Faith or Hope

-Решавай, Ив! - извика изискващо Айра, докато ръката му продължаваше да държи пистолета здраво, но все още без посока. Разсмя се нетърпеливо, докато дъждът се усилваше и му пречеше да вижда. – Фейт или Хоуп?

§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§

Улицата беше празна. Асфалта – мокър. Вчера беше валял обилен дъжд и струйки вода още си проправяха път през канавките на града. Последната седмица бе студена и дъждовна, въпреки че пролетта идваше. Оставаха още няколко месеца до завършването и Фейт усещаше приповдигане при всяка мисъл за бъдещето. Преди няколко месеца бе сигурна, че иска да стане адвокат, който да отървава обществото от гнусните отрепки на подземния свят. Сега не бе сигурна… Сега помнеше само времето, в което това желание се изменяше, начина, по който се изменяше и причината, поради която се изменяше. То просто бе променено. От него не беше останало почти нищо освен спомена. И този, който остави спомена също се бе превърнал в такъв.
Беше минал едва месец, вероятно месец и половина и тя все още очакваше, че той ще изскочи от някъде, ще я сграбчи за врата и ще стиска, докато гледа как светлината в нея угасва. Обратно на очакваното, сънищата й ставаха все по-зле с всеки изминал ден. И във всеки един присъстваше той, подкосяващо яростен и отмъстителен. Обикновено в ръката му почиваха по оръжие, две, които бе готов да използва по всевъзможни начини. Рядко успяваше да спре да мисли за него и за да удължи тези мигове се опитваше да се държи максимално заета.
Беше помолила Синемън да я включи в подготовката за Благотворителния търг, който щеше да се проведе след три дена в училищния салон. Фейт не прояви особено голям интерес за какво е точно, знаеше само, че е свързано с… ами благотворителност. Това й бе достатъчно, за да вдигне ръка и да каже две учтиви думи на Удсток, която да я включи и от Син, която да я включи в роля, различна от почистването на салона, след като всичко свърши.
Сега слънцето навън се прокрадваше през прозорците на училищното кафене, където Синемън неодобрително разглеждаше един от надписите, а Фейт до нея прехвърляше тънка четка между пръстите си и гледаше същия надпис.
-Не е чак толкова зле… - промълви несигурно Син и изви глава, за да го погледне от друг ъгъл. – Ако махнем всички грешки в него и никога повече не позволяваме на малкия Били да си играе с ценната хартия и скъпи бои, мисля, че ще стане страхотно.
Фейт се разсмя и подпря брадичка в дланта си.
-Още се учи. – оправда го.
-И го подкрепям, докато не започне да се учи върху надписите ми. Имаме само три дни, а аз още не съм готова с основния. – оплака се скръсти сърдито ръце. – По дяволите, защо изобщо се съгласих да поема тази глупава организация?!
Щеше да получи отговор, но той си остана неизказан, когато вниманието и на двете бе отвлечено от Хоуп. Гръмогласно ги бе повикал от входа, почти с крясък и енергичното му ръкомахане го съпроводи заедно с високите тонове.
-По-силно, другарю, мисля, че хората на масата в ъгъла не те чуха. – иронично подметна Син, когато той седна срещу тях.
Беше задъхан, явно бе тичал. Косата му бе разрошена, бузите – зачервени. На лицето му се ширеше широка усмивка.
-Знам, че въпросът ми може да се разбере по грешния начин, но за какво е тази щастлива физиономия? – попита Фейт, правейки кръг с показалец около лицето му.
Усмивката се разтегна.
-Ив има рожден ден утре. – отговори и се захили доволно. – Трябва да ми помогнете да организирам купона.
-Не искам да бъда груба… - поде Син делово. – Но тя не е ли малко старичка вече за партита?
Усмивката моментално напусна лицето му и той се намръщи ядно.
-Какво? – вдигна вежди в сърдита гримаса.
Синемън отбранително застави ръце на преден план.
-Нищо лично, но жената е на възраст.
-Няма двадесет и четири години! – изтъкна той в защита.
-Утре вече ще има. – промърмори Син и Фейт се разсмя гръмогласно, докато Хоуп се смръщваше още повече.
Понечи да стане, но Фейт се пресегна през масата, сграбчи го за ризата и го дръпна обратно на стола.
-Не се сърди. – помоли през смях и след секунди се овладя. – Разбира се, че ще ти помогнем. От какво имаш нужда?
-Говори за себе си, Фейт! – каза Синемън и пъхна меката си коса зад ушите. – Аз имам достатъчно работа тук. Не мога да се занимавам със сто неща едновременно.
-За това те моля само за две. – уточни Хоуп.
Неин ред бе да се намръщи, а Хоуп отново да грейне.
-Хайде, моля ви! – заръчка и направи умолителна физиономия, на която знаеше, че няма да устоят.
Беше прав.
-Хубаво! – тросна се тя и изпухтя. – Утре вечер, така ли?

Утре вечер дойде по-бързо, от колкото двете очакваха. Бяха загубили форма в тези дейности. Вече оставаше ден и половина до търга, а те бяха до никъде, а за рождения ден на Ив, се наложи да останат будни предната нощ и все пак се случи така, че Хоуп трябваше да я разсейва още час и половина, защото момичетата не бяха готови. Подготовката ги бе изморила, едвам държаха очите си отворени, а утре ги очакваше още по-натоварен ден. Обясниха всичко това на Хоуп, но той отказа да слуша. Беше изискал присъствието и на двете и трябваше да бъдат там.
Вече два часа стояха около масите, докато всички останали танцуваха. Заведението бе голямо, имаше доста свободно пространство и то се запълни с лекота от всичките приятели на Ив. Фейт и Синемън бяха вперили поглед във всичките тези хора и в същото време в никого от тях. Приличаха на роботи за страничните наблюдатели. Присъствуващите избягваха визуален контакт с двете момичета, просто защото изглеждаха… странни.
-Скапана съм. – измрънка Синемън и подпря глава в дланта си. – Бих убила за капка сън.
Фейт примлясна и присви очи срещу един от гостите. Висок, едър. С къса, черна коса и кафяви очи, които разглеждаха всичко наоколо строго и неодобрително. Синемън проследи погледа й.
-Това е баща й. – поясни тя.
-Знам. – отвърна Фейт, а очите й продължаваха да стоят присвити. Наклони любопитно глава. – Виждала съм го и преди…
Син вдигна вежди и рамене.
-Къде? – незаинтересовано запита.
Фейт сбърчи вежди и заклати несигурно глава.
-Не мога да се сетя. – остана да се взира в него за няколко дълги секунди без да се притеснява, че той може и да забележи невъзпитаното й вторачване. След като това кратко-дълго време отмина тя се отпусна обратно назад с предадено лице. – Не мога да се сетя. – повтори умислена, но не и угрижена. Пое дълбока глътка въздух и разтърка очи. – Изчезвам от тук! – заяви накрая и се изправи.
-Ще изпуснеш тортата. – провикна се Синемън след нея.
Фейт само се подсмихна и без да се обръща продължи към изхода. Помисли да се сбогува с Ив и да й благодари за поканата на партито, което самата тя организира, но като я видя да танцува с Хоуп и още няколко нейни приятели се отказа. Вечерта бе хладна този път и Фейт скръсти ръце и разтри раменете си. Сивата жилетка беше твърде тънка, за да я запази от студения вятър.
-Фейт!
Някой я извика през вратата на заведението и тя се обърна с въпросително изражение. Не бе разпознала гласа на Ив, затова се изненада като я видя да притичква към нея.
-Изпускаш духането на свещите. – заяви, забавяйки крачката си. Усмихнатото й лице не я напускаше цяла вечер.
Фейт стисна устни и вдигна рамене.
-Уморена съм. – оправда се невинно и върна усмивката й. – Смятах да кажа довиждане, но видях, че си заета.
-Благодаря ти. – отчетливо изрече и внимателния й поглед обърка Фейт. – За това, че организира нещата и всичко останало.
Стори й се, че има нещо друго. Наклони глава и се постара да запази подозрението за себе си.
-Хоуп свърши по-голямата част от нещата. – излъга. Ив я погледна скептично.
-Хоуп не може да надуе и балон без чужда помощ. – разсмя се весело и махна с ръка. – Извинявай, задържам те.
-Не… - понечи да възрази, но Ив отново вдигна бялата си, тънка ръка.
-Ще се видим скоро, Фейт.
Фейт кимна повече на себе си, от колкото на отдалечаващата се Ив, но после се сети нещо и отвори уста.
-Ив! – викна и остана на място, когато тя се обърна. – Мъжът в сивия костюм тази вечер… Това е баща ти, нали?
-Той е. – потвърди и вдигна вежди. – Не те е глобил за неправилно паркиране, нали?
От интонацията й стана ясно, че се шегува, но Фейт сбърчи вежди.
-Глобил…? Баща ти е…
-Ченге, да. – засмя се Ив и направи няколко крачки към нея. – Не е от най-добрите, но се справя добре. Опита се да разследва Хоуп няколко пъти. Няма доверие на свестните типове. – повери й с шепот и й смигна игриво.
Фейт се усмихна разсеяно.
-Разследвал е Хоуп? – попита с лека паническа нотка, която Ив не разчете.
-Не вярва, че може да е толкова готин. – обясни небрежно.
-От добрите трябва да се пазиш. – промърмори Фейт.
-И баща ми така казва.
Разделиха се след още една порция благодарствени реплики и сбогувания. Фейт бързо се прибра у тях и през разходката и отварянето на вратата, и изкачването на стълбите, и влизането в банята, се опитваше да се сети от къде й е толкова познато лицето на бащата на Ив и защо изпитваше толкова важна нужда да се сети. Едва когато излезе от банята и баща й я посрещна с пържоли по негова рецепта, които бе направил въпреки късния час, тя се отказа от мисленето и то така й не се върна в главата й през целия следващ ден, вероятно просто защото бе твърде заета с организацията.
Ако не беше настоятелното звънене на телефона, сигурно нямаше да отвори очи през целия ден. Слънцето бе твърде ярко през почти прозрачните пердета на прозорците й. Слепешката започна да опипва нощното си шкафче и когато пръстите й се обвиха около телефона, го поднесе към ухото си.
-По дяволите! – изръмжа, когато мелодията буквално опари ухото й със силния звук. Натисна зеленото копче, което преди секунда бе забравила да направи, и отново го върна към ухото си, изправяйки се на лакти. – Ало?
-Къде си, по дяволите?! – тросна се Синемън. – Боже! Да не би отново някой син на дилър да те е хванал и сега да те изнудва?
Фейт стисна зъби и тупна глава на възглавницата си.
-Да, Син. Сина на „скапана съм и ми се спи”.
-Идвай веднага! Да не искаш Удсток отново да те прати при Джо Фил? Имаме няколко часа до търга.
-Имаме цял ден до търга.
Чу как Синемън притаява дъх и бавно издишва.
-Фейт Мейн, ако до двадесет минути не си тук ще ти се случи случка. – и затвори, най-вероятно с рязък жест на ръката.
Фейт остана за няколко секунди втренчена в тавана си, след което реши, че е по-добре да не я ядосва и се изправи със сънено мрънкане.
Още се плескаше по бузите, докато вървеше по коридора на училището. Отправи се към шкафчето си, за да може да прочете гневната бележка на Син, която винаги подпъхваше по една такава от последния месец насам. Тази практика бе замряла началото на тази учебна година поради очевидните причини, но Синемън бързо я върна обратно. Отегчението се четеше по лицето на Фейт докато напасваше комбинацията си. Чудеше се как още не е изникнала зад гърба й с намусено изражение.
Кисело обърна глава към отминаващата група момчета, когато едно от тях й подсвирна. Замисляше остроумен отговор, но докато мозъкът й се нагаждаше към обстановката, моментът бе отминал. Поклати разочаровано глава и продължи да върти закопчалката си.
-Хей, Фейт. – момчето, което й подсвирна застана до нея с широка усмивка на лице.
-Какво искаш, Нейтън? – въздъхна и дръпна веднъж вратичката, но шкафчето не се отвори. Изпухтя и отново се зае с кода.
-Чудех се дали…
-Може да ми бръкнеш под блузата, понеже мъжката ти свалка с подсвиркване беше толкова впечатляваща? – вдигна иронично вежди. – Не, не може.
Нейтън се засмя и пъстрите му очи, почти толкова пъстри колкото и нейните, се загубиха в усмивката. Фейт омекна с една идея и отпусна рамена.
-Съжалявам. – неохотно се извини прокара ръка през косата си. – Имах проблеми със спането. Какво става?
Помести се от крак на крак и Фейт можеше да усети, че му става неловко, което автоматично напрегна и нея.
-Чух, че ще водиш търга тази вечер.
-Само наддаването. Шели Паркър се заема с микрофона за остатъка от вечерта.
И двамата се засмяха след това изказване и Нейтън се почеса по тила.
-Чудесно. Чудесно. – промърмори на себе си.
Фейт обърна глава обратно към шкафчето си и силата й надделя над ламарината. Успя да го отвори и бележката падна право в ръцете й.
-Толкова прозаично. – каза, разтваряйки листчето. – Бележките не бяха ли в шести клас? – попита Нейтън с недоумяващо изражение.
-Всъщност мисля, че са далеч по-древни. В пети клас пратих писмо на Бети Лу по случай Св. Валентин. Още тогава не се впечатли от старомодния ми жест.
Фейт се разсмя и поклати глава.
-Какво правят компютрите в днешно време. – размаха назидателно показалец.
-И телевизията. Което ми напомня, че има един страхотен нов филм, който непременно трябва да гледаме, след търга ако си свободна. – изстреля на един дъх.
Фейт остана загледана в лицето му, докато асимилираше казаното. Лицето й стана ядно и тя преплете пръстите на ръцете си.
-Нейтън… - поколе*а се срещу обнадежденото му лице. – Много бих искала, наистина, но…
Пъхна ръка в шкафчето, за да я подпре някъде, за да не показва неудобството си толкова очевидно. Джо Фил й беше казал един следобед, че това не бива да се прави. Не е добре хората да знаят слабостите ти, защото може да решат да ги използват срещу теб. Тогава пръстите й напипаха кожата и тя автоматично обърна глава към черното яке, което стоеше в дъното, недокосвано повече от месец. Тотално бе забравила за него. Не бе отваряла тази вратичка от близо четири седмици. Дори не помнеше, че е тук. Преглътна, свела глава към якето.
-Загубих ли те някъде? – неловко запита Нейтън, размахвайки длан пред лицето й.
Фейт тръсна глава и го погледна с усмивка.
-Само се надявам да успееш да ме носиш ако заспя в киното. – довърши.
Нейтън се усмихна невярващо и сложи ръце на рамената й.
-Ще си прекараме страхотно. – обеща й въодушевен.
Обърна й гръб и се отдалечи към приятели си, които го чакаха с любопитни лица. Фейт отвърна на кимането му, когато той се врътна към нея за последно, преди да се скрие зад ъгъла заедно с останалите, които го потупваха поздравяващо. След това превърна лицето си в маска на угризение и издърпа малка част от якето. Умислено докосна кожата и прехапа устна.
Прочистване на гърлото я накара да вдигне поглед и да се зазяпа кисело във вътрешността на шкафчето. Върна якето обратно и надникна зад вратичката си.
-Към кабинета ви? – налучка, срещайки се със строгата физиономия на Удсток.
-В този на Джо Фил. – отвърна и щракна с пръст към коридора.
Фейт подбели очи и тръшна ламарината. Скръсти сърдито ръце и завървя редом до директорката. Учениците се дърпаха от пътя им и се подсмихваха злобно. Никой не искаше да бъде на мястото на Фейт, въпреки че повечето са били. Не веднъж.
-Трябва да се подготвям за търга. – опита се да се измъкне, но знаеше, че е безсмислено.
-Имаше цяла седмица за това.
-Изникна ми работа.
-Фейт. – директорката спря и привлече погледа й. – Разбрахме се, че ще се виждаш с психолога, докато не свърши годината.
-Но до края на годината има още няколко месеца! – извиси глас тя. – Вече съм добре. Това е първото ми закъснение от месец насам.
-Виж, това, което преживя беше стресиращо. Аз настръхвам само като си го помисля.
Фейт извърна недоволно глава.
-Имаш нужда от споделяне.
-Имам си приятели за тази цел.
-Трябва ти професионалист. – настоятелно каза.
-Не съм луда. – тихо каза Фейт и се изсмя.
-Знам. Но такава е процедурата. Уговорката ни все още важи, Мейн. Не си мисли, че геройската ти постъпка ще промени това.
-Не… - проточи през зъби. – Не бихме искали останалите да си мислят така.
-Точно така. – съгласи се Удсток.
Застанаха пред вратата на кабинета и Фейт понечи да почука, но дървото изчезна от погледа й, а на негово място се появи високата фигура на Джеф, заедно с кървавото му лице.
-Джеф?! – Фейт ококори очи и се приближи към него. Вдигна ръце към лицето му, но той хвана китките й.
-Нищо ми няма. – отговори.
-Мхм. – Удсток го изгледа преценяващо. – Така става, когато не ходите при психолога, за да си оправите проблемите.
Фейт сбърчи вежди, а Джеф подбели очи.
-Какво прави при психолога? Не трябва ли да е при сестрата?
-Бях там. – отвърна той и я подмина.
-Джеф. – повика го Фейт, но Удсток препречи пътя й и посочи към показалия се на прага Джо Фил.

Слънцето се прокрадваше през листата и клоните на дърветата и от време на време блесваше в очите на Фейт. Това не я дразнеше, както би станало с повечето хора. Наслаждаваше му се и намираше странна иронична връзка между случките в живота си и сезоните в годината. Беше едва преди месец-два, може би три, когато все още бе студено и мрачно, а Фейт се луташе насам-натам, обмисляйки и премисляйки, нещастна, раздвоена и уплашена. А сега слънцето грееше високо в небето, рамената й бяха оголени от зелена рокля с тънки презрамки и прозорецът на колата й бе пуснат до долу, за да може топлия въздух да я радва из основи. Лекотата, която изпитваше и онова странно усещане на свобода – което намираше за фалшиво, но бе твърде примамващо, за да го изследва до край – я правеха почти щастлива.
Караше бавно. Неугрижено. Не й се налагаше да бърза и факта, че разполагаше с цялото време, което й бе нужно допълваше щастливата картинка.
Паркира пред позната сребриста кола и сбърчи вежди, когато изключи двигателя си. Излезе предпазливо от своята и прехвърли ключовете си от едната ръка в другата, докато затваряше вратата. Стрелна с поглед входа на сградата точно на време, за да види и познатата фигура, притежателка на автомобила.
-Робъртс? – провикна се учудена и когато той се обърна към нея, видя съсредоточеното му лице, въпреки разстоянието.
Фейт пресече улицата и изтича на отсрещния тротоар.
-Какво правиш тук? – попита, вече застанала пред него.
-Дойдох да се видя с Том. – отвърна разсеяно и посочи към високата сградата.
Фейт машинално проследи пръста му и стисна устни.
-Всичко наред ли е? Не е станало нещо, нали?
-Не, не. – увери я нетърпеливо и се усмихна. Потупа я несигурно по рамото и се насочи към улицата. – Трябва да вървя, малката. До скоро. – затича се към колата си, игнорирайки клаксона на автобуса, пред който мина без да се оглежда.
Фейт остана загледана след него с присвити очи, но след няколко секунди вдигна рамене и влезе в прохладната сграда. Дразнеше се на съжалителните погледи, които я съпровождаха до асансьора. Том беше прав, проклетите репортери в деня на делото бяха изопачили истината за нея и Айра твърде много. Имаше чувството, че всички я мислят за девствено момиче, малтретирано и изнасилено от големия лош вълк. Толкова мъничко и крехко, че е абсолютно невъзможно да се предпази от силата и мощта. Толкова се дразнеше на този имидж. Том й бе обещал, че няма да има журналисти на делото и това обещание бе почти спазено, докато накрая не се оказа, че един от присъстващите не бе имал камера и микрофон, с което цялата идея за анонимност бе разбита. Повечето не обръщаха внимание на случилото се, защото Фейт не успя да стърпи порива да се разкрещи на поредния съученик, който изрази съжаленията си все едно вината е негова. Но имаше и такива, които считаха за невъзможно да преглътнат това ужасно нещо, случило се на такова добро момиче.
Изръмжа недоволно, замисляйки се за всичките тези неща и се стресна, когато Каян я изтръгна от мислите й, поздравявайки я докато я подминаваше. Фейт извърна любопитно глава към нея.
-Здравей. – поздрави я.
Каян продължи да върви без да се обръща. Фейт се намръщи.
-Каян! – повика я с жест на ръката си, когато тя се обърна. – Знаеше ли, че Робъртс беше тук преди малко? – запита я с подозрение.
Кая сбърчи насмешливо вежди.
-Да… - проточи. – Защо?
-Нещо станало ли е? – не знаеше защо, но й е струваше странно това сблъскване с хора, които биха се събрали заедно само ако има проблем.
-Не. – небрежно отвърна Каян. – Том покани Робъртс на кафе у нас тази събота.
Фейт присви очи. Каян й се усмихна весело.
-Ами добре. Аз изчезвам. – помаха й с ръка и се врътна.
Фейт забърза към кабинета на Том и когато влезе, го завари надвесен над черното си кошче за боклук, ровейки за нещо.
Тя вдигна високо вежди и стисна устни, за да не се засмее.
-Обикновено нужните неща стоят извън кошчето, Том. – подметна и той вдигна разсеяно поглед към нея.
-Обикновено да. – съгласи се и след още малко време извади смачкан лист хартия. – Ето те! – въздъхна и отвори най-горното чекмедже на бюрото си, набутвайки листа вътре. – Какво те води насам, Фейт? – седна на стола си и надигна чашата с кафе.
-Ам… - тя се поколе*а за момент, смутена от истинската причина и смъкна чантата от рамото си, оставяйки я на пода. Приближи се и седна срещу Том, сплитайки пръстите на ръцете си. – Малко е неудобно, всъщност… - засмя се нервно и Том отвори уста разбиращо.
-Няма новини за него. – внимателно каза, спестявайки й неудобството. Почеса се по тила и разтвори една от папките си. На моменти се дразнеше, че половината му работа бе на бюро, наместо в залата. – Спри да се притесняваш за това, Фейт. – посъветва я, докато насочваше вниманието си върху работата си. – Затворът е подсигурен, всичко си е на мястото… Няма да избяга.
Фейт сведе поглед с несигурно изражение.
-Става по-зле, Том. – промърмори. Той вдигна предпазливо глава. – Сънищата ми… С всеки изминал ден се отдалечавам от случилото се, но сънищата ми ме връщат обратно там. Имам чувството, че всеки момент ще се появи от някъде.
-Нищо такова няма да стане. – увери я с непоклатима сигурност, но виждаше в очите й, че не е убедена. – Фейт, направи правилното нещо. И това не трябва да те плаши. В безопасност си.
-Знаеш ли, всички това ми повтарят, но тогава защото го чувствам толкова грешно? – лицето й внезапно стана измъчено и тази рязка промяна накара Том да стегне мускулите на лицето си все едно по този начин я защитаваше от нещо. Виждаше, че страда и знаеше, че това не са неща, които може да каже на приятелите си.
Той се надвеси над бюрото си и повдигна брадичката й с показалец.
-В безопасност си. – повтори отчетливо. – Той няма да избяга, а дори и да го направи, няма да те доближи. Няма да допусна нещо да ти се случи.
-Това е много хубаво, Том, но ще се изненадаш колко изобретателен може да бъде, когато иска нещо.
-Тогава ние ще сме по-изобретателни. – усмихна й се окуражаващо.
Фейт задълго се взира в сигурните му очи и накрая преглътна и въздъхна.
-Предполагам… - неохотно се съгласи и върна усмивката му.
-Чудесно. – кимна той и седна обратно на мястото си.
Фейт опря длани на облегалките на стола и изправи гръб. Изду бузи и се огледа наоколо
-Имаш ли нещо против да се помотая малко тук? – попита го надеждно. – Не ми се занимава с последните детайли по търга тази вечер. – засмя се леко.
Том кимна.
-Естествено. Ако искаш можеш да ми помогнеш с един случай... – погледна я предизвикателно и повдигна няколко пъти вежди.
Лицето на Фейт грейна и тя моментално се озова до него.

Салонът се напълни с изключителна бързина. Момичетата, съгласили се да се продадат стояха зад направената сцена и чакаха шоуто да започне. А шоуто не можеше да започне без Фейт.
Синемън стоеше на вратата и потропваше гневно с крак, докато чакаше. Чакането я изнервяше, не обичаше да чака, не го правеше и това, че сега се налагаше я дразнеше. Когато я видя да тича насам не се облекчи ами се настрои за скандал. Пое дълбока глътка въздух и изпука пръстите на ръцете си, все едно се готвеше за бой. Ако не ценеше така силно късата рокля, цяла покрита със сребристи пайети, която я бе накарала да облече, вероятно наистина щеше да й скочи.
-Съжалявам, че закъснях. – каза Фейт, докато влизаше в салона.
-Не може ли поне веднъж да дойдеш на време?! – изсъска Син, докато поемаше черното й яке.
-Казах, че съжалявам. – изсъска в отговор Фейт и приглади роклята, която никак не харесваше. – Трябваше ми време да навлека тази повръщ…
-Нито дума, Фейт. – предупреди я Синемън, вдигайки показалец. – Обувките… - присви очи, оглеждайки сивите отворени обувки на ток. – Казах ти да сложиш черните. – скара й се.
-Ще спреш ли да ми казваш какво да правя и какво да нося? – разсърди се Фейт и оправи тънката презрамка на лявото си рамо. Благодареше се, че роклята не е с голямо деколте, защото в противен случай можеше да й се „наложи” да закъснее още малко.
Няколко минути по-късно Фейт се качваше на сцената със синя папка в ръцете си. Щеше да си направи труда да запомни имената на участничките подред, ако си нямаше свободен за запълване ден. Докато взимаше микрофона в ръка, срещна подигравателния поглед на Каян. Фейт й кимна леко с глава и тя направи същото. Задържаха очите си една на друга за кратък миг и после Мейн се обърна към учителите, учениците и директорката Удсток, която бе изявила желание да присъства. Което размести плановете на младите да купонясват и да пият, докато не забравят къде са и кои са. Естествено всичко се нареди много бързо, когато Синемън изникна с план, който в общи линии обещаваше да има тежка и незабравима вечер, която да започне още от началото и да се развихри след като Син направи магията си и Удсток излезе от салона.
Фейт прочисти гърло, за да привлече вниманието на останалите и когато всички погледи се впериха очаквателно в нея тя започна да говори.
-Здравейте на всички. – поздрави ги с усмивка. – Както знаете тази вечер не е просто, за да си купите красиво момиче със скъпа рокля – последва смях от публиката.
-Със сигурност бих искал да купя теб и твоята рокля. – провикна се някое от момчета, но резкия, гневен поглед на Фейт не успя да открие глупака. Няколко момчета изсвиркаха с уста.
Фейт стисна зъби. Припомни си, че е голямо момиче, което скоро щеше да се оправя само в живота, а не е на десет! Потърси Синемън с очи. По погледът й можеше да види молбата да продължи нататък и да не се връзва. Беше трудно. Този търг бе за богатите момчета и не особено богатите момичета. Някакъв баланс, някаква идея учениците да се опознаят по-добре и чак сега Фейт намери да съжалява и да се чуди защо бе изявила желание. Нямаше място тук, не искаше да е тук. Особено с тази рокля.
Насили се да се усмихне.
-Бъдете щедри. Това е вечерта, в която можете да покажете на момичетата колко са стойностни за вас. – сбърчи вежди, докато изчиташе речта. Струваше й се абсурдна и глупава затова поклати глава и смъкна ръката с папката до тялото си, решена да действа сама. – Не се излагайте като се стискате за няколко хилядарки, които така и така повечето от вас притежават в изобилие.
Недоволното мърморене огласи помещението и Фейт се усмихна щастливо. Синмеън направи няколко крачки до сцената и изсъска името й, но отговор нямаше. Фейт я игнорира, убедена, че това не е достатъчно.
-Всички знаем, че сте лекета и няма един различен измежду вас, но не е нужно да показвате това на дамите тази вечер. Поддържайте фасадата на джентълмени, защото така и така скоро ще ми наливате газ в мерцедеса и ще бъдете без семейства понеже сте кретени.
-Какво правиш, по дяволите! – просъска Синемън.
Удсток клатеше разочаровано глава, а Джо Фил започваше да се подхилква. Момичета задържаха смеха си, а момчетата кимаха жегнати, присвиваха очи и я гледаха кръвнишки.
-Няма защо да се сърдим едни на други, момчета. – невинно продължи Фейт, вдигайки вежди с мило изражение. – Истината е ясна за всички ни, но сега имате възможност да гледате и закупувате истински дами, а не да маструбирате на снимките им.
-Фейт! – извика Удсток и се насочи към сцената, но Джо Фил я хвана за ръката. Започна да й говори нещо и очевидно отново й даваше някакви примери за психиката или нещо подобно, защото Удсток отпусна рамене и изгледа Фейт предупредително.
-Това да не е комплекс? – провикна се друг. – Може би защото знаеш, че никой не смее да те погледне, камо ли докосне.
-О, не мисля така. – отговори Фейт, развеселена. – Виждала съм как ме гледаш, Кайл. – смигна му игриво.
Всички се засмяха, а въпросния Кайл, с руса, къдрава коса и зелен костюм се намръщи.
-Взимам страната на Фейт тук. – провикна се Нейтън. Няколко човека го потупаха по рамото, няколко отново проявиха детинската си страна, започвайки да подсвиркват.
Синемън я гледаше лошо.
-И така наддаването започва. – продължи Фейт и отново вдигна папката пред погледа си. – Първа за наддаване е Тори Уолбърг.
На сцената се появи нисичко момиче с черна коса и зелени очи, които черния грим подчертаваше. Роклята й бе дълга, лилава и стилна. Презрамките стояха леко на малките й рамене, токовете я правеха да изглежда по-висока. Тя се усмихна и бледото розово червило проблесна срещу светлината, когато устните й се размърдаха.
-Кой иска да започне?
Една ръка в черно сако се вдигна колебливо.
-Петдесет долара. – каза момче с тънък глас. Беше от по-долните класове и това извика недоволното изражение на Тори.
Фейт отвори уста.
-Разкарай тая тъпа физиономия от лицето си! – тросна й се.
Тори я изгледа злобно, но я послуша.
-Сто. – провикна се друг.
-Двеста. – извика втори.
-Четиристотин. – вдигна ръка четвърти.
Очите на Фейт ставаха все по-големи с всяка следваща цифра. Чудеше дали бащите на богатите момчета биха позволили подобен харч. От друга страна вероятно точно бащите ги бяха накарали да се явят. Така хем печелят добро име, хем залухавият син получава среща. Но кой дава стотачки за момиче, с което ще излезе веднъж? Ако не беше за добра кауза, Фейт би се учудила за какви глупости хората дават пари.
На сумата от хиляда долара, настъпиха ахвания и охвания, а на Фейт й се зави свят. Тази сума очевидно нямаше конкуренция и май щеше да бъде най-високата за вечерта, но поне момичетата не бяха малко.
-Продадено. – отсъди Фейт и кимна на високия Нийл да дойде и да си вземе момичето. Глупавата и не особено заможна в каквото и да е Тори също изглеждаше изненадана. Гледаше принца си със светнали очи, докато я хващаше за ръката. Фейт успя да зърне онова пламъче в очите му така, все едно си бе купил проститутка.
-Хей, другарю! – повика го тя и той я погледна въпросително. Тя се приближи към него и побутна Тори по стълбите. – Излизаш на среща с нея, а не я пъхаш в леглото си, ясно? – предупредително зададе. Явно той се изненада, защото стоя и я гледа втренчено за няколко дълги секунди, но после кимна със загадъчна усмивка.
Фейт се върна обратно пред микрофона си и изрече следващото име. Цифрата така и не се покачи над хиляда. Момичетата явно бяха доволни от купувачите, а момчетата – от стоката. Няколко пъти погледна към Каян, не съвсем убедена защо го прави, и видя раздразнението й. Явно и тя не одобряваше начина, по който се събираха парите, но това май бе единствения начин, който да привлече вниманието. Освен това тези момичета сами се бяха записали за… продан. За това Фейт не проявяваше особено съчувствие към онези, които не бяха толкова щастливи.
Прекара час на тази сцена – с точно една почивка, колкото да отиде да се облекчи в тоалетната – докато удивена чуваше цените за някакви момичета, половината от които имаха вид на пошли курви. Една от тях се бе издокарала с леопардова рокля и ботуши, силен черен грим и наситено червено червило. Половината й гръд стърчеше отвън и бедрата й едвам бяха скрити от оскъдния плат. За тази вече дадоха хиляда, което отврати Фейт по начин, по който не бе бивала отвратена до сега. Не можеше да намери красивото в това… нещо. Изрусената коса, направения френски маникюр… Седеше с присвити очи, които трябваше да минат за потъмнели от възбуда и страст, но тя просто приличаше на наркоманка. Удивена заклати глава, докато момчето даваше ръка на „дамата”. Следващата не бе по-различна. Роклята бе червена, къса, половината тяло на момичето бе извън нея и онази загадъчност, която да разпалва мъжкото въображение липсваше от всякъде. Косата й бе черна и къдрава, гримът – същото толкова много, колкото и на предната. Устните – все така червени. Касиди, както се казваше, имаше хубави черти на лицето, даже приятни, но това вулгарно излъчване отвращаваше погледа. Или поне този на Фейт. На момчетата изглежда им харесваше. Замаяна сведе поглед, за да прочете следващото име.
Очите й се разшириха, главата й се издаде напред, въпреки че доближи листа по-близо. Изръмжа гневно и веднага впери убийствен поглед в Синемън. Нейният поглед бе благ. Гледаше невинно така, все едно няма нищо общо с това, че името на Фейт бе написано на следващия ред.
Колко хубаво от страна на Син да я вкара името на Фейт в листата, докато си вземаше предостатъчните три секунди почивка. Явно много я бе ядосала с импровизацията си, за да я запише за продан, когато знаеше колко против това е.
-Добре, смелчаги… Кайл. Да разберем колко беше прав преди малко. – отново се засмя неловко и се почеса по главата. Замери Синемън с папката, когато тя се качи при нея. Щеше да хвърли и микрофона по нея, но тя успя да го улови навреме.
-Хайде, момчета. Вадете портфейлите. Следващата за наддаване е Фейт Мейн. – усмихна се победоносно, докато Фейт я измерваше с поглед и търсеше как да й го върне на секундата.
Кайл също изглеждаше щастлив, когато се провикна.
-Двайсет долара.
В залата настъпи тих смях и Фейт подбели очи.
-Сто и петдесет. – обади се Нейтън.
Фейт го погледна. В очите й не се четеше нищо, защото се опасяваше, че ако се чете, то няма да е особено ласкателно. В неговите обаче се четеше много.
-Двеста. – каза Джеф.
Нейтън обърна глава към него и го огледа преценяващо. Лицето на Фейт доби изненадан вид.
-Двеста и трийсет.
Джеф се подсмихна и пъхна ръце в джобовете си.
-Триста.
-Триста и десет.
-Триста и шейсет.
-Триста и седемдесет.
-Четиристотин и двайсет.
-Петстотин.
Фейт гледаше ту към единия, ту към другия и се чудеше на кого се надява повече. Беше й неловко и странно, искаше да слезе от там и да си тръгне. Искаше да изгори проклетата рокля. Синемън я погледна с вдигната вежда.
-Явно имаш обожатели. – подкачи я.
-Май те боли крака. – каза Фейт.
-Моля? – обърка се Син и Фейт заби предната част на обувката си в крака й.
Тя изстена сдържано, неотдавайки се на порива да я напсува и изхвърли от сцената.
-Какво, да не би да ти свършиха паричките? – подигра го Нейтън. – Хайде, рижо, можеш и по-добре. Все пак наддаваме за каузата.
Джеф присви очи. Фейт отвори възмутено уста. Беше готова да защити старата си любов, но Син я хвана за китката.
-Две хиляди. – извика Джеф.
Това изненада всички. Този път ахванията и охванията бяха далеч повече от предишните. Джеф наклони глава, загледан в почервеняващо лице на Нейтън. Фейт повдигна брадичка и се усмихна леко. Развоя на събитията й хареса и тя доволна пое микрофона от ръцете на Синемън.
Джеф я погледна със задоволство, а тя му смигна в отговор. И двамата се засмяха. Нейтън гневно се отправи към масата с напитките и взе една чаша в ръцете си. Изглеждаше ядосан. Може би леко унижен.
-Последната девойка за наддаване е Синемън Притчард. – погледите на двамата продължаваха да са преплетени, докато говореше. Тя стисна устни и леко присви закачливо очи срещу засмяното лице на Джеф. Той вдигна вежди, тя наклони глава.
-Започвам със сто долара. – проточи Питър, на който му се носеше слава на най-големия женкар в училището.
Вероятно Синемън трябваше да се почувства поласкана, но лицето й издаваше точно обратното. Питър беше нахален и нагъл. Разчиташе на парите на баща си и се държеше ужасно с всеки, когото не харесваше.
-Двеста. – провикна се Кайл.
-Двеста и осемдесет. – чу се друг глас.
-Триста. – Питър отново взе думата.
Фейт потисна смеха си при изражението на Синемън. Явно тя бе едно от момичетата, което щеше да си тръгне недоволно от половинката си.
-Давам хиляда.
Фейт понечи да се усмихне подигравателно. Синемън беше на път да се изсмее удивено. Но познатия глас накара и двете да замръзнат със секунда закъснение.
Полуусмивката бавно слезе от лицето на Фейт, докато очите на Синемън се разширяваха, сякаш не виждаха достатъчно добре, достатъчно ясно. В залата стана толкова тихо, че пристъпването на новодошлия се чуваше ясно и силно. Звукът отекваше в главите на двете момичета.
И вече можеха да го видят. Висок, силен и толкова до болка познат.
Русата коса, яркосините очи, извитите в иронична усмивка устни. Стилният черен костюм.
Октавио Готъм скръсти ръце, вгледан в Синемън с лъжливо добронамерени очи. Върху лицето му се четеше веселост, раздразнение и злоба.
Фейт преглътна задаването и се дръпна крачка назад. Инстинктивна реакция, която не можа да потисне. Синемън размърда челюст и замига на парцали.

Госпожа Удсток си бе тръгнала. По-голямата част от учителите също, както обеща Синемън и това радваше всички останали, освен нея и Фейт. Половината ученици вече бяха пияни, а другата половина работеше усърдно по въпроса. Всички надигаха бутилките си, танцуваха с покупките си и се смееха на висок глас. Песните преминаваха от една на друга, преди първата да се свършила, на няколко пъти някой улучи диджея с чипс или снакс, или нещо подобно, което хвърляше останалите в див възторг. Една двойка насмалко да се вземе на масите и нуждата на Синемън да разкара напрежението я подтикна да оправи въпроса с крясък и груб коментар. И тя и Фейт непрекъснато поглеждаха към Октавио, който често вдигаше чаша към устните си, оглеждаше мястото с любопитство и заговаряше невръстните девойки.
Предпазливостта личеше и у двете, но само Синемън хапеше устни и трескаво поглеждаше към вратата, току виж някой полицай влязъл и ги избавил от положението, в което все още не се намираха. Фейт обаче изглеждаше по-спокойна. Дишането й си бе равномерно, погледът леко лош и изпитателен, но по лицето й не се четеше страх. Може би трябваше, може би заради това, че ги измами трябваше да прояви разума да трепери, но всичкото време, което бе прекарала в страх последните месеци не й позволяваше. Вместо това даваше вид на почти отегчен човек. Изненадата й трая през първите няколко минути от появата на Октав, но след това като че ли изчезна. Все пак, уплахата залягаше у нея, когато се сещаше за Айра. Не когато пред нея стоеше дребната риба.
Но не можеше да спре да се чуди как е излязъл от болницата. Как никой не го е спрял и как никой не го е видял. Последния път, когато разпитваше за него, още стоеше в кома и около леглото му имаше поне двама полицаи. Системите му бяха включени, тялото му – немощно… А сега изглеждаше направо добре.
-Отивам да се обадя на Робъртс. – каза тихо накрая с крачката, която предприе.
Син кимна и я проследи как излиза от салона. След това моментално погледна към Октавио, който тъкмо обръщаше глава към нея. Усмихна й се и Синемън веднага извърна поглед и му обърна гръб, оглеждайки се за някой възрастен, за защита.
-Здравей, красавице. – прошепна Октав в ухото й и Син подскочи като попарена и се обърна към него, отдръпвайки се. Неволно го изгледа, убедена че всеки момент ще извади някакво оръжие, но изражението му бе дружелюбно. Не отвърна на поздрава му. Остана загледана в него с прикрито очакване. Той вдигна вежди и отново се огледа, докато отново отпиваше. – Хубаво си подредила мястото, харесва ми. – кимна одобрително. – Само пиенето ти не струва, но хей – разпери ръце и се усмихна. – Какво да очакваш от гимназистки.
Син стегна мускулите на лицето си и го изгледа набързо.
-Харесва ли ти костюма ми? Спокойно, не съм го откраднал. Платих за него.
Тя продължаваше да стои мълчалива.
-Какво ще кажеш за тази вечеря, красавице? – наклони глава. – Кога ще получа три секунди от вниманието ти?
Едвам поклати глава в знак на отрицание и това разсмя русата глава.
-Купих те честно и почтено. – поясни той, размахвайки пръст. Приличаше на луд, а лудите бях опасни и непредсказуеми. Всеки можеше да прекърши врата й и нищо чудно. Къде се загуби Фейт? Тя беше експерта по ненормалните убийци. – И възнамерявам да изконсумирам покупката си.
Очите й се разшириха и тя се ядоса.
-Не си го и помисляй. – просъска.
Октав вдигна отбранително ръце с насмешка.
-Уау! – плесна няколко пъти. – Колко си… - огледа я от глава до пети и облиза устни с кимане. – Красива. – завърши несвързвано и Синемън сбърчи вежди. – Знаеш ли, за теб бих дал повече. Едва загрявах с тази хилядарка.
Син пое глътка въздух и се окуражи.
-Повечето от тези хора изкарват парите си честно. Не всеки има ограничени ресурси.
-И на теб това ти харесва? – попита я, съмнително. – Някакъв лигльо, който още взима от парите на татко. Не искаш ли да имаш един истински мъж до себе си?
Тя изсумтя деликатно.
-Ще си отварям очите на четири за такъв. – увери го.
Октав присви закачливо очи, наблюдавайки внимателно лицето й.
-Страхуваш се. – констатира бавно.
Синемън стисна упорито устни.
-Ако се отдалечиш към другия край на света, това чувство може и да изчезне. – насили се да се усмихне, но сарказма не й вървеше за момента.
Октавио понечи да я доближи, но Фейт хвана Син за лакътя и я издърпа по-назад до себе си.
-Отстъпи, Тед Бънди. – сърдито каза и скръсти ръце пред гърдите си. Синемън отново установи спокойното й лице.
Октавио й се усмихна приятелски.
-Фейт! – възкликна и огледа и нея. – Изглеждаш страхотно.
-Това прави един от нас. – вметна без да откъсва очи от неговите, които се загубиха с поредната усмивка.
-Виж се ти… - вдигна рамене и се загледа в нея като лелка, която е на път да ощипе малкото дете. – Колко си пораснала и смела. Не особено разумно ако питаш мен.
-Не те.
Октавио махна милата си физиономия и промяната накара Синемън да потръпне. Сега вече със сигурност щеше да извади пистолета си.
-Леле, наистина си адски устата. – каза той и стисна гневно челюст. - Но ти предлагам да запазиш това за по-късно.
-Какво става по-късно? – поинтересува се тя със същото спокойно лице.
Октавио притвори блажено очи и пъхна едната си ръка в джоба на черните панталони.
-Айра се връща.
Кръвта се дръпна от лицето й и само за миг позволи на страха да се покаже на повърхността. Този миг бе достатъчно дълъг, за да може и двамата да го видят. Октавио се подсмихна без веселостта, която до преди малко стоеше почти естествено по чертите му. Изглеждаше доволен от реакцията й. Но сещайки се за думите на Том, Фейт успя да почерпи смелост и да върне беземоционалната си маска.
-От баните обратно в килията? – предположи иронично и кимна. – Да, не се и съмнявам.
Октав вдигна една вежда.
-Не си толкова глупава, нали? Да не мислиш, че ще остане там завинаги?
-Такъв е планът. – неохотно му призна.
-Твоят може би, но този на Айра… - поклати глава, изцъквайки с език.
-Убедена съм, че съвсем скоро ще разбереш. – изтъкна и погледна за кратко към вратата на салона. – Затворниците си разменят информация, нали?
-А! – Октав заопипа джобовете си и извади кутия цигари от там. Запали една и завъртя запалката между пръстите си. – Обадила си се на ченгетата. Разбирам. – издиша дима устремено в лицето й. – Сигурно и твоят малък адвокат ще дойде, за да те защити? – предположи.
Фейт наклони глава.
-Колко сладко! Правиш нови приятелчета и всичко останало. По-добре му кажи да се пази, Фейт. – предупреди я приятелски. – Айра му е набрал. Сигурен съм, че знаеш защо. Добре е да държи и детенцето си по-изкъсо. Айра я харесва. Цялата идея с мрачните дрехи и прочее. Помниш, че Айра обича черното, нали?
-Нямаш много време, Октав. – напомни му тя, игнорирайки думите му, и погледна часовника на ръката си. – Предлагам ти бързо да измислиш план за бягство, вместо да приказваш сладки приказки.
-О, не се безпокой. Всичко е под контрол. – сега пак бе сериозен. – Така очарован съм, че все още ти пука за нас.
-За вас? – повтори го тя и се изсмя. – Няма „вас”, Октав. Айра е в затвора и ти ще отидеш в съседния съвсем скоро.
-Мечтателка си, Фейт. Харесвам жени с мечти. Толкова е… - затърси правилната дума и накрая се усмихна, поглеждайки към Синемън. – Поетично. Има нещо изключително секси в неопитната жена.
-Хей, може да си махате през дворовете! – подкачи го Фейт, печелейки време. – Ще бъде толкова забавно. – засмя се развеселена. – Е, като изключим десет метровите телени огради, по които протича ток. Но това е подробност, никой не се занимава с тях, нали?
Октавио повдигна брадичка.
-Наистина имаш голяма уста. – проточи. – Айра се е забавлявал добре с теб, нищо чудно, че напира да си дойде.
Фейт стисна зъби и нетърпеливо се засмя.
-Блъфираш, Октавио. Айра няма да ходи никъде.
-Ако това ти помага да спиш нощем… - загледа се в изгарящата хартия на цигарата си.
-Можеш ли да изпаднеш в още една кома? – намеси се Синемън с надежда в гласа си. Виждайки как небрежността на Фейт се пропуква, се надъха да поеме нещата в свои ръце.
Октав я погледна замечтано.
-Ти също имаш голяма уста. Нямам търпение да я пробвам. В сънищата ми беше толкова хубаво, че съм нетърпелив да узная как е наистина.
Синемън доби отвратено изражение.
-Ти си болен!
-А ти си толкова хубава. – направи една крачка към нея. – Знаеш ли, докато си в кома сънищата са толкова ярки, че когато се събудих и аз пожелах отново да се върна там. – замълча за секунда след това въздъхна. – Е, предпочитам да чукам момичетата, не да сънувам, че го правя. – засмя се непринудено и погледна часовника си. – Леле, как лети времето. Бон воаяж, красавици и ще се видим много скоро. – поклони се като истински джентълмен и се запъти към изхода.
Едва когато изчезна от очите им и двете отпуснаха рамене и облекчението ги заля със сила. Фейт заклати глава докато обръщаше лице към Синемън.
-Добре ли си?
-На мен нищо ми няма. – увери я бързо. – Ти добре ли си? Вярваш ли на това, което каза за Айра? Че ще се върне? – звучеше точно толкова притеснена, колкото се чувстваше Фейт.
-Надявам се, че блъфираше. – разсеяно отвърна.

…Плесна рязко дланите си на бюрото, загледана с ярост във виновното и миролюбиво лице на Том Монгомъри.
-Как можа да не ми кажеш, че е излязъл от комата?! – извика, задъхана от тичането до кабинета на Робъртс, който влезе след нея с изморен вид. Не им обърна никакво внимание, но и те не го погледнаха. – Затова ли беше толкова разсеян, когато дойдох следобед? Не можа ли да споменеш нещо? Например : „Фейт, Айра няма да те нарани, искаш ли да ми помогнеш с един много интересен случай? О, и докато сме на темата. Октавио Готъм е в съзнание!” – изказа всичко на един дъх, извисяването на тона не й помогна да превъзмогне изненадата и недостига на въздух от цялото тичане от колата на Робъртс до кабинета му.
Том изчака търпеливо да приключи и се изправи от стола на Робъртс, заобикаляйки бюрото, заставайки пред Фейт.
-Не ти казах, защото не исках да те тревожа. – обясни се.
-Но да дойде на търга и да ме заплаши е толкова по-добър и безопасен начин да науча. – иронично подметна. Прокара ръце през косата си и се насочи към опърпания диван. Положи длан на челото си и се зазяпа напред. Преглътна няколко пъти, овладя дишането си и се обърна към Том, който чакаше и Робъртс, който пишеше нещо, тотално игнорирайки присъствието на останалите двама и не даващ никакъв знак, че пристъпите на Фейт достигаха до ушите му. – Каза, че Айра се връща.
-Блъфирал е. – моментално отвърна Том.
-Да, и аз играх тази карта, но сега, когато няма пред кого да се лъжем ми кажи истината. – погледна го настоятелно. – Какви са шансовете Айра да се измъкне?
-Нулеви. – веднага отговори, но резкия поглед на Фейт го накара да отпусне лице и да се замисли с нежелание. – Винаги има шанс някой…
-Не питам просто за някой, Том! Питам за Айра. Каква е вероятността някой да се опитва да го измъкне?
Том навлажни устни и въздъхна, вдигайки рамене.
-Не знам… Всеки, който има някаква изгода от това. Но знаеш не по-зле от мен, че той няма много фенове.
-Интересувам се от малката част. – поясни твърдо.
Том събра длани.
-Фейт, моля те… Моля те, спри да се притесняваш за това.
-Чух какво ми каза, Том! – повторно извика тя. – Спомена и теб, и Каян.
Чакаше да види някаква тревога, но дори и да беше там, той не я показа и тя не я видя. Приближи се към нея със същото умолително изражение.
-Ще се погрижим за това!
-А кой ще се погрижи за теб? – прошепна, а самообладанието й започваше да я напуска. – Каза го, Том. Ясно като бял ден. Ако Айра се върне и ти си в опасност. И дъщеря ти също. Октав каза, че Айра я харесва и...
-Блъфира! – прекъсна паниката й.
Фейт го погледна с разширените си очи и шепотът й стана труден за чуване и разбиране.
-Не го вярвам. – подсмъркна и отново прокара ръце през косата си. – Не го вярвам, Том.
-Айра няма право на телефонни обаждания. Нито да прави, нито да приема. – обади се Робъртс с плътния си глас. – Октавио няма как да има връзка с него. – погледна Фейт изпод вежди. – Блъфира. – простичко каза и се върна към листовете си.
Но Фейт продължи да настоява.
-Някой трябва да отиде и да провери дали всичко си е на мястото! Какви хора го посещават, с кого разговаря…
-Фейт, не ни е позволено да го правим, освен ако не разследваме случай. – каза й Робъртс, сваляйки очилата от носа си. Започваше да губи търпение. – Всеки, който отива на посещение, бива проверяван и всички съмнителни вещи се конфискуват. Спри да се ласкаеш и се успокой. – нареди троснато. – Нещата са под контрол.
Фейт се опита да каже още нещо, но вътрешния й глас я възпря. Каквото и да кажеше явно нямаше да бъде достатъчно, за да убеди един от двамата, че нещо може да се случи. Искаше да бъде толкова сигурна колкото тях…


Бъркащ в мозъка звънец оглуши празния двор, тънещ в тъмнина. Затворниците бяха прибрани по килиите си, надзиратели се разхождаха наляво и надясно с пушките си в ръце и оглеждаха периметъра, готови да засекат всеки дръзнал да нарушава правилата им.
Наоколо беше пустош. Нямаше нищо и никой. Дори животни не се разхождаха в близост, което си бе направо потискащо. Пътят беше на километър разстояние от затвора и това придаваше трудност на всеки, който планираше бягство. Някъде се чуваха щурци, жегата се уталожаваше сега, когато слънцето се бе скрило, но си оставаше все така влажно и задушно. Клонки биваха разхвърляни от вятъра, но изключвайки тази аномалия, всичко друго бе гадно обикновено. Една и съща храна всеки ден, едно и също облекло всеки ден. Облекло, което не бе нито черно, нито по-черно. Една и съща програма за сутрин, обед и вечер. Копаеш, умираш от жега, сбиваш се, печелиш, бият те – там вече губиш – къпеш се, влизаш си в килията и чакаш същия ден да се повтори отново. Като в лош филм, който прескача и повтаря една и съща сцена пак и пак, и пак.
Лъскава, черна обувка престъпи прага на отворената порта на затвора. Тук рядко имаше посещения по причината, че бе твърде далеч, от което и да е населено място и хората просто нямаше как да стигнат. А и повечето от убийците тук нямаха любими, които да ги чакат там някъде.
Айра стоеше излгенат на пружинестото легло в килията си и мяташе гумено топче, което след обстоен преглед се оказа, че не представлява заплаха за ничий живот и бе допуснато за разнообразие. Съкилийникът му изрази недоволство от звука на гумата, удряща се в цимента, но след като Айра използва обичайните си методи към всеки, който прояви неразбиране спрямо него и интересите му, кавгата приключи. Повечето избягваха да се заяждат с него. Беше достатъчно ядосан, за да премаже и най-големия, едър и силен мъж в затвора. Всеки път, когато някой се опитваше да го нападне, Айра просто освобождаваше мислите за предателството на Фейт и целия гняв биваше изливан върху онези, които бяха посмели да го предизвикат. Бе сигурен, че в нормални обстоятелства повечето от тези мъже, с пъти по-силни от него, щяха да го повалят, но сега той имаше какво да покаже.
Прехвърляше моменти с нея, сравнявайки лицата й преди и сега. Когато й каза, че я обича бе убеден, че видя искрата, за която всички говорят. Предателството й постави под съмнение умението му да вижда както трябва. Никога до сега не бе признавал подобно нещо на никого. Не на баща си, не на приятелите си, не дори на Куба. Появи се тази малка хлапачка, разтърси света му из основи, карайки го да прави неща, които никога не си бе помислял и после имаше наглостта да го предава!
Захвърли топчето с ненужна сила и то се промъкна извън решетките.
-Мамка му! – промърмори ядно и бавно се изправи до седнало положение. Сетне стъпи на крака и се затътри до решетка, обвивайки ръце около нея. – Хей, момичета! – провикна се към надзирателите. – Какво ще кажете да размърдате хубавите си задници и да ми донесете онова топче, а?
Единия от двамата се изправи гневно и ключовете на колана му издрънчаха. Беше висок и едър, косата му бе прошарена от старостта, потърсила го в същия този затвор. Направи едва крачка, когато вратата се отвори и вътре влезе негов колега, също така грамаден и застарял.
-Имаш посетител! – изръмжа към Айра.
Грубо го блъсна на стола, стоящ от едната страна на стъклената преграда. Айра стисна зъби, поглеждайки към надзирателя, който щеше да си позволи да удари в някой от идните дни. След това се обърна към посетителя.
Посетителя, когото не познаваше и никога не бе виждал през живота си.
Беше хилав и по-висок от всеки човек, когото Айра бе виждал. Носеше черен, елегантен костюм в комплект със слънчеви очила, сега почиващи върху глава му. На лицето му се бе разстлала усмивка, която накара Айра инстинктивно а се дръпне назад, въпреки непробиваемото, бронирано стъкло, делящо двамата мъже. Кафявата му коса бе пригладена прилежно назад, топлите му кестеняви очи го гледаха дружелюбно.
-Кой си ти? – попита объркан Айра, когато поднесе слушалката към ухото си.
Мъжът подаде ръка по инерция, но се спря, когато пръстите му докоснаха преградата. Айра вдигна вежди и подбели очи, а мъжът неловко се почеса по главата.
-Казвам се Шейн. – представи се и кимна уважително.
-Прекрасно, Шейн. Да не си от Мъжете в черно? – запита иронично.
Шейн не прие обидата подобаващо. Даже май не разбра, че бива обиден.
-Как си, Айра? – огледа се критично наоколо. – Това място изглежда… неприятно.
-Не, защо би ти хрумнало подобно нещо? – махна небрежно с ръка. – Атмосферата ли ти го подсказа? Защото има такъв ефект при новаците. Но свикнеш ли веднъж е като чай в Рая.
-Не се и съмнявам. – разсеяно отвърна мъжът.
След като няколко секунди никой не проговори, Айра сложи свободната си ръка на повърхността пред себе си.
-С какво мога да ти помогна, Шейн?
Усмивката му го накара да се почувства странно.
-О, не, не, не. – вдигна показалеца си, който размаха в отрицание. – Аз съм тук, за да помогна на теб.
-Страхотно! – въодушевено възкликна и след това моментално се смръщи. – Освен ако нямаш магическа пръчка или машина на времето не виждам как.
Шейн се подсмихна и успоредно с вродената дружелюбност в изражението му – малко приличаше на човек, който е праснат силно в лицето, докато е бил дружелюбен към някого , та си останал така за цял живот – се появи и деловата искра.
-Имам нещо по-добро.
Подскочи, когато Шейн стовари тежък, голям куфар върху полегата повърхност точно срещу него и себе си. Бързо се обърка.
-Имам нужда да се дръпнеш от стъклото, Айра. – любезно помоли и сложи чифт слушалки в ушите си. – Сега наистина няма да е лош момент. – предложи и след това куфарът гръмна.

