Обещай ми вечността [yaoi - 18+] ---> Byakuya X Renji

Написах това за час и половина и съм му дръпнала само една редакция. Идеята не е някаква дълбокомислена, по-скоро е романтична и неангажираща история, повлияна от тази картинка:


Ще се старая да не се отклонявам от жанра и ще пускам глава всеки ден в продължение на пет дни. Толкова възнамерявам да е дълъг фика. Коментари приемам всякакви. Предупреждавам, че някои от сцените, които съм замислила да пиша, са с доста хард уклон.

Пожелавам ви приятно четене!



Тя умря в един хладен, дъждовен ден. Вишната, която бе засадила преди пет години, тъкмо се бе разлистила и цветовете й изглеждаха посърнали и клюмнали в мъглата от ситни капчици. Бякуя много добре си спомняше деня, когато жена му засади дръвчето. Бе минал само ден от сватбата им, когато срамежливо го помоли да отиде до търговската част на Сейрейтей и да й купи цвете или дърво, каквото той пожелае. А когато той й донесе фиданката, тя я взе от ръцете му и отиде в градината, за да я засади до прозореца на спалнята им. Каза:
- Това дърво ще символизира нашата любов, мили! Докато то цъфти, ние ще сме заедно...
Въпреки, че бе късен следобед и слънцето вече залязваше зад високите стени на имението на Кучики, това не го спря да я люби отново, макар през първата брачна нощ да го бяха направили няколко пъти. Хисана не криеше, че не бе девствена, но и това не го интересуваше много, виждайки как любовта й го обгръща плътно, сякаш го обвиваше леко одеяло. Направиха го там - до току-що насаденото дърво, символизиращо непресъхващото им желание един към друг.
Ала тя умря и остана цъфтящата вишна, сякаш да му напомня, че нищо не е вечно...
Дори след като я погре*аха, той сякаш бе изпаднал в кататония, сковаваща разума му. Спеше по няколко часа на ден. Работеше в секция 48, представяйки клана Кучики. Ръководеше случаите на Шести отряд. През повечето време не обелваше и една дума повече от необходимото. И светът продължи напред - без Хисана. Само с него... Съществувала ли бе някога тя или бе плод на неговото въображение? Дребна, гъвкава, с топли, тъмни очи и нежна усмивка - помнеше я, но никой друг не я помнеше, никой не го питаше за нея, никой не я споменаваше дори. Остана само последното й желание в деня, в който умря.
- Моля те, Бякуя-кун, намери сестра ми, която вероятно се намира в мръсните квартали на риока! Изпълни онова, което аз не можах да направя за нея!
Дълго време дори не се сещаше за последния им разговор, прекалено вглъбен в собствената си загуба, че да помисли за някой друг, дори това да бе сестрата на Хисана. После болката, сякаш се отече, оставяйки след себе си празнота и спомени. Малкото, крехко тяло под неговото. Начинът, по който извиваше таза си нагоре, когато достигаше кулминацията си. Трепкащите, тежки мигли върху бузите й и устните, оформящи едно "о" на безкрайно блаженство. Обичаше да милва малките гърди, да заравя глава между бедрата й, да я вкусва, да усеща треперенето й. Само тези спомени бяха останали от нея. Само тях имаше нощем, когато мастурбираше с чувство за вина и с мисълта колко отвратителен всъщност е.

1.

- Много рано си се прибрал, Бякуя! - Баща му го посрещна, както винаги в салона. Държеше свитък, наклонил се напред над кръглата ниска масичка. Дори не беше вдигнал глава, но веднага усети черните мисли, които надвиснаха с появата му. - Какво е станало?
- Ще ходя в Руконгай - отвърна сухо той и се запъти към коридора.
Не се изненада, когато баща му го последва по излъсканите дъски на коридора. Стъпките им отекваха глухо.
- Руконгай? Защо?
- Време е да изпълня последното си обещание, което дадох на Хисана. Ще намеря сестра й.
- Хисана - равно каза баща му и макар Бякуя да не го виждаше, ясно си представи как сбърчва устни при спомена за мъртвата. Хисана не бе идеална за главата на семейство Кучики. Никоя жена не бе идеална! - Говориш за онази, която те принуди да се ожениш за нея, нали? Тази, същата, която намери да се валя в калта на Руконгай със съмнителна репутация и още по-съмнително минало? - Бякуя не реагира. Плъзна вратата на стаята си и влезе вътре без да се обърне назад. Остави документите на бюрото си и чак тогава се обърна и фиксира възрастния мъж с нетрепващ поглед. Стария Кучики-доно направи въздълга пауза, за да му даде шанс да отвърне с нещо и когато видя, че Бякуя не възнамерява до го направи, продължи с тон, нетърпящ възражение: - И сега си решил да намериш сестра й, която също като нея се намира в Руконгай... И как би я познал?
- Хисана каза, че приличала на нея.
- Хиляди момичета в Руконгай биха приличали на нея.
- Каза ми още, че ще разбера, че е тя, когато я видя.
- Разбира се! - Баща му се огледа и седна вдървено на стола зад бюрото. Прозорците на стаята бяха отворени. Слънцето проникваше през разлистената вишна и чертаеше решетки по излъскания дървен под. - А после? Какво възнамеряваш да правиш с момичето? Да я вземеш за жена?
- Ще я прибера тук и ще й дам заслуженото уважение, което заслужава като сестра на починалата ми съпруга.
- Уважение... Да, защо не! Още един парцал от Руконгай в имението. Още една подобна на Хисана - Сарказмът на Кучики-доно бе унищожителен, но Бякуя не му отвърна с нищо. - Мълчиш... Разбира се, че ще мълчиш! Защото казвам истината. Ще станем посмешище за другите кланове, но теб това не те засяга, нали?
- Ако имаш да ми казваш нещо наистина важно, предлагам да го направиш сега - равно рече Бякуя и присви очи в опит да потуши гнева си, който избухна в лицето му като буре с барут. - Няма да търпя тези грозни коментари към жената, която съм обичал!
Сетне се обърна и напусна стаята, оставяйки баща си, втренчен в него, неспособен да му каже нищо повече от онова, което вече бе казал.

2.

