БЕЛЯЗАНА...... ( Vampire Knight)

САУНДТРАК: http://vbox7.com/play:136afe48


1. ЖЕЛАНИЕ.

Едно малко жълто такси плавно спря пред Академия ‘’Крос’’,която беше едно от най-уважаваните и престижни учебни заведения в града.
От него не особено плавно слезе момиче, което почти на момента се спъна и тупна на земята със смешна физиономия.
- По дяволите! Тихо изпъшка Тя и погледна към тичащото към нея момиче, което изглеждаше доста притеснено от нейното падане, с което Тя демонстрираше учтивост.
- Добре ли си ? Притеснено извика момичето и се зае да и помага да се изправи.
‘’ Какъв страм!’’ Помисли си Далия и сковано се усмихна на тъмнокестенявото момиче,което й изглеждаше изключително мило и добросърдечно.
- Казавам се Юки Крос! Весело изчурулика момичето и подаде ръка на зачервената от срам Далия.
- Далия Пейн. Тихо промълви Далия и пое ръката й, като се усмихна отново и устреми поглед към огромната сграда,която щеше да се превърне в нейн дом и училище в следващата една година.
- Часовете вече започнаха,но Директора ме удостои с честта да те посрещна! Весело забърбори Юки и повлече шашнатата Далия към Академията.
- Бл-агодаря ти ! Задъхано промълви Далия и погледна униформата на момичето,която се състоеше от много къса пола и сако в черен цвят, което беше разнообразен с бели ленти,който се спускаха от яката на сакото до неговия край. – Аз ....Заекна Далия,като погледна дънките и блузата, който носеше.
- Няма проблем! – Днес ти е позволено да носиш своите дрехи, но от утре униформата е задължителна! Юки весело размаха пръст и продължи да обяснява на зяпналата я Далия правилата на Академията, в която вече беше ученичка.
- Имаме дневна и нощна смяна .....Юки замислено наклони глава за миг, но после я разтърси, като се захили и продължи - Забранено е на учениците от дневна смяна, каквато си и ти да излизат нощем или да се доближават до учениците от нощна смяна. Ако разбира се искаш да ги видиш, има определено време през, което ще можеш да им покажеш своите чувства!
Безгрижната физиономия на Юки се беше сменила със сериозна и Далия реши да не задава въпроси, въпреки че мистериозността на така наречената нощна смяна силно я привлече.
- Аз и моя ......Хм ...Юки направи пауза и отново се замисли за момент, което накра Далия да се усмихне, понеже не беше виждала толкова жизнен и усмихнат човек като Юки, който се замисляше над своите проблеми през пет минути и после ги забравяше с неестествена лекота.
- Гадже ....! Предположи Далия и повдигна вежди, когато видя червения цвят, който оцвети бузите на веселячката.
- Зеро.........Нееееее! Юки заклати отрицателно глава и се нацупи смешно, като започна да търси най-подходящата дума, която описваше отношенията им със Зеро. – Той .......Ние! – Ох .....Юки замислено въздъхна и мило се усмихна на гледащата я Далия. – И двамата сме перфекти и следим за подържането на реда в Академията. Момичето безгрижно повдигна рамене и продължи да говори – Израснахме заедно и сега сме много добри приятели!
- Разбирам . Подсмихна се Далия, но усмивката и се изтри,когато заедно с Юки се узова пред вратата на кабинета по Физика.
- Е това е ! Весело каза Юки, като пъргаво отвори вратата и с един скок се узова в стаята.
Сърцето на Далия започна да бие в ушите, заради голямото притеснение от толкова много хора пред който сто процента щяха да я накарат да се представи.
Тя пристъпи бавно в стаята, като погледна към Юки, която поздрави учителката и пъргаво се настани на чина си, като окуражително смигна на замръзналата по средата на стаята Далия.
- Госпожица Пейн. Прошепна Юки, на завеяната учителка, която търсеше името на туко що влязлото момиче в дневника.
- А-а-а, даам ! – Госпожице Пейн! Гръмко обяви белокосата учителка и погледна Далия през стъклата на големите си очила.
Далия несъзнателно подскочи, когато чу фамилията си, което предизвика подигравателен смях от страна на съучениците и .
Тя можеше да чуе как си шушукат, всякакви неща за нея и можеше да усети разучаващите им погледи, който я караха да се изчервява все повече и повече.
- Няма ли да ни разкажете за себе си? Отнесено попита учителката и се зае да преглежда документите на бюрото си.
- Аз.....Далия заекна и пламна още по силно, стомаха и се беше свил на топка и й се гадеше толкова много, че бе готова да повърне на пода и да избяга завинаги от това непознато и негостоприемно за нея място.
Мрзеше да говори пред толкова хора, който я оглеждаха и си създаваха мнение за нея . Далия предпочитеше да стои в ъгъла на стаята, където щеше да остане невидима за всички, а не пред черната дъска, където всички очакваха да чуят,коя за бога е и какво прави тук!
- Давай! Окуражаващо и прошепна Юки и я дари с една мила усмивка, която възвърна малко от увереноста й, която почти липсваше.
- Името ми е Далия Пейн !
- Здрасти Далия ! Извика се едно чернокосо момче и всички весело се засмяха.
Далия мъчително преглътна и се насили да се усмихне, въпреки че се чувстваше по-най нелепия начин, по който може да се чувства човек.
- Преместих се тук от Осака и се надявам да оправдая очакванията на Директора!
- Чудесно госпожице Пейн! Каза учителката и плесна с ръце, като се усмихна на все още вцепененото момиче.- Можете да седнете ....Тя намести очилата си за да погледне къде е свободно. – При господин Кирию!
Далия проследи погледа на учителката и видя мястото, което трябваше да заеме.
Дъха и секна изведнъж и в главата и нахлуха болезнени спомени.
Изведнъж настана тъмна нощ в безлюдната улица и група пияни младежи се бяха надвесили над плячката си, смеейки се на сълзите и болката и .
Зениците и се разшириха от ужас при мисълта, че трябва да седне до момче.
Беше избягвала мъжете цяла година, не смееше да се доближи дори до магазинера в отсрешният магазин.
Всеки път, когато погледа на някой мъж се спреше на нея Тя изпитваше див ужас и страх, паниката завладяваше тялото й и я караше да бяга, колкото се може по далеч.
- Госпожице Пейн? Учителката високо извика името и и я върна в реалноста. – Моля .....заемете мястото си.
Далия нервно облиза сухите си устни и инстинктивно стисна дръжката на раницата си. ‘’ Трябва да седна....Трябва да се стегна !’’Повтаряше си момичето, но когато очите и се срещнаха с тези на момчето до което трябваше да седне, тялото и започна да трепери, а една огромна буца заседна в гърлото и .
Той беше най-красивото момче, което някога бе виждала, толкова беше красив,че и се прииска да потърка очи,мислейки че сънува.
Косата му беше бяла, а очите светло виолетови. Далия не беше виждала такива очи,толкова дълбоки и прекрасни,а в същото време толкова студени и строги.
- Има ли проблем Далия? Тихо попита учителката, като намести очилата си и погледна първо Зеро Кирию,а после и нея
- Не. Тихо прошепна Далия и сковано тръгна към мястото си, където щеше да седне до ангела,който беше нещото от което най-много се страхуваше – мъж.


Зеро следеше всяко нейно движение,докато идваше към него.
''Далия.....'' Мислено повтори името и Той,без да си дава сметка,че изобщо го е направил.
Беше много красива,като повечето му съученички,който не спираха да му досаждат с непрестаните си опити да привлекат вниманието му.
Имаше дълга до кръста тъмнокестенява коса и бадемовини лешникови очи,к ойто в този миг излъчваха небивал ужас.
Устните и имаха перфектните извивки,бледо розови на цвят,толкова примамващи, че за момент Заро си пожела да ги опита.
Кожата и беше бяла, но това навярно се дължеше на напрежението, което се излъчваше от нея.
По принцип Зеро се държеше грубо с абсолютно всички, дори и с Юки, която обичаше най-много на света и беше нормално останалите хора да се страхуват от него и да стоят на страна, но на това момиче...... още нищо не беше казал,а Тя го гледаше с неприкрит ужас, който всеки миг щеше да я принуди да се срине на пода.
‘’ Защо по дяволите? ’’ Питаше се Зеро, като скръсти ръце пред гърдите си и се облегна назад.
Не можеше да откъсне очи от нея дори и за секунда, понеже бе привлякла вниманието му и сега се опитваше да я разшифрова.
Не беше като другите хлапачки и не беше безгрижна и весела като Юки. В нея имаше някаква тъга и болка,който сякаш заключваха душата й и я правеха непроницаема.

Далия най-после стигна до чина си и остави чантата си върху него без да поглежда изучаващотото я момче,което явно не се тревожеше от това,че я е зяпнал така страно.
Трепереше цялата,защото спомените не спираха да навлизат в главата й,а сега когато това момче я зяпаше така страно се чувстваше също толкова уязвима както и тогава.
Знаеше добре,че не може да избяга, както не можеше да избяга и тогава,а сега това момче я кара да се чуства по този ужасен начин,който бавно и безжялостно я убиваше и разяждаше от вътре.
Тя придърпа стола си и седна кокото е възможно по далеч от така наречени Зеро,к ато не издържа и погледна пленителното му лице, на което беше изсписано нещо, което Тя не можа да разбере.
Изглеждаше така сякаш страдаше от нещо,сякаш изпитваше силна болка, а най-страното беше,че я гледаше сякаш тя бе причината за това.Далия рязко се извъртя към дъската, и се опита да се абстрахира от погледа му в който прочета омараза, която дори не разбираше.
Как можеше да я мрази,като не я познаваше? Какво му беше направила?

Аромата на топлата и кръв удари Зеро, като юмрук и го накара да изтръпне от желание да я изпие още сега.
В гърлото му започна да гори онзи проклет огън, срещу който се опитваше да се бори и да победи. Очите му започнаха да добиват дяволския червен цвят,който можеше да го издаде какво е всъщност,а това бе тайна която знаеха само Директора, Юки и проклетия Канаме .
Той сковано се наведе напраед, за да прикрие кървавия си поглед,но с това не сложи край на мъката си.
Момичето беше невероятно опияняващо, Зеро не бе усещал животинските си инстинкти токова силно както сега.Искаше да чуе молбите и да звучат в ушите му, искаше кръвта и да потече в неговите вени, искаше още сега !
Зеро усети силни болки в корема и леко се присви, кризите бяха зачестили, а Той не бе допускал че могат да бъдат толкова разтърсващи.
Защо се беше появила тази Далия?
Заради нея, Той щеше да се превърне в чудовището, което всъшност преследваше и мразеше най-много на този свят – вампир.
Мразеше я ! Тя беше виновна ! Само Тя и глупавото и потреперване, което го караше да я иска още по- силно.
Това че я беше страх,допълнително го нахъсваше и му доставяше удоволствие, въпреки че Зеро се опитваше да се прикрие и да спре да мисли за аромата й, който го караше да полудява.
Дали беше усетила,че Той е вампир? Зеро автоматично отхвърли идеята за това, понеже знаеше добре че дори когато те убива, вампира не предизвиква ужас и страх,освен ако не е Ниво Е, в което Той бавно и сигорно се превръщаше.
Зеро знаеш,че всичко в него е направено така че да привличаи да събужда желание в обикновените хора, да притъпява инстикта им за самосъхранение.
Затова и всички момичета, бяха луди по проклетата нощна смяна състояща се само и единствено от прокълнати. Всяко движение на вампира, всяка негова усмивка, лицето му, гласът, мириса пораждаше сексуално влечение и желание у хората, което те не бяха способни да контролират и така падаха в капана му.
‘’ Това момиче ..........’’ Помисли си Зеро и извъртя очите си към нея.
Тя трепереше, което още повече възбуди желанието му. Лицето и беше обърнато към учителката,която обясняваше урока, но Зеро беше сигорен че Далия, както се казваше сладката му жертва не слуша изообщо.
Беше се свила на края на стола, явно не желаеше да е близо до него – факт, който не само го раздразни,а и обърка.
Тя беше неразгадаема,единственото което виждаше Зеро,беше огромна доза ужас,която въпреки че момичето се опитваше да скрие си личеше от километри.
Болеше го .......заради нея ! Толкова я мразеше,че започна да обмисля как ще я хване след училище,как ще я събори на земята и ще я нападне. После ще забие зъби в нежното и вратле и ще я накара да стене от удоволствие,докато я убива.
Боже какво му ставаше......Тя замъгляваше преценката му и го караше да обмисля варианти,които бяха пагубни и за двамата.
Аромата и се беше просмукал в него и разгаряше огъня,който не спираше да го изгаря от вътре и да му повтря да утоли жаждата си с кръвта и .
Звънеца би...........
Зеро облкчено затвори очи и се насили да не поглежда към момичето,което го беше вкарало в ада.
Тя бързо стана и избяга през вратата,без да се обръща назад.
Зеро дишаше едва,и всичко в него му казваше да я последва за да я убие.
Тя беше ........Не! Тя трябваше да бъде негова !
Зеро отчаяно се облегна на стола и покри лицето си с ръце.
Все още чуваше в ушите си лудо биещото и сърце и искаше да го накара да спре завинаги!

САУНДТРАК:

http://vbox7.com/play:a59861f1

2 . Болка.....

Това е всичко,което е преживяла Далия и е написано от нейно име. Надявам се да ви хареса

Името ми е Далия Пейн.
Аз бях едно нормално седемнайсет годишно момиче,което живееше в свят пълен с пъстроцветни пеперуди, който весело прелитаха пред широко затворените ми очи.
Аз чаках своя принц на бял кон и бях сигорна в неговото пристигане, и в своето спасение, а от него очаквах да ме отведе от омагьосаният замък ( малката ни къща в предградията) и да победи ламята(моята вечно тревожеща се майка).
Истината е, че тогава не познавах болката и страха, който сега са обладали душата ми и си нямах на идея, за това, че някой може да ме нарани просто за забавление.
Смятах че знам всичко за заобикалящия ме свят, но се оказа, че съм била на светлини години от истината за него и за хората, който го населяват.
Трябваше да знам, че приказките са ужасяващи кошмари, а героите им са чудовища, който не изпитват милост към никой и нищо...
Трябваше да знам, но розовите очила, който носех и никога не свалях ми пречеха да видя истината, която ме връхлетя и изля върху мен със свичка сила цялата си ненавист.
Ако някой просто се беше смилил над мен и ми беше обяснил, какво всъщност представлява този период, който ние възвишаните хора наричаме живот, тогава може би....Аз все още щях да мога дишам, да спя и да живея .......

Понякога излизах с приятелки и заедно обикаляхме клубовете търсейки си забавление, което да ни откъсне от монотоното ежедневие, което се въртеше най-често около училище.
Най-добрата ми приятелка Вики, която беше моят личен увеселителен парк в дните, когато побертета си казваше думата, умееше да се забавлява и винаги връщаше доброто ми настроение. Задачата и не бе особено трудна, понеже както вече казах, ако имах някакви проблеми те бяха от типа – ‘’напълняла ли съм’’и ’’той пада ли си по мен?’'.
Повърхностана, глупава, живееща живота си точно като дете от първи клас, което иска да бъде кукла барби, носеща розови дрешки, подчертаващи нейното съвършенство.
Една вечер след поредното излизане и обикаляне на клубовете, ми се наложи да се прибирам сама.
Вики остана с приятеля си Грег, който не харесвах понеже ми правеше странни намеци, когато Вики не беше наблизо.
Грег ми предложи да ме закара до вкъщи, но аз учтиво отказах, като излъгах че искам да се поразходя и да подишам свежия нощен въздох, който беше адски студен и прерязваше белите ми дробове при всяко вдишване.
Вики не беше особено съгласна, тревожейки се за мен, но раздразнения от вежливия ми отказ Грег и убеди,че всичко ще бъде наред.
Тръгнах към вкъщи, като си мислех, колко много го мразя и че трябва да кажа на Вики, какво долно копеле е гаджето и всъщност.
Вървях по тъмната алея, като гледах в краката си и ритах с високите си ботуши всяко изпречило се на пътя ми малко камаче.
Изведнъж вдигнах глава, когато до ушите ми достигна пиянски смях.
Заковах се на място, а сърцето ми започна да бие като обезумяло.
Не знаех какво да направя, дали да избягам или да продължа, все едно не ги забелязвам.
Под уличната лампа, бяха застанали пет момчета, мои съученици, които пушеха цигари и си подаваха бутилка уиски.
Познах лицата им.....много добре знаех кой са и на какво са способни.
И петимата бяха богаташки синчета, чиито родители разполагаха с неограничени доходи и никой не можеше да се опре на тях и на децата им.
Единият,техния главатар беше син на градски политик и на практика бе недосегаем.
В училище се движеха заедно и всички се страхуваха от тях понеже не можеха да им се противопоставят.
Крадяха от магазините, въпреки че имаха пари с който да платят, тормозеха другите ученици безнаказано,а директора не си и помисляше да ги накаже, защото родителите им спонсорираха училището.
Видяха ме и тръгнаха към мен, като започнаха да издават звуци с който мъжете подвикват на проститутките.
Виждах ги как идват към мен, но се бях вцепенила, а тялото ми не можеше да помръдне.
В красивия ми безгрижен, розов свят не съществуваха такива ужасни хора и ситуации, но за миг всичко се промени и аз бързо научих, че синоним на думичката живот е болка, и че за едно погрешно решение можеш да плащаш цял живот.
Побягнах. Бягах много бързо, студеният въздух ме убиваше, но знаех че ако спра за миг съм изгубена.
От момиче, което спеше с плюшени играчки и все още се смееше, когато гледаше ‘’Том и Джери’’,се превърнах с ужасена жена бореща се за живота си.
По лицето ми се стичаха сълзи от страх и безпомощност, понеже вътрешно в себе си знаех че те ще ме хванат.......
Събориха ме на земята и единия легна върху мен, като започна да спуска гнустните си ръце по тялото ми, което беше настръхнало от отвръщение и ужас и нагло да шепти в ухото ми,че ще ми хареса.
Другите се смееха и се наливаха с алкохол, както казваха че сто процента съм си го търсила или какво друго бих правила сама през ноща.
Бях безпомощна, въпреки че отначало се опитах да се съпротивлявам, но в замяна получих силен шамар, който разцепи устната ми.
Виках, молех се,плачех , но това само ги възбуждаше и им доставяше по- голямо удоволствие.
Изнасилиха ме.............
Всички се изредиха, гаврейки се еднин след друг с тялото ми,к оето някога беше чисто и неумърсено от гнустните им ръце.
След като свършиха с забавлението си ме оставиха там ........в тъмната уличка с разкъсани дрехи, лежаща в мръсотията молеща се да умра по-бързо и живота ми,онзи сладникав роман, най-после да свърши.
Лежах там, а ситните капки дъжд падаха върху премазаното ми тяло, не можех да почувствам болката, или унижението .......не можех да почувствам нищо.
‘’Господи нека умра!’’Това молех небесата докато лежах,като труп,чието сърце по някаква случайност все още биеше.
Последното нещо, което видях, когато съумях да отворя очи, беше небето изпъстрено с безброй звезди,който бяха единствените свидетели на това което се случи с мен – захаросаното момиче от захаросания свят.
Тогава обаче бях късметлийка, защото не осъзнавах точно какво се бе случило, но когато отворих очи, мислейки че съм отишла в рая, с мъка осъзнах че съм жива и лежа в болничното легло.

Майка ми Мария Пейн и баща ми Гордан Пейн, бяха решили че нищо не се е случило.
Не искаха да приемат това, че дъщеря им е изнасилена и не ми позволяваха да говоря за това , което се беше случило. Накрая аз спрях да се опитвам да ги накарам да видят,колко отчаяна и смазана се чувствам и се затворих в себе си,като престанах да живея дори и в мислите си.
Всяка нощ сънувах един и същ кошмар, в който аз крещях от болка и се молех за живота си, а те ме разкъсваха един след друг и се смееха на слабоста ми.
Събуждах се с писаци и все още, дори толкова далеч от тях се събуждам по този начин,обляна в пот, дишаща тежко с бледо лице мокро от сълзи.
Спрях да ходя на училище, защото знаех че ще ги срещна, а това ме ужасяваше и ме караше да изпадам в нервна криза.Не исках да виждам никого и държах Вики на страна от себе си и от мрака,който се беше настанил в светлия ми преди време свят.
Изтривах всичките съобщения, в който Тя разтревожено ме питаше: ''Какво се е случило Лия?''
Когато идваше до нас се затварях в стаята си и карах майка ми да я отпраща,понеже бях неспособна да говоря с който и да било.
Майка ми не спираше да ми се усмихва, а всеки път когато ме погледнеше по-този мил начин, ми идеше да изкрещя в лицето и: ‘’Не ме ли виждаш майко!- Аз съм едно нищо!’,вместо това обаче се усмихвах фалшиво и оставях празния си поглед да се рее някаде в пространството.
Чувствах се виновна, мръсна ......не можех да понасям тялото си, мразех се и сериозно обмислях самоубийство.
Обвинявах се, че бях облякла прилепнали дънки и къс потник,който носех за първи път, обвинявах се, че се гримирах за да бъда красива и харесвана........обвинявах се, а времето летеше,но раните не зарастваха,чаках кошмарите да спрат, чаках за да започна да дишам свободно, но това не се случи......
Болеше ме,а никой не искаше да го види.Вместо това хората ми се стореше че хората ме гледат със гнусно съжаление и съчувствие,когато минавах по улицата, което ставаше твърде рядко.
Един ден, когато отидох до близкия магазин, магазинера ми се усмихна мило и ми подаде покупките.
Тялото ми изтръпна, а дъха ми секна изведнъж.
Започнах да отстъпвам назад и избягах през вратата като убезомяла.
Не исках никой да ме поглежда и да ми говори, а най- малко някой мъж, който навярно искаше същото от мен, каквото онези нещастници.
Прибрах се в къщи и още след като затворих вратата се сринах на пода,к ато се свих на кълбо и започнах да плача.
Толкова много болеше, не можех да изтрия от паметта си мазните им ръце спускащи се по моето тяло.
Плачех с глас без да се тревожа,че някой може да ме чуе.
Беше ми омръзнало да се преструвам,че всико е наред когато не беше.
Усетих как някой се наведе над мен и помилва мокрото ми от сълзи лице.
Погледнанах на горе и видях майка ми, която отново ми се усмихваше с унази безгрижна усмивка,която толкова много мразех.
Грубо отблъснах ръката и, а Тя ме погледна учудено.
Не можех да продължавам да играя в пиесата, която тя и баща ми разиграваха.
‘’- Какво има дъще? – Защо плачеш?’’ беше ме попитала Тя.
Въпросите и ме вбесиха и нараниха още по-дълбоко. Нима не знаеше какво се бе случило с мен? Нима не разбираше,че душата,тялото ми,моите чувства и истини сега бяха поръсени с черна пепел!
‘’ Не виждаш ли! – Аз съм мръсна мамо!’’ бях извикала оставяйки истеричния си глас да ехти с стаята, а сълзите ми да се стичат бавно .
Майка ми ме беше погледнала така сякаш това за което и говорех беше нещо, което нямаше значение.
‘’- Не се глези Далия.......всичко се забравя!’’ каза ми студено тя и ме погледна пренебрежително.
Не можех да повярвам на ушите си. Собствената ми майка ме караше да се чувствам нищожна и глупава, а това премесено с всичко, което ми се бе случило ми дойде твърде много.
Исправих се бавно, стискайки ръцете си в юмруци и я погледнах с цялата омраза на която бях способна. Никой не ме обичаше и никой не го беше грижа, че умирах бавно и не можех да забравя.
Хората, който трябваше да стоят зад гърба ми не се интересуваха от моята болка, а се опитваха да прикрият своя позор.
‘’ Нищо не знаеш !’’ бях извикала, но усетих как клепачите ми започнаха да натежават , а една пулшираща болка прониза главата ми.
В следващи миг се бях сринала на земята и чувах някъде далече гласа на майка си,която викаше името ми .
След този случай баща ми обяви решението си,което промени нещастния ми жовот.
‘’ Отиваш да учиш в друг град при един наш приятел! – В Академия ‘’Крос’’ ще забарвиш проблема!’’
Той беше нарекъл моята болка ‘’проблем’’, тогава страшно ме беше заболяло,но преглътнах всичко което исках да искрещя,може би там .....далеч от всичко щях да продължа живота си.

3 . ДА СРЕЩНЕШ СЪВЪРШЕНСТВОТО.....

САУНДТРАК : http://www.vbox7.com/play:9346257c&al=1&vid=4165110

Далия беше бясна и уплашена едновременно.
Вървеше бързо по дългият коридор на Академията, въпреки че си нямаше и на идеа къде точно отива, но в този момент беше толкова ядосана, че не я интересуваше дори коридора да водеше до Луната.
Тя не можеше да разбере поведението на глупака, с който й се наложи да седне.
Този идиот навярно бе някакво разглезено мамино синче, чийто ден просто е бил скапан и е трябвало да си го изкара на някого.
Погледа му ........Пронизващият му студен поглед .
Далия не можеше да го заличи от памета си, колкото и да се опитваше .
Тези светло виолетови очи, който я гледаха с неприкрита омраза, сякаш го беше накарала да страда или да изпита нещо още по –ужасно.
В главата й все още се въртеше спомена за красивото му лице, което стоеше срещу нея с непроницаемо изражени, което и подсказваше, че я мрази .......мрази .......мрази ...
Страха от всеки мъж, който я погледнеше по принцип, я беше обсебил и бе свикнала да вижда във всеки един, дори в най- обикновения старец на пътя, желаещ злото и мъж, който чака за да я нарани и унижи,както онезе момчета бяха направили.
Далия бе убедена в това, че понякога е доста параноична, но този път бе сигорна, че не се заблуждава.
Този мъж с ангелско лице, от което лъхаше студ, определено я мразеше, но въпроса, беше заради какво точно.
''Какво съм му направила? - Как може да ме гледа така.....Не ме познава, за да го прави !'' Мислеше си гневно Далия, когато някой рязко я дръпна назад и прекъсна цялата тирада, която водеше в главата си.
- Далия! Захили се Юки, на намръщилото се момиче.
- О-о-о- ! Това си Ти ! С облекчение констарира Далия, която за миг си бе помислила, че онзи грубиян Зеро я е последвал.
- Разочарована ли си? Попита със шеговит тон Юки и смигна на изчервената Далия.
- Аз....Заекна Далия и смутено се усмихна. - Просто те взех за някой друг......това е !
Юки се замисли сериозно за момент, но след по -малко от секунда лицето и отново грейна безгрижно.
- Време е да вървим !
Още преди да изрече цялото изречение, Юки повлече зяпналата Далия, без да и дава шанс да протестира.
- Къде отиваме? Едва успя да изрече момичето.
- В стаята ни съквартирантке! Въодушевено възкликна Юки.
- Ще сме съквартирантки! - Това е страхотно! Усмихнато промълви Далия и се опита да върви в крак с пъргавата си нова приятелка.
В интерес на истината, Далия много се зарадва на новината, понеже харесваше сладката,добронамерена Юки, която и напомняше за нея самата, преди да отнемат невиноста й .
- Зеро! Изведнъж възкликна Юки и пусна замръзналата при споменаването на това има Далия, като тръгна към стоящото на пътя им момче, чиито очи се бяха втренчили във нещото, което всяка негова клетка не спираше да желае.
Далия потрепери конвулсивно, и несъзнателно скръсти ръце пред гърдите си, сякаш за да се предпази от изучаващите я страховито блестящи очи.
Сърцето и започна да бие в луд ритъм, непотготвено за скорошна среща, от която се ужасяваше.
Далия имаше намерение да се изправи срещу него, за да го попита какъв му е проблема, но сега когато Зеро Кирию стоеше пред нея, Тя не можеше да каже и думичка.
Погледите им се срещнаха..........
Нейният – неуверен и плах, а неговият остър и пронизващ.
Далия не отмести очите си, както Зеро беше очаквал да направи и по този начин, Той научи още нещо, за нея – беше опърничава и инатлива.
Начина, по който беше стиснала зъби, му подсказваше, че иска да му каже нещо, което навярно щеше да го накара да я постави на мястото й .
Юки се надигна на пръсти и нежно целуна бузата му, като развали цялата му концентрация и прекъсна вълните на презрение, който излъчваше към Далия.
Зеро обичаше Юки повече от всичко на света и винаги бе готов да застане зад гърба й, когато имаше нужда от него и помоща му.
Бяха израстнали заедно и всеки миг с нея, който му беше подарен от проклетият чистокръвен Канаме беше най- важното и безценно нещо за него.
Юки му даваше от кръвта си, нещо за което Зеро се мразеше, но лицето на истината беше жестоко и грозно....
Ако не пиеше от нея, щеше да пие от друг и навярно да го убие, превръщайки се напълно в това, което толкова много мразеше и срещу което така упорито се бореше.
Всеки път убиваше тази, която обичаше до болка. Разкъсвайки я обаче се чувстваше жив,а щом сладкото опиянение от кръвта и приключеше идваше тежката вина, че тя е бледа и едва стои на краката си.
Изпиваше живота от нея, но не можеше да и каже че я обича, това бе забранено за него, можеше просто да я пази без да я има.
Зеро знаеше, че Юки е влюбена в Куран Канаме – лидерът на вампирите в Академията, който преди години я беше спасил от един побеснял вампир от ниво Е , в какъвто се превръщаше и Зеро.
Болката, че Тя обича друг беше ужасна, но болката от това, че с този друг би била в по- голяма безопасност отколкото с него бе непоносима.
Семейството му, които бяха най- добрите убийци на вампири, бе убито от чистокръвната Шизука Хио, която го бе превърнала в това срещу, което трябваше да се бори и да мрази. Тя го беше белязала, давайки му омаразата за уръжие, а жаждата за проклятие. Зеро бе заживял под опеката на Кайнен Крос, директор на Крос Академията , който винаги се грижеше и тревожеше за него и Юки.
Въпреки че, беше заобиколен от топлината и обичта на Юки и доста шантавия Кайнен, Зеро винаги се чувстваше сам и празен.
Собствения му брат близнак, го беше предал и бе спомогнал за првевръщането му в прокълнат.
И след всичко това, което се бе случило Зеро нямаше друга цел освен да намери и убие Шизука Хио и брат си .......
Единственото нещо, което го успокояваше е че е убиец на вампири и може да изтребва тези чудовища, макар и ограничено .

Споразумението, вампирите да са в една академия с хората вървеше добре според Директора, но Зеро не вярваше в това и бе сигорен, че те не са се отказали от животинския си инстинкт, а зад тяхното покорство и превидна добронамереност се крие тъмната страна на тяхната безплощадна природа........
Юки го изтръгна от вглъбените му и гневни мисли, като го дръпна силно и преди да успее да реагира го повлече към настръхналата от напрежение и очакване Далия, която през цялото време стоеше на безопасно разстояние, понеже имаше чувството, че ако не го направи младият мъж би я разкъсал без да се замисли.

Далия несъзнателно отстъпи крачка назад виждайки ненавистта, която се беше изписала във виолетовите му очи.
Стомаха й се беше свил на топка, а всеки нейн мускул – напрегнат до край.
Когато Той и Юки застанаха на крачка от нея, Далия можеше да разгледа перфектните му черти доста по -добре.
Имаше татуировка на врата си, както и обица на ухото, която много му отиваше и му предаваше наустоим чар.
Типа лошо момче разбиващо сърцата на сладките й малки съученички с безразличието си, това беше Той и Далия изобщо не бе впечатлена понеже познаваше надутите момченца, като него, който се интересуваха само от себе си и марковите си дрешки.
Беше доста висок и се извисяваше поне с две глави над нея и Юки, а това определено го правеше още по запалашителен и страшен в очите на и без това изнервената от изучаващия му поглед Далия.
Тъмнокосото момиче се бореше се да задържа дъха си с всички сили. Виждаше съвършеното му лице, толкова близо, точният отенък на снежно бялата му кожа, извивката на устните му, който бяха стиснати в права линия ..............
Момичето не можеше да повярва, че може да съществува някой толкова нечовешки красив. Пред него тя се чувстваше, като най- грозното същество, а преди се гордееше с това, че е красива и харесвана. Преди....някога много отдавна, когато за да мечтаеш не се изискваха толкова много усилия.
Той определено я презираше и момичето се убеди в това, от начина по който Той смръщи нос и се нацупи сякаш Тя беше отровна за него.
- Запознайте се ! Подкани ги Юки, която отново блестеше с присъщата за нея лъчезарност и наразбираемо за Далия щастие.
Юки беше жизнена и светла, Далия никога нямаше да повярва, ако я видеше намусена, защото едва ли това някога щеше да се случи.

Тъмно червеникавите очи на Юки изкряха, както винаги, а усмивката и беше двайсет и четири карата.
Както винаги, по вина на завеяната си природа, Тя не регистрираше насъбралото се напрежение между новата си приятелка и Зеро.
Далия предпазливо повдигна ръка, за да се предтави, но арогантното момче я изгледа презрително и изсъска грубо :
- Имаме рабора Юки!!!
Юки го изгледа убийствено, но Той не и обърна никакво внимание, нямаше никакво намерение да докосва тази жена дори и за миг.
Далия сконфузено свали ръката си надоло и несъзнателно присви очи, опитвайки се да разгадае глупавата му ненавист,която не разбираше.
Юки погледна студеното лице на Зеро, по което не се четеше нищо различно от раздразнение и неприкрит неприязън.
Далия си мечтаеше земята да се отвори и да я погълне, понеже унижението , на което я подоложи този арогантен и нагъл мъж я изкара извън нерви.
Дори не искаше да и стисне ръката, дори не искаше да я опознае преди да я дамгоса, като ненужна,скучна и Бог знае още какво.
‘’ За какъв се мислиш по дяволите!’’ Помисли си Далия, а лицето и пламна от гняв, въпреки че и се наложи да прехапе езика си и да не каже нищо.
Юки също не можеше да разбере поведението на Зеро, който изглеждаше много гневен и доста раздразнен .
‘’ Не я познава .......защо се държи така !’’ Мислеше си Юки и строго изгледа Зеро, който пъхна ръцете си небрежно в джобовете и мина покрай Далия, като успешно игнорира объркания й поглед и застана на безопасно разстояние, където щеше да е далеч от аромата на кръвта й .
‘’ Глупачка...! – Колкото по далече от мен си, толкова по добре за теб!’’ Помисли си раздразнено Зеро и смръщи красивото си лице, като се обърна и зачака Юки, която вече започваше сериозно да му лази по нервите.
Какво си мислеше? Както винаги се държеше добре дори и с жалки нещастници, като тази......
Той върна погледа си на зяпащата го гневно Далия, която не слушаше извинителните думи на Юки, който целяха да оправдаят ужасното му поведение, което не беше нещо необичайно, но за разлика от друг път, беше доста по остро и пренебрежително от обикновено и дори завеяната Юки , този път успя да долови това и все още се чудеше какво го е породило.

Момичето, чиято кръв предизвикваше парещо желание в гърлото му, което му беше трудно да контролира, беше извъртяло красивото си лице към него, карайки го наприятно да изтръпва от това, че не можеше да я разкодира.
Тези нейни тъмни очи бъркаха в мозъка му и го караха да полудява, което силно го изненада, а най- страното беше, че имаше чувството,че Тя може да достигна до всяка негова тайна и да разгадае всеки негов страх, но той не можеше да направи същото. Тези очи ........най-умните и целенасочени, който някога бе виждал, бяха непробиваеми, сякаш криеха огромна болка, но ........
Тя едва ли беше преживяла нещо. Какво толкова можеше да преживее едно глупаво и разглезено момиченце,каквото беше тя ......
Розовите й устни бяха леко разтворени, навярно от гнева и учудването, което беше предизвикал с начина по-който се бе отнеъл, видимо пренебрегвайки протегнатата и ръка.
Беше толкова объркваща и противоречива .....подлудяваше го, защото беше единсвеното момиче, на което не можеше да сложи етикет.
Какво изобщо знаеше за нея освен, че се парализираше от страх около него и че кръвта и е неговото безумно желание, което не можеше да изпълни.
Зеро нервно започна да потропва с крак, понеже имаше чувствеото, че колкото повече стои макар и на разстояние от това момиче, аромата на кръвта и го застига и го омайва с невероятна бързина и прецизност.
Щеше да преодолее нуждите си, както винаги бе правил до сега......
Той вия как Далия рязко извъртя главата си към Юки и повече не се обърна за да го погледнепо, което напълно го устройваше.
Макар че прекъсна битката, която преди малко бяха водили с очи, можеше да усети, че Тя все още е напрегната и това, че продължава да се взира в нея с онзи гневен поглед, който навярно я объркваше и измъчваше красивата и глвица я правеше направо вулкан, от който видимо извираха най- неразбираемите за него емоции.
Ако можеше да ги определи, ако правилно разбира се разчиташе, Тя отново се страхуваше от него, понеже потреперваше едва доловимо, но единствено на него не му беше трудно да го види.Тялото и се беше стегнало, а ръцете и бяха свити в юмруци, сякаш сто процента би го фраснала ако беше по близо до нея.
Зеро се напрегна за да чуе за какво си говорят момичетата.
Острият му слух, беше още един от даровете, с който Шизука го беше белязала.
- Той .......заекна Юки и погледна Далия извинително, неспособна да обясни и на себе си глупавото поведение на приятеля си,камоли да го обясни на нея.
- Няма проблем ! Бързо каза Далия, но истината беше, че се чувстваше ужасно заради гадният начин по- който този арогантен глупак я беше отхвърлил.
Тя мило се усмихна на притеснената Юки, но в глвата и звучаха множество звучни обиди, които възнамеряваше да запарти по него при първия удобен случай.
Не и стигаше това,че е на ново място и се опитва да се пребори със страховете си, ами си спечели и враг, чиято неприязън дори не можеше да се обясни.
‘’ Самоуверен идиот! - Нагло копеле!’’ Гневно си мислеше Далия, но усмивката, беше залепнала на перфектните и устни, понеже беше свикнала да не показва това, което наистина чувства, а и Юки беше прекалено добричка и мила с нея, за да я кара да се чувства неудобно заради този надут пуяк.
- Той не е такъв, като го опознаеш ! С мила усмивка възкликна Юки.
- Сигурна съм в това ! С лъжлива увереност потвърди Далия, а Зеро, който слушаше всяка дума объркано повдигна вежди,чудейки се на нейната ловкост и спокойствие.
- Сега имам работа, която се състои в това да разпръсна момичетата за да може Нощна смяна да мине без инциденти! Юки въздъхна и замислено сведе глава.
Изведнъж гнева, който Далия изпитваше се смени със силно любопитство да разбере повече за тази Нощна смяна, нямаше кой знае какво интересно да се прави, а и искаше да разбере защо около тези ученици се вдига толкова много шум.
- Може ли и аз да дойда ? несигорно попита Тя и нетърпеливо зачака Юки, която пак се беше отнесла на някъде.
- Какво........Измърмори момичето и вдигна разсеяния си поглед към мило усмихналата се Далия.
- Да дойда .....с теб и да видя прословутата Нощна смяна ! Търпеливо повтори и се загледа в леко полушващите се зелени листенца на дърветата, който бяха фона зад Юки.
- Да да, разбира се ! Отнесено и отговори Юки.
- Супер, а после след като свършиш ще идем в стаята си !
- Добра идеа ! Каза Юки, като хвана Далия под ръка и тръгнаха към недоволно смръщилия се Зеро, който не понасяше мисълта, че ще му се наложи да върви близо до това момиче, което беше истинска катастрофа.


