Любов или амбиция

Сря Юни 13, 2012 3:47 pm

Вдъхновена от книгата на Джули Бърчил - Вкус на мъже !

Резюме:

Коя може да е най - голямата грешка на една обикновена жена, преследваща мечтата си безусловно? Лошо ли е да си изключително славолюбив и това да ти дава сили да продължиш напред? Нищо не можеше да я спре, но не за дълго. Какво става, когато любовта и съдбата са онлайн, а умът отсъстващ? История за млада жена изгубила всякаква гордост и достойнство, намирайки любовта...

Пет Юни 15, 2012 12:33 am

Пролог

13.12.2011

Бях направила прекалено много глупави постъпки за една вечер, а може би само една, но фатална. Заслепена от амбицията убих човек, макар че не му бях причинила болка. Беше тиха и бавна смърт. Всичко вървеше перфектно по плана. Вече беше късно да съжалявам, но все още ме бе срам от долната ми постъпка. Обещах си да не споделям на никого за станалото.
Убих собственият си шеф - Томас Едисън. Той беше страхотен човек. Запознах се с него точно на същата дата, преди две години, когато постъпих на работа в списание '' Mode '' . Аз и Томас бяхме изградили силна приятелска връзка помежду си. Винаги ми е помагал и съм имала неговата подкрепа, както и той моята. Сега, когато се върна назад във времето, виждам само щастливите моменти, които сме споделили.
Той беше главният директор на списанието, а аз главният редактор. Заедно бяхме издигнали до огромна степен списанието последната година. То стана едно от най-продаваните в цял Лондон. Не мисля, че имаше гражданин на Лондон, който не знаеше за него. Списанието беше моят живот.
В нощта, която за пръв път посегнах на човешки живот, се намирах в скъп и луксозен хотел в Челси, където обикновено живеят потомствени аристократи и хора от хай-лайфа. Хотелската стая, в която се намирахме беше доста голяма и просторна. Имаше огромна кръгла спалня с много сиви възглавници и черни сатенени чаршави, холна гарнитура със стъклена масичка, под която имаше безброй нови списания, сред които и '' Mode '' , а пред нея имаше голяма плазма.
След като Томас издъхна, запалих цигара и се насладих на прекрасната гледка от прозореца. Виждаше се целият Лондон в цялата си прелест, а след като се загледах по-задълбочено и потънах в размисли, видях и собственото си изражение. Запитах се дали това съм аз и кога съм се превърнала в такъв човек. Не можех да върна времето назад. Стигнах прекалено далеч със славолюбието си.
С всяко едно дърпане от цигара, тя ставаше все по-тежка и по-тежка. Замислих се, че и моите постъпки с всеки изминал ден, стават все по - ужасни. Нямаше смисъл да съжалявам, всичко щеше да остане назад във времето. Казах си, че ще забравя до ден - два. Късно беше да се отказвам от мечтата си, затова реших да не го правя.
Стигайки края на цигара реших, че е станало време за следващата стъпка и я загасих в един доста красив позлатен пепелник, който стоеше с цялото си величие на перваза. След това станах и изхвърлих целият пепелник, за да не оставям следи зад себе си. Взех чантата си от леглото, на което лежеше издъхналият ми приятел и се загледах в побелелите му устни и потъмнелите очи. Седнах близо до него и го погалих по челото, като отместих няколко кичури коса от там. Прокарах ръката си отново по него и затворих отворените му очи от малкото останалото уважение, което имах към него. Промърморих, че съжалявам и побързах да отместя погледа си, защото най - вероятно щях да се разплача. Бръкнах в чантата си и извадих бялата хотелиерска униформа, която се състоеше от риза с черна вратовръзка и къса поличка. Навлякох я доста бързо и замених токчетата си с някакви чехли, който бях купила от бутика близо до хотела. Набутах марковите си дрехи в чантата на мястото на униформата и извадих телефона си. С няколко бързи движения на пръстите набрах полицията и започнах да изявявам актьорските си умения:
- Помощ, полиция! Елате бързо! Намерих умрял човек в онзи огромният хотел в Челси..да, същият '' Empire ''...не, не, не аз съм служителка на хотела. Казвам се Мери Хачър. Благодаря ви много, елате възможна най - скоро..
След тези думи се усмихнах лъчезарно и побързах да си тръгна, като подарих един последен поглед на директора. В асансьора се обадих на асистента ми - Марк и го помолих да ми изпрати кола, която да ме вземе няколко пресечки по надолу от хотела. Той се съгласи и спомена, че до десет минути колата ще е пристигнала. Затворих му и сложих тъмните си кънтри очила за прикритие. Бях малко изнервена и започнах да обмислям вариантите, какво ли ще стане, ако ме хванат. Тъкмо когато асансьора се отвори, понечих да изляза по най - бързият начин, но вътре нахлуха поне шест полицаи, като двама от тях ме изгледаха доста подозрително. Помислих си, че това е края. Цялата се разтреперих. От вътре ми идваше да изкрещя, да побягна или просто да се предам, но успях да запазя самообладание и се сдържах. Проправих си малко път и се измъкнах, като не успях да не привличам вниманието на околните. С бавни, но славни стъпки излязах от хотела и самодоволна усмивка се изписа на лицето ми.

