия си глас.
- Хъм...ъм...хъ... Ами... Съвсем сам съм. Всички ме отбягват и... и нямам родители... – отговори хлипайки момчето.
- Оу... Разбирам те. И аз не знам къде са моите родители. Живея със сестра си в една малка къщичка до езерото. Всъщност тя е единствената ми приятелка... Другите деца ме отбягват... Май доста си приличаме! – промълви с тиха усмивка момиченцето.
- Т-така ли?
- Мхм. Не се притеснявай, аз ще ти бъда приятелка. Казвам се Анита.
- Аз съм Наруто. – каза поуспокоено момчето.
Анита се взря в искрящите му сини очи и си помисли: „Горкото момче... Защо ли го отбягват. Изглежда толкова добро... И е сладък... (обади се вътрешният и глас)...
- Хей, Анита сан... искаш ли да се качим на мемориала на Хокагетата?
Анита му отвърна с чаровна усмивка. Тя изглеждаше доста срамежлива и говореше тихичко:
Там ми е любимото място. Много обичам да гледам селото от високо.
- Хайде тогава, да тръгваме!
И двете деца започнаха да се изкачват по стълбите. Анита си вървеше спокойно, а Наруто подскачаше, щастлив, че си има другарче. Двамата стояха на каменния мемоар точно, където беше главата на Четвъртия Хокаге. Говореха си за това кой какво обича, за да се опознаят. Беше им много смешно, защото се оказа, че са пълни противоположности, дори и за най – незначителни неща: любимият цвят на Наруто беше син, а на Анита – червен, момчето обожаваше рамен, а момиченцето предпочиташе шоколад и така нататък и така нататък...
- Ей, Анита, добре, че знам къде да те намеря. – чу се момичешки глас. Анита позна сестра си, обърна се и видя, че тя е на няколко метра от тях. Беше момиче на около 13 години, облечено в светло синьо късо кимоно. Имаше дълга кестенява коса и много красиви тъмно зелени очи.
- Какоооо!!! – зарадва се момиченцето и се хвърли в обятията и. – Искам да те запозная с някой!
- Хм, здравей! Аз съм Аири! – подрави любезно момичето.
- Аз съм Наруто. – представи се русокоското и сложи ръцете си зад тила с широка усмивка на лицето.
- Радвам се, че се запознахме, но Анита и аз трябва да тръгваме.
Усмивката на Наруто бавно изчезна. Той си беше изкарал много весело с Анита, макар че тя бе доста срамежливичка, беше много добра компания. Пък и все пак тя бе единственото дете, което не го отбягваше и бе негов приятел.
- Како, моля те, може ли Наруто – кун да дойде за вечеря у нас?
- Няма никакъв проблем, но няма ли родителите му да се притеснят къде е?
- Аз нямам родители... – промълви тихо момчето и сведе тъжно поглед към земята.
Усмивката на Аири изчезна. Идеално разбираше какво е да си сирак. Тя и Анита изгубиха родителите си съвсем наскоро, заради войните и сега тя сама се грижеше и за двете. За да утеши момчето, тя сложи ръката си на рамото му и с ободряващ тон му рече:
- Не се притеснявай, ние ще сме ти приятелки. Ако искаш можеш да дойдеш у нас за вечеря. Винаги ще си добре дошъл.
Момченцето погледна в тъмно зелените очи на Аири и почувства облекчение.
- Благодаря! – каза то и тримата тръгнаха към къщичката на Вики и Анита.
След като децата хапнаха рамен в чест на Наруто, двете момичета го изпратиха до апартамента му и отново тръгнаха по обратния път.
- Хей, како...
- Да?
- Много се радвам, че се запознах с Наруто – кун. Сега вече си имам приятелче! – каза с тиха усмивка Анита.
Аири сведе тъжно поглед към малката си сестричка, която я държеше с топлата си ръка, но не каза нищо.