Пред очите на Далия изникна тълпа от превъзбудено бърборещи момичета, който споменаваха някакви имена, като въздъхваха влюбено и устремяваха блестящите си очи към една огромна порта, от която с нетърпение учакваха да излезе цялата Нощна смяна, която предизвикваше такава елфория и невъздържани любовни обяснения и крясъци.
Далия прие това, като нещо изключително нелепо, понеже не разбираше как може да се вдига толкова шум за някакви ученици, който навярно не бяха нищо особенно.
- Ти стой тук, ние с Зеро ще възцарим ред ! Каза смело Юки и тръгна към вече застаналия пред портата Зеро, който не отделяше очите си от леко усмихналата се на влюбените вопли на момичетата Далия.
Когато го видя да стои там, г ледайки я отново строго и гневно, Далия се престраши отново да срещне очите му, като му покаже, че не се страхува от глупавата му омраза и изобщо не и пука, че Той е решил да я пренебрегва и обижда с арогантното си поведение.
Зеро беше изненадан от израза на лицето й, а най-вече от изписалата се по него горада самоувереност, когато се взря в красивите и лешникови очи, който отново го пронизака, като с ренген му стана ясно, че тя не е от момичетата, който се свиват в себе си и търпят напатките.
Погледа й, беше напрегнат и буден, невероятно жив, казващ му, че няма да му позволи да я заплашва повече и да я кара да се чувства нищожна.
Звънкият глас на Юки изтръгна и двамата от малката им войана и ги накара да й обърнат внимание.
- Хайде момичета....! Строго извика Юки, като силно плесна с ръце за да привлече вниманието, което изглежда нямаше да получи.- Стройте се !
Момичетата обаче продължаваха, да си говорят и не обръщаха внимание на отчаяните опити на изтощеното момиче, да ги накара да я послушат.
Далия погледна към Юки и се смръщи раздразнено на глупавите момичета, който се интересуваха само и единствено от мимолетните си увлечения.

- Подредете се !
Острият, като бръснач глас на Зеро Кирию, разцепи въздуха, всеки шум заглъхна и всеки разговор беше моментално прекратен.
Момичетата послушно се подредиха в две редици и разгневено сведоха глави, но не посмяха да кажат каквото и да е, понеже строгият поглед на Зеро ги ужасяваше.
Юки глупаво се почеса по главата и захилено му благодари, а Далия раздразнено гледаше подчиняващите се, който явно не смееха да му се противопоставят.
Огромната порта бавно се разтвори и момичетата отново избухнаха и започнаха да викат силно и неудържимо :
- Айдоу – сенпай ........
Викаха в еднин глас запленените девойчета и се блъскаха в Далия, която се опитваше да види, кой ще излезе от огромната порта.
Изведнъж дъха и секна, а очите и се разшириха от възхищение, когато видя един наперен млад мъж, който вървеше покрай изпадналите в изтерия момичета и се радваше на вниманието, което му оказваха.
Косата му беше златисто руса, небрежно разрошена сякаш туко що беше станал от леглото, но въпреки това беше неустоимо привлекателен и нямаше начин момче като него да не предизвика въздишка от всяко едно момиче.
Очите му бяха тюркоазено сини и блестяха с палави изкрици, така наподобяващи детските.
От време на време обаче ставаха странни, сякаш за момент нещо го изтръгваше от сладкото опиянение на тълпата момичета, който викаха името му и го запращаше към друго още по –сладко, което изглежда му доставяше мъчително удоволствие.
Изглеждаше точно като ангел, с весело изкрящи подкупващи очи, който караха Далия да се чувства несигорна, дори когато му се възхищаваше от страни.
Той се усмихваше с една невина, блестяща усмивка, която разтапяше насъбралите се момичета, който не спираха да викат името му и влюбено да припадат щом им намигнеше.
Момичето имаше чувството, че младият мъж може да бъде сладък и мек, като сега, но и жесток и безмилостен.Тя не можеше да разбере и аргументира това свое твърдение, но чувството, което я заля когато Той я погледна беше онзи ужасяващ страх, който продължаваше да изпитва, отново и отново, когато невидимото наметало, което си мислеше, че носи падаше от рамемете й и някой я забелязваше.
- Ох ........колко е сладък Айдоу ! Прошепна едно момиче до Далия, като й издаде името на красавеца, който .........и се усмихна.
Далия се скова и потрепери. Как от всички момичета събрали се тук,Той се усмихна точно на нея, гледайки я така сякаш я познаваше и за него е отворена книга.
Далия нервно измести погледа си от русокоси ангел и го насочи в посока на виковете, от където се задаваше още един ослепително красив мъж, който беше доста по сдържан от синеокия красавец, но лицето му не отстъпваше по –красота на неговото.
Косата му беше Рижа,а лицето спокойно и невъзмутимо сякаш за него това беше нещо ротино, което правеше по принуда.
До него обаче вървеше млада жена, която направи силно впечатление на Далия, която вече се обърка кого по напред да гледа и на кого първо да се възхити.
Всички, който до сега беше видяла, бяха просто неземни същества, който изглеждаха като модели излезли от кориците на някое списание,а не като ученици, чието единствено занимание е да си учат уроците.
- Рука ........Рука ! Викаше отчаяно някакво момче, в което Далия разпозна отговорника на класа.
Горкичкият, гледаше толкова влюбено надмената красавица, че Далия го съжали, когато в отговор на хилядите комплименти, с който обсипа жената, получи само един презрителен поглед и сбръчване на вежди.
Далия изобщо не хареса тази жена, понеже ненавиждаше студените и арогантни хора, който знаеха че са красиви и се отнасяха лошо и пренебрежително към останалите, сякаш им казваха : ‘’ Махни се от пътя ми ! – Не си ми в категорията !’’
Лицето на жена, чието име беше Рука, беше като изваяно от най- добрият скулптор.Снежно бяло, като на двете момчета, но още по красиво и впечатляващо.
Очите на изящно ходещата фея, бяха тъмно виолетови и потайни, като самата нощ.
Далия имаше чувство, че крие страшно много тайни, който я правят нещастна.
Тялото и беше с невероятни мерки и извивки, беше просто идеално.
Косата й беше точно като на принцеса – светло кестенява, свободно падаща окло крехките и рамене, дълга и блестяща подчертавайки ангелското и лице.
Всчко в нея беше повече от перфектно, Тя беше великолепно, но тъжно създание, което се опитваше да прикрие това с надменото си поведение.
След нея вървяха едно момче и момиче, който изглеждаха невероятно спокойни и непокистични.
По красивите им лица, не беше изписано почти нищо освен досада, досада и пак досада.
Момичето имаше медно руса коса, която беше хваната на две опашки. Имаше характерната бяла кожа и тъмно сини очи, който я правеха още по –очарователна. Бяха голями и бистри, като езера, в който можеше да потънеш и да се удавиш, заслепен и омаян от синият им цвят.
Сладкото и носле беше леко сбръчкано, а нежните и червени устни, бяха леко извити надолу в дълбокомислено изражение, което подсказваше на Далия, че тази красавица не беше като първата.
Първо, беше доста по млада от нея и не можеше да се сравни с нейното царствено присъствие и великолепие, а и първата жена макар и толкова студена и далечна, беше чисто и просто неповторима.
Медно русото създание, имеше много слаба фигура с деликатни форми.
Изглеждаше нежна и чуплива, много по крехка от първата жена, но въпреки привидната си слабост, Далия я намери за достатъчно силна да срази всеки един човек, който се изправеше на пътя й.
Самото излъчване на ангелската принцеса, беше едновремено на малко дете и силна жена оставяща след себе си зяпнали в почуда и възхищение очи.
Това момиче страшно допадна на Далия, понеже беше много естествено и изобщо не се интересуваше от шума и вълнението, което цареше около тях, само защото бяха неземно красиви и тайнствени.
Не се радваше и интересуваше, но не беше груба и надменна, беше и досадно и не се опитваше да го скрие, но погледа и не беше леден, а завеян и непокистичен.
Момчето до нея, беше по –ниско от другите двама, освен това беше по –младо и носеше в себе си сладкото момчешко излъчване .
От лицето му, подобно на момичето лъхаше досада, но не и презрение и арогантност.
Косата му беше лилава и малко по- дълга от на другите двама.
Светло сините му очи, се рееха в пространството без определена посока и цел.
Изглеждаше също толкова незаинтересован, като сладката си партньорка.
Далия ги определи, като спътници, понеже и приличаха на такива.
Въпреки че не пръв поглед се дразнеха от присъствието на другия, взаимно се допълваха и сякаш бяха свикнали да са заедно и да се понасят до толкова, че да не могат един без друг.
Далия не можеше да отмести поглед от тях, сякаш се беше пристрастила към тяхната ефирна и нежна красота.
Те не ходеха .....те просто се плъзгаха по земята с невероятна гъвкавост, която Далия никога не бе виждала.Всяка тяхна крачка, беше самото съвършенство........те не вървяха, те просто танцуваха под звучите на обожаващите ги ученици.
И когато Далия си мислеше, че е видяла цялата красота на света и не може да има нещо по –впечатляващо от това, което бе видяла до сега един мъж я накара да се нарече лъжкиня.
Дъха и секна изведнъж, а сърцето и започна да бие бясно в гърдите, като и обещаваше да изкочи, ако този мъж не спреше да се приближава.
Той беше много по различен от всички, който бяха минали пред погледа и като вълшебни и невъзможно красиви същества.
Околко него витаеше сладко опиянение и тъга, която Далия можеше да прочете в очите му, който преминаваха през тълпата от момичета с безразлично равнодушие ,но не и студената арогантност на така наречената Рука.
Лицето му беше бледо, също като на останалите, но начина по който те се обърнаха и го погледнаха подсказваше голямото уважение,което изпитваха към него.
Сякаш този неземен мъж, беше техен господар, когото подчитаха и на когото служеха.
Той вървеше бавно, с лека усмивка на перфектните си устни, който те предизвикваха да ги целунеш и да се предадеш на магията им.
Косата му беше червеникаво – кафява, абсолютно същия цвят, като очите му, в който Далия четеше вековна тъга, която не можеше да си обясни.
Как можеше толкова красив, уважаван и елегантен млад мъж да бъде тъжен?
Как можеше във очите на всеки един от тях, да се чете толкова много тъга и самота? Та те бяха млади, на не повече от 18 – 20 години....Как можеше толкова млади, за толкова кратко на Земята да бъдат толкова тъжни и замислени?
Всеки един от тях носеше в себе си свое индивидуално очарование и нямаше спор, че бяха просто разкошни.
Далия несъзнателно погледна към Юки, която се беше изчервила понеже красивия мъж се беше обърнал към нея, а мелодичният му глас звучеше спокойно и караше всички да млъкнат и да го погледнат с широко отворени усти.
- Не се претоварвай Юки, пази здравето си ! Каза и нежно Той и погали пламналото и лице.
- Да ....Канаме – сенпай.....Срамежливо измънка Юки и вседе глава.
Младият мъж хвърли един предизвикателен поглед към разярения Зеро и надмено му се усмихна.
Далия изтръпна понеже си помисли,че младежа който така открито демонстрираше омаразата си към нея ще го нападне, но това не се случи за щастие на всички ......
Далия любопитно заразглежда Зеро,чиито неприязъм този път не бе насочен към нея и се учуди на приликата му с Нощна смяна.
Той беше също толкова невероятно красив и привлекателен , колкото бяха и те и може би ако се усмихваше повече и се мръщеше и ръмжеше по – малко, може би ......тогава щеше да е идеално попълнение към тяхната изящна и прекрасна конпания.
Далия разбра,че между двамата мъже се е зародило някако съперничество, което навярно беше породено от сладката й нова приятелка Юки, която ги наблюдаваше уплашено и също като Далия, бе решила,че ще се стигне до физически контакт.
Красивият мъж обаче просто се обърна и продължи да върви към вече чакащите го младежи.
Далия беше сигорна, че Той едва ли би я забелязал, но стреснато премигна когато очите им се срешнаха .
Той я гледаше ......усмихваше и се, а най-страното беше, че не я побиваха тръпки, както обикновено ставаше, когато вниманието на който и да е мъж се насочеше към нея.
Далия спря да диша, но той принудително отмести очите си от нейните понеже едно момиче плахо извика името му и бавно запристъпва към него.
- Канаме .....може ли да приемете това ? Тихичко промълви момичето и му подаде красива червена роза , като почтително се отдръпна и наведе глава.
- Благодаря ти! Спокойно отвърна Той и я дари с една топла, но лишена от каквото и да е чувство усмивка.
Младият мъж продължи пътя си, а Далия си помисли, че вниманието което и беше отделил е било просто в реда на нещата.
Тя сведе глава на долу и тъжно се усмихна на собствената си глупост, като започна да прехвърля абсурдно красивите лица на младежите в главата си.
- Далия..............
Глас ..... тих, дълбок, проникновен ..........точно като мелодия на някоя прекрасна песен, която те унася и те кара да летиш ......я викаше!
Далия стресно повдигна глава и осъзна, че лицето и е на сантиметър от неговото.
Красотата, която беше констатирала, когато го бе видяла от далеч, беше нищо в сравнение с това, което се разкриваше пред широко отворените й изумени очи.
‘’ Моето име .......’’ Едва успя да чуе мислите си Далия, която се чувстваше така сякаш на света съществува само лицето и очите му и нищо и никой друг.....
Толкова беше близо до нея, че започна да и се вие свят, но страха който разкъсваше гърлото и го нямаше.
- Това е за теб ! Спокойно прошепна Той и й подаде червената роза, която онова момиче му бе подарило.
По лицето на Далия, както и на всички други се изписа изненада и объркване .
Как я беше забелязъл? От къде знаеше името и ? Защо я гледаше по този начин и защо Тя не трепереше както обикновено?
Всички тези въпроси нахлуха в главата и изведнъж и я накараха да се смръщи, опитвайки се да ги заглуши и да разсъждава трезво, сега когато всички погледи бяха приковани в нея и вече не беше невидима, каквато изведнъж си пожела да стане.
Той весело се засмя сякаш беше прочел мислите й, а това я накара да пламне от срам.
Момичето невъздържано грабна розата, като му хвърли един бърз поглед и фалшиво се усмихна , смръщвайки объркано вежди.
- Предполагам , че трябва да кажа : Благодаря ! Тихичко отвърна Тя и несъзнателно прехапа устни.
- Не е задължително да кажваш нещо, което не искаш! Спокойно с лека, но предпазлива усмивка отговори Той.
- Благодаря .......Каза Далия и смешно изпусна въздуха, който беше задържала навън.
Красивият мъж леко се засмя и направи нещо,което никой не учакваше.
Той се наведе прошепвайки в ухото й , думи на някакъв странен език, който Тя учевидно не разбираше.
- Amicule, deliciae,num is sum Qui mentiar Tibi.....( ОТ ЛАТ. Скъпа, безцена , аз ще те лъжа.......)
Странни ледени тръпки преминаха през цялото тяло на Далия и тя несъзнателно стисна розата, на която все още имаше бодли.
Младата жена усети лека болка, когато едина от малките бодлички проникнаха в нежната кожа на пръста й, но това не беше нищо в замяна със страхът,който изпита, когато Канаме хвана ръката й и започна бавно да я вдига към устните си,като не отделяше поглед от уплашеното й лице.
Далия рязко затвори очи,в очакване да усети как пръста и потъва в устата му, но някой дръпна ръката на красивия мъж и я освободи от капана.
Далия отвори очи и първото нещо,което видя беше безизразното лице на Зеро Кирию,чиито очи светеха гневно и заплашително и обещаваха на Куран Канаме болка.
Той беше отблъснал ръката на красвеца и я беше спасил от болезнения спомен,че не може да направи нищо и никой няма да я чуе,ако каже : Не !

САУНДТРАК : http://vbox7.com/play:0bfcdb08


4. ГОТОВА ЗА БОЛКАТА.........


Далия стоеше и гледаше втрещено двамата мъже, неспособна да каже или направи каквото и да било.
Tялото й се противопостваяше на здравият й разум, като отказваше да помръдне и да прекъсне битката, която двамата мъже мълчаливо водеха.
Странното поведение на красивият непознат, събуди ужаса и болката, който Далия се опитваше да заключи дълбоко в разбитото си сърце.Погледа му, в мига в който хвана ръката й, беше толкова мистичен и съсредоточен, сякаш бе чакал да се докосне до нея от векове. По тялото й, отново пропълзяха неприятни тръпки, които спомена предизвика.
Имаше нещо в това училище и в тези прекрасни, но тъжни и самотни лица.
Красотата им, на всеки един от тях, сякаш бе тяхното жестоко наказание, а ефирността и мекотата, с която се движеха, начина по който говореха, така сякаш не принадлежат на това време, бе толкова страна и плащешта.....
Думите, който младият мъж прошепна в ухото й преди да бъде спрян от перфекта, опариха ушите й преминавайки, като ток през цялото й тялото, карайки я да се чувства уязвима и неспособна да му се противопостави.
Тези думи .......на някакъв непознат за нея език, все още кънтяха в главата й точно като молитва, както и бяха казани.
Начина, по който й ги бе прошепнал, я бе накарал да изтръпне от болка, която не можеше да си обясни. Сякаш я молеше да му прости за нещо, а в същото време не съжалваше за това, което възнамеряваше да й стори.
Кой за бога беше Той и откъде знаеше името й?
Ами тези красиви млади хора, който сега бяха настръхнали в очакване да се намесят и да помогнат на лидерът си, те какви бяха?
Далия несъзнателно стисна малките си ръце в юмруци, носочвайки вниманието си към виолетовите очи на момчето, чието променливо настроение и поведения я караха да се чувства точно като глупачка.
‘’ Зеро............’’- мислено повтори името му тя, а горещата вълна, която я заля при споменаването на неговото име, я накараха да се изчереви от неудобство.
Той не й обръщаше никакво внимание, гледаше само към спокойното красиво лице на мъжа, който момичетата наричаха Канаме - семпай.
Истината обаче не можеше не можеше да бъде изтрита.
Момчето, което я гледаше така все едно иска собственоръчно да я убие , се бе притекло на помощ, точно когато тя си бе помислила, че иска да има някой, който да спре красавеца и докосванията му, който бяха нежни, но й навяваха неприятни спомени от деня, в който едни също толкова красиви и силни млади мъже, точно като него, бяха съсипали кристално чистия й свят.
Ядат във виолетовите му очи ......
Защо я беше защитил? Защо сега изглеждаше толкова разярен?
Далия не можеше да намери отговори на всички тези въпроси, който бясно се блъскаха в главата й и я караха да се обърква още повече, и да се чувства като последната глупачка, която никога не знаеше, какво се случва около нея.
Единственото нещо, за което бе мечтала на път за Академията, беше да забрави миналото и да изживее поне една спокойна, и нормална година в спокойно и нормално училище....
А това сега.... какво беше ? Рзбира се всичко друго, но не и спокойно и нормално.
Не ! Това, беше нещо по - сложно, от колкото бе предполагала, нещо, което я засегна без да я пита дали иска да се включи.
Зеро Кирию и Куран Канаме стояха един срещу друг и се гледаха с неприкрита омраза и гняв, който се разгаряше като факла с всяка изминала секунда.
Далия гледаше ту единият ту другият, но те изобщо не обръщаха внимание на глупавото й изражение, с което ги молеше да престанат да напрягат не само нея, а и всички останали, който ги зяпаха уплашено и чакаха за да видят зрелището .
- Зеро Кирию ... - иронично подхвана Канаме и с неприкрито предизвикателство погледна раздразненият младеж пред себе си .
Канаме Куран започна да оглежда Кирию, от чието арогантно и себично поведение започваше да му писва.
Глупакът трябваше да целува ръцете на Юки по сто пъти, защото ако не беше тя до сега щеше вече да е мъртъв.
Канаме Куран изобщо не харесваше Зеро Кирию, но не можеше да отрече, че момчето има хъс и смелост, а липсата му на страх и уважение, го правеше дълбоко мразен от всички вампири в Академията.
‘’ Ангел –хранител ...’’ - Мисленмо отбеляза Канаме и кисело се усмихна, когато пъзела бавно започна да се нарежда пред очите му. ‘’ Значи затова реагираш толкова бързо ......призован си, а скоро ще бъдеш и опитомен!’’
Грубият и неуважителен глас на Кирию, изтръгна Канаме от изводите, до който бе стигнал и на който се наслаждаваше .
- Ако още веднъж се опиташ да нарушиш правилата ....- сатанинска усмивка се изписа на красивото лице на младежа, който също отправи своето предизвикателство с надменно светещите си очи – ще бъда принуден да те накажа... - той направи кратка паулза, колкото за да се усмихне отново и да изгледа Канаме с цялото пренебрежение, на което беше способен, а когато задоволи нуждата си да види гневните пламаци в очите на тъмнокосият мъж бе готов да продължи. - И след като приключа, повярвай ще го помниш дълго!- бяха заключителните му думи, в който съвсем отчетливо личеше заплаха.
Далия потрепери от начина, по който се гледаха и си говореха двамата мъже, за който не знаеше нищо, но въпреки това се тревожеше и не искаше нито един от тях да пострада.
Студената ирония и сарказъм, която лъхаше от пропитите им с омраза думи, както и любезността, която бе по отровна от езика на пепелянка, я караше да се чуди какво толкова деляха и за какви правила говореха?

- Как смееш!
Високо извика гневен глас, който накара Далия да подскочи и да обърне бледото си лице в посоката, от която идваше.
Момичето видя красивото, смръщено от гняв лице на русокосият млад мъж, който до преди минути бе минал покрай нея, безгрижно усмихнат с весели и игриви очи, който бяха небесно сини и топли.
Сега обаче от тази топлина, не беше останала и една искрица. Синевата, в която Далия си мислеше, че може да се изгуби, се бе превърнала в ледена висулка, която определено искаше да прониже спокойно застаналият Зеро, който нагло му се усмихна сякаш за да го предизвика да се включи в забавата, която си бе организирал.
- Недей Ханабуса !
Лицето на мъжат с рижавата коса и странни очи, изглеждаше строго и разтревожено, а устните му се бяха свили в права линия, като белег на дълбоко подтискан гняв.
- Но Кайн ! Този мелез! - ядно изръмжа русокосият и стисна ръцете си в юмруци.
- Не си заслужава - вече по- спокойно въздъхна мъжа и приятелски постави ръка на рамото на треперещия от гняв Айдо.
- Глупавите ти марионетки те чакат !- иронично подхвърли Зеро и победоносно се усмихна, когато спокойната маска, която Канаме винаги носеше се пропука и на красвиото му лице се изписа ужасяващ гняв и презрение, което след секунди успя да овладее и прикрие зад фалшива, студена усмивка.
- Внимавай Кирию! Недей да прекаляваш, а овладей демоните си, преди да са те обсебили изцяло!
Очите на Зеро потъмняха от гняв, но лицето му остана безизразно и спокойно.
Канаме се обърна към пребледнялата Далия, чиито ръце все още трепереха от небивал страх и объркване.
Зеро несъзнателно се напрегна, подготвяйки се да разкъса Канаме на парчета, само ако отново се опита да я докосне.
Младият мъж не разбираше порива на тялото си да я защитава, то не го слушаше, просто се движеше така, че да я предпази ............
‘’ Какво става ?’’- запита се объркано Зеро, в чиято глава изведнъж започнаха да нахлуват чужди емоции, който го накараха да стисне зъби – страх, объркване, тъга , слабост и сила ....изключителна сила се разля по вените му, но той можеше да усети, че тази сила не му принадлежи,че не е негова. Изведнъж се почувства така сякаш е в душата, в малкият вътрешен свят на някой друг, и изпитва това, което този друг изпитва в момента.
Какви бяха тези разбъркани и противоречиви емоции, който не му принадлежаха и който го обсебваха ?

Далия погледна към нежно усмихващия й се тъмнокос красавец и объркано сбръчи вежди.
Това определено не беше особено подходящ завършек на случилото се преди минути.
Как можеше да й се усмихва така топло и безгрижно, когато до преди минути едва не влезе в схватка с другият й не особено любим човек на това странно място?
Гласът на мъжа заехтя в ушите й отново, толкова нежен и спокоен, така съблазнителен ....
- До скоро ......ma chérie! ( френски : скъпа моя , съкровище )
Далия разбра последното понеже, беше започнала да учи френски език още от основното училище и раздразнено вирна брадичка, като изгледа надмено привлекателният мъж, който явно я познаваше повече от колкото и се искаше.
Как може да не я познава и да се държи така, все едно тя му е любимата любовница или нещо такова ?
‘’ Единият не мога да го накарам да ме опознае, а този по някакъв невероятен начин ме познава, без дори да го искам!? Къде попаднах за Бога ? Къде отиде спокойната ми година ?’’
- Добре, cherie ........- нежно промълви Той, като й се усмихна отново с онази привлекателна усмивка и тръгна към чакащтата го група от перфектни младежи, игнорирайки мрачният поглед и стиснатите устни на Зеро Кирию, който в този момент навярно искаше да го разкъса.
Далия си отдъхна, когато ги видя да се отдалечават и възвърна част от предишната си сила и увереност.
Но умът й, все така продължаваше да не побира едно единствено нещо : От къде за бога знаеше името й и защо я гледаше така все едно се познаваха отдавна ?
Тези нечовешки красиви млади хора, бяха нахлули в живота й толкова бързо, че сега когато силуетите им се загубиха от погледа й, не беше сигорна дали тяхната поява, не е била просто плод на развинтеното и въображение.
Те може би бяха, но гневният поглед, който Далия усещаше да пронизва лицето й, определено си беше истински.
Искрящите очи на Зеро Кирию, бяха насочили гневният си пламък към нея и я пронизваха така сякаш искаха да я убият на момента.
‘’Пак ли?!’’ - измъчено си помисли момичето и го изгледа ядосано, като се приготви да му каже една две истини за променливото му поведение, което я караше да си мисли, че пред нея стоят двама различни мъже, единият от който я защитаваше, а другият искаше да я убие.
- Ти можеш ли поне да се опиташ да не се забъркваш в неприятности?!!
Глъсът му беше груб и суров, а наглите му думи я удариха като шамар.
- Мо-ля !? - заекна момичето, гледайки го с пронизващите си лешникови очи, в който се четеше обида и гняв.
Точно когато Зеро щеше да отговори на глупавото й, префърцунено ‘’ Моля ‘’, Юки изтича до тях и притеснено се тръсна на врата на Далия, която се беше съсредоточила в това да го изпепелява с поглед.
- Далия добре ли си ? - загрижено я запита Юки и момичето се видя принудено да погледне отчаяната си приятелка, и да прекъсне презрителния си поглед насочен към арогантният млад мъж
- Да да Юки ! Всичко е наред !- привидно спокойно отговори Далия и фалшиво се усмихна на загрижената веселячка, чието лице за първи път беше помръкнало.
- Канаме – семпай .....- заекна Тя и сведе глава, сякаш за да прикрие това, което щеше да се изпише в големите и червиникави очи.- Той .......никога не е проявявал интерес към друга, освен към мен...........
- Това което прояви Той е нахалство ! - гневно измърмори Далия и раздразнено присви очи, когато отново си спомни за странните думи, който бе изрекъл в ухото й и начина, по който пръста й щеше да се озове в устата му, ако не беше .......Зеро, чийто гневен поглед все още прогаряше лицето й .
Далия вече не бе сигорна, кое от двете е по- лошото – тъмнокосия, тайнствен мъж да я накара да изтрътпне или виолетовоокият, арогантен красавец, който я караше да трепери.
‘’И двамата са един дол дренки!’’ - мислено заключи Далия и неволно се усмихна, на точно описващата ги пословица.
- О –о- о , но Далия Той никога не би те наранил!- измъчено, почти изплака Юки, която започна да защитава своя идол, който винаги беше до нея и се грижеше да е добре.
Зеро презрително изсумтя на думите й и Тя го изгледа убийствено.
- Няма значение Юки! Просто искам да забравим случилото се и да продължим по план! - Далия мило се усмихна на замислилото се момиче, като престана да говори по темата, понеже от собствен опит знаеше, че не е много приятно да чуваш от приятелките си лоши неща, за момчето, по което си падаш.А Юки ......тя определено си падаше по този толкова мистериозен и дори леко страховит индивид, чийто чар и неземна красота не можеха да бъдат отречени.
- Ок ! Знаеш ли че Директ.... - Юки смешно стисна очи, сякаш беше направила грешка, но бързо ги отвори и продължи да бърбори с типичното, за нея, безгрижие и позитивност, който се бяха върнали на нежното и лице след успокоителните думи на Далия .- Исках да кажа ‘’ татко’' ! Той все ме поправя, а Аз все забравям ....ох пак се отнесох ....- развълнувано измърмори Тя и плесна с ръце, като продължи да говори толкова бързо, че Далия и Зеро се напрегнаха за да могат да хванат смисъла на казаното, което при Юки беше доста трудна задача. - Та .....иска да те види! Казва, че познава вашите от години и много иска да те приветства в Академията! – Разправя, че последната ви среща, била когато си била на цели пет !- Юки развълнувано се засмя и заоглежда Далия, така сякаш се опитваше да си я представи като малко момиченце.
- Дано да оправдая очакванията му - смутено измърмори повече на себе си Далия и с внимание, продължи да слуша Юки, която изобщо не бе чула думите й .
- Абе пази се, защото е доста емоционален! Възможно е, да иска да те прегърне, но ти бягай аз така правя!
Далия весело се засмя, на смешните физиономии, който Юки правеше за да изимитира баща си.
- Явно е.... - Далия замълча, опитвайки се да намери правилните думи, който след всичко, което туко що се бе случило малко и бягаха. - ....колоритна личност - най- после успя да каже тя.
- Нямаш си и на идеа, но стига сме се мотали - каза със смешно- сериозно изражение Юки, като хвана под ръчичка захлилата се Далия и я дръпна напред към сградата на училището.
Принца на мрака, както Далия наричаше в мислите си Зеро, напълно игнорира момичетата и тръгна в обратна на тяхната посока.
- Къде отиваш Зеро ? - Подвикна Юки и се спря със сладко, въпросително изражение на лицето.
- Какво те засяга ?! - Грубо подхвърли Кирию, който едвам издържаше да стои толкова близо до Далия, или по- скоро до кръвта й .
Той не можеше да приема хапчетата’’ Кръв’’, с който вампирите на Канаме се правеха на светци, приемайки ги вместо алената човешка кръв.
Сега, след като пристъпите му зачестиха, а за капак на всичко се бе появило някакво глупаво момиче с кръв, която очевидно, бе привлякла вниманието дори на чистокръвният Канаме, нещата за него ставаха просто невъзможни. За Зеро, бе немислимо, не само да живее около нея, а направо да съществува там където и тя.
- Засяга ме !- Извика гневно Юки и го изтръгна от унеса, в който беше попаднал . – Директорът каза, че иска да говори за нещо с теб !
Младият мъж раздразнено завъртя очи и тръгна към чакащата го с победоносна усмивка Юки, която весело смигна на подсмихналата се Далия.
- Глупачки... - безразлично подметна Той и ги подмина, като тръгна напред с обичайната си безчуствена и невъзмотима физиономия.
Момичетата тръгнаха след него и започнаха да си говорят, като постояно намираха нещо, за което да се засмеят.
Зеро, който се правеше, че не ги слуша не спираше тайно да наблюдава Далия, чийто аромат отново беше започнал да го дразни и предизвиква.
- Малко е труден, но когато го опознаеш ще му свикнеш !- говореше Юки на Далия, която изглеждаше дълбоко замислена.
- Не мисля че съм му по вкуса - тихо произнесе думите, който накараха Зеро да притаи дъх и да се заслуша още по -внимателно.
- Никой не му е по вкуса ! - весело подхвърли Юки и приятелски гушна Далия, като се опита да я разведри.
'' Не си ми по вкуса ли?! Ти си точно моят любим десерт!'' - гневно си помисли Зеро и вкара ръцете си в джобовете, за да си придаде по незаинтересован вид.
От както тя бе пристигнала в Академията, всичко се бе объркало .......За бога, та Тя беше тук само от сутринта и вече всичко бе с краката на горе, а после той бил мрачен и груб!

