The real you (по You're beautiful)

Това е единственият сериал, който ме впечатли до такава степен. Прииска ми се да напиша историйка по него. Надявам се да ви хареса!

Глава 1

Четири часа. Това бе необходимото време, за да ме убедят да направя нещо... не толкова редно. 240 минути, през които решението ми клонеше ту към единия, ту към другия противоположен полюс. Накрая в съзнанието ми останаха само две простички на вид думи. „Да” или „не”. Може би, ако имах способността да виждам бъдещето, щях да изкрещя „НЕ!” с цяло гърло... Но като най-обикновено момиче, аз не можех да предотвратя нещата, които щяха с пълна сила да ме връхлетят много скоро. Ето защо погледнах ситуацията от друг ъгъл. Не го правех за себе си. Наистина, извинението, че е за доброто на брат ми, успокояваше съвестта ми до определена степен. Но тревогите и притесненията, че ще направя грешната стъпка, ставаха все по-големи...
Да се върнем в настоящето.Вгледах се в стоящия срещу мен мъж.Кръглото му, пребледняло от притеснение лице изразяваше простодушност , която започна да печели доверието ми малко по малко. Косата му бе черна, а на леко прегърбеният му нос се крепяха очила. Беше с глава по-нисък от мен и поне с 15 години по-възрастен. Въпреки жежкото време, върху бялата си риза бе облякъл черно сако, на което се открояваше червена вратовръзка.
- Благодаря ви, сестро! – смотолеви той и като се усмихна плахо, сякаш се боеше да не си променя мнението, ми връчи някаква торба.
- Казах ви, г-н Ма, все още не съм станала монахиня.– Поех плика и въздъхнах, а после зареях поглед към небето. – Но само след три дни ще замина за Рим и тогава...
- Госпожице... – нервният му глас и честото потропване на лачените му обувки по земята привлякоха за кратко вниманието ми.
- Юки – отбелязах кратко, все още мечтаейки за чистото, свято бъдеще, което ме приветстваше с отворени обятия. За момент ми се привидя цял хор, облечен в искрящо бели одежди и в ушите ми зазвъня нежна мелодия...
- Моля ви,... Юки, побързайте, няма много време до подписването на договора! – напомни ми нетърпеливо мениджър Ма, след което ме избута в помещение подобно на килер. Той излезе отпред да пази, а аз започнах да изваждам внимателно съдържанието от торбата. Съблякох дългата синя роба, дарена ми от манастира, в който прекарах по-голямата част от живота си и започнах да увивам с бинт бюста си.

”Това е лошо... много, много лошо!”

След като прецених, че е достатъчно пристегнато, навлякох широка черна тениска и също толкова голям суичер, който покриваше крехкото ми момичешко тяло.

„Ами, ако се издъня, ако ме хванат?”

Тъмно сините дънки, раздрани, както бе по сегашната мода на коленете, не ми бяха по мярка, но си сложих колан, чиято катарама бе с форма на череп.

„Господи, прости ми... Такива дрехи, какво неуважение към Теб!”

Последният елемент намери мястото си на главата ми. Късата момчешка перука бе точно подбрана с косата на брат ми и също толкова добре покриваше моята собствена.

„Смяна на пола...Това към кой грях се причислява?!”