Фейт вървеше бързо по пристанището. Вятърът духаше срещу лицето й и докато се приближаваше към края на кея все по-силно започна да съжалява, че не си взе горна дреха. Въпреки че бе някъде по обяд, съботния ден бе хладен, залегналите на небето облаци го правеха да изглежда тъмен, все едно се свечерява и съвсем скоро се очертаваше да завали обилен дъжд.
Видя го как стои облегнат на малкия парапет, надвесен над морето, загледан във водата или рибите, или нещо друго, което явно силно бе привлякло погледа му, защото дори когато Фейт прочисти гърло, той не се обърна. Тя подбели очи, приближи се още една крачка колебливо и с нежелание и отново издаде гърлен звук, за да оповести присъствието си.
Октавио се обърна разсеяно към нея и от движението косата му се разроши.
-Здравей, Фейт. – поздрави я с мързелив тон. – Мислех, че няма да дойдеш.
Тя стисна устни и зачака.
-Вероятно се чудиш защо те повиках? – предположи.
Тя вдигна вежди насмешливо.
-Не. Тук съм защото си толкова чаровен и любезен в молбите си за срещи.
Октавио не показа обикновената веселост и закачливост. Остана да я гледа с ленивия си и бълващ сериозност поглед.
-Станала си много заядлива. – отбеляза недоволно. – Трябва да спреш с това.
Фейт се намръщи и се огледа наоколо.
-Какво искаш? – попита го формално, продължавайки да се оглежда. Чувстваше се некомфортно, бе забравила какво е да в компанията на хора като него.
-Просто исках да си кажем последно „довиждане” преди да замина. – отговори с детска невинност.
Фейт изстена и поклати глава.
-Не мога да повярвам, че не се обадих на ченгетата. – промърмори на себе си.
-Да, и аз съм любопитен относно това. Пускаш ме да си отида, просто така и не само това, но идваш да се срещнеш с мен, както те помолих…? – засмя се и прехапа устна. – Айра беше прав, наистина принадлежиш към нас.
-Това не е вярно! – настоя отбранително тя, подкрепяйки думите си със също така настоятелна крачка.
Октавио присви очи срещу нея. Паметта му определено беше забравила яростната й съпротива всеки път, когато някой я свързваше с техния свят. Но той продължаваше да мисли, че самият факт, че познава човек като него и Айра някой ден ще я постави в позиция да избира – убий или бъди убит.
А единственото, на което Фейт се осланяше като оправдание бе, че не бе отнемала живота на никого. С времето прекарано при Айра обаче се чудеше дали това има някакво значение. Все пак тя лъжеше заради него, позволи си да изпитваш чувства към него и за да може това да се случи, някаква част от нея трябва да се е адаптирала, нали?
Тя тръсна глава и пусна троснато ръце до тялото си.
-Ще ми кажеш ли защо поиска да се видим или само ще си говорим глупости. Защото ако ще е второто мога да оползотворя това време, обаждайки се на полицията. Ти си бърз, нали? Докато дойдат сигурно ще си на другия край на брега. Нали? – опипа джобовете си, за да извади телефона, но Октав вдигна ръка и Фейт се спря. – Тогава говори. - подкани го.
Той въздъхна дълбоко и се облегна на лакти с гръб към морето.
-Приятелят ти… Хоуп… - поде неясно и Фейт вдигна очаквателно вежди, когато той замлъкна. – Знаеш го, нали? – изръси накрая и Фейт подбели очи.
Заклати ядно глава и извади телефона си.
-Обаждам се на Робъртс. А така силно се надявах наистина да си ме повикал с причина.
-О, има причина. – каза той, почесвайки се по челото. – Но щом така бързаш да ме издадеш…
Фейт стисна челюст и пръстите й спряха да набират номера. Прехапа устни и се изсмя.
-А си мислех, че щом единия е в кома, а другия в затвор ще спра да правя сделки с наркомани. – засмя се весело. – Ха, колко съм глупава! Само мога да мечтая, че някога ще успея да се отърва от вас. Явно Господ наистина ме мрази! – завърши смръщена и отново постави телефона си в джоба. – Хоуп, моят приятел… - подсети и повторно скръсти ръце пред гърдите си.
-Колко добре познаваш приятелката му, Фейт? – сериозният му въпрос я свари неподготвена и тя сбърчи вежди в недоумение.
-Ив? – възкликна неразбиращо. Замисли се на бързо. – Достатъчно, предполагам… - несигурно отвърна.
-Предполагаш?
Фейт вдигна рамене, умислена.
-Всъщност не, не... Защо ти е да се тревожиш за приятелката на Хоуп? – внезапно се сети.
Октавио се изправи и се приближи към нея.
-Не се тревожа за нея. Бях помолен да ти кажа преди да замина.
-Помолен от кого и да ми кажеш какво?
-Помолен от Няма-да-ти-кажа и… - с поредната крачка стоеше почти плътно до нея. – Няма-да-ти-кажа иска да знаеш, че има съмнения относно приятелката на Хоуп. Няма-да-ти-кажа би се радвал ако… проучиш въпроса.
-Защо му е някой от вас да ми прави подобна услуга? – съмнително зададе. Няма-да-ти-кажа явно има своите подозрения относно Ив. Такава информация да бъде споделена с Фейт… Не вярваше някой от тях да й мисли доброто, камо ли да й помага, ако има нещо нередно.
-Може би не е услуга. – усмихна й се и й обърна гръб.
-Октавио, не разбирам! – провикна се зад него. – Какво точно се очаква да направя?
-Ти си умна, Фейт. – качи се в малката бяла яхта и сложи очилата си, въпреки че от тях нямаше никаква нужда. Навън бе направо тъмно. – Ще го измислиш. – огледа я набързо и следващото, което каза я накара го изгледа. – Някак си.
-Супер. – продължи да говори, приближавайки се, докато той развързваше въжетата, които държаха плавателния съд за кея. – Вече си говорим с гатанки и недомлъвки. Какво следва? Лист със стъпки? Първо: отиваш в гората, второ: събличаш си дрехите, трето: завъртваш се три пъти в кръг и подскачаш като зайче.
Октавио се разсмя.
-Не ми давай идеи. – предупреди я и когато въжето се оказа досадно здраво извади ножче от предния си джоб и започна да го реже.
-Не можеш ли поне да ми обясниш за какво става въпрос? – помоли се тя. Не разбираше, объркваше се.
-Виж, Фейт, просто направих услуга на стар приятел. Ако знаех щях да… - вдигна глава и се замисли. – Не, и тогава нямаше да ти кажа. – скъса въжето и прибра ножчето. – Поздрави Синемън. Кажи й, че няма да я забравя и скоро ще се върна при нея. – смигна й закачливо и въпреки очилата, действието не остана незабелязано.
Фейт застана на ръба на кея, докато наблюдаваше как Октавио прави последните си приготовления за тръгването.
-Къде всъщност отиваш? – попита го по между другото.
-Оооо, наистина не искаш да знаеш. – проточи той и когато понечи да дръпне лоста се спря и се обърна към Фейт.
Доближи се до колкото можеше, бидейки в яхтата и повика Фейт с пръст. Тя колебливо се надвеси напред. Октав повтори движението си и Фейт се доближи по-близко.
Изненаданият й писък се чу за секунда или две, преди да падне във водата и дробовете й да се напълнят с нея. Паниката не й позволи да реагира на време и за да избегне даването, което вече беше в процес, трескаво замята с крака и ръце, за да изплува на повърхността. Рязко подаде главата си над водата и жадно пое въздуха. Дишането й беше на пресекулки. Мигновено се хвана за кея и опря чело в ръката си, докато се съвземаше. Обърна глава към Октавио, който сега дърпаше лоста.
-Наистина не те харесвам, Фейт. – каза докато въртеше кормилото.
-Ти?! – изкрещя тя в изблик на ярост. – Ти не ме харесваш?! Подобно, нещастнико! – разкрещя се и започна да рита бялата боя на яхтата, която започна да се отдалечава бързо.
Фейт продължи да диша тежко. Набра се, за да излезе от водата и когато тупна на сухата земя, легна назад и постави ръцете си над главата. Продължи да ругае докато шума от двигателя отиваше все по-далеч.

Черната кола прашеше по пътя. Навън беше тъмно и Айра непрекъснато се оглеждаше през прозореца в опит да се ориентира къде е, но мракът навън бе почти непрогледен. Колкото и да се взираше в размиващите се образи на дървета или някоя колибка насред нищото, не успяваше да разбере къде е, къде отива и с кого е.
Обърна се обратно към каращия Шейн и присви очи, докато го изучаваше с любопитство.
-Не е възпитано да се вторачваш така в хората, нали знаеш? – усмихна се Шейн и върна погледа му за секунда.
-Кой си ти?
Дупка в асфалта разтърси колата и Айра се удари в прозореца на вратата.
-Мамка му! – стисна зъби и докосна раната над дясната си вежда. Експлозията, която Шейн предизвика в затвора го засегна пряко от изненадата и липсата на каквато и да е причина да стои подготвен за подобни атаки. В затвора всичко беше лека работа, когато трябваше да се бие, но уви, ако знаеше, че ще се размятат бомби щеше да стои в по-добра форма.
-Съжалявам за това. Но ти казах да се дръпнеш.
Айра задържа псувните и отвори жабката. Извади една салфетка от там и я притисна към челото си.
-Кой те прати? – зададе следващия си въпрос. Отново се издразни, когато не получи отговор. Това беше някаква практика на непознатия. Всяка питанка не бе удостоена дори с опит за обяснение. Шейн просто караше колата с дружелюбното си изражение.
-Търпение, Айра. Всичко ще ти бъде обяснено.
Това не го удовлетвори и той продължи да настоява.
-Как успя да вкараш бомба в затвора? Посетители почти не се допускат, но дори и когато се случва никой не влиза без да бъде проверен.
-Ще се изненадаш колко неща се решават с няколко банкноти. – снизходително отвърна.
Все едно не знаеше. Целият му живот се въртеше около печеленето и имането на пари. Ако някой знаеше как да се възползва от възможностите за печалба и самата печалба, то това бе Айра.
-Не че не си наясно… - побърза да добави Шейн. – Но когато опре до закона ти си имаш добър и стойностен адвокат, който те представлява.
-От къде знаеш всичко това?
-От тук-от там.
Айра сбърчи вежди.
-Това не е отговор. Това е евтина фраза, с която да ми затвориш устата.
-Уви, не действа. – усмихна се Шейн. Но нямаше намек за обида в думите му. Имаше само… дружелюбност.
-Този оптимизъм дето бълва от теб започва да ме дразни. – промърмори Айра.
-С повечето хора е така. Ще свикнеш.
Айра обърна глава обратно към прозореца и продължи да се взира навън. Скръсти ръце и когато пръстите му обвиха синия плат, сведе поглед към дрехите си.
-Октавио вече се е погрижил за това. – каза Шейн. – Ще ти донесе всичко, от което имаш нужда.
-Октавио? – Айра се поизправи на седалката, разведрен и зачака още обяснения. – И той ли е забранена тема? Кажи ми поне дали всичко е наред с него! – ядоса се. Тази тактика да си мълчи наистина започваше да го изкарва извън нерви.
-Приятелят ти е добре. Пътува насам.
-Къде е това „насам”? Къде отиваме?
-Търпение, Айра. – повтори Шейн миролюбиво. – Всичко с времето си.
Ако имаше пистолет до сега да го е използвал. Ако не друго, то затворът определено го бе направил по-раздразнителен и нетърпелив. А липсата на убийства от неговата ръка го изкарваха от обичайната форма, в която бе свикнал да е. Чакаше да застреля нещо. От както Фейт го измами се чувстваше предал собствената си природа. Позволил чувствата му да стигнат толкова далеч, че дори да не получи най-малкото прозрение за подлия й план. Трябваше да измъчи нещо, да убие нещо. И след това да празнува смъртта.
-Дано това време дойде по-бързо. – заплашителната нотка не стресна Шейн по никакъв начин или дори и да беше, то той не го показа. Това обезкуражи Айра. Усещаше как част от авторитета му се е изпарил. Имаше нужда да го върне обратно. Имаше нужда да върне много неща обратно.

Късния следобед бе много по-тъмен от ранния следобед. Часът бе към пет или пет и половина и ситните капки дъжд придаваха на мрачната атмосфера още повече мрачност. В такива моменти Фейт обичаше да се депресира и знаейки това Олдридж любопитно излезе от кухнята, когато я чу да слиза по стълбите.
-Къде отиваш? – попита я, докато бъркаше яйцата в голямата си синя купа, която спечели на един панаир преди две-три години.
Фейт се спря в подножието на стълбите и погледна обратно нагоре. Обърна глава към баща си с умислено лице.
-Кое ме издаде?
-Черните обувки, черното яке и ключовете, които размяташ неразумно силно из цялата къща… - вгледа се в ключовете в ръката й и сбърчи вежди. -… които също си направила черни… - наклони глава. – Фейт, да не би да има втори апокалипсис?
-Просто отивам да се видя със Син. – невинно отвърна.
-Не е умряла, нали?
Фейт разшири очи и перна баща си по рамото.
-Просто казвам… Защо си цялата в черно?
-Не знам. – моментално отговори. Моментална грешка.
Олдридж озадачено остави купата на кафявия шкаф зад себе си и скръсти очаквателно ръце. Бавно издиша въздуха от гърдите си и се загледа в дъщеря си, повдигайки подозрително вежди.
-Фейт. – изрече името й с такова недоверие, че тя се изви леко назад. – Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
Фейт бавно поклати глава. Олдридж издаде глава напред, гледайки ту едното, ту другото й око.
-Има ли нещо, което трябва да ми кажеш? – уточни секунда по-късно. Схващаше, че ако зависеше от нейните желания, вероятно всичко между тях щеше да си остане скрито. Ако разчиташе на нея да споделя всичко, с голяма доза сигурност можеше да ги обяви за непознати.
Фейт повторно поклати глава. Издържа изпитателния поглед на баща си за още една минута и беше на път да си каже всичко, но тогава той се отдръпна назад и купата отново се озова в ръцете му.
-Ами, приятно изкарване тогава. – пожела с усмивка на лице и се шмугна обратно в кухнята.
Фейт остана загледана в пространството пред себе си още няколко секунди преди да регистрира успеха си. След това отвори вратата с усмивка и излезе. Запали колата и потегли нетърпеливо. Пътуването й се стори по-дълго, от колкото иначе беше и от колкото иначе го помнеше. Въпреки желанието си да бъде така убедена като Том, относно незавръщането на Айра и почти успеха й в това начинание, тя все пак се зачуди дали някога няма отново да й се наложи да ходи в тази къща по принуда. Сега, когато Октавио беше на свобода се съмняваше да не опита нещо. Но от друга страна той беше на път да избяга преди време и ако не бяха убедителните методи на Айра, онази вечер може би никога нямаше да се състои. Внезапно вината отново се загнезди в нея.
Всичко онова, което той й каза и всичко останало, което тя не каза. Дали той знаеше, че тя изпитва нещо към него? Предполагаше ли го? Взимаше ли го като евентуална възможност? От нещата, които й сподели онази вечер стана ясно, че надеждата е там, в очите му, но сякаш дълбоко в сърцето си знаеше, че тя никога няма да може да го погледне по друг начин. Никога няма да може да се влюби в него. А това не беше вярно.
Едно-единствено нещо не бе лъжа онази вечер. Изненадата наистина я бе заставила безмълвна и неспособна да реагира на време. Не подозираше, че той може да обича, камо ли да обича нея. Самата тя никога не бе показвала чувства към него. Дълго време обмисляше това и по време на делото, и след него. И преди да му позволи да отиде в онази стая, където се случи всичко. Често се чувстваше като чудовище заради това, което направи. Дали щеше да му го обясни, ако някога отново се срещнеха? Дали щеше да я изслуша, ако пътищата им се пресекат след време, години?
-Ще ме обичаш ли тогава? – прошепна и когато осъзна, че изречението е напуснало устните й, а не се е просто отприщило от съзнанието, веднага поклати глава с насмешка. – Естествено, че не, Айра. – въздъхна тя, докато паркираше червената си кола на няколко метра от къщата, сигурно скрита зад един храст. – Кой може да те вини? – разкопча колана си, сега съсредоточена и вкопчила поглед в голямата къща.
Излезе предпазливо и затвори тихо вратата. Не спираше да се оглежда докато приближаваше входа, нито докато вадеше двете фиби от вързаната си на опашка коса. Приклекна пред ключалката и се зае да изпробва наученото от Айра. Беше й показвал веднъж как да отваря заключена врата с кламери, но това беше един от пътите, в които я бе упоил и спомените бяха доста мъгляви. Но беше гледала как става по филмите, така че щеше да се справи.
Когато не се справи хвърли ядно фибите на земята и изпсува.
-Глупава ключалка! – тросна се и се изправи. Огледа се за пореден път и изпухтя. – Прозорецът значи. – измърмори.
Озова се пред малкото прозорче, носещо също така малка светлина към мазето. Реши че по-големите не биха били на далавера. Твърде видно би било и прочее. Смъкна якето си и свали черната си риза. Сложи якето обратно на себе си, подръпвайки черния си потник, който да закрие кръста й и уви ризата около ръката. Когато се увери, че има достатъчно плат върху кожата си, запрати юмрука си в стъклото и не сдържа усмивката си при успеха. На удареното място вече нямаше стъкло, а дупка, достатъчно голяма, за да може Фейт да провре ръка и да дръпне лоста, който затискаше прозореца. Не беше много сигурна дали някой не е чул падането на стъклата по пода, но дори и да беше, никой не се появи, така че след минута Фейт отвори прозореца окончателно и провря първо краката си, след това обви пръсти около рамката и се изтласка напред. Не беше проверила дали няма място, където да стъпи преди да се озове на земята, за това когато стъпалата й затърсиха опора, каквато нямаше, цялото й тяло се стовари на пода. Падна на гърба си и болката я накара да стисне здраво зъби, за да не изхленчи. Изправи се с тихо охкане и изтупа мърсотията от себе си. Инстинктивно погледна към прозореца и отново отдели цяла минута, за да се ослуша. Не долови никакъв шум, но все пак внимателно се отправи към вратата. Завъртя дръжката и когато се опита да отвори се оказа заключено. Фейт разшири гневно очи.
-Сериозно ли?! – изсъска невъздържано. Долепи ухо. Трета минута, в която да се опита да чуе персонал или някой наркоман, или самия Куба, който се мотае наоколо. Нищо. Пое дълбока глътка въздух и хвана дръжката с две ръце. Издиша не пресекулки веднъж, два пъти, три пъти и заби рамото си във вратата. – Кучи с…! – извика, когато болката прониза цялата й ръка. Но поне имаше резултат. Вратата се отвори. За втори път стисна здраво зъби и се огледа наляво и надясно по дължината на коридора. Направи една крачка и настъпи счупената част от вратата.
Бързо завървя по коридора и когато се озова в познатия, просторен хол се отпусна за секунда. Установявайки това веднага се смръщи.
-До къде стигнах? – запита се удивена, отправяйки се към двете перила, делящи хола от другия коридор, който й бе по-познат. – Да се чувствам уютно в къщата, която ме направи луда на първо място. – поклати глава. Игнорира черната врата, зад която всички мебели й бяха до болка познати – леглото, бюрото, дори стола – и застана пред кабинета на Хобсън. След като подсигури периметъра още веднъж отвори вратата.
Подаде глава, в кабинета нямаше никого. Влезе предпазливо и затвори след себе си, тихо и внимателно. Огледа пространството. Не беше толкова широко колкото очакваше. Все пак всички в тази фамилия явно много държаха на пространството, но Фейт винаги е знаела, че Куба е различен. Стаята не беше малка, но в сравнение с останалите се класираше за такава. Беше влизала тук само веднъж и то защото не знаеше как да излезе от къщата, ала използва момента да потършува преди Айра да й покаже вратата. Бе запаметила почти всичко правилно. Научи се, когато в девети клас влезе един учител по психология, който я накара да излезе от стаята и след като я пусна обратно й каза да си затвори очите след три секунди и да каже какво е видяла. Колко човека има, какво носят, с какви очи са. Естествено, тогава се провали, но този експеримент й направи такова голямо впечатление, че се упражняваше няколко пъти. Даже се бяха сдърпали със Синемън една вечер, когато Фейт държеше Син и Хоуп да разместват нещата из стаята, за да може Фейт да тества подобрението си. Имаше ефект и сега. Не й се наложи да търси специалното чекмедже, в което пък един друг път бе хванала Куба да прибира разни съмнителни документи.
Седна на големия стол и се наведе към чекмеджето, което единствено имаше ключалка на себе си. Фейт я проследи с пръст и прехапа устна.
-Сега какво?
Съсредоточено се облегна назад и очите й се разходиха по лакираните, кафяви етажерки в ляво от нея; скрина с алкохол в дясно от етажерките; по другото писалище и библиотека от дясната страна на кабинета; даже обърна внимание и на глобуса, който стоеше в средата на стаята. Големия, огромен глобус.
Фейт отново погледна чекмеджето и стана. Застана пред етажерките и размести няколко папки, надявайки се нещо измежду тях да изпадне. Отвори шкафовете и други чекмеджета, разрови вътре, но ключ нямаше. Клекна пред последното чекмедже и го отвори. Папки с досиета бяха подредени прилежно и примамващо и Фейт присви очи. Обърна глава към бюрото. Не знаеше дали това, което търси се намира в заключеното чекмедже, но предполагаше. Все пак беше заключено, нали? По пътя на логиката там би следвало да се крие нещо тайно. Но не и задължително.
Стовари подозрителния си поглед към черните папки – какво има ставаше на тези хора и черното – и издърпваше наполовина всяка една, четейки името в горния десен ъгъл.
-Оусън Левит, Робърт Левит-старши, Робърт Левит-младши, Айра Левит… - запъна се, но го върна обратно и продължи нататък. – Октавио Готъм? – вдигна рамене. – Предполагам е нормално. Жулиет Пиърс. – любопитно извади папката и я отвори. На снимката стоеше красива русолява жена със сини очи и благ поглед. Фейт вдигна вежди и се усмихна. – Какво ще каже красивата Жулиет за това че си я проучвал, Куба? – засмя се и върна папката на място. – Хайде Ив Бенет. – изпухтя тя. – Не може да нямаш нищо за нея, адвокате. Помолил си Октав да ми каже да я проучвам, което значи, че имаш нещо подозрително за нея. Бинго. – Фейт дръпна папката, на която пишеше Ив, но фамилията бе друга. – Или не… - промърмори и сбърчи вежди. – Коя е Ив Уокър? – разтвори папката и снимката на Ив – Ив, годеницата на Камерън, Ив, настоящата приятелка на Хоуп, Ив, която всички близки на Хоуп познават като Ив Бенет – стоеше там с целия познат образ. Типичната вързана на нескопосан кок коса, засмения поглед, веселото излъчване, червените устни, зад които се разкриваха ред бели зъби.
Фейт се изправи бавно, взирайки се в снимката.
-Ив Уокър… - замислено наклони глава и заби поглед във витрината срещу себе си. – Ив Уокър… От къде ми е толкова познато?
Шареше с поглед пред себе си в опит да се сети. Беше на върха езика й, на миг от съзнанието й, но не можеше да го улови. Знаеше го. Всеки момент…
-Фейт?!
Папката се изплъзна от ръцете й, когато недоумяващия глас на Куба долетя зад нея я накара да подскочи стреснато. Рязко се обърна към Олтър и преглътна колебливо.

Колата започна да забавя и Айра се озадачи. Шейн изключи двигателя и за няколко секунди навън се чуваха само щурците и някакъв друг звук, който Айра не можеше съвсем да определи. В тъмнината пред себе си различаваше само някакви светещи прозорци, но продължаваше да не разбира къде е.
-Още ли се чудиш къде се намираш? – попита го Шейн.
-В къщи? – предположи с грейнало лице, зад което само той знаеше колко много ирония има.
Шейн се поколе*а за миг.
-Не…
-Тогава пука ли ми? – тросна се той и гневно отвори вратата. Излезе, за да се протегне, но движението му секна, когато сивите му очи регистрираха познатата гледка. Независимо от тъмнината.
Айра бавно отпусна ръце до тялото си и недоверчиво присви очи. Напрегна се, когато звук от отваряне на врата долетя до ушите му. Хвърли бърз поглед на току-що излезлия от колата Шейн, който му се усмихна окуражително.
-Здравей, Айра. – гласът го накара да разшири изненадано очи.
-Робърт?!

-Какво правиш тук? – извиси глас Куба. Гледаше я изискващо и очевидно чакаше обяснение.
Тя отвори уста и вдигна едната си ръка, все едно го възпира от нещо.
-Знам как изглежда, но не е това, което си мислиш. – изръси толкова бързо, че не бе съвсем сигурна дали беше разбрана.
Куба вдигна недоверчиво вежди.
-Така ли? Защото изглежда така все едно ровиш в нещата ми.
-Знам, но не е така. – тя се засмя и размята ръце, умишлено изпускайки папката, надявайки се, че с някаква магия тя ще се върне обратно в чекмеджето. – Минавах наоколо и се спънах в мазето ти. – когато думите напуснаха устата й тя замига, загледана в лицето на Куба, което издаваше недоверие. Зачуди се защо…
-Спънала си се в мазето? – повтори я кисело. – Изпречило ти се е на пътя, не си го видяла? Защото това мазе наистина има навика да спъва хората тук и там.
Тя въздъхна примирено и сплете пръстите на ръцете си.
-Добре, излъгах. Търсех си ластика. – посочи опашката, на която стоеше косата й. – Много ми е ценен и знаех, че е тук, и дойдох да си го взема. – закима със стиснати устни.
Куба подбели очи и поклати глава.
-Приключи ли?
Фейт отпусна рамене в поражение.
-Октавио ми каза, че си надушил нещо около Ив Бе… Уок… Ив. – каза накрая. – Реших да видя какво имаш за нея.
Хобсън сбърчи вежди.
-Октавио?
-Е, не го каза в прав текст, но когато използва думите „стар” и „приятел” не беше трудно да се досетя.
Куба поклати бавно глава.
-Не съм казвал нищо на Октавио, Фейт. – каза и се приближи към чекмеджето. Наведе се и когато поразрови малко обърна поглед към нея. Огледа кабинета си, обръщайки внимание на няколко специфични места. Включително скрина с алкохол. – Някой е претърсвал тук.
-Имаш предвид освен мен? – попита и когато Куба я погледна кисело тя отмести поглед и се огледа все едно нищо не е чула и нищо не е видяла.
Той въздъхна и затвори чекмеджето, след което се изправи, взимайки папката, която Фейт изпусна. Подаде й я и Фейт я пое с виновно изражение.
-Съжалявам. – проговори. – Трябваше направо да говоря с теб. Не знам защо реших, че да вляза с взлом е по-добре.
Очакваше да види непринуденост у него, да й каже, че няма проблеми, но лицето му остана строго, докато я подминаваше и се отправяше към бюрото си.
-Върви си, Фейт. – помоли я.
Тя отвори уста, но се поколе*а за момент. Не можеше да го вини, че й е сърдит. Можеше да вини само себе си, че очакваше нещо друго от него.
-Ако не си говорил ти с Октавио, тогава как знае за това? – вдигна папката по-високо.
-Не знам. – отговори. – Това не стои на дневен ред в момента. Моля те, върви си. – повтори.
Фейт стисна зъби и се насили да покаже настойчивост спрямо него. Никак не й се искаше обаче.
-Защо я проучваш, Куба? – изненада се колко свободно строг прозвуча гласът й, въпреки ясното съзнание, че не е права да му говори по този начин, нито с този тон.
Куба повдигна вежди, докато изваждаше ключове за кола от най-горното чекмедже. Не й даде отговор и това само я настърви.
-Защо проучваш Ив?
Хобсън затвори чекмеджето и прехвърли ключовете си от едната ръка в другата. След което грабна куфарчето, което стоеше под бюрото.
-Виж, знам, че нямаш ни най-малко желание да правиш каквото и да е за мен и честно – самата аз не бих посмяла да те помоля за услуга. Но ако нещо става с гаджето на най-добрия ми приятел, имам нужда да знам. Кажи ми какво търсиш и може би ще ти бъда от полза.
Куба отмести поглед, замисли се момент, огледа обстойно помещението сякаш му бе чуждо и когато върна очите си към Фейт, лицето му бе неразгадаемо.
-Отраснала е в Еймис, нали? – попита я делово.
Фейт веднага кимна.
-Един приятел от местната полиция там каза, че ще ме уреди с досието й. Тук няма нищо. Никакви глоби, побоища, скитосване пияна през нощите, обиждане на ченге… Нищо.
Фейт се опита да овладее студенината, с която до преди секунди му говореше и гласът й сега бе по-тих.
-Какво очакваш да намериш за нея?
-Не бих искал да твърдя преди да съм сигурен. – отиде до нея и взе папката от ръцете й, след което хвана дръжката на вратата. – Ще ти се обадя ако открия нещо. – беше последното му изречение преди да излезе от кабинета, а после и от къщата.
Фейт заби поглед във вратата за дълго време, след като тя вече бе затворена. Поклати глава и седна на стола срещу този на Куба. Облегна се тежко назад и подпря брадичка в дланта си. На времето баща й често й говореше за последствията. Беше глупаво всъщност… Беше закъсняла след един рожден ден на Синемън. Тогава и двете бяха още на четиринадесет и когато Фейт се върна посред нощта Олдридж я чакаше, седнал на фотьойла с вперен в пространството поглед и малка шахматна дъска в коленете си. Очакваше всеки момент да й се развика, да я накаже, но единственото, което той направи бе да я погледне за кратко с лице, по което не се четеше нищо и после се изправи, оставяйки шаха на масата, и се прибра в стаята си. На следващата сутрин вече бе сигурна, че ще има конско, но и тогава той не направи нищо. Беше сготвил закуската, беше махнал изпраните дрехи от стола й. И беше приключил със своята закуска. Остави я да яде сама и да се мъчи от презрението, с което й мълчеше. Целия ден не й проговори, а когато тя се разплака и му се помоли да й каже поне една дума, тогава той й тегли лекцията за последствията.
И ето го сега Куба, който винаги е работил за Левит, който винаги правеше всичко възможно да ги измъква от всяка каша, защото е честен, защото е добър-лош човек и защото – по един странен и чужд за нея начин – ги обича. Няколко месеца по-късно насочва оръжие срещу семейството си заради нея и тя му се отплаща по такъв щедър начин. Прецаква кариерата му, прави го едва ли не за посмешище, когато и двама знаят през колко много преминаха, а на всичко отгоре той продължаваше да е добър. Може би точно заради това се изненада на недружелюбната му физиономия. Може би беше свикнала с това да бъде на нейна страна и сега, когато открито не беше… Нямаше право да се чувства зле заради това, но не можеше да спре усещането.
Върна вниманието си към досиетата, които Куба държеше и любопитството й плавно даде път на разкаянието. След това дойде и тревогата. Независимо от всичко Куба рядко правеше нещо, което няма за цел да има смисъл. Ако нещо относно Ив го притесняваше, то това притесняваше и Фейт. Не знаеше на какво се дължи, но подозираше, че лекотата, с която приемаше, че може да има нещо нередно в цялата история, се дължи на факта, че самата тя усещаше нещо странно от рождения й ден насам. Интуиция, шесто чувство… Както и да го наречете, то беше там, в съзнанието й, и тя несъзнателно му се доверяваше.
Няколко секунди по-късно се намръщи ядно и извади телефона от предния джоб на черните си панталони.
-Ало? – гласът на Октавио се губеше от някакъв силен шум, който Фейт не можа да определи. Явно не беше сам, защото за две секунди използва думата „шибаняк” три пъти.
-Излъга ме. – каза тя, гледайки гневно към прозореца.
Изненадата в гласа му бе доловима, когато след малко проговори.
-Фейт! – възкликна. – Просто не можеш да ми устоиш, нали?
-Да, това е. – кимна снизходително. Нищо, че нямаше как да го види.
-Какво друго да си помисля. Разделихме се преди няколко часа, но ти не можеш без да чуеш гласа ми, а? – засмя се. Май не се смееше на нея
-Куба не ти е казвал да ми предаваш нищо. – осъдително поде. – Излъга ме! – повтори.
-Не съм казал, че Куба ме помоли. Казах, че някой ме помоли.
-Някой, който познава мен и Ив? – недоверчиво зададе. – Съмнявам се.
-Това е положението, красавице. Има ли значение кой ти подхвърля информацията? Просто я клъввай и дълбай.
Тя подбели очи и гневно издиша.
-Ти ли си ровил в нещата на Хобсън?
-Мммможе би.
-Не разбираш как това може да те афектира, нали? Толкова ли си глупав?
-Това едва ли е в сила, когато съм от другата страна на кълбото.
Фейт вдигна вежди и стана на крака.
-В Италия ли си? – остротата, с която зададе въпроса си очевидно го развесели.
-Каква е вероятността да ми повярваш, какъвто и отговор да ти дам? – зашикалкави той и тя стегна челюст.
-Зависи от отговора.
-Тогава да речем, че не съм там. – каза и след като отпрати още една ругатня по още някого добави – От къде имаш номера ми, между другото?
Фейт разтърка очи със свободната си ръка.
-Преди приема Айра го записа в указателя ми. Било необходимо в случай на нужда. Повярвай ми, в противен случай нямаше да имам телефона на отрепка като теб.
Октавио се засмя и смехът му се проточи.
-Трябва да затварям, красавице. Ще се чуем скоро.
Линията прекъсна и Фейт остана с долепен до ухото си телефон за няколко мига. Задиша се притеснено, но си наложи да се успокои. Имаше по-важна работа от това да се притеснява за нещо, което нямаше причина да я притеснява. Набра нов номер и зачака.
-Син?

Айра изпи и последната глътка от бирата, с която Робърт услужливо бе напълнил почти целия хладилник, и облегна глава на облегалката на дивана. Шейн стоеше на креслото срещу него, а Робърт се беше облегнал на плота и гледаше към Айра.
-Как си? – попита го, не особено заинтересован.
-Като краставичка. – отвърна, а погледът му продължаваше да шари по тавана. Когато не чу ответна реплика вдигна глава. – Това значи че съм свеж и в перфектно здраве.
Робърт кимна.
-Радвам се да го чуя.
Очите им се впиха едни в други. В едните се четяха милион въпроси, а в другите нежелание за отговори. Връзката между тях явно никога нямаше да се подобри. Дори при спасение, Робърт не бе в състояние да покаже любов към брат си, след като си е направил труда да го изкара от затвора. А Айра, колкото и благодарен да беше, нямаше никакво намерение да го прегръща и целува, нито да му каже колко го обича. Шейн развали момента с дружелюбния си смях и думи, в които и този път нямаше подигравка.
-Връзката между двама братя! – въздъхна пресилено, но само за тях двамата.На него му се струваше точно за момента. – Толкова сте хубави заедно. Няма ли да се прегърнете?
Айра изсумтя, а Робърт се подсмихна.
-Сигурно имаш много въпроси? – предположи Робърт, като придърпа един стол и седна срещу Айра, който поклати глава.
-Само един – кога се прибирам в къщи?
Робърт вдигна ръце и сложи мъдрата си физиономия.
-Айра, не мисля, че е много разумно да…
-А аз мисля, че е дяволски разумно. – прекъсна го нетърпеливо.
Робърт инстинктивно се изниза назад. Лицето на Айра внезапно бе придобило суров вид. Огорчен вид.
-След борени мигове всички ще излъчат твоята снимка в районите около Ел Ей. – обясни миролюбиво Робърт. – Вероятно и в самия Ел Ей. Не е разумно. – повтори. – Ако се върнеш сега най-добре да отидеш в първото полицейско управление и да подадеш китките си.
-Не бих направил такава глупост. – вметна обидено Айра. Мразеше да не е прав и сега не беше прав. Облегна глава обратно назад, решен на компромис. – Тогава какво ще правя?
Робърт задържа усмивката си.
-Чарли е още на свобода.
Споменаването на братовчеда, който с поразителната си прилика с Оусън успя да бъде изнуден да влезе в затвора, но избяга и с това провали всичко, пробуди интереса му и засили гнева му. Робърт се изправи и се скри от погледа му за минута-две. Когато се върна, в ръце му почиваше бял плик. Подаде го на Айра и той го пое с въпросително изражение.
-Отвори го и чети.
Извади листа хартия, сгънат на две и зачете на глас:
-„Робърт, стари приятелю, очаквам с нетърпение да видя теб и прекрасното ти семейство. П.п. Жена ти е много хубава.”? – вдигна вежди и рамене. – И? – попита недоумяващо.
Робърт замига срещу лицето му.
-Не четеш ли заплахата между редовете?
Айра сведе обратно поглед към написаното и когато го прочете още няколко пъти, поклати главата си в знак на отрицание.
-Не, не съвсем.
Робърт подбели очи и троснато взе плика и листа от ръцете на брат си.
-Наистина ли не можеш да видиш, че съм разстроен от това?
Айра преглътна няколко пъти, изпитателно загледан в брат си.
-Добре, какво искаш да направя?
Роб направи гримаса и след това неудобно се помести на стола си.
-Не е ли очевидно?
Айра се замисли за момент.
-А. – каза само. – Искаш да го убия. – закима. – Ок.
Стана от дивана и започна с опитите да се измъкне от дрехата, която му омръзна да гледа всеки ден в продължение на повече от месец.
Брат му изпитваше известна несигурност.
-Разбира се, ако успееш да запазиш яростта си и се насилиш да измислиш друг начин, с който да го запратиш извън…
-Планетата Земя? – засмя се той и татуировката му се помръдна заедно с мускулите му, когато свали горната част и я захвърли на пода. – Да, ще се опитам да измисля нещо по-практично от простата смърт. – изкатери стълбите и се пъхна в банята досущ като у дома си.

Фейт затвори вратата на къщата си, докато държеше телефона до ухото си. Намуси се, когато след четвъртото позвъняване се чу гласовата поща.
-Куба, Фейт е. Още не си се обадил, предполагам, че не си открил нищо фрапиращо. Знам, че са минали само няколко часа, но наистина ще ти бъда благодарна ако ми се обадиш по-скоро. Аз ще видя какво мога да науча от тук. – остави ключовете на масичката в хола и прибра косата зад ухото си, отправяйки поглед към кухнята. – Ами, това е. Ще чакам да ми се обадиш. – натисна червената слушалка и хвърли телефона си на дивната. – Татко? – провикна се. Когато не чу отговор предпазливо извървя разстоянието от хола до кухнята и се огледа. – О, Господи, дано не се повтори случката от последния път, дано не се повтори случката от последния път. – помоли се и колебливо се върна обратно в хола. – Татко! – извика по-силно.
Облекчи се, когато го видя да слиза по стълбите, но облекчението трая едва секунди, преди да види пребледнялото му лице. Фейт се приближи към него с объркано изражение.
-Какво има? – попита го.
Устните му бяха пресъхнали и той преглътна с трудност.
-Включи телевизора, Фейт. – даде кратко нареждане и нещо в погледа и интонацията му й подсказаха, че не иска да го прави.
Все така объркана сковано се наведе, за да вземе дистанционното и натисна копчето за пускане. Не й трябваше Олдрирдж да й казва на кой канал да обръща. Почти веднага направи връзката между разговора с Октавио и причината за лицето на баща си.
Затова когато снимката на Айра Левит се появи в горния десен ъгъл на екрана, а водещата новините обяви бягството му, Фейт беше достатъчно подготвена, за да не се строполи на пода. Но твърде малко се бе овладяла и не успя да спре шепота, с който изрече една-единствена думичка – точно както си го представяше от седмици:
-Не.

Не беше спала цялата вечер. Никога не бе почитател на неделите и сега, когато се чувстваше толкова изморена и изплашена в този ден, никак не й стана поне малко мил. Не й стана и по-немил. Стана й просто… страшен.
Неделята бе най-гнусния ден от седмицата. Краят на една поредица от дни, до чието ново започване оставаха само някакви си двадесет и четири часа. Неделя и понеделник. Края и началото. Или началото и краят. Зависи от гледната точка. И какво стоеше между края и началото? Някаква глупава събота. Един ден. Един ден, в който да забравиш предишното и да се приготвиш за следващото. Тези странни мисли, породени от умора и чист, неудържим страх направиха Фейт още по-объркана. Тя сбърчи вежди, докато се взираше в пода на стаята си.
Това, че е вън от затвора не означава, че непременно ще дойде за нея, нали? Може би в момента е на плаж, където се пече и до него има няколко хубави жени, които да го разсейват от евентуалното желание да извърши убийство. Или повече от едно убийство?
Тези увещания й звучаха далеч по-убедителни, когато си ги мислеше сама в стаята. Но когато се озова седнала в потъващия стол до прозореца в стаята на Синемън, я зяпаше глуповато, докато слушаше окуражаващите й слова, които имаха за цел да й покажат, че може би наистина вече не иска да я убие.
-Да, убедена съм в това. – иронично поде Фейт, докато кимаше с глава. – Сигурно ще отиде на някое далечно закътано местенце, където ще се опита да забрави, че в знак на благодарност за всичките пъти, в които ми спаси живота, аз позволих да го отведат с белезници и доживотна присъда. Или май такива неща не са толкова лесни за забравяне? – почеса брадичката си. – Хмммм.
Син не оцени сарказма и сопнато стана, за да облече бежовата си риза, оставена небрежно на края на леглото й.
-Защо изобщо би имал право да ти се сърди?! – изръмжа недоволно. – Направи живота ти ад и ти просто му го върна. До колкото съм наясно така стоят нещата в неговия свят. Нима може да очаква нещо друго от теб? – извика невъздържано.
-Той е убиец, Син. Едва ли гледа на нещата по този начин.
-Даваш си твърде много кредит. – каза с укор и придърпа друг стол, за да седне срещу нея.
Фейт я погледна изпод вежди. Лицето й издаваше отчаяние. Отмести бавно поглед някъде встрани и повдигна рамене с кисела усмивка.
-Знаехме, че рано или късно ще се стигне до това. Хора като него просто не остават в затвора.
-Ти трябваше да промениш това, помниш ли?
-Струва ми се, че беше толкова далече. – поклати глава и прехапа устна, без да поглежда в очите на Синемън. – Някога, когато още не бях… - не довърши, смятайки че не е подходящо и сведе поглед.
Син се загледа в нея отново с укор, но този път бе по-различна причина.
-Фейт, вината не е твоя.
-Да, да, знам…
-Не, имам предвид, че вината за това да се влюбиш не е твоя. – прекъсна я преди да е чула обикновената й фраза всеки път, когато някой й кажеше, че е постъпила правилно. – Но накрая ти постъпи както сметна за правилно. И това е най-важното.
-Но не го направих. – прошепна Фейт. Засмя се горчиво и очите й внезапно се насълзиха. – Не сметнах, че е правилно да го предавам. – сълзите западаха от очите й, докато продължаваше да се взира в празното пространство. Позволи си го, беше останала силна предната вечер заради баща си, за да види дали просто ще успее, но сега не обърна внимание на падащите от очите й капки. Синемън чакаше, за да чуе. – Казах му да се маха от там, Син. Седяхме на терасата един до друг, гледахме небето, казахме си точно две думи и след това той…
-Той какво? – попита тя, когато Фейт замлъкна.
-Не го познаваш, Син. Той е убиец, не обича. Не може, не иска, не смята, че е нужно и че има смисъл. За него чувствата са лишени от каквато и да е стойност и аз знаех това. Да обича мен, означава, че в него има човещина и с моето предателство тази човещина си отиде. Има пълно право да ме мрази, защото и аз се мразя за това. Предадох го и той мисли, че го направих от омраза към него. Ще се върне тук, за да ме убие и няма да иска да ме изслуша, за да разбере защо го направих.
-Какво имаш предвид, Фейт? Не те разбирам.
Фейт издиша тежко и контролът я напускаше с всяка следваща секунда. Синемън погледна към телефона си само за миг, просто реакция, раздвоена, дали да не се обади на бърза помощ за бутилка кислород.
-Каза, че ме обича! Стояхме на терасата, гледахме градината и небето и той каза, че ме обича. – преглътна тежко и изхлипа веднъж. – А сега ще се върне и ще ме убие от гняв и презрение към онова, което направих! Към мен самата. – строполи се на пода и Синемън веднага обгърна рамената й. Отново погледна телефона и мислено си заби шамар. Толкова незряло от нейна страна.
Вратата се отвори с шум и двете вдигнаха глави. Хоуп явно бе тичал, защото беше задъхан и бузите му бяха зачервени. Без да се замисли или да ги поздрави, той се приближи и приклекна до тях.
-Фейт? – тихо зададе и погали косата й. Изтри една от многото сълзи и наклони глава. – Всичко ще бъде наред.
Преди няколко месеца това да дойде от неговата уста щеше да бъде най-голямото успокоение на света. Но сега, когато толкова много неща се бяха случили не се почувства ни най-малко спокойна. Не му вярваше. Той нямаше да я защити. Бе твърде обсебен от Ив, че дори когато това щеше да бъде опасност и за нея, той пак отказа да послуша приятелите си. Бяха прекарали твърде много време на страна един от друг и очите й сега го погледнаха почти чуждо. Надяваше се той да не забележи това.
-Никой няма да позволи да пострадаш.
Тя кимна колебливо само за да го накара да замлъкне с обещания, които не можеше да спази. Не разбираше, направо се изплаши от неприязъна, който в един миг се породи у нея, взирайки се в лицето на най-добрия си приятел. Внезапно изпита омраза към връзката му с Ив, към самата Ив, която всъщност бе в основата на всичко! Нямаше да се налага да предава Айра, ако не беше, за да прикрие Хоуп, който нямаше да се налага да бъде прикрит, ако не бе толкова отчаян в желанието си да бъде с жената на баща си! Нямаше да го чувства и толкова далечен сега, ако той не й бе показал колко малко държи на нея – дългогодишната му приятелка – в сравнение с Ив, която познаваше едва от няколко седмици и реши да е влюбен в нея. Влюбен в нея до толкова, че да пренебрегне безопасността на най-близките си, заради нея. Заради Ив!

Робърт сипваше кафе в две чаши въпреки късния час. Айра беше проспал целия остатък от предната вечер плюс целия ден. Очевидно беше изморен, дали от пътуването, дали от нещо друго, но хъркането му секна по някое време на нощта и Робърт се зачуди дали наистина спеше през останалото време чак до сега.
Не спеше. Стоеше излегнат на леглото, подпъхнал длани под възглавницата, вперен в тавана. Затваряше очи всеки път, когато чуеше Робърт да влачи крака към стаята за гости в края на коридора. Същата стая, в която преди не чак толкова много време гледаше как Фейт спи спокоен сън, без изобщо да подозира, че е в едно легло с него. Несъзнателно скърцаше със зъби всеки път, когато името й пропълзеше в главата му. Моментите с нея; лицето й, засмяно и не чак толкова засмяно; сълзите й; недоволството й… Това не го изкарваше от строя така, както като произнесеше името й. Първите минути от това прозрение го вкараха в дълбок размисъл, но след това стигна до заключението, че тя бе просто момиче. Момичета много. Бе имал, можеше да има, щеше да има. Към всичките имаше претенции, които наричаше чувства, за това самото й лице, като лице не го впечатляваше. Малкото време в затвора се опита да я причисли към останалите, мнозинството, една от всичките други. Но сега, когато бе вън, играеше върху озлобяването си. Яростта и без това бе пропита в него и нямаше да чака още дълго момента на сладкото отмъщение, но сега се концентрираше върху това да я умножи. Ако само го беше предала може би щеше да я убие по-бързо и да прояви милостиня, но докато се излежаваше безцелно последните часове, очите му се присвиваха в собствена и мълчалива борба срещу мисълта за справянето с трайните увреждания, които предателството й нанесе.
Обичаше да прави сделки. Обичаше да разменя куфари с пари срещу куфари със стока, обичаше да си тръгва с момиче, обичаше да се разхожда по улиците и да гледа критичните и насила уважителни лица на гражданите. Харесваше му да е скандален, да е на първа страница всяка седмица, всеки месец. Обичаше да се друса заедно с Октавио и да разменя ежедневните си обидни думи с Куба. Харесваше му даже и напрегнатото очакване на пристигането на баща му, който уби заради нея. Заради Фейт! Животът, който водеше му беше скъп, беше си негов и той си го… обичаше. А сега, когато от двете неща, които обичаше едното го предаде, а другото вече не съществуваше, нямаше какво да обича.
Робърт изсипа кафето в две зелени, порцеланови чаши и когато вратата на къщата му се отвори обърна глава. Бързите крачки достигнаха до хола и се чу тежко стоварване на нещо… ами тежко. Робърт пое двете чаши в ръцете си и влезе при новодошлия.
-Здравей, Октавио. – поздрави го формално и му подаде едната чаша.
Русата му коса беше разрошена и мръсна, лицето му бе зачервено сякаш бе тичал от Америка до тук и дишаше тежко.
-Някакви проблеми по пътя? – повдигна вежди Робърт.
Октавио го изгледа кисело, докато подсмърчаше. Изглеждаше ужасно сърдит.
-Изрично те попитах дали има кучета в района! – изсъска той. – Попитах те дали около малката ти провинциална къщичка живеят големи зверове и ти ми обеща, че няма куче в близост от десет километра!
Роб вдигна рамене, докато отпиваше.
-Няма кучета в района. – отговори.
-Тогава защо бягам от двуметрово космато чудовище на четири лапи през последните трийсет минути?! - изцъкли очи, приличаше на луд.
Робърт потисна смеха си.
-Ами… ти попита дали живеят. Наоколо не живеят кучета, но Сабатини има лабрадор и попита дали не мога да го оставя да се поразходи наоколо, че отдавна не е взимал дълга и полезна разходка.
-И ти се съгласи точно в деня, в който идвам?!
-Сабатини ме помоли.
-Кой, по дяволите, е Сабатини?! Ще откъсна главата на Сабатини!
-Сабатини е съседът ми. – невинно отвърна. Ситуацията му беше изключително забавна.
-Ще откъсна главата на съседа ти!
-О, я стига! Лабрадорите дори не хапят хора.
-Този хапеше.
Робърт скръсти ръце и го погледна очаквателно.
-Ухапа ли те?
Октавио стисна устни.
-Не, но ме подгони. И ако ме беше докопал щеше да ме ухапе.
-Не помисли ли, че може би просто иска да си играе с теб.
-Не си играя с космати чудовища, които търчат подире ми с големи зъби и изплезен език.
Робърт се разсмя и заклати глава, докато се изправяше. Взе двата черни сака, които бяха предназначени за Айра и без да спира да се смее се отправи към стаята му.
Айра беше затворил очи, завит през глава, но по устните му сега играеше усмивка.

Синемън заключи входната вратата и с бавни крачки се приближи към Фейт. Беше седнала на каменната преграда, която стоеше почти между всички къщи, все едно собствениците щяха да забравят къде свършва техния двор и къде започва другия. Краката и се полюшваха и се удряха в тухлите, докато разглеждаше наоколо с подозрение.
-Ако искаш можеш да си сложиш и надпис „Крия нещо изключително важно”, за да допълниш целия вид с очевидността. – подигра я, когато застана пред нея. Миг по-късно шеговитостта изчезна. – Сигурна ли си, че искаш да го направим?
Фейт кимна.
-Слушай, знам, че го смяташ за важно, но си помисли дали не го правиш от любопитство или цел да се държиш заета заради… - заекна за момент, но после продължи. – Сигурно има причина да пази тайни, Фейт. Като всички нас, както се оказва.
Фейт размърда челюст и поклати глава, загледана в тревата.
-След като Куба се съмнява в нея, значи има причина.
-Човекът е безработен адвокат, който няма друго занимание. Имал е досиета за всички, нали?
-Ив не е всички. Ако Куба има съмнения, тогава аз също имам. –скочи до нея и оправи тъмносиния си суитчър. – Син, отивам! Идваш ли, или не?
Знаеше, че няма избор. Нали за това бяха приятелки? Е, когато приятелката ти се обади и те помоли за услуга никак не върви да откажеш, особено когато приятелката е в деликатно положение. Фейт завъртя волана и потегли, отваряйки прозореца си. Син се вгледа в съсредоточено й лице. Искаше, подобно на Хоуп, да й каже, че всичко ще бъде наред, но и двете знаеха, че нещата не стояха по този начин. Самата тя се страхуваше достатъчно силно, за да се опита да убеди Фейт в обратното. А самият опит би бил просто лицемерен и неуспешен.
Колата спря и Фейт изключи двигателя. Облегна се назад и скръсти ръце.
-Сигурна ли си, че не е излязла?
-Татко каза, че няма да се появи на работа днес, защото е заета следобеда. Ако излезе ще е сега.
И наистина, две минути по-късно вратата на дома на Ив се отвори и самата Ив се появи навън. Бялата й рокля се полюшна от вятъра и косата й се разроши, когато се обърна, за да затвори вратата. Очите на Фейт се присвиха. Проследи я как слиза по стълбите и се отдалечава надолу по тротоара. Бързо излезе от колата и се обърна към Синемън.
-Знаеш процедурата, нали?
Син кимна.
-Обаждам ти се веднага щом поеме обратно насам.
-Точно така.
Синемън забърза надолу след Ив, слагайки черните си очила. Все си повтаряше да се държи естествено, но обикновено точно естественото й държание привличаше вниманието.
Фейт зачака, докато се скри зад ъгъла и чак тогава пресече улицата. Огледа се още веднъж преди да изкачи стълбите и завъртя дръжката. Стисна очи, когато вратата не се отвори и след още едно сканиране на почти празната улица бръкна в задния си джоб и извади ключ.
-Надявам се да не ти потрябва скоро, Хоуп. – измърмори и отключи вратата.
Да вземе ключа от Хоуп не беше лесно, но той улесни нещата, когато слезе да й донесе вода, както го бе помолила. В мига, в който излезе от стаята на Синемън, двете затършуваха из джобовете на якето му. Имаше лошия навик да си носи почти всички ценни неща със себе си, ако ще до магазина да отиде. И двете не разбираха тази практика, но се оказа полезна тази сутрин.
Влезе в къщата и внимателно затвори вратата.
-Ехо. – провикна се. Знаеше, че няма никой, но някак искаше да се увери в това.
Размята ключа в ръката си и въздъхна.
-Добре.
Разбираше, че това е втория път, в който влизаше с взлом, но не това я притесняваше, а по-скоро фактът, че не можеше да стърпи порива да си говори сама, докато ровеше. Щеше да намине при Джо Фил някой от тези дни. А и вероятно вече всички в града са разбрали, че Айра е на свобода, така че Удсток нямаше да пропусне възможността да я погледне съпричастно и да я прати обратно при психолога.
Остави ключа на масичката до вратата и влезе по навътре в къщата. Харесваше й как е обзаведена. Беше уютна и стилна, също така и евтина. Можеше да се обзаложи, че лампата до голямото розово кресло пред библиотеката й в хола, не струваше повече от дванадесет долара. Все пак тя също имаше такава. Огледа етажерките, но не мислеше, че ако Ив крие нещо, то ще е в книгите. Надникна в кухнята, но и там едва ли имаше нещо по-специално от прибори и продукти. И солници за пет долара.
-Боже, добра е! – тросна се Фейт, когато видя поне още три предмета само на долния етаж, които правеха мястото така приятно, а наистина не струваха повече от десет долара.
Изкачи се по стълбите до втория етаж. Там имаше три врати. Едната – подозираше – бе стаята на Ив, другата – най-вероятно – бе стаята за гости, а третата – би трябвало – да е банята. Оказа се права, когато ги отвори всичките една по една. Влезе в стаята й и по инерция затвори вратата. Огледа помещението.
-Ако бях нещо тайно, къде щях да се скрия…? – промърмори, докато продължаваше да гледа наоколо. – Под леглото? – вдигна вежди и повдигна бялата завивка, надничайки под леглото. Имаше две кутии, едната беше бяла, а другата – черна. Приличаха на кутии за обувки, но на Фейт й се сториха подозрителни и тя ги измъкна пред себе си. Отвори първата и остана разочарована, когато видя обувки вътре. Намръщи се. Що за глупост? Отвори другата с надежда, но там имаше само тъмносин плат. Фейт сбърчи вежди и обви пръсти около нещото, изваждайки го пред погледа си. Гънката на челото й стана още по-дълбока. – Защо имаш полицейска униформа? – огледа дрехата и я върна обратно, изправяйки се на крака.
Насочи се към бюрото й и нетърпеливо отвори единствените две чекмеджета на него. Звукът на мачкащата се хартия сега й се струваше натрапчив, докато ровеше вътре и не откриваше нищо. Не можеше да няма нищо. Обърна глава към нощното й шкафче и се отправи към него. Освен бледорозовата нощница, друго нямаше. Фейт изсъска и отново клекна пред кутиите. Върна едната на място под леглото, след което започна да преравя джобовете на униформата. Пръстите й докоснаха лист хартия и тя го извади от задния джоб на панталона. На него имаше номер и Фейт присви очи, докато го гледаше. Не знаеше чий е, но възнамеряваше да разбере. Извади телефона си и го записа. Учуди се на бързината, с която извършваше действията. За това можеше да благодари само на Айра. Заради него все имаше усещането, че няма време. Време преди да я убие, да я дрогира, да я завлачи в Европа за глупав рожден ден. Време, което имайки чувството, че е в недостиг, я караше да бърза. Направи я бърза. Сгъна униформата в неестествен вид, напъха я обратно в кутията и я върна до другата.
Тук нямаше да намери нищо, а и не биваше да очаква друго. Все пак това бе мястото, където двамата с Хоуп прекарваха най-много време. Ако крие нещо, едва ли щеше да бъде под леглото, в което той и Ив правеха…
Фейт изръмжа и излезе от стаята. Краката й издаваха силен шум, слизайки обратно долу. Не знаеше защо, имаше чувството, че някаква сила я влачи, докато влизаше отново в хола и заставаше пред библиотеката. Имаше снимка на Ив и баща й и Фейт взе рамката в ръце, наблюдавайки двете засмени едно до друго лица. Отвори рамката и взе снимката, пъхайки я в джоба на суитчъра си.
-Няма да забележиш, нали? – сърдито попита и се отправи към кухнята с рамката в ръката си. Отвори шкафа под мивката и я захвърли в кошчето за боклук. Озова се пак пред библиотеката и местеше пъстрите си очи я на горния рафт, я на долния, я в ляво, я в дясно.
Вибрацията на телефона й я накара да подскочи и да се откъсне от транса, в който беше изпаднала.
Нервният смях на Синемън я накара да застане на щрек.
-Ами… Тя тръгна. – плахо обяви.
-Къде е?
-Ами… - повтори Син. – Пред вратата.
Нямаше време да реагира, когато чу пъхането на ключа в ключалката. Стрелна вратата с поглед и кръвта се дръпна от лицето й.
-По дяволите! – прошепна и затвори телефона. Син щеше да си плати за това!
Покатери се скоростно и тихо по стълбите. Скри се зад ъгъла на коридора точно секунда, преди вратата да се отвори.
-Не, Хоуп, току-що се прибирам. – чу я да казва, докато затваряше вратата на стаята за гости с такава прецизност, че самата тя се изненада. Смехът й я подразни, не разбра защо. – Да. – мълчание. – Довечера в осем. Добре, осем и половина. – засмя се повторно и свали чантата от рамото си. – Не, не съм виждала ключа ти… Сигурен ли си, че не го взе снощи?
Фейт машинално опипа джоба си и стисна очи и зъби, за да не изругае ядно. Остави го на масичката и не го взе след това. Глупачка!
-О, ето го! – възкликна Ив, когато остави своите. – Забравил си го у нас. – заслуша се. – Знам, че винаги го носиш със себе си, не е… - той я прекъсна и Ив подбели очи с усмивка, докато го слушаше. – Е, не съм го взела аз, така че ще се видим довечера. – реши да приключи разговора и му затвори преди да е продължил да обяснява. Остави го до ключовете и Фейт я чу как се качва на горе и стъпките й приближаваха стаята.
Ив върза косата си на висок кок преди да хване дръжката и да отвори вратата на стаята за гости. Влезе вътре и се спря в средата й за миг. След този миг обаче отиде до прозореца, отвори го широко и застана пред шкафа под него. Отвори най-долното чекмедже и извади нещо от там. Фейт вдигна вежди с укор, насочен към нея самата. Провери първото и понеже то бе празно, не провери второто.
-Глупачка! – каза с устни неспособна да се въздържи. Установявайки това се зарече да отиде при Джо Фил в понеделник…
Ив излезе от стаята и Фейт се зачуди кога да напусне празния и неудобен гардероб, през чиято мъничка пролука между вратите надничаше. Когато чу водата в банята да се пуска и розовата завеса да се дърпа се почувства сигурна и внимателно излезе от гардероба. Ослуша се за момент, за да се сигурна, че струята ще заглуши стъпките й и отиде до шкафа. Отвори чекмеджето и сега вътре нямаше нищо.
-Чудесно. – саркастично измърмори и погледна към вратата.
Излезе от стаята и понечи да си тръгне, но спря пред спалнята й. Хвърли кратък поглед на банята и след това побутна вратата. Видя на бюрото да стои нещо, което преди малко го нямаше. Приближи се, все така нащрек и прибирайки косата зад ушите си, се наведе към повърхността.
Лицето й доби изненадан вид. Веждите й за пореден път се свъсиха. Устните й се разтвориха. За няколко мига забрави, че Айра е извън затвора, забрави, че трябва да се маха от тук и даже забрави защо е тук.
Диплома, която оповестяваше завършването й в полицейската академия. Погледът й пропълзя надолу, за да види учебното заведение, защото „Стивън Лей Юнивърсити” не й говореше нищо. Когато обаче водата спря да струи от душа и завесата отново се дръпна, Фейт излетя от стаята и заслиза надолу по стълбите. Отвори рязко вратата и излезе с бегла тревога, че може би е била чута.

Остави Синемън пред дома й и гумите на колата й изкърцаха, когато потегли към собствената си къща. Син се поколе*а, когато Фейт не й каза нищо през целия път. Даже не изглеждаше ядосана, което я съмняваше. Попита я какво е намерила, но и на този въпрос, отговор не получи.
Фейт наби спирачките и излезе от колата. Затича се към входната вратата и влезе, оставяйки я отворена. Взимаше стълбите на две, катерейки се нагоре и буквално се хвърли в стаята на Олдридж. Отвори чекмеджето на нощното му шкафче с такава сила, че то излезе от мястото си и падна на земята. Всичките нещата вътре се разпиляха по килима и Фейт падна на колене пред тях и трескаво започна да търси черното малко тефтерче с телефони. Намери го и го разтвори. Оставяше някои страници на половина скъсани от нетърпението, с което разлистваше. Постави го на земята, оставяйки едната си ръка върху страницата. Извади телефона си и бързо отвори номера, който бе записала няколко минути по-рано.
Очите й се разшириха и тя се изправи, бутайки тефтерчето. Телефона й звънна и когато видя името на Куба моментално вдигна.
-В Еймис няма досие за нея. – поде той без да дори да я изчака да го поздрави. – Не мога да намеря нищо за нея! – звучеше сърдит. – Нямам идея коя е.
-Аз имам. Тя е дъщеря на Били Уокър. – прошепна, удивена от новооткритата информация, която не й харесваше, която предпочиташе да не открива.
Мълчанието се проточи.
-Кой е Били Уокър?
-Били Уокър е ченге от Ел Ей, а Ив Уокър е завършила полицейската академия в Лос Анджелис. – въздъхна дълбоко. – Тя е полицай.

Вероятно ако не беше толкова заета да бъде шокирана, щеше да се подразни от мълчанието на Куба.
-Н-не разбирам. – заекна той. Явно това притесняваше и него, в което нямаше логика.
Фейт заклати глава. Излезе от стаята на баща си и слезе няколко стъпала на стълбите, след което седна на тях.
-Имам роднини в Ел Ей. – започна тя с вперен напред поглед. – Баща ми ги посещава от време на време и когато е там се вижда със стар съученик. Казва се Били Уокър. Баща ми никога не го е харесвал, но има някаква връзка с него, която не иска да разваля. Преди няколко месеца, след като Айра уби брат си и ме заплаши, той се върна от там и ми каза, че Били се оттегля и дъщеря му ще поеме щафетата. Никога не съм я виждала, не мисля, че и баща ми не я е виждал, иначе щеше да спомене нещо, когато Ив се появи тук за първи път.
-Объркан съм. Казваш ми, че дъщерята на ченге от Лос Анджелис – ченге, което случайно е свързано с баща ти – е тук под чуждо име и играе ролята на Ив Бенет – влюбената до уши в момчето, което уби годеника й?
-Казвам, че Ив Уокър е полицай. Не знам коя е Ив Бенет, не знам защо Ив Уокър се представя за Ив Бенет, не знам защо е тук и не знам какво иска.