Тя бе дошла и бе разбъркала абсолютно всчичко в главата му, запаращайки самоконтрола, който беше градил с години, по –дяволите.
Тъпото й невино излъчване и усмивка, сякаш не беше момиче, а ангелче, което си няма на представа, какво му причинява и как си играе с издръжливостта му.
Добре де ! Тя може би си нямаше, но това не значеше, че Зеро Кирию ще се държи по- мило, само защото е толкова сладка, че чак горчива. А за негово учудване не изглеждаше да се интересува, че туко що едно от най- желаните момчета и беше обърнало огромно внимание, което по принцип наистина се бе полагало на Юки.
Какво всъшност искаше Куран Канаме от нея ? Този въпрос, беше започнал да тормози Зеро, още след като Канаме се спря до нея и я погледна сякаш му принадлежеше!
А Зеро най- добре от всички знаеше, че Куран Канаме знае как да омае хората,за да го обикнат и да му се доверят.Нали го виждаше, как плетеше гадните си мрежи около Юки, а тя не спираше да му вярва и да го боготвори.
‘’Глупав кръвопиец !’’- помисли си Зеро и сбръчи вежди, опитвайки се да игнорира гласа на Далия, който несъзнателно отделяше от този на Юки и следеше, сякаш за да прецени дали е добре.
Това беше нещо странно, понеже ако следеше нечий глас или състояние, това беше единствено и само на Юки, а сега не и обръщаше никакво внимание, дори я игнорираше обзет от мисли за момичето до нея.
Макар че Юки милслеше Канаме за герой, който никога никой не би наранил, Зеро знаеше добре, че това не е истина.
Този проклет вампир, знаеше много повече от колкото казваше и половината от нещата, който се случваха бяха част от неговият план.
Но къде в цялата му игра беше Далия Пейн ? Искаше да има тялото й ...... беше красива и сексапилна, макар и да личеше, че не го осъзнава, а може би я искаше заради кръвта й, която беше нещо несравнимо и уникално .......едва ли, един чистокръвен не се нуждаеше от която й да е смъртна .
‘’ Прекалено много мисля ..........’’
Зеро едва не се заби във вратата на Директора, която изведнъж ( поне според него) изникна на пътя му.
Кога беше стигнал до кабинета .......от толкова милсли и проблеми, за които пак бе виновна Госпожица Невиност, губеше представа за времето.
‘’ Тя тя тя ! Все е тази Далия, с нейният гласец на детенце и милички очички, който се харесаха дори на Канаме !’’ - мислеше си гневно Зеро, който непрестано правеше неуспешни опити да подтисне раздразнението, което всъшност, не беше породено от Далия като личност, а от обстоятелствата, който го принуждаваха да се държи като студен и гаден кучи син.
Разбира се Зеро не си признаваше, че иска да опознае Далия и че не я мрази, ако го признаеше, щеше да се приближи до нея, както се беше приближил и до Юки ....това не биваше да се случва, нямаше да позволи още някой да
страда заради него.
- Зеро май е влюбен ! Зеро май е влюбен ! - тананикаше си Юки и обикаляше около него, като малък скоклив заек.
- Досадна си ! - раздразнено измърмори Зеро и погледна към подсмихналата се Далия, която замръзна на място, веднага щом срещна студеният му поглед.
Младият мъж рязко натисна дръжката на вратата и я отвори широко, пускайки дветете момичета да минат пред него.
Юки смело влезе в кабинета на Директор Кайен Крос, оставяйки скованата Далия на прага.
Зеро, който все още държеше дръжката на вратата, раздразнено завъртя очи и побутна момичето вътре, опитвайки се да държи ръцете си възможно по далеч от тялото й, което потръпна, когато я докосна само за миг и то за да я накара да влезе.
Нейното потръпване..... Срахът й, силно го раздарзниха, но и по някакъв начин, му харесваше да знае, че тя се страхува от него и ще стой далеч.
Тя несъмнено усещаше, че той не е нищо повече от едно чудовище, носещо маската на човек.
По тялото му, се разнесе ледена тръпка. Възможно ли беше, вече да прилича на ТЯХ ? Да има мирисът им, тяхното студено сърце и пресметливост ?
Възможно ли бе наистина, да излъчва онази зловеща привлекателност, пришъща само за вампирите, която кара обикновените и нищо неподозиращи хора, да го желаят, но същевременно да се страхуват от него.
Възможно ли бе .........?
- Дир .....Татко ! – нетърпеливо извика Юки, чийто глас изтръгна Зеро от ужасните мисли, който напоследък отбягваше все по - трудно.
Юки нетърпеливо размаха ръце, за да привлече вниманието, на съсредоточено пишещия нещо мъж.
Той бавно повдигна глава, изглеждайки така, сякаш не разбира къде се намира, или кой стои пред него, но след секунда, след като видя зачервеното лице на притеснената Далия, се усмихна весело и дружелюбно.
- Тези тъмни лешникови очи ....... – той мило се усмихна, като стана пъргаво от масивното махагоново бюро, по което бяха разпръстнати всякакви документи, и тръгна към момичето, което не бе виждал от цели дванадесет години, но въпреки това позна, веднага щом зърна бадемовините й по –форма очи, който някога бяха притежание на най- красивата жена на света - майка й .
Директорът застана до смутената Далия и бащински постави ръцете си на рамената й, като остана поразен от приликата между нея и жената, която възроди любовта в сърцето на един мъртвец.
- Здравейте....... – тихичко измънка Далия и го остави да я прегърне, понеже вече знаеше от Юки, че е твърде емоционален човек и няма да я оствави да се измъкне.
- Ще я удушиш! – Скастри го Юки и нервно го потупа по рамото.
Мъжът, който изглеждаше по- скоро, като малко дете отколкото, като Директор на елитна Академия, изгледа обидено нацупилата се Юки и внимателно освободи Далия, от вземащата дъха й прегръдка.
- Много си пораснала !- Възкликна Кайен, игнорирайки напълно застаналата до тях Юки, която се готвеше да предотврати новият му изблик на обич.
- Предполагам ...че да ! – несигорно отговори Далия и го дари с една учтива, но все още стеснителна усмивка.Момичето внимателно започна да оглежда мъжа пред себе си, като се опитваше да си спомни нещо повече за него, понеже знаеше, че е много добър приятел на родителите й и би трябвало да си го спомня.
Кайен Крос, беше симпатичен мъж на не повече от четиридесет години, с дълга руса коса, хваната на опашка и жизнена усмивка, която много приличаше на тази на Юки.
Имаше изключително весели и умни очи, които я гледаха с приятелска топлина и учителско гостоприемство.
Далия не можеше да не го хареса. Кайен Крос и изглеждаше забавен и едновремено мъдър човек.
‘’ Зеро и Юки са големи късметлии, че именно той ги е отгледал!’’ – помисли си Далия и завидя на шанса, който те бяха имали с човек, който наистина с интересува от чувствата и желанията им, макар че не им беше биологичен баща.
Нейните родители никога не се интересуваха от това, какво желае или какви мечти има.За тях най- важното, беше тя да е пример за обществото и всички да се възхищават на това, колко добре е възпитана и с каква лекота се справя с всяко предизвикателство.
Разбира се, когато онези момчета я изнасилиха те се опитаха да потулят всичко, вместо да и помогна, но какво можеше да се направи, те живееха в със своите принципи и цености, а тя със своята мъка и страх.
- Сигорно ме помниш !- гордо възкликна Директорът, а топлият му глас за секунди прогони мъчителните спомени, който бяха нахлули в главата й, карайки я да си припомня миналото, което си мечтаеше да забрави.
Директорът намести очилата си със смешен жест, с който си мислеше че изглежда много по –величествен и продължи да бърбори с присъщия за Юки ентусиазъм.
- Много си играех с теб, когато беше малка! – Помниш ли влакчето Туфи?
Далия се почувства изключително неловко, понеже колкото и да го гледаше не можеше да си го спомни, нито него, нито Туфи .
Очите му обаче светеха точно като на дете, което с нетърпение чака нещо и Далия реши, че няма да стане нищо чак толкова лошо, ако го поизлъже.
- Ами .....- започна тя, мислейки кое ще звучи по- правдоподобно, когато .....
- Да бе ! Помни те друг път ! - За първи път се обади Зеро, който невъзмутимо се беше облегнал на стената до горящата камина и наблюдаваше идилията с огромна досада.
Далия му хвърли един гневен поглед, но разбира се Той не й остана длъжен, а и го върна с една мрачна и студена усмивка, която сякаш и казваше : ‘’ Едно на нула ! – Какво ще направиш?’’
Младата жена стисна зъби, опитвайки се да не му обръща никакво внимание, макра че днес просто си беше прескочил сянката и само ако знаеше, по- колко тънак лед ходи в момента, едва ли би я закачил.
Но като се позамисли, Далия стигна до извода, че дори да го подложи на най- ужастните мъчения едва ли би спрял да се държи като задник.
Кайен Крос усети напрежението, което извираше, както и от Зеро така и от Далия, който изглждаха така сякаш не могат да стоят в една стая, без да си разменят, някой лош поглед или някоя обидна думичка.
Това не му хареса. Не и когато знаеше, какво трябваше да се случи и какви трябваше да бъдат отношенията им един към друг.
- Ндявам се Академията да ти хареса ! – Започна въодушевено той, опитвайки се да разсее създалото се напрежение. – Скъпата ми Юки.... – той хвана Юки през раменете и любящо я прегърна, а в отговор получи едно силно ощипване и изсумтяване, от страна на ряздразненото от бащинските му глупости момиче.
- Деца ! – въздъхна тъжно Той и се захили, като продължи без да си помисля да ядосва Юки повече, отколкото му беше необходимо за да се развесели. - Та ....вече сигорно знаеше, че сте съквартирантки!
- Да ! Много се радвам за което ! – възкликна Далия и остави Юки, която се разчувства от отговора й да я прегърне.
Директорът ги погледна мило, но си зададе да стане мако по- сериознен и прдължи :
- Тя ще те заведе до женското общежитие. – Също така ще ти разясни правилата, който не са много строги, но желая да се спазват стриктно!- А моят прекрасен Зеро - Директорът мило погледна към напрегнатото лице на младият мъж и тръгна да прегръща й него .
- Да не си посмял!- Изсъска Зеро и протегна ръката си, като знак ''Стоп'' пред глупавата физиономия, която беше направил Директорът.
- Ах .....Зеро – въздъхна Кайен и се нацупи, осъзнавайки, колко бързо растат децата.- Ама ....Какво е това ? – С престорено ядосан глас измърмори Директорът – Когато бяхте малки ......
- Не искаме да знаем !- В един глас извикаха Зеро и Юки, а реакцията им предизвиак бурен кикот от страна на Далия, която не можеше да не с разсмее на комичната ситуация.
- Както искате !- привидно безразлично измърмори Директорът и сви рамене, като продължи да говори – Та моят неблагодарен Зеро ....- Така по добре ли е ? – Попита, вече гневно гледащото го момче, дарявайки го с най- невината усмивчица.
- Просто говори ! – изсъска Зеро и скръсти ръцете си пред гърдите, като се загледа в горящият огън, чийто блясък и топлина го успокояваха.
- Зеро ще е твоята ...... нещо като лична охрана !
- Лична какво ?- Изръмжа младият мъж и се обърна с лице, към замръзналия Директор, който знаеше добре, че не е добра идея да дразниш Зеро Кирию.
Далия се почувства така, сякаш някой туко що изсипа върху нея цял варел със ледено студена вода.
‘’Зеро Кирию......да се занимава с мен ?! –Бог да ми е на помощ!’’- помисли си Тя, а очите и притеснено започнаха да шарят ту из запалашително застаналият Зеро, ту из Директора, чието лице бе изключително решително и строго, ту из Юки, която също беше изненадана, но не и толкова ужасена, колкото в този миг беше Далия.
- Защо ми е охрана ? – тихичко попита тя и извенъж цялото внимание се насочи към нея, и желаното и нежеланото.
Зеро отново я прониза с надмените си виолетови очи, карайки я да забравя, какво е искала смело да заяви точно преди секунди.
- Тя е права ! – каза той, като погледна хладно изуменото и лице.
- Така ли ? – глупаво промълви Далия, която беше учудена от подкрепата, която и беше оказал, макар и за да спаси себе си, от това да й стане бавачка.
Младият мъж пренебрегна глупавите й думи и обърканото й лице, обръщайки се към все оше сериозния Директор, като се опита да говори възможно най- спокойно.
- Защо съм й Аз? С какво е по- специална от другите момичета, че да тичам след нея, като кученце ?
Кръвта на Далия закипя от гняв и обида, обля я гореще вълна, която сериозно повлия на самоконтрола й.
С какво право говореше така за нея, този самонадеян глупак? Все едно че тя не беше човек, а някакъв досаден проблем, с който му е възложено да се справи.
Идеше и да го фрасне достатъчно силно, за да му покаже, че не е някаква глупава принцеса дошла от някъде си, а силно и уравновесено момиче, което може да се гриже за себе си.
Е.....може би без това за уравновесеността, но всчичко друго си беше вярно и Далия се гордееше прекалено много с това което е, за да му позволява да я унижава и сравнява с земята всеки път.
- Миля, че ....Зеро.... – тя изсъска името му и Зеро иронично се подсмихна, веднага щом усети гнева, който се прокрадваше в тъмните й очи.- .....е напълно прав !- Не съм по- различна от другите, а и не ми трябва някакъв глупав, недорасъл, арогантен, комплксиран тийнейджър, да ми върви след петите и да ми пречи!- Далия самодоволно се усмихна, щастлива от всички обиди, който отавна искаше да му връчи, като подарък за грубото му отношение. Между времено, се бе подготвила за всичко друго, но не и за лицето му, което се узова на сантиметър от нейното.Той грубо хвана китките й и я дръпна към себе си, така че щом тялото и се удари в неговото да изпита болката от това да изгуби въздоха си насила.
- Защо не се върнеш там от където си дошла .......принцесо?!! – Изсъска Той в пламналото й от възмущение и изненада лице .
Никога не си бе представяла, че ще се узове толкова близо до него и до красивите му, студени и пълни с тайни очи.
Сърцето й заби лудо в гърди и тя не смееше да помръдне, беше замръзнала, неспособна да се противопостави на силата с която той стискаше китките й .
Телата им бяха допрени едно до друго, устните им бяха на сантиметри ......
В главата на Далия преминаха хиляди възможности да се отдръпне, но тялото й, което гореше с непознат до сега огън отказваше да се всуша в господарката си.
Лицето му беше толкова перфектно и толкова гнвно, че Далия си наложи да остане спокойна вместо да го изблъска от себе си веднага и да избяга надалеч от ледено студената му близост, която я накара да се чувства жива.
Изведнъж я заля вълна от спокойствие, която не беше много подходяща в момент като този.
- Пусни ме ! – Успя да промълви момичето, но истината беше , че не желае да се отделя от тялото му, което и донесе сигорност, която не бе изпитвала никога през живота си.Кожата й го искаше .......по- странен начин, за който тя не искаше и да си помисля.
Какво беше това ? Всчики тези тръпки, който я разкъсаха, само от грубата им и нежалана близост. Сякаш го познаваше от векове, сякаш им беше писано да се докосват и да потъват или изплуват заедно.
Далия настоятелно погледна лицето му, което беше застинало в неразгадаемо изражение.
Гледаше я така странно ....все едно за първи път я вижда .Очите му, толкова близо до нейните, отново я изучаваха, разкъсваха, нараняваха, в тях се четеше гняв, презрение и объркване, но нещо дълбоко в нея и подсказваше, че така трябва да бъде, че това, че тялото и реагира на неговото е нещо отдавна чакано и желано.
Очите и вече отказваха да се фокусират, а тялото й се отказа да се опитва да се отскубне. Но защо Директора не правеше нищо, а Юки ?
Зеро също се почуства странно........
Това чувство, че я познава и че й принадлежи отново се заби в гърдите му.
Той да принадлежи на нея ?! Това беше абсурдно !
Света започна да изчезва, съществуваше само нейната топлина, топлината на нейното тяло, която се просмукваше в неговото, ароматат й, оставящ кървави следи по всяка част от самообладанието му, с което някога се гордееше.
Какво му ставаше ? Несъзнателно взе да отслабва хватката си около китките й, но не защото тя му беше казала, а защото имаше чувствао, че кожата й го изгаря, толкова беше гореща,че трябваше да я пусне и да се отдръпне възможно най- далеч.
Можеше да чуе ударите на сърцето й, усещаше превъзбуденото й тяло, което също като него не разбираше какво се случва.
Единственото нещо, което можеше да го изкара извън релси ....... мирисът на сладката и кръв.
Беше на сантиметри от нея, можеше да забие зъби в нейната нежна кожа и да вземе живота й толкова лесно...
‘’Трябва да се отдръпна назад!’’ – мислено си заповяда Зеро, но сякаш друга заповед, която той не можеше да пренебрегне го караше да не я пуска и за секунда.
- Хайде ,хайде !
Спокойният глас на Директор Крос се чу някаде зад тях и Зеро рязко я пусна, блъскайки я грубо назад.
Младият мъж изгледа бледото й лице с неприкрито презрезние, сякаш беше чумава или още по- лош , сякаш беше най-долният и проклет вампир, след това заплашително присви очи, като я накара да потръпне от страха и срама, който изведнъж я заля .
- Юки! – припряно извика Директора, търсейки с поглед дъщеря си.
- Да .... – Юки едва отговори. Пред очите й все още се разиграваше страната сцена.
‘’Далия и Зеро, изглеждаха толкова....идеални !- Сякаш омразата им, беше нещото, което ги привличаше един към друг!’’ - Юки объркано разклати глава и се опита да вникне в това, което и говореше привидно спокойният Директор.
- Заведи Далия в женското общежитие и се заеми с работата си на перфект, понеже с Зеро имаме да водим много важен разговор!- Гласът на Директора звучеше уверен и спокоен, по – лицето му нямаше и следа от детцкият ентусиазъм и веселост, която Далия беше видяла в началото. Сега по- него личеше сериозността, която не подхождаше на смешните му до преди минути маниери.
- Добре ! - покорно отговори Юки и погледна Зеро, който все още гледаше към Далия . Момичето почувства нещо, което не бе изпитвало до сега – ревност и страх от промяната.
Тя знаеше за състоянието на Зеро и за неговите демони, но от както Далия беше дошла в Академията, той се отдалалечи и спря да говори с нея и дори да се интересува от глупавите й неволи, гледаше само това момиче, сякаш от това, да наблюдава всяко нейно движение или дума зависеше живота му.
Юки изревнува, нещо което не бе характерно за нейната природа.
Тя беше тази, която помагаше на Зеро и винаги беше до него, а сега........
‘’Първо Зеро.....После ....Канаме – семпай!- Коя си ти Далия?’’ – помисли гневно Юки, която не можеше да преглътне, че Далия отнемаше най- важните мъже в живота й.
-Хайде ела .- мило й прошепна Юки, като хвана ръката й и я поведе към вратата.
- Благодаря ти Юки – прошепна Далия и я погледна с най – доверчивият и мил поглед, който накара Юки да осъзнае, колко глупаво е било да си мисли такива лоши неща, за толкова мило и добро момиче, каквото беше Далия Пейн.
- Няма за какво да ми благодариш Далия !- възкликна Юки, когато двете излязоха навън оставяйки Зеро и Кайен сами в кабинета.- Нали за това са приятелките !
- Да, така е – отнесено промълви Далия, като се зае да разтрива зачервените си китки.
Юки внимателно издърпа едната й ръка и започна да я оглежда.
Зеро определено беше прекалил .
Когато Юки понечи да докосне червените резки оставени от силният му захват, на лицето на Далия се изсписа болезнена гримаса. Юки притеснено отдръпна ръката си и погледна към момичето, на което завиждаше.
С нейното красиво лице, по което нямаше и един недостатък – като пъпка или петанце, снежно бялата й кожа , която така й напомняше за Нощна смяна ......
Всяко момче се обръщаше след нея, за да погледне още веднъж бадемовидните й по форма очи, който бяха толкова дълбоки и потайни й така красиви и нежни .
‘’ Дори и Канаме – семпай и Зеро и обърнаха внимание .......а преди Тя да се появи, беше различно’’
- Юки? - топлият глас на Далия, накара Юки да се върне в реалността и отново да се обвини заради глупавата ревност и завист, която се бе загнездила в иначе чистото й сърце.
– Не ме боли, не се тревожи за мен!
Юки се почувства още по ужасно от факта, че Далия бе разчела грешно ядът, който бе пробляснал в очите й .Тя си бе помислила, че Юки е ядосана на Зеро, който не бе преценил силата си, но всъщност Юки изпитваше наприязъм именно към нея и нейното влияние над всички, който обичаше.
- Той не е искал да те нарани Далия ! – Юки приятелски прегърна сбръчилото носле момиче и продължи да успокоява нея и себе си – Ще видиш, че накрая ще се помирите!
- Да бе ! – гнвно подметна Далия , която бе започнала да си припомня привличането, което бе изпитала към младият мъж. Тя бе уверен и уравновесен човек, който този надут пуяк правеше на две стотинки всеки път, когато му скимнеше .
Може и да не беше толкова силна, за колкото се представяше и колкото и се искаше да бъде, но нямаше да го остави да я тормози и да я гледа така все едно не е човек, а някое чудовище.
Юки весело се засмя, на мрачното й изражение и я повлече към женското общежитие, в което се намираше и тяхната стая.
Коридора, по който вървяха двете момичета, беше дълъ, но не особено широк .
По стените му, бяха разположени красиви лампи с формата на детелина, който осветяваха пътя и разведряваха иначе мрачната обстановка.
Далия и Юки вървяха мълчаливо, а стъпките им отекваха в тишината на ноща, която вече отдавна бе забулила града.
Коридора отведе двете момичета до стълбището, по което щяха да стигнат до западното крило, което представляваше женското общежитие.
Далия се заоглежда с възхищение във всички посоки.
Във въздоха се носеше лек, приятен аромат на цветята, който успокой нервите й, който Зеро Кирию бе опънал до крайна степен.
- Е .....Да се качваме !- въздъхна Юки и погледна към дългата плетеница от стълби, която се виеше пред тях.
Тя дръпна зяпналата Далия за ръката и заедно поеха нагоре.
След като изкачиха първите десет стъпала, пред очите им се разкри бяла стена, на която висеше впечатляваща по размери и реализъм картина.
Сърцето на Далия започна да бие по- бързо, а пулса й се ускори така все едно виждаше любимата си филмова звезда.Младата жена рязко дръпна Юки към картината, като не обърна внимание на завалената й походка и недоволните реплики, който и отправяше.
Какво по дяволите – недовлостваше Юки, когато Далия се застопори точно до картината, привлякла вниманието й .
- Трябва да видя това !- разсеяно промълви Далия и се загледа в картината, която я караше да се чувства странно.
На нея бяха изобразени двама красиви мъже, който държаха над главите си меч, чийто край бе изпъстрен с алена кръв.
На лицата им беше изписана омраза, сякаш единствено кървавият меч ги делеше и ако него го нямаше, биха скочили и биха се разкъсали на парчета.
Единият имаше сапфирено сини очи, който макар й нарисувани бяха най –невероятните, който беше виждала през живота си.
Едва ли изобщо съществуваше такова синьо, което можеше да те накараш да потръпнеш и да се развълнуваш, изглеждаха напълно необикновени и толкова гневни .
Мъжът носеше черна перелина, която скриваше тялото му и го правеше още по- мистериозен и дори страховит.
По тялото на Далия се разля страна вълна от щастие и страх, които се примесиха с любопитството, което в момента я беше завладяло.
По вените и се разпръсна непозната сила, която никога не бе изпитвала.
Мощ ........сякаш можеше да разруши и построи света за секунди .
Далия имаше чувстово, че колкото повече гледа картината, толкова повече се опиянава от начина по- който я караше да се чувства.
Тръпки преминаха през цялото й тяло, ставаше й все по – горещо и горещо ........ пламтеше като факла, но това не я ужасяваше, а й харесваше по- същия начин, по който й харесваше да бъде близо до Зеро, по същият начин ......сякаш знаеше, че това което се случва е грешно, но в същото време знаеше че е и правилно .
Далия усети огънят да гори ръката й ........там където беше странният й родилният белег , който майка й и забраняваше да показва .
Младата жена дръпна ръкава си нагоре и погледна към белега, който представляваше три преплетени линии, който винаги й бяха напомняли, колко различна и странна е всъщност. Тези три линии, който сега горяха на бялата й кожа, бяха белега с който бе белязана завинаги.......Нейното родилно петно, нещото по което се различаваше....
Чувстваше се толкова сигорна до картината, гледайки синеокият мъж с лице на кино звезда.
Сякаш го познаваше .......сякаш го бе виждала някъде......
‘’ На някоя изложба ? ‘’ – помисли си Далия е несъзнателно се усмихна щом докосна с пръст лицето от картината, беше толкова истинско и живо, толкова реално.....
Далия си наложи да откъсне поглед от синеокият мъж за да огледа другия, който също беше впечатляващ, но този път тя не изпита спокойствие и сила, а страх и слабост .
Този мъж беше страшен и подъл. В червеникаво кафявите му очи, ясно личеше ликът на самата Смърт, която желаеше душата на синеокия мъж пред себе си .
Той също носеше перелина, но неговата беше с цвета на кръвта, която се стичаше от меча.
Лицето му .........красиво и студено, толкова сила имаше в него, толкова заплаха.....
Далия отстъпи крачка назад и сви ръцете си в юмруци .
Приятната топлина, която беше заляла тялото й панически отстъпваше пред леденостуденото усещане за болка, което проникна в тялото й и я накара да притаи дъх .
Ледени тръпки ......болака ......
Сякаш нечии мъртвешки ръце стиснаха врата й със цялата омараза, която можеше да съществува .
Далия се опита да си поеме дъх и отново погледна към картината, която смрази кръвта й и я накара да изпищи .
Лицето на мъжа с червените очи, беше обърнато към нея, а изящният му пръст я сочеше .
Далия падна на колене и закри лицето си с ръце, не можеше да пророни нито една сълза въпреки че отчаяно се нуждаеше да заплаче . Тялото и се трешеше от страх, а въздоха отказваше да се върне в дробовете й .
- Далия !- извика притеснено Юки и изтича при нея, като я прегърна за да успокой треперещото й тяло.- Добре ли си ? – извика момичето паникьосано.
- Аз......- заекна Далия, неспособна да опише страхът, който я беше завладял.
- Да се върнем при Директора! – каза уплашена от вида й Юки и нежно отмести косата от бледото й лице.
- Не ....- извика Далия и размаха ръца, като се опита да си поеме дъх . – Всичко е наред !
- Как така наред ?! – Какво се случи ? – И не ме лъжи, защото те видях !- Очите на Юки светеха решително и съвсем сериозно казваха на Далия, че няма да я оставят на мира.
- Каква е тази картина ?- попита Далия, все още задъхвайки се.
Юки неразбиращо погледна към картината, за която знаеше повече отколкото в момента й се искаше да знае.
- Юки!? – Далия нервно извика името й като я накара да подскочи.
- Ами ......нищо особено ! – глупаво възкликна Юки и помогна на Далия да се изправи.
- Искам да знам !- отсече Далия и погледна към Юки, с най-строгият поглед, който можеше да докара в този момент.
Юки нервно започна да хапе устни, чудейки се какво точно е усетила Далия и какво всъщност, й беше позволено да каже за картината, за която Директора и бе разказал абслолютно всичко.
- Изобразена е сцена – привидно безразлично възкликна Юки .
- Знам че е изобразена сцена !- нерно каза Далия – Искам да знам обаче, каква по- точно!
- Двата най- велики Вампирски клана ! – предаде се Юки, която се чудеше как ще замаже положението.
Далия бе очаквала всичко друго, но не и някакви глупви истории за несъществуващи същества.
- Вампири ?! – възкликна неразбиращо момичето и раздразнено извъртя очи. – Това е глупаво!
- Да и аз така ти казах !- облекчено възкликна Юки и я хвана за ръката, като се опита да я накара да върви към стълбите, но Далия не помръдна от мястото си заковала очи в картината.
- И какво за Вампирските кланове ? ! – продължи въпросите си младата жена, игнорирайки притеснената физиономия на Юки, която в този момент я изнервяше още повече.
- Клана Сириус!
Името заехтя в обърканото съзнание на Далия и топлина премина през цялото и тяло.
- И ......Какво за тях ? – смотолеви момичето и се загледа в Юки, която и изглеждаше не като човек, който ще разказва някаква глупава и измислена легенда, а като човек, който пази някаква тайна и сега му се налага да я разкрие.
Всяка дума, която излизаше от устата на Юки, звучеше уважително с някакво странно страхопочитание, което Далия не разбираше.
- ‘’Мъртавците с блестящите очи ‘’ – прошепна Юки толкова тихо, сякаш някой ги подслушваше.- Те мразят хората и ги смятат за противни и глупави същества, който не заслужават живота си и мястото, което заемат в света . – Клана Сириус се бори за превъзходство над друг също толкова могъщ вампирски клан -Аменус!- Юки изрече името на клана с гордост, която не успя да прикрие от зяпналата я Далия,която жадно попиваше всяка нейна дума .
- Значи .......- Далия се смръщи и се опита да осмисли всичко, с което Юки туко що размъти и без това обърканите и представи за реалност и илюзия.- Значи това там – момичето посочи картината и се смръщи – са представители на двата клана, така ли ?
- Да! – Така гласи легендата де !- поправи се Юки, веднага щом усети учудването на Далия след като отговора й прозвуча твърде уверено. – Мъжат със сините очи – Юки потрепери, сякаш от погнуса и неприязъм, но си наложи да продължи - Директора често ми разказваше легендата, която се крие в тази картина и дори слагаше имена на двамата мъже – тя се замисли за секунда , като се престори, че се чуди на фантазията на баща си и спокойно се усмихна на Далия, която изглеждаше така все едно всеки момент ще побягне, оплашена от твърде многото информация .- Та името на мъжа, поне според Директора, е Аргорн де Сириус !
Далия усети страното чувстов на топлина, което отново заля тялото й при споменаването на името на някакъв измислен персонаж.
Младата жена на можеше да си обясни силата, която я обливаше, когато Юки започнеше да говори за Клана Сириус , сякаш беше свързана с него и можеше да усети моща, която той излъчваше право към нея .
- Другият мъж се казва Кейман Аменос !- Както вече се досещаш Той се смята за принц на клана Аменус и е бил една от най- важните фигори във войната !
- Войната !? – повтори Далия и погледна Юки в очакване на отговора, който взе да я вълнува много повече от това, как ще се справи с омразата на Принцът на Мрака.
Юки замръзна и се прокле заради глупоста си. Момичето много добре знаеше, че не трябва да дава такава информация на един нищо неподозиращ човек , който може да я използва срещу вампирите, но Далия така или иначе мислеше това за вълшебна приказка и едва ли би се досетила, че зад тази приказка стои историята на двата най- велики и силни вампирски клана.Историята на вампирите ........
Юки се ядоса, но всичко това просто и се изплъзна от устата й и без да иска каза много повече, от колкото си бе наумила да каже.
- Ами ......В легендата се говори, че Клана Аменус смятал хората за изключителни същества, противно на идеята на клана Сириус, че хората са слаби, непостояни и импулсивни, Аменус смятали , че един човешки живот е много по ценен и важен от вампирският!
- Хуманисти!- иронично подхвърли Далия и се загледа в пурпорното небе, което беше изобразено на картината.
- Да!- засмя се вевсело Юки, която започна да се успокоява и да отдалечава от главата си мислите, че Далия може да разкрие тайната. – Те вярвали, че е напълно възможно вампирите и хората да живеят заедно, разпределяйки трудностите и неволите, който им поднасял живота.
- Значи те са от добрите?!- подхвърли Далия, която беше на доста по различно мнение относно кой е бил добрият.
Истина беше , че това навярно е само легенда, но когатото Юки говореше за клана Аменус, вместо топлина и спокойствие я обливаше вълна от страх и студ, които не бе възможно да си измисля.
- Да ! – Те са добрите, според легендата де !- оново добави тя и топло се усмихна – Те се стремели да запазят Света на Мрака в сянка и да опазят хората от набезите на Клана Сириус, който бил кръвожаден и жесток.
‘’ Не може да бъде ! – Аз не почувствах това .....’’- помисли си Далия и изпита нужда да защити Клана Сириус , убедена в това, че те не са толкова кръвожадни и жестоки, колкото ги описва Юки.
- Не мисля, че те са били лошите и безкруполни убийци !- изведнъж зяви Далия и сама се учуди на силата и увереността, с която проехтя гласът й .
- Ами .....Това е само легенда Дал – подхвъли Юки и се опита да не я гледа в очите докато я лъжеше така безсрамно.
- Разбира се – измърмори Далия, засрамена от глупавото си поведение и нетърпеливо тропна с крак, потканвайки Юки да продължи с легендата, която бе започнала да я омайва и плаши едновремено.
- Еми така се зародила Войната, която се водела между Клана на’’ Господарите’’ и клана на’’ Мъртавците с блестящи очи ‘’. - Лидери, култури, армии и нации били само пешки в непрестаната битка ,която водели, а конспирацията на вампирите е повлияла на по-голямата част човешка история.- Везните понякога се накланяли в посока на Клана Сириус, а понякога в посока на Клана Аменус!- Борещите се за хората, били силни, но не достатъчно кръвожадни и подли и често губели битките!- На картината можеш да видиш именно Принцовете на двата най- могъщи Вампирски Клана, чиято сила връхлетявала света векове наред .- Меча изобразява човешката раса, кървавата страна е пролятата в битките човешка и вампирска, съответно пепел или кръв, а омразата, която е изсписана на красивите им лица показва истината и самото безмилостно лице на Войната!
- Мразели се и се борили ........до края на света – Юки се омълча за миг и Далия я погледна въпросително.
- Хубава история – тихо промълви Далия и хвана Юки за ръката, като я повлече към стълбите, който им оставаха да изкачат.Момичето не искаше да стои и миг повече пред тази ужасна картина, която я караше да се чувства страно уязвима и ранима, сякаш беше част от цялата тази глупава приказна история.
- Мина ли ти мерака – попита я Юки и се усмихна лъчезарно .
- Да ..определено ! – Никакви вампири преди лягане !- отговори Далия и също се засмя игнорирайки мислите си, който я водеха към онези мрачни времена изпълнени с вампирски битки, чест и сила.Странните и непознати до този момент усещания, който бяха преминали през тялото й не и даваха мира . Беше усетила всчико и ако то бе плод на развинтеното и въображение, то значи имаше сериозни проблеми.Възможно ли бе историята да я е завладяла до толкова, че да има халюцинации,че мъжът от картината я сочи?
‘’ Боже господи !-Полудявам ! – помисли си Далия и забърза към Юки, която вървеше много пред нея.

5. АНГЕЛ ИЛИ УБИЕЦ ?

САУНДТРАК :
https://www.youtube.com/watch?v=V68NZ9jHbHM

http://vbox7.com/play:b7df5e4c





Далия лежеше неподвижно в новото си легло, премисляйки необикновените събития от последният половин час.
Юки бе излязла веднага, след като я разведе из общата им стая, понеже имаше важни задължения като перфект, които не можеше да си позволи да пренебрегва.
Далия все още не разбираше, защо тя и Принцът на Мрака, трябваше да обикалят из училището нощем, когато едва ли нещо страшно, можеше да се случи в такава елитна Академия, но реши, че за днес достатъчно си е блъскала глава и затвори очи заслушвайки се в песента, която звучеше от слушалките на старият й локмен.
Не че нямаше възможност да си купи някое по –модерно и ново устройство, просто обичаше локмена си, който и беше стар подарък от Вики, а точно в този момент, в който чувстваше живота си страшно объркана, й се искаше да си спомни за дома.
Стаята, която й бе трудно да нарече ‘’ своя’’ бе много по- различна от тази в малката им къща.
Леглото на което лежеше, беше меко и удобно, обещавайки й винаги да даде почивката, от която се нуждае. Единственото нещо, което не и се нравеше особено бе покривалото на леглото.
Розовият цвят, който преди и беше любим, сега я изпълваше с отвращение и нямаше търпение да го смени с някой по- тъмен и консервативен.
Юки явно нямаше проблеми с това, защото нейното легло , което беше разположено точно срещу това на Далия бе заслано именно с покривало в розово, подобно на това на Далия само че малко по- тъмно.
Освен това, по него бяха разпръснати купчина възглавнички в формата на сърчица и усмихнати личица.
На нощното си шкафче, Юки държеше будилник, който също представляваше сърце, снимка на нея, Директора и Зеро и една малка кутийка за бижута.
В първият момент, в който Далия зърна розовият кът и прилоша, защото той страшно наподобяваше нейният преди изнасилването. Тогава тя поддържаше стаята си точно такава, каквато я подържаше Юки – весела и цветна.
Всичко в живота и сърцето на Далия обаче, се беше променило осезаемо.
Нямаше ги възглвничките сърчица, имаше стандартната правоъгална бяла възглавница. Нямаше весел будилник, който да я буди сутрин с някоя ритмична мелодия, имаше аларма на старият й раздръкан Сименс.
Нямаше снимки на родителите й, понеже не бе сметнала за нужно да ги взима със себе си, нямаше нищо към което да изпитва привързаност освен страрият и локмен, който зацепваше от време на време, но все още вървеше.
Юки беше жизнено и весело момиче, което й напомняше за самата нея преди кошмара да я застигне.
Сега на Далия и оставаше единствено, да се радва на милата си, невинна приятелка и да се моли никога да не преживява това, което бе преживяла тя.
Момичето се почувства страшно подтиснато, от всички тези спомени и сравнения, който я заляха без да се интересуват, че ще и причинят болка.
Никой никога не я бе обичал. Това бе самата истина, която от малка бе започнала да усеща.
Майка й се грижеше за нея, но го правеше повече по задължение, отколкото от майчинска любов или нещо близко до нея.
Мария никога не бе доволна от дъщеря си и винаги ий повтаряше, че ще свърши зле. Е .....Тя беше права ! Далия наистина бе свършила зле, и когато имаше нужда някой да й каже, че не е мръсна, че не е боклук и чудовище, нико не се отзова за да й помогне, дори само за да я прегърне и да й прошепне, че всичко ще бъде наред.
Момичето изведнъж скочи от леглото, като защипа локмена за дънките си и се запъти към вратата.
Не можеше да остане и секунда повече в тази стая, къде имаше чувство че стените ще я смачкак.
Сети се, че навън навярно е студено и се върна до големият си куфар, който все още не беше разопакован.
Далия припряно го разтвори и извади една бежова дълга жилетка, връзваща се перфектно със сивите й дънки, и бързо я навлече.
В съзнанието си, някаде много далеч тя си припомни думите на Юки, който бяха изговорени доста сериозно и строго : ‘’ – Да знаеше, че не трябва да излизаш нощем навън !- Това е строго забранено за учениците от Дневната смяна!’’
Момичето се поколеба за миг. Не искаше да създава проблеми на приятелката си и да се показва като идиотка, която не разбира от дума, но просто не можеше да стои повече сама в стаята, затворена между четери стени.
Не можеше да диша, а и след всичко едва ли би могла да заспи, без да сънува някой ужасяващ кошмар, така че реши да излезе за да се поразходи и да се върне преди някой да е разбрал.
Далия нервно навлажни устните си, понеже усещаше, че това което смята да направи не е много редно, но нямаше какво да направи, а и какво толкова ако се поразходи в огромната градина на Академията.
Едва ли трук вътре имаше нещо, освен Зеро Кирию разбира се, от което трябваше да се пази и страхува.
Момичето внимателно натисна дръжката на вратата и бавно я отвори, като стисна очи при скърцащия звук огласил коридора.Огледа се като крадец и когато с облекчение установи, че няма никой, ловко се измъкна от стаята и бързо заслиза по стълбите надолу към входната врата, молейки се никой от перфектите, и особено един по- неблагосклонен, да не я срещат.
Лампите навсякъде светеха и на Далия, не и беше особено трудно да стигне до входната врата, водеща до чистият въздух и свободата, която стаята не и предоставяше.
Сърцето и щеше да изкочи от притеснение, но адреналина , който се бе разпръснал, като отрова по вените й я караше да се усмихва на начина, по който се чувстваше.
Песента, която звучеше в ушите и през слушалките на локмена, беше на ''Jon Bon Jovi - Runaway '', а това си беше доста гадно съвпадение, което накара Далия да се изхили като глупачка. ‘’ Голям майтап!’’ – помисли си момичето и излезе навън.


- За какво искаш да говорим!
В гласът на Зеро ясно се четеше досада и раздранение, породени от сблъсака му с Далия, който за щастие бе завършил без нейната кръв по ръцете му.
Директор Крос погледна връждебно гледащото го момче и му се усмихна снизходително.
- Седни Зеро. Разговора няма да е кратък. – спокойно каза Директора и посочи стола, който беше разположен точно пред бюрото му .
Лицето на Зеро придоби суровото изражение, което заставаше на мястото си винаги, когато с Директора говореха по работа, или по - точно, когато говореха за това кой вампир, паднал до ниво Е му е възложено да убие от Асоциацията на Ловците.
Младият мъж рязко издърпа стола назад и седна на него, като изморено облегна глава на облегалката и затвори очи, приготвяйки се да чуе поредното име, местоположение и заповед.
- Навярно вече си усетил силата на привличането, която те тласка към Далия Пейн! – с най – небрежният тон подхвърли Директор Крос и спокойно стана от стола си, като се обърна с гръб към изуменото лице на Зеро и се загледа през прозореца.
- Коя е тя ? – бе единственото нещо, което Зеро успя да попита.
Настана тягостна тишина.......
Директора стоеше и гледаше пълната луна, която му навяваше страшни и болезнени спомени , от отдавна направени, но не и забравени грешки.
- Чувал ли си за Aqua pura( от латински: чиста вода.) – най после проговори Директора, като се обърна и погледна обърканото лице на Зеро, по което личеше, че няма представа за какво става въпрос.
– Какво се ражда от любовта на смъртен и чистокръвен вампир?! – тихо зададе болезненият за Зеро въпрос и зачака бурната му реакция.
- Чудовище – изсъска през зъби Зеро с най- голямата омраза на която бе способен.
От красивото му лице извираше гняв и презрение, а някъде там дълбоко скрита в него, беше и болката, породена от загубата и предателстово, с които беше белязан живота му.
Директора поклати отрицателно глава и тъжно се загледа, в стисналото в юмруци ръцете си момче, което бе готово не да защитава ''Aqua pura'', а да я убие и да задоволи гнева и жаждата си с невинната й кръв.
- Не .....- промълви Директора и добави тъжно – ражда се специално момиченце, което притежава най- желаната и прекрасна кръв, която някой някога може да си представи!- Чиста, животворна кръв точно ,като водата без която ние хората не можем!
Зеро рязко се изправи и стола падна с оглушителен звук на дървения под.
Той опря ръцете си на бюрото и погледна към Директора, който го гладаше с разбиране и тревога.
- Далия Пейн е чиста вода! – Директора кимна леко, сякаш за да убеди себе си и седна обратно на стола, като остави треперещият от гняв и объркване Зеро да се извисява над него.
- Какво говориш? – извика в лицето му мадият мъж.
- Както вече казах, Далия е плод от любовта на чистокръвен вампир и човешка жена...- Очите на Директора присветнаха тъжно и той бавно се облегна назад, като се зачуди как ще обясни на това момче, което бе достатъчно наказано със собствената си участ, че е предопределен не само да бъде прокълнат вампир - ловец, а и Ангел едновремено.
- Ами родителите й? – малко по спокойно запита Зеро, като се отдръпна от бюрото и нервно се заразхожда из стаята.
- Не са истински!
- Какво по точно е тя? – попита Зеро, като се закова по средата на стаята.- Вампир ли е ? – добави безизразно, но вътрешно нещо го проряза и го накара да потръпне при мисълта, че е възможно.
- Не .....- спокойно отвърна Директора и с изненада откри, че тялото на Зеро взе да се отпуска, сякаш бе научил това, което най- силно го вълнуваше. – Тя е човек, като майка си, но е наследила необикновената кръв на чистокръвният си баща.
- Кой е баща й ? – бе следващият въпрос, който Зеро изтреля.
Той леко присви очи, когато усети напрежението, което изведнъж заструя от Директора.
- Не знам ! - бързо каза Той и понеже не беше особено добър лъжец, бързо отмести очите си от тези на Зеро, който бяха способни да те накарат да си изпееше всичко.
Зеро спокойно кимна, карайки Директора да въздъхне от облекчение.
Но истината беше, че той изобщо не му беше повярвал, просто бе преценил, че сега не е момента, в който трябва да го притиска. Щеше да разбере ......
- Разбирам, че кръвта й навярно е най-сладката отрова за теб, но за твое щастие този път не си единствен. -Думите му прозвучаха весело, сякаш това беше нещо хубаво и Зеро веднага смрази глупавата му усмивка, като го погледна с един от лошите си погледи, който нямаше как да не те накара да изтръпнеш.
- Имам предвид, че не си сам ......- промърмоти Директора и отново се усмихна на начуменото на веселия му тон момче.....- Всички я искат – простичко вмъкна Той и глупаво се почеса по- главата.
- Значи, кръвта й е необикновена и желана до болка от всеки един вампир - замислено, повече на себе си каза Зеро, и отиде до камината, която вече догаряше. – Какво общо имам аз с нея ? – тона му издаваше напрежение и Директора отново стана сериозен.
- Когато плодът на любовта.......
- Спри да го наричаш така !- грубо го сряза Зеро и гневно стисна зъби.
- Ам .....- измърмори притеснено Директора.....- Когато толкова специално .....- Той направи пауза и объркано сбръчи вежди. – А как да го начичам ? – с мила усмивка попита Той - Далия съвсем не прилича на чудовище, не мислиш ли? – подразни го, като в замяна получи едно гневно изръмжаване, което го подсети, че не е добра идея да се прави на луд в толкова критичен и тежък за Зеро момент.- Когато се роди такова дете, заедно с него се разжда още едно, също толкова специално и важно, което се нарича Ангел – хранител! – Двете деца са неразривно свързани едно с друго. При раждането на едно такова дете обаче, се появява не само Ловец –ангел, а и вампир!
- Каква изненада! – иронично подметна Зеро.
- Той белязва детето, като негова собственост, с която може да прави каквото си поиска! Когато порасне, детето му е подвластно, въпреки че е възможно Ловецт, да надмогне над магическото привличане между въпросното дете и белязалият го вампир !
- Канаме Куран – изсъска Зеро и погледна към Директора, който кимна в знак на съгласие.
- Искаш да кажеш, че вампира белязъл момичето е негов господар?
- Не точно – смръщи се Директора – По скоро има право на него, но въпросното дете може да избира. – Нещо като между Бога и Дявола........ може да избере един от двамата, има право на почти свободен избор, като изключим това, че е белязано.- И двамата, белязалият я вампир и нейният Ловец- ангел, трябва да се борят за душата й ..... – Това е нещо, като често срещана практика, но такива деца се раждат изключитено рядко и за това, кръвта им е безценна.
- В Какъв смисъл Англе – хранител? – попита Зеро, по чието тяло вече преминаваха ледени тръпки, предвестници на отговора, за който вече бе започнал да се досеща.
Директора отвори едино от малките си шкафчета, в което държеше досиетата на всички ученици и извади една тънка жълтеникава папка.....
- Ела да видиш! – въодушевено каза Той и я отгърна пред изтръпналия Зеро.
Младият мъж започна да чете, усещайки как това което бе написано щеше да промени живота му завинаги, и да го обвърже с Далия, повече от колкото някога си бе представял.