Чет Юни 21, 2012 12:58 am

16.12.2011

1 глава

Първите лъчи на изгрялото слънце си проправиха път между лилавите щори и погалиха лицето ми. Отворих бавно едното си око, а после и другото. Усмихнах се и направих щастлива гримаса сякаш съм спечелила един милион от лотарията.
Днес трябваше да се случи нещо много важно - щях да присъствам на завещанието на Томас. От кога чаках този момент.. Бившият директор беше обявен за починал от инфаркт преди два дни. Всякакво чувство за вина бях оставила някъде там, надалеч, сякаш се бе случило преди 3 години, а не 3 дни.
Днес щяха да обявят новия директор на списанието. Бях уверена, че това щях да бъда аз със сигурност, защото Томас нямаше братя и сестри, майка му и баща му го бяха оставили сам самичък още от ранна юношеска възраст, точно като мен, не бе нито женен и нямаше нито едно дете. Бях чула, че на завещанието ще присъстваме само аз, нотариуса и въпросен човек. Не вярвах на клюките, затова не обърнах особено внимание. Аз бях най - близкият му човек и знаех всичко за него. Не смятах, че съм пропуснала някой факт.
Измъкнах се от леглото и отидох в банята, която беше цялата в червено и имаше ужасно много рафтове, на които прецизно обичах да подреждам козметиката си, а тя беше в огромни количества. Хвърлих си един бърз душ и взех един червен халат, като го навлякох. Започнах да изучавам щастливата ми физиономия в оледалото. Определено имах олимпийска усмивка. Измих ръцете и лицето си, а след това и зъбите. След това, взех крем за лице и го размазах небрежно по почервенелите ми бузи от топлата вода, с която се бях изкъпала по - рано. Не след дълго отидох в дрешника на първия етаж, извадих къса черна рокля без презрамки, която очертаваше перфектно фигурата ми, изчистени черни обувки с десет сантиметров ток, чанта - пормоне в същият нюанс и огромни сребърни обеци, които бяха комплект с две гривни и пръстен. Обожавах да нося сребро или бяло злато.
Отидох в коридора пред огромното ми отледало и започнах да се оправям. Първо облякох бельо, а после и роклята. Започнах бързо да бъркам по шкафовете, които бяха до огледалото и да вадя купища гримове, от които си сложих единтствено само спирала, тънка черта очна линия и червено червило, което ми пасфаше идеално.
Кагато приключих с грима си, взех чантата и сложих вътре кутия " Davidoff '' , бяло портмоне, ключове от колата и от вкъщи, а също и телефона ми. Обух обувките си и тъкмо когато отварях външната врата, реших да се върна и да си взема някое топло палто, защото според синоптиците днес щяха да завалят първите снежинки над Лондон. Върнах се и на излизане срещнах прислужничката си, която се усмихна и весело ме поздрави:
- Добро утро, госпожице! - след което внимателно се поклони и започна да разкопчава якето си и добави - На работа ли отивате?
- Добро утро, Хани! Да, на работа отивам. Няма нужда нужда да приготвящ обяд, защото ще се припера за вечеря. - казах аз и започнах да търся в чантата си ключовете за колата, като направих няколко крачки напред и я подминах.
- Да, госпожице Фантомхайв - каза тя и влезе вътре.
Направих още няколко крачки и стигнах да гаража, пред които беше паркирана лъскавата ми черна тойота кабрио. Влязох вътре и оставих чантата си на другата седалка и запалих колата. Пуснах си някакво радио, натиснах гаста и потеглих към фирмата, намираща се на около десет минути.
След около десет минути, вече бях паркирала на паркинга за служители отпред и се бях запътила към високата сграда. Влязох вътре и се качих на последния етаж. Там се намираше офисът ми.
Работното ми място беше доста просторно и уютно. Имах всичко необходимо за един офис - бюро, удобен стол, компютър, кафе машина, голяма секция с документи, а също и с мои нагпади. Неможех да се оплача. Дори се бях поглезила с телевиор и още едно мини диванче, което ми много ми помагаше, когато се преуморявах, за свободното време или обедната почивка. Щорите също бяха от голяма полза - предпазваха ме от слънцето и топлината влизаща заедно с лъчите му. Всичко в стаята бе в двата любими мои цвята - черно и бяло.