***

На сутринта Анита се събуди рано, изяде закуската, която сестра и и приготви, облече се, обу си обувките и с бързи крачки тръгна към площадките за трениране. Почти бе стигнала, когато пет – шест момичета на нейната възраст я настигнаха и я наобиколиха.
- Ха, какво имаме тук! Ей, тролче дребно! Пак ли отиваш да се изкарваш пред Джоунините? – изсмя се подигравателно едно високо русо момиче.
Анита заби поглед в земята и не отговори нищо. Тя бе прекалено стеснителна, за да започне да се защитава.
- Хей, да не си глътна езика? Културно е, когато те питатнещо, да отговориш. Оу! Неуместно е да говоря за обноски с принцесата любимка на учителите. – намеси се едно мургаво момиче с дълга черна коса.
- Все пак говорим за тая издънка! И тя, като сестра си, знае само да се мазни, пък не става за нищо.
Анита все още мълчеше. Но и беше толкова мъчно, че всички се държаха така с нея, че провокира Вътрешното и Аз да се обади:
- Хей, ти! Да не би да приемаш думите на тези гаднярки?! Как смеят да говорят така за теб?! Ами за сестра ти?! За това вече трябва да ги наломиш! Анита, ти си генин! Най – силна си от всички тук! Защити се или ще ме ядосааааш!!!
- Не искам да се карам с тях...
- Каквооо?! Заслужават си го! Само да поискаш и ще им запушиш гадните усти яко!
- ... Но не искам...
Анита погледна с тъжните си очи към момичетата. Опита се да мине между тях, но те се скупчиха и не и позволиха.
- Моля ви, нека да мина. Ще закъснея.
- Уаууууу! Тя можела да говори! – подигра се русокоската. – Слушай, грозил малък, няма да те пуснем, докато не ни се извиниш, че ни губиш времето. – каза саркастично тя.
- Моля ви... – захлипа Анита, едва сдържайки сълзите си.
- Чакаме извинениееее! – разсмяха се останалите.
Анита само ги гледаше с насълзени очи и и се искаше просто да изчезне. Проклинаше раждането си, защото всички я мразеха... , но тя не можеше да мрази...
- А бе май трябва да те научим да уважаваш другите! – каза със заканителен тон чернокоската и бутна силно момиченцето така, че то падна на земята. Останалите се смееха гръмко отстрани.
- Давай, намели я тая слабачка!
Свидетел на случващото се беше не друг, а самият Сандайме Хокаге, който следеше всичко от кабинета си. Тъкмо, когато смяташе да се намеси, за да не пострада една от най – ценните му ученички, Анита напшрави знак с ръце и изчезна зад облак от дим.
- Хе, хе! Гати страхливката! – присмяха се момичетата и се разотидоха.
Сандайме знаеше къде да намери Анита, излезе от сградата и тръгна към мемореала.
Когато се изкачи на върха, я видя да стои на главата на Йондайме. Беше свита и отпуснала глава на коленете си, които придържаше здраво към тялото си с ръце, сякаш в защита от нещо – личеше си, че плаче. Усещайки чуждо присъствие, тя бързо избърса сълзите си. Сандайме се приближи до нея и сложи ръката си на рамото и.
- Значи сте видели всичко... Хокаге – сама... – попита тихо тя, но не посмя да вдигне очи и да го погледне. – Съжалявам..., че ви разочаровах...
- О, Анита! Ти никой не си разочаровала. Напротив! Всички се гордеем с теб. Ти си най – талантливата ученичка. Дори сестра ти не бе толкова силна на твоите години. Ти си само на четири, а вече си Генин. Надминаваш и Какаши!
- Аз дори не мога да се сравнявам със сестра си, камо ли с Какаши – сенсей..., защото аз... не съм достойна за шиноби... – Сандайме не искаше да я прекъсва и я слушаше много мнимателно. – Знам, че трябва да съм силна, но не искам да ги наранявам, дори и с думи... , защото ги обичам, чувствам ги близки. Дори не смея да се оправдая. Не искам да споря с тях...
Хокагето гледаше тъжно към Анита: „Това дете... толкова малко, а вече е наследило Волята на Огъня. Обича и се застъпва дори и за тези, които го мразят и то заради това, че е необикновено...”
- Анита... Ти си един истински шиноби. Поставяш чувствата на другите над своите собствени и би направила всичко възможно хората около теб да са добре. Нямаш никаква причина да си разочарована от себе си. Ти си едно рядко... не - неповторимо цвете сред останалите.
Анита се почувства по – уверена и вдигна изкрящите си очи към Сандайме:
- Благодаря ви за милите думи, Хокаге – сама!
Старецът се усмихна, доволен, че е успял да я поободри и закачливо и напомни:
- О, май някои имат тренировка...
Анита кимна. Стана от местото си и се затича към тренировъчните плошадки...

***

:angel:

Съб Май 23, 2009 10:14 am

***

- Роси... – чу се твърд, но загрижен глас.
Момичето бавно отвори очи и видя, че Саске и Наруто са се навели до него. Опита се да се изправи, но отново падна, защото главата го заболя.
- Хей, внимавай! – отново се обади чернокоското и внимателно пое главата на Роси с ръка и й помогна да седне – Добре ли си?
Розовокоската се почеса зад тила. Главата много я болеше, но не искаше момчетата да се притесняват за нея, затова излъга:
- Да, разбира се, че съм добре, но... – не успя да продължи, защото не знаеше как да им обясни за битката с Какаши.
- Знаем... – отвърна Наруто.
- Защо го направи? – попита Саске, но не получи отговор.
Роси бавно се опита да стане, но не успя. Бе изгубила прекалено много чакра от битката – генджутсу, клонинги, Тайджутсу... Залитна, но чернокоското отново я пое. Без предупреждение я вдигна на ръце и тръгна с нея като с булка. Момичето се поизчерви, но не възрази, все пак нямаше причина, напротив – беше й добре дошло. Наруто тръгна до Саске. Макар че не са се били толкова колкото съотборничката си, и те бяха уморени. А утре сутринта имаха работа...

