dark side in you...

Луната вече надделяваше над облаците и се показваше нагло посредата на небето. Едно момче стоеше опрял гръб на едно дърво и се оглеждаше енергично. Като че ли чакаше някого, но от него нямаше и следа. Момчето стоя така още десет минути, след това се изправи и забило поглед във връхчетата на обувките си, се отправи към дома. По пътя единственото, което погледна беше часовника си. Кого ли чакаше и дали този някой знаеше, че момчето си надяваше, тя да мине от тук, точно тази вечер.
В другия край на града една врата се отключи. Една обувка се насочи към ъгъла, последвана от друга. Уморената фигура на момичето свали бавно сакото си и се отправи към банята с мудни и не особено жизнени движения. Тази вечер беше една от най-изморителните в живота й. След цялата работа, която й се беше натрупала днес. Освен това днес имаше празник. Тя си нямаше и идея, че едно младо момче, я чакаше. Днес, като никой път тя беше решила, да се прибере от фирмата с такси, заради огромните папки, които носеше. Днес, единствено днес, тя не мина покрай онова дълво, което споменах преди малко. Тя не познаваше момчето, нито знаеше името му, нито от къде е. Тя го беше виждала няколко пъти, по пътя си на връщане. Той стоеше облегнал гръб на едно и също дърво и всеки път щом очите им се срещнаха, момичето леко потръпваше.
Тя излезе от банята и се отправи уморена към леглото си, но не успя да заспи. Накрая стана възмутена и се облече с лекия си зелен екип. Възнамеряваше да почете малко, но и това начинание не й се получи. Накрая излезе от вкъщи и се запъти някъде към гората.
Облаците вече бяха отстъпили отдавна надмощието си над звездите. Те отдавна блещукащи, вече отекчено мигаха и като че ли наблюдаваха момичето. Тя стигна до познатата пътека и облегна гръб на едно от дърветата. Не беше сигурна, че е същото, но вътре в себе си го усещаше. Момчето отдавна беше отделило гърба си от там, но тя сякаш усещаше присъствието му. Тя незнаеше много неща, но знаеше едно той всяка вечер се подпираше на това дърво и наблюдаваше, как тя преминава. Не винаги виждаше погледа му, но знаеше,че е насочен към нея. Дали беше свикнала да го вижда всеки ден и днешната промяна й се отразяваше не много добре.
Сега вече знам, кого е чакал той и защо ми е пределно ясно. Дълги прелестни коси, искрящи зелени очи и нежни меки устни. Те дори не знаеха имената си или тя поне така си мислеше. Той знаеше коя е, но тя дори не подозираше. За нея всяка вечер след работа виждаше едно хубаво и загадачно момче.
В голямото имение на Учиха звънна телефон и умореното момче, стоящо пред лаптопа с чаша бърбан, вдигна. Не успял да заспи, беше решил да свърши малко от сметките за другия ден. Чашата му беше едва докосната, но затова пък настроението му беше много лошо.
- Кажи...- каза ехидно той.
- Няма да повярваш. Твоето момиче преди малко се отправи към гората. Явно и ти не спиш като нея.- каза весел глас отдругата страна на телефона.
- Сигурен ли си, че е тя?- подозрително попита сърдитея.
- Ами... я да си помисля. Розова коса, секси извивки и дяволски чар. Ами да ти кажа, може и да греша.- смееше се момчето в слушалката.
- Ха-ха-ха! Много смешно, Наруто... та викаш, бонбон е излязла.
- Категорично.- доволен от себе си каза другото момче.
- Аха. Добре. Айде...- затвори, преди Наруто дори да е казал думата, която произнесе неволно само за себе си.
Чернокосото момче стана от бюрото си. Изпи на един дъх цялото съдържание на чашата си и хукна през вратата. Излезе от една врата, влезе през друга и после през трета. Няколко секунди по-късно четвъртата, доста по голяма от предишните, се отвори и един огромен мотор излетя от там със солидна скорост. Момчето беше паркирало в края на гората и бързо крачеше към познатото му място. На последния завой той много намали крачката и се престори, че просто се разхожда посреднощ.

И пак познатата ситуация. Единия преминава покрай другия. Срещнали се погледи, с единствената разлика, че на дървото се беше подпряла тя. Момчето едва не се усмихна, но запази самоубладание. Единият правеше това, което всеки друг път правеше другия. Тя го погледна очудено и като че ли се засрами от заетото от нея място, все едно това си беше негово. Тя го гледаше, после неволно сведе поглед надолу към земята. Когато отново повдигна очи, той беше на дъх растояние от лицето й. Стресна се и затаи дъх. Не го беше усетила да се приближава, а камо ли да се навежда. Това момче я гледаше право в очите и едва доловимо се усмихваше.
- Имам едно усещане, че сте застанала на моето дърво...- учтиво каза той.
- Къде пише вашето име?- усмихна се и тя на свой ред.
- Да права сте никъде не го пише, но предполагам сте забелязала, че често го употребявам.
- Може би сте прав...- каза момичето още притеснено. Опитваше се да не показва, че неговата близост, е прекалено засрамваща за нея. Тя се опитваше също така да не се изчервява или да започне да пелтечи, правеше го когато е много притеснена.
- Какво кара млада дама като вас, да стои сама в този късен час и то насред голямата страшна гора?- попита той все още леко, много леко усмихнат.
- Би трябвало и вие да сте забелязали, че не ме е страх от "голямата страшна гора".- иронично каза момичето.
- Извинете ме, но все пак не отговорихте на въпроса ми. Може би не беше редно да питам.- каза момчето уж засрамено.
- Не, не е проблем. Аз...аз просто не успях да заспа. Реших да се разходя.
- И сте решили да се облегнете на моето дърво. - прекъсна я той.
- Подчертах Ви вече, че не е само ваше. Стана ми интересно, колко точно е удобно, че толкова често ви виждам на него.
- С удоволствие бих споделил с вас дървото си. Ако желаете разбира се.- Каза момчето и се облегна до нея на огромното дърво. То беше толкова голямо, че двамата бяха облегнали един до друг все едно са на една стена.
Стояха така тихо, без да продумат. Ту единия, ту другия поглеждаше крадешком, но без думи. Откраднатия миг бавно се превърна в една малка част от ежедневието им. Една седмица след тази случка. Момичето отново си минаваше всяка вечер оттам. Облягаше гърба си до момчето и мълчеше. Момчето не смееше да я заговори. А тя пък не знаеше как да поде разговор. И затова стояха и мълчаха. Една седмица, втора. Никой не обелваше и дума, никои не нарушаваше безмълвието. Само погледи, тихи нищо не намекващи, но все пак разбиращи се някак.Стояха и мълчаха. Една вечер след работа чаровното момиче вървеше по същия път за дома. Стигна до дървото, но нещо липсваше. Тази вечер тя нямаше до кого да опре гръб. Хубавото тайнствено и мълчаливо момче го нямаше тази вечер. Къде ли беше? Дали имаше работа или се беше случило нещо. А може би просто му беше омръзнало да стои до нея и да мълчат. Тя стоеше и се оглеждаше, пак позната картинка. Единия стои и се надява другия да дойде...