Линда затвори вратата на стаята на Моли. Нетипично за малките деца, Моли обичаше да спи на загасена лампа и затворена врата. Понякога крещеше само защото се прецеждаше светлина от процепите на вратата й. А ако пердетата не бяха дръпнати ставаше по-лошо. Обикновено събуждаше целият квартал с ужасяващ писък. Първите години Том и Линда не разбираха защо, но вече бяха научили урока си. Даже Каян избягваше да я занася по тези теми, защото Моли ставаше необичайно агресивна.
Изгаси лампата в коридора – не искаше да ядосва Моли – и надникна в кабинета на Том.
-Том? – повика го тихо и двамата с Каян се обърнаха към него. – Ще си лягам. – обяви и когато не й казаха нищо продължи. – Кога смяташ да се присъединиш към мен? – вдигна една вежда.
Том разтърка очите си и закима.
-Идвам веднага. – обеща й.
Почака да я да затвори вратата и отново разтвори папката в ръцете си.
-Брат му живее в Италия. – каза умислено.
-От къде знаеш? – попита го Каян, пъхайки длани под бедрата си.
-Преди време се наложи да се свържа с него… Може би е там.
-Трябва да прелети до Италия. Не може да не са пратили снимката му до всички летища и гари. – контрира го Каян. Беше също толкова съсредоточена, колкото и той.
Том поклати глава и се почеса по брадичката.
-Не се разбра, че е избягал до вчера вечерта. Това му е дало предостатъчно време да отиде в Италия и да излезе от тамошното летище. Сигурно си е помахал с полицията. – гневно каза и захвърли папката на бюрото си. Каян го погледна въпросително.
-Не се пали, Том. – потупа го по коляното. – Просто трябва да съобщим до летищата в Италия и тези в близост до Ел Ей и готово.
Том й се усмихна.
-Не е толкова просто, скъпа. – погали я разсеяно по главата.
-Добре, тогава да отидем до Италия и да видим дали Айра не е там.
Том се разсмя странно развеселен. Ако това, което Октавио е казал на Фейт и Айра наистина харесва Каян, то последното нещо, което ще направи, е да я прати право при него.
-Ще се обадя на Робърт. Ако паметта не ме лъже двамата бяха в лоши отношения… Не би следвало да му помага.


Айра отвори бавно очи. Чувстваше се ужасно изморен въпреки спането, което удари. Чуваше птичките да чуруликат навън и това ужасно го подразни. Преди време Фейт имаше благоразумието да дърпа завесите, но той бе забравил да извърши тази дейност. В противен случай вероятно щеше да поспи още час-два. Изправи се в леглото и прокара няколко пъти пръсти през косата си. Пое дълбока глътка въздух и босите му крака обходиха разстоянието от леглото до прозореца. Погледна навън и се намръщи на топлия слънчев ден.
Робърт навиваше ръкавите на синята си риза, докато слизаше надолу по стълбите. Видя Айра да влачи крака към кухнята и го поздрави с бодър тон. Получи само нехайно махане с ръка в отговор.
-Къде е Октавио? – попита и започна да бърника по шкафовете и чекмеджетата на и над плота.
-Излезе да говори със съседа ми. Какво смяташ да правиш цял ден?
-Ще пия кафе, след това ще пия бира, а в промеждутъците смятам да планирам как и кога да убия Фейт. Какво мислиш? – зададе, облягайки длани на гладката повърхност, гледайки брат си с искрящи очи. – Преди или след като извадя червата на цялото й семейство?
-Няма да я нараниш, Айра. – равно каза Робърт. Очите му станаха предупредителни. Бързо се превъплъщаваше в ролята на защитник.
Айра се нацупи като малко дете.
-Но защо? – сплете пръстите на ръцете си и се заклати наляво и надясно с невинна физиономия. – Обещавам да не прекалявам. – вдигна вежди и с това тотално заприлича на малко, палаво хлапе. – И ще се върна навреме за вечеря.
-Айра! – Робърт удари по плота. Не му харесваше когато се държеше така. Напрягаше го още повече. – Не ме карай да съжалявам за това, че те измъкнах.
-Не, ти не ме карай да съжалявам! – изръмжа, посочвайки го с показалеца си. Лицето му моментално се измени в гневна гримаса, предупреждаваща да кара полека със заповедите и ограниченията. – Твоите правила не важат за мен. Ще убия кучката и след това ще правя секс с някое хубаво момиче, а ти ще стоиш настрана от това. – взе една ябълка от панера с плодове и заобиколи плота. – Не се меси, защото кълна се, ако се опиташ да я защитиш и ти ще я последваш. – предупреди го, докато се насочваше обратно към стаята си.
Робърт стисна зъби и го последва.
-Не за това си тук!
-Ще се погрижа за твоя проблем, не се тревожи. – увери го и влезе в стаята. – Но след това ще се погрижа и за своя.
-Защо толкова отчаяно държиш да я нараниш?! – извика Робърт. Не знаеше защо Айра изпитва такъв гняв към нея, но започваше да се притеснява. Беше наясно с това, че тя го вкара в затвора, но последния път, когато ги видя заедно бе очевидно, че ако тя имаше възможност щеше да го намушка с нещо остро и голямо.
-Защото я обичах! – изсъска в отговор Айра и юмрукът му се удари в стената, оставяйки дупка.
Робърт се отдръпна назад с объркано лице. Айра бавно измъкна ръката си от стената и се зазяпа в кръвта, която се спусна на струйки по китката му.
-И тя ме предаде. И ще си плати за това.
Роб премигна и поклати глава.
-Айра… - нямаше представа какво да каже. Не вярваше наистина да я е обичал, не вярваше и тя да изпитва чувства към него. – Не можеш да я убиеш само защото не изпитва същото нещо.
Айра стегна челюст и очите му потъмняха от ярост.
-Не. Го. Казвай! – заплашително поде. – Направи ме за смях. Няма да оставя постъпката й ненаказана.
-За смях пред кого?! – разпери ръце, стараейки се да задържи смайването от нелогичната реакция на брат си. – Никога не си се интересувал от мнението на другите, не ти е пукало какво мисли собственото ти семейство и приятели. Искаш да я накажеш от собствена претенция и това не е правилно!
-Не искам от теб да разбираш! – остро каза той. – Прав си – не ме интересува какво казваш и мислиш по този въпрос. Фейт е моя отговорност и аз сам ще реша как да процедирам с нея.
Робърт се изсмя удивен и поклати глава.
-Знаеш ли? Може би щеше да се влюби в теб ако не я третираше като предмет, който да въртиш между пръстите си. Може би щеше да забрави колко лош човек си, ако беше проявил достойнството да я гледаш в очите и да попиташ за живота й, а не да й казваш къде и как я искаш. Жалък си! – изплю и след като го удостои с презрителен поглед излезе от стаята.
Бе ред на Айра да го последва с неразбиращо лице.
-Ти какво знаеш?! Нямаш идея какво беше след като си тръгна! Не знаеш нищо от онова, което се случи.
-Знам, че искаш да накараш едно момиче да страда, а не можеш да видиш собствените си грешки.
-Кога започна да ти пука толкова за някаква пикла, която си виждал два пъти в живота си?!
-Значи сега е пикла! Не каза ли, че я обичаш?
-Обичах! – натърти той и когато се озоваха на верандата извъртя Робърт към себе си, за да го накара да спре. – Убих татко заради нея. Забравих ли да спомена тази част? – наклони любопитно глава.
Изненада се, когато по лицето на Робърт мина кратък шок и въпрос, но след това изражението му стана абсолютно равно.
-Не мога да кажа, че съжалявам.
-Аз съжалявам! Съжалявам за това, че не убих нея, още когато видя смъртта на Оусън!
-Какво искаш да чуеш от мен, Айра? – присмя се Робърт. – Че съм с теб? Че ще те подкрепя, само защото те е измамила? Нима очакваш да повярвам, че не си бил подготвен за този момент? Последния път когато ви видях ти беше готов да я изнасилиш, а тя искаше да избяга. Вероятно не си обърнал внимание на всичките пъти, в които очите й гледаха към пътя!
-Спри да говориш, Роб. – проточи ядосано.
-Кога започна да ти пука за моето мнение? Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че се опитваш да ме увещаеш в правотата си. – засмя се и прехапа устна с присвити очи. – Но на теб не ти пука за никого, нали? Мнението на останалите са просто евтини думи. Не струват нищо.
Айра присви очи срещу брат си.
-Благодари се, че нямам пистолет.
Робърт се подсмихна и замислено го огледа от глава до пети.
-Да. – въздъхна. – Отивам на работа, ще се видим довечера. – обяви, докато влизаше в колата си.
Айра проследи отдалечаващия се автомобил с недоволство.

Хоуп върза и втората си черна обувка, когато на вратата му се почука. Първите секунди помисли, че Нора ще отвори, но след това се сети, че и тя имаше среща днес с Дарън – чаровния сивокос шеф, с когото се бе залюбила на една командировка – така че се откъсна от огледалото с последни подръпвания на разрошените си коси и се понесе по стълбите. Почукването не секваше и за секунда. Настоятелните потропвания не спираха и Хоуп загуби търпение точно когато обви пръсти около дръжката и рязко дръпна вратата с укор, изписан на лицето му.
-Фейт? – изненада се и укора си отиде пред напрегнатото й лице. – Какво правиш тук?
-Трябва да поговорим. – изстреля тя.
Хоуп вдигна колебливо рамене и се помести от прага.
-Сам ли си? – попита го.
-Да, но имам среща с Ив след двайсет минути така че бъди бърза.
-Ще трябва да я пропуснеш. – каза и влезе вътре.
Хоуп вдигна вежди и затвори вратата. Объркано скръсти ръце пред гърдите си, докато влизаше в хола след нея.
-Какво става?
-Хоуп, колко си наясно с нея?
Въпросът очевидно не му звучеше логичен, защото той се засмя учудено.
-Какво?
Фейт пое въздух и се подготви.
-Ив не е тази, за която се представя. – каза внимателно и зачака реакцията му. Нямаше такава. Той я зяпаше очаквателно и мълчаливо със скръстените си ръце. Това страшно я подразни, но тя игнорира чувството. – Добре… - пое още една глътка въздух и разкърши ръце. – Имам нужда да се подготвиш за това, което ще ти кажа.
-И то е? – подкани я.
Фейт се вгледа изучаващо в лицето му за известно време.
-Тя е ченге.
Очакваше да види някаква реакция от порядъка на шок, изненада или объркване, но нито една от тези три не играеше по физиономията му. Веждите му се повдигнаха подигравателно и той потисна усмивката си.
-А аз съм Снежанка и седемте джуджета.
Фейт сбърчи вежди и поклати веднъж глава. Отвори уста и се зачуди защо заекна преди да каже нещо.
-Не те лъжа. – заяви с нотка на защита.
Продължаваше да я гледа съмнително и с подигравка. Засмя се кратко.
-Фейт, знам, че си напрегната заради… всичко, но подобни твърдения са твърде низки за теб.
Очите й се разшириха и по лицето й пробяга обида.
-Защо ми е да те лъжа, Хоуп?!
-Полудяваш? – предположи.
Подмина все по-засегнатия й поглед и застана пред четирите кафяви, дървени закачалки точно до вратата, за да си избере подходящо яке. Помести едно, присви критично очи срещу друго. Много бавно Фейт застана до него и скръсти ръце пред гърдите си.
-Ти си задник, знаеш ли?
Ръцете му спряха да търсят и се отпуснаха до тялото му.
-Какво каза?
-Казах, че си задник! – извиси глас тя. – Опитвам се да те предпазя, а ти се държиш така сякаш правя точно обратното! Държиш се така, сякаш не ти пазя гърба от както уби Камерън!
Хоуп вдигна моментално ръка, за да я накара да спре да говори.
-Не споменавай това, Фейт! – предупреди я.
-Не искаш? – предизвикателно зададе. – От кога не си ходил на гроба му, Хоуп? Защото аз ходя почти всяка седмица. Разкаянието беше в опитите ти да продължиш напред, но сега, когато спря да го правиш, се превръщаш в безчувствен човек, който мисли само за едно! Кажи ми, какво стана с идеите да кажеш на Ив за онова, което се случи?
Хоуп стисна устни, а очите му я гледаха гневно.
-Какво стана с цялото това желание да бъдеш честен с нея? Изпари се когато Айра пое вината за убийството ли? – с последното изречение ноздрите й се разшириха и челюстта й се стегна. Губеше контрол над себе си, а по-лошото бе, че губеше контрол над него. Ако преди можеше да дърпа конците успешно благодарение на Айра, то сега смърдеше в това, опитвайки се да го прави сама. Нямаше методите на Айра, нямаше и оръжие.
Хоуп не изоставаше с напрегната физиономия и двамата потънаха в дълго и тягостно мълчание.
-Как очакваш да прозвучиш авторитетно, когато нахлуваш в къщата на приятелката ми с ясното съзнание, че търсиш нещо нередно у нея?
-Оказах се права.
-Права спрямо какво?
Фейт наклони глава. Не беше логично да е толкова спокоен към нещо, което можеше да се окаже толкова опасно за него. Проблемът не бе в това, че Ив имаше тайна, а че тайната бе толкова голяма и поставяща свободата на всички свързани с убийството на Камерън на карта. Не беше естествено нито редно да е толкова хладнокръвен към подобно откритие. Сбърчи вежди и след това лицето й бавно започна да прозира истината.
-Смяташ, че е справедливо. – обвинително поде. – Затова че ти уби Кар и излъга, смяташ, че сметката е изравнена!
-Не, не смятам това. – контрира я остро той. – Но няма да използвам подобно нещо срещу нея, когато аз също имам тайни. – огледа я. – Всеки има тайни, Фейт. Ти знаеш това най-добре от всеки друг, нали?
-Степента на тайната играе важна роля. – тихо пророни, вгледана изискващо в него. – Да убиеш човек, и да излъжеш за това кой си не е едно и също нещо. Но да се окаже, че тази, която лъже за самоличността си е пряко свързана с този, който е убил човек, са две дяволски близки неща.
-Какви интриги си замислила в тази твоя глава този път, Фейт? – попита я с насмешка и навлече черно сако. – Тя е полицай под прикритие, който е тук за да ме изобличи?! – направи престорена ужасена физиономия.
Фейт съсредоточено отпусна ръце до тялото си.
-Не го изключваш като възможност… Знаеш, че има нещо около нея, нали?
-Вече да. Благодарение на твоите умения да бърникаш по чужди джобове, да взимаш чужди ключове и да влизаш в чужди къщи. – усмихна й се мило, докато навиваше ръкавите на сакото.
Тя съмнително се приближи.
-Ще бъдеш ли внимателен?
-Няма да й казвам нищо, ако това те тревожи.
-Всъщност си мислех да оглеждаш проклетите й вещи докато спи!
Хоуп я стрелна с поглед. Фейт стисна зъби и почти се долепи до него. Продължаваше да го гледа все така настоятелно.
-В долното чекмедже на шкафа под прозореца в стаята за гости се намира дипломата й.
-Сигурна ли си, че няма друго? – прекъсна я. – Третия ъгъл на четвъртия квадрат под петото стъпало на плочките в банята.
Тя не оцени шегата подобаващо и с трудност игнорира думите, които нелогично я раняваха и я караха да се чувства зле.
-Завършила е „Стивън Лей Юнивърсити” в Лос Анджелис. Баща й е познат на моя баща. Казва се Били Уокър. Истинското име на жената, с която спиш през последните няколко месеца е Ив Уокър. Може би няма да е зле да го провериш.
Хвана дръжката на вратата и я отвори, облягайки се на нея.
-Можем да сме сигурни, че тя знае почти всичко за теб, но не можем да кажем, че ти знаеш каквото и да е за нея. Всъщност, оказва се, че излизаш с жена, която е почти десетилетие над теб. – неин ред бе да се усмихне мило и му смигна. – Това е секси. Виждаш се с по-възрастна жена и всичко останало.
Хоуп нервно взе ключовете от колата си.
-Приятно изкарване на вечерята. – потупа го, докато минаваше бавно покрай нея. – И не купувай бяло вино. Не искаш да се изложиш през ченгетата, нали?
-Изчезвай от тук. – нареди й сухо.
Фейт го изгледа лошо и излезе извън дома му. Злобни искри прехвърчаха помежду им докато се приближаваха към колите си.

-Няма смисъл. – Фейт поклати категорично глава.
Беше си тръгнала по-рано от часовете точно когато строгите очи на Удсток я забелязаха от края на коридора. И този ден беше мрачен, точно в тон с настроението й. Нейното и на всички, които й бяха достатъчно близки, за да се тревожат за нея. Том бе един от тези хора. Бе възложил на Кора да премахне ангажиментите му до края на деня, който посвещаваше на Фейт. Това не бе нейна инициатива. Даже когато Каян я завлачи към улицата, Фейт направи поне два опита да се освободи и да се върне обратно на училище, но Каян се оказа доста силна и настойчива.
-Знам. Говорих с него, каза, че не знае нищо, но имам лошо предчувствие. – каза Том и отпуснатата му поза стана още по-разплута.
-Нямам предвид това. – контрира го Фейт, продължавайки да се разхожда напред назад. – Робърт не може да трае брат си. Който и да е от тях. Мрази цялото си семейство, затова си отиде. Няма причина да го измъква, камо ли да го укрива.
Лицето на Том си оставаше съмнително докато гледаше напред.
-Не сме сигурни.
-Говорих с него, когато Айра ме заведе там. На наша страна е. – увери го. – Той беше този, който ми каза, че трябва да говоря с теб, да се отърва от Айра. Ако има нещо – ще ни каже.
Целенасочено погледна часовника на ръката си и изстена.
-Трябва да тръгвам. – взе чантата си от бюрото на Том.
-Къде? – изправи се объркан.
-Имам час при психолога. Доказвам, че съм способна да остана в училище без да полудея. – обясни на въпросителния му поглед. – Не бих искала Удсток да ме изключи няколко месеца преди завършването. – отправи се към вратата, придърпвайки чантата към рамото си.
-Фейт? – спря я той с любопитство в гласа си и тя се обърна към него, отворила вратата на половина. – Къде смяташ да отидеш, след като завършиш?
Тя повдигна вежди и отпусна ръката си. Премигна несигурно.

Айра стоеше седнал на стълбите с втренчен във вратата поглед. Прекара целия ден в мотаене наляво и надясно и за първи път скучаеше и всъщност не правеше нищо. Това го разтревожи. Най-неприятното за него бе, че не бе виждал Октавио от както пристигна предния ден и това го дразнеше. Искаше да го види, да го попита видял ли е Фейт, говорил ли е с нея, да го попита как е самият той. Как беше рамото му? Все още ли бяха сърдити един на друг? Защото ако си зависеше от него, кавгата бе отдавна забравена.
Може би щеше да се забавлява с Лили като лилия, но не точно, ако Робърт не беше пратил цялото си семейство на странна почивка, обяснявайки им, че има работа и не може да отиде с тях. Имаше една седмица да разкара Айра, което означаваше, че до седмица трябва да имат бегла идея къде е Чарли. Айра още се чудеше как Синтия е повярвала на щедрото предложение на мъжа си. От последния път не бяха точно доверчиви и близки, но явно след като всички са били наясно, че е в затвора нещата някак са се наредили между тях.
Чу спирането на двигател от вън и вдигна глава. Стъпките по верандата бяха отчетливи и това не можеше да е Робърт. Когато вратата се отвори и Октавио влезе в къщата Айра моментално стана на крака.
Моментът беше странен. Двамата се вторачиха един в друг и някак не помръдваха, нито проговаряха в продължение на повече от две минути. И двамата ги преброиха на ум. Октавио се почеса по главата и Айра прочисти гърло, отмествайки очи за миг.
-Ъъъ… Здрасти. – Октав помаха кратко.
Айра кимна в отговор и леко вдигна ръката си.
-Здравей.
И двамата се огледаха неловко.
-Ами… - поде Айра. – Как… как беше? – реши накрая.
-В кома. – отговори. – Ти?
-В пандиза. – отвърна с небрежен тон и вдигна рамене.
Октавио закима някак одобрително.
-И как мина?
-Ами, сещаш се… мрачно и затворено. А твоята кома?
-Предимно в сън. – почеса се по бузата. – На моменти никак приятен.
-Съжалявам.
-И аз. Сещаш се… за затвора и… всичко останало.
-Да…
Продължиха да кимат в неловко и може би леко нервно мълчание.
-Гледа ли ти се мача? – попита внезапно Октав.
-Всъщност си мислех да преразгледаме нещата със съсипването на живота на Фейт. – сподели искрено.
-Става. – склони.

-Просто е странно. – каза Фейт и отпи от кафето. Не обичаше кафе, почти никога не пиеше кафе и не разбра как и защо сега правеше точно това.
Синемън също не обичаше кафе, но по някаква причина и тя всмукваше от сламката, облегнала се на стола, вдигнала единия си крак на него, загледана и заслушана в думите на Фейт.
-Преди щях да отговоря в миг след задаването на въпроса. А сега… - отново отпи и направи физиономия.
Кафенето отново се оказа пълно с тийнейджъри и се зарадва, че никой не гледаше към нея. Имаше чувството, че всички очи са се приковали в особата й заради бягството на Айра. Потръпна при мисълта за него и третата глътка я отврати из основи.
-Имаме още време преди изпитите. – опита се да я окуражи Син. – Винаги можеш да… - заекна и сведе поглед. – Кого заблуждавам? Аз също се страхувам. – усмихна се вяло и заигра със сламката. – Все си мислех, че нещата ще се наредят от само себе си.
-Има още време. – припомни – Освен това може и да ни убият преди завършването. – шегата не бе никак на място и тя го осъзна чак когато излезе от устата й. Двете се спогледаха с помръкващи лица.
-Често мисля за това, знаеш ли. – тихо сподели Синемън.
-За кое?
-За вероятността един специфичен някой да се върне. Знам, че и ти се страхуваш от това.
-Според Джо Фил това е реакцията, която ще ме опази жива. –недоволно завъртя чашата върху масата. – А според мен това са мислите, които ще ме направят още по-ненормална. Хоуп е прав, може би наистина полудявам.
Син сбърчи вежди при споменаването на Хоуп. Чак сега се сети да попита:
-Какво откри в къщата на Ив, Фейт?
-О, забравих да ти кажа ли?
Син я изгледа кисело и Фейт кимна примирително. Синемън не знаеше, че Хоуп е убил баща си, така че не трябваше да придава излишен драматизъм на факта, че Ив е ченге. Не можеше да й обясни колко страшно можеше да се окаже това, колко нездравословно за нея и Хоуп.
-Тя е полицай.
-И това ни притеснява, защото…?
-Ами, предимно защото ни е лъгала. – обясни разсеяно. – И… предимно защото е дъщеря на стар съученик на баща ми… - погледна я умислено. – Син, помниш ли мъжът в сивия костюм на рождения ден на Ив?
Кимна.
-Баща й, нали така.
Кимна.
-Той също е ченге. Преди време Олдридж беше отишъл на гости на баба и дядо и когато се върна ми каза, че Били предава щафетата на дъщеря си. Били Уокър е баща на Ив Уокър.
-Коя е Ив Уокър?
-Ив Бенет.
Син поклати глава.
-Не, не. Питам те коя е Ив Уокър.
-Ив Бенет! – повтори Фейт.
-Фейт, питам коя е Ив Уокър!
-Ив Уокър е Ив Бенет! – повиши тон тя и няколко човека се обърнаха към нея.
Син се усмихна извинително, след което се приведе през масата.
-Как така? – прошепна. Сега имаше усещането, че всички ги подслушват.
Фейт вдигна рамене и въздъхна тежко.
-Това се опитваме да разберем.
-Защо би ни излъгала за това коя е?
-Не знам…

Хоуп се изтегна до Ив. Голото му тяло беше потно. Двамата бяха задъхани и Ив се засмя звънко, придържайки завивката към тялото си.
-Това никога няма да спре ако продължаваш да правиш така. – предупреди тя.
-Да правя как?
-Да си толкова издръжлив. И пълен с желание. – отново се засмя и се притисна в него, облягайки брадичка на гърдите му. – Не мога да повярвам, че пропилях цялата си почивка в това, вместо да ям.
-Предпочиташ да ядеш, вместо да си тук? – вдигна вежди, предизвикателно.
-Предпочитам да не умирам от глад, докато обслужвам клиентите на Олдридж.
Хоуп проточи смеха си и целуна косите на Ив.
-Почивката ми свърши преди десет минути.
-Ти също. – подкачи я и тя го перна по рамото, въпреки че се засмя заедно с него.
Издаде звук на негодувание, когато тя стана от леглото, бързо навличайки и закопчавайки сутиена си. Със същата бързина обу черните си гащи.
-Не можеш ли да закъснееш още пет минути? – попита, излягайки се по корем, наблюдавайки я как се облича.
-Бих, но издръжливостта ти пречи. – смигна му и преметна синята фланелка през главата си. Чаровната му усмивка я накара да се наведе към него и да го целуне кратко по устните. – Ще се видим довечера, нали?
-Всъщност… - поде той и излезе след нея, докато тя навличаше втората си черна обувка. – Нора ме помоли да остана вкъщи тази вечер. Имала да ми казва нещо специално.
-О… - сложи и дънковото си яке и оправи косата си. – Добре тогава. Чакам те утре след училище.
-За още една бърза почивка? – вдигна една вежда и се доближи до нея, притискайки я във вратата с тялото си.
-И двамата знаем, че няма да е толкова бърза. – целуна го и отвори вратата.
Засмяната физиономия се измени със съсредоточеност, когато остана сам. Изчака няколко секунди след което се изкачи до втория етаж. Насочи се озадачено към стаята за гости и когато влезе вътре веднага мярна шкафа под прозореца, за който Фейт говореше. Стисна зъби яден за един момент. Ако Фейт го беше излъгала, то тогава щеше да изглежда като пълен идиот да се съмнява в жената, която обича. Да се съмнява само защото едно момиче, което показа негодуванието си относно връзката му, му казва, че има нещо нередно. Знаеше защо отделя толкова важно внимание на този миг сега. Ако отвори чекмеджето значи признава, че може и да има нещо гнило в цялата история с Ив. Проявява съмнение, недоверие. Лъжите, които й бе наговорил, за да запази връзката им и себе си бяха предостатъчни. Не искаше повече измами помежду им. А ако отвори чекмеджето тогава се съгласява. Взима страната на Фейт.
Не е вярно. помисли си той. Просто се мотае из къщата и любопитства. А и беше убеден, че Ив е чиста. Не криеше нищо от него. Знаеше го.
Предпазливо обви пръсти около дръжката. Чу се скърцащ звук, когато издърпа чекмеджето и го отвори.
Изсмя се, когато празното дъно го посрещна обвинително. Поклати разочаровано глава и бутна чекмеджето обратно. Знаеше си.

Джеф стоеше изправен до лампата в парка и свиркаше с уста, докато кракът му потропваше по влажната земя. Следобедът отново бе по-хладен от колкото трябваше и той закопча сивото си яке до горе. Погледна часовника си няколко пъти и с досада установи, че вече са минали двайсет и пет минути от пет часа. Подскочи няколко пъти, колкото да се разтъпче и се озърта наоколо. Започваше да му става досадно, ставаше нервен, когато му се налагаше да чака. За това обикновено никой не го караше да чака.
Видя я как тича отдалече и моментално подбели очи с досада.
-Закъсня! – провикна се преди да е стигнала до него.
-Знам, знам, съжалявам. – задъхано отвърна и сложи ръка на рамото му, привеждайки се напред, за да си поеме въздух. – Ах, много тичах. – засмя се и разтърси глава.
-Ще ми кажеш ли защо трябваше да те чакам половин час на студа?
Фейт го изгледа кисело.
-Двайсет и пет минути. – поправи го. – И не е чак толкова студено. – деликатно го хвана под ръка и го поведе през мократа трева. Това явно го обърка,защото той сбърчи вежди и й хвърли кратък поглед.
-Какво правим? – подозрително запита.
-Имам нужда от услуга. – поде тя и се обърна към него, спирайки крачката им.
Джеф отвори разбиращо уста.
-За това било! – олюля се на пети и кимна на някаква вътрешна мисъл.
Фейт сбърчи недоумяващо вежди. Искаше да го попита за какво става въпрос, но се опасяваше, че що-годе й е ясно, затова устоя на изкушението.
-Купих те, би било редно да те изконсумирам.
Думите му прозвучаха толкова нередно, че той се усети чак когато физиономията й постепенно започна да става вбесена.
-Не, нямах това предвид! – оправда се, вдигайки ръце във въздуха. – Просто исках да кажа, че… - вдигна рамене. – Отдавна не сме се виждали, Фейт.
Тя сведе поглед.
-Да… Виж, Джеф, в момента ситуацията е малко…
-Знам. – прекъсна я. – Знам.
Тя се поколе*а.
-Джеф, ам, аз наистина имам нужда от услуга. По-скоро от кола. – внимателно се загледа в него, за да проследи реакцията му, да види дали има шанс тук или не.
Това го изненада.
-Кола! – възкликна. – Не разбирам, ти имаш кола.
-Моята няма да стигне до Ел Ей.
-Защо ще ходиш до Ел Ей?
-Ами… - понечи да му каже истината, но после се усети и смени посоката. – Да видя баба и дядо. Проблемът е, че колата ми отново е за сервиз, а Дони няма да успее да я оправи преди края на другата седмица.
-А ти бързаш да се видиш с баба си и дядо си, защото не си тийнейджърка с по-сериозни проблеми?
-И това. – кимна и се засмя. – Можеш ли да ми заемеш твоята? Обещавам да я пазя като живота си. – надяваше се да не го приеме така буквално, защото както бяха тръгнали нещата, може би нямаше да може да опази живота си за дълго. И може би береше толкова кураж за ирония само защото се надяваше, че някой ще хване Айра преди той да хване нея.
-Това е… това е много сериозна молба, Фейт. – вдигна рамене, клатейки глава. – Не знам дали ще успея.
Лицето й посърна с една идея.
-О… - каза само.
-Е, вероятно бих могъл…
Очите й светнаха.
-Ако дойда с теб. – завърши.
Очите й спряха да светят.
-Да дойдеш с мен? – попита неразбиращо. Моментално започна да измисля оправдание, за да може това да не се случи. Не отиваше наистина да види роднините си. Трябваше да влезе в кабинета на Били Уокър и да намери каквото може за Ив, за да докаже на Хоуп, че не го лъже. Естествено, частта с влизането в кабинета и самото намиране на Били без да прави впечатление щеше да стане трудно, но Фейт бе решена да импровизира на място. Не можеше да вземе Джеф. Но след като повтори тази реплика в главата си няколко пъти се замисли. Защо да не може? Винаги можеше да измисли някаква лъжа – ставаше страшно добра в това, заслуга на Айра – и Джеф щеше да й бъде само от полза. Усмихна му се лъчезарно. – Разбира се.
Той върна широката й усмивка.
-Кога тръгваме?
-Утре. Ще изпуснем ден-два от училище. Това притеснява ли те?
-Колкото повече, толкова по-добре. Отивам да си стегна багажа.
-Аз също. – двамата се разпръснаха в две различни посоки из парка.
Прибра се по-бързо от колкото очакваше и това й даде възможност първо да спретне малка раничка с дрехи преди да оповести заминаването си. Все още нямаше осемнайсет, но Олдридж беше толерантен, особено ако изиграеше картата с баба и дядо. А и когато си наумеше нещо някак все успяваше да намери начин и да осъществи това нещо. Телефонът в задния й джоб започна да вибрира, оповестявайки получаването на съобщение и Фейт любопитно го измъкна от там. Рядко пращаше и й се пращаха съобщения, за това тя се озадачи, докато се приготвяше да го прочете.
…Спря пред голямата къща и изключи двигателя. Гледаше недоволно, но и с нотка на разбиране. Излезе от колата и закрачи към входната врата. Този път не беше заключена и не се наложи да се „спъва в мазето” или да вади фиби и да прави безуспешни опити, които ако някой наблюдаваше от страни щеше да изглежда адски жалка.
Видя го да стои изправен като струна със скръстени ръце.
Предварително подбели очи.
-Защо ме повика тук?
Обърна се към нея с назидателна физиономия.
-За да ти кажа каква лъжкиня си и как изобщо не трябваше да те слушам.
Фейт потисна усмивката си.
-Значи все пак си погледнал?
-О, да. – направи няколко небрежни крачки към нея. – Искаш ли да чуеш какво намерих? Нищо.
Фейт вдигна вежди.
-Беше извадила тази диплома с причина, Хоуп. – изтъкна. – Очевидно е искала да направи нещо с нея.
-О, като например да я изгори, защото знае, че някой като теб е по следите й? – прошепна с ужасяващ глас. Тя се свъси. Защо винаги говореше така за нещо, което нямаше за цел да е призрачно, а просто… опасно!
-Защо го изключваш като вариант? Предвид всичко, което се случи последните няколко месеца, би трябвало да очакваме горе-долу всичко.
-Би трябвало. Явно не съм си взел такава поука.
-Явно трябва! – настоя тя, препречвайки пътя му, когато той понечи да я подмине. – Явно не си ме слушал внимателно през изминалите дни. Ситуацията е опасна за двама ни в момента. Ако не се опиташ да разбереш нещо, може да загазиш.
-Това заплаха ли е?
-Не и от мен. – увери го. – Но ако притеглим моята истина и Ив е ченге, трябва да знаеш защо те е излъгала и защо живее с теб, продължавайки да те лъже.
-Фейт, вече покрихме това снощи. – припомни й остро. – Не мога да я виня, докато сам не призная своите тайни, а аз нямам намерение да правя подобно нещо в скоро време.
Тя поклати бавно глава. Сега не се притесняваше, че той ще забележи чуждото в очите й. Чуждото, с което гледаше него. Притесняваше единствено за себе си.
-Сляп си, Хоуп. – проточи, озадачена в лицето му. – От любов към жена, която те мами в очите всеки божи ден.
-Ти също беше сляпа, когато оставяше един убиец да се разхожда на свобода, застрашавайки живота на всички ни!
-Аз пратих този убиец зад решетките и сега е той някъде навън, вероятно чакайки подходящ момент да ми отмъсти! – извика тя. – Забрави ли за това?! Забрави ли за всичко, което казах на онзи свидетелски стол, за да те защитя? Как преписах всичко на него, дори неща, които никога не се бяха случвали, неща, които не беше направил?
-Не е кой знае каква загуба. – вдигна разсеяно рамене.
Фейт се изсмя удивена.
-Чудя се как ще гледаш на нещата след като убие мен. – пророни с презрение. – Ще си направиш ли труда поне да се появиш на погребението ми?
Не й отговори нищо. Гледаше я с някакво тъпо изражение и не каза нищо. Замисли се дали това е =ш-добре или не. Самата липса на реакция при споменаването на евентуалната й смърт явно бе достатъчно изказване относно отношенията помежду им. Онази смешна и фалшива загриженост, която бе проявил предния ден сега я нямаше и това май беше всичко.

Синемън влезе в училището. Усмихна се щастливо, когато си размени поздрави с пет от шестте човека, които минаха покрай нея. Не беше загубила социалното си положение както бе останала с впечатление. Твърде много пъти бе отказала купони и организации за рождени дни и си помисли, че с това хората ще спрат да я търсят отново за каквото и да било. Освен търга, за който планува всичко и накрая се оказа пълна катастрофа, не се бе занимавала с други дейности. А това не се беше случвало никога до сега. Радваше се, че се оказваше достатъчно ценна и незаменима, за да може все пак съучениците й да продължават да я гледат с възхищение и да я молят за помощ.
Телефонът й започна да звъни и тя опипа джобовете си, докато напасваше кода за отваряне на шкафчето си. Сбърчи вежди срещу непознатия номер.
-Ало?
-С кого говоря, ако обичате? – любезен и странно познат мъжки глас се обади от другата страна.
-Ъъъ… Синемън. – несигурно отвърна.
-Синемън чия?
Син сърдито остави чантата в шкафчето си и след като взе дебелия учебник рязко го затвори.
-Кой се обажда? – гневно попита.
Чу кикотене и това я подразни.
-Затварям. – обяви и махна телефона от ухото си.
Поклати глава, докато го прибираше обратно в джоба си, но той отново иззвъня. Въздъхна и спря в средата на коридора, принуждавайки минаващите да я заобикалят. Отново почувства самодоволно приповдигане, когато никой не изрази негативна емоция относно това.
-Не говоря с лигльовци. – каза, допирайки едва слушалката до ухото си.
-Почакай, красавице. – смехът му пречеше да говори, но Синемън успя да разпознае гласът и очите й се разшириха. Объркването се изписа навсякъде по лицето й и тя побърза да се скрие в тоалетните. Още докато вратата се заваряше тя започна да се навежда пред всяка от вратите на кабинките, за да се увери, че е сама.
-Защо ми звъниш? Какво искаш? От къде имаш телефона ми? – изстреля въпросите, нетърпелива за отговорите. Въпреки че едва ли имаше смисъл да задава последния въпрос. Самата тя знаеше колко лесно е да се открадне нещо, когато имаш цел. Което пък я наведе на мисълта каква е целта на обаждането.
-Много въпроси и малко време за отговори, красавице. Ще ти кажа какво – дай ми няколко дена и ще ти споделя всичко, което искаш да знаеш. – новата порция смях последва след това странно обещание.
-Какво имаш предвид?
-Ако ти кажа сега ще направя така мистериозното си изказване доста немистериозно, не мислиш ли? – отбеляза. – И тогава няма да стоиш будна по цели нощи и да се чудиш дали нямам нещо специално предвид.
Тя преглътна и май се чу, защото смехът на Октавио се проточи гадно и подигравателно.
ю-Не ми казвай, че те уплаших. – прозвуча така сякаш я молеше
-Само отврати. – отговори сухо.
-О, разби ми сърцето! – възкликна още по-подигравателно.
-Едва ли е имало много за разбиване.
-Сладурана. – захили се Октав. – Хей, направи ми услуга – облечи нещо секси.
Гънката между веждите й щеше да стане толкова дълбока, че да пробие навътре и никога повече да не се изглади.
-Какво искаш от мен? – изсъска.
-Искам да вечерям с теб. – отвърна простичко. – Въобразявам ли си или наистина дадох цяла хилядарка за кльощавия ти задник? Това не е за подминаване.
-Проклета да съм ако отида където и да е с теб!
-По-трудния начин тогава. – изпусна въздуха от гърдите си бавно. – А ще е много по-лесно ако просто облечеш червено бельо.
-Ти си прасе.
-И аз много те харесвам, красавице, но нека го караме полека, какво ще кажеш? – приличаше на тийнейджър с това непрестанно кикотене от другата страна, което започваше да я вбесява. – Навит съм да изуча напълно цялата идея с доминирането на нежния пол, но мисля, че ще е по-добре ако вървим стъпка по стъпка.
-Моля те, изпадни в още една кома! – отчаяно изсъска за втори път.
-Ако обещаеш да седиш до мен през цялото време.
Син стисна зъби и облегна глава назад.
-Защо ми се обади? – попита сдържано.
-О, да. – засмя се. – Изцяло забравих, прощавай. – пое си глътка въздух. – Айра иска Фейт да е подготвена. Прибира се и прочее. – говореше небрежно и Синемън чак сега разбра какво имаше предвид Фейт, когато един път й каза, че точно този подход означаваше най-лошото. Това леко обясняване на нещата, тази разсеяност, с която думите излизаха от устата му. – Кажи на малката си дружка да се приведе в приличен вид за него.
Син здраво стегна челюст и събра смелост от неуместните непокорни гени на баща си.
-Нищо такова няма да й кажа, нещастна отрепко!

…Октавио отдръпна телефона като попарен. Направи кисела физиономия и натисна червената слушалка, поглеждайки към Айра със стиснати устни.
-Май я ядосах.
Айра вдигна вял поглед от списанието, което разлистваше.
-Обясни ми пак защо се занимаваш с нея и използваш мен като оправдание да я чуеш?
Той вдигна рамене.
-Има хубава коса.
Айра го погледна скептично и за кратко, след което върна сивите си очи към списанието.
-Като човек с опит ти казвам – не се захващай с обикновените момичета. – предупреди го. – Винаги са тихите води… - поклати глава.
-Ще трябва да си го запиша. – кимна Октавио и остави телефона на масата. – Но поне включих и теб. Като казах, че се връщаш и Фейт трябва да е готова. – усмихна се одобрително на самия себе си.
-Да, не разбрах защо го направи. – хвърли списанието, веднага взимайки друго.
Октавио отвори бутилка вода и я вдигна към устните си.
-Какво говориш? – засмя се като преглътна. – Сега всички ще се страхуват и ще чакат завръщането ти. Ще бъде направо епично.
-Мммм. – умислено проточи. Очите му бързо преминаваха през страниците, съсредоточено и почти делово. Все едно разглеждаше документи за някоя важна и почтена бизнес сделка, където всичко ставаше честно и по реда на нещата и никой не вадеше пистолети. Октавио забеляза взора в страниците.
-Какво четеш?
-Нищо интересно. – разсеяно отговори.
Октав застана зад него и облегна длани на облегалката на дивана. Главата му се озова до неговата и присви очи, докато разглеждаше отворената страница. Гръмко се разсмя.
-Сериозно ли?
-Разкарай се. – бутна го назад и се изправи от дивана, захвърляйки списанието на масата. – Да отидем да пийнем нещо. – предложи, взимайки якето от закачалката.
Щракна ключа на лампата и светлината спря да осветява страницата, по която бяха изобразени различни оръжия, започвайки с мачете и простия пистолет, стигайки до боздуган и катар.
…-Случайно да знаеш къде може да е Чарли? – попита Айра, отпивайки от бирата.
Заведението беше пълно и съжали, че избра кънтри бар, в който да поседи и да поотпочине. Музиката го влудяваше с тези извивания на струни и дълбоки, типични тенесиски гласове. На дървената сцена гордо пееше момиче с къса руса коса и синя, дънкова рокля. Мъжете зад нея, които свиреха в почти перфектен синхрон, изключвайки частта с „почти”, до един носеха шапки с периферия и двамата с Октавио се почувстваха толкова не на място. Поне да се бяха облекли подходящо. С карираните ризи и изтърканите джинси, и такива неща. А те бяха единствените с черни блузи и панталони, мрачни лица и липса на усмивки върху тях.
-Навсякъде. – отвърна Октав незаинтересовано и продължаваше да се оглежда критично наоколо. – Защо хората правят кънтри клубове в Европа? – недоумяващо запита.
Айра се подсмихна, но след това се съсредоточи и удари по масата няколко пъти.
-Концентрирайки се, Октав. – настоя. – Трябва да помислим къде може да е Чарли, за да го убия и да се върна вкъщи.
Октавио изви врат на две страни, отпи няколко глътки на екс и се загледа в Айра. Олицетворение на концентрацията.
-Къде може да е? – повтори Айра, за да даде начало на концентрирания им разговор.
-Навсякъде. – повтори Октавио, концентриран.
Двамата се вторачиха един в друг, концентрирано, и след минута взор и двамата изсъска.
-По дяволите, тази музика ме побърква! – издиша Октавио.
-Знам. – поклати глава и отпи. Бръкна в джоба си и остави една банкнота от двайсет евро. – Боже, да се махаме от тук!
Разбутаха тълпата и излязоха така сякаш се измъкваха от побой – настървено и отчаяно, а когато вече бяха навън – облекчено и щастливо.
-Добре, сега вече мога да мисля. – въздъхна Октаво, подръпвайки блузата си.
-Какви са вариантите? Някъде из Америка или мислим по-мащабно? Азия например?
-Трудно е да се каже. Ако имаме предвид последния път, когато го видяхме, можем да предположим, че…
Октавио спря да върви и килна глава на една страна.
-Какво? Какво можем да предположим?
-Беше ядосан, знаеше, че ти искаш нещо от него и че ти го прецака. – умислено започна. – Ако притеглим темперамента на фамилията ти, нищо чудно да иска обяснение преди да те убие. И нищо чудно писмото, което е пратил на Робърт да не означава нищо. Няма съмнение, че е видял снимката ти в новините. Знае, че си вън от затвора, най-вероятно знае, че и аз съм вън от комата. Може би предполага, че сме заедно и има голяма възможност да…
-Да ни чака. – завърши вместо него, асимилирайки думите му, редейки ги една по една, една до друга, докато смисълът в тях стане пълен. – Смяташ, че е в Нейс Хил.
-Къде другаде? Той тъкмо избяга от затвора и в имението на шефа му се натъкват полицаи, които нищо чудно да смята, че имат общо с теб и… - очите му се разшириха и правейки тази пауза за втори път, Айра се издразни.
-С мен и кого? – настоя очаквателно.
-Синемън. – каза.

Синемън преметна мократа си коса на едното си рамо и застана пред огледало, оглеждайки недоволно мократа кожа на врата си. Мърмореше нещо, което само тя си разбираше и прокарваше пръсти през измитата си коса. Лилава й кърпа беше захваната толкова леко, че се изплъзна наполовина от тялото й, когато тя протегна ръце, към сешоара. Измрънка и за пореден път я обви около си, като този път здраво я закрепи на място. Направи няколко крачки из стаята си и се спря в средата. Огледа се наоколо, забравила защо отиде от единия до другия край и след това се сети. Тъкмо да вземе четката от тоалетката си и телефонът й звънна. Отново смени посоката си и се покатери на леглото си, пресягайки се към нощното шкафче.
-Ало?
-Син?
-Хоуп? – изненада се тя и се надигна от леглото.
-Здрасти. – неловко се засмя той. – Ам… Късно е, така че ще карам на право. Майка ми се жени другата събота и… ще се радвам ако двете с Фейт присъствате.
-О… - беше единственото, което успя да пророни. Сбърчи вежди, но поглеждайки се пак в огледалото, веднага изглади гънката. Изглеждаше ужасно, когато направеше така. – Поздравления. – несигурно добави.
-Да. – разсеяно въздъхна и не звучеше особено въодушевен за майка си и нейното официално обвързване.
Син се облегна на тоалетката.
-Защо звучиш толкова нещастен?
-Не знам… - въздъхна повторно. – Просто…
Лицето й се озари от любопитство и някаква странна тревога.
-Просто какво? – подкани го тя. Опита се да звучи окуражаващо. Двамата с Фейт може и да имаха проблеми, но Син нямаше проблеми с него.
Гласът му започна да изрежда опасенията и тревогите, които мъчеха душата и ума му. Липсата на специалното им време – майка и син. Фактът, че майка му се жени за шефа си, което – и самият той не знаеше защо – го притесняваше. Самата концепция за нов човек в живота им; мъжка фигура, която да играе ролята на баща, която да го напътства и която да се опита да замести Камерън.
Докато той говореше, някаква част от него започваше да съжалява, че не й каза истината за смъртта на Кар. Сам разбираше, че след като го уби много неща се промениха. Не само съдбовната среща с Ив и новото щастие на майка си, но и собствените му взаимоотношения с Фейт. Отдалечиха се след като това се случи или поне той така мислеше. Така вярваше. Съжаляваше, че не може да каже на Синемън всичко. Все пак тримата винаги са били най-добри приятели, близки, навремето – неразделни.
Син кимаше и клатеше глава, отговаряше и мълчеше където трябва, увещаваше го, че щастието на Нора е много важно в момента и все пак той си има Ив и не може да вини майка си, че също търси нещо повече в половинката си. Правеше физиономии, кои укоряващи, кои съпричастни, всичките от които само тя можеше да си види.
Тя и още някой.
Храстите пред дома й зашумоляха, когато вятърът подухна листата. Луната хвърляше малка светлина върху тъмнината наоколо, бегло осветена от уличните лампи и тези, прокрадващи се от прозорците на къщите. Вечерта беше студена, но утре обещаваше да е топло и слънчево.
Две излъскани черни обувки стояха пред мъничкия храст, леко закрити от дънките, които стояха свободно около дългите мъжки крака. Сребърната тука на колана бе скрита под черната риза, опъваща се по широките рамена, покрити още само с едно кожено яке, което не изглеждаше да топли особено.
Чарли Хав захвърли цигара си в подкъсената зелена трева и издиша дима във въздуха, докато присвитите му очи наблюдаваха разхождащата се из стаята си Синемън, държаща телефона в ръката си, ръкомахайки с другата си ръка, водейки очевидно важен разговор. Устните му потръпнаха от недоволство и той се огледа внимателно наоколо.

Ив върза косата си на обичайния кок и махна капачките на двете бири с края на вилицата. Остави я на масата и взе шишетата. Отправи се към хола, влачейки крака.
-Ето. – подаде ръка напред и Били Уокър се обърна и пое бутилката. – Каза, че имаш новини. – подсети го и отпи.
-Заръка. – поправи я той. – Искам да разбереш кой е той. – хвърли една снимка на масата пред погледа й.
Ив седна на дивана и взе снимката в ръцете си. Лицето на Октавио Готъм й бе познато. Последния път, когато го видя той беше на малко изображение във вестника, когато затвориха Айра Левит. Същата снимка, която сега гледаше. Русата му коса стоеше нагоре, все едно устремено е извадил глава от прозореца на движещ се с триста километра в час влак. Ярко сините му очи гледаха някъде зад камерата. Ив още веднъж си припомни въпроса, който винаги си бе задавала – как така тези хора никога не разбират, че биват снимани? Беше облечен в костюм, което я разсмя.
-Какво имаш за него?
-Почти нищо. – отвърна Били. – Избягва да прави вълни.
-Това е нещо ново. – насмешливо каза и отпи. – Не беше ли в кома?
-Вече не е.
Ив се изсмя.
-Какъв късмет. – изсумтя и хвърли снимката обратно. – Какво търсим?
-Каквото и да е. Знам само, че е свързан по някакъв начин с Айра Левит. От там нататък оставям нещата на теб.
Ив сплете прътите на ръцете си, поставяйки лакти на колената си. Загледа се напред и изражението й стана предпазливо.
-Смяташ ли, че… може да има нещо общо със смъртта на Камерън? – внимателно запита.
Били не отговори веднага и това я накара да вдигне поглед.
-Смяташ ли?
Баща й повдигна рамене в знак на безпомощност.
-Съществува такава опция, миличка. Затова сме тук. – наведе се към нея и я погали по лицето. – Ще намерим убиеца.
Ив стисна устни и хвана ръката му.
-Благодаря ти. – прошепна. – Знам какво чувстваше към връзката ми с него.
-Това беше преди да се оттегля. Сега вече не съм полицай. Границите, които поставях преди вече не важат. – усмихна се вяло.
Ив кимна бавно и стисна ръката на баща си по-силно.

-Син! Син! – Хоуп търчеше по коридора право към нея и когато тя се обърна, моментално се дръпна няколко крачки назад, като видя, че инерцията му трудно ще се спре.
-Здравей. – поздрави го през смях, подавайки му ръка, когато той се изтърси на пода.
-Къде е Фейт? – гласът му прозвуча сърдит, докато се изправяше и изтупваше кафявите си панталони, които все му падаха от задника. – Опитах се да се свържа десет пъти с нея, не си вдига телефона и… - огледа се наоколо със смешно сбърчени вежди. – Защо не е на училище?
Син изслуша мърмореното с послушно вдигнати вежди и сянка на усмивка върху лицето си.
-Фейт е в Ел Ей, Хоуп. – отговори, наблюдавайки изражението му, което силно я забавляваше. – И ще се върне утре.
-Какво прави в Ел…? – лицето му се изопна в назидателна гримаса и скръсти ръце. – Търси информация за Ив, нали? – с укор попита.
-Не. – отговори веднага Син и поклати веднъж глава.
-Кажи го пак и този път с повече сила в гласа си и по-малко лъжа в истината. – кисело каза.
Синемън подбели очи и троснато му подаде чантата си, за да свали якето, което й беше отдавна тясно и малко, но външния вид бе по-важен от това дали дишаме или не.
-Какво искаш да направя? Не мога да контролирам действията й. Особено след като има мъжка ръка до себе си. – смъкна якето и си взе чантата с ненужна сила. По идея Хоуп не биваше да разбира за заминаването на Фейт, а Син изцяло забрави, че целта на отиването не е да се види с баба си и дядо си.
-Мъжка ръка? – Хоуп завървя редом с нея към кабинета по биология. – С кого е отишла?
-С Джеф.



Две години по-рано
-Фейт! – Син тичаше към нея и въпреки че се спъна в един клон, достойнството не я напусна и тя се придвижи до входа на училището с гордо вдигната глава. – Посмей. – предупреди я, вдигайки показалеца си срещу лицето й, което беше на път да избухне в смях.
Тя вдигна ръце и последва Син в училището, позволявайки си да се изкикоти веднъж-дваж, докато около тях минаваха ученици и шумът щеше да бъдеш заглушен от техните разговори.
Син се спря пред вратата на женските тоалетни и хвана ръцете на Фейт с нетърпелив жест. Стисна здраво устни, все едно се бореше да не изкрещи и след това започна да подскача, което накара Фейт неловко да се огледа наоколо.
-ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ФЕЙТ! – изкрещя с такава сила, че тя инстинктивно се дръпна назад и се удари в стената.
-По дяволите! – измърмори. – Не знаех, че някой може да издаде толкова много звук за толкова кратко време.
Син изръкопляска и прегърна Фейт силно и задушаващо.
-Толкова е хубаво, че вече си на шестнайсет. Сега ще кажеш на лудия си баща, че имаш легалното право да стоиш до единайсет и половина на купони, а не да те кара да се прибираш когато забавата започне! – крещеше в ухото й, докато подскачаше около нея, все така силно обгърнала я. Винаги беше въодушевена за себе си и още петима души отгоре. Това не беше лошо качество, но в такива моменти Фейт предпочиташе да не я познава.
-Син, ако не ме пуснеш не само че ще оглушея, но и вероятно ще умра от недостиг на въздух.
-О, извинявай! – разсмя се и се отдръпна половин крачка. – Днес може да се окаже много по-хубав ден, от колкото си очаквала… - поде и започна да прокарва пръсти по яката на дънковото й яке. – Джеф каза, че няма търпение да те види довечера.
Фейт отблъсна ръцете й с нехаен жест и кисела усмивка.
-Защо винаги уреждаш тези неща вместо мен?
-Моля ти се! – изсумтя Син и отново се зае да оправя дрехите й. – Ако зависеше от теб нямаше дори да го познаваш.
-Замисляла ли си се, че така може би се намесваш в плановете на съдбата?
-Скъпа, опре ли до това, аз съм съдбата.
Фейт отвори уста, но не и се даде възможност да се изкаже.
-Честит рожден ден, Фей. –гласът на Джеф я накара да лепне искрена усмивка на лицето си и тя се обърна към него. Очите й се загубиха в усмивката. – Като слънцето си. – каза той, поклащайки глава, смаян.
-Имам такъв ефект върху мъжете. – пошегува се със закачливо присвиване на очи. Нещо, което правеше само към него.
-Няма второ мнение. – разсеяно отвърна, наблюдавайки внимателно лицето й.
Син се почеса по тила със заговорническа физиономия и прочисти не особено деликатно гърло.
-Ами… Аз ще изчезвам. – блъсна Фейт в ребрата и тя се сдържа да не я наругае за просташкия жест.
Джеф й смигна, докато тя се отдалечаваше. Фейт отново върна очите си към неговите с горчиво кимане.
-Не е от най-прецизните, а?
Той се разсмя и направи една небрежна крачка, която спря сърцето й. Надвеси се леко над нея и нещо, ниско в стомаха й, се преобърна.
-Ще прецениш довечера. – прошепна и я бавно я подмина.
Фейт го проследи с поглед и преглътна. Кръвта й закипя, съзнанието й се замъгли.
Той беше най-милото и прекрасно момче, което някога бе срещала. Запознаха се преди почти година, когато той се премести тук и беше сам-самичък. Тя бе първата, която го заговори предимно защото, виждайки нещастния му вид, й стана просто жал. Но това не му го бе казала още. И след това той стана готин. Оказа се добър спортист, което моментално му спечели място сред футболистите и мажоретките. След това се оказа страшно умел в смятането и числата. Това пък му предостави възможността да общува с клуба на математиците. В последствие се разбра, че умее да кара и мотор, което пък го уреди на първия ред сред любимците на мексиканските мотористи, които почти не се вясваха на училище ако нямаше да продават или купуват трева. И за капак на всичките му възможности Джеф спечели сърцето на Фейт с интереса му към правото.
За разлика от Синемън Фейт не приемаше всяка покана за среща като нещо голямо и важно, което непременно да доведе до… онова нещо. За това когато Джеф я покани да излязат, Фейт се нагласи за един хубав ден, в който да го разпитва за живота му. И получи този хубав ден. Научи за интересите му, за любимия му стил музика, любимия му цвят, любимия му филм. Научи даже за работата на родителите му и за умрялата му рибка, която така обичал. Тук Фейт неуместно се разсмя, но това не изглежда да разстрои Джеф. Денят наистина беше хубав и след този ден, двамата често излизаха и той нито веднъж не се опита да я хване за ръката или да я целуне. Това беше добре до момента, в който Фейт вече искаше това да се случи. Потръпваше от някакво странно удоволствие всеки път, когато се доближеше до нея, когато я погледнеше с усмивка, която имаше усещането, че е само за нея. Типичната тийнейджърска любов, която се опасяваше, че той не споделя.
До денят, в който не се събуди на шестнайсет години.
…Купонът беше в разгара си и не беше истина колко самоотвержена се изкарваше Синемън, когато искаше да сватоса най-добрата си приятелка. Олдридж отказа банда незрели пубери да рушат дома му и Син направи партито в собствения си дом. Не стана ясно как е разкарала родители си, но това нямаше кой знае какво значение. На никого не му пукаше, докато имаше пиене и музика. Хора, които никога през живота си не бе виждала я поздравяваха по случай празника и тя отвръщаше разсеяно, търсейки Джеф с очи.
Чак сега разбираше онова чувство, за което всички говореха. Тръпненето в очакване на един-единствен човек да пристигне. Самото усещане, когато го видиш. Същото усещане, което сега залегна у Фейт.
Видя го как влиза и се поздравява с всички. Гангстери, зубъри, „популярни”… Всички. Неволна усмивка пропълзя по устните й, докато го наблюдаваше. Беше облечен с бяла риза и дънки. Броеницата на врата му всъщност бе подарък от Фейт и това, че не я сваляше я хвърляше в див възторг. Нетърпеливо си проправи път през тълпата и побърза да си даде вид на разсеяна девойка, когато го видя, че я забеляза.
-Страхотен купон. – провикна се, навеждайки се към нея. Парещото чувство пак я връхлетя.
-Радвам се, че ти харесва, защото нямам нищо общо с него. – отговори. И неговите очи се губеха в смеха му и тя прехапа устна.
-Имаш ли нещо против да излезеш с мен за секунда?
Пое предложената ръка и го остави да я изведе от къщата. Не знаеше защо сърцето й започна да препуска, когато седнаха на пейката на верандата. Наоколо съучениците й пиеха и се натискаха, не бяха съвсем сами, но все пак, когато той се обърна към нея така близко, моментът й се стори изключително интимен.
-Имам нещо за теб. – гласът му сега бе нормален, въпреки че музиката се чуваше също така силно и отвън.
Фейт зачака.
-Забелязах, че го гледаш на една витрина и реших… - вдигна рамене и не довърши. Подаде й червена продълговата кутийка и заби очи в лицето й, чакайки да я отвори и да види реакцията й.
Фейт обви пръсти около капачето и предпазливо го повдигна. Не успя да сдържи ахването. Нежната сребърна гривна с тънък синджир, който сигурно можеше да се счупи с едно свиване на пръстите, сега й се струваше милион пъти по-красива от колкото когато я видя в магазина за бижута. По нея нямаше нищо друго освен едно малко слънце на висулка, което се разходи по дължината на синджира, когато Фейт вдигна гривната пред погледа си. Премигна и поклати глава.
-Джеф… - издиша и се засмя кратко. Погледа го в очите. – Джеф, невероятно красива е. – прошепна. – Благодаря ти! Толкова много! Благодаря ти, Джеф! – ръцете й се сключиха зад вратата му и тя го стисна силно.
-Радвам се, че ти харесва. – изправи се, повличайки я със себе си и я хвана през кръста.
-Ще ми я сложиш ли? – помоли и подаде китката си.


-Сложи ми я ако обичаш. – помоли Фейт, подавайки гривната.
Джеф остави сгънатата риза на леглото и сбърчи вежди срещу бижуто.
-Още я носиш? – изненада се.
Фейт се усмихна и вдигна рамене.
-Хубава е. – отвърна. – И върви на всичко.
Джеф закопча гривната на китката й и ръцете му се задържаха върху кожата й повече, от колкото бе нужно. Впи очи в нейните. Тя върна погледа му и в нейния внезапно се прочете въпрос.
-Наистина ли беше толкова сигурен, че няма да дойда? – попита го. Беше му задавала този въпрос преди, но не помнеше отговора му.
-Защо? Дойде ли?