***

- Ох, мразя, когато се бави! А защо, по дяволите, ние дойдохме рано?! – нервничеше Наруто на главите на Роси и Саске.
Тримата чакаха, където Какаши им бе казал, но него още го нямаше.
Роси очевидно не беше в настроение, защото знаеше какво я чака. На Саске му се искаше да не я гледа така увесила нос, но нямаше ни най – малка представа как да я развесели. Наруто обикаляше в несвяст и мрънкаше нещо под носа си.
- Спри най – накрая, чак на мен ми се зави свят, като те гледам! – извика чернокоското, но Наруто не му обърна внимание и не отговори.
Роси поклати глава и за да се разсее, малко, пък и да не слуша момчетата, ако почнат да се карат, се обади:
- Ще отида да проверя къде е. – и бързо тръгна към сградата на Хокагето.

***

Анита бе в стаята си и омотаваше здрав бинт около лявата си ръка от лакътя до пръстите.
- Какво правиш, бе, Анита? – чу се сънливият глас на Али, която току що се събуждаше.
Временно щеше да остане в Идаи къщата, докато наеме апартамент.
- Имам тренировка. – обърна се Анита и започна да увива друг бинт около лявата си ръка.
- Мислех, че тези дни си свободна.
- Изникна нещо важно.
Али изкриви вежда и даде на Анита да разбере, че трябва да изплюе камъчето. Червенокоската разказа всичко, като се опитваше да притъпи развълнувания си тон във спокоен.
- Ама ти сериозна ли си?! Какаши е известен навсякъде! Дори сред Акатски! – прещрака Али след новината. – Кажи ми, че си сериозна и ще се гръмна!
- Подценаваш ли ме?
- Както искаш го приемай, но нямаш шанс!
- Тогава ела и ми вади конско след битката.
Сивокоската бе сигурна, че безобидната Анита не би могла да пипне Какаши по време на битка, но й се искашеда опознае стиловете им – и на двамата. Съгласи се, момичетата тръгнаха към тренировъчна площадка 9, като решиха да не осведомяват Джоунина за „публиката”...

***

Роси бягаше надолу по стълбите. Като излезе от сградата на Хокагето, грабна съотборниците си за ръка и ги завлече, все още бягайки.
- Хей, хей, хей! Каво има?
- Хъ... Какаши... Анита.... хъ.... тренировъчна площадка 9... – каза момичето на пресекулки, защото бе запъхтяно.
Момчетата не разбраха нищо, но като гледаха Роси в това състояние, я последваха, без да се дърпат.
Минаха през задния вход, за да не ги забележат и се скриха в клоните на едни високи дървета.
В същото време Али бе направила същотото, само че бе малко по – далеч от тях тримата...

Анита вече чакаше на уговореното място. След яколко минути духна лек ветрец и понесе зелени листа покрай момичето. Зад тях се появи Какаши.
- Не закъсняхте...
Джоунинът само се усмихна и погледна към Анита. Тя бе облечена в плътни черни дрехи – тениска, поличка и мрежесто клинче, а дългите връзки на лентата й се развяваха от вятъра.
- Сякаш вчера ти обяснявах какво е чакра...
- Да не се размеквате? – подсмихна се Анита след думите на Какаши.
- Аз ли? Не. Свикнах. Би трябвало ти да се размекваш. Все пак на тази площадка стана Джоунин...

Али, Роси, Саске и Наруто застинаха и притаиха дъх. Току що Какаши каза, че Анита е.... Джоунин! Но тя бе колкото тях на години! Как така? Толкова ли е силна?

Червенокоската не отговори на Какаши. Просто стоеше в очакване битката да започне. Сивокосият нинджа разбра това и реши да продължи. Сложи ръка отпред на лентата си и я повдигна на челото си. Преди закритото му окобеше затворено. Имаше белег...
Какаши погледна Анита...

- Ша- шаринган?! – прошепна изненадано саске. – Но това Доуджутсу е на моя клан. Как така ... той...

И наистина лявото око на сивокосия нинджа бе с Шаринган. Червенокоската не промени изражението си, но всъщност бе много смутена. Тя знаеше за това качество на учителя си, но все пак за първи път за първи път щеше да се бие срещу Доуджутсуто.
- В тази битка няма да сме учител и ученик. Ще сме смъртни врагове. – обясни Какаши сериозно. – Можеш да започнеш, когато поискаш...
Анита притаи дъх. Сега щеше да се бие с най – близкия й човек, с този, който бе единственото й семейство. Нямаше избор. Трябваще да го направи. Погледна Какаши в очите. Те бяха толкова топли. Никога не би могла да изтръгне живота от тях. Сърцето й започна да бие по – бързо от обикновено...Пое дълбоко дъх.... .:Наруто:. - Page 2 10436