Влязох вътре и Марк ме посреща, като влезе точно след мен. Помогна ми да си съблеча палтото и го закачи на практичната закачалка до вратата. Марк работеше за мен от деня, в който за пръв път прекрачих прага на компанията. Той винаги е бил мой приятел и моята дясна ръка за каквото и да е било. Той дори знаеше всяка една моя тайна, дори и най - ужасната. Имаше големи кафяви очи, с които можеше да те омагьоса само с един поглед, точно като моите. Жалко, че не харесваше жени, можеше да има всяка. Косата му бе къдрава, къса и кафява, точна като моят естествен цвят на косата. Имаше хубаво лице с перфектни очертания. Това, че си падаше по жени, не беше проблем и никога не е било пречка на взаймотношенята ни. Напротив, много се радвах. Винаги съм искала близък приятел, който да е гей. Това се вписваше в бившият списък за мечти. Според мен всеки има право на личен избор. Това, че бе гей го правеше още по - сладък, мил и грижовен. Винаги се е грижил за мен точна както и сега:
- Хей, Сю! - каза той и седна на диванчето и крастоса краката си точно като някой известен модел на бизнес среща.
- Добро утро! Марки, би ли ми донесъл.. - и бях прекъсната от него още преди дори да съм си довършила мисълта си.
- Обичайното - кафе с сметана? - засмя се той и стана.
- Имах известна представа, че ме познаваш добре, но досега не бях забелязала, че дори знаеш какво ще желая - усмихнах се аз и се настаних на бюрото.
- Разбира се, че знам. По принцип пиеш кафе с мляко или капучино с много захар. Днес просто предположих, че е кафе понеже последните дни пиеше само капучино - каза той и се запъти към вратата
- Днес определено имаш късмет, защо не се пробваш в тотото? - засмях се аз и започнах да преглеждам някой документи.
След кратък период от време кафето ми пристигна и запалих първата цигара за деня. Започнаха да ме връхлитат странни мисли и въпроси за третия човек, който може да присъства на завещанието. Времето днес летеше като бързите влакове на Япония. Преди да се усетя, вече бях изпушила цигарата си и изпразнила чашата с кафе до половина. Станах и отидох до прозореца, вдигнах щорите и се загледах навън очаквайки с нетърпение първият сняг, ала очакванята ми бяха прекъснети незабавно, когато Марк връхлетя в офиса ми:
- Сузи, време е да отидеш в залата за пресконференции - каза той с страховит тон, от който тръпки ме побиха.
Изгледах го уплашено и излязах от кабинета. Когато отидох в залата, отворих вратата и видях нотариуса заедно с един доста привлекателен мъж, който веднага извърна глава и ме погледна. Тръпки ме побиха. Чудех се кой ли е този и какво по дяволите правеше тук. Спомних си слуховете за въпросния човек и разбрах, че явно във всеки слух има малко истина, а в моят случай нямаше капка лъжа.
Мъжът биеше много на очи. Приличаше страшно много на Томас. Сякаш бяха близнаци. Косата му беше къса и толкова черна, че чак биеше на синьо, а очите му досущ като на Томас - сини. Кожата му беше бяла като на мъртвец, което напълно придаваше контраст на черният му смокинг със синята му вратовръзка. Да не става и дума за това колко добре изглеждаше с него. Сякаш беше излязъл от някой сериал, дори приличаше малко на вампир, но не беше със сигурност. Помислих си, че прекалявам с Дневниците на вампира и поредицата Хекс Хол.
Тръгнах към залата, на която бяха седнали. Единственият шум, който се чуваше беше от токчетата ми. Този мъж продължаваше да ме гледа странно докато се приближавах, но след това извърна поглед от мен както и аз от него. Дръпнах си един от столовете и седнах на другия край на масата.
- Да започвам ли? - попита нотариуса като погледна първо мен, а после и хубавеца.
- Все тая - отговори той по най - невъзпитаният начин и започна да разхлабва синята си вратовръзка, а след това отпи от черния си руснак.
Изгледах го учудено и повдигнах вежда. В този момент той ме изгледа злобно, както и аз него, за да не остана по - назад. Не след дълго, нотариуса прекъсна армагедона, който бяхме създали:
- Започвам да чета - каза той и продължи - Щом чуете това, вече не съм на този свят. Завещавам всичко, което имам на моят по - малък роден брат - Джейсън Едисън. Джейсън, уредил съм нещата, така че да нямаш право да продаваш фирмата или даваш акций на някой в срок от две години. Твое е задължението като по - малък брат да поемеш бизнеса, в който съм вложил цялото си сърце. Единственият човек, на който може да споделиш фирмата е Сю Фантомхайв. Погрижи се списанието.

