Faith or Hope

First topic message reminder :

-Решавай, Ив! - извика изискващо Айра, докато ръката му продължаваше да държи пистолета здраво, но все още без посока. Разсмя се нетърпеливо, докато дъждът се усилваше и му пречеше да вижда. – Фейт или Хоуп?

§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§

Улицата беше празна. Асфалта – мокър. Вчера беше валял обилен дъжд и струйки вода още си проправяха път през канавките на града. Последната седмица бе студена и дъждовна, въпреки че пролетта идваше. Оставаха още няколко месеца до завършването и Фейт усещаше приповдигане при всяка мисъл за бъдещето. Преди няколко месеца бе сигурна, че иска да стане адвокат, който да отървава обществото от гнусните отрепки на подземния свят. Сега не бе сигурна… Сега помнеше само времето, в което това желание се изменяше, начина, по който се изменяше и причината, поради която се изменяше. То просто бе променено. От него не беше останало почти нищо освен спомена. И този, който остави спомена също се бе превърнал в такъв.
Беше минал едва месец, вероятно месец и половина и тя все още очакваше, че той ще изскочи от някъде, ще я сграбчи за врата и ще стиска, докато гледа как светлината в нея угасва. Обратно на очакваното, сънищата й ставаха все по-зле с всеки изминал ден. И във всеки един присъстваше той, подкосяващо яростен и отмъстителен. Обикновено в ръката му почиваха по оръжие, две, които бе готов да използва по всевъзможни начини. Рядко успяваше да спре да мисли за него и за да удължи тези мигове се опитваше да се държи максимално заета.
Беше помолила Синемън да я включи в подготовката за Благотворителния търг, който щеше да се проведе след три дена в училищния салон. Фейт не прояви особено голям интерес за какво е точно, знаеше само, че е свързано с… ами благотворителност. Това й бе достатъчно, за да вдигне ръка и да каже две учтиви думи на Удсток, която да я включи и от Син, която да я включи в роля, различна от почистването на салона, след като всичко свърши.
Сега слънцето навън се прокрадваше през прозорците на училищното кафене, където Синемън неодобрително разглеждаше един от надписите, а Фейт до нея прехвърляше тънка четка между пръстите си и гледаше същия надпис.
-Не е чак толкова зле… - промълви несигурно Син и изви глава, за да го погледне от друг ъгъл. – Ако махнем всички грешки в него и никога повече не позволяваме на малкия Били да си играе с ценната хартия и скъпи бои, мисля, че ще стане страхотно.
Фейт се разсмя и подпря брадичка в дланта си.
-Още се учи. – оправда го.
-И го подкрепям, докато не започне да се учи върху надписите ми. Имаме само три дни, а аз още не съм готова с основния. – оплака се скръсти сърдито ръце. – По дяволите, защо изобщо се съгласих да поема тази глупава организация?!
Щеше да получи отговор, но той си остана неизказан, когато вниманието и на двете бе отвлечено от Хоуп. Гръмогласно ги бе повикал от входа, почти с крясък и енергичното му ръкомахане го съпроводи заедно с високите тонове.
-По-силно, другарю, мисля, че хората на масата в ъгъла не те чуха. – иронично подметна Син, когато той седна срещу тях.
Беше задъхан, явно бе тичал. Косата му бе разрошена, бузите – зачервени. На лицето му се ширеше широка усмивка.
-Знам, че въпросът ми може да се разбере по грешния начин, но за какво е тази щастлива физиономия? – попита Фейт, правейки кръг с показалец около лицето му.
Усмивката се разтегна.
-Ив има рожден ден утре. – отговори и се захили доволно. – Трябва да ми помогнете да организирам купона.
-Не искам да бъда груба… - поде Син делово. – Но тя не е ли малко старичка вече за партита?
Усмивката моментално напусна лицето му и той се намръщи ядно.
-Какво? – вдигна вежди в сърдита гримаса.
Синемън отбранително застави ръце на преден план.
-Нищо лично, но жената е на възраст.
-Няма двадесет и четири години! – изтъкна той в защита.
-Утре вече ще има. – промърмори Син и Фейт се разсмя гръмогласно, докато Хоуп се смръщваше още повече.
Понечи да стане, но Фейт се пресегна през масата, сграбчи го за ризата и го дръпна обратно на стола.
-Не се сърди. – помоли през смях и след секунди се овладя. – Разбира се, че ще ти помогнем. От какво имаш нужда?
-Говори за себе си, Фейт! – каза Синемън и пъхна меката си коса зад ушите. – Аз имам достатъчно работа тук. Не мога да се занимавам със сто неща едновременно.
-За това те моля само за две. – уточни Хоуп.
Неин ред бе да се намръщи, а Хоуп отново да грейне.
-Хайде, моля ви! – заръчка и направи умолителна физиономия, на която знаеше, че няма да устоят.
Беше прав.
-Хубаво! – тросна се тя и изпухтя. – Утре вечер, така ли?

Утре вечер дойде по-бързо, от колкото двете очакваха. Бяха загубили форма в тези дейности. Вече оставаше ден и половина до търга, а те бяха до никъде, а за рождения ден на Ив, се наложи да останат будни предната нощ и все пак се случи така, че Хоуп трябваше да я разсейва още час и половина, защото момичетата не бяха готови. Подготовката ги бе изморила, едвам държаха очите си отворени, а утре ги очакваше още по-натоварен ден. Обясниха всичко това на Хоуп, но той отказа да слуша. Беше изискал присъствието и на двете и трябваше да бъдат там.
Вече два часа стояха около масите, докато всички останали танцуваха. Заведението бе голямо, имаше доста свободно пространство и то се запълни с лекота от всичките приятели на Ив. Фейт и Синемън бяха вперили поглед във всичките тези хора и в същото време в никого от тях. Приличаха на роботи за страничните наблюдатели. Присъствуващите избягваха визуален контакт с двете момичета, просто защото изглеждаха… странни.
-Скапана съм. – измрънка Синемън и подпря глава в дланта си. – Бих убила за капка сън.
Фейт примлясна и присви очи срещу един от гостите. Висок, едър. С къса, черна коса и кафяви очи, които разглеждаха всичко наоколо строго и неодобрително. Синемън проследи погледа й.
-Това е баща й. – поясни тя.
-Знам. – отвърна Фейт, а очите й продължаваха да стоят присвити. Наклони любопитно глава. – Виждала съм го и преди…
Син вдигна вежди и рамене.
-Къде? – незаинтересовано запита.
Фейт сбърчи вежди и заклати несигурно глава.
-Не мога да се сетя. – остана да се взира в него за няколко дълги секунди без да се притеснява, че той може и да забележи невъзпитаното й вторачване. След като това кратко-дълго време отмина тя се отпусна обратно назад с предадено лице. – Не мога да се сетя. – повтори умислена, но не и угрижена. Пое дълбока глътка въздух и разтърка очи. – Изчезвам от тук! – заяви накрая и се изправи.
-Ще изпуснеш тортата. – провикна се Синемън след нея.
Фейт само се подсмихна и без да се обръща продължи към изхода. Помисли да се сбогува с Ив и да й благодари за поканата на партито, което самата тя организира, но като я видя да танцува с Хоуп и още няколко нейни приятели се отказа. Вечерта бе хладна този път и Фейт скръсти ръце и разтри раменете си. Сивата жилетка беше твърде тънка, за да я запази от студения вятър.
-Фейт!
Някой я извика през вратата на заведението и тя се обърна с въпросително изражение. Не бе разпознала гласа на Ив, затова се изненада като я видя да притичква към нея.
-Изпускаш духането на свещите. – заяви, забавяйки крачката си. Усмихнатото й лице не я напускаше цяла вечер.
Фейт стисна устни и вдигна рамене.
-Уморена съм. – оправда се невинно и върна усмивката й. – Смятах да кажа довиждане, но видях, че си заета.
-Благодаря ти. – отчетливо изрече и внимателния й поглед обърка Фейт. – За това, че организира нещата и всичко останало.
Стори й се, че има нещо друго. Наклони глава и се постара да запази подозрението за себе си.
-Хоуп свърши по-голямата част от нещата. – излъга. Ив я погледна скептично.
-Хоуп не може да надуе и балон без чужда помощ. – разсмя се весело и махна с ръка. – Извинявай, задържам те.
-Не… - понечи да възрази, но Ив отново вдигна бялата си, тънка ръка.
-Ще се видим скоро, Фейт.
Фейт кимна повече на себе си, от колкото на отдалечаващата се Ив, но после се сети нещо и отвори уста.
-Ив! – викна и остана на място, когато тя се обърна. – Мъжът в сивия костюм тази вечер… Това е баща ти, нали?
-Той е. – потвърди и вдигна вежди. – Не те е глобил за неправилно паркиране, нали?
От интонацията й стана ясно, че се шегува, но Фейт сбърчи вежди.
-Глобил…? Баща ти е…
-Ченге, да. – засмя се Ив и направи няколко крачки към нея. – Не е от най-добрите, но се справя добре. Опита се да разследва Хоуп няколко пъти. Няма доверие на свестните типове. – повери й с шепот и й смигна игриво.
Фейт се усмихна разсеяно.
-Разследвал е Хоуп? – попита с лека паническа нотка, която Ив не разчете.
-Не вярва, че може да е толкова готин. – обясни небрежно.
-От добрите трябва да се пазиш. – промърмори Фейт.
-И баща ми така казва.
Разделиха се след още една порция благодарствени реплики и сбогувания. Фейт бързо се прибра у тях и през разходката и отварянето на вратата, и изкачването на стълбите, и влизането в банята, се опитваше да се сети от къде й е толкова познато лицето на бащата на Ив и защо изпитваше толкова важна нужда да се сети. Едва когато излезе от банята и баща й я посрещна с пържоли по негова рецепта, които бе направил въпреки късния час, тя се отказа от мисленето и то така й не се върна в главата й през целия следващ ден, вероятно просто защото бе твърде заета с организацията.
Ако не беше настоятелното звънене на телефона, сигурно нямаше да отвори очи през целия ден. Слънцето бе твърде ярко през почти прозрачните пердета на прозорците й. Слепешката започна да опипва нощното си шкафче и когато пръстите й се обвиха около телефона, го поднесе към ухото си.
-По дяволите! – изръмжа, когато мелодията буквално опари ухото й със силния звук. Натисна зеленото копче, което преди секунда бе забравила да направи, и отново го върна към ухото си, изправяйки се на лакти. – Ало?
-Къде си, по дяволите?! – тросна се Синемън. – Боже! Да не би отново някой син на дилър да те е хванал и сега да те изнудва?
Фейт стисна зъби и тупна глава на възглавницата си.
-Да, Син. Сина на „скапана съм и ми се спи”.
-Идвай веднага! Да не искаш Удсток отново да те прати при Джо Фил? Имаме няколко часа до търга.
-Имаме цял ден до търга.
Чу как Синемън притаява дъх и бавно издишва.
-Фейт Мейн, ако до двадесет минути не си тук ще ти се случи случка. – и затвори, най-вероятно с рязък жест на ръката.
Фейт остана за няколко секунди втренчена в тавана си, след което реши, че е по-добре да не я ядосва и се изправи със сънено мрънкане.
Още се плескаше по бузите, докато вървеше по коридора на училището. Отправи се към шкафчето си, за да може да прочете гневната бележка на Син, която винаги подпъхваше по една такава от последния месец насам. Тази практика бе замряла началото на тази учебна година поради очевидните причини, но Синемън бързо я върна обратно. Отегчението се четеше по лицето на Фейт докато напасваше комбинацията си. Чудеше се как още не е изникнала зад гърба й с намусено изражение.
Кисело обърна глава към отминаващата група момчета, когато едно от тях й подсвирна. Замисляше остроумен отговор, но докато мозъкът й се нагаждаше към обстановката, моментът бе отминал. Поклати разочаровано глава и продължи да върти закопчалката си.
-Хей, Фейт. – момчето, което й подсвирна застана до нея с широка усмивка на лице.
-Какво искаш, Нейтън? – въздъхна и дръпна веднъж вратичката, но шкафчето не се отвори. Изпухтя и отново се зае с кода.
-Чудех се дали…
-Може да ми бръкнеш под блузата, понеже мъжката ти свалка с подсвиркване беше толкова впечатляваща? – вдигна иронично вежди. – Не, не може.
Нейтън се засмя и пъстрите му очи, почти толкова пъстри колкото и нейните, се загубиха в усмивката. Фейт омекна с една идея и отпусна рамена.
-Съжалявам. – неохотно се извини прокара ръка през косата си. – Имах проблеми със спането. Какво става?
Помести се от крак на крак и Фейт можеше да усети, че му става неловко, което автоматично напрегна и нея.
-Чух, че ще водиш търга тази вечер.
-Само наддаването. Шели Паркър се заема с микрофона за остатъка от вечерта.
И двамата се засмяха след това изказване и Нейтън се почеса по тила.
-Чудесно. Чудесно. – промърмори на себе си.
Фейт обърна глава обратно към шкафчето си и силата й надделя над ламарината. Успя да го отвори и бележката падна право в ръцете й.
-Толкова прозаично. – каза, разтваряйки листчето. – Бележките не бяха ли в шести клас? – попита Нейтън с недоумяващо изражение.
-Всъщност мисля, че са далеч по-древни. В пети клас пратих писмо на Бети Лу по случай Св. Валентин. Още тогава не се впечатли от старомодния ми жест.
Фейт се разсмя и поклати глава.
-Какво правят компютрите в днешно време. – размаха назидателно показалец.
-И телевизията. Което ми напомня, че има един страхотен нов филм, който непременно трябва да гледаме, след търга ако си свободна. – изстреля на един дъх.
Фейт остана загледана в лицето му, докато асимилираше казаното. Лицето й стана ядно и тя преплете пръстите на ръцете си.
-Нейтън… - поколе*а се срещу обнадежденото му лице. – Много бих искала, наистина, но…
Пъхна ръка в шкафчето, за да я подпре някъде, за да не показва неудобството си толкова очевидно. Джо Фил й беше казал един следобед, че това не бива да се прави. Не е добре хората да знаят слабостите ти, защото може да решат да ги използват срещу теб. Тогава пръстите й напипаха кожата и тя автоматично обърна глава към черното яке, което стоеше в дъното, недокосвано повече от месец. Тотално бе забравила за него. Не бе отваряла тази вратичка от близо четири седмици. Дори не помнеше, че е тук. Преглътна, свела глава към якето.
-Загубих ли те някъде? – неловко запита Нейтън, размахвайки длан пред лицето й.
Фейт тръсна глава и го погледна с усмивка.
-Само се надявам да успееш да ме носиш ако заспя в киното. – довърши.
Нейтън се усмихна невярващо и сложи ръце на рамената й.
-Ще си прекараме страхотно. – обеща й въодушевен.
Обърна й гръб и се отдалечи към приятели си, които го чакаха с любопитни лица. Фейт отвърна на кимането му, когато той се врътна към нея за последно, преди да се скрие зад ъгъла заедно с останалите, които го потупваха поздравяващо. След това превърна лицето си в маска на угризение и издърпа малка част от якето. Умислено докосна кожата и прехапа устна.
Прочистване на гърлото я накара да вдигне поглед и да се зазяпа кисело във вътрешността на шкафчето. Върна якето обратно и надникна зад вратичката си.
-Към кабинета ви? – налучка, срещайки се със строгата физиономия на Удсток.
-В този на Джо Фил. – отвърна и щракна с пръст към коридора.
Фейт подбели очи и тръшна ламарината. Скръсти сърдито ръце и завървя редом до директорката. Учениците се дърпаха от пътя им и се подсмихваха злобно. Никой не искаше да бъде на мястото на Фейт, въпреки че повечето са били. Не веднъж.
-Трябва да се подготвям за търга. – опита се да се измъкне, но знаеше, че е безсмислено.
-Имаше цяла седмица за това.
-Изникна ми работа.
-Фейт. – директорката спря и привлече погледа й. – Разбрахме се, че ще се виждаш с психолога, докато не свърши годината.
-Но до края на годината има още няколко месеца! – извиси глас тя. – Вече съм добре. Това е първото ми закъснение от месец насам.
-Виж, това, което преживя беше стресиращо. Аз настръхвам само като си го помисля.
Фейт извърна недоволно глава.
-Имаш нужда от споделяне.
-Имам си приятели за тази цел.
-Трябва ти професионалист. – настоятелно каза.
-Не съм луда. – тихо каза Фейт и се изсмя.
-Знам. Но такава е процедурата. Уговорката ни все още важи, Мейн. Не си мисли, че геройската ти постъпка ще промени това.
-Не… - проточи през зъби. – Не бихме искали останалите да си мислят така.
-Точно така. – съгласи се Удсток.
Застанаха пред вратата на кабинета и Фейт понечи да почука, но дървото изчезна от погледа й, а на негово място се появи високата фигура на Джеф, заедно с кървавото му лице.
-Джеф?! – Фейт ококори очи и се приближи към него. Вдигна ръце към лицето му, но той хвана китките й.
-Нищо ми няма. – отговори.
-Мхм. – Удсток го изгледа преценяващо. – Така става, когато не ходите при психолога, за да си оправите проблемите.
Фейт сбърчи вежди, а Джеф подбели очи.
-Какво прави при психолога? Не трябва ли да е при сестрата?
-Бях там. – отвърна той и я подмина.
-Джеф. – повика го Фейт, но Удсток препречи пътя й и посочи към показалия се на прага Джо Фил.

Небето постепенно започваше да пременя синия цвят в сив. Времето подсказваше, че щеше да завали, гръмотевиците също. Мястото бе пусто, празно и прашно. Представляваше огромна необитаема площ, намираща се между двата града – Еймис и Нейс Хил. Асфалтираният път бе по-скоро пряк, от колкото главен. Намираше се в близост до летището и хората избягваха да минават по него заради инцидент, случил се преди години. Беше типично удобно място за сделки. Айра не веднъж бе изпитал удобствата на запустялото място, както и всички онези, с които бе разменял или продавал стока.
Чарли изгаси двигателя и огледа пустошта пред себе си. Савана нервно хапеше устни.
-От къде знаеш, че не е капан? – Това бе петия в път, в който му задаваше този въпрос.
-Племенницата му е при мен. Няма да я изложи на опасност.
-Смяташ ли, че му пука?
-Без съмнение. – отвърна и излезе от колата.
Тази на Хийт се озова до неговата и той смъкна прозореца, докато Чарли се приближаваше към него.
-Къде е? – попита, когато не я видя на предната седалка.
Хийт посочи назад и Чарли видя спящата Лили. Беше пъхнала палец в устата си и дишаше шумно през носа. Почти похъркваше.
-Изкарай я навън. Но внимавай да не я събудиш.
Застана пред автомобила и се облегна на капака. Скръсти ръце и пое глътка въздух. Савана застана до него и му подаде оръжието.
-Мерси. – взе го и го подпря под брадичката си. Погледна часовника си и въздъхна.
-Имам лошо предчувствие. – каза Савана, оглеждайки се подозрително.
-Всичко ще бъде наред. – не звучеше особено пламенен в убеждаването.
-Защо изобщо се съгласи на това? – почти му се скара. Той я погледна вяло. Косата й се вееше от вятъра, червеният потник бе полепнал по нея като втора кожа и Чарли несъзнателно я огледа. Черните й дънки бяха скъсани на едното коляно, пистолета стоеше втъкнат в колана й и лицето й показваше колко готова е да го използва. Но въпреки това изглеждаше някак несигурна.
-Какво те тревожи? – попита я внимателно. Нямаше да е добре да се сдърпат точно сега.
-От къде знаеш, че няма да се появи с цяла гвардия от хора? Защо си толкова убеден, че ще си тръгнем живи? Не те ли притеснява, че той ти се обади и уреди тази среща? Тук не става въпрос за разменяне на стока, Чарли. – бързо добави, когато видя, че той отваря уста, за да каже нещо. Вероятно да я успокои. – Той иска хлапето, какво му предлагаш ти в замяна? – вгледа се в него и сега вече чакаше отговора му, но сега той нямаше такъв. Извърна поглед и се замисли. Савана се вторачи още по усилено в профила му. – Обажда ти се и ти казва къде и кога да се срещнете, за да може да получи малката обратно… А какво получаваш ти? Куршум в главата? Или ще ни помилва? – изсумтя пренебрежително от собственото си изказване.
-Сега е моментът да приключим нещата. – каза след кратко мълчание. – Знам какво искам от него, но за жалост никога няма да го получа. Освен ако не убия някой, на когото държи.
Савана сви веждите си.
-Какво имаш предвид?
Чарли я погледна многозначно и мълчаливо. След това и двамата обърнаха глави към пристигащите коли.
Айра, Синемън, Октавио и Куба бяха в едната, а Робърт и Шейн – в другата. Спряха на разстояние петдесет метра от Чарли и Савана. Айра пръв изгаси двигателя.
Потри брадичка и вдигна вежди.
-Хм. – умислено измъкна.
-Хм? – повтори го нервно Синемън. – Какво хм? Какво не е наред?
-Само две коли. – отбеляза. – Не мисля… - остана умислен за няколко секунди след това вдигна рамене и се обърна назад. – Оръжия?
И Куба и Октавио показаха демонстративно пистолетите си. Айра въздъхна и взе пушката от скута на Синемън. Разкопча колана.
-Да купонясваме. – усмихна се и излезе.
Синемън отвори уста, зазяпана във фигурата му, която пристъпи няколко крачки пред колата.
-Не виждам как това ще бъде купон. – пророни и сковано отвори вратата. Октавио я задържа отворена и я изчака да излезе.
-Страх ли те е? – попита я с дяволито пламъче в очите.
-Неее! – иронично удължи отрицанието си. – Денят ми никога не е завършен ако не бъда свидетел на чужди разправии на хора с пушки и пистолети.
Октав се подсмихна и затръшна вратата. Синемън подскочи.
-Все още си досадно саркастична, значи всичко ти е ок. – завървя пред нея бавно и преднамерено. – Стой зад мен ако искаш да разказваш на децата си някой ден за това.
Този път тя не каза нищо, а само се приближи до гърба му, послушно мълчалива. Робърт и Шейн застанаха близо до тях. Робърт имаше най-настървен вид и веднага направи стъпка напред, когато видя дъщеря си в ръцете не Хийт.
-Не. – спря го Айра и го дръпна до себе си. – Още не.
Той го погледна с подивели очи.
-За това дойдохме, трябва да…
-Казах още не. – повтори отчетливо и тежкият му поглед бе труден за устояване. Робърт остана на място, но Айра можеше да види опънатите му нерви.
Чарли не помръдна от мястото си, докато Савана стъпи здраво на крака, въпреки че не извади пистолета си.
Айра опря пушката на рамото си и се усмихна към Чарли. Кимна му за поздрав. Чарли присви очите си и направи същото.
-Какво…? – объркано зададе Синемън. Не разбираше тези взаимоотношения и нещо й подсказваше, че едва ли някога ще ги разбере.
-Практика. – нехайно подхвърли Октавио.
Айра обърна глава към следващата кола, която пристигна. Стана леко нервен, но изпъчи гърди и издиша въздуха. Насочи се към колата на Том като непрекъснато поглеждаше към Чарли и Савана, за да се сигурен, че никой от двамата няма да опита нещо. Отвори вратата от страната на Фейт. Лицето й беше предпазливо, пълно с предразсъдъци и страхът се четеше в очите й. Тя излезе и в погледът й имаше куп въпроси, отправени към него.
-Какво става? – напрегнато и тихо го попита, а сериозното й изражение бе в контраст с неговото. Той изглеждаше спокоен.
-Търпение. – прошепна и я прегърна през рамо. Скованата й походка бе ясно забележима и Савана се усмихна на неумелото й ходене.
-Какво си мислиш, че правиш? – изсъска Том и предприе няколко крачки, но Айра отметна пушката от рамото си и я насочи наполовина към него, предупредително.
-Внимавай. Том. – хлопна подигравателно със зъби. – Не е времето за кървища. – и отново подпря пушката на рамото си. – Все още.
Фейт искаше да го отблъсне от себе си, но знаеше какъв ще е резултатът. Остана мирна в половинчатата му прегръдка, загледана предпазливо във фигурите отсреща. Когато видя малкото дете, спящо в ръцете на непознатия мъж, който стоеше редом до Савана и Чарли сбърчи вежди и вдигна глава към Айра.
-Това е Лили. – констатира изненадано.
-Да, отвлякоха я, не ти ли казах?
Фейт върна очи към Лили и преглътна колебливо.
-За това ли ни повика? – попита шепнешком.
-Не съвсем. – целуна косата й и Фейт стисна болезнено очи. Беше й изключително сложно да е толкова близо до него и дори сега, когато разбираше, че нещо лошо е напът да се случи, повече я притесняваше близостта между двамата. Нямаше идея какво да прави.
Синемън й хвърли няколко кратки погледа, но Фейт не можеше да се тревожи за това сега. Разтревожи се няколко секунди по-късно.
Премахна ръката на Айра и направи няколко крачки напред. Очите й се разшириха и устата й зейна в ядна физиономия. Почувства как стомахът й се преобръща.
Хоуп излезе от тъмнозелената кола и затвори вратата със сила. Закрачи към Фейт и тя към него и двамата спряха един до друг, гледайки се втренчено.
-Какво търсиш тук?
Той я удостои с кратък взор и я подмина, бъркайки в предния си джоб. Извади смачканото листче и го подхвърли на Айра.
-Той ме повика.
-Защо си направил това? – извиси недоволен глас, отправен към него.
И неговият поглед бе кратък и след това вдигна ръката на Куба, за да погледне часа.
-Чакаме ли още някого? – попита го, спокоен с изправен като струна гръб, вперил напред очи.
-Само още един.
Погледна назад и след това напред.
Савана се размърда до Чарли.
-Нещо не е както трябва. – звучеше крайно напрегната.
-Какво имаш предвид?
-Защо е довел всички? И какво прави сега?
-Изглежда чакат още някого.
Савана обърна глава към него.
-Не звучиш разтревожен.
-Колко повече хора има, толкова повече хора ще убия. – усмихна й се чаровно. – Никой няма да си тръгне жив от тук, освен той.
-Те са повече от нас, ако не си забелязал. – процеди ядосано.
-А ние сме точни и бързи.
-Кой е дългуча? – кимна към Шейн.
-Семеен приятел. Едва ли може да борави с оръжие.
-А ние с това ли боравим вече? Едва ли?!
-Успокой се. – нареди й равно.
Айра скръсти ръце на гърдите си и гордо повдигна брадичка, без да се обръща към поредната и последна кола.
Хоуп се зазяпа в тази кола невярващо, а Фейт се зазяпа в Айра осъдително. Всички останали бяха въпросителни и адски недоволни.
-Повикал си ченгето? – скара му се Куба.
Айра вдигна невинно рамене.
-Какво си намислил? – Фейт се опитваше да се задържи на висота, но изпитваше невероятни трудности. Нямаше идея какво му е на ума, искаше това да приключи по-бързо.
Хоуп премигна и стисна зъби. Походката на Ив беше странно спокойна. Не бе извадила пистолета си, не бе показала и значката си, просто застана до тях и се обърна към Айра.
-Здравей, Ив. – поздрави я весело.
Хоуп сбърчи объркано вежди.
-Познавате ли се? – издиша шокирано.
-Не точно. Имаме общ приятел. – наклони глава към Октавио.
Хоуп усилено стовари очите си върху нейните, но тя изглеждаше ужасно делова. Устните й бяха свити в права линия, стойката излъчваше увереност, но и целенасочено внимание. Имаше спокоен вид и май сборището на убийци не й правеше впечатление.
-Не съм толкова глупава. – гласът й бе студен. – Знаел си, че те подслушвам. – назиданието бе към Айра.
-Разбира се. Все пак мои хора подозираш в убийството на мъжа ти, нали?
Усмихна се и хвана Фейт за ръката. Тя се опита да се дръпне с троснат жест, но той я задържа.
-Да вървим. – подкани ги и всички останаха на място за няколко секунди. Айра спря крачката си и се обърна да ги изгледа. – Казах да вървим. – повтори по-ясно.
Подчинението им заходи заедно с объркването. Крачките бяха бавни, предпазливи и в готовност. Никой не бе наясно каква е идеята на Айра и това вбесяваше всички. Хоуп бе най-напрегнат. Повикал е него – добре, странно. Но Ив… Нямаше представа какво би искал от нея, но имаше бегло оформена вероятност в главата си и тя никак не му се нравеше. И какво искаше да каже с това, че познава Октавио? Да не би да са били заедно? Нещо повече от колеги в мръсния бизнес, както Ив му бе казала?
-Уау! – разсмя се Чарли и плена с ръце. – Довел си целия арсенал.
-Какво да ти кажа, такива сбирки стават веднъж на десетилетие. – небрежно отвърна. – Бих искал да изведа максимума от тази.
-Да. – умислено се съгласи и заръфа устна. – Но всичките ли ще са ти нужни, за да вземеш малката си племенница?
Робърт направи една отявена крачка, но Айра прочисти предупредително гърло. Чарли вдигна вежди.
-Брат ти е необичайно нетърпелив днес. Заради дъщеря му? – предположи.
-Ще си платиш за това! – изсъска Робърт.
-Аз вече си платих. Не чу ли? Айра уби моето момиче. Сега е негов ред да плаща. Внимавай повече. – посъветва го по дружески.
Робърт размърда настървено рамене.
Чарли ги огледа всичките един по един. Стояха на разстояние едни от други. Едни по-напред, други по-назад, едни стреснати, други нехайни. Спря се на Синемън, скрита наполовина от тялото на Октавио.
-Здравей, момиче. – поклони глава уважително. – Не очаквах да те видя тук.
-И аз не очаквах да се озова тук. – тихо отговори, несигурна дали гласът й ще издържи на нещо повече.
-Изненадата е приятна. – усмихна й се леко и я освободи от тежкия си поглед, в който, забеляза тя, нямаше назидание задето го излъга. Подвоуми се, едва ли беше забравил и със сигурност не беше простил. Обръщаше се към нея твърде галантно. – Фейт? – вдигна вежди срещу нея и тя инстинктивно стисна ръката на Айра по-силно. Мускулите на лицето й се напрегнаха още повече. – Най-сетне се срещаме на живо. Много съм чувал за теб.
-А тя изобщо не е чувала за теб. – каза Айра, стараейки се да снеме вниманието от нея. Не подейства. Чарли продължи да я оглежда с интерес.
-Значи ти си малкото създание, заради което станаха всички тези проблеми. – отново подпря пистолета под брадичката си и продължи да я оглежда.
-Не гледам така на нещата. – прозвуча спокойно и това накара Айра да я погледне за кратко, а Чарли да се усмихне широко.
-Сигурен съм. Но нямаше да сме тук ако не беше заради любовта на този… - погледна Айра и присви очи със същата усмивка. – Млад мъж.
-И с нея нямам нищо общо. – каза тя, въпреки че не го мислеше и не го вярваше.
Айра изви врат, отмествайки очи встрани, колкото да се овладее. Фейт усети как първо я стиска леко, но след това решава да отпусне захвата си. Това жегна нея.
Смехът на Чарли се разнесе в напрегнатото мълчание.
-Жалко, Айра. – гласът му бе съжалителен. – Толкова зор за жена, която не изглежда да те отразява с особен интерес.
-На мен ли го казваш? – подхвърли и прозвуча все едно упреква самия себе си, а не говори на него.
Фейт сведе глава и започна да брои камъчетата по земята.
-Просто ми предай Лили и всички ще си тръгнем живи от тук. – настоя Робърт, нетърпелив да вземе дъщеря си и да покаже на жена си колко стойностни са обещанията му.
Айра изнервено се засмя и погледна брат си с укор за пореден път.
-Не му обръщай внимание. Не се е наспал както трябва.
-Не съм длъжен да търпя това! – извика той и с малкото крачки, които предприе предизвика яростта на Савана.
Тя се отблъсна от ламарината на колата, изблъска Хийт на няколко метра от себе си и насочи оръжието си към спящото дете в прегръдките му.
-Една стъпка, господин Левит. – изказа ясно и властно. – Само една, и ще пръсна мозъка на дъщеря ти.
Робърт преглътна шумно и гневът стана още по-наситен. Имаше чувството, че ако притежаваше оръжие в ръцете си щеше да гръмне всички и да вземе Лили от умрялото тяло на мъжът, който я държеше. Може би заради това Айра не му даде пистолет.
-Спокойно. – проточи той през смях. – Не е нужно да ставаме груби.
Чарли също се оттласна от колата и застана по напред.
-Приключихме с игрите, Айра.
-О, игрите тепърва започват.
Чарли насочи оръжието си към него със спокойно лице.
-Игрите приключват. – повтори се.
Айра облиза устни и насочи пушката си към лицето му. Беше малко комично. Чарли стоеше с пистолет, който изглеждаше направо детски до голямото и тежко оръжие на Айра, който не даваше вид на човек, който се шегува за намеренията си. Най-вероятно нямаше да има проблем да го убие тук и сега и Чарли стана подозрителен, подобно на Савана. Какво наистина искаше?
-Не сме свършили с основната част. – обясни Айра. – Играта още не е започнала.
-Какво искаш? – попита Чарли с искрено любопитство. Желанието му за мъст можеше да почака пред тази така странна ситуация, която се разиграваше пред очите му.
Айра се намръщи и шеговитостта се изпари така, все едно никога не я имала. Все едно не бе изписана на лицето му преди секунда.
-Реших, че друга възможност за откриване няма да имаме и си казах защо не. – наклони глава и смъкна пушката. Обърна се към Ив с печална усмивка. Хоуп направи минятюрна крачка, вперен в гърба на Айра. – Сметнах, че моментът на истината дойде.
-За какво говориш? – изсъска Савана. Напрежението я караше да се чувства безпомощна. Имаше нужда това да приключи вече.
-Дълго време обмислях уникалното положението, в което всеки един от нас се намира. – поде делово. – Разчитах, че някои неща може и да се променят, но осъзнах, че ако чакам това да стане, вероятно ще чакам доста дълго. – огледа всички лица по отделно и сянка падна върху очите му. – Всеки един от нас иска нещо. Истина, милост, опрощение… - погледна към Чарли и имаше някакво странно послание в погледа му. Чарли се озадачи. – Някои хора да останат живи достатъчно дълго, други да си платят за дързостта. Всеки един от нас се нуждае от нещо. Прецених, че за всеки идва момент, когато трябва да се изправи и да посрещне последствията от решенията, които е взел преди време. Аз убих неточния човек, Фейт предаде неточния човек, Савана заплаши неточния човек, а Хоуп просто уби неточния човек и след това кара неточния човек да кара друг неточен човек да поема вината.
Хоуп разтвори устни, потрепери, поиска да го накара да спре, но от гърлото му не излезе и звук.
Ив пристъпи от крак на крак.
-Правя тази сцена пред теб… - продължи да обяснява, обръщайки се към Чарли. – За да ти покажа нещо. Нещо, което вероятно не знаеш. Нещо, което ако знаеш, може би ще промени мнението ти за много други неща.
Чарли го загледа с искрено любопитство, което не можа да скрие.
-Моментът на истината. – повтори. - Отказвам да плащам вечно за нещо, което не съм извършил и това е въпрос на гордост. Също така отказвам приятелят ми да се счита за заподозрян, когато не е докоснал Камерън Ленсън и с пръст.
Ив направи крачка напред, а от чакането вече я сърбеше.
-Кажи й. – нареди на Хоуп, кратко, точно и ясно. – И го направи както трябва.
-Защо ми го причиняваш? – прошепна умолително.
Айра не се трогна.
-Не видях сълзи, когато ти го причини на мен.
-Не те издадох аз! – защити се. – Решението беше на Фейт. Не съм я карал да прави нищо!
Фейт отвори уста, абсолютно шокирана, а Айра присви очи.
-Знаеш ли кой уби Камерън, Ив? – попита я разговорливо.
-Млъкни! – изкрещя Хоуп.
Айра насочи оръжието към него и хвана Ив за ръката, блъскайки я между себе си и Хоуп.
-Кажи й веднага иначе ще й пръсна мозъка!
-Айра. – намеси Фейт.
-Млъквай! – заповяда й. Насочи пушката по-настоятелно. По бузите на Ив вече започваха да се спускат сълзи, достатъчно прозорлива, за да разбере за какво става въпрос. – Говори.
Влагата на Хоуп също бе преляла. Той се беше стиснал здраво зъби и мълчеше от невъзможност да каже каквото и да било.
-Хоуп? – гласът й изтъня, веждите й ту се вдигаха, ту се свиваха, а очите й бяха широко отворени.
Хоуп стисна устни, докато сълзите се стичаха по лицето му.
-Ти?!
Той поклати глава в малоумно отрицание. Изпита неистово желание да посочи с показалец човек, който щеше да пасне най-добре за виновник. Октавио, Айра… Дори Куба. Имаше вид на убиец.
Ив преглътна задавено и издиша шумно.
-Как…? – изплака жално и постави длани на устните си. – Защо…? – шепотът й бе предпоставка и Хоуп знаеше това. Още няколко секунди и тя щеше да полудее, да издивее и да се вбеси до краен предел. Усещаше как тази буря се задава. Успоредно с онази, която заплашваше двата града.
Поредната гръмотевица бе съпроводена от светкавица. След това дъждът закапа по земята.
Ив стисна зъби и изръмжа. Реакцията стресна повечето от присъстващите. Куба се дръпна назад, Фейт инстинктивно хвана Айра за лакътя, а Октавио направи стъпка в страни, на разстояние, повеждайки и Синемън със себе си. Робърт не се интересуваше от това, гледаше само в малката си дъщеря и човекът, който я държеше, докато Чарли и Савана наблюдаваха с интерес и чакаха да видят как това афектира тях.
-Не мога да повярвам! – изкрещя през сълзи. Посегна зад гърба си и когато не намери това, което търсеше яростно се обърна към Айра.
Той размаха пистолета пред нея.
-Това ли търсиш? – усмихна й се. Тя замахна с ръка, но той го подхвърли на Октавио, който ловко го пое и мигновено го насочи към нея.
Айра отдръпна ръката си от Фейт, постави длан на врата й и я изблъска. Тя политна напред и спря инерцията чак когато стигна до Хоуп. Айра направи няколко стъпки в страни и насочи пушката към тях двамата, гледайки към Ив.
Дъждът се усилваше. Савана вдигна вежди с усмивка, насочена към Фейт, а тя отново беше надянала недоумяващото си изражение.
-Писна ми от много неща, но най-вече ми писна от теб! – говореше на Ив.
През капките сълзи и дъжд, през гнева и омразата, която се пораждаше постепенно у нея, тя успя да покаже с една едвам забележима промяна в лицето си, че не разбира за какво й говори.
-Не те харесвам. Не те харесвам изобщо! Ако беше по-добра в работата си, щеше да намериш убиеца, когато бе нужно и много неща щяха да са различни сега.
Тя вдиша тежко и издиша тежко. Сълзите й пречеха. Айра насочи пушката, но след това я погледна и изсумтя.
-Знаеш ли какво? Дори не заслужаваш това, което правя за теб сега. – изсъска и невнимателно пробута пушката на Куба, взимайки пистолета му. Отново го насочи към Фейт и Хоуп. – Полицай като теб спазва закони и простотии. Присъстваш на сделка между подземни отрепки, а не си довела подкрепление? – изцъка с език. – Много лошо, полицай Уокър.
Тя продължаваше сложно да повдига гърдите си. Яростта се пълнеше в тях.
-Имаш шест цивилни на местопрестъплението и аз ти позволявам да ги спасиш всичките. Освен един. – махна предпазителя. – Имаш човекът, който е убил любовникът ти и момичето, което му помогна да скрие тялото и го опази. Решението е трудно, но честно, за мен няма значение кое от двете ще избереш. И двамата са еднакво виновни за състоянието, в което се намираме в момента и за това, че отидох в затвора.
Мълчанието се проточи, нарушавано единствено от силният дъжд. Ив ръмжеше невъздържано, неспособна да мисли трезво, Фейт гледаше невярващо към Айра, а Хоуп бе забил очи в гърба на Ив, чакайки присъдата й. Изглеждаше виновен, чувстваше се така и също така чувстваше страх. Страх, какъвто до сега не бе изпитвал. Страх от ситуацията, но и страх от самия себе си. Той бе готов да излъже отново. Отново, само да се запази. Страх от това, че приятелството и лоялността му бяха тест в момента… И той нямаше да мине този тест.
-Решавай, Ив! – извика изискващо Айра, докато ръката му продължаваше да държи пистолета здраво, но все още без посока. Разсмя се нетърпеливо, докато дъждът се усилваше и му пречеше да вижда. – Фейт или Хоуп?
Ив изхлипа, но бързо овладя емоцията си.
-Не е чак толкова сложно, просто избери един. – настоя, губещ търпение. – Бум бум и уравнението намира своето решение. – Имаш три секунди да решиш иначе аз решавам вместо теб и мисля, че няма да си особено доволна, защото рядко убивам своите.
Зениците на Фейт се разшириха и тя издиша нервно.
-Не е нужно да го правиш, Ив. – започна да я увещава с тихия си, напрегнат глас.
Ив леко извърна глава към нея, но продължи да гледа към Айра. Той се засмя на инициативата и закима.
-Да, добре. Кой ще спечели доверието на разгневената мацка полицай, харесва ми. Ив, този кучи син уби мъжа ти. Наистина ли ще го оставиш да си отиде жив, здрав и прав?
-Слушаш убиец, който ти предлага да убиеш убиец. Това уравнение не е добро. – убежденията на Фейт звучаха по-логични, по-рационални – далеч от Ив.
-Стреляла си по хора преди, нали? Не е толкова трудно, просто дърпаш спусъка и куршумът си върши работата.
-Ив, знам, че си разстроена, но това не е решението. Затворът е далеч по-добро място за него.
Хоуп я стрелна с очи, обидени и умолителни.
-Затвор? – изсумтя Айра. – Затворът е кофти система, а не можеш да се довериш на системата, защото ако го направиш… Излизаш. Не искаш да почука на вратата ти няколко дена по-късно, нали? Попитай Фейт, тя знае колко е неприятно. Е, това не й попречи да спи с мен след това, но важен е принципът, така ли е?
Погледите се вторачиха в нея, а тя стисна зъби.
-Не мога да повярвам, че правиш това! – отправи яростния си глас към него. – Не си се променил! – повтори думите си от преди време. – Не си се променил изобщо! Продължаваш да тровиш живота на всички около мен! – изкрещя.
Тъмнината вече се бе спуснала, само луната огряваше лицата, а дъждът пречеше на това огряване.
-Предупредих те, забрави ли? – отвърна високо той. – „Пази се”. Не бяха ли това последните ми думи към теб тогава? Но ти никога не слушаш, Фейт Мейн. Ти знаеш и можеш всичко. Недосегаема си.
-Не ти ли стига моето нещастие! – извика пак. – Не, на теб ти трябва разруха, за да живееш. Вече нямаш собствени хора за тази цел, затова се спираш на моите.
-Твоите? – възкликна и се засмя. – Твоите хора се опитват да те прецакат. Не е ли твоят човек Хоуп този, който иска да ти лепне убийството на баща си, за да защити задника си? Не виждаш мен да се опитвам да те прее*а така, въпреки че имам далеч повече причини за това.
-Разбира се, защото е толкова по-добре да убиеш и съсипеш всичките ми приятели, вместо просто да се опиташ да ме натопиш!
-Значи сега не отмъщавам както трябва. Ха! – вдигна рамене и се придвижи напред.
Савана и Чарли застанаха нащрек.
-Не искаме да прекъсваме семейната драма, но… - поде Чарли, но бе прекъснат и игнориран едновременно.
-Фейт, момичето, което иска да стане добър адвокат, ще ме учи как да си върша работата.
-И то каква работа! – и тя направи няколко стъпки към него. – Да стреляш по хората тук и там, сигурна съм, че е адски сложно.
-Ще бъде, когато започна да стрелям по теб. – предупреди я.
-Малко куче. – разсмя се Фейт и прозвуча щастливо. – Лаеш, но не хапеш.
-И двамата знаем, че не е така. – вдигна една вежда многозначно.
-Защо не насочиш дулото към себе си, ще направиш услуга на целия проклет свят!
-Тогава няма да има кой да те защитава.
-Ако не си забелязал единствения, от когото ми трябва защита стои пред мен с пистолет в ръка.
-Не съм го насочил към теб, нали?
-Не, само към приятелите ми.
-Ив не ти е приятелка.
-И никога няма да бъде ако я убиеш.
-Не съм планирал да я убивам.
-Значи планираш да убиеш мен или Хоуп.
-Извинете! – настоя Чарли и след това изстрелът накара всички да му обърнат заслуженото внимание. Когато това стана, той отпусна челюстта си и вдигна вежди. – Наистина не искам да ви прекъсвам, защото изглежда, че имате много за разправяне, но някой ще ми обясни ли какво е това? – пистолета му се насочи зад тях.
Не беше лесно да се вижда добре. Дъждът беше твърде силен, бяха измокрени до кости и това пречеше на остатъка от плана. Айра подбели раздразнено очи.
Това, което стана след това се случи неочаквано и бързо.

