I'll reach you (Team 7)

Това е историйка, която ни хрумна с една приятелка. Не мисля, че мога да го определя като поредната СасуСаку история, по-скоро е за Team 7

Лекият топъл вятър отронваше обагрените в различни ярки цветове листенца, подхващаше ги в своя красив, нежен танц, а после ги оставяше да падат ли, падат...
Небето...този син безкрай, олицетворяващ свободата, спокойствието, но най – вече дългият път от мечти, който извървях. Очите ми винаги се отправяха там, горе, търсейки... Сякаш губех нещо... С всяка минута, все повече и повече.
Поредният ден бе настъпил. С нищо по-различен от другите. Просто една слънчева, прохладна утрин. Но тя навяваше у мен болка, оставила своя вечен отпечатък в сърцето ми. Аз вървях, а погледът бе вперен вяло напред. Въздъхнах, когато най-после достигнах целта си. Мостът, където отбор 7 се събираше всеки път за тренировки, си бе останал същият. Но всъщност... бе някак различно.
Пристъпих напред и поставих дланта си на парапета. Затворих очи. Появи се лек бриз, а с него и шепотът на едно отдавна изгубено приятелство. Видях себе си. Малка и наивна. Имаше нещо различно в мен. На лицето ми се бе изписала онази усмивка, която с времето угасна необратимо. Обърнах се. До мен седяха двамата ми съотборници. Толкова различни един от друг. Едва след години разбрах..., че никога не съм ги познавала истински... Илюзията, че знаеш нещо за някого, толкова лесно може да бъде разбита. Дочувах смях, викове. Усещах със сърцето си онова чувство на спокойствие и сигурност. Бяхме заедно. Прииска ми се да се приближа до тях, да ги прегърна и никога да не ги пусна. Макар и със затворени очи, аз ги виждах толкова ясно... споменът бе така ярък. Емоциите, изписани по детските им лица, начинът, по който стояха там, чакайки. Дори ароматът на есен. Протегнах ръката си. Стоях така, а в очите ми все повече напираха сълзите. Не исках да ги оставя да изчезнат, не исках това да свършва... Отбор 7, такъв, какъвто го помнех... Онези дни, които така отчаяно желаех да върна...
Трепнах, когато някой улови ръката ми. Видях чифт сини, топли очи да се взират в моите. Горещите капчици се отрониха по страните ми. Гледах усмивката му. Как винаги оставаше толкова топла и истинска... И все пак беше различна..., навяваща тъга. Тъга, която познавах добре.., която ме убиваше...
- Сакура – чан.... – продума Наруто тихо, избъсвайки с опакото на дланта си сълзите ми.
- Аз... – прошепнах. Опитвах се да измисля някакво оправдание, въпреки че бе безсмислено... Прегърна ме. Заплаках... Беше прекалено трудно да задържа в себе си изгарящата болка, нарастваща с всяка изминала секунда.
- Липсва ми... – изхлипах, притискайки се по-силно към него.
- Знам. И на мен.
************************************************************
Вървях напред, с ръце в джобовете. Не забелязвах нищо и никого около себе си. Замислих се преди да извадя малка прегъната хартийка. Разгънах внимателно. Беше снимка. Отбор 7 – времето, когато той още съществуваше. Очите ми преминаха по познатите до болка лица. Моите съотборници. Там бях и аз. И като всяко дете, което си има по една мечта, аз имах своята. Да стана силен, да бъда признат... Хората да не ме гледат с отвращение и омраза. Да, аз отраснах сам. Често си задавах въпроса „Защо на мен? С какво съм го заслужил?” Не намирах отговор. Обикалях из улиците, виждайки дечицата да прегръщат своите родители, да играят, да се смеят. Колко далечно и непознато ми се струваше това... Но един ден всичко се промени. Срещнах тях. Сакура, Какаши.....Саске. Моите приятели. За първи път в живота си изпитах щастие. За първи път бях част от нещо... прекрасно. Нашата връзка, толкова здрава и силна. Сърцето ми завинаги съхрани техните образи. Сакура -момичето, превърнало се в моя сестра. Какаши – учителят, който ме научи какво значи да разчиташ на другарите си. И Саске...