*Черен руснак - вид коктейл с джин, червен вермуд и портокалов сок.
*Армагедон - според Библията там е станала решителна битка между доброто и злото, преди денят на Страшният съд.

- знам, че главата е къса, но искам да спрa дотук, за да е по - интересно за читателите

Съб Юни 30, 2012 2:07 am

2 глава

- Сигурно се шегуваш - казах аз и излязах от залата като тръшнах здраво вратата зад себе си.
Бях съкрушена. Ужасно много се ядосах. Започнх да се питам от къде дойде малкият Томас и защо все на мен. Толкова много се борих за този пост, а в крайна сметка всичко се обърква и нищо няма да получа. Джейсън със сигурност нямаше да ми отстъпи поста и щеше да се заяде с мен. Питах се какво ли ме очакваше по - нататък.
Бях тръгнала към кабинета си. С гръм и трясък влязох вътре и си сипах огромна чаша уйски - Grants, която изпих на екс. Подпрях ръцете си на бюрото и наведох главата си надолу. За момент ми причерня и главата ми се замая.
Знаех си, че има нещо странно в това, Томас да няма нито един роднина. Знаех и че трябваше по - рано да наема някой частен детектив или просто да задействам връзките си, но вече беше прекалено късно. Защо ли не го направих? Явно съм му имала прекалено много доверие. Излъгал ме е за токова нещо? Кокво ли още незнаех? Няма значение, че го убих, но той знаеше всичко за мен. Можеше да изпее живота ми като песен. Започнах да се питам, дали се е скарал с Джейсън или просто го е криел? Но защо, беше главният въпрос. Мислите ми бяха прекъснати, когато някой връхлетя в кабинета ми:
- Не си ли позволяваш прекалено много? Днес е първият ми работен ден, а какво получавам - тръшкане на врата. Мисля, че сама си просиш уволнението - каза той и започна да се смее подигравателно, като добави - На всичкото отгоре виждам уйски тук - спомена той и започна отново да говори всякаш не бях в стаята - Тази ще ме побърка, позволява си дори да пие в работно време. - Явно Томас е бил прекалено добър с нея или си го омагьосала...
Това копие на Томас ще ме побърка, сигурно той ми го е изпратил като наказание. Джейсън нямаше нищо общо с брат си. Двамата бяха толкова различни. Надигнах главата си и го погледнах, както и той мен. Погледа му беше подигравателен и унизителен.
Проследих движенията му и видях как посяга на уйскито ми. След това ме погледна и започна отново:
- Защо мълчиш? Да не си си глътнала езика? - започна той и изпи няколко глътки от него, а след това го удари в масата и продължи - Не ме интерсуват отношенията ти с брат ми, но си уволнена!
След думите му бях много уплашена. Помислих си, че всичко сторено досега е било напразно. Нямах много време, трябваше да измисля нещо. Цялата се разтреперих. Очите ми се бяха разширили максимално и започнах да хапя долната си устна доста нервно, докато не намерих изход - психологична атака. Погледнах го и се усмихнах максимално кисело:
- Щом така си решил, така да бъде. Сигурна съм, че ще ме потърсиш. Нямам търпение да видя какво ще правиш без главен редактор като вдруги ден ще трябва да пуснеш новият брой - след тези думи отворих шкафа на бюрото ми и извадих огромна папка и му обясних - Това е проекта за новият брой. Да те видим за 2 дена как ще пуснеш нов брой. Много ще разочароваш Томас, ще се обърне от гроба - започнах да се смея аз още по - подигрвателно.