Моментът на истината. Хлъзгава работа е. Когато трябва да кажеш всичко, да обясниш всичко и да го направиш както си му е редът, да го направиш така, че да не пропуснеш нищо. Да покажеш на всички точно онова, което си имал предвид, но и в същото време на съвсем.
Опитът да скриеш онова, което не искаш другите да видят, а само един специфичен човек да види. Но и там няма сигурност. Няма абсолютното знание и убеждение, че този друг човек ще го види по начина, по който трябва. Дали ще го разбере?
Айра изпитваше именно тази несигурност. Вече бе направил решението. Изборът не бе особено богат, но вината за това не беше негова. Решението обаче си беше изцяло негово. И бе готов да поеме последствията от това решение. Нали за това беше цялата сбирка на първо място!
Покриваше Фейт с тялото си. Беше се качил изцяло върху нея, за да е сигурен, че някой куршум няма да пробие кожата й. Колите започнаха да си отива една по една, точно както бе плана.
Октавио се беше погрижил Хоуп да бъде ранен и заставен да не бяга.
Робърт беше убил Хийт и бе взел малкото си момиченце, докато Шейн палеше колата.
Куба бе прострелял крака на Савана, за да не успее да избяга и след това хвана Том Монгомъри за яката на костюма, завличайки го в колата му.
Октавио бе поел сигурността на Синемън, насочвайки оръжието си към всичко, което я застрашаваше по някакъв начин. Пъхнаха се в автомобила на Том и потеглиха.
-Фейт! – извика Синемън.
-С Айра е. Всичко е наред. – каза Октавио и смени пълнителя си.
А когато Айра видя как Чарли прикляква до Савана с надежда да й помогне, той се изправи рязко на крака и го удари в тила.
-Какво направи? – изкрещя Савана вбесена, притискайки длан до раната си.
-Малка игра. – отвърна й той и преметна тялото на Чарли върху рамото си. – Леле, тежичък е. – засмя се.
Обърна глава към пристигащите патрули, които от далече предупреждаваха всички оръжия да се пуснат. И те бяха пуснати.
-Ще те убия! – просъска Савана.
-В затвора ти взимат хубавите огнестрелни играчки, но ще видя какво мога да направя за пистолетчета със сачми. – смигна и се насочи към Фейт.
Хвана я за лакътя, вдигна я на крака и бързо я поведе към колата си.
-Синемън! – панирано се спря Фейт. – Къде е Синемън?
-С Октавио и Куба. В безопасност е. Отвори багажника.
Фейт се подчини, все обръщайки поглед към наближаващите полицаи. Айра натика Чарли в малкото пространство и затвори капака.
-Качвай се. – нареди, също хвърляйки поглед към пристигащите коли със светлини и сирени.
Фейт объркано го проследи с очи, докато той се насочваше към лежащото на земята тяло на Ив.
Той приклекна до нея и й удари лек шамар, за да я събуди. Тя веднага отвори очи и понечи да се изправи, но Айра я положи обратно на земята. Скъса първите няколко копчета на ризата й и измъкна мъничкото подслушващото устройство.
-В случай, че отново решиш да въвличаш някои от хората ми в малките си случаи. – прибра го в джоба на панталоните си и я погледна. – Съжалявам, че научи така. – звучеше искрен и тя стисна челюст. – Но ако пак тръгнеш след Фейт ще те убия. Не се занимавай повече с нас. Никога. Ако те видя да душиш около дома ми, ако само заподозра, че готвиш нещо срещу мен и моите… Ще те убия. – изправи се и влезе в колата.
Потегли бързо, вдигайки пушилка след себе си, докато Фейт гледаше към двете тела оставени лежащи на земята и бавно изправящото се на Ив.
-Ами тя? – попита разтреперана и от студа, и от паниката.
-Това са нейни хора. – отговори той, докато вдигаше скорост. Силният дъжд и тъмнината бяха предимството му. Беше изключил фаровете, всичките си бяха изключили фаровете и се надяваше да не се блъсне в някого от тях. – Ще им предаде Хоуп и ще спечели медал задето е застреляла двама дилъри. Повече от това не може да иска. В противен случай ти ще я съдиш за клевета, а Октавио ще й уреди уволнение и неудобни разпити с пикантните снимки, с които разполага.
Фейт се втренчи в него. Устните й продължаваха да треперят леко, беше цялата мокра и измръзваше.
-Планирали сте го. – отбеляза изненадана. – Ти и Куба, и останалите.
Айра остана загледан съсредоточено напред.
-Разбирам защо не у… Имам предвид, знам защо остави Савана жива, но Чарли…? Защо не го предадеш?
-От него ли се страхуваш? – в тонът му имаше подигравка.
Тя преглътна и потри ръцете си.
-Не. Аз просто… - не искаше да му казва, че се тревожи за самия него. Щеше да прозвучи фалшиво и лъжовно, а и той нямаше да й повярва. Обърна глава към прозореца без да вижда нищо освен проливния дъжд и тъмнината.
Колата профуча по асфалта.
Фейт не спираше да гледа объркано. Гънката между веждите й беше видна и тя се радваше, че не е с лице към него. Въпросът се изплъзна без да иска.
-Защо го направи?
-Кое защо съм направил?
-Това! – изтъкна тя и го погледна. – А… аз… Обвиних те в неща, които никога не беше извършил, подведох те да отидеш на сделка, пълна с полицаи, които да те арестуват, тикнах те в затвора, излъгах те, а ти продължаваш да ме… спасяваш.
Моментът на истината явно не беше приключил и Айра започна да съжалява. Присви очи срещу дъжда и не каза думичка.
-За пореден път ме спасяваш, въпреки че обеща да съсипеш живота ми. – поклати механично глава. – Така ли го правиш?
-Така ли го правя…?
-Така ли съсипваш живота ми?
Айра прехапа устна и преглътна. Фокусира се върху пътя.
…Какво би могъл да й предложиш?...
Продължи да се фокусира.
…Не си за нея, Айра...
Опитът стана малко по-труден.
…Пусни ме!...
Издиша тихо и изнервено се огледа през прозореца.
…Когато опре до това момиче ти си слаб…
…няма да свърши добре…
…Танцува ли ти се?...
Обичам те!
Айра въздъхна примирено и намали ход, докато накрая просто спря колата, отбивайки в пътя.
-Какво правиш? – объркано попита, оглеждайки се. Къде бяха? Тук ли имаха среща с останалите?
Намести се на седалката и се обърна да я погледне.
-Обичам те. Казвал съм ти го, ти го знаеш. Мога да се преструвам, че не е така. Мога да убия баща ти и всичките ти приятели и да те обвинявам до края на дните си за това, което ми причини, но истината е, че сам съм си виновен. – вдигна рамене пред изумените й очи. – Не мога да те виня, че не изпитваш същото. Мога да виня себе си за това, че за момент допуснах мисълта за подобна вероятност.
Кимна й делово и отново запали колата.
Фейт се вгледа в профила му. Искаше да му каже колко много значи това за нея, колко много и тя изпитва същото, и тя го обича, иска да е с него, но той нямаше да й повярва. Защото вярваше, че тя не би могла да го обича. По-лесно му беше така, вероятно щеше да му бъде по-лесно и да я убие, ако знае, че тя наистина не отвръща на чувствата му. Една сълза затопли студената й буза и тя отвори уста да проговори.
След това политна напред.
Не беше коланът това, което я задържа на място, а ръката на Айра. Стрелна се през корема й, притисна я в седалката и вдигна скорост. Удивената й въздишка излезе като хлипане и тя заби поглед в огледалото за задно виждане.
-Кой? – попита през сълзи, причинени от Айра, не от болката в гърдите и корема й.
Айра също зърна огледалото за миг и присви очи напред.
-Хоуп! – изсъска.
-Хоуп?! – обърна глава и когато другата кола отново удари тяхната, челото й се заби в жабката.
-По дяволите, добре ли си?
Фейт опипа появилата се рана над дясната й вежда и задържа мрънкането.
-Да. – изстена болезнено.
Айра потрепна гневно с устни.
-Ще убия копелето.
Наведе се настрани, за да бръкне в жабката. Не изпускаше пътя от очи и на няколко пъти поглеждаше към автомобила зад тях. Извади черен пистолет и махна предпазителя.
-Не! – протестира Фейт. – Не може да убиеш Хоуп!
-Гледай ме. – той смъкна прозореца и острите капки забарабаниха по лицето му. Скоростта бе твърде висока, чувството беше близо до болка, но Айра бе твърде вглъбен, за да спре. Натисна рязко спирачки. Хоуп завъртя волана, за да избегне сблъсъка, но не спря колата, а продължи напред. Айра точно това чакаше. Изравни се с него и докато нервно местеше поглед ту към пътя, ту към колата отстрани, подаде ръка напред и стреля един път.
-Не! – развика се Фейт и хвана волана.
-Какво правиш, дявол те взел! – изкрещя той, когато колата загуби правия си ход. Премахна ръката й и отново изправи гумите. Хоуп ядосано изви волана и се блъсна в колата на Айра, бързо изправяйки позицията. Айра отвори уста. – Така ли ще играем! – извика и средният пръст на Хоуп го накара да стисне зъби.
-Недей да го…
-Затвори си устата! – смени скоростта и пак понечи да стреля, но Хоуп отново го блъсна. – О, не! – изръмжа. И направи същото. Заби предната си странична част в неговата и го изкара от строя за няколко секунди.
Продължиха напред с бясна скорост, един до друг. Приличаха на състезатели,които се бореха за чело на финалната права. Айра изсъска ядно.
-Няма да стане така. – отново подаде ръка навън, този път не към лицето на Хоуп, а надолу. Стреля по гумите му, веднъж в предната и след това в задната. Видя изненаданото лице на Хоуп и докато неговата започна драстично да забавя, Айра даде газ напред, изваждайки ръката си, показвайки своя среден пръст, с надеждата, че Хоуп ще го види. Явно, защото клаксонът му зазвуча заплашително през пороя и тъмнината.
-Знаеш ли в кое е голямата ирония, на фона на всичките пъти, в които ме преметна? – попита я той, звучеше ободрен.
Фейт, все още тежко задишана, обърна глава към него.
-Името ти е Фейт. – затвори прозореца върна очи към пътя. Включи фаровете и вдигна скоростта с още няколко километра.


Куба спря колата пред малката къща и излезе предпазливо. Не трябваше да има проблеми, не би следвало някой да ги търси в тази част на града, която не принадлежеше на никого, но все пак усещаше съмнение, породено от собствените му инстинкти, които бяха изострени последния час. Разбираше, че след като дори вратата му се струваше подозрителна, ще му трябва силно питие, за да се окопити. Беше загубил форма, компанията на Айра определено му действаше динамично. Твърде динамично.
-Всички добре ли са? – попита, когато вратите на колата се затвориха една по една.
Лицето на Том бе непроницаемо. Моли имаше концерт тази вечер. Той го изпусна, за да стрелят по него. Линда щеше да е много разгневена, когато се прибере. По колата му имаше само една дупка от куршум, но тя бе предостатъчна, за да повдигне въпроси, на които нямаше как да отговори.
Студът явно не притесняваше никой друг, освен Синемън. Мокра и изплашена, тя трепереше от студ и се стараеше да се стопли като не спираше да прокарва длани по ръцете си. Дъждът продължаваше да плющи наоколо.
-Студено ли ти е? – Октавио забеляза тракането на зъбите й.
-Не. – излъга. Не саркастично, не подигравателно, просто бе твърде стресната и искаше да остане сама, да помисли.
Октавио свали черното си яке и го наметна на рамената й. Безсмислено. То беше толкова мокро, колкото и самия той, колкото и самата тя, колкото и самите те, всичките. Потри дланите си и вдигна глава към малката, дървена колиба.
-След като е държал Лили тук, би трябвало да има някакви запаси, нали? – попита глуповато.
Хобсън и Том се вторачиха в него с вдигнати вежди. И двамата не можеха да проумеят как може да е гладен в такъв момент.
-Само питах… - промърмори. – Ако Робърт разбере, че през цялото време сме знаели къде е малката му дъщеричка ще ни убие всичките.
-Важното е, че планът на Айра проработи. – каза Куба и изкачи трите стълби към дървената, изоставена, прашна къща. Смърдеше на мухъл.
-Защо сме тук? – Том взе думите от устата на Синемън.
-По-безопасно е. – отговори Куба. – Само в случай, че някой реши да ни търси в къщата.
-И смяташ, че ако някой ни търси, ще ни търси само една нощ?
-Никой няма да ни търси. – намеси се Октавио с досада, докато влизаше в къщата и я оглеждаше със скептично изражение. – Просто предпазна мярка. Оставаме до сутринта и след това обираме пешкира.
-Какво? – Том сбърчи вежди.
-‘Дигаме крушите.
-Моля?
-Забираме си партакешите? – Октавио започваше да го гледа като прокажен.
-Не разбирам какво ми казваш! – отчетливо изговори Том, все едно говори на луд.
-Защото не ме слушаш! – със същия тон отвърна Октавио и подбели очи. – Това място е ужасно.
Синемън нямаше сили да бъде критична и недоволна. Искаше само да се стопли.
-Но е място. – изтъкна Куба и светна лампата, която започна да премигва. – Само до сутринта. – повтори.
В хола не изглеждаше по-приемливо. Диванът бе с цвят на жаба и понеже вероятно Хийт го бе полазвал, изглеждаше нормален и годен за сядане. Масичката бе цялата в прах, прозорците бяха мръсни, навсякъде имаше паяжини. Никой не беше наясно чия е тази къща сега и чия е била преди. Тя просто се появи, ей така, от нищото, и бе станала убежище за наркоманите, които нямаха къде другаде да отидат. В този момент беше ужасяващо удобно скривалище за една вечер.
-Ще видя дали няма свещи наоколо. Да затоплим мястото. – каза Куба и излезе от хола, също потърквайки ръцете си. На всички им беше студено.
Том загрижено се приближи до Синемън.
-Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?
Тя поклати глава и преглътна.
-Добре съм. Просто искам да се прибера.
-Аз също.
-Къде се предполага да спим? – провикна се Октавио към Куба, трополейки надолу по стълбите.
-Няма ли стаи горе? – влезе с по две бели свещи във всяка ръка. Разположи ги в няколко точки от повърхността на масичката и извади запалката от джоба си.
-О, така определено ще се стоплим. В това няма съмнение. – подхвърли Октавио.
Куба го стрелна с очи.
-Горе има една стая, която изглежда годна за спане. Две легла, на едното пружината стърчи обезпокоително. – смигна на Том.
Той сви вежди. След това въздъхна и поклати глава.
-Изморен съм.
-Качи се горе, опитай се да поспиш. – посъветва го Куба. – Ще следя за нарушители.
Том се обърна към Синемън.
-Ти?
-Не мисля, че ще мога да заспя. – промълви. – Върви, аз ще дойда след малко.
Той кимна колебливо и затропа нагоре. Стаята никак не му се понрави, но разбираше липсата на избор. И без това не можеше да мисли за друго, освен за разгневеното лице на Линда, която щеше да го разнищи на сутринта.
Къде беше цял нощ? Изпусна рецитала на Моли? Дъщеря ти продължава да се облича като извадена от магазин за железа! Какво става, Том?!
Той се сви на леглото, загръщайки се с якето си и стисна очи. Животът му отиваше по дяволите.
Синемън седна на дивана пред свещите. Изключително нелепо се чувстваше. Нямаше никакъв смисъл, а и изглеждаше абсурдно. Куба свали своето яке и го наметна върху това на Октавио.
-Не знам дали ще помогне, но е по-добре от нищо, нали? – усмихна й се окуражително.
-Ами за теб? Ще умреш от студ?
Той поклати глава с лице, което се опитваше да я разведри.
-Там, от където идвам съм бил и по-зле.
В очите й прочете състрадание.
-Гетото? – предположи, стараейки се да не го засегне.
-Маями. – отвърна и след недоумяващата й физиономия и двамата се разсмяха тихичко. – Но и там не винаги всичко беше розово.
Тя кимна неубедена.
-Отивам да огледам наоколо. – обяви и се насочи към вратата с пушката в ръка. – Опитай се да се отпуснеш.
-Ще се опитам.
Октавио седна тежко до нея и тя подскочи от поддаването на дивана.
-Наистина ли не можеш да бъдеш по-дискретен? – издиша нервно.
-Бих могъл. – съгласи се той и повдигна едната свещ, за да запали цигарата си.
Синемън извърна яден поглед с отчаяно пъшкане.
-Какво? – защити се Октав. – Имам си нужди.
-Как може да си толкова спокоен след всичко, което се случи?
-Постой малко време с Айра и ще видиш, че това не е нещо необичайно. Свиква се.
-Не ти ли омръзва? Всеки път да си толкова нервен и изплашен, защото не знаеш дали ще доживееш следващия ден?
-Никога не съм нервен. Харесва ми. На хора като мен и Айра им харесва. – уточни. – Така живеем.
-Не бих могла да си го представя.
-Адреналинът е като наркотик. Имаш нужда от него, за да се чувстваш жив.
-Искаш да кажеш, че няма да успееш да живееш без… това?
Той вдигна умислено вежди и кимна, докато дръпваше от цигарата. Няколко капки от косата му паднаха върху хартията и той изнегодува.
-И да, и не. Ти си виждала само лошите страни на бизнеса, но повярвай ми, не всичко е толкова черно.
Тя се загледа в пламъка на свещите.
-Коя част ти харесва толкова? – попита любопитна.
-Цялата. За нас това е работа като всяка друга. Просто не всички излизат живи от офиса. – направи гримаса.
-Някога имаш ли проблеми със съня след това? – тихият й глас го караше да се взира в нея все по-усилено.
-Не.
-Никога ли не ти тежи?
Той премигна срещу пушека, който издиша.
-Не.
Синемън го погледна със спокойно изражение.
-Но това са само лоши хора, нали? Не убиваш… добрите.
Остана мълчалив за няколко мига. Когато проговори звучеше уморено.
-Трябва да си починеш.
Тя тръсна глава и се сви още по-силно.
-Ще опитам. – повтори.
Той видя как трепери.
-Защо не се съблечеш?
Начинът, по който го погледна му напомни за очите на Фейт, когато неколкократно я свързваше с неговия свят. Обясни се с равен глас:
-Едва ли можеш да заспиш докато умираш от студ. Аз също. Нито пък който и да било друг.
-Аз не…
-Няма да те изнасиля, Синемън. – прекъсна я. Беше сериозен. – Просто ще се стоплим. Сама го каза, беше тежка вечер. Имаме нужда от малко почивка.
Тя се поколе*а и поотпусна рамена. Твърде студено й бе.
-Какво предлагаш? – нервно попита и той се озадачи от тази нервност. Постара се да не го показва.
-Правилата за оцеляване. Не си ли седяла в часовете по… - сбърчи вежди, докато се изправяше. – Оцеляване?
Тя вдигна своите.
-Какво? – засмя се кратко и поклати глава. – Не. Т.е. да, но…
-Значи процедурата ти е ясна.
Съблече черната си блуза и Синемън извърна поглед, проклинайки изчервяването. Добре, че светлината беше лоша, в противен случай нямаше да има обяснение, ако случайно я попита. Но той забеляза. Пробяга с очи по лицето й, както тя си стоеше наполовина извърната и се почуди. Усещаше, че е нервна, въздухът внезапно се изпълни с несигурност, можеше почти да го види.
Седна до нея, стараейки се да прикрие усмивката си. Изнервяше я. Смъкна якето на Куба и след това своето. Синемън се поколе*а, когато пръстите му се озоваха на копчетата на бялата й жилетка.
-Ти или аз? – попита я.
Син преглътна и отблъсна ръката му.
-Ще се справя. – усмихна се, все така нервно и нескопосано започна да разкопчава жилетката си. Когато стигна до долу погледна Октавио очаквателно. Той – въпросително. – Би ли се обърнал? – помоли го.
Беше напът да й каже „не”, „защо”, „нали сега ще се гушкаме”, но се отказа от тези думи и послушно й обърна гръб. Чу я как преглъща и нещо в него се приповдигна. Нещо различно от подутината в панталоните му, която не знаеше как ще прикрие от нея. Надяваше се да е достатъчно тактична в противен случай щеше да бъде забавна нощ.
-Ами… - поде тя. – Сега… Сега какво?
Той се обърна към нея. Остана видимо объркан. Бе свалила жилетката си само за да се закрие с нея. Виждаше как отдолу се подават тънки бели презрамки на потник, който изглеждаше толкова лек и прозрачен. За да се закрие явно не носеше сутиен. Мисълта вля други мисли в главата му и той кръстоса деликатно крака.
Синемън рязко се изправи и той стана след нея.
-Какво? – попита я.
Син зашари с очи напред и се опита да успокои дишането си. Чувстваше се неловко, в което нямаше логика или рационално обяснение.
-Нищо, просто… - опита се да проясни главата си. – Още съм в шок.
Той кимна разбиращо и се приближи, слагайки ръце на рамената й.
-За какво си разтроена? Заради Хоуп ли?
Тя се обърна към него.
-Хоуп, Фейт, всичко останало. – изреди и притисна жилетката към себе си. – Твърде много неща се случиха.
-Но свърши.
-Тогава какво правим в изоставена, миризлива бърлога?
Октав отмести очи, търсейки отговор на въпроса.
-Добър довод. – каза накрая. – Но сега няма какво да направиш, освен да спиш. Измръзваш, тук е студено. Само за тази вечер ще трябва да изтърпим присъствието си един на друг. После, да се надяваме, няма да ни се налага.
Синемън кимна, постепенно убеждаваща се в думите му. Видя в очите му предупреждение, след което пръстите му внимателно хванаха жилетката и я взе от ръцете й. Хвърли я на фотьойла зад себе си и се обърна обратно към нея. Потникът наистина беше от тънка материя и той можеше да види цялата й кожа, настръхнала и студена. Плъзна длани по ръцете й.
-Студена си.
-Обикновено става така. – опита се да звучи шеговито. Без успех.
-Ще е по-добре ако свалиш и дънките. – прекали. Упрекна се сам себе си. Но когато видя, че тя се съгласява с идеята, че можи би е прав и така е по-добре, започна да ликува.
Не можеше да спре насладата, когато треперещите й пръсти разкопчаха копчето и ципа и тя започна да смъква дънките надолу по бедрата си.
Октавио започна да става по-твърд и се насили да се успокои. Това беше просто стечение на обстоятелствата. Нямаше право да я докосва по този начин.
Седна обратно на дивана и бързо направи от двете якета нещо, подобно на одеяло, което да ги покрие. Легна от вътрешната страна и се притисна максимално към облегалката. Синемън прочисти гърло и колебливо легна до него. Преглътна, когато той я зави и своенравно я притисна към себе си. Очите й се ококориха, устата й пресъхна, но не направи абсолютно нищо. Явно наистина беше много добре възпитана, защото Октавио я бе прилепил плътно към себе си и въпреки че бе оставил дънките на задника си, бе пределно ясно, че тя ще усети ерекцията му. Тя не направи нищо, не каза нищо. С нищо не даде индикация, че го усеща в целия му блясък или защото се чувстваше горда, помисли си Октавио, или защото се страхуваше да не го предизвика. Правилен избор, Октав беше щастлив от не повдигането на темата.
Притисна гърба й към гърдите си, уви ръката си плътно около корема й, притискайки я още по-осезаемо и тя усети как той издишва в рамото й. Или се опитваше усилено да я стопли, или искаше да й стане неудобно и горещо от тръпките, които полазваха по тялото й. Получи и двете. Струваше й се ужасно некоректно да е толкова интимно до близо до някой като него. Но така се бяха стекли обстоятелствата, коя беше тя, че да им се противопоставя.
Почувства се по-зле, когато се хвана, че това й харесва. След това се почувства още по-зле, когато започна да я гали по дължината на ръката и това пак й хареса. Беше сигурна, че той усеща как настръхва под допира му и се надяваше да го приеме за реакция от студ, не удоволствие. Усети гъделичкане ниско в корема, което се увеличи, когато го усети да заравя лице косата й, да вдишва. Постара се да не мърда, да не издава звук, може би да го заблуди, че е заспала. Устните й леко се разтвориха, когато ръката му се плъзна надолу по крака й, върна се обратно нагоре, полазвайки по корема й през плата на белия потник. Повдигна този плат внимателно, лекичко и Синемън не успя да задържи съвсем тихия стон на изненада, когато пръстите му докоснаха кожата на корема й.
Притисна я още по-силно, ако това изобщо беше възможно. Устните му се преместиха обратно на рамото й и той я целуна там. Продължи по извивката на шията, целуна врата й, стигна до мястото, зад ухото й. Издиша срещу него и Синемън също издиша. Стоеше неподвижна досущ като статуя. Единствено дишането й се ускоряваше и тя правеше всичко възможно да го застави нормално. Продължаваше да се надява, че той ще я помисли за заспала. Учестеното дишане често беше индикация за спане, нали?
Октавио допря устни до ухото й. Тя помръдна леко, той се усмихна. Тя усети това. Ръката му отново се плъзна по бедрото й. Искаше да премахне бельото й, да се успокои с нея и въздържанието му костваше изключително много. Ако тя знаеше колко много я иска в този момент и какви помисли му минаваха през главата щеше да избяга с писъци. В природата му бе да насилва и притиска против волята. В неговата и в тази на Айра. Твърдеше, преди време, че това да обича е глупаво и безсмислено и че изобщо не съществува така възможност, но виждаше, че не е толкова просто. Не обичаше Синемън, даже не можеше да каже, че е влюбен в нея, но нещо го спираше сега, когато можеше просто да я вземе. Щеше да се противи, да плаче, да вика и да моли и това само щеше да го възбуди още повече. Щеше да заплашва и рита, а той да я застави мирна с един тласък.
Разтвори устни и я затопли, когато леко издиша в ухото й. След това отново уви ръка около корема й, държейки я близо до себе си.
-Лека нощ, Синемън. – прошепна с усмивка.
Тя стисна зъби и преглътна максимално тихо. Пак – без успех.

Робърт спря колата пред високия хотел и изключи двигателя с тежка въздишка. Умираше от студ, мокрите дрехи бяха полепнали по него и когато той се помръдна в седалката целият настръхна от неприятното усещане. Побутна Шейн, който бе задрямал на седалката до него.
-Какво, какво има? – панически попита, рязко изправяйки се в колата.
-Спокойно, Шейн. – побърза да стисне рамото му и се обърна към спящата Лили. – Пристигнахме. – обяви с усмивка. Излезе и отвори вратата на задната седалка.
Внимателно измъкна Лили от колата и я прегърна. Червеното й якенце с качулка я бе предпазила от студения дъжд и тя бе почти суха. Насочи се към хотел „Еймис”, означен с четири звезди и се пъхна във фоайето.
-Мога ли да ви помогна, сър? – любезен младеж на не повече от двайсет години стоеше на рецепцията, с изморено, но професионално дружелюбно лице. Кръговете под очите му го правеха някак страшен, но Робърт имаше своите драми, за да се занимава с вида на момчето, което все пак му направи впечатление. Може би защото приличаше малко на Айра. Беше висок, имаше черна коса и сиви очи. За разлика от тези на Айра обаче, в тези сиви очи нямаше злоба и кръвожадност. Нито любов към едно младо момиче. Имаше само професионализъм.
-Да, жена ми се отседнала в стая 218. Трябва да има ключ за мен.
-Името ви, сър?
-Робърт Левит.
-А господинът с вас?
-Шейн Уилямс.
Младежът прокара показалец по страницата на тетрадката и накрая възкликна в успех.
-Намерих ви. Робърт Левит и Шейн Уилямс. – след това обаче се поколе*а. – Госпожа Левит ме помоли да не пускам евентуалните й посетители след дванадесет часа. – погледна часовника си. – Сега е един и десет през нощта. Не мисля, че е редно…
-Слушай, мерзавецо! – прекъсна го Шейн, хващайки го за яката, приближавайки го до вбесеното си лице. – Пътуваме от няколко часа и сме пребити, така че ни дай шибаните ключове и ако сутринта няма румсервис със шоколадов сладолед, по-добре му мисли.
Младежът плахо и бързо подаде две карти и посочи стреснато към асансьора.
-Деветия етаж. – каза.
Шейн го изгледа злобно.
-И по-добре да има от онези сладникави сапуни. – подхвърли заплашително.
Робърт нетърпеливо влезе в асансьора и натисна копчето. Шейн заспиваше, подпрял глава на стената. Беше празно и пусто в коридора. Естествено, всички спяха. Само той беше ненормалникът, който идваше да се доказва пред жена си. Застана пред стаята и с вълнение пъхна картата. Вратата се отвори и той тихо влезе вътре. Лампите бяха загасени, само една светлина се процеждаше в края на широкия коридор. Той бавно пристъпи напред, държейки Лили в прегръдките си. Когато надникна зад стената видя Синтия и Жан на голямото луксозно легло с бели и бежови завивки. Синтия го бе прегърнала, а той се беше сгушил с нея. Той никога не се гушкаше с никого.
Робърт прочисти гърло и Синтия моментално отвори очи.
-Жан. – разтърси го и облекчено се хвърли напред, взимайки Лили от баща й. Тя се разбуди, но беше толкова сънлива, че отново се унесе в съня си, този път в ръцете на майка си. – О, Господи, Лили! – притисна я силно до себе си я целуна по главата. – Мъничкото ми детенце. – започна да шепне успокоителни слова по-скоро за да успокои себе си. Тя бе заспала. Жан също беше ужасно сънлив и изтощен (незнайно от какво) и едвам се надигна, след което обаче се строполи обратно на леглото. Шейн жадно пристъпи напред.
-О, да! – възкликна той щастливо и се хвърли в завивките. Мокър и мръсен, той се намести върху чистите и скъпи чаршафи и почти моментално се унесе.
Синтия продължи да притиска Лили, а Робърт гледаше с лека усмивка и очакваше какво ще му каже. Погледът й обаче му подсказа, че все още не е доволна. Вълнението му угасна. Синтия стисна очи, още веднъж допирайки устни в косите на дъщеря си и след това острият й поглед прониза Робърт. Тя кимна към кухнята и той закрачи след нея. Седна на стола до плота, придържайки Лили силно до себе си. Робърт се облегна от другата страна.
-Това, което направи беше непростимо. – проговори тихо тя. – Как си могъл да го измъкнеш от затвора?
-Чарли ми прати бележка, която…
-Кой е Чарли?!
Робърт я погледна мълчаливо. Гледаше го с непознати очи.
-Кой си ти? – пророни, осъдително и недоумяващо. – Какво стана с теб, че освободи един престъпник от затвора?
-Наложи се. Имаше обстоятелства, които…
-Които… - имитира го раздразнено. –Какво?
Робърт отвори уста, също така подразнен.
-Не те разбирам. – повиши тон той и Синтия веднага закри ушите на Лили. – Направих грешка, съжалявам, взех дъщеря ни обратно, а ти ме обвиняваш в това, че измъкнах брат си. Което, между другото, направих само за да защитя теб и децата!
-Не знам за какво говориш, Робърт! От както брат ти се появи обратно в живота ти се държиш просто странно.
-Не, просто се опитвам да ни опазя.
-И смяташ, че това е начинът? Да го пуснеш обратно на свобода?
-Смятам, че това беше единствения шанс, който имах.
Синтия издиша шумно и поклати глава. Заръфа долната си устна.
-Не съм мъж под чехъл, Син. – сдържано продължи. – Мога да взимам собствения решения и…
-Изборът от тези решения лежи в нашите ръце. – прекъсна го тя. – Този човек постави дъщеря ни в опасност, а ти му позволи да го направи.
-Знам това, но…
-Не ми каза, че си го освободил ти, дори когато видя колко съм притеснена.
-Уверих те, че няма начин да ви нарани. – припомни й хладно.
-Да… - промълви с лека усмивка. Предаваше се и това започна да напряга Робърт. – Само че пропусна частта, в която няма да ни нарани, защото е под твоята опека.
-Не е под моята оп…
-Искам време. – гласът й стана твърд, сериозен и сигурен.
Той рязко я погледна и устата му зейна.
-Какво?
Сега Синтия не го гледаше в очите, бе свела глава в рамото на Лили.
-Искам време, за да помисля за онова, което се случва.
-Което се случва с кое?
-С нас. Ситуацията с брат ти е необичайна и това стана ясно още в началото. Може би не беше редно да те карам да избираш между нас и него… Но решението сега е твое.
-Син, не се интересувам от него! – започна остро и припряно. – Не искам да имам нищо общо с него или светът, в който живее. Измъкнах го само защото получих заплаха и ми трябваше някой, който да я предотврати.
-И нямаше други хора? Например полицията?
-Сама го каза: ситуацията е комплексна. Но няма да му позволим да спечели, Син! Ние сме едно семейство и сме заедно, и ще сме завинаги така! И никой, никой няма да промени това! Избирам теб. Пред целия свят, избирам само теб и няма дори да се замисля. Винаги ще избирам в теб и ако до сега не съм ти доказал, то ще го направя още веднъж!
Застана пред нея и обгърна лицето и в шепите си, докато гледаше насълзените й очи.
-Нямаме нужда от време. Защото сме добре и сме заедно.
Тя прехапа устна, за да се опита по някакъв начин да спре сълзите. Подсмъркна и опря чело в гърдите му.
-Толкова се уплаших. – прошепна задавено.
-Знам. И аз. – обгърна тялото й и потърка гърба й.
-Добре ли си?
Той кимна.
-Добре съм. И ти си добре. И Лили е добре. Още утре се прибираме с първия самолет.
Тя закима и се допря в него, до колкото прегръдката на Лили й позволяваше.
-Съжалявам. – каза тя. – Просто полудявам от мисълта нещо да й се случи! На който и да е от нас.
-Знам. – продължи да гали гърба й. – Но сега сме тук. Здрави.
-Не го прави повече, Робърт. – помоли го. – Никога. Недей да излагаш семейството ни на опасност.
-Никога повече. – обеща и опря буза в косите й.
По-късно вечерта сънува, че мъчи Хийт дълго и болезнено, а стоновете му носеха усмивка на лицето и той прегърна Синтия по-силно, желаейки да се унесе по-дълбоко в съня си.