ИМЕ : Далия Пейн
ДАТА НА РАЖДАНЕ : 06 декември 1992 .

Това му беше напълно достатъчно за да схване цялата картинка.
- Това е моята рождена дата !- извика гневно Зеро и хвана Директора за яката, като го разтръска силано. – Какво по дяволите значи това? – очите на младият мъж светеха гневно, мраморните му устни бяха свити в права линия, а дишането му бе разпокъсано и неравномерно.
- Ти си Ловец- англел .....- тихо му каза Директора и внимателно отдели ръцете на момчето от яката си.
- Това не е вярно – просъска Зеро и заклати отрицателно глава. – Това че съм роден на една дата с нея, нищо не значи ......
- Погледни дясната си ръка – меко заговори Директора – там ще видиш доказателството, което е изписано й на нейната.
Зеро съблече сакото си и го хвърли на пода, погледна още веднъж кръво усмихналият му се Директор и издърпа ръкава на ризата си нагоре.
Там беше родилният му белег. Три преплетени черти..........
- Знаеш ли значението им ...- спокойно го попита Директора.
- Не! - троснато му отвърна младият мъж, който все още отхвърляше, казаната му от Директора нелепа история.
- Това са съдбата на вампира, момичето й нейният Ловец – ангел, който винаги е готов да и помогне!- Тя има същия ......разбира се можеш да провериш!


Далия се намери по средата на прекрасната градина на Академията.
Времето беше меко и приятно. Духаше лек ветрец, който нежно си играеше с косата й, карайки я да се усмихва.
Далия се загледа в пълната луна, която правеше всичко наоколо блестящо и светло, прогонвайки тъмнинта, която обикновено принадлежеше на ноща.
- Пълнолуние – прошепна тя, завладяна от спокойствието, което я заливаше и я караше да се чувства по- малко самотна.
Момичето си наложи да откъсне поглед от вълшебната Луна, за да седне на малката дървена пейка, която беше разположена точно срещу един голям фонтан, състоящ се от три ангелчета, от чиито устички извираше вода.
Луната предаваше на обставновката магия, която правеше ангелчетата истински, а Далия щастлива.
Всичко беше толкова спокойно и тихо, нямаше и намек за тревога и болка.
Далия отпусна глава назад и затвори очи, като вдиша чистият въздох, ухаещ на цвета.
Точно тези моменти обичаше! Точно за тях живееше! За малкото спокойствие – без болка и срам, които се появяваха, когато се погледнеше в огледалото.
В тези моменти, без страшните кошмари, в който група момчета се присмиват на жертвата си и се радвата на сълзите от болка, спускащи се по бледото й лице.
Песента, която зазвуча бе една от най- любимите й .
‘’Evanescence – my immortal ‘’, бе това, което и трябваше в този толкова прекрасен момент.
Далия не искаше друго - нито пари, нито любов......просто миг далеч от кошмара, който хората наричаха живот.
Изведнъж Далия усети как вятъра се усили и безмилостно прониза отпуснатото й тяло .
Вече нямаше й помен от топлият и спокоен вятър, който нежно подмяташе косата й на всички посоки, сега не бе добронамерен, а страшен и силен, пронизващ със студените си пръсти, малкият и топъл момент на щастие.
Далия не отвори очи, бе нормално времето да се мени,а и нямаше да му позволи да разваля спокойствието й.
Както си стоеше обаче, я обзе чувство на безпокойство, което започна да се разпостира навсякъде по тялото й.
В съзнанието й се обадиха тревожни сигнали, който изтерично и крещяха да бяга от там, но Далия не им обърна внимание, продължавайки да слуша песента.
Леденият вятър сякаш също искаше да я прогони, но тя упорито остана на място, като убви ръце около тялото си и тихичко си затананика песента.
Ужас.......премина през цялото й тялото, когато усето как пейката се вледенява под нея.
Някой отмести едната слушалка от ухото й и тихо й прошепна :
- Здравей Далия!
Далия подскочи и се узова лице в лице с русокосият красавец, който бе видяла този следобед.
Другата слушалка също се изплъзна от ухото й, но момичето беше толкова уплашено, че дори не обърна внимание.
- Как си красавице ? – ласкаво я попита Той, като я заля с красивата си лъчезарна усмивка и напраи крачка към нея.
Далия паникьосано отстъпи назад, осъзнавайки че той я гледа точно като онези момчета – порочно и зловещо.
Лазурно сините му очи се впиваха в нея, така сякаш я претърсваха за нещо опасно, с което можеше да му навреди.
Далия продължаваше да отстъпва, а той да се приближава........
- Какво ис- каш ? –заекна Далия и го погледна с разширени от ужас очи.
На лицето му се появи отново, онази сладка и невина усмивчица, точно като на непослушно малко дете, която я накара да притаи дъх в очакване на следващите му движения. Той небрежо сви рамене като продължи да върви към нея.
- Не е ли ясно мила ........ Gli occhi più ti guarda, in modo più vicino all'inferno
( Колкото повече гледам очите ти, толкова повече се доближавам до ада.) - недоволно измърка той.
Пак тези странни думи, който не разбираше, но чието ужасяващо послание можеше да усети. Те й подействаха точно като леден душ, от който обикновено се разболяваш.
Нещо безмилостно стисна гърлото й, карайки я да се задъха бореща се за въздох ....
Не не беше нещо, бяха ръцете му които обхванаха кръста и и я притиснаха близо до тялото му.
Как бе стигнал толкова бързо до нея? Кога я беше хванал и защо този леден вятър, който имаше чувство,че идва от очите му пронизваше само нея.
Не не искаше отново да се случва, но очите му .........с тези весели искри и казваха, че именно това ще се случи.
Далия разбира се не бе наясно с истиснското желание на Ханабуса Айдо, който беше усетил мирисът на необикновената й кръв още щом бе минал покрай нея.
Той искаше да изпие всяка капка от нея и възнамеряваше да го направи без никакви угризения.
За нещастие на Далия, Айдо имаше способноста да вижда в миналото и реакцията й, не бе неочаквана за него.Той знаеше за изнасилването, и преди да вземе безценната й кръв възнамеряваше да се позабавлява със най- големият й страх.
- Не се страхувай Далия, ще ти хареса – тихо прошепна в ухото й той, думите който онези момчета й бяха казали – Иначе какво друго си търсила тук, сама .....и против правилата.......- допълни той, като се изсмя тихичко, на треперещото й тяло.
- Не ! – извика Далия и се опита да го отблъсне от себе си.
Сълзите започнаха да мокрят бледото и лице. Далия започна да осъзнава, че той ще я нарани ......и няма да се спре пред нищо.
- Викай Далия – изсмя се Айдо и я блъсна грубо в едно дърво, като притисна тялото й със своето. – така още повече ми харесва. – Можеш дори да се молиш – подигра й се той, като грубо целуна сухите й устни.
Обладана от безсилие и страх, Далия направи единственото възможно – опита се да го удари, но това беше напълно безполезно понеже русокоси мъж беше много по- силен отколкото си бе помислила.
Той грубо закова китките й на дървото, и отново се изсмя на глупавите й опити да се измъкне.
Прокара бавно език по изящната и шия и простена от удоволствие.
- Няма да стане ......- изпъшка в ухото й - щом веднъж си го позволила, защо да не го позволиш и на мен !
Думите му я удариха, като камшик в лицето, оставяйки кървави следи по и без това разбитото й сърце.
‘’ Толкова ли ме мразиш Господи........толкова ли съм незначителна за теб!- Защо не ми помагаш.....!’’ – мислеше си Далия, а сълзи от безслилие и болка се стичаха по лицето й.
- Пусни ме копеле !- Пусни ме !- започна да крещи Далия, като се опита оново да се измъкне от железният му захват, но той продължаваше да се смее и да се радва на удоволствието, което тя му доставяше с опитите си да се измъкне.
- Давай ....- захили се нагло той – можеш и още !
Едва тогава тя осъзна грешката си.
Когато се съпротивляваше все повече го възбуждаше.
Колкото по упорито се опитваше да се отскубне, той по здераво я държеше.
Изглежда му доставяше огромно удовоствие да опръжнява власта си над нея.


- Тя е твоята повереница!- Винаги ще усещаш какво ........- Директора спря да говори и стреснато погледна към превилият се от болка Зеро.
- Какво има ? – попита уплашено Той, гледайки бледото като платно лице на момчето.
- Далия..... едва успя да каже той – Чувам гл-аса й , в главата си ! – Вика ме !
Директора замръзна на мястото си.
- Сега вече знаеш, какво имах предвид под свързан с повереницата си !- притеснено промърмори той.- Тя е твоята господарка Зеро, не можеше да избягаш от желанието да застанеш на пътя на всеки, който иска да я нарани!
- Са-мо гледай!- гневно измърмори момчето и нови вълни от болка, този път прорязаха ръката му.


Далия гледаше и не можеше да повярва на това, което вижда.
Очите на русокоси мъж, вече не бяха тюркоазено син, а тъмно червени, светещи точно като на самият Дявол.
Далия се чу да пищи ужасено, нещо което не можа да повярва че направи, понеже чувстваше гърлото си прекалено стегнато за да направи с него каквото и да е.
- Добре дошла – изсмя се в ухото й той , като раздра китката й .
Далия се сви от болка, опитвайки се да осъзна какво се случва.
Какво беше този мъж?
'' Вампири ?! '' ''Двата най- велики Вампирски клана '' - чуваше гласът на Юки, който и разказваше историята на картината. Възможно ли бе обаче.......това да не е просто легенда?
Болката я проряза отново, когато усети езикът му да облизва жадно раната, която й беше причинил.
Единственото нещо, което можеше да види бе собствената си тъмночервена кръв и мъжа, чиито очи светеха на сантиметри от лицето й .
Глвата й се замая ....сърцето й забави ритъма си.......имаше чувсво,че умира.
Изведнъж се чу звук от сваляне на предпазител и русокосият мъж замръзна на сантиметри от врата й .
- Ще прегриза врата й преди да си мръднал ......Зеро Кирию – с отвръщение и гняв каза Айдо без да се обръща.Само по звука, можеше да познае, че пистолета ‘’Bloody rose’’ e насочен към главата му .
- Ще живееш толкова мако, че няма да успееш да се насладиш на успеха си!- просъска белокосият млад мъж и се опита да не гледа към момичето, което Аидо и без това закриваше с тялото си.
- Добре ...- спокойно отвърна Айдо и пусна Далия да се сртополи на пода.
Момичето ужасено се притисна към дървото, с кръстосани пред гърдите ръце.
Несъзнателно, Далия започна да ридае от страх и унижени, оставяйки се напълно на болката, от която изглежда че не можеше да се отърве.
Зеро, който беше насочил пистолета към вече доста уплашилият се Аидо, застина на място, когато погледа му попадна на тресящото се момиче.
Нещо в него се пречупи, когато осъзна колко уязвима и мъничка изглежда - пред него и пред този глупавият кръвопиец .
Очите й бяха широко разтворени и се взираха невиждащо.Цялата трепереше, от страх и кой знае още от какво!Лицето й бе побеляло, а усните и подпухнали от целуките на Айдо.
Зеро гневно се намръщи, в него запалмтя ярост, която вече не можеше да контролира.Той насочи изпепеляващият си поглед към ужасеният Айдо, който гледаше ‘’Кървавата роза’’, като хипнотизиран
- Знаеш ли, че в момента в който я докосна си подписа смъртната присъда! – изсъска Зеро, като изговаряше всяка дума накъсано, с леденостуденият си глас, който караше Айдо сериозно да се притеснява.
Зеро вдигна пистолета и се прецели в замръзналият Ханабуса, който се приготви да срещне Създателя, когато един глас ........
- Недей Кирию - спокойният каза Канаме Куран и изникна зад Зеро следван от най- довереният си човек Ичиджо.
Далия бавно повдигна главата си, когато чу мелодичният топъл глас на тъмнокосият мъж, чието присъствие я изпълни с хиляди въпроси и съмнения.
- Майната ти – спокойно каза Зеро и дори не удостои, Канаме с поглед.
- Забранено ти е да унищожаваш друг от Твоя род. Правото на унищожени принадлежи само на Твоя Принц. Само той има право да обявява Кървав лов!- спокойно каза тъмнокосият мъж и впи очи в напрегнатият гръб на Зеро.
- Не си ми Принц! – извика гневно Зеро и потрепери от гняв.- Не спазвам глупавите ви закони, понеже не съм един от вас !
- Така да бъде!- порцелановите устни на тъмнокосият мъж едва доловимо потрепираха.-Аз обаче ще накажа Айдо, за глупоста му!
Айдо, като попарен сведе глава, молейки се Кирию да го убие, защото в противен случай го чакаше нещо по- лошо.
Зеро се замисли за момент, и кимна одобрително, понеже знаеше че вампирските закони са толкова строги, че Айдо не би си помислил да нападне пак.
Той бавно свали пистолета и се запъти към все още треперещото момиче.
- Айдо .....- студено произнеса Канаме – разочарован съм !
Това беше най- тежкото, което Айдо можеше да чуе.
Принца, го отхвърляше и за него вече не бе достоен .
- Простете .........- тихо прошепна и погледна към гневно гледащият го Ичиджо.
Канаме погледна към Далия и нежно й се усмихна, когато погледите им се срещнаха.
Момичето обаче бързо одмести своя, като не му даде повод за радост . просто не го допускаше........а това беше страно за Куран Канаме, който беше свикнал да има и получава всичко.
Вампирите се обърнаха и потънаха в сенките от където се бяха появили.
Зеро се загледа след тях, и гневно стисна устни.
Далия се опита да се изправи, но краката не я държаха и точно преди да се строполи Зеро обхвана кръста й и я задържа.
Тя вдигна мокрите си от сълзи очи и изведнъж се сгуши в него, като зарида още по- силно и стина бялата му риза. Зеро изтръпна, от допира до горещата й кожа.
Ръката й .......течеше кръв...... кръв, която зваъртя главата му и разруши контрола, който имаше над себе си.
Той грубо я отблъсна от себе си, въпреки че в него се беше породило желание, да я държи в ръцете си завинаги.
Далия изглеждаше, като ранено животинче, което отново бяха ударили.
Зеро не можеше да издържа повече. Аромата на кръвата й изгори гърлото му и го накара да се превие на две, борейки се за глътка незамърсен от кръвта и въздох.
Болката стигна до всички краища на тялото му и тогава настъпи умопомрачението......
Далия изпищя, когато той се надигна, а червените му очи се срещнаха с нейните.
‘’ Той е .....Той е същият !’’- мислено крещеше Далия, но на глас не можеше да каже и думичка.
Той грубо хвана ръката й, и дръпна ръкава на жилетката й нагоре.
Там ......върху бледата, й нежна кожа личеше белега с трите препелетени черти.
Кривта й ........отново го накара да се привие и изведнъж, той разбра че я иска....прекалено силно......
Блъсна я в дървото, тя не направи опит да се отскубне.
По бузите и се отрониха две едри сълзи. Парализирана от страх и шокирана от всико, което се случваше Далия не успя дори да се помръдне, когато юмрука на Зеро се стовари на сантиметър от главата й и се заби в дървото зад нея, като проби голяма дупка.
- Махай се !- просъска гневно той на сантиметър от устните й .
Далия не помръдна, кървавите му очи я бяха сковали .
- Махай се !- изкрещя в лицето и Той.
Изведнъж в този кратък момент, през който гледаше искрящите му червени очи, Далия разбра че Зеро не е същият и че няма да я нарани.
Изпита сигорност, сякаш той беше неразбиваема блокада и никога нямаше да позволи на някой да я нарани.
Тогава разбра какво всъщност трябва да направи.
Зеро дишаше тежко, едвам сдържаше желанието си да забие зъби в оголеният и врат.
Момичето обаче го изненада, когато вместо да избяга убви ръце около врата му и притисна тялото си в неговото.
Главата му моментално падна на крахкото и рамо, беше толкова близо до прекрасно ухаещата й шия........
Можеше да усети как бие сърцето й, и как кръвта и пулсира във всяка една вена.
Не можеше да си поеме въздох, дишането му ставаше все по тежко и тежко, а тя не се отдръпваше от него, вместо това се притискаше още по- силно.
Зеро притисна лицето си в шията й и леко разтвори устни от където се показаха зъбите на убиец.
Далия беше затворила очи, затаила дъх очаквайки болката на която цялото и тяло се предаваше.
Чуваше как Зеро се мъчи, усещаше горещият му дъх да изгаря врата й, но бе сигорна че той няма да я нарани.
Зеро започна бавно да се отпуска в ръцете й, беше толкова нежна и крехка, по- сладка от всяка до която някога се беше докосвал........
Искаше я ....нея и кръвта й .......Тя бе неговото проклятие, беше го белязала още когато е била бебе, сега нямаше да и позволи да си тръгне.
Изведнъж Зеро усети, как разума му се връща и оковава демона отново, за неопределено дълго време.
Тя го бе направила! Тя и нежната й прегръдка ........Тя с нейното доверие и лудост.
Бе положила врата си пред него и му бе помогнала да устои.
Той бавно се отмести от тялото й , като освободи от болезненият си захват.
Погледна бледото й измъчено лице, бе притворила очите си, но когато го усети да се размърдва ги отвори и срещна изучаващият му поглед.
- Знаех си ...- Немощно прошепна тя и се срина в ръцете му.

6 . КРАЛЯТ Е МЪРТЪВ, ДА ЖИВЕЕ КРАЛЯТ !

САУНДТРАК: https://www.youtube.com/watch?v=ZVXH9uGQHjw




Една жена бягаше през гората, а малките ситни снежинки падаха по бялото и наметало.
Сивото небе стоеше, като безучастен очевидец на случващото се, а заскрежените дървета извиваха клоните си така, че да помогнат на горката грешнича, която бе дръзнала да се влюби......
Храстите закачаха дългото й наметало и раздираха кожата на нежните й бели ръца, с който се бранеше от тяхната злоба.
Ах .......колко глупаво от нейна страна да се влюби в някой различен от нея .....
Защо любовта не беше лесна и чиста, както беше в приказките с щастлив край ?
Той и казваше, че винаги ще бъде с нея .......но сега не можеше да и помогне - по- студен от камък, окъпан в собствената си чиста кръв.
Всички твърдяха, че любовта им е грешна и че еднин чистокръвен Принц, не може да си позволи да обича една долна смъртна жена ! Не можеше и да си позволи да я обича, но колкото и да им беше неприятно тя бе откраднала нещо то него, една малка частичка от неговата великолепна същност.....
Тяхната дъщеря бе в ръцете й и никой нямаше да и я отнеме.....
Сърцето и бе разбито, а назъбените парченца, които бяха останали от него безмилостно се забиваха в душата й.
Толкова много го обичаше, че искаше да умре заедно с него, заровила ръце в неговата кръв завинаги.
Маката им дъщеричка обаче беше това което той и беше оставил и тя не можеше да си позволи да се превърне в слаба жена, желаеща смъртта! Тя знаеше че трябва да се бори за живота на дъщеря си, да се бори срещу него !
Дърветата ридаеха заедно с нея, страдаха заради нейната болка и грешна любов ..........
Мъката, разкъсваща сърцето й бе толкова голяма, че земята потрепери и закри черното си лице, за да не бъде свидетел на злочестата й съдба.
Клетницата тичаше ли тичаш, а сълзите спускащи се по бледото й лице, падага като ледени перли правейки малки дупчици в снега.

Ах ....белият сняг, който правеше всичко красиво, щеше да се превърне в кървава река.
Птиците се бяха скрили и трепереха от страх заедно с нея, а небето бе готово да се преобърне за да не чува и вижда това, което щеше да се случи.
Но кой чуваше виковете й за помощ тогава ? Кой щеше да се смили над обречената ?
Изнемощелите й нозе потъваха в пухкавият сняг, който не я пускаше да избяга....
И той принадлежеше на него! На този .......на най –страшният й кошмар!
Всичко му принадлежеше, коя бе тя че да го спре ?
Жената погледна зад себе си и видя огромните котки, които тичаха след нея с разкривените си, кръвожадни муцуни. Неговите пратеници, неговите слуги, които бяха готови да я разкъсат на парченца.
ТОЙ идваше и щеше да я хаване !
Всичко бе под негова власт...... Той притежаваше й нея и птиците и дивите животни .........
Той бе навсякъде и отказваше да я пусне да си замине !
Жената се опита да премине през следващата преспа, но краката не я издържаха и тя падна върху снега.
Клетницата стискаше нещо в ръце .......
- Некой няма да те нарани chère !- Той няма да стигне до теб ! – прошепна жената и нежно целуна челцето на малкото бебе, което стискаше в ръце.
Жената се опита да стане, но една от коварните диви котки, които я преследвеаха, захапа наметалото й и я събори обратно на бялата земя.
Животните наобиколиха жертвата си и започнаха да я обикалят, около нея, играейки си с нейният страх.
Детето започна да плаче, а котките да съскат срещу стрискащата го жена.
– На страни! – Извика жената, а кадифеният й глас потрепери от ужас. – Не ще докоснете, моето безценно, никога !
Дивите котки впиха гневно жълтите си пронизващо студени очи, като уголиха острите си зъби готови да я разкъсат.
Започна да пада гъста мъгла, която пълзеше към падналата в снега клетница, която нежно притискаше в гърдите си плачещото дете.
С последни сили жената се изправи и тръгна сляпо, опитвайки се да избяга, но една черна котка с червени като кръвта очи препречи пътя й и я погледна тъжно.
- Не бъди като него ! - Нежно прошепна жената и протегна ръка за да я погали.
Животното уплашено заотстъпва назад, като предопредително сбръчи муцуна.
- Защо искаш да ме погалиш Елена, знаеш че ще те убия !- проговори котката, а очите й светаха с безчувствен и студен пламък.
Жената бавно свали ръката си и притисна детето до гърдите си, като остави перлените си сълзи да падат на нежното му личице.
- А някога играеше с мен мой мили Колус . - тъжно прошепна тя и мило се усмихна на скимтящото животно, в чиито очи проблясна тъга.
Нямаше път .....нямаше изход .......
- Любовта, тя е отрова , която разрушаваше градове, убиваше невинни и разняваше души! - Заговори смолисточерната котка с искрящи очи .- И во веки веков ще бъдат проклети, тези в чиито сърца пламне, тази ужасна болест. И Бог да се смили !
Животното изръмжа от мъка и потъна в гората, следвано от другите зверове, които щяха да утолят жаждата си за кръв другаде.
Небето потъмня добивайки страховитият черен цвят.....
Гръм го разцепи на две и накара тялото на жената да потрепери от ужас.
Той идваше и нямаше кой да го спре !
- Не chère..... - отчаяно прошепна на детенцето тя – ти ще бъдеш свободна! – Кълана се !
Топлината, която се излъчваше от тялото на жената, разкъса студента мъгла.
Тя понечи да избяга и бе готова, когато усети горещият му дъх в ухото си .
- Ах ......Елена !- Къде е сега Той да ти помогне ?
Мракът шепнеше в ухото й, а коварният му глас изричаше болезнени истини.
- Колко жалко Лена, че остана сама ! - Подигравателният му смях зазвъня в ухото й, карайки я да настръхне от отвръщение.
Изведнъж мъчителна болка раздра гърдите на жената, сякаш в нея се бяха впили свирепите нокти на хищник.
Мъжат, който някога я бе уплел в мрежите си, прикривайки истинската си същност я блъсна грубо и тя падна безпомощно на колене, стискаща своето дете, оставена единствено на милоста на безмилостния.
Бялата й рокля блестеше, като среберо върху снега, а тъмнокестенявите и коси се веха, докато запалшителната фигора на мъжа се извисяваше над нея.
- Не ще я вземеш! – Извика решително жената и стисна детето.
- Тя вече е моя ............. - студено отговори той, а червените му очи заблестяха още по- силно
- Трябваше да ме оставиш да те обичам Лена! Но Не .....Ти избра него ! – Той ми взе всичко, лиши ме от сърцето ми, а на мястото му остана само ножа, който и двамата забихте!
- Вземи мен ! – Тихо изхлипа жената, като се хвърли в краката му и ги обгърна с ръка, стискайки малката си дещеричка с другата. – Моля те ......не я наранявай!
Мъжат облиза устните си и те се разтегнаха в широка , зловеща усмивка .
- Мила Лена..... – подигравателно започна той, като я хвана нежно за раката й и помогна да се изправи. – А можеше да седнеш редом с мен ! – Можеше да бъдеш като мен !
- Кейман Аменос! – Прошепна името му Тя, а по лицето и се спуснаха две горчиви сълзи – Ти никога не си бил и никога няма да бъдеш Аргорн де Сириус, ще го обичам до край !- изсъска в разкревеното му от гняв лице жената и затвори очи.
Мъжа изрева, като диво животно, а очите му светнаха в изгарящия червен цвят.
- Така да бъде Лена ! – Извика извън себе си Той и грубо заби зъбите си в врата й, и жадно започна да поглъща топлата й кръв.
Жената изпъшка леко, и бавно започна да затваря очи. Толкова силно болеше, но поне след смъртта щеше да срещне своя любим и отново да го прегърне.
- Моя малка Далия - с последни сили прошепна жената - Аз винаги ще бдя над теб!
Главата й бавно се отпусна назад, а клепачите се спуснаха пред очите й завинаги.
Тялото и се отпусна безжизнено в ръцете му и Той изрева от болка.
- Ленаааааааа !!! –Извика името й и зарови лице в косите й, вдишвайки за последно аромата на тялото й .
Нещо се размърда и той повдигна разкривеното си лице , като погледна към студените ръце на жената, която безумно обичаше. Толкова безумно, че бе готов да я прати в Ада, но да не пренадлежи на друг.
Там в едно бяло одеалце риташе малко момиченце, което го гледаше с нейните лешникови очи.
Той внимателно измъкна детето от пелените, като се изправи и остави тялото на Елена да се срути безжизнено на снега, който вече не беше бял и чист, а кървав и мръсен.
- Малко копеле !- Просъска Той и заоглежда момиченцето, което започна да плаче, ужасено от светещите му очи. – Умри ! – Извика Той , като понечи да забие зъби в малкото му вратле, когато го проряза остра болка.
На лицето му се изсписа изненада и той падна на колене с широко разтворени очи.
Детето, което до преди секунди почервеняваше от плач и стискаше малките си юмручета, изведнъж притихна и се загледа някъде зад него.
- Защо ? – Прошепна тихо мъжа, като докосна корема си и ръката му се оцвети в червено.
-
- Lo devi a morte e di sangue, non si vuole far..... ( Дължите го на смърта и кръвта,която проляхте) – Enna passione per inutili !(Заради една безмислена страст!)
Мъжът затвори очи и тъжно се усмихна, като бавно остави бебето на снега, по който се стелеше остатъка от кръвта на майка му.
- Канаме Куран .....– тихо прошепна Той .
- Не ........ – спокойно каза мадият мъж, който стоеше с безизразно изражение взирайки се в гърба му . – Новият Принц на Клана Аменус !
Кайман Аменус притихна за момент и се загледа в безжизненото тяло на Елена, което снега вече бе започнал да затрупва.
- Обичал ли си някога жена, толкова много, че да си готов на всичко !- Запита тъжно Той и зачка отговора, който искаше да чуе преди да умре.
- Да !- Прозвуча гласът на Куран Канаме.
Кайман Аменус спокойно се усмихна и промълви :
- Значи не съм единственият, който е полудял !
Малдият мъж се наведе и внимателно впи зъби във врата му и бавно започна да взима това, което му беше необходимо.Кайнен Аменус не се възпротиви, а се остави в ръцете на Смъртта, която го очакваше.
Кръвта и силата на клана Аменус изведнъж закипя във вените на Канаме, и очите му светнаха в изкрящо червено. Тази кръв изгаряше гърлото му, причинявайки му болка и наслада едновременно, но той не спря да пие.
В кръвта на погубеният от глупоста си Кайман се криеше неописуемата мощ, която Канаме Куран наследи .
Сега вече нещата се променяха стремглаво ! Сега вече Той щеше да стои на чело на Клана Аменус, като законенн наследник на умопомраченият Кайман.
След като намереше Юки, всичко щеше да бъде наред.Неговата Юки бе най- важната, безценната ..........
Каквото и да направеше от днес нататък, щеше да е за нея !Колкото жестокост се изискваше от него, толкова щеше да вложи ! Целта му, неговата Юки, си заслужаваше средствата, дори ако тези средства са невини хора, ако му се наложеше щеше да мине и през тях.
Канаме пусна безжизненото тяло на Кайман Аменус и остави силата му да се смеси с неговата.
Усещането, което го заля беше невероятно.............
Всяка частичка на тялото му се изпълваше с магическа сила и мъдрост, пред очите му се смениха множество картини от живота на Кайман, който му показаха какво никога не бива да прави.
Той затвори очи и облиза последната капчица, която се стичаше по устата му и една тъжна и меланхолична усмивка се изписа на мраморните му устни.
Войната между клана Сириус и клана Аменус, чийто Принц вече беше, не бе приключила, но той държеше най- важния кос в ръцете си.........
Детски плач се чу от малкото момиченце, което мяташе крачета и посиняваше от студа на което крехкото му телце беше изложено.
Канаме тръгна към него, като се спря до майка му и отмести косата й .
Искаше да види лицето на жената, която беше погубила Принцовете на двата най- могъщи вампирски Клана. Тази, която Аргорн де Сириус бе дръзнал да обича, против вампирските традиции и обичай.
Лицето и беше красиво и нежно, но той не можеше да разбере, как заради една обикновена смъртна, се бяха случили толкова катаклизми засегнали вампирският свят.
Заради любовта......заради глупоста, която можеше да донесе след себе си .
Младият мъж стига до плачещото детенце, което престана веднага щом се озова в ръцете му, загърнато в бялото си одеалце.
- Здравей Далия де Сириус. – Тихо прошепна Канаме и нежно целуна челцето на бебето.
Детенцето го гледаше със широко отворените си лешникови очи, в който се четеше любопитсто.
- Къде са сините ти очи principessa ( итал. Прицесо)? – замислено попита младият мъж, а в отговор получи сладка усмивка и весело ритане с крачета.
- Как може да ми се усмихваш маничка моя? – Тъжно прошепна Той и погледна гледащото го с доверие момиченце, което щеше да е една от най- важните фигури в плана му. - Не усещаш ли кървавите ми ръце? Не усещаш ли убиеца, който ще съсипе живота ?
Детето го гледаше все така доверчиво, усмихвайки се на тъжните му думи.
- Не знаеш нищо малка моя Принцесо, но след време ще ме мразиш и ще се бориш с мен ......- Лицето му помръкна, а вятъра разроши тъмнокестенявата му коса. – Ще ми се усмихваш ли и тога Принцесо ?
Детенцето отвори устичка и протегна малката си ръчичка към лицето му, но той внимателно я спря.
- Не .....недей chère – нежно прошепна Канаме и повдигна рачичката му към устните си.- Това е първата болка, която ще ти причиня - Той целуна малката и ръчицка и детето изпищя от студените му устни, който изгориха кожата му.
Канаме я беше целунал, точно там където на малката и ръчичка ясно се очертаваха с две преплетени линии.След целувката му обаче линиити станаха три.
- Верче си моя chère... – Прошепна тихо Той и притисна детето към себе си за да го предпази от студеният вятър.


Канаме Куран се облегна на облегалката на стола си и затвори очи, завладян от спомена за Далия и първата им среща.
Тогава беше напълно прав. Сега тя не му се усмихваше, а се плашеше от него, въпреки че навярно бе и привлечена.
Вече не беше малко бебе, вече беше голяма момиче и при това доста привлекателно. Тя не знаеше истината за произхода си, но след снощната случка навярно щеше да разбере за съществуването на света към който принадлежеше.
Той мислено съжали за родителите, който бе избрал да се грижат за нея.
Още когато я видя, разбра че е била нещастна и че те не са могли да я опазят.Но явно бе станала силна, много по- силна отколкото той си мислеше че е възможно да стане.
Личеше й, че храбро момиче и с това си качество спечели възхищението му.
Канаме знаеше, че ще отнеме време докато плана му се осъществи и Тя падне в ръцете му, за нещастие на собственият си Клан, но той бе готов да чака. Имаше цялото търпение на света!
- Ам .....- обади се притеснено Ичиджо, който беше седнал на стола точно срещу бюрото на Принца си.
– Ами Юки ? – Тихичко попита Той и засрамен от любопитсвото си сведе поглед.
- Ще направя така, че да я отпратя надалеч, докато всичко приключи !
- Екскурзия в друга страна под формата на стипендия за добрият и успех ? – Промърмори Ичиджо и колебливо погледна Принца.
- Да .....точно така .- Спокойно отговори Той, като стана от стола и се загледа през прозореца.
– Надявам се Айдо да си е получил урока си . – Твърдо каза Канаме и ядосано присви очи.
- Едва ли ще повтори повече – притеснено възкликна Ичиджо и нервно се намести на стола си.
- Надявам се ! - Това момиче е много важно за мен !- заповеднически каза той, така че Ичиджо да схване смисъла на думите му.
- Да ! Канаме - сама ! - Израпортува Ичиджо.
- Би ли ме оставил сам Ичиджо ? – Учтиво попита Канаме.
- Да ....разбира се !- възклика Ичиджо, като скочи от стола на който стоеше, поклони се сковано и с забързана крачка напусна кабинета на Куран Канаме.
- Далия де Сириус....... – прошепна Той, като се усмихна спокойно. – Ще направя всичко за да те получа!

7. НЕ ТЕ ИСКАМ, НО НЕ МОГА ДА СПРА ДА ТЕ ДОКОСВАМ!


Далия стискаше с цялата си сила чаршафите на леглото и не смееше да отвори очи, поразена от реалността на кошмара, който я бе измъчвал цялата нощ, или поне частта от нея, която бе прекарала в сън.
Всичко бе толкова страшно и болезнено ......
Онази нещастна млада жена, която с последни усили се опитваше да пребори белите преспи.Кръвта и нейния ален цвят, контрастиращ на фона на сребристобелият сняг ......
Всичко това й изглездаше толкова странно и познато, сякаш бе свидетел на цялата болка на жената, неспособен да направи каквото й да е, за да и помогне.
Черно бели картини от сънят без звук, минаваха пред треперещите й клепачи. Не бе възможно да боли толкова ако това е само лош сън........
Далия не можеше да спре тежкото си, накъсано дишан, а челото й, което бе изпъстрено със ситни капчици пот, гореше така сякаш на него бе запален огън.
- Спокойно Далия ! – Вече всичко е наред !
Разтревоженият глас на Юки я накара бавно да отвори очи и да я погледне.
Чувстваше гърлото си сухо и продрано, сякаш бе викала без да спира цялата нощ. Ръцете и бяха неприятно изтръпнали от продължителното стискане на чаршафите.
Сърцето й биеше толкова силно, че тя бе способна да усети всеки негов тласък чисто и ясно, така сякаш го бе извадила от гърдите си и го държеше в ръце.
Какво беше всичко това ? Този необуздан ужас и страх, който пулсираше в тялото й карайки я да трепери.
Какъв беше този сън, който и донесе ужасна болка, пронизваща я така сякаш някой скъп на сърцето й беше загилал?
Онази жена ....не можа да и помогне, а тя бе толкова безпомощна, толкова наранена и самотна.
Далия можеше да усети мъката и болката, която се просмукваше през крехкото тяло на жената и се удряше право в нейното, дърпайки я надолу към някаква тъмна безна на неописуем страх .
- Беше само сън .....- Нежно и прошепна Юки, като седна на края на леглото и замилва мократа и от пот коса. – Как се чувстваш ?
Далия не бе сигорна дали може да каже нещо, понеже усещаше гърлото си стегнато, а устните си така сякаш бяха залепени с лепило.
Изведнъж си спомни всичко, което се беше случило в градината на Академията и рязко се отдръпна от ръката на Юки.
Всичко минаваше през замъгленото и от високата температура съзнание :
Русокосият мъж, който я нападна, а после кървавочервените му жадни очи.....
Облекчението, което изпита чувайки гласа на Зеро Кирию, а после и неговият кръвожаден поглед.
Какво беше той ? Какво беше русокосият мъж и защо и двамата искаха да я наранят?
А странното чувство на сигорност което изпита, когато се притисна в него....... треперещото му от болка тяло, облегнато на нейното.......
Всико това само по себе си бе един жесток сън, от който незнайно защо не се будеше.
Кошмарите, болката, чувството на сигорност в ръцете на непознат й идваха в повече.
- Далия.....
- Добре съм ! - Бързо отвърна момичето и съсредоточено огледа стаята, търсейки някаква следа, която да я отведе до причината за снежният и кошмар.
- Малко си бледа. – Тихо отбеляза Юки и с майченски жест докосна челото й .
В първият момент Далия се стресна от студената и ръка, която се допря до изгарящата кожа на челото й, но след това усещането й се стори приятно и тя се отпусна назад в леглото, оставяйки Юки да се суети окло нея.
- Имаш температура ! – Заключи намръщено Юки.
- Не ....- изстена Далия - Чувствам се добре !
Юки поклати загрижено глава и погледна фалшивата усмивка, която се бе залепила на лицето на бледата й приятелка.
- Изобщо не си добре !
- Но аз наистина се чувствам! – С усилие произнесе Далия .
- Не! Не!Не! – Отсече със сериозна физиономия Юки и размаха пръст пред лицето на Далия, като попречи на опитите й да я накара да повярва, че всичко е наред.
– Ще си останеш в леглото..... - думите на Юки прозвучаха нежно и успокоително, но Далия не можеше да остане и да лежи точно днес .
Имаше нужда да знае, какво точно се бе случило и искаше да го научи от един точно определен човек.
Снощи ......- започна колебливо Юки - ...... всичко, което се е случило.......- Няма ли .. - момичето замълча за миг и замислено смръщи чело.
- Няма нужда ! - Прекъсна я Далия и пъргаво, за да докаже че се чувства перфектно, стана от леглото и се запъти към банята.
- Няма нужда ли ?! - Изумено възкликна Юки, която очакваше Далия да се събуди и да нарече всеки, който се изпречи пред нея чудовище, или най- малкото да задава купища въпроси.
- Всичко е наред ! – Спокойно каза Далия, като лениво се протегна и се запъти към банята.
‘’Господи така ми се вие свят ’’ --- мислено отбеляза Далия, но се опита да изглежда здрава макар и да не беше.
- Наред ! - Повтори Юки и премигна объркано.
- Дааааа .......- Провлачи Далия и влезе в банята без да дава повече обяснения.
Юки остана да стой на леглото с широко отворена уста и разтревожено изражение на лицето.
Не беше възможно Далия да се чувства добре!
След като Зеро я бе внесъл на ръце в стаята снощи, Юки я бе помислила за мъртва .
Кожата и беше толкова бледа, лицето изпито, тялото отпуснато сякаш бе мъртвец, а сега спокойно, без да задава въпросите, който всички очакваха, твърдеше че всичко е наред.
Юки неразбиращо поклати глава.
След като Зеро бе оставил Далия на леглото, не си бе направил труда, да даде на Юки никакви обяснения отностно това какво се е случило и защо Далия изглежда толкова зле.
Той беше излетял от стаята, но тя го беше последвала до кабинета на Директора и макар да не беше редно, бе чула всяка една дума, която двмата мъже си размениха.
Побиха я тръпки при спомена за разговора, който Зеро и Директор Крос бяха провели .