След казаното отворих папката и извадих много документи, който хвърлих в металното кошче до бюрото ми. След това отидох до закачалката близо до вратата и бръкнах в чантата си. Взех металната запалка с клипер и откъснах малко от корицата на папката. Започнах да се преструвам, че ми е смешно и му казах:
- GAME OVER! - като си взех обратно бутилката с уйски и му налях едно голямо както и на мен.
Набутах му го в ръцете като ненужна вещ, а той ме гледаше сякаш съм излязла от някоя психиатрична клиника. Не се и очудих, сигурно приличах на някоя луда кучка. Направих му знак за наздраве и ударих чашата му. Запалих единя край на късчето и го обърнах на долу, за да се разпали повече. След това го пуснах в кошчето с документите. Малко по - малко всичко в него пламна.
Изгледах новият ми щеф със самодоволна усмивка, а той изглеждаше като статуя.
Взех сакото и чантата си, като го погледнах за последно и видях, че продължава да стой неподвижно. Мислех се, че е по - добре да се изнасям по - бърза, защото после можеше и да е късно. Кой знае какво му беше в главата, ако ме беше ударил или нещо такова, какво щях да правя. Не нямаше да мога да направя нищо, със сигуиност щях да лежа мъртва на пода. Можеше да ме удари и да се разчастя като някой компютър хвърлен от втория етаж. Ако бях на негово място със сигурност нямаше да оставя нещата така. Обикновено, когато мисля какво би направил някой се поставям на негово място винаги. На всичкото от горе беше възможно и да ме намерят след два дни като Кърт.
Излязах от кабинета си и се качих в асансьора. В него облякох сакото си и извадих телефона си. Имах нужда малко да се поотпусна, затова се обадих на Стан и го помолих да ми резервира цялия си бар за вечерта. Естествено той се съгласи, все пак се познавахме още от началното училище.
Стан беше уникален човек. Имаше много къса руса коса, а очите му бяха светло зелени. Също така беше и доста мусколест. Помня, че още от седми клас беше започнал с фитнеса и никога не пропускаше тренировка. Още от малък искаше да си отвори собствен бар и неговата мечта наскоро се сбъдна. Името на бара беше - Thug for life, защото много обичаше 2pac още от малък. '' Thug for life '' беше любимата му песен. Заведението му беше доста известно в Лондон - занимаваше често с незаконният бизнес и там ходеха доста мутри и хора от мафията.
След като излязох от асансьора, отидох на паркинга и започнах да търся ключовете от колата си в чантата, когато забелязах една микроскопична снежинка на ръката си. Огледах се на около и погледнах към небето. Беше изумително. Реших да постоя така още няколко минути и се облегнах на колата си.
Беше много красива гледка. Снежинките падаха бавно една след друга като малки ангелчета спускащи се от небето, незнайно защо. Това беше първият сняг за тази година. Надявах се да навали малко, колкото да покрие околните сгради и природата с бялата си покривка и да разкраси Лондон. Зимата не беше любимият ми сезон, но в това че те бе най - красивият, намаше спор.