Олдридж стоеше в леглото си и не спираше да обръща глава към часовника на нощното си шкафче.
„Няма да се бавя, ще се върна за вечеря. Отивам само да проверя нещо в адвокатската кантора”
При глупавия Том, няма съмнение, помисли си с ярост. Беше три и половина сутринта и той не чуваше тихите й стъпки да катерят виновно по стълбите към стаята й. Предпочиташе да си мисли, че е отишла в някой бар със Синемън и Хоуп, от колкото някъде другаде, където предполагаше, че може да е. Преди време щеше да я накаже за това, че се прибира по никое време, защото е лудувала с приятелите си (което и без това рядко правеше), но сега щеше само да й благодари, че е отишла да се забавлява като връсниците си. Вместо това подозренията му отиваха другаде.
Той въздъхна дълбоко и отново погледна часовника. 03:31.

Айра спря малко преди нейната алея и изключи двигателя.
Настъпи тишина.
Небето бе тъмносиво, някъде зад мрачните облаци имаше слънце, но то не успяваше да пробие. Тази седмица явно щеше да бъде дъждовна и хладна. Беше около шест или седем сутринта. Улицата бе все още празна, само една кола мина покрай тях бавно и мързеливо.
Фейт си стоеше с вперен в преплетените пръсти на ръцете си поглед и хапеше вътрешната част на бузата си. Бе изморена, цяла нощ Айра просто обикаляше с колата. Успя да подремне за няколко минути, но той караше твърде бързо и унеса й приключи за кратките минутки. И той изглеждаше изтощен, тя му бе предложила да го смени, да покара вместо него, но той само поклати мълчаливо глава.
-Благодаря, че ме докара. – проговори, колкото да наруши мълчанието.
Айра кимна, все така мълчаливо. Фейт прочисти гърло и го погледна.
-Какво ще правиш с Чарли?
-Ще поговоря с него.
-За какво?
Пак не каза нищо, а остана с вперени напред очи. Фейт се отказа. Извърна глава, отвори вратата и излезе от колата. Изненада се, когато студения въздух я удари в лицето. Бе необичайно за това време на годината. Изненада се и когато Айра отпраши напред без да се увери, че е застанала пред дома си. Не се ли правеше така обикновено? Приятелят те изпраща и те чака да влезеш в къщата си, наблюдавайки те влюбено и щастливо? Фейт изсумтя и закрачи по алеята. Те не бяха влюбена двойка! Бяха една разрушителна мисия, която щеше да ги убие и двамата.
Отвори вратата максимално тихо и я затвори също така внимаваща да не издава шум. Напразно.
Олдридж застана на прага на стълбите и се облегна на стената, заглеждайки я с подозрение, гняв и очакване.
-Къде беше цяла нощ? – попита я хладно и тя преглътна.
-Навън.
Той въздъхна дълбоко и слезе на последното стъпало, запътвайки се към кухнята.
-Със Синемън? – предположи, когато тя го последва.
Облегна рамо на прага на кухнята, докато наблюдаваше баща си как вади синята купа, спечелена на търг.
-Аха.
Олдридж вдигна очи за секунда след това продължи да рови по шкафовете и да търси необходимите съставки.
-Цяла нощ?
-Спахме у тях.
-Странно, защото около къщата на семейство Притчард има една голяма жълта лента, която казва „местопрестъпление”.
Фейт разшири леко очи. Не знаеше за това!
-И така, нека те попитам отново. – счупи две яйца, които започна да разбива с вилица. – Къде беше цяла нощ?
Тя изпусна въздуха от гърдите си тихо и изруга на ум.

Айра спря подозрително пред къщата си. Колата на Том или тази на Робърт отсъстваха от гаража му и той се благодари. Не знаеше кога ще пристигнат Куба и Октавио, но се молеше да е по-късно. Не искаше да го прекъснат по средата на важния разговор, който бе напът да проведе. Отвори багажника и изкара все още немърдащото тяло на Чалри. Зачуди се дали не го е ударил твърде силно, но докато го влачеше към къщата го чу да измънква нещо, пробуждайки се и веднага разсея съмненията, затова, че го е убил. Успя да се придвижи бързо до подземния си етаж, въпреки че Чарли не бе от най-леките тела, които можеше да влачи. Завърза го за обичайния стол, на който връзваше всички, които разпитваше или убиваше, или просто искаше да прави нещо друго с тях. Странно как сега искаше само да разговаря. Обичайните му методи липсваха в последно време. Застана пред него и запрати юмрукът си в лицето му, извъртайки главата му на другата страна.
-Добро утро, слънчице.
Чарли размърда челюстта си с болезнено изражение.
-Събуждай се, малко пиле. – пропя. – Трябва да поговорим.

Клепачите на Октавио помръднаха и след кратка борба той отвори очите си. Първото, което се мярна пред погледа му бяха русите коси, разпилени по ръката му идващи от русата глава на Синемън. Премигна веднъж, дваж, триж, за да се увери, че не е сънувал, а тя наистина се бе съгласила да спи на един тесен диван с него, цялата нощ. Усмивката пропълзя по устните му и той деликатно помириса косата й. Усети как кръвта му кипва при мисълта за снощното му мъничко изпълнение и пожела да го повтори веднага.
Второто нещо, което зърна обаче замрази подобни планове. Том стоеше със скръстени ръце и го гледаше назидателно. Поклати глава с укор и му кимна към кухнята. Октав съсредоточено отмести очи и погледна към Синемън. Разтвори устни посегна да погали косата й, но Том скръцна със зъби. Октавио вдигна очи обратно към него, но ръката му остана във въздуха. Помръдна с още няколко сантиметра и Том разшири настоятелно очи. Октав нацупи устна и пръстите му почти докоснаха меките коси. Том стисна челюст и вдигна показалеца си. Той вдигна вежди.
-Няма да го направиш. – прошепна заплашително Том.
Октавио остана с вдигнати вежди и върха на пръстите му се озоваха в косата й.
-Направи го. – прошепна Том и пак заклати глава. – Искам да поговорим. – кимна наново към прашната, смрадлива кухня.
Октавио се вдигна внимателно, за да не я събуди и когато се озова на крака наклони глава към гледката. Толкова е сладка, когато спи, помисли и се пресегна, за да докосне лицето. Спусна кокалчетата на пръстите си по бузата й след като видя как и нейните клепачи помръдват се отдръпна и последва Том. Потърка очите си, докато се облягаше на студената стена.
-Някакви новини от Айра?
Октавио поклати глава.
-Кога можем да тръгваме?
-Скоро, предполагам. Къде е Куба?
Нямаше нужда от отговор, защото Куба отвори входната врата и влезе с пушка в едната си ръка и ключове в другата. Октавио обърна глава към него, почесвайки се по тила. Голото му тяло настръхна от вятъра, който влезе през отворената врата.
-Какво правиш толкова разсъблечен? – назида го Куба и затвори. – Ще настинеш, облечи се.
-Като втори татко ми е. – усмихна се той на Том и се понесе обратно към хола.
-Чувал ли си се с Айра? – попита повторно Том и този път се надяваше на отговор, който да го задоволи.
-Да. – отвърна Куба и издиша тежко. Остави пушката на масата, право пред Том и той бързо се отдръпна назад. Куба вдигна вежди. – Не стреля, освен ако не натиснеш спусъка. – поясни.
-Знам това. – нервно каза.
Олтър заряза темата и остави и ключовете.
-Айра каза, че къщата е чиста. Можем да тръгваме когато сте готови.
-Готов съм и искам да тръгвам веднага.
Куба потисна желанието си да му обясни, че това не е концерт пожелание.
-Разбирам, но трябва да изчакаме всички. Момичето още ли спи?
-Аз ще я събудя. – Октавио изяви желанието си още докато се обръщаше обратно към хола.
Том направи една стъпка напред в някакъв опит да го спре, но после се отказа.
-Къде беше? – реши да попита.
-Оглеждах наоколо.
-Цяла вечер? – вдигна вежди Том.
Куба – рамене.
-Имам инсомния.
Октавио клекна пред Синемън. Присви очи докато я наблюдаваше. Съжали, че облече влажната си фланелка. Не само че му захладня, но и щеше да му бъде забавно да види как червенината по бузите й пламва като го види. Беше си наумил да разбере от къде идва това.
-Син. – прошепна и разтресе рамото й. – Син. – никаква реакция. Усмихна се. Така да бъде. Наведе се към нея и устните му се озоваха до ухото й. – Събуди се, красавице. – прошепна с умишлено изсъска тихичко. Синемън се размърда. – Време е да ставаш. Големия батко те чака да отвориш очи и да видиш какъв дар има за теб. – положи огромни усилия да не се разсмее. Тя сбърчи вежди в просъницата си. – Ще ти покажа нещо, което жените много харесват.
Синемън притвори сънено очите си. Октавио продължи да стои долепен до ухото й.
-Искаш ли да видиш какво имам за теб?
Тя замига, за да се разсъни и когато той премести лицето си твърде близо до нейното, моментално скочи на крака.
Веднага спря да съжалява, че се е облякъл и е изпуснал още една възможност да я види странно смутена. Защото когато очите му пробягаха по голите й крака тя веднага проследи погледа му и грабна якето, за да се покрие.
Октавио се изправи и се приближи, но тя се отмести. Лицето му показа въпрос и учудване.
-Извинявай, да не би да прекрачвам някаква граница с близостта си? Защото това не изглеждаше да ти е проблем снощи.
-Може ли да не го обсъждаме! – процеди през зъби и се огледа в търсене на дънките си.
-Бързаш ли? – попита, когато видя колко настървено се навежда в търсенето си. Пъхна ръце в джобовете си и наклони глава, докато гледаше как плата на якето му се набира по бедрата й докато тя кляка и става. Усмихна се.
Тя вдигна панталоните си от земята и захвърли якето на Октавио право по него. Той го улови развеселен.
-Защо си толкова нервна? – запита я. Начинът по който се напъхваше в дънките му се струваше някак агресивен.
-Не съм нервна. – сопна се тя и рязко дръпна ципа. – Изтощена съм.
-Странно. Защото цяла нощ спа като бебе.
-От къде знаеш как съм спала цяла нощ? – разсърди се тя и закопча копчето, след което се огледа за обувките си.
-Харесва ми да гледам момичетата до мен, когато спят. Виждам реакциите им, когато ги… - умишлено замлъкна и подсвирна. Синемън разшири очи. Дори и когато той се разсмя, тя продължи да го гледа несигурно.
Преглътна, седна на дивана и с троснато движение започна да завързва връзките на обувките си.
-Винаги ли си толкова нацупена рано сутрин?
-Само в специални дни като този. – отвърна саркастично и завърза и втората обувка, след което се изправи. – Къде ми е якето?
-Вземи моето. – подхвърли й го. – Мисля, че използвах твоето за тоалетна чиния.
-Моля?! – разгневи се тя, а той само напусна хола с вдигнати вежди.

Фейт седеше на стола в кухнята. Ръцете й бяха скръстени в упорит жест, устните стиснати в същата ината позиция. Олдридж продължаваше да бърка в синята купа вече от двадесет минути. Беше я накарал да седне и тя се подчини. Беше я накарал да каже истината и тя не се подчини. Само го зяпаше мълчаливо, а той си бъркаше отдавна разбърканата смес.
-Мога да продължавам така цял ден, Фейт. – предупреди я, по-скоро приятелски. Като човек, който казва на друг човек да не влиза там, защото ще го убият. – Нека не усложняваме нещата.
-Съгласна съм, татко. Пусни ме да си ида и няма да има наранени.
-Знаеш, че не мога да го направя, Фейт. Твърде много е заложено тук.
-Просто трябва да преглътнеш гордостта си. Повярвай ми, олеква ти.
-Гордостта е едно от малкото неща, които ми останаха вече.
-Това не е така, татко. Имаш си и синята купа, заедно с рецептите на Боб.
-По дяволите, Фейт! – той удари по масата и тя подскочи. Стана сериозен. – Стига игрички и лъжи! Това не е шега.
Тя го изгледа строго.
-Мислиш, че не знам?
-Мисля, че не си даваш ясна сметка.
-За какво? – попита искрено не знаеща. Не бе сигурна, че говорят за едно и също нещо.
Той ядно изпухтя и стисна очи за няколко мига. Почувства се овладял гнева и погледна дъщеря си.
-Нека започнем отначало, какво ще кажеш? – вдигна вежди в лъжливо спокойствие, зад което гневът си личеше твърде ясно, за да може някой да бъде заблуден. Седна на стол срещу нея и положи длани на масата. – Къде беше снощи?
-Казах ти.
-Излъга ме. Има разлика.
Тя подбели очи.
-Какво според теб мога да правя цяла нощ? – попита раздразнено. – Да пия по баровете и да се „опознавам” с момчето в тоалетните, като преди това ме е почерпило Маргарита?
Баща й доби скептична физиономия.
-С адвоката ли беше?
-Хм, миналия срок беше подземният и опасен Айра, а сега сме се спрели на добрия и честен Том? Харесва ми как върви. – присмя му се.
Едвам се сдържа да не стане от масата и да й отлепи една плесница. Костваше му много да не помръдва и мускулче.
-Той е женен мъж, знаеш това.
Фейт се вгледа недоумяващо в него.
-Не е нужно да ти казвам, че има две деца. Едната е малко по-малка от теб.
-Какво намекваш?
-Имаш ли връзка с него? – въпросът дойде толкова рязко и изведнъж, че на Фейт й трябваха две минути, за да асимилира казаното.
-Какво?! – изправи се от масата като попарена. Олдридж последва примера й.
-Цялото това време с него, Фейт, а и начина по който…
-За каква ме вземаш?! – извиси глас обидено. – Мислиш, че бих направила нещо подобно!
-Ти ми кажи! – разстрои се на свой ред той. – Коя е дъщеря ми? Момиче, което излиза с убиец или момиче, което излиза с женен мъж? Момиче, което преди говореше за всичко със своя баща, а сега не се прибира по цели нощи, а след това дори не може да се обясниш!
-На осемнайсет съм. Няма нужда да ти се обяснявам.
-Това е моята къща и правилата вървят с нея. Докато си под моя покрив ще правиш това, което ти кажа.
-Вярвам, че често се придържам към твоите правила! Не правя подобни изцепки всеки ден.
-В последно време зачестяват.
-Обвиняваш ме за това, че имам живот?
-Обвинявам те за това, че не спазваш думата си. Обеща, че ще се върнеш за вечеря и аз те чаках.
-Съжалявам, че…
-Не! Не, Фейт. Имахме уговорка, аз и ти. Знаеш ли до колко часа те чаках? Не може просто така да нарушаваш обещанията си.
-Отношенията ни не са сделка, татко. – хладно напомни. – Изникна ми нещо…
-С Том Монгомъри. – довърши.
-Не е това, което си мислиш! – все още беше обидена от отвратителното предположение. По-добре да си мисли, че е с Айра.
-Не смяташ ли, че той окупира твърде много от времето ти, Фейт? – започваше разпит, което веднага я накара да вдигне ръце в молба.
-Уморена съм и закъснявам за училище. – каза. – Нека го довършим по-късно. – и се насочи към стълбите.
-Върни се обратно, Фейт! – нареди строго баща й. Тя се спря на прага и присви очи напред. Стисна зъби и се обърна бавно. – Сядай. – посочи стола с едно щракване на пръстите си. – Отговори на въпроса ми. – даде поредното си нареждане.
Тя се зазяпа в него за известно време, чудейки се дали да не го прати по дяволите и да излезе, но в мига, в който се хвана да мисли за подобно нещо се стресна от самата себе си и веднага се подчини.
-Той просто… ми помага.
-С какво?
-Знаеш…
Той заклати глава. Фейт изстена отчаяно.
-Той е адвокат, аз искам да ставам адвокат. Той притежава адвокатска кантора, аз искам да имам адвокатска кантора. Той пъха лоши хора в затвора, аз искам да…
-Добре, схванах. – вдигна ръка, за да я накара да спре. – Имате общи интереси. Но не може да прекарваш цялото си време с мъж на неговата възраст. И с мъж на неговата възраст, и с неговия семеен статус. – побърза да добави, когато тя отвори уста.
-Не прекарвам цялото си време с него. – ясно и отчетливо изказа тя, нарочно говорейки високо, за да му втълпи истината си.
-Прекарваш голяма част от времето си с него. Не може ли да говориш с твоя татко за тези неща? – попита небрежно и пъхна една маслина в устата си, вдигайки още по-небрежно рамене.
-Моя татко разбира от ядене, не престъпления.
След тези думи лицето на Олдрдиж се измени в гримаса, която Фейт не можа да определи, но веднага я накара да съжали за думите си. Той преглътна и сведе глава, а тя стисна извинително зъби.
-Трябва да… - стана от стола с виновно изражение и отстъпи назад, пред сведения поглед на баща си. – Съжалявам, но трябва да се приготвя за училище.


Айра седна срещу Чарли. От ъгъла на едната му устна течеше кръв и той за втори път плю на пода. Айра проследи движението и направи гримаса.
-Това няма да го чистя аз. – заяви.
-Нито пък аз. – гневно каза Чарли.
Айра въздъхна и се вгледа внимателно в него. Постояха в мълчание известно време и след това Чарли вдигна вежди и се огледа.
-Хубаво местенце. Често ли го използваш? – прозвуча като домакиня, която говори на друга домакиня.
-Искам да поговорим за нас. – каза той извън всякаква логика с подхванатата тема на разговор. След като го изрече обаче и видя сбърчените вежди на Чарли осъзна колко нередно прозвуча. – Мислех да парафразирам това. – неловко допълни.
Чарли кимна със същото изражение.
-Щях да се чувствам по-удобно ако го беше направил. – съгласи се.
Айра подпря лакти на колената си, навеждайки се напред към Чарли.
-Къде е Савана? – попита Чарли с фалшива разговорливост.
-При ченгетата.
Чарли присви очи, а Айра вдигна рамене.
-По-добре е от мъртва, нали?
-Това ли беше идеята на плана ти? Да я пъхнеш в затвора?
-Това беше измежду всички останали неща. Но не беше главната цел.
-Коя беше главната цел?
-Ти.
Чарли ококори любопитно очи.
-Когато бях малък татко ми позволи да имам кученце. – поде неясно той. – Беше завел мен и Оусън на някакъв остров в Испания или Гърция за някаква сделка. Докато обикаляхме наляво и надясно видяхме това малко кученце. Беше бездомно и поразително грозно. Това беше най-грозното животно, което някога бях виждал, но нещо в него ме привлече. Нямаше причина... то беше направо гротескно. Късокрако и жълто, така все едно някой бе пикал отгоре му с часове. Милата му физиономия ми се струваше изключително неприятна. Исках да я смажа, защото ме дразнеше. Всичко в това куче ми говореше като за нещо гадно и противно, но го поисках. Нямам представа защо. Баща ми склони и аз си го прибрах. Толкова много си го харесвах, беше направо странно. Изпитвах любов към него. Грижех се за песа, гушках го, спах в едно легло с него, защото просто ми харесваше. Имаше тази мека и пухкава козинка, която несъответстваше на вида му. Намирах го за странно, но ми харесваше. Зимата му обличах дрешки, за да не му е студено, въпреки че го правех предимно, защото ме забавляваше ужасно много. Приличаше на циркова маймуна в онези дрешки. И след това, когато един ден умря, аз бях съсипан. Татко каза, че е паднал в морето, но знаех, че той го убил. Най-вероятно някоя сделка не е минала по неговия начин и той си го е изкарал на кучето. Погре*ах го и на дървения кръст, който направих нямаше нищо. Това куче не бях кръстил, не знам защо. И когато умря от него не остана дори плоча, която да го увековечи завинаги, да остави някаква памет за съществуването му. Бях наистина много тъжен. – вдигна обратно поглед, когато осъзна, че се е забулил в мисли за отдавашни спомени. Пое глътка въздух и облиза устни. – Обичам я, Чарли. Някои биха казали твърде много. Опитах се да я мразя, но просто не ми се получава. – гласът му стана още по-внимателен. – Разбирам те. Разбирам гневът и желанието ти за отмъщение. Но не мога да приема подобна заплаха. Не и за нея. Знам какво е да обичаш някой толкова силно, Чарли. Чувството е… отвратително. Гнусно. Нередно. Противно и искрено се отвращавам от него, но не мога да го прогоня. Знам, че ако нещо й се случи ще преобърна света. Ще разтърся всичко из основи и ще убия всички виновни за нещастието й. Имаш пълното право да търсиш отмъщение и ако нещата бяха други щях да те насърча и помогна. – наведе се малко по-напред пред непроницаемия поглед на Чарли. – Съжалявам. – каза го ясно, тихо, но достатъчно силно, за да може ушите на Чарли да помръднат така, все едно са чули нещо без да са сигурни, че наистина е така. – Съжалявам, че я убих. – продължи. – Никога не съм мислел за нея, тя не представляваше специална жертва за мен. Исках да накажа Савана, но и този план си отиде, когато убих първо нея. Бяха заслепен. Чух неща, които не исках да чувам, които беше по-добре да не чувам и откачих. – говореше лековато, спокойно и се надяваше, че думите му се чуват. – Дръпнах спусъка пред уплашеното й лице и през ум не ми мина от кого я отнемам. Но ти не я познаваше. – остротата на последните думи зашемети Чарли. – Говорил си с нея няколко пъти през стъкло, но тя никога не е била твоя. Не си се събуждал до нея сутринта, не си ухаел на нея, не си я виждал да плаче или да се смее за или заради теб. Не си бил с нея. Отмъщението ти не е за нея, а за отнетата възможност да бъдеш с нея. Изгубил си шанс, Чарли. Не човек. Това, което усещаш в момента не е и наполовина от онова, което аз усетих когато тя ме прати в затвора. Предаде ме, след всичко което направих за нея. Мрази ме. Докато аз я обичам. Бих казал, че е нечестно ако не знаех колко неща и аз й причиних.
-Защо ми казваш това?
-Защото искам да те пусна да си ходиш.
Лицето на Чарли стана още по-удивено. Объркването по него също се засили.
-Уважавам това, което се опита да направиш. Отмъщението е талант, който всеки от нас притежава, но толкова те заслепява, че не виждаш очевидното. – Айра преглътна и се усмихна мрачно. – Аз вече страдам, Чарли. Обичам момиче, което не може да ме погледне в очите без да си представи, че забива хиляди остриета в сърцето, което вярва, че не притежавам. Обичам я толкова силно, когато тя ме мрази със същата степен. Не мога да променя това. Спасявам я, помагам й, запазвам безсмисления й живот, за да може тя да ме отхвърля пак и пак, и пак. Искаш да ме накажеш, но аз вече съм наказан. Страдам повече, от колкото можеш да си представиш. Далеч повече, от колкото страдате ти или Савана.
Чарли продължаваше да го наблюдава съсредоточено.
-Помисли дали искаш да ме убиеш, защото аз убих Алтеа, или просто защото мразиш фамилията ми.
Чарли повдигна брадичка и премигна.
-Промених се. – продължи Айра. – Вече гледам на нещата по друг начин, чувствам нещата по друг начин и именно затова си жив. Фейт те държи жив в момента.
Облегна се умислено назад.
-Разбираш положението, в което се намираш сега. Мога да те убия и да продължа напред, но… - въздъхна кимна сам на себе си. – Не искам да го правя. Пускам те да си ходиш, Чарли, но с условие. – стана делови и сериозен. – Няма да припарваш до Нейс Хил. Ако кракът ти стъпи тук, ще те убия. Ако някога, по някакъв начин се завъртиш около Фейт или приятелите й, ще те убия. Ако вдигнеш ръка срещу мен или моите хора… Ще те убия. Ако те пусна сега, по-добре никога повече да не се срещаме. Осъзнаваш ли това, което ти казвам?
Чарли спусна поглед по лицето му, очаквайки всеки момент да го посочи с пръст и да се засмее, да извади оръжието си и да се прицели в тялото му и да го улучи някъде, където само да умре от болка или загуба на кръв.
-Шегуваш ли се с мен?
Айра продължи да го гледа със сериозния си поглед и не му отговори с надежда, че очите му говорят достатъчно за истиността на думите.
-Помисли за това, което ти предлагам и за това, което искам да получа в замяна. Ако цената ти се струва твърде висока всичко приключва тук и сега.

Ив стана от неудобния стол и излезе от кабинета на Робъртс. Конското не й се отрази добре, може би защото не беше свикнала да се проваля. И въпреки че снощната случка не беше съвсем провал, тя се чувстваше ужасно разочарована. Отново имаше кръгове под очите, устните й нямаха цвят, а лицето й бе безизразно и тъжно. Изслуша речта на Робъртс за това как не може да действа сама по такива случаи, когато няма юрисдикция в района на Нейс Хил или Еймис. За това как тези престъпници са негови и да ги залавя е негова задача. За това как ако иска да харчи сили и енергия по подземните хора да го прави в Ел Ей, където има тези права. За това как е недопустимо да вика неговите хора с обаждането да се появяват еди къде си, еди кога си, защото ще се проведе сериозна сделка и накрая да хване само един мъртъв труп на дилър, за който нищо не се знаеше и простреляната Савана Локли, чийто баща умря преди няколко месеца на приема, на който Робъртс поведе своите и раздаде справедливо правосъдие. За това как при наличието на един заловен няма да докладва на полицейското бюро в Лос Анджелис, но ако още веднъж прояви подобно своеволие ще й вземе значката.
Стана й още по-зле, когато телефонът й звънна и тя видя номерът на баща си, изписан на дисплея.
-Не мога да повярвам, че си го направила, Ив! – скара се той още преди тя да каже каквото и да било.
Нямаше какво да отвърне. Знаеше, че ще стане нещо по-голямо на тази „сделка”, както Айра я бе накарал да си мисли. Знаеше, че в онази нощ щеше да разбере кой е убил Камерън и сега, когато разбра, щеше да фокусира цялата си енергия именно в това. Нямаше да казва на баща си, нямаше да казва на никого. Щеше да намери Хоуп и да реши какво да прави с него.

Хоуп спря колата пред крайпътен мотел. Изключи двигателя и опря чело на волана, задъхвайки се. Какво беше направил?! Бе толкова изплашен снощи, не мислеше трезво, но последните няколко часа в каране му бяха почти достатъчни, за да прехвърли случките. Опита се да убие Фейт. Не, опита се да убие Айра, но Фейт беше в онази кола. Сигурно вече го мрази съвсем. Сигурно сега планира как точно да му отмъсти за ужасната постъпка. Ами Ив? Тя какво правеше сега? Сигурно вече е раздала снимката на всички полицаи в близките градове и го сочи с назидание, предлагайки награда за главата му. Опита се да спре напиращата влага, но реши, че няма кой да го гледа сега. Беше сам. Сам-самичък, сам и самотен, сам и абсолютно изоставен. Нямаше никого на своя страна и кой друг можеше да вини освен себе си? Той заряза всички, отказа помощта на най-близките си хора. Присмя се на съпричастността. Сега можеше да се смее само на себе си.
Излезе от колата. Слънцето тук грееше високо в небето и печеше задушно. Той си пое глътка въздух и закрачи към рецепцията. Добре, че беше взел колата на майка си, тя бе оставила пари в жабката, както винаги правеше. Трябваше да се изкъпе, целия бе мръсен, потен, изморен и ужасно изплашен. Не знаеше какво да прави, затова реши да го кара стъпка по стъпка.
Първо да си почине.
Взе си стая, изкачи стълбите до втория етаж, отключи и влезе. Взе си дълъг, хладък душ и се опита да проясни главата си, да подреди мислите си.

След последния звънец Синемън излезе от стаята по химия, където едвам остана за целия час, след като взриви една смес нещо, което господина изрично бе показал как да се избягва. Беше разсеяна и си личеше твърде много. Радваше се, че Фейт не беше на училище, за да я попита какво се случи снощи. Беше й пратила съобщение, че е добре и жива и на Син това й бе достатъчно. Не искаше да й споделя за противната случка с Октавио, която не можеше да си избие от главата.
Беше привлекателен и преди година Синемън щеше да се ослани именно на това. Но когато знаеше колко лош човек е…
„Тяло. Силно, стегнато тяло. Плочки. Хубави плочки. Спри!”
Удари си мислен шамар, но мислите продължаваха неканени.
„Силни ръце. Силни ръце. Хубави, силни ръце. Не! Висок и рус. Като принц-сърфист! Престани, за бога!!!”
Сведе глава. Имаше усещането, че всички знаят и я наблюдават. Чувстваше се като прокажена. Пъхна нещата си в шкафчето и когато го затвори лицето на Фейт я стресна.
-Божичко! – сложи ръка на сърцето си. – Какво правиш?!
Вгледа се в разтревоженото лице.
-Минах покрай вас тази сутрин. Какво е станало с дома ти?
-О. Това. – сети се. – Стреляха по нас.
-По вас? – сбърчи вежди.
- По мен и Айра.
Фейт вдигна вежди.
-По теб и Айра. – повтори. – Била си с Айра у вас?
-Не, Айра беше с мен у нас. Дойде, за да търси теб. Поиска да те заведа при него.
-Някакви предположения защо?
-Нямам представа.
Фейт преглътна и отмести поглед. За защита? Може би искаше да я защити? Може би искаше да я скрие от Чарли или Савана? Издиша замислено.
-Къде бяхте цяла нощ? – попита Синемън.
-Караше. – двете закрачиха по коридора към изхода. Училището почти се беше изпразнило за отрицателно време. – Не пожела да спрем, мисля, че се тревожеше да не би някой да ни следи. Някой друг освен Хоуп. – с неприязън добави.
-Хоуп?
Фейт стисна устни.
-Опита се да ни убие с опасното рали, което спретна.
-Хоуп? – повтори тя.
-Хоуп. – съгласи се Фейт. Поклати глава. – Вече не е същият човек, когото познавахме. – тъгата в гласа й бе по-осезаема от колкото искаше да бъде.
-Но все пак говорим за Хоуп. Той…
-Той уби човек, Син. – припомни й, гледайки я внимателно. – Това променя нещата за него. Променя него.
-Все още не мога да повярвам, че е убил Камерън. През цялото време си мислех, че е Айра.
-Съжалявам, че не ти казах за това…
-Не. – прекъсна я и сложи ръка на рамото й. – Не го казвам като обвинение. И не искам да знам подробности… Просто не мога да повярвам, че говорим за един и същи човек.
Фейт премигна и се приближи стъпка към нея.
-Син? Ние с теб няма да… Имам предвид, че ако… - замлъкна. Липсата на нежната страна от родител я бе направила твърде студена и неспособна да изразява чувства както трябва. – Знаеш, че можеш да говориш с мен, нали? За всичко.
Синемън й се усмихна леко и кимна веднъж.
-От малки, Фейт. – напомни. – Както винаги.
-И завинаги, нали?
Върху очите на Синемън падна сянка и тя придърпа Фейт към себе си, стискайки я в силна прегръдка.
-Обичам те. – прошепна и я стисна по-силно. – Едва ли това ще се промени някога. А и ние сме момичета. Не сме като тъпите момчета.
Фейт се разсмя и също я стисна силно.
-И аз те обичам. – каза и почти се облегна на нея.
Моментът беше абсолютно съвършен до мига, в който Джо Фил не прочисти гърло деликатно.

По-късно следобеда Фейт излезе от училището някак изморена. Не се беше наспала, а Джо Фил й изпи малкото останала енергия с всичките въпроси за изпитите. Освен това държеше тя и Синемън да се заемат с част от подготовката за бала по случай завършването на випуска. Фейт не беше съгласна, но липсата на избор я накара да склони.
Влезе в колата си, която отново почувства, че започва да се разваля. Трябваше да мине пак при Дони тези дни, защото нещо щракаше обезпокоително, докато запалваше. Знаеше на къде да потегли, при кого да отиде и какво да каже.
Въпреки това усети коле*ание, когато спря пред къщата на Айра. Това трябваше да приключи, той трябваше да знае всичко онова, което тя искаше да му каже и след като тази сутрин я остави пред дома й беше сигурна, че моментът на истината за нея е дошъл. Наясно бе, че вероятно няма да й повярва, че пак ще разкъса дрехите й с мисълта за опит за измама от нейна страна, че ще й се изсмее, ще я попита къде е камерата или просто ще я подмине отегчено.
Почука на вратата и усети как й се допишква - вид реакция, появяваща се всеки път, когато я е страх. Разочарова се, когато на вратата се показа Куба.
-Фейт? – възкликна. – Какво правиш тук?
-Дойдох да говоря с Айра. - развълнувано отвърна – В къщата ли е?
Нещо в лицето на Куба се измени към вина и Фейт застана нащрек.
-Излезе. – отговори той.
-Знаеш ли кога ще се върне?
Куба сведе глава, обърна се за момент в къщата като почти влезе в нея, говорейки на някого, и след това затвори вратата зад гърба си. Изглеждаше добре в синята си блуза и широки кафяви панталони. Въпреки че усмивката му бързо слегна, Фейт успя да се зарадва на щастливия му вид. Бе махнал строгия костюм, явно имаше повод, който го караше да бъде така свеж като сега.
-Фейт, Айра няма да се върне скоро. – колебливо каза.
Тя разшири очи във въпрос. Допика й се още по-силно.
-Какво имаш предвид?
Куба внимателно подбра думите си.
-Виж, не искам да страда. Не искам никой от двама ви да страда. – побърза да каже. – Но… когато е покрай теб той страда.
Тя пристъпи от крак на крак.
-Не разбирам какво искаш да кажеш. – прошепна, почти сигурна, че разбира.
-Има чувства към теб. – кратко обясни. – Знае, че ти не отвръщаш на тях. Боли го. – стисна устни и спокойно продължи. – Знам, че не би искал да ти го казвам. Иска всички да го мислят за силен и могъщ, но ти знаеш по-добре.
Фейт заекна, но не успя да изрече думичка.
-Може би, когато нещата станат по-поносими за него…
Видя отблясъкът в очите й, влагата напираше. Замлъкна.
-Къде отива? – почти го проплака, но успя да даде сериозността на тона си.
-Първо изпраща Чарли…
-Какво?
-Поговориха. – обясни. – Айра го пуска да си ходи след поставени условия. Ти и семейството ти сте защитени.
Фейт заклати глава.
-Айра ще се увери, че Чарли е достатъчно далече и после…
-После какво? – гласът й прозвуча още по-жално.
Куба вдигна бавно рамене.
-После ще види.
Фейт подсмъркна и не обърна внимание на сълзата.
-Колко време няма да го има?
-Не знам, Фейт. Колкото му е нужно.
-Нужно? Нужно за какво? – задиша се.
-За да проясни главата си. Не му се е случвало преди, оцени това. Дай му време.
Тя отново заклати глава.
-Не… Не. – преглътна тежко.
-Ще се върне, Фейт. Просто не веднага.
Сълзите закапаха от очите й.
-Знам, че усещаш нещо към него и именно за това сега трябва да го пуснеш.
Тя го стрелна с яден поглед. Сълзите замръзнаха на лицето й и то стана гневно и настървено.
-Къде е?
Куба вдигна ръце така все едно спира ван.
-Иска да е сам…
-Къде е?! – изкрещя тя.
Хобсън отпусна рамене и след кратък взор в напрегнатите й черти помръдна недоволно с устни.
-Пътува към Лос Анджелис. Уредих безопасен полет за него и Чарли в девет часа.
-За къде?
Никакъв отговор.
-За къде, Хобсън?!
-Италия.
Фейт рязко се врътна и забърза към колата си.
-Няма да стигнеш навреме, Фейт! – викна той.

Хоуп отвори очи. Навън вече се стъмваше, колко време бе спал? Погледна часовника, заставен на прашното нощно шкафче. Осем и половина. Изправи се и потърка очи. Огледа празната стая и чак когато я огледа цялата осъзна, че не е празна и той не е сам в нея.
-По дяволите! – рязко стана от леглото, стреснато загледан в ухиленото девойче.
Нямаше повече от десет години, това бе сигурно. Беше облечено в синя ризка и бели панталонки. Зъбките бяха покрити с шини, а очичките, загубени в широката усмивка. Черната й коса беше вързана на опашка и откриваше мургавата й кожа. Хоуп преглътна и придърпа фланелката си. Не му се струваше редно да стои полугол пред малкото момиче. – Коя си ти? – попита я.
-Ана. – отвърна лъчезарно девойчето. – Моят чичо се грижи за хотела.
-Хубаво име имаш, Ана. – кимна несигурно той. Преглътна отново. – Защо си тук?
-Чичо каза, че вечерята е готова.
Хоуп сбърчи вежди.
-Не съм гладен. – излъга и коремът му изкъркори.
Ана леко поскри усмивката си.
-Но чичо е направил от своя специалитет. Той няма много клиенти, ще се радва да хапнеш с нас. – детското гласче бе неустоимо.
-Наистина не съм…
-Хайде. – подкани го тя, прескочи ловко леглото и го хвана за ръка.
Изненада се от силата, с която го повлече към стълбите.

Синемън изхвърли поредния чувал с боклук и изпухтя тежко. Обърна се към къщата и още веднъж се хвана за главата. Родителите й щяха да искат обяснение за случилото се. Нямаше какво друго да измисли освен, че е правила голям купон по случай завършването. Нищо, че й бе забранено след последния път.

………………………………Последния път……………………………………

Къщата беше разрушена, тапетите – скъсани, мебелите – счупени, сребърните прибори – липсващи, парите от сейфа – странно непокътнати.
-Никога вече, Синемън! – караше се господин Притчард, размахвайки ядно показалец. – Това е последният купон, който правиш в тази къща!
Малката и невръстна Синемън на 16 години гледаше жално като кученце и кимна засрамено.

От тогава бе правила много партита, но успяваше да почиства навреме и никой не разбираше. Подкупваше съседите, разхождаше кучетата или чистеше градините и семейството й никога не разбираше за нарушаването на Забраненото правило. Сега обаче нямаше как да го скрие. Странно как не й правеше такова впечатление. По-добре да я накажат за това, от колкото да знаят, че е спала в една стая с…
-Бу! – Октавио скочи тромаво зад нея и тя изпищя и литна назад. Подпря се на кофата и издиша шумно. Вбесено се вгледа в лукавата усмивка на Октав.
-Какво си мислиш, че правиш, дявол да те вземе?! – развика се. – Махай се от тук!
-Продължаваш да си в лошо настроение. – отбеляза и дръпна от почти допушената си цигара. – Не ми казвай, че още си сърдита.
-Не съм в лошо настроение. – настоя и се понесе обратно към къщата със забързана крачка. Стисна зъби, когато усети присъствието му зад себе си.
-Хубаво местенце. – кимна. – Малко мръсничко, но…
-Защо си тук? – нервно се обърна към него с очаквателно изражение. – Няма ли някакви сделки, които да си въртиш, хора, по които да стреляш?
Октавио присви очи. Направи крачка към нея и тя се дръпна назад с предупреждение в погледа си.
-Нека ти помогна. – предложи с подозрително честна усмивка и влезе в хола.

