Даровитите жители

- В света има толкова важни и недооценени неща, но само владетелят на тези странни неща би могъл да разбере за какво става дума. Но уви, не можеше. Кой му причини това? Защо притежава това? Разбира се си имаше и положителни и отрицателни черти. Например Лий Ян, отскоро в града и му се случваше нещо ужасно...
Аплодисменти в залата.
- Как го направи, по дяволите? – попита зрителят. – Въпрос на който никой магьосник не би отговорил.
- Добре, хайде да опитаме отново. – каза Лий, сигурен в повторният му успех. – Намисли си число от 1 до 10 000 и ще го позная. – Зрителят се сопна и помисли за дадено число. - *7 395*, *7 395*, *7 395* - Се повтаряше в главата на присъствуващия. – Моля малко време да помисля. – каза Лий, въпреки че вече знаеше числото, и не след дълго каза: - Числото ти е 7 395 нали ?
- Боже, как успя? Как го правиш? – учуди се наблюдателят и не само... цялата публика стояща на трибуната беше обезумяла.
*Този трябва да го принудя да работи за мен, ще изкарвам много пари.*
Лий чу мислите му, но зрителят все още не знаеше това. Стана от неговото си място и отиде при Лий:
- Здравей, казвам се Джонатан Уилкокс, може ли да поговорим за малко?
От сцената се махнаха всички камери и публиката се разотиваше.
- Да, кажи Джонатан. – промълви Лий, като знаеше за какво иска да говори с него.
- Бих искал да дойдеш на моето тържество утре довечера, с жена ми имаме годишнина.- За такъв огромен мъж Лий се беше учудил, как някой като него може да си има жена. Той беше с къса черна коса, висок беше два пъти повече от него, може би към 2.00 и нещо. – И си помислих, че може да дойдеш да ни покажеш малко трикове, да ни направиш шоу. – Със самодоволна усмивка, но Лий този път не беше познал какво щеше да каже Джонатан, явно стратегията му е била друга.
- Добре, може и да намина. – Лий стана от мястото си и се запъти към изхода.

Дълго време мислеше над казаното му от г-н Уилкокс, той не беше такава знаменитост, че да направи това за което той си мислеше, но способностите му никога не лъжеха. Лий отвори вратата на апартамента си, той беше на третия етаж и нямаше кой знае каква разлика от четвърти, тъй като скоро се премести. Той седна на дивана си пред телевизора, взе дистанционното и натисна тройката, на това число често се пускаха игри-забавления под телевизионна форма. Лий не е обикновен човек, той не само четеше мислите на хората. Всеки мисли, че той е добър психолог и разбира, когато лъжеш за нещо, но истината е че той е способен на неща, който скоро ще разбере.
Отново имаше ТВ Игра, той обичаше такива, защото винаги познаваше, каквато и да е играта. Този път имаше дума за отгатване.
- Животно започващо с П и завършващо на А. – Формата на думата беше следната П_ _ _ _ _ _ _ _ А. Лий се опита да прочете мислите на жената, която водеше предаването. Ето това го правеше специален, той не само можеше да чете мисли пред самите хора, но дори и на разстояние, само трябваше да си ги представи.
*Птицечовка*
Тази дума влезе в главата на Лий и на него му беше ясно че това е думата. Той стана от дивана и тръгна към кухнята да си направи нещо за ядене. Той не беше богат, нито беден, по отварянето на хладилника си личеше че е нормален човек. Издържаше се само от магии, или по-точно “четене на мисли”. Той търсеше отговори. Защо му се случваше това? Какво да прави с тази сила? Някога ще изчезне ли или е завинаги?
Беше извадил няколко филии хляб, маргарин и сирене. Беше ясно че ще си направи сандвичи. Докато ги правеше отново мислеше мислите на Уилкокс. Оттук той чуваше мислите на хората, всеки с различни мисли и проблеми. Отначало това го стряскаше, но се свиква с времето. Сандвичите бяха готови, той се върна на канапето си и погледна отново играта. Паричната награда се беше дигнала на 5 000$. Лий записа телефонният номер на играта взе своя телефон и звънна.
- Здравей Лорън, би ли ми направил една услуга? – попита Лий своят стар приятел Лорън Зено.
- Разбира се Лий, кажи. – учудено каза той. Лий му звънеше много рядко, а последният път когато се бяха видели, беше на последната лекция, която беше преди 2-3 седмици.
- Може ли да звъннеш на номер 195 432 471 и да кажеш думата Птицечовка?
Учуден Лорън се стъписа. Какво му ставаше на Лий?
- Но за какво всичко това?
- Просто звънни и ще видиш. – отряза Лий и затвори телефона. Преди Лорън да каже нещо, той вече беше затворил телефона и той се опита да помисли за какво е всичко това, но трябваше да опита... можеше и да е за добро. Лорън грабна телефона и звънна на посочения му номер от приятеля му. Междувременно Лий гледаше ТВ Играта все още и очакваше верният отговор, докато...
- Ало, здравейте. – поздрави водещата на предаването.
- Здравейте.
- Как се казвате?
- Казвам се Лорън Зено. – каза той и широка усмивка се появи на лицето на Лий.
- Може ли да ми кажете думата?
- Дума? – зачуди се Лорън и разбра какво е имал предвид приятелят му Лий. – Ами мисля че думата е Птицечовка.
- Точно така, това е думата, току що спечелихте пет хиляди долара, останете на телефона за повече информация как да получите парите.
Как е възможно всичко това? Та Лорън не беше пуснал и телевизорът, не знаеше за това предаване. Не беше честно Лий да използва способността си за такива цели, не беше редно.

* * *

- Дженезис Грей да влиза.
Дженезис влезе в малката стаичка оставяйки родителите си в коридора.
- Е? За какво си тук? – попита докторът.
- Може да прозвучи странно но падна плоча върху главата ми. – каза тя с онази мазна усмивка, която означаваше “Дано да не ме помислят за луда”.
- Плоча? Каква плоча? – учуди се лекарят.
- Трудно е за обяснение докторе.
- Виж ако не ми помогнеш на мен и аз няма как да ти помогна. – каза лекарят като я погледна лошо.
- Тогава няма за какво да говорим. – Тя стана от лекарското легло, отвори вратата и си тръгна. В коридора още бяха нейните родители.
- Какво става Дженезис? Защо излизаш така? – попита Григор Грей, огромният ѝ баща, който работеше като адвокат.
- Ще говорим в къщи – отряза тя и излезе през изхода.
Докторът се приближи до родителите ѝ и поговори с тях.
- Какво възнамерявате да правите?
- Щом друг не може да и помогне, ние ще се опитаме да направим всичко възможно за да ѝ помогнем. Хайде Лейла да вървим.

Междувременно докато Дженезис се прибираше сама в 22:30 човек със суичър, със сложена качулта и цялото му лице беше черно. Тя разбра че това е нападение, но той не знаеше с кого си има работа. Извади ножа си и я предупреди.
- Дай ми вичко което имаш или ще те убия. – изрече престъпникът.
- Нека да опитаме. – каза самоуверено тя, сякаш щеше да се измъкне от него или... ?
Той тръгна към нея сочейки ножа право към лицето ѝ. Тя стоеше неподвижна, сякаш анализираше действията му, докато той не спря на сантиметри от нея. От очите и устата му почна да се излива кръв. Дженезис побягна, знаейки какво става. Това не и беше за пръв път. Това беше идеалната способност за убиец, да убиеш някого без да го докосваш. Но тя не искаше това, не искаше да бъде убийца. Веднага напусна тъмната уличка и се запъти по-бързо към къщи.