В този момент погледнах към сградата на списанието и някой спомени за Томас изплуваха в съзнанието ми. Две години подред посрещахме първият сняг заедно, а след това ходехме на рестурант. Тази година сама посрещнах първия сняг, но това не беше от голямо значение.
Връщането назад във времето беше прекъснато от звъненето на на телефона ми. Извадих го и видях, че Софи ми звъни. Натиснах зелената слушалка и допрях телефона си да ухото:
- Честит първи снях, Сю! - каза тя с мек глас.
- Благодаря Софи! На теб също. - отговорих и аз, като отново преместих погледа си към бялото небе.
- Къде си в момента?- попита ме тя и добави - Защо не дойдеш в хотела? Ще обядваме в рестуранта нещо вкусно, а после ще изпием по чаша чай.
- Съгласна съм. Чувствам се самотна точно сега, а и доста неща се случиха днес. Чувствам, че трябва да споделя на някой, a и ти си по изслушването - казах й аз и се засмях тихичко за секунди.
- Знаеш, че никога няма да те оставя сама. Макар и да не сме в момента заедно, аз пак съм с теб, някъде там - обясни тя и продължи - Чакам те в хотела, побързай - довърши тя и ми затвори.
Прибрах телефона си в един от джобовете на сакото и погледнах към прозорците на бившият ми офис. На един от тях щорите бяха вдигнати и беше отворен. Очертаваше се ясна фигура на мъж. Стоеше неподвижно и ме набюдаваше както и аз него.
Това беше Джейсън, но защо ли още седеше в кабинета ми? Какво още правеше там? Слагаше ми атомна бобма, когато на другата сутрин дойда да ме убие или?
Около минута по - късно най - после вече бях извадила ключовете си и отключвах колата си. Погледнах се в едно от огледалата и взех червено червило от жабката. Сложих си го, а след това си сложих и малко спирала.
Когато тръгнах да прибирам аксесоарите обратно и се изправих, за да се видя за последно в огледалото не видях само себе си. Имаше някой зад мен. Тръпки ме побиха. Очите ми се уголемиха стократно, когато видях кой беше това. Беше Томас и ме гледаше с онзи поглед, когато съм направила нещо много лошо. Беше целият побелял. Беше просто дух. Знаех това, защото гледах доста такива сериали и документални филми.
Докато се усетя и премигна два пъти, той изчезна. Започнах да дишам много бързо и веднага се обърнах назад, за да се уверя, че съм сама в колата. Нямаше никой найстина. Обърнах се отново напред и стиснах волана с двете си ръце, така сякаш скачам съм на влакчето на ужасите и всеки момент може да изпадна, ако не се държа. Питах се какво става и дали нямаше скрита камера или нещо таково. Винаги съм вярвала в духове, митови, легенди и изобщо паранормални явления, но никога не го бях преживявала. Неописуемо е. Чак сега разбрах какво е се чувстваш, като на прага на смърта или с единят крак в гроба.
След няколко минути, като се осъзнах вече не смеех да се обърна назад. Никога повече нямаше да се обърна назад, нямаше и да се оглеждам в огледала. За момент си помислих буквално да откъртя цялото огледало, но ако го бях направила, нямаше да мога да шофирам толкова лесно. Ами, ако пак се беше появил и вселил в мен или нещо такова? Какво щях правя? Такива неща могат да докарат човек до ръба...
Завъртях набързо ключа и побързах да ида до '' Empire '' при Софи, защото не можех да остана и миг повече сама.