Фейт слезе от колата и се затича. Краката й бяха необичайно бързи, ръцете й си движеха в синхрон. Влезе в летището, огледа се и беше абсолютно безсмислено. Само чудо щеше да я прекара лековато през огромната маса от пътуващи. Стрелна с очи огромния часовник окачен на стената. Осем без пет
-Осем без пет! – прошепна изненадано и изплака невъздържано. – Осем без пет. Осем без пет.
Отново се затича. Спря, за да чуе гласът на жената, която казваше на пътниците да се отправят към нужния терминал за полета за Италия. Насочи се натам.
Не спираше да мисли как ще го изпусне. Как самолетът ще тръгне и нещата ще останат неизказани. Как никога повече няма да го види освен ако меч не надвисне над главата й. От тези мисли, вероятности й се заплака. Изсъска веднъж, когато усети мокра следа по бузата си и ускори.
Блъскаше хората, разбутваше ги, за да разчисти пътя пред себе си и пак не й се струваше, че е достатъчно бърза.
Задиша се, измори се, но не спря. Стана още по-настървена, още по-бърза, още по-сигурна в това, което бе напът да направи.
Рязко спря да тича и се огледа. Качи се на една от пейките и трескаво затърси без да отразява неодобрителните забележки на хората до себе си.
Видя го.
Видя го от далече, в гръб, но нямаше как да не го познае. Беше нахлузил черна шапка на главата си и вървеше заедно с потока от хора.
Фейт скочи обратно на земята и отново се впусна в препускането си, решавайки че времето е на привършване.
-Айра! – разкрещя се.
Шумът на около бе твърде силен. Тя изхлипа.
-Айра! – извика още веднъж. Ами ако я чуваше? Ако я чуваше и просто не искаше да се обърне. – Айра! – продължи да бута хората, да си проправя път.
Загуби го в тълпата.
В един миг бе пред погледа й, можеше да го види сред морето от хора, а в следващия него вече го нямаше. Спря се и се задиша. Заклати глава, докато търсеше и не откриваше.
-Не. – категорично прошепна. – Не, не. Не! – краката й отново забързаха.
Костваше й огромни усилия да не изпсува, когато се озова в средата на група японци, които се движеха със скоростта на охлюв и почти не помръдваха от мястото си.
-Мърдайте! – извика Фейт и те я изгледаха. Тя не можеше да направи и крачка, сякаш нарочно препречваха пътя й. – Размърдайте се! – изкрещя и ги блъсна грубо.
След това вече нямаше значение.
По-средата на поредния бяг, тя рязко се спря и падна на задните си части. Очите й се ококориха, устата й зейна. После стисна устни, затвори очи и подсмъркна.
Самолетът беше във въздуха.

Хоуп наблюдаваше прегърбения кльощав чичко, който се местеше от единия до другия плот в кухнята и местеше някакви неща. Малката Ана стоеше до Хоуп и не спираше да наблюдава него. След втория половин час вече не му правеше такова впечатление, явно тук рядко идваха младежи и тя не бе свикнала.
-Какво прави чичката? – попита я той.
-Всяка вечер го прави. – обясни тихичко. – Нещо като ритуал, иначе не може да заспи. Виждаш ли белите купи на левия плот? – той кимна. – Цял ден стоят там. Преди да си легне чичо Ал ги мести на другия, а на сутринта като стане ги връща обратно.
-Защо му е да го прави? – попита, когато извади лъжицата от устата си.
Хлапето вдигна рамене.
-Нямам идея. – измърмори. – Но се свиква. Веднъж ги скрих, за да видя какво ще стане. – направи ужасена физиономия и заклати глава. – Цяла нощ плака!
-Плака? Сериозно ли? За едни купи?
-Важни са за него.
Хоуп преглътна още една лъжица супа. Косата на чичо Ал беше прошарена и той приличаше по-скоро на дядо, от колкото на чичо. Беше хилав, много слаб. Все едно ако вятърът духне по-силно ще го счупи на две.
Трапезарията беше малка, боядисана в неприятен син цвят. Имаше седем кръгли маси и те всички бяха празни с изключение на тази, на която стоеше Хоуп. Явно бизнесът тук замираше. Вратата беше широко отворена и пътят изглеждаше красив сега, в тъмнината. Колите бяха на рядко, звездите бяха много, а звукът на щурците бе успокоителен.
-Е, момче. – поде чичо Ал докато куцукаше към масата. – От къде си?
Хоуп вдигна кос поглед.
-Не е важно.
Чичо Ал не изглеждаше като човек, който вижда добре и Хоуп регистрира това, когато той се загледа през него с празен поглед.
-Чу ли го, Ана? – присмя се той и се засмя с немощния си глас. – Не било важно. – закашля се. – Това не е място за деца, синко. Да не си в беда?
Хоуп поклати лъжовно глава.
-Не.
Ал наклони своята.
-Хората рядко идват тук. Обикновено само когато искат да избягат от нещо или пък търсят нещо. Както виждаш не са много тези дни. – засмя на собствената си шега, а Ана се засмя с него.
Хоуп се опита да извие ъгълчетата на устните си в усмивка.
-Колко време смяташ да останеш? Едва ли много. – отговори си сам. – Кой остава за дълго на такова пусто място?
Хоуп премигна, наполовина заврял лицето си в купата.
-Смятам да остана само още една вечер. – каза. – След това тръгвам.
-За къде, ако мога да попитам?
Хоуп се замисли.
-Още не съм решил.
-Е… - поде стареца и се надигна тежко. – Докато решиш си добре дошъл. И без това няма никой. – промърмори и се отдалечи.
-Странен е. – прошепна Хоуп на Ана.
-Аз мисля, че е страхотен. – усмихна се тя.
-Защо живееш с него?
-Мама и татко са мъртви. – каза спокойно тя. – Той ме прибра. Много е добър към мен. Обича ме. И аз го обичам.
Хоуп се вгледа в нея.
-Как?
-Хм?
-Как са починали родителите ти?
-Татко падна от скала и мама искаше да отиде при него. В Рая. Така казва чичо.
Хоуп остави купата.
-Съжалявам.
-Ами твоите родители? И те ли са мъртви?
Той отмести очи и проследи една кола, минаваща лежерно по пътя, докато не се изгуби от погледа му.
-Да. – каза и изяде остатъка.
…Нора стоеше облегната на леглото в стаята на сина си с умислено лице. Хапеше нокътя на показалеца си и мислеше.
-Нора, закъсняваме за срещата с родителите ми. – провикна се Дарън от втория етаж. – Нора? – когато тя не се отзова той се покатери пред стълбите си, оправяйки вратовръзката си. – Какво правиш тук? – попита изненадано, когато я видя в стаята на Хоуп.
-Къде е? – умислено рече. – Никога не излиза без да се обади. Още по-малко взима колата ми без да ме пита. Къде може да е?
Дарън подбели очи.
-Той е тийнейджър. Сигурно нещо е станало, откачил е и е отишъл да се поразходи. Не го прави за първи път. Помниш ли, когато му казахме, че ще се женим?
-Но се върна на следващия ден. А сега… - погледна часовника си. – Двадесет и четири часа минаха, отивам в полицията.
-Почакай. – спря я нетърпеливо. – Разпита ли приятелите му, Ив? Може да е с тях.
Тя застана на място и изпухтя.
-Добре. Обади се на Фейт и Синемън, аз ще говоря с Ив. Но ако нищо не знаят се обаждаме в полицията. – притеснено зарече и излезе от стаята.
Дарън се намръщи. Срещата с родителите му явно щеше да почака.

Синемън затвори телефона и погледна към небрежно стоящия на скъсания диван Октав.
-Вторият баща на Хоуп се обади. – обяви тревожно тя. – Искаше да знае дали Хоуп е при мен?
-Не е. – отвърна й.
Тя замига и поклати кратко глава. Не знаеше какво да отвърне на поразително глупавата му констатация затова продължи сякаш не го е чула.
-Както и да е… - прочисти гърло и закачи падналата картина на стената до прозореца. – Не може да се свърже с Фейт и Нора смята да се обажда в полицията.
-Едва ли ще го намерят. – вметна незаинтересовано. Наистина не се интересуваше от Хоуп майка му, втория му баща и техните проблеми. Далеч повече се интересуваше от Синемън.
Насочи вниманието си към нея и се изправи от дивана. Подръпна сивата си блуза, която се беше нагънала от разплутата му поза. Уж щеше да помага на Син с чистенето, а през цялото време стоеше излегнат и дъвчеше вътрешната страна на бузата си, зяпайки през чупения прозорец. Почувства се неловко, когато съседите излязоха за секунда и се взряха в него. Той също се взря в тях. И така докато не направи пистолет с ръката си и те се скриха, а той се разсмя.
-Какво ще правиш сега? – попита я разговорливо.
-Не знам. – усмихна се фалшиво и се приближи към него. – Но знам какво ще правиш ти.
-О? – вдигна вежди с усмивка.
-Тръгваш си. – обяви, наведе се, взе якето му от дивана и го набута в ръцете му. – Благодаря, че намина. Сега довиждане.
По лицето на Октавио се изписа любопитство.
-Защо си толкова нервна?
-Не съм нервна. – отчетливо изговори. – Просто искам да си вървиш.
Той демонстративно хвърли якето си обратно на дивана и вдигна вежди.
-Накарай ме.
Тя направи гримаса.
-Напусни дома ми! – извиси глас.
-Не искам. Тук е приятно и уютно.
-Отиди си в твоята къща.
-Тук ми харесва повече.
-На мен не ми! Махай се.
-Ела с мен, тогава.
-Моля?!
-Моята къща е цяла и няма опасност някой да дойде и да те гръмне, докато спиш.
-Няма да спя в една стая с теб ако ще живота ми да зависи от това!
-Какво ще направиш? Ще спиш в потрошената барака?
-Това е домът ми. – изтъкна.
Октавио се огледа скептично.
-Домът ти прилича на потрошена барака.
-Ти приличаш на потрошена барака!
-Какво?
-Чу ме! А сега изчезвай.
Сложи длани на гърдите му и се опита да го избута. Все едно бута стена. Той я гледаше недоумяващо.
-Какво се опитваш да направиш?
-Опитвам се… - направи още един опит, опря цялата си тежест върху ръцете си, които бе стоварила върху тялото му. Никакъв резултат. – да те изхвърля… - напрегна се още веднъж. – от тук!
Рязко се отдръпна и изпухтя срещу кичура, който залепна пред лицето й. Бавно вдигна ръка и показалецът й се насочи към вратата.
-Тръгвай. Си!
Октавио въздъхна дълбоко и скръсти ръце на гърдите си.
-Не искам.
Синемън нацупи устни в гневна гримаса, която се стори странно очарователна на Октав.
-Държиш се странно от сутринта. – отбеляза той. – Защо? Защото спахме един до друг ли?
Тя веднага отмести очи с преглъщане и се наведе да завърже един от чувалите. Действие, с което да премахне очния контакт, който имаше чувството, че говори твърде много.
По лицето на Октавио заигра усмивка.
-Това ли е? Да не би да се срамуваш?
-Няма от какво да се срамувам. – остро отговори и му обърна гръб, насочвайки се към коридора. – Защото нищо не сме направили. – добави и клекна за да събере малки стъкълца, останали незабелязани от метлата преди това.
-Защото те докосвах ли? – предположи и сега нямаше подигравка в гласа му. Може би заради това Синемън се изправи и го погледна предупредително.
-Нищо не се е случило. – все едно убеждаваше себе си, а не него. – Беше късно, беше студено и бяхме уморени.
-Тогава защо се държиш така, все едно сме правили секс цяла нощ? – с питанката дойде и червенината й, с това, дойде и неговото приближаване.
-Може ли да спрем да го обсъждаме? – с нетърпелив смях помоли молбата си от по-рано. Отдръпна се от него, защото близостта й се струваше още по-нередна сега.
-Ако не сме правили нищо нередно какво точно да спрем да обсъждаме?
Остана на сантиметър разстояние от нея, за да не я стряска съвсем, когато гърбът й опря стената.
-Не знам какво мислиш за снощи, но беше просто един път. – очите й го гледаха строго. – И повече никога няма да се повтори.
Октавио кимна замислено и постави едната си ръка до главата й.
-Сигурна ли си? – тонът поставяше твърдението й под съмнение.
Тя се притисна по-силно назад почти се сви.
-Да.
Октавио кимна повторно и тялото му докосна нейното.
-Напълно ли? – наклони глава, която приближи към нея.
Син прочисти гърло.
-Да. – дрезгаво отговори.
Лицето му продължи да скъсява дистанцията помежду им. Синемън преглътна задавено.
-Р-разкарай се. – заекна и се наруга за това.
-Нищо не ти правя. – беше отговорът му, а устните им почти се докосваха.
-Близо си. – прошепна.
-Това лошо ли е? – притисна се в нея осезаемо и тя издаде нечленоразделен звук. – Защото ако искаш мога да спра.
Син кимна разсеяно и едвам отрони:
-Искам.
Октавио се усмихна и не се отдръпна.
-Добре. – прошепна. Другата му ръка обгърна бавно талията й.
Синемън опря лакти в гърдите му.
-Не това. – каза тя. – Искам да спреш.
-С кое? – попита с детско любопитство и ръката му се плъзна надолу.
-С това. – настоя тя и хвана китката му преди да е стиснал дупето й.
-С това? – другата му ръка се отблъсна от стената и я стисна с шепата си.
Синемън издиша и пак заекна на няколко пъти.
-Спри. – не звучеше никак пламенна в желанието си.
Октавио зашари с очи по лицето й. Клепачите й бяха притворени и тя облиза устни. Притисна я отново към себе си, ръката му я стисна още веднъж, другата му длан тръгна нагоре към гърдите й.
-Не ме… докосвай…
Октавио премести очи надолу и ръката му премина през гърдите й. Синемън го стисна за плата на фланелката.
-Стига. – стисна очи и ги отвори, сякаш беше внезапно изтрезняла. Опита се да го отблъсне и това го подразни. – Не искам това.
-Не искаш кое? – не успя да скрие раздразнението в гласа си и това стресна нея. Не искаше да го предизвиква, но и нямаше да спи с него, за да го остави доволен.
-Не съм като Фейт. Не мога да…
-Не можеш какво? – прекъсна я. – Няма да се женя за теб.
Тя го изгледа нелогично обидена.
-Какво правиш изобщо? – попита ядно.
Октавио нямаше отговор.
-Няма ли с кого друг да… правиш това. – извърна за момент очи. Чувстваше се адски неудобно.
-Не познавам други малчовци, които да прелъстявам.
Тя стисна зъби и заблъска с юмруци.
-Махни се от мен, противно животно! – занарежда обидена и ядосана. – За това ли ме използваш? За си запълваш времето и да видиш дали ще поддам?
-Хей! – хвана я за китките и буквално я заби в обратно в стената. – Много добре знаеш колко опасен мога да бъда. Позволението не е сред нещата, за които трябва да се боря.
Тя послушно замлъкна, разбирайки че ако го провокира още малко може би нямаше да свършат добре.
-Не съм ти направил нищо. – гласът му стана като на човек, решен на компромис. – Снощи също не ти направих нищо. Имаше силата да ме спреш по всяко време, но ти остана. – започна да говори обвинително. – Защо? Защото ти хареса.
-Това не е вярно.
-О, моля те! Не можеш да ме заблудиш дори живота ти да зависи от това.
Тя потръпна.
-От какво се боиш? Че можем да стигнем твърде далеч?
-Това не би стигнало до вероятност и след милион години. – изсъска невъздържано.
-Ще стигне ако го пожелая.
-Ще ме изнасилиш ли?
Той подсмъркна ядно и я огледа. След това я пусна троснато. Синемън потри китките си, вперена несигурно в него.
-Ако гласът ти не ми беше толкова противен щях. – закани й се след като се вмъкна в хола и взе якето си, се отправи към входната врата.
Хвана дръжката, но се спря за секунда.
-Не знам защо… - поде и се обърна наполовина пред предпазливия й поглед. – Но те харесвам. – обърна се изцяло и я погледна. – И това е единствената причина поради която не лежиш вързана за легло. – говореше с неприязън. – Постарай се да не губиш това. – посъветва я. – Не бих искал да ти причиня болка. Но ако продължаваш да настръхваш всеки път, когато те доближа… - присви очи, разбирайки колко много наистина трябва да я харесва, за да й казва какво да спре да прави, за да не го предизвиква. – Ще се опознаем взаимно. – завърши и излезе пред смаяното й и засрамено лице.
……………………………………………………

Куба се върна в хола с новата бутилка вино и седна до ухилената до уши Жулиет. Облегна се до нея и я погледна със същата широка усмивка. Наля вино в двете чаши пред камината и веднага се намести по-удобно, когато тя се облегна на него. Продължиха да си говорят и да се смеят, докато огънят в камината огряваше лицата им, проблясваше в косите на Жулиет и в белите зъби на Куба. Само за миг позволи на мисълта за Фейт и Айра да достигне до съзнанието му.
Дали беше стигнала навреме? Бяха ли заедно сега? Какво означаваше това и за двамата?
След това обаче Жулиет притисна устни в неговите и започна да разкопчава ризата си. Тогава Олтър прогони всяка странична умисъл.

Фейт караше бавно. Дъждът плющеше наоколо, пречеше й да вижда, но тя гледаше толкова празно напред, че изобщо не отбелязваше обстановката. Колите я подминаваха с бибикане за бавната скорост, но тя дори не се обръщаше да погледне наглите шофьори на големите автомобили. Сълзите продължаваха да капят от очите й вече по-малко, но все още бяха там и все още имаше. Брадичката й потрепваше, за да не се разплаче и почти успяваше.
Опитваше се да асимилира факта, че го изпусна, че всичко остана празно във въздуха, неизказано, неразбрано. Не можеха да се разделят така. Не беше редно. До последно се надяваше, че филмите ще се окажат верни, че тя наистина ще стигне навреме. Какво разочарование! Бе толкова близо. На няколко метра от нея, ето там, съвсем достижим. И след това вече не беше. Не беше достижим, не беше там, нямаше го, беше изчезнал.
Отиде си.
Едва ли щеше да се върне скоро.
Заплака. Раменете й се разтресоха, сълзите покапаха по-бързо, започна да подсмърча. Можеше да плаче спокойно в колата никой нямаше да я чуе.
Иронията й се струваше пълна в този момент. Преди плачеше заради него, а сега плачеше за него. За това че него вече го нямаше, той не беше тук.
Беше си отишъл.
Кога щеше да се върне? Ако изобщо се върнеше?

Не виждаше нищо през мъничкия прозорец. Мракът бе непрогледен, самолетът – тих. Едвам се разбираше, че се возят във въздуха, но той не мислеше за това.
Все се надяваше, че тя ще дойде. Точно като по филмите ще дойде за него, ще го спре, ще му каже всичко онова, което иска да чуе и ще излезе от летището с нея, захвърляйки билета си в кофата. Тя не го направи. Чудеше се дали Куба й се казал. Ако знае какво е направила? Знаеше ли изобщо? Може би не й пукаше… Може би знаеше и сега празнуваше свободата си. А може би не?
Тръсна глава. Не искаше да мисли неща, които не бяха такива. Разбира се, че ще се радва. Той си отиде. А заедно с него и всичките й проблеми.
Чарли спеше до него. Похъркваше леко, вадеше от гадните мисли, но после кротваше и Айра пак се връщаше там. Скръсти ръце се излегна повече. Сега искаше само да слязат от самолета, да се разделят и той да отиде при брат си и малката Лили като лилия, но не точно. Поне в нейните очи беше герой.

Ив продължи да гледа снимката на себе си и Камерън. Лежеше на леглото си, само нощната й лампа светеше и когато се обърна на другата страна, празната половина й се стори студена и твърде широка. Не обръщаше внимание на влагата, цял ден имаше да си свикне с нея, а и тя се появяваше всеки път, когато се сетеше, че всичко, което знае е една огромна… лъжа? Не. Не беше лъжа. Беше изкривена истина и тя е, че си пада само по мръсни отрепки. Погледна отново снимката и докосна с пръст лицето на Камерън. Приличаха си с Хоуп. Приличаха си много. Лъжите и на двамата най-много им прилягаха. Избърса поредната сълза, когато се хвана, че тя е за Хоуп. Нямаше търпение да го намери и да го накара да си плати. Не беше казала на никого истината, дори на баща си. Ще я помислят за пристрастна и неспособна да мисли трезво заради мъката и отношението си. Беше по-добре никой да не знае. Защото когато Хоуп умре, няма да се налага да дава обяснения.

Ана почука на вратата и след това влезе. Хоуп веднага затвори телефона си, който държеше с двусмислието дали да се обади на майка си или не. Да я успокои, че всичко е наред. Беше се отказал. Ако не днес, то съвсем скоро щеше да разбере за най-отвратителната му и голяма тайна. Тя никога нямаше да му прости. Не би имал безочието да я моли за подобно нещо.
Ана му подаде поискана възглавница и той я пое, като внимаваше да не се изправя много от леглото. Не искаше пак да я изчервява, показвайки голото си тяло. Тя седна на ръба на матрака и му зададе още един въпрос от поредицата въпроси, които му задаваше цяла вечер. Той се намести по-удобно и продължи да я лъже с неискрена усмивка.

Нора стоеше пред прозореца в стаята си, докато нареждаше на слушалката, а Дарън обикаляше нервно напред-назад, чакайки я да приключи.

Синемън избърса масата в кухнята от целия прах и остави бърсалката с изморен жест. Вече беше станало късно, доспа й се. Щеше да продължи утре.
Не можеше да спре потока от мисли за Октавио. Какво искаше от нея? И какво значеше това „харесвам те”? Сигурно в неговата глава означава „ела да ти покажа моето и после ти ще ми покажеш своето”. Но все имаше усещането, че има нещо повече. Трябваше да има, иначе защо не спираше да си мисли за него. Нямаше желание да признае пред себе си, че наистина й харесва това, което той прави с нея. Малките докосвания, които той си позволяваше и тези малки позволения, които тя му даваше й се струваха нередни, но в същото време някак… сладки.
Може би наистина започваше го да го харесва. Може би нямаше, ако миналата нощ не се беше състояла. Нещо в защитническите му наклонности към нея и тази странна груба нежност, която проявяваше към нея… Може би я караха да го харесва, може би защото никога до сега не бе срещала подобно нещо. Ново, непознато. До някъде опасно и наистина изкушаващо.
Но не съм Фейт, припомни си остро, докато сваляше блузата си.

Октавио влезе в шумния, пълен клуб и усмивката веднага изгря не лицето му. Огледа се за момиче, което да хареса, вземе, използва и след това зареже. За алкохол, който да го напие, успокои и изцеди. И накрая се огледа за кутия цигари. Неговите бяха свършили.

Измежду всички останали неща, Фейт намери сили да се притесни и за още едно нещо.
Том й беше оставил съобщение на секретаря. Сдържано, студено съобщение, в което не я молеше, а й заповядваше да дойде на следващия ден сутринта при него. Да поговорят. Не й се говореше с него, не й се говореше с никого, но злобната нотка в гласът на Том подсказваше за задължение и не-можещ-да-бъде-отменен-ангажимент. Беше почти сигурна, че баща й е пуснал секретаря много преди тя да се прибере, измокрена и със смъртно-бяло лице. Пак се прибра малко преди започването на учебния ден, въпреки умората прояви упоритост и не спря никъде по пътя между Ел Ей и Нейс Хил. Помисли си го за момент, но след това реши, че може би ако спре повече няма да тръгне поне за известен период от време. Баща й не я чакаше този път. Явно е още сърдит от предния разговор и тя не го винеше. А и вече нямаше сили да говори и с него.
Той не я чакаше когато се прибра на съмване, но когато тя слезе надолу по стълбите, след като се изкъпа, подсуши и възвърна някаква част от цвета в лицето си – в никакъв случай цялата – Олдридж стоеше изправен пред прозореца в хола и гледаше навън.
-Пак се прибра късно. – отбеляза, когато тя слезе на последното стъпало с непроницаемо изражение.
-Съжалявам. – отговори тихо, напрегнато, без изобщо да мисли за баща си и ситуацията, в която двамата се намираха от известно време.
Олдридж кимна без съгласие.
-Резултатите излизат днес, не е ли така?
Фейт стисна здраво устни и заби поглед в земята. Лицето й още не се бе отпуснало от студените капки, които до преди час изстудяваха кожата й.
-Нямам търпение да ги видя. Може и да си приета в някой местен университет.
Фейт стисна зъби при неуместното заяждане и забра грубо чантата си от креслото.
-Тръгвам за училище. – излъга. Отиваше при Том.
Олдридж стисна очи. Прекали, упрекна се, но след това се сети, че имаше право. Тя бе негова дъщеря, той – неин баща. Преди си споделяха всичко, а сега не можеше да я познае. Беше се променила в неговите очи, а промяната бе твърде голяма, за да се избегне. Искаше да не мисли така, искаше нещата да се върнат както преди. Но тя очевидно не искаше.
Отново се подразни. Упрекна нея за това.

Синемън излезе на двора. Слънцето пак отсъстваше, денят бе прохладен. Това я устройваше, не обичаше жегите. Потеше се и косата й се чупеше грозно от корените към краищата. Поговори си с няколко момичета и момчета, посети госпожа Соран за още един разговор относно университета.
Седна на една от пейките и скръсти крака, облягайки се назад. Загледа се в няколко от съученичките си, обръщайки сериозно внимание на цялостното им държание и характер от това, което бе виждала до сега. Смееха се кокетно, на висок глас, кимаха и обиците им се мърдаха с всяко движение, хапеха устни, облизваха устни. Превиваха се, докато поривът смях стихваше, пъхаха коса зад ушите си. Син можеше да чуе темата на разговор – дрехи и момчета, и – колкото и невероятно да й се стори – бъдеще. Но бяха толкова безгрижни и щастливи, че тя изпита странна омраза. Сигурно в перфектния им свят нямаше нищо нередно и мътно. Вероятно всеки ден им бе еднакъв. Подобно на нейните преди време.
Прочистване на гърлото я накара да обърне глава и кръвта замръзна на лицето. Изправи се моментално на крака пред уморения и обвинителен поглед на Ив.
-Здравей. – поздрави я Синемън, без да е сигурна какво друго да каже.
-Къде е Хоуп? – зададе направо Ив с недружелюбен тон.
Синемън сбърчи вежди и поклати глава.
-Не знам.
-Укриването няма да ти помогне. – предупреди я. Гласът й бе строг, също като изражението й и само очите издаваха мъка, която бе почти умело прикрита. – Ако знаеш къде е по-добре да ми кажеш?
Синемън изпъчи гърди в поемане на сериозна доза въздух.
-Нямам представа къде е. – кимна й уважително и понечи да я подмине, но Ив я хвана за лакътя.
-Знам, че никога не сме били близки приятелки, но искам да разбереш през какво преминавам в момента. Майка му се тревожи и се е обадила в полицията. Издирват го и ако го намерят преди мен…
-Нищо няма да стане. – прекъсна я остро Синемън и дръпна ръката си. Убиец или не, Хоуп продължаваше да много по-важен от лъжовната жена пред очите й. – Не си казала на ченгетата, цялата истина, нали? – огледа я с презрение. – Искаш сама да го заловиш, за което ти се възхищавам, но няма да участвам в това. Не знам къде е, но дори и да знаех нямаше да ти кажа. Така че не разчитай на мен.
-Не знам дали си наясно… - изсъска Ив и отново я дръпна към себе си, след повторния опит на Син да се отдалечи. – Но в момента съм много ядосана. Въпреки това направих услуга на всички ви като не казах истината. Можеш да бъдеш само благодарна.
-Благодарна съм. И съжалявам за начина, по който се чувстваш. Но няма да получиш помощта ми.
Ив продължи да я гледа гневно.
-Аз ще го открия.
-Надявам се. Има да отговаря за някой неща.
-И ще го убия. – добави. – За времето през което с него бяхме заедно… - присви очи. – Ако се свържеш с него му кажи да бяга далеч.
Синемън преглътна. Ив изглеждаше авторитетна и уверена в думите си, породени от гняв и болка.

Фейт почука на вратата. Искаше да приключи бързо. Трябваше да се види с Куба след това. Съвсем бегла мисъл й мина през главата за това, че Удсток явно щеше да побеснее при отсъствието й, но не й даде нужното време. Чу Том да я вика и тя влезе в кабинета му.
-Здрасти, Фейт. – поздрави я Каян, ставайки от стола срещу бюрото.
Фейт се обърка.
-Здравей . – помаха й лековато. – Не трябва ли да си на училище?
-А ти? – усмихна й се Каян и сложи чантата на рамото си. Фейт я проследи и наклони глава. Каян определено се беше променила. Косата й стоеше на опашка и имаше само един лилав кичур, който изпъкваше на черната коса. Но дрехите й не бяха типичните черни, сърдити блузи и фланелки, които собственоръчно бе скъсала, все едно в изблик на гняв. Сега бе облечена в сива блуза, която й стоеше леко широка, сякаш е старата блуза на баща й. Дънките й бяха сини, а кубинките бяха заместени от черни обувки. Фейт й се усмихна, когато се разминаха и съсредоточи върху Том, чието лице внезапно стана от любезно към сърдито.
-Седни, ако обичаш. – помоли сдържано. Сдържано…
Фейт се подчини, деликатно поглеждайки часовника си.
-Какво става? – попита го тя, когато постояха малко в мълчание.
-Ти ми кажи. – недоволно рече.
Фейт сбърчи вежди.
-Какво имаш предвид?
-Спри да играеш игрички, Фейт! – разсърди се той и гневно се приведе напред. Гледаше я с подивели очи, в които имаше освен гняв, обида. – Не мога да повярвам, че не ми каза.
-Не ти казах кое? – опита се да придаде нужната доза неразбиране, но беше толкова загубена в мисли за Айра, че не можеше да докара дори интонацията в нещо по-различно от нетърпеливост.
Той въздъхна дълбоко и изсъкса нещо неразбираемо.
-Правя всичко възможно, за да те защитя, а ти пазиш информация, която може да те пъхне в затвора!
Фейт премигна.
-Не ми каза, че Хоуп Ленсън е убил Камерън Ленсън, а знаеше, че търсех убиеца. Убеди ме, че Айра е виновен така както убеди всички в съдебната зала.
Фейт отпусна рамене и изстена, пребелвайки очи.
-Том…
-Нямаш никакво уважение към работата ми! Как смееш да ме лъжеш?
-И го правя с много други хора. – каза Фейт с равен тон. – Налага се. Знаеш това. Самият ти лъжеш семейството си за много неща…
-За да предпазя теб! – прекъсна я жегнато. – Всичко, което правя е за да предпазя теб, а ти криеш от мен неща, от които зависи свободата ти! И моята репутация.
Фейт повдигна брадичка при последната дума. Все повече мразеше тази дума.
-Как можа?
-Направих го, за да защитя него. – започна с оправданията, които бяха чистата истина. – Тогава още не те познавах, Том, не можеш да ме виниш за това, че ти нямах доверие.
-Но и след това ми нямаше, нали? – преглътна, за да продължи да ръси, засегнат, обиден. – Когато видя, че съм на твоя страна… Тогава също не ми каза истината.
-Нямаше значение. – отговори с тон, който показваше желанието за прекратяване на разговора. – Беше минало, не знаех как да повдигна темата, а и Хоуп още не беше…
-Лош. – каза вместо нея и кимна печално. – Значи ако не става въпрос за убийци няма да нужда да разговаряш с мен?
-Не съм казала това.
-Но го мислиш. – припряно я обвини.
-Да разговарям с теб за какво? – и след този въпрос, тишината залегна в пространството за няколко секунди. – Ти си адвокат, Том, не психиатър.
Лицето му стана още по-обидено, въпреки старанието да не показва, че е засегнат.
-Може да нямам лиценз на човек, който умее да оправя проблемите на душата, но бях до теб. И ако това не ти беше достатъчно, значи наистина имаме проблем.
Фейт извърна поглед и заръфа нервно долната си устна. Не искаше да го засяга, съжали за думите си.
-Извинявай. – пророни без да го поглежда. – Просто…
-Не те виня, че обичаш убиец, Фейт. – поде сериозно с тихия си глас. – Но това не правилният избор.
Тя веднага вдигна поглед към него. Веждите й се извиха нагоре и гласът й стана по-тих от неговия.
-Не? – отрони. – Тогава защо си тръгна?
Чертите на Том се изкривиха в недоверчива изненада.
-Тръгнал си е?
-Напусна града. – мускулите на лицето й се стегнаха. – Напусна мен.
Том поиска да каже нещо. Нищо.
-Не искам съжаленията ти, защото знам, че не съжаляваш. – отново сведе поглед. – За човек като него, който смяташ, че може само да убива и мрази… - усмихна се тъжно и присви очи срещу пода. – Той може и да обича. Силно. По начин, който не познавам, който вероятно не всеки познава. – една сълза се търкулна по бузата и тя не си направи труд да я бърше. – Знам, че не разбираш… Знам, че ти е чуждо. Но не мога спра това, което чувствам към него.
-Не е достатъчно само да чувстваш нещо към него.
-За мен е. – прошепна. – За него е. Друго има ли значение?
-Той е направил правилния избор. Нямате бъдеще заедно, Фейт. Твърде сте различни.
Фейт пак го погледна с неистинската си усмивка.
-Различни сме. – съгласи се.
-Тогава защо рониш сълзи за него?
-Защото не ме разбираш. – изправи се от стола. – Искаш да разговарям с теб? Когато започнеш да гледаш друго, освен безполезни нагледни факти, тогава ще мога да говоря с теб. До тогава не би могъл да разбереш и дума от това, което ти казвам.
Той се изправи след нея и я хвана за лакътя, когато тя тръгна да излиза.
-Почакай малко. – примоли се. – Това от къде дойде? – нервно се засмя.
Сълзливите й очи не му говореха нищо.
-Все още искаш да го вкараш в затвора.
Том я пусна.
-Това е част от работата ми… Не мога да подмина…
-Можеш. Можеш всичко. Просто не искаш.
-Може би си права. Може би не искам, защото го познавам. Знам какво ще направи след като всичко това му омръзне.
-Не вярваш, че човек може да се промени.
-Не вярвам, че той може да се промени.
-Всеки има право на шанс. – възрази тя.
-Семейството на убитите момичета ще поспорят за това право. – пророни и се дръпна от нея.
-А моето семейство може да бъде благодарно за това, че е живо заради него. – контрира го и отвори вратата. – Ще ти се обадя, за да ти кажа резултатите си. – обеща на излизане.

Спря пред дома си и веднага се облекчи, когато видя, че колата на Олдридж я няма. Струваше й се невероятно как преди можеше да говори за всичко с него. Сега не можеше да познае отношенията им. Той бе разочарован от нея, а това никога не бе фигурирало в плановете й. Трябваше да завърши с отличие и да зарадва баща си с постижения, които малко дъщери постигат. Нищо от това нямаше да се случи. Мислеше как да оправи нещата.
Видя белия плик на плота. Не беше отворен, което я накара да си отдъхне. Значи все още никой не знаеше резултатите й. Пое пощенския плик в ръцете си и го заразмята несигурно. Стисна устни докато се чудеше. Може би не искаше да го отваря. Може би резултатите й бяха толкова лоши, че беше по-добре да не знае за тях. Никога. Изкачи се нагоре по стълбите, зяпайки втренчено бялата хартия. Отвори вратата, вмъкна се в стаята си, затвори вратата. Хвърли чантата си на пода, застана пред леглото. Пое дълбока глътка въздух и отвори плика.

Вечерта Том излезе от офиса си и се насочи към къщата на семейство Мейн. Фейт не му се обади и той реши да види какво става с резултатите й. Беше му любопитно, искаше да разбере как се е справила. Осъзна колко нередно би изглеждало в чуждите очи. Този интерес към дете, което дори не беше негово и тоталното пренебрегване на собственото му семейство. Линда пак беше недоволна, когато той затвори телефона преди няколко минути. Нямаше да се забави много този път, но на нея сякаш не й пукаше. Сърдеше му се вече от няколко седмици и въпреки че Каян и Моли се правеха на нищо видели и чули, бе твърде очевидно, за да се опитва да го крие от тях. Линда го поздравяваше студено, не го целуваше за „здравей” или „довиждане” и винаги му поднасяше студена чиния. Още малко и щеше да му забрани да спи в леглото им. До там не се бе стигнало, но Том очакваше всеки миг да завари възглавницата и одеялото на дивана. Не знаеше колко време ще продължават така, не знаеше и как да оправи нещата. Фейт бе станала твърде важна част от живота и по-специфично работата му, за да я остави точно сега. Може би се губеше от време на време, но чак толкова много ли, че Линда да побеснява толкова? Вината май наистина беше в него и ако знаеше как да спре това щеше да го направи. Просто не знаеше как да намери баланса.
Когато вратата се отвори от там се показа сърдитата физиономия на Олдрдиж. Том инстинктивно се отдръпна.
-Господин Мейн. – любезно поде. – Извинете за късното посещение, но търсех дъщеря Ви. Дали знаете къде е?
-Не е тук. – отговори леко недружелюбно.
Том кимна.
-А знаете ли кога ще се върне?
Той поклати глава. Том кимна и се отдръпна още малко.
-Съжалявам, че Ви обезпокоих. – закрачи обратно към колата си.
Олдридж потръпна с устни, подсмъркна, огледа се гневно и слезе надолу.
-Господин Монгомъри! – повика го, преди да се е качил в колата си.
Том се обърна към него.
-Наричайте ме Том. – помоли.
-Господин Монгомъри. – настоя Олдридж и се доближи до него. Том видя че е на път да каже нещо, което не явно не му е лесно. Виждаше го по запъването на чертите му, по едвам доловимото заекване, по напрегната стойка. Той се замисли преди да продължи. – С дъщеря ми сте близки. – факт, не въпрос.
Том кимна внимателно.
Олдридж замига.
-Не мисля, че е редно.
Бе ред на Том да мига на парцали. Олдридж се насили да обясни, без да смята за нужно, а просто за любезно и възпитано.
-Тя е малка. Твърде малка за света, който Вие изучавате.
Том отвори широко уста.
-Мога да ви уверя, че…
-Не говоря за това. – прекъсна го с вдигане на ръка. – Тя… не говори вече с мен. Не знам много неща за нея в последно време, но знам че има общо с вас и фамилията Левит. Тя нищо не ми казва, но аз го знам. Разбирам, че вероятно сте поели някаква отговорност към нея и съм благодарен за това, че й помагате, но… Не искам отношенията ви да продължават.
Том продължи да стои с отворена уста.
-Може би не е честно, но тя е всичко, което имам. Светът, в който живеете… Не искам този свят за нея.
-Тя го иска.
Олдридж преглътна гордо.
-Но вие й го показахте такъв, какъвто е. – обвинително каза.
Том разшири очи объркано очи.
-Вие й помагахте със ситуацията на фамилията Левит, вие я… напътствахте, окуражавахте. Бяхте измислили целия този план с нея, за да заловите онези хора. – гласът му започна да изтънява. – Бяхте до нея не само като адвокат, какъвто тя иска да става. – последните думи заставиха Том още по-безмълвен. – Бяхте до нея като неин баща. Продължавате да сте до нея по този начин. Но тя има баща, господин Монгомъри. Аз съм този баща. Това, което й липсва е майка. – брадичката му потръпна. – Чувствам, че някаква част от нея принадлежи на вас. Част, която аз никога няма да успея да докосна.
Том издиша, Олдридж преглътна.
-Чувствам, че сте ми я отнели. Тя вече не е моето момиченце и това не е защото е пораснала. Причината сте вие.
-Не съм изградил Фейт до личността, в която се превърна. – защити се.
-И в какво точно се превърна? – вдигна вежди Олдридж. – Която и да е тя… - поклати печално глава с тъжни очи. – Тя е ваша. Каквото и да мисли, то е защото Вие сте й го поднесли. Аз нямам заслуга за онова, което се случва в главата й. Вие имате.
-Не съм целял подобно нещо за нея.
-И вие сте баща, знам, че ще ме разберете. Не искам повече да търсите Фейт. Не и в този дом. – категорично заключи и се върна обратно в къщата пред объркания, изпълнен с мисли поглед на Том.