Моят брат по съдба. Аз, изоставен заради Кюби, той – обречен да живее със спомена за Учиха. Бяхме сами. Докато обикалях безцелно, често го виждах. Тогава ми се искаше да отида и да го заговоря. Но се спирах... Истината бе, че изпитвах ревност. Саске бе по-добър от мен във всяко отношение. Превърнах го в свой опонент. Стараех се да го задмина, копнеех да ме признае. Той стана моята цел, към която така усилено се стремях. След време аз създадох с него връзка, която не бях имал никога преди...
Но дойде моментът, в който Саске си тръгна. Изостави приятелите си и всичко се срина...
Спрях. Погледът ми бе привлечен от крехък самотен силует. Стоях на няколко крачки от Сакура. Затворила очи, тя бавно протегна ръката си напред. Не бях способен да помръдна. Просто я гледах. Подхваната от вятъра, дългата й красива розова коса образуваше вълни във въздуха. Отново пораснала, сякаш напълно бе заличила преживяното преди години.Познавах Сакура по-добре от всеки друг и знаех, че момичето пред мен не беше тя... Нямаше нищо общо с предишното безгрижно, влюбено хлапе. Огледах се. Да, това място бе пълно със спомени... Някои, от които, не можех да забравя...Те изникваха в съзнанието ми, след което изчезваха...но болката..., тя оставаше. Приближих се до приятелката си и застанах срещу нея. Вгледах се в чертите на лицето й , които трепкаха едва забележимо. Тя страдаше. Сърцето й биваше разбито толкова много пъти... А аз бях толкова безсилен, за да й помогна. Загиваше пред очите ми. От години не я бях виждал да се усмихва истински, да се смее. Сакура бе като цвете, което увяхваше поради липсата на топлите слънчеви лъчи... Приближих се и докоснах ръката й. След секунди прекрасните й, тъжни очи се отвориха. Усмихнах се. Исках да и помогна. Да отнема мъката, да притъпя болката. Да й кажа,че всичко е наред. Не, това би било лицемерно. Как можех да я успокоявам, когато аз самият страдах по същия начин? Как можех да твърдя, че всичко ще се оправи, когато аз се съмнявах в това...
- Сакура-чан... - продумах и избърсах отронилите се горещи сълзи по страните й.
- Аз... – чух тихият й глас, който трепереше. Каквото и да кажеше, щеше да бъде безсмислено. Прегърнах я и след секунди, тя заплака. Сякаш хиляди ножове се забиха някъде вътре в мен, карайки ме да отпусна главата си на рамото й.
- Липсва ми. – прошепна в ухото ми. Думите, от които най-много се страхувах. Къде беше Саске, когато наистина имахме нужда от него? Наистина ли се бе променил толкова много? Защо не се върна... Намрази ли ни? Имах ли силата да променя това...
- Знам. – отвърнах глухо. – И на мен.
Двамата стояха рамо до рамо, насред огромната тренировъчна площадка. Вдигнали умислените си, тъжни погледи към своя учител, Наруто и Сакура отчаяно се опитваха да прикрият измъчените си изражения. Но това бе изгубена битка, щом стояха пред Хатаке Какаши.
„Ако се провалиш на мисия и допуснеш грешки, си боклук. Но изоставиш ли приятелите си, си още по-голям боклук...”
Това бе първият урок на отбор 7. Но тогава, Наруто, Сакура и Саске, бяха още деца и не разбираха изцяло смисълът на това изречение. Едва след години, този тайнствен пъзел от взаимоотношения започна да се подрежда... Бавно, парченце по парченце, всичко си дойде на мястото. И колкото повече години минаваха, толкова по-болезнено и трудно ставаше, за да се продължи напред. Сега, оставаха спомените. Една красива вихрушка от заглъхнали детски смехове и размиващи се картини...
- Наруто, Сакура.... – наруши възцарилата се тишина Какаши, пристъпвайки към двамата си ученици. – Радвам се да ви видя толкова пораснали, но знаете ли кое ме радва повече? – след като спечели обърканите им погледи, той продължи. – Че не сте се променили.
- Променили сме се, Какаши-сенсей. – усмихна се русокосото момче.
- Станали сме по-силни. – Допълни Сакура, поставяйки ръката си на рамото на своя съотборник. В светлите й очи прозираше носталгия, но и увереност.
- Сърцата ви са същите. – въздъхна мъжът, издигайки погледа си към синьото небе. – И аз съм горд с вас.