Съб Юни 30, 2012 8:37 am

Чет Юли 26, 2012 2:55 am

3 глава

След около десет минути вече бях спряла и стоях пред хотела. Още неможех да осъзная случилото се преди десет минути. Истина ли беше, не беше ли истина. Вече неможех да разгранича кое е реалност и кое въображение. Полудявах ли? Най - доброто решение беше да отида при Софи. Имах нужда да поговоря с някой, който ще ме изслуша и със сигурност ще ме посъветва. Тя беше прекрасен човек, една от малкото приятелки, които ми бяха останали още от основното училище.
Като се обърна назад, виждам толкова незабравими спомени с нея, можех да напиша цял роман. Например, когато бяхме в училище и имахме час по химия. Класната ни ръководителка ни преподаваше този предмет. Не ми беше един от любимите предмети, затова и не знаех нищо. В онзи есенен ден, аз и Софи се пушихме за пръв път трева. Да - пушила съм много пъти трева в гимназията и не се срамувам от това. С Софи и с доста други мои приятели бяхме големи бунтари. Имахме си собствен стил на обличане, слушахме яка музика и се разцепвахме по цели дни и нощи.
Никога не съм съжалявала за тинейджърските си години, още по - малко за тревата. Както е казал Боб Марли - растенията са за животните, а билките за хората. Тогава пушех редовно, но сега вече не. Всичко остана там във времето, в което водех безгрижният си живот.
В онзи обикновен ден междучасието пушихме и през часа определено ни беше много весело. Цял час се смеехме и се боричкахме. Още помня как Софи през десет секунди ме питаше дали не съм казала нещо. Беше велик ден. Никога не бих си позволила да го забравя.
Помня всичко всякаш беше вчера. Времето тече като пясък между пръстите и власт над него нямаме, за да го върнем. Да, никога нямаше да се върне.
Слязох от колата и потеглих с пълна скорост към хотела. Влязох вътре и тръгнах към ресторанта, който за щастие беше доста блико - на втория етаж. Отидох до асансьора и натиснах копчето нервно. Започнах да оглеждам наколо. Беше пълно с хора. Безгрижни хора. Обикновено повечето хора по това време са на работа, но тези тук явно не. За жалост, ако озни не ме върне в '' Moud '' обратно и аз ще стана като тях.
След около минута асаньора дойде и вратите се отвориха. Илязоха няколко мъже, който бяха облечени официално. Сигурна бях, че не са от тук. Личеше си не само по това, че бяха в косюми, но и защото говореха чужд език. Мисля, че беше фински. Вече напълно се обедих, че идват от Скандинавския полуостров, когато ги загледах и по белите коси и светлите очи, преди да се затворят вратите на огромния асансьор.
Оставаха точно няколко сантиметра преди да се затвори, но нечия ръка се протегна и ги спря. Вътре влезе много възрастен човек от персонала, който ми се усмихна кисело. В отговор аз направих същото. Натиснах вторият етаж, а той третият. Огледах го доста добре и се запитах какво прави тук. Обикновено Софи предпочита младият персонал.
Минута по - късно вече вървях към ресторанта. Той беше огромен и всичко там беше в стила на Софи. Да, това беше нормално, все пак тя беше управителка на хотела. Имаше огромен бар и около двадесет маси с бели покривки, на който в десният ъгъл със специално избран шрифт пишеше името на хотела. Знаех всичко това от Софи - често се съветваше с мен. Аз и предложих тази идея и на нея и хареса, и реши да ме послуша. Столовете бяха от изцяло от чам и мек плат на мястото за седене, който също беше в бяло. На всяка маса имаше малка ваза с по няколко челвени рози, който се отличаваха ясно и всеки, който за пръв път идваше тук се впечатляваше от атмосферата. Подът беше от черни плочки с бяло по тях, който много си отиваха с покривките на масите. Стини нямаше, защото от едната страна беше асансьора, а от другите две няколко магазина и само прозорци, от който се извисяваше Бъкингамския дворец.
Той е лондонската резиденция на кралицата и административният център на цялата кралска фамилия. Когато кралицата беше в Лондон, кралското знаме се вееше над източната фасада. Интересен за наблюдение момент беше при смяната на караула пред двореца в 11:30 часа, която наближаваше скоро.