Хоуп огледа малката стая, която бе освободил от скромния си – никакъв – багаж и я затвори без онова носталгично чувство, което получаваш когато напуснеш място, породило някакви моменти и дори приятелства. Ана беше сладка, но не достатъчно, за да го накара да остане. А и не можеше да се задържи дълго тук. Рано или късно ще бъде потърсен и намерен. Не искаше да въвлича невинни хора в това.
Слезе в лобито, празно, синьо-бяло и миришещо на старчески дом.
-Ана? – повика я. Насочи се към кухнята. – Ана? Божичко! – издиша тежко, когато тя изскочи пред него с палава усмивка.
-Изплаши се, нали? – сръга го няколко пъти в ребрата.
Хоуп я изгледа и поклати глава.
-Дявол. – каза само.
Ана се усмихна широко и чаровно.
-Бебе. – отвърна.
Хоуп се разсмя кратко, но след това погледна часовника си и скри усмивката.
-Трябва да тръгвам, Ана. – каза й той.
Физиономията й веднага се изопна. Детските й черти замръзнаха и се превърнаха в маска на умилението. Олицетворение на детска невинност.
-Трябва ли да си ходиш толкова скоро? – надеждата в гласа й бе неустоима.
Хоуп се усмихна тъжно и клекна пред нея, прибирайки косата зад ухото й.
-Пак ще се видим някой ден, Ана. – обеща без да го мисли наистина, искайки да го мисли. – Съвсем скоро.
-Не, няма. – възрази тя с мъчен глас. Големите й очи веднага започнаха да се пълнят с влага. – Кой би искал да се върне обратно тук? – сведе глава.
Хоуп повдигна брадичката й с показалеца си.
-Аз. – отвърна простичко и й смигна. Изправи се на крака и се понесе бавно към вратата.
-Почакай! – провикна се Ана и изтича до него. Той се обърна към нея и отново приклекна преди малкото й телце. Тя бръкна в джоба на белите си панталони и разтвори шепата си.
Хоуп вдигна любопитно вежди срещу сребърното синджирче, на което висеше кръст. Ана подаде ръцете си напред.
-Било е на мама. – сподели. – Вземи го.
Хоуп поклати глава.
-Не бих могъл…
-Нещо като гаранция. – предложи тя. – Че ще се върнеш и ще ми го върнеш. Когато намериш това, което търсиш.
Хоуп сбърчи вежди.
-Това, което търся?
Ана се усмихна леко.
-Чичо Ал беше прав, като каза, че тук хората идват с причина. Надявам се да откриеш тази причина и когато го направиш да се върнеш и да ми разкажеш.
Хоуп се трогна. Трогна се толкова силно, че все едно от сърцето му падна нещо. Той взе гердана и моментално го закачи на врата си.
-Благодаря ти, Ана. – придърпа я към себе си и целуна челото й продължително, затваряйки очи.


Синемън и Октавио седяха и се зяпаха вече от десет минути. Бяха се сблъскали на входа на магазин за алкохол. На Син й трябваше, за да попълни загубите, които пушките на приятелите на Айра нанесоха, а на Октав – просто, за да пие. Беше сутрин, тя трябваше да е на училище, но след като си получи резултатите и разбра, че отива в „Парсънс” със сигурност, реши, че може да пропусне един ден, за да има повече време да почисти. Беше неимоверно щастлива от новината за собственото й бъдеще. Сподели с Фейт, зарадва се и на нейния успех. Видя несигурността й, видя, че не е убедена за ходенето си в Англия, въпреки че вече беше приета. Но нямаше възможност да говори с нея очи в очи все още, за това побърза да се нарадва на щастието си, преди да изслуша нещастието.
Октавио вдигна рамене.
-Някой от нас трябва да проговори преди да се свечери.
-Здравей. Довиждане. – хвана пликовете по-здраво и го подмина.
Той се загледа в гърба й я напсува по всеки начин, по който можеше да се сети в главата си. След това я догони.
-Какъв ти е проблема? – троснато я попита, докато крачеше редом с нервната й походка.
-Ами твоят? Защо само вървиш след мен?
-Нямам какво друго да правя. – отвърна честно и опипа джобовете си. – Имаш ли цигара?
Тя го изгледа, докато пресичаше и той кимна сам на себе си.
-Вярно. Ти си добра и примерна и не пушиш.
-Не пуша, защото не ми харесва.
-Това е едно оправдание. Имаш ли такова за това защо не искаш да правиш секс с мен?
Тя се спря и впи яростен поглед в него.
-Какво каза?
-Каквото чу.
-Мисля, че чух „Аз съм нещастник и ще ти се махна от главата”.
-Сигурна ли си? Защото казах нещо съвсем различно.
-И какво беше то? – даде му шанс да промени думите си, но той не го оцени.
-Попитах защо не искаш да се…
-Господи, защо ми задаваш такива въпроси?! – ядоса се тя, отново й стана нервно и закрачи припряно. – Толкова е противно. Ти си противен!
-А ти си странно срамежлива. Чувах сладките ти стонове, докато пълзях с ръце по телцето ти. – захили се лукаво. – Не можеш да ме заблудиш.
-Не съм ст… - замлъкна и се задиша. – Може ли да зарежем тази тема за онази нощ? Не означаваше абсолютно нищо, така че се разкарай!
-Уау. – разсмя се той развеселено и отново заследва бързата й походка. – Не ми казвай, че още си сърдита за малката ни кавга вчера. Мислех, че е простено и забравено.
-Радвам се, че толкова лесно прощаваш и забравяш.
-За доброто на всички ни е. – застана пред нея и препречи пътя й. Наклони глава. – Защо така нервно го караш около мен? Не ти влизам под кожата, нали? – попита, престорено ужасен.
-Иска ти се.
-Разбира се. – усмихна й се. – Поне близо ли съм?
-Никак даже.
-А сега? – приближи я с една крачка и бутилките в плика издрънчаха, когато тя вдигна ръка, поставяйки я на гърдите му.
-И сега не.
-Ако те целуна ще бъда ли по-близо?
-Ако ме целунеш ще си загубиш нещо.
-Харесва ми да ме заплашваш. – ухили се щастливо. – Ще го направиш ли пак?
-Продължавай да стоиш на пътя ми и ще направя повече от заплахи.
Доближи я осезаемо и хвана китката й, за да отмести ръката й.
– У нас или у вас?
Тя го отблъсна от себе си с яростна физиономия.
-Престани да ми говориш така!
Той вдигна подигравателно вежди.
-Като на момиче, което харесвам? – попита.
Синемън се сепна и се вгледа в него. Изпусна въздух, насъбрал се в гърдите й и отпусна рамене. Огледа се наоколо и отново въздъхна.
-Виж… - поде и сега тя бе тази, която направи крачка. – Знам, че си мислиш, че ме харесваш.
Той присви очи. Тя му говореше като на хлапето от по-долния клас, което се е опитало да я покани на среща, а тя от съжаление не му е отказала веднага.
-Но истината е, че ти просто нямаш друго занимание. – вдигна безпомощно рамене. – Разбирам, искаш да запълниш времето си, но не и с мен. – поклати категорично глава. – Не и с мен.
Октавио затвори очи за няколко секунди и пъхна ръце в джобовете си.
-Ако не дойдеш с мен ще застрелям жената на пейката. – кимна към пълната червенокоса жена, която стоеше на пейката с книга в едната си ръка и бебе в другата.
Синемън разшири очи срещу неговите.
-Няма да ме запл…
-Ще правя каквото си поискам. – прекъсна я внезапно сърдит. – Схващам, че очевидно за теб е голям проблем да си падаш по мен, затова ще го превъзмогнем заедно.
-Да си падам по теб?! – попита с насмешка, подразнена от егото му.
-Не е нужно да се лъжем, Синемън. След онази вечер нещо ти прещрака, защото от тогава не спираш да се изчервяваш в мое присъствие.
-Не се изчервявам… - промърмори и докосна неволно бузата си.
-Искаш или не ще прекараме време заедно.
-Не искам да прекарвам време с теб!
-Жалко. – каза и взе пликовете от ръцете й. – След теб. – кимна й.
Тя остана зазяпана гневно в него, премисляйки шансовете си с евентуално бягство или опит да го остави бездетен. Прецени, че не са особено големи. Изръмжа.

Ив слезе от колата и свали тъмните си очила. Тук беше далеч по-топло, от колкото в Нейс Хил и тя се видя принудена да свали якето. Захвърли го в колата, затвори вратата и се насочи към малкия мотел. Мястото не й допадаше, беше сигурна, че Хоуп също не би го харесал именно за това вярваше, че е тук.
Влезе вътре и се огледа, търсейки някой като например управител, чистач… Някаква душа, която да населява иначе празното място. Видя прегърбения старец с посивяла коса и немощно тяло да се придвижва към рецепцията. Лобито беше сравнително малко, сини цветове преобладаваха или поне онази част, която не бе с откъртена мазилка. Ив изпита известно отвращение към мястото, а когато се приближи – и към човека.
-Вие ли сте управителя? – зададе направо тя.
-И чистача, и готвача, и собственика. – чичо Ал се засмя гърлено и се прокашля. Ив се дръпна инстинктивно назад и направи погнусена физиономия, която веднага разкара от лицето си. – С какво мога да ви помогна? – попита с надежда, че може би една от стаите му ще се окаже заета.
Надеждата бе разбита.
-Търся един човек. Може и да сте го виждали.
Ал нададе ухо. Ив опря длани на плота.
-Казва се Хоуп Ленсън. – извади снимка от задния джоб на сивите си панталони и я постави пред лицето на стария Ал. – Знаете ли дали е бил тук?
Ал погледна снимката, присвивайки силно очите си. Дълго време я гледа и след това пренесе поглед към жената.
-За какво става въпрос? – поинтересува се.
Ив извади значката си.
-Издирвам го. – кратко обясни.
Ал потри сухите си ръце една в друга и вдигна рамене.
-Не съм виждал това момче.
Ив присви очи. Нещо й се стори нередно.
-Има ли други хора тук? Бих искала да поразпитам.
-Само племенничката ми Ана. Сега ще я повикам. Ана! – развика се и Ив подскочи. За болнавия си вид извади доста силен глас.
Малкото девойче с шини се появи бързо, подскачаща като зайче. Веднага озари Ив с широката си усмивка, но Ив не си направи труд да огледа сладкостта й. Показа й директно снимката.
-Здравей, малката, да си виждала този батко?
Ана се взря в снимката и погледна чичо с набързо. След това се усмихна на Ив и вдигна рамене.
-Не.
Ив стисна зъби.
-Сигурна ли си? Източници ми казват, че това е пътя, по който е минал.
Ана поклати глава.
-Тук рядко идват хора. Ако беше идвал щях да го помня. – големите й очи бяха толкова честни, изпълнение с истина и желание да помогне.
Ив въздъхна и прибра снимката.
-Знаете ли къде е следващия крайпътен хотел?
-На двеста километра, малко преди Лос Анджелис. – отговори Ал и посочи с ръка направо.
Ив закима ядно и се отправи към изхода. Спря се обаче пред вратата и се върна обратно, разлиствайки малко листче.
-Ако го видете… - поде и остави листчето пред Ал. – Обадете ми се. Той е опасен, ще е по-добре да се свържете с мен веднага.
-Защо не с полицията? – пак с интерес запита Ал.
Ив отвори уста, но не каза нищо. Вместо това отново се обърна към изхода.
-Полицията няма да помогне. – каза с един крак навън.

Айра влезе в хотелската стая и затвори вратата. Светна лампите и издиша с досада, докато се отправяше към креслото до големия прозорец. Почеса се по главата, сложи ръце на кръста си и загледа в светлините на малкия град. Бе избрал хотел в средата на града. Позволи си луксозната стая с огромни прозорци, които гледат към морето и малките къщи и блокове, осветени от нощните лампи улици и всички ресторанти и казина на главната. Присви очи срещу гледката. Искаше му се да е с Лили, но Робърт го бе помолил учтиво да се махне. Изобщо не се възпротиви. Взе си черния сак, добра се до едно такси и се качи в хотелската стая.
Излезе няколко пъти навън, помота се, оглеждаше се за някой, който изглеждаше достатъчно неприятен, някой, който да убие. Оглеждаше се и за жени, с които да прекара идните часове, но окото му не биваше привличано от никого. Това го караше да се чувства ужасно. Все повече съжаляваше за глупавото си решение да напусне Нейс Хил, но разбираше, че изборът е вече направен. Нямаше да се върне при никакви обстоятелства.
Видя лицето й в прозореца.
Очите му се ококориха, след това ги стисна и разтърка. Когато ги отвори отново тя продължаваше да стои там.
-Полудявам. – промърмори.
-Не съвсем. – отговори тя.
Тялото му се стегна, очите му се присвиха недоверчиво. Обърна се към нея, бавно и предпазливо, така все едно ако побърза тя ще изчезне, няма да я види зад себе си. Регистрира забързаното си сърцебиене в мига, в който срещна очите й. Тя го гледаше по начин, който не бе виждал до сега.
Очите й изглеждаха големи и честни, искрени. Съвсем бегла сянка на усмивка бе залегнала на лицето й, но не и на устните й. Бе сплела пръстите на ръцете си, стойката й излъчваше както увереност така и неувереност. Дишането й беше спокойно, каквото рядко е в негово присъствие. Беше облечена в бяла рокля до коленете, чийто краища се полюшнаха, когато Фейт направи една малка крачка напред.
-Здравей, Айра. – поздрави го със спокойния си глас.

Продължи да я зяпа без да продума. Зяпаше я с изненадата и недоверчивостта си и имаше чувството, че тя всеки момент ще изчезне ако понечи да се приближи още малко. Но тя стоеше там и не мърдаше. Стоеше по начало безмълвна, с изправен като струна гръб, но в същото време някак спокойна. Гледаха се и не отваряха уста. Айра пръв наруши мълчанието, твърде любопитен, за да устои на изкушението да говори с нея.
-Какво търсиш тук? – не успя да скрие смаяния си глас, въпреки нежеланието да показва, че присъствието й го е впечатлило и продължава да го впечатлява.
Тя не отговори веднага. Изглеждаше изморена. Пое дълбока глътка въздух и заклати глава. Засмя се без веселост.
-Последните няколко седмици непрекъснато ми повтарят, че направих правилното нещо. – поде неясно. – Като те пъхнах в затвора. Като излъгах. – пое нова глътка въздух и умислените й очи обходиха мястото и започна да се разхожда бавно напред назад, играейки си с пръстите си. – Уверяват ме колко сме различни и как нямаме бъдеще заедно. Казват ми колко по-добре е така. – вдигна рамене. – Така е. – кимна сама на себе си, докато я наблюдаваше любопитно. – И двамата си причинихме неща, които нормалните хора не си причиняват. Хора, които твърдят, че се обичат, не си причиняват. – добави и нещо в лицето й се промени. Тя спря и го погледна.
-Историята ти е неточна. – каза той. – Аз твърдях, че те обичам. Ти никога не си твърдяла подобни простотии. – подхвърли уж небрежно, но нотката издаваше ярост.
-Какво ще стане ако ти кажа, че това се е променило? – попита го с внимателен глас и изражение.
Вдигна поглед към нея и тя се срина вътрешно. Сякаш с този един-единствен поглед й показа колко грешно се е държала с него през всичкото време. Погледът на удавник. Тя бе сламката. Погледна я с такава надежда, с толкова искреност и въпрос, и очакване, че тя преглътна тежко. Нямаше повече думи, които да опишат мислите й сега. Не я бе гледал по този начин преди.
След това обаче лицето му стана сърдито.
-Каква игра играеш?
Очите й се разшириха.
-Никаква. Дойдох тук, за да…
-За да ме дразниш?! – прекъсна я ядосано. – За да ми кажеш как е можело да се получи нещо, някога? Между мен, човекът, който съсипа живота ти и теб, момичето, което съсипа моя?!
Тя сбърчи вежди.
-Какво? Не…
-Какво искаш от мен сега? – изискващо запита. – Не беше ли точно това, което целеше през цялото време? Да се отървеш от мен? Да те оставя на мира? Защо не живееш живота си?! Би трябвало да е далеч по-спокойно сега, когато мен ме няма! Не е ли?!
-Знам, че те…
-Че ме нарани? – прекъсна я и изведнъж стана по-спокоен. Разсмя се разсеяно, но отново така рязко стана внезапно тъжен. – Да. – отдръпна се малко назад. – Всички го знаят. Защо не ме оставиш на мира и не продължиш с живота си.
-Защото не мога. – отговори и буцата в гърлото й стана по-голяма. – Нямаш причина да ми вярваш, но…
-Очакваш, че понеже си ме последвала до тук нещо се променя? Доказва, че си лоялна и че имаш нужда от мен?
-Какво?
-Да не би да става въпрос за Хоуп? Страх те е, че може да те потърси и убие?
-Моля?! Не…
-Не се безпокой, ако аз бях на негово място отдавна да съм духнал. Вероятно няма да те притеснява в следващите няколко години, защитена си.
-Не съм тук за това! – кресна, за да го накара да спре да я прекъсва, говорейки собствената си истина. –Не виждаш ли…? – заклати глава – Не виждаш ли защо съм тук?
-Нямам идея. – тихо отвърна. – По-добре – не ме интересува.
-Не можеш ли да кажеш какво се опитвам да ти кажа? – поде с неговите думи преди няколко месеца. Стори й се най-добрия и символичен начин да му каже това, което чувства. – След всичко, което се случи и наистина не разбираш?
Той се усмихна. Разбиращо.
-Няма да ми го причиниш, Фейт. – вдигна предупредително показалец. Търпеливата му усмивка бе толкова фалшива. Тя видя влага в очите му. – Няма да ми го причиниш!
Тя стисна устни и се приближи умолително крачка напред, към него.
-Няма ли да ме оставиш да ти обясня?
-Не искам. – каза й. – Не искам да слушам това, което имаш да ми казваш, защото и двамата знаем какво ще стане! Ти ще кажеш някоя опашата лъжа, ще ме накараш да повярвам и после ще ме измамиш! А когато се върна за теб ще измислиш още сто такива! Не ти вярвам, Фейт! Най-голямата ми грешка бе в това, че ти повярвах.
-Моля те, изслушай ме!
-Сълзите ти не ме трогват. – изсъска той и неговата влага също преля. – Направи услуга и на двама ни. Просто си върви и ме остави сам!
Тя преглътна задавено.
-Дойдох заради теб!
-Млъкни! – извика. – Върви си! – гласът му се сниши. – Махни се.
Фейт подсмъркна.
-Моля те… - прошепна. – Не съм…
-Моля те. – прекъсна я настоятелно. Устните му потрепнаха веднъж, опита се да се овладее. Игнорира капките сълзи по бузите си. – Съжалявам, че си била толкова път за нищо.
Изглеждаше така, все едно наистина го мисли, все едно наистина иска тя да е далеч, да се махне и от това я заболя още по-силно. Сълзите й се удвоиха.
-Няма да си тръгна от тук. – закани се тя.
Айра се усмихна неискрено и се насочи към вратата.
-Тогава, когато се върна искам да те няма.
Тя отиде до него със забързана крачка.
-Обичам те! – каза го ясно като бял ден, нетърпеливо и той се спря на прага с ръка на дръжката. Фейт издиша тежко, още по-изморено, все едно е стигнала до финиша и умората я е заляла с пълна сила едва сега, когато е спряла. Айра не се обърна. – Не е преструвка, не е временно увлечение. – изхлипа в опит да не рухне. – Обичам те и се опитах да спра, и не мога. Искам да съм с теб и съжалявам, че ми отне толкова много време да го разбера, но вече го знам.
Удивената усмивка полази по устните му и той премигна. Почувства щастие, удовлетворение, облекчение. Стоеше все така с гръб към нея и очите му станаха пълни с радост.
-Искам да се върнеш с мен. – продължи, гласът й звучеше превъзбуден, пълен с надежда. – Не знам какво ще се случи утре или в други ден, или след година и половина. Знам само, че искам да бъда с теб и че не мога да си тръгна от тук сама.
Обърна се към нея, отново бавно. Лицето му бе непроницаемо, нарочно скрило ентусиазма. Фейт отпусна рамене и смъкна бежовата чанта от рамото си. Бръкна в нея, извади бял плик и се приближи към Айра. Подаде му го. Той го пое, поглеждайки я за кратко въпросително и след това сведе очи към писмото. Фейт видя как по лицето му пробягват емоции от прочетеното.
-Нямам идея как съм получила този резултат и не ме интересува. – очите й бяха нежни. – Няма да отида в Англия ако се върнеш с мен в Нейс Хил. Няма да ходя никъде, където теб няма да те има.
Удивлението не можеше да скрие. Не успяваше. Вдигна глава. Задиша се, докато гледаше в нежните й очи. Изчакваше отговора му. Доближи тяло до нейното, гърдите им се опряха в накъсаното му дишане. Наведе се към лицето й. Тя разтвори устни. Айра пристъпи от крак на крак, доближи се още малко, устните им почти се докоснаха.
И после, когато Фейт се мислеше, че е успяла, че ще я целуне и ще тръгне с нея, той погали лицето й и подигравателна усмивка се изписа на неговото.
-Малка наивница. – присмя се и обхвана страните й по-здраво. – Смяташ, че нещата стават толкова лесно? Идваш тук, плачеш, редиш трогателни слова и мислиш, че ще тичам да се върна при теб? – стисна косите на тила й, докато нейните черти се изменяха в поражение и неразбиране. – Обичаш ме? Това изобщо не е вярно, Фейт! – просъска злобно. – В целия ти разказ присъства само думата аз! Аз те обичам, аз искам да бъда, аз няма да замина без теб, аз, аз, аз! Всичко винаги опира до теб! Няма шанс някога да промениш мирогледа си, Фейт! Сега ме искаш, защото вече ме нямаш. Но това ще отмине! И тогава какво ще правиш? Как ще ме разкараш, когато този момент дойде?
-Не бих… Не бих… - заекна тя, чувствайки неговото предателство.
-Не би какво?! Не би ме наранила, не би ме преметнала? Защо? Какво би ти попречило да го направиш отново?
Тя се отдръпна от него, точно когато той бе напът да я целуне.
-Обичам те. – повтори, все така ясно, срещу подигравателното му лице. Изтри троснато сълзите от бузите си.
-Докажи го тогава! – придърпа я обратно към себе си с груб жест. – Спи с мен тази вечер, а ще видим на сутринта! – целуна я с още по-голяма грубост и Фейт се изви назад. Опита се да го отблъсне, но, както винаги, той беше много по-силен от нея. – Какво, не искаш ли? – злобата му бе твърде голяма. – Не дойде ли за това?
-Не! – изкрещя тя и заблъска с юмруци в гърдите му, но той само затръшна отворената вратата и прилепи тялото на Фейт в нея.
-Не? – притисна я силно и тя изстена от липсата на достатъчно кислород в дробовете си. – Нали ме обичаш?
-Айра, моля те! – изхлипа безпомощно, когато той скъса едната презрамка на роклята й. Устните му целунаха кожата й, захапа рамото й.
-Не съм твърде агресивен за теб, нали? – плъзна двете си ръце по бедрата й и започна да повдига роклята нагоре.
-Спри! Не разбираш ли…
-Че ме обичаш? – прекъсна я и закова китките й до главата. Роклята й остана повдигната, твърде много се бе прилепил до нея. Бе разтворил краката й, едното му бедро се бе притиснало между тях, но Фейт не отрази това. Гледаше го със сълзливите си очи, докато неговите бяха студени. – Нямаш спирка. – изсъска. – Тръгнах си от Нейс Хил, защото не ми понасяше да те гледам повече, но ти не схващаш. Идваш до тук и мислиш, че с едно „обичам те” нещата стават различни. Съжалявам да разваля илюзията ти. Отидох си, за да се разкарам от теб. Но два дни почивка и ти пак изскачаш!
Фейт поклати умолително глава.
-Недей…
-Недей какво? Искаш да те лъжа ли? Какво очакваше? Нима вярваш, че ще получиш друго освен презрението ми? Вероятно не мога да те убедя в обратното, а може би ще успея. – тя усети болка между краката си, когато коляното му се отърка там. – Искаш ли да видим?
Тя изхълца и преглътна новата порция сълзи. Поклати глава. Той я огледа лошо, стисна китките й по-силно.
-Не те искам до себе си. – каза след дълго мълчание, взрян в разплаканото й лице. Неговата мъка бе замръзнала на лицето му. – Не желая да бъда вече с теб. Желая единствено спокойствие от присъствието ти! Когато се прибера не искам да те виждам тук! – нареди, пусна я троснато и отвори другото крило на вратата, затръшвайки я зад гърба си.

Куба прибра портфейла си точно когато телефонът му звънна. Жената на гишето го погледна усмихнато, когато му подаде двата билета и той й се усмихна в отговор, след което погледна дисплея. Не познаваше номера, затова предпазливостта се прочете в гласа му, когато вдигна.
-Ало?
-Защо я доведе? – гласът на Айра звучеше гърлено така, все едно е плакал дни наред. Куба инстинктивно погледна към седяща до колоната Фейт. Очите й гледаха надолу, зачервени и тъжни. Не изглежда да отразяваше каквото и да е в момента и Куба се отдръпна от опашката, без да отлепя поглед от нея. Не че тя щеше да погледне нещо друго освен пода в този момент.
-Защото ме помоли. – отговори Куба, прибирайки билетите във вътрешния джоб на сакото си.
-Не биваше да я водиш тук. – назидателно каза Айра. – Направи нещата много сложни и за двама ни.
-Какво искаш да кажеш?
-По дяволите, Куба! – изсъска Айра и Куба чу глух звук. Явно бе ударил нещо. – Мислиш ли, че мога да се прибера с нея, когато Чарли си замина именно защото му казах, че тя ме мрази и че не желае да ме вижда?
Хобсън разшири очи и сбърчи вежди.
-Какво говориш?
-Казах му нещо, което смятах за истината и щеше да е по-добре ако си беше останало така. Не мога да се върна сега. Ако Чарли разбере, че съм го излъгал ще убие нея и всичките й приятели, а мен ще остави жив, само за да ми се радва как се мъча, докато го търся за отмъщение.
Куба стисна очи и изпсува наум.
-По дяволите. – промърмори.
-Не биваше да я водиш тук. – повтори. Помълча малко и Куба усети коле*анието му. – Казах й… казах й неща. Груби неща.
-Предполагах. – отговори тихо Куба.
Айра въздъхна.
-Тя… много ли е разстроена?
-Плаче. Не спира да плаче.
Мълчание.
-Трябваше да стои настрана. Затова си тръгнах, не биваше да става така.
-Съжалявам.
Айра подсмъркна и изкара въздуха като свистене.
-Не й говори за мен повече. Не й казвай къде съм, с кого съм, какво правя. Не й казвай дори, че съм жив.
Куба закима, разбиращ, че това може би е правилното решение.
-Куба, слушаш ли ме? – ядоса се.
-Да. – отвърна разсеяно и кима повторно. – Да, чувам те.
-Ще… се обаждам… от време на време. Да те чувам. – несигурно обеща. – Но искам да ми обещаеш, че няма да казваш на Фейт и дума за мен.
-Обещавам.
Айра също закима.
-За нейно добро е. – увери се сам себе си.
-Всички все това говорят, нали? – печално каза Куба. – „Направи правилното нещо” и „за твое добро е”. Може би веднъж тя сама трябва да реши.
-Не и сега. Няма да изложа живота й на опасност, само защото тя избра неточния момент да си излива лъжливите чувства.
-Не вярваш ли на думите й?
Никакъв отговор дълго време.
-Това няма значение. – проговори накрая. – Не зарязах всичко, за да може един нещастник да се върне и да пробие черепа й.
-Не трябваше да го оставяш жив.
-Мислех, че го разбирам. – с досада каза Айра. Започна да олющва боята на телефонния автомат. – Заради несподелената любов и тем подобни. Мислех, че тук сме еднакви.
-Явно си много разочарован от истината. – опита се да го подкачи Куба.
-Това, че я знам не ми помага. Трябва да тръгвам.
Куба сведе поглед в земята.
-Пази се, Айра.
-Да… Ти също. – линията прекъсна. Куба махна телефона от ухото си и потърси Фейт с очи. Продължаваше да стои по същия начин.
…Айра излезе от телефонна кабина и се почеса по тила, хвърляйки бърз поглед наоколо. Внезапно се зачуди къде е Чарли и какво прави сега. Дали го наблюдаваше, или вече си бе заминал? А може би кроеше план и го бе преметнал? Нямаше да се учуди. Хората само го лъжеха.

Чарли застана пред малката, порутена къща и издиша дима от цигарата си, докато я преценяваше. Майка му сигурно бе вътре, вероятно се притесняваше за него, а най-вероятно не. Типично. Време бе да се върне към живота си, да продължи рутината. Отмъщението му бе загубило началото си, Чарли бе изпуснал следата. Колко ли невинни щеше да нарани, помисли си, за да раздаде справедливост за нещо, което нямаше никакво значение, дори и за него. Може би наистина основата на всичко беше Оусън, когото мразеше твърде силно.
Чарли не беше лош човек. Никога не е бил и не можеше да бъде. Обичаше и забравяше, прощаваше и пак забравяше. А сега щеше да продължи напред. Желанието му да започне живота си на чисто го изкушаваше.
И той се впусна в това желание.

-„…Сякаш си сам, изложен пред цялото това поле, но никой дори не те забелязва. Крещиш и викаш, и молиш. Чакаш някой да те погледне, да те чуе, но никой не го прави. Сам си, сякаш, но в същото време не, не си. Полето е пълно с хора. Копнееш за един миг на внимание, но той не бива дарен, подарен. Не се дава. Почакай, крещиш към хората, почакай, имам какво да кажа! Но те не спират. Не им пука? Отказва да повярва, има какво да каже на света. Само дето никой не желае да слуша. И остана сам, там, в полето, където до преди секунди беше пълно с хора, а сега те си тръгнаха без да чуят. Остана там, остана сам.” – Бети Луиз сведе глава, чакайки присъдата на учителя и учениците. Истината е, че се упрекна в мига, в който вдигна ръка като доброволец за четенето на домашното по литература, но всъщност хората не осъзнаваха, че така тя спасява всички онези, които нямаха домашно. Което очевидно бе цялата останала част от класа. Изпитите бяха свършили, оставаха броени дни до дипломирането и никой не взимаше под внимание последните поставени от учителите задачи.
Бети Луиз не кандидатстваше никъде и имаше точно толкова свободно време, колкото преди няколко месеца и колкото за няколко месеца напред. Можеше да се види колко е нещастна и Синемън изпита искрено съжаление към нея. От нежелание обаче да използва думата „съжаление” предпочете да го нарече „състрадание”.
Класът мълчеше, сякаш никой не я беше чул. Каква ирония, помисли си Бети, докато поклащаше отчаяно глава и се отправяше бавно към мястото си. Никой не я слушаше, никой не искаше да я чуе. Тя бе никой за останалите, нищо чудно , помисли си с горчивина отново, че още няма среща за бала. Почувства се още по-зле.
Звънецът би и всички въодушевено станаха от местата си, насочвайки се към обяда.
-Бети?
Бети се обърна към Синемън с дружелюбно изражение.
-Да?
-Исках само да ти кажа колко много ми хареса разказа ти. – поде и стисна дръжката на тъмносинята си чанта по-силно. Бети кимна благодарствено и преметна своята през глава.
-Писах го в автобуса. – призна и я подкани да вървят към столвата.
-Много добре казано. – продължи Синемън. – Не знаех, че пишеш.
-Едно от многото неща, които правя. – засмя се нервно и пъхна къдравата си коса зад ушите.
-Какво друго правиш? – попита я така, сякаш наистина й бе интересно. Бети сбърчи вежди, но с нищо друго не показа съмнението си.
-Свиря на пиано.
-О!
-Да… - повторно се засмя. – Не съм много добра, но ме освобождава от напрежението.
-Мисля, че разбирам.
Бети обърна глава към нея, докато влизаха в стола.
-Какво реши за Ню Йорк? – попита я, на свой ред с искрен интерес.
-Не знам още. – отговори Син и двете седнаха празната кръгла маса до прозореца. Бети извади плик с обяда си, докато Синемън само завъртя капачката на водата си.
-Винаги си искала да учиш дизайн. – отбеляза Бети, след което пъхна лъжица картофено пюре в устата си. Поднесе кръглата кофичка, но Син поклати глава с усмивка.
-Не мога да разбера как се очаква от нас да решим какво искаме да правим до края на живота си. Не ти ли се струва прибързано решение?
-Предполагам ако трябваше да избираме по-късно, щеше да ни се струва сякаш живота ни е отминал.
-Кой не иска да е под опеката на мама и татко? – иронично попита, но когато видя изражението на Бети веднага скри подигравателната си усмивка, отпратена към всичките лигльовци в училището. – Имам предвид, че винаги е по-лесно да останеш. – добави виновно.
Бети се зазяпа през прозореца с умислено изражение.
-Не винаги искаш да останеш… - продума тихо. – Бих дала всичко да се махна от този град.
Съжалението в очите на Синемън беше пълно.
-Тук не е толкова лошо… - опита се да я успокои.
Бети я погледна и разтърка лице, отърсвайки се от измъченото си лице.
-Не е. – кимна в съгласие с думите й. От това Син се почувства още по-тъпо.
-Винаги можеш да се махнеш. – каза й тя.
Бети пое дълбока глътка въздух вгледана в очите й.
-Заклещена съм. – отвърна и се засмя нервно. – Никъде не мога да отида. Няма къде да отида.
Нямаше какво да й каже освен да си я зяпа със съжалението, което искаше да нарича състрадание. Не можеше да стърпи чертите на физиономията си, страхуваше се, че Бети ще се почувства зле от това, от изражението й. Но тя просто стоеше с печална усмивка и тъжни очи. Премигна, усмихна се още веднъж и вдигна рамене.
-Според мен е добра възможност да се махнеш от тук. – продължи по темата. – Уверена съм, че след това ще имаш много отворени врати.
-Защо не можеш да отидеш никъде? – попита Синемън, твърде вглъбена в това да се опита да намери причина за състоянието на Бети и в желанието си да й помогне. Не знаеше как, но искаше.
Бети просто издиша шумно.
-По хиляди причини.
-Назови ми една. – помоли.
Бети преглътна и започна да прибира обяда си обратно в плика.
-Не ми се говори за това, Син. – продължаваше да е дружелюбна въпреки че смяната в настроението й се усети. – Благодаря ти, че беше толкова мила. – сложи чантата на рамото си, а Син се изправи объркано след нея.
-Къде отиваш?
-Имам работа. – отговори и заднишком започна да се отдалечава. – Наистина мисля, че трябва да помислиш за бъдещето си. Предстои ти. – сведе учтиво глава и се измъкна от столвата.
Синемън остана сама на масата да виси с отворена уста. Няколко секунди по-късно седна обратно с пухтене. Вече развиваше различни планове в ума си.

Фейт извади чантата си от шкафчето с безизразно лице, което я съпътстваше от два дена – от както се върна от Италия. Не забелязваше почти нищо около себе си повече от обикновеното. Това не остана незабелязано за Кайл, който се опита да я подиграе да външния й вид, в последно време изглеждащ твърде умърлушена. Не остана незабелязано и за групата на повлеканите, които изразиха недоволството си от храната в ресторанта на баща й. Не отразяваше нищо от онова, което хората й говорят. Толкова, че дори Джеф, който се стараеше да я избягва не успя да избегне този факт. Беше му искрено любопитно какво се случва, искаше да я попита, но не знаеше дали ще му хареса отговора. Непрестанно ревнуваше от вероятността да е такава заради момче. Друго момче, момче, което не е той.
Гледаше я как оправя дръжката на чантата си и как бавно затваря шкафчето. Беше се облегнал на отсрещната стена и се чудеше дали – както обикновено – усеща, че някой я гледа. Тя не отрази дори това. Очите й бяха изпълнение с болка, която Джеф можеше да види въпреки разстоянието. А може би просто я познаваше твърде добре. Отблъсна се от стената и препречи пътя й, когато тя понечи да се отдалечи от шкафчето си.
Вдигна поглед към него, толкова бавно, че на Джеф му се стори цяла вечност. Гледаха се безмълвно.
-Здравей. – поздрави я той.
-Здрасти. – шепнешком върна поздрава.
Джеф погледна зад нея за миг, намествайки чантата си и изду бузи.
-Как си?
-Добре. – отвърна моментално. – Ти? – имаше нетърпение в гласа й. Все едно искаше да приключи по-бързо.
-Добре. – вдигна вежди и въздъхна, готвеше се да води безсмислен разговор с нея, докато не изплюе сама онова, което й тежеше. – Приеха ме в „Норт Хемп Юнивърсити”.
В очите й проблесна едвам доловимо пламъче.
-Това е страхотно. – не прозвуча никак развълнувана за него. – Радвам се за теб.
-Баща ти казал на моя баща, че може би заминаваш за Англия есента. – погледна я очаквателно, но тя не каза нищо. Веждите му се сбърчиха. – Явно информатора ми е неточен. – вметна шеговито.
Тя се усмихна леко, почти незабележимо.
-Да. Тоест не. – разтърси глава. – Имам предвид, че… не съм решила още. – направи кратка пауза. – Не мога да избера от сега какво да правя до края на дните си.
-Всички все това повтаряме. Но времето ни притиска.
-Ти ще отидеш ли? В „Норт Хемп”?
Джеф пое дълбока глътка въздух.
-Не знам. Може би. Защо не. – засмя се кратко. – Нищо не ме задържа тук вече.
Фейт сведе глава и прехапа устна, а Джеф стисна за миг очи от глупавата забележка.
-Исках да кажа, че е шанс за мен. – поправи се неохотно. Почеса се по главата. – Мама и татко са доволни от възможността въпреки че не сме сигурни дали можем да си го позволим.
Фейт изпухтя с прикрито удивление.
-„Норт Хемп”. – кимна. Погледна го с честни очи. – Наистина се радвам за теб.
И двамата се загледаха един в друг. Мълчанието никога не беше нещо, което ги притесняваше, затова нямаха никакъв проблем с това да се гледат в пълната тишина. Пълната тишина, която бе нарушена от звъна на телефона на Фейт. Тя подскочи и заопипва джобовете си.
-Извини ме. – отдръпна се малко назад и вдигна.
-Фейт?
Тя отпусна лице в бегла усмивка.
-Здравей, Том.
Чу го как въздъхва.
-Чудех се къде си. Не съм те виждал от няколко дена, притесних се.
-Бях… заета. – каза и се отдръпна още малко под любопитния поглед на Джеф.
-Още ли си сърдита за онази следобед? – запита колебливо, в гласа му имаше надежда.
-Не. – каза и поклати глава на слушалката. – Трябва да ти се извиня, не беше редно от моя страна да говоря така.
-Не. – увери я той. – Аз прекалих. Всички ти натякват едно и също нещо… Трябваше да знам по-добре. Имаш нужда от подкрепа, не от съдник.
-Съдникът ми отвори очите. – облегна рамо на шкафчето и се загледа в празния коридор пред себе си. – Беше прав, не мога да тая подобни чувства към човек като него.
-Това не е вярно. – настоя той. – Щом го обичаш и той обича теб…
-Не ме. – прекъсна го и заекна няколко пъти преди да продължи, за да му обясни. – Аз… отидох в Италия. За това ме нямаше.
Мълчанието му я подтикна да продължи.
-Отидох в Италия, за да го разубедя и да се върне с мен, но той ми отказа.
Мълчанието му сега започна да я изнервя.
-Помолих Куба да ме заведе. – продължи тя, чакайки напрегнато думите му. – Исках да отида бързо… - засмя се. – И толкова бързо се върнах. – изсумтя.
Том прочисти гърло.
Фейт вдигна въпросително вежди.
-Няма ли да ми кажеш, че така е най-добре? Направила съм правилното нещо?
-Не. – отвърна най-после. – Съжалявам само че страдаш заради това.
Фейт стисна устни и заби поглед в краката си.
-Да, и аз. – усмихна се тъжно. – Приеха ме в Англия. – побърза да смени темата.
Чу ахването му и това я изпълни с гордост.
-Фейт, това е чудесно! – възкликна. – Невероятно!
Тя преглътна и кимна за пореден път.
-Да…
-Не звучиш развълнувана. – и неговия ентусиазъм секна. – Какво има? Не искаше ли това?
-Искам него. – изтърси без да се замисли и веднага се плесна по челото, когато се осъзна, че го е казала на глас. Отпусна гневно рамене и се отблъсна от шкафчетата. – Трябва да затварям, Том. – каза и се обърна към Джеф. – Ще мина следобед да те видя. – и затвори.

