До последен дъх

Как се озовах на студената земя в тази бурна и тъмна нощ? Снегът продължаваше да вали, а силният вятър повдигаше снежинките от земята и с голяма сила ги стоварваше отново върху мен. Опитвах да повдигна тялото си, но нова вълна от снежни усои ме поваляше отново. Усещах, че студа изсмуква и малкото останали в мен сили. Оголената на близо топола размахваше зловещо тънките си призрачни клони. Ами ако нещата се бяха развили по друг начин? Ако в онзи ден не бях узнала истината? Дали щеше да е по-различно? Безброй въпроси се блъскаха в главата ми, но отговорите бяха далеч от мен. Хората не ценят това, което имат. Разбират колко ценно е било, когато го загубят. Те приемат живота за даденост и подценяват малките, но важни неща.


- Ева, слизаш ли?
- Да, мамо! Идвам след малко. – огледах се няколко пъти в огледалото. Кестенявата ми коса беше до раменете ми, очите ми леко подчертани с черен молив, а усмивката ми отново я нямаше. „Кхъ, кхъ…” Закашлях се няколко пъти и в ръката си имах малко кръв. Това не ме учуди. Напоследък ми се случваше често. Сигурно имах разранен венец. Щях да посетя зъболекар… сигурно скоро… Ще му дойде времето. Вързах косата си на опашка и грабнах раницата от леглото. От вратата директно се затичах по стълбите и след секунди бях в кухнята. След като влязох, дръпнах най-близкият до мен стол и седнах на него. Притеглих чинията пред мен и жадно захапах току-що изпърженият бекон.
– Мамо, има ли портокалов сок?
- Не, скъпа, магазинът беше затворен снощи и не можах да купя.
- Е, нищо! Чао, аз изчезвам. – изстрелях се по най-бързия начин от вкъщи и натиснах копчето на ключовете.
- По дяволите, проклета кола. Хайде, отключи се! – опитвайки се да отворя колата не забелязах колко дълбок беше снега и едвам успях да се спася от падане в голямата преспа до колата. След неколко кратна борба с ключовете и победа от моя страна, аз палех двигателя.
- Пак ли закъсняваш, Ева? Знаеш правилата!
- Да, госпожо Флин! Съжалявам. – казах и тихо си седнах на мястото.
- Така. Днес ще изучаваме корейската история. През 1917г. династията…
Да, това щеше да бъде един дълъг час по история. Опитвах да се концентрирам, но нещо не ми се получаваше. Като сигнална лампичка в ума ми се насаждаше тревожното чувство, че нещо лошо ще стане. Голямо облекчение усетих, когато звънецът би. Без да чакам втора покана взех нещата си и отидох в стола.
- Ева! Радвам се да те видя.
- Джес! Виждам, че вече си по-добре! – тя ми се усмихна и ме прегърна. Определено успяваше да развесели всеки с присъствието си.
- Да, бях няколко дни на домашно лечение, но сега от грипа няма и следа. Ти как си? Липсваше ми.
- Ооу, и аз съм добре… Но да идем да хапнем. Чух, че имало страхотни хлебчета със сирене.

Двете с Джес се разсмяхме, но тогава не подозирах колко скоро тези усмивки щяха да останат далечни спомени. Унесени в разговори и смях почти пропуснахме междучасието.
- Хайде да побързаме до сто…
"Дзъъън", звъненцът би и отново успя да убие цялата забава.
- Хайде, Ева. Ще идем после. Бързо. Кабинета по биология е на вторият етаж. Хайде! – Джес ми викна и двете се затичахме по стълбите. Едва бяхме изкачили първия етаж, когато аз се спрях.
- Ева, какво правиш?! Хайде! – приятелката ми беше няколко стъпала над мен и ме викаше.
- Да, идвам. Кхъ, кхъ… - закашлях се и сложих дланта си на устата. След като усетих някаква течност по ръката си аз я отдръпнах и видях няколко големи капки кръв. При вида й всичко пред погледа ми почерня и аз припаднах.