Преобразяването бе завършено. Погледнах се в малкото огледалце, окачено на стената и сбърчих неодобрително нос. Да притискаш съвестта си не бе от най-лесните неща на този свят. Още повече, когато за цел си си поставил да станеш добър, честен... В този момент аз не бях нито едното, нито другото.
- Юки... ! – възкликна развълнуван до сълзи Ма, протягайки ръцете си към мен, когато застанах пред него в изцяло нов вид. – Невероятно! Такава огромна прилика! Спасен съм! – продължаваше да излива радостта си разтърсвайки раменете ми. – Хайде! – Добави, след което ме поведе по широка алея, водеща до централния вход на огромна стъклена сграда. Двамата внимателно заобиколихме насъбралото се отпред пищящо множество фенове и бързо изчезнахме зад стъклената врата. Погледът ми попиваше всяка подробност. В един момент главата ми се замая от всички плакати и скъпи орнаменти, разпръснати със стил по страните на дългите коридори.
- Perfect! Excellent! – изкрещя директорът на известната напоследък музикална група A.N.Jell, още щом кракът ми стъпи в луксозно обзаведеното помещение. Усмихвайки се насила, накарах скованите си от напрежение крака да се размърдат. Близнакът ми – Юри, за когото в този прекрасен ден се представях, винаги бе по-отвореният и нахаканият от двама ни. Ето защо, трябваше да вляза в ролята си по-добре. Прочистих гласа си, за да докарам точния тон, след което се запътих напред.
- Здравейте г-н... – името ми изкочи от главата и аз се ухилих извинително.
- Ан! – довърши вместо мен директорът, после ме потупа приятелски по рамото и с все такова ведро изражение ме подкани да седна. След по-малко от секунда, на бюрото бе поставен документ и химикал. Докато напрягах мозъка си, за да измисля по-правдоподобен подпис, развеселеният мъж започна да обикаля наоколо, подхвърляйки по някой лаф. Бях прекалено съсредоточена и сериозна, за да му обърна внимание и в един момент, Ан се подхилкваше на собствените си шеги. Това ме устройваше, разбира се. Колкото по-малко внимание, насочено към мен, толкова по – добре. Придърпах договора към себе си и тъкмо да сложа край на целия този абсурд, за което бе достатъчен само един замах, входната врата се отвори с трясък. Писалката се изплъзна измежду пръстите ми и тупна на лъскавия под. Когато фокусирах появилата се фигура, устата ми зяпна. Първата ми мисъл бе: Нима това бе ангел? Гледах това красиво лице, което до такава степен ме омайваше, че за момент забравих къде съм.Едва днес разбрах за съществуването на „Ангелите” и вече имах честта да се срещна с тях лично... Нима това бе съдба? Докато размишлявах над участта си, премигвайки често, чернокосият младеж стовари ръцете си на бюрото, а после се наведе още по-близо до лицето ми. Студената му усмивка ме разтърси и по гърба ми полазиха ледени тръпки.
”Не, това определено не е ангел.”
Реалността ми удари доста силен шамар. Какво следваше сега? Без да успея да си дам отговор на този въпрос, Гьонг бе сграбчил лакътя ми, теглейки ме нанякъде.
- Oh, no, no, no…. – чух отново английската реч на директора, и преди да разбера какво става, няколко страшнички на вид костюмирани мъже застанаха пред нас, препречвайки ни пътя. Гьонг се обърна към шефа, а изражението на лицето му крещеше „Искам обяснение, ВЕДНАГА!” Г-н Ан весело се засмя, след което добави.
- Те Гьонг, това е 7-мият кандидат за групата, който намирам и няма да позволя да разкараш и него! Мисля, че Юри е точното допълнение, the missing part! Неговият глас....So lovely, so beautiful! – Използвайки момента, аз рязко дръпнах ръката си и пристъпих няколко крачки назад. Мисълта за безопасност бързо отлетя, когато се сблъсках в някой. Тихото ми скалъпено извинение не бе довършено докрая, защото бях твърде заета да изучавам второто за този ден ангелско лице. Кестенява коса, топли шоколадови очи, нежна усмивка...
- Добре ли си? – попита ме младежът, поставяйки дланта си на рамото ми. Кимнах припряно, а после се отдалечих на няколко крачки. В ума ми се въртеше един единствен въпрос. Бях ли се издала по някакъв начин?
- Е, ще подпишеш ли най-накрая? – подскочих, когато директорът се озова до мен, размахвайки договора пред погледа ми.
- Д-да. – награбих бързо листа и поставих заврънтулка най-отдолу. Поклоних се с глава, както следваше учтивостта, и по най-бързия начин излязох.
- Ей, почакай, не искаш ли чай? Кафе?
Гласът на Ан долетя някъде отзад. Не се обърнах. Всичко свърши. Направих едно добро дело. Дали?