Майката на Синемън посрещна самата Синемън на вратата с широка усмивка и телефон в ръка.
-Обадих се на леля ти. – каза с гордост и злоба, която Син може би нямаше да забележи, ако не знаеше колко много майка й и сестрата на баща й се мразят. Не разбираше защо, никога не й бе обясняван сюжета на кавгата, но я имаше , тя съществуваше и поради тази причина Синемън мразеше да ходи при братовчедите си. Е, тази причина и фактът, че братовчедите й бяха нещо зло, излязло изпод земята, за да я комплексира и малтретира.
Син кимна с кисела физиономия. Такива новини можеха да развалят всичко хубаво и детско.
-Сигурна съм, че е била много разочарована от мен. – вметна, докато се пъхаше в къщата.
Майка й я последва вътре.
-Определено се почувства изостанала. – отвърна и се разсмя. – С баща ти сме много горди, миличка. – погали косата й. – Винаги си имала страст към модата, такъв късмет е да можеш да работиш онова, което правиш като хоби.
Тя се усмихна отвеяно и кимна повторно.
-Още свиквам с мисълта, но ако ми кажеш, че трябва да ходим при леля и чичо отивам да си пъхна пистолет в устата.
Майка й направи гримаса и оправи презрамката на синия й потник.
-Семейните събирания са важни, Синемън. – напомни й с тона, който използваше всеки път, за да й внуши колко е права. Кафявите й очи бяха топли, но настоятелни.
-Лицемерно е.
-Но наложително. – добави. – Отиваме само за уикенда, после заминаваш за Ню Йорк и няма нужда дори да им се обаждаш.
-Обещаваш ли?
Уила сложи ръка на сърцето си.
-Кълна се! – тържествено изрече.
Синемън въздъхна примиртелно и целуна майка си по бузата, след което се обърна към стълбите.
-Ще видя какво мога да направя, за да не изглеждам лошо за скъпите си братовчеди. – измърмрои.
-Така те искам. – подкачи я Уила и се вмъкна в кухнята.
Син й хвърли подозрителен поглед. Струваше й се невероятно как бе успяла да оправи поразията в дома си и майка и баща й да не забележат нищо. Трябваше да се досетят, че е правила нещо подобно на голямо парти, защото къщата беше по-чиста, от колкото те я оставиха преди да заминат. Но дори и да имаха съмнения не го показаха с нищо. Говореха предимно за академичния успех на дъщеря си и не изглеждаше да забелязват твърде големия блясък на дома си.
Синемън влезе в стаята си и лицето й се изопна в сърдита гримаса.
-Какво правиш тук?! – попита съскащо, сърдито загледана към стоящия пред прозореца Октавио. Беше се облегнал на перваза, кръстосал глезени, гледайки безизразно към вратата. Дрехите му отново бяха тъмни, въпреки че нито дългите панталони, нито тениската му изглеждаха запарващи. И все пак.
-Дойдох да те видя преди да замина.
Успя да види как лицето й се изменя в неприятна изненада,която тя може би не знаеше, че е полепнала по чертите й в момента.
-Заминаваш?
-Отивам в Италия. Айра смята, че е време да загърбим случилото се тук.
Синемън зарея с очи из стаята си и замята ръце, несигурна какво да каже или направи.
-Загърбвате… - закима си, все така без да го гледа. – Тръгвате си… - прошепна, по-скоро като сърдито мърморене. – Ще забравите… - пое глътка въздух и погледна към Октавио със стиснати устни. – Желая ти успех. – каза накрая.
Октавио се подсмихна и примлясна.
-И на теб. – кимна й.
Синемън подаде тържествено ръката си.
-Лек път до Италия. – изстреля и зачака Октав да се здрависа с нея.
Той сведе очи към дланта й след това обратно към лицето й и се отблъсна от перваза. Бавно пое ръката й в своята и я стисна внимателно.
-Приятен живот, Синемън. – каза. – Беше ми хубаво да те гледам.
Тя сбърчи вежди на странното изказване, но реши да не обръща внимание. Октавио понечи да я пусне и остана изненадан, когато тя задържа ръката му. Погледна я въпросително. Синемън изглеждаше като човек, който е на път да каже нещо от изключителна важност, но думите някак не намираха израз извън ума й. Секунда по-късно – все едно се беше осъзнала, отърсила от някакъв транс – тя го пусна и прочисти гърло.
-Приятен живот, Октавио. – върна пожеланието му и се зазяпа в гърба му, който бавно започна да се приближава към прозореца.
Син заръфа устна и започна да се оглежда панически, издишвайки нервно. Стисна очи за момент, разтърси глава и направи крачка напред.
-Почакай!
Той моментално се спря и обърна глава към нея в очакване. Тя се доближи до него, предпазлива и неуверена. Погледа й все едно говореше всичко, което имаше да каже, но от устата й не излизаше и звук. Октавио я загледа в очакване, виждаше как се двоуми за нещо. Син преглътна и присви очи, докато го зяпаше сякаш той знаеше какво тя иска да каже или направи. Лицето й изглеждаше хем като на човек, който окуражава, хем като на човек, който казва „посмей и ще те счупя”.
Октавио извъртя и тялото си срещу нея и се приближи. Подхвана брадичката й, повдигна лицето й към своето, решен да интерпретира мълчанието й по удобен за него начин.
Целуна я.
Устните му се притиснаха в нейните, по начало леко, но после разтвори устните й със своите, докосна езика й със своя и тя не го отблъсна. Постави длани на гърдите му, но не за да го разкара от себе си.

Фейт заслиза надолу по стълбите, обличайки дънковото си яке. Навън времето се беше подобрило, но не достатъчно за разходка по фланелка или потник. Дипломирането беше след два дена и тази сутрин Фейт стана с идеята за странна символика.
Времето в училище на практика беше приключило, средното образование – загърбено. Тази част от живота на тийнейджърите си отиде, сега остана само да вземат и документацията за това. Много неща се бяха случили за последната година и тези неща, Фейт не можеше да остави недовършени.
Олдридж го нямаше, беше излязъл за работа по-рано. Това не я учуди, както не я учуди и недружелюбната бележка, която беше оставил на масата в кухнята.
„Закуската е в хола. Измий си чиниите след като приключиш”.
Остави листчето обратно на масата с пухтене. Естествено, помисли си и огледа празната кухня с печална физиономия. Постоя известно време сама, изправена пред масата, взирайки се в стените, след това насочи поглед към входната врата и пое дълбока глътка въздух.
-Добре, Хоуп… - каза си сама и взе ключовете за колата, без дори да поглежда към закуската в хола. – Да видим дали помня правилно. – завъртя дръжката и излезе.

Айра хвърли домата обратно в коша с недоволно изражение. Робърт повдигна вежди срещу него.
-В този път какво не ти хареса?
Айра вдигна очи към него и размърда рамене.
-Грозен е.
Робърт се свъси.
-Какво? Не е вярно. – защити домата и се провря между двама клиенти, за да поеме плода в ръце. – Червен е и напълно нормален.
-Разкашкан е. Изпитвам желание да го хвърля на земята и да го стъпча, докато не загине.
-Разкашкан е, защото го пусна обратно в коша от високо. – сърдито извиси глас и поглади домата, оставяйки го внимателно на място. – Ще ми кажеш ли защо си тук? – обърна му гръб и отиде обратно зад касата. – Не че те гоня или нещо… - добави нехайно, когато Айра го последва. Застана до клиентите на Робърт. Азиатци. Кисело обърна глава към тях и се ококори, когато ниската баба също го погледна. Той сбърчи вежди и издаде врат напред все едно, за да я разгледа по-добре. Тя изглеждаше сърдита. Очите й даваха недружелюбен вид през големите очила с черна рамка. Айра й я изгледа с презрение и тя озари пред погледа му средния си пръст.
Айра разшири очи и заплашително се отдръпна от плота, доближавайки се до бабата.
-Айра! – смъмри го Робърт, когато подаде плика със сирене на младия мъж, който улови възрастната жена за ръката и я поведе извън магазина, разтваряйки чадъра си.
-Не видя ли какво ми показа? – прозвуча като хлапе, на което са му откраднали играчката или бонбона.
-Спри да се държиш като дете. – повторно го смъмри.
Скри се за малко зад двукрилната врата с кръгли прозорчета и излезе след няколко секунди с нова буца сирене, която положи внимателно във витрината до останалите. Обърна глава към часовника, окачен над рафтовете с вино и се намръщи.
-Трябва да тръгваш. Синтия ще дойде след петнайсет минути.
-Защо трябва да си тръгвам?
Робърт го изгледа.
-Не искам да бъда груб, малки братко, но жена ми никак не те харесва. – избърса ръцете в престилката си и след това я свали от себе си. Сгъна я, ръфайки долната си устна. – Тя… не знае, че си тук. Не съм й казал, защото не исках да я тревожа, за това ако разбере, че знам нещо по въпроса… - замълча, загледан в него и въздъхна. – Разбираш какво искам да ти кажа.
Айра заклати глава.
-Не. – проточи. – Нямам идея.
Робърт запази спокойствие. Взе метлата и лопатата и започна да събира боклука около витрините и щандовете с умислени движения. Айра се облегна обратно на плота и загледа с отегчение.
-Защо се държиш толкова странно напоследък? – запита и се заигра с едно декоративно чадърче точно до касата.
-Нямам представа за какво говориш.
-Не искаш да прекарваш време с мен.
Робърт спря, за да го погледне. Ако не виждаше колко сериозен звучи щеше да си помисли, че се подиграва с него. Но Айра изглеждаше истински огорчен от липсата на внимание. Робърт изпухтя и продължи с работата си.
-Разбирам, че ти е тежко сега, когато нямаш момиче, чийто живот да пилееш, но аз не съм носна кърпичка.
Рязко се надигна, когато чу силният шум. Айра сякаш беше изтръгнал касата и я бе хвърлил на земята със сила и оглушителен пукот. Очите на Робърт станаха назидателни.
-Защо го направи?
Айра гледаше лошо.
-Не говори така за нея. – изсъска нетърпеливо и Робърт преглътна следващите си думи. – Нито за това, което имахме.
Робърт гневно потръпна с устни и остави предупредително метлата и лопатата, облегнати на стената. Направи няколко крачки към брат си и изви врат. Също както той правеше, когато е гневен.
-Слушай, Айра. – гласът му бе тих, сдържано спокоен, въпреки лицето, което изглеждаше ядосано. – Помогнах ти. Извадих те от затвора, пуснах те на свобода. Оправи проблемите си с лошите благодарение на моята помощ. Не ти дължа нищо. И ти не трябва да си тук сега!
-Къде да отида?
Робърт насочи показалеца си към него и го доближи с още една крачка.
-Това тук е моят живот. – все така сдържано продължи. – Нямаш място в него.
Айра се почувства ужасно обиден. Никога не са били близки, това беше вярно и двамата го знаеха и разбираха. Но все си мислеше, че понеже са братя и делят една кръв, в нужда, единия ще се отзове за другия. Ще помогне, ще бъде до него. Робърт явно бе на друго мнение. За него важаха други правила, той самият вървеше по друг път. Нали затова си тръгна на първо място?
Айра кимна и отпусна челюстта си.
-Разбирам. – промълви. Преглътна тежко и умишлено стъпи върху кутията с парите, докато се отправяше към изхода.
…Усещаше се слаб. Преди нямаше какво да губи и това беше единственото предимство, което имаше срещу другите. Дори срещу самия себе си. А сега имаше. И независимо, че вече беше изгубил онова, което бе ценно за него, той все още чувстваше, че има какво да губи. Беше зависим, лежащ върху, неспособен без.
Липсваше му толкова много. Усмивката й, очите й, косата й, лицето й, тялото й. Как говори, как се смее, как плаче. Липсваше му присъствието й, мириса й. Липсваше му всичко свързано с нея. Липсваше му как му казва, че го обича.
Кълна се това бяха най-прекрасните думи, които някой някога можеше да изрече. На мен. Кой съм аз? Никой. Размахвам оръжия, говоря лошо, гледам злобно. Бих казал, че тя можеше да види вътрешната ми доброта, но това няма да е вярно. Тя ме мразеше от дъното на душата си. И след това нещо трябва да съм направил, за да променя това у нея. Да променя омразата, да я превърна в любов, която в крайна сметка – колко и да исках да ми даде – не мога да имам. Плачеше за мен. За първи път. Искаше да се върна с нея, може би трябваше да я послушам. Исках да й кажа „да”. Да тръгна с нея и да видя до къде щеше да ни отведе това. Но при мисълта, че може би нямаше да стигнем никъде се спрях. При мисълта, че нямах какво да й предложа.
Какво бях аз? Престъпник, избягал от затвора, издирван от полицията. Вече виждах прекрасното ни бъдеще заедно.

Бъдещето, което Айра и Фейт биха имали

Оглушителен звън щеше да огласи помещението. Фейт щеше да влезе през дозина заключени с десетки катинари врати, държаща децата им под ръка. Малкия Айра, Октавио и Лили. Айра щеше да има черната коса на баща си и сивите му очи. Малката руса глава на Октавио щеше да върви в комплект с ярко сините му очи, а Лили щеше да бъде рижава. Представяше си рижава Лили. Като Лилия.
Айра щеше да дойде от другата страна на стъклото. С подуто око, небръснат, недохранен и недоспал. Щеше да вдигне слушалката и да гледа със сълзи на очите как и в тези на децата и жена му проблясва позната влага. Косата на Фейт щеше да е на кок. Няколко кичура нямаше да са в този кок. Щеше да е облечена в широк, дебел бял пуловер, който да я пази от лютата зима. Малкият Айра щеше да е целият в черно, разбира се. Фейт нямаше да позволи друго. Октавио щеше да е спокоен и добър. А Лили мила и малко лъжлива. Малко като майка си.
Айра щеше да положи разтворена длан на стъклото в желание да докосне ръцете на семейството си, но няма да може. Тя ще го попита как е – както на всеки шест месеца – а той ще излъже, че е добре – както на всеки шест месеца. Тя ще му разкаже за живота си през последните шест месеца – както на всеки шест месеца – а той ще се опита да я окуражи, ако я паднала духом – както винаги. Както на всеки шест месеца. Малкият Айра ще е клептоман, Октавио ще прави секс за пари, Лили ще пуши твърде много трева. Айра няма да звучи никак авторитетно, говорейки строго през килията си. Животът щеше да бъде сив, грозен, студен и неприятен. Изпълнен с трудности и мъка.
…Отвори рязко очи, когато съзнанието му долови присъствие различно от собственото си в стаята. Лежеше полугол в леглото си, изпотен от кошмара си. Дишаше неравномерно, гърдите му се повдигаха тежко. От начало щеше да си помисли, че някое момиче от почистването е дошло, но след това чу гласът на Робърт някъде до прозореца в просторната стая.
-Съжалявам, че те изгоних така днеска. – звучеше по-малко съжаляващ от колкото би трябвало да бъде.
Айра се изправи до седнало положение и разтърка лице.
-Как влезе? – сънено попита. Навън беше тъмно, а когато погледна часовникът си, стрелките показваха четири сутринта. Не помнеше кога се пъхна в леглото.
-Просто искам да разбереш… - продължи сякаш не го е чул. – Че не мога да бъда до теб.
Айра подсмъркна все така сънено и стъпи на земята. Гледаше към брат си с присвити очи, за да свикне с тъмнината.
-Пътищата ни се събраха, но за малко. Помогнахме си взаимно, но сега е време всеки да се върне там от където е дошъл.
-Отидох си там, от където дойдох. – каза, но след като го изрече сви ядосано устни. Робърт го погледна смутено. Изказването на очевидното някак не беше една от мотивиращите речи в такива моменти. – Не мога да се върна, Робърт. Очаквах от теб да го знаеш.
-Разбирам. – увери го. – Но не мога да те допусна.
Айра извърна глава и изсумтя, ставайки от леглото.
-Тогава си тръгвай. – махна към вратата.
Робърт не помръдна. Айра очаквателно разпери ръце.
-Какво? И вратата ли искаш да ти отворя?
-Никога не сме били близки, но все пак очакваш да сме готови на всичко един за друг? – удивлението, с което зададе въпроса си отново засегна Айра. – Аз вече имам ново семейство.
-А аз нямам. – остро отвърна, вече разсънен, със строгия си поглед. – С теб делим една кръв…
-Това не ни прави семейство. – прекъсна го. – Отидох си от Нейс Хил, напуснах дома и съм щастлив така. Защо трябваше да дойдеш и да развалиш всичко?
-Защото мислех, че ще се зарадваш! – извиси глас Айра. – Все говореше колко сме лоши и несправедливи. Исках да споделя момичето си с теб!
Робърт го изгледа, а Айра изсъска невъздържано.
-Не така! – ядоса се. – Знаеш какво имам предвид. Тя беше важна за мен, исках да ти покажа, че… - пое си глътка въздух и се усмихна сдържано. – Че ми пука. – погледна го с насмешка, отправена към него си самия. – Че ми пука за някой друг освен за мен.
-Никога не си се интересувал от мнението ми, Айра. – припомни му остро. – Каквото и да си направил не е било заради мен.
-Беше заради мен. Но ти беше част от него. Ти си единствения, който предаде татко и бизнеса, за да живее живота си. Исках да го видя. Дали наистина си щастлив.
-Бях. – натърти. – Твърде много неща се промениха след това. Ти се промени твърде много за сметка на което съсипа живота ми!
-Обвиняваш ме за това, че не можеш да задържиш идеалистичното си семейство?!
-Обвинявам те затова, че искам да се върна! – извика и се извърна с гръб към него, поемайки си тежко въздух. Изохка немощно и издиша шумно.
-Какво?
-Сънувам кошмари. – проговори по-спокойно. Облиза устни и сведе глава. – Сънувам как убивам хора, как ги наранявам по най-ужасни начини. – изпъшка уморено. – И най-лошото е, че ми харесва. Усещам го, в съня си. Желанието за разруха, а когато се събудя съм разочарован. Около мен няма хаос, има подредена къща, стабилна работа, две деца и жена ми в прегръдките ми. Не знам какво да правя. – призна.
Айра заби поглед в гърба му.
-Избягах от Нейс Хил, за да се отърва от това, но сега, когато се върнах… - прокара пръсти през косата си и се огледа. Продължаваше да стои с гръб. – Сънищата бяха горе-долу поносими, но след като застрелях Хийт стана по-зле. Като наркотик е. – звучеше отвратен от начина, по който се чувстваше. Точно това чувство Айра разбираше. И въпреки това нямаше думи, с които да му помогне. Робърт бе потиснал тази важна част от себе си. Сега трябваше да се справи с нея, след като й бе позволил да се отприщи. – Когато някой от клиентите ми в магазина започне да ме дразни… Знам, че ще загубя контрол, за това просто излизам.
Постоя няколко секунди с гръб към него, а когато се обърна изглеждаше категоричен.
-Не мога да се отърся от това ако си тук. Не мога и да заблуждавам Синтия вечно. Ако разбере, че си тук ще се обади в полицията независимо какво ще й кажа. – побърза да добави, преди Айра да е направил забележка. Още няколко секунди и той изглеждаше напълно спокоен. Все едно не изглеждаше на ръба на нервна криза до преди броени мигове. – Исках само да ти обясня как стоят нещата. Поне толкова ти дължа за онова, което направи за мен. Без значение дали искаше да ми помогнеш или не. – огледа се набързо и се отправи към вратата. – Не се повявай повече в магазина. Моля те.
-Ами Лили? – попита, въпреки да знаеше, че е безсмислено. – И нея ли няма да мога да виждам?
Робърт се поколе*а с ръка на дръжката.
-Ще… измисля нещо. Но стой настрана. Не мога да те приема в дома си повече.
Айра захапа езика си и отмести поглед, докато Робърт излизаше от хотелския апартамент. Изпусна въздуха от гърдите си с ръмжене и изтича до вратата.
-Наистина ли мислиш, че това е начина да се отървеш от същността си? – провикна се след него и той се спря пред асансьора, обръщайки се бавно с недоумяващо лице. Айра остави вратата си отворена и закрачи по коридора към брат си. Пода бе постлан с червен килим, беше светло, все едно слънцето грееше в този коридор. Имаше още поне шест врати общо от двете страни на коридора, но това не попречи на Айра да води този разговор на всеослушание. – Смяташ, че като ме изхвърлиш от живота си ще успееш да се върнеш към добрия стар Робърт?
-Ти доведе това със себе си. – каза му. – И то няма да си тръгне без теб.
-Не съм довел нищо. – възрази разпалено. – Ти си такъв, какъвто си. Хората не се променят, Роб.
-Ти се промени.
-Никога не съм бил друг. – контрира го. – Татко ме направи зъл, не виждах, че имам избор. А ти се отърва от онова място, само за да може да потискаш това, което обичаш да правиш. – закима на себе си и отново закрачи по-близо до него. – Осъзнаваш, че не е редно, но това не винаги значи, че можеш да го спреш. За това искаш да се махна, нали?
-Казах го ясно като бял ден. – изсъска той предупредително. – Нали? – наклони нетърпеливо глава.
Айра го огледа набързо и се разсмя без смехът да докосва очите му.
-Значи в крайна сметка обвиняваш мен за нещастията си.
-Кого да обвинявам, Айра?! – изръмжа Робърт. – Живях добре преди да се появиш ти! И после всичко се преобърна. И всичко заради някакво момиче, което накрая просто изостави.
-Не говоря за това. – опита се да отклони неприятната тема.
-Напротив. Всичко опира именно до това. – на свой ред Робърт го огледа и поклати глава. – Вярваш ли, че животът ти ще се нареди като просто стоиш тук? Като бягаш?
-Правя същото, което правиш и ти. – простичко обясни.
-Ще те застигне. – изсмя му се. Присмиваше му се.
-Тогава трябва само да убиеш някого. – стигането до това заключение накара Робърт да свие вежди, а Айра да му се усмихне. – Мога ли да предложа някого? – вдигна вежди.
-Можеш да стоиш настрана от мен и семейството ми. – заключи окончателно и натисна копчето на асансьора. Вратите се отвориха и той влезе, припряно натискайки копчето за партера.

Хоуп спря пред крайпътния хотел. Прекара няколко вечери в него, само това можеше да си позволи за момента, преди да измисли как да постъпи. Парите му свършваха, беше на около трийсет и пет километра от Ел Ей и не можеше да си позволи да отиде до там, защото бензинът нямаше да стигне. Не можеше да си позволи и бензиностанция, защото беше останал с петнайсет долара, които да покрият днешния му престой. И после какво?
Излезе от колата и бръкна в джоба си, изваждайки смачканите банкноти. Въздъхна отчаяно и вдигна очи към потъмняващото небе. Не знаеше, че скитосването може да е толкова трудно. Препятствие бе да пере дрехите си и да ги оставя да съхнат, защото това означаваха два часа и малко в малката смрадлива стаята. А чакането го подлудяваше. Обикаляше наоколо с колата само и само да върши нещо, а може би се надяваше да види колата на Ив срещу себе си. Все си представяше как се разминават. Как този момент бива забавен, докато двете коли минаваха една покрай друга на пътя. Ив нарежда на радиостанцията и погледът й случайно пада върху този на Хоуп, който отдавна я е забелязал. Премигват, разтварят очи, ченетата им увисват. И после бавният момент спира, Ив рязко обръща колата и стреля по резервоара на Хоуп, който избухва в пламъци и няма време дори да заплаче.
Той се удари веднъж и ококори очи, за да разкара нелепите мисли, които не му се струваха и най-малко нелепи. Отиде на рецепцията, плати си и за тази нощ и се качи в стаята си.
Навън се смрачаваше.
Закрачи към зелената врата, която гледаше към паркинга и пътя и внезапно се сети за Ана. Със слънчева усмивка, с тъмни очи и коса, които проблясваха на лъчите. С дяволитото пламъче и пакостливо личице.
Фейт спря пред входа на крайпътния хотел и излезе забързано от червената си кола. Изтича до рецепцията и почти се блъсна в стъклото пред отегчената рецепционистка. Приличаше – странно и нелогично – на онези момчета, дето играят видео игри по цял ден. Беше в черно, имаше пиърсинг на носа и дъвчеше дъвка с отворена уста. Погледна вяло към задъханата Фейт.
-Какво обичате? – попита някак недружелюбно.
-Търся този човек. – залепи снимката на Хоуп с лице към момичето, което не изглеждаше на повече от седемнайсет. Тя се надигна леко от стола си и присви очи.
-А, да. – сети се без да показва каквато и да е емоция освен отегчение. – В стая единайсета. – каза без да бъде попитана и върна внимание към списанието.
Фейт сбърчи вежди. Ами ако беше убиец, който търси избягалата си жертва. Ако беше тя, която бягаше от Айра. Що за глупаво момиче? Възмутено се врътна, но после се сети нещо.
-Къде се намира стаята единайсет? – попита с извинително изражение. Имаше усещането, че не е добра идея да прекъсва това хлапе.
Хоуп свали тениската си и започна да разкопчава колана на дънките си.
Фейт изкачи стълбите и несигурно завървя към зелената врата номер единайсет.
Той смъкна ципа и изхлузи обувките си.
Фейт застана пред вратата и напълни дробовете си с въздух.
Хоуп се насочи към вратата на банята, но когато чу тихото почукване мигновено се спря. Кръвта се дръпна от лицето му от страх, че може да е някой, който не би искал да е. Преглътна и предпазливо заби очи в дървото.
-Да?
Фейт сбърчи недоумяващо вежди и вдигна ръце в същото си недоумение към самата нея.
-Какво по дяволите? – прошепна на себе си. Почука още веднъж, този път по-силно.
Хоуп преглътна наново и се огледа колебливо, мигайки на парцали. Стегна челюст, отпусна я и направи една крачка напред. Деляха го още пет.
Фейт почука още веднъж.
Хоуп издаде странен звук на отчаяние и се доближи до вратата по-смело.
Фейт видя как дръжката се завърта.
-Свидетелите на Йехова! Искате ли да направите дарение? – мъж с очила и руса коса, разделена на път седеше на прага пред Хоуп с ухилено лице пълно с надежда.
Хоуп отвори уста и заклати машинално глава.
-Какво?! – изкрещя вбесено дебелия мъж, който отвори пред Фейт. Тя инстинктивно се дръпна назад от враждебния, грозен мъж.
-Това не е ли стая номер единайсет? – попита леко страхливо.
-Сто и единайсет. – изръмжа мъжът. Момиче в мръсно бяла хавлия се показа на заден план и Фейт над рамото на мъжа. Изглеждаше малка. Какво правеше тук при този противен човек?
-Къде е третата единица тогава?
-От къде, мамка му, да знам! – избухна той и тя се притисна в парапета.
-Съжалявам за безпокойството… - промълви, но още преди да е довършила той затръшна вратата.
-Не, не искам да дарявам на децата на Йехова! – чу познат глас от долния етаж, напрегнат, но и някак облекчен.
Обви пръсти около зеления парапет и се надвеси, поглеждайки надолу и надясно. Видя само руса коса, разделена на път и стойка на човек, който се чувства отчаян от поредния отказ.
Фейт припряно започна да се връща обратно към стълбите и слезе долу за секунди, взимайки стъпалата по две. Видя полуголото тяло на Хоуп, наполовина излязло от стаята, сдържано обяснявайки на човека, че няма какво да даде на Йехова.
-Бих искал да ви помогна – продължаваше той. – Но нямам нищичко.
-Но...
-Хоуп? – Фейт необмислено прекъсна пратеника, вперила очи в Хоуп.
Той разсеяно се обърна към нея, първоначално неразпознал гласът й. Когато я видя обаче отново се напрегна. Направи крачка напред все едно се канеше да избяга, но Фейт застави ръце пред себе си.
-Моля те. – спря намерението му тя. Пратеника на Йехова гледаше неразбиращо. – Моля те… - повтори уморено Фейт. – Искам само да поговорим.

Хоуп беше облякъл тениската си наново въпреки че трябваше да се изкъпе. Бе седнал на ръба на голямото легло и гледаше неловко към Фейт, която оглеждаше малката стая.
-Тук ли живееш? – попита, колкото да започне разговор.
-Последните няколко дни, да. – отвърна и за пореден път хвърли поглед към прозореца. Все едно очакваше да види пристигаща полицейска кола. Фейт отбеляза това и първите няколко пъти, в които го направи.
-Сама съм. – увери го. Потърка дланите си една в друга и застана пред прозореца, облягайки се на неработещия радиатор, за да прекъсне контакта с външния свят за момента. Дразнеше се на съмнителните му погледи. Сякаш чакаше да го предаде. Размърда неудобно рамене. Това че го бе направила веднъж, не значи, че щеше да го повтори с всеки, който застраши живота й. – Исках само да поговорим. – повтори думите си.
Хоуп кимна.
-Говори. – подкани я. Не студено, не с лошо, просто нервно.
Фейт се поколе*а за момент.
-Защо се опита да преобърнеш колата на Айра онази вечер? – попита. Надяваше се обвинението да остане скрито.
-Наистина ли не стана ясно? – саркастично отвърна.
-Бях в тази кола. Точно до Айра. Знаеше това. И все пак се опита да я обърнеш.
-Бях ядосан. – погледна я в очите с честност. – Айра направи нещата много сложни за мен.
-Ти ги правеше сложни за нас седмици наред.
-Знаеш, че не е същото.
Тя скръсти ръце и издиша ядно.
-Знаех, че Ив ще ме намрази ако разбере. И сега ме мрази. – печално каза и опря лакти на колената си. – Ако трябва да бъда честен, за момент бях готов да посоча някой друг за виновен. Само и само да махна погледа й от себе си.
-Боли, нали?
-Повече от колкото си представях, че може да боли.
Фейт изпухтя и се отблъсна от прозореца.
-След два дена и дипломирането. – после погледна към тавана и замислено присви очи. – Е, вече след ден и малко.
Не получи отговор. Той дори не я погледна.
-Приеха ме в Англия. – реши да му се похвали.
Сега вече я погледна.
-Това е чудесно.
Тя сбърчи вежди. Явно така е звучала спрямо Джеф. Нищо чудно, че изглеждаше толкова сърдит от липсата на ентусиазъм от нейна страна.
Фейт се заигра с гривната на ръката си – подарък от Джеф – и се подготви.
-Хоуп… да речем, че, чисто хипотетично, оправим проблема с Ив и вече е безопасно да се върнеш… - поде и видя интереса в очите му. – Би ли го направил?
Чувстваше се неловко да моли втори важен мъж в живота й да се върне. Едва ли щеше да го понесе ако й откажеше. Но отговорът му, казан без капка коле*ание я изненада, изпълни с надежда.
-Хипотетично, да. Но в последно време не съм от най-големите късметлии. – допълни.
-Не каза нищо на полицията. Ив не каза нищо. – поясни пред обърканото му изражение. – Ако успеем да се споразумеем с нея…
-Съжалявам. – прекъсна я той. Устните му застанаха в права линия, очите му се присвиха. – Съжалявам за всичко, което ти причиних.
Фейт сведе глава и се усмихна. Вдигна рамене и бавно седна до него. Пъхна длани между колената си и изправи рамене. Загледа се в пода. Хоуп също гледаше там.
Постояха известно време в мълчание. Не тягостно, не неловко. Вече дори не беше нервно. Дори не се поглеждаха, но все пак изглеждаше така сякаш си казваха всичко, което трябваше. Което искаха, което не можеха да си кажат преди.
-Без теб и Синемън… - наруши мълчанието той и потърка длани в бедрата си. – Не знам какво бих могъл да правя без вас.
Фейт стегна челюст, за да задържи драматичните си емоции.
-Това, което правиш в момента. – тихо отвърна и колебливо сложи ръка върху неговата. – Върни се с мен. – прошепна.
Виждаше колко е несигурен.
След това вратата се отвори с ритник.

Синемън извади малката синя кутийка и я отвори. Разсмя се на ръчно направената гривна, върху която нескопосано бяха написани буквите „Пиаже”. Хоуп й я беше подарил преди три години за рождения й ден. Въпреки че тогава се ядоса на простоватия подарък Фейт успя да я убеди в замисъла и уникалността на жеста. Хоуп бе вложил много труд в нея.
Син разкара спомена и хвърли кутийката в големия кашон пред краката й. Бръкна отново в шкафчето и извади последните две книги. Едната беше подарък от Фейт, другата от Хоуп. И двете приличаха по-скоро на модно списание и двамата дълго й се бяха подигравали за тях, въпреки че самите те й ги подариха. Спомни си колко дълго спореха тримата за нуждата на света от стил и класа. Тогава Син още беше твърде повърхностна. Интересуваше се от малко неща и харесваше още по-малко. Сега не беше съвсем сигурна каква е.
Хвърли и тях в кашона с въздишка.
Повечето ученици вече бяха изпразнили шкафчетата си. Всъщност всички, с изключение на Фейт и Хоуп. Замисли се. Може би защото сега вече всичко приключваше и повече никога нямаше да бъде същото, се замисли за миналото. Или поне за някаква част от миналото. Винаги бе твърдяла, че промяната е хубаво нещо, но сега не беше толкова сигурна. Промяната означаваше… израстване. Поумняване? Не, не поумняване, но със сигурност израстване. Разбираш неща, които преди не си. Научаваш неща, които те правят различен. Променят виждането ти, променят теб. Действия, които афектират съществуването ти като цяло. Случилото се с Хоуп я накара да мрази промяната. Промяната не беше хубаво нещо. Правеше нещата различни, враждебни. Правеше хората такива.
-Син. – Кайл я потупа по рамото и когато тя обърна глава към него се срещна с усмихнатото му лице. И нейното автоматично се разтегна в усмивка.
-Здравей, Кайл. – поздрави го.
Той й помаха и подаде годишника си.
-Имаш ли нещо против да се подпишеш? – попита я с вдигнати вежди. Изглеждаше толкова щастлив и мил. Никога не изглеждаше така. Той беше груб и вечно сърдит. Къдравата му коса беше пораснала малко и бе станала по-руса и от преди. Синемън се зачуди кога е станало това.
-Разбира се, че не. – взе годишника и го отвори. Започна бързо да пише с химикалката, докато Кайл я наблюдаваше с любопитство и усмивка. Тя забеляза това и неловко вдигна поглед. – Какво? – подозрителна усмивка се изписа на лицето й.
-Нищо, просто… - поклати глава и взе годишника си. – Ще ми липсваш.
Синемън наклони трогнато глава.
-И ти на мен, Кайл. – придърпа го в прегръдка, която трая няколко секунди. – Желая ти успех.
-И на теб, Син. – смигна й и се насочи към малката група ученици в края на коридора.
-Какво беше това? – попита Бети Луиз, заставайки до нея с ръце на кръста, вперила поглед в Кайл.
Син разсеяно я погледна.
-Размяна на любезности. – отвърна засмяна.
-Не го ли мразеше?
-Разбира се. Държеше се ужасно цели осем години. – огледа отдалечаващия се Кайл. – Малък дрисльо.
Бети се разсмя и застави пред очите на Синемън годишника си.
-Подпиши се, моля те.
Синемън го взе в ръце.
-Не мога да схвана идеята на тези годишници. – сподели, докато се подписваше. Бети я изчака да обясни. – Малка книжка, която ще събира прах до края на дните ни.
-Спомен е. – възрази Бети. – Някой ден ще я отвориш и ще я показваш на децата си.
-Ако имам такива. – вметна Син и й върна годишника.
Бети отново се засмя. След това въздъхна и погледна през прозореца в края на коридора.
-Мисля, че това е първият път, в който оставаме в училище до толкова късно. – отбеляза.
Син сбърчи вежди.
-Правилно. Колко е? – погледна часовника на ръката си. – Осем и половина. – вдигна небрежно рамене. – Странно как започваме да обръщаме внимание на нещата едва след като са свършили.
Бети я погледна с удивление.
-Уау. – промълви. – Това беше много дълбоко, Син. Изцяло извън темата, но дълбоко. – добави.
Спогледаха се, разсмяха се и Синемън затвори шкафчето си и вдигна кашона.
-Имаш ли нужда от помощ с това?
-Не, благодаря ти. Но умирам от глад. – погледна я многозначно. – Искаш ли да хапнем нещо?
Бети отмести очи за секунда-две след това ги върна към Синемън и кимна жизнерадостно.
-Знам перфектното място.
-Перфектно.