Баща му имаше право да се сърди. Беше се противопоставил на решението му да сключи брак с Хисана. Съвсем естествено бе да се противопостави и за сестрата на Хисана. От друга страна възрастния Кучики бе налучкал без да иска една от идеите на Бякуя - да се ожени за малката. Беше налудничава идея, още повече, че по този начин се опитваше да запълни дупката, оставена от по-голямата й сестра. Освен това не ги делеше само класата, но и възрастта. Бякуя изобщо не можеше да се сметне за момче. Минаваше тридесет години, а знаеше, че момичето не бе повече от четиринадесетгодишно дете. Малка до някаква степен, но напълно способна да приеме мъж като него в леглото си.Това не бе някакъв критерий за него или за останалите кланове, които бяха свикнали с голямата разлика между съпрузи. Пък и не му беше за първи път, когато решаваше открито да се противопостави на семейството си.
Едва когато достигна крайните квартали на Сейрейтей, осъзна колко сложна е задачата му. Да открие определен човек тук бе все едно да търсиш игла в купа сено. Срещата му с Хисана бе в района около Томоши, канал на река, която пресичаше няколко района на мизерстващи. Тогава тя се опита да го ограби, а в последствие наистина го направи, взимайки не парите, а душата му. Сега се насочи към същия район, уповавайки се на надеждата, че ако има карма, която би могла да го свърже със сестра й, то тя несъмнено щеше да ги сблъска там. Слънцето напичаше силно и по улиците не се мяркаше жив човек. Вероятно хората бяха уплашени от униформата му на капитан и не смееха изобщо да му се изпречат, макар и посред бял ден. Усещаше погледите из зад разбитите прозорци. Чуваше реката, недалеч от тук. Миризмата на Руконгай - смесица от урина, отпадъци и нечистотии, го блъскаше в носа и той се силеше да върви по-бавно, оглеждайки всяка една западнала постройка. Горещината бе неприятна и по челото му изби пот.
Така изминаха няколко дни без никакъв успех. Баща му го посрещаше и изпращаше със студено безмълвие, а той се луташе из Руконгай без да види подобна на Хисана.
Десет дни след това беше на път да се откаже и да се прибере обратно в имението, когато се случи нещото, за което възлагаше надежди да е кармата. На стотина метра от него из зад ъгъла се появи момче. Само с панталони от груб копринен кафяв цвят, с голи гърди и ярка вишнево-червена коса. Приближаваше се бързо и Бякуя си помисли, че ще го подмине. После видя как момчето се затича към него и докато успее да сложи ръка на катаната, усети, че кесията на кръста му изчезна. Извърна се назад, само за да види как момчето вече бягаше с дълги крачки по улицата, по която бе вече минал. Шокиран и леко развеселен, той нарочно даде преднина на крадеца, следвайки го със шунпо по покривите на сградите. Момчето направи рязък завой към реката и едва след десет минути явно стигна целта си, защото влезе в една порутена барака до един от паянтовите мостове. Водата се носеше лениво и по нея играеха слънчеви зайчета. Тук миризмата бе още по-наситена и Бякуя с отвращение установи бунището в коритото на канала. Не се коле*а дълго и влезе в единствената стая вътре. В сумрака забеляза ярката коса на крадеца и клечащата фигура на друго дете, което нетърпеливо броеше монетите от кесията му. Забелязаха го с голямо закъснение. Пътят им бе препречен от него и той извади със свистене катаната си, насочвайки острието й към тях.
- От всичко най-много мразя крадци - изрече сухо той и направи крачка към тях. -Изберете наказанието си!
Червенокосото момче издаде брадичка напред и упорито стисна устни, закривайки с тяло другото дете. То обаче се раздвижи, блъскайки го встрани и застана само на метър от Бякуя, който премига изненадано:
- От всичко най-много мразя шинигамитата - Гласът на детето бе висок и той със закъснение установи, че бе момиче. В сянката и под пластта мръсотия по бузите й, го гледаха огромни тъмни очи. Кичур черна коса закриваше носа й. Приятелят й я дръпна към себе си.
- Ще се възползвам от закона, шинигами - отвърна момчето рязко. - Аз съм този, който открадна парите ви. Наказанието е отсичане на ръката, нали?
Момичето бе точно копие на Хисана и той усети чувството, за което го бе предупредила тя. Отърси се от шока си, впервайки изпитателен поглед в крадеца. Беше гъвкаво, слабо момче с дълги крака и ръце. Висок и стигаше до гърдите на Бякуя. Ръцете му бяха свити в юмруци и въпреки, че смело бе предложило наказанието си, тялото му трепереше. В тези деца имаше живот и желание да оцелеят на всяка цена - нещо, което трудно се срещаше сред класата му, преситена от фалш и лъжа. В очите им блестеше същото чувство, което го бе пленило в очите на Хисана. А някъде вътрешно бе усетил, че вече бе открил сестра й и че през цялото време именно Хисана му бе помогнала да го направи.
- Имам по-добра идея - оповести накрая той и прибра катаната обратно в канията си. - Ще дойдете с мен и аз ще ви нахраня, ще ви подслоня и ще платя всеки цент за обучението ви в Академията. Това ще е най-доброто наказание за вас - наведе се към момичето и й отправи лека усмивка: - Така ще се превърнете в онова, което най-много мразиш,... пиленце!
Децата го изгледаха недоумяващо. По лицата им се четеше несигурност и учудване. Знаеше, че те ще предпочетат това, отколкото да бъде отсечена нечия ръка и това го изпълваше със задоволство. Помъчи се да погледне момичето с очите, с които бе погледнал Хисана преди толкова години, но образа й го остави странно равнодушен. Вместо това бе привлечен от острите черти на момчето, изразяващи непокорство и независимост. Нещо, което той самия притежаваше и което ценеше у другите хора.

Експозиция

Най-мъдрото пътешествие
е на собствения ти
дъх

Имаше нещо обезпокоително, докато двете деца растяха пред очите му. Изпитваше към тях привързаност, загриженост и нуждата да ги защитава, както би трябвало да изпитва към собствените си деца - онези, които Хисана не можа да му даде. Когато ги заведе в имението, в първия момент баща му остана шокиран при вида не на едно момиченце, а на цели две дрипави просячета, които го изгледаха объркано. После изненадата, сякаш го лиши от дар слово и стария Кучики-доно повече не засегна темата за децата. Поне в първите дни. После явното му нежелание да толерира решенията на Бякуя взеха надмощие и той се превърна в спънка да се сближат и да установят връзки помежду си като едно семейство. Естествено останалите аристократични семейства от Сейрейтей останаха изумени също толкова, колкото и баща му, но лицемерието и фалша не им позволяваше да бъдат откровени един с друг и да коментират случващите се промени в семейство Кучики.
А децата растяха.
Гладът, който бе изпил бузите им и който караше в очите им да свети отчаяние, изчезваше. Превръщаше се в блед спомен, който ги събуждаше нощем. Момичето, което носеше името Рукия, продължаваше да се буди и спеше на запалена свещ. Страхуваше се, че щом отвори очи, щеше да се озове в бараката в района на Томоши, обвита от смрадта на близкото бунище и трепереща в скъсаното си кимоно. Травмата бе нанесена непоправимо и разрушаваше психиката й, в резултат на което въпреки бойния си дух, тя изпитваше панически страх от бъдещето. Несигурна и мълчалива, бе пълна противоположност на Хисана и Бякуя трябваше да признае, че се чувства победен от обстоятелствата и от провала на идеята си да се ожени за нея. Надяваше се, че след години с помощта на грижите му, тя ще се отърси и той ще открие онова, което - бе уверен - се намираше в нея. Но годините минаваха, а Рукия изглеждаше така все едно се носи по течението без желание да победи страховете си.
Момчето обаче бе друго.
И със всеки изминал ден Бякуя осъзнаваше, че изпитва интерес към него. Именно то предложи наказанието си, само за да защити Рукия. Беше по-емоционален от нея и с осъзнато чувство за отговорност, което го правеше да изглежда по-голям за възрастта си. Но изпитваше страх. Бякуя го виждаше почти всяка нощ в градината до езерото и знаеше, че се опитва да не заспи. Но когато го питаше директно за това, то отговаряше съвсем уклончиво и не по същество. Не признаваше дори пред себе си несигурността си, но това не го правеше слаб. Характерът му бе спойка от желание да победи собствените си демони и убеждение, че в никакъв случай не трябва да показва, че не може да се справи. Беше упорито дете - своенравно, прекалено откровено и демонстриращо нежелание да му се подчинява.
Годините минаваха.
И Бякуя все повече се убеждаваше, че Ренджи нямаше да признае авторитета му и щеше да продължи да се противопоставя на всичко и на всеки. В началото изпитваше забавление от опитите му, но после - когато момчето започваше да се превръща в мъж, когато тялото му започна да се променя и да се налива в съразмерни мускули, точно тогава Бякуя разбра, че се дразни неимоверно много, а желанието му на всяка цена да го подчини взе превес.

1.

