Надежда за дъжд

Това е първия ми фик, затова моля ви не ми се карайте много пилотна глава е, но до 2 дена ще напиша първата. Исках нещо различно, затова и написах това. Дано не ви се стори смахнато Приятно четене

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


Историята ми започна през вечер на Юни месец. Всеки би си помислил, че това бе прохладна лятна вечер с ясна луна на небето и посипани около нея звезди. Но не и в моя свят. Годината е 2020, мястото - Пясъчният град. Небето бе осеяно с гъсти черни облаци от дим идващи от фабриките около града. Кризата беше на лице, но не само финансова, а и кризата на човечеството. Хората преминаха пределите на Земята. Водата, хранителните продукти и лекарствата бяха по-скъпи от златото. Милиони хора страдаха от недостига, всеки ден умираха хиляди. В гетата около града имаше трупове навсякъде. Смрад и воня на мърша се носеха по вятъра, който разнасяше миризмата из целия град. Болести като чумата, холерата и хепатитът се завърнаха и вземаха жертви без да подбират. Нещото, на което залагаха сега хората бяха молитвите, но боговете вдигнаха ръце от човечеството. Единственото, което ни остана бе надеждата. Надеждата всичко да бъде нормално пак, надеждата за нормален живот, а не този сред мръсните канали в търсене за капчица вода. Но какво беше нормален живот? Хората го разбраха чак сега, когато изтърпяват последствията на поколения изтезания на Земята. В нормалния живот нямаш нужда от скъпи дрехи, коли и пари, а от щастие получено след намирането на истиските ценности в живота ни - любовта. Любовта към всичко около нас. Но сега каква любов можем да намерим в мизерията, която ни обикаля. Жертви вземаха не само болестите, но и егоизма на хората, които все още си мислеха, че човекът е най-могъщия. Това бе светът ми - пълен със смърт, мизерия и нещастие.
Казвам се Джин. Аз съм високо, петнадесетгодишно момиче с дълга кестенява коса и зелени очи. Бях отгледана от главорез, който ме научи да оцелявам и да не ме е страх от нищо, но и бях обучена за убиец. Освен това баща ми винаги ми е казвал, че съм специална и един ден ще спася света, но аз не мислех така. Имах катана закрепена на гърба ми, пистолет и нож, но как с това ще спася света? Винаги си мислих това, когато бях сама, както сега. Бях на мисия да убия един нещастник, който изнасилваше жени и деца.
Стигнах до адреса. Отидох до вратата и почуках - никой не отвори .. Натиснах дръжката - беше заключено. Малко глупава постъпка си мислите, нали? Както казах не ме е страх от нищо. Ритнах вратата. След около секунда тя беше на земята. Вдигна се облак прах. Преминах през него и погледнах вътре. Видях жертвата ми мъртва... Малко се намръщих, защото си беше моя мисия, но пък карай - тази вечер ще си почина. Сега без работа реших да отида да поспя. В момента, когато се обърнах усетих как някой замахва към мен. Опитах се да се предпазя, но следващото, което помня бе болка.