Една година по-рано
-Стига, Фейт. – настоя Хоуп с невъздържано тропване на крак. – Всеки прави грешки, наистина ли ще го оставиш да си тръгне заради това?
-Баща му получи работата. И без това щеше да си замине, не го прави заради мен. – незаинтересовано отвърна и закачи поредната закачалка в гардероба си.
Хоуп погледна към Синемън и вдигна длани сякаш се отказваше.
-Фейт… - поде Син и се поизправи от леглото й. – Не смяташ ли, че преиграваш малко?
Фейт я стрелна с поглед. Син отвори уста и разпери ръце.
-Човекът и пийнал малко и е хванал първото момиче, което е видял, голяма работа. – изтъкна. – Обича теб, иска да е с теб.
-Не, въпросът не е в това! – отрече високо тя. – Те… те са приятели, той я… харесва. Виждал съм го как я гледа, не съм сляпа! И в това няма нищо нередно, аз също имам грешни помисли за момчета понякога. Но се чувствам виновна, наказвам се! Не отивам да пия с тях и след това да си легнем в едно легло!
-Добре, загубил е контрол! Е и? – изсмя се Хоуп. – Кой не би? Тя е секси.
Фейт стисна челюст. Изглеждаше обидена и наранена и не и беше до без-да-искам-изтърсените-фрази на Хоуп.
-Той я обича.
-Но не е влюбен в нея! – увери я Синемън и я хвана за рамената, разтърсвайки я веднъж. – Влюбен е в теб! Фейт, заедно сте вече от година, не веднъж показа колко много държи на теб. И ти ще го оставиш да си тръгне, защото не можеш да преглътнеш една грешка и си поставила някакъв смешен принцип срещу втория шанс?!
Фейт я отблъсна от себе си и заклати глава.
-Не би ме разбрала. – отправи се към вратата и я отвори, но дланта на Хоуп се залепи за дървото и той я затвори с трясък.
-Правилно, не разбираме! – каза. – Ако не го обичаш, добре. Ще спрем, ще те оставим на мира. – вдигна рамене. – Ако смяташ, че момчета като него идват и си отиват, ако вярваш, че не е специален, тогава добре. Ще млъкнем. – загледа се в нея с нетипично сериозно изражение. – Но ако усещаш онази тръпка всеки път, когато е до теб, ако чувстваш онова приповдигане, онова парене в съзнанието и тялото си само когато си помислиш за него, тогава тичай на гарата и го спри. – изсумтя в лицето й. – Което и да е от двете, направи го чисто. Говори с него. Скъсай с него или се сдобри с него, но го прави по начина, по който правиш всичко, Фейт! С поне малко честност. Не заслужава това. Да стоиш тук и да си оправяш дрехите, докато той вероятно стои на гарата и се оглежда за теб… - поклати категорично глава. – Не заслужава това.
-И какво, да му се моля ли?!
-И какво ако трябва? – попита я смаян от липсата й на ясно гледане на нещата и човека. – Толкова ли е непосилно?
-Той е този, който направи грешката! Но изведнъж аз съм тази, която трябва да се извини?
-О, значи той не дойде и не те помоли на колене да се върнеш при него и да го преглътнеш? – намеси се Син с укор.
Фейт стисна устни и извърна поглед. Отблъсна се от вратата и зарови ръце в гардероба си, колкото да се държи заета и да се опита да не ги слуша.
-Не можеш да го изключиш само заради това. – продължи Синемън. – На мен ми изглеждахте повече от тези неща. Над тях. Освен това… - гневно извиси глас. – Какво?! Ти си безгрешна. Святата Фейт! Недосегаема, винаги права?! Стига. Глупости! – бавно изрече с отмятане на ръка в странен рапърски жест.


Фейт премигна и навлажни устните си. Поклати глава с лека усмивка. Джеф сведе поглед и пусна ръката й.
-Баба ти и дядо ти са много гостоприемни. – отбеляза, колкото да не стоят в залегналото неловко мълчание.
-Да… - въздъхна разсеяно. – Учудвам се, че те оставиха да спиш тук. Обикновено не е позволено да водя момчета.
-Водила ли си други момчета?
Фейт се разсмя.
-Баща ми брои ли се?
-О, боже, баща ти да не би да спи в хотел, когато е тук?!
Фейт отметна глава в смях и Джеф не стърпя да отвърне на бурната реакция.

-Не те ли притеснява това, че е полицай? – попита Синемън, придърпвайки учебниците към гърдите си. Облегна се на шкафчетата, докато чакаше Хоуп да отвори своето.
-Защо да ме притеснява? Има причина, за да го крие. Ако искаше да ми каже, щеше да ми каже.
-Да, но не ти ли е любопитно? Все пак това не е малка тайна.
Беше на път да й каже колко по-голяма е неговата, но се стърпя. Почеса се ядно по главата.
-Слушай, не е ясно дали наистина е ченге! – сърдито каза. – Фейт най-спокойно може да ме лъже.
Син вдигна недоверчиво вежди.
-Смяташ ли, че тя би го направила? Изключвам липсата на мотив и факта, че те обича и винаги се е опитвала да се грижи за нас.
-Понякога се грижи твърде много. – отвърна равно. – Не съм искал да ме предпазва от жената, която обичам.
-Може би точно защото я обичаш не си способен да мислиш трезво. – предположи тя.
-Или може би точно защото я обичам, не бих искал да научавам неща, които тя с цел крие от мен. Син, решил съм да й се доверя. Нямам намерение да изменя на това, само защото Фейт се появява с непроверена информация.
-Не е късно, Хоуп. Не знаеш дали не е намерила нещо в Ел Ей.
-Обадила ли ти се е от там?
Тя пристъпи от крак на крак.
-Не…
-Значи не е открила нищо. – кимна й снизходително и затвори вратичката.

Стояха на верандата, а пясъкът беше на няколко метра от тях. Слънцето грееше топло, морето беше спокойно и шумът на разбиващите се в брега вълни беше несравним. Всичко бе толкова идилично, че при мисълта за още няколко наложителни опита да се добере до нещо, Фейт потръпна недоволно.
-Тук е невероятно. – каза Джеф, изпънал крака до тези на Фейт на парапета.
-Преди идвах по-често. – отвърна умислена, загледана в морето. – Не знам защо спрях.
-Винаги си наблягала на ученето. – отговори й и тя се вторачи в него. – Явно с времето това желание става все по-силно.
Фейт премигна и върна очи към водата. Просълзи се. Внезапно и нелогично, просълзи се. Не беше така. Това желание ставаше по-силно преди да се появи противния Айра! След това вече не бе такова. Сега предпочиташе да е навън, да е на море, да е на топло, но не да е на затворено, заровена в учебници по право. Тъмнината вече я плашеше, а преди не беше така. Страхуваше се да затвори очи и да заспи, а след това се страхуваше да ги отвори и да посрещне новия ден, който можеше да и е последен. Плашеше се колко убедителна бе в лъжите си, колко опасно можеше да си представи да стане всичко. Често се плашеше от самата себе си. Мразеше и обичаше едновременно и не го разбираше. Искаше и се отвращаваше, съумяваше да бъде спокойна и стресирана в едно. Беше луда.
Подсмъркна и побърза да се обърне на другата страна, когато Джеф я погледна.
-Какво има, Фей?
Изхлипа и се наведе напред, опирайки лакти в колената си и зарови лице в шепите си. Рамената й се разтресоха. Джеф сбърчи вежди и приседна по-близо до нея, объркан.
Преди й викаше така. Той беше единствения, който не я наричаше с пълно име. Фей. Това ужасно й липсваше.

Година и нещо по-рано
-Фей, да си ми виждала синята риза? – провикна се Джеф от банята й. Фейт се протегна в леглото си.
-При мен е… - закачливо отвърна и подръпна ризата на себе си.
Джеф се появи на вратата и се усмихна лъчезарно.
-Да подозирам ли, че няма да ми я дадеш?
-Зависи как си я поискаш. – изправи се на колене в леглото и обви ръце около врата му, когато той се приближи.
Пръстите му разкопчаха първото копче.
-Така? – вдигна вежди.
Тя поклати глава и изви врат, когато той се надвеси, за да целуна кожата й. Разкопча второто копче.
-Сега?
Повторно поклати глава и зарови пръсти в косата му. Затвори очи, когато устните му отново целунаха шията й. Разкопча ризата до долу и ръцете му се плъзнаха по корема й.
-Това добре ли беше? – прошепна в ухото й.
Не съвсем на този свят, тя за трети път поклати глава.
-Не? – смъкна ризата бавно от рамената й и допря устни в ключицата й.
Тя се разсмя и се притисна в него. Лицата им бяха едно до друго. Фейт издаде глава напред и точно когато щеше да го целуне Джеф се отдръпна с ризата в ръката си.
-Благодаря , Фей. – смигна й игриво.
Тя отвори възмутено уста, поставяйки длани на завивките.
-Не мога да повярвам, че го направи!
Той вдигна вежди няколко пъти и лицето му доби невинен вид. Тя се смръщи и потърси фланелка, с която да се закрие. Застана пред него, докато спускаше сивия плат на тениската надолу докато не покри бедрата й.
-Знаеш ли, нежеланието ти да ми викаш с истинското ми име е леко обидно. – сподели му тя, оправяйки яката на ризата му. Щеше да ходи при баща си и трябваше да изглежда добре.
-Пак е истинското ти име. Просто съкратено.
-Не ти ли харесва цялото ми име? – попита го, вдигайки предпазлив поглед към него.
Джеф я погали по косата.
-Нека го кажа така – ако спря да ти викам Фей, значи нещо не е както трябва.
-Значи това е нещо като код? – присви любопитно очи.
-Точно така. – усмихна се и я целуна кратко.
-И ти ще си единствения, който ще ми вика така? – продължи и отвърна на новата целувка.
-Точно така. – целуна я за трети и последен път преди да слезе надолу по стълбите.


Фейт изтри сълзите с опакото на ръката си и се вгледа в него, продължавайки да подсмърча.
-Излъгах те. – изхлипа.
Джеф приседна към края на стола си.
-Какво искаш да кажеш? – неразбиращо запита.
Фейт сведе поглед и преглътна.
-Дойдох. – тихо смотолеви. – На гарата… Дойдох, но изпуснах влака ти. За това се качих на следващия…
Джеф повдигна брадичка и лицето му започна да се изменя в някаква емоция, която Фейт не разбра.
-Беше ми трудно да те открия, когато слязох в Еймис, но успях. Видях, че пред къщата има още една кола, но… - стисна очи. – Но все пак се качих и… Видях те с нея. – вдигна рамене, докато бършеше сълзите. – Не ти казах, че съм там, защото… Не исках да се сблъсквам с израженията и на двама ви, но… Чак по-късно започнах да съжалявам. Бях ти толкова ядосана, Джеф! – изръмжа и стисна юмруци. Не изглеждаше авторитетно с мокрото си от сълзи лице. – Когато разбрах, че си бил с нея първия път полудях, а след това, когато Син и Хоуп ме убедиха… Да те видя отново с нея… Беше ми много трудно. – присви очи срещу него. – Но не те оставих да си тръгнеш, Джеф. Имам нужда да знаеш това. Не те пуснах. Не исках да ти казвам, защото не исках да те карам да съжаляваш. Не исках да се чувстваш виновен, но… Сега имам нужда да го знаеш.
Вгледаха се един в друг. Гледаха се, гледаха се. Гледаха се дълго време.

Олдридж положи длан на темето си в опит да сплеска косата си, но тя продължаваше да стои нагоре. Сърдито отправи поглед към стаята на Фейт. Не трябваше да използва този гел. Още веднъж се сети за любопитната лисица. Приказка, която майка му му бе разправяла навремето всеки път, когато прекалеше с въпросите. Та подобно на когато беше малък, сега реши да види за какво е цялата какафония, когато опре до младите момчета и гела. Не беше доволен от резултата.
-Хайде, по дяволите! – изръмжа. – Върни се обратно!
Чу отключването на входната врата и замръзна.
-О, не. – каза само с устни и се огледа стреснато.
-Татко. – провикна се Фейт от долния етаж със странно щастлив глас, което го накара подозрително да погледне към стената. – Прибрах се.
Страхът отново дойде на дневен ред, когато я чу да се качва по стълбите.
-Татко? – вече беше почти пред стаята.
-О, не. – повтори. – Не мърдай! – заповяда той и можеше да усети веднагическото подчинение.
Фейт разтвори устни.
-Всичко наред ли е? – предпазливо запита.
Олдридж се погледна отново в огледалото.
-Дефинирай „наред”. – даде следващата заповед.
Фейт се огледа подозрително с несхващащо изражение.
-Ами… Здрав ли си? – несигурно реши.
Олдридж наклони глава стискайки упорито устни.
-Дефинирай „здрав”.
Фейт подбели очи и хвърли сака си на пода.
-Не ми казвай, че пак си използвал гримовете ми! – помоли се с отчаяние и се хвърли в стаята си, насочвайки се право към тоалетката.
-Не бих казал. – отговори той и се показа на прага.
Фейт се обърна към него.
Възрастна двойка минаваше покрай тихия и спокоен дом на семейство Мейн. Оглеждаха мястото, смятаха да си купят къща в района. Неопределения звук, който излетя от къщата, накара двойката да се спре сепнато. Дълбокото ръмжене на очевидно ядосан мъжки последва и веднага след това долетя и писък, който не беше ясно дали е смях или опит за опазване на живот.
Възрастната двойка се спогледа и забърза крачката си с вперен напред поглед.

Учудващо е колко различни можеха да бъдат хората. Ако за един слънчевия ден е идеалното време за щастливи усмивки, а за друг е най-гнусното нещо на света, то за Чарли беше и двете. Слънцето в момента го дразнеше из основи, а той принципно го обичаше. Странно за подземна птица, каквато не беше преди да приеме парите от Робърт, за да влезе в затвора. Топлината го изнервяше, притесняваше го. А обичаше да му е топло. В затвора рядко беше топло. Стараеше се да заобича отново пеещите птички, дето летяха около него, но просто не ставаше. Бе загубил способността си да се радва на онова, което по дефиниция трябваше да го радва и това го вбесяваше. Винеше един човек за тази работа и този човек бе Айра.
Алеята беше празна, наоколо не минаваха много хора. Чарли влезе в старата, захабена сграда с миризливо стълбище. Поклати глава докато се катереше нагоре. Как можеше необитаема сграда като тази да стои най-спокойно редом до богаташките домове няколко метра по-нагоре.
Застана пред двукрилната врата и я отвори нетърпеливо. Подредбата му бе смътно позната. Писалището с книги, голямото легло, този смешен червен килим, който не разбираше за какво са го сложили. Прашна и неподържана, тази къща си стоеше тук от десетилетия. Не схващаше защо Левит имат подобно скривалище при наличието на толкова по-добри места, но не се зае дълго с тази мисъл.
-Ще свърши работа. – промърмори, оглеждайки стаята.

Синемън излезе от кабинета на госпожа Удсток със сърдита физиономия. Беше закъсняла вчера и днеска, но не мислеше, че това е повод за каквато и да е тревога. Обясни на директорката, че – не, не се е замесила в нещо лошо; не, не е заплашвана от убиец и не, не се е впуснала в мисия за спасение на човешката раса. Вече беше обяд. Не разбираше как може да я задържи толкова дълго за две закъснения. Започна да бърника в чантата си в търсене на телефона си и не след дълго ругатните напуснаха устните й при неуспеха на намирането.
Познатия смях, който не бе чувала отдавна, я накара да се спре и да вдигне поглед към хубавия звук, звучащ чист и искрен. Сбърчи вежди.
Фейт се бе облегнала на шкафчетата, а едната ръка на Джеф почиваше над главата й, докато другата държеше кичур от косата й. Син недоверчиво присви очи и с бавни крачки се приближи към тях. Прочисти гърло, когато физическото й присъствие явно не им каза нищо. Фейт разсеяно я погледна и в мига, в който я регистрира се отблъсна от шкафчетата и се блъсна в Джеф, бързо отдръпвайки се от него.
-Син. – издиша нервно и се усмихна, поглеждайки за кратко към Джеф.
Той отвори уста и пое дълбока глътка въздух. Насочи палеца си над рамото.
-Ами аз ще… - поде и се обърна към Фейт. – Ще се видим по-късно?
Тя кимна. Син отвори смаяно уста, когато Джеф долепи кратко устни до тези на Фейт. Дълго време след като останаха сами никоя от двете не проговаряше. Мълчанието натежа и Фейт вдигна рамене с невежа усмивка.
-Ами… Не открих нищо в Ел Ей. – каза.
Син скръсти плавно ръце пред гърдите си, повдигайки брадичка с изискващо изражение. Фейт сключи пръстите на двете си ръце и се засмя звънко.
-Времето е учудващо топло днес, какво ще кажеш?
Очаквателната поза не се измени.
-Хей, от кабинета на Удсток ли излизаше? Да не си се сбила с банда наркомани или нещо? – загледа я любопитно.
Отново нищо.
-Ами, аз отивам да ям. – помаха й и се обърна, но Синемън я хвана за лакътя и я извъртя към себе си.
-Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? – ядно попита.
Фейт вдигна предпазливо вежди.
-Имаш много хубава прическа? – предположи плахо.
-Не, не е това. – отсече с поклащане на глава. След това обаче ъгълчетата на устните й се извиха в лека усмивка. – Наистина ли ти харесва прическата ми? – попита я тихичко. – Мислех, че няма да се задържи за дълго.
-О, купила си си онзи гел, който гледахме. – закима одобрително Фейт.
-Невероятен е! – прошепна въодушевено Син. – Сякаш и торнадо не би развалило позицията, в която съм я оставила.
-Страхотно.
-Да, освен това… - спря се и усмивката на Фейт моментално слезе от лицето й. Син я изгледа намръщено. – Оу, да използваш новият ми гел за щит е толкова подло! – изсъска сърдито. – Какво си правила с Джеф? – изсъска по-силно и сърдито.
-Нищо! – извиси глас Фейт в собствена и неуспешна защита. – Имам предвид… Нищо много. – захили се.
Син присви очи и поклати назидателно глава. Фейт я хвана за ръка и я въведе в тоалетните. Типичната практика, когато някоя ученичка влезеше в тоалетните с друга ученичка или ученик, бе изпълнена и Фейт отвори всяка кабинка, за да се увери, че са сами.
-Добре, знам, че е малко откачено, но… - започна тя. Очите й светеха. – Отново сме заедно.
-Да, видях това. Първо – защо не ми каза? Второ – след всичко, което ти причини?! И трето – защо не ми каза?
-Син, тук не става въпрос за теб. – изтъкна Фейт и се усмихна против волята си. Просто естествен жест. – Бяхме на верандата, гледахме морето и… Просто стана. Сякаш в един миг видях как всичко, което бяхме преди, можем да бъдем и сега.
-Но той…
-Той нищо. – прекъсна я. – Вината беше моя. Джеф ми обясни всичко.
-Но…
-Син, имам нужда от това. – ставайки така сериозна и отново изглеждайки обременена, Синемън мълчаливо даде заден ход. – Харесвах онова, което бяхме преди да си тръгне. Чувството е твърде приятно и точно сега, твърде в излишък. Имам нужда от него.
-Чувството или Джеф?
-И двете. Имам нужда от двете. Джеф ме прави щастлива, щастливото чувство му прави спокойна и това е равно на…? – разпери ръце и отвори уста, имитирайки щастлива усмивка.
-Клоун с проблеми в координацията? – недоумяващо налучка тя.
Фейт се свъси.
-Не! – нацупи се. – Равно е на щастлива Фейт. – отново разпери ръце и лепна глупавата си усмивка.
Син остана неподвижна за няколко секунди след което се разсмя и подбели очи.
Излязоха от тоалетните хванати под ръка. Тихо продължаваха разговора си като от време на време Фейт я перваше след някой неуместен коментар. Влязоха в стола и тя се спря, когато видя Хоуп да стои на масата им.
-Май не съм толкова гладна вече. – излъга и понечи да се обърна, но и този път Синемън я задържа.
-Държите се като петгодишни. – скара се тя. – Освен това Хоуп има молба към теб. – поведе я към масата до прозореца.
Детинската ситуация бе твърде детинска, за да е истинска и за да може в нея да участват зрели хора, каквито по идея трябваше да бъдат Фейт и Хоуп. Син стоеше между тях и поглеждаше ту към единия, ту към другия, а и двамата гледаха в две различни посоки с упорито стиснати устни.
-До кога смятате да продължавате? – попита ги.
Фейт извърна глава още по-настрани, а Хоуп изсумтя.
-Хайде, Хоуп. – подкани го Синемън. – Кажи й за майка си и Дарън.
Той въздъхна дълбоко.
-Нора се жени за шефа си. – обяви формално все така без да я поглежда. Тя също не го погледна, въпреки че веднага изпита желание да го поздрави.
Направи го:
-Ами… честито.
Хоуп зарея очи през прозореца и колебливо, бавно и внимателно ги премести върху Фейт.
-Ами… - поде той. – Ще… Ще се радвам ако… присъстваш.
Фейт също така предпазливо реши да го погледне.
-Ив ще бъде ли там?
Хоуп направи гримаса и кисело поклати глава.
-Да, Фейт. – прозвуча така, все едно й се тросва, което я подразни. – Ив е навсякъде, където съм и аз.
Преглътна суровите думи, които бе напът да запрати по негов адрес. И по този на Ив.
-Не си я проучил, нали? – обвинително зададе.
-Не! – удари масата.
Синемън подскочи и се засмя нервно.
-Добре... – проточи и заекна. – Кой иска сладолед? Аз черпя.
Хоуп присви очи срещу Фейт.
-Отиде в Лос Анджелис заради нея и се връщаш с празни ръце. – изцъка с език. – Загубила си форма, адвокатке.
Тя стисна зъби.
-Ако ти покажа доказателство ще спечеля ли доверието ти?
-Така стават тези работа. Пръскаш обвинения по някого и обикновено показваш защо. – усмихна й се и стана от стола си. – О… - спря на няколко крачки от тях и се върна, навеждайки се към Фейт. – Не е нужно да си търсиш рокля. Вече сме ги поръчали. – смигна й и се отдръпна.
Фейт остана гневно загледана в масата. Син вдигна плавно рамене.
-Добре мина. – окуражи я.
Мейн я изгледа кисело и взе чантата си от облегалката на стола.
-Отивам при Джо.
-Да, добре. Отивай. – подвикна след нея. – Аз просто… Ще си седя тук. – промърмори и опря брадичка в дланта си.

…Късният следобед отново започна да ръми, но поне температурата си остана същата. Ив отвори вратата на къщата си, тръскайки чадъра си пред прага.
-Хоуп? – провикна се, докато затваряше.
Ослуша се за момент и после въздъхна. Още не беше дошъл. Тъкмо щеше да се оправи на спокойствие. Качи се в стаята си и бързо съблече дрехите и влезе в банята. Затърка кожата със сапун с нетърпеливи движения. Усещаше как времето лети. Днес щеше да помага на Нора с приготовленията за сватбата. Все още не можеше да повярва, че я помоли да й бъда кума. Особено след като деляха един и същи мъж дълго време, омразата на Нора спрямо двамата влюбени, а сега е и със сина й… Наистина й се струваше странно, но Нора изглеждаше толкова щастлива, че съмнението бързо се разсея на фона на ласкателството. Излезе от банята, увивайки около тялото си къса синя кърпа и се шмугна обратно в спалнята си. Точно дръпна ципа на дънките си, когато звук от долу я накара да спре нататъшното обличане. Погледна часовника на стената. Беше шест и половина, имаше още половин час до срещата, а Хоуп очевидно щеше да я посрещне там, след като не бе дошъл тук направо след училище. Взе малката кърпа, с която подсушаваше мократа си коса и слезе на долния етаж.
-Хоуп? – почувства се глупаво да го вика така. Ако беше той веднага щеше да се качи при нея. Надникна в кухнята, след това се отправи към хола.
Ив рязко издиша и кърпата се изплъзна от ръцете й. Инстинктивно отстъпи назад и се удари в стената.
Октавио мързеливо се обърна към нея, откъсвайки поглед от книгата, която държеше в ръцете си. Остави я на полицата при останалите.
-Здравей, Ив.

Синемън излезе от магазин номер десет за този следобед. В ръцете си държеше пет големи плика, а на лицето й бе изписана горда усмивка. Скрита на сигурно под чадъра, нищо не можеше да я спре от това да пазарува докато всички магазини не затворят. Ако не беше толкова изморена от събличането и обличането на дрехи, най-вероятно щеше да продължи, но за жалост сега бе повече гладна, отколкото жадна за още покупки. Усети, че телефонът й вибрира и с трудност го извади от джоба си. Съобщението беше от Хоуп, който й казваше да се появи на някакъв си адрес. До колкото бе наясно, пробването на ролките нямаше да е преди края на седмицата.

Хоуп слезе надолу по стълбите, опипвайки джобовете си.
-Мамо, да си ми виждала телефона? – провикна се още преди да е влязъл в хола.
-Провери ли в чантата си? – попита го, подавайки глава за да го види.
Прегръдката на Дарън, седнал до нея, й пречеше да се помръдне повече, но тя и не искаше.
-Да. – отвърна замислено и застана пред тях.
-Да не си го забравил в училище? – предположи Дарън, отмествайки поглед от телевизора.
-Не. – поклати глава. – Взех го със себе си, сигурен съм.
Тръгна да излиза, но гласът на Нора го спря.
-Скъпи, говори ли със Синемън и Фейт?
-Ще дойдат, мамо. Не се притеснявай.
-А Ив? Ще ми бъде ли кума? – попита надеждно.
Хоуп вдигна палец в жест на положителен отговор.
-Да.
Нора се усмихна победоносно. Дарън я целуна по челото.
-Много благородно от твоя страна. – отбеляза.
-Такава съм аз. – закачливо го побутна и той се разсмя, приближавайки се, за да я целуне.
Хоуп вдигна ръце и се врътна механично.
-Изчезвам. – обяви.
Облече якето си и отвори вратата, продължавайки да опипва джобовете си, все едно телефонът щеше да изскочи от някъде. Отвори вратата и се сепна.
Непозната жена с превръзка на дясното си око стоеше пред него с равно, може би леко ядосано лице. Това не го стресна. Стресна го пистолетът, който тя държеше в едната си ръка. Замръзна. Имаше опит в това и знаеше, че ако се пробва да направи нещо, куршумите ще полетят наоколо. Непознатата вдигна показалец и го сложи пред устните си, казвайки му да бъде тих.

Син застана пред входа на гадната, смрадлива сграда и отвори погнусена уста.
-Това е кофти. – погледна нагоре и изсумтя. – Не искам да влизам тук! – измрънка на себе си.
Постоя още малко така и с нежелание почука, след като входната ламаринена врата се оказа заключена.
-Длъжник си ми, Хоуп! – каза тя, когато чу ключът в ключалката. – Това е първият и последен път, в който ще вляза в подобна… бърлога!
-Определено ще ти е последен. – съгласи се Чарли, показвайки се на вратата.
Синемън изпусна пликовете, които стискаше и се дръпна назад. Усмивката на Чарли изглеждаше чиста и дружелюбна, но не беше. Писък се откопчи от устните й, но Чарли затисна устата й с длан и я вкара в сградата, увивайки ръце около тялото й.

Фейт се втурна към домашния телефон и вдигна преди Олдридж да затвори.
-Ало?
-Фейт, ти ли си?
-Не. Казвам се Натали Портман и дойдох да си взема снимката, която сте ми направили пред макдоналдс. – и тя сама не разбра защо използва британски акцент, но се разсмя заедно с баща си, който похвално изръкопляска.
-Добре се справяш с този акцент, миличка. В Англия определено ще го харесат.
Фейт бавно скри усмивката си и закима на себе си, след като изрази разсеяно съгласие.
-Обаждам ти се, за да ти кажа, че днес ще закъснея малко. Оставил съм пари на масата в кухнята, за да си купиш нещо. Без пица. – бързо добави, точно когато Фейт отвори уста да предложи именно това.
-Добре. – нехайно прие. – Без пица.
-Какви са плановете ти за вечерта?
-Всъщност, смятах да излизам. – колебливо каза.
-С кого? – звучеше разсеян.
-Всъщност с Джеф. – отговори и заръфа устна, докато мълчанието на баща й я убиваше бавно и полека.
-О… - бе единственото, което каза. – Ами… Предполагам тогава… Да… Да, добре. Джеф. – засмя се кратко.
Фейт сбърчи вежди.
-Това притеснява ли те?
-Не, не. – увери я той. – Даже напротив. Като че ли всичко се случи след като се разделихте. Хубаво е, че отново се… виждате.
Фейт повторно кимна, повече на себе си от колкото на думите му. Сбогува се и затвори телефона. Изду бузи и заклати глава, докато се изкачваше по стълбите.
-Явно това беше Разговорът. Хубаво е, че го приема толкова добре.
Разкопа жилетката си и я смъкна от себе си. Смачка я на топка и я хвърли на леглото си.
-Наистина много харесвам този потник. – въздъхна Айра.
Очите й се разшириха, кръвта се дръпна от лицето й, страхът се разпръсна из всичките й клетки без да го помни толкова… страшен.

-Ау! – изнегодува Синемън, когато Чарли затегна въжето, с което върза двете й ръце за една от тръбите под прозореца. Поне я беше накарал да седне на стол, което намаляваше наполовина неудобната позиция. Едва когато пусна ръцете й и се отдалечи тя направи един опит. Смехът му я накара да сведе поглед.
-Не съм ги стегнал много здраво, нали? – попита я, влачейки стол със себе си, докато се приближаваше към нея.
Тя не отговори, само го погледна нервно. Не вярваше на невинния вид, който имаше той в момента. Седна срещу нея и разкрачи краката си, скръствайки ръце.
-И така, момиче. – наклони любопитно глава. – Сега ще ми кажеш какво се случи в имението на Лио Локли преди няколко седмици и ако ме излъжеш… - присви очи и издаде глава напред. – Ще разбера.

Октавио я доближи с усмивка на лице.
-Какво търсиш тук? – попита го Ив.
-Дойдох да те видя. – отвърна спокойно и вдигна ръка, за да погали лицето й, но тя го отблъсна и се отлепи от стената. – Да правя връзки, да се срещна със стари приятели. – продължи и я проследи как облича захабена мъжка блуза, стояща на облегалката на кафявия фотьойл, за да прикрие голотата си. – Ти какво правиш тук?
-Живея тук! – изтъкна ядно тя.
-Имам предвид какво правиш в Нейс Хил? – уточни, губещ учтивостта в гласа си. – Не трябваше ли да си се върнала в Ел Ей от последния ни сблъсък?
-Това беше преди да намерят мъртвото тяло на Камерън. – строго каза и се насочи към кухнята. Октавио я последва, почесвайки се по брадичката.
-Търсиш убиеца? – предположи с насмешка.
Ив се обърна към него с горчива усмивка на устните си.
-И двамата знаем, че Айра не е докоснал Камерън и с пръст. Ти от друга страна… - изгледа го съмнително.
-Мислиш, че аз съм го убил? – засмя се развеселен. – О, сладка Ив.
-Айра не е убиецът! Но е някой от вас. Някой, който има мотива и желанието. И аз се сещам само за един такъв човек. – присви очи срещу неговите.
-Не съм го убил аз.
-Не ти вярвам.
Сянка на усмивка стоеше върху лицето му. Не каза нищо.
-За твое щастие докато не намеря доказателство, не мога да направя нищо.
-Толкова си праведна. – засмя се отново. – Хубаво е да те зърна пак от толкова близо. Бях забравил колко си хубава.
-Ако знаеш кой го е убил, кажи ми. – продължи тя по темата.
-Не бих ти направил подобна услуга. Ти ни предаде. Или забрави? – килна глава настрани. – Знаех, че има нещо нередно около теб, но да се окажеш ченге… - заклати глава. – Не ми беше минавало през ума.
-Не би трябвало това да те учудва. Не си от най-умните хора.
-Не, но определено схващам бързо. – контрира я все така равен и загледан в нея. – А ти успя да ме изненадаш.
-Кой не обича тихите води?
-Не бих казал, че са ми любими. – отговори разсеяно. – Твърде много шум вдигате, когато решите да се покажете.
-Не биваше да очакваш друго. – отблъсна го наново, когато той се оказа близо до нея. Застана от другата страна на масата и взе зелена, порцеланова чаша. – Кафе? – любезно попита.
Той се огледа набързо и след това шумно издърпа стола и се настани на него.

Стараеше се да диша максимално спокойно, но й беше изключително трудно. Вече минута никой от тях не помръдваше и не проговаряше. Айра я гледаше изпод вежди, изучаваше я с любопитство и държеше запалената си цигара между пръстите, без да я поднася към устните си.
-Отслабнала си. – каза той, посочвайки я с цигарата.
Фейт преглътна. Очите на Айра продължаваха да я оглеждат.
-Косата ти е с една идея по-дълга. И ми изглеждаш недоспала.
Бе стегнала цялото си тяло, направо я болеше. Самоконтролът едвам не я напусна, когато той пъхна цигарата в устата си и съблече коженото яке, което хвърли на земята. Черната фланелка бе опъната по тялото му. Можеше да види вените на ръцете му, които нелогично я изплашиха.
-Е, може би се чудиш какво правя тук? – предположи и крачките, които предприе към нея я накараха да притаи дъх, притеснена за себе си и частите на тялото си. Нямаше значение колко привидно спокоен изглеждаше, когато в очите му можеше да види жестоки намерения. – Или пък не. – издиша дима в лицето й и тя премигна.
Отдавна не бе усещала подобно нещо. Толкова силен, толкова мощен и толкова ужасяващо вбесен. Имаше чувството, че с един замах щеше да приключи живота й и след това да продължи по пътя си, търсейки нещо друго, което да руши. Беше добър в това. Беше добър само в това. Сдържаната ярост я плашеше, караше я да настръхва, да трепери. Не искаше да го прави, но тялото й рядко отговаряше на желанията на съзнанието. Гърдите му се повдигаха в лъжовно спокойно дишане и тя почти можеше да усети силата, която течеше из тялото му. Пребледня още повече. Не бе минало толкова време от последния път, в който го видя и все пак паметта й бе забравила за присъствието му. Прииска й се да го докосне и да се увери, че това наистина е той, но сега вече никога не би си го позволила. Този лукс и той не би й позволил.
-Ще ти подскажа. – смъкна се надолу, за да се изравни с лицето й. – Причината си ти. – усмихна й се.
Подмина я, оглеждайки стаята, която бе запомнил твърде добре. Загледа се в снимките, окачени около рамката на огледалото пред тоалетката й и се засмя.
-Тази не е лоша. – посочи една, на която Синемън се беше качила върху гърба на Фейт, обвила ръце около врата й. И двете бяха широко засмени, щастливи. Очите му пробягаха по друга. Фейт, Хоуп и Синемън бяха доближили лица специално за снимката с невежи усмивки. Снимката беше хубава. Айра наклони глава. – Сладко. Наистина сладко. – закима одобрително.
Седна на фотьойла, който се намираше между леглото и прозореца й и постави ръце на облегалките. Пръстите му забарабаниха ритмично и той изпухтя.
-Е, как е при теб?
Фейт дискретно се огледа за нещо, което да я избави от ситуацията. Опитваше се да си дава вид, че го слуша, но ушите й бумтяха, май нещо беше влязло в тях.
-Чудех се къде си. – гласът й прозвуча тих и леко дрезгав, което се надяваше да избегне.
-Бях в пандиза повече от месец. Колко усилено ме търсеше?
-Добре ли си? – попита го равно с надежда да усети раздвоението й и да приеме въпроса искрен, както тя го зададе, а не като плещене на думи, докато измисли начин да се махне от него.
-Никога не съм бил по-добре. – отговори и й подари една от своите подигравателни усмивки. – Действително беше малко неприятно в затвора, но пък хей, явно трябваше да го очаквам. Големият лош вълк си получи заслуженото, а?
Фейт остана мълчалива. Да го ядоса допълнително би било само в минус.
-Знаеш ли какво така и не разбрах от цялата история? – погледна я, странно сериозен и вдигна бавно рамене. – Защо го направи?
Ето го. Сега беше моментът. Така се притесняваше през цялото време, че той няма да й даде възможността да му обясни, да му каже всичко, което искаше, но не можа да му каже на приема. Тревожеше се, че ще я убие без да я чуе. Не го винеше, но се тревожеше. И сега той й даваше шанса да му сподели. И тя мълчеше. Стиснала здраво челюст, просто мълчеше.
Айра заклати бавно глава и позволи на изражението си само за миг да покаже обидата. Кратка, почти незабележима разлика в изражението му, но Фейт я отрази и се сви вътрешно. Защо не говореше?
-Знам, че нямахме много перспективи заедно, но… - поде и впи очи в нейните, присвивайки ги в борба със собствените си думи. – Казах ти неща, които не бях казвал на никого. Това нищо ли не значи за теб?
Не се разбираше. Не схващаше защо не говори. Явно и той искаше да й обясни някои неща, явно нещата и на двамата бяха толкова близки и с неговите въпроси, тя можеше да отговори с точност и да му сподели всичко, което искаше. Не го правеше.
-Нищо ли няма да кажеш? – изправи се от стола. – Всичко, което се случи… и нямаш какво да ми кажеш?
Очите й се напълниха със сълзи и тя направи всичко възможно да ги задържи на място. Айра закима с горчиво лице.
-Естествено. – изсмя се. – Та ти си Фейт Мейн! – разпери ръце и ги удари в бедрата си с поклащане на глава. – Все си мислех, че аз съм лош. Беше ми интересно, когато Куба се опитваше да ми вкара някакъв морал, обяснявайки, че защото не мога да обичам хората, не наранявам никого от към… чувства. Вярвам му без капка съмнение. Аз съм лош, но само толкова, Фейт. Убивам. Но само толкова. – стисна устни и презрението се четеше навсякъде в очите му. – Никога не бих ти причинил това, което ти причини на мен. Предателството ти беше невероятно. Как убедително лъжеше под клетва… За миг успя да заблудиш и мен, но предполагам не бива да се изненадвам от това. Оказа се доста добра. Наистина. Разликата между мен и теб е, че моята злоба е в главата, а твоята е в сърцето.
-Не тая злоба, Айра! – прошепна тя. – Най-малко към теб. Не го направих, защото те мразя. Издадох те, защото не понесох това, че изпитвам нещо към теб. Нещо различно от отвращение и омраза! – изсъска.
-Да, нищо не казва „обичам те” като белезници и доживотна присъда!
-Нападаш ме за една грешка, без да виждаш, че ти си този, който изигра играта по този начин!
-Игра ли беше? – изсмя се нетърпеливо. – Игра! Е, скъпа, доста те бива в игрите.
-Смяташ, че не съжалявам за това, което направих?!
-Пред теб стои първокласен убиец, който е готов да ти откъсне главата. Мисля, че съжаляваш повече от колкото мога да си представя.
-Няма общо с това, че си тук, пред мен. В същия континент, в същата къща. Не знаеш колко ми беше трудно.
-О, на теб ти е било трудно! Извинявай, не искам ти да се чувстваш по този начин, докато аз още сънувам как вися в онази дупка, в която ме прати!
-Трябваше да го направя.
-А аз трябваше да се досетя, че ще послушаш тъпата си глава! Знам, че чувстваш нещо към мен, Фейт. – приближи се. – Опита се да ми помогнеш онази нощ, помня го. Но това не ми е достатъчно. А знаеш какво правя, когато нещо не ми е достатъчно!
-Не си се променил. – промълви отчаяно.
-Затворът не е точното място за такива инициативи. Можеше да ме пратиш на някой хубав остров, това щеше да е ободряващо и може би сега щяхме да водим съвсем различен разговор.
-Не исках… - прошепна и сълзите напуснаха очите й.
Айра бавно издиша и със следващата крачка застана плътно до нея и скръсти ръце пред гърдите си.
-Нито пък аз. Единственото, което исках бе да те изведа от имението, да те върна жива у дома и да започна да се държа като глупав хлапак, за да ме харесаш.
-Харесвах те.
Едва я чу, когато думите напуснаха устата й.
-Повече от всичко ми се иска да е така. – също така тихо отвърна той. – Но ти не можеш да ме обичаш. Вече ми е ясно.
Насълзените й очи рязко го погледнаха след изреченото. Устните й потрепериха и тя едвам доловимо поклати глава. Айра се усмихна тъжно.
-Не е нужно да го отричаш само защото ще те убия. – гласът му беше мил, нежен. – Има неща на този свят, които не се променят, но грешиш за мен. Промених се. – присви очи. – Но не мисля, че се промених за добро.
Видя как стяга цялото си същество. Приведе се напред към нея и тя се изви назад, но не посмя да отстъпи. Очите му пробягаха по лицето й и изражението му стана злобно.
-Ще те съсипя! – просъска, накара кожата й да настръхне, краката й да се подкосят – не по онзи влюбен начин – дори сълзите й да замръзнат върху затоплените бузи.
Преглътна огромната буца в гърлото си и стисна болезнено очи, когато той бавно я подмина, взе якето си от пода и се насочи към вратата.
-О, и още нещо. – спря се той.
Фейт остана с гръб към него, беше вцепенена. Чу го как се доближава обратно към нея и потисна желанието да се хвърли през прозореца. Гърбът й опря гърдите му и й стана още по-трудно да стои на място.
-Липсваше ми. – прошепна в ухото й.
Дясната му ръка се пресегна и докосна лицето й. Фейт се опита да се извърне, но той я накара да извърти глава към неговата и притисна гърбът й още по-силно към гърдите си. Сивите му очи погледнаха нейните, пъстри и предпазливи. Впи пръсти в косата на тила й и придърпа лицето й към своето, допирайки устни в нейните.
Първоначалната и очаквана реакция на Фейт беше да се отскубне. Заби нокти в китката му и се опита да махне ръката му, която я държеше така здраво, но той не поддаде. Свободната му ръка се плъзна по корема й и въздухът й стана проблем, когато се оказа между него и собствената си стена. Издиша тежко, показвайки, че има нужда от кислород, но той не зачете желанието й. Каква изненада! Сплете пръстите на левите им ръце, докато другата продължаваше да държи лицето й, а нейната продължаваше да стиска китката му до кръв.
Разтвори устните й, целувката му стана още по-настоятелна, почти болезнена. Втората въздишка приличаше повече на стенание и Айра го прие именно за такова. Рязко я обърна към себе си и притисна гърба й в стената натискайки я с тялото си. Ако до преди секунди искаше само да я убие и едва леки помисли минаваха за това как тялото й би се движело с неговото, то сега нямаше място за коле*ание. Мозъкът му бе завзет изцяло от желанията на мъжките му фантазии и от липсата на подобна нежност от много време насам. Шепата му обхвана дупето й и я придърпа към слабините си. Фейт издиша за пореден път и се опита да го отблъсне, когато усети как не само той губи контрол над себе си.
Не искаше да анализира усещането, което се предизвикваше у нея сега. Затова опитите й станаха по-ожесточени.
-Престани! – предупреди я той, без да отделя устните им. Главата й започна да се клати.
-Не… - просъска тя и вложи сила в следващия опит. – Махни се от мен!
Айра продължи да не й обръща внимание. Притискаше я все по-силно към себе си, болеше я физически да е толкова близо до него. Облекчението я заля цялата, когато устата му спря да се движи. Той опря чело с нейното и се засмя.
-Скоро… - промърмори и се отдръпна от нея.


-За глупав ме мислиш, нали? – погледна я Чарли с усмивка. – Да, взимаш ме за идиот, виждам го.
Синемън изсумтя и поклати глава.
-Наистина не познаваш собственото си семейство. Айра уби брат си и баща си. Какво те кара да мислиш, че ти си по-различен от тях? Искаше да знае защо си избягал и защо си се върнал тук…
-И за това трябваше да убие всички в онази стая?
-Не, за това причината не беше ти.
-Коя е причината?
-Друга.
-Коя?
-Не ти.
Чарли насочи оръжието си към нея, което само държеше заплашително последните десет минути.
-Коя е причината? – повтори отчетливо.
Щеше ли да има значение ако му каже? Той не познаваше Фейт. Може би Лио му бе казал нещо от тук-от там. Едва ли щеше да има ефект върху когото и да е. Той не се интересуваше от нея или Фейт, или който и да било. Интересуваше се от Айра, искаше само да го убие. И тя искаше само това. Всички печелят.
-Момиче. – каза накрая. – Айра уби половината си семейство заради момиче. Това, че си се върнал по-рано от колкото е трябвало го тревожеше, именно заради това момиче.
Чарли присви преценяващо очи.
-Каква е връзката ти с него?
-Нямам връзка с него. – мигом отсече.
Чарли се приведе напред, опирайки лакти в колената си и се загледа в Синемън.
-Имаше отрова в питието, което се опита да ми пробуташ на приема на Лио, нали?
Тя сбърчи вежди при този така точен спомен. Отвори уста в жалък опит да отрече, но така и не успя.
-Защо?
-Айра каза, че е важно да си вън от имението, когато стрелбата започне.
-За да ме разпита? – уточни.
Синемън кимна.
-Какво не ми казваш, момиче?
-Виж, не знам много. До онази нощ даже не бях разговаряла с Айра.
Чарли остана умислен за няколко мига.
-Знаеш ли, момиче… - изправи се и се понесе към скрина с алкохол. – Имаше време, когато бях добро момче. Да, плащах си данъците, ходих на училище. Не винаги имах домашно, но пък кой има. – разсеяно отбеляза. – Живеех си спокойно и скромно с майка си, която случайно се падаше сестра на проклетата майка на Оусън. Странно е всъщност, колко много си приличаме с него. Толкова поразителна прилика, че баща му дойде при мен един хубав слънчев ден, подобен на този…
Синемън погледна объркана през прозореца. От мрачното небе вече капеха капки. Чарли затвори бутилката и взе двете чаши.
-И ме помоли за услуга. А как да откажеш на такъв добър човек с пушка в ръка, насочена към главата на родната ти майчица. Но няма да те лъжа, парите не бяха никак лоши. Бях свикнал да вися в пандиза. – седна обратно пред нея и й подаде едната чаша. Тя демонстративно размърда вързаните си ръце. Той сбърчи вежди. – Вярно. – вдигна рамене и изпи и двете чаши на екс. – Та, докъде бях стигнал?
-До това, че си хлапак без мозък.
-А, затвора. – засмя се. – Да. Бях свикнал да се мотая в затвора. Дребни кражби, знаеш как е.
-Не минава ден без да грабна нещо от магазина. – саркастично подметна. Не биваше да е толкова спокойна. Последния път, когато двамата се срещнаха, той за малко не я уби.
-Именно. През повечето време се оставях да ме хванат. Парите бяха трудни, подслона и храната бяха в… излишък. – хлопна шумно със зъби. – Малко себично от моя страна, но мама имаше друга представа за изхранване, та от един момент нататък започнах да гледам предимно себе си. Така че не беше кой знае какъв проблем да излежа две години. Парите… - размаха показалец и въздъхна. – Парите бяха добри. – промълви. – Нямаш вид на момиче, което да знае за какво говоря.
Тя се помести смутено на стола си, свеждайки поглед. Не. Не знаеше.
-Първите няколко месеца са най-важни, момиче. Също като при възпитанието на младите копелета, дето се раждат тия години. Обучаваш го. В пандиза или си силен или принадлежиш на някого. Трябва да покажеш, че не могат да се занасят с теб, защото иначе се превръщаш в нечия кукла за забавление.
Гледаше го мълчаливо, чакайки с интерес кулминацията.
-В един момент просто ми омръзна.
-Значи си бил…
-Не. – прекъсна я моментално. – Но не бях и на върха на хранителната верига. Беше сложно. – стана сериозен. – На приема ти ми попречи да направя нещо, което планувах много време. – обвинително продължи и смяната на лицето му я стресна. – Този момент трябва да ми бъде върнат.
-Не разбирам…
-Знам, че не разбираш. Единственото, което имам нужда да разбереш е, че аз не съм глупав човек. Едно време бях, но доста неща се промениха от тогава. Онова глуповато и сладко хлапе… - поклати глава. – Отдавна не съм това. Нещата между мен и Айра са много навързани, а това, което допълнително ме вбесява е, че той си няма и представа.
Синемън заекна.
-Наистина не знам за какво говориш.
-Кажи ми, момиче. – приближи се до нея. – Обичаш ли приятелите си?
-Какво?
-Имаш приятели, нали? – усмихна се чаровно. Досущ като някогашния Оусън. – Другарчета с които се мотаеш насам-натам?
-Това какво общо има с…
-Ще ти кажа какво общо има. Знаеш ли какво е да обичаш някого толкова силно, че да си готов на всичко за този човек? Готов си да умреш за него. Даже – готов си да позволиш някой друг да умре за него.
Синемън впи поглед в него и зачака.
-Е, предстои да разберем. – малък черен телефон се озова в ръката му и той набра номер, след което го допря до ухото си. Няколко секунди по-късно го остави на перваза на прозореца. – Давам ти право на избор. Опция номер едно: пускам те да си ходиш и ти ми доставяш Айра. Опция номер две: отказваш ми и аз убивам приятеля ти. – простичко каза.
Син разшири очи и отвори уста. Опита се да каже нещо, но от гърлото й отказа да излезе звук.
-Нещата са елементарни, момиче. Животът на двама човека лежи в ръцете ти и аз ти позволявам да спасиш един от двамата. Така че решавай кой ще умре – Айра или смешния ти приятел, чийто панталони изглеждат така все едно всеки момент ще се изхлузят от заника му?

Айра застана пред голямата врата на къщата си и за момент се почувства изключително глупаво. Нямаше ключ, естествено, но имаше усещането, че дори и да има нямаше да го използва. Сбърчи вежди срещу дървото и го огледа. Обви пръсти около дръжката и така и не схвана защо отдава толкова много време на този едничък момент на отварянето на вратата. Може би се дължеше на факта, че не бе виждал Куба от известно време, а от последната им среща не бяха съвсем „Ще оцелееш, най-добри ми приятелю. Ще оцелееш и ще ми липсваш.” Всъщност самият Айра не бе сигурен дали още го обича или му е сърдит, задето не успя да го измъкне в съдебната зала, а и не беше кой знае колко строг с показанията на Фейт.
Тръсна глава, решен да се откаже от глупавите помисли и завъртя дръжката.
-Сериозно ли? – изсъска ядно, когато вратата се оказа заключена. Почувства се като пълен глупак, когато сви ръката си в юмрук и колебливо почука.
Чу нечий стъпки, приближаващи се към входа след което видя как дръжката помръдва.
На прага застана високия, слаб и изглеждащ странно сърдит Куба. Първата мисъл на Айра бе, че е направил нещо не както трябва и сега ще му се кара, но пък после се досети, че последно време не се беше мяркал, бидейки в затвора, та се учуди на нацупеното лице. Може би от някаква доза нелогично притеснение, той остана отвън и вдигна ръка, която така и не помаха за „здравей”. Куба премигна и сведе глава. Отмести се от вратата и Айра бавно влезе вътре. Вратата се затвори и след като пое дълбока глътка въздух младият Левит се обърна към Хобсън и се почеса по тила. На адвоката изглежда също му беше неловко. Той хвана ръце зад гърба си и прочисти гърло.
-Как си? – тихо го попита.
Айра закима със стиснати устни. Някакво странно усещане, далеч от познатите неща, които изпитваше, различно, се прокрадна в съзнанието му.
-Ти? – изненада се на шепотът, който трябваше да звучи силен, мощен, а прозвуча… немощен.
-Добре съм. – отговори и Айра едва го чу. Прочисти наново гърло. – Сигурно си изморен. Защо… не си починеш, а аз ще… ще ти направя нещо за ядене.
Айра заби поглед в земята и се обърна в мълчаливо съгласие.
-Айра… - нервно го спря Куба и преглътна. – Тя… Жива ли е?
Той стегна челюст и усети неприятна тръпка в тялото си, което стана почти непоносимо, когато кимна отсечено.

Синемън изохка, когато ръцете й се оказаха свободни. Чарли й се усмихна окуражително, което само я смръщи.
-Защо си толкова нещастна? Позволявам ти да се прибереш в къщи и те отървавам от един проблем. Мисля, че единствено трябва да си ми благодарна.
-Мисля, че мисленето не е сред талантите ти. – отвърна хапливо.
Чарли стана сериозен. Хвана лицето й с една ръка и го придърпа към своето. Тя се стегна, за момент стресната, но устоя на изкушението да го отблъсне от себе си.
-Не ме ядосвай, момиче. – изсъска. – Защото ще забравя за малката ни сделка и много бързо ще си припомня за измамата ти.
Син издиша шумно и отмести поглед от неговия. Той отново се усмихна и я пусна, но остана близо до нея, пъхайки косата зад ушите й.
-Приеми го като неизбежна част от това да познаваш хора като нас. Вината не е твоя.
Стрелна го с очи и ги присви подозрително. Опитваше се да я успокои ли?
-Изложи те на опасност, което изравнява сметката според мен. – продължи да я увещава и да спуска ръцете си по дължината на косата й. – Някой ден ще те помоля да ми разкажеш по-подробно за отношенията между вас, наистина ми е любопитно.
-Нямаме отношения. – отвърна с пресипнало гърло.
-О, хайде! – разсмя се развеселен. – Не може добро хлапе като теб да не е привлечено от мъж като него.
-Не си падам по убийци. – каза с ненавист.
Чарли присви едвам доловимо очи и облиза устни, накланяйки глава.
-Жалко. – и след това изказване се отдръпна от нея. – Приятелката ти трябва доста да обича приключенията, все пак. – вметна, докато отваряше вратата и кимна на Синемън да излиза. Тя колебливо се насочи към изхода и обърканата й физиономия не я напусна, когато той излезе след нея. Изглеждаше така все едно си бяха стари, разговорливи приятели, които си говореха на по чашка кафе. – За да се захване с човек като Айра.
-Никога не се е захващала с него. Той беше този, който се захвана с нея.
-Много любопитно. – отвори и входната врата на смрадливата сграда и направи път на Синемън. – Ако ми кажеш коя е, ще ти бъда много благодарен. – подметна, докато тя минаваше покрай него.
-А може и да не го правя. – опита се да се усмихне иронично, но не успя.
Чарли вдигна примирително рамене.
-Лоялна приятелка. – промърмори и затвори вратата.
Синемън заклати глава и се опита да си тръгне, но той препречи пътя й, допирайки тяло в нейното. Тя се отдръпна и го погледна въпросително.
-Не забравяй, момиче. – вдигна показалец, в припомняне на нещо важно. – Искам Айра. Докато не го получа, приятелят ти остава при мен.
Син изкриви лице в гняв.
-Какво? Не се разбрахме така, аз…
-Ти не можеш да ми обещаеш нищо. Твоята дума не означава каквото и да е, сама го доказа преди няколко седмици. Докато Айра не е при мен, не мога да бъда сигурен, че наистина ще спазиш думата си.
-Но аз…
-Но ти ще се обърнеш и ще задействаш прелъстителните си погледи и чаровни усмивки и ще ми доведеш Айра. – прекъсна я и се усмихна, когато чертите й се отпуснаха в погром. – Добро момиче.
-Знаеш ли, имам си име в случай, че се чудиш. – раздразни се. Това „момиче” започваше да я изкарва от нерви.
-Тръпна да го чуя.
Синемън задържа изсумтяването и го подмина. Чарли се обърна след нея и я огледа с весела усмивка.

Фейт затвори домашния телефон и сбърчи вежди.
-Татко? – провикна се умислена.
Чу хъмкването му от хола, излегнат на дивана и загледан в телевизора.
-Ив споменавала ли е, че ще пропусне да помага на Нора вчера следобед?
Той издаде някакъв звук, който трябваше да прозвучи като отрицание и Фейт се почеса по бузата.
-А имаш ли някаква идея къде може да е Хоуп? – неловко попита, подавайки глава в хола.
Олдридж я погледна разсеяно.
-Скъпа, не аз съм най-добрата му приятелка. Обади му се, отиди до тях. – и върна обратно глава към телевизора.
Фейт удари юмрук в дланта си няколко пъти и кимна благодарствено.
-Много ти благодаря за помощта. Наистина.
Изкачи стълбите до стаята си и затвори вратата. Хоуп не се бе вясвал от снощи, но както разбираше Ив също. Не искаше да знае какво правят двамата, за да се наложи такова сериозно усамотяване. Потръпна от отвращение при картината, която неволно допусна в главата си и се просна на леглото, поставяйки ръце над главата си. Оставаха още няколко минути до срещата й с Джеф и тя се чудеше как да му обясни защо вчера нито му се обади, нито се появи на уреченото място, нито му отвори вратата, когато той настойчиво блъскаше по нея, разтревожен и сърдит.
Много въпроси я мъчеха, на които с радост би намерила отговор: дали Айра ще се разсърди на това, че отново е с бившето си гадже? Дали да позволява това да се разбира? Дали се изправи срещу проблема и да поеме последствията? Дали да остави Джеф, за да е сигурна, че поне той няма да пострада? Познаваше Айра достатъчно добре. Имаше лошата постъпка да му разкаже за старите си отношения с Джеф и Айра нямаше да се усмихне ако разбереше, че тя се е върнала при него. Не му трябваше много, за да убие някой, на когото тя държи. Със сигурност не искаше да улеснява нещата, давайки му перфектната възможност – да го кара да ревнува. Това бяха неща, за които Фейт не изгаряше да мисли в момента, но давайки си сметка, че след малко или трябва да прекрати всичко, или да му обясни уклоничево защо ще трябва да се крият, разбра, че няма избор в тази ситуация.
Когато затвори входната врата и вятърът задуха в лицето й можеше да си позволи да махне лицемерната, и лъжливо спокойна физиономия. Пое дълбока глътка въздух така, все едно Джеф стоеше на няколко крачки от нея и се готвеше да му каже нещо ужасно. За щастие имаше време, докато стигне до неговата къща. Даже сега й се стори, че ще трябва да ходи пеш толкова дълго, че тя се насочи към колата си. Без особено желание влезе вътре и подскочи, когато телефонът и иззвъня. Стисна зъби, за да задържи необмислени действия или думи и го допря до ухото си.
-Познай кой се е върнал в града. – изстреля Синемън без да дочака поздрава й.