В ресторанта имаше и няколко ВИП сепарета, който бяха от кожени бели дивани с черни кантове. Пред тях имаше и стъклени масички. На едно от тях седеше и Софи, настинила се удобно и пиеща от студената си газирана напитка.
Когато я видях, реших да забързам крачката, но все пак не успях, защото се наложи да заобиколя куп маси, на които седяха много хора. Днес беше пълно, замислих се аз. Отидих при Софи. Тя ме забелязя веднага и стана радостно и ме прегърна, като разменихме целувки по бузите си.
- Заповядай - каза тя и се усмихна, като направи път, за да я заобикаля и се настаня.
- Софи.. - казах аз разтревожена и уплашено и добавих - Стахувам се много.
- От какво, скъпа? - каза тя очудено и ме хвана за ръката - Знаеш, че на мен можеш да кажеш винаги.
- Видях Томас - казах аз и сведох поглед надолу
- Моля? Това е невъзможно - каза тя смутена и започна да гледа объркано.
- Мисля, че беше дух - споменах аз и добавих - Видях го за секунди на огледалото в колата. Беше на задната седалка и ме гледаше много лошо.
- Това вече е друго - каза тя и започна да ме успокоява с думите - Спокойно, нормално, аз също съм виждала много пъти, но накрая изчезват и повече не се появяват.
- Найстина се надямам повече да не го видя - казах аз и стиснах ръката ми, но всичко беше прекъснато от една от сервитьорките.
- Добър ден! Какво ще желае нашате управителка и нейната приятелка? - каза тя и се усмихна бодро, което всъщност беше нормално, дори задължително.
- Специалитета за днес и за двете ни - поръча Софи, а аз също кимнах в знак на съгласие. - Моля те, успокой се. Всичко ще бъде наред. Не се притеснямай - изброй тя най - често използваните фрази по филмите и ме прегелна силно, след което каза - Би ли ме извинила за няколко минути да прегледам едни документи и да подпиша няколко договора?
- Разбира се - казах аз и се загледах през прозорците навън, през които се простираше красивият Лондон, навалян от белите снеженки.
Замислих се много задълбочено, дали съм постъпила правилно с Джейсън и дали сама не си изпросих увилнението. Но така или иначе щеше да ме открие и да ме моли да се върне. Чудно, как човек, който не е работил никога това, ще подготви нов брой за два дена. Това е просто невъзможно. Не съм сигурна дали самата аз бих могла. Този мъж не ми излизаше от главата още щом го видях за пръв пъх, когато влизах в залата, за да чуя как ми връчват списанието, но уви. Колко много неща се случиха само за един ден - не получих списанието, иволнихаме и ми вдигнаха кръвното, видях мъртвия си приятел, а за капак на всичко в съзнанието ми изникна и бившият ми приятел от гимназията. С него бяхме около две годино. Друга такаво любов едвали някога щах да преживея отново. Той беше прекрасен човек. Казваше се Есте*ан и беше от Испания. Да, беше уникално красив - страхотни сини очи, светло кафява коса или по-точно напрово руса, страхотна тяло и много добър характер. Жалко, че накрая се разделихме, понеже той се върна в Испания при семейството си, а аз останах тук в Лондон. Дълго време ми беше тежко без него, макар че поддържахме известно време някакав контакт. Мислите ми за стари гаджета бяха прекъснати от Софи и сервитьорката, коята вече беше приготвила всичко, а аз дори не бях забелязала.
- Наслади се на храна. Това е италянста паста. Надянвам се да ти хареса - каза тя и сложи първият залък в устата си.
- Ще се опитам - казах аз и я последвах.
По принцип обожавах паста, но тази не ми хареса особено и реших да запазя коментара си. Дъвчах много бавно, не ми се преглъщаше, когато реших, че вече е време да глътна и пред очите ми кого да видя! Започнах да кашлям и се задавих, а Софи започна да ме разпитва:
- Добре ли си, Сю? Какво стана? Да не би храната да не ти хареса? - каза тя разочаровано, като ме потупваше по гърба.
Започнах да ръкомахам с ръце и да правя знаци, че не е така като ту гледах самодовалния му смях, ту Софи, която вече си беше сменила разочароващота физиономия с уплашена.

Любов или амбиция

Любов или амбиция

Re: Любов или амбиция

Re: Любов или амбиция

Re: Любов или амбиция

Re: Любов или амбиция

Re: Любов или амбиция

Re: Любов или амбиция