Този път Хоуп бе пазителя. Беше застанал пред Фейт, готов да поеме куршум за нея. Куршум, който може би нямаше да се забави.
Ив стоеше с пистолет в ръка, насочен към тях двамата. Лицето й бе каменно и това ги плашеше далеч повече, от колкото ако крещеше и викаше. Не беше ли винаги в това цаката? Държиш се така все едно не ти пука, все едно си непукист, който въпреки че не желае нищо получава всичко и накрая точно така ставаше – получава всичко. Държиш се като човек, който не иска нищо от живота, но все на него му провървява късмета.
Държиш се като човек, който плаши останалите с непредсказуемостта си. С липсата на каквато и да е емоция.
-Ив… - пророни Хоуп, но тя го спря преди да е казал каквото и да е друго.
-Млъкни. – изсъска. Каменното й лице започна да се напуква. – Не казвай нищо.
Хоуп я послуша. Нямаше какво да й каже, знаеше че няма правото. Зачака.
Ив се изсмя, очите й се напълниха със сълзи и тя стисна пистолета си по-здраво.
-Господи! – процеди през стиснати зъби и отново се изсмя. – Знаеш ли колко дълго… - направи кратка пауза, загледана невярваща в него. – се измъчвах заради смъртта на Камерън? Имаш ли идея колко време ми отне, за да свикна с мисълта, че е изчезнал и колко време ми трябваше, за да свикна и с мисълта, че си е отишъл завинаги? Можеш ли да проумееш какво ми причини липсата му?
Хоуп поклати едвам доловимо глава. Фейт потрепваше нервно и уплашено, чудейки се кой ще я спаси сега…
-И после – продължи горчиво Ив. – когато ти разбра, че съм полицай… Имаш ли най-малката представа колко ужасно се чувствах, когато ме изгони? Колко виновна се чувствах, когато ме подмина на улицата? Колко унижена, когато те молех да ми простиш, а ти ме отхвърли пак и пак? Обвиняваше ме за моята лъжа сякаш не знаеше какво е да пазиш тайна, защото се налага! – изкрещя и ръката й потрепери.
Хоуп преглътна, а Фейт впи пръсти в лакътя му все по-изплашена. Ив губеше контрол.
-Цялото това време… - изплака и след това гласът й стана по-силен. – През цялото това време и ти не каза и думичка! Плачех за него, търсех го, а ти си знаел… Знаел си и се скри зад лъжите си! – извика и махна предпазителя.
-Ив… - панически поде Фейт, но свирепия поглед на Ив се насочи към нея.
-А ти… - преглътна тежко и подсмъркна. – Ти си му помогнала.
По страните на Фейт също закапаха сълзи. От страх, не вина.
-Трябваше… - прошепна. – Не можех да го оставя сам…
-Но мен можехте! – изръмжа. – Оставихте ме без него. Лишихте ме от него! Толкова време да пазите такава тайна със сигурност не е лесно. Жалко за разкриването й, нали?
-Съжалявам… - отново промълви Хоуп. – Нямаш представа колко съжалявам.
-О, имам. – увери го Ив и пое сълзите, които стигнаха до устните й. Соленият им вкус й припомни чувството. Колко много бе плакала за Камерън, как сега плачеше за Хоуп и отмъщението. – Но това не ми помага. – проплака и насочи пистолета с повече увереност. – Нещо повече, повръща ми се от хладнокръвието, с което ме лъжеше. Повръща ми се от начина, по който смееше да ме караш аз да се чувствам виновна заради една безобидна лъжа. Дълго време не разбирах защо се беше стресирал толкова. И през ум не ми мина, че причината може да е толкова сериозна.
-Не исках да става така.
-Тогава не трябваше да убиваш баща си. До последно вярвах, че е някой друг, надявах се да е Октавио… - заклати глава и лицето й внезапно отново стана каменно. – Но ти си убил Камерън. А убиецът си плаща.
-Не! – извика Фейт и се втурна напред. Импулс, който не можа да стърпи. Знаеше, че Хоуп е замръзнал, не се доверяваше на възможността му да реагира адекватно.
Фейт се хвърли към Ив и улови китката й, вдигайки ръката й нагоре. Ив стреля веднъж и мазилка от тавана се посипа по двете. Ив се опита да отскубне ръката си, но Фейт я стискаше здраво. Засили се напред и я блъсна към прозореца. Стъклото се счупи от силата, с която тялото на Ив политна назад. Още един път и Фейт изхвърли Ив от другата страна на прозореца.
Ив падна на земята, посипана със стъкълца, някои от които се забиха в кожата й. Изстена от болка и разряза дланта си, когато се опря на пода, за да се изправи.
Фейт хвана Хоуп за ръката и го поведе към банята. Затръшна вратата и я заключи въпреки че нямаше смисъл. Секунда по-късно Хоуп се окопити.
-Какво направи? – издиша тежко.
-Първото, което ми дойде наум. – призна и се опита да вдигне рамката на прозореца. – Заяжда.
Хоуп я отдръпна от прозореца и хвана рамката. Първият куршум направи дупка в средата на вратата и Фейт извика.
-Побързай. – застана до него и опитите им ставаха колкото настървени, толкова и безполезни. Фейт смъкна дънковото си яке го уви около ръката си. – Мръдни. – нареди му и запрати юмрука си в стъклото. Вторият път се пропука и на третия удар стъклото се счупи. Фейт разви якето си и го облече обратно. Хоуп я притисна в стената и я покри с тялото, докато до тях куршумите продължаваха да летят и образуваха малки дупчици навсякъде по вратата.
Когато чу шумоленето вътре Ив се прицели в ключалката. Настъпи гробна тишина за момент. След това Ив блъсна вратата с крак, но Фейт плесна с длани по дървото и затръшна вратата обратно. Ив загуби равновесие и падна, а Фейт бутна Хоуп към прозореца.
-Хайде. – подкани го. – Побързай.
-Ти си първа. – възрази той.
-Не мисля, че можеш да удариш бившата си дори когато е насочила пистолет към теб. – изтъкна в протест. – Аз от своя страна нямам нищо против. – бутна го отново. – Така че хайде.
Хоуп издаде недоволно ръмжене, но все пак започна да се провира през счупения прозорец.
-Високо е. – каза й, гледайки към недружелюбния асфалт на три метра и малко.
-Нямаме избор. – бутна го необмислено и провеси единия си крак. Чу как Ив отново крачи към вратата и когато видя да се открехва също скочи, сдържайки писъка си.
Падна до Хоуп, който охкаше и не можеше да изправи.
-Трябва да бягаме. – изпъшка тя и се надигна бавно, за да даде шанс на болката да отмине.
Хоуп изкашля веднъж и също се изправи. За разлика от Фейт единия му крак явно бе пострадал, защото не можеше да стъпи добре на него. Видяха Ив, която се подаде от прозореца. Свършени бяха. От тук представляваха лесна мишена, само трябваше да се натисне спусъка. Но Ив не го направи. Вместо това размаха ключовете от колата на Хоуп с победоносно изражение, а до тях висяха тези на Фейт.
Фейт разшири очи и опипа джобовете си. Ив се скри от погледа им.
Фейт се огледа. Зад ъгъла на сградата на хотела се намираше паркинга.
-Хайде, трябва да стигнем до колата ми. – тя застана до Хоуп и преметна едната му ръка през рамената си.
-Но ключовете ти…
-Винаги държа резервни. – хвърли му кратък поглед. – Айра ме научи.
Спряха на ъгъла и Фейт внимателно огледа мястото. Колите бяха седем на брой, паркирани на седем различни места. Нейната беше най-далече Тъмнината се спускаше и това бе единственото предимство, което можеше да сработи в тяхна полза. Ако Ив не ги видеше преди да стигнат до автомобила й щяха да имат шанс.
-Ако не ни види преди да стигнем до колата ми ще имам шанс. – сподели мислите си с него и го подхвана отново. Закрачих бързо, до колкото вероятно счупения крак на Хоуп позволяваше. Фейт не спираше да гледа към стаите на втория етаж. Очакваше да види Ив всеки миг. Почти бяха прекосили паркинга, деляха ги още десет метра от колата на Фейт.
Куршумът, който проехтя събори и двамата. Хоуп нададе неистов вой. Фейт подпря единия си лакът на асфалта, замаяна от шок и болка. Докосна челото си. Пръстите й бяха обагрени в червено. Трябваха й няколко секунди, за да отмине причерняването и след това фокусира Хоуп.
Хоуп дишаше пестеливо, в същото време някак тежко и на пресекулки. Дясната му ръка трепереше отстрани на корема му, несигурна дали да притисне раната или да я остави да кърви. От крайчеца на очите му закапаха сълзи, гледаше втрещено напред.
-Хоуп? – Фейт застана на колене, игнорирайки раната на челото и огледа тялото на Хоуп. – Хоуп… - изкара отчаяна въздишка и след това още няколко. – О, Господи! О, Господи! – заплака. Опита се обаче това да не й пречи. – Божичко! – отмести ръката му и притисна дланта си в раната. –Хоуп? – прошепна и погледна лицето му. Свободната си длан постави на бузата му и го погали. – Ще се оправиш. – зашепна. – Ще се оправиш. – погледна нагоре и видя как Ив бавно слиза по стълбите. Вече не можеше да вижда лицето й.
Фейт издиша яростно през сълзите си и смъкна якето си. Притисна плата към раната и Хоуп изстена.
-Съжалявам, съжалявам. – застави едното си стъпало на асфалта, за да запази равновесие и се опита да повдигне Хоуп. Той повторно издаде звук на агония. – Трябва да станеш, Хоуп. – прошепна в ухото му от страх да не би Ив да е вече твърде близо и да ги чуе. – Почти стигнахме, трябва да се изправиш.
Хоуп повдигна гърди и пак притисна гръб към земята.
-Хайде, Хоуп. – замоли го. Обви ръце около него и успя да го повдигне малко. Застана бързо зад него, за да го подпира с тялото си и продължи с опитите. – Хайде, опитай се. – подсмърчането й пречеше, сълзите също. Неговите също. – Хайде, Хоуп. – опитваше се да звучи успокоително, равномерно. – Хайде, приятелю. – успя да го повдигне още малко. Той подпря ръка на колата до тях и не успя да запази виковете на болка за себе си. Сълзите на Фейт се умножиха. – Колата ми е тук. – посочи на пет метра от тях. – Можеш ли да стигнеш? – тихият й глас му действаше достатъчно надъхващо, за да кимне през всичките пластове на болка. Придържаше якето на Фейт към кървавата рана, бе опрял почти цялата си тежест на тялото й.
Добраха се до колата, Фейт непрекъснато поглеждаше назад. Не виждаше Ив. Отвори вратата до шофьорското място и пъхна Хоуп вътре. Чу стъпките зад себе си, след което чу и спирането им. Присви вбесено очи в прозореца, виждайки как Хоуп се тресе се обърна бавно към Ив.
-Съжалявам, че трябваше да свършим така. – проговори тя. Може би звучеше искрена, може би беше, но Фейт никога не я бе харесвала, така че не можеше да отсее дали има честност в гласа й или не. – Но не трябваше да ме лъжете.
Фейт изкрещя силно срещу нея.
-Хей! – мъжки, плътен глас прозвуча от втория етаж и привлече вниманието им за миг. – Какво става там?
Фейт първа прояви съобразителност. Използва отвличането на вниманието на Ив и повторно се хвърли към нея. Ив изпусна пистолета си, изненадана и преди да направи каквото и да е друго, Фейт запрати свития си юмрук в лицето й.
-Това е задето стреляш по-най добрия ми приятел!
Взе пистолета й и изтича от колата. Отвори жабката и взе резервния си ключ. Трескаво започна да го завърта, но колата не палеше. Ив бе започнала да се изправя, бършейки кръвта от сцепената си устна.
-Хайде! – Фейт удари нервно волана и направи още един опит.
След което потегли с бясна скорост.
Ив изръмжа и изтича до собствената си кола.
-Хоуп? – обърна глава към него за момент. Лицето му бе пребледняло, очите му губеха фокус. – Хоуп! – Фейт пресегна едната си ръка и потърка рамото му. – Дръж се. Дръж се.
-Къде отиваме? – немощният му глас я стресна, но тя изправи гръб.
-На час път от Ел Ей има болница. Трябва да издържиш само час, Хоуп. – гласът й пресекна. – Само час. Дръж се.
Натисна педала.
Нямаше минута, може би минута и половина и колата на Ив вече ги бе застигнала. Изравни с Фейт, протегна ръка и стреля по гумите й.
Това ужасно й напомни за Айра и Хоуп. Колко бързо се променяха нещата, колко бързо летеше времето.
Колко бързо се променяха враговете.
Фейт натисна спирачката и завъртя волана. Тъмнината вече не й бе съюзник, не виждаше почти нищо.
Ив спря колата, докато наблюдаваше как червения автомобил се забива в дървото и предната част поддаваше на натиска, смачквайки се с ужасяващ звук.
Ив пое дълбока глътка въздух и отвори вратата. Държеше ново оръжие пред гърдите си, когато предпазливо започна да пристъпва към колата. Деляха я около десетина-петнайсет метра. Не чуваше звук различен от този на щурците.
Пристъпваше бавно, внимателно, без да откъсва поглед от колата. Не я виждаше никак добре, беше тъмно като в рог и само лунната светлина и тази от фаровете на колата й правеха някаква видимост. Приближаваше се с всяка следваща стъпка, дишането й ставаше все по-накъсано от нарастващия адреналин. Мислеше единствено за убийството сега. Баща й я беше предупредил колко е опасно това. Ловът. От един момент нататък искаш да хванеш човека заради самото хващане. Не заради правда или отмъщение. Вече беше близо, предната част на колата пушеше. Ив се приведе леко напред, насочи оръжието си и когато се озова на желаното разстояние се прицели в празното купе.


Вечерята с майка й и баща й протече предимно в обсъждане относно финансите за ученето й. Колко пари ще й трябват седмично в Ню Йорк, колко за общежитието, колко за това, колко за онова. На Синемън искрено бе започнало да й дотяга. Радостта й относно академичните й постижения започваше да се изменя. Ако трябваше да преминава през това след всеки семестър може би беше по-добре да преосмисли бъдещето си.
-Знаете ли… - прекъсна ги по средата на поредния диалог, който тотално изключваше нея. – Мисля, че преядох… - не беше докоснала вечерята си, все пак с Бети се оказаха крайно непестеливи с храната. – И съм малко уморена, така че ще си лягам.
-Скъпа, почакай. – спря я баща й. – С майка ти се чудехме… - спогледа се с Уила и продължи. – Дипломирането е вдругиден и знам, че каза, че не искаш да присъстваме, но…
-Татко – прекъсна го набързо тя. – Дипломирането е глупава церемоня, в която слушаш глупави речи, след което получаваш глупава хартийка, която ти казва, че си завършил – което вероятно те прави по-малко глупав – и след това всички пляскат на безсмислените изречени думи, докато един не спре и накрая всички се разотиват, за да приберат тези глупави листчета някъде, където повече никой да не ги види. – пое си дъх и се усмихна сдържано. – Няма нужда да присъствате.
Уила погледна мъжа си.
-Скъпа… - колебливо поде. – С баща ти се чудехме защо си толкова против идването ни? – внимателно попита.
-Не съм против. Просто ми се струва… глупаво.
-Но ние искаме да те подкрепим. – каза баща й.
-Подкрепяйте ме отдалече.
Те я изгледаха. И тя самата не можеше да разбере защо е толкова против присъствието на родителската фигура в този важен ден, но още от малка винаги беше против идването им където и да е с нея. По-скоро веднъж баща й беше направил страшен скандал от нищо и Синемън се чувстваше леко несигурна от тогава. Все очакваше, че насред връчването на дипломата й той ще изправи гордо и ще започне да крещи името й, съпроводен с крачетало в едната си ръка и пликче пуканки в другата, които да мята по „конкуренцията” както веднъж се беше изразил. По-добре беше да не идват.
-Освен това и двамата сте на работа. – продължи да ги обработва. – А и вероятно ще отидем някъде след това… - махна с ръка. – По-лесно е за всички ни, ако просто не идвате.
-Но бащата на Фейт ще е там. – възрази високо майка й.
-Да, както и родители на Хоуп, и тези на… - в мига, в който каза съжали. Лицето й мигновено посърна, устата й пресъхна.
Родители й се погледаха за пореден път. Уила направи извинителна физиономия.
-О, миличка. Съжалявам, толкова сме недосетливи. – Уила хвана ръката й. – Покрай цялата лудница с университетите забравихме, че Хоуп…
Син кимна.
-Няма проблем. – продължаваше да се чуди от й хрумна да го каже. Глупачка!
-Скъпа, няма проблем. – увери я бързо баща й. – Щом не искаш да идваме, няма. – заключи той.
На Синемън вече не й пукаше за това. Сети се, че Фейт твърдеше, че знае къде е Хоуп. Отиде да го търси, дали го беше намерила.
Дръпна стола си назад.
-Ще си лягам. – каза.
-Скъпа… - спря я майка й. – Ще го намерят. – каза сигурно. – Всичко ще се оправи.
Синемън й се усмихна вяло, целуна ги по бузата и се изкачи нагоре по стълбите. Уила заклати глава.
-Толкова сме глупави. – промърмори.
Джон стисна ръката й.
-Ужасно глупави. – съгласи се с нея и погледна през стената, все едно можеше да види дъщеря си.

Фейт придържаше Хоуп, докато крачеха в тъмната гора. Използваше всяко дърво за опора, а на всяко трето спираха да си почиват за няколко секунди. Бяха задъхани, кожата на Хоуп бе станала твърде бяла и лъщеше от пот, а Фейт едвам крепеше и себе си и него.
-Не мога… Не мога… повече, Фейт. – строполи се на хладната пръст и безпомощно опря чело о земята.
Фейт се строполи уморено до него.
-Трябва да продължим. – и за да подсили думите си в собственото си съзнание, тя стисна пистолета на Ив. – Хайде, Хоуп, можеш. Още малко.
-До… къде, Фейт? – Просна се по гръб и задиша още по-тежко. – Къде… ще… идем?
Фейт премигна, за да разкара влагата. Изплака също така безпомощно и безнадеждно и погледна към небето. Уморена седна по-близо до Хоуп и сложи ръка върху якето си, за да притиска по-силно. Той нямаше никаква сила. Тя стисна силно очи, избърса чело в рамото си, и то остана червено. Черният й потник не я пазеше от хладната вечер.
-Ще се оправиш. – преглътна задавено. – Всичко ще е наред.
Хоуп изпусна въздуха през сухите си устни и се опита да каже нещо.
-Чувствам, че… че може би… - запъна се и шумно си пое въздух. – Съм наказан…
-Не си. – заклати глава Фейт и захвърли оръжието на страна, за да погали лицето му. – Не си наказан, никой не те наказва. – опря чело в неговото и задиша с него, опитвайки се да го кара да го прави равномерно. – Дишай с мен. – прошепна. – Вдишай, издишай. Вдишай издишай. – гласът й заглъхна.
-Да… разбирам ли, че… - закашля се.
-Дишай, Хоуп. – постави длан на скулата му.
Той се засмя без глас и сила.
-…вече… сме при… приятели?
Фейт подсмъркна, не можеше да стърпи порива да заплаче.
-Разбира се, Хоуп! Никога не сме спирали да бъдем приятели! Никога!
-Фейт? – проплака името й. Сълзите им се сляха, докато тя притискаше лицето му към своето. – Н… не искам… не искам да умра.
Фейт впи пръсти в бузата му и овладя гласът си преди да проговори.
-Няма да умреш. – опита се да звучи толкова сигурно, колкото искаше да го вярва наистина. – Няма да умреш, Хоуп.
-Мисля, че може да поспорим по въпроса.
Гласът на Ив не ги стресна ни най-малко. Фейт стисна здраво устни и леко се обърна към нея и дулото, което бе насочила към главата й. Придърпа Хоуп в сигурна прегръдка, държеше якето към раната.
-Нищо не променяш така. – проговори Фейт с равен тон, запазил последните части от самообладанието си. Хвърли бегъл поглед на оръжието, не достатъчно бързо, за да остане незабелязано за Ив.
-Знам. Но е успокояващо. – бе простичкият й отговор.
Фейт затвори очи. Не беше онези хора, които гледаха смъртта в очите с гордост и готовност. Не беше готова да умре, не искаше. Нито пък Хоуп. Потрепваше, преглъщаше редовно, пак потрепваше. Беше му студено, не виждаше добре. Умираше. Не искаше да го прави.
Глух звук накара очите на Фейт да се отворят и следващото, което видя бе как Ив пада на земята.
Сърдитата физиономия на Октавио застана на преден план и Фейт се ококори.
-Октав?! – издиша удивено и го огледа все едно нямаше шанс да е тук. – К… Какво правиш тук?!
-Пътувах към Лос Анджелис, когато видях колата ти, разнебитена в страни от пътя. Не ми отне много време преди да ви намеря. – прокара пръсти през косата си и захвърли клонът, с който удари Ив. Вниманието му се насочи към Хоуп. – Какво му се е случило?
Фейт се отдръпна малко, колкото да го гледа в очите, но не го остави и за миг от обсега на ръцете си.
-Ив го простреля. – отговори и прокара пръсти от челото до устните му.
-К… къде отиде… Ив? – попита и простена наново. Малките гърчове пресичаха думите му.
-Доспа й се. – отвърна Октавио.
Хоуп се закашля.
-Фейт?
-Тук съм.
-Кой... е това?
-Октавио. Октавио е тук. – прехапа устна, за да задържи новата порция сълзи да не проличат в гласа й. Провали се. – И аз съм тук.
Сълзите на Хоуп покапаха по земята и той вдиша и издиша.
-Не… искам… да умра,… Фейт.
-Няма. – допря устни до ухото му. – Няма да умреш. Отиваме в болницата и там ще помогнат. Октавио. –отдръпна се от Хоуп, за да даде пространство на Октавио и да го повдигне, но Хоуп се вкопчи в нея.
-Не! – издиша тежко. – Не мога… да помръдна, Фейт. – изви глава, за да погледне нагоре. Издиша повторно този път по-спокойно. – Не мога…
Фейт заклати глава.
-Можеш. Хайде, Хоуп, можеш. – опита се да го повдигне, но Октавио сложи ръка на рамото й. Тя го погледна с насълзените си очи, от които продължаваха да капят сълзи. Той поклати бавно глава. Брадичката й потръпна и тя издаде жален стон. Октав тактично се изправи на крака и се отдръпна.
Фейт се намести по удобно без да нарушава позицията на Хоуп. Пъхна косата зад ушите си и пръстите й започнаха нежно да галят лицето му отново и отново.
-Помниш ли когато бяхме на десет и ти ме заля с лилавата боя, с която майка ти боядисваше коридора? – запита го тя след минута мълчание.
Хоуп се разсмя, но смехът му прозвуча като пърхане на крила на умряла пеперуда.
-С… с… сърдеше ми… се… с дни.
-Не можех да понеса онова гадно лилаво по косата си.
-Бешшше н…авсякъде п…. по тял….ото ти.
-Именно. – усмихна се тя. Не изглеждаше никак засмяна. – Как очакваш един бъдещ адвокат да се появи в съда в лилаво?
-Б… бяхме… на… десет.
-Стават чудеса.
-К… като… едно… добро… м...момиче… да… прости… на… с… страхливия си… най-…доб…бър… приятел? Т… такива… чудеса ли?
Фейт зарови лице в косите му.
-Да, Хоуп.
Чу го, че плаче и започна да изтрива сълзите от пребледнелите му страни.
-Прощаваш ли ми?
Тя проклина пресипналия си глас.
-Разбира се, Хоуп. Какво друго ми остава? – пошегува се. Никой не се засмя.
-Това… ме… - преглътна спазъма и задиша през носа. – успокоява.
Фейт продължи да гали лицето му.
-Как се чувстваш? – глупав въпрос.
-Хладно ми… е.
Фейт се огледа за нещо, с което да го завие. Пред лицето й застана лятно черно сако, което Октавио положи върху Хоуп.
-Благодаря ти. – каза с устни Фейт. Октавио само кимна и пак се отдалечи. – Така по-добре ли е?
-Да. – излъга я.
-А помниш ли когато подари онази смешна гривна на Синемън, опитвайки се да имитираш известна марка бижута? – попита след известно мълчание, слушайки само щурците.
Не получи отговор.
Фейт разшири очи.
-Хоуп? – обви лицето му в шепите си и го разтресе веднъж. –Хоуп? – проплака задавено и продължи да се опитва да го събуди. – Хоуп… - раменете й се разтресоха в плача й. Сетне надигна глава и положи устни на студеното му чело. Огледа лицето му. Толкова спокоен. Както когато спи. Прокара показалец по затворените му клепачи, носа, устните, брадичката. Топлите й сълзи не стопляха студената му кожа. Зашари с поглед по лицето му, търсейки намек за живот.
Нямаше такъв.
Преглътна, разтвори ноздри, стисна челюст, прехапа устна. В очите й се прочете разбиране.
Повдигна го малко, за да го прегърне и го залюля напред назад, сякаш се опитваше да го приспи след лош сън. Плачеше, ридаеше, тресеше се, говореше му.
И така докато не съмна.

Хоуп беше на тринайсет, когато написа първия си разказ. Беше за един поп и неговото куче. Нора и Камерън бяха неизмерно щастливи от творческия талант на сина си.
Хоуп беше на четиринайсет, когато за първи път гледа ужас и се напика от страх. Синемън и Фейт се скъсаха да му се подиграват.
Хоуп беше на петнайсет, когато му дойде идеята да си сложи пиърсинг. Не го направи, защото когато отиде в студиото и видя едно четиригодишно хлапе да реве с цяло гърло, страхът го заля целия. Излезе преди дори да е влязъл. Това беше първата сериозна крачка в живота му. И първия провал.
Хоуп беше на шестнайсет, когато за първи път прави секс. Загуби девствеността си с момиче, две години по-голямо от него. Бяха заедно четири седмици преди щастливата вечер и се задържаха още две след нея.
Хоуп беше на седемнайсет, когато реши, че иска да става писател.
Хоуп беше на седемнайсет, когато се отказа от това.
Хоуп беше в началото на осемнайсетата си година, когато уби баща си.
Хоуп беше в края на осемнайсетата си година, когато умря.

Нора плачеше, в ръцете на Дарън. Плачеше неудържимо, безутешно и невярващо. Дарън я утешаваше, до колкото собствената му мъка позволяваше.
Синемън плачеше в прегръдките на майка си и баща си, които я утешаваха, уверяваха я, че всичко ще е наред, без да наистина да го мислят.
Фейт плачеше в рамото на баща си, заровила лице в сигурността, която излъчваше, оставяйки се на успокоителните му думи, на ръката му, която галеше косите и гърба й, опитвайки се да я утеши.
Не помагаше.
Нищо не помагаше.
Беше като дупка, зейнала в гърдите на хората, които го обичаха, които му бяха скъпи и на които той бе скъп. Чувството бе… празно. Не, нямаше чувство. Нямаше нищо. Имаше просто… дупка. Нямаше определение, което да дефинира усещането. Можеше да бъде мразен за всичко, което направи или умилван за онова, което никога не би имал възможност да направи. Което и да е имаше само една истина и тя бе, че него вече го нямаше. Не съществуваше под никаква форма овен един спомен, който щеше да избледнява с всеки изминал ден.
Промяна беше лошо нещо. Причините за промяна бяха лоши. Последствията от промяната бяха лоши.
Всичко беше лошо.

Отмениха дипломирането с няколко дена, за да може всички съученици на Хоуп да присъстват. Всички страдаха за загубата. Хората плачеха, навсякъде се полюшваха кърпички и всеки попиваше сълзи, подсмърчаше, скърбеше.
Нора и Дарън стояха най-отпред, докато свещеникът изпращаше тялото на Хоуп, но не и духът му. Ковчегът беше затворен, спускаше се надолу, вътре в земята, от където никога повече нямаше да излезе. Нора се опитваше да не се разпадне и успяваше само благодарение на Дарън. И двамата гледаха към спускащия се ковчег.
Синемън и Фейт стояха малко по-назад от тях. Родителите на двете пък – зад тях. Вятърът подухваше леко и развяваше косите им. Бяха сплели пръстите на ръцете си, държаха се една за друга, защото сега имаха единствено себе си. Синемън беше по-невъздържана от Фейт. Сълзите не се спускаха безмълвно по лицето й. В тишината, нарушавана единствено от вятъра, птичките и думите на свещеника, се чуваха множеството подсмърчания и хлипания, едни от които бяха на Синемън. Колкото и силно Фейт да стискаше ръката й, колкото й подкрепа да се бе опитала да й окаже, Син не можеше да стърпи поривите.
Присъстващите не знаеха пълната истина за смъртта на Хоуп. Никой не я знаеше освен Фейт и Синемън. Историята за останалите беше – Фейт е отишла да го търси, намерила е колата му пред крайпътния мотел на двеста километра от Лос Анджелис. Ив се е опитала да ги убие и улучила Хоуп. След което е избягала.
Мотиви за бягството на Хоуп? Неизвестни.
Мотиви за убийството на Хоуп? Неизвестни.
Къде е Ив? Неизвестно.
Само Октавио знаеше. Бе я завлякъл в колата си и я бе откарал някъде.
-Не мога да я убия? – бе казала Фейт, когато Октавио й каза, че е време да тръгват.
-Аз мога. – бе отвърнал той. Разделиха се, остави сакото си в нея. Беше й студено в ранната утрин.
Фейт стисна по-здраво устни, докато ковчегът се скриваше от погледа й, потъващ в земята. Задържаше умело влагата в очите си. Влагаше огромни усилия в това.
Всички спомени с него минаваха като на лента пред очите й. Първият път, в който бе плакал пред нея; когато й каза, че е правил секс; когато й сподели за развода на родителите си; когато й показа първото си творение. Първият им спор, първото им сдобряване.
Онзи път, когато я заля с лилава боя.
Ковчегът се скри. Синемън извърна глава, когато първата буца пръст удари дървото. Втората, третата. Скоро, тялото на Хоуп бе погре*ано.
Хоуп бе погре*ан.
И не след дълго хората започнаха да се разотиват. Уила и Джон уважиха желанието на Синемън да остане с Фейт и я оставиха. Олдридж направи същото – остави Фейт сама, въпреки очевидното му нежелание да го прави. Нора не издържа на напрежението и Дарън я поведе към дома, след като с Фейт и Синемън си размениха нужните любезности.
-Ужасно съжалявам. – прошепна Бети Луиз, слагайки ръка на рамото на Синемън. След което я прегърна.
-Знам. – отвърна Син.
Бети й се усмихна окуражително и потърка гърба на Фейт, която разсеяно й се усмихна за кратко.
-Благодаря ти, че дойде. – прегракнало рече.
Бети кимна с готовност.
-Разбира се. - обърна се обратно към Синемън. – Ще се видим утре, става ли? – отдалечи се с бавни крачки.
Още няколко съученика изказаха съболезнованията си. Джеф застана пред Фейт. Погали лицето й, прибра косата зад ухото й. Изказа искрените си съболезнования, придърпа я в силна прегръдка, на която отвърна нуждаещо се.
-Искаш ли да те закарам някъде? – попита я. – Само кажи.
Тя поклати глава.
-Смятам да поостана още малко. – отговори. – Върви. – подкани го.
-Утре ще се видим, нали?
-Разбира се. – вдигна ръка и спусна пръсти по бузата му. – Благодаря ти.
Той целуна дланта й, придърпа и Синемън в силна прегръдка и се отдалечи.
-Съжалявам. – гласът на Том проехтя зад Фейт нея и тя се обърна бавно. Очите й всеки момент щяха да поддадат на влагата.
Кимна, несигурна дали гласът й ще прозвучи толкова силно, колкото й се искаше и се сгуши в него. Уви ръце около нея и потърка гърба й.
-Можеш да минеш към кантората по всяко време, чуваш ли? – поглади косата й. – Когато искаш.
Тя кимна в рамото му. Том се отдръпна малко от нея, изтри едната сълза, плъзнала по бузата й и отстъпи място на дъщеря си.
-Здравей, Фейт. – поздрави я тихичко.
Фейт се насили да й се усмихне и отвърна на рязката й прегръдка, дори и в този момент, изненадана от това колко мила е всъщност.
-Моите съболезнования.
-Оценявам това, че дойдохте. – каза и на двамата, когато Том уви ръка около рамената на Каян. – Наистина.
-За нищо. – отвърна Каян. Наклони глава. – Ще ми липсваш, когато заминеш.
Фейт заклати глава.
-Няма да заминавам.
Том я погледна объркано, а Каян сбърчи вежди. В очите на адвоката се прочете въпрос, но тези на Фейт му казаха, че няма да го обсъжда сега. Той сведе смирено глава и след като се сбогуваха стана част от масовката с черни костюми, които се отправяха към колите си. Синемън размени прегръдки и няколко думи с още няколко човека и след това двете с Фейт останаха сами. Чуваха единствено двигателите на отиващите си автомобили.
Някой деликатно прочисти гърло и двете вдигнаха поглед от издутата пръст.
Октавио стоеше срещу тях, държащ букет в ръката си. Наведе се и го сложи върху разровената земя. Синемън премигна с някакво облекчение. Октавио бавно заобиколи гроба и застана пред Фейт.
-Съжалявам за приятеля ти. – искреността в гласа му я сепна за миг и миг по-късно тя отпусна рамене.
-Благодаря ти. – също така внимателно и искрено изрече в отговор.
Октав кимна уважително и се озова плавно до Синемън. Тя се обърна към него.
-Добре ли си?
Засъхналите сълзи се замениха от нови и тя поклати глава. Октавио положи длан на врата й и я придърпа към тялото си.
-Искаш ли да се махнем от тук? – попита с устни до ухото й. – Ще те закарам където пожелаеш. Ще правим каквото искаш.
Синемън изтри сълзите и се отдръпна от него. Подмина го и докосна Фейт по ръката.
-Фейт?
-Тръгвай. – подкани я и леко обърна глава към нея. – Дойде ти в повече, може би е добра идея да се махнеш.
Синемън се поколе*а.
-Не е нужно. Искам да съм с теб сега…
-Предпочитам да остана още малко. Върви. – побутна я лекичко. – Ще те чакам вкъщи.
-Сигурна ли си?
-Да. – увери я.
Прие прегръдката й, цял ден само това правеше – приемаше прегръдки. Остави Октав да я хване за ръката и ги проследи как се насочват към единствената кола, останала на алеята. Щеше да го попита за Ив по-късно. Сега само отново заби поглед в гроба на Хоуп и, останала сам-сама, позволи на сълзите да покапят.
Това и чакаше. Да остане сама. Сама можеше да си позволи да покаже колко е слаба. Въпреки че баща й често казваше – „Сълзите не те правят слаб. Да плачеш не те прави слаб.” Странно, защото се чувстваше ужасно слаба в момента. Може би, защото се чувстваше и ужасно самотна. Хоуп беше мъртъв, завинаги загубен. Най-добрият й приятел го нямаше вече. Нямаше да се върне повече. Не беше избягал нанякъде. Тогава Фейт поне знаеше, че е жив. Не беше заминал да учи, та той дори не се яви изпитите.
Нямаше надежда за него, защото самият него го нямаше.
Спомени, спомени, спомени. Продължаваше да пуска спомени от преди време. Щяха да си останат само това – спомени. Нямаше да наслагват още върху тях, защото той вече не съществуваше във физическата си форма.
Вдигна глава нагоре и издиша насъбралия се въздух на пресекулки. Слънцето я заслепяваше, но тя продължи да гледа нагоре. Дали всички тези глупости за по-добро място бяха истина? Гледаше ли я сега от някъде? Беше ли щастлив? Или заради всичко лошо, което направи страдаше в адски мъки?
Нечий стъпки потънаха в тревата до нея и тя обърна глава.
-Съжалявам, че не можах да дойда по-рано… - несигурно каза Куба.
Фейт присви съсредоточено очи към земята. Куба обви рамената й с ръка, след това вдигна другата си, притискайки главата й към гърдите си.
-Наистина съжалявам.
-Благодаря ти. – преглътна тя и затвори очи, позволявайки му да я утеши за този един кратък момент.
-Искаш ли да ми разкажеш?
Тя заклати глава.
-Не, не съвсем.
-Разбирам. – въздъхна. Повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. – Ти си силна, Фейт. – ясно каза. – Ще се справиш с това.
-Не искам да ми се налага. – отвърна задавено и подсмъркна. – Не искам нищо от това да е истина.
Куба я придърпа към себе си и допря устни в челото й.
-Всичко ще се оправи. – сетне я хвана за раменете и колебливо заекна. – Всъщност… не можах да дойда навреме, защото се връщам от Лос Анджелис. – навлажни устни и пристъпи от крак на крак. – Надявам се не възразяваш, но… Доведох някого със себе си. – внимателно посочи зад гърба й. – Мислех, че ще ти се отрази добре.
Фейт объркано обърна глава, за да види накъде сочи.
Сърцето й заблъска. Буквално, чуваше го в ушите си. Дъхът й секна и тя остана вцепенена за няколко дълги секунди. След това обърна цялото си тяло и тихо си пое въздух.
Айра стоеше на двайсет метра от нея. Отново беше облечен в черна тениска и дънки. Лявата му ръка бе превързана с бинт. Изправената му стойка за пръв издаваше неприсъща за него и природата му несигурност. Сякаш не е убеден, че е желан тук.
Фейт направи стъпка напред и миг по-късно Айра направи същото. Пристъпваха бавно един към друг, леко предпазливо и най-вече – несигурно. Куба пъхна ръце в джобовете, наблюдавайки ги внимателно. Продължиха да скъсяват дистанцията помежду си, докато накрая не ги разделяше ръка разстояние.
Айра зашари с очи по лицето й, може би търсеше рани, нанесени от Ив или някой друг. Или може би просто искаше да се увери, че… Не, Фейт нямаше други предположения освен първото. Тя също се взираше в лицето му, все едно не беше наистина тук. Все едно е плод на въображението й, отчаяно искащо да й даде утеха и покой.
-Айра? – имаше недоверие и изненада в начина, по който изрече името му.
-Аз съм. – гласът му прозвуча тихо и напрегнато. Сякаш нетърпеливо чакаше отговор на нещо.
Фейт премигна няколко пъти. Огледа го от глава до пети и разтвори устни.
-Наистина ли си тук? – издиша пресипнало.
Върху лицето на Айра падна сянка. Той наклони глава и отпусна чертите си.
-Да. – отвърна и колебливо протегна ръка.
Тя направи още една малка крачка, с която се озова плътно до него. Той сведе очи към нейните, погали лицето й и след това я притисна силно към себе си.
Фейт издаде звук на облекчение и опря чело в гърдите му.
-Тук съм. – каза той и обви тялото й със силните си ръце.
Пръстите й се сключиха зад кръста му, отказващи да го пускат скоро.
-Всичко е наред.
-Не мога да повярвам, че наистина си тук. – прошепна благодарствено.
Айра опря брадичка върху главата й, инстинктивно я стисна по-силно.
Куба изпъчи гърди, издиша въздухът от дробовете си и направи няколко крачки назад, обърна се и се понесе към автомобила си.

-Страдаш. – отбеляза Октавио, докато караше бързо и плавно по улицата.
Синемън гледаше през прозореца без да забелязва къде се намират нито къде отиват. Разсеяно го погледна.
-Липсваше ми дълго време. – проговори и отново обърна глава към прозореца. – А сега ще ми липсва завинаги.
-Знам, че е глупаво, но… - откъсна очи от пътя въпреки че тя не пожела да се обърне към него. – Времето лекува всичко, Синемън. – внимателно каза. – Дори рани като тази.
Син пое дълбока глътка въздух и се отпусна в седалката.
-Не ме притеснява бъдещето. Притеснявам се сега. И за утре, когато ще срещна майката на Хоуп в магазина и дори няма да се погледнем.
-Защо? – попита, звучеше толкова съпричастен към болката й.
-Защото тя няма да е там. – проплака и зарови лице в шепите си. – Защото надживя детето си, защото синът й мъртъв. Никой не ходи в магазина след подобно нещо!
-Хей. – Октавио отби от пътя и спря колата. Остави двигателя да работи. Обърна тяло към Синемън и сложи длан на тила й. - Хей, погледни ме. – не я изчака да свали ръцете си. Обви пръсти около китките й и ги пое в своите. – Не е нужно да го правиш сама. Притеснението и справянето… - заклати глава. – Не е нужно да си сама. Не си сама.
Синемън отпусна ръце в неговите.