Бавно отворих очи, но някаква ярка светлина ме заслепи. След като свикнах с нея, огледах стаята, в която се намирах. Шкафчета, апарати, малка аптечка и два стола стояха покрай леглото ми. Не ми отне много време да осъзная, че съм в болница. Опитах да помръдна, но усетих неприятен допир във вената си – бях на системи. Явно заради заетостта да опозная обстановката ми беше попречила да забележа, че родителите ми стоят с някакъв лекар на края на стаята. Медикът държеше папка и им обяснаваше нещо. Майка ми се бе сгушила в баща ми, а той я беше прегърнал. Тримата не видяха, че съм се събудила. Първоначално не чувах нищо от това, което говореха, но след като се позаслушах успях да чуя няколко откъслечни думи:
-… паднала… стълби… училището…
Тогава си спомних как ми причерня и после… и после… не знам. Явно съм паднала по стълбите.
- От падането й няма повърхностни рани и скоро ще се оправи. Но има друго, което ме притеснява. Дъщеря ви е паднала назад и има сътресение на мозъка. В следствие на това е получила малък мозъчен кръвоизлив. Засега е добре, но това може да влоши състоянието й по-нататък. Не трябва да става и да се напряга, защото това може да причини повторен, по-силен, кръвоизлив. Но не това ме притеснява. Тъй като в шепата й видяхме малко кръв си позволих да направя някои изследвания.
- Е? – майка ми стоеше като на тръни. У докторът се усещаше видимо затруднение да изкаже мисълта си. Той въздъхна дълбоко и намести очилата си:
- Трудно е казване, но… Ева има рак! – още една тежка въздишка се откъсна от гърдите на лекаря. Майка ми се свлече, като подкосена, на пода и баща ми я изведе от стаята, за да не ме събудят. Дишането ми се ускори, а очите ми се шареха шокирано из стаята. Боже, аз имах рак. Толкова много неща имах да изживея. Та аз съм още дете! Паниката ме завладя изцяло. Пред леглото ми имаше голям прозорец, през който ясно се виждаше какво се случва в коридора.
След като свестиха майка ми, разговорът им с лекаря продължи. Успявах да разчета по устните на лекаря: „ По това, което показват резултатите изглежда, че болестта е в последен стадий. Едиственото, което можем да направим е да опитаме лечение с медикаменти, но надеждата не е особено голяма…”
- Детето ми! – майка ми изрева като ранена кошута и се притисна още по-силно в баща ми. След няколко минути двамата изчезнаха някъде из коридора. Целият ми свят се преобърна. Едва опознала радостите на живота, щях да изгубя възможността да им се порадвам. Нямах никаква идея какво да правя, но импулсивните ми действия ме водеха към най-голямата грешка в живота ми. Изправих се рязко от леглото и след като ми се зави свят се поспрях за секунда. После отново се изправих, махнах всички системи от себе си и облякох дрехите си, които бяха в шкафчето до мен. С големи крачки стигнах до вратата, открехнах я и след като се уверих, че няма никой в коридора се качих в асансьора. След като спрях на първия етаж аз се затичах към главния вход. Когато вратите се отвориха видях, че от слънчевият, днешен ден, не бе останал и спомен. Голямото слънце беше заменено от тъмнина, а лекият ветрец, който духаше сутринта сега се бе превърнал в ужасяваща снежна буря. Не знам от къде събрах решителност, но направих няколко крачки и се озовах насред снежният ад. Времето се влошаваше, но блокиралото ми съзнание отказваше да функционира рационално. Очите ми блуждаеха наоколо, а краката ми едвам успяваха да си проправят път из дълбоките преспи. Не знаех къде отивах. Просто вървях, а вече беше изминало доста време, откакто напуснах болницата. Виелицата ставаше все по-силна, а бялата партина замрежваше погледа ми и правеше невъзможно да се огледам. Преспите увеличаваха височината си. Опитах се да продължа, но пътят беше изтощил тялото ми напълно. За част от секундата се залюлах и паднах в снега. Снежинките падаха по лицето ми и чувството беше сякаш се забиваха игли. Жалките ми опити да стана не се увенчаваха с успех. Ето как стигнах до тук, дишайки тежко и с притворени очи, бягайки… незнайно защо. Нима това промени нещо? Нима имаше смисъл? Цялото тяло ме болеше и почти не усещах крайниците си. Кръвта във вените ми се смразяваше. Краят беше близо. Уличната лампа, която доскоро премигваше, угасна. Светлината в очите ми угасваше сякаш вече не принадлежах на този свят. Отворих устата си, в опит да кажа нещо, но глас така и не излезе. Клепачите ми тежаха ужасно и след като не можах да държа очите си отворени повече, те се затвориха.