- Какво, по дяволите, си направил? - Бякуя фиксираше Ренджи и макар лицето му да изразяваше равнодушие, в гласа му се прокрадваше нотки на негодувание. - Още ирудзуми?! И то на... челото...
- Отдавна бях решил да го направя. Казах ти го още преди месец. Защо се изненадваш?
- Помислих си, че приказките ти не са сериозни. За бога, цялото си тяло си изписал с туш! Не ти ли втръсна да го правиш? На какво искаш да заприличаш?
- Говориш като досаден баща - Ренджи махна с ръка. - За какво вдигаш олелия?
Болеше го челото, което бе татуирал само преди час. Усещаше кожата си опъната и изранена, но кой знае защо бе доволен. Предполагаше, че Бякуя щеше да се възмущава, и осъзнаваше, че нарочно го бе направил, за да предизвика негативната му реакция. Отпусна се на дивана в салона и разпери ръце, отпускайки глава назад.
- Днес не си бил в Академията. Избягал си от часовете, само за да се направиш на изрод... Още от сега ти казвам, че ако продължаваш в същия дух, ще те върна там, където те видях за първи път.
Ренджи не реагира. Пръстите му потропваха равномерно по облегалката и очите му останаха вперени в тавана.
- Чу ли ме какво ти казах? - повиши тон Бякуя, раздразнен от мълчанието му.
- Естествено, че те чух - рязко отвърна момчето. - Как бих могъл да те игнорирам? Та ти крещиш.
Бякуя остави документите, които държеше на ниската масичка и също се облегна назад, прекалено бесен, за да успее да му каже нещо. Погледът му се плъзна по дрехите на Ренджи, констатирайки раздразнено, че той продължаваше да се облича като пройдоха. Черното кимоно с герба на Кучики бе разтворено на гърдите и единия му край висеше от хлабавия пояс на хакамата му. Сандалите му бяха полуизсулени и откриваше черните пети на табите му.
- Къпеш ли се изобщо? - изръмжа Бякуя, втренчен в краката му.
- Разбира се! Що за въпрос ми задаваш?
- Табите ти са черни. Да не си ходил бос по пътя?
- Проклетите сандали ми стискат. Казах ти, че ми трябва по-големи още вчера, но си прекалено ангажиран с работа, за да ми обърнеш внимание.
- Обръщам ти прекалено много внимание - зъбите на Бякуя изскърцаха и той замаяно установи, че е на път да изгуби самоконтрола си. - Обръщам повече внимание на теб, отколкото на Рукия и се радвам, че поне от нея нямам проблеми. Ходи редовно в Академията и определено не е изявила желание да жигосва тялото си.
Ренджи го изгледа насмешливо и се приведе напред, подпирайки ръце на колената си.
- Колко време възнамеряваш да пищиш? Имаш още две минути. След това възнамерявам да се изкъпя и да изляза.
- Никъде няма да ходиш! - натърти Бякуя, свивайки ръце в юмруци. - Наказан си!
- Какво?
-Точно каквото чу. Наказан си. Една седмица ще излизаш от имението само тогава, когато имаш часове в Академията, а после ще се връщаш веднага тук.
Ренджи вдигна вежди, втренчен в него и подсвирна тихо.
- Сериозно ли го мислиш?
- Разбира се!
- Не ме разбра, Ваше Величество! - саркастично подметна Ренджи. - Сериозно си мислиш, че аз ще скачам по свирката ти, така ли? Предлагам ти да отидеш да прегърнеш Рукия и тя да ти даде успокоението, което липсва при мен, докато аз се приготвя за вечерта.
- Ренджи! - Бякуя се изправи и устните му се опънаха в гневна линия. - Не ме карай да използвам насилие!
- О! - възкликна в отговор момчето. - И какво ще направиш? Ще ме напляскаш по дупето? Нека ти кажа нещо,... тате, ако не си забелязал съм на осемнадесет! Доста трудно ще ти е да ме наказваш.
Ренджи се изправи бавно, поглеждайки Бякуя с насмешка и се извърна към вратата.
- А сега, тате, трябва да тръгвам! Банята ме чака...
- Не сме свършили разговора си!
- Аз обаче свърших. Търпението ми отдавна се изчерпа.
Самоконтролът на Бякуя се взриви като фойерверк, оставяйки го без здрава мисъл в главата. Ренджи се отдалечаваше по коридора, напълно забравил присъствието му. Черните пети на табите му, сякаш му се подиграваха и той го настигна точно пред плъзгащата се врата на стаята му. Дръпна го за китката, обръщайки го към себе си. За момент почувства превъзходство, виждайки изненаданите очи на момчето. Подпря отворена длан към вратата зад него и се наведе.
- Казах, че не сме свършили с разговора! - натъртваше на всяка дума, болезнено осъзнавайки, че е прекалено близо до него. После сякаш това бе най-естественото нещо, Бякуя се приближи още повече, обхвана с пръсти брадичката на Ренджи и впи устни в неговите.
Очите им останаха отворени, впити един в друг. Тялото на Бякуя го притисна плътно, а кракът му се провря между неговите. Целувката бе груба, изискваща, изсмукваща въздуха от гърдите на Ренджи, който подпря дланите се на гърдите на мъжа и се опита да го отблъсне. В началото непохватно, но после когато натискът на бедрото се засили и Ренджи изумен осъзна, че се възбужда, го блъсна силно назад.
Бякуя отстъпи назад.
- Това бе... отвратително! - издиша на пресекулки Ренджи и изтри устата си с ръка.
Самоувереността му изчезна като с магическа пръчица и той изглеждаше беззащитен, като дете. Бякуя осъзна онова, което бе станало с няколко мига закъснение, виждайки шока по лицето на момчето. Осъзна и още нещо, че изражението му бе онова, което бе искал да види през всичките тези години.
- Стой... далеч от мен... - В гласа на Ренджи се прокрадваше унижение.
После се обърна, отвори вратата на стаята си и припряно я затвори след себе си.

2.

Ренджи остана няколко мига, облегнат на вратата, взирайки се в прозореца, през който залязващите лъчи на слънцето обвиваха стаята му в червена мъгла. Осъзна, че трепери неистово, но не от страх, а от нещо, което не бе изпитвал досега. Констатираше промените в тялото си първосигнално - беше възбуден и пенисът му опъваше хакамата отпред. Потърка се през дрехите, но това не го успокои. Наложи се да влезе в банята, където да се опита да се облекчи, но не му помогна. Дори след десет минути, не можа да се изпразни и се вбеси. Изкъпа се припряно, облече нови дрехи и прескочи през прозореца на стаята си в градината.
Беше наказан, но това не го спря да напусне имението, колкото се може по-бързо.

Ренджи не се прибра няколко дни след това, отсядайки в общежитието на Академията при Хисаги и предизвиквайки гнева на стария Кучики. Наложи се Рукия да го увещава да се върне в имението, а явния му и категоричен отказ я учудваше. Подозираше, че нещо е станало между него и Бякуя, но предположението й не стигаше по-далеч от вечните им дрязги и конфликти. И двамата показваха едни и същи симптоми - странна незаинтересованост с обстановката около тях, разсеян поглед и нелогични отговори. Тази реакция може би бе очаквана от Ренджи, но не бе предполагала, че Бякуя също би могъл да реагира по този начин на един обикновен скандал. Дори стария Кучики-доно бе изненадан да види сина си по този начин.
На третия ден, откакто Ренджи напусна имението, Рукия реши, че трябва да говори с Бякуя. Бяха седнали на масата за вечеря и тя поде дълго отлагания разговор с тих глас:
- Ний-сама, не се ли притесняваш за Ренджи?
Бякуя дори не я погледна, вдигнал купата си с подправен ориз, втренчен в равния плот на ниската масичка.
- Казаха ми, че е при Хисаги. Няма за какво да се тревожа.
- Но... - започна тя и извърна поглед към стария Кучики за помощ, но и баща му не обърна внимание на разговора, което не я изненада. Предполагаше, че до известна степен дори се чувства доволен от така стеклите обстоятелства. - Ний-сама, неговото място е тук.
- Грешиш - рязко я пресече той и за първи път я погледна. От очите му лъхаше ужасяващ студ, който я накара да потръпне. - Мястото на онзи глупак се намира в Руконгай. Само аз съм си виновен, че го приех в дома си, хранех го, обличах го и плащах за обучението му, а той ми се отблагодарява по този детински начин!
- Нима се опитвате да ми кажете, че Ренджи вече не е добре дошъл тук?
Гласът й бе мек, но очите й, в които се четеше безмълвна молба само го накараха да свие вежди. Остави купата на масата и отвърна:
- Може би, наистина предпочитам да стои далеч от имението.
- Но, ний-сама...
- Достатъчно! - махна заповеднически с ръка той, прекратявайки всяка по-нататъшна дискусия. - Разговорът е приключен!

1.

ЛЪЖА!
Бе изрекъл лъжа, само и само за да може да си повярва в глупавото убеждение, че момчето не представляваше нищо за него. Няколкото дни, в които Ренджи го нямаше, го оставиха празен, с някакви странни въпроси и полу-отговори, които се блъскаха в стена от недоумение, гняв и объркване. Той го бе целунал. Бе го притиснал и бе усетил, че момчето се възбуждаше. Опиваше се от спомена, а паралелно с това се питаше защо, за бога, бе прибягнал към това? Винаги бе харесвал жени. Беше обичал Хисана, а преди нея имаше няколко мимолетни връзки, които му доказаха, че обича жените. Но за няколко години, постоянните свади с Ренджи, общият им живот, старанието му да го отгледа и изучи, бе само един повод, с който извиняваше интереса си към него.
Сега бе объркан.
Също толкова несигурен в бъдещето си, колкото бе Рукия.
Празен, понеже вече не виждаше Ренджи сутрин, когато отиваше в секция 48, а момчето се запътваше към Академията.
И изпитващ... желание. Не трябваше да отстъпва, когато го бе изблъскал. Не трябваше да се поддава на объркването и на огорчението на момчето. Не трябваше изобщо да си прави труда да слуша колко отвратително е постъпил...
Можеше просто да влезе в стаята му и да го завлече без усилие до леглото, където щеше да му покаже кой е истинския господар и кой трябва да се подчинява безпрекословно. Щеше да го върже за леглото, да целува непокорната му уста, да гали тялото му... Да направи всичко, само и само да види изражението му отново. Онова изражение след целувката, което го остави шокиран и натежал от похот.
Главата му се пръскаше.
Душата му - бе на кръстопът.
Знаеше, че Ренджи няма да направи нищо, за това трябваше да направи първата крачка към сдобряването. Осъзна, че не иска само съгласието му да се върне в имението. Искаше го по начин, който момчето нямаше да одобри, но това само го амбицираше да го има. Още щом сподели идеята на баща си, разбра, че той няма да го подкрепи за нищо на света. Но това не го спря на следващия ден да отиде до Централата.

2.

Ямамото Генрюсай, капитан на Първи отряд на Сейрейтей се подпря тежко на тоягата, която използваше като бастун и която малко хора знаеха, че тя всъщност криеше най-силното огнено занпактоу - Рюджин Джакка. Очите му, закрити от дълбоките бръчки, гледаха изпитателно лицето на двадесет и осмия водач на клана Кучики, опитвайки се да разгадае истинската причина на молбата му.
- Искаш да назначиш Абарай Ренджи за свой първи лейтенант в Шести отряд.
- Да.
Изражението на Генрюсай не се промени.
- Без изпит?
- Да.
- Знаеш по-добре от мен, че за поста лейтенант на отряди се борят най-добрите ученици в Академията. Не мислиш ли, че е малко пресилено да назначиш ученик, който досега показва посредствени умения и липса на отговорност, отсъствия от часове и неконтролируемо поведение?
- Вероятно сте прав, Генрюсай-сама - потвърди равно Бякуя. - Но Абарай Ренджи е в моето семейство от няколко години и неговото поведение подлежи на моя отговорност. В момента работя в секция 48 и оглавявам Архивите. Напълно ангажиран съм и с делата на отряда си. Ако Абарай Ренджи бъде поставен под мой пряк контрол, давам гаранция, че ще успея да го превърна в силно шинигами.
Тишината надвисна в кабинета на Генрюсай. Сумракът на утрото още не бе разпръснат. В ъглите се прокрадваха тежки сенки. Големите прозорци към терасата, опасваща кабинета от три страни, бяха отворени и през тях проникваше хладен въздух. На изток небето се оцветяваше в розово-червено зарево и линията на хоризонта се губеше. Мина минута. После още една. Трета.
- Добре - даде съгласието си капитана на Първи отряд. - Но ще те държа лично отговорен за всяко недоразумение или неизпълнение на дълга, проявен от Абарай Ренджи.
- Благодаря! - каза просто Бякуя и се поклони леко.
Завъртя се на пети с намерението да напусне кабинета на Генрюсай, колкото се може по-бързо. Беше го притеснил твърде рано и не искаше да се възползва от благоразположението му.
- Кажете ми, Кучики-доно - гласът на Генрюсай го спря, когато понечи да отвори вратата. - Кланът Кучики не понася посредствени, глупави хора. Не понася и такива, които проявяват независимост. Защо вие сте толкова загрижен за момче, което при други обстоятелства бихте презрели?
Бякуя не се обърна.
- Защото момчето е под моя отговорност и защото е от моето семейство, все едно дали е глупав или посредствен. И мога да Ви уверя още, че той не е нито едно от двете и ще ви докажа това възможно най-бързо.

3.

Часовете в Академията свършваха в ранния следобед и след като Бякуя свърши докладите по случаите на Шести отряд от последния месец, измина огромните затревени площи зад сградите на общежитията. Не вярваше Ренджи да има благоразумието да се появи поне в един час. По-скоро се бе затворил в стаята на Хисаги, очаквайки падането на нощта, за да отиде в поредната чайна.
Не се излъга. Дяволски добре го познаваше, че да се излъже току-така. Ренджи отвори широко вратата и когато видя настойника си, се опита да я затръшне под носа му, но Бякуя подложи крак на прага и вратата се завъртя обратно по пантите си.
- Казах ти да стоиш далеч от мен! - изрече вместо поздрав Ренджи и се отдръпна инстинктивно, щом Бякуя влезе в стаята и затвори след себе си.
Кучики подмина грубия тон и огледа с демонстрирано презрение спартанското обзавеждане на стаята. Нямаше много мебели - само две легла, нощно шкафче между тях и малък скрин. Дъсченият под бе издраскан, когато погледът на Бякуя огледа дори и него, спирайки се отново на мръсните таби на момчето. Изглеждаше дори още по-зле облечен. Ярката коса бе вързана на конска опашка, откривайки острите скули и тънкия нос. Черните очи го гледаха с нескрита омраза. Но това не го трогна. Ренджи не бе точно красив и Бякуя се запита какво все пак намираше в него, защото за пореден път осъзна болезнено присъствието му и изпита диво желание да го прегърне.
- Трябва да се върнеш в имението - поде равно той, впивайки заповеднически поглед в черните очи на Ренджи. - Нека да ти е пределно ясно, че отказ няма да търпя!
- Върви по дяволите!
- Колко време възнамеряваш да останеш тук? Да се шляеш по пътищата, да не присъстваш на часове в Академията? - Бякуя премина покрай него и се облегна с гръб на перваза на четвъртития прозорец. Щорите бяха потънали в прах и той сви вежди осъзнавайки болезнено мръсотията, просмукала се сякаш във въздуха. - Трябва ли да ти казвам, че ако бе някой друг от Руконгай, с това поведение, щеше отдавна да се изхвърлен от тази институция?
- Да не намекваш, че имаш влияние тук?
- Не намеквам. Наистина имам влияние. И ако не бе това, че си под покровителството на Кучики, сега щеше да си отново в мизерната барака, в която те намерих.
- Колко благородно от Ваша страна, Ваше Величество! - саркастично изсъска Ренджи. - Колко неуважително от моя страна, че така се отнасям към семейство Кучики! Та аз съм Ви задължен до края на своя мизерен живот! Трябва да се покланям до земята всеки път, когато ме удостоите с достолепното си присъствие!
Бякуя за пореден път подмина злобния му тон и продължи все едно, че Ренджи не бе казал нищо:
- Говорих с Генрюсай-сама. Мястото на първи лейтенант в Шести отряд е свободно от цяла година и издействах разрешение ти да го заемеш.
Лицето на Ренджи застина в маска на изумление. Зяпна го със широко отворени очи и дълго време го гледаше без да продума нищо.
- К-какво?
- До седмица ще заемеш длъжността си - уточни равно Бякуя. - До тогава ще се прибереш у дома, ще присъстваш на всички часове в Академията без изключение и ще идваш следобед в секция 48, за да ми помагаш в Архивите.
Ренджи вдигна ръка в опит да го спре и тръсна глава, осмисляйки новините с размътен ум.
- Ти си говорил с Главния за лейтенантското място? - пое си дъх дълбоко и го погледна със съмнение. - Какво ще искаш в замяна? Повече от онова, което си позволи последния път?
Бякуя осъзна, че намеква за целувката и в гърдите му пламна дълго потисканото желание, което изпепели съзнанието му. Представи си го гол с изражението, с което го бе видял след целувката. Представи си го толкова ясно, че му се прииска да го види точно в този момент. Желязната дисциплина, с която бе тренирал да не показва емоциите си, се включи като спусък и той стисна ръце.
- Предложение ли ми отправяш? - попита уклончиво, потискайки усмивката си.
- Не, за Бога! - Ренджи потърка челото си, сякаш ирудзуми го болеше. - Ще ми гарантираш ли, че повече няма да ме докосваш по този начин?
- Доколкото си спомням, не само аз исках да се случи това, нали? - подметна накриво Бякуя, забелязвайки как лицето на момчето почервеня. - Ти се надърви от една целувка, Ренджи!
Споменът изплува пред очите и на двамата. В стаята легна плътна тишина, нарушавана от шума в коридора на общежитието, където хиляди крака на ученици и разговори се плъзгаха покрай тях, сякаш се намираха под вода. Помисли си, че момчето няма да отговори, но то упорито настоя:
- Обещай ми! Обещай, че повече няма да се опитваш да...
- Такова нещо не мога да ти обещая! - прекъсна го рязко Бякуя. - Дори в момента не мога да ти обещая, че бих могъл да стоя далеч от теб!
- Това е тормоз!
- Тормоз щеше да е, ако ти не го искаше, Ренджи!
Той тръсна глава.
- Тогава няма да...
Търпението на Бякуя се срина, както и самоконтрола му. Желанието му надделя и той пресече малкото разстояние, което ги делеше. Обгърна го здраво с ръце и когато Ренджи вдигна глава, за да каже нещо, впи устни в неговите. Странно отпуснатото тяло на момчето му даде възможност да се придвижи назад с него и да го притисне към стената на стаята. Очите на Бякуя този път се затвориха. Езикът му се плъзна по здраво стиснатите зъби и когато той отказа да отвори устата си, мъжът се дръпна назад видимо развеселен. Стисна с два пръста челюстта му от двете страни на бузите, принуждавайки го да се подчини и го нападна с най-мекото оръжие, с което разполагаше. Пръстите на Ренджи се впиха до кръв в китката на Бякуя. Тялото му започна да трепери неистово.
Насладата се стелеше като дълга спирала. Беше минало толкова време, откакто прегръщаше някой друг, а не Хисана и самата мисъл го накара да изстене глухо. Другата му ръка се плъзна по голите гърди на Ренджи и се пъхна под пояса на хакамата му. Отдръпна се само за миг, колкото да му даде възможност да си поеме дъх.
- Какво пра... О, Господи!
Пръстите му напипаха твърдия член на момчето и прокара длан по него. Гладка кожа. Възбудена. Топла. Податлива. Стори му се, че бе най-красивото изживяване, което бе имал. Заби нос в бясно пулсиращата шия на Ренджи, опитвайки се да забави малко темпото. Да спре... Сега...
Още малко... Още малко...
Усещаше ръцете на момчето в косата си. Не се опитваха да го отблъснат. По-скоро да го привлекат още повече към себе си. Членът се втвърдяваше с всяко плъзгане на ръката му, тестисите бяха напрегнати.
Още малко...
Още съвсем малко...
Пред вратата се чуха по-отчетливи разговори и през мъглата от никога не усещани чувства, Ренджи осъзна, че чува гласа на Хисаги. Канеше се да влиза вътре, но някой го бе спрял на вратата. Реалността го удари като шамар и той блъсна Бякуя от себе си. Очакваше, че ще има съпротива и бе използвал известна сила, за това и се изненада, когато мъжът отстъпи охотно. Може би бе чул гласа на Хисаги, а може би бе нещо друго. Отклони поглед от него и побърза да затегне пояса на хакамата си.
Вратата се отвори само няколко секунди след това и Хисаги наведе глава в поклон, виждайки капитана на Шести отряд.
- Здравейте, Кучики-доно!
Бякуя не обърна внимание и измери с равнодушен поглед Ренджи.
- Очаквам да се прибереш тази вечер в имението - заповяда рязко и добави: - Ако не го направиш, кълна се, че ще те намеря, където и да си и ще те довлека, ако трябва със сила у дома.
Ренджи не отвърна, извърнал объркан поглед към прозореца и Бякуя напусна стаята на общежитието с бавна, тежка крачка.

Развръзка

И книгите са само стъпала
с които към безмълвието
слизам

И той наистина се прибра.
За първи път от години насам, откакто бе взел децата от улицата, Ренджи се бе подчинил. Може би с известно нежелание, което се четеше по погледа му, но Бякуя отбеляза надмощие. Един вид победа - не на войната, разбира се, може би на мимолетна битка, да. Осъзнаваше, че разсъждава твърде ограничено, що се отнасяше до Ренджи. Осъзнаваше още, че се радва като дете на нова играчка и се възползваше максимално от стеклите се обстоятелства. Но не можеше да се спре. Точно в момента, в който момчето му бе отвърнало и бяха стигнали твърде далеч, не можеше да се спре.
Пет дни минаха като в сън. Ренджи ставаше сутрин и тръгваше с Рукия към Академията. Свършваше към два следобед и уплътняваше остатъка от деня си в подреждане на доклади в Архивите под контрола на Бякуя, който му тръсваше папки и документи, карайки го да ги сортира по имена, места и години и после да ги нарежда в километричните библиотеки на секция 48. Прибираше се в имението към осем вечерта, прекалено уморен за да помисли за чайна. Хапваше набързо и си лягаше веднага. Режимът бе изтощителен, а Бякуя нарочно го товареше все повече и повече, за да възпита подчинението му.
Пет дни не се бяха докосвали. Не бяха обсъждали нещо по-различно от задачите си за деня. Нямаха почти никакъв контакт, макар и да работеха заедно.
Пет дни Бякуя си мислеше, че бе успял да докаже не само на Генрюсай и на баща си, но и на останалите, експедитивността на Абарай Ренджи.
Пет дни на илюзии, че бе победил и бе подчинил непокорната природа на момчето.
...
Обаче през нощта на шестия ден, точно ден преди церемонията по встъпване на длъжността като първи офицер в Шести отряд, Бякуя бе събуден в два през нощта от патрулиращи шоджо, които му известиха невероятната новина, че са задържали Абарай Ренджи в карцера.

1.

- Не мисля, че съм в състояние да потуля този случай! - изрече търпеливо Сой-Фон, капитанката на Втори отряд, която отговаряше за гражданската сигурност в Сейрейтей и ръководеше Секретните Служби.
- Утре има церемония по встъпването му в длъжност като първи лейтенант в моя отряд - настоя за пореден път Бякуя, подпирайки ръце на плота на бюрото и приковавайки погледа на Сой-Фон със своя. - Ако до ушите на Генрюсай-сама, достигне дори и слух, че сте задържали Абарай Ренджи за пиянско сбиване в чайна, страхувам се, че момчето завинаги ще се прости с кариерата на шинигами.
- Разбирам, Кучики-доно! Притеснен сте за него, искате да го защитите, разбираемо е... Но както ви казах, тази информация не може да бъде скрита. - тя въздъхна и се изправи от стола си. - Имам по-добро предложение за Вас. Защо вместо Абарай, не предявите претенции към Рукия? Определено тя ще е по-отговорна от него...
- Защото искам него и имам по-големи надежди спрямо него, отколкото към Рукия - изрече просто той и добави: - Готов съм на всичко, само за да може да бъде скрит инцидента с Ренджи!
- Както вече Ви казах... - започна отново тя, но бе прекъсната от него:
- Много добре знам за няколко случая, в които Секретните Служби съзнателно са скривали информация от Готей 13 - Гласът му бе равен и тих, и макар в него да не се долавяше заплаха, Сой-Фон се втренчи шокирано в него. - Оглавявам Архивите и често получавам непълна, невярна или нелогична информация, но досега не съм Ви поискал отговорност, вярвайки, че каквито и дела да имате, Службите няма да действат в ущърб на Сейрейтей.
- Въобразявате си! - отвърна Сой-Фон рязко и по лицето й премина несигурност. - Службите нямат тайни!
- Както казах вече, капитан Сой-Фон, подробностите не ме засягат. По-скоро искам услуга за услуга. Скрийте информацията и докладите, че Абарай Ренджи е бил в карцера по обвинения, отправени му от собственика на чайната, в замяна аз няма да дам всички несъответстващи документи, извадки и хронологични бележки от Архивите на Генрюсай-сама!
- Изнудвате ли ме? - лицето й почервеня от гняв, ала той игнорира дрезгавия й глас с досада.
- Не. Това е услуга за услуга - повтори кратко и добави: - Какво решавате?

2.

Ренджи държеше главата си с длани, подпрял лакти на свитите си колене. Точно така го видя Бякуя, когато влезе с един униформен от Секретните Служби в карцера. Момчето се намираше в единична килия, обградена отвсякъде с решетки и в първия момент не реагира, когато вратата се отвори. В стойката му имаше някакво покаяние или огорчение, което развълнува само отчасти Бякуя, защото веднага след това излая:
- Излизай!
Той вдигна глава, впервайки поглед в него и се подчини без да каже нищо в отговор. Преминаха през редица коридори, докато накрая излязоха навън. Намаляващата луна висеше като окачена детска играчка на нощното небе, което започваше да изсветлява. До имението на Кучики им оставаше около половин час път и тягостната тишина, нарушавана само то стъпките им, обтягаше до краен предел нервите на Ренджи. Подозираше, че мъжът нямаше да сдържи и щеше да започне да го хока за глупавата му постъпка, още щом стъпят на улицата, но дълго време Бякуя не продума нищо.
Нямаше да каже нищо и Ренджи не изтърпя:
- Съжалявам!
Гласът му, макар и тих, трепереше, но Бякуя не реагира, втренчен далеч напред в тъмнината на улицата, по която вървяха. Спокойствието му го плашеше и Ренджи реши да настоява за отговор:
- Казах, че съжалявам! Няма ли да ми кажеш нещо?
- Какво искаш да ти кажа? - парира го рязко Бякуя.
- Не знам - вдигна рамене момчето. - Може би, че ми прощаваш. Че не е станало нищо лошо и че всичко ще се оправи...
Мълчанието на Бякуя се проточи повече, отколкото Ренджи очакваше, докато накрая бе стреснат от грубия му тон:
- Прощавам ти, глупако! Прощавам ти, че бе на път да разрушиш всичко, което бе постигнал за няколко дни. Прощавам ти, че се излъгах в теб и ти повярвах, а ти ме подведе. Прощавам ти, че заради теб се наложи да се възползвам от правомощията си и да отправям заплахи, само и само да спася жалкия ти задник. За всичко ти прощавам!
- Не съм те молил да го правиш!
- А какво трябваше да направя, по дяволите? - изсъска вбесено Бякуя и се закова на място, поглеждайки Ренджи в тъмнината. Лицето му тънеше в сянка и само кенсейканът в косата му блестеше матово на лунната светлина. - Да те оставя в карцера да гниеш още няколко дни и после да поискат отговорност от мен, за да заплатя щетите. Това не е проблем, разбира се. Заплатих пиянската ти изцепка в троен размер и издействах потулването на случая. Ако Генрюсай-сама бе разбрал за това, мястото ти тук щеше да се освободи за друг и ти щеше да излетиш от Сейрейтей обратно в дупката, от където бе долазил.
- Не съм те молил да го правиш! - повтори сухо Ренджи и тръгна напред, оставяйки Бякуя да го последва. - Не съм те молил да ме взимаш от Руконгай, след като през цялото време си имал отговорност единствено пред Рукия, като сестра на мъртвата ти жена! Не съм те молил да се грижиш за мен, да ме обличаш и да плащаш обучението ми! Не съм те молил за нищо, копеле мръсно! И въпреки всичко очакваш да демонстрирам раболепност, сякаш съм ти роб и ти можеш да правиш с мен, каквото си поискаш... Последните десет дни доказаха истинското ти отношение към мен...
- Истинското ми отношение? Какво е истинското ми отношение според теб?
Ренджи махна с ръка и посочи към вратите на имението.
- Стигнахме...
- Не ми отговори! - кипна Бякуя и зъбите му изскърцаха от ярост.
- През цялото време си изпитвал ненормален интерес към мен - отвърна Ренджи и раменете му се изгърбиха. Крачките му се увеличиха, сякаш се опитваше да избяга в сигурността на стаята си, към която се приближаваше. Вратите на имението зееха отворени. - Как ще обясниш всичко, което направи досега? Как ще се оправдаеш?
- Да се оправдавам? За какво? Оправданието е за онези, които изпитват вина. А мога да ти кажа, че не само аз се наслаждавах на онова, което споделихме последния път, макар да не стигнахме докрай.
- Ти си отвратително, гадно и безскрупулно копеле, възползващо се от всяка една ситуация! Никога не съм искал и частица от онова, към което ти проявяваш интерес! И знаеш ли какво ще ти кажа още, май предпочитам да се върна в Руконгай, ако след това си спестя да виждам гнусната ти физиономия!
Бякуя го настигна с няколко крачки и сграбчи ръката му, дърпайки го към себе си. Изражението на Ренджи, осветено от луната нямаше нищо общо с предишните пъти и явната му съпротива запали кръвта му като шашка динамит. Пръстите му се заровиха в ярката коса на тила му, издърпвайки ластика и разпускайки я в диво изобилие. Издърпа назад главата му и целуна шията. Тялото му се долепи до неговото.
Не можеше вече да се сдържа, макар открито да го бяха обвинили, че е ненормален. Нямаше кой да ги прекъсне по това време на нощта. Не се намираха в стаята на Хисаги, нито Бякуя бе способен да се контролира, когато усещаше тялото му до своето. Изпита нетърпение, граничещо с лудост. После се дръпна и повлече Ренджи към стаята си.

3.

Очакваше, че момчето ще се дърпа и че ще му се наложи да прояви насилие, но бе изненадан, когато Ренджи доброволно го последва към тъмната къща. Изминаването на стъпалата, отварянето на вратата, пресичането на салона и коридора не оставиха спомен в него. Вместо това след време когато се сещаше за тази нощ, си спомняше всяка подробност, след като затвори вратата на стаята си.
Пусна ръката му и се зае да сваля хаорито и шала си. После свали и кенсейкана от косата си. Издърпа кимоното си от пояса на хакамата и едва тогава привлече Ренджи към себе си, впивайки устата си в неговата. Усещаше как тялото му трепери и тази реакция го опияняваше. Пръстите на Бякуя започнаха нетърпеливо да свалят дрехите му, докато момчето остана голо и беззащитно, а по лицето му отново се настани смут и объркване.
Беше лудост!
Бякуя осъзнаваше, че дарява онова, което някога бе дал на Хисана. Чувствата, макар и недоизказани, бушуваха в него и го движеха напред. Избута Ренджи към леглото и двамата паднаха на дюшека. Сега какво? Надигна се на лакти и прикова погледа си в неговия, промушвайки крака си между бедрата на момчето.
- Прав си, че изпитвам интерес към теб - проговори дрезгаво Бякуя и допря чело до неговото, поемайки си дъх дълбоко. - Винаги съм изпитвал интерес към теб. Още първия път, когато те видях и ти предложи да ти отсека ръката, за да спасиш Рукия. Още тогава разбрах, че ти представляваш нещо повече от едно момче, което се нуждае от дрехи и обучение...
Ръката му се плъзна между телата им и той обхвана члена на Ренджи, задвижвайки дланта си надолу-нагоре.
- Още не знам какво точно изпитвам към теб - продължи тежко той. - Все още не знам дали искам да разбера или да не разбирам нищо...
Свлече се надолу, целувайки плоските гърди и развитите плочки на равния корем. Плъзна език по линията от пъпа надолу и отвори уста, за да поеме твърдия член, предизвиквайки тръпки по тялото на Ренджи и стон, който го възбуди прекалено много. Движеше се без опит, но със старание да му даде удоволствие. Усещаше вибрациите на момчето дълбоко в себе си, а възбудата му рефлектираше върху него.
Искаше да му даде много повече от това, което правеше, но не можа да се сдържи и се изправи, подпирайки се на колената си и вдигайки неговите с ръце. Ренджи отвори широко очи, усещайки напора от члена на Бякуя в себе си и си пое задавено дъх.
- Спри! - изшептя той и тялото му се изви назад в опит да избяга от усещането. - Господи, боли ме!
Но той не можеше да спре, напълно запленен от триенето на стегнатата кожа по себе си и само прикова момчето в по-стегната прегръдка. Очите му се затвориха и той се задвижи. В началото бавно, после засили темпа, опрял лице в рамото на Ренджи. Не бе чувствал това дори при Хисана...
- Спри... За Бога... - Ръцете на Ренджи се опитваха да го отблъснат, но той игнорира напълно съпротивата му, вкарвайки члена си още по-навътре, колкото се може по-навътре. Изпитваше неописуемо удоволствие и в първия момент почувства вина, че не може да даде същото на Ренджи. Но след известно време съпротивата на момчето отслабна и то се вкопчи в него, отпускайки се напълно. Телата им овлажняха от пот и миг преди да свърши всичко, Бякуя впи устата си в неговата, потушавайки стона си.
Най-накрая.
Той бе изцяло негов и нямаше да позволи да си отиде. За нищо на света. Отпусна се тежко върху него, заровил глава в косата му, вдишвайки дълбоко мириса на тялото под себе си. Усещаше треперенето на момчето, дъха му до ухото си - звук, който го накара да повярва, че все още го държи в ръцете си.

Изчетох си всичко на един дъх и съм приятно изненадана да те видя в тази светлина. Не съм си представяла, че ще чета яои фик от теб, но вече е реалност. Неимоверно много се радвам, че откри този жанр, а и още веднъж доказваш, че май за теб няма нещо което не можеш да пишеш ^^


Никога до сега не съм се замисляла за персонажите от Блийч по този начин и сега това ме кара да се поусмихвам.

Обожавам Бякуя и неговата арогантност и когато тук го видях неспособен да си наложи самоконтрол и безсилен истински се радвах да си го представя такъв.

Относно Ренджи не мисля, че има по-подходящ герой, който да показва непокорство и свободолюбив дух, следователно да ти се прииска да го подчиниш, прилично на млад мустанг, когото се опитваш да укротиш, макар точно тези му качества у него да те привличат, по принцип.

Та сега не знам какво да очаквам, остава ти една глава до края, идея си нямам какво ще стане. Хубавото на кратките разкази е, че не те затормозяват, а си имат всичко което и цял роман.

Описанията ти са прекрасни както винаги, но относно героите си мисля, че оставяш малко героя на Ренджи в сянка за сметка на този на Бякуя, който изглежда е водещият, но така изобщо не става ясно как разсъждава Ренджи извън няколкото думи казани на глас, че това е нещо анормално и не стана ясно и какво е мислел да прави на по-късен етап, за да избегне Бякуя, освен това, че казва, че не желае да го вижда, което е видно, че няма как да се случи. Това бяха мислите ми преди да прочета последната глава която си постнала, малко след като аз четох днес. Естествено сега решението му ще стане ясно в последната глава като предполагам, че в нея ще се запълни и неговият образ, откъм начин на мислене, съмнения или подбуди. През цялото време за него не стана ясно кое е движещата го сила, нещото което го задържа там. Това е едно от нещата, които ми се ще да узная с тази глава.

Не мога да се въздържа от предположения. От това, че остава само една глава си мисля, че краят няма да е хепиенд, но тайно се надявам да е, все пак съм идеалист. Чудно ми е какво си замислила.



Сега ми остава само да чакам утрешния ден :)

^Вили, много се радвам, че се регистрира тук и първото ти мнение доказва това! Знаеш, че всеки твой пост - дали тук или някъде другаде, посрещам с радост. Никога не криеш мнението си, често ме критикуваш, показваш ми грешките... Доволна съм, че те имам до себе си!

Но... Мисля, че трябва да ти кажа, че за разлика от други форуми, където и двете се засичаме, тук коментари се пишат в отделен раздел и отделна тема. В частност: този линк ---> Коментари съдържа всички теми с коментари по фикове, пуснати тук. Темата на моя се намира най-отгоре и вярвам, че бързо ще се ориентираш. Предполагам, че това го правят, за да не се флууди излишно в темите и фиковете да останат чисти.

Моля модератор да не трие мнението на новоизлюпената потребителка Blue Sky, защото въпреки, че нарушава правилата на форума, не е безстойностно поне за мен! Вярвам още, че знаейки вече за пускането на коментари, Blue Sky няма да нарушава вече правилата.

Вили, ще се радвам да влезеш в темата ми тук ---> https://naruto-hit.catsboard.com/t14850-topic и да се включиш в дискусията ни с Miss Inтerpol ^.^ . Като нищо ще мога да те навия да драснеш нещо набързо и да го споделиш тук. Или поне да кажеш любимите си двойки, за да ме амбицираш аз да го направя!

По-късно ще вляза и ще пусна последната част от фика! Избързах сега, защото исках да помоля модератора да не трие мнението ти!

Последната глава е написана за час. Съжалявам, че свърших толкова бързо, но от друга страна се чувствам доволна. Краят е тривиален, като през цялото време не исках да бъде драматичен. Надявам се фика да ви е харесал, както на мен, когато го писах от понеделник насам.

Важна бележка: Хайку-стихчетата във всяка глава са на Едвин Сугарев!

Епилог

И сякаш че морето продължава
така са се разпенили
смокините

Несъмнено всеки е усещал чувството, че животът се случва независимо от взетите ти решения. Някои го отбелязват мимоходом без да влагат много емоции в тази истина, но други го виждат всеки ден, всяка минута... Дърветата ще продължат да цъфтят, да се разлистват и да дават плодове, дори ако теб те няма. Морето ще продължава да е прозрачно-синьо в хубав слънчев ден и оловно-сиво при буря, дори ако теб те няма. След тежката зима винаги ще идва пролет, след най-черната нощ винаги ще изгрява слънце...
Дори ако теб те няма...
Не си критерий, който би нарушил този непрестанен поток, дори след като спреш да съществуваш.
Единствената утеха е да останеш в спомените на хората - за добро или за лошо. Колкото по-дълго те помнят, толкова повече ще живееш, дори ако вече си мъртъв. Единствената утеха е да живееш със същите тези хора, възползвайки се максимално от времето с тях. Обичай ги, ненавиждай ги, живей с тях - всеки ден и всяка минута и не съжалявай за нищо станало през това време.
...
Ренджи гледаше събралото се множество в големия салон на имението на Кучики и осъзнаваше всичко това твърде болезнено с някаква меланхолия и апатия. Сякаш това, което се случваше в момента, не се случваше на него и той се наблюдаваше от страни. Как би могъл да повярва, че може да заеме пост на лейтенант в някой от отрядите на Готей 13, когато само допреди пет години живееше в Руконгай? Изхранваше се с кражби, спеше в мръсна слама, пълна с мравки и дървеници, вечер гледаше небето и вярваше, че животът му нямаше да се промени, сутрин вече знаеше, че животът му няма да се промени...
Ден след ден отчаянието и глада го държаха по-здраво и от стоманено въже, не му позволяваха да мечтае, да се надява. Ден след ден животът започваше сутрин и свършваше вечер.
Но сега бе заобиколен от останалите от аристократичните семейства, приятелите си от Академията, Рукия... и Кучики Бякуя, които му ръкопляскаха, поздравяваха и се усмихваха. Дори киселата физиономия на стария Кучики не можеше да го извади от състоянието, в което се намираше. Отдаваха му уважение - на едно момче, дошло от страшните вертепи на Руконгай.
Почувства не радост, макар да бе естествено да усеща именно тази емоция.
Чувстваше празнота.
И болка...
И страх... от бъдещето. От предстоящите отговорности. Страх от живота, който не познаваше и му даваше надежди. Този живот бе несъмнено по-страшен от онзи, който бе живял като дете в Руконгай.
...
След време когато тържеството се премести в голямата градина, Ренджи се отдели незабелязано от гостите. Насочи се към малката зимна градина, обградена от всички страни с високи зидове.

1.

Бякуя намери Ренджи под вишната, която Хисана бе насадила с толкова любов. Същата вишна, символизираща чувствата им един към друг. Момчето стоеше на стъпалата и залязващото слънце позлатяваше червената му коса. Очите му бяха вперени в езерото в дъното на градината. Не си даде вид, че го е забелязал, дори когато Бякуя седна на стъпалата до него без да го докосва. Интуитивно усещаше, че има нещо, което го притеснява и тревожи и осъзнаваше, че ще се възпротиви, ако го прегърне в точно този момент.
Мълчаха, заслушани във равномерното поклащане на бамбуковата пръчица на водоскока. До тях долиташе разговори и музика, идващи от голямата градина. Във въздуха се гонеха мушички.
- Ще напусна имението - проговори най-накрая Ренджи с равен почти безразличен глас. - Сега когато вече ще получавам лейтенантска заплата, ще мога да се позволя квартира, за да живея самостоятелно.
- Можеш да останеш тук - Бякуя знаеше, че той ще му откаже, но не можеше да не се опита да го спре. - Предпочитам да останеш тук. Ако... Ако е заради мен, обещавам да не те притеснявам повече по този начин.
Ренджи изви глава към него и прикова погледа си в лицето му. Изглеждаше така все едно е адски уморен и Бякуя стисна пръсти в опит да се удържи. Искаше му се да го прегърне силно и да изличи всичко - цялата тъга, несигурност и болка, които вероятно Ренджи изпитваше. Предполагаше, че ще потвърди това. Ще му каже, че се маха само заради него и се изненада силно, когато му отговори плавно без запъване:
- Не е заради теб. Каквото и да се бе случило между нас, някъде дълбоко в себе си, знам, че съм искал да се случи. Въпреки думите си, въпреки поведението си, винаги съм... те искал, Бякуя.
Почувства такава дива еуфория в гърдите си, че му трябваха няколко минути да се осъзнае, преди да попита логично:
- Тогава защо? Защо искаш да си отидеш от мен?
- Цял живот съм се носил по течението и бягах от отговорност. Може би ме е било страх. Вероятно е било страх, нямам съмнение в това. Но сега когато мога да избирам, искам да избера тази отговорност, дори ако това е просто да напусна имението и да си намеря квартира.
- А... аз?
- Дори не съм сигурен какво трябва да изпитвам към теб и какво изпитваш ти към мен - Ренджи въздъхна и разтърка челото си. - Схващаш, че това нашето е... ненормално...
Бякуя се раздвижи. Приближи се към него и го прегърна изотзад. Краката му се допряха до неговите. Тялото му се стегна, но само няколко секунди след това се отпусна. Гърбът на Ренджи се облегна на гърдите му. Усети устните на Бякуя по врата си и затвори очи, позволявайки му той да разтвори кимоното на гърдите му и да спусне ръце към пояса на хакамата му.
- Не мога да ти обещая, че ще те обичам вечно - проговори дрезгаво Бякуя и обхвана члена на момчето под плата на панталоните. Усещаше как собственото му тяло го предава и мускулите му се напрягат от очакване. - Мога само да ти обещая, че ще те обичам през времето, в което ще сме заедно.
- Не се сърдиш, че си тръгвам?
- Това не е сбогуване, нали? - Бякуя го завъртя в прегръдката си и погледна към замаяните очи на Ренджи. После се отпусна върху тялото му и миг преди да целуне устните прошепна: - Дори да не съм поканен, винаги ще идвам при теб, където и да идеш.
Направиха го там и Бякуя осъзна, че в друг живот и в друго време, същото нещо бе споделил с Хисана, но образът й бе странно размит и плуващ в мъгла от сенки. Може би трябваше да изпитва съжаление, но единственото, което идваше като прииждаща река бе новия живот, който с готовност прегърна. Животът, който Ренджи му предлагаше и който нямаше да бъде скучен. Характерите им бяха силни и независими, прекалено горди, за да признаят друг авторитет и Бякуя знаеше, че през останалото време, в което ще са заедно, неминуемо ще се сблъскват и опонират, като и двамата ще се стремят към победа и превес на силите.
Но...
След това ще се срещат през нощта, някъде на усамотено място, за да имат шанса да загладят конфликтите си.

2.

Вишната на Хисана изсъхна година след това и Бякуя накара слугите да я изкоренят. На нейно място не засади нищо. Беше открил истината, че любовта като всяка друга емоция не можеше да бъде символизирана с дърво, птица или предмет. Беше разбрал, че докато в гърдите си чувстваше любов, то тя можеше да надживее всяко дърво.
...
Защото дървото изсъхваше.
Птицата излиташе от гнездото.
Предметът се чупеше.
Обаче любовта му към Ренджи бе много по-дълбока, за да бъде олицетворена с тях.

КРАЙ