Джеф излизаше от стаята си, оправяйки яката на бялата си риза, когато баща му излезе от своята и го погледна въпросително, докато закопчаваше копчетата на ръкавите си. Огледа го и кимна одобрително.
-Добре изглеждаш.
Джеф се ухили.
-Благодаря ти.
-Къде отиваш? – полюбопитства майка му, оправяйки косата си. Затвори вратата на банята и се приближи към сина си.
-Излизам с Фейт. – отвърна и усмивката му стана още по-широка.
Леа Франсис повдигна вежди със заговорническа усмивка.
-Фейт? Не знаех, че се виждате отново. – отмести ръцете му и сама започна да оправя яката на ризата му като някаква реакция и може би желание синът й да изглежда добре за срещата. Винаги бе харесвала Фейт.
Тя имаше способността да разговаря за много неща, нещо, което повечето приятелки на Джеф нямаха. Не притежаваха онази разговорливост, която Фейт проявяваше спрямо Леа. Освен това Джеф винаги се прибираше усмихнат след срещите с нея. Когато заминаха тази усмивка отсъстваше от лицето му известно време.
Телефонът му извибрира и той го извади от задния си джоб. Зачете се в малкия екран и веднага се намръщи.
-Не се. – отговори със закъснение.
-Хм?
-Не се виждаме. – сърдито каза и показа съобщението на екрана. – Поне днеска не. Снощи също. – нацупи се.
„Джеф, изникна ми работа, няма да успея да дойда да навреме. Ще ти се обадя по-късно”

Фейт спря пред къщата на Синемън и веднага излезе от колата, последвана от Том Монгомъри. Почти се затичаха към вратата и Фейт припряно почука на дървото. Синемън отвори в крайно неподходящ вид. Очевидно излизаше от банята, кърпата й бе сравнително къса, а косата – мокра, преметната през едното й рамо. Фейт я огледа, а Том побърза да прочисти гърло и да зарее очи наоколо, преборвайки се с неловкия момент.
-Влизайте. – отдръпна се от вратата.
…-Това е прекрасно! – възкликна Том. В мига обаче, в който думите се изплъзнаха от устата му веднага се сепна и се почеса по главата. - Искам да кажа, че… Ами, това улеснява нещата до някаква степен.
Фейт го стрелна с яден поглед.
-По какъв начин?
-Фейт, ако Айра умре всичките ти проблеми умират с него. – отговори Синемън, скръствайки ръце. Застана до Том все едно в подкрепа на неговите думи и на двамата им бе много по-лесно да се подкрепят, когато тя вече бе облечена с дънки и бяла фланелка, а не с къса кърпа.
Тя вдигна високо вежди и се изсмя. Том се насили да обуздае ентусиазма си.
-Чарли иска само него, Фейт. – продължи Син. – Ако му го дадем, той ще си тръгне, Айра вече няма да го има и повече няма да се страхуваш.
Фейт стисна устни в упорита гримаса. Ужаси се от факта, че наистина обмисляше. И двамата правостоящи като че ли забелязаха това, защото не спряха с убежденията си.
-Само трябва да го предадем. – каза Том. – Само това. Толкова е лесно да се отървем от проблема.
Тя отвори уста. Заекна и нищо не каза, но устните й продължаваха да стоят разтворени, чакащи момента, в който ще кажат нещо. Синемън се приближи и приклекна срещу нея.
-Фейт това е положението. Хоуп е в опасност.
Тя поклати веднъж глава.
-Не… не мога да го предам отново. – прошепна. Очите й изглеждаха измъчени и тя се опита да не го показва в гласа си. – Съжалявам.
Синемън се втренчи в нея.
-Хоуп. – каза само.
От ъгъла на едното й око падна една сълза и тя поклати глава.
-Ще трябва да намерим друг начин. – трудно й бе да повярва, че го каза, но вече бе късно да връща думите си назад. Дори и да можеше, нямаше да го направи.
Син издаде някакъв странен звук на изненада и бавно се изправи, връщайки се обратно до Том. Вдигна рамене.
Том навлажни устни и бе негов ред да се пробва.
-Фейт. – поде. – Разбирам, че е трудно…
-Не. – прекъсна го тя и този път прозвуча твърдо. – Не, не разбираш. Айра дойде при мен вчера. – каза и побърза да продължи, виждайки учудените, въпросителните и най-вече за миг изплашените лица и на двамата. – Не е в особено добро настроение. – усмихна се печално. – Мисля, че ми е доста сърдит. Не че мога да го виня за това. – стана на крака, за да се отдръпне от Том и прокара ръце през косата си, оставайки дланите си от двете страни на шията. – Вкарах го в затвора и той пак успя да се измъкне. А вие искате да го пратя при Чарли Хав, който не просто е издирван затворник, който не изглежда особено умен, за да се запази от ченгетата, ами е – най-вероятно – и без никаква ръка, която да му помогне в убиването на човек като Айра. – поклати глава за пореден път в категоричен жест. – Съжалявам. – повтори. – Но няма да стане. Той ще намери начин да се измъкне и от това. Той винаги намира начин.
-Фейт…
-Не! – настоя с висок глас. – Няма да го направя отново! Без мен.
-Да не мислиш, че за него има значение кой от нас ще го измами отново? – сърдито се намеси Синемън. – Аз ще спася Хоуп със или без твоята помощ.
-Тогава ще трябва да е без.
-Така значи! Имате малка кавга последните няколко седмици и той вече не е толкова важен.
-Нямаш идея… - просъска тя. – колко голяма е кавгата. Предадох Айра заради него веднъж. Втори път няма да го направя. Ще намерим друг начин.
Син я изгледа невярващо.
-Какво говориш?!
Фейт извърна глава и си пое въздух. Забрави, че нито Синемън, нито Том знаеха за онази малка подробност, в която Хоуп уби баща си. Може да не бяха толкова близки вече, но нямаше да му причини подобно нещо, като каже на всички истината, заради която натика Айра зад решетките.
Явно никой от тримата нямаше да проговори повече и стигайки до това заключение Фейт се отправи към вратата, оставяйки Син и Том да се гледат с назидание, отправено към самата нея.
Телефонът на Синемън звънна и тя го вдигна с вперен напред поглед. Бе почти сигурна кой е и когато чу гласът вече нямаше място за съмнение.
-Здрасти, красавице. Мои източници ми казват, че имаме един общ проблем.
Син инстинктивно погледна към Том и той се озадачи от погледа й.
-Какво имаш предвид? – предпазливо попита.
-Да ти липсва приятел?
Син объркано сбърчи вежди.
-Така си и помислих. Какво ще кажеш го върнем обратно?

-Фейт ще ни убие ако разбере. – вайкаше се Том, докато вървеше до Синемън.
-Фейт каза мнението си по въпроса. От там нататък сме ние. – отговори в някакъв опит да го поуспокои и изкачи едва първото стъпало, когато вратата на къщата на Айра се отвори и Октавио се показа на прага с доволно лице, което грееше в усмивка.

Ив отвори вратата преди Фейт да е изкачила стълбите.
-Нямам много време, Фейт, така че ще трябва да побързаш. – провикна се и се помести от вратата, когато настоятелната походка на Фейт не забави.
-Ще намериш време. – равно каза и влезе в хола.
Ив я последва с кисело изражение.
-Моля?
-Какво, глуха ли си? – обърна се към нея и скръсти изискващо ръце.
Ив се усмихна сдържано и направи крачка напред.
-Не знам защо си толкова разстроена, но може би не е добра идея да ми говориш по този начин…
-Защо, ще ме арестуваш ли?
Ив стегна стойката си и това не остана незабелязано. Фейт повдигна брадичка и издиша въздуха от гърдите си, докато наблюдаваше как лицето на Ив смени няколко нюанса на червеното. Не схвана дали това е от гняв или объркване, или и двете, но в един момент се притесни за нея. Искрено притеснение породено от цвета на лицето на Ив.
-Не разбирам какво искаш да кажеш. – каза накрая, след няколко ужасно дълги минути мълчание, което Фейт й даде, но след тази глупава защита се разсърди и съжали, че загуби толкова ценно време.
-Стига преструвки, Ив Бенет. Или по-правилно би било ако кажа Уокър? – наклони глава.
Ив преглътна. Шокът й трая кратко преди да въздъхне примирено.
-Как разбра? – попита с жив интерес, който се постара да прикрие.
-От тук-от там. Да кажем, че имаме и един общ приятел.
Ив присви очи и заръфа устна. Не изглеждаше като човек хванат в лъжа и това притесни Фейт. Очакваше поне някакво разкаяние и опит да обяснение, но Ив просто й обърна гръб и се запъти към кухнята. Фейт я последва с очакване.
-Бира? – попита, отваряйки хладилника.
Фейт поклати съсредоточено глава. Уокър вдигна рамене и отвори една за себе си. Отпи една глътка, след това втора и се облегна на плота.
-Обяснение ли чакаш? – като че ли се присмиваше на очаквателната й поза.
-И до там ще стигнем, но идвам с друга цел.
Ив вдигна вежди.
-Хоуп е в беда. – каза така, все едно обсъждаха времето без да обръща внимание на напрягането на Ив. – Какво ти говори името Чарли Хав?
Тя се поизправи от плота и остави шишето.
-Как така Хоуп е в беда? Какво е станало?
-Попитах те нещо. Чарли Хав. Познаваш ли го?
-Защо ми е да го познавам? – извиси глас тя, в тревога само за Хоуп.
-Защото си тъпо ченге, което е разследвало всички ни! – остро отговори. – Октавио Готъм… Каква е връзката ти с него?
Ив премигна и поклати веднъж глава. Фейт я изгледа с презрение.
-Нямаме време за това. – промълви ядосана. – Сега ще отидем да приберем Хоуп и после ти ще му кажеш цялата истина, докато аз стоя отстрани и слушам много внимателно.
Ив пристъпи ядно към нея.
-За коя, по дяволите, се мислиш?
-Фейт Мейн. Хоуп знае това. Коя, по дяволите, си ти?! – също пристъпи към нея и я погледна с укор.
Ив стисна челюст и отново преглътна. Фейт успя да допусне забраненото чувство в себе си – съжали я. За момент я съжали. Видя страхът в очите й. Знаеше, че е разкрита, но виждаше, че не това я притеснява. Притесняваше я Хоуп. Какво да му каже, как да му каже. Видя го и я съжали. Но бе твърде ядосана, за да се остави за дълго на чувството.
-Трябва да тръгваме. – каза й по-спокойна и се понесе към вратата. – Няма да е зле да вземеш оръжие. Не много голямо, тежко, изстрелва патрони… - отвори вратата и я погледна. – Знаеш.

Хоуп стоеше абсолютно свободен върху малкия, бял, сгъваем стол. Беше скръстил ръце и наблюдаваше познатото лице, което бе виждал в репортажи, но от онова, което знаеше от Фейт, това лице трябваше да е отдавна мъртво, неподвижно и студено. Поради това знание не можа да разбере защо вижда Оусън Левит прав и непокътнат. Да не би Фейт да го бе излъгала? Не вярваше.
Чарли дръпна пердето на прозореца и се загледа навън. Погледна часовника си, след което отново се върна на прозореца.
-Доста си нервен за похитител. – отбеляза Хоуп.
-А ти си доста спокоен за заложник. – разсеяно отговори и очите му продължаваха да сканират наоколо.
Жената с превръзката на окото влезе и Хоуп веднага пренесе интереса си на нея. Не схващаше защо го държаха тук, нито какво искат от него, нито кои са. Бяха го оставили предната вечер сам и незавързан за ни стол, ни легло. Всички врати бяха заключени, прозорците също, но това не означаваше, че не може да открие начина да излезе. Е… не че откри такъв, но принципът беше от голямо значение. Кой оставя похитен да стои самичък в стая и дори не го завързва? Явно бяха много сигурни в обяснимия му страх.
-Кога ще дойдат? – попита жената.
-Скоро. – умислено продума и продължи да зяпа навън.
-Не трябваше ли да си мъртъв? – попита Хоуп към Чарли.
Той се подсмихна и поклати глава.
-Беше част от плана. – не се обърна към него, въпреки готовността да води разговор. – Уви, по-труден съм за убиване.
Хоуп го огледа несхващащо.
-Как си успял да се измъкнеш от затвора? Едва ли е толкова лесно, колкото изглежда по филмите.
-О, повярвай ми не е. – разсмя се. – Мотивацията е много, много важна.
Жената с превръзката наведе глава и се изниза тихо от стаята. Хоуп я проследи и сбърчи вежди.
-Какво имаш предвид?
Чарли се намръщи. Очите му станаха строги, устните се стиснаха. Цялото му тяло се напрегна. Вероятно щеше да отговори на въпроса, вероятно нямаше. Но черната кола, която спря на улицата компрометира всички възможности. Той се отдръпна от прозореца и се насочи към вратата.
-Тук са. – провикна се той и когато жената влезе обратно, веднага й подаде черно оръжие.
Тя хвана Хоуп за блузата и го вдигна на крака пред себе си, след което се отдръпна няколко крачки на страни и насочи дулото на пистолета към главата му. Ослуша се. Почти можеше да чуе стъпките на Айра и очите й се присвиха при мисълта за него.
Беше минало време от последната им среща след която тя бе единствения загубил. Сега нещата щяха да се изравнят.
Но когато той влезе вътре с усмивка на необяснимо удоволствие разбра, че нещо не е както трябва. Беше точно така, както когато го видя за последен път – сигурен в собствения си успех, лицемерно засмян и не показващ с нищо, че е притеснен.
Следеше събитията за него, знаеше, че Фейт го е предала, знаеше и че се е измъкнал от затвора. Познаваше природата му, за да е сигурна, че ще иска да й отмъсти, но след това очите й съзряха познатото лице на Синемън Притчард. Запозната бе с връзката й с Фейт, което я разколе*а. Объркано сбърчи вежди срещу безгрижието му, а той дори не я бе забелязал още.
Вниманието на Айра бе привлечено единствено от Чарли. Все още помнеше защо му беше толкова нужен преди месец и сега, когато застанаха един срещу друг, тогавашния спомен за яростта бе достатъчен, за да го ядоса наново. Наклони умислено глава и го огледа.
-Къде се дяна, задник?
Чарли потръпна с устни. Синемън съсредоточи поглед върху Хоуп с притеснение. Октавио стоеше пред нея и ако не знаеше по-добре щеше да си помисли, че играе ролята на защитник. Беше й наредено да не издава звук и да не прави излишни движения в идеята си да спаси Хоуп. Атмосферата доби странно излъчване.
Хоуп стоеше напрегнат с изправен като струна гръб, мислейки само за пистолета насочен към него. Чарли беше насочил своето оръжие към Айра в предупреждение, а Октавио стоеше от едната страна на Айра, почти закривайки Синемън с тялото си. Още се чудеше защо й позволи да дойде, но като видя страхът в очите й за безопасността на собствения си приятел склони. Винаги бе на мнение, че тези близки взаимоотношения с хора, които не умеят да боравят с оръжие и не са свикнали на този живот си е чиста загуба на време. Като войник да си приказва с цивилен на бойното поле. Струваше му се нелепо и направо нередно.
-Наоколо. – отвърна сухо Чарли. Погледна за миг към Синемън. – Какво е това, момиче? – ядно попита. – Не помня да е било част от сделката.
-Каза, че искаш да ти го доведа. – отговори тя и се постара да скрие напрежението. – Доведох го.
Чарли кимна неохотно.
-До тук добре. – съгласи се. – А защо си довела и фен-клуба?
-О, моля те! – изсумтя Айра. – Наистина ли смяташ, че можеш да ме убиеш? Сериозно?
-Предстои да разберем. – стисна пистолета по-силно от колкото му бе нужно.
-Тогава защо още стоя изправен? – попита го с насмешка.
-Това на теб ти предстои да разбереш. – каза жената и Айра се обърна подигравателно засмян към нея.
В мига, в който зърна лицето й, усмивката му слегна. Очите му се разшириха невярващо, устните му се разтвориха, той преглътна шумно, дръпна се инстинктивно крачка назад и поклати едвам доловимо глава. Огледа я, сигурен, че не вижда правилно.
-Не си ли виждал призрак, Айра? – усмихна се Савана Локли и насочи пистолета към него, след което натисна спусъка.

Главата му се замая, усети как липсата на тренировки през последните седмици щяха да му се изсмеят сега. Ако не беше толкова ужасен и шокиран, може би щеше да изпадне в безсъзнание. Строполи се тежко на земята и впи пръсти в бедрото на левия си крак. Знаеше, че раната беше повърхностна, куршумът беше оставил драскотина само по повърхността на кожата, но достатъчно дълбока и болезнена, за да му се завие свят. Изпухтя гневно, вперил очи в лицето на Савана, която наистина приличаше на призрак с пиратска превръзка на едното око. Изниза се назад, докато гърбът му не опря стената и там подпря глава, борейки се с болката.
-Боли, нали? – усмихна се Савана и направи крачка, клякайки срещу него. – Да видиш какво е нещо такова да се вреже в окото ти. – посочи превръзката и поклати горчиво глава. – Това вече наистина боли.
Синемън преглътна с ококорени очи, едвам сдържайки писъка си, когато Савана стреля. Чарли я погледна и се приближи към нея.
-Мислех, че ще се отметнеш. – сподели й искрено и се наведе, за да вземе чантата, която бе изпуснала в опита си да не вика. – Сещаш се, след като можеш да играеш двойна игра, защо да не можеш и тройна.
Тя го погледна удивено.
-Имам предвид за онова, което ми каза. – побърза да добави. – Да му кажеш истината за нашата уговорка, а всъщност да го прецакваш… За момент помислих, че може би наистина ще му помогнеш.
Синемън стисна устни и поклати глава. Взе чантата и я сложи на рамото си.
-До скоро, момиче.
Да се надяваме, че не. Помисли си, но не го каза гласно. Издиша кратко и му обърна гръб, скривайки се зад стената. Стъпките й можеха да се чуят, докато слизаше надолу по стълбите. И не слизаше сама.
Едва когато излязоха на улицата и се озоваха на първата пряка зад първия ъгъл, който – празен, тъмен и неприятен – се струваше като странно и единствено спасение от хубавата бяла сграда, Том я обърна към себе си.
-Какво беше това? – попита я остро.
-Какво имаш предвид? – объркано отвърна.
-Чарли Хав, Синемън. – настоя той. – Защо те гледа по този начин?
Тя сбърчи вежди и страхът, обзел я до преди секунди се измени в насмешливо учудване.
-Какво?
Том поклати глава отървавайки се от вътрешна мисъл, зародила се в главата му и прочисти гърло, отдръпвайки се.
…Октавио беше стиснал зъби в гневна гримаса, стоейки абсолютно неподвижно срещу пистолета на Майлс, насочил дулото към тила му. Изглежда нито Чарли, нито Савана се притесняваха за него. Все едно той не бе никаква заплаха за тях, никаква пречка. Но това не го разгневи толкова, колкото долното предателство.
-Ще убия кучката! – изръмжа по-скоро на себе си, но погледите се насочиха към него за секунда.
Айра преглътна, връщайки внимание към Савана. Поклати едвам доловимо глава.
-Ти… Аз те убих! – заключи високо. – Как си жива?
-Имам добри приятели. – кимна към огромния Майлс. – Оказа се, че куршумът е отнел окото, но не и живота ми. Доста иронично като се има предвид забележката, която ми направи тогава. Че щяло да бъде полезно ако съм се научила да стрелям по-точно вместо да се правя на кучка? – усмихна се на спомена. – Не беше ли това, което ми каза?
Айра преглътна повторно, умувайки върху двете опции, които намери време да разгледа. Можеше да й покаже колко объркан е в момента и с това да развали играта, а можеше и да бъде този, който си беше. Изборът не бе труден. Той я погледна и плавна усмивка запълзя по устните му, въпреки физическата болка, която се четеше по цяло му лице и тяло. Засмя се.
-И какво сега? Ще ми отмъщаваш ли? И баща ти се опита. – свъси се подигравателно натъжен. – Това не доведе до нищо добро.
-Ще се изненадаш колко много неща научих за теб през последните месеци, Айра. – отвърна бавно. – За разлика от баща ми, аз знам защо дръпна спусъка.
Чарли стегна челюст, докато тихо сменяше пълнителя на пистолета си. Айра почти бе забравил за присъствието му.
-И мога да ти отнема единственото нещо, което обичаш. – промълви.
Айра скри емоцията, която щеше да пробяга по лицето му, зад слоя от изработени маски.
-Малката пикла ме предаде. – вдигна една вежда и притисна ръката си по-силно в раната. Не спираше да кърви. – Ако я убиеш ще ми направиш услуга.
-Нима? – недоверчиво запита. – Сигурен ли си? Не би ли искал да го свършиш сам? Отмъщение, мъчение. Не са ли това неща, на които държиш?
Айра вдигна рамене.
-Не е нужно. Ако нямаш какво друго да правиш намини към дома й и я застреляй. Само да не е в главата. – направи гримаса. – Виждаме, че крайният резултат не е толкова задоволителен. Какво стана с копията в сърцето? – засмя се на собственото си изказване.
Савана присви очи.
-Да, може би така ще направя. Ще убия нея, майка й и баща й. Учителя й по математика и ако съм в настроение само ще осакатя Куба, който изглеждаше много милостив към нея на делото.
Очите на Айра се разшириха и мускулите му се напрегнаха в опит да стане, но знаеше колко безсмислено е.
-Явно я харесва. Не би искал да оставиш живи хората, които не са съгласни с теб, нали?
Айра проточи уморения си смях. Проследи как Чарли вади цигара от кутията, която захвърли на масата, след което я захапва между зъбите си и я запалва. Лицето на Айра доби невинен вид.
-Ще бъдеш ли така добър…? – помоли без да довършва, гледайки към цигарата.
Чарли наклони глава и повдигна цигарата.
-Това ли? – попита. Клекна до Савана и издиша дима в лицето му.
-Ще ти бъда признателен.
Чарли постави цигарата между пръстите си и му я подаде. Айра я улови в ръката си и в мига, в който щеше да си дръпне, Чарли настина китката му и горящата цигара прогори и без това горящата и кървяща рана на крака му.
Викът му оказа приятно влияние върху слуха на Савана и Чарли, докато Октавио обработваше плановете в главата си.

Ив почти тичаше по улицата към къщата на Хоуп. На последните няколко крачки набра скорост и се затрудни със спирането. Гневът прозираше по лицето й, докато се чудеше как да съчетае него и вината. Фейт й бе дала малко време да поговори с Хоуп насаме преди самата тя дойде. Не разбираше какво общо има тя, развика й се, но това се оказа учудващо непомагащо. Фейт имаше своите причини, които не сподели с Ив. Считаше, че ножът вече е опрял до кокала и нещата трябваше да излязат наяве. Твърде дълго се бе опитвала да убеди Хоуп в истината, която бе така логична и очевидна, а той не искаше да повярва. Време беше той да разбере на кого наистина може да разчита.
Фейт не бе злобна личност, но когато осъзна задоволството от това, че Хоуп скоро щеше да разбере кой е прав и кой крив, веднага се почувства по-добре. Осъзнаваше, че е за сметка на Ив и вероятно щастието на двамата, но някак идеята да се окаже правата и да може изръси „казах ли ти” я изпълваше с еуфория. Не беше редно и го знаеше, но когато чувството я заля, докато се прибираше към дома вече бе твърде късно да го спре. Истината бе, че не искаше. Хоуп бе игнорирал нея и думата й, защото трябваше да вярва на Ив толкова сляпо и безрезервно. Нека види сега!
Ив почука на вратата му. Фейт я бе уверила, че той вече си е в къщи, че е добре, че нищо му няма и че сега е Моментът. Хоуп отвори с разсеян жест. Докато едната му ръка държеше вратата, другата бе твърде заета в това да дърпа кафявата му фланелка към мокрото си лице, което бършеше с плата. Когато я видя се усмихна.
-Здрасти. – отмести се от вратата и тя колебливо влезе вътре.
-Сам ли си?
Въпросът го напрегна. Помнеше един такъв подобен въпрос, зададен по един такъв подобен начин – напрегнат, предсказващ, че нещо не е както трябва.
-Да… - предпазливо отвърна и затвори вратата. – Нора се чудеше къде си снощи. Помисли, че си се отказала от…
-Хоуп, трябва да поговорим. – прекъсна го тя и той видя как очите й се пълнят със сълзи.
Това го обърка. Не се беше сещал да е правил нещо нередно в последните няколко часа освен че беше отвлечен. Не беше сигурен и дали да й казва, но нещо му подсказваше, че не е тук, защото много се е тревожела за безопасността му.
-Какво има?
Имаше чувството, че води този разговор за втори път. Последва я нагоре по стълбите, наблюдавайки я внимателно как отваря вратата на стаята му и се отправя към прозореца. Той затвори, въпреки липсата на други хора в къщата освен тях двамата, и остана облегнат на нея. Чу я че подсмърча и това го накара да сбърчи вежди.
-Ив?
Тя размаха показалец както стоеше с гръб към него, за да го застави мирен и си пое няколко глътки въздух. Прехапа силно устна, зяпайки навън, чудейки се от къде да започне. Нямаше много време преди Фейт да се появи. Изсъска няколко пъти, стисна очи, отвори ги, прокара ръце по бузите си, изтривайки сълзите, нищо че на тяхно място се появиха още.
Обърна се към него, готова. Разтвори устни, подвоуми се. Направи само една стъпка към него, преценявайки, че той най-вероятно сам ще пожелае дистанцията между тях след броени секунди.
-Започваш да ме стряскаш. – каза той все така предпазлив и неразбиращ какво й става.
С хладнокръвието на истински полицай, тя преглътна всичко, което щеше да й попречи да говори и обяснява.
-Съжалявам. – пророни с нотката на твърда и непоколебима жена. Хоуп сбърчи вежди. Искаше да каже нещо смешно, за да разсее натежалата обстановка, но Ив изглеждаше необичайно сериозна. – Съжалявам… - зашепна. – че има толкова много неща, които не знаеш.
Напрегна се и зачака до къде ще доведат несвързаните й за ушите му думи.
-Съжалявам, че се наложи да избираш между мен и приятелите си, когато те се оказаха прави.
-Какво имаш предвид? – изискващо запита, опитвайки се да напасне отделните срички.
Ив присви леко очи, игнорирайки сълзите, намерили място в очите й предимно от вината.
-Знам, че знаеш Хоуп. Фейт ти е казала.
Той пристъпи от крак на крак, несигурен какво да каже и дали я е разбрал правилно. Едва когато схвана за какво му говори очите му се разшириха и устата му пресъхна.
-Какво?! – успя да смотолеви.
Ив стисна силно устни.
-Наложи се, Хоуп. – гласът й започна да става увещателен, но не стигна до никъде. Сама го бе казала, имаше неща, които не можеше да каже. Или просто още не знаеше как, но те не можеха да напуснат убежището под формата на тайна. – Има толкова много…
Хоуп я изгледа с разширените си очи и заклати глава. След което се разсмя. Нямаше веселост в смеха му, имаше истерия. И някакво разбиране примесено с изключително разочарование.
-Ти си ченге. – констатира през гневния си смях.
Ив остана мълчалива с виновното си лице. Хоуп отметна глава назад в гръмкия си пристъп и ръката му се стрелна към корема, превивайки се на две. Звукът постепенно заглъхна и той се изправи, а физиономията му беше в контраст с тази, полепнала по чертите му до преди секунди.
-О, Господи, ти си ченге! – обвинително поде.
Ив събра длани в миролюбив жест.
-Мога да ти обясня всичко…
-Ти си ченге! – потрети той и я посочи още по-обвинително, стараейки се да сдържи гнева си, породен от правотата на Фейт повече, от колкото от лъжата на Ив.
-Хоуп, само ако ми дадеш възможност… - помоли се тя, но той излетя от стаята. Ив го последва с отчаяна въздишка. – Моля те, само ме изслушай…
-Не мога да повярвам! – слизаше бързо по стълбите. Втурна се в кухнята и отвори хладилника, изваждайки една от бирите на сестрата на Нора, Лорънс, която бе дошла, за да помага с каквото може за сватбата.
Лорънс беше весела жена, ниска и наедряла от безсмисленото висене пред компютъра с надежда музата й пак да дойде и да започне да пише нископлатени романи.
-Хоуп, дай ми шанс да ти… - продължи да го моли, спирайки се на прага на кухнята.
Той отвори бирата с помощта на вилица, точно както Ив го бе учила и я надигна към устните с поглед, който показваше, че в момента не я отбелязва за каквото и да било.
-Не искам да слушам!
-Моля те само да…
-Какво?! – избесня той, ококорвайки очи срещу нея, забивайки острието на вилицата в масата. Тя се отдръпна инстинктивно крачка назад и премигна срещу яростното му лице. – Искаш да ми обясниш как си живяла с мен месеци наред и си ме лъгала?!
-Технически никога не съм те лъгала, Хоуп. – опита се да се защити, но погледът му й показа, че по-добре да изчака да му мине.
-Не мога да повярвам. – повтори.
-Виж, мога да ти кажа всичко, което…
-Махни се! – нареди, оглеждайки я презрително.
Можеше да види как лицето й посърва, как страхът полазва по цялото й същество, разбирайки, че той е искрен в желанието си. Иска да се разкара от нея. Иска да е далеч от нея. Ако преди тя му трябваше, за да подреди мислите си, то сега тя беше причината мислите му да са в такава неразбория.
-Хоуп…
-Махни се от дома ми! – изкрещя той и я хвана грубо над лакътя. Тя изстена от болка, но не се отдръпна от яростната му реакция. Сълзите напускаха очите й с бясна скорост, когато той буквално я изхвърли от къщата си и затръшна вратата пред лицето й с думите: Не искам да те виждам повече!

Фейт взе ключовете си и се насочи към вратата. Щеше да оповести излизането на баща си, но после се сети, че той днес щеше да се забави в работата. Закопча черната си жилетка и върза косата си на опашка. Завъртя дръжката и когато отвори се сблъска с необичайно сериозното изражение на Синемън. Фейт сбърчи вежди срещу лицето й.
-Излизаш ли? – попита я Син.
-Възнамерявах… - несигурно поде.
-Ще имаш ли минутка?
-Разбира се. – отдръпна се от вратата и я затвори след като Син влезе.
-Трябва да ти кажа нещо и… не съм сигурна как ще го приемеш.
Фейт вдигна рамене в знак, че е готова да чуе и да приеме.
-Слушам те.
Синемън отвори уста и се поколе*а за момент. Фейт недоверчиво се усмихна, когато пред погледа й бяха предоставени няколко листа със имена на университети. Вдигна високо вежди в недоумение.
-Колежи?
-Трябва да решим къде ще ходим, нали така? – усмихна се нервно Синемън. Опита се да скрие колко ядосана е на себе си, задето така глупаво смени първоначалните думи, които бяха напът да напуснат устата й.
Фейт кимна бавно няколко пъти, все така объркано загледана в Син.
-Това е… страхотно, наистина, но… - развя ключовете си пред лицето й. – Излизах и точно сега нямам време за това.
Синемън препречи пътя й и я изгледа строго.
-За това? Фейт изпитите ни са след по-малко от две седмици. Време е да помислим.
Фейт прехапа устна, отпускайки рамене.

Чарли нави ръкавите на блузата си и прокара опакото на дланта си по челото. Гърдите му се повдигаха в бясно дишане, лицето му издаваше недоволство. Прати гневен поглед към Айра. Ръцете му бяха оковани във вериги, стърчащи от ниския таван. Беше гол до кръста, потен, кървав. Раните му бяха много, дълбоки, но усмивката не напускаше устните му. Кичури коса бяха полепнали по челото му, краката не го държаха, но веригите не му позволяваха да се строполи на пода, раната на бедрото му ставаше по-зле. И въпреки всичко не спираше да се усмихва.
-Удряш като кучка. – изсмя се той и плю кръв.
Чарли закима нетърпеливо с ядна усмивка и започна да увива бинт около китката и дланта си, след което направи същото с другата ръка.
-Признавам, че положих старание. Силен си. – отбеляза и подсмъркна. Отново избърса потта от челото си. – Мислех, че пандиза ще те направи по малко издръжлив, но Робърт явно добре си е свършил работата.
-И това го доведе до смъртта. – вметна. – Където ще бъдеш и ти след като се освободя от тук.
-Научил си се да мечтаеш, Айра. – засмя се без веселост. – Харесва ми. Мечтаеш широко.
Айра опря глава в лакътя си, колкото да се опита да поотпочине и погледна Чарли с въпрос, докато той минаваше с кърпа по окървавеното острие на ножа.
-Защо го правиш? – попита го изморено. – Разбирам Савана, все пак убих нея и сестра й. – сбърчи вежди. – Или поне се опитах. Дали и малката нещастница е още жива?
Чарли стисна зъби и с неприсъща бързина се приближи до Айра и стовари юмрука си в корема му, след това и в лицето му. Стисна бузите му с едната си ръка и просъска думите.
-Не смей да говориш за нея.
Айра съсредоточено присви очи, борейки се с болката.
-Алтеа ли?
Чарли издиша гневно и го пусна, отивайки да довърши работата си. Айра се зазяпа в гърба му и се замисли.
-Спокойно нямам намерение да те убия без да знаеш за какво умираш.

-Затова, че се опитах да те убия на приема ли? – предположи Айра.
Чарли се разсмя, облягайки се на масата достатъчно далеч от Айра, за да се предпази от евентуални движения с краката му, но достатъчно близо, за да гледа лицето му и да позволи емоциите по неговото да бъдат разчетени.
-Нещата са малко повече от това. – отвърна и скръсти ръце.
Айра присви очи.
-Как?
Чарли пое дълбока глътка въздух и вдигна вежди.
-Да речем, че явно всички имаме лошия навик да се захващаме с хора, с които не трябва. Правим сделки, които изглеждат така изгодни, но вътре в себе си някак знаем, че идеята и шибана. Да вземем мен за пример. Никога нямаше да взема парите на подлия ти баща ако нямах такава нужда от тях. Уви, нещата бяха сложени по този начин. Отивам в пандиза, за да лежа вместо глупавия си брат.
-Сюжетът ми е познат, разказвачо. – прекъсна го Айра с фалшиво отегчение. – Ще стигнеш ли до кулминацията най-после?
Чарли стисна устни и се престори, че не го е чул.
- И след това се появява това красиво младо момиче, което твърди, че е дъщеря на Лио Локли. Разказва ми колко проклети сте всичките и аз няма как да не се съглася. Никога не съм харесвал Оусън нито някого от вас. Това красиво младо момиче споделя с мен предположението, че все някой от фамилията трябва да ме посещава от време на време, да казва как са нещата, за да знам кога се предполага аз да изляза. И тук се съгласявам с нея. Посещавате ме, говорите ми и аз запомням. Красивото младо момиче иска да й докладвам. Иска да знае как върви положението при вас, иска да знае всяка малка тайна, която криете. И аз й казвам. Защо да я лъжа. Мразя вас, а тя е толкова красива и…
-Млада. – прекъсна го отново и кимна с иронично съпричастие. – Толкова е неприятно когато останат без едното си око на толкова крехка възраст. – подсмъркна театрално. – И сега не може да те гледа влюбено както преди, когато имаше цели две.
Очите на Чарли се превърнаха в цепки и вената на челото му запулсира. Айра също стана сериозен.
-Значи ти и Савана сте имали нещо. – констатира безпристрастно. – Това е прекрасно, но – за жалост – тя се оказа удивително жива. Станала е далеч по-злобна, но хей, нали това е идеята тук? И за това ли искаш да си бъбрим цяла нощ? За променената любов между двама влюбени? Не казвам, че не съм изненадан. Ти и Савана… мислех, че имаш повече вкус, но кой съм аз, че да те съдя. И аз показах ниски критерии, когато опря до това. – засмя се кратко и тръсна глава. – Но замисляйки се по-обстойно… Хмммм. – направи престорено умислена физиономия. – Така като гледам Савана е жива и цяла, ти също не си на болнично легло. Така че защо просто не вземеш любимата и не изчезнеш и аз може би ще забравя за този малък инцидент и няма да ти изкарам червата през задника. – усмихна се миролюбиво.
Чарли се опита да успокои ускореното си дишане и да намали пулсирането в слепоочията си. Кимна два пъти, обърна се назад и взе нож и запалка. Започна да прокарва пламъка по острието, докато се приближаваше към Айра.
-Не беше Савана, отрепко. – спокойно каза, загледан в пламъка. – Беше Алтеа. – заби острието в дясната му ръка.

-Това не е лошо. – Синемън поднесе поредния лист с информация и Фейт го пое с кисело изражение. Зачете се и поклати глава, поставяйки го на масата при останалите, които беше отхвърлила само хвърляйки бегъл поглед. Синемън се намръщи при уголемяването на купчината. – Не може никой да не ти харесва. – възмутено извиси глас. – Виж, всичките са пълни със стажове за лятото, нали това искаше? Право, право, право… - заизрежда, разлиствайки страниците. – Право, право, право. – хвърли ги на масата.
-Не мислиш ли, че първо трябва да минем изпитите и след това да гледаме?
-Мисля, че трябва да решиш къде да отказваш, когато си минеш изпитите.
Фейт я изгледа кисело, наново, и подбели очи с лека усмивка.
-Увереността ти ме убива, да знаеш. – каза й, докато поемаше инициативата в търсенето.
-Някоя от нас трябва да е за двете. – отговори с кокетно извиване на веждите и след това се усмихна нормално. – Ще се справиш. Повярвай ми, когато Олдридж започне да звъни на всичките ти роднини ще ти се иска да не се беше справяла.

Дарън отвори вратата и Нора се пъхна в къщата, докато разкопчаваше копчетата на якето си.
-Студено ли ти е? – попита я той.
-Малко. – призна.
-Искаш ли да се изкъпеш? – попита с грижовност, докато поемаше якето й и го слагаше на закачалката до своето.
-Ще се изкъпеш ли с мен? – вдигна закачливо вежди и обгърна кръста му.
-Ако това е желанието Ви. – отвърна и се надвеси към нея, за да я целуне.
Тежките стъпки обаче попречиха на намерението му и той веднага се отдръпна от Нора, прочиствайки гърло. Хоуп слезе от последното стъпало, грабвайки якето си. Понечи да излезе, но Нора го хвана за ръката.
-Къде се мислиш, че отиваш, младежо? – попита изискващо.
Той се обърна нетърпеливо към нея, но ядосаното му лице не й подсказа нищо.
-Утре си на училище, свободните излизания по никое време вечерта са забранени за теб.
-Трябва да се видя с един човек за малко.
-О, трябвало да се види с един човек. – обърна се за миг към Дарън с насмешка, отпратена към сина си. – И вече си твърде готин, за да кажеш здравей и довиждане?
-Моля? – недоумяващо запита.
Нора посочи към стълбите, вратата и него.
-Много от това… - сви другите си пръсти и остави само показалеца и средния пръст, с които започна да имитира ходене. – И малко от това. – размърда пръстите си в знак на говорене.
Хоуп подбели очи.
-Здрвейте. Излизам. Довиждане.
Нора сбърчи неудовлетворено вежди.
-Имаш страхотна прическа. Харесва ми. Много те подмладява.
Тя го изгледа и го перна по задника.
-Изчезвай, подмазвачо. Ако госпожа Удсток ми се обади утре, че си закъснял си наказан за две седмици.
-Да, да. – измърмори, докато затваряше вратата.
Нора се обърна обратно към Дарън и лепна усмивката си.
-Та какво ще кажеш за банята?
…Не се поколе*а, когато пръстите му обхванаха дръжката и той влезе в тъмната къща на Ив. Извика името й и когато не получи отговор раздразнено се изкачи до втория етаж и отвори вратата на стаята й. Видя я заспала в леглото си, сгушила се в завивките. Лицето й бе спокойно със следи от сълзи и гледката щеше да го трогне ако не беше толкова ядосан. Щеше да й даде шанс да се обясни преди да говори с Фейт. Трябваше да има логично обяснение за измамата й.
Взе белия халат, окачен на закачалката на вратата и рязко щракна ключа на лампата, мятайки дрехата. Ив стреснато се изправи в леглото и се огледа сънено.
-Размислих. – студеният глас на Хоуп я накара да прикове очи към него. – Искам да чуя всичко.

Ехидната усмивка отсъстваше. Ударите върху тялото и лицето му се бяха удвоили, раните го боляха два пъти повече и сега просто се насилваше да не изпадне в безсъзнание от ужасяващите болки. Това можеше да си позволи за сега. Без усмивка, без подигравка, без дори остроумие. Просто присъствие, за да покаже колко издръжлив може да бъде.
-Дълго се чудех защо го направи, докато се сетя, че ти си просто нещастник, който може да мери сила само със слабите. – разговорливо продължаваше Чарли като подреждаше оскъдния си арсенал от ножове, запалки и огнестрелни оръжия. – Но след това Савана дойде и ме измъкна от затвора, разправяйки съвсем различна история. В началото ми беше трудно да повярвам. Дълго време си мислех, че просто иска да ме мотивира. Настоявах да видя Алтеа, а тя продължаваше да твърди, че нея вече я няма. Наистина ми отне време… - движенията му станаха още по-забавени. – Имам предвид, ти би ли повярвал? Взимайки под внимание егоизма и темперамента ти. Би ли повярвал, че си способен на убийство заради жена? – поклати глава, обръщайки се към него. – Не, Айра. – усмихна се печално. – Така както и аз не повярвах в началото.
Остана мълчалив за кратко, оглеждайки играчките си.
-Савана смята, че със смъртта на момичето, което обичаш ще те съсипем така, както ти съсипа нас. – размести два от пистолетите, решавайки, че в обратния ред ще изглеждат по-хубаво. – Не знам… изглежда ми адски помъдряла. Тук не се припокриваме особено. Аз лично съм на мнение, че бавната и мъчителна смърт ще е перфектното наказание за теб, но Савана иска да те оставим да живееш без любовта на живота си. – изсмя се подигравателно. – Знам коя е, Айра. – каза му, продължавайки да стои с гръб към него и да говори спокойно. – Малката хубавица, заради която уби момичето ми. Знам коя е. Знам къде живее, знам къде учи, знам какво прави в свободното си време, с кого и какво. От начало я наблюдавах само защото я виждах често около хлапето, което накара да ме дрогира в нощта на приема. Даже мислех, че вие двамата с нея сте по-близки.
-Синемън? – опита се да се изсмее, но не успя.
Чарли вдигна поглед от оръжията си и се усмихна.
-Синемън. – повтори и издиша. – Е, Синемън и твоята дама изглеждат доста близки, та си помислих, че ако убия нея, ще накарам Синемън да страда, а после като убия и Синемън – ти ще страдаш. Добре че Савана ме светна набързо кой кой е и какво е за теб, защото щях да направя огромна грешка. – обърна се изцяло към него, оглеждайки кървавото му тяло.
-Искаш да чуеш, че съжалявам ли? – нов опит да се подиграе, но почти нищо не излезе от него. Звучеше немощен, изморен до мозъка на костите си. Едвам държеше очите си отворени.
Чарли присви очи.
-Защото ще трябва още много да ме ръчкаш с тези ножчета докато това стане. А и може би е добре да ти кажа, че ще бъде голяма лъжа. – устните му потрепнаха, за да се усмихнат, но не сполучи. – Ако знаеш само как ме молеше. – прошепна и така му бе далеч по-лесно да говори. Прокара език по долната си устна и я прехапа, след което издиша звучно, но тихо и премерено, знаейки колко много го дразни така. – Не знам дали някога е молила мъж по начина, по който помоли мен.
Чарли го хвана за гърлото, стискайки пръстите си силно около него.
-Единственото, за което ще съжалявам е, че не я поставих на колене преди да й пръсна мозъка! – изсъска с неподправена злоба на ръба на силите си. – Мисля, че и ти ще съжаляваш вечно за това. – присмя му се и юмрукът в лицето му го запрати в безсъзнание.

Олдридж затвори вратата и се насочи директно към кухнята.
-Фейт? – провикна се докато поставяше големите пликове с покупки на масата.
-Горе сме. – лениво я чу да отвръща и изкатери стълбите, озовавайки се бързо пред вратата на стаята й. Зърна дъщеря си и Синемън – едната лежаща отчаяно на пода, другата съсредоточена в някакви листове – и сбърчи вежди във въпрос. Погледна часовника си.
-Какво правиш тук, Синемън? – попита я и чак след като го направи осъзна как е прозвучал въпроса му. – Не че не се радвам на компанията ти, но утре сте на училище, не е ли малко късно за социални визити?
-Разглеждаме университети. – отвърна незаинтересовано тя.
Фейт подбели очи, слагайки опакото на дланите върху челото си.
-Моля те, изгони я. – изхленчи изморено.
Олдридж обаче наблегна на чутото и се приближи с плавни стъпки към леглото. Седна до Синемън и надникна над рамото й, продължавайки да си бърчи вежди. Фейт се надигна, когато не бе откликнато на молбата й и физиономия й веднага стана по-посърнала.
-Какво правиш? – предпазливо запита. Последното от което имаше нужда бе и баща й да я притиска за ученето.
Факт бе, че преди не спираше да говори за това, а сега едва подхващаше темата. Не само, но когато Олдридж дръзнеше да спомене думи близки до „завършване”, „колеж” или „спестявания” Фейт ставаше необичайно раздразнителна. Захвърляше онова, което правеше на мига и се скриваше зад някоя дебела и сигурна стена или се затваряше в стаята си, докато ядът не отмине. Но времето летеше и
-Края наближава, Фейт. – каза той. – Не е ли време да помислиш?
Предвид всичко, което се случваше около нея би било логично да прави именно това – да се разсейва с мисли за колеж, за бъдеще. Преди щеше да иска да прави именно това за разсейване, но сега разсейването идваше под формата на мисли коя врата ще се окаже по-близо ако Айра влети с пистолет – предната или задната.
Вдигна поглед към Син. Искаше да я попита какво е станало след като си тръгна от дома й по-рано днес, но май всъщност не искаше. Не беше виждала Айра целия ден след това, което й се стори малко странно на фона на думите му. „Ще те съсипя”. Присви очи срещу Синемън, чудейки се дали да не я попита все пак.

-От къде искаш да започна? – попита Ив, вдигайки крака към гърдите си, седнала на креслото до дивана.
Хоуп стоеше вдървено изправен срещу нея на няколко метра разстояние, отказващ да я доближава дори с малко. Гледаше я враждебно и Ив се зачуди дали е възможна такава промяна в чувствата му за толкова къс участък от време. Разбираше, че е ядосан, но неговата ярост бе твърде прекалена за обикновено разочарование и изненада.
Само той знаеше колко опасно бе че тя е полицай. Само той знаеше защо всъщност е толкова наранен от това и сам той не можеше да й обясни нищо от това. Можеше само да чуе обяснението й и да прецени ситуацията.
-Не желая да слушам за разбити семейства и дълбоки емоционални проблеми, заради които си станала ченге, следващо стъпките на своя баща. – гласът му бе по-враждебен и от изражението и стойката. – Искам да знам какво се е случило след като си се запознала с Камерън.
Ив въздъхна и поклати кисело глава.
-Ще трябва да се върнем назад. – промърмори.
-Казах, че не…
-Чух те. – прекъсна го рязко, вдигайки очи към неговите. – Но и аз ти казах – има ужасно много неща, които не знаеш.
-Така изглежда. – нападна я двузначно.
Тя стисна устни.
-Има ужасно много неща, които не знаеш за баща си, Хоуп. Неща, които и аз не знаех.
Той скръсти ръце и показа, че чака.
-Баща ти беше задача. – започна да обяснява безизразно. – Баща ми беше близко до оттеглянето. Не бях щастлива относно това, но нямах дума. Поех нещо, което той започна и обещах да го довърша. Камерън… - поколе*а се и се загледа изпитателно в Хоуп. След малко реши, че след като ще говори, по-добре да каже всичко направо. – Камерън беше започнал да върти далавери. – почти не обърна внимание на реакцията му. – Продаваше и купуваше, но той не беше от такова значение. За момиче като мен, отгледано от баща си, учено да бъде следовател от малко, подозренията и инстинктите ми вървят в пакет горе-долу към всичко, което се случва около мен. Намирам всичко за подозрително и проучвам всичко до най-малкия детайл, просто за да не изпусна нещо. Нещо съществено. – изправи се и се понесе към полиците с книги. – Нещо като този човек. – хвърли папката на масата към края на Хоуп и той я вдигна и отвори. Погледна към Ив с объркване. Тя кимна на неизказания му въпрос. – Октавио Готъм. – седна обратно, опирайки лакти в колената си. – Повечето хора не го познават, Хоуп. Той се крие от пресата и вестниците, не вдига много шум и за това всичките му убийства и сделки остават незабелязани. Светът не знае за него. Да хвана такава риба в морето щеше да е живо изпълнение. Исках да го пипна, защото той беше доста важен в тази сфера, а Айра беше още по-важен. По-късно разбрах, че Айра и Октавио не правят еднакви сделки. Сблъсъци на интереси или подобна простотия, но в крайна сметка се оказах на сухо. Знаех, че Камерън продава за някой на име Дъглас Фокнър. – каза и извади от папката и негова снимка, предоставяйки я пред полезрението на Хоуп, който се чувстваше все едно самият той е на разпит. – Занимава се с трафик на хора. Заех се с Камерън, защото исках да пипна Айра, а знам, че семейство Левит и Фокнър са правили не една сделка. Но Айра нямаше общо с Камерън. Октавио имаше. Затова се насочих към него.
-Значи Камерън никога не е бил от значение в тази игра? – попита без емоция в гласа си, но Ив го познаваше достатъчно добре, за да разпознае всеки опит да скрие такава.
-Беше. Просто не от такова значение. Не започнах този случай, за да пипна баща ти. Той беше просто средство. За това отидох в университета, записах се и се запознах с него. Започнах да прекарвам време с него и…
-Нека позная. Престорила си се на влюбена до уши студентка, която предпочита да загуби репутацията си, вместо да живее без любимия си, който е с трийсет години по-стар? – вдигна вежди.
Ив преглътна спокойно.
-Тук идва баналното, Хоуп. Аз наистина се влюбих в него.
Той се изсмя и хвърли снимката на Октаиво, която държеше в ръцете си.
-Разбила си семейството ми, заради някакъв случай! – изплю презрително. Внезапно започна да обвинява нея за всичко.
Тя разшири очи и скочи на крака.
-Не съм разбила семейството ти, Хоуп. Поех щафетата много преди баща ми да се оттегли, защото той имаше нужда от това. Разследваме случая отдавна.
-Откраднала си любовта на един мъж, за да се добереш до някакъв нещастник, който продава хора?
Ив се стърпя да отиде до него и да го зашлеви.
-Нямаш идея какво приказваш! – изсъска. – Живееш в илюзия, нямаш представа какво се случва навън след като изгасиш лампите вечер!
-Не се съмнявам, че ти си наясно.
-Ти не разбираш! – извиси тон тя. – Отказах се от случая заради баща ти! – стисна зъби, за да се успокои и продължи по-спокойно. – Хоуп, има още нещо, което не знаеш.
-Ти си мъж! – престори се на ужасен и после навлече якето си, което бе оставил на облегалката на стола зад себе си.
-Айра не е убил баща ти, Хоуп! – провикна се към него, когато той й обърна гръб.
Спря се. Спря се и спря да диша за момент. Обърна се ужасяващо бавно обратно към нея, изглеждайки я безмълвно.
-Баща ми отдавна се беше отказал от случая с Камерън, когато реших да му помагам. Даде ми го като подарък. Нещо, с което да се справям сама преди официално да се е оттеглил. Искаше да хваща по-голяма плячка като Айра Левит, но той е толкова мързелив, че нищо не държи интереса му за дълго. Когато обаче Камерън изчезна, започна да прави предположения. До преди няколко дена дори не знаеше за съществуването на Октавио, смята, че той може да е убил баща ти.
Хоуп преглътна шумно и навлажни устните си, които внезапно бяха загубили цвят.
-Не приемаше връзката, която започнах с Камерън, но както споменах – той лесно забравяше. Когато намериха тялото му реши да ми помогне. – вгледа се настоятелно в Хоуп и поклати веднъж глава. – Айра не го е убил, Хоуп. Знам го. Той нямаше никаква връзка с него.
Нямаше представа какво да й каже. По историята на Фейт той беше там, когато Камерън е бил убит. А сега Ив развиваше тотално различна теория. Не знаеше какво да й каже. Всичко, което кажеше може да бъде опасно, нередно, не на място. Самата Фейт свидетелстваше срещу Айра, обвинявайки го в убийството на Камерън. Мисълта, че цялата вина би лежала в нейните ръце ако само се допуснеше възможността Айра да е невинен по това обвинение го изпълни с вина. А мисълта, че отива в затвора ако цялата истина излезе наяве го изпълваше със страх.

-Какво?! – Фейт ококори очи и притисна учебниците към гърдите си в някаква предпазна мярка. Стоеше пред шкафчето на Хоуп, гледайки към самия Хоуп с удивление и тревога. – Какво й каза?
-Нищо! – изсъска невъздържано той и троснато хвърли чантата си вътре, изваждайки измачкана тетрадка. – Тръгнах си.
-Не те ли попита нещо?
Той поклати глава и затвори вратичката.
-Не подозира мен, но…
-Но какво? – нервно запита.
Погледна я с вина и съжаление.
-Смята, че ти може да я лъжеш.
Веждите й се вдигнаха високо и ченето й увисна.
-Аз? – несигурно промърмори.
-Показанията ти, Фейт. – припряно започна като непрекъснато се оглеждаше, да не би някой да го подслушва. – Ти твърдеше, че Айра е убил Камерън, каза го под клетва. Ако Ив има съмнения за истинския убиец ти си първата, на която се е спряла.
Фейт издиша рязко с укор към самата нея. Поклати глава и се почеса по главата. Хоуп продължаваше да я гледа с вина.
-Съжалявам. – проговори.
-Вината не е твоя. – тихо каза.
-Ив каза и още нещо. – колебливо подаде.
Фейт го погледна с напрегнато очакване.
-Смята, че те прикривам. Смята, че ти си ме принудила по някакъв начин да си мълча за онова, което съм видял.
-И то е? – попита го равно, опитвайки се да скрие гнева.
Хоуп отново се поколе*а.
-Мисли, че имаш връзка с Октавио. – изстреля накрая.
Фейт остана загледана в него за няколко секунди и не й се даде възможност да се изсмее, тъй като той пак заговори.
-Вярва, че двамата сте направили нещо на Камерън, защото той е дължал на Октавио. Смята, че си съучастничка.
-Ти й каза, че това не е вярно, нали?
Мълчанието му я подразни и тя се приближи настоятелно към него.
-Нали?
-Какво се очакваше да кажа, Фейт?! – ядоса се той, понижавайки глас. – „Не бой се, не е Фейт, аз намушкаш баща си и след това спах с теб”?
-Може би нещо като „Фейт е добър човек и никога не би направила нещо такова” щеше да свърши работа! – сопна се тя.
-О, имаш предвид, че никога не би го направила с хладнокръвен убиец? – иронично попита.
Тя го погледна остро и стисна челюст. Обидена се зазяпа в него и зачака някаква реакция. Той изглеждаше не по малко сърдит от нея. В последно време и двамата бяха все сърдити.
-Съжалявам. – изплъзна се повторно с трудност от устните му. – Не исках да кажа това…
-Става ти навик. – обвини го. – Толкова много ли ме мразиш, че непрекъснато ми го припомняш? Да не би да мислиш, че мога да го забравя някога? Животът ми е съсипан! – изсъска извън себе си, нападайки го с очи. – Не само че един ненормален психар избяга от затвора и дойде да ме търси, но и на всичкото отгоре се предполага, че съм убийца.
-Не съм искал това да стане.
-Разбира се, че не! – повиши тон тя и няколко човека се обърнаха да я погледнат.
Синемън се спря насред крачката си и се загледа в двамата. Не беше сигурна дали се карат или се сдобряват, но по изражението на Хоуп и изпънатия като струна гръб на Фейт, май беше първото.
-Не знам какво да ти кажа, Хоуп. – продължи разпалено. – Обикновено когато обвиняват приятелите ни в убийство, ги защитаваме.
-Какво искаш да чуеш от мен?
-Истината. – успокои чертите на лицето си въздъхна. – Имам ли някакво значение за теб вече? Пука ли ти? – спокойствие в гласа й беше добре имитирано.
Хоуп стегна челюст. Мълчанието се проточи, издигна се във въздуха и остави и двамата напрегнати. След минута Фейт вече не чакаше отговора. Хоуп се почувства странно, когато тя отпусна рамене и се усмихна вяло, за кратко.
-Разбирам. – промълви и пое глътка въздух с усмивка. – Има шанс Ив да разбере кой го е направил и не искаш това да се случва. Предполагам няма да си отвориш устата, но ако реши да ме залови, няма да направиш нищо. – закима на себе си. Думите й бяха реторични, знаеше отговора. Сълзи на разочарование и страх се появиха в очите й. – Разбирам. – едвам се чу. Стисна устни и го подмина. Спря се обаче след няколко крачки и се обърна към гърба на Хоуп. – Ако се наложи да се защитя, Хоуп… - поде без да я интересуват учениците, които минаваха наоколо. – Ще те предам. Ще направя същото, което би направил и ти.
Синемън сбърчи вежди и застана до безизразната физиономия на Хоуп.
-Какво беше това? – подозрението й не му проговори нищо.
Той облиза устни и прочисти гърло, вдигайки рамене.
-Нямам представа. – подхвърли тетрадката си и се насочи в другата посока.

Айра се събуди в същата позиция, в която и загуби съзнание. Тялото го болеше, но имаше усещането, че започва да свиква с болката. Октавио беше завързан за леглото, очите му бяха затворени и явно му бе дадено нещо, защото когато Айра настоятелно го повика, не получи резултат. Дръпна китките няколко пъти надолу в жалък опит да счупи веригите. Почти толкова жалък, колкото и самият той в тази поза. Изсъска, изпсува и пробва пак.
-Няма да стане. – каза Савана докато влизаше в стаята, влачейки стол със себе си.
Айра се подсмихна нервно и погледна нагоре.
-От опит не боли.
-О, но теб ще те заболи. – засмя се тя.
Бутна стола напред, на разстояние от Айра, и седна на него, опирайки ръце в облегалката му. Айра вдигна насмешливо вежди.
-Играем на добро и лошо ченге?
-Ти не играеш на нищо. А аз просто седя и осмислям падението ти.
Айра проточи фалшивия си смях и опря глава на рамото си. Кожата му беше настръхнала от хладнината в помещението.
-Нищо няма да постигнеш като я убиеш. – зададе направо. – Не виждам смисъла в обмислянето.
Савана вдигна недоверчиво вежди.
-Не знам, Айра. Първият път когато я видях ти беше готов да поемеш куршум за нея. Ако тогава не си я обичал, то това, че я спаси от мен си беше чисто доказателство за нарастваща любов.
-В грешка си.
-Виждаш ли, не съм сигурна за това. – звучеше съжалително, но и двамата знаеха, че не съжалява. – Дори и ние обичаме, вече го знам.
-Защо винаги говориш за нас така, все едно сме от друго измерение?
-Има ли значение? Дали сме от тук или не, ние сме различни от останалите. По един уникален начин, това не ни дава правото да изпитваме чувства, защото всички знаем колко тъпо се получава накрая, но Великият ти допусна тази грешка. Не е ли редно да си платиш сега?
-Зависи колко ще искаш. – закашля се. – Нямам много кеш, току-що излизам от пандиза и прочее. Но ако изчакаш малко…
-Това не е шега, Айра. – строго го прекъсна.
Той се вгледа в нея. Изглеждаше му адски променена. Чарли беше прав, имаше нещо мъдро в начина й на говорене, на мислене, дори на стоене. Беше се променила, а това го караше да бъде несигурен и объркан.
Савана поклати тъжно глава.
-Не разбираш ли какво направи? Кого отне? Не се ли разкайваш поне малко?
-За жалост… - погледна я искрено. – Не. – каза простичко.
Савана преглътна и вирна брадичка.
-Всичко е наред. Няма проблем. – усмихна се. – Ще намеря Фейт, ще я доведа и ще я убия пред очите ти. Може би преди това ще накарам Чарли да се позабавлява с нея, но тя ще свърши мъртва, а теб ще те оставя да си ходиш.
Айра също се усмихна и пръстите му силно обвиха веригата.
-Знаеш, че ако това стане ще те преследвам, нали? Ще те намеря и ще те мъча далеч по-изобретателно от колкото малкият ти приятел го прави. – вдигна вежди развеселено. – Накрая ще те убия.
-Ще трябва да се постараеш. Не умирам лесно.
-Забелязах. – прошепна и й се усмихна чаровно. – Обещавам да бъда много старателен.
-Не се пали. – спокойствието й го дразнеше. Напомни й за дружелюбието на Шейн. Искаше да й размаже лицето с нещо тежко. – Бъди търпелив. Може и да излезе нещо положително от цялата работа.
-Ти си тази, която не трябва да се пали.
-Да ме виждаш изнервена? – стана от стола и се приближи към него. Очите й се присвиха и тя го огледа.
Нежната й, бяла ръка уверено докосна кожата там, където туптеше сърцето му.
-Бие учестено. – погледна го и той можеше да види искра в очите й. – Страхуваш ли се?
-Не от теб.
-От това, което мога да направя?
-Не можеш нищо. – прошепна поверително.
Савана наклони глава и прокара пръстите си по гърдите му. Нейните се повдигнаха в поемане на въздуха и дланта й се спусна надолу.
-Докосни ме и ще ти счупя ръката. – предупреди я, когато пръстите й пипнаха колана му.
Савана издиша с усмивка и вдигна глава към него. Погали лицето му и той не извърна глава, както очакваше.
-Не е ли хубаво? – попита го.
-Нежност, но не и емоция. – имаше подигравка в думите му и тя я усети. – Предвидима си досущ като останалите хора, Савана. Убих сестра ти, но ти все още мислиш за това как бих седял от твоята страна.
Не показваше, че изреченото й влияе. Започна наново да го оглежда, плъзгайки пръсти по кожата на гърдите и корема му.
-Настръхваш от допира ми. – констатира.
-Хладно ми е. – отвърна. Загледа я с интерес.
-Искаш ли да те наметна?
-Искам да ме пуснеш и да бягаш усилено, за да направиш играта по-забавна.
Видя, че започва да се смръщва и това го ощастливи.
-Искам да гледам как умираш, докато знаеш, колко никога не би могла да ме имаш.
Савана вдигна поглед и лицето й отново стана непроницаемо.
-Бих ти обещал да те изчукам ако ме пуснеш, но всъщност не те харесвам никак и честно, бих паднал твърде ниско за стандартите си ако дори си помисля подобно нещо.
-Не показа високи стандарти спрямо новата.
-Новата се оказа далеч по-готина. И настина си я бива тук-там.
Савана отвори уста да каже нещо, но я затвори.
-Какво? – Айра издаде глава напред към нея. – Какво е това? Осъзнаваш нещо?
Потисна желанието да му удари шамар. Айра доби сериозно изражение и приближи лицето си по-близо.
-Хубава си. А и имаш това-онова. – нелогично презрение се изписа на лицето му. – Но не си нея. И никога не би могла да я заместиш.
-Обичаш я, въпреки всичко, което ти причини?
-Тревога ли долавям?
-Любопитство.
-Защо? – устните му бяха на няколко сантиметра от нейните. – Смяташ, че можем да бъдем заедно? Въпреки всичко, което аз ти причиних?
Не каза нищо.
-Предвидима, досущ като всички останали. – повтори. Устните им почти се докоснаха. – Искам да те искам, Савана. Би направило нещата много по-лесни за мен. Но не те. Не те желая. – продължаваше да шепти. – Меката ти кожа, червени устни… Нищо от това не ме привлича. Даже докосването ти не може да промени това.
Обиждаше я, засягаше я и това го караше да се чувства много по-добре. Изпълваше го с енергия, докато я гледаше как остава унижена. Бе почти сигурен какво ще изпита, защото го очакваше, но когато ръката й стисна до болка слабините му, се оказа, че не знае нищичко.

Звънецът би и всички ученици започнаха да вдигат учебниците си и да стават от местата си. Синемън изчака нейната редица да се изпрани и чак тогава започна да повтаря действията им, умислена и притеснена за двамата глупаци, които се карат без да й казват за какво.
-Синемън?
Тя се спря пред вратата и с нежелание се обърна към учителката по литература. Пълна, мила и тъмнокожа госпожа, която винаги окуражаваше учениците си в почти всяко едно начинание. Дори и онези, които не взимаха часа й под внимание. Гонеше петдесетте, но не й личеше много.
-Да?
Госпожа Соран продължи да оправя белите листа на бюрото си и я погледна с чиста усмивка. Синемън се приближи до нея и зачака, докато стаята не се изпразни изцяло.
-Изпитите наближават, сигурна съм, че не си забравила за това. – поде по-скоро приятелски, от колкото делово.
-Как бих могла? – вметна с ирония.
Соран й се усмихна в отговор.
-Работата ти спада напоследък. – отбеляза като човек, загрижен относно това. – Има ли нещо, което те притеснява?
Син поклати глава.
-Не.
Соран присви очи и след това лукава усмивка се появи. Тя дръпна чекмеджето си и извади от там сгънат на две лист хартия.
-В такъв случай… Може би ще искаш малко мотивация. – подаде й листа и Синемън любопитно го пое. Разтвори го и се зачете.
В стаята се чу преглъщането й и плавната усмивка се разля и по нейното лице. Тя погледна към госпожа Соран с въпрос.
-Какво… какво е това?
Соран вдигна гордо вежди.
-Имам приятелка в университета. – още по-гордо обяви. – Съгласи се да й пратя документите ти и да види има ли хляб в теб. Хареса моделите, които си дала на госпожа Уинфър. – усмивката й стана още по-широка. – Ако се представиш добре на изпитите ще те вземат. – плесна развълнувано с ръце.
Синемън отвори уста и се засмя звънко.
-Не мога да повярвам! Това сериозно ли е?!
Соран закима.
-Помисли си внимателно, Син. – сложи ръка на рамото й. – Усилията ще си струват, обещавам ти.
Синемън се разсмя , вперила поглед в листа.
…Фейт и Джо Фил се наблюдаваха, всеки седящ си на мястото, вече от пет минути. Фейт беше скръстила крака и ръце и го гледаше от до болка познатия стол, на който стоеше всеки ден от два и половина до четири. А Джо Фил висеше в същата поза на неговия си стол и я гледаше с присвити очи. Преди време Фейт щеше да се размърда неловко и да каже нещо, но сега просто го зяпаше по начина, по който той зяпаше нея.
-Чувам, че имаш проблеми с приятелите си. – поде той така, все едно току-що влизаше в стаята.
Фейт продължи да го гледа непроницаемо.
-Добре, лъжа. – призна неохотно. – Видях те да се караш с Хоуп Ленсън. Така че предлагам днес да започнем от там. За какво е кавгата?
Тя сведе глава и отказа да говори.
-Фейт, знам как се чувстваш спрямо това, но процедурата ти е ясна.
-Вече нямам проблеми. – каза тя без да го поглежда. – Човекът, който ги създаваше вече го няма, защо продължавам да идвам?
-Защото се налага. Преживяното не е само до физическото ти зарастване, Фейт. Трябва да работиш над психиката си. Това, което си преживяла…
-Е в миналото. Като в „не настоящето”. Като в „мина и повече не се случва”.
-Забелязвам честото използване на сегашното време и нито гък за бъдещето. Защо?
-Няма причина. – вдигна нехайно рамене.
-Това не е вярно. Защо, Фейт? Страхуваш се, че ще се върне ли?
Вдигна глава и я поклати. Той не разбра в съгласие или отрицание.
-Не е тайна, че той е на свобода. Вестниците пишат за него, репортерите го издирват.
-Полицията трябва да го издирва.
-Върнал ли се е, Фейт? – въпросът дойде толкова рязко и от никъде, че тя остана да зяпа в очите на Джо Фил мълчаливо, чудейки се коя от всичките лъжи най-много ще пасне на създалата се ситуация.
-Ако се беше върнал, дали нямаше да го направи със светкавици и фунии?
Джо се намръщи над ироничната й защита.
-Какво ти е на ума, Фейт?
-Ще спрете ли да казвате името ми преди всеки въпрос? – изсъска сърдито тя. – Откачам.
Джо присви очи.
-Какво има? Какво е станало?
-Нищо и нищо.
-Аз съм специалист. Още отдавна се разбрахме, че съм ти и наполовина приятел, което значи, че комбинацията от двете прави перфектният детектор на лъжата. Кажи ми какво има?
-Не искам. – отвърна честно и повторно поклати глава. – Не желая да говоря за всичко, което ме притеснява. Има неща, които трябва да реша сама.
-За това си тук, Фейт. – настоя той. – За да видим до колко тези преценки са истински.
-Нямам нужда от това.
-Това го решавам аз. Когато ти казвам, че не си готова, значи не си готова.
-Нямате представа какво мога.
-Не става въпрос за това. Не си тук, за да се доказваш. Трябва да се излекуваш.
Фейт изсумтя гневно.
-Не съм луда.
-Никога не съм твърдял подобно нещо. Не разбираш, че докато не започнеш да бъдеш искрена с мен госпожа Удсток няма да може да те остави на мира. Нито пък аз.
Фейт въздъхна дълбоко.
-Какво искаш да ти кажа?
-За какво е караницата с Хоуп Ленсън?
-Лични проблеми.
-Защо си толкова напрегната последните няколко дена?
-Лични проблеми.
-Защо отказваш да ми кажеш истината?
Фейт присви очи.
-Лични проблеми.
Джо Фил се усмихна.
-Мога да продължавам така цял ден, Фейт.
Не продължиха така цял ден. Няколко минути по-късно Джо Фил получи обаждане от директорката и се наложи да я пусне да си ходи, но не пропусна да я изгледа предупредително, обещавайки й следващия път нещата да се проточат и да се развият както трябва.
Фейт го изчака да напусне нацупено кабинета си и когато остана сама се огледа с въздишка. Беше приятно в кабинета, зачуди се дали да не поостане, но после реши, че ако Джо се върне по-рано ще вземе висенето й за несигурност и желание да сподели нещо, затова побърза да дръпне стола, да се изправи и да се насочи към вратата. Имаше много неща за вършене, като на преден план стоеше идеята да се види с Октавио. Трябваше да го попита, да разбере за какво става въпрос и да намери отговори и да състави план. Нямаше да влиза в затвора за нещо, което не бе направила. Отдаде само няколко секунди на факта, че решенията, които се въртяха в главата й идваха с невероятна сила и й беше лесно да ги приема. Отчуждението с Хоуп я натъжаваше, но не толкова, колкото вероятността да лежи заради него.
Отправи се директно към къщата на Синемън. Бе получила съобщението й още преди да се види с Джо Фил. Имало нещо ужасно важно и не търпяло отлагане. Тъкмо щеше да я попита едно-две неща. Проявяваше сериозни съмнения. След разговорът с нея и Том не беше виждала Айра и това й се струваше крайно нелогично и подозренията се засилваха с всяка минута. Стигна бързо, водена от желанието за отговори на въпроси, които знаеше, че биха звучали налудничаво ако ги зададе. Не й се даде възможност даже да почука. Син очевидно я гледаше през прозорчето, защото преди даже да изкачи стълбите вратата се отвори и щастливото лице се показа. Син стисна здраво устни и поднесе бял лист хартия пред очите й без да каже каквото и да е. Фейт объркана го взе в ръцете си и погледът й пробяга по редовете.
Не беше реакцията, която Синемън очакваше. Очите й се разшириха, но не в изблик на щастие както нейните. Устните й потрепнаха без да кажат каквото и да било в началото и после вдигна погледа си. Премигна няколко пъти и преглътна.
-Това е…
-Страхотно, нали? – прекъсна я. – Още не мога да го повярвам.
Фейт заекна.
-Н…Не знам какво да кажа. – усмихна се за момент.
-Знам, че е още рано… Имам предвид все още не съм минала изпитите…
-Хей. – прекъсна я. – Ще ги минеш и го знаеш.
Син й се усмихна в отговор.
-Знам, че е далече. – наново поде.
-Ню Йорк не е чак толкова далеч. – увери я тихичко. Опита се да се зарадва за нея.
Син прехапа устна и я погледна с въпрос и очакване.
-Смяташ ли, че трябва да отида?
Естествено, че не! Искаш да ме оставиш сама, с разбити мечти и планове, които станаха на прах заради няколко грешки от моя страна?! Що за приятелка си, дявол да те вземе?!
-Разбира се. – насили се да се усмихне още по-широко. Тя бе единствената, която можеше да продължи спокойно напред. Без злини и уплахи зад всеки тъмен ъгъл в миналото. Внезапно се сети, че Синемън бе единствената й приятелка, която все още не беше убила баща си нито пък си бе позволила да има чувства към убиец. Хубаво беше да има и такива приятели. – Такива врати не се отварят всеки ден.
-Със сигурност… - промърмори вглъбена в името, което я вълнуваше. – „Парсънс”! Никога не съм си и помисляла.
Фейт вдигна скептично вежди към изказването й. Син направи победена гримаса.
-Добре, може и да съм си го помислила веднъж или два пъти. – склони. – Но никога като нещо вероятно.
Фейт й подаде листа и се вмъкна в къщата.
-Наистина е голяма работа. – старанието да скрие разочарованието си я изтощаваше.
-Дизайн! – изписка още веднъж. – В „Парсънс”!
Фейт закима и скръсти ръце. Искаше да изчака щастието й търпеливо, но чувстваше как времето тече.
-Трябва да говоря с теб, Син. – поде колебливо, за да не я извади съвсем от сапунения мехур.
Разсеяно отвърна на погледа й. Фейт присви очи и разтвори устни, изведнъж наново засилила подозренията си.
-Къде е Айра, Синемън?

В Италия времето беше хубаво. По пристанището се разхождаха хора, в кръчмите стояха големи компании, които се смееха и пиеха, нощта бе топла и всички се радваха на идващото лято, с което щеше да дойде и клиентела. Само Робърт тършуваше из дома си в дискретното събиране на багажа си.
Не беше чувал Айра от както той си замина и следователно не знаеше дали проблемът е премахнат или не. Освен това започна да чувства угризения спрямо момичето, което най-безотговорно хвърли обратно в ръцете на малкия си и жесток брат. Фейт го беше предала, Айра беше вбесен, а Робърт го освободи и го прати обратно в града, където това хлапе живееше. Не беше забравил колко сладка и беззащитна изглеждаше, когато я видя. Не беше забравил и как Айра я спаси от сигурната смърт не веднъж. Също така не забрави и как баща им е мъртъв заради нея. Оправдаваше я, намираше компенсации на всичко, което Фейт причини и след като от Айра не се усещаше и повей, някой трябваше да види какво става. А и беше забравил да пояснят частта с „какво ще стане ако евентуално някой ги хване”. Не искаше да плаща заедно с малкото си братче, въпреки че ако имаха по-силна връзка нямаше да има против да поеме вината за него. Беше измислил поредната лъжа пред семейството си. Това го изморяваше и го караше да се чувства зле и виновен. Не искаше да ги лъже, мразеше да лъже. Това бе една от причините да си тръгне от старото си семейство. Но беше позитивен – повече никога нямаше да изрече и една лъжа.
-Роб? – повика го Синтия от долния етаж. – Гладен ли си?
Празният му корем изкъркори.
-Не. – изллъга. Закопча ципа на сака си и го смъкна на пода. Прокара пръсти през косата си, въздъхна и го вдигна наново.
Обувките му затрополяха надолу по стълбите.
-Тръгвам. – обяви.
-Сигурен ли си, че не искаш нещо за хапване? – попита го, бършейки ръце в синята домашна риза, която бе облякла. – Веднага мога да ти направя сандвич, няма да отнеме повече от минутка?
-Благодаря, но не. – целуна я набързо. – Лили, Жан!
И двамата се появиха по-бързо от колкото иначе беше логично и Робърт клекна пред дъщеря си.
-Ок… - изпухтя, докато оставяше багажа си, за да я прегърне. – Ще се върна след най-много два дена. Не правете бели, слушайте мама и ще ви се обадя като пристигна.
Лили го прегърна силно през врата и целуна челото му. Робърт целуна и синът си, който прояви негодувание и се отдръпна отвратен. Робърт се засмя на типичната реакция и отново се обърна към жена си за една последна целувка, след което излезе през вратата.
-А, Робърт! – спря го тя, докато той качваше нещата в багажника.
Синтия погледна за миг в къщата, затвори деликатно вратата и отиде до него.
-Робърт, разбрах, че брат ти е вън от затвора. – поверително заговори.
Той не каза нищо, а само затвори багажника и се обърна към нея. Тя го загледа очаквателно и след секунди – въпросително.
-Защо не си изненадан?
-Знаех за това.
Тя вдигна вежди.
-Знаел си?
Роб сложи ръце на раменете й като някаква преграда между него и истерията, която несъмнено щеше да последва.
-Чух наскоро, но не ти казах, за да не те тревожа. – обясни мирно.
Син отпусна рамене и кимна.
-Просто си мислех… Има ли някаква вероятност да…
-Не. – прекъсна я моментално. Как да й обясни, че Айра не може да им стори нищо лошо не само защото обичаше Лили като лилия, но не точно? Все пак човекът пред лицето й беше отговорен за свободата му. – Няма никаква вероятност за каквото и да е.
-Да, но след като и двамата са на свобода…? – несигурно зададе. Явно не го считаше за много възможно, но се притесняваше от евентуалността.
-Спокойно, Син. – обгърна лицето й с шепи. – Всичко ще е наред. След два дена се връщам и всичко ще бъде наред.
Синтия кимна в съгласие с него, целуна го за трети път и му помаха, докато той се отдалечаваше с колата.

Джеф стоеше на кафяво боядисана пейка в малката градинка, която изглеждаше страшно през нощта, но странно приветливо през деня. За пореден път погледна часовника си и подбели очи, когато видя как стрелката вече е показала двайсетминутното закъснение на Фейт. Дразнеше се, защото тя сама му се бе обадила снощи, за да се видят, да прекарат време заедно, но тя отново закъсняваше. Когато телефонът му извибрира, оповестявайки получаването на съобщение, с неприязън го извади и перфектно знаеше какво ще пише.

Фейт прибра телефона си с въздишка, породена от досада и се обърна към седящите на кожения бежов диван Синемън и Том. Гледаше ги нападателно доста дълго време вече, а техните лица се меняха ту към вина, ту към безпристрастност. Не бяха сигурни кое по-малко ще вбеси Фейт, затова непрекъснато изменяха израженията си.
-Не мога да повярвам, че сте го направили. – проговори тя.
-Видяхме възможност и я грабнахме. – каза Синемън.
-Това не е възможност. – настоя Фейт, извисявайки гласа си. – Не разбираш ли какво сте направили?! Имаш ли идея какво ще стане, когато се измъкне?
-Няма да се измъкне. – уверено каза Том.
Тя го стрелна с поглед .
-Напротив. Защото ние ще го измъкнем.
Насмешливия взор, който отправиха към нея само я настърви да остане твърда в изказването си. Като че ли не можеха да намерят думите, защото замълчаха за известно време, а когато отново започнаха да отварят усти и от тях да излиза звук, Фейт вече бе намислила идея.
…-Няма да му помагам! – ядосано извика Синемън.
Фейт спря да говори с Куба и се обърна бясно към нея.
-Напротив! – изсъска на свой ред.
-Няма да го направя. – не отстъпваше тя.
-Ще го направиш.
-Н…
-Млъкни и ме слушай! – изискващо нареди. – Той ще се измъкне със или без твоята помощ. Ако си мисли, че през цялото време идеята е била да му помогнем, толкова по-добре за нас.
-Значи сега ще се подмазваме?
Фейт пристъпи към нея.
-Сега ще те опазим. Ти си второто момиче, което го мами, уверявам те, че няма да е никак щастлив. Ще ни убие и двете!
Синемън стисна упорито устни и извърна поглед. Куба зареди и вторият си пистолет и Фейт се врътна по посока на звука. Отново очакваше да види разочарованието по лицето му, но такова нямаше. Той изглеждаше просто… разбиращ. Това я вбесяваше. Не заслужаваше добротата и разбирането му, а той продължаваше да й ги подарява.
-Фейт е права. – каза сухо той. – Колкото повече си мисли, че започвате да сте на негова страна, толкова по-милостив ще бъде.
Фейт преглътна, а Синемън подбели очи. Том се беше облегнал на стената, скръстил ръце на гърдите си. Изглеждаше почти безразличен, но всички можеха да усетят напрягането на мускулите му при всеки досег на какъвто и да е предмет, свързан с подземния свят. Например, когато Куба му подаде пистолет Том подскочи като попарен и се блъсна в стената в желанието си да се разкара оръжието.
-Сигурен ли си, че не искаш един? – попита го все пак Куба.
Том поклати глава.
-Ще ти бъде от полза, уверявам те.
-Добре ми е.
Куба вдигна рамене и махна черното си сако. Отправи се към вратата, докато вадеше телефона си, а Том и двете момичета го последваха.

Линда слезе от колата и се насочи към високата сграда. Лилавата й рокля, разпусната надолу се полюшваше с походката й, обиците висулки се мърдаха с главата й, а косата й, вързана на кок с шнола, се отразяваше в залязващото слънце. Двата кичура, пуснати пред лицето й се развяваха от най-малкото движение. Мина през фоайето и се влезе в асансьора, натисна копчето и вратите се затвориха. Зарея поглед по стените, докато чакаше и когато асансьорът я стовари на избрания етаж, тя слезе и закрачи към кабинета на мъжа си.
-Здравей, Кора. – поздрави възрастната секретарка, докато минаваше покрай бюрото й.
-О, госпожо Монгомъри, няма да мерите господин Монгомъри. – предупреди я, когато я видя накъде отива.
Линда се спря и се обърна към нея.
-Да няма среща? – попита. – Защото мога да почакам вътре.
-Не, госпожо Могомъри. – колебливо отвърна Кора като жена, която не е сигурна какво е казал мъжът на жена си и какво се очаква тя да каже сега. – Той излезе… по работа.
-Знаеш ли къде? – постара се да не показва леката нотка на разочарование.
И пред себе си не искаше да го признае, но нещата се връщаха към старата песен. Том пак закъсняваше за вечеря и пак стоеше умислен и угрижен в свободните дни. Беше пропуснал рецитала на Каян, което вероятно беше добре, защото тя тотално се провали, но все пак той обеща да дойде. Не помнеше кога за последно бе нарушавал обещанията си. Не дойде и на втория концерт на Моли. И той не беше от най-блестящите, но винаги след това всичките отиваха да хапнат някъде навън и да си говорят за всичко, освен работа и училище. А на концерта от него нямаше и следа.
Сега се беше издокарала. Имаха годишнина и всяка година резервираха място в мъничкия ресторант на ъгъла на „Роуд” и Клевънс”, в който всеки четвъртък свиреше някоя нова или просто забравена група. Обикновено Линда го взимаше от работа (което беше нестандартно, но точно за това поддържаха практиката) и отиваха заедно, където си припомняха неща от миналото, спомени и най-вече – как се запознаха. Беше банално, но те обичаха да го правят и всяка година Линда или Том се сещаха за някоя нова случка от запознанството им и на тях не им пукаше докато храната падаше от устите им заради пристъпите смях.
Страхуваше се, защото знаеше за обсебването на Том с фамилията Левит. Когато Айра влезе в затвора нещата бяха наред, но сега, когато всички знаеха, че е избягал, Том беше по-напрегнат от всякога. Имаше някаква истерия в начина, по който следеше всичко за него, по който защитаваше всички от него.
Имаше истерия в начина, по който защитаваше малкото момиче, което бе попаднало под шантажа на гадното семейство. Линда скръсти ръце, оформяйки противна, но не изключена идея в главата си.
-Нямам представа, госпожо Монгомъри. Каза просто, че има работа.
Линда кимна и се приближи към бюрото й.
-Кора, мога ли да ти задам един въпрос?
Кора се настани по-удобно на стола си и поверително се приведе напред. Линда опря лакти на плота и също приближи лице.
-Случайно Том да е… - вдигна небрежно рамене, за да омаловажи въпроса си. – Да се е държал странно в последно време? – намекът не беше никак ясен и тя се замисли за нов. – Да е… кръшкал?
Кора се дръпна объркана назад и след това смехът й удари ушите на Линда. Тя веднага почервеня и се почувства неудобно.
-Госпожо Монгомъри, не знам за какво говорите. – каза, докато прочистваше гърло.
Тя се смръщи.
-Излиза ли с други жени? – зададе направо.
Кора също се намръщи.
-Разбира се, че не! – възкликна. – Защо бихте си помисли подобно нещо?
Линда изпухтя и опря длан в челото си.
-Не знам… - разпуснато сподели, все едно това остреща беше най-близката й приятелка. – Не се прибира вечер, все излиза по-рано, от колкото трябва.
Кора прехапа устна и се огледа крадешком.
-Действително е зарит в работа. – клюкарски поде. Преглътна и пак се приближи по-близо. – Мисля, само мисля, че пак се е заловил с Айра Левит.
Линда сбърчи вежди. Кора отново се огледа.
-Знаете, че е вън от затвора. И неговият съучастник… Как се казваше…? Забравих му името, но и той е на свобода. Мисля, че господин Монгомъри пак се е обсебил от тази история.
-Знаеш ли нещо повече? Има ли някаква информация?
Тя вдигна рамене.
-Нищичко. Но почти не излиза от кабинета си. Само ако му позвънят за нещо излиза за малко. Онзи ден ме накара да отменя всичките му ангажименти. Отказа два случая.
Линда вдигна вежди и стегна челюст.
-Не му казвайте, че съм говорила с вас. – помоли Кора. – Не бих искала да…
-Спокойно. Няма да му казвам нищо. – сведе глава и чу как Кора започва да щрака по клавиатурата. Линда й отправи кос поглед. – И сега ли му позвъняха?
Кора кимна.
-За това ли е навън?
Кора отново кимна.
-Можеш ли да ми дадеш адреса на номера?
Кора поклати глава.
-Беше мобилния му, госпожо. – извинително отвърна. – Съжалявам.
Линда заръфа устна и отпусна чертите на лицето си в някаква победена гримаса.

Октавио дръпна вързаните си ръце още веднъж и изсъска невъздържано.
-Ще я убия! – изкрещя.
Айра го погледна вяло и успя да се усмихне.
-Казах ти да не се захващаш с нея. – гърлено припомни.
Октавио изсумтя и пробва още няколко пъти. Продължаваше да лежи на леглото и това го дразнеше допълнително. Задникът му беше изтръпнал. Не беше толкова ранен, колкото Айра, но лицето му нямаше вид и на недокоснато. И двама бяха зле. Изморени, изтощени и никой от тях не желаеше да го каже, но нямаха идея как ще се измъкнат.
За първи път се чувстваше отчаян, защото нямаше на кого да разчита сега. Куба вероятно си мислеше, че е някъде навън по жени. Всичките му „приятели” сигурно нямаха идея, че е излязъл от затвора, ужасната отмъстителност и жестокост на баща му също липсваше по причината, че баща му беше мъртъв. За първи път от както се помнеше за миг, единствен, но все пак миг, си помисли, че може би наистина, може би, най-вероятно, сигурно, неизключвайки подобна възможност… Можеше да умре там. В безрадостната стая, където самият той уби или поне се опита да убие две жени, а след което се беше забавлявал с Тамара. О, Тамара! Къде ли беше тя? Какво правеше? Убеден бе, че се е покрила някъде, изчезнала е, когато го затвориха. От страх, че той ще я издаде? За какво? За нелегална проституция и притежание на наркотици? Глупава Тамара!
-Знаеш ли, че й го казах. – изморено поде Айра и Октавио обърна глава към него. Потта по лицето му лъщеше и движението отрази това.
-Кое? – попита той. Звучеше отчаян, също като Айра. Това – отново само за момент – притесни и двамата.
-Че я обичам. – подсмъркна и се изсмя. – Казах на проклетото хлапе, че го обичам. И знаеш ли какво направи тя?
-Хвърли те на вълците. – отговори и се зазяпа в тавана.
Айра закима.
-Искам да я убия, Октав. – провлачи с гласа на човек, който всеки момент ще заспи. – Искам да я убивам бавно и полека, докато не започне да ме моли да й тегля куршума.
-Аз също. – издиша тежко той.
-Искам да убия и тъпата й приятелка.
-Нареди се на опашката.
-Искам да убия и копелето, което гледаше как ме обвиняват в смъртта на шибания му баща.
-Късмет с това.
-Искам да убия и нещастния адвокат, който я защити.
-Вероятно и в момента я защитава.
-Искам да убия всички, на които държи, всички, които са й скъпи.
-Искам да бъда до теб, докато го правиш.
Замлъкнаха за момент.
И после, внезапно, от никъде, изведнъж и абсолютно неочаквано, от окото на Айра – безмилостен, убиец – се търкулна сълза.
Малка, мъничка сълза, която той не даде вид да забелязва, въпреки че перфектно знаеше, че е там. Стисна здраво зъби и преглътна тежко.
-Трябваше да я убия още в началото. – прошепна, без сили за повече от това.
Октавио отново обърна глава и присви очи.
-Може би не… - неуверено поде.
Айра зачака, зазяпан в една точка, усещащ влагата, надяващ се да се слива достатъчно с потта, за да не си личи.
-Може би ако я беше убил в началото нямаше да имаш целта.
-Коя цел? – попита без глас, за да запази циничността в изражението си, защото знаеше, че интонацията му ще го издаде.
-Да я защитаваш… - започна дрезгаво и някак успокоително и окуражаващо. – Да я пазиш от всичко и всички. А след това се появи нова цел – да я убиеш. Нямаше да има цел, ако не я беше срещнал, Айра. – тихо каза без да го мисли. Искаше да го успокои. Чувството беше ново, не знаеше какво да прави с него, затова реши да направи това, което му се струваше правилно, това, което му идваше от вътре в този момент – да му даде покой. – Животът без цел би бил доста скучен.
Айра повторно преглътна.
-Най-много съжалявам, че си позволих да очаквам нещо друго.
Тази изповедалня тровеше и двамата, но и двамата нямаха намерение да спрат с изливането на душа и оправдаването на всичко.
-Мислех, че и тя може да… - не довърши.
Октавио вирна брадичка.
-Твърде различни сте.
Айра се засмя немощно и заклати глава.
-И аз това й казах. И в мига, в който й го казах схванах, че то няма никакво значение.
-Не и за нас, Айра.
-Не. – прекъсна го той. – Тя е никоя, разбираш ли? – гласът му изтъня и той веднага се пренесе на гърления шепот. – Не струва нищо. Момичета като нея са на всеки ъгъл и въпреки това… - навлажни сухите си устни. – От нея исках да чуя думите, които всеки иска да чуе.
-„Обичам те”?
-„Обичам те”. – съгласи се той. – „Искам да бъда с теб”. – продължи. – „Желая те.” Никога не ми е казвала подобно нещо. В моменти, в които се държах най-добре с нея… Тя не обели и една мила дума.
Отвори уста, за да каже нещо, но какво да му каже. Че греши? Че може би е изпитвала нещо? Не вярваше. Чак до там не искаше да го успокоява.
-Съжалявам. – само това успя да каже.
-И аз. – усмихна се печално той. – Защото дори и да я убия… Тя няма да започне да ме обича.
-Може би не. – съгласи се.
-Има ли значение какво ще й направя, когато тя…
Звукът от изстрели накара двамата рязко да извърнат поглед към вратата. Три или четири изстрела, след което настъпи момента тишина. Един вик, един ритник и отново тишина. Дръжката на заключената врата се завъртя. След което последва нов изстрел и ненужният ритник на Куба я отвори окончателно.
По лицето на Айра внезапно се изписа облекчение, каквото никога досега не бе чувствал. Още по-уморен отпусна глава върху рамото си, просто чакайки да бъде освободен без да дава много време да мисли как Куба е разбрал къде е и кой точно е убил. Благодари на висшата сила и преглътна изтощено. Съмняваше се убити да са Савана или Чарли. След като тя оживя от куршум в лицето му се струваше невъзможна за убиване, пък било то и от сръчната ръка на Куба.
-Хей… - прошепна угрижено той, заставайки пред Айра. Повдигна лицето му и го огледа. – Добре ли си?
-Купон е тук. – на ръба на изтощението се опита да се пошегува. – Трябваше да дойдеш по-рано, забивахме си ножове в кожата и след това загасяхме цигари в раните.
Куба сведе поглед към крака му и реакцията му щеше да подразни Айра ако беше в нормалното си състояние. Ахването бе по-скоро като думите :За бога, трябва му лекар.
Но Хобсън тръсна глава и вдигна очи към ръцете му.
-Ключ? – попита без особена надежда.
Айра, чувствайки се в пълна безопасност и все така бавно губещ съзнанието си в облекчение, намери силите да звучи шеговито.
-Разбира се. Пъхнаха ми го в джоба на дънките, за да ме гледат как се мъча. Много е забавно.
Куба сбърчи вежди.
-Сериозен съм. – каза Айра. – Ключът е в джоба на дънките ми.
-Олтър! – извика паниращият се Том, бдящ на прага.
Държеше оръжието, което отказа в началото и го стискаше здраво, докато чуваше стъпките, които приближаваха. Куба се остави Айра, вадейки пистолета от колана на панталоните си.
-Здравей.
Не счете, че чува правилно, затова отвори очи.
Притесненото лице на Фейт беше по-близо от колкото някога е било без да е така насила и той се сепна. Изглеждаше почти загрижена за него. Отдаваше видението на умората и болките си, може би за това остана така беземоционален, като се взираше в нея с нотка на недоверие.
Фейт огледа набързо раните му и когато куршумите отново полетяха, извика и се притисна в Айра, заставайки така, че да го предпази.
Когато усети допирът на телата им премахна глупавата теория за мираж и мускулите му се напрегнаха. Объркването се разпростря у него почти толкова, колкото и болката и той намери сили да направи пореден опит да се освободи от веригите.
-Ключът е в джоба ми! – каза й, внезапно осъзнал се, възвърнал способността си да мисли правилно и рационално, да мисли в насока как да убие някого.
Фейт се отдръпна от него и трескаво заопипва джобовете му.
-Предният ляв! – упъти я той.
Тя бръкна в джоба,който беше доста дълбок за нормален джоб.
-Не това… Това не е ключът! – извика й, когато усети, че го пипа през плата на джоба.
Фейт изсъска и извади ключа. Не знаеше как намираше сили да се оглежда за стол, докато на няколко метра от нея хората се стреляха. Нямаше време сега да се тревожи дали Куба, Том или Салдо не са простреляни. Изтича до първия стол, който видя и го застави пред Айра. Качи се на него и протегна ръце към веригите, пъхайки ключа във всяка една от тях.
Някой удари Том в лицето и той се строполи на земята. Разяреното лице на Майлс се показа и той насочи дулото към първата глава, която съзря. Айра се освободи от желязото и събори Фейт на земята, когато куршумът щеше да пробие черепа й. С нови сили, чийто произход не беше ясен, той се изправи на крака и се хвърли към Майлс. Изненадата бе това, което го събори, защото това чудовище беше три пъти колкото Айра, но само един миг на изненада му трябваше. Качи се върху него, успя да го удари само веднъж, преди да прецени, че силите му няма да издържат повече, след което взе пистолета му и го застреля няколко пъти, за да е сигурен, че ще умре.
Синемън сряза и другото здраво въже и помогна на Октавио да се изправи до седнало положение, след което подхвана ръката му я преметна през рамената си, подпирайки го, за да се изправят.
-Знаех си. – засмя се той и се препъна веднъж, но тя го задържа. Нацупената й физиономия успя да го развесели, въпреки ужасното чувство на отпадналост. – През цялото време си го лъгала, нали? Знаела си, че не можеш да му откажеш, за това си се направила, че му помагаш, но през цялото време си мислела как да ни спасиш.
Синемън сбърчи вежди и гънката между тях стана притеснително дълбока. След това кимна веднъж.
-Да… Точно така. – излъга. – Именно.

-Има нужда от лекар. – каза Фейт, когато му помогна да седне той се стовари по гръб на леглото. Гледаше раната му, стараеше да скрие отвращението от гледката и изобщо не успяваше.
-Наблизо има болница. – каза Синемън, сваляйки черната риза от рамената си и хвърли поглед на заспиващия Октавио, легнал до Айра.
-Не можеш да го заведеш. – обърна се Том към Куба. – Веднага ще повикат ченгетата и след като му помогнат ще го върнат обратно там, от където избяга.
-Знам. – отговори той и се почеса по тила, наблюдавайки Айра. – Не ни трябва болница, а лекар.
-Познаваш ли лекар, който да се навие да го спаси и да не го заколи вместо това? – подметна Том.
-Да. – кимна Куба.
…Колата на Жулет Пиърс мина през алеята, разминавайки се с тази на Том. Синемън й хвърли бегъл поглед, но не успя да я съзре внимателно. Побърза да се загледа през прозореца и да си мисли за хубави неща. Искаше да се прибере и да се изкъпе. Имаше чувството, че телесните течности на Октавио бяха полепнали по нея.
Пиърс влезе през отворената врата на къщата, която Куба джентълменски държеше отворена. След като я затвори инстинктивно заключи с тайната надежда Жулиет да не е чула звука. Не искаше да я плаши, но и не искаше тя да си тръгне с писъци. Не й бе казал защо е тук, само се надяваше да прояви разбиране. Усмивката й беше широка и искрена и това го накара да се почувства още по-зле.
-Заповядай. – въведе я в хола, чудейки се как да я предразположи.
-Изненадах се, когато ми се обади. – сподели, докато събличаше якето си. Тази вечер бе хладна. – Не сме се виждали от както… - замлъкна, несигурна дали е добре да продължи. Куба щеше да обърне повече внимание на това, че наистина не се бяха виждали от както загуби делото на Айра, но когато и Жулиет видя как той гледа към хола с притеснение й стана ясно, че не я слушал. Не знаеше дали да се почувства облекчена, че не е извадила този спомен и не го е засегнала, или да се чувства обидена, задето я игнорира. – Хобсън? – вдигна любопитно вежди.
Той се обърна към нея.
-Да? Извинявай. Каза ли нещо?
Тя кимна.
-Казах, че се изненадах, когато ми се обади.
Куба се приближи бързо към скрина с алкохол и закима.
-Мина време. – наля уиски в две чаши и застана пред нея, подавайки й едната. – Как си?
-Добре. – отвърна и отпи. – В работа е напрегнато. Всички ме гледат накриво заради… - погледна и го и вдигна небрежно рамене. – Знаеш. – допи питието си.
-Още? – попита той.
Тя поклати глава.
-Благодаря ти.
Русата й коса бе вързана на кок, а сините й очи започнаха да се разхождат из голямата библиотека. Тя се усмихна заинтересована.
-От къде имаш толкова много книги?
-Бяха на родителите ми. – излъга. – Не обичаме да хвърляме книги.
-С теб съм. – подхвърли и се разсмя.
Все още държеше празната чаша в ръката си и Куба изпита желание да я налее още няколко пъти. Почеса се по главата, сипа си още едно питие, изпи и него и застана до Жулиет, която не спираше да разглежда полиците. Пое въздух и се подготви да заговори. Истината е, че мразеше да моли за услуги или да дължи такива. Този момент му костваше много.
-Всъщност, Жулиет, повиках те тук с една молба.
Тя се обърна с лице към него и лукава усмивка се изписа на устните й.
-Надявах се. – присви закачливо очи и се доближи до него. Той сбърчи вежди, когато тя вдигна ръце към врата му и се заигра с копчето на яката на черната му риза. Тя въздъхна. – Знаеш ли, все си мисля, че с теб трябва да излезем на нещо повече от сутрешна среща в офиса ти, на която да обсъждаме кого не съм убила.
Куба отвори уста. Жулиет погали лицето му и това го разконцентрира. Устните й почти докоснаха неговите, когато замъгленият му поглед бе привлечен от стоящата на прага Фейт. Тя прочисти деликатно гърло и Куба веднага се отмести от Жулиет, която объркано се обърна към човекът, дръзнал да ги прекъсва.
Фейт можеше да прочете внезапния гняв по лицето на красивата жена и се дръпна отбранително, отмествайки очи към Хобсън.
-Няма време за губене. Мисля, че става по-зле.
Куба се обърна обратно към гостенката си.
-Жулиет, наистина имам нужда от помощта ти.
Тя зачака и той прочете готовност. Сведе глава и хвана ръката й. Поведе към я към вратата, преминаха през хола, следвани от Фейт и когато хвана дръжката остана неподвижен.
-Можеш ли да ми обещаеш, че ще ми помогнеш? – попита я.
Жулиет кимна с още по-голяма готовност и той реши да й вярва. Отвори вратата и я изчака да влезе.
Жулиет се сепна. Видя двамата бегълци, преследвани, издирвани мъже легнали един до друг ранени, почти изгубили съзнание. Кожата им лъщеше от пот, телата им лежаха безпомощно в рани и кръв. Очите й се разшириха и тя едвам доловимо поклати глава.
-Какво е това? – прошепна. – Как…?
-Всичко ще ти обясня. – извинително поде Куба. – Но сега те имат нужда от помощта ти.
-Аз… - заекна тя и се дръпна назад. Не искаше да се въвлича в подобни неща. Почти бе изчистила името си, не можеше да си позволи да я изхвърлят от работа заради още едно провинение толкова голямо, колкото укриването на преследвани престъпници. Но Куба я хвана за раменете и я разтресе веднъж.
-Обеща, че ще ми помогнеш. Моля те! Не мога да се справя с това. Знам, че си била сестра три години.
-Да, в училище за подрастващи! Не мога да ги лекувам!
-Моля те! – настоятелно се вгледа в нея.
Фейт ги подмина и седна от страната на Айра. Огледа лицето му и преглътна, уплашена за него. Сложи длан на бузата му и клепачите му потръпнаха леко, отвориха се наполовина.
-Няма време! – повтори тя.
-Жулиет, моля те.
Тя го отблъсна от себе си, пое няколко глътки въздух и потри ръцете си.
-Добре. – изпухтя и размърда рамене. – Добре. Мога да се справя. – направи няколко крачки към леглото.
-От какво имаш нужда? – попита Куба.
Жулиет погледна раната на крака на Айра.
-Донеси ми алкохол. – нареди, задействала спомените от някога наученото… и предимно онова, което бе гледала по филмите. – И кърпи. Много кърпи. Трябва да спрем кървенето.
Куба изчезна от стаята, докато Жулиет преценяваше ситуацията и на двамата. Беше й трудно. Наистина бе сестра едно време, но толкова отдавна, че не беше сигурна дали има значение. Помещението смърдеше на кръв и пот, но не това я отвращаваше. Отказала се бе от работата именно заради непоносимостта й да гледа или прави дълбоки разрези и да слуша виковете на умиращите. Докато учеше практиката си нямаше един път, в който да не се провали. Не можеше да помага на отдавна мъртви хора, припадаше при миризмата и вида, а камо ли на жив човек, който си беше в съзнание, макар и оскъдно. Ставаше все по-несигурна, но миризмата на тежкия алкохол, който я лъхна от отворената бутилка, която Куба й подаде я осъзна малко.
Тя нави ръкавите на сивата си, прилепнала блуза и застана пред Айра малко до Фейт. Надвеси се над него и повторно преглътна несигурно.
-От колко време е така?
-Доста. Едно денонощие… може би малко повече. – отговори колебливо Фейт.
Жулиет отново приложи системата за нормално дишане и кимна. Взе бутилката от ръцете на Олтър и се раздвои за пореден път.
-Може би ще иска да захапе нещо… - предложи. – Ще го заболи.
-Държа го. – увери я Фейт, хванала здраво ръката му, свила пръстите си около нея, докато неговите стояха отпуснати.
Жулиет направи още една стъпка и се подготви. Държеше шишето във въздуха и го наклони. Когато течността се изля в крака му, Фейт имаше чувството, че ръката й повече никога няма да бъде годна за ползване. Стисна я изключително силно, противно на умората и викът му огласи цялата къща.
Фейт стисна зъби и не помръдна от мястото си. Айра изви глава назад. Всички се притесниха, че вените на врата му ще се спукат, бяха изпъкнали толкова ясно. Жулиет сложи дебелия плат на кърпата върху раната и подготви следващата. Айра изпухтя, изръмжа и преглътна тежко, без да говори или псува. Дишането му беше ускорено, гърдите му се повдигаха твърде високо.
-Дишането му… - притесни се Фейт.
-От болката е. – успокои я Жулиет. – Ще се стабилизира. Трябват ми превръзки, марли или нещо подобно. Имаш ли такива неща? – запита Куба.
Той отново излезе.
-Ще се оправиш. – зашепна Фейт. – Ще се оправиш.
Жулиет я погледна въпросително. Беше застанала над него като ангел, който бди на живота му. Сбърчи вежди и се вгледа по-внимателно.
-Познавам те. – изрече изненадано.
Фейт не й обърна никакво внимание. Жулиет наклони глава.
-Не беше ли ти тази, която го прати в затвора?
-Бях. – съгласи се и приседна по-близо до Айра.
-Защо тогава си толкова притеснена за него?
Фейт стисна устни и отказа да говори. Зарадва се, когато Куба влезе и я избави от вероятни въпроси, на които едва ли щеше да отговори честно.
-Ножица. – помоли Жулиет. Куба се стрелна към бюрото и намери само ножче за отваряне на писма. Жулиет го взе по инерция, но когато видя какво държи стана скептична. Куба вдигна отбранително рамене и тя примирително се върна към проблема. – И това ще стане. – промърмори.
-Какво правиш? – попита Фейт.
-Трябва да го зашия.
-С какво? Игла и конец?
-Да. Куба?
За трети път той се скри зад стените на стаята.
-Но това не е…
-Спокойно. – прекъсна я. – Тялото му ще го изхвърли, когато зарасне.
Куба и Фейт впериха поглед в Жулиет, докато приготвяше необходимите неща. Бяха се втренчили в нея по такъв притеснителен начин, че тя спря движенията си твърда в следващите си думи.
-Бихте ли излезли? – помоли учтиво. – Не мога да го направя, докато два чифта очи са приковани в мен.
-Няма да те гледаме повече. – обеща Куба.
-Излезте. – настоя тя.
Фейт стана от леглото, пускайки Айра, който се постара да задържи ръката й в неговата, но Куба уви ръка около рамената й и я издърпа към изхода.

Том спря и изключи двигателя. Облегна се назад и затвори очи. Не знаеше какво обяснение да даде на Линда за вида, в който се появява и за факта, че пак закъсняваше за вечеря. Разкопча колана и излезе от колата с ленива физиономия. Изненада се, когато видя че всички лампи в къщата светят. Обикновено по това време Моли и Каян вече си бяха легнали, а само спалнята светеше. Сега само спалнята не светеше. Подозрително се отправи към входната врата и когато отвори се сблъска с тичащата и пищяща Моли.
-Миличка, какво има? – попита стреснато той, но когато осъзна, че тя не крещи, а се смее лицето му отново възвърна цвета си. След това се ядоса. – Защо не си в леглото? – скара й се.
-Господин Монгомъри. – иззад стената на хола се подаде слабичко момиченце на не повече от петнадесет години, с дълга и права кафява коса, вързана сега на опашка. Беше облечена в розова блуза и дънки, които очертаваха анорексичната й фигура. Плахата усмивка беше за шини, но тя не искаше да ги слага, за да не отблъсква момчетата, които и без това не й се лепяха толкова, колкото като на приятелките й. – Прибирате се по-рано?
Въпросът се изписа на лицето му.
-За какво говориш? Защо си тук, Джейлин? – огледа се. – Къде е Каян?
Тя пристъпи пестеливо и се загледа в него, така все едно нещо е изпуснал.
-Господин Монгомъри… Госпожа Монгомъри не е ли… с вас?
-Не… - объркано поде. – Току-що се прибирам, не съм я виждал днес? Къде е Каян? – още веднъж се огледа.
Джейлин пристъпи още малко.
-Наистина ли сте забравили? – огледа го някак осъдително.
Том се почувства леко засегнат от погледа.
-Какво да съм забравил?
… Линда висеше в заведението. Ресторантът беше на два етажа, като вторият представляваше балкон, който тази вечер откриваше небето, изпъстрено със звезди. На този етаж имаше само пет маси и на четири от тях вечеряха двойки. Усмихнати бяха едни, други – не толкова. Линда се бе загледала именно в тях. Масата им бе пред нейната, така че не се налагаше да извръща невъзпитано глава. Двамата стояха един срещу друг. Приличаха на снобари. Нейната рокля беше твърде официална за ресторанта, въпреки че вторият етаж си беше престиж. А той беше в черен смокинг, който се опъваше от шкембето му. Тези хора не си говореха. Зад нея чуваше смеха на възрастна двойка – много по-възрастна от нея и Том – а тези отпред бяха на другия полюс, другата крайност. Не искаше да са като тях. Искаше, когато станат на шейсет да се смеят заедно на едни и същи неща. Искаше той да се мръщи на внуците си за тънките дрехи, облечени в студен ден, а тя да му се кикоти отстрани и да опакова подаръци, просто защото така й се скимнало.
Сведе глава и погледна сребърния часовник на ръката си, който Том й подари за една Коледа. Беше хубава Коледа. Смъкна ръка и поклати глава, докато хвърляше бялата салфетка на масата до почти допитата чаша червено вино и се изправи.
Замръзна, когато наполовина обърната към пътеката, за да си тръгне, червена роза се появи пред полезрението й. Тя вдигна глава и срещна извинителните очи на Том.
Сви се вътрешно, когато не видя усмивката й. Гледаше го обвинително.
-Съжалявам, че закъснях. – прошепна той и понечи да я целуне, но тя се отдръпна и седна обратно на стола.
Том остана да виси надвесен с розата в ръка, след което примирително въздъхна и седна срещу нея. Остави розата по средата на масата.
-Къде беше днес? – попита го, потърквайки голата кожа на рамото си.
-Работа.
-Хм? – наклони глава с насмешка, която за всичките години заедно, той отбеляза. – Много работа ли имаш, Том?
Той преглътна и изсипа съдържанието на бутилката в свободната чаша.
-Не е малко. – уклоничево отговори.
Тя вдигна вежди.
-Това е любопитно. Защото днес наминах, а теб те нямаше.
-Сигурно съм имал поръчка. – все така без да я гледа излъга.
-Поръчка? Виждаш ли, това също е много интересно, защото Кора ми каза, че си отказал два случая.
Той издиша тихо и остави ръката си на повърхността, потропа с пръсти.
-Наистина интересно. – съгласи се накрая, изсмивайки се.
Лицето на Линда сега доби строг вид и тя загледа Том изискващо.
-Какво става, Том?
-Нищо. – отвърна, настигайки настроението й за секунда. – Нищо не става, наистина.
-Не е така. – възрази. Вдигна безпомощно рамене и разпери ръце. – Бих ти повярвала ако не беше толкова очевидно, но… Просто ми кажи истината.
-Няма нищо за казване.
-Казваш го, но не ти вярвам! Да не мислиш, че съм глупава? Смяташ, че не виждам, че нещо се случва? Може би ако се прибираше от време на време за вечеря или не стоеше така сякаш сме на прага на Трета световна щеше да ти е по-лесно да ме лъжеш.
Хвърли й рязък поглед.
-Никога не съм те лъгал, Лин. – увери я. – Може да не ти казвам, но не те лъжа.
-Тогава ми кажи. – тонът й стана умолителен. - Ако не за да ти помогна, то поне ми кажи, за да знам.
Том поклати глава още по-извинително. Прецени, че няма да измени на това да бъде честен с нея.
-Не мога. – изказа с трудност.
Линда премигна и плавна, горчива и най-вече гневна усмивка се появи на устните й. Стана от масата, взимайки чантата си. Том не опита да я спре. Знаеше, че няма смисъл, тя нямаше да остане, защото той не искаше да говори с нея. Замисли се, постави се на нейно място и му беше толкова лесно да открие, че и той не би останал.
След това се сети, че цицината на главата му не бе никак незабележима. Явно Линда е доста сърдита, помисли си.

Фейт нервничеше, облегнала се назад на дивана. Беше скръстила ръце на гърдите си и гледаше към тавана. Куба седеше на масичката пред нея и се беше взрял в нея, опрял лакти в колената си. Наблюдаваше я изключително внимателно с присвитите си очи, обмисляйки как да й поднесе подозренията си без да я накара да се чувства… виновна. Тя продължаваше да гледа към тавана, а краката й продължаваха да отмерват секундите. Мълчанието не притесняваше никого от двамата. И двамата се тревожеха за Айра, въпреки разликата в причината за тази тревога.
Фейт се опитваше да мисли рационално и да не прави нещата по-нередни, от колкото вече бяха, но нещата бяха стигнали твърде далеч. Хоуп застрашаваше свободата й, застрашаваше и приятелството им. Не искаше да го признава, не искаше и да мисли така, но един от двамата щеше да плати за това, че той уби баща си, а тя му помогна да скрие това. Беше решена да се измъкне от тази каша, подпирайки се на оправданието, че достатъчно бе изстрадала през последните месеци. Нямаше да влезе в затвора за нещо, което не бе извършила и със сигурност нямаше да понесе да влезе в затвора благодарение на най-добрият си приятел.
Мразеше се за това – защото го обичаше, защото вече го излъга и защото бе против всичките й принципи и убеждения – но Айра й трябваше жив и здрав за защита.
Имаше нужда от неговата защита, имаше нужда да му каже истината и се уплаши от това, че истината щеше да й послужи, за да го манипулира.
Не искаше да се получава така, да трябва да прави толкова трудно решение. Но разбра липсата на варианти. Разбра също така, че за да оправи този проблем, трябва да убеди Айра в истината, че го обича.
-Фейт? – предпазливо зададе Куба и я изкара от мислите й.
Тя вдигна глава към него и спря да мърда.
-Мога ли да ти кажа нещо?
-Разбира се. – отзова се веднага. Би се отзовала на всичко, щом той го иска. Толкова много му дължеше, че направо й се повръщаше. Никога нямаше да може да му се изплати за всичко, което направи за нея.
-Той не би искал да говоря с теб за това, но имам опасения. – неясно започна и Фейт го загледа озадачена. – Н…
Глух звук прекъсна думите му и откъснаха очите на Фейт от неговите. Обърнаха се по посока на звука и изненадата беше голяма, когато на прага на хола бе застанала високата фигура на Робърт Левит младши. Куба се изправи на крака и Фейт го последва.
-Робърт? – изненадано промълви той.
Получи кимване в отговор и след това погледът му се насочи към момичето зад него.
-Здравей, Фейт. Как си? – попита с някакво напрегнато очакване.
Тя скръсти ръце и също кимна, преглъщайки.
-Ти? – гласът й прозвуча прегракнал.
-Добре. – не беше съвсем сигурен дали тя знае, че той е измъкнал Айра, но по лицето й не играеше враждебност или някаква форма на обвинение, така че се окуражи.
-Как е Лили? – следващият й въпрос го учуди. Не вярваше да помни семейството му, изненада се.
-И тя е добре. Липсваш й. Споменава те от време на време. – послъга. Споменаваше Айра.
Фейт сведе поглед без да знае какво повече да каже. Робърт се огледа и свали и другата чанта от рамото си.
Куба се приближи и, подобно на Фейт, нямаше идея какво да му каже. Айра беше на свобода и не знаеше дали Робърт знае, че е тук, не знаеш дали иска да го вижда нито дали няма да ги издаде.
-Какво правиш тук? – попита накрая
-Тук е домът ми. – напомни хладно. – Би трябвало да мога да се прибирам, когато пожелая.
Куба смирено наклони глава напред.
-Разбира се. – съгласи се.
Фейт го изгледа и след това пренесе някак гневен поглед към Робърт. Не й допадаше някой да се държи така доминиращо над човекът, който даде репутацията си за нея.
-А ти какво търсиш тук? – обърна се Робърт към нея.
Тя веднага надяна предпазлива физиономия.
-Ами аз… Аз съм тук заради…
-Готово. – обади се Жулиет, смъквайки ръкавите на сивата си блуза надолу.
Спря се насред крачката, когато видя непознатия, стоящ срещу Куба и Фейт. Робърт се извъртя да я погледне и сбърчи вежди.
-Какво става тук? – усъмни се, когато видя няколко капки кръв по блузата й.
Фейт застана няколко стъпки пред Куба все така с предпазливо изражение.
-Малко се сложно за обяснение… - поде несигурно и потърси мълчалива помощ от Хобсън.
-Айра е тук. – каза той така, все едно говореха за мача по телевизията.
Робърт изви вежди нагоре.
-И Октавио. – добави.
Робърт остана с непроницаемо изражение, забито в тях за малко, след което извърна незаинтересовано поглед. Фейт сбърчи вежди и се спогледа с Олтър.
-Не си ли изненадан? – гласът й издаваше укор към безпристрастността му.
Робърт събра длани и отвори уста. След това изду бузи и изпухтя.
-Трябва да поговорим.

Краката му почиваха върху перваза на прозореца, кръстосани лениво. Облегнат на стола изглеждаше като човек, който си почива, но той не си почиваше. Дулото на пистолета му, черен толкова, колкото и дрехите му, бе опряно под брадичката му, докато присвитите му очи наблюдаваха изгряващото слънце. Гледаше го, не го виждаше. Мислеше, но не успяваше да мисли за нищо конкретно. Успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да си представи как убива този и онзи, но не достатъчно, за да го изпланува по начина, който да го задоволи. Повдигаше гърдите си в равномерно дишане, въпреки че кръвта му бушуваше под кожата.
Савана се размърда в леглото и той обърна глава към нея. Голото й тяло не го впечатляваше. Намираше за любопитно колко често я бе виждал гола и желанието никога не пламваше в него. Може би защото е сестра на любимата му и фактът, че не я желаеше само му доказваше, че не е като отрепката Айра или брат си, или който и да е от противния свят. Не би направил такова нещо, имаше ценности и морали, които нямаше да зареже. Нямаше да зареже и отмъщението.
Образът на Синемън многократно изплуваше в съзнанието му. Да го изменти за втори път беше много лош ход и той обмисляше как да й покаже това. Долно създание, мислеше си. Избираше по-голямото зло. Предложи й сделка, която беше само в плюс. Щеше да я остави на мира, както нея, така и приятелката й Фейт. Сега обаче нямаше. Сега щеше да ги убие и двете, а след като накара Айра да гледа, щеше да убие и него. Отмъщението нямаше да е просто дума и идея в главата му. Ще има изпълнение и ако Бог дал… Нямаше да се забави.


Отвори очи и зачака болката. Такава не последва. Отвори ги по-смело съвсем леко надигна глава. Пак нищо. Опря се на лакти и погледна към болния си крак. Беше превързан, можеше да усети, че беше и дезинфекциран. Чувстваше се… добре. Погледна към прозореца и видя пуснатите завеси в черно. Леглото беше празно, в него бе само той. Фактът, че е сам в леглото не привлече вниманието му. Фактът, че не е сам в стаята привлече вниманието му.
Едва ли някога би могъл да забрави дишането й, въпреки че в него нямаше нищо специално. Просто дълго време имаше да го изучава и след това дълго време имаше да го си го припомня и запомня. Но почувства нещо странно в гърдите си, когато я видя.
Фейт спеше в креслото до леглото му. Беше свила крака до гърдите си, главата й почиваше в дланта й. Очите й бяха затворени, очевидно сънуваше нещо неприятно, защото клепачите й помръдваха от време на време. Айра остана зазяпан в спящото лице известно време, преди да се поизправи и накрая да седне в леглото заставащ срещу нея, делящ я от нея по-малко от метър разстояние. Имаше усещането, че най-малкият звук ще я събуди както си беше в неудобна поза. Огледа свитото й тяло и устните му потръпнаха сам не разбра дали в неприязън или нещо друго, нещо положително.
Телефонът й звънна.
Чу го в просъница. Помръдна с глава, измънка и се опита да заглуши звука, за да поспи още малко. Звукът обаче не спираше и тя се почеса в полуспящо състояние, след което шумът я изкара от нерви и краката й от само себе си стъпиха на земята. Опипа джобовете си и извади досадния телефон, който допря до ухото си.
-Ало? – дрезгаво се обади.
-Фейт! – гневният глас на баща й веднага я накара да ококори очи, внезапно будна.
-Татко. – промълви като хваната в лъжа.
-Къде си мислиш, че скиташ цяла нощ?! – сърдито рече той. – Къде си сега?! Прибирай се веднага! Наказана си! Няма да излезеш от къщи цяла седмица! Изпитите ти са след няколко дена!!!
Фейт потърка слепоочие и се отдръпна от креслото, куцукайки. Стисна зъби, когато изтръпналите й крака й донесоха болка и калпаво движение.
-Съжалявам. Останах да пренощувам при Синемън.
Тежката въздишка явно беше знак за успокоение. Какво си мислеше, че прави? Ходи по мъже и алкохол цяла вечер ли?
-Знам, че вече си голяма, но няма да навреди ако се обаждаш от време на време.
-Съжалявам. – повтори извинително. – Няма да се бавя много. Скоро се прибирам.
Той измърмори нещо неразбираемо и след това връзката прекъсна. Тя въздъхна и натисна червената слушалка. Остави телефона на лакираното бюро и се обърна с пухтене обратно към креслото си.
Остана спокойна, само вътрешно кипеше от ужас, когато нейните очи и тези на Айра се срещнаха. Неговите обаче изглеждаха толкова измъчени, че това веднага стопи страха, замествайки го с тревога. Той изпъшка, вероятно от болка и Фейт веднага се озова до него.
-Айра? – тревогата в гласа й бе странна за самата нея.
Той преглътна тежко и замига срещу тавана така, сякаш се бореше с физическа болка.
-Боли ли те нещо? Какво да направя? – панически попита.
Айра размърда устни, но от тях излезе само немощно заекване. Фейт се надвеси малко над него.
-Какво? Какво има? Кажи ми.
-Б… б…
-Какво? – наведе се още малко.
-По-… б… близко. – успя да прошепне.
Тя долепи ухо до устните му.
-Слез надолу, разкопчай ципа ми и хвани… – шепотът му я погъделичка и докато той продължаваше да говори с най-нормалният и неизмъчен шепот, който някога бе чувала, очите й се разширяваха и тя отвори възмутено уста. Стана рязко от леглото, когато думите му станаха твърде неприлични.
Изгледа го злобно, а той се изправи на лакти и на устните му се появи палава усмивка.
-Добро утро, скъпа. – поздрави я весело.
-Задник. – промърмори тя и му обърна ядно гръб, впивайки очи в пода. Бързо се пребори с неоправдания гняв. Нямаше право, този път съзнателно планираше да го използва. Нямаше да си насилва късмета с лъжите.
Успокои опънатите си нерви и се обърна към него. Изненада се, когато той се оказа близко до нея, изправен без проблем. Дори не го беше чула, явно Жулиет е свършила доста добра работа. Даже прекалено добра.
Фейт се дръпна крачка назад, любопитна относно строгостта, с която се втренчи в нея.
-Защо го направи? – попита с равен тон.
Тя сбърчи вежди.
-Какво?
-Защо го направи? – повтори отчетливо и навакса крачката, която я отдалечи от него.
Фейт го погледна в очите и преглътна. Какво да му каже? Не и истината.
-Аз…
-„Аз” – имитира я той, почти добивайки тънкото гласче. Очите й се разшириха изплашено, когато той рязко я хвана за врата. Обърка се. Снощи я спаси, помогна й. Защити я, а сега в неговите очи имаше само гняв. – Какво? – изръмжа. – Да не би да има втори план? На кого си се обадила този път? Да нямаш подслушващи устройства по себе си?
-Какво говориш?!
Айра сграбчи плата на дрехата й и я разкъса. Не го направи с никаква друга мисъл, освен да види дали наистина няма жички, които помагат на лошите полицаи да чуят поредното признание от него. Но когато Фейт издиша шумно и изненадано, оказа друг ефект върху съзнанието му.
-Прости ми. – тихо каза, не като молба. Леко отпусна захвата си, но не и изцяло. – Навик. – добави и дишането му се успокои. Огледа я. Огледа я няколко пъти и устата му започна да се пълни със слюнка.
Фейт също успокои нервите си и хвана китката му. Той свали ръката си. Очите му срещнаха тъмната дреха, която Фейт нескопосано уви около голата кожа.
-Какво ще кажеш за това. – каза по-скоро на себе си и въздъхна. Сложи ръце на кръста си и стисна устни.
Фейт неволно погледна надолу и очите й отново се разшириха. Възбудата му личеше, но това не я притесняваше толкова, колкото явните намерения в сивия поглед. Той й се усмихна.
-Мисля, че трябва да проверя още веднъж.
Тя поклати глава.
-Това няма да стане. – твърдо заяви, разбрала какво иска и накъде бие.
Айра се разсмя и я приближи. Гърбът й опря стената.
-Може да съм ранен, но нуждата си е нужда.
-Не. – прошепна. Отчаяна, знаеща, че не зависи от нея. Никога не зависи от нея, не се ли научи вече?
-Хей, повече от месец в пандиза и няма кой да разтвори крака. Не ме разбирай погрешно, нямаше да се пазя за теб ако имах друга възможност, но не е нужно да пропиляваме предоставения момент.
-Ще трябва да ме дрогираш, защото няма да спя с теб по-добра воля. – заплаши го през зъби, осъзнаваща падение.
-Знаеш, че нямам проблем с липсата на желание. – присви очи вдигна ръка към лицето й. – Колкото повече се дърпаш, толкова по-добре.
Гневът й я накара да затрепери. Усещаше колко отвратително започва да се чувства. Погали я и тя извърна глава. Айра впи пръсти в косата й и се притисна в тялото й
-Наистина обичам липсата на желание. – прошепна в ухото й и плъзна върха на езика си по дължината на шията й. – Кара ме да се трудя още по-усилено. – почти я оскуба, докато привличаше и себе си и нея към леглото.
-Пусни ме! – изсъска тя, но той я просна върху завивките и се качи върху нея.
-Забравила си какво е. – отбеляза. – Ще трябва да те науча пак.
Тя се разкрещя не толкова за помощ, колкото в изблик на гняв.
-Добре, права си. – развеселено я вдигна от леглото. – В банята ще е по-добре. Поне няма да се чуваш толкова. – промърмори, докато я влачеше към вратата в края на стаята.
Бутна Фейт вътре и тя се опря на душ кабината, за да не се препъне. Той заключи вратата и преметна блузата през главата си.
-Съблечи се, скъпа. Не искаш да станеш цялата мокра, нали? – зае се с колана, но след това вдигна очи към нейните. – Лош подбор на думи. – смигна й и смъкна дънките си.
-Айра, ще те нараня ако ме доближиш! – заплаши наново.
-Аз съм този, който ще те нарани. – отправи се към нея. Куцането от раната в крака очевидно не го притесняваше много. Придвижваше се достатъчно умело и бързо, за да успее да я улови преди да го е подминала към изхода. Уви ръце около кръста и я блъсна във вратата на кабината. – Не прави глупости. – посочи я предупредително.
Сълзи от яд се спуснаха по бузите й и тя опря глава назад, за да се справи с учестеното дишане.
-Хайде, Фейт. – проточи и повторно зарови пръсти в косата й. – Не е като да не сме го правили преди.
Главата й пак се заклати в отрицание.
-Не ме докосвай. – просъска без глас.
-Но ти обичаш да го правя. – нещо в лицето му се измени и от небрежен, стана отново ядосан. – Или времето, в което не бяхме заедно изтри това? – вдигна подигравателно вежди и разкопча копчето на панталоните й. – Да не би да забрави? – ядно смъкна ципа й и Фейт сви юмруци върху гърдите му. – Ти си тази, която ми се нахвърли първия път. Или забрави и за това! – скъса блузата й до края и захвърли парчетата плат настрана.
-Защо го правиш?!
-Ще ти кажа, когато ти ми кажеш защо ме предаде! – притисна я още по-силно, протягайки ръка, за да пусне водата.
-Казах ти.
-Искам да чуя истината. – отряза я той и я вкара в кабината, оставяйки и дънките й на пода отпред.
-Не ме пипай! – извика тя, когато пръстите му се стрелнаха към закопчалката на сутиена й. Успя да го избута от себе си само момент, преди той отново да я натисне към стената. И двамата станаха мокри, топлата вода вдигна пара във въздуха около тях с нечовешка бързина и Фейт изпита трудност да вижда добре.
-Сега е добър момент да не ми се пречкаш, малката. – предупреди я и впи устни в нейните.
Протестът не я доведе до никъде. Яростта и силата му бяха далеч повече и по-впечатляващи от нейните. Не можеше да се извие назад, защото влажната стена отрязваше тази опция. Не можеше и да го избута, въпреки че се надяваше да е лесно заради ранения му крак. Но той беше по-настървен в желанието си от колкото тя в опитите си. Премахна бельото й и я вдигна, принуждавайки я да обвие крака около кръста му.
-Не го прави! – изкара молбата като отчаяна въздишка, но той не чу. Уви ръка около нея, а другата остави на тила й, където я стискаше здраво, за да я застави на място.
Фейт измънка, задърпа се и веднага спря да го прави, когато гърбът й бе болезнено притиснат в плочките и дъхът й пресекна. Изхлипа и силно обви врата му, заравяйки лице в рамото му, изпълнена с нежелание да го прави. Той стисна очи и изстена в ухото й. Спря за момент, насили се да се овладее. Целуна врата й, ключицата, гърдите й и когато се почувства сигурен продължи.
Движеше се равномерно, внимаваше да не я нарани, въпреки желанието да направи именно това. Искаше да я разкъса. Буквално да я разкъса по всеки начин, по който може да измисли, но дори и в този момент просто внимаваше. За нея. За да не нарани нея. Не беше я усещал дълго време. Твърде дълго. Струваше му се неестествено хубаво сега и искаше да му се отдаде. Само не го правеше. И той го отдаваше на факта, че дълго време това му бе липсвало. Секса. Не момичето, с което го правеше.
-Виждаш ли? – разсеяно поде той, докато дъхът му лазеше по кожата на врата й. – Не можеш да ми се сърдиш дълго в такива моменти. – успя да се усмихне без да влага почти нищо в тази усмивка.
Тя прехапа устна, задържайки сълзите и зарови пръсти в косата му като се надяваше да го заболи от силата, с която го стискаше. Чу пъшкането му, но не беше сигурна дали е от болката, която несъмнено му причиняваше. Не й остана длъжен. Изви врата й назад, до колкото можеше и засмука кожата на шията й. Тя заби нокти в гърба му умишлено, целенасочено, за да го нарани.
-Мразя те. – изсъска все така разсеян.
Тя преглътна тежко и изви главата си още по-назад.
-И аз.

Синемън вървеше с три плика в ръцете си и гордо вдигната глава, която се въртеше в различни посоки с цел да съзре още някой магазин, който не е посетила.
Главната улица на Нейс Хил приличаше на панаир 364 дни в годината. 364, защото обикновено всяка година носеше със себе си по някоя ужасна буря, която налагаше всички кафенета да се затворят, а влизането в магазините ставаше много трудно без да се счупи стъкло на врата или прозорец. А никой не искаше да плаща за тези неща. И това винаги ставаше на 21 май. Всеки път. Хоуп беше измислил теория относно това. Включваше краят на света и неща от този род, но Фейт и Синемън му се смееха. Замисляйки се сега обаче Син не бе много сигурна. Чу някой да вика името й, но беше толкова съсредоточена в търсенето на нещо по витрините, което да й хареса, че изобщо не се обърна. Когато звукът дойде внезапно зад нея тя се врътна стреснато и срещна засмяното лице на Бети Луиз.
-Поздравления, Син! – изписка и я прегърна леко и кратко, така че Синемън нямаше време да отвръща.
-За какво? – объркано попита. Не е правила грандиозно парти скоро време.
-Чух за „Парсънс”. Това е страхотно! – изхили и изглеждаше искрено щастлива за нея. – Винаги си искала да учиш дизайн.
-Още не съм минала изпитите, Бети. – припомни й. – Може би трябва да забавим празнуването.
-Шегуваш ли се? Всички знаят, че ще ги минеш. Може би не толкова, колкото Фейт, но със сигурност резултатите ти ще са много по-високи от тези на Хоуп.
Синемън сбърчи вежди.
-Такава слава ли ни се носи? – попита скептично. След това направи гримаса. – Аз ли съм средната по тъпота?! – извиси глас.
Бети сложи успокоителна маска на лицето си.
-Разбира се, че не. По-скоро по… умнота. – несигурно каза.
Син насилствено успокои лицето си и въздухът изсвистя през стиснатите й зъби.
-Ами ти? – попита я. – Имаш ли някакви предложения вече?
Бети наведе глава, която заклати.
-Не… Още не съм кандидатствала.
-Но защо? Мислех, че си по онези актоьрски глупости. Защо не се пробваш?
-И баща ми смята така. Че са глупости.
Синемън доби извинително изражение.
-О, не. – поде още по-извинително. – Нямах предвид това, Бети, съжалявам.
-Няма проблем. Просто исках да те поздравя за успеха. – каза, докато отстъпваше назад. – И не се стряскай за изпитите. Знам, че ще ги минеш.
-Благодаря ти.
Проследи я как изтичва до масата, на която седна сама. Сама на кафе, помисли си със съжаление. Умислено продължи напред. Горката Бети. Нямаше никакви приятели, а беше толкова добра и мила. Може би нямаше да е зле да се опита да се сприятели с нея. Да. В понеделник определено щеше да я заговори. Насочи се към ъгъла все така със съжаление за Бети Луиз без да иска да си признае, че с това име не я виждаше на големия екран. Ама въобще. Стана й още по-гадно. С наведена глава единственото, което видя преди да се сблъска с високия мъж, бяха две черни отвратителни за нейния вкус обувки. Торбите се изплъзнаха от ръцете й и тя вдигна осъдително глава към него.
-Октавио! – изненадано извика и той веднага сложи длан на устата й, завличайки я по-навътре в малката уличка, която представляваше задната част и боклучарник на ресторант, който между другото имаше толкова лоша храна, колкото бе и името на ресторанта. Отново асоциацията с имената!
Тя го изблъска от себе си и оправи фланелката си.
-По дяволите подземните отрепки! – сопна се и се наведе да си събере пликовете. Октавио се огледа наоколо. – Може ли поне един път, когато се сблъсквам с вас да не си изпускам покупките!
-Може би трябва да спреш да пазаруваш толкова много. – отвърна сухо той, извади цигарата, стояща над ухото му и я пъхна между устните си. Синемън го изгледа.
-Какво правиш тук? Мислех, че си на смъртно легло.
Той запали цигарата.
-Грижите ти ме спасиха.
Тя изсумтя. Огледа го от глава до пети – от черната шапка на главата му, до черните обувки на краката му.
-Знаеш, че черното привлича слънцето, нали? – попита изведнъж.
Той сбърчи вежди.
-Моля?
-Черното. – повтори тя. – Целият си в черно, което значи че привличаш слънчевите лъчи.
-Какво си ти? Изследовател биолог?
Тя вдигна високо вежди.
-В сравнение с теб съм истински Айнщайн.
-Кой?
Тя подбели очи и поклати глава.
-Не е за вярване. – промърмори на себе си.
-Не ми се прави на умна. – предупреди я.
Главата й килна на една страна. Заръфа устна, гледайки го съмнително.
-Какво търсиш тук?
Октавио извади пакетче с бял прах и го размаха пред нея.
-Не сме много активни в последно време. – сподели й и го прибра обратно.
-Какво? – недоумението й го възгордя. Сега тя беше тази, която не знае важни неща.
-Не продаваме – не купуваме. – обясни снизходително. – Сега правим сделки с идиоти на улицата.
-Едва ли свикваш трудно да общуваш с идиоти. – подигра го.
Той я стрелна с поглед и издиша дима в лицето й. Тя се закашля.
-Ти какво правиш тук? – попита я на свой ред.
-Не е ли очевидно?
-Имам предвид освен, че ми губиш времето с досадния си тон. – поясни, и той подигравателен. – Знаеш ли, че имаш ужасно дразнеща интонация? Мисля, че си генетично програмирана, за да плашиш редки животни или да общуваш с извънземни.
-Остроумието ти ме убива. – хвана се за сърцето.
-Не, но пистолета ми със сигурност ще свърши тая работа.
Тя отпусна ръце до тялото си с предизвикващо лице.
-Няма да ме убиеш. – сигурна заяви.
Той изви ъгълчетата на устните си нагоре.
-Защо не?
Синемън отвори уста. Загледа го подозрително.
-Защото поех куршум в рамото за теб ли? – попита я и направи две малки стъпки към нея.
Тя продължи да стои с отворена уста и сбърчи веди.
-Ами… - вдигна рамене.
-При нас нещата не стоят така. Жив съм и само това има значение.
-Това е доста интересно. – поде озадачена. – Мисля, че ти си този, който е програмиран така, че да се връща от гроба всеки път когато засече някой, когото може да отвращава с присъствието си.
-И сега съм се спрял на теб. Сигурно се чувстваш ужасно. – предположи с насмешка.
-Не толкова. Ако се хвърлиш пред някой автомобил, набрал висока скорост обещавам да ти простя.
-А обещаваш ли да се погрижиш така добре за мен, както предния път?
Синемън скръсти ръце и пликовете й изшумоляха.
-Сваляш ли ме?
-Има ли ефект?
Син се изсмя с презрение.
-В мечтите ти.
-Само на тях разчитам.
-Убедена съм.
-Би трябвало. В крайна сметка ти си единствената, която ги окупира.
-Това би звучало романтично ако не изпитвах такъв неприязън към теб.
-И за мен би било романтично ако не си отваряш устата.
Синемън повторно отвори уста и издържа на изкушението да го удари с един от пликовете си. Вдигна ръце в отказ и го подмина.
-Намери си работа. – посъветва го с досада и побърза да го остави сам.
Той я проследи как се отдалечава и захвърли фаса си.
-Намерих си работа. – издиша дима и пъхна ръце в джоба на дънките си, насочвайки се напред, в нейна посока.

Хоуп излезе от кафенето и преметна кафявата си чанта през главата. Тъмната му риза изглеждаше запарваща за топлия ден. Беше навил ръкавите нагоре, но по челото му бяха избили капчици пот. Пресече улицата тичешком и оправи яката си, смъквайки я максимално от врата си, който също започна да става мокър.
Недоволството, примесено с нервност се изписа по лицето му, когато видя Ив да тича срещу него. Зави и закрачи по тротоара без да обръща внимание на повикването й, на което преди няколко месеца би се отзовал веднага.
-Хоуп! – извика за пореден път тя и завървя задъхана редом до него.
-Какво искаш? – недружелюбно попита и се огледа преди да пресече пряката. Слънцето блестеше в очите му и нямаше да търпение да се прибере в къщи и да пусне климатика след като си вземе студен душ.
-Не вдигаш телефона си, исках да знам, че си добре. – обясни тя и й се наложи да подтичква, за да наваксва бързата му походка.
-Добре съм. – издекламира. – Ето, вече знаеш. Можеш да спреш да ми звъниш.
-Хоуп. – настоятелно препречи пътя му с тежък поглед. Той отвърна на него с нежелание и зачака. – Виж, разбирам това, че си разстроен. Наистина. Излъгах те и не беше редно, но го направих само за да те защитя.
-От истината? – вдигна вежди.
-От мъката. От истините както за мен, така и тези за баща ти. Не знаех как ти ги кажа, Хоуп. Това е единствената причина, поради която чаках толкова дълго.
-Това определено ме успокоява, а сега може ли да си ходя?
Ив отпусна чертите на лицето си и се зазяпа в него с нотка на отчаяние.
-Колко време смяташ да ми се сърдиш за това? – тихо го попита.
Хоуп преглътна и вирна брадичка. Нямаше право, така е. Но нещо в него напираше да продължава. Обичаше я и може би заради това лъжата бе толкова трудна за преглъщане. Още веднъж с трудност се зачуди какво ще стане ако тя разбере за неговата лъжа. Двете лъжи не можеха да се сравняват, но в неговата глава можеха.
-Не е като да сме се сдърпали за филма, който ще гледаме. – и той така тихо и с по-малко неприязън каза. – Имам нужда от време… Да помисля.
Ив пристъпи от крак на крак и колебливо сплете пръстите на ръцете си.
-Ами… - заекна. – Колко… Колко време ще ти трябва?
-Колкото е необходимо, колкото е достатъчно. – заклати умислено глава. – Не знам.
Устните на Ив потрепериха.
-Хоуп… - поде тя с разтреперан глас. – Съжалявам. – почти го изплака. Като молба и от това му стана още по-трудно. – Наистина съжалявам, аз… Не исках да научаваш по този начин. Не беше редно да научаваш по този начин, но… Не можеш ли просто да…
-Ив. – прекъсна я и вдигна ръка, но след това я смъкна. Сведе глава, сетне я вдигна. – И аз съжалявам. – заяви делово. – Но ти казах от какво имам нужда. Всичко останало, което ще направиш, ще е за да може ти да се почувстваш по-добре относно случилото се. Не мога да ти помогна тук. Тази отговорност не е моя.
Само отговорността за това, че се държа както задник, когато нямам никакво право е моя.
Подмина я и продължи напред. Ив се обърна след отдалечаващата се фигура.

Олдридж раздаде две чинии с току-що направената храна на Саманта и тя му се усмихна лъчезарно.
-Хей, г-н О. – Чък сръга Олдрдиж в ребрата и той удара с длан в мраморната повърхност на плота, за да не наругае младежа. – Исках да ви питам нещо.
Той се насили да се усмихне.
-Не може ли да почака, Чък? Ресторантът е пълен.
-Ресторантът е с десетина гости в момента. – изтъкна. – Моля те.
-На работа сме, момче. – изтъкна на свой ред и взе големия нож, надявайки се да изплаши хлапака.
-Ще бъда бърз. – обеща и се лепна за едната му страна. Олдрдиж подбели очи и започна да си върши работата, стараейки се да го игнорира. Мразеше да не е авторитетен. Започваше да губи това – авторитетността си. Не можеше да накара собствената си дъщеря да прави това, което й каже, какво очакваше от някакво чуждо дете. – Става въпрос за кандидатстването ми.
Олдрдиж се спря и го погледна въпросително.
-Твоето кандидатстване? – засмя се гръмко и след това се намръщи показно и продължи да прави това, което правеше. – Мисля, че преди да говоря за твоето кандидатстване, трябва да се погрижа за това на дъщеря си.
-Не, не. Аз имах друго предвид. От университета искат да си намеря практика и си мислех дали мога да практикувам тук през лятото.
Наивният му, честен глас накара Олдридж отново да го погледне.
Истината беше, че се чувстваше някак… поласкан. Фейт не говореше за университети и изпити, не искаше съвети от него за това къде и как да направи това и онова. Всъщност двамата не бяха разговаряли от много време и вероятно това бе причината сега да гледа Чък с такава гордост.
Чък работеше в този ресторант вече две години. От части, защото баща му го уреди, от части защото учеше колинарство, но единственото, което правеше в ресторанта за тези две години, бе да взима и носи поръчки. Никой не го допускаше до кухнята и Олдрдиж чак сега отрази това.
-Разбира се, хлапе. – усмихна се досущ като баща на син. – Разбира се. – кимна и щастливото лице на Чък го накара да се почувства като човек, направил едно добро дело.
След половин час удари гонгът за почивката и Олдридж и махна шапката и престилката си. Оглеждаше се критично, докато излизаше от кухнята. Беше отслабнал и въпреки че не изглеждаше по-малко висок и силен, се чувстваше захабен. Познатият мъжки глас го накара да вдигне поглед и очите му съзряха облечен в черен костюм мъж, седнал пред прозореца на празна маса. Явно току-що бе дошъл. Олдридж сбърчи вежди и се приближи към позната фигура.
-Да. – чу го да казва. Не беше възпитано да подслушва, особено пък клиент, но той не подслушваше. Просто минаваше бавно покрай седналия човечец. – Да, добре. Няма проблеми, Фейт. Ще се чуем по-късно. – и затвори.
Олдридж отвори ядно уста и извърна поглед, за да успокои внезапния прилив на гняв.
-Господин Мейн! – възкликна Том Монгомъри, който бе обърнал глава назад към разпаления Олдрдиж. – Здравейте, точно вас търсех.
Олдрдиж впи яростни очи в него, но Том като че ли не забеляза това. Той се изправи и отиде до него, подавайки ръката си. Олдрдиж я стисна, без да отлепва ядосаните си очи от лицето на Том.
-Как сте, господин Мейн?
Той закима, несигурен дали ако проговори, няма да издаде ужасното си недоволство. Кратко мълчание настъпи и след това Том прочисти гърло.
-Ам… Виждам, че сте в почивка, не бих искал да губя от времето Ви. – извади един жълт плик от вътрешния джоб на сакото си. – Дойдох само да Ви дам това. Не бях сигурен, че ще има някой у дома, за това реших да Ви потърся тук. – обясни, докато Олдридж поемаше плика.
Искаше да го попита какво е, но отново не вярваше достатъчно на контрола си.
-Това е за дъщеря Ви. – отговори на неизказания въпрос. И след този отговор лицето на Олдрдиж стана още по-червено. – Реших, че може би ще има нужда от мотивация за наближаващите изпити. Сподели, че се притеснява и исках да я разведря.
Мейн вдигна, ставащия все по-яростен поглед към Монгомъри и стисна силно устни, за да се въздържи. Том усети напрежението му и отстъпи половинчата крачка.
-Това е всичко, г-н Мейн. – стисна набързо ръката му. – Всичко хубаво Ви желая.
За сензорите на Олдридж в този момент, Том излезе изключително бавно от ресторанта.

Вечерта беше топла, морето – спокойно, а хората спяха. Крайбрежието тепърва щеше да се напълни с рибари, купувачи и продавачи, но засега луната все още отрязваше светлината си в тихата вода.
Шейн стоеше на верандата, измъкнал стол и маса от килера в къщата на семейство Левит. Цигарата гореше, стиснал я между пръстите си и издишваше дима, докато се взираше в тъмнината. Строгият му костюм бе в противоречие с небрежната поза, която бе заел, както и с ранно-късния час на денонощието. Обувките му лъщяха на лунната светлина още повече, когато помръдваше с глезени в такт на някоя мелодия. Черните му очила стояха на главата му. Все едно бяха сраснали с него. Или той бе сраснал с тях.
Помръдването спря, когато чу тежки стъпки, повече от един брой, да тъпчат сухата трева. Подозрително, но и някак бавно, се изправи на крака и се приближи до парапета, захвърляйки цигарата си на страна. Наведе се леко напред и присви очи, за да види по-добре. Щурците пееха, тъмнината си оставаше почти непроницаема и само светлината от звезди и луна правеше нещо видимо в радиус от един-два метра. Лекият ветрец подухваше храстите и листата на дърветата, от време на време кучето от съседния двор лаеше и почти можеше да се закълне, че чува вълните въпреки далечината. Ударът дойде изневиделица и Шейн не беше подготвен за него. След петия ритник в корема и глухия замах към тила му той затвори очи и загуби съзнание.
Огромният мъж направи знак с ръка на другите двама и се вмъкна в къщата. Огледа внимателно долния етаж, държейки оръжието пред себе си и когато се увери, че няма заплаха тихо се качи на втория етаж. Масивните му, тежки обувки не издаваха почти звук, докато той се придвижваше с бързина и ловкост. Беше странно деликатен за цялата маса мускули, която представляваше тялото му. Скърцането от отварянето на вратата го накара да спре за миг, но след като сладкият сън не замря, той влезе смело вътре и се приближи към спящата Лили като лилия, но не точно.

Помещението беше студено въпреки горещите, превъзбудени тела, които крещяха и ръкомаха, подскачаха изненадани или недоволно насочваха палци надолу. Виждаше се как въздухът излиза от устата на всички, но никой не бе облечен дебело. Жените бяха с потници или тънки ризи, а мъжете по фланелки или голи. Само някои от тях бяха в костюми, връщащи се или отиващи на работа.
Сцената беше два метра по-надолу. Каменните стени обграждаха биещите се, а парапета отгоре не позволяваше на гостите да се преобърнат, докато усилено се надвесваха в желанието си да видят повече, по-добре. Момичета в бели ризи и черни вратовръзки, с голи крака, минаваха с подноси в ръце, предлагайки алкохол и пури. Някои се възползваха, други – не, но всички гледаха под себе си, очаквайки повече. Повече бой, повече кръв, още смърт.
Тялото бе ударено в студената каменна стена и падна на едното си коляно. Високият, едър мъж си пое дъх и се изправи след няколко секунди почивка. Айра отстъпи назад с присвити очи и палава усмивка, която показваше, че чака и че го предизвиква. Плешивото теме на мъжа изглеждаше така, сякаш са го поливали с маркуч и той пое бялата кърпичка, която някой отгоре му хвърли така, както смилен човек хвърля огризка на куче. Набитата му фигура изглеждаше плашещо мощна, но веднъж намери ли слабото място, Айра атакуваше само него. Объркваше го, замахваше, но не удряше, пазеше се, отбиваше юмруците и ритниците и само от време на време забиваше свит лакът или коляно. Веселеше се, докато наблюдаваше изморения човек. Докато той само нападаше, Айра пестеше сили и сега това бе предимството му.
-Убий го! – крещеше един.
-Откъсни му главата! – извика друг.
Айра се усмихна и застави юмруци пред себе си.
-Хайде. – подкани опонента си.
Мъжът се надигна още малко и се извиси с половин глава. В очите му се прочете гняв и Айра кимна на себе си и преглътна. Втренчи се в него, тактиката вече беше почти изработена. Преди обаче да я довърши онзи се хвърли към него с яростен вик. Айра се подготви и когато вече бе почти достигнат, използва набраната скорост и се мръдна встрани, запращайки го към другата стена, където главата на едрият мъж остави вдлъбнатина. Той се свлече на земята.
Крясъците огласиха мястото още по-силно и Айра вдигна глава към ръкопляскащите хора. Размърда челюст и изплю кръв от устата си. Бавно закрачи към изхода и когато прекрачи прага някой му подхвърли черната тениска.
-Айра! – възкликна русокос, тъмноок младеж с широка усмивка и сив костюм.
Айра не го поздрави обратно. Само прокара фланелката през мократа си коса и врат.
-Не ме ли позна, човек? – усмихна се още по-широка и се посочи.
-Помня те. Хийт. – изрече името му и го подмина.
Въпросният Хийт го достигна. Продължаваше да го зяпа с усмивка.
-Чух, че си излязъл, човек. – блъсна го приятелски по рамото и Айра се спря да го изгледа.
-Съжалявам. – Хийт вдигна отбранително ръце с блага усмивчица. – Но съм толкова изненадан да те видя тук. Е, не би трябвало, след като няма къде другаде да отидеш, но…
-Искаш ли нещо? – попита го и взе една бутилка вода, която изпи почти до половината. Остави я върху повърхността на черна, кръгла маса.
Хийт вдигна вежди и посочи зад Айра. Той се обърна и физиономията му веднага се изопна в предпазливост, мускулите му се напрегнаха, а мозъкът му започна да работи по-бързо.
Насочи се с премерени крачки към облегналия се на стената Чарли и не обърна внимание на всички онези, които го потупваха поздравително по голия гръб.
-Накуцваш, Айра. – провикна се Чарли преди да са се озовали твърде близо. Отблъсна се от стената. – Всичко наред ли е?
Той приви очи.
-Смело да се появяваш тук.
-Същото мога да кажа за теб. – отвърна и скръсти ръце пред гърдите си. – Какво те кара да мислиш, че не съм обградил мястото с настървени хора, които само чакат да гръмнат нещо?
-Какво те да кара да мислиш, че аз не съм направил същото?
Чарли се засмя.
-Игра на доверие. Харесва ми.
Айра му се усмихна разсеяно в отговор.
-Защо си тук? – попита го. – Едва ли си дошъл да гледаш боя.
-От части. Дойдох, за да видя теб.
-О?
Чарли скри дружелюбното си изражение, готов да кара по същество.
-Какво ще направиш ако ти кажа, че имам нещо твое при себе си?
Айра сбърчи съсредоточено вежди.
-Попей и ще видим.
Чарли облиза устни.
-Какво ще направиш ако ти кажа, че племенницата ти е при мен?
Айра моментално смеси предпазливостта с гняв и направи една заплашителна крачка напред. Не посмя да каже нищо, но очите му говореха достатъчно.
-Мълчиш. – отбеляза. – Не е в твой стил. Хайде! Кажи нещо забавно. Посмей се.
Челюстта му се стегна.
-Блъфираш. – проговори напрегнато, не можеше да скрие уплахата. Очакваше нещо подобно, но не вярваше, че наистина може да стане.
-Така ли? Така ли мислиш наистина? – наклони глава и кимна настрани.
Айра проследи погледа.
Хийт държеше малката Лили в прегръдката си на няколко сантиметра от черната врата, която водеше към алеята пред клуба. Ръцете й стояха отпуснати зад гърба му, очите й бяха затворени. Бяха я упоили или беше заспала, което и от двете да бе, притесни Айра.
Той изръмжа и се долепи до Чарли, сивите му очи изпъкнаха, въпреки яростта, с която ги присви.
-Полека, Айра. – предупреди съскащо Чарли. – Една дума от мен и тя е история.
-Ще те убия. – изсъска в отговор. – Преди нямаше да те убия чак толкова, но сега вече ще те убия съвсем!
-Не и ако аз те убия пръв. – заби дулото на пистолета си в гърдите му. Бяха твърде близо един до друг, за да може някой да види, но дори и да имаше такава опасност, на никого нямаше да направи впечатление. Хората бяха заети с новия бой. – Ще умреш. Преди това обаче искам да видя, че съжаляваш за онова, което стори на Алтеа.
-Просто дръпнах спусъка, копеле! Да не мислиш, че я помня? Да не би да вярваш, че влагам каквато и да е мисъл за нея?! – засмя се без веселост. – За лицето й, докато осъзнаваше, че ще умре? За думите, които каза? Не ми пука! – изръмжа невъздържано.
-Внимавай. – предупредително натисна оръжието срещу тялото му. – Гордостта ти ще погуби всички около теб, Айра. Животът на племенницата ти е в мой ръце. Твоят живот, този на всичките ти приятели. Този на момичето ти.
Айра се задиша, вените на врата и ръцете му бяха избили по кожата му, капчиците пот се удвоиха.
-Бъди добро момче и може да преосмисля някои неща.
-Голям мъж си, Чарли. – проточи. – Отвличаш малки деца, за да стигнеш до мен.
-Знаеш ли кое е жалкото? – издаде врат напред. – Не мисля, че успявам.
Устните му потрепнаха и той не отговори.
-Не дойдох тук, за да ти дам опрощение, Айра. Единственото, което мога ти предложа е да платиш цената сам. Но ти си твърде мъж за това, нали? По-добре е всички да умрат с теб, от колкото да умреш сам.
-Сменяш играта. – изтъкна и вдигна една вежда.
-Сменям и играчите в нея!
Айра стисна силно зъби. Чарли прибра оръжието си и се усмихна така, все едно бяха стари приятели.
-Кажи ми, къде е прелестната Фейт в тази ранна, слънчева утрин?


Фейт започна да забива върха на молива върху белия лист. Главата й бе подпряна в едната й длан и тя нервно хапеше ноктите на ръцете си. Поглеждаше към големия часовник на стената през две минути, както установи след минаването на шестата. Усещаше как по тялото й избива пот. Лепкава и гадна, от онази, която след това трудно се измива. Непрекъснато поглеждаше към съучениците си, но те всичките бяха вперили поглед в собствените си тестове и никой не забелязваше зова й за помощ.
Истината – не беше учила. Бе чакала тези тестове години. Знаеше какво, къде и как и най-вече – знаеше, че ще мине изпитите. А не бе учила за тях. Половината неща знаеше, другата половина бяха просто игра на тото. Така нямаше да мине. Това нямаше да й стигне за никъде. Беше на път да се разплаче. Още малко й оставаше и в очите й щяха да се появяват сълзи. Синемън седеше най-отпред и старателно решаваше задачите си. Как няма да го прави? Почти е приета в университета, в който винаги е искала. Единствената й надежда бе Хоуп, който зяпаше в листа почти толкова безпомощно, колкото и тя. Стоеше на най-задния чин до прозореца и блееше ту навън, ту в листите си, но моливът му не играеше по тях. А и двамата не си говореха от известно време. Не би могла да го попита как се е справил и после заедно да се смеят на провала.
Върна глава към теста и въздъхна дълбоко.
…Лениво затвори шкафчето си. Провалът бе почти сигурен. Видя Синемън да разговаря оживено с няколко момичета и момчета. Ръкомахаше, очевидно обясняваше за сложността на изпита, но и пълния успех при решаването му. Всички обясняваха това. Огледа се във всички посоки, наблюдавайки засмените лица, устните, които не спираха да се мърдат в обяснения на вероятности. Нацупи се. Чакаше този ден целия си живот. Не си го бе представяла така. Да стои сама до шкафчето си, докато всички останали вече знаеха къде ще влязат и какво ще учат. Сигурно знаеха и резултатите си.
Брадичката й потрепери, но Фейт задържа импулса. Забеляза, че Син приключва разговора си и се насочва към нея, затова лепна една изкуствена усмивка на лицето си.
-Как се справи? – попита развълнувано Синемън.
-Добре. – Фейт вдигна небрежно рамене, надявайки се да я заблуди.
-Добре? Само това ли? Фейт, ако има някой, който ще мине тези изпити това си ти. Така че не ми казвай добре, а ми кажи какво си написала. Боже, дано не съм объркала нещо.
Фейт отвори уста, за да я излъже убедително, но Синемън започна да говори още по-развълнувана и се успокои. Само трябваше да я слуша, но за жалост и това се оказа трудно, когато Син започна да говори за университета си, за курсовете, които ще вземе, за всичко онова, за което Фейт нямаше да може да се похвали.
Изпита силно и внезапно желание да не се прибира. Изобщо. Никога. Защото Олдридж щеше да я попита за изпитите. И тя нямаше да има какво да каже.
-Фейт? – Джеф се появи пред тях и спря потока от думи на Син и размишленията на Фейт.
-Здрасти. – поздрави го тя и премигна няколко пъти. Не се бяха виждали от известно време, щеше да бъде трудно.
Син погледна ту единия, ту другия и след това отвори уста.
-Ам… ще се видим по-късно, Фейт. – каза след като прочисти гърло. Помаха на Джеф и побърза да се отдалечи.
Той пъхна ръце в джобовете си и вдигна рамене. Физиономията му бе почти толкова несигурна, колкото и нейната.
-Как мина изпита? – попита я.
-Добре. – излъга. Неубедително. – Твоят?
-Горе-долу. – отвърна.
Помълчаха малко, после тя преплете пръстите на ръцете си.
-Зает ли си?
Той поклати глава. Тя кимна.
-Искаш ли да… отидем някъде?
-Разбира се. – каза, втренчен в лицето й. И двамата имаха усещането, че и двамата знаеха, че и двамата знаеха за какво беше това.
Първоначалното мълчание, което залегна между тях докато вървяха без посока или крайна дестинация беше направо неловко. Фейт непрекъснато му хвърляше кратки погледи само за да види какво прави той , а това, което той правеше не бе по-различно от нейното. Непрестанно я поглеждаше и все отместваше очи, когато нейните се вдигаха.
-Добре, може би по-късно ще съжалявам за дързостта си, но какво става? – спря да върви и я обърна към себе си. По улицата минаваха хора и тази спирачка по средата на алеята разсърди няколко минувача.
Фейт сведе глава. Джеф улови брадичката й и повдигна лицето й.
-Какво има?
Тя преглътна и докосна ръката му, изказвайки желание да я пусне. Изненада се, когато се изненада, че я пусна.
-Малко е… сложно. – запрепъва се тя.
-Слушам те.
-Би помогнало ако не го правиш . – измърмори. Джеф зачака следващите й думи. Фейт навлажни сухите си устни. – Не мисля, че… Така де, мисля, че… Ам… - отново сведе глава и се опита да събере речта, която бе замислила, а сега се бе разбила на парченца. Доста неудобно. – Не съм сигурна, че сега е най-доброто време за… - издиша тежко и заклати отчаяно глава. – Господи, не знам как да го направя. – почеса се по челото. – Джеф, аз… Направих нещо. Нещо… лошо. – не беше съвсем позитивна дали „лошо” определя точно постъпката й, когато постъпката й бе по-скоро „изневярва” и „извратена, лоша изневярва” и „спах с убиеца, който иска да ме убие” – И точно сега имам нужда да го… преодолея, вероятно да се опитам да го поправя. Което едва ли ще стане лесно, защото имам… странно чувство към проблема. А проблемът е сериозен и освен това не мисля, че ще зарадва ако разбере за… нас.
-За теб и проблема?
-За мен и т… - замлъкна и преглътна. – Джеф, знам колко нелогично звучи, но… - погледна го с изключителна внимателност. – Трябва да си дадем време. – реши този път да не използва „мисля” и „смятам”, и „сигурна съм”.
Объркването заля лицето му.
-Време? Време за какво?
-За да оправя някои неща.
-Кои неща? Фейт, да не би да съм направил нещо нередно?
-Не! – увери го моментално. – Не. Аз съм тази, която направи нередното нещо. – опита се да не изопва физиономията си в съжалителна гримаса, но не успя. – Съжалявам, Джеф. – пророни. Надяваше се, че това ще му е достатъчно, за да разбере.
Той продължи да я зяпа неразбиращо, но изражението й явно му подсказваше нещо, защото и неговото постепенно започна да се изменя към разочарование.

-Ще ви чакам на летището утре сутринта. – обеща Робърт на слушалката.
-Какво ще й направят, Роб? – разплакана попита Синтия.
-Нищо. Нищо няма да й направят, защото ще си я вземем обратно! – заяви уверено. Не толкова, колкото му се искаше. Не успя да заблуди жена си, защото тя изплака отново.
-Каза, че всичко е наред! – изхлипа. – Защо нея?
Не знаеше какво да й каже, затова я изчака да се успокои малко и след това затвори. Тръгна към вратата и когато я отвори се сблъска с разтревоженото лице на Айра. Посегна към това лице. Импулсивна реакция, която не успя да възпре. Винеше го, но почувства облекчение, когато Айра отблъсна ръката му и след това блъсна и самия него вътре в къщата. Затръшна вратата след себе си.
-Знам, че си ядосан…
-Трябваше да го убиеш!
-Знам.
-Знаеш ли къде може да е? Къде може да са всичките?
-Ще се погрижа.
-Както се погрижи и преди ли?
Изгледа го злобно и се обърна обратно към вратата.
-Къде отиваш? – подвикна Айра зад него.
-Далеч от теб! – изръмжа и излезе.
-По дяволите. – Айра срита стената и прокара пръсти през косата си.

Синемън отключи входната врата и се вмъкна в къщата си. Остави ключовете на масичката и смъкна чантата от рамото си. Обходи целия първи етаж и се усмихна на бележката, закачена върху хладилника в кухнята. Родителите й вече бяха заминали. Нямаше да ги има цяла седмица и тя възнамеряваше да използва времето разумно. Като учи, чете, развива се психически… И организира голям купон по повод приключването на трудните изпити.
-О, да. – засмя се тя и смачка бележката.
-Синемън.
Стреснато се обърна и се сблъска с ядосания Айра, чийто сиви очи изглеждаха подивели. Отвори уста, готова да изкрещи. Айра моментално я обърна с гръб към себе си и постави длан на устните й.
-Защо викаш? – разсърди се той.
Тя продължи да мънка и той я стисна по-силно.
-Спри, спри! – настоя. – Не съм тук, за да те нараня. – обеща й.
Постепенно отпусна рамената си и накрая цялото си тяло. Айра също се отпусна.
-Ако махна ръката си ще викаш ли?
Тя поклати глава и след секунда той я освободи.
Синемън троснато се отблъсна още по-настрана и го стрелна с очи.
-Какво правиш тук?
-Имаме проблем.
-Не! – отсече и вдигна рязко показалец. – Този път няма да ходя на приеми и да прелъстявам избягали от затвора глупаци, които имат претенции към алкохола.
-Иска ми се да беше това. Но този път наистина имаме проблем.
-Няма ние, господин Убивам- всеки,- когото- не- харесвам- и- бягам- от- затвора,- за да- тровя живота- на- хората- от- Нейс Хил. Твоите проблеми не са мои. Помогнах ти по-рано, не ти дължа нищо.
-Нe, не ми помогна. – вдигна вежди и изви единия ъгъл на устните си в полуусмивка. – Октавио те харесва, затова предпочете да ти повярва, но и двамата не сме толкова глупави. Изигра ни. Заради Чарли.
Синемън повдигна брадичка и рамене.
-Това не е вярно.
Айра се намръщи.
-Не ме вбесявай повече, от колкото вече съм. – предупреди я. – Не съм тук, за да обсъждам колко добре лъжете двете с Фейт, което , между другото, намирам за крайно интересно. Кажи ми, тя ли те накара да й кажеш къде сме или изпя всичко по своя воля?
Синемън също се смръщи и тази гримаса стана още по-недоволна, когато Айра бръкна в задния си джоб и извади кутия цигари.
-Не се пуши в къщата.
Не й обърна внимание. Запали цигарата и нагло издиша дима срещу нея.
-Къде е Фейт, Синемън? – сериозно зададе.
Тя усети тази сериозност и заряза нацупената физиономия.
-За последно я видях в училище. След изпита.
Той я загледа с интерес.
-Изпит? Какъв изпит?
-Ами… - Синемън видимо се обърка. – САТ. Завършваме училище, кандидатстваме за колежи… Такива работи.
-О… - вдигна любопитно вежди и се почеса по главата. – Тя… как се справи?
Това я обърка още повече. Искаше да убие Фейт или да се грижи за нея, докато смъртта ги раздели?
-Добре. – повтори нейните думи, даже докара нейната интонация. Айра тръсна глава и дръпна от цигарата.
-Искам да я доведеш. – отново стана сериозен.
Син сбърчи вежди.
-Да я доведа? Да я доведа къде?
-При мен. – видя, че е напът да възрази и заговори преди да е чул вероятно обидните й думи. – Чарли отвлече племенницата ми. След като може да стигне до Италия и да ми я вземе е въпрос на време да реши, че иска и Фейт.
-Защо ще отвлича Фейт?
Айра нервно отмести поглед. Размърда устни, опита се да каже нещо и накрая скалъпи някаква полуистина.
-Той знае за… малкото ми увлечение към нея. Смята, че ще умра в мъки и страдания ако я убие.
Синемън кимна бавно и стисна устни в презрение.
-Човекът греши. – вметна.
-Не съвсем. – веднага отвърна. – Планирам да съсипя живота й, но това няма как да стане ако тя е вече мъртва. Трябва ми в безопасност.
-Няма да ти помагам. – сигурно заяви.
-Напротив. Защото в противен случай ще убия родителите ти и ще те изнасиля. – така спокойно го изрече, че Синемън се подвоуми за момент.
-Защо правиш това?
-Тя ще умре, не разбираш ли?! – извиси глас. – Той ще я убие. А когато приключи с нея ще убие и теб.
Синемън преглътна и ококори очи.
-Знам, че не ме харесваш, аз също не те харесвам. Нямаш ми доверие, аз също ти нямам. Но това е нещо, с което ще трябва да се справим всички. Той тръгва след мен. Всички, които някога са били до мен, ще умрат.
-Отново ни въвличаш в една от твоите каши.
-Последния път вие си тръгнахте живи, а аз отидох в затвора. – премигна разсеяно. – Малко е нагло да се оплакваш.
Останаха втренчени един в друг за дълго време. Синемън се провали в опита за отпускане на чертите на лицето си.
-Какво иска от теб? – деловата й нотка го изненада, но той не го показа с нищо.
-Отмъщение. – кратко отвърна. – Иска да ме види как съжалявам и го моля за прошка. – изсумтя и пак дръпна от цигарата. – Никога няма да го направя.
-Значи всички ще умрем, защото ти си горд.
-Знам, че звучи странно от устата на човек, който възнамерява да убие всички, които Фейт обича, но щом казвам, че ще сте в безопасност… - взря се в очите й тя се дръпна назад. – Това означава, че ще сте в безопасност.
-За да можеш да ни убиеш собственоръчно? – предположи и гласът й потрепери неумишлено.
Не й отговори. Димът от цигарата продължи да се рее нагоре и да замъглява пространството между двамата.
-Мислех, че я обичаш.
-Там е проблемът.
-Нима можеш да убиеш някой, когото обичаш?
-Предстои да видим. Но ако я убия… тя ще умре последна. Трябва да се тревожиш за себе си, защото когато моментът дойде и го реша – приведе се леко напред, а тя нямаше къде повече да се отдръпва. – Мъртва си.
Челюстта й се стегна още по-силно и тя с мъка я отпусна, колкото да проговори.
-Няма да ти помагам за нищо.
Айра присви очи и опря дланта си до стената, малко над главата й. Доближи се до нея, плата на дрехите им се докосваха.
-Синемън. – изрече името й бавно. – Фейт няма да е достатъчно мотивирана ако аз отида при нея. Мисля, че и баща й ще й повярва много по-лесно, ако знае, че тя отива при теб. Затова ако не я доведеш при мен до падането на мрака, с теб ще си прекараме една дълга и изпълнена със стенания и писъци нощ, а ти ще имаш проблеми с ходенето на сутринта. – приближи лице до нейното. – Разбрахме ли се?
Тя преглътна и дишането й стана проблем, когато осъзна, че няма как да го прави, без да допира гърдите си в неговите.
-Махни се от мен. – предупредително прошепна.
Айра я огледа след като всмукна последен път и изгаси цигарата в стената от другата страна на главата й.
-Считам, че… - той премигна и млъкна. Син объркано огледа лицето му от неочакваното спиране на изречението, а Айра обърна глава настрани. Наведе се леко напред и присви очи. – Чу ли това?
Синемън се вгледа в лицето му, търсейки намек, че само се шегува и се опитва да я стресне.
-Кое?
Айра се ослуша.
-Сякаш… сякаш някой зарежда…
Малката порцеланова ваза с розови цветя, която стоеше на масичката на около метър от двамата – подарък от семейството на баща на Синемън по повод новата работа на майка й – се счупи на парчета с неприятен пукот. След това прозорците в хола и малкото прозорче на входната врата, което стоеше там вместо шпионка, се разпаднаха и разпиляха по пода.
-Залегни! – извика Айра, а Синемън се разкрещя, когато поредният куршум се заби в картината до главата й.
Реакциите й бяха неадекватни и продиктувани от страх, затова Айра се видя принуден да я събори на земята. Качи се върху нея, закривайки я с тялото си, докато парчета мазилка, стъкла от витрината с шапки и късчета дърво от масичката падаха отгоре им. Имаше чувството, че изстрелите се проточват цяла вечност.
Шумът утихна. Чуваше се само падането на някакви по чудо задържали се предмети в хола. Айра се надигна леко и чак тогава Синемън осъзна, че е стиснала дрехата му с такава сила, че кокалчетата й бяха побелели. Отпусна пръстите си и несигурно се поизправи, наблюдавайки как Айра заляга съмнително.
-Отидоха ли си? – шепнешком го попита с треперещ глас.
Той застави показалеца си пред устните и бавно се изправи на крака. Около тях се беше вдигнала пушилка, къщата бе в като мъгла. Син се изправи зад него и импулсивно сключи ръце около ръката и рамото му. В нормална ситуация би се изненадала от липсата на протест от негова страна. Закрачиха предпазливо и тя се зачуди дали изобщо Айра вижда нещо. Чуваха се. С всяка стъпка успяваха да потрошат нещо, което бе останало по-малко потрошено и ако някой ги причакваше, то този някой знаеше, че са още живи.
Айра беше по-бърз, може би защото сетивата му се бяха изострили драстично, бидейки жертвата в случая. Мъжът насочи пушката си към тях, но Айра я улови, измъкна я от ръцете му и го застреля преди опитите на човекът да си я получи обратно. Син сложи длан на устните си, за да задържи писъка отмести поглед. Въпреки че наоколо всичко бе задимено, вече се виждаше по-ясно, а труповете караха стомахът й да се преобръща.
Още няколко стъпки по-напред и Айра се наведе, скривайки се зад дивана в хола. Поизправи се леко, колкото да види през изпочупените прозорци и това, което видя не му се хареса. Малко бе подал главата си и последното, което видя, преди да се наведе обратно надолу, бяха десетина мъже, които насочиха оръжията си към лицето му. Изпсува и сграбчи Синемън, която отново бе започнала да вика.
-Изход?
Тя не го разбра.
-Изход! – повтори яростно. – От къде другаде се излиза от тук?
-През вратата в кухнята.
Поведе я натам, като не спираше да се привежда, въпреки че наемниците още не се приближаваха към тях. Стреляха от място и той се притесни едва тогава, когато куршумите отново спряха. Отвори вратата и излязоха навън.
-Кола?
-В гаража.
-Къде?
Тя посочи в дясно и той я поведе натам, прескачайки малките храсти и стъпвайки по наскоро посадените цветя. Вратата на гаража беше полувдигната и той се претъркули по пода, следван плътно от Синемън. Черната кола на семейство Притчард стоеше брилянтно измита още рано тази сутрин от момчето в съседната къща, на което господин Притчард предложи щедро възнаграждение – два блока шоколад и десет долара.
-Ключове?
-На таблото са. – отговори, гледайки към вратата, чудейки се колко още ще се забавят.
-Влизай. – нареди той и когато тя продължи да зяпа, но не и да изпълнява, Айра нервно я хвана за лакътя и вкара в колата почти насила. Намести се на шофьорското място и запали.
-Вратата не е ценна, нали? – попита я, опирайки длан на кормилото.
Синемън преглътна и поклати механично глава.
-Сигурен съм, че ще успеете да си купите нова. – каза по-скоро на себе си и натисна педала. Милиметър преди автомобила да докосне ламарината Айра натисна рязко спирачката. – Боята на колата също не е много важна за теб, нали?
Синемън разшири очи от удивление.
-Шегуваш ли се?! – изпищя. – Тръгвай, по дяволите!
Айра умислено кимна.
-Да, права си. Убеден съм, че и нея можеш да оправиш бързо. – съгласи се и смени скоростта, отиде малко напред и след това разби вратата на гаража.

Фейт се прибра и завари баща си на дивана пред телевизора. Телевизорът не беше пуснат и Олдридж зяпаше право към Фейт, което веднага я напрегна. Разсеяно смъкна чантата си, гледайки с нежелание към него. Бе почти сигурна какво ще й каже и какво очаква да чуе.
-Как мина изпита?
Тя се разсмя вътрешно. Ако нещата не бяха толкова прозаични щеше да си помисли, че вижда в бъдещето. Потри длани и се облегна на стената.
-Добре. – повтаряше това цял ден. На Марта, лелката на касата в супермаркета. На Джони, момчето зад бара на любимото й кафене, където преди ходеше със Син и Хоуп. И на Дони, който бе поправил колата й със закъснение.
Олдридж кимна неубеден и въздъхна.
-Г-н Монгомъри остави това за теб. – избоботи и й подаде плика.
Нещо в него се преобърна, когато видя как лицето й светва в детско любопитство. Тя седна до него и взе плика, разкъсвайки го припряно. Беше писмо. Олдридж дискретно издаде врат, за да се опита да прочете, но Фейт неумишлено го закри и се зачете, докато усмивка полазваше по устните й. Накрая се засмя и поклати глава, пъхайки белия лист обратно в плика.
-Какво е? – попита я изнервено.
-Нищо. – отвърна и стана от дивана.
-Къде отиваш? – надигна се след нея.
-До адвокатската кантора. Искам само да проверя едни неща – обясни и вдигна чантата си. – Ще се върна за вечеря. – обеща и отвори вратата.

Куба си мислеше за Жулиет. Още не й беше благодарил за услугата, която му бе направила и искаше да отметне това, не толкова, за да го отметне, колкото, за да я види. Помнеше какво си помисли тя в началото, когато й каза, че иска да говори с нея. Беше се опитала да го целуне и той нямаше търпение отново да опита. Не искаше да го признае, но беше на тридесет и шест години, а досега не бе имал сериозна връзка. Работата бе единствената му приятелка при това никак добра и чиста. Искаше да сподели живота си с някого и имаше чувството, че Жулиет е точния човек за тази работа. Работа, работа. Трябваше да избие тази дума от главата си! Жулиет беше красива и интелигентна жена, която имаше мека коса и благи очи. Друго не му трябваше. Освен това тя бе първата, която бе толкова насяно с бизнеса му, че при един от техните разговори по нейното дело, му се стори, че знае дори повече. А и често се улавяше, че мисли за нея. Не му се беше случвало преди и му отдаваше сериозно внимание.
Тъкмо излизаше от банята, когато чу гумите на кола да оставят черна следа по алеята пред къщата. Сбърчи вежди и бързо се долепи до прозореца, дърпайки тъмното перде. Стана още по-изненадан, когато видя Айра и Синемън да излизат от черна кола, чиято боя бе надупчена и олющена. Двамата се затичаха към вратата и Куба ги посрещна в коридора.
-Какво става? – попита объркан, гледайки към Синемън. Бе свикнал да вижда Фейт довлачена насила с уплашено лице, докато разбити коли висят пред къщата, но Синемън Притчард беше рядкост.
-Преследват ни. – обяви Айра задъхано и закрачи бързо по коридора.
-Кой? – Куба закрачи след него, а Син обърна глава към прозореца и започна да оглежда пространството навън, с неприятното усещане, че всеки момент ще се появяват пушки и пистолети.
-Хората на Савана. Или тези на Чарли. – отвърна и влезе в стаята си. Отвори чекмеджето на шкафчето и извади черен пистолет. След което се насочи към бюрото и от там измъкна още два. Подаде единия на Куба. – Обличай се.
Той го пое объркано и го последва в хола.
-Какво правиш?
-Отивам да ги убия и да взема Лили?
-Лили е при тях? – ококори се, придържайки бялата кърпа към кръста си.
Айра кимна разсеяно, докато местеше масичката пред библиотеката. Отвори шкаф с две вратички и извади невнимателно тежките кафяви кутии. Зад тях стоеше пушката, която Робърт старши бе взел от една неудобно протекла сделка, в която същата тази пушка бе насочена към главата, а после бе пробила тази на врага. Бе мощна и стоеше добре в ръцете на Айра.
-Благодаря ти, татко. – промърмори и я измъкна.
-Знаеш ли къде са?
-Ще узная. – отговори и се изправи.
Куба отново тръгна след него, но Айра му подхвърли телефона си, отправяйки се обратно към стаята си.
-Обади се на Октавио. Кажи му дойде бързо. Синемън! – повика я строго и свали фланелката през главата си.

Чарли хвърли телефона на леглото и взе пистолета си.
-Какво правиш? – Савана влезе в малката стая, бършейки косата си със синя хавлия.
-Обличай се. Имаме среща. – усмихна се и пъхна пълнителя.

Робърт затвори телефона и слезе от колата. Синтия, Жан и Шейн го чакаха пред летището. Лицето на Синтия бе изпито, тревогата и страхът за малкото й дете я състари с няколко години и Робърт отново се почувства ужасно виновен. Шейн потри бузата си, докосна леко насиненото си око и след това застави длан на една от цицините на главата си. Жан бе опрял лакти в колената си и гледаше лошо напред. Робърт рядко виждаше някаква емоция изписана по лицето на сина си и когато не бе незаинтересованост, беше или гняв, или чисто отегчение. В този момент излъчваше гняв.
Изтича до тях и те го видяха чак когато застана на няколко сантиметра. Синтия вдигна глава и той видя по бузите й засъхналите сълзи. Жан просто бе стиснал зъби и не каза нищо. Шейн му кимна печално.
Робърт гледаше само към Синтия. Погледът й бе не само до болка разтревожен. Тя изглеждаше необичайно вбесена.
-Толкова е хубаво, че си го измъкнал, Роб. – проговори дрезгаво. Все едно сълзите бяха променили тоталността й. – Виждам колко добро прави, докато е на свобода.
Нямаше защо да се оправдава, това му бе ясно. Затова не разбра защо каза онова, което каза.
-Той ми е брат.
Синтия се изсмя с презрение и стана.
-Брат или не, той не е твоето семейство. – тихият й глас бе странно силен. Робърт вече не я гледаше в очите. – Ние сме твоето семейство. И ти трябва да решиш дали да пазиш него или нас! – извика извън себе си.
Няколко минаващи се обърнаха, но Синтия не ги отбеляза.
-Малкото ни момиче е отвлечено! – проплака. – И ако нещо й се случи, кълна се… - не довърши, но той разбра накъде води съскането й.
-Нищо няма да й се случи. – каза и взе сака от ръцете й. – Отиваме да си я приберем. – и се понесе към колата.

Том излезе от автомобила си и застана пред Фейт, която още държеше писмото в ръце.
-Наистина ти благодаря. – благодарността й вървеше с песента на щурците, които обявяваха падането на нощта. Слънцето вече бе залязло, захладняваше, но мракът още не беше настъпил.
-Помисли си. – съветът прозвуча по-скоро като „естествено, че ще стане така, както го планираме” – Фирмата с удоволствие ще работи с теб.
-Да, но изпитите ми…
-Ако се представиш зле ще ги вземеш отново. – прекъсна я с небрежен тон. – Това лесно може да се уреди.
-Още САТ? – тя се засмя и поклати глава. – Едва ли би бил по-различен от първия ми. – и след това изказване усмивката й постепенно отиде към смръщване. – Внезапно осъзнах колко нередно звучи. – умислено рече.
Том кимна също така неловко.
-Символично. – каза и се разсмя, след това прочисти гърло. – Всичко ще е наред.
Фейт присви очи.
-Разбираш, че всеки път когато ми го кажеш нещо лошо се случва, нали?
-Този път няма. Обещавам. – вдигна тържествено ръка.
Фейт разтресе раменете си в смях. Телефонът й иззвъня.
Олдридж продължи да гледа крадешком през белите пердета на прозорците. Считаше, че вече твърде дълго седят пред колата на Том и разговарят, което не му се струваше нормално за тийнейджърка и адвокат, който се занимава с криминалния свят. Започна да става все по-сърдит.
Лицето на Фейт доби отчаян вид.
-Задръж тази мисъл, адвокате. – посъветва го на свой ред. – Имаме проблем.

Ив махна слушалката от ухото си и пъхна недоядения сандвич обратно в плика. Извади пистолета си от жабката и пъхна портфейла със значката в задния си джоб. След това потегли.

Хоуп отвори вратата на дома си в същия момент, в който Нора се провикна от хола.
-Хоуп? – повика го.
Отзова се бързо. Нора и Дарън отново седяха на дивана и гледаха телевизия. Искаше да ги попита нямат ли си друга работа, но тогава те щяха да удостоят с дълго обяснение за това как цял живот са се трудили, а на него не му се занимаваше с това. Още му държеше от последния път, когато Нора и Дарън му казаха, че смятат да заминат за Вегас и да се оженят там. Хоуп протестира предимно заради цялата загубена подготовка, но после се сети, че с Фейт и Ив нещата стояха сложно и може би щеше да бъде по-добре тримата да не се озовават в едно помещение.
-Има съобщение за теб. Оставила съм го върху телефонния секретар.
-Какво е? – поинтересува се, докато се отправяше към другия край на хола.
-Нямам идея. – отговори, зазяпана в екрана, в прегръдките на Дарън.
Хоуп разтвори малкото жълто листче и когато прочете двата реда присви очи.
-От кого е?
-Не пише ли?
Хоуп поклати глава и обърна листчето от другата страна.
-Беше оставено пред вратата. Името ти беше най-отгоре.
Хоуп погледна часовника на ръката си и преглътна.
-Може да е от тайна обожателка. – подкачи го, поглеждайки вяло към негова посока.
-Не е. – напрегнато каза, но Нора не забеляза това. Само вдигна рамене и върна внимание към екрана.
Смачка листчето и забра ключовете за колата на майка си от масичката.

Хийт вдигна малката Лили като лилия, но не точно на ръце и я изведе от къщата. Беше малка, дървена, грозна и в края на града. Не беше обичайно място и може би за това, помисли си Хийт, Айра не я бе намерил. Сигурно бе търсил в неговото старо място, в бялата къща, но едва ли би му хрумнало да ходи чак до края на града, където имаше само една стара църква и тази малка колибка отстрани. В тази част на града нямаше почти никого, а и хората рядко минаваха от тук. Имаше твърде запустял и страшен вид. Като декор на някой стар хорор филм.
Хийт пъхна Лили в колата, на задните седалки.
-При татко и мама ли отиваме? – попита тя с детското си гласче, отхапвайки от желирания червей, който й бе дал.
-Да, малката.
-А чичо Айра там ли ще бъде?
Хийт сложи колана си и запали колата.
-Всички ще бъдат там. – отговори и завъртя волана.

Небето постепенно започваше да пременя синия цвят в сив. Времето подсказваше, че щеше да завали, гръмотевиците също. Мястото бе пусто, празно и прашно. Представляваше огромна необитаема площ, намираща се между двата града – Еймис и Нейс Хил. Асфалтираният път бе по-скоро пряк, от колкото главен. Намираше се в близост до летището и хората избягваха да минават по него заради инцидент, случил се преди години. Беше типично удобно място за сделки. Айра не веднъж бе изпитал удобствата на запустялото място, както и всички онези, с които бе разменял или продавал стока.
Чарли изгаси двигателя и огледа пустошта пред себе си. Савана нервно хапеше устни.
-От къде знаеш, че не е капан? – Това бе петия в път, в който му задаваше този въпрос.
-Племенницата му е при мен. Няма да я изложи на опасност.
-Смяташ ли, че му пука?
-Без съмнение. – отвърна и излезе от колата.
Тази на Хийт се озова до неговата и той смъкна прозореца, докато Чарли се приближаваше към него.
-Къде е? – попита, когато не я видя на предната седалка.
Хийт посочи назад и Чарли видя спящата Лили. Беше пъхнала палец в устата си и дишаше шумно през носа. Почти похъркваше.
-Изкарай я навън. Но внимавай да не я събудиш.
Застана пред автомобила и се облегна на капака. Скръсти ръце и пое глътка въздух. Савана застана до него и му подаде оръжието.
-Мерси. – взе го и го подпря под брадичката си. Погледна часовника си и въздъхна.
-Имам лошо предчувствие. – каза Савана, оглеждайки се подозрително.
-Всичко ще бъде наред. – не звучеше особено пламенен в убеждаването.
-Защо изобщо се съгласи на това? – почти му се скара. Той я погледна вяло. Косата й се вееше от вятъра, червеният потник бе полепнал по нея като втора кожа и Чарли несъзнателно я огледа. Черните й дънки бяха скъсани на едното коляно, пистолета стоеше втъкнат в колана й и лицето й показваше колко готова е да го използва. Но въпреки това изглеждаше някак несигурна.
-Какво те тревожи? – попита я внимателно. Нямаше да е добре да се сдърпат точно сега.
-От къде знаеш, че няма да се появи с цяла гвардия от хора? Защо си толкова убеден, че ще си тръгнем живи? Не те ли притеснява, че той ти се обади и уреди тази среща? Тук не става въпрос за разменяне на стока, Чарли. – бързо добави, когато видя, че той отваря уста, за да каже нещо. Вероятно да я успокои. – Той иска хлапето, какво му предлагаш ти в замяна? – вгледа се в него и сега вече чакаше отговора му, но сега той нямаше такъв. Извърна поглед и се замисли. Савана се вторачи още по усилено в профила му. – Обажда ти се и ти казва къде и кога да се срещнете, за да може да получи малката обратно… А какво получаваш ти? Куршум в главата? Или ще ни помилва? – изсумтя пренебрежително от собственото си изказване.
-Сега е моментът да приключим нещата. – каза след кратко мълчание. – Знам какво искам от него, но за жалост никога няма да го получа. Освен ако не убия някой, на когото държи.
Савана сви веждите си.
-Какво имаш предвид?
Чарли я погледна многозначно и мълчаливо. След това и двамата обърнаха глави към пристигащите коли.
Айра, Синемън, Октавио и Куба бяха в едната, а Робърт и Шейн – в другата. Спряха на разстояние петдесет метра от Чарли и Савана. Айра пръв изгаси двигателя.
Потри брадичка и вдигна вежди.
-Хм. – умислено измъкна.
-Хм? – повтори го нервно Синемън. – Какво хм? Какво не е наред?
-Само две коли. – отбеляза. – Не мисля… - остана умислен за няколко секунди след това вдигна рамене и се обърна назад. – Оръжия?
И Куба и Октавио показаха демонстративно пистолетите си. Айра въздъхна и взе пушката от скута на Синемън. Разкопча колана.
-Да купонясваме. – усмихна се и излезе.
Синемън отвори уста, зазяпана във фигурата му, която пристъпи няколко крачки пред колата.
-Не виждам как това ще бъде купон. – пророни и сковано отвори вратата. Октавио я задържа отворена и я изчака да излезе.
-Страх ли те е? – попита я с дяволито пламъче в очите.
-Неее! – иронично удължи отрицанието си. – Денят ми никога не е завършен ако не бъда свидетел на чужди разправии на хора с пушки и пистолети.
Октав се подсмихна и затръшна вратата. Синемън подскочи.
-Все още си досадно саркастична, значи всичко ти е ок. – завървя пред нея бавно и преднамерено. – Стой зад мен ако искаш да разказваш на децата си някой ден за това.
Този път тя не каза нищо, а само се приближи до гърба му, послушно мълчалива. Робърт и Шейн застанаха близо до тях. Робърт имаше най-настървен вид и веднага направи стъпка напред, когато видя дъщеря си в ръцете не Хийт.
-Не. – спря го Айра и го дръпна до себе си. – Още не.
Той го погледна с подивели очи.
-За това дойдохме, трябва да…
-Казах още не. – повтори отчетливо и тежкият му поглед бе труден за устояване. Робърт остана на място, но Айра можеше да види опънатите му нерви.
Чарли не помръдна от мястото си, докато Савана стъпи здраво на крака, въпреки че не извади пистолета си.
Айра опря пушката на рамото си и се усмихна към Чарли. Кимна му за поздрав. Чарли присви очите си и направи същото.
-Какво…? – объркано зададе Синемън. Не разбираше тези взаимоотношения и нещо й подсказваше, че едва ли някога ще ги разбере.
-Практика. – нехайно подхвърли Октавио.
Айра обърна глава към следващата кола, която пристигна. Стана леко нервен, но изпъчи гърди и издиша въздуха. Насочи се към колата на Том като непрекъснато поглеждаше към Чарли и Савана, за да се сигурен, че никой от двамата няма да опита нещо. Отвори вратата от страната на Фейт. Лицето й беше предпазливо, пълно с предразсъдъци и страхът се четеше в очите й. Тя излезе и в погледът й имаше куп въпроси, отправени към него.
-Какво става? – напрегнато и тихо го попита, а сериозното й изражение бе в контраст с неговото. Той изглеждаше спокоен.
-Търпение. – прошепна и я прегърна през рамо. Скованата й походка бе ясно забележима и Савана се усмихна на неумелото й ходене.
-Какво си мислиш, че правиш? – изсъска Том и предприе няколко крачки, но Айра отметна пушката от рамото си и я насочи наполовина към него, предупредително.
-Внимавай. Том. – хлопна подигравателно със зъби. – Не е времето за кървища. – и отново подпря пушката на рамото си. – Все още.
Фейт искаше да го отблъсне от себе си, но знаеше какъв ще е резултатът. Остана мирна в половинчатата му прегръдка, загледана предпазливо във фигурите отсреща. Когато видя малкото дете, спящо в ръцете на непознатия мъж, който стоеше редом до Савана и Чарли сбърчи вежди и вдигна глава към Айра.
-Това е Лили. – констатира изненадано.
-Да, отвлякоха я, не ти ли казах?
Фейт върна очи към Лили и преглътна колебливо.
-За това ли ни повика? – попита шепнешком.
-Не съвсем. – целуна косата й и Фейт стисна болезнено очи. Беше й изключително сложно да е толкова близо до него и дори сега, когато разбираше, че нещо лошо е напът да се случи, повече я притесняваше близостта между двамата. Нямаше идея какво да прави.
Синемън й хвърли няколко кратки погледа, но Фейт не можеше да се тревожи за това сега. Разтревожи се няколко секунди по-късно.
Премахна ръката на Айра и направи няколко крачки напред. Очите й се разшириха и устата й зейна в ядна физиономия. Почувства как стомахът й се преобръща.
Хоуп излезе от тъмнозелената кола и затвори вратата със сила. Закрачи към Фейт и тя към него и двамата спряха един до друг, гледайки се втренчено.
-Какво търсиш тук?
Той я удостои с кратък взор и я подмина, бъркайки в предния си джоб. Извади смачканото листче и го подхвърли на Айра.
-Той ме повика.
-Защо си направил това? – извиси недоволен глас, отправен към него.
И неговият поглед бе кратък и след това вдигна ръката на Куба, за да погледне часа.
-Чакаме ли още някого? – попита го, спокоен с изправен като струна гръб, вперил напред очи.
-Само още един.
Погледна назад и след това напред.
Савана се размърда до Чарли.
-Нещо не е както трябва. – звучеше крайно напрегната.
-Какво имаш предвид?
-Защо е довел всички? И какво прави сега?
-Изглежда чакат още някого.
Савана обърна глава към него.
-Не звучиш разтревожен.
-Колко повече хора има, толкова повече хора ще убия. – усмихна й се чаровно. – Никой няма да си тръгне жив от тук, освен той.
-Те са повече от нас, ако не си забелязал. – процеди ядосано.
-А ние сме точни и бързи.
-Кой е дългуча? – кимна към Шейн.
-Семеен приятел. Едва ли може да борави с оръжие.
-А ние с това ли боравим вече? Едва ли?!
-Успокой се. – нареди й равно.
Айра скръсти ръце на гърдите си и гордо повдигна брадичка, без да се обръща към поредната и последна кола.
Хоуп се зазяпа в тази кола невярващо, а Фейт се зазяпа в Айра осъдително. Всички останали бяха въпросителни и адски недоволни.
-Повикал си ченгето? – скара му се Куба.
Айра вдигна невинно рамене.
-Какво си намислил? – Фейт се опитваше да се задържи на висота, но изпитваше невероятни трудности. Нямаше идея какво му е на ума, искаше това да приключи по-бързо.
Хоуп премигна и стисна зъби. Походката на Ив беше странно спокойна. Не бе извадила пистолета си, не бе показала и значката си, просто застана до тях и се обърна към Айра.
-Здравей, Ив. – поздрави я весело.
Хоуп сбърчи объркано вежди.
-Познавате ли се? – издиша шокирано.
-Не точно. Имаме общ приятел. – наклони глава към Октавио.
Хоуп усилено стовари очите си върху нейните, но тя изглеждаше ужасно делова. Устните й бяха свити в права линия, стойката излъчваше увереност, но и целенасочено внимание. Имаше спокоен вид и май сборището на убийци не й правеше впечатление.
-Не съм толкова глупава. – гласът й бе студен. – Знаел си, че те подслушвам. – назиданието бе към Айра.
-Разбира се. Все пак мои хора подозираш в убийството на мъжа ти, нали?
Усмихна се и хвана Фейт за ръката. Тя се опита да се дръпне с троснат жест, но той я задържа.
-Да вървим. – подкани ги и всички останаха на място за няколко секунди. Айра спря крачката си и се обърна да ги изгледа. – Казах да вървим. – повтори по-ясно.
Подчинението им заходи заедно с объркването. Крачките бяха бавни, предпазливи и в готовност. Никой не бе наясно каква е идеята на Айра и това вбесяваше всички. Хоуп бе най-напрегнат. Повикал е него – добре, странно. Но Ив… Нямаше представа какво би искал от нея, но имаше бегло оформена вероятност в главата си и тя никак не му се нравеше. И какво искаше да каже с това, че познава Октавио? Да не би да са били заедно? Нещо повече от колеги в мръсния бизнес, както Ив му бе казала?
-Уау! – разсмя се Чарли и плена с ръце. – Довел си целия арсенал.
-Какво да ти кажа, такива сбирки стават веднъж на десетилетие. – небрежно отвърна. – Бих искал да изведа максимума от тази.
-Да. – умислено се съгласи и заръфа устна. – Но всичките ли ще са ти нужни, за да вземеш малката си племенница?
Робърт направи една отявена крачка, но Айра прочисти предупредително гърло. Чарли вдигна вежди.
-Брат ти е необичайно нетърпелив днес. Заради дъщеря му? – предположи.
-Ще си платиш за това! – изсъска Робърт.
-Аз вече си платих. Не чу ли? Айра уби моето момиче. Сега е негов ред да плаща. Внимавай повече. – посъветва го по дружески.
Робърт размърда настървено рамене.
Чарли ги огледа всичките един по един. Стояха на разстояние едни от други. Едни по-напред, други по-назад, едни стреснати, други нехайни. Спря се на Синемън, скрита наполовина от тялото на Октавио.
-Здравей, момиче. – поклони глава уважително. – Не очаквах да те видя тук.
-И аз не очаквах да се озова тук. – тихо отговори, несигурна дали гласът й ще издържи на нещо повече.
-Изненадата е приятна. – усмихна й се леко и я освободи от тежкия си поглед, в който, забеляза тя, нямаше назидание задето го излъга. Подвоуми се, едва ли беше забравил и със сигурност не беше простил. Обръщаше се към нея твърде галантно. – Фейт? – вдигна вежди срещу нея и тя инстинктивно стисна ръката на Айра по-силно. Мускулите на лицето й се напрегнаха още повече. – Най-сетне се срещаме на живо. Много съм чувал за теб.
-А тя изобщо не е чувала за теб. – каза Айра, стараейки се да снеме вниманието от нея. Не подейства. Чарли продължи да я оглежда с интерес.
-Значи ти си малкото създание, заради което станаха всички тези проблеми. – отново подпря пистолета под брадичката си и продължи да я оглежда.
-Не гледам така на нещата. – прозвуча спокойно и това накара Айра да я погледне за кратко, а Чарли да се усмихне широко.
-Сигурен съм. Но нямаше да сме тук ако не беше заради любовта на този… - погледна Айра и присви очи със същата усмивка. – Млад мъж.
-И с нея нямам нищо общо. – каза тя, въпреки че не го мислеше и не го вярваше.
Айра изви врат, отмествайки очи встрани, колкото да се овладее. Фейт усети как първо я стиска леко, но след това решава да отпусне захвата си. Това жегна нея.
Смехът на Чарли се разнесе в напрегнатото мълчание.
-Жалко, Айра. – гласът му бе съжалителен. – Толкова зор за жена, която не изглежда да те отразява с особен интерес.
-На мен ли го казваш? – подхвърли и прозвуча все едно упреква самия себе си, а не говори на него.
Фейт сведе глава и започна да брои камъчетата по земята.
-Просто ми предай Лили и всички ще си тръгнем живи от тук. – настоя Робърт, нетърпелив да вземе дъщеря си и да покаже на жена си колко стойностни са обещанията му.
Айра изнервено се засмя и погледна брат си с укор за пореден път.
-Не му обръщай внимание. Не се е наспал както трябва.
-Не съм длъжен да търпя това! – извика той и с малкото крачки, които предприе предизвика яростта на Савана.
Тя се отблъсна от ламарината на колата, изблъска Хийт на няколко метра от себе си и насочи оръжието си към спящото дете в прегръдките му.
-Една стъпка, господин Левит. – изказа ясно и властно. – Само една, и ще пръсна мозъка на дъщеря ти.
Робърт преглътна шумно и гневът стана още по-наситен. Имаше чувството, че ако притежаваше оръжие в ръцете си щеше да гръмне всички и да вземе Лили от умрялото тяло на мъжът, който я държеше. Може би заради това Айра не му даде пистолет.
-Спокойно. – проточи той през смях. – Не е нужно да ставаме груби.
Чарли също се оттласна от колата и застана по напред.
-Приключихме с игрите, Айра.
-О, игрите тепърва започват.
Чарли насочи оръжието си към него със спокойно лице.
-Игрите приключват. – повтори се.
Айра облиза устни и насочи пушката си към лицето му. Беше малко комично. Чарли стоеше с пистолет, който изглеждаше направо детски до голямото и тежко оръжие на Айра, който не даваше вид на човек, който се шегува за намеренията си. Най-вероятно нямаше да има проблем да го убие тук и сега и Чарли стана подозрителен, подобно на Савана. Какво наистина искаше?
-Не сме свършили с основната част. – обясни Айра. – Играта още не е започнала.
-Какво искаш? – попита Чарли с искрено любопитство. Желанието му за мъст можеше да почака пред тази така странна ситуация, която се разиграваше пред очите му.
Айра се намръщи и шеговитостта се изпари така, все едно никога не я имала. Все едно не бе изписана на лицето му преди секунда.
-Реших, че друга възможност за откриване няма да имаме и си казах защо не. – наклони глава и смъкна пушката. Обърна се към Ив с печална усмивка. Хоуп направи минятюрна крачка, вперен в гърба на Айра. – Сметнах, че моментът на истината дойде.
-За какво говориш? – изсъска Савана. Напрежението я караше да се чувства безпомощна. Имаше нужда това да приключи вече.
-Дълго време обмислях уникалното положението, в което всеки един от нас се намира. – поде делово. – Разчитах, че някои неща може и да се променят, но осъзнах, че ако чакам това да стане, вероятно ще чакам доста дълго. – огледа всички лица по отделно и сянка падна върху очите му. – Всеки един от нас иска нещо. Истина, милост, опрощение… - погледна към Чарли и имаше някакво странно послание в погледа му. Чарли се озадачи. – Някои хора да останат живи достатъчно дълго, други да си платят за дързостта. Всеки един от нас се нуждае от нещо. Прецених, че за всеки идва момент, когато трябва да се изправи и да посрещне последствията от решенията, които е взел преди време. Аз убих неточния човек, Фейт предаде неточния човек, Савана заплаши неточния човек, а Хоуп просто уби неточния човек и след това кара неточния човек да кара друг неточен човек да поема вината.
Хоуп разтвори устни, потрепери, поиска да го накара да спре, но от гърлото му не излезе и звук.
Ив пристъпи от крак на крак.
-Правя тази сцена пред теб… - продължи да обяснява, обръщайки се към Чарли. – За да ти покажа нещо. Нещо, което вероятно не знаеш. Нещо, което ако знаеш, може би ще промени мнението ти за много други неща.
Чарли го загледа с искрено любопитство, което не можа да скрие.
-Моментът на истината. – повтори. - Отказвам да плащам вечно за нещо, което не съм извършил и това е въпрос на гордост. Също така отказвам приятелят ми да се счита за заподозрян, когато не е докоснал Камерън Ленсън и с пръст.
Ив направи крачка напред, а от чакането вече я сърбеше.
-Кажи й. – нареди на Хоуп, кратко, точно и ясно. – И го направи както трябва.
-Защо ми го причиняваш? – прошепна умолително.
Айра не се трогна.
-Не видях сълзи, когато ти го причини на мен.
-Не те издадох аз! – защити се. – Решението беше на Фейт. Не съм я карал да прави нищо!
Фейт отвори уста, абсолютно шокирана, а Айра присви очи.
-Знаеш ли кой уби Камерън, Ив? – попита я разговорливо.
-Млъкни! – изкрещя Хоуп.
Айра насочи оръжието към него и хвана Ив за ръката, блъскайки я между себе си и Хоуп.
-Кажи й веднага иначе ще й пръсна мозъка!
-Айра. – намеси Фейт.
-Млъквай! – заповяда й. Насочи пушката по-настоятелно. По бузите на Ив вече започваха да се спускат сълзи, достатъчно прозорлива, за да разбере за какво става въпрос. – Говори.
Влагата на Хоуп също бе преляла. Той се беше стиснал здраво зъби и мълчеше от невъзможност да каже каквото и да било.
-Хоуп? – гласът й изтъня, веждите й ту се вдигаха, ту се свиваха, а очите й бяха широко отворени.
Хоуп стисна устни, докато сълзите се стичаха по лицето му.
-Ти?!
Той поклати глава в малоумно отрицание. Изпита неистово желание да посочи с показалец човек, който щеше да пасне най-добре за виновник. Октавио, Айра… Дори Куба. Имаше вид на убиец.
Ив преглътна задавено и издиша шумно.
-Как…? – изплака жално и постави длани на устните си. – Защо…? – шепотът й бе предпоставка и Хоуп знаеше това. Още няколко секунди и тя щеше да полудее, да издивее и да се вбеси до краен предел. Усещаше как тази буря се задава. Успоредно с онази, която заплашваше двата града.
Поредната гръмотевица бе съпроводена от светкавица. След това дъждът закапа по земята.
Ив стисна зъби и изръмжа. Реакцията стресна повечето от присъстващите. Куба се дръпна назад, Фейт инстинктивно хвана Айра за лакътя, а Октавио направи стъпка в страни, на разстояние, повеждайки и Синемън със себе си. Робърт не се интересуваше от това, гледаше само в малката си дъщеря и човекът, който я държеше, докато Чарли и Савана наблюдаваха с интерес и чакаха да видят как това афектира тях.
-Не мога да повярвам! – изкрещя през сълзи. Посегна зад гърба си и когато не намери това, което търсеше яростно се обърна към Айра.
Той размаха пистолета пред нея.
-Това ли търсиш? – усмихна й се. Тя замахна с ръка, но той го подхвърли на Октавио, който ловко го пое и мигновено го насочи към нея.
Айра отдръпна ръката си от Фейт, постави длан на врата й и я изблъска. Тя политна напред и спря инерцията чак когато стигна до Хоуп. Айра направи няколко стъпки в страни и насочи пушката към тях двамата, гледайки към Ив.
Дъждът се усилваше. Савана вдигна вежди с усмивка, насочена към Фейт, а тя отново беше надянала недоумяващото си изражение.
-Писна ми от много неща, но най-вече ми писна от теб! – говореше на Ив.
През капките сълзи и дъжд, през гнева и омразата, която се пораждаше постепенно у нея, тя успя да покаже с една едвам забележима промяна в лицето си, че не разбира за какво й говори.
-Не те харесвам. Не те харесвам изобщо! Ако беше по-добра в работата си, щеше да намериш убиеца, когато бе нужно и много неща щяха да са различни сега.
Тя вдиша тежко и издиша тежко. Сълзите й пречеха. Айра насочи пушката, но след това я погледна и изсумтя.
-Знаеш ли какво? Дори не заслужаваш това, което правя за теб сега. – изсъска и невнимателно пробута пушката на Куба, взимайки пистолета му. Отново го насочи към Фейт и Хоуп. – Полицай като теб спазва закони и простотии. Присъстваш на сделка между подземни отрепки, а не си довела подкрепление? – изцъка с език. – Много лошо, полицай Уокър.
Тя продължаваше сложно да повдига гърдите си. Яростта се пълнеше в тях.
-Имаш шест цивилни на местопрестъплението и аз ти позволявам да ги спасиш всичките. Освен един. – махна предпазителя. – Имаш човекът, който е убил любовникът ти и момичето, което му помогна да скрие тялото и го опази. Решението е трудно, но честно, за мен няма значение кое от двете ще избереш. И двамата са еднакво виновни за състоянието, в което се намираме в момента и за това, че отидох в затвора.
Мълчанието се проточи, нарушавано единствено от силният дъжд. Ив ръмжеше невъздържано, неспособна да мисли трезво, Фейт гледаше невярващо към Айра, а Хоуп бе забил очи в гърба на Ив, чакайки присъдата й. Изглеждаше виновен, чувстваше се така и също така чувстваше страх. Страх, какъвто до сега не бе изпитвал. Страх от ситуацията, но и страх от самия себе си. Той бе готов да излъже отново. Отново, само да се запази. Страх от това, че приятелството и лоялността му бяха тест в момента… И той нямаше да мине този тест.
-Решавай, Ив! – извика изискващо Айра, докато ръката му продължаваше да държи пистолета здраво, но все още без посока. Разсмя се нетърпеливо, докато дъждът се усилваше и му пречеше да вижда. – Фейт или Хоуп?
Ив изхлипа, но бързо овладя емоцията си.
-Не е чак толкова сложно, просто избери един. – настоя, губещ търпение. – Бум бум и уравнението намира своето решение. – Имаш три секунди да решиш иначе аз решавам вместо теб и мисля, че няма да си особено доволна, защото рядко убивам своите.
Зениците на Фейт се разшириха и тя издиша нервно.
-Не е нужно да го правиш, Ив. – започна да я увещава с тихия си, напрегнат глас.
Ив леко извърна глава към нея, но продължи да гледа към Айра. Той се засмя на инициативата и закима.
-Да, добре. Кой ще спечели доверието на разгневената мацка полицай, харесва ми. Ив, този кучи син уби мъжа ти. Наистина ли ще го оставиш да си отиде жив, здрав и прав?
-Слушаш убиец, който ти предлага да убиеш убиец. Това уравнение не е добро. – убежденията на Фейт звучаха по-логични, по-рационални – далеч от Ив.
-Стреляла си по хора преди, нали? Не е толкова трудно, просто дърпаш спусъка и куршумът си върши работата.
-Ив, знам, че си разстроена, но това не е решението. Затворът е далеч по-добро място за него.
Хоуп я стрелна с очи, обидени и умолителни.
-Затвор? – изсумтя Айра. – Затворът е кофти система, а не можеш да се довериш на системата, защото ако го направиш… Излизаш. Не искаш да почука на вратата ти няколко дена по-късно, нали? Попитай Фейт, тя знае колко е неприятно. Е, това не й попречи да спи с мен след това, но важен е принципът, така ли е?
Погледите се вторачиха в нея, а тя стисна зъби.
-Не мога да повярвам, че правиш това! – отправи яростния си глас към него. – Не си се променил! – повтори думите си от преди време. – Не си се променил изобщо! Продължаваш да тровиш живота на всички около мен! – изкрещя.
Тъмнината вече се бе спуснала, само луната огряваше лицата, а дъждът пречеше на това огряване.
-Предупредих те, забрави ли? – отвърна високо той. – „Пази се”. Не бяха ли това последните ми думи към теб тогава? Но ти никога не слушаш, Фейт Мейн. Ти знаеш и можеш всичко. Недосегаема си.
-Не ти ли стига моето нещастие! – извика пак. – Не, на теб ти трябва разруха, за да живееш. Вече нямаш собствени хора за тази цел, затова се спираш на моите.
-Твоите? – възкликна и се засмя. – Твоите хора се опитват да те прецакат. Не е ли твоят човек Хоуп този, който иска да ти лепне убийството на баща си, за да защити задника си? Не виждаш мен да се опитвам да те прее*а така, въпреки че имам далеч повече причини за това.
-Разбира се, защото е толкова по-добре да убиеш и съсипеш всичките ми приятели, вместо просто да се опиташ да ме натопиш!
-Значи сега не отмъщавам както трябва. Ха! – вдигна рамене и се придвижи напред.
Савана и Чарли застанаха нащрек.
-Не искаме да прекъсваме семейната драма, но… - поде Чарли, но бе прекъснат и игнориран едновременно.
-Фейт, момичето, което иска да стане добър адвокат, ще ме учи как да си върша работата.
-И то каква работа! – и тя направи няколко стъпки към него. – Да стреляш по хората тук и там, сигурна съм, че е адски сложно.
-Ще бъде, когато започна да стрелям по теб. – предупреди я.
-Малко куче. – разсмя се Фейт и прозвуча щастливо. – Лаеш, но не хапеш.
-И двамата знаем, че не е така. – вдигна една вежда многозначно.
-Защо не насочиш дулото към себе си, ще направиш услуга на целия проклет свят!
-Тогава няма да има кой да те защитава.
-Ако не си забелязал единствения, от когото ми трябва защита стои пред мен с пистолет в ръка.
-Не съм го насочил към теб, нали?
-Не, само към приятелите ми.
-Ив не ти е приятелка.
-И никога няма да бъде ако я убиеш.
-Не съм планирал да я убивам.
-Значи планираш да убиеш мен или Хоуп.
-Извинете! – настоя Чарли и след това изстрелът накара всички да му обърнат заслуженото внимание. Когато това стана, той отпусна челюстта си и вдигна вежди. – Наистина не искам да ви прекъсвам, защото изглежда, че имате много за разправяне, но някой ще ми обясни ли какво е това? – пистолета му се насочи зад тях.
Не беше лесно да се вижда добре. Дъждът беше твърде силен, бяха измокрени до кости и това пречеше на остатъка от плана. Айра подбели раздразнено очи.
Това, което стана след това се случи неочаквано и бързо.

Моментът на истината. Хлъзгава работа е. Когато трябва да кажеш всичко, да обясниш всичко и да го направиш както си му е редът, да го направиш така, че да не пропуснеш нищо. Да покажеш на всички точно онова, което си имал предвид, но и в същото време на съвсем.
Опитът да скриеш онова, което не искаш другите да видят, а само един специфичен човек да види. Но и там няма сигурност. Няма абсолютното знание и убеждение, че този друг човек ще го види по начина, по който трябва. Дали ще го разбере?
Айра изпитваше именно тази несигурност. Вече бе направил решението. Изборът не бе особено богат, но вината за това не беше негова. Решението обаче си беше изцяло негово. И бе готов да поеме последствията от това решение. Нали за това беше цялата сбирка на първо място!
Покриваше Фейт с тялото си. Беше се качил изцяло върху нея, за да е сигурен, че някой куршум няма да пробие кожата й. Колите започнаха да си отива една по една, точно както бе плана.
Октавио се беше погрижил Хоуп да бъде ранен и заставен да не бяга.
Робърт беше убил Хийт и бе взел малкото си момиченце, докато Шейн палеше колата.
Куба бе прострелял крака на Савана, за да не успее да избяга и след това хвана Том Монгомъри за яката на костюма, завличайки го в колата му.
Октавио бе поел сигурността на Синемън, насочвайки оръжието си към всичко, което я застрашаваше по някакъв начин. Пъхнаха се в автомобила на Том и потеглиха.
-Фейт! – извика Синемън.
-С Айра е. Всичко е наред. – каза Октавио и смени пълнителя си.
А когато Айра видя как Чарли прикляква до Савана с надежда да й помогне, той се изправи рязко на крака и го удари в тила.
-Какво направи? – изкрещя Савана вбесена, притискайки длан до раната си.
-Малка игра. – отвърна й той и преметна тялото на Чарли върху рамото си. – Леле, тежичък е. – засмя се.
Обърна глава към пристигащите патрули, които от далече предупреждаваха всички оръжия да се пуснат. И те бяха пуснати.
-Ще те убия! – просъска Савана.
-В затвора ти взимат хубавите огнестрелни играчки, но ще видя какво мога да направя за пистолетчета със сачми. – смигна и се насочи към Фейт.
Хвана я за лакътя, вдигна я на крака и бързо я поведе към колата си.
-Синемън! – панирано се спря Фейт. – Къде е Синемън?
-С Октавио и Куба. В безопасност е. Отвори багажника.
Фейт се подчини, все обръщайки поглед към наближаващите полицаи. Айра натика Чарли в малкото пространство и затвори капака.
-Качвай се. – нареди, също хвърляйки поглед към пристигащите коли със светлини и сирени.
Фейт объркано го проследи с очи, докато той се насочваше към лежащото на земята тяло на Ив.
Той приклекна до нея и й удари лек шамар, за да я събуди. Тя веднага отвори очи и понечи да се изправи, но Айра я положи обратно на земята. Скъса първите няколко копчета на ризата й и измъкна мъничкото подслушващото устройство.
-В случай, че отново решиш да въвличаш някои от хората ми в малките си случаи. – прибра го в джоба на панталоните си и я погледна. – Съжалявам, че научи така. – звучеше искрен и тя стисна челюст. – Но ако пак тръгнеш след Фейт ще те убия. Не се занимавай повече с нас. Никога. Ако те видя да душиш около дома ми, ако само заподозра, че готвиш нещо срещу мен и моите… Ще те убия. – изправи се и влезе в колата.
Потегли бързо, вдигайки пушилка след себе си, докато Фейт гледаше към двете тела оставени лежащи на земята и бавно изправящото се на Ив.
-Ами тя? – попита разтреперана и от студа, и от паниката.
-Това са нейни хора. – отговори той, докато вдигаше скорост. Силният дъжд и тъмнината бяха предимството му. Беше изключил фаровете, всичките си бяха изключили фаровете и се надяваше да не се блъсне в някого от тях. – Ще им предаде Хоуп и ще спечели медал задето е застреляла двама дилъри. Повече от това не може да иска. В противен случай ти ще я съдиш за клевета, а Октавио ще й уреди уволнение и неудобни разпити с пикантните снимки, с които разполага.
Фейт се втренчи в него. Устните й продължаваха да треперят леко, беше цялата мокра и измръзваше.
-Планирали сте го. – отбеляза изненадана. – Ти и Куба, и останалите.
Айра остана загледан съсредоточено напред.
-Разбирам защо не у… Имам предвид, знам защо остави Савана жива, но Чарли…? Защо не го предадеш?
-От него ли се страхуваш? – в тонът му имаше подигравка.
Тя преглътна и потри ръцете си.
-Не. Аз просто… - не искаше да му казва, че се тревожи за самия него. Щеше да прозвучи фалшиво и лъжовно, а и той нямаше да й повярва. Обърна глава към прозореца без да вижда нищо освен проливния дъжд и тъмнината.
Колата профуча по асфалта.
Фейт не спираше да гледа объркано. Гънката между веждите й беше видна и тя се радваше, че не е с лице към него. Въпросът се изплъзна без да иска.
-Защо го направи?
-Кое защо съм направил?
-Това! – изтъкна тя и го погледна. – А… аз… Обвиних те в неща, които никога не беше извършил, подведох те да отидеш на сделка, пълна с полицаи, които да те арестуват, тикнах те в затвора, излъгах те, а ти продължаваш да ме… спасяваш.
Моментът на истината явно не беше приключил и Айра започна да съжалява. Присви очи срещу дъжда и не каза думичка.
-За пореден път ме спасяваш, въпреки че обеща да съсипеш живота ми. – поклати механично глава. – Така ли го правиш?
-Така ли го правя…?
-Така ли съсипваш живота ми?
Айра прехапа устна и преглътна. Фокусира се върху пътя.
…Какво би могъл да й предложиш?...
Продължи да се фокусира.
…Не си за нея, Айра...
Опитът стана малко по-труден.
…Пусни ме!...
Издиша тихо и изнервено се огледа през прозореца.
…Когато опре до това момиче ти си слаб…
…няма да свърши добре…
…Танцува ли ти се?...
Обичам те!
Айра въздъхна примирено и намали ход, докато накрая просто спря колата, отбивайки в пътя.
-Какво правиш? – объркано попита, оглеждайки се. Къде бяха? Тук ли имаха среща с останалите?
Намести се на седалката и се обърна да я погледне.
-Обичам те. Казвал съм ти го, ти го знаеш. Мога да се преструвам, че не е така. Мога да убия баща ти и всичките ти приятели и да те обвинявам до края на дните си за това, което ми причини, но истината е, че сам съм си виновен. – вдигна рамене пред изумените й очи. – Не мога да те виня, че не изпитваш същото. Мога да виня себе си за това, че за момент допуснах мисълта за подобна вероятност.
Кимна й делово и отново запали колата.
Фейт се вгледа в профила му. Искаше да му каже колко много значи това за нея, колко много и тя изпитва същото, и тя го обича, иска да е с него, но той нямаше да й повярва. Защото вярваше, че тя не би могла да го обича. По-лесно му беше така, вероятно щеше да му бъде по-лесно и да я убие, ако знае, че тя наистина не отвръща на чувствата му. Една сълза затопли студената й буза и тя отвори уста да проговори.
След това политна напред.
Не беше коланът това, което я задържа на място, а ръката на Айра. Стрелна се през корема й, притисна я в седалката и вдигна скорост. Удивената й въздишка излезе като хлипане и тя заби поглед в огледалото за задно виждане.
-Кой? – попита през сълзи, причинени от Айра, не от болката в гърдите и корема й.
Айра също зърна огледалото за миг и присви очи напред.
-Хоуп! – изсъска.
-Хоуп?! – обърна глава и когато другата кола отново удари тяхната, челото й се заби в жабката.
-По дяволите, добре ли си?
Фейт опипа появилата се рана над дясната й вежда и задържа мрънкането.
-Да. – изстена болезнено.
Айра потрепна гневно с устни.
-Ще убия копелето.
Наведе се настрани, за да бръкне в жабката. Не изпускаше пътя от очи и на няколко пъти поглеждаше към автомобила зад тях. Извади черен пистолет и махна предпазителя.
-Не! – протестира Фейт. – Не може да убиеш Хоуп!
-Гледай ме. – той смъкна прозореца и острите капки забарабаниха по лицето му. Скоростта бе твърде висока, чувството беше близо до болка, но Айра бе твърде вглъбен, за да спре. Натисна рязко спирачки. Хоуп завъртя волана, за да избегне сблъсъка, но не спря колата, а продължи напред. Айра точно това чакаше. Изравни се с него и докато нервно местеше поглед ту към пътя, ту към колата отстрани, подаде ръка напред и стреля един път.
-Не! – развика се Фейт и хвана волана.
-Какво правиш, дявол те взел! – изкрещя той, когато колата загуби правия си ход. Премахна ръката й и отново изправи гумите. Хоуп ядосано изви волана и се блъсна в колата на Айра, бързо изправяйки позицията. Айра отвори уста. – Така ли ще играем! – извика и средният пръст на Хоуп го накара да стисне зъби.
-Недей да го…
-Затвори си устата! – смени скоростта и пак понечи да стреля, но Хоуп отново го блъсна. – О, не! – изръмжа. И направи същото. Заби предната си странична част в неговата и го изкара от строя за няколко секунди.
Продължиха напред с бясна скорост, един до друг. Приличаха на състезатели,които се бореха за чело на финалната права. Айра изсъска ядно.
-Няма да стане така. – отново подаде ръка навън, този път не към лицето на Хоуп, а надолу. Стреля по гумите му, веднъж в предната и след това в задната. Видя изненаданото лице на Хоуп и докато неговата започна драстично да забавя, Айра даде газ напред, изваждайки ръката си, показвайки своя среден пръст, с надеждата, че Хоуп ще го види. Явно, защото клаксонът му зазвуча заплашително през пороя и тъмнината.
-Знаеш ли в кое е голямата ирония, на фона на всичките пъти, в които ме преметна? – попита я той, звучеше ободрен.
Фейт, все още тежко задишана, обърна глава към него.
-Името ти е Фейт. – затвори прозореца върна очи към пътя. Включи фаровете и вдигна скоростта с още няколко километра.


Куба спря колата пред малката къща и излезе предпазливо. Не трябваше да има проблеми, не би следвало някой да ги търси в тази част на града, която не принадлежеше на никого, но все пак усещаше съмнение, породено от собствените му инстинкти, които бяха изострени последния час. Разбираше, че след като дори вратата му се струваше подозрителна, ще му трябва силно питие, за да се окопити. Беше загубил форма, компанията на Айра определено му действаше динамично. Твърде динамично.
-Всички добре ли са? – попита, когато вратите на колата се затвориха една по една.
Лицето на Том бе непроницаемо. Моли имаше концерт тази вечер. Той го изпусна, за да стрелят по него. Линда щеше да е много разгневена, когато се прибере. По колата му имаше само една дупка от куршум, но тя бе предостатъчна, за да повдигне въпроси, на които нямаше как да отговори.
Студът явно не притесняваше никой друг, освен Синемън. Мокра и изплашена, тя трепереше от студ и се стараеше да се стопли като не спираше да прокарва длани по ръцете си. Дъждът продължаваше да плющи наоколо.
-Студено ли ти е? – Октавио забеляза тракането на зъбите й.
-Не. – излъга. Не саркастично, не подигравателно, просто бе твърде стресната и искаше да остане сама, да помисли.
Октавио свали черното си яке и го наметна на рамената й. Безсмислено. То беше толкова мокро, колкото и самия той, колкото и самата тя, колкото и самите те, всичките. Потри дланите си и вдигна глава към малката, дървена колиба.
-След като е държал Лили тук, би трябвало да има някакви запаси, нали? – попита глуповато.
Хобсън и Том се вторачиха в него с вдигнати вежди. И двамата не можеха да проумеят как може да е гладен в такъв момент.
-Само питах… - промърмори. – Ако Робърт разбере, че през цялото време сме знаели къде е малката му дъщеричка ще ни убие всичките.
-Важното е, че планът на Айра проработи. – каза Куба и изкачи трите стълби към дървената, изоставена, прашна къща. Смърдеше на мухъл.
-Защо сме тук? – Том взе думите от устата на Синемън.
-По-безопасно е. – отговори Куба. – Само в случай, че някой реши да ни търси в къщата.
-И смяташ, че ако някой ни търси, ще ни търси само една нощ?
-Никой няма да ни търси. – намеси се Октавио с досада, докато влизаше в къщата и я оглеждаше със скептично изражение. – Просто предпазна мярка. Оставаме до сутринта и след това обираме пешкира.
-Какво? – Том сбърчи вежди.
-‘Дигаме крушите.
-Моля?
-Забираме си партакешите? – Октавио започваше да го гледа като прокажен.
-Не разбирам какво ми казваш! – отчетливо изговори Том, все едно говори на луд.
-Защото не ме слушаш! – със същия тон отвърна Октавио и подбели очи. – Това място е ужасно.
Синемън нямаше сили да бъде критична и недоволна. Искаше само да се стопли.
-Но е място. – изтъкна Куба и светна лампата, която започна да премигва. – Само до сутринта. – повтори.
В хола не изглеждаше по-приемливо. Диванът бе с цвят на жаба и понеже вероятно Хийт го бе полазвал, изглеждаше нормален и годен за сядане. Масичката бе цялата в прах, прозорците бяха мръсни, навсякъде имаше паяжини. Никой не беше наясно чия е тази къща сега и чия е била преди. Тя просто се появи, ей така, от нищото, и бе станала убежище за наркоманите, които нямаха къде другаде да отидат. В този момент беше ужасяващо удобно скривалище за една вечер.
-Ще видя дали няма свещи наоколо. Да затоплим мястото. – каза Куба и излезе от хола, също потърквайки ръцете си. На всички им беше студено.
Том загрижено се приближи до Синемън.
-Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?
Тя поклати глава и преглътна.
-Добре съм. Просто искам да се прибера.
-Аз също.
-Къде се предполага да спим? – провикна се Октавио към Куба, трополейки надолу по стълбите.
-Няма ли стаи горе? – влезе с по две бели свещи във всяка ръка. Разположи ги в няколко точки от повърхността на масичката и извади запалката от джоба си.
-О, така определено ще се стоплим. В това няма съмнение. – подхвърли Октавио.
Куба го стрелна с очи.
-Горе има една стая, която изглежда годна за спане. Две легла, на едното пружината стърчи обезпокоително. – смигна на Том.
Той сви вежди. След това въздъхна и поклати глава.
-Изморен съм.
-Качи се горе, опитай се да поспиш. – посъветва го Куба. – Ще следя за нарушители.
Том се обърна към Синемън.
-Ти?
-Не мисля, че ще мога да заспя. – промълви. – Върви, аз ще дойда след малко.
Той кимна колебливо и затропа нагоре. Стаята никак не му се понрави, но разбираше липсата на избор. И без това не можеше да мисли за друго, освен за разгневеното лице на Линда, която щеше да го разнищи на сутринта.
Къде беше цял нощ? Изпусна рецитала на Моли? Дъщеря ти продължава да се облича като извадена от магазин за железа! Какво става, Том?!
Той се сви на леглото, загръщайки се с якето си и стисна очи. Животът му отиваше по дяволите.
Синемън седна на дивана пред свещите. Изключително нелепо се чувстваше. Нямаше никакъв смисъл, а и изглеждаше абсурдно. Куба свали своето яке и го наметна върху това на Октавио.
-Не знам дали ще помогне, но е по-добре от нищо, нали? – усмихна й се окуражително.
-Ами за теб? Ще умреш от студ?
Той поклати глава с лице, което се опитваше да я разведри.
-Там, от където идвам съм бил и по-зле.
В очите й прочете състрадание.
-Гетото? – предположи, стараейки се да не го засегне.
-Маями. – отвърна и след недоумяващата й физиономия и двамата се разсмяха тихичко. – Но и там не винаги всичко беше розово.
Тя кимна неубедена.
-Отивам да огледам наоколо. – обяви и се насочи към вратата с пушката в ръка. – Опитай се да се отпуснеш.
-Ще се опитам.
Октавио седна тежко до нея и тя подскочи от поддаването на дивана.
-Наистина ли не можеш да бъдеш по-дискретен? – издиша нервно.
-Бих могъл. – съгласи се той и повдигна едната свещ, за да запали цигарата си.
Синемън извърна яден поглед с отчаяно пъшкане.
-Какво? – защити се Октав. – Имам си нужди.
-Как може да си толкова спокоен след всичко, което се случи?
-Постой малко време с Айра и ще видиш, че това не е нещо необичайно. Свиква се.
-Не ти ли омръзва? Всеки път да си толкова нервен и изплашен, защото не знаеш дали ще доживееш следващия ден?
-Никога не съм нервен. Харесва ми. На хора като мен и Айра им харесва. – уточни. – Така живеем.
-Не бих могла да си го представя.
-Адреналинът е като наркотик. Имаш нужда от него, за да се чувстваш жив.
-Искаш да кажеш, че няма да успееш да живееш без… това?
Той вдигна умислено вежди и кимна, докато дръпваше от цигарата. Няколко капки от косата му паднаха върху хартията и той изнегодува.
-И да, и не. Ти си виждала само лошите страни на бизнеса, но повярвай ми, не всичко е толкова черно.
Тя се загледа в пламъка на свещите.
-Коя част ти харесва толкова? – попита любопитна.
-Цялата. За нас това е работа като всяка друга. Просто не всички излизат живи от офиса. – направи гримаса.
-Някога имаш ли проблеми със съня след това? – тихият й глас го караше да се взира в нея все по-усилено.
-Не.
-Никога ли не ти тежи?
Той премигна срещу пушека, който издиша.
-Не.
Синемън го погледна със спокойно изражение.
-Но това са само лоши хора, нали? Не убиваш… добрите.
Остана мълчалив за няколко мига. Когато проговори звучеше уморено.
-Трябва да си починеш.
Тя тръсна глава и се сви още по-силно.
-Ще опитам. – повтори.
Той видя как трепери.
-Защо не се съблечеш?
Начинът, по който го погледна му напомни за очите на Фейт, когато неколкократно я свързваше с неговия свят. Обясни се с равен глас:
-Едва ли можеш да заспиш докато умираш от студ. Аз също. Нито пък който и да било друг.
-Аз не…
-Няма да те изнасиля, Синемън. – прекъсна я. Беше сериозен. – Просто ще се стоплим. Сама го каза, беше тежка вечер. Имаме нужда от малко почивка.
Тя се поколе*а и поотпусна рамена. Твърде студено й бе.
-Какво предлагаш? – нервно попита и той се озадачи от тази нервност. Постара се да не го показва.
-Правилата за оцеляване. Не си ли седяла в часовете по… - сбърчи вежди, докато се изправяше. – Оцеляване?
Тя вдигна своите.
-Какво? – засмя се кратко и поклати глава. – Не. Т.е. да, но…
-Значи процедурата ти е ясна.
Съблече черната си блуза и Синемън извърна поглед, проклинайки изчервяването. Добре, че светлината беше лоша, в противен случай нямаше да има обяснение, ако случайно я попита. Но той забеляза. Пробяга с очи по лицето й, както тя си стоеше наполовина извърната и се почуди. Усещаше, че е нервна, въздухът внезапно се изпълни с несигурност, можеше почти да го види.
Седна до нея, стараейки се да прикрие усмивката си. Изнервяше я. Смъкна якето на Куба и след това своето. Синемън се поколе*а, когато пръстите му се озоваха на копчетата на бялата й жилетка.
-Ти или аз? – попита я.
Син преглътна и отблъсна ръката му.
-Ще се справя. – усмихна се, все така нервно и нескопосано започна да разкопчава жилетката си. Когато стигна до долу погледна Октавио очаквателно. Той – въпросително. – Би ли се обърнал? – помоли го.
Беше напът да й каже „не”, „защо”, „нали сега ще се гушкаме”, но се отказа от тези думи и послушно й обърна гръб. Чу я как преглъща и нещо в него се приповдигна. Нещо различно от подутината в панталоните му, която не знаеше как ще прикрие от нея. Надяваше се да е достатъчно тактична в противен случай щеше да бъде забавна нощ.
-Ами… - поде тя. – Сега… Сега какво?
Той се обърна към нея. Остана видимо объркан. Бе свалила жилетката си само за да се закрие с нея. Виждаше как отдолу се подават тънки бели презрамки на потник, който изглеждаше толкова лек и прозрачен. За да се закрие явно не носеше сутиен. Мисълта вля други мисли в главата му и той кръстоса деликатно крака.
Синемън рязко се изправи и той стана след нея.
-Какво? – попита я.
Син зашари с очи напред и се опита да успокои дишането си. Чувстваше се неловко, в което нямаше логика или рационално обяснение.
-Нищо, просто… - опита се да проясни главата си. – Още съм в шок.
Той кимна разбиращо и се приближи, слагайки ръце на рамената й.
-За какво си разтроена? Заради Хоуп ли?
Тя се обърна към него.
-Хоуп, Фейт, всичко останало. – изреди и притисна жилетката към себе си. – Твърде много неща се случиха.
-Но свърши.
-Тогава какво правим в изоставена, миризлива бърлога?
Октав отмести очи, търсейки отговор на въпроса.
-Добър довод. – каза накрая. – Но сега няма какво да направиш, освен да спиш. Измръзваш, тук е студено. Само за тази вечер ще трябва да изтърпим присъствието си един на друг. После, да се надяваме, няма да ни се налага.
Синемън кимна, постепенно убеждаваща се в думите му. Видя в очите му предупреждение, след което пръстите му внимателно хванаха жилетката и я взе от ръцете й. Хвърли я на фотьойла зад себе си и се обърна обратно към нея. Потникът наистина беше от тънка материя и той можеше да види цялата й кожа, настръхнала и студена. Плъзна длани по ръцете й.
-Студена си.
-Обикновено става така. – опита се да звучи шеговито. Без успех.
-Ще е по-добре ако свалиш и дънките. – прекали. Упрекна се сам себе си. Но когато видя, че тя се съгласява с идеята, че можи би е прав и така е по-добре, започна да ликува.
Не можеше да спре насладата, когато треперещите й пръсти разкопчаха копчето и ципа и тя започна да смъква дънките надолу по бедрата си.
Октавио започна да става по-твърд и се насили да се успокои. Това беше просто стечение на обстоятелствата. Нямаше право да я докосва по този начин.
Седна обратно на дивана и бързо направи от двете якета нещо, подобно на одеяло, което да ги покрие. Легна от вътрешната страна и се притисна максимално към облегалката. Синемън прочисти гърло и колебливо легна до него. Преглътна, когато той я зави и своенравно я притисна към себе си. Очите й се ококориха, устата й пресъхна, но не направи абсолютно нищо. Явно наистина беше много добре възпитана, защото Октавио я бе прилепил плътно към себе си и въпреки че бе оставил дънките на задника си, бе пределно ясно, че тя ще усети ерекцията му. Тя не направи нищо, не каза нищо. С нищо не даде индикация, че го усеща в целия му блясък или защото се чувстваше горда, помисли си Октавио, или защото се страхуваше да не го предизвика. Правилен избор, Октав беше щастлив от не повдигането на темата.
Притисна гърба й към гърдите си, уви ръката си плътно около корема й, притискайки я още по-осезаемо и тя усети как той издишва в рамото й. Или се опитваше усилено да я стопли, или искаше да й стане неудобно и горещо от тръпките, които полазваха по тялото й. Получи и двете. Струваше й се ужасно некоректно да е толкова интимно до близо до някой като него. Но така се бяха стекли обстоятелствата, коя беше тя, че да им се противопоставя.
Почувства се по-зле, когато се хвана, че това й харесва. След това се почувства още по-зле, когато започна да я гали по дължината на ръката и това пак й хареса. Беше сигурна, че той усеща как настръхва под допира му и се надяваше да го приеме за реакция от студ, не удоволствие. Усети гъделичкане ниско в корема, което се увеличи, когато го усети да заравя лице косата й, да вдишва. Постара се да не мърда, да не издава звук, може би да го заблуди, че е заспала. Устните й леко се разтвориха, когато ръката му се плъзна надолу по крака й, върна се обратно нагоре, полазвайки по корема й през плата на белия потник. Повдигна този плат внимателно, лекичко и Синемън не успя да задържи съвсем тихия стон на изненада, когато пръстите му докоснаха кожата на корема й.
Притисна я още по-силно, ако това изобщо беше възможно. Устните му се преместиха обратно на рамото й и той я целуна там. Продължи по извивката на шията, целуна врата й, стигна до мястото, зад ухото й. Издиша срещу него и Синемън също издиша. Стоеше неподвижна досущ като статуя. Единствено дишането й се ускоряваше и тя правеше всичко възможно да го застави нормално. Продължаваше да се надява, че той ще я помисли за заспала. Учестеното дишане често беше индикация за спане, нали?
Октавио допря устни до ухото й. Тя помръдна леко, той се усмихна. Тя усети това. Ръката му отново се плъзна по бедрото й. Искаше да премахне бельото й, да се успокои с нея и въздържанието му костваше изключително много. Ако тя знаеше колко много я иска в този момент и какви помисли му минаваха през главата щеше да избяга с писъци. В природата му бе да насилва и притиска против волята. В неговата и в тази на Айра. Твърдеше, преди време, че това да обича е глупаво и безсмислено и че изобщо не съществува така възможност, но виждаше, че не е толкова просто. Не обичаше Синемън, даже не можеше да каже, че е влюбен в нея, но нещо го спираше сега, когато можеше просто да я вземе. Щеше да се противи, да плаче, да вика и да моли и това само щеше да го възбуди още повече. Щеше да заплашва и рита, а той да я застави мирна с един тласък.
Разтвори устни и я затопли, когато леко издиша в ухото й. След това отново уви ръка около корема й, държейки я близо до себе си.
-Лека нощ, Синемън. – прошепна с усмивка.
Тя стисна зъби и преглътна максимално тихо. Пак – без успех.

Робърт спря колата пред високия хотел и изключи двигателя с тежка въздишка. Умираше от студ, мокрите дрехи бяха полепнали по него и когато той се помръдна в седалката целият настръхна от неприятното усещане. Побутна Шейн, който бе задрямал на седалката до него.
-Какво, какво има? – панически попита, рязко изправяйки се в колата.
-Спокойно, Шейн. – побърза да стисне рамото му и се обърна към спящата Лили. – Пристигнахме. – обяви с усмивка. Излезе и отвори вратата на задната седалка.
Внимателно измъкна Лили от колата и я прегърна. Червеното й якенце с качулка я бе предпазила от студения дъжд и тя бе почти суха. Насочи се към хотел „Еймис”, означен с четири звезди и се пъхна във фоайето.
-Мога ли да ви помогна, сър? – любезен младеж на не повече от двайсет години стоеше на рецепцията, с изморено, но професионално дружелюбно лице. Кръговете под очите му го правеха някак страшен, но Робърт имаше своите драми, за да се занимава с вида на момчето, което все пак му направи впечатление. Може би защото приличаше малко на Айра. Беше висок, имаше черна коса и сиви очи. За разлика от тези на Айра обаче, в тези сиви очи нямаше злоба и кръвожадност. Нито любов към едно младо момиче. Имаше само професионализъм.
-Да, жена ми се отседнала в стая 218. Трябва да има ключ за мен.
-Името ви, сър?
-Робърт Левит.
-А господинът с вас?
-Шейн Уилямс.
Младежът прокара показалец по страницата на тетрадката и накрая възкликна в успех.
-Намерих ви. Робърт Левит и Шейн Уилямс. – след това обаче се поколе*а. – Госпожа Левит ме помоли да не пускам евентуалните й посетители след дванадесет часа. – погледна часовника си. – Сега е един и десет през нощта. Не мисля, че е редно…
-Слушай, мерзавецо! – прекъсна го Шейн, хващайки го за яката, приближавайки го до вбесеното си лице. – Пътуваме от няколко часа и сме пребити, така че ни дай шибаните ключове и ако сутринта няма румсервис със шоколадов сладолед, по-добре му мисли.
Младежът плахо и бързо подаде две карти и посочи стреснато към асансьора.
-Деветия етаж. – каза.
Шейн го изгледа злобно.
-И по-добре да има от онези сладникави сапуни. – подхвърли заплашително.
Робърт нетърпеливо влезе в асансьора и натисна копчето. Шейн заспиваше, подпрял глава на стената. Беше празно и пусто в коридора. Естествено, всички спяха. Само той беше ненормалникът, който идваше да се доказва пред жена си. Застана пред стаята и с вълнение пъхна картата. Вратата се отвори и той тихо влезе вътре. Лампите бяха загасени, само една светлина се процеждаше в края на широкия коридор. Той бавно пристъпи напред, държейки Лили в прегръдките си. Когато надникна зад стената видя Синтия и Жан на голямото луксозно легло с бели и бежови завивки. Синтия го бе прегърнала, а той се беше сгушил с нея. Той никога не се гушкаше с никого.
Робърт прочисти гърло и Синтия моментално отвори очи.
-Жан. – разтърси го и облекчено се хвърли напред, взимайки Лили от баща й. Тя се разбуди, но беше толкова сънлива, че отново се унесе в съня си, този път в ръцете на майка си. – О, Господи, Лили! – притисна я силно до себе си я целуна по главата. – Мъничкото ми детенце. – започна да шепне успокоителни слова по-скоро за да успокои себе си. Тя бе заспала. Жан също беше ужасно сънлив и изтощен (незнайно от какво) и едвам се надигна, след което обаче се строполи обратно на леглото. Шейн жадно пристъпи напред.
-О, да! – възкликна той щастливо и се хвърли в завивките. Мокър и мръсен, той се намести върху чистите и скъпи чаршафи и почти моментално се унесе.
Синтия продължи да притиска Лили, а Робърт гледаше с лека усмивка и очакваше какво ще му каже. Погледът й обаче му подсказа, че все още не е доволна. Вълнението му угасна. Синтия стисна очи, още веднъж допирайки устни в косите на дъщеря си и след това острият й поглед прониза Робърт. Тя кимна към кухнята и той закрачи след нея. Седна на стола до плота, придържайки Лили силно до себе си. Робърт се облегна от другата страна.
-Това, което направи беше непростимо. – проговори тихо тя. – Как си могъл да го измъкнеш от затвора?
-Чарли ми прати бележка, която…
-Кой е Чарли?!
Робърт я погледна мълчаливо. Гледаше го с непознати очи.
-Кой си ти? – пророни, осъдително и недоумяващо. – Какво стана с теб, че освободи един престъпник от затвора?
-Наложи се. Имаше обстоятелства, които…
-Които… - имитира го раздразнено. –Какво?
Робърт отвори уста, също така подразнен.
-Не те разбирам. – повиши тон той и Синтия веднага закри ушите на Лили. – Направих грешка, съжалявам, взех дъщеря ни обратно, а ти ме обвиняваш в това, че измъкнах брат си. Което, между другото, направих само за да защитя теб и децата!
-Не знам за какво говориш, Робърт! От както брат ти се появи обратно в живота ти се държиш просто странно.
-Не, просто се опитвам да ни опазя.
-И смяташ, че това е начинът? Да го пуснеш обратно на свобода?
-Смятам, че това беше единствения шанс, който имах.
Синтия издиша шумно и поклати глава. Заръфа долната си устна.
-Не съм мъж под чехъл, Син. – сдържано продължи. – Мога да взимам собствения решения и…
-Изборът от тези решения лежи в нашите ръце. – прекъсна го тя. – Този човек постави дъщеря ни в опасност, а ти му позволи да го направи.
-Знам това, но…
-Не ми каза, че си го освободил ти, дори когато видя колко съм притеснена.
-Уверих те, че няма начин да ви нарани. – припомни й хладно.
-Да… - промълви с лека усмивка. Предаваше се и това започна да напряга Робърт. – Само че пропусна частта, в която няма да ни нарани, защото е под твоята опека.
-Не е под моята оп…
-Искам време. – гласът й стана твърд, сериозен и сигурен.
Той рязко я погледна и устата му зейна.
-Какво?
Сега Синтия не го гледаше в очите, бе свела глава в рамото на Лили.
-Искам време, за да помисля за онова, което се случва.
-Което се случва с кое?
-С нас. Ситуацията с брат ти е необичайна и това стана ясно още в началото. Може би не беше редно да те карам да избираш между нас и него… Но решението сега е твое.
-Син, не се интересувам от него! – започна остро и припряно. – Не искам да имам нищо общо с него или светът, в който живее. Измъкнах го само защото получих заплаха и ми трябваше някой, който да я предотврати.
-И нямаше други хора? Например полицията?
-Сама го каза: ситуацията е комплексна. Но няма да му позволим да спечели, Син! Ние сме едно семейство и сме заедно, и ще сме завинаги така! И никой, никой няма да промени това! Избирам теб. Пред целия свят, избирам само теб и няма дори да се замисля. Винаги ще избирам в теб и ако до сега не съм ти доказал, то ще го направя още веднъж!
Застана пред нея и обгърна лицето и в шепите си, докато гледаше насълзените й очи.
-Нямаме нужда от време. Защото сме добре и сме заедно.
Тя прехапа устна, за да се опита по някакъв начин да спре сълзите. Подсмъркна и опря чело в гърдите му.
-Толкова се уплаших. – прошепна задавено.
-Знам. И аз. – обгърна тялото й и потърка гърба й.
-Добре ли си?
Той кимна.
-Добре съм. И ти си добре. И Лили е добре. Още утре се прибираме с първия самолет.
Тя закима и се допря в него, до колкото прегръдката на Лили й позволяваше.
-Съжалявам. – каза тя. – Просто полудявам от мисълта нещо да й се случи! На който и да е от нас.
-Знам. – продължи да гали гърба й. – Но сега сме тук. Здрави.
-Не го прави повече, Робърт. – помоли го. – Никога. Недей да излагаш семейството ни на опасност.
-Никога повече. – обеща и опря буза в косите й.
По-късно вечерта сънува, че мъчи Хийт дълго и болезнено, а стоновете му носеха усмивка на лицето и той прегърна Синтия по-силно, желаейки да се унесе по-дълбоко в съня си.

Олдридж стоеше в леглото си и не спираше да обръща глава към часовника на нощното си шкафче.
„Няма да се бавя, ще се върна за вечеря. Отивам само да проверя нещо в адвокатската кантора”
При глупавия Том, няма съмнение, помисли си с ярост. Беше три и половина сутринта и той не чуваше тихите й стъпки да катерят виновно по стълбите към стаята й. Предпочиташе да си мисли, че е отишла в някой бар със Синемън и Хоуп, от колкото някъде другаде, където предполагаше, че може да е. Преди време щеше да я накаже за това, че се прибира по никое време, защото е лудувала с приятелите си (което и без това рядко правеше), но сега щеше само да й благодари, че е отишла да се забавлява като връсниците си. Вместо това подозренията му отиваха другаде.
Той въздъхна дълбоко и отново погледна часовника. 03:31.