Може би гробищата не бяха най-доброто място за подобни срещи. Може би гробището не бе най-подходящата атмосфера и все пак може би в този момент това нямаше голямо значение. Всъщност никакво.
Хоуп бе погре*ан до баща си. Нора бе изискала това, а на Фейт й се струваше… неуместно. Хоуп не би искал така.
Беше се облегнала на гърдите на Айра, а неговият гръб почиваше върху голямото дърво, което правеше сянка на пресния гроб. Не беше подходящо. Но беше единственото, което вършеше работа за момента. Айра наблюдаваше профила й, изтривайки всяка сълза, която се появеше върху бузите й.
-Ще се справиш. – казваше тихо той, а гласът му спадаше до шепот.
-Въпросът не е в това. – възрази. Нейният глас непрестанно се снишаваше.
-А в какво е тогава? – попита и махна косата от лицето й.
Фейт преглътна тежко.
-Ами ако бях стигнала там десет минути по-рано? Пет минути по-рано?
-Едва ли е щяло да направи разлика, Фейт. – опита се да я успокои Айра. – Ако Ив те е проследила е било въпрос на време.
-Времето е проблемът. – каза тя и се отдръпна от Айра, намести се така, че да е лице в лице с него. – Ако бях решила да отида предния ден или един ден по-късно…
Айра сложи показалец на устните й.
-Нямаше да има значение. – повтори шепнешком. – Недей да мислиш за това. Нищо не можеш да направиш, за да го промениш.
Фейт стисна зъби и резултат нямаше. Влагата преля за пореден път. Айра издиша през носа и лицето му се изопна.
-Фейт… - прошепна и погали лицето й. – Недей.
-Не мога да спра да мисля за това, че съм можела да направя нещо повече.
-Направила си всичко, което си могла. Опитала си. – вдигна рамене. – Опитваме, не винаги успяваме. Проваляме се и това е част от нещата, с които ще трябва да се справиш. С които ще се справиш.
Спусна пръсти по дължината на ръката й.
-Нещата се случват със или без твоята помощ. – продължи с уверения си, успокоителен глас. – Не можеш да ги предотвратиш.
-Но ако….
-Продължавай да използваш тази дума и ще се побъркаш. – прекъсна я. – Хиляди неща биха били различни само ако сме казали едно или направили друго. Не можеш да живееш в постоянно съмнение. – обви лицето й в шепите си. – Някои неща просто се случват.
-И това ли е обяснението? – упорито продължи, водена от мъка, а не от желание за разпалена дискусия. Айра я пусна. – С това ли се задоволяваме? Нещата се случват?
-Начин е.
-За какво?
-За справяне.
Фейт замлъкна, загледана в сивите очи.
Беше почти невероятно да го види толкова отблизо отново. Да й говори леко и внимателно, сякаш се опитва да не я нарани. Сякаш се опитва да я накара да се усмихне. Да спре да бъде тъжна. Да й помогне.
-За мен значи много, че дойде. – едва чу думите й, говореше толкова тихо. – Благодаря ти.
Айра кимна бавно. Отвори уста да каже нещо, но Фейт вдигна ръка.
-Не искам да знам. – побърза да каже и го застави объркан и в очакване на следващите й думи. – Не искам да знам кога пак ще си тръгнеш. Знам, че е сложно и объркано, но… Не искам да го чувам сега. Искам само да ми кажеш, че ще останеш, докато имам нужда.
-Ще остана, докато имаш нужда от мен. – каза с неприсъща нежност. – Ще остана, докато не решиш, че си добре. Ще остана, докато не ме изгониш.
Фейт потрепери от захладняващия вятър. Отново зашари с очи по лицето му. Колебливо вдигна ръка и още по-колебливо погали лицето му. Клепачите му се притвориха за момент, после той положи длан върху нейната. Фейт приближи лице към неговото, несигурна дали няма да прекрачи някакви граници – негови или собствени. Но той не приличаше на човек, поставил граници между близостта им, въпреки суровите думи, които й наговори последния път, когато се видяха. Не предприе ход срещу нея. Не скъси дистанцията нетърпеливо и настъпателно както обикновено правеше. Изчака я сама да се приближи до него и само на очите си позволи да издадат развълнувано очакване.
И когато устните й се впиха в неговите, клепачите му плавно се спуснаха надолу.

Октавио спря колата пред триетажната сграда в края на града. Изключи двигателя и се надвеси за момент към Синемън, поглеждайки нагоре. Тя проследи погледа му.
-Къде сме?
-Ще ме изчакаш ли тук? – отби въпроса й. – Трябва да свърша една работа. – откопча колана. – Няма да отнеме повече от минутка.
Синемън понечи да каже нещо, но после се отказа и само кимна. Октавио като че ли също искаше да каже нещо преди да излезе, но реши, че имат целия ден на разположение. Излезе от колата и звукът от затварянето на вратата накара Син да подскочи.
Октавио бръкна в задния си джоб и извади чифт ключове. Отвори голямата входна врата и я затвори плътно зад гърба си пред любопитния поглед на Синемън. Превъртя ги в ръката си и се огледа, плъзгайки поглед нагоре по стълбите. Чуваше нервното крачене на горния етаж и се усмихна. Нави ръкавите на блузата си и реши, че има нужда от едно питие преди всичко останало. Пълната чаша се озова в ръцете му и той я лъкатуши наляво-надясно, сетне пийна от нея и се зае да изкачва стълбите. Застана пред вратата в края на коридора, допи съдържанието на чашата и я захвърли настрана.
Ив рязко обърна глава по посока на звука се притисна в стената до прозореца. Залостения с решетки прозорец. Октавио влезе в стаята и тръшна силно вратата зад себе си. Лицето на Ив беше мръсно и ранено. Косата й бе рошава, част от нея бе излязла от кока на тила й. Дишаше тежко и неравномерно.
-Здравей, красавице. – усмихна й се и извади пистолета от колана на панталоните си, втъкнат зад кръста му.
Ив впи очи в пистолета. Нейния пистолет. Октавио го повдигна малко над главата си, показвайки й го по-добре. След което го остави на масичката, намираща се точно до вратата и демонстративно измъкна две ръкавици от джобовете си. Ив го гледаше с недоумение. Октавио повдигна и ръкавиците, все едно показваше фокус на малки деца. Сложи ръкавиците една по една, взе мръсната бяла кърпа, която стоеше върху масата, вероятно от преди много време, забравена след събиране или сделка, или нещо друго и избърса пистолета с нея. Ив разшири очи.
-Смяташ, че някой ще се върже на това? – попита остро. – Полицай Ив Бенет убива любовника си и след това самоубива?
-Звучи страхотно, нали? – усмихна й се Октав. – Вече виждам заглавието на сутрешния вестник.
-Кой ще повярва?
-По-важният въпрос е кой ще го свърже с мен или Айра, или някое от момичетата? – каза той и премери тежестта на пистолета в двете си ръце. – Така както аз го виждам, някой ще намери тялото ти с пробит череп, а оръжието – в твоята ръка. Ти си добра и мила, не нагрубяваш никого и убийството на гаджето ти те е стресирало. Никой няма да разбере защо уби Хоуп, но всички ще знаят защо си се самоубила. Всичко ще пасне идеално за криминалните.
-Какво правя в твоята къща? – озъби му се, решена да намери дупка в плана му.
-Къщата не е моя, Ив. – засмя се. – Продадох я на Дъглас Фокнър още преди кървавата баня в имението на Лио преди шест месеца.
Ив го загледа неразбиращо.
-Защо?
Октавио вдигна рамене.
-Айра винаги има резервен план, Ив. Защо мислиш, не успя да се добереш до него толкова време? – присмиваше й се.
Ив стисна зъби. Усмивката на Октавио постепенно започна да изчезва, докато накрая не стана сериозен и почти сърдит.
-Ти уби Хоуп. – проточи ядосано.
-Той уби Камерън.
-Ти уби Хоуп – повтори сякаш не я чул – И с това накара момичето, което харесвам да страда.
-Никой не пита дали аз страдам. – повдигна гордо брадичка.
-Защото на никого не му пука. – отряза я. – Дори и в такъв момент Фейт не може да убие човек, Ив. За да бъда честен в последните ти мигове, все си мислех, че тя принадлежи на нашия свят. Айра беше твърдо убеден, за това и аз започнах да се убеждавам. – заклати замислено глава. – Но тя не може да убие човек. Въпреки онова, което ти й стори.
Ив преглътна.
-Виждаш ли, тя е твърде… добра? – присви умислено очи. – Да, мисля, че добра е думата. Това е единствената дума, с която мога да я опиша. Толкова досадно добра, че дори не може да дръпне спусъка срещу човек, който отне нещо скъпо от нея. Бих предложил на Синемън честта за възмездие, но и тя е… добра. – въздъхна. Погледа Ив, в яркосините му очи проблесна опасен блясък. – За твое нещастие аз не съм. – насочи пистолета към главата й. – И не се коле*ая. – махна предпазителя. – Ти се опита да осуетиш бизнеса ми преди време и да ме накараш да се появява наяве. Това не ми хареса. – Ив затвори очи, едра капка падна от лявото й око. – Мисля, че има странна символика в смъртта ти от моята ръка. Какво ще кажеш?
Устните й се разтвориха, може би за да каже нещо, може би не. Октавио не разбра. Дръпна спусъка преди да е чул думите й.

Олдридж потупа Чък по рамото и тръгна към вратата. Благодари на персонала, че го пое за този ден и всички възразиха срещу тази благодарност. Не беше нужно, казваше един. Стига, господин О, не ставайте дребнав, говореха по-малките от персонала. Чувстваше хората в малкия ресторант почти като семейство. Подкрепяха се, покриваха се, разбираха се. Това го изпълни с позитивизъм, когато се запъти към колата си. На прага на вратата обаче се сблъска с Том Монгомъри и неговата дъщеря.
-О. – отдръпна се изненадано. Том бе идвал в този ресторант веднъж и Олдридж помнеше този единствен път. – Господин Монгомъри. – отдръпна се малко настрана, но и двамата останаха на вратата.
-С дъщеря ми се чудехме къде има приятно местенце за хапване.
Олдридж кимна и се усмихна кратко.
-Надявам се да ви хареса менюто. – и ги подмина.
Том се обърна към него и побутна Каян.
-Иди и намери място, миличка. Идвам след малко.
-Добре. – Каян се вмъкна вътре, а Том изтича до Олдридж.
-Господин Мейн! – повика го и Олдридж спря пред колата си с извадени ключове.
-Бързам. – каза.
-Почакайте… - помоли и спря срещу него от другата страна на колата. – Исках да ви обясня за днес…
-Няма нужда, наистина.
-Вижте… - изтича до неговата страна и застави длан пред ключалката, карайки Олдридж да го изгледа лошо. – Не се вслушах в желанието ви, но трябва да разбере, че нещата са малко по-сложни от колкото изглеждат.
-Точно това ме дразни, господин Монгомъри. Това, че не знам как са нещата. Това, че знам само как ми изглеждат.
-Съжалявам, но…
-Наистина трябва да тръгвам. – отмести ръката му. – И не се притеснявайте. Фейт е голямо момиче, вие също сте голям мъж. Не мога да ви спра, колкото и да ми се иска.
Том победено се качи обратно на тротоара и проследи отдалечаващия се автомобил.

Вратата плавно се затвори зад гърба на Фейт, докато Айра я притискаше към нея. Устните им не се отделяха, движенията им бяха бавни, внимателни. Не бързаха. Устните му се преместиха на врата й, Фейт изви глава, за да му даде повече пространство. Пръстите му се плъзнаха под блузата й се отдръпна за миг от нея, само за да свали дрехата. Дланта му премина през голия й гръб, притисна я по-силно. Фейт набра тениската му и той я махна вместо нея. Голата им кожа се отъркваше една в друга, но никой от двамата не забързваше движенията си. Айра обви ръце около кръста й и я повдигна, понасяйки я към стаята си.
Затръшна вратата с крак и свали обувките си. Фейт седна на леглото, за да направи същото. Почти се бе измъкнала от втората, устните на Айра отново се долепиха в нейните. Тя обгърна врата му, сплете пръсти в косата му, и двамата усетиха вкуса на сълзите й.
-Недей… - прошепна отново той и палеца му пое сълзите, докато телата им се плъзваха нагоре по завивките.
Айра разкопча копчето на панталоните й, Фейт смъкна ципа на неговите.
-Недей да плачеш. – помоли й се. Ръцете му галеха цялото й тяло.
-Остани с мен? – взря се очаквателно в очите му.
Той постави ръце от двете страни на главата й, за да премахне тежестта си от нея. Издаде врат напред, към нея.
-Оставам. – каза простичко и я целуна.
Сълзите й отново потекоха.

Октавио й отвори вратата и й подаде ръка. Синемън неохотно я пое и излезе от колата. Огледа стръмната пътека, която вървеше нагоре.
-Какво е това място? – попита. Вятърът духаше по-силно и косата й влизаше в лицето.
-Специално. – хвана я за ръката, преплете пръсти с нейните. – Но още не сме стигнали до него. Хайде.
И я поведе по стръмната пътека.

Започна да се изпотява след първите двайсетина крачки. Октавио, колкото и усилено да се опитваше да спазва темпото й, нетърпението му надделяваше. Не пускаше ръката й дори за момент, но вървеше пред нея и почти я влачеше нагоре по стръмния път. Синемън се задъхваше, бършеше челото си и тътреше крака, убедена че ако й се наложи да прави това още малко ще рухне на земята и повече няма да стане. Първите двайсет крачки се бяха превърнали в първите сто, първите двеста, първите доста много. Бе готова да се откаже и да се просне на земята, но тогава Октавио забави крачките си и се обърна към нея.
-Затвори очи.
-Моля?
-Затвори очи. – повтори.
Синемън подозрително се подчини и несигурно затвори очите си. Октавио застана зад нея и положи длани пред тях.
-Защо ме караш да си затварям очите, когато ги покриваш сам?
Той само се засмя и направи крачка напред, побутвайки крака й със своя. Синемън инстинктивно разпери ръце настрани, за да запази равновесие.
-Няма да ме засилиш от някой ръб, нали? – попита без капка шега.
-За сега нямам такива намерения. – обеща й.
Още няколко крачки и Октавио спря.
-Не ги отваряй още. – махна ръцете си, застана пред нея и я поведе още половин крачка напред. Син нервно се усмихна. Усети вятъра силно да духа и това я озадачи. Октавио застана плътно до нея и се загледа в профила й с интерес. – Отваряй.
Синемън отвори очи. Дъхът й секна.
Под залязващото слънце се спотайваше целия град. Лъчите му се отразяваха в прозорците на къщите, някои улични лампи вече светеха. Градът изглеждаше странно малък от тук, но и странно красив. В страни се намираше океана. Синият, огромен океан, който можеше да зяпа с часове без да се е нагледала. Гледката беше… спираща дъха.
Синемън направи стъпка напред и впери поглед във водата. Издиша блажено и затвори очи. Силният вятър раздухваше косите й, създаваше усещане за свобода.
-Харесва ли ти? – попита я с нетърпеливо очакване.
-Как намери това място?
Октавио вдигна рамене и се приближи до нея.
-Когато ти се налага да се криеш, се натъкваш на неочаквани места. Но конкретно това… - загледа се напред. – Айра ми го показа преди няколко години.
-Той как го е намерил?
Октавио направи гримаса.
-Не искаш да разваляме момента, нали?
Син го погледна с насмешка.
-Да не е изхвърлил някого от тук? – разсмя се, но когато Октавио неловко отклони поглед лицето на Синемън стана ужасено. – Боже, сериозно ли?!
-Виж, кораб! – посочи срещу хоризонта, където на фона на синевата не се виждаше нищо друго освен това – синева.
Синемън сбърчи вежди.
-Там няма нищо.
-Преди малко беше там. – Октав вдигна ръце и изпухтя. Обърна се към нея и я огледа. Тя се загледа надолу към пропастта. – Какво ти се прави сега?
Син поклати глава.
-Надявах се да имаш програма. – призна неохотно и вдиша дълбоко, след отново зарея очи към океана.
-В никакъв случай няма да ти хареса. – промърмори Октавио.
-Какво?
-А, нищо.
Синемън му се усмихна. Усмивката не докосна очите й. Тя пристъпи към него и нервно подръпна дрехата му.
-Благодаря ти. – изрече тихо, но ясно и се вторачи в сините му очи. Нещо в погледа й го накара да се притесни. – За всичко. Направи много за мен и ако има начин да ти се отблагодаря по някакъв начин...
О, има, помисли си и веднага се шамароса за мисълта.
-Не го направих за отплата. – отвърна. – Искам да го знаеш.
Синемън кимна и отмести поглед обратно към океана.
-Често ли идваш тук? – попита.
-Не особено. Не си падам по водата или морето, или всичко свързано с… вода. – сбърчи вежди.
-Защо не?
-Имах братовчед, който обичаше да дави хората. – отвърна лековато и вдигна рамене. – Нищо особено. Вече не обича да го прави.
Син се озадачи.
-Вече не обича да дави хора?
Октавио кимна забързано.
-Това не е ли хубаво? – попита тя.
-Разбира се.
Синемън присви очи.
-Защо вече не обича да дави хората? – подозрението я изпълваше.
-Да речем, че забравих да извадя главата му на повърхностна един път.
Синемън вдигна вежди. Щеше да направи някакъв коментар – не бе сигурна от какво естество – но изражението на Октавио доби странен оттенък.
-Синемън… - поде предпазливо. – Смяташ ли, че ще ти липсвам ако нещо ми се случи?
Не успя да овладее смаяното си изражение след този странен въпрос, който я свари неподготвена. Не го разбра.
-Не мисли много, просто ми кажи. – упъти я. – Бих ли ти липсвал ако изчезна?
Син отвори уста. Октавио зачака.
-Да. – каза тя след ужасно дълго мълчание. Отмести поглед и се усмихна изненадано. – Да, би ми липсвал ако си тръгнеш.

Очите й се отвориха постепенно, но някак целенасочено, без проблем, сякаш не бе будна от секунда. Едната й ръка бе под главата й, усещаше, че е изтръпнала, а другата придържаше черната завивка към гърдите й. Леко помръдна глава, оглеждайки стаята, в която бе неестествено тъмно. Разтвори устни, затвори очи за секунда-две сетне отново ги отвори и вдиша дълбоко. Внимателно обърна глава и видя татуирания гръб на Айра. Спеше дълбоко, чуваше равномерното му дишане за това следващите движения изпълни с неприсъща лекота. Много бавно отметна завивката от себе си и на пръсти се добра до дрехите си и ги облече набързо. Измъкна се от стаята, затваряйки вратата максимално безшумно и едва тогава издиша тежко и се загледа към празния коридор. Насочи се към кухнята осъзнавайки с любопитство, че бе виждала почти всичко в тази къща, включително и мазето, но никога не бе влизала в кухнята. Наложи й се да отвори почти всеки шкаф под и над плотовете и мивката, за да си намери чаша.
Сънят й бе това, което накара очите й да се отворят и тя се замисли над него, докато отпиваше от водата. Беше толкова ярък и ясен, все едно се случваше наистина. Зашемети я именно това – колко реален изглеждаше. Колко стряскащо реален, възможен, допустим. Не биваше да има подобни притеснения, подобни помисли, но съзнанието й започна да се губи в евентуалността.
-Здравей. – поздрави я Айра и тя подскочи и разля водата си в умивалника.
-Господи. – прошепна и се обърна припряно към обърканото му изражение. – Здрасти. – отвърна разсеяно и избърса ръката в дрехите си.
-Добре ли си?
-Да. – отвърна моментално. – Разбира се, просто ме стресна. – прокара пръсти през косата си и преглътна шумно.
Айра кимна и отвори хладилника. Фейт допи водата и остави чашата настрана. Опря ръце на плота зад себе си и се загледа в голия гръб на Айра.
-Къде е Савана? – попита внезапно и Айра спря да пие от бутилката с бира и се обърна недоумяващо към нея.
-Моля? – неразбиращо отвърна.
Фейт се поколе*а, несигурна дали да повтори въпроса си.
-Просто се чудех. – побърза да омаловажи думите си. – И ми стана любопитно.
Айра пристъпи към нея, след като върна шишето в хладилника.
-Имаш съмнения? – предположи.
-Не. – веднага отрече. – За какво да имам съмнения?
Айра присви очи.
-Смяташ, че може да излезе?
Фейт вдигна рамене и се отмести очи встрани.
-Всъщност се чудех дали е окончателно в затвора. Чух, че адвокатът й смята да обжалва присъдата.
-Дори и да я пуснат, няма да тръгне след теб, обещавам ти.
Каза го толкова уверено и защитнически, че Фейт усети неканено спокойствие да отпуска напрегнатите й мускули. Кимна с нотка на благодарност, а Айра скъси разстоянието между тях и сложи ръце на раменете й.
-Няма от какво да се притесняваш. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.
Гледа го в очите дълго време, преди да възприеме думите му. След това се облегна на гърдите му, а той уви ръце около нея, загледан непроницаемо напред.

//////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////

Денят на бала не я изпълваше с еуфория преди, не я изпълваше с еуфория и сега. Не искаше да ходи и особено след всичко, което се беше случило последните месеци й се струваше направо нелепо цялото това вълнение за една глупава вечер. Отиваше само заради Синемън, а пък Синемън отиваше само заради нея. И двете не бяха наясно с нежеланието на другата да ходи, но истината бе, че Фейт не би си и помисляла да предложи другояче. Синемън говореше за бала и завършването от както бяха пети клас. А и смяташе, че имат нужда от разсейване.
Проблемът не бе в разсейването. И двете не можеха да спрат да мислят за Хоуп, за бъдещето си, за хиляди неща, които изглеждаха наполовина загубени от собствените им променени представи. Синемън още се коле*аеше за Ню Йорк повече от всякога, а Фейт се чудеше дали да не замине за Англия заедно с Айра. Самата мисъл за подобна стъпка я блазнеше. Нещо ново. Ново начало, може би. За нея,за него и за двамата. Синемън пък не искаше да напуска Нейс Хил. Имаше неща, които я задържаха, а университетът предлагаше екстри, които можеше да обърне в своя полза. Не беше нужно да тръгва есента, можеше да почака малко. Искаше да почака.
Фейт нямаше рокля за бала. Покрай нещата, които имаше да върши последно време не й бе останало време да пазарува или да мисли, затова сега стоеше пред гардероба си и търсеше нещо достатъчно официално, бално и заблуждаващо. В очите й имаше сълзи от провал и липса. Не бе сигурна дали е на път да се разплаче, защото не може да намери нищо подходящо или защото през последните седмици бе развила някаква свръх чувствителност, която със смъртта на Хоуп я сварваше неподготвена в най-неочаквани моменти по-често от преди. Стисна устни като се опита да задържи порива. Започваше да се гневи и трябваше да избие тази агресия по някакъв начин.
Баща й почука на прага на отворената врата и Фейт се обърна към него с насълзените си очи. Олдридж веднага скри усмивката си и се отдръпна от прага, насочвайки се към дъщеря си с недоумяващо лице.
-Фейт? – застана до нея и огледа зачервеното й лице. – Какво има, скъпа?
-Нямам рокля за бала. – каза и подсмъркна.
Баща й се усмихна вяло и стисна раменете й.
-Мисля, че имам лек за това. – прошепна и я подтикна да върви. Тя го последва до неговата стая и усети колко развълнуван става, докато я насочва към гардероба си. Хвана дръжката на лакираното кафяво дърво и погледна Фейт с широки очи. – Знам, че може би не е най-подходящия момент предвид обстоятелствата… - сведе глава и открехна вратата. – Но си мислех, че може да я носиш тази вечер. – отвори вратата и се отмести още малко настрани.
Фейт издиша тихо и направи една несъзнателна крачка напред.

Синемън втъкна и последната фиба в косата си, която бе решила да върже на кок за тази вечер. Къдрави кичури бе оставила умишлено извън този кок и подръпна един от тях, докато се оглеждаше в огледалото на тоалетката си. Сведе очи към роклята си, обърна глава към обувките, които я чакаха пред леглото й. Взе безцветния гланц, стоящ в кутията с останалите й червила и се вторачи умислено в него докато развърташе капачката. Нанесе го върху сухите си устни и огледа недоволно лицето си. Изглеждаше… измъчена. Гримът, който старателно си бе сложила не можеше да прикрие това. Чудеше се как ще изглеждат останалите й съученици. С изненада установи, че не иска да ги вижда. Не иска да знае кой с каква рокля ще се появи и кой с кого ще дойде. Не искаше да ходи и при това никак ново откритие напрегна мускулите на лицето си, за да не размаже спиралата и молива си.
-О, скъпа, изглеждаш невероятно! – възкликна Уила, която тихо се бе озовала в стаята й. Синемън я погледна в огледалото и се усмихна вяло.
-Благодаря ти. – отвърна и прочисти гърло, за да даде сила на гласа си.
-Кажи „зеле”! – баща й влетя през вратата с фотоапарат и щастлива, горда усмивка.
Засякоха се на входа. Синемън влезе от ляво, а Фейт от дясно. Спокойствие или по-скоро облекчение залегна у двете, когато сблъскаха погледи. След това и двете спуснаха очи към роклята на другата. Цветът на Синемън бе син. Небесно синьо, онова красивото, лятно небесно, когато горе нямаше и едно облаче. Спускаше се едва до коленете й, свободно, своеволно, но очертаващо. Под гърдите й имаше сребърен колан, който блестеше с всяко нейно движение, а презрамките на роклята бяха толкова тънки и нежни, че правеха раменете й фини, красиви, изваяни. Обувките й бяха високи, верижките – отново тънки и прилепнали по глезена й, блестящи в сребърно. Държеше малка сребърна чантичка в ръцете си, която стискаше нервно.
Роклята на Фейт бе различна. Светло сива, смяташе, че това ще се понрави на Айра. Той обичаше сиво, покрай него и тя започна да го харесва. От сърцевидното деколте до кръста й, роклята стоеше по нея, но надолу се разкрояваше. Нямаше презрамки, на вратът си носеше само едно фино колие полумесец. Бе се въздържала от други бижута. Косата си беше оставила пусната, но бе взела два кичура отпред и ги бе защипала с шнола над тила си. И нейната чантичка беше сива.
И двете се усмихнаха без да подозират еднаквите си мисли. Пристъпиха една към друга и когато се озоваха лице в лице си поеха дълбоко въздух.
-Изглеждаш страхотно. – каза Фейт и я огледа още веднъж.
-Ти също. Роклята ти е изумителна.
-Да… - размърда се и се почеса по тила.
Синемън й се усмихна и погали лицето й. Искаше да я окуражи, разбираше, че може и да не сполучи в това.
-Ще влизаме ли? – подаде ръката си.
Фейт кимна с фалшив ентусиазъм.
-Ще влизаме. – пое ръката й и се въведоха в залата.

//////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////

Няма го, мислеше си Фейт с притеснение и разочарование, докато държеше чашата с пунш и оглеждаше пълната зала. Търсеше го с очи, но той просто не беше там.
Къде е, чудеше се Синемън докато отпиваше от пунша и почесваше рамото си. Оглеждаше се, чакаше, но бяха минали почти два часа от започването на мероприятието и докато всички останали се забавляваха, тя просто стоеше и гледаше към входа.
И двете стояха и гледаха към входа, опитвайки се да скрият това от другата. Както се опитваха да скрия тъгата си, разочарованието си, нежеланието си да бъдат тук вместо някъде другаде с някой друг. Потропваха нервно с крак, усмихваха се по принуда, отвръщаха на прегръдките разсеяно, разговаряха с нежелание. Бети нападна Синемън с добрата си новина, че отива да учи някъде из Европа. Решила се била в последния момент и всичко било почти уредено. Синемън успя да се зарадва искрено за нея и поостана, за да чуе подробностите относно внезапния й успех, докато Фейт потупваше с пръсти по ръба на чашата си и не спираше да се върти като пумпал във всички посоки. Това не беше начинът, по който бе очаквала да се чувства тази вечер. Балът трябваше да бъде нещо специално, нещо, което да сподели със съучениците си, които никога повече нямаше да види. Нещо, което да й остане като спомен завинаги, като добър спомен завинаги. Знаеше, че тази представа си замина със смъртта на Хоуп, но се надяваше присъствието на Айра да запълни части от дупката. Но него го нямаше и тя започваше да изпитва ярост при мисълта, че причината едва ли е задръстване или по-малък костюм. Дали го отдаваше на шесто чувство или просто рефлекс, когато опреше до него, усещаше нередност, страх и стомахът започваше да я боли от присвиване. Не издържа когато половин час по-късно пуснаха бавните песни, с които подканваха момчетата да поканят момичетата си на танц, все едно не танцуваха през последните три часа. Насочи се припряно към изхода и когато излезе навън студения вечерен въздух я блъсна в лицето.
-Фейт? – Синемън я последва навън. На нея студът й се отрази и тя уви ръце около себе си. – Къде отиваш?
-Ще се върна съвсем скоро. – обеща и отстъпи назад.
Синемън навакса крачките със сбърчени вежди.
-Прави ли ти впечатление, че почти никога не отговаряш на въпросите, които хората ти задават?
-Така ли правя? – замисли се тя.
Син кимна.
-Доста често. – добави.
Фейт наклони глава и след това я заклати енергично, за да я прочисти и да се сети защо бързаше.
-Отивам до… нас за малко. – каза набързо. – И веднага се връщам.
-Стана ти скучно, нали?
-Какво? – изписка тя. – Не. Не, разбира се, че не. – усмихна се. – Стига, говорим за бала от както бяхме малки, не би могло да бъде скучно. – махна небрежно с ръка.
Синемън я погледна внимателно.
-Фейт? – изрече името й с някаква насмешка.
-Да?
-Аз говоря за бала от както бяхме малки. Ти ме слушаше по време на рекламите между криминалните сериали, които гледаше. – изопна лице в благодарствено изражение. – Знам, че не искаше да идваш тази вечер.
Фейт моментално отрече.
-Не. Не, Син, в никакъв случай…
-И аз не исках да идвам.
Фейт сви вежди.
-Не искаше?
Синемън поклати глава.
-Не.
Фейт предпазливо вдигна рамене.
-Тогава защо не каза?
Син отпусна ръце и се изсмя тихо.
-Исках тази вечер да е специална. Надявах се, че ще изкараме добре.
-Изкарваме си прекрасно. – излъга отново. Твърде бързо и твърде припряно. Синемън я погледна скептично, а Фейт смени тактиката. – Щяхме – поправи се. – Щяхме да си изкараме прекрасно, но… - разпери ръце и погледна към входа от къде излизаха и влизаха наконтените дами и джентълмени. – Нека го приемем, това вече не е за нас.
Синемън се обърна към тях и ги изгледа набързо. След това въздъхна дълбоко и направи гримаса.
-Права си. Кого заблуждаваме! Вече дори не се чувствам удобно в тези токове. А обикновено издържам толкова дълго. – промърмори. – Прибирай се у дома. – подкани я. – Не е нужно да се измъчваме повече.
-Ами ти?
-Ще отида да кажа „довиждане” и ще направя същото.
Фейт й кимна и се обърна, забързвайки крачката. Синемън я проследи с поглед, остана за известно време от вън и после се обърна.
-Господи! – изсъска и издиша през зъби. – Наистина ли не може да даваш знак, когато си наоколо? Например да прочистиш гърло или да се изкашляш, или да запееш песен?
Сериозното лице на Октаиво не показа друго освен сериозност. Не й се усмихна, дори не й отговори. Синемън се озадачи.
-Всичко наред ли е?
Октавио стегна челюст и Син реши да поеме нещата в свои ръце. Не искаше да си мисли, че му е сърдита.
-Чаках те. – обяви и се усмихна. – Радвам се, че дойде.
-Заминавам. – каза с тихия си глас.Остави я изненадана и объркана.
…Фейт вървеше бързо като непрекъснато сменяше походката с тичане и обратното, когато се измореше твърде много.
…-Къде? – прошепна.
…Фейт започна да тича без да спира.
…-Не мога да ти кажа. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. – отвърна Октавио.
Синемън поклати глава.
…Фейт се задъха и стисна чантичката си по-силно.
…-Айра ще ме чака в Ел Ей рано сутринта.
Синемън сбърчи вежди.
-Айра? Айра е бил тук?
…Фейт прескочи пейката, повдигайки роклята си без да забавя ход.
…-Исках само да се сбогувам с теб. – продължи Октавио.
Синемън поклати механично глава.
-Но… защо?
…Фейт притича пред колата без да отразява бясното бибкане и последвалата псувня.
…-Това място не е за нас. Време е за промяна.
-Промяна?
…Токчетата й пречеха, но не спря. Продължи да бяга.
…-За това ли ме попита дали ми пука? – издиша Синемън. – За това ли поиска да знаеш? За да може като си тръгнеш да си сигурен, че оставяш някой, който… - замлъкна обидено и стисна устни.
Октавио едвам доловимо измени лицето си.
-Съжалявам. – прошепна на свой ред.
…Започна да хлипа, не знаеше защо. Ръцете й се движеха равномерно в такт с тичането, точно както учителката по физическо я бе учила.
…-От колко време? – зададе неясно, но той разбра въпроса й.
-Още преди Айра да се върне. Беше за малко, Син. – искаше да направи крачка към нея, но не посмя. – Върна се за малко. Заради нея.
…Фейт видя къщата от далече. Беше тъмна.
…-И просто ще си тръгнете? – опита се да сдържи гласът си тих, но той се вдигна с една октава.
-Ще ми липсваш ужасно много. – отклони въпроса й и лицето му внезапно стана нежно.
…Влетя в двора насочи се към голямата входна врата и почти се блъсна в нея, след което неудържимо започна да чука по нея.
…-Не си отивай. – в гласът й имаше молба. – Защо не останеш?
-Не мога да оставя него.
-Той е голямо момче, може да се грижи за себе си.
-Не е толкова просто.
…Фейт се опита да отвори вратата, но беше заключена.
…-Направи го просто. – надежда в гласът й, но не докосваше очите й. Осъзнаваше загубата, липсата на варианти.
-Искам да мога. – пресегна се и погали лицето й, но тя извърна глава и отмести насълзен поглед.
…Хвърли се към неоправения счупен прозорец на мазето и падна на прашната земя. Дори не оправи роклята си, когато се изправи. Просто се насочи тичешком към вратата.
…-Съжалявам. – повтори.
Тя поклати глава.
-Толкова време, за да ме накараш да чувствам нещо към теб и сега си отиваш. – проговори през стиснати зъби.
…Прекоси коридора с нечовешка бързина и се втурна в стаята на Айра, блъскайки нетърпеливо вратата.
…-Мислиш, че имаш нужда от мен, но ти обещавам, че ще се справиш. – твърдо заяви Октавио.
-Обещанието ти не струва нищо. – пророни.
…Стаята беше празна, пуста. Все едно никога не е живяно в нея. Насочи се към гардероба, но този път крачките й бяха бавни.
…-Иска ми се да можеше да дойдеш с мен.
Син го погледна с горчивина.
-Иска ми се да не ме беше подлъгвал.
-Син, знаеш, че ако имаше начин… - не продължи и й стана ясно, че няма начин.
…Гардеробът беше празен.

Слънцето огря стаята. Направи я светла, просторна и подредена. Фейт отвори плавно очи и веднага проследи с поглед лъча, проникващ през отворения прозорец.
Стана и се изкъпа.
Слезе да закуси.
В дванайсет часа колата пристигна и клаксонът я накара полека да стане от масата, да вземе дънковото си яке и да хване дръжката на куфара си.
Огледа подредената всекидневна. Спря се на снимката с баща си. Ръцете му бяга сгърчени над главата й, имитираше страшно чудовище.
Фейт сведе глава, сложи лилавата си шапка и задърпа куфара след себе си. Баща й я чакаше в оправената от Дони кола, а университета й я чакаше в Англия.

Синемън влезе в новото си общежитие. Огледа стаята. Беше широка, голяма. Едно от двете легла вече бе заето и оправено. Синемън се насочи към другото. Седна на матрака и пое дълбока глътка въздух. Помещението беше приятно, уютно. Можеше да свикне тук.
Телефонът й извибрира и тя го извади от джоба на пролетното си червено палто.
„Палачинки?”
Синемън се усмихна на екрана и прибра телефона си. Огледа новата си стая още веднъж, въздъхна повторно и се изправи, подминавайки големия си куфар, за да се срещне с Бети Луиз.

Том излезе на двора и вдиша мирисът на прегоряло барбекю. Направи гримаса и застана зад жена си, надничайки над рамото й с укор. Тя обърна глава към него и срещайки се със сърдитото изражение се разсмя. Издаде врат, за да го целуне по устните и той се наведе леко напред, за да удовлетвори желанието й.
Каян донесе панера с хляб и го сложи до останалите чинии и купи с храна. Косата й бе вързана на опашка, синята й блуза подчертаваше приятно бялата й кожа и чисто, негримирано лице. Дънките й вече се бяха оцапали от соса, който Моли изяви желание да направи.

Куба внимателно плъзна пръстена по безименния пръст на Жулиет. Широката му усмивка бе ослепителна, щастлива и искрена точно толкова, колкото й нейната.
-Можете да целунете булката. – обяви свещеникът и Куба придърпа Жулиет към себе си, впивайки устни в нейните. Тя развълнувано обви врата му с ръце.
Танцуващите фонтани в Лас Вегас изригнаха празнично, сякаш специално подготвени за тях двамата.

Робърт стисна големия нож в ръката си, гледайки кръвнишки към неприятния си клиент, който продължаваше да му опява за продаденото лошо сирене. Робърт не го слушаше. Гледаше през него, мислейки как изтръгва гръкляна му, как забива големия си нож в корема му, как го убива, докато той крещи. Обви пръсти по-сигурно около дръжката и точно когато клиентът се обърна Роб го повдигна с милиметър във въздуха. След това обаче смехът на Синтия го изкара от транса и той момента търкули ножа по плота и се усмихна фалшиво. Синтия се повдигна на пръсти през витрината, за да го целуне, приятелката й го поздрави с махане и двете му напомниха за тортата, която трябваше да вземе по случай рождения на ден на Жан утре.
Когато остана сам се наложи да попие потта от челото си и да се върне към работата си, прибирайки ножа на сигурно място.

Колата фучеше по празната магистрала, разбърквайки всяка купчинка есенни листа, през които минеше.
Кракът на Айра бе натиснал педала почти до дупка, още малко и вероятно щеше да пробие пода на колата. Октавио хвана дръжката до главата си, за да спре да се клатушка.
Бяха във Франция от един месец. Оказа се различно от очакванията им, затова сега напускаха Франция. Един месец по-късно.
-Можеше да се сбогуваш с нея. – внезапно каза Октавио, загледан напред към залязващото слънце, хвърлящо отблясъци навсякъде, включително в сините му очи.
-Така както ти се сбогува? – гласът му бе безизразен. – Какво ти донесе това? Видя я как плаче за теб и чуваше как подсмърча, докато си отиваше.
-За това ли не й каза? За да не я гледаш как плаче?
-Имах си причините. – каза и се надяваше с това разговорът да приключи. Не бяха подхващали тази тема от както заминаха преди един месец. Внезапно четири седмици по-късно ни в клин, ни в ръкав, Октавио подхваща болната тема. Това го озадачаваше, но не посмя да дълбае, за да разбере.
-Липсва ли ти? – попита след няколко минути мълчание.
-Всеки божи ден.

Тревата беше току-що подстригана, миришеше на свежо. Наоколо бяха изпопадали червени и оранжеви, и жълти листа от дърветата, правеха мястото приказно, а не зловещо, както щеше да стане щом зимата настъпеше.
Последните лъчи на залязващото слънце огряваха плочата на Хоуп. Само последните четири думи от посланието, гравирано върху камъка, бе нещото, което дебелият лъч зърваше преди да се скрие зад хълма и да не се покаже до утре сутринта, когато пак щеше да пръска светлина и захладняваща топлина.
„… с вяра или надежда.”
Слънцето се скри.

КРАЙ