СПОМЕН

- Един от глупавите ти вампири, които смяташ за прекрасни едва не я уби тази нощ! - Младият мъж замълча и виновно наведе глава, загледан в свитите си в юмрук ръце. - Включително и Аз ! – Аз също я нападнах ! - Добави тихо Зеро и погледна към Директора в очакване.
- Как е сега ? – Загрижено попита Кайен, без да обръща внимание на последното, което младежа беше казал.
- Незнам ........- Зеро си пое дълбоко дъх, като се строполи на стола пред бюрото на директора и закри лицето си с ръце.
- Ще извикам лекар !
- Юки е при нея . – Отбеляза уморено младият мъж .
Директора кимна и замислено сведе глава.
- Те не трябва да са тук ......- тросна се Зеро, като добави – Аз също не трябава да съм тук!
- Куран Канаме ще се справи с проблема и съм сигорен, че това няма да се повтори! – Убедено промълвил Директора, като игнорира болезнените изводи на момчето, което обичаше с цялото си сърце.
- По дяволите ! – Извика яростно Зеро и стана от стола озаовавайки се лице в лице с притихналият Кайен.
– Тя е белязана от него! Едва ли въобще му пука, за живота на някой тук ! Вампирите ......- процеди през зъби –.... те са егоистични ! Не обичат никого и не вярват в нищо !- Защо ...... защо му имаш такова доверие ?
- Зеро ...... – спокойно започна Директора, като сложи ръка на рамото му - .... не мога да се меся в нещата на Куран Канаме, но съм убеден, че ти винаги ще бъдеш наблизо за да я спасиш, когато има нужда от теб!
В очите на младият мъж припламнаха гневни искри и Той отблъсна грубо ръката на Директора.
- Аз няма да и бъда роб !
- Не . – Спокойно промълви Кайен - Ти ще бъдеш нейният Ангел, а тя твоята повереница! Кайнен замълча за миг и срещна обърканите очи на Зеро – Тя е твоята съдба, а от нея не можеш да избягаш.......

КРАЙ НА СПОМЕНА

Юки се отпусна на леглото на Далия със замислено изражение .
‘’ Какво искаше да каже Зеро с това, че Канаме – семпай е белязал Далия? И за какъв Ангел ставаше въпрос ?’’ – Милеше си разтревожено Юки, опитвайки се да вникне в думите на двамата мъже, които не спираха да звучат в ушите й.
‘’Коя е Далия Пейн всъщност и защо всико се промени с нейното пристигане? Има ли някаква връзка с ........’’
Разсъжденията на Юки, бяха прекъснати от Далия, която излезе от банята по халат и тръгна към оставената си на стола униформа.
- Какво правиш ? – Запита Юки, като въпросително повдигна вежди.
- Как какво ? - Приготвям се за училище !
- Луда ли си Далия! – Притеснено изплака Юки – Къде ще ходиш, когато на челото ти гори цяла пещ?
- Казах че съм добре ! -Отсече Далия и навлажни сухите си устни. - Ще ида на училище и ти досаднице няма да ме спреш!
- Инатливо магаре! – Изсумтя Юки и сърдито скръсти ръце.
- Даммм ! - Весело провлачи Далия, като се тръсна на леглото и прегърна намръщената си приятелка,като целуна бузата й.
Юки се опита да здържи усмивката си, но когато Далия започна да прави смешни физиономии, цялата и воля се изпари и тя започна да се смее гръмогласно.
- Знаеш ли какво ? - През смях запита Юки, като дръпна Далия и двете паднаха на мекото легло.
- Какво?
- След точно два дни ще има бал, на който ще могат да присъстват и учениците от Нощна смяна ! –Не е ли супер ! –Въодушевено извика Юки.
Лицето на Далия помръкна и тя сковано се усмихна на Юки, която беше пребледняла и я гледаше извинително, осъзнавайки, че това, да й говори за Нощна смняна не е най- доброто нещо в момента.
- Съжалявам ........
- Няма нищо .....- отвърна Далия и стана от леглото, като грабна униформата си и тръгна към банята за да се облече, но точно преди да влезе се спря и спокойно попита Юки :
- Как трябва да бъда облечена ?
- Леле, Далия ! - Радостно извика Юки и плесна с ръце. – Ти си върха да знаеш !



Часовете се нижеха бавно, а температурата й се покачваше, но не това я тревожеше в момента.
Нямаше го.......
Мястото до нея беше празно, а това още с влизането с кабинета по Биология я изпълни с несигорност и страх, че нещо лошо се е случило.
Далия си блъскаше ума, как ще иде на бала в други ден, когато цялото и тяло се сковаваше от страх, само като си спомнеше кървавите очи, и ръцете на онзи неземно красив млад мъж, който нагло се спукаха по тялото й.
Момичето потрепери от спомена и се опита да вникне в днешният урок по Биология.
Разбира се това не и се отдаваше особено, когато светът, който познаваше до сега бе на път да се промени и да се изпълни с ....опасните и страшни същества, за който Юки и разказа.
Боже дали това бе възможно, или всичко беше едно глупаво втълпение от прекалената уплаха ? Дали бе възможно кървавите очи да са истински и да не принадлежат на човек?
Стомаха и се бе свил на кълбо, и Далия бе готова да си изгризе ноктите ако напрежението, което караше сърцето и да бие като обезумяло не спаднеше.
Мислите и упорито се въртяха към едни и същи неща : Защо стола му беше празен? Къде беше сега ? Подозренията й верни ли бяха и ако е така, какво за бога бе това място ?
Челото и гореше, както и цялото й тяло, което бе станало страно чувствително под влиянието на високата темпереатура. Беше и лошо, виеше й се свят, но когато строгият поглед на Юки, която се обръщаше през пет минути за да я проверява попаднеше на нея, Далия вдигаше глава и се усмихваше широко, сякаш не и идваше да повърне.
''Е ...може и да не стигна до бала. Може да ме погребат преди това !’’ - Помилси си кисело Далия и започна да се моли звънеца да бие.
Слава богу, че Господ и беше фен, защото звънеца удари и всички се изтреляха към врата освен Юки.

- Не изглеждаш добре ! - Скастри я веднага и тръгна отново да докосне челото й.
Далия се отдръпна като попарена и раздразнено промърмори :
- Добре съм мамче ! И НЕ, не искам бисквитка !
- Много си забавна ! – Каза Юки и притеснено заклати глава.
- Идва ми отвътре ! – Пошегува се Далия и като подарък спечели един лош поглед.
- Работата ме зове, но гледай да те заваря в леглото, когато се пребера в стаята!
- Да, Сър ! – Шеговито подметна Далия.





Пейката в училищният двор, бе най- подходящото място за сядане, а и там имаше най- голяма вероятност да срещне Кирию, ако въобще си направеше труда да дойде на училище.
Далия сложи слушалките на старият си локмен и се заслуша в песента, като качи краката си на пейката и позволи на студеният, за нея въздох, да охлади прегрялата й кожа.
Учениците преминаваха пред очите й, пред които всичко започна да се размазва и да се движи на забавен каданс.
‘’Боже много съм болна!’’ – Помисли си Далия и подсмръкна.
Седеше тук като глупачка, само защото вътрешното й гласче, което в последно време доста бе взело да се обажда и да намила едно и също в и без това размътеното и съзнание казваше, че той ще бъде там.
Имаше странното чувство, че проклетия Кирию, заради когото бе навън а не в леглото, ще си довлече задника и ще благоволи да и обясни, какво по дяволите ставаше в живота й .
Момичето не можеше да си обясни това си предчувствие, но нямаше силата и волята да разсъждава и над него. Имаше доста по належащи неща, като : вампири, нейният живот и .......разбира се вампири.
Изведнъж в главата и мина мъдрата мисъл, че е с униформа, а тази къса поличка не беше особено подходяща за разкраченото положение, което бе заела.
- По дяволите ! - Промърмори Далия и свали краката си долу, като автоматично си отговори на въпроса: Защо преминаващите момчета я зяпат и се усмихват толкова доволно?
Далия разгневено изсумтя и се зае да дърпа късата си пола надолу, опитвайки се да я направи малко по- дълга, което разбира се не бе възможно.
- Здравей . - Промълви някой несигорно и Далия повдигна глава към посоката, от която идваше момчешкият глас.
Пред нея стоеше едно много притеснено момче, което нервно стискаше в ръце букет от бели маргаритки и я гледаше все едно не е виждал момиче.
Косата му беше тъмнокестенява и прилежно пригладена назад. Носеше очила с диоптри, които го правеха да изглежда повече като зубар - добро и мило момче, отколкото като’’ the cool bad guy’’, или в превод Зеро Кирию.
- Здравей! - Колебливо каза Далия и объркано сбръчи чело в очакване да чуе, за какво това непознато момче стои пред нея и я разконцентрира.
- Аз .....такова ..... - Заекна момчето и подскочи, когато Далия кихна гръмогласно.
- Съжалявам ! – Промърмори Тя, хвърляйки му един разсеян поглед.
- Тези цветя ... – измънка под носа си момчето и се изчерви. – ....те са за теб !
Това привлече вниманието й тя погледна към цветята, който бяха протегнати към нея.
Стана и много мило и приятно, че все още има момчета, който са способни да подаряват цветя и да бъдат кавалери, а не хулигани, като някой хора ....
Това, че момчето не бе пръв красавец, като онези .... онези вампири или хора, не беше още сигорна как да им вика, не беше особено важно.
Важното нещо за нея беше милото му отношение към нея, което не я накара да изтръпне от страх или да си припомни нещо от онази нощ.
Не го познаваше, но жеста му я трогна и й дойде доста добре, в една от най- ужастните сутрени през живота й, а Далия бе имала много.
- Благодаря ти . – Спокойно каза момичето, като се изправи и пое цветята, дарявайки смутеното момче с лъчезарна усмивка.
- Аз .исках да те питам дали............
Момчето не бе оставено да продължи, понеже някой го изблъска грубо и то политна назад.
- Разкарай се !
Грубият глас на Зеро Кирию, в който ясно личеше досада и раздразнение, накара Далия да подскочи уплашено и да седна обратно на пейката, като изглеждаше точно като наказана.
Той стоеше пред нея - красив, неустоим и страшно привлекателен, а на перфектното му лице, което изглеждаше повече като за корицата на списание, отколкото за обикновено училище, бе застинало в беземоционална маска.
Имаше толкова много въпроси, който искаше да му зададе и по някакъв страннен начин знаеше, че именно той ще бъде човека, който трябва да й отговори.
Тялото й обаче се беше парализирало напълно, а очите й бяха широко разтворени, сякаш стоеше пред някое страшно чудовище, а не пред красиво момче.
А не беше ли всъщност така, не беше ли той чудовище?
Единственото нещо, на което бе способна в момента, бе да го гледа с отворена уста, точно като глупачка и да стои мирна докато не и каже.
- Тръгвай, нямам време за .......- Изведнъж гласът му замря и той се втренчи в младежа, който я беше зяпнал, сякаш беше единственото момиче наоколо.
В гърдите му пламна добре познато чувство, само дето момичето беше различно и в ситуация като тази и дума не можеше да се обели за привързаността и ревност, по простата причнина че тук, тези чувства нямаха място и не можеха да съществуват.
Това беше глупаво! Да изпитва гняв към някакво момче, само защото я гледаше и то доста влюбено.
Живота си беше нейн, това не го засягаше, но въпреки това му идеше да фрасне този мухьо и да изтрие глупавата му влюбена мутра.
Изражението, което се беше изписало върху лицето му, явно бе доста страховито, понеже момчето паникьосано започна да остсъпва назад, без да си позволява да поглежда към безмълвната Далия.
След като страхът, който се бе появил в очите на момчето го задоволи, Зеро грубо хвана ръката на Далия дърпайки я рязко към себе си, за да я накара да стане от пейката .
- Какво правиш ? - Изумено успя да попита момичето.
Изведнъж осъзна, че е на крака и че стои на сантиметри от устните му . Това прозрение, което я връхлетя заради самодоволната усмивка, изписана на лицето му я накара да се отдръпне като попарена, колкото се може по далеч.
- Тръгвай ! – Подхвърли отекчено той, като я дръпна и се опита да я повлече на някъде.
- Няма да стане! – Гневно извика Далия, като се запъна на място и го изгледа с искрящи от гняв очи.
- - Не ме карай да ставам груб! - Още по отегчено произнесе Той й стисна китката й по –силно, като през цялото време внимаваше със силата, която употребяваше.
Тя му изглеждаше толкова крехка и мъничка, че му се струваше, че едно необмислено движение може да я убие.
- Да ставаш груб !?!- Ти никога не си преставал да бъдеш ! – Изтерично изкрещя Далия и започна да се опъва за да се освободи, но разбира се без особено голям успех.
Зеро дори не се напрягаше за да я задържи, просто стоеше и я гледаше спокойно, все едно тя не се опъваше и не викаше като луда.
Беше толкова различна от всяко момиче, с което се беше сблъсквал до сега. Далия бе толкова объркваща и противоречива .......
За него нейната сила, беше точно колкото на едно малко дете, изобщо не го застрашяваха безпочвените й опити да се измъкне от него, но упоритостта й му идваше в повече.
- Ще престанеш ли ? – Попита я с ледено спокойствие Зеро, след като прецени, че е й дал достатътчно време да изразходи целия си гняв и страх, който навярно изпитваше още от снощи.
Навярно бе разтревожена и се страхуваше от него и имаше много неща, които тормозеха красивата й главица, но просто беше прекалено вироглава, за да се държи като нормално ревливо момиче и викаше за да не показва какво наистина чувства.
Госпожица Всезнайка, беше страшно темепераментна и упорита и нямаше да го остави да я командва, като правеше Юки.
Разбира се Зеро нямаше никакво намерение да се съобразява с глупавите й капризи.
Навярно бе свикнала всички да падат в краката й и да правят това, което поискаше от тях, но дори и съдбата наистина да ги беше свързала, както казваше Директора, и дори да умираше от болка всеки път, нямаше да се залепи за нея като марка, и нямаше да и позволи да властва над него. Никой не го командваше! Сега нямаше да е по различно с тази глезла !
- Да престана ли ....... - изъска Далия през стиснатите си от яд зъби и го откъсна от расъжденията му, който ставаха все по – мрачни и задълбочени.
- Точно така ! Да престанеш ! – Вече доста по- гневно успя да изръмжа Зеро, като я изгледа кръвнишки.
Огъня гореше в очите и на двамата и изглеждаха така все едно след малко ще се избият взаимно.
Далия беше вирнала глава високо и го гледаше право в очите, изпращайки срещу него вълни от гняв и презрение. Тялото и беше напрегнато, а устните и леко разтворени в очакване на следващото нещо, с което да го накара да я остави на мира.
Зеро от своя страна бе с пъти по- спокоен, въпреки че вече започваше да му писва от хапливите и коментари и сладките й устни, който изпиваха вниманието му и го караха да се чувства като глупак.
Мадият мъж все още държеше ръката й, като не позволяваше на тялото й да се отмести прекалено далеч от неговото.
- Много добре тогава ........- вече по –тихо отбеляза Далия и престана да се дърпа –.... искам да чуя какво ще ми каже ... ам ....
- Антъни ......- Тихо прошепна момчето, което стоеше като вледенено от страни и наблюдаваше Далия, която бе единствената, която се осмелила да говори така с Зеро Кирию.
- Да...... Антъни . – Глупаво промърмори тя, като тропна с краче и погледна момчето в очакване.
- Ти дори не знаеш името му ?! – Изсумтя Зеро, раздразнен от глупавите и претенции, които предивяваше просто за да го ядоса и дори бе започнала да успява.
- Та какво искаше да ме питаш Антъни ! – Попита Далия, като му се усмихна топло, игнорирайки напълно Зеро Кирию, който изглеждаше като буре пълно с барут, което ще гръмне след секунди.
- Исках да те питам ......- промълви момчето, като погледна притеснено към Кирию, който го гледаше повече от лошо.
- Дааааааам – Провлачи Далия, която не се интересуваше толкова от това, което ще и каже момчето, колкото от наказанието, което очевидно налагаше на нервната система на Зеро .
- Искаш ли да дойдеш с мен на бала ? – Изтърси момчето изведнъж и се изчерви.
- Аз с най- голямо ......
- Не! – Грубо я сряза Кирию, като я придърпа по- близо до себе си и срешна обърканите й очи.
Неговата напълно неочаквана реакция накара Далия да онемее, а Антани да разбере, че някой доста по- силен от него вече го е изпроварил.
Зеро сам се учуди на това, което направи толкова импулсивно, но не можеше да позволи на Далия да ходи на бала...... с момче.Той знаеше че нито мислите му нито думите звучаха логично, но не можеше да ги преглътне. Бе наясно с факта, че тя не му принадлежи и на практика той не я и искаше, но не можеш, просто не можеше да пренебрегне гнева, който го заливаше при мислълта, че Далия ще е с някой, дори този някой да е мижитурка като Антъни, или чистокръвен вампир като Куран Канаме.
‘’ Обичам Юки, тя е всечко за мен .....а Далия........тя е задължение !’’ – Мислено се увери Зеро, опитвайки се да пренебрегне топлината, която се разливаше по тялото му окло нея . ‘’Все още искам кръвта й !Това е ........Юки е важна !’’
- Не ......- Смутено повтори думите му Далия, а очите и зашариха по непроницаемото му лице.
- Не! – Отсече отново младият мъж и я погледна със спокойните си виолетови очи, за който Далия бе сигорна че могат да убиват.
Сега бяха виолетови, но снощи ........бяха кървави и жадни......
- Няма да тръгна никаде с теб, защото си груб и арогантен, а и също така ме плашиш.- Откровено промълви Далия, като смръщи чело и сведе очи под строгият му поглед.
Зеро остана загледан в сладкото й лице за секунда, а през цялото му тяло премина болезнена тръпка, от честният й отговор .
Далия усети парещият му поглед и го погледна несигорно, надявайки се да оцелее. Зеро изглеждаше така, все едно всеки един момент ще избухне и ще я разкъса заради дръзката й откровеност.
Лицето му беше строго, а веждите свъсени.Перфектните му устни бяха стиснати в права линия, а очите му .........те я гледаха по странен начин.
Далия отвори устата, за да каже нещо и да се извини за грубостта си, когато бе спряна от искрения му смях, който я накара да подскочи от изненада.
Той се смееш .....смееше се на думите й, вместо да й се развика и да я изгледа с омраза както винаги.
Започна да отпуска желязната си хватка, като не спираше да се смее и то не иронично и престорено, а спокойно и искрено.
Далия не можеше да повярва нито на очите си, нито на ушите си.
Този мъж направо я побъркваше, беше същински ветропоказател, който непрекъснато сменяше посоката си, карайки я да се обърква и да изглежда като глупачка.
Смеха му беше толкова прекрасен и благозвучен.
Далия си помисли, че бълнува заради темпрературата. Звукът, който идваше от устата му беше ангелски, омайващ..........
- Защо се смееш ? – Предпазливо попита тя.
- Груб и арогантен........ плашещ ! - Най – после го изтреля малката ! – Промълви през смях Зеро, а ослепителната усмивка, която се изписа на лицето му спря дъха й и я накара да се смути още повече .
Ако можеше земята да се разтвори и да я погълне, за да не може Зеро Кирию да се смее на глупостите й, който Бог знае защо винаги казваше.
- А ти изчезвай ! – Каза изведнъж Зеро на замръзналия Антани, който като по команда се изпари.
- Не мога да повярвам, че си толкова арогантен !
Кръвта на Далия закипя, а очите и засвяткаха гневно, доставяйки му огромно удоволсвие.
- Да ....... – Вяло произнесе Зеро и я дръпна към себе си.
- Пусни ме! – Изсъска момичето и войнствено вирна брадичка, въпреки че сърцето и заби силно, а дишането и се учести.
Толкова близо до тялото му .....толкова близо до него.....
‘’ Не особено добра идея за мен !’’ – Помисли си Далия, като го погледна с разширени от объркване очи.
Какво и ставаше, определено не и беше горещо само заради температурата......
Гореше я друга треска, много по- опасна и привлекателна, треска, която притежаваше невероятна притегателна сила, с която Далия не можеше да се пребори.
- Сега, Далия ....... - спокойно започна Зеро, а в очите му припламнаха весели пламъчета при вида на изуменото й лице. – Ако не тръгнеш доброволно, кълна се че ще те вдигна на гърба си и ще те нося за твой огромен срам !
- Не би послял ! - Изсъска момичето и гневно присви лешниковите си очи.
- Пробвай ме ! – Отвърна подигравателно Кирею и доближи устните си до нейните.
- Ще викам и всички ще чуят ! – Победоносно заеви Далия и нагло му се усмихна сигорна в победата си.
- Знам много начини, по които мога да заглуша виковете ти! – Предизвикателно прошепна в ухото й Зеро и се наслади на червеният цвят, който оцвети бледата й кожа.
Далия се учуди на себе си, понеже вместо страх я заля топлина, а тялото й регира ужасно безсрамно на думите му.
- Мога и сама да вървя ! – Каза момичето и Зеро я пусна, като незаинтересовано повдигна рамене и с небрежен знак й посочи да върви пред него.
Далия въздъхна тежко и тръгна пред него безропотно, като се чудеше къде ще я заведе.
Не и се искаше да му доставя удовоствието и да го пита, понеже бе наясно че отново ще се скарат, а тя бе изхабила цялата си сила, за да се бори с него отново и то толкова скоро.
Далия имаше много въпроси, за който трябваха отговори, но дали Зеро Кирию щеше да и отговори честно или щеше да я излъже и обяви за луда ?
Дали нямаше да довърши това, което бе започнал?
Гърлото и се сви от страх, а сърцето и взе да бие така сякаше се надпреварваше с пулса й който не му отстъпваше.
- Къде ме водиш? –Предпазливо попита тя и се обърна с лице към него, като го изчака за да вървят заедно.
- В конюшнята на Академията, има един болен кон за който трябва да се погрижа. –Спокойно, нищо няма да ти направя! –Отвърна подигравателно Зеро, като пъхна ръце в джобовете си и продължи да върви с лека усмивка, породена от зачервеното й лице.
- Обичам конете ! – Въодушевено възкликна Далия, като сведе топлите си очи надолу и се загледа в движещите й се като по чудо крака.
- Не говоря за малки бели понита . – Иронично подметна той.
- Аз също ! – Обидено изфуча Далия и забърза крачка, щом видя малката постройка пред себе си.
Той остана безмълвен, загледан в гордо изправената млада жена, която очевидно бе засегнал и сега тя определено го проклинаше на ум.
Но нима тя не беше като всяко момиче? Не се ли интересуваше единствено от това, как и е косата и как изглеждат устните й ? Дали дрехите и са подходящи и дали не е напълняла? Не бяха ли това единствените грижи на момиче като нея?
Но познаваше ли я всъщност, за да си мисли такива неща за нея ?
Как щеше да й каже всичко, което самият той не искаше да приеме и да разбере?
‘’ Здравей Далия Пейн ! Аз и ти не се познаваме, но се оказва че като малка си ме белязала и сега аз съм твоя пазител ! А ...и между другото съм вампир, който ще падне до ниво Е и освен това съм луд по кръвта ти, чийто мирис дори сънувам !Разбира се ти си притежание на чистокръвен Принц, който аз мразя, както и всички вампири. Осевен това съм влюбен в Юки, но май започвам да желая теб !’’ - Зеро подреди в мислите си всичко, което трябваше да излее като информация, но реши, че момичето няма да я преживее.
Младият мъж се усмихна криво и продължи да върви след нея, наблюдавайки я как уверено влиза в малката конюшня.
Аромата на сено лъхна Далия още от входа и тя се усмихна леко, като затвори очи и вдиша дълбоко.
Толкова обичаше да се занимава с коне. Можеше да прекара целият си ден тук и нямаше да усети умора или скука.
Конете бяха най- умните и прекрасни животни ! Същевремено бяха горди и опасни, но и много силно обичащи и лоялни.
- Явно знаеш как се влиза в конюшня ! Очарован съм от това толкова ценно качество!
Кратък поглед през рамо й показа, че Зеро Кирию стои на крачки от нея и я гледа с подигравателно искрящи очи, в който се четеше досада.
- А ти винаги знаеш как да се заядеш. Колко си надарен ! – Троснато му отвърна Далия, като се обърна така че да застанат лице в лице.
- Права си .....- Ослепителната усмивка, която беше осветила нечовешки красивото му лице, беше в пълно противоречие с напрегнатият му глас . - .....много съм надарен . – Подхвърли иронично, като се наслади на смайването изписало се на лицето й.
- Перверзник ! - Възмутено извика Далия и сложи ръце на гърдите му, като му попречи да се доближи прекалено.

- Е........- засмя се Зеро, като повдигна перфектните си вежди нагоре - .... така не бяха ми казвали, но ти благодаря много си мила !
Той тръгна към нея, а ръцете й който бяха опрени на гърдите му за да го спрат, не вършеха никаква работа.
Далия се принуди да отстъпи докато гърба й не опря стената.
Безочливото му поведение беше повече от възмутително. Далия искаше да му се разкрещи и да избяга, но ужасът беше стиснал гърлото й карайки краката да се подкосят неспособни да направят й крачка.
Тя все още опираше ръцете си в гърдите му, но той ги хвана и внимателно ги отмести, като не изпускаше от поглед ужасеното й лице.
След като нищо вече не му пречеше да се доближи, Зеро я притисна в стената, като небрежно подпря ръцете си на стената от двете страни на главата й и се загледа в треперещите й, като на малко уплашено дете устни, който му подсказваха че тя едвам спира плача си.
Далия отново се върна назад в спомените, там където болеше ........
Не можеше да избяга от това, а този нещастник не биваше да се доближава толкова близо!
Тя сведе очи надолу опитвайки се да избегне изучаващият му поглед, който безмилостно се впиваше в нея сякаш проникваше на дълбоко в ума й в търсене на най- съкровените й тайни.
Сърцето и биеше като лудо, молейки се той да се ограничи единствено с гледане.
- Погледни ме . –Тихо заповяда той, а когато тя не се подчини гласът му стана още по власттен - Погледни ме Далия !
Далия бавно вдигна лешниковите си очи нагоре към строгото му лице и го погледна.
В очите и блестяха сълзи, а лицето и беше бледо като лист хартия.
- Защо искаш да заплачеш ? – Меко попита Зеро без да се отдръпва .
Далия се загледа объркано в него, сякаш не разбираше добре въпроса, но след секунди успя да промълви единственото, което звучеше в умът й :
- Страх ме е ........
- От мен ли ? – Все така спокойно запита той, но в гласа му се прокрадна едва забелижима тъга.
- Да - Едва каза Далия, а по лицето и се стекоха две сълзи, които до сега бе сдържала.
Той пренебрегна неприятните тръпки, който усети да преминават през цялото му тяло, породени единствено от искреността в думите и очите й .
- Какво искаш да знаеш ? – Въздъхна Зеро и се отмести от нея, като се отдалечи на разтояние, което очевидно я успокои.
Далия изтръпна и го погледна несигорно.
Какво всъшност искаше да знае ?
- Има ли вампири? - Изтреля Тя без да се замисля повече и се подготви за подигравателният му тон, който навярно щеше да осмее глупоста и фантазията й .
- Да . – Спокойно отговори той, сякаш това беше нещо очевидно.
Сърцето на Далия спря да топти за миг, а после продължи забързано все едно се надпреварваше с най – недостижимото нещо, времето.
Това беше невъзможно ! Съществуването на тези митични създания, беше една легенда , а сега това момче и казваше, че легендата е истина и че всеки кошмар рано или късно се сбъдва.
Но защо не се чувстваше изненадана ? Може би, защото бе видяла с очите си кървавият, жаден поглед, който я бе смразил миналата нощ .
- Ти .... - заекна тя и несъзнателно направи крачка към напрегналото се момче. - ....ти също ли си вампир ?
Той беше раним..........
Далия ясно усети болкта, която му причини въпроса й и се прокле, че е толкова глупава и любопитна.
- Съжалявам аз ...........
- Спри да се извиняваш ! - Грубо я сряза Зеро и я погледна така сякаш отново я мразеше.
- Аз не исках да.... - Заекна Далия и почувства остра болка, която проряза гърдите й.
Беше го наранила и това я накара да страда въпреки че не го познаваше добре, и че можеше би бе опасен. Далия изпита нужда да го утеши, да го прегърне като малко дете и да заличи болката, която изпитваше.
- Да .......- Задъхано произнесе той и стисна ръцете си в юмрук, за да задържи напиращия в гърдите си гняв. – Аз съм това, което мразя най – много . – Тъжно промълви младият мъж.
- Миля че .......- несигорно започна Далия, като направи още една крачка към него- ....... ти не си като Нощна смяна .
Той я погледна учудено и въпросително повдигна вежди.
- Досетих се, че те също са вампири, но щом не си с тях значи си различен. – Простичко каза Далия и на лицето и се появи една притеснителна усмивка, която го накара да зяпне смаян от спокойствието и самообладанието, което това крехко и невино момиче, демонстрираше.
- Да не съм ! - Каза Той, като смръщи чело чудейки се как точно да и го обясни.- Вампирите се делят на чистокръвни - те са най- силните и важните във вампирският свят, те са нещо, като Богове ...... – Той се подсмихна иронично и Далия разбра, че не е особено съгласен. – Притежават купища способности, чиято мощ знаят само те и никой друг!
- Куран Канаме .......- Прошепна изведнъж Далия, като си припомни красивото лице на младият тъмнокос мъж, който всеки път и се усмихваше, карайки я да се чувства несигорна и объркана.
- Точно така ! - Изсъска Зеро и с досада извъртя очи.
- А другите .......- Далия се поколеба как да ги нарече и накрая промълви : - му приятели ?
Зеро се засмя, като я погледна снизходително.
- Приятели ?! Не ....чистокръвните, те нямат приятели!Те са егоистични и прокълнати същества, който не заслужават да живеят ! Тези, който вървят след него са аристокрация! Служат му, защото той е могъщ чистокръвен ! - Подметна с ирония .
- Миля че го уважават . – Замислено промълви Далия и се загледа в покритият със слама пот.
- Много мислиш !- Подигравателно подметна Зеро, като се приготви за злобният й поглед, но за негова изненада нямаше такъв.
Далия беше толкова объркана от информация, която изведнъж нахлу в новият и свят, който тъкмо се опитваше да подреди.
‘’ Вампири ......’’ – помилси си Далия и навалажи сухите си устни, като погледна Зеро и му зададе следващият въпрос.
- А те защо учат тук ?
- Защото Директорът се води от идеята си, да направи така че хората и вампирите могат да живеят заедно! - Младият мъж ядосано изсумтя и скръсти ръце пред гърдите си. - Канаме Куран, е президент на ''Лунното убежище '', или общежитието, на тъпите кръвопици. – С Директора са се разбрали, той да взема решенията засягащи вампирите, но да се придържа и към Директора. – Това разбира се е лудост!- Заяви Зеро утвърдително и гневно поклати глава.
Далия не разбираше. Той беше вампири, а говореше лошо за тях и му личеше че иска единствено да ги убие. Какво ли му се беше случило за да изпитва такава голяма омраза ?
- Пистолета .......- промълви Далия и се прокашля за да зазвучи гласът и по- сигорно - ........защо ти е той?
- За да убивам или в най- лошият случай усмирявам глупавите кръвопийци, когато забравят да се правят на добрички!
- Ловец ли си ?
- Да.
- Нещо като Блейд .
- Идиотка.
- Извинявай .....- засрамено произнесе Далия и глупаво се усмихна.
- Свърши ли ? – Вметна саркастично Зеро, като я изгледа преценяващо.
- Ами .......
- Да не ти приличам на енциклопедия ! - Скастри я Той и я погледна укорително.
- Извинявай . - Смутено прошепна момичето.
- Спри да се извиняваш, много е дразнещо ! - Въздъхна с досада Кирию и застана на сантиметър от лицето й, като повдигна ръка си и я сложи на горящото й чело. Далия замръзна на място.
Лицето му придоби загрижено изражение и тя не знаеше кое я плаши повече – неговият гняв или загрижеността му.
Единсвеното нещо, което в момента знаеше със сигорност бе, че и харесва допира му . Неговата студена ръка върху горещото и чело и достави истинско удоволстви и тя затвори очи, като несъзнателно се погали в ръката му.
Зеро се напрегна, когато по тялото му преминаха тръпки от удоволствие и желание. Беше толкова миловидна, а жеста и беше съвсем невинен и дори неосъзнат.
Толкова искаше да я има още тук, без да се замисля за последствията от това.
Зеро рязко отдръпна ръка от челото й, като се опита да си придаде незаинтерисован вид, но сърцето му, което биеше силно и неравномерното му дишане, го издаваха.
Бе я докоснал........
Само едно докосване на кадифената й кожа предизвикваше в него желание, но този път не за кръв, а за нещо което го накара да се усмихне криво.
- Боже мили !- Изведнъж извика момичето . - Как до сега не съм забелязала този великолепен кон? – Възкликна момичето и направи крачка напред към жребеца, който подплашено се отдръпна.
- Недей ....- отекчено промърмори Зеро, който много добре знаеше че Тиаз, не обича никой освен него да го доближава.И повечето момичета, които му се възхищаваха и се опитваха да го докоснат бягаха от там с писаци.
- Аз нищо няма да ти направя . – Примамливо изчурулика Далия и направи още една крачка напред.
Неспокойно пристъпващият жребец се усмири веднага, щом пръстите и докоснаха белите му ноздри.
- Страно ..- промърмори младият мъж зад гърба й - ....Обикновено не позволява да го докосват непознати.
- Той знае че аз го харесвам – Далия нежно милваше великолепното животно, което сякаш се разтапяше от ласките й.
Зеро се усмихна изненадано, това момиче не беше лиглата, за която я мислеше.
Тя беше смела и силна и толкова чиста и честна, че пред нея той се чувастваше като самия Дявол.
- Ти очевидно разбираш от коне .- Спокойно каза Зеро и се присъйдини към тях, като погали гривата на Тиаз.
- Нали ти казах, но ти ми се подигра .- Чистосърдечно, без да се опитва да изтъкне грешката му промълви Далия, като продължи да гали Тиаз.- Преди родителите ми ме бяха записали на езда, но след като паднах грандиозно, ме отписаха и ми забраниха да се доближавам до коне.- Прекалено много ги беше страх да не се нараня!
- И ти спря ли ?
- Не ! – Усмихнато отвърна момичето.- Ходех тайно, не исках да оставям Алфа.
- Алфа?
- Кобилата, която яздех .
- Не те ли е хвърлила именно тя? – Попита недоумяващо Зеро.
- Да, но виновната бя х аз, не тя .
- Защо ?
- Защото отговорноста беше моя, а не нейна ! Аз съм ездача и аз трябваше да я насочвам !
Зеро се смая. Това крехко момиче, имаше силно развито чувство за чест и достойнство и беше на светлини години от момичетата тук.
Беше толкова искрена и безкорисна, сякаш искаше да изкупи вината на света за да я лепне на себе си.
.
- Сега страх ли те е ? - Попита изненадващо той, като се вгледа в красивото й лице.
- Не знам . - Отговори Далия, като се загледа в очите му неспособна да отмести поглед
Той се наведе към устните й и Далия притаи дъх в очакване да я целуне, но той просто се спря на сантиметри, като се усмихна криво и промълви :
- Имаш висока температура, искам да идеш и да си починеш .
Далия смръщи чело и го погледна раздарзнено.
- Искам да видя болният кон ! Моля те нека ти помогна !
- Не! Самата ти си болна, а си тръгнала да помагаш!
- Но аз мога да ......
- Далия ........ – Въздъхна младият мъж и тя осъзна колко страно звучи името й изговорено от перфектните му мраморни устни.
- Ъм .......
- Прибирай се сега .
- Добре, но мога ли .......- Тя го погледна несигорно и се изчерви.
- Да, можеш но когато се почувстваш достатъчно здрава. – Меко промълви той.
- Защо ми разказа всичко това ? – Попита изведнъж Далия и го погледна настоятелно.
- Нима нямаше да ме попиташ ? – Подсмихна се Зеро.
- Щях, но не веднага.
- Чакаше ме ......- промълви подигравателно Той - ..щеше да го направиш!
- Не нямаше !
- Щеше !
- Не нямаше !
- Щеше досаднице !
- Няма смисъл .......- простена Далия.
- Така е истината е една и ти я знаеш! – Победоносно заяви Зеро и й се усмихна дяволито.
- Ясно ми е че няма да ми кажеш нищо повече – провлачи Далия.
- Да така е !
- Но да знаеш, че имам още въпроси! – Каза момичето и го погледна с невините си очи, с които разбъркваше умът му.
- Сигорен съм че имаш . – Замислено каза той, неспособен да откъсне поглед от нея.
- Чао миличко конче .........- нежно промълви тя и целуна коня пред изуменото лице на Зеро, който все още не можеше да осъзнае как може мрачният сърдитко Тиаз се разтопи в ръцете й .
Как можеше самият той да се разтопи в ръцете й, така сякаш беше някой неопитен глупак.
Зеро бе сигорен в чувствата си към Юки, която му даваше от кръвта си и винаги беше до него, но Далия.
Той вече силно я желаеше, а тя имаше очи само за коня му.
Зеро се подсмихна при това свое откритие и срещна несигорният й поглед.
- И на теб ...... Чао .
- Хайде да те няма, че започна да ми се гади . – С престорена отегченост заяви Зеро.
- Добре . – Спокойно промълви Далия и послушно излезе от конюшната.
Зеро се загледа в Тиаз и опря чело в негото, като промълви :
- Изморителна е нали ? И толкова ........толкова влудяваща ........

* 8 НАЧАЛОТО НА ЖЕЛАНИЕТО - ОТГОВОРА Е СМЪРТ ........

Далия отвори масивната врата на залата, в която Юки я бе предупредила, че ще се състои най - обсъжданото от всички събитие - балът.
Първото нещо което успя да направи когато престипи вътре, бе да се оплете в купчина бели гирлянди, които бяха оставени на неподходящото място.
Момичето сковано се наклони настрани и размаха ръце, като повдигна крак и се опита да го освободи от досадният гирлянд, който се бе увил около него. За щастие начинанието й както никой друг път беше успешно и тя успя да избяга от конфузната ситуация, да падне по фантазия пред толкова много ученици.
Далия се усмихна горда от постигнатото равновесие и се огледа, за да види дали някой не е видял комичното й положение. Момичето облекчено стигна до извода, че никой не би забелязал дори и грандиозното и пльосване, понеже всички се бяха съсредоточили в това, да направят и без това огромната и луксозна зала, още по впечатляваща.
Пред изуменият й поглед се разкри, тълпа от над сто трескаво работещи ученика, които се щураха наляво и надясно, опитвайки се да сложат възможно повече златисто бели пандели и балони, навсякъде из просторната зала.
Едно русокосо момиче, в което Далия разпозна една от съученичките си, даваше нараждания на група момчета, които я гледаха в устата и изпълняваха всичко точно като малки покорни палета, желаещи да направят повелителката си щастлива.
Далия бе запомнила името й и потока от ‘’благозвучни’’ думи, които Юки така мило бе казала по нейн адрес.
Лошото мнение на Юки за някой, учуди Далия понеже момичето винаги беше добро и мило с всички, а по погледа му, когато говореше за така наречената Арина, личеше че не само не я харесва ами е готова да я изхвърли с ритници от Академията, и то без да се замисли.
‘’ Тя не спира да се увърта около Зеро, сякаш че ще и обърне внимание! Докосва го при всеки удобен случаи, но той я държи настрани и Слава богу, че е Господин - ''Не ме докосвай!'', иначе тази като едното нищо щеше да го глътне!’’

Далия си припомни думите на Юки и също изпита неприязън към русокосото момиче, което явно беше от този тип ''принцеси'', които си нямаха замък, но в негова замяна на това имаха двойно повече самочувствие.
А и не и харевсваше това че се увърта около ..........

‘’ Чакай малко ...! Какво ме интересува с коя излиза ......това не е мой проблем?!! Това изобщо не бива да ме вълнува!’’ – Помисли си ядосано Далия и свъси вежди, като се зае да търси приятелката си в тълпата.
Това че днес за първи път бяха водили почти нормален разговор, като се изключеше темата и напрежението по между им, не значеше, че трябва да мисли за него по различен начин. Още по – малко сега, когато бе наясно с това, че вампирите......тези митични същества от филмите и книгите, каращи те да затаиш дъх от ужас или възхищение, бяха истински, живеещи опасно близо до нея и строго подреденият и свят, в който всяко едно нещо имаше своето обяснение.
Но какво можеше да бъде великото й обяснението за това ? Защо съзнанието й приемаше всичко, като нещо напълно нормално?!! Трябваше до сега да е откачила, вместо да иска да остава в конюшнята с вампир, който на всичкото от горе не я харесва особено!
Да не би да полудяваше или да сънуваше някой страшно необикновен и реален кошмар?! Е.......ако беше така, вече трябваше да се събужда, защото нещата бяха започнали да стават влудяващо странни и опасни!
А когато Зеро докосна челото й........
Далия бе готова да се закълне, че никога до сега не бе изпитвала толкова силно привличане към някое момче. Когато животът и беше лесен и прост, излизаше само с момчета, които можеха да спрат дъха ти и да те накарат тотално да се изгубиш, но въпреки това те не можеха да се мерят с Зеро Кирию.
Той едва я докосна, а тя като идиотка бе готова дори да му позволи да я целуне.
Всъщност ако се замислеше, не само би му позволила, тя сама бе готова да го целуне.
А това, че тялото й реагираше така на допира му я объркваше, карайки я да се чувства уязвима.
Изнасилването беше белегът от миналото й, който я караше да изпитва неописуем ужас към всеки един мъж, а сега .......
Неговият допир бе толкова необикновен.....пълен с нежност и в същото време с резервираност и хлад.
Той беше ........вампир, страшно различен от другите.
В него имаше гняв и болка, а в тях тъга и мъка, с която изглежда се бяха премирили.
А в неговите очи, тези в които Далия се губеше и от които в същото време се ужасяваше, нямаше и следа от премиримост и покорство.
Той се бореше със себе си и с това което е .....
Далия ясно бе доловила омразата, която Зеро изпитваше към събратята си.Тази всепоглъщаща омраза, която просто извираше от цялото му тяло, напрягащо се всеки път когато те бяха наблизо, движейки се в невероятният синхром на есени листа. Тази омраза беше нещо мъчително .......
Далия бе сигорна, че колкото повече мрази, толкова по -нещастен и самотен става и това я натъжаваше, въпреки че двамата нямаха нищо общо.
Но защо той ги мразеше толкова много, когато бе един от тях ?
Далия знаеше че не му любимка и навярно му беше досадна, но и се искаше да му помогне и да разбере защо е толкова тъжен.
Трябваше да е сън........всичко това ....! Скоро щеше да отвори очи и да е в старото си легло, в старият си скучен град , в който нямаше и следа от вампири и момчета, които я привличха невероятно. Далия !
‘’Определено не е сън ......’’ – Помисли си Далия, като въздъхна и проследи с очи гласа на Юки, идващ някъде зад тълпата бърборещи ученици, които едва ли имаха представа, какво всъшност представляваха техните идоли.
Момичето забързано тръгна по посока на звънливия глас на Юки.
След дълго блъскане и препъване, също така повтарянето на думичката ‘’Съжалява’’, успя да се изправи пред седналата на мраморният под Юки, която беше затрупана с купища панделки и балони, повечето от които летяха из залата и предизвикваха още по голяма суматоха.
- Как си ? – Притеснено попита Юки, като я изгледа преценяващо от глава до пети.
- Супер!
- Никой не е чак толкова супер, колкото казва! – Я се наведи да пипна челото ти и да видя, колко супер си всъщност ! – Строго Каза Юки и сбръчи вежди, когато нацупилата се Далия се наведе към нея .
Далия усети студената й ръка върхо челото си, но не изпита нито насладата, нито удоволствието, което беше изпитала, когато също толкова студената ръка на Зеро я беше докоснала.

- По добре ми се струваш . – Замислено отбеляза Юки, като се изправи и изтупа с ръка дупето си по което бяха полепнали всякакви хартийки.
- Казах ти ! - Победоносно заяви Далия и й смигна палаво.
‘’Точно така, температурата е спаднала и затова докосването ми се видя различно!’’ - Помисли си с облекчение момичето, което вече не знаеше, какво да мисли и на какво да вярва, като сама тя не можеше да разбере собствените си реакции и емоции.
- Дааааааам ........- Прозя се лениво Юки и я погледна с премрежените си от умора очи - Утре ще можеш да се забавляваш на бала, без да подсмърчаш и да се чувстваш отпаднала !
- Да, какъв късмет ! – С лъжлив ентусиазъм възкликна Далия и се заоглежда разсеяно наоколо.
‘’ Късмет ........другият път !’’ – Помисли си раздразнено, докато се опитваше да си представи как утре ще се появи в тази пишно украсена зала, за да се прави че не знае, че неземно красивите ученици, които за радост на другите момичета щяха да са навсякъде, не са вампири.
- Е .......каква рокля си избра ! – Превъзбудено я запита Юки, гледайки с любопитство.
- Не съм се сещала за това. – Спокойно промълви Далия.
- Не си ..........какво ? – Наддаде писък Юки и я изгледа ужасено.
- Ами.......- подсмихна се Далия - .......бях доста заета с .........- Тя замълча и преглътна името, което ако не спреше да повтаря на ум, щеше сама да си нанесе солиден брой телесни повреди.
Нищо не е по важно от рокля тип '' Аз съм върха'' !- Подхвърли смаяно Юки, а
Далия се засмя на смайването изписало се на лицето й и я погледна снизходително.
- А ти имаш ли рокля тип ''Аз съм върха'' ?
- Разбира се ! – Учудено измърмори момичето, като се нацупи за секунда сякаш обмисляше нещо.
- Какво ? – Запита Далия, когато срешна искрящият й от озарилата я идея поглед.
- Отиваме на пазар ! – Обяви тържествено Юки и подскочи точно като дете, което туко що е получило дългоочакваната си наградата.
- Какво ? - С досада отвърна Далия, която отдавна вече бе спряла да си пада по този тип женски работи.
- Решено е ! - Отсече момичето, а очите и взеха да шарят наоколо, обмисляйки план за бягство от скучното слагане на украса, което заплашваше да я подлуди ако не избяга поне за малко.
- Но ........сто процента имам нещо старо в гардероба! – Умолително започна Далия надявайки се да смекчи решителността на Юки.
- Ти луда ли си ! – Възмутено възкликна момичето, като я изгледа така сякаш бе казала, че земята е плоска. – Ще ходиш на бал, а ще си с нещо старо ?
- Ами........
- Никакво ами! Отиваме, а и искам да се измъкна от тук! – Измъчено промълви Юки, като обходи помещението с поглед.
- Това било значи ! – Закачи я Далия, като проследи с поглед смешната й реакция, която се състоеше в глупаво примигване и отчаяна усмивка.
- Една от причините .......... - заекна момичето и се огледа точно като крадец. - Нали разбираш? – Ти получаваш помощ от приятел, а аз малко почивка !
- Ясно ........- Подсмихна се Далия и невино запърха с мигли. - Фифти - фифти...нали ?
- Подиграваш ли се ? - Обидено промърмори Юки, като направи уж ядосаната си муцуна.
- Разбира се ! - Откровено призна Далия и избухна в луд смях, като дръпна развеселено Юки и двете предпазливо се запътиха към вратата, молейки се никой да не ги забележи.
Слава Богу, всички бяха толкова унесени, че не ги усетиха и те се измъкнаха незабелижимо от мъчението да украсяват цял ден.
- Да живее свободата ! – Весело извика Юки и хвана Далия за ръцете, като я накара да се завъртят като деца в детската градина.
- Юки !
Далия замръзна, а стомахът й моментално се сви на кълбо.
Познаваше този глас ........ вече прекалено добре.
- Здравей ......- пренебрежително измърмори Зеро Кирию, като дори не си направи труда да я погледне.
Той застана пред захилилата се Юки, като обърна гръб на Далия и доста грубо я игнорира от цялата картинка.
- Здрасти ........- измърмори под носа си Далия и се опита да гледа навсякъде другаде, но не и в него или по точно в гърба му.
Разбира се това не и се отдаде напълно и тя започна да го разглежда предпазливо.
Той не носеше униформата, която беше задължителна, а дрехите които бе облякъл го правеха още по впечатляващ, за всяко едно момиче, което го погледнеше.
Носеше светлосиньо спортно яке, което му стоеше просто превъзходно, връзвайки се идеално с бялата тениска, която носеше под него. Изтърканите дънки, които очертаваха страхотният му .........
Далия прекъсна всичките си възмутителни мисли и отново погледна в противоположна на него посока, като се изчерви цялата.
‘’ Ама че си нагъл ......иде ми така да те фрастна така, че да ти покажа кой ще пренебрегваш следващият път .......’’ – Осъдителните и размишления, които ставаха по -гневни и гневни след всяка изминала минута в която той я игнорираше и то доста успешно, отново бяха прекъснати в секундата в която Зеро се обърна към нея и я погледна така сякаш напълно разбра, това че мислено не бе спряла да го обижда.
Далия му се усмихна кисело и не особено истински, като скръсти ръце пред гърдите си и отново се забля някъде в простраснството.
Една лека усмивка заигра на устните на Зеро, но той си наложи да се обърне към светещата Юки, която го гледаше така, сякаш още малко ще му се хвърли на врата и сантиментално, точно като Директора, ще се разбърбори и ще му досади и то изключително бързо.
Въпреки че бе влюбен в нея и бе готов на всичко за да бъде тя щастлива, досадната и способност да бърбори и да започва сто различни неща в минута, го дразнеше до безпорядък.
Нейният ентусиазъм го подлудяваше! Тя винаги се усмихваше дори и след като бе впил безплощадно зъби в нея и изсмукваше кръвта й жадно, без да се замисля за болката й .
Това го дразнеше ......убиваше го ! Понякога му идеше да я помоли да му се развика, да му каже че го мрази и да се откаже от него, макар да знаеше че болката от това ще го разкъса, но бе по добре от това, да я гледа изтощена и бледа, да му се усмихва отново.........и отново.
- Директорът ни праща по някакви негови глупости в града! - Зеро замълча и въздъхна с неприкрита досада . - Трябва да идем, защото не искам да го слушам да мърмори още сто години !
- Но това е просто чудесно ! - Тъкмо с Далия .......... – Тя направи кратка пауза, за да издърпа до себе си зяпащата на другата страна Далия и продължи да говори с невероятен ентусиазъм и възбуда : - ..... щеее обиколим всички бутици в търсене на перфектната бална рокля! – Представяш ли си нашето момиче няма рокля за случая! – Засмя се Юки, като игнорира убийственият поглед, който и хвърли разгневената от голямата и уста Далия.
- Какъв късмет .......- Иронично подметна Зеро .
- Нали ! – Изчурулика Юки, която изобщо не усети иронията.
Зеро отегчено завъртя очи, като успешно продължи да игнорира Далия, сякаш не стошеше и не го гледаше гневно.
Не искаше да я поглежда, по- добре да я игнорира отколкото да рискува да станат приятели или още по – близки, нещо което категорично си беше забранил, или поне така си мислеше .....
Далия беше бясна от начина, по който я игнорираше, все едно не беше там, или още по –лошо, все едно изобщо не съществуваше . Не я поглеждаше, дори случайно . Гледаше само в Юки и се опитваше да разбере смисъла на това, което му говореше.
Една минута ......
Точно една минута, напълно стигаше на Зеро Кирию да вбеси Далия Пейн и да я изкара извън нерви.
'' Така ми се иска .....само един удар и да видим, кой ще бъде прозрачният човек после !'' - Мислеше си разярено момичето, като присви очи срещу него и вдигна надмено брадичка.
Защо не я харесваше ? Какво му беше направила, че да се държи с пълно пренебрежение? Щеше да го научи .....този самонадеян ....вампир ! Щеше да го научи да я гледа, а не да се прави че я няма и че е незначителна.


Градът за Далия беше едно ново приключение или по точно, създаваше разнообразие в иначе монотонното ежедневие на Академията.
Разбира се, за два дни прекарани там, бе научила доста повече отколкото и се искаше, но това не й пречеше да поглъща с любопитство всичко в новият град.
Бяха й интересни подминаващите ги хора, които също като тях, вървяха по главната улица и не се взираха един в дру, както правеха тези в нейният малък град.
Бяха й интересни малките, но поддържани и подредени сгради, които изглеждаха страшно приветливи.
Юки бърбореше като й разясняваше кое какво е или кое къде се намира, а Далия се усмихваше точно като дете на всичко ново, което и бе направило впечатление.
Зеро вървеше мълчаливо, като несъзнателно следеше емоциите изписващи се на лицето на Далия, които се сменяха, като микс от най - различни цветове.
Тя беше точно като дете и това го накара едва забележимо да се усмихне.
Радваше се на гълъбите по улиците, на уличните кучета, дори се спираше да ги погали, нещо което караше него и Ю да изтръпват и в хор да заявяват ‘’Недей!’’
Беше толкова доверчива, че поздравяваше любезно всички минувачи и за негово учудване смръщените им лица се разведряваха и те й отговаряха, като я даряваха с благодарна усмивка, сякаш тя бе направила денят им по хубав.
Далия беше най - непринуденото и странно момиче, което някога бе виждал и колкото и да се опитваше да си наложи да не я наблюдава , не можеше да спре да го прави. Дори установи, че му доставя удоволствие да я гледа как се усмихва, как се чуди или се замисля.
Освен това, колкото и да се опитваше да я разкодира не успяваше и по този начин любопитството му се събуждаше още по – силно.
За какво ли си мислеше? Имаше ли нещо, което я натъжаваше ? Всички тези въпроси, които предизвикваше в главата му го караха да се ядосва на собствената си заинтересованост, която му се стореше точно на място, въпреки че упорито се опитваше да го отрече.
Зеро знаеше че не е редно, но се чувстваше привлечен от нея и не можеше да спре да я следи във всеки един момент.
- Ей ! Това е бутикът, за който ти говорех Далия ! – Развълнувано Каза Юки и дръпна Далия към един огромен магазин, на чиято витрина бяха наредени от хубави по –хубави рокли.
Далия имаше пари в себе си, но само като видя бляскавите тоалети, се подвоуми дали изобщо са подходящи за джоба й.


- Хайде излизай де ! – Нетърпеливо извика Юки, която не можеше вече да стои на канапето в луксозният бутик и да чака за да види как стои роклята, която със сумати труд и убеждения бяха харесали.
- Остави я да се оправи ! – Видимо отегчено промърмори Зеро, като изморено се облегна на канапето и затвори очи, мислейки си как бе стигнал до това да стои от два часа в бутик за дамско обелко и сумати глезотийки, чакайки някакви си момичета да се наканят и да го освободят от мъката да стои като дърво и да ги чака.
Зеро вече имаше чувството, че се е сраснал с магазина и скоро ще стане част и от интериора.
Беше мрънкал първият половин час, но след като видя че няма да стане просто се тръсна на канапето и ги остави да се развяват от рокля на рокля като безглави мухи.
Не можеше да разбере едно простично нещо : Защо момичетата толкова много се впрягаха за неща като - перфектната рокля, гримът или ......о -о -о Боже косата.
- Ти пък как изведнъж стана толкова търпелив ! – Заяде се Юки, като скръсти раздразнено ръце и се втренчи в него, чакайки отговор.
Разсъжденията на младия мъж бяха прекъснати, но и така не сметна за нужно да отваря очите си, които му тежаха ужасно.
Единственото нещо което направи бе да продължи да стои с облегната назад глава, без да й обръща каквото и да е внимание, което се отразяваше добре на главата му, която му обещаваше да се пръсне.
- Ясно ........- Изсумтя Юки и насочи вниманието си към съблекалнята, от която най- после се показа Далия.
– Ах ........ - Се отрони от устните на Юки, когато пред очите й се появи не приятелката й, а някаква непозната принцеса, излязла от вълшебна приказка.
Зеро реше да вдигне глава и да я погледне, понеже щеше да е голямо прецакване да чака толкова много и сега да не види защо е пропилял времето и нервите си .
Е .....щом очите му намериха Далия, той реши че не само си е заслужавало, а и за негова изненада е готов да чака още толкова.
Тя беше толкова красива......
Стоеше по средата на бутика и се взираше несигорно не в лицето на зяпналата я Юки, а в неговото, сякаш търсеше именно неговото удобрение.
Това го учуди, но не бе способен да разсъждава над това в момента, когато тя стоеше пред него, точно като нереално същество ........
Красива точно като вампир!
Дали това че баща е бил чистокръвен е допринесло за красотата й ? Този въпрос, който нахалното му съзнание си зададе го накара да стисне зъби и да извърти очи от нея ..
Далия се почувства ужасно неловко и сведе глава, като се обвини, че е просто една глупачка в скъпа рокля, която не прави нищо друго освен да я кара да изглежда глупаво.
Двете момиче, които така усложливо и търпеливо бяха предложили над сто различни рокли, сега също се взираха в нея с възхищение и едното от тях се зае да оправя краищата на тъмновиолетовата рокля, която стигаше чак до пода. ( роклята - http://www.promgirl.com/popups/biggerimage.cfm?filename=http://www.promgirl.com/_img/PRODUCTS/500/PromGirl-490296309.jpg )
Точно когато бе готова да махне роклята й да се откаже, понеже се чувстваше ужасно глупава и смешна, Зеро обърна лице към нея, а във виолетовите му очите за миг проблясна .... любопитсво и неприкрито възхищение, което възвърна част от увереността на Далия и я накара смутено да се усмихне.
Момичето не можеше да си обясни, защо неговото удобрение я засягаше толкова много, когато едва го познаваше, а и беше едно от най- опсните и непредвидимите същестава.
Не биваше да я е грижа какво мисли той, но това че явно роклята му харесваше я накара да се почувства, като нормално 17 годишно момиче, което иска да бъде красива принцеса на бала.
Въпреки че Далия си беше забранила да изпитва такива чувства, те бяха по- силни от нея, а това момче ги възраждаше и я караше да се замисля дори над това как изглежда. Нещо, което доста отдавна не бе правила. Дали несъзнателно се опитваше да му се хареса ? Тази мисъл я накара ужасено да измести очите си от неговите за да се съсредоточи в нещо по- безопасно.
- Е .......ставам ли ? – Наивно попита, като установи че вече е започнала да се изчервява под видимо изучаващия поглед на Кирию.
Той се бе загледал в нея, мислейки си колко красива и нежна е и как роклята изглежда така сякаш е създадена единствено за нея и за никоя друга.
Гневът му не трябваше да е насочен към нея, свързваха ги много повече неща от колкото си бе представял.
Можеше да усети несигорноста, стеснителноста и добре прикритата обърканост и тъга.
Зеро вече бе наясно с връзката, която имаше между тях и с това, че ставаше по- силна с всеки изминал ден, защото той можеше да усети върху себе си как се сменят настроенията и чувствата й.
Далия беше изключително ранимо момиче .......изключително чувствително.
Можеше да усети тъгата, гнева - така сякаш бяха негови, а не нейни.
Това си беше странно и той определено не бе свикнал, чижди чувства да се бъркат във винаги самостоятелният му ум, но пък бе започнал да свиква и дори да ги приема, без да изпитва неприязъм към нея, само защото тотално разбъркваше живота му.
Приличаше му на фея - толкова прекрасна и в същото време странно неуверена .
Раменете и бяха леко свити, а очите шареха несигорно по лицето му сякаш се страхуваше да не и се подиграе . Но той дори не се бе замислял да се подиграва, защото никой нормален човек не би могъл да се подиграе на нещо толкова чисто и съваршено.
- Дали ставаш ?! – Възкликна изведнъж Юки отговаряйки на въпроса на Далия, като стана и отиде до нея за да разгледа роклята от по –близо. – Мале страхотна си ! - Момичето с възхищение докосна ефирният плат. - Много си хубава, всички ще смаеш ! Нали, Зеро ?
Зеро се насили да отмести очи от Далия, която също го гледаше и се обърна неразбиращо към застаналата в очакване на отговора му Юки.
- Красива е . – Съвсем спокойно каза той, като се опита да премахне от лицето си всяка идиотска следа от смайването и възхищението, което чувстваше в момента.
Далия не можеше да повярва на ушите си, затова объркано премигна.
Той беше казал че е красива и това, на пук на всички опити да остане равнодушна към комплимента му я накара да лети. Въпреки че думите му звучаха небрежно и дори незаинтересовано, Далия не можеше да спре буйният ритъм в който биеше сърцето й .
- Ще я взимаме ли ? – Бързо попита Юки, която не можеше да откъсне очи от роклята, стелеща се като виолетов водопад, потчертавайки стройната фигора на красивата й приятелка.
- Да ! – За първи път развълнувано каза Далия и една неспокойна и колеблива усмивка изгря на устните й .


Ноща бе настъпила неусетно. Луната бе пропъдила изкрящото Слънце и нахално бе заела мястото му, като Кралица на небето. Безбройните звезди обсипали небосвода, бяха нейни пазителнки и допринасяха за красотата на мрачната й особа.
Далия отдавна стоеше в малката си стая, зяпайки тавана, уморена от дългото лутане по магазините.
Юки беше неуморен префект и отново не бе с нея, което правеше обстановката още по подтискаща и самотна.
- Какво да направя ? Какво да направя ? – Тананикаше си Далия, като се цупеше, опитвайки се да преброи стоте причини поради които не трябваше да броди навън, колкото и да и се искаше. Не можеше да си позволи да се размотава, когато знаеше че на близо имаше вампири и още повече след ужасяващото си натъкване на един от тях предната вечер.
Една мисъл обаче я глождеше и тя не можеше да я извади от главата си. Знаеше че това, което възнамерява да стори на собствена глава няма да се приеме много добре, но не можеше да си позволи да паяжиняса от скука в стаята си, когато можеше да помогне на болният кон......

Зеро стоеше приклелнал до една червеникаво кафява кобила, която си бяше изкълчила глезена при прескачене на едно от препятствията по време на уроците по езда.
Ездачката й, някакво глупаво момиче, я беше претоварила и сега животното се мъчеше, а тя дори не се бе поинтересувала дали ще се оправи или изкълчването е прекалено сериозно.
Зеро обаче бе установил, че с повече грижи и внимание от негова страна животното ще се оправи, но компресите с гореща вода, които бе обвил около нараненото място, трябваше да се сменят цялата нощ.
Не му пречеше, така или иначе нямаше кой знае каква работа сега, когато Куран Канаме беше наказал Ханабуса Айдо за глупоста му и всички вампири бяха мирясали, и дори не се замисляха да повторят глупоста му.
Конете го успокояваха и го разтоварваха от всякакви грижи, макар и за малко.
Често, когато имаше пристапи, а жаждата го убиваше бавно и мъчително, идваше в конюшната далеч от всеки човешки индивит и се просваше в сеното молейки се да потисне желанието да си намери жертва и да задоволи глада си.
- Здравей !
Малдият мъж се обърна рязко и видя пред себе си да стои, не кой да е а самата Далия Пейн.
Дългата и тъмнокестенява коса беше небрежно хваната с шнола и около нежното и лице падаха купища непокорни къдрици, блестящи на светлината идваща от фенера, който носеше.
Той несъзнателно установи, че дори не я беше усетил, което беше доста странно.
Как се беше промъкнала зад гърба му, без обострените му инкстинкти да проработят светкавично?
Той се втренчи неврярващо в нея, като забеляза несигорноста изписана на лицето й и начина по- който бе прехапала устни, сякаш очакваше той да и се скара, като строг баща, а тя като покорно дете да го послуша.
Но не ! Зеро беше установил, че Далия Пейн е всичко друго, но не и покорна !
Беше облечена в дългата си бяла нощница, която стигаше до глезените й, а от горе беше наметнала една сива жилетка, която от бързане дори не беше закопчала.
- Няма ли да кажеш нещо ? – Запита наивно Тя, като се усмихна колебливо и го погледна в очакване да я изпрати в леглото.

-- Какво правиш тук ? – Попита недоумяващо Зеро и леко присви очите си.
- Помагам? – Заяви решително тя и застана на колене до коня, като започна да гали гривата му с топлота и нежност, която накара Зеро да се усмихне изненадано.
- Как помагаш, като ми създаваш проблеми ? – Заяде се той, въпреки че пред себе си не можеше да отрече, че присъствието й му доставя удоволствие
- Не .......- Провлачи момичето и му се усмихна спокойно, сякаш той, а не тя, не беше на себе си. – Ще ти помагам със всичко, което знам, а ти не знаеш !
Зеро подигравателно се изсмя и срещна гневният и поглед с който тя до дари на момента.
- С какво можеш да ми помогнеш ? – Все така, като на безполезно и глупаво същество й говореше Той, а това бе нещо което силно я дразнеше ....
- Ако не искаш да изглеждаш, като идиот както онзи път, когато ти казах че разбирам от коне, а ти се изсмя си замълчи! - Каза му враждебно Далия и извърна очи от неговите, като се загледа в красивата кобила, която много и напомняше на нейната.
В очите на Зеро заблестяха весели пламъчета, породени от нейният изклютително сладък гняв, с който тя си въобразяваше че ще го уплаши. Не и се получаваше, той би я накрал да се ядоса просто защото иска да го види отново.
Зеро леко се подсмихна на упорито стиснатите й устни и кимна в знак на съгласие, като внимателно се зае да одвива вече изстиналия компрес и да го заменя с нов.
- В мехлема с който обработваш .......- Тя отново погали, коня като се усмихна нежно и замислено продълкжи ........- Има ли мента ?
- Не. – Трябва ли да има ? – Напълно сериозно я попита Зеро, този път без следа от подигравка.
Момичето се усмихна, щастливо щом разбара, че той я беше приел на сериозно и се зае да му обяснява, това което знаеше от учителката си по езда.
- Ментата охлажда мястото и помага на животното да понася по горещи компреси.
- Тогава ще сложа мента . – Съвсем сериозно каза Той и една спокойна усмивка заигра на перфектните му устни.
- Ще трябва да се сменяме ! – Ведро започна Далия, като не спираше да милва животното, така сякаш беше най- крекото нещо на света и можеше да го нарани с малките си фини ръце. – Аз поемам първата смяна, а ти си легни!
- Вече даваш заповеди а ? – Иронично подметна Зеро, като не отделяше очите си от нея .
- Е .....лягаи си когато искаш . – Каза момичето, като повдигна на горе крехките си рамене и несъзнателно се усмихна.
Спокойствието й обаче бе само привидно. Вътре в нея бушуваха емоции, които отдавна не бе изпитвала или по- точно никога не бе изпитвала.
Тръпките в корема.......отдавна ги беше забравила, но сега се бяха появили отново.
Тя не го познаваше, но сърцето и настояваше че той е важен, различен. Всеки удър на сърцето и беше забързан и повлиян от неговите очи, които я изучаваха с неприкрито любопитсво.
Далия се стараеше да не го поглежда и да се прави, че не вижда леката усмивка, която бе разцъфнала на мраморните му устни.
Това бе лудост, до вчера сърцето и се стархуваше от всякакви чувства и си ги забраняваше, а сега копнееше за неговият допир и парещ поглед, които изсмукваше цялото и самообладание.
Размислите относно омагьосаният свят, в който се беше озовала се въртяха главно около самата храна на вампирите и около Зеро, който я караше едновремени да се чувства и защитена и несигорна и уплашена.Той с какво се хранеше ? Онези неземно красиви същества .....те с какво се хранеха ?
‘’ Кръв ! Кръв ! Кръв !’’ – Нашепваше съзнанието й, което и казваше да бяга, да бяга и да не поглежда назад, но сърцето ........но душата и говореха, страни неща ....
Неща, които бяха невъзможни и недостижини, като това че Зеро , значи сигорност и каквото и да се случи, той никога няма да позволи някой да я нарани.
Още от онази вечер, когато я спаси от русокосият вампир , а после едва не впи зъбите си във врата й ........ още от тогава Далия го беше усетила, по странен начин........сякаш бе нейното второ Аз...сякаш бяха свързани, но това разбира се не беше възможно.
- Значи ще бъдеш на бала ? – Съвсем невино запита Зеро, сякаш искаше да започне разговор, а това не беше особено често срещано при него.
Далия махна небрежно с ръка и прибра един непокорен кичур зад ухото си.
- Не исках, но обещах на Юки.
- Не си ли падаш по такива събития? – Странно заинтересовано попита Зеро, като се втренчи в лекоразтворените й устни.
- Ами........- заекна тя, като повдигна глава и погледна право в виолетовите му очи. - ....не харесвам .... - тя се смръщи понеже търсеше правилната дума - ....толкова лъскави и официално задължаващи събития, които те карат да изглеждаш и да се чувстваш глупаво. – Момичето завърши, като му се усмихна и отново насочи вниманието към спокойно лежащата кобила, която се наслаждаваше на докосванията й .
Зеро остана да стои като покосен. Това беше нещо ново и определено интересно. Момиче, което не си пада по балове, пълни с глупавите вампири от Нощна смяна.
Той весело се засмя, като привлече вниманието й към себе си.
Смеха му и харесваше, но сега когато не знаеше от какво е породен Далия силно се притисни да не би да е казала нещо глупаво и да е изглеждала смешно.
- Пак ли казах нещо не на място ? – Невино попита Тя, като го погледна смутено.
- Не. – Отвърна той, като сведе глава към крака на коня за да смени компреса, но леката усмивка остана да стои на устните му.
– Ти си различна. – Каза изведнъж Той, като поклати развеселено глава и игнорира обърканият й поглед, както и руменината, която се появи на бузите й.
- Така ли? - Наивно попита тя, а очите и се разшириха от почуда.
- Да. - Въздъхна Зеро и внимателно докосна крака на потръпващата кобила.
Изведнъж по цялото му тяло се разля вълна от удоволствие, което премина като шок и стигна съвсем бавно до вече замъгленият му разсъдък. Той усети как Далия докосва врата му с топлите си пръсти, там където преди години го беше ухапала онази проклета жена и след време на същото място той си направи татуировка.
Младият мъж бавно вдигна глава и срещна любопитно светещите й очи на сантиметър от неговите.
Устните и бяха леко разтворени, точно като на дете, което имаше за решаване трудна задача.
Беше толкова близо до нея, че можеше да види леките сенки под бадемовите й очи, които навярно бяха причинени от недоспиване миналата нощ. Дългите и гъсти мигли, нежно докоснаха бялото й лице, когато тя очарователно премигна, а пръста и продължи съвсем внимателно да очертава контурите на татуировката му.

- Какво правиш ? - Тихо попита Зеро, като с усилие задържа ръцете си далеч от нея.
- Болеше ли ? - Замислено попита Далия, без да обръща внимание на зададеният й въпрос.
- Далия ......- Простена той и стисна устни, когато пръстите й не се отдръпнаха.
Не му беше неприятно, напротива ......толкова много му харесваше, че реакцията в на тялото му не закъсня.
- Защо я направи ? - С треперещ глас попита Далия, по чието тяло се бе разляла вълна от удоволствие веднага щом Той прошепна името й .
- Исках я ! - Твърдо каза Зеро и рязко се отдръпна, нещо което му костваше изключително много усилия.
- Лъжеш !
- Какво ? - Невярващо извика той, разгневен от странното изражение, което се беше изписало на лицето й.
Сякаш знаеше всичко за него ......сякаш можеше да проникне и да разбере всичко за миналото, което го изгаряше.
- Мисля .......- Тя заека и изведнъж осъзна какво беше направила. - ......мисля че лъжеш! - Въпреки че бузите и пламтяха, тя го погледна право в очите без да се оставя на острият му поглед да я разколебае.
- Ти си една досадница ! - Гневно изръмжа Зеро .
- Обикновено ме наричат и луда, неконтролируема и неудържима. – Наивно промърмори Далия, като се наведе и целуна челото на отпусналата се кобила.
Зеро не можа да сдържи усмивката си, цялото напрежение се изпари от тялото му и той се загледа в съсредоточеното й лице, което издаваше че в момента мисли над нещо което навярно я измъчва.
Определено я беше срам, понеже бузите й пламтяха, но може би и тя усещаше връзката по - между им .....
- Ти наистина си неконтролируема ! – Иронично подметна Зеро и когато тя се обърна и го погледна ядосано, то я дари със спокойна и прияма усмивка, която я накара да се смути още повече.
- Да ....... – Заекна момичето и замислено се нацупи. - Предполагам, че ти досаждам и наистина съм една голяма досадница, но ......
- Какво ? – Спокойно я попита Зеро, като улови, че погледа му следва прелесната извивка на шията й, чак до леката издатина на малките й гърди.
- Ами мисля си, че не е чак толкова лошо, че съм излязла през ноща, защото сега ще ти помагам и няма да ти е трудно. І - А и когато си с мен, едва ли нещо може да ми се случи !
Увереността, която личеше в думите и се заби в него като нож и го накара да изтръпне.
- Не забравяй ...... - Той замълча и се опита да се съсредоточи в слагането на новият компрес, отколкото в чувственото й тяло......- Аз също съм вампир ! - Гласът му беше твърд, почти строг сякаш искаше да наблегне безкрайно много на факта, който Далия наистина беше забравила.
- Знам това ! – Каза почти ядосано тя, като рязко си пое дъх и се загледа в непроницаемото му лице, което я избягваше.
- Помни го . – Вяло промълви Зеро, като се усмихна криво.
Далия постоя загледана в леко усмихналият се млад мъж, който изглеждаше така сякаш разбираше нещо, което тя не можеше, но после реши, че ако тя разбира когато той я гледа и той ще разбере че тя прави същото и смутено наведе глава отдавайки цялото си внимание на кобилата.
- Невероятно е колко крехки са костите на краката им нали ? А носят такава голяма тежаст ......- Замислено констатира Далия, опитвайки се да измести разговора в безопасна и за двамата посока.
Зеро проследи с поглед движенията, които правеха малките й нежни ръце.
Пестеливи, но целенасочени ........движения в които имаше много плам и любов, която извираше от крехкото момичето, когато докосваше наранената кобила.
Така ли го беше докоснала.......
- Да ........- замислено отбеляза той, като приплъзна погледа си нагоре към изящните й лекo присвити рамене, а после и към нежните и устни и спокойнот лице . – Невероятно крехки .....- Каза Зеро, но нямаше в предвид кобилата, която се наслаждаваше на доковването й .
Тя беше тази, която беше невероятно крехка и си нямаше на представа какъв огромен товар трябва да носи.Куран Канаме, този проклет кръвопиец, бе замислил нещо и Зеро бе сто процента сигорен, че Далия ще е нещастната главна героиня.
Той искаше да упражни властта си над нея и неустоимата й кръв с която Зеро малко по –мако се опитваше да свиква когато ........
Погледа му попадна на врата й отново, но този път беше различно .
Времето замръзна в тази единствена секунда, в която можеше да усети пулсиращата във бледо сините и вени кръв.
Жаждата прогори гърлото му и мъчителна болка премина през всеки един негов мускол.
Зеро стисна зъби и се опита да не диша, понеже аромата й който за мако бе спрял да го вълнува се блъскаше бясно в ноздрите му карайки да го поеме и да се превърне в чудовище. Ако вдишаше дори само веднъж.........бе сигорен, че тя ще бъде изгубена......

9* НАЧАЛОТО НА ЖЕЛАНИЕТО - ОТГОВОРА Е СМЪРТ ........( ВТОРА ЧАСТ)

САУНТДРАК : 1 http://vbox7.com/play:c9a01a57
2 http://vbox7.com/play:a1e19197
3 http://vbox7.com/play:0ea764b4



Гърлото му изгаряше в дяволски пламъци, които поглъщаха остатъка от самоконтрола му.
Цялото му тяло потреперваше от неописуеми болки, породени от въздържанието, което все още бе прекалено силно, за да нападне невиното момиче пред себе си, което все още галеше коня и не обръщаше внимание на жадният му поглед.
Зеро леко се присви като обгърна тялото си с ръце и стисна зъби толкова силно, че те изскърцаха, а Далия най- после се обърна към него и го погледна объркано.
Трябваха и точно две секунди за да разбере какво става.
Две пурпурно червени очи, гледащи я с всепоглъщащо желание, вледениха течащата във вените й кръв, карайки я да се моли. Да се моли на Господ, чудовището пред нея да се смили.
Лицето му бе бледо като лист хартия. По челото му се спускаха ситни капчици пот, а устните му посиняваха, сякаш не му достигаше въздох.
Беше се присвил леко, а с едната си ръка стискаше гърлото си, сякаш пречеше на нечии невидими ръце да го задушат.
- Зеро .... - Едва успя да промълви Далия, като не посмя да помръдне от мястото си, въпреки че и се искаше да избяга и никога отново да не поглежда назад.
Той я гледаше ....настървено. Точно като животно, което се е приготвяше да скочи върху така желаната си жертва и да прегризе врата й, слагайки край на непотребният й живот.
- Знам че можеш да ........
- Млъквай ! – Изръмжа Той, като се присви отново понеже тялото му беше разтърсено от нова, още по силна вълна от желание и болка.
Далия изтръпна, неспособна да продължи. Навярно това бе краят й .....
Е никога не си бе представяла че ще умре от вампир, но съдейки по треперещото му тяло и кървавият поглед, точно това щеше да се случи.

‘’Трябва да се махна !’’ ''Трябва да се махна !’’ ‘’ Напрегни се по дволите, напрегни се !’’

Това се въртеше в помътеното съзнание на Зеро, докато се бореше със себе си. Но Далия .......тя бе толкова омайваща, неустоимо сладка......
Далия се напрегна и протегна треперещата си ръка към него, като не откъсваше поглед от измъченото му лице.
‘’ Самоубица!’’ ‘’ Глупачка!’’
Крещеше на ум Зеро, но не бе способен да й попречи.
Само едно нейно докосване щеше да е достатъчно, за да пусне демона на свобода. Той искаше тя да го докосне и да срути преградата от самоконтрол, която беше изградил. Тогава просто щеше да впие зъби в нежната й шия и кръвта й, по –сладка от всяка друга, щеше да стане негово притежание.Щеше да потече във вените му като течен огън и изящният аромат на меката й кожа, щеше да се запечата като кървав печат в ума и тялото му .

- Вярвам ти ! – Прошепна Далия и ръката и спря да трепери.
Беше я страх, но с цялото си същество чувстваше, че Зеро не е способен дa нарани.......
Той не беше чудовище, той беше този, който я спаси от истински страшно същество. Такова каквото беше Айдо.
Далия бе напълно убедена, че двамата нямат нищо общо.
Изпитваше страх, това беше така, но не можеше просто да се свие като глупаво уплашено същество и да трепери, молейки се той да дойде на себе си.
Трябваше да му помогне ! Това беше единстеният шанс и двамата да запазят себе си.

- Вярвам ти ! – Още по уверено промълви Далия и внимателно се наведе към него, като успя да докосне бледото му лице, на което ясно личеше мъчителното раздвоение.
Тя казваше че му вярва, а това беше най- глупавото нещо, което някога бе чувал.
Но въпреки това ..........
Някъде дълбоко в помътеното му съзнание проблесна мъчителна болка, която проряза мозъка му, щом погледна в изпълнените й с доверие и топлота очи.
Тя вярваше в него .......
Той искаше да я убие, но глупачката нежно докосваше лицето му като не спираше да се усмихва.
Трябваше да се махне от тук, в противен случай сърцето й щеше да престане да бие завинаги.
Трябваше да я запази топла! Тя трябваше да продължи да живее....
Зеро изведнъж отблъсна топлата й ръка, която го предизвикваше още повече, като пъргаво се изправи на крака, опитвайки се да не диша и да не поглежда към обърканото й лице.
Единственото нещо което му оставаше беше да се махне, спасявайки живота й ......и той го направи.
Далия остана да стои като вкаменена от неочакваната му реакция, която за нейн най- голям срам и донесе облекчение.
Той се махна......не я нарани, но сърцето й не спираше да бие силно в гърдите й. Устата й все още беше пресъхнала, а дланите й потни от напрежение.
Стоеше седнала в сеното точно като статуя. Все още бе неспособна да накара краката си да се раздвижат.
Не можеше да го остави така! Трябваше да тръгне след него и да му помогне !
Нямаше да му позволи да се превърне в жадно чудовище, което няма милост ........
Далия решително се изправи и усети как краката й я предупреждават, че едва ли някога ще се задвижат. Страхът все още стискаше гърлото й, карайки я да си представя всякакви ужасяващи картини, които караха тялото й безпомощно да трепери и да се бунтува срещу решението й да го последва.
Далия затвори очи и навлажни сухите си устни, като пое дълбоко дъх и с решителна крачка се запъти към изхода.
‘’Няма да те изоставя !’’ ‘’Просто не мога, дори и една част от мен да го иска !’’

Небето изсипваше сълзите си над жадната за тях земя, която ги попиваше една след друга, радвайки се на животворната сила с която я даряваха.
Светкавици ......
Една след друга озаряваха небето и за момент подарявха светлина на обречените, които бродеха в мрака на студената нощ ........

Зеро отчаяно захвърли сакото на униформата си върху калната земя, оставайки единствено по тънката си бяла риза, която не бе способна да го предпази от зловещо пълзящият студ, сковаващ всичко наоколо. Дишаше учестено. Задъхваше се. Опитвайки се всячески да овладее поглъщащият го ад.
Глупавата вратовръзка му пречеше и той бързо се освободи от нея, като сковано я захвърли без да обръща внимание на това, къде изобщо е паднала.
Душеше го......
Всичко му пречеше .......всичко го убиваше, а най- много пълните й с доверие очи ......
Нямаше въздух ........имаше единствено разкъсваща болка и спомена за топлата й ръка и кръвта, пулсираща във вените й .
Искаше я ........болезнено много. Бе готов да се върне, само за да забие зъбите си в врата й и да потъне в забрава завинаги.
Капките дъжд, които сякаш го умоляваха да се пребори с жаждата, нежно галеха лицето му ......
Нежно.......също както нейните пръсти........
Скоро дрехите му се напоиха и лекият ветрец, преминаващ безмилостно през треперещото му тяло, го накара да обвие ръце около него, за да го предпази от студените пръсти на безплощадността.....
Нови вълни от болка разтърсиха цялото му тяло и той падна на колене като се приви на две и зарови ръцете си отчаяно в калта с такава сила, че те потънаха на дълбоко.
Перлените капчици дъжд продължаваха да танцуват, падащи от небето, опивайки се отчаяно да върнат разсъдъка му.
- Зеро !
Гласът на Юки прозвуча почти изтирично и той с нежелание повдигна глава, за да може тя да срещне светещите му в кърваво червено очи. Те я гледаха със съжаление и желание, което се молеше да бъде отулено .....
Момичето се парализира от страх, знаейки добре какво ще последва .
Но тя бе обещала ........
Бе дала дума и не съжаляваше за това, което бе направила за да го спаси. За него бе готова винаги............
Без помисли, без расъждения, без съжаление и мъка ....
Бе готова, дори и ако това значеше някой ден да умре в неговите ръце.......


Далия излезе навън, като вдигна глава към небето и позволи на дъжда да върне към живота скованото и тяло, което все още отказваше да я следва.
Момичето откачи косата си от малката черна шнола, която я държеше, и тя се разпиля по раменете й като черен водопад, преплитащ се с бистрите дъждовни капки, идващи за да се порадват на мекотата му.
Нямаше време за губене. Трябваше да стигне до Зеро възможно най- бързо.
Но какво щеше да направи тогава ?
Гърлото й се сви от напрежение и за момент се поколеба, дали изобщо трябваше да го последва.
Тогава видя захвърленото му на няколко крачки от нея сако и предпазливо се запъти към него.
Точно преди да се наведе за да го вдигне, едина силна гръмотевица разкъса зловещата тишина и я накара да подскочи и да отстъпи назад.
Сърцето и започна да прескача като лудо в гърдите й.
Далия се ядоса на глупоста си, знаейки че навън има много по –страшни неща от една гръмотевица.
Очите й се впиха напред към дърветата, чиито листа бавно се полушваха от мразовито свирещия вятър.
Нещо и подсказваше, че трябва да върви натам, макар да бе тъмно и опасно . Далия знаеше, че трябва да върви в тази посока.....
Направи няколко бързи крачки, но след секунди осъзна че тича и едва си поема дъх.
Краката й затъваха в локвите кал, която цапаше прекрасната и бяла нощница.
Не и направи впечатление. Беше прекалено съсредоточена в това, да се пита, защо по дяволите вървеше към опасен вампир, вместо да бяга в противоположната на него посока.
Луда ли беше ? Той определено щеше да я убие, или може би не ?
Дъхът й секна изведнъж и тя се закова на място .......
Една светкавица разкъса мрачните небеса и откри пред очите й ужасяваща гледка, караща я да изтръпне от ужас .
Видя напрегнатият гръб на Зеро, който беше притиснал някакво момиче към ствола на едно огромно дърво. Той настървено, безмилостно, поглъщаше кръвта й, като държеше китките й от двете страни на главата й.
Далия сковано направи крачка назад, неспособна да откъсне разширените си от ужас очи от мъжа, на който се опитваше да помогне и за когото твърдеше че е различен.
Той не беше различен ! Удоволствието от това, че бавно изпива кръвта на нещастното момиче, личеше плашещо много и Далия изпита отвръщение, по силно от всяка омраза.
Странно защо момичето го притисна по близо до себе си. Тя нежно обви ръцете си около врата му, приласкавайки го въпреки болката, която очевидно изпитваше.
Страхът стягаше с железни клещи гърлото на Далия и тя дори не можеше да извика, за да спаси горкото момиче.
Още една светкавица проблясна в небето и Далия срещна премрежения поглед на Юки, в който за секунда проблясна изненада и страх. Измъченото момиче не успя да задържи клепачите си отворени и тялото и бавно взе да се отпуска назад, в ръцете не на познатият на Далия красив млад мъж, който докосваше нежно червеникаво кафявата кобила, а в ръцете на жесток убиец, чиято наслада можеше дори да усети.....
Далия ужасено се скри зад едно дърво, като се облегна на ствола му, усещайки как леденият студ изпълва тялото й .
‘’Юки ’’ – Изкрещя на ум и затвори очи, припомняйки си лъчезарното лице на момичето, което винаги грееше в усмивка.
Картината започна да се повтаря в съзнанието й отново и отново, смеейки се грозно в лицето й, казвайки й че това е истина, а не един от лошите кошмари на които се надяваше.
Далия отвори рязко очи, а по бледото й лице се спуснаха две сълзи, които се примесиха с кристалните дъждовни капки. Тя притисна ръка към корема си и покри устата си с другата, за да спре напиращият в гърлото й писък.
Започна да й се повръща от напрежение и страх.
Вятърът довяваше мирисът на топла кръв, която вероятно сега се спускаше по шията на бедната Юки.
Но защо тя го притискаше към себе си?
Когато Далия успя да види лицето й забеляза, че челото й е смръщено от болката, която Зеро и причиняваше. Но защо тогава не викаше? Защо не го спираше ?
‘’Трябва да се махна !’’ – Изтирично крещеше на ум, като държеше ръката на устните си като спирачка .
Изведнъж се отблъсна от дървото и хукна, без да поглежда на къде точно бяга .
Бягаше ....... бягаше........ забранявайки си да поглежда назад .
Сълзите капеха по лицето й, а мирисът на кръв продължаваше да изгаря гърлото й. Този отвратителен мирис, никога нямаше да го забрави.
Дъхът й идваше на тласъци. Цялото и тяло беше премръзнало, но не само от студеният вятър, който безмилостно се блъскаше в нея, а от истината, която я удари в лицето като една от най- жестоките плесници, които някога бе получавала.
Той беше убиец ! Той беше чудовище, но въпреки всико .........
Сърцето й кървеше за за него, за един непознат, вместо за момичето, което се бе превърнало в нейна приятелка. Как болеше да разбереш истината, вместо да държиш очите си затворени през цялото време, заблуждавайки се че този, който веднъж ти се е усмихнал ще го прави вечно.
Отново се беше превърнала в уплашен малък заек, който отново бягаше, а малкото му заешко сърчице, щеше всеки миг да се пръсне от болка и отчаяние.
Толкова много страх........толкова кръв....
‘’Кръв!’’ ‘’Кръв!’’’’ Кръв!’’
Крещеше съзнанието на Далия, а ужасяващата картина отново и отново се повтаряше в главата й .
- Не ! – Успя да извика Далия, като се препъна в едно клонче и падна в една от калните локви. Момичето отчаяно хвана главата си с ръце, опитвайки се да сложи край на мъчителните мисли, които не спираха да я измъчват. Момичето стисна очите си, опитвайки се да заглуши гласът на истината, който не искаше да замлъкне.
‘’Ах .........ти какво мислеше?'' ''С какво си мислеше, че се храни спасителят ти ?'' ''Глупава си Далия ..........глупава !’’
- Млъкни! - Изплака Далия като се преви на две, все още стискайки очи.
‘’ Той щеше да те убие!'' ''' Навярно сега идва за теб .......е ще го чакаш ли?’’
- Съжалявам ! – Отекна гласът й, а единственото нещо, което нарушаваше мълчанието, водено така упорито от ноща, беше проливният дъжд, изсипващ се над главата й също както в онази нощ.
Момичето едвам се изправи и продължи да върви по памет, без да вижда къде стъпва или какво става около нея.
Лицето й беше бледо като на смъртница, а по него се стичаха горещи сълзи, сливащи се с леденостудените дъждони капки, които й напомняха на неговото докосване.
Бялата й нощница беше мръсна, а косата й залепнала по лицето и врата й .
Приличаше на призрачно създание, което броди през ноща – без път и посока, търсещо пристън, търсещо дом, търсещо топлина .......
- Далия ......
Онзи глас..........
Мелодичната песен с тъжна мелодия. Гласът, който Далия несъзнателно търсеше........
Той стоеше пред нея. Гледаше я със спокойно изражение на лицето, но в очите му Далия можеше да прочете хиляди емоции, всяка от които не разбираше.
Тя продължи да върви към него, трябваше да го достигне .......
В главата и цареше пълен хаус, но желанието и в този единствен момент, в който всичко което познаваше се сриваше в краката й като една глупава илюзия, бе да се сгуши в него и да го помоли да я прегърне.
Тя се спря на крачки от него и очите им се срещнаха .........
Канаме стоеше загледан в нея, чудейки се как такова крехко същество ще понес всичко, което съдбата и той й бяха подготвили.
Канаме знаеше, че това ще се случи. Просто бе изчакал търпеливо момента, в който Далия ще се ужаси от човека на който най – много трябва да вярва.
- Съжалявам ! – Прошепна, понеже нямаше сили за повече.
- Всичко е наред. Вече си в безопасност. – Той нежно погали бледото й лице, по което се стичаха капки дъжд и сълзи.
Думите му .......пълни с нежност и разбиране, звучаха в главата й, но тя не можеше да им повярва.
Нищо не беше наред! Кошмара заплашваше да я погълне, а той ......той сякаш беше, единственият който бе способен да го прогони. Но на каква цена? Защо ?
Далия се олюля към него, вкопчи се здраво в копринената му черна риза и се притисна до гърдите му, надавайки вик на ужас.
Канаме внимателно я вдигна на ръце като я остави послушно да овие ръце около врата му.
Тя се сгуши, така сякаш това беше нейното място и продължи да стиска ризата му, сякаш се страхуваше да не я пусне и отново да остане сама.
Знаеше какво е той, но не можеше да контролира умът си. Сякаш някой друг го правеше вместо нея .
Тя се почувства празна. Точно като кукла на конци, която е обречена да танцува , без да може да покаже раните по краката си, причинени от адският танц, който никога нямаше да свърши.
Куран Канаме я понесе бавно като се опита да игнорира миризмата на кръвта, която толкова добре познаваше. Юки бе избрала......... ако това да увеличава живота на момчето я правеше щастлива, то той нямаше да протестира, макар че сърцето му се късаше всеки път, когато видеше шалчето на врата й, с което прикриваше белезите от зъбите му.
А момичето, което сега носеше, за него бе поредната пешка, чиято свобода незнайно защо, все още пазеше непокътната, въпреки че само с един поглед можеше да я направи робиня на всяко свое желание.
Вместо това, сега играеше ролята на добрият, който грижливо щеше да се погрижи за сълзите и страхът, който собственият й пазител беше причинил.....
Канаме знаеше всичко.......
Тя беше важна, много по- важна от колкото някой някога бе предполагал.
В нейните крехки ръце, които в момента се бяха вкопчили в ризата му, бе съдбата на Клана Аменус и той не смяташе да пропилее шанса си, да предодврати войната, която скоро щеше да бъде обявена.
Въпрос на време бе, Клана Сириус да я обявят и да погълнат кръвта на виновни и невини.
Канаме не смяташе да им позволи да стигнат толкова далеч и да съсипят крехкото равновесие, което хората и вампирите пазеха.
Юки..........
Той нямаше да позволи тя да живее в такъв свят.
Тя беше най - важната ........ за нея щеше да седне на престола и на самият Дявол ако се наложеше, така че в играта му нямаше да има милост.
Канаме притисна по близко до себе си изпадналото в безсъзнание момиче. Тя ухаеше невероятно. Харесваше му да чувства косата й в лицето си.
Уважаваше дълбоко самоконтрола на Зеро, който бе удържал болезненият си глад и й бе подарил живота, без дори да я опита.
Това беше почти невъзможно за вампир е неговото положение, но явно инстинктите му на нейн Пазител бяха по –силни, от желанието да впие зъби в прелесната й шия.
Канаме отвори масивната врата на Лунното убежище, като придържаше пребледнялото момиче с една ръка, което изобщо не го затрудняваше.
Още преди да затвори вратата след себе си, пред него стоеше групата вампири, които винаги бяха готови да го последват навсякъде където желаеше.
Жалко, че и те бяха просто пешки ......
Куран Канаме стоеше на прага и ги гледаше спокойно, очаквайки въпросите, които ясно личаха на обърканите им лице.
Никой не се осмеляваше да говори, а тишината бе по –тежка дори и от думите.
Очите им преминаваха ту към него ту към безпомощното момиче в ръцете му.
- Но.......Канаме - сама ! - Почти гневно започна Айдо . - Та тя е Elle est irresistible ( френ - Тя е неустоима) - Кадифеният му глас бе станал почти отчаян, а тюркоазено сините му очите с усилие отбягваха момичето.
Всички потръпнаха, когато тези думи бяха изречени, понеже добре знаеха че Канаме не би ги позволил, особено след последната издънка на Ханабуса Айдо, който беше най- невъздържан от всички.
Те предпазливо погледнаха към Канаме, а всеки един от тях стоеше на тръни, мислейки си че нахалството на Айдо ще бъде наказано.
Лицето на Принца им беше студено и непроницаемо, нито едно мускулче не издаваше какви мисли се въртят в главата му, а това още повече ги ужаси.
Един мъдър човек беше казал : ’’ Змията е светкавица! Тя хапе мълчаливо!’’.
- Простете ...Канаме - сама . – Сковано промълви Айдо, осъзнавайки грешката си и покорно сведе глава.
Той не каза нищо, просто тръгна към стълбите придържайки момичето, минавайки покрай потреперващият Айдо, който за момент се бе почуствал като мъртвец.
След като се скри от изумените им, пълни с желание и объркване очи, те погледнаха към все още замръзнания Айдо и го изгледаха укорително.
- Какво ? – Сърдито измрънака той, като нацупи перфектните си устни.
- Трябва да се научиш да държиш големият си език зад зъбите ! – Скастри го Каин и го потупа по рамото.
- Казах това което и вие си мислехте! – Възпротиви се Айдо и скръсти ръце.
- Да ! - Ние го мислехме, но си го премълчахме ! – Разгневено извика в лицето му Рука.
- Забелязали ли сте колко вика ? – Смръщи се Айдо, като се обърна към подсмихналият се Ичиджо, и напълно игнорира позеленяващата Рука, която го гледаше така все едно след секунда ще скочи и ще го разкъса.
- Не си играй с огъня . – Лениво промърмори Шики, като се прозя и се изтегна на красивият кожен диван.
- За какво ли му е това момиче ? – Видимо раздразнена продължи Рука, като смръщи снежно бялото си чело.
- Не се напрягай ! – С лека ирония започна Каин, но гневният й поглед го накара да замълчи.
- Наистина ли не ви интересува? - Разярено извика красавицата .
- Сигорна съм, че това не е наша работа щом Канаме- сама не е преценил. – Отегчено промърмори Рима и с плавна стъпка, подобна на танц на пеперуда, се настани до притворилия очите си Шики.
- Рима е права ! - Заяви уверено Ичиджо, който имаше много от отговорите на въпросите им. – Ако Канаме- сама прецени, ще ни разкаже всико!
Рука го изгледа враждебно, знаейки че е безсилна и любовта и към Куран Канаме я прави прекалено смешна за останалите . Тя обидено се врътна и се затича гневно по стълбите, като остави зад гърба си спокойно стоящите вампири, които явно не желаеха да научат повече за плановете на Принца. Те може би не желаеха, но тя искаше той да я допусне до себе си ........дори и за миг.
Първо глупавата Юки Крос, а сега и новото момиче ....... единствено тя ли не бе достойна да бъде негова !

Канаме влезе в стаята си, като се запъти към леглото и внимателно постави бледото момиче, въпреки че му беше доста трудно да се измъкне от ръцете й, които се бяха вкопчили в него, точно както се вкопчва удавник в спасителна жилетка.
Изглеждаше много бледа и толкова безпомощна и невина, че за секунда му се прииска да изтрие спомените й за да не може да се измъчва след като магията, в която сега я държеше сънят изчезне.
Той внимателно седна на леглото, наблюдавайки я как спи.
Дишаше равномерно, дълбоко и бавно, това го накара да се усмихне.
За него тя не беше закуска, а най- съвършеното същество, което е било създавано някога – човек.
Канаме не смяташе, че хората са глупави и слаби. Той мислеше че техните чувства – любовта, страстта, омразата, дори и болката, ги правеха съвършени, макар и тленни и прекалено крехки.
Ето ! Тя беше човек, макар че във вените и течеше и чиста кръв, но нейното дишане му се стореше най- съвършеното нещо на света. Нейната привързаност, щеше да го зарадва, но тя все още не изпитваше такава .......поне за сега.
Той знаеше добре, че хората могат да обичат по- силно от всяко друго същество, но могат и да мразят безплощадно дори след смъртта си.
Далия де Сириус бе като затворена с хиляди катинара книга, но дори сега когато лежеше в ръцете му, той не можеше да намери ключа с който да я отключи.
- Страно дете . – Тихо промълви Канаме, като нежно докосна бузата й, приплъзвайки ръка надоло към изящната и шия.
Кожата й бе потресаващо нежна и топла, сякаш студеният дъжд изобщо не я бе докоснал.
Гърдите и се повдигаха при всяко едно вдишване и лягаха плавно при всяко издишване.
Беше толкова съблазнителна, че той леко се наведе към разтворените й бледо розови устни.
Клепачите и леко потрепериха и тя промълви нещо на сън.
Устните му бяха на сантиметри от нейните и на практика за него нямаше нищо нередно, понеже тя беше родена за да бъде негова, но въпреки това се отдръпна от нея с лека, тъжна усмивка откривайки голямото му разочарование.
- Съвест ! – Изсмя се тихичко Канаме и развеселено поклати глава. – Кой би повярвал?
Той отново се загледа в нея. Сега тя беше неговият обект за разгадаване. Неговият малък задоволен каприз. Канаме бавно започна да осъзнава, че има цялата информация за живота й, но всъщност не знае нищо за нея като личност, а тя определено беше такава.
Мократа й тъмнокестенява коса беше разпиляна по белите сатенени възглавници, а ръцете и лежаха, спокойно отпуснати от двете страни на главата й, така сякаш летеше.
В нея имаше много от невинността, но и от женската привлекателност, макар че тя не знаеше как да я използва. Това разбира се я правеше още по желана, но тя изобщо не можеше да го осъзнае.
Канаме внимателно се зае да разкопчава малките копченца на мократа й нощница, която примамливо бе полепнала по тялото й .
Ако не я свалеше имаше опсност не само да настине, а и да го възбуди до толкова, че да не може да възпре порива си да я има в леглото си, било то и на сила.
‘’ Лъжец !’’ – Помисли си той, знаейки добре, че иска да разгледа тялото й , а не да я спаси от настинка.
Когато беше готов с копчета и вече нищо не му пречеше да я разгледа, той доволно се усмихна и откри тялото й пред жадните си за него очи.
Първото нещо, което прикова вниманието му, бяха малките й гърди, които бяха скрити от бял дантелен сутиен.
Бяха малки, но съвършени ........толкова искаше да ги докосне и да я накара да мърка от удоволствие.
Мъжат унесено се усмихна и плъзна поглед надолу по тялото й, като не си забраняваше дори да я докосне, когато желанието ставаше непоносимо.
Тялото и беше просто съвършено, но Канаме не бе и очаквал нещо друго при гените, които бе наследила от родителите си.
Имаше страхотни дълги крака, на които би завидяла всяка една жена. Финни глезени и нежни пръсци. Харесваше му цялата женственост, която струеше от тялото й .
Стегнатите й добре оформени бедра допълваха картинката просто идеално, а между тях белите бикини прикриваха нейната женствена същност, която му се искаше да разучи по всеки възможен начин.
Беше божествена ! Всеки мъж би паднал в краката й, молейки я за малко внимание.
Той нежно се заигра с дантелената панделка на бикините й, като се опитваше да се овладее и то веднага.
Искаше я силно .....никога не бе иска жена толкова много ........
Обичаше Юки, но никога не си бе представял, че може да бъде привлечен толкова силно от една от пешките си.
- Няма да е тази нощ chérie !- Не и тази ! – Гласът му бе дрезгав, идаващ на тласъци, а цялото му тяло беше повече от напрегнато.
Устните му разкривиха в тъжна усмивка и той с отдели от леглото, като се зае да разкопчава мократа си риза и да я заменя а друга, опитвайки се да не поглежда към невинно спящото момиче в леглото си.
- Станах светец, по – дяволите ! – Промърмори иронично Канаме, докато закопчаваше копчетата на новата си риза.


Далия рязко отвори очи и се втренчи в снежнобелият таван, който определено не беше този на стаята им с Юки.
Тя притаи дъх припомняйки си всичко, до глупавото си поведение пред тъмнокосият вампир.
Далия застина в смразяващ кръвта ужас, щом гласът му прозвуча в стаята.
- Как си chérie ?
Момичето бавно се изправи, като се подпря на лакти и объркано премигна срещу меката светлина идваща от камината.
Очите й набързо обиколиха стаята и се спряха на спокойно седящтият в един златисто кафяв фотьойл мъж, на чието лице грееше зашеметяваща усмивка.
Далия трябваше да събере цялото самообладание, което притежаваше, само за да зададе единственият въпрос, който в момента я вълнуваше :
- Къде се намирам ? - Тя се учуди на студеното спокойствие с което прозвуча гласа й, но умело прикри несигорноста си, като се насили да се усмихне.
- В моята стая ! – Гласеше отговора, който я накара да зяпне от изненада.
- Във ...във вашата стая ли ? – Заекна глупаво тя и прокара ръка по вече сухата си коса.
- Не можех да те оставя така разтроена на дъжда нали ? – Леко шеговито подхвърли Канаме, като бавно се надигна и се запъти към леглото.
- Предпочитам да не се доближавате ! - Бързо каза тя и протегна ръка напред, сякаш се опитваше от разтояние да спре хишническите му движения.
Мъжът се закова на място и безмълвно се втренчи в нея, сякаш се опитваше да прочете мислите й.
По тялото на Далия преминаха неприятни ледени тръпки, но тя не отмести очите си от неговите, а все така упорито продължи да го гледа.
От цялото му тяло лъхаше заплаха, а лицето му стоеше в камена, непробиваема гримаса. Далия започна да премисля всички възможни варианти за бягство, когато на лицето му изгря перфектна усмивка и той се върна на мястото си.
- Както желаеш. – Съвсем спокойно въздъхна и небрежно присви рамене.
- Благодаря ви . – Отсечено промълви Далия.
Бурният му смях, навярно предизвикан от нейната така студена, но изискана учтивост, огласи стаята й я накара да подскочи.
- Има ли нещо смешно ? – Раздразнено промълви Далия, като се втренчи в перфектното му лице, което грееше развеселено.
- Ти си удивителна Далия ......Пейн!
- Радвам се че ви забавлявам, но мисля че трябва да си тръгвам !
Лека - полека напрежението в гърдите й отслабна и едва не и се зави свят от облекчение.
Сега оставаше просто да се махне от Лунното убежище и занапред да стои далеч от всички вампири, било то и тези по които си пада.
- Няма да те пусна, поне докато не приключим разговора си ! - Мелодичният му глас съблазнително прозвуча в ухото й, и изгори врата й карайки я отново да се напрегне. Как беше стигнал до нея толкова бързо ? Преди секунди стоеше на стола, а сега бе седнал на леглото, точно зад гърба й и шепнеше в ухото й !
- Аз съм вампир ! - Подсмихна се Канаме, отгатвайки по учудването, което се беше изписало на лицето й . – Нали не си забравила ? – Добави той, като потърка раменете й, сякаш се опитваше да раздвижи кръвта й, която наистина беше замръзнала.
- Как бих могла ! – След минута успя да каже Далия, опитвайки се да придаде на гласа си ледено спокойствие.
Явно беше успяла да го смае, защото Канаме стана от мястото си и застана пред нея, като се вгледа в сериозното и лице, което беше само фасада.
Вътрешно Далия умираше от ужас, страхувайки се да не разгневи вампира с прекалената си самонадеяност. Когато го погледна обаче, откри че той не е ядосан, а заинтигуван и това я направи малко по- спокойна и уверена в действията си. И наистина. Канаме Куран беше много повече от заинтригуван. Той беше удивен, развеселен и любопитен. Чуваше ясно колко силно бие сърцето й, можеше да усети ускореният й пулс, дори без да я докосва, но въпреки това момичето показваше завидни качества. Тя не показваше стараха си, а вместо това умело го прикриваше. Не трепереше, въпреки че тялото й беше смразено от мисли за това как може да реагира той. Гледаше го право в очите с упорито вирната брадичка, без да показва каквато и да е слабост.
- Зеро не е като нас. – Спокойно започна той и изпитателно погледна лицето й очаквайки да прочете върху него мислите й . Така й стана .
Лицето й пребледня като лист, а очите й моментално се напълниха със сълзи, които го накараха да потръпне неприятно от мъсълта, че тя изпитва болка.
- Какъв е тогава? - С овладян глас попита тя, но по бузите й се търкулнаха две горещи сълзи.
- Той е най - доло в нашия свят .
- Какво ? Не .....според мен той е много повече от вас ! – Гнева в гласа й го изненада, но той не можеше да очаква друго. Първо, той бе нейният Пазител, обречен да я закриля и да я пази от такива като него. Второ, бе влюбена в него и най- интересното нещо беше, че все още не го съзнава.
След дълго напрегнато мълчание, Канаме подтисна с мъка напиращият в гърдите му гняв, предизвикан от думите й, и спокойно каза:
- Той е ниво Е и рано или късно ще се превърне в безмозъчно чудовище, което няма да може да контролира нито действията, нито мислите си! Единственото нещо, което ще го води след като изпадне до това унизително състояние ще е жаждата за кръв !
- Не ! – Тихо промълви Далия и пое рязко дъх. – Не ! – Извика по –силно и го погледна с изкрящи от гняв очи. – Лъжеш ! – Изсъска безсилно момичето и придърпа одеялото към себе си, опитвайки се да стиска него, а не врата на този проклет вампир.
- Това е истината Далия . – Аз не бих те .......... - Думите замряха върху устните му, защото гневният й глас ги довърши.
- Излъгал ! – Защо ? - Очите и се вкопчиха в неговите и Канаме се учуди на силата, която притежаваха.
- Защо какво ?
- Защо не би ме излъгал ? – Настойчиво попита Далия, като не отмести лешниковите си очи, от неговите.
- Защото си била лъгана достатъчно!
Отговорът му я слиса и зашемети и устните й се разтвориха от изненада.
- Трябва да си вървя . – Вече по- спокойно каза Далия, въпреки че знаеше че по този начин ще изгуби битката, която бяха започнали да водят.
Далия отметна одеялото и замръзна на място. Нощницата с която беше облечена не бе нейната. Тази също беше бяла, но стигаше едва до коленете й, а деколтетео й бе V – образно.
- Къде ........- Далия заекна от напиращият в гърдите й гняв.
- Твоята нощница . – Този път той довърши думите и се усмихна предизвикателно.
- Да ! - Гневно просъска тя и го погледна разгневено.
Внезапно въздуха натежа, напоен с напрежение от нейна страна и желание от неговата.
- Беше мокра и оцапана с кал ! – Той говореше съвсем спокойно, а победоносната усмивка не слизаше от перфектното му лице. – Трябваше ......- Той замълча и небрежно пресви рамене . – Трябваше да я сменя !
- Вие .......- Тя премигна, а лицето и стана по червено от носа на който и да е клоун. - Вие сте я сменил?!!!
От повишаващата се интонация в гласа й, Той усети че скоро Тя ще изпадне в паника.
- Да не искаше да я оставя мокра върху тялото ти и да настинеш ?
- Колко любезно от ваша страна ! - Заядливо, забравяйки напълно срещу кого стои извика Далия. – Винаги ли сте толкова услужлив ?
Той весело се разсмя на дръзкото и поведение и отговори напълно откровено:
- Всъщност истината беше, че исках да разгледам тялото ти.
Далия премигна изненадано и отвори устата си за да каже нещо, но после я затвори и се ичерви дори повече от преди.
- Не мисля че мога да понеса откровенността ви повече ! – Съвсем честно каза Далия и тръгна да става от леглото с плана да избяга възможно най-далеч от от този мъж.
Преди да се усети обаче, Той стоеше пред нея, като опря ръцете си в крехките й рамене и я натисна надоло – без да й причинява болка, но с достатъчно твърдост, за да я задържи.
- Не предпочиташ ли хората да са откровени с теб ? – Попита на сантиметър от лицето и Канаме, като не откъсваше очите си от нейните.
- Обичам хората да са откровени с мен, но откровеноста при вампирите малко ме плаши! – Студено каза тя и нахално вирна брадичка, знаейки че този път го е оставила без отговор.
И наистина беше така. Той стоеше й я гледаше, но си нямаше на идеа как да отговори на мъдрите й думи. Тя беше много повече отколкото беше очаквал да бъде. Беше силна, умна, смела и всичко това се обединяваше в най- хубавото й качество – честта. Имаше чест, която ценеше и която пазеше, което го накара да се усмихне. Беше възхитен от една Сириус и навярно щеше да му е много трудно да я покори, понеже вече бе далеч от мисълта, че тя ще го следва като безмозъчна кукла както правеха другите.
- Пленица ли съм !
Хладнокръвието в гласът й го накара да я погледне, като достоен противник и да отмести ръцете си от нея.
- Никога chérie ! – Нежно каза той и погали лицето й. – Ще правиш всичко, по своя собствена воля.
- А ще желая ли това, което ще правя ? – Несъзнатено попита Тя и се отдръпна от ръката му.
- Не ........не мисля, че ще изпълняваш желанията си. – Гласът му за първи път бе строг, сякаш наблягаше на нещо важно. Далия се претърколи от другата страна на леглото и излетя през вратата без да поглежда назад.

Далия тичаше по стълбите като луда. Искаше да се махне от това място възможно най – бързо.
Стъпалата й се сториха ужасно много, но когато отчаяните й очи видяха масивната входна врата я заля вълна от облекчение.
Точно пред нея обаче стоеше нейният кошмра, който и се усмихваше със смразяващата кръвта й лъчезарна и безгрижна усмивка.
‘’ По – дяволите !’’ – Гневно си помисли Далия, но продължи да слиза по стълбите, като се опитваше да не обръща внимание на предизвикателно светещите му тюркоазено сини очи.
Далия знаеше че за да мине през вратата трябва да мине и през него, но тази мисъл караше стомаха и да се свива, а сърцето и да тупти чак в ушите .
Точно преди да го подмине, Ханабуса Айдо я заговори, а кристалният му глас полетя към нея, като невероятно омайваща музика.
Далия се запита, как е възможно такива приказно красиви същества да са толкова опасни и кръвожадни.
- Здравей, Далия Пейн ?
- Трябва ли да съм поласкана от факта, че знаеш името ми ? – Заяде се Тя, като го погледна пренебрежително, опитвайки се да не издава страха и притеснението, които се надигаха в гърдите й .
- Ами ........ – Той смръщи сладкото си лице в замислена гримаса. – Всяко момиче би било поласкано, ако знам само името му! – Надмено каза Айдо и я дари с една от неговите спиращи дъха усмивки, която обаче не и въздейства. – На теб .... ти знам и фамилията!
- О-о-о- ! – Театрално въздъхна Далия, като се хвана за сърцето. – Не ме интересува ! – изтърси накрая и го подмина без да обръща внимание, на пушещите му от гняв уши.


- Най- после вън ! – Въздъхна облекчено Далия, като се подпря на вратата за да си поеме дъх.
Погледна към небето, което вече беше изпъстрено с безброй звезди.
Слава Богу вече не валеше и новата и нощница нямаше да се измокри.
- Какъв късмет ! – Иронично измърмори Далия, като се отблъсна от вратата и се затича към сградата, в която щеше да е в безопасност.
Беше забравила сивата си жилетка в стаята на Куран Канаме, но вече и студа не можеше да я стресне, след всичко което се бе случило тази нощ.
Какво облекчение ...........портите на училището се разкриха пред погледа й и тя се усмихна щастливо.

Безгрижната й усмивка се изпари веднага щом разпозна високият силует на Зеро Китию, който небрежно се бе облегнал на камената ограда и гледаше право към нея. Далия можеше да усети, колко много гняв има в очите му, маЗеро Китию, който небрежно се бе облегнал на камената ограда и гледаше право към нея. Далия можеше да усети, колко много гняв има в очите му, макар че все още бе далеч за да го види.
Тя забави крачка и започна да върви възможно по – бавно .
В главата й отново зазвучаха думите на Канаме, които отново изпълниха цялото й тяло с неописуем ужас.

‘’ Той е ниво Е и рано или късно ще се превърне в безмозъчно чудовище, което няма да може да контролира нито действията, нито мислите си! Единственото нещо, което ще го води след като изпадне до това унизително състояние ще е жаждата за кръв!’’

Тя обгърна тялото си с ръце и разтърка раменете си, когато ледено студеният вятър безмилостно я прониза и развя дългата й коса.
Далия упорито стисна устни, като продължи да върви втренчила поглед напред, надявайки се макар и от далеч да оцели очите му.


‘’ Единственото нещо, което ще го води след като изпадне до това унизително състояние ще е жаждата за кръв!’’

Думите на Канаме отново преминаха през замръзналото й съзнание и отново я накараха да потрепери, но съвсем не от студеният вятър.
Страшната картина се повтори пред очите й, минавайки през всеки един неврон в тялото й, регистрирайки огромната опасност в лицето на мъжът срещу нея.
Изкривеното в болезнена гримаса лице на Юки, която нежно го притискаше до себе си, макар че той я убиваше и й причиняваше болка.
Мирисът на кръвта й, който се носеше като лоша вест по вятъра........

Далия затвори очи, вървейки по памет, без да чувства и разбира нищо ........
Леденият студ пълзеше по тялото й, като я обгръщаше бавно и мъчително, шепнейки в ухото й че е жертва, че е следващата, че смъртта е отговора........
Далия отвори очи и срещна неговите, които отново бяха в красивият виолетов цвят, който я караше да лети в облаците.
Той стоеше все така облегнат на стената, а вятъра нежно си играеше с косата му, все едно искаше да го накара да се усмихне.
Беше толкова неустоимо красив ......... и толкова, толкова студен.
Носеше бяла риза, която беше леко разкопчана. Яката й която бе небрежно вдигната нагоре танцуваше с вятъра.
Беше прекрасен, не бе възможно да е ‘’ безмозъчно чудовище, което няма да може да контролира нито действията, нито мислите си’’ .
Тя спря на крачки от него и го погледна несигорно в очите, който не изразяваха никаква емоция.
- Къде беше ?
Гласът му кристаночист и мелодичен........ точно като техните, макар и малко по- груб.
Далия се опита да го подмине все едно не го вижда, защото не знаеше и не искаше да говори с него след всичко тази нощ.
Това разбира се беше грешка, защото в очите му моментално пламнаха огнените пламъци на гнева, който започна да ръководи тялто му вместо разума.
Зеро грубо хвана китката й и я задържа, принуждавайки я да го погледне.
- Къде беше ? – Изсъска въпроса си Той.
- Там където можех да видя истинското ти лице ! – Извика изведнъж Далия и освободи ръката си.
- И ? – Повдигна въпросително вежди Зеро, като с нищо не показа че се разкъсва. – Какво научи ? – Подигравателният му тон, я накара да изтръпне от болка и гняв.
- Че си чудовище ! – Прошепна Тя, а по лицето и започнаха да се стичат сълзи.
Стрелата оцели право в целта......
Челюстите му моментално се стегнаха, а в очите му запламтя болка и гняв, които накраха Далия да отстъпи крачка назад и да се прокълне за това, което бяха изрекли усните й .
Зеро усети как през цялото му тяло премина остра, пронизваща болка, която за минута прекрати достъпа на въздух до дробовете му и го накара да изтръпне.
Далия стоеше пред него, уплашена, наранена ........ наричаща го чудовище.
Юки едва бе оцеляла, когато той не бе намери сили да спре на време.........
- Аз .......- заекна Далия.
- Какво те интерисува какво правя ? - Изсъска през зъби Зеро, а в коприненият му глас се долавяха зловещи нотки.
- Юки........ ти пиеше кръвта й ..........- Извика Далия, а дланите и се свиха в юмруци. – Болеше я !
- Ти Юки ли си ? - Подигравателният му тон я накра да изтръпне от гняв. Преиска й се да стовари ръката си върху перфектното му лице, което беше застинало в отвратителна студена маска.
- Не ! – Объркано промълви Далия, като направи още една крачка назад, щом устаноиви, че той заплашително се доближава до нея.
Още преди да е успяла да се отдалечи обаче, Зеро вече стоеше до нея, като грубо хвана раменете й и я разтърси, предизвиквайки купища болезнени тръпки по скованото й тяло.
- Тогава ? – Къкъв ти е проблема ? – Прошепна той на сантиметър от леко разтворените и устни.
Далия дишаше шумно, а очите и бяха неспособни да се отделят от неговите.
В него имаше толкова заплаха, колкото и сигорност ........та той беше убиец, какво и ставаше ?
- Или искаш да пия от теб, за да може и двете да имате един общ проблем? - Циничното подобие на усмивка, което се беше изписало на лицето му я накара да го отблъсне.
- Стой далеч ! - Извика Далия, а лицето и стана тебеширено бледо.
- Защо ? – Иронично подхвърли Зеро, като грубо улови ръката й и я привлече към себе си, така че телата им да се допрат. – Не искаш ли да те опитам принцесо ? – Той сведе лице близо до нейното и моментално се отдръпна, като сбръчи нос, сякаш беше помирисъл нещо отвратително.
Далия, която едвам дишаше го изгледа объркано в очакване на обяснение на страната му реакция. Косата й миришеше както винаги на любимият и шампоан с аромат на цитрусови плодове. Да не би да не обичаше такива плодове?
- Миришеш .........- Зеро рязко я блъсна назад, като я смрази с яросният си поглед. – ....на него ! - С отвръщение извика той, гледайки я така сякаш е най- долното същество на света.
Далия потрепери, когато разбра за кого говори и незнайно защо се почувства като предателка.
Зеро погледна към късата й нощница, която определено не беше тази с която я беше видял.
Далия скръсти ръце пред гърдите си, сякаш за да се предпази от острият му, ужасяващо гневен поглед, който обхождаше всеки сантиметър от тялото й.
- Явно ......- Нападателно започна Зеро, като присви очите си и тръгна към нея, точно като хищник, готвещ се да нападне плячката си. - - Си новата му държанка! - Задоволи ли те ? – Или точният въпрос е дали ти си го задоволила ? – Гласът му звучеше вулгарно и нападателно, пропит с невидима болка и ревност, която не бе очаквал да изпита.
Далия пламна от възмущени, гняв и обида. Заболя я много от жестоките му думи. Сякаш бе пробил дупка в гърдите й и сега безмилостно се ровеше в нея.
Очите и рязко се стрелнаха към неговите и го накараха да застине на място.
- Мразя те . – Прошепна тя, а поток от горещи сълзи започнаха да се стичат по бледото лице. – Мразя те ! – Извика по –силно Далия и го зашлеви с цялата сила на която бе способна, молейки се неговата болка да облекчи тази в гърдите й .
Главата му леко се извъртя на страни, понасяйки удара й със стиснати в юмруци ръце.
- Нагъл кучи син ! - Изкрещя в лицето му Далия хвърляйки се към него, като удряше с пръст гърдите му при всяка дума, която изричаха бледите й устни. – Ти си нагъл и арогантен ! Самовлюбен глупак, и винаги си ме мразил! – Заяви тя, катро срещна леденостуденият му поглед, който сякаш й се надсмиваше. – Не ми пука какво си мислиш за мен ! – Майната ти !
Изведнъж Зеро сграбчи в шепа косата й и притегли главата й към себе си .
Далия усети как през цялото й тяло премина изпепеляваща всичко по пътя си гореща вълна, която рязко спря дъха й .Усните му жадно се сляха с нейните, карайки я да потрепери от възбуда и желание да го усети още по близо .
Силната му дълга и почти груба целувка я накара да изгуби контрол над цялото си тяло.
Езика му яросно проникна в устата й, като се преплате с нейният, без да му дава право на избор.
Далия можеше да го почувста как се втурва във вените й, точно там през където минаваше горящата й кръв. Чувстваше го .........с цялото си същество . Сякаш бе единственият. Този който бе чакала.
Зеро я подпря на камената стена, без да отделя усните си от нейните, като я повдигна и тя обви крака около тялото му, като го притисна още по силно към себе си.
Късата й нощница моментално се набра, като откри почти целите и бедра.
Той нежно плъзна ръце нагоре по тях, като я накара да изтене.
Далия невъздържано обви ръце около врата му, мислейки си че не иска да го пусне никога.
В този момент желанието беше изместило страха и нито един от двамата не мислеше, колко бесен е всъщност.
Изведнъж той се откъсна усните си от нейните и зарови глава в разбърканите й коси. Далия все още трепереше и не знаеше къде се намира, усещаше ръцете му върху бедрата си, но това изобщо не я ужасяваше.
Сърцете й биеше, така сякаш бе на прага на силите си, а дъхът и идваше на тласъци.
Когато сметна, че се е овладял напълно и няма да доведе нещата до край, Зеро и позволи да стъпи на земята и да го погледне.
Бузите и пламтяха, а очите и едва го фокусираха.
- Защо ? – Прошепна наивно Далия.
Зеро спокойно се усмихна и приплъзна пръста си по меките и усни, които бяха подпухнали от целувката, която не влизаше в плановете и на двматата.
- Ще го помниш ли ? - Изкушаващо прошепна в ухото й той, като се усмихна тъжно.
- Да . – Задъхано промълви Далия, като пламна още повече, когато срешна странно изкрящите му очи.
- Всеки път, когато те погледна Далия ........- Той внимателно погали напрегнатият й гръб и я придърпа към себе си. – Искам да си спомняш това. – Желанието в гласа му, странното потреперване на тялото му. Някъде в замъгленото съзнание на Далия проблесна червен знак стоп, но тя не можеше да чуе и види нищо. Всичко се въртеше и вече нищо не бе същото........

Душа, ти си ми музата ден и нощ! Фика е единствен по рода си! Чакам следващата глава с вдигнат крак!

10* КЛАНА НА МЪРТВИТЕ С БЛЕСТЯЩИ ОЧИ ............ ( ~ ЧАСТ 1 ~ )


САУНДТРАК:

1* https://www.youtube.com/watch?v=SBkSt0s3KC8
2* http://www.vbox7.com/play:cc2e78a0




Младият мъж стоеше приклекнал в мрака, заслушан в мъртвешката тишина, която цареше в ''Гората на изгубените души''.
Из нея се носеха най - различни звуци, които биха смразили кръвта на всеки, който се окажеше в нея.
Пороният дъжд се сипеше над гората, сякаш оплакваше ненамерилите покой души, които се скитаха из нея, като мъгливи сенки.
Дългата смолисточерна коса на мъжът, беше завързана на опашка и само няколко непокорни кичурчета се спускаха край млечнобялото му лице, което беше необичайно красиво.
Сапфирено сините му очи искряха необикновено в тъмнината на ноща, обхождайки внимателно всичко наоколо, сякаш старателно търсеха нещо......
Изведнъж на лицето му изгря лека, самоуверена усмивка и той внимателно се изправи.
Дъждовните капки, които се бяха събрали в гънките на коженият му шлифер се търкулнаха надолу, падайки върху подгизналата, неплодородна земя.
Търпението му беше възнаградено и нетърпеливата му жертва издаде положението си. Сега беше време да се поиграе ...........
Да ловува, като един истински хищник, какъвто в действителност беше.
Той, знаеше че безмозъчното му забавление настъпва зад гърба му, но това не го уплаши и за секунда. Точно обратното.
Беше му изключително забавно, да ги оставя да си мислят, ако някой от тях все още можеха, че те са преследвачите и, че именно те нападат.
Горките безмозъчни животинки.....нямаха си и на идея, че са просто едно забавление.

- Играта започва ! - Спокойно промълви Той, като посегна зад гърба си и извади две необикновено красиви саби, които бяха украсени, не като смъртоносни оръжия, а като ангелски дарове, за някой изключително важен.
Младият мъж ги завъртя в ръцете си, като описа полукръг, разрязвайки мразовитият нощен въздох.
Той затвори очи си за секунда, сякаш се молеше и целуна ликът на бялата змия със сапфирено сини очи, която беше изобразена на сребърните им дръжки.

- Come on! Livello E ! ( от италин. – Хайде ! Ниво Е) - Извика високо младият мъж и рязко се извъртя към пълзящите към него същества, които приличаха на бледи сенки, идващи от подземният свят.
Лицата им бяха съсухрени и мъртвешки бледи. Сенките под очите им, изглеждаха толкова дълбоки, че сивееха. Устите им бяха широко отворени, а от тях се носеха най- различни ужясяващи вопли, които приличаха ту на плача на задушаващо се пеленаче, ту на противните звуци, които издава гарвана, когато кацне на каменната плоча на някой мъртвец.
Очите им представляваха две малки кървавочервени точки.
Мъртви и празни.....виждайки в червено света около себе си.
Белите им, заострени кучешки зъби, стърчаха заплашително, а дрипите които носеха, ги праеха още по- слаби.
Младият мъж изобщо не се уплаши от видяното, както би направил един нормален човек. Но в него всъщност нямаше нищо човешко, така че всичко беше в реда на нещата.
Стройното му тяло бе изпънато като струна, а ръцете му опитно въртяха двете саби, така сякаш изнасяше представление.
Очите му блестяха безгрижно, а лицето му беше съвсем спокойно. На него можеше да се прочете дори и задоволство, породено от това, че ще може да изпробва уменията си и да се позабавлява едновремено.
За него Ниво Е, бяха нещо като торбички с болкук, които можеш да използваш, а после да изхвърлиш без проблем.
Имаше много торбички, които служеха за забавление и после лесно можеха да бъдат изхвърляни.
Все пак за вампир с чиста кръв, окаяното състояние на зверовете, които някога много отдавна са били хора, беше развлечение, а не болка за умиране.
Боклука трябваше да бъде изхвърлян, създаван на ново и после отново заличаван.
Това беше живота. Това беше закона. Силните оцеляват, слабите умират.
На кой му пукаше, за Ново Е или за глупавите, нещастни хора, които дължаха спокойствието си единствено и само на вампири хуманисти !
Едно от обезумелите същества скочи срещу него и беше посечено на секундата.
Нито един мускул не трепна по красивото лицето на младият мъж, единствено сапфирените му очи, показваха триумфа и сладкото опиянение от това да заличаваш.....от това да убиваш!
Безмозъчните същестрва, продължиха да настъпват опиянени от жаждата, която изпитваха телата им.
Жажда, която се носеше из застоелият въздох в гората, жажда която беше ясно долавяна от Чистокръвният.
Той скочи във въздуха, правейки двойно салто, на чието изящество би завидял всеки, и полетя към земята.
Докато падаше надолу, прибра сабите на мястото им и точно преди да се разбие се хвана за клона на едно дърво. Завъртя се като пъргава котка и се пусна смело.
Силните му ръце хванаха главите на две от съществата, които до преди малко се опитваха да го свалят на земята, и ги разби една в друга.
Младият мъж се приземи на земята, грациозно, изваждайки сабите.
Очите на змията изобразена на тях, започнаха да светят по - ярко и от неговите.
Съществата тръгнаха към него, но сабите, които изкусно танцуваха най- смъртоносният танц, ги покосяваха едно след друго.
От гората се чуваха демоничните вопли на още от безмозъчните и това учуди Чистокръвният. Тренировката му, която беше нещо всекидневно за него, сега беше доста усложнена.
''Галмир !'' - Помисли си Той и се усмихна, когато видя прииждащите от мрачната гора същества, които го гледаха жадно.
Младият мъж се засили към дървото, като направи няколко стъпи върху стеблото му и се преобърна, посичайки още няколко от изродите.
Прибра бързо сабите, решен да покаже на проклетият си ''Принц'', битката от близо.
''Имам нужда от теб Непал ! Ако обичаш !'' – Помисли си чернокосият мъж и се усмихна, веднага щом чу цвиленето на коня си, който изпълняваше молбата на Господарят си.
Гъстата мъгла, която се стелеше като мъртвешко одеало, се разцепи и от нея изкочи чисто черен жребец, чиито очи искря в необичаиният за един кон смарагдовозелен цвят.
Гривата му, приличаща на небе през, което прелитаха стотици гарвани. Тя се вееше свободно, сякаш летеше, като приказен микс от лъскаво черно.
Жребеца се сливаше с ноща, въпреки блясъка на очите си и дойде изневиделица на изродите, които наобиколиха захиленият му Господар.
- Защо се забави ? - Подвикна Чернокосият мъж, като се превъртя във въздоха, пред изненаданите очи на изродите и седна право на седлото на жребеца, като го пришпори.
Конят се устреми напред, напрягайки всеки изящен мускол по красивото си тяло, за да избяга от съществата, които веднага тръгнаха след тях.
Гривата му продължаваше да се вее, но този път, като черното платно на пиратски кораб, който е готов да завладее света.
Господарят му се засмя весело, когато видя, че съществата го следват все така упорито.
Най - после, след толкова препускане, пред тях се откри огромният каменен замък.
Зад него, като срамежливо момиче, се показваше пълната луна, която до преди миг бе скрита насигорно зад тъмните облаци.

Чуха се оглушителните звуци от роговете, които стражата наду, за да предопреди за наближаването на Себастиян Вентру де Сириус, които беше следван от поредната си играчка.
Конят увеличи темпото, когато ноктите на едино от съществата раздра крака му и кръвта се разплиска по вятъра.
Животното изцвили от болка, но продължи да бяга към замъка, без да намаля.
Себастиян, разгневен от посегателството на едни изроди върху любимото му животно се изправи върху гърба на коня, които продължаваше да препуска бясно, и извади едно мако ножче, върху което също беше изобразена змия, като го запрати право срещу изрода наранил коня му. Съществото изписка от болка и се претърколи назад, а единственото, което остана от измъченото му тяло бе сива пепел.

На красивото лице на Себастиян Вентру се изписа зашеметяваща усмивка и той седна обратно на седлото, като хвана юздите и пришпори коня към мрачният замък, които представляваше убежището на сегашният Принц на Клана Сириус - Галмир Бружа де Сириус.
Младият мъж претърси с поглед кулата, където стоеше Галмир наблюдавайки безрасъдните забавления на не толкова любимият си поданик.
Клена Корнел де Сириус, която беше единствената останала от най- подчитаният, при това чистокръвен вампирски род Корнел, също стоеше там .
Лунните отблясъци осветяваха съвършеното й лице със сребърните си пръсти.
Тя бе и винаги щеше да бъде най- красивата жена, която Себастиян имаше честта да гледа всеки ден, но не и да докосва.
Тъмночервените й къдрици се виеха зад гърба й, създавайки илюзията, че косите и танцуват в невидимият ритъм, който вятъра избираше.

Тя изглеждаше повече като красиво привидение, отколкото като жена.
Тъмносините й сапфирени очи, по които един Сириус винаги можеше да се отличи от другите вампири, бяха насочени в посока на препускащият Себастиян.
В тях се четеше тревога и не дотолкова добре прикрито възхищение.
Себастиян знаеше, че тя не е безразлична към съдбата му и това го изпълваше с надежда и радост, която отдавна не бе изпитвал.
Вечността бе нещо хубаво, но след време, тя започна да му дотежава и в душата му се бе зародил копнежа да обича някого, споделяйки с него вечноста и тайните си.
Това разбира се беше невъзможно, поне за този момент.
Галмир Бружа беше постигнал това към което се бяха стремили всички след смъртта на Аргорн Корнел де Сириус, а именно ръката на сестра му - последната Корнел.
Догмите във вампирският свят бяха строги и никой не бе нито толкова смел, нито толкова глупав за да ги наруши.

Dura lex, sed lex.' ! ( от лат. - Законът е суров, но е закон !) - Това гласеше максимата на вампирската раса, която бе много по сложна за разгадаване и разбиране от човешката.

Докато имаха жив наследник, рода Корнел ( като чистокръвен, при това с царска кръв) бе единственият имащ право да управляват клана Сириус.
Клана се състоеше от шест семейства, включени в Съвета, който можеше да се свиква единствено от Принца.
Съвета на Клана Сириус се наричаше ''Сабат'' и в него влизаха шесте вампирски рода на Сириус :
Корнел - чистокръвен, кралски род държащ пълен контрол над целият Клан Сириус. Клена бе единствената останала жива след войната, в която Аргорн бе загинал.
Вентру - това беше вторият по важност вампирски род, който също беше чистокръвен и имаше право да управлява, ако Корнел нямаше наследник.
Себастиян беше главата на рода Вентру и можеше да се възкачи, ако Клена не се бе омъжила за аристократа Галмир Бружа, който не само не разполагаше със чиста кръв ами и бе представител от не особено престижен род.
Рода Бружа бе варварски, а методите и философиите му, пазеха в себе си средновековното мислене и обичаи.
Промяната не го бе засегнала и всички негови предствители бяха наричани ''бесните'', заради неконтролируемото си поведение и лоши нрави.
Но Клена го беше избрала и никой не можеше да се противопостави на решението й, защото правото бе в ръцете й. Неоспоримо и могъщо, като самите Корнел.
За съжаление Аргорн Корнел, обичаният и дълбоко подчитан Принц, който бе направил Сириус не само равни на Аменус, а дори по - силни, бе паднал в капана на една смъртна жена.
В денят, в който я беше обявил за своя жена, престъпвайки убежденията на Клана, че хората служат само и единствено за храна, всичките шест семейства се бяха надигнали, оспорвайки избора му. Най- много от всички Бружа, които винаги държаха скрити амбициите си за техен представител на трона.
Сириус презираше хората. За тях те бяха просто храна, а изведнъж техният Принц се бе опитал да промени това. Въпреки негодуванието си, те бяха продължили да му служат и да го подчитат, отнасяйки се с уважение и преданост.


Войната, която беше избухнала между Сириус и Аменос, допълнително беше усложнила положението.
Елена – Мария Дио беше човешкото притежание на Принца на Аменос, който отдвна си бе търсил повод да започне война срещу варварите от Сириус, които отказваха да се крият в сенките и да ценят живота на смъртните.
Кръвопролитията бяха започнали, смъртта и мъста също..........
От една грешна любов или може би, заради желание за власт ! Кой може да каже ?
Следващите три вампирски рода от които беше съвкупност Клана Сириус бяха Салмар, Аринос и Тореадор.
Докато яздеше следван от безмозъчните, Себастиян прехвърли в главата си всички тези събития, като мислено проследи цели седемнайсет години, чиито поражения бяха оставили отпечатък и върху Сириус и върху Аменос, но поне човеколюбците имаха чистокръвен на престола.
Проклетият Галмир беше достатъно хитър, за да бъде там, когато Клена имаше нужда от опора и разбиране.
Младата чистокръвна вампирка не можеше да преживее смърта на така обичаният си брат и беше страдала дълго, чувствайки липсата му .
Тя можеше да управлява и сама, и шесте рода щяха да и се подчинят, но бе прекалено слаба и неспособна да се бори, а разбира се Галмир беше там, за да я утеши и сега, заради доброто си дело, носеше пръстена на властта, който някога стоеше на пръста на един истински Принц.
Галмир се беше оженил за Клена и сега се опитваше да елеминира всеки надигнал се протест, от страна на вампирските родове, които също бяха аристократични като него( освен Вентру), но не го приемаха, защото според вампирските догми това беше нередно.
Преди Себастиян не харесваше Галмир, но сега направо го презираше.
Трябваше не само да приема заповеди от нечистокръвен с пъти по – долу от него, ами и да търпи отношението му към Клена, което беше недопостимо, особено след факта че именно тя му беше дала власта.

Дръзко светещите очи на Себастиян Вентру де Сириус се срещнаха с тези на Галмир Бруже да Сирус.
Себастиян запрати в сериозното лице на Галмир една от най - ослепителните си и разбира се най - неискрени усмивки.
Галмир не понасяше самонадеяното и твърде лекомисленно поведение на чистокръвният, но най- много не понасяше начина, по който си позволяваше да гледа спътницата му.
Сякаш и казваше, че някой ден ще е на мястото му! Това го влудяваше, но не толкова защото ревнуваше Клена, тя не го интересуваше ! Страхуваше се от това да не би чистокръвният да му отнема власта, слагайки край на всичко, което до сега беше постигнал.
Себастиян пришпори коня си, а великолепното животно, по чието тяло се стичаха струйки пот, послушно ускори темпото, като изцвили в отговор на Господаря си.
Безмозъчните същества не се отказваха да го преследват, но Себастиян изобщо не изглеждаше разтревожен. Точно обратното. Той беше развеселен и напълно спокоен, нещо което още повече дразнеше Галмир.
Той ядно присви сините си очи, но това беше единственото дейстивие , с което показа раздразнението си.
По млечно бялото му, изрисувано лице не личеше абсолютно нищо.
Нито едно мускулче по него не трепна, въпреки че гнева от тревогата, която ясно личеше на лицето на Клена го подлудяваше.
Глупавият, арогантен чистокръвен явно не й беше безразличен, но това не го и учудваше.
Чистокръвните бяха толкова еднакви ........
Самовлюбени, завладяни от илиюзията, че никой не стои над тях и че те контролират времето и пространството!
Галмир щеше да им докаже, че не са нищо повече от една отминаваща епоха ......
Нищо повече от прах по стара крипта!
- Моля те Галмир! – Започна Клена, а гласът и едва доловимо потрепери. – Отвори портите или прати помощ ! – Много са !
Младата жена беше обърнала поразяващото с красотата си лице към него и се взираше умолително, все едно от това зависеше собственият й живот.
Лицето на Галмир остана все така безчувствено. Единственият жест, с който издаде, че я е чул, бе едва доловимото потреперване на студените му, бледорозови устни .
Клена отчаяно проследи погледа му, който беше насочен към препускащият към портите Себастиян.


Младата жена въздъхна тежко, завладяна от безсилие, а сърцето и се сви още повече, когато видя, че изродите настигат мъжа, който гледаше към нея със все така веселият си безгрижен поглед.
‘’ Същинско дете !’’ - Помисли си тя и въпреки напрежението на устните й изгря една истинска усмивка, която пазеше единствено и само за него.
Мразовитият вятър, който безжалостно прониза крехкото й тяло я накара да потрепери.
Тя несъзнателно обгърна раменете си с ръце, като върна погледа си на неподвижно стоящият Галамир.
Беше красив...........
Дори сега, когато бе по- студен и от безмилостният вятър. С тази разлика, че понякога вятъра беше топъл и нежен, а Галамир бе такъв само в началото.
Стигащата до раменете му тъмноруса коса беше небрежно разрошена.
Макар и строго, лицето му притежаваше меки и нежни черти, повече момчешки, отколкото мъжки.
Устните му бяха стиснати в права линия, и въпреки че бяха твърде тънки и безчувствени, изглеждаха съблазнителни.
Клена знаеше добре, че той не е като вятъра, а е самият вятър.
Пронизваше тялото й жестоко, без да изпитва и капка съжаление, но вече бе късно да се противопостави на вихрушката, която бе създал за да я засмучи.
Младата жена обхвана железният парапет на кулата с малките си финни ръце.
Затваряйки очи тя започна да си припомня ласките и нежните му думи, които я караха да мечтае и да се усмихва отново.

‘’ Обичам те ! Позволи ми да бъда с теб !’’
Репликата, с която окончателно спечели нараненото й сърце.
Сладки лъжи ........... сипеха се като дъжд от устните му, които в началото грижливо пазеха студа, който можеха да излъчват.
Искаше и се сега, да може да каже, че той не е най- голямата й грешка, но не бе добра в лъжите.
Неговите думи, сладки и омайни я заблодиха дълбоко, печелейки доверието й така лесно, чрез една измама, чрез фалшиви чувства...........
Болеше, но Клена бе свикнала с болката. А след толкова много векове живот, във една заблуда, болката бе станала част от нея. Част, без която знаеше че не може да живее.
Клена рязко отвори очи и погледна с необяснима нежност мъжа, който мразеше с цялото си сърце или по точно със остатъка, който беше останал от него.
Тъмночервеното му кадифено палто му придаваше чар и обаяние, пасвайки идеално на високата му фигора .
Черната риза, която носеше леко разкопчана под него, го правеше да изглежда небрежно официален.
Беше впечатляващ, беше прекрасен .........
Но Клена се беше убедила, че най- красивите неща в жестокият й свят са и най- упасните.
- Отвори портата ! – Изрече твърдо тя, а в сапфирените й очи пламнаха предопредителни искри, които той щеше да види, ако си беше направил труда да я погледне. – Играта вече не е забавна . – Добави по- меко, а огърлицата на врата й, която представляваше две вплетени една в друга златни змии с необикновени сини очи, проблесна в полумрака.
Галмир се обърна към нея и повдигна въпросително вежди нагоре, сякаш не разбираше за какво му говори жената стояща пред него.
- Не мисля че е редно да се позволява ловът на тези .......- тя замълча търсейки правилната дума, а нежното й чело се набразди от едва забележими бръчици. - .....същества ! – Най –накрая промълви тя и погледна Галамир, на чието лице беше изписана омаразната подигравателна усмивка, която Клена мразеше да вижда.
- Нима искаш да забраниеш на любимеца си, неговото така интересно забавление? -Саркастичният му тон с лек ироничен оттенък я накара да замълчи.
Какво можеше да му каже, освен че се страхува за Себастиян, към който не трябваше да изпитва нищо !
Галамир пристъпи към нея, като застана на сантиметри от ужасеното от близостта им лице. Той предизвикателно плъзна поглед по роклята от тъмночервена коприна, която бе плътно прилепнала по тялото й .
Клена му харесваше, беше красива като жена и слаба като вампир, какво почвече можеше да иска Галамир, освен това да има в леглото си една чистокръвна, която винаги можеше да унижи.
Усмивката на лицето му се бе превърнала от подигравателна в цинична и злобна, а Клена се отвръти от мисълта, че очите му я разглеждат толкова задълбочено.
Тя се отдръпна от него, като носочи погледа си в далечината, опитвайки се да се отърве от неприятните тръпки, които бяха полазили тялото й, като множество черни паяци.
Галамир се наслади над поредната си победа и също насочи вниманието си към Себастиян, който беше обграден от изгубилите разума си вампири.

Конят изцвили уплашено, а големите му смарагдовозелени очи се разшириха от тревога, когато едно от пълзящите на четири крака същества, замахна към Господарят му .
Непал реагира светкавично, като се повдигна на задните си крака и размаха предопредително копитата си.
Себастиян се смръщи недоволно, когато регистрира кръга от вампири, в чиято среда се намираше .
Раздразнението му обаче не бе породено от уплаха или неудобство, а от разочарование че ще му се наложи да приключи играта по- рано, от колкото му се искаше.
Младият мъж погледна към Клена, в чиито дълбоки сини очи беше изписана тревога и молба да сложи край на всичко .
Той й се усмихна безгрижно на пук на мрачната физиономия на втренчилият се в него Галамир и прошепна в ухото на коня.
- Хайде Непал ! Да им покажем, кой всъщност е жертвата !
Той потупа коня, окуражаващо и животното придоби увереността и силите, които преди секунди бяха започнали да му липсват.
Безмозъчните стваха все по дръзки, като предпазливо пълзяха към него и се приближаваха все повече и повече.
Грозните вопли, които идваха от разкривените им усти караха коня отново да заотстъпва панически, но Себастия се наведе до ухото му и заговори меко:
- Go Nepal! Sento il mio Signore! ( Хайде Непал ! Почувствай Господаря си !)

Зелените очи на коня заблестяха като слънца, сякаш през тях туко що беше преминала светкавица.
Той се повдигна на задните си крака и изцвили победоностно, като ги размаха във въздоха, показвайки ясно че е готов за битка.
Безмозъчните същества избълваха стотици грозни звуци, опитвайки се да отговорят на заплахата, но страха бавно започна да се прокрадва в празните дупки, където някога бяха разположени сърцата им.
Копитата на Непал разровиха сухата земя вдигайки огромен облак прах, който за момент прекрати възножността на безмозъчните да следят плячката си .
Облака бавно взе да се разнася ..........
Малките прашинки танцуваха, като черни снежинки подмятани от вятъра.
Гледката, която се разкри пред червените очи на изродите беше повече от ужасяваща .
Себастиян се беше изправил на гърба на Непал с разперени ръце.
Очите му бяха плътно затворени, сякаш сънуваше сънища по- важни от ставащото в момента.

Стройната му фигура се извисяваше, а катраненочерната му коса се вееше зад гърба му като заформяща се буря.
Воплите отдвана бяха замрели в гърдите на безмозъчните.
Те започнаха да отстъпват назад, сякаш изведнъж бяха осъзнали, срещу кого се бяха изправили.
Празните им очи бяха разширени от страх, но знаеха добре, че няма накъде да бягат .
На устните на младият мъж разцъфтя прелестна усмивка.
Той усещаше страха............
Страха подклаждаше удоволствието и стремежа му за вечно щастие!
Очите му рязко се отвориха .............
Блестящи ........
Невероятно сини .........
Дълбоки, пронизващи ........
Смъртоностни...........
Съществата дори не можаха да избълват умолителните вопли, които се надигнаха в гърдите им в последните мигове от жалките им животи.
Бяха изпепелени, буквално за части от секундата !
Сивата пепел, която остана от телата им се разпръсна по вятъра, като черна мъгла, която търсеше пристан, за да може най- после да намери покой.
Себастия се усмихна криво, леко натъжен, че играчките му вече не могат да играят.
Отпусна се на седлото с победоностно изражение, което беше предназначено специално за любимият му Принц и потупа Непал, който изцвили доволен от смелост и победата си.
Клена отново останови, че може да диша макар и трудно.
Буцата в гърлото и беше премахната и сега отново можеше да се усмихне.
Галамир от своя страна насочи всичките си усилия да овладее гнева напиращ в гърдите му.
Проклетият Себастиян, отново беше заврял в лицето му чистата си кръв и сили.
- Отворете портите ! – Изсъска прези зъби той, а дълбокият му глас се извиси злокобно.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ ...............

ГЛАВА 11* КЛАНА НА МЪРТВИТЕ С БЛЕСТЯЩИ ОЧИ ( ЧАСТ ~ 2 ~ )


САУНДТРАК :


http://vbox7.com/play:c1b9b0c3

http://vbox7.com/play:84960a00


Замъка ''Devil' s Eye'' беше построен като крепост, която нито една армия нямаше силата и възможността да превземе.
Стените, които го ограждаха бяха високи почти дванадесет метра и единственият начин, по който можеше да се влезе, определено беше или като гост или като мъртвец.
Огромната двокрила порта, която представляваше единственият вход и изход, бавно, почти незабележимо започна да се разтваря пред чакащият ездач, чийто кон пристъпваше неспокойно от крак на крак.
Острият режещ звук, който портите издадоха, преди да се разтворят напълно, накараха Себастиян да се смръщи недоволно.
Слухът му беше със стотици пъти по - развит от човешкият и той чуваше всеки звук, било то и най- слабият, съвсем чисто и ясно, дори повече, от колкото му се искаше.
Понякога истински им завиждаше..........
Завиждаше на смъртните, за късите им уши, които никога не им позовляваха да чуят истината, и за простичкият им живот, който от скука усложняваха. Ама че глупави същества ! Нямаха си ни най- малка представа, колко щастливи са всъщност.
Себастиян пришпори коня напред, навлизайки в мрачният двор на замъка, който беше осветен единствено от луната, която се опитваше да се пребори с тъмните облаци, които вещаеха буря.
Въздухът беше тежък, някак влажен и лепкав все едно, че със всяка своя крачка Непал навлизаше все повече в зловещо гробище, а не в двора на съвършено съграден замък.
Себастиян не чувстваше страх, защото това беше чувство присъщо само на хората. Усещаше леко отвращение и неудобство, но не бе толкова нетърпимо за да развали настроението му, което видимо се беше покачило от малката му игра с безмозъчните.
От мрака го гледаха над дестина чифта изкрящи в синьо очи, които отдавна бяха забравили какво е да си свободен.
Лицето на Себастиян беше лишено от каквато и да е емоция, беше непроницаемо, досущ като восачно.
Конят пристъпваше бавно, а звукът от копитата му по камената пътека, беше единственият, който нарушаваше злокобната тишина.
Всички тези същества, които бяха спрели работата си за минути взирайки се така настървено в него, бяха вампири спасени от участта да се превърнат в Ниво Е.
Себастиян не бе наясно с това кое е по - лошо, да се превърнеш в безмозъчна кукла, която е неспособна да се контролира или да се правиш на такава пред Господарите.
Вампирите роби се отдръпваха от пътя на му като навеждаха покорно глави, показвайки уважението си към самият него и неговото превъзходство.
Себастиян, знаеше че го презират от дъното на прокълнатите си души. Презираха го заради това, което е и заради това, което те никога нямаше да бъдат.
В очите им той беше олицетворение на силният и жесток Господар, който се разполагаше с живота им както намереше за добре, а в очите на Себастиян те бяха просто ненужен проблем.
Себастиян не приемаше за правилно, създаването на вампири от хора и оковаването им в добре смазаната машина на Галмир.
Всички те бяха толкова уплашени........
Миришеха на страх, а чернокосият мъж познаваше толкова добре сладкият му мирис, че бе способен да го долови от километри.
Вампирите роби бяха наричани ''номени'', което значеше : заменими, нищожни, маловажни.
Все думички, които можеха да подскажат много, за начина, по който се отнасяха с тях.
Повечето от номените не познаваха свободата, а това бе тъжно само по себе си.
Работеха на различни длъжности, според това, какво им бяха определили да вършат по - висшестоящите от тях.
Едни бяха част от прислугата вътре в замъка и се грижеха за това, всяка една прищявка на Господарите да бъде задоволена.
Останалите бяха част от охраната, която патролираше наоколо, под зоркият поглед на специално поставен от Галамир вампир, който бе задължен да следи за безредици и бунтове и да уведомява лично Принца.
Себастиян не понасяше и не разбираше закостенелите и застарели разбирания на Галмир, който мислеше единствено и само за това, как да премахне Канаме Куран Аменус и да срази Клана, който винаги е бил противник на техният.
Вярно бе, че техният Принц бе отнел живота на Аргорн, но сега те имаха нов.
Нима мистериозната смърт на Кейман Аменус, за когото се говореше, че е убит от собственият си Клан, не бе основателна причина, за да ги накара да спрат разногласията си и да се научат да живеят заедно, вместо да проливат вампирска, и дори човешка кръв.
Нима не виждаха в какво може да се превърне още една война !
Себастиян мислеше повече за развитието на Сириус, отколкото за каквато и да е война срещу Аменос, които се бяха въздигнали буквално от пепелта под управлението на Канаме Куран Аменос.
Себастиян мислеше за разцвета, но бе обеден че Галмир има идеи обратно на неговите .......
Себастиян не можеше да свикне с мисълта да нарича един нечистокръвен Принц!
Това беше немислимо, но какво можеше да се направи, когато Клена Корнел бе негова съпруга ?
Нямаше място за спорове! Поне за сега!
Себастиян пъргаво слезе от седлото, а дългото му коженото палто падна свободно по тялото му. Той се обърна с лице към застаналите роби, които все още го наблюдаваха.
- Работете !
Гласът беше остър и заповеднически. Личеше си, че е притежание на някой от кучетата на Галмир.
Себастиян насочки присвитите си очи към един тъмнокос вампир, който му се беше озъбил в уж приятелска усмивка.
Лицето му беше издължено и слабо, а очите, макар и сини бяха малки и присмехулни, сякаш бяха притежание на лисица, а не на вампир.
Беше доста слаб, дори мършав. Носеше дълго почти до глезените черно палто и шапка, която можеше да скрие лицето му, само когато той пожелае.
Името му беше Даниеле, а Себастиян го харесваше точно толкова, колкото харесваше и Галмир.
Себастиян, знаеше че мършавата невестулка е дясната ръка на Галмир.
Все пак и той бе Бруже, а Галмир имаше навика да подкрепя вампирите от своя род.
Каквато и мръсотия да искаше Галмир, Даниеле щеше да я свърши и то с удоволствие.
Достоен представител на Бруже ! Когато ставаше въпрос за това, как да се отървеш от нежеланите неприятности, Бруже бяха най – добрият избор за работата.
- Добре дошъл Вентру ! – Подхвърли Даниеле, веднага щом робите се заеха с работата си.
Малките му очички, присветнаха любопитно, а на лицето му се изписа една мазна и лицемерна усмивка.
Себастиян не му отговори. Не искаше да се занимава с нещо толкова отблъскващо и нищожно точно днес.
Хвана повода на Непал, обръщайки гръб на Даниеле и го поведе към конюшнята .
- Ето го и нашият герой !
Себастиян чу зад гърба си леко подигравателният глас на Галмир и се подсмихна, като се извърна с лице към него.
Галмир стоеше по средата на кръг от нападали по земята номени, които не смееха дори да го погледнат.
Кланяха му се признавайки го за хищник, който е много по – горе в хранителната верига от тях.
Себастиян направи най- театралният поклон, на който беше способен, не сваляйки нито за минута ироничната гримаса, на уж предан поданик.
- Ето го и нашият Принц ! Надявам се, че не сте се почувствал изолиран от зрелището! – Себастиян направи малка пауза, наслаждавайки се на гневните искри, които пламтяха в очите на Галмир. - Знам, че обичате да гледате отстрани битките! – Допълни и се усмихна зашеметяващо, с най- любезната и същевремено саркастична усмивка.
Настнана тишина, която допълнително напрегна обстановката.
Изведнъж леката мъгла, която до преди секунда едва се забелязваше, се превърна в гъста пелена, която плъзна като жива около всички.
Последното нещо, което Себастиян съумя да види, беше изкривеното от гняв лице на Галмир.
Младият мъж се напрегна, опитвайки се да проникне през мъглата. Заля го вълна от изненада и гняв, когато осъзна, че не може да види какво става зад бялата сенчеста завеса.
‘’Малко по –силен?'' .......... '' Не е проблем !’’
Помисли си Себастиян и присви ядно очи, чакайки с най - отегчената си физиономия, разнасянето на мъглата.
Това се случи половин минута по –късно, когато красивото лице на Галмир се откри, пред взиращите се в очакване очи на Себастиян.
Какво повече можеше да се каже, освен това, че Галмир бе усволил до съвършенство тънкостите на словестната битка.
Гнева, който го правеше слаб и неуверен в очите на противника му, вече не беше изписан върху лицето му.
Вътрешно кипеше, а сърцето му гореше в черните пламъци на омразата, но външно грееше като самото слънце, сякаш гледаше към най- добрият си приятел.
Прекрастната му, спокойна и твърде лъчезарна за да бъде приета за истинска усмивка, накара всички да се изненадат.
Всички, освен Себастиян Вентру.
Той знаеше че Галмир е изкусен актьор и не на последно място изискан лъжец, който се бе научил да борави с емоциите си до съвършенство.
Нямаше начин да не постигне това, което алчното му сърце желаеше, щом можеше да мени лицата си като същински хамелион. Единственото нещо, което трябваше да направи бе да избере точната маска, да я прикрепи към лицето си и да действа.
Себастиян не знаеше дали се чувства ядосан или отегчен, но бе наясно с неоспоримият факт, че силата на Галмир бе нараснала и то значително, а това беше нещо, което изобщо не му се понрави.

- Свърши ли с фокусите ? – Започна Себастиян като остана напълно безчувствен, въпреки че му се искаше да стисне гърлото на проклетият Галмир и да не го пуска, докато пепелта му не се посипе по земята.
Галмир отмина ядната му ирония като се изсмя, придавайки на гласа си фалшиво веселие.
- Едва сега започвам, скъпи ми Себастиян! – Каза през смях, но това не попречи на думите му да прозвучат заплашително. – Едва сега започвам! – Повтори и впи очите си в тези на Себастиян.
- Себастиян!
Коприненият глас на Клена, раздра все още враждебната тишина и накара Себастиян да отклони очи от Галмир, за да ги насочи в нейна посока.
Клена се спря задъхана на две крачки зад Галмир като пусна аленочервената си рокля да падне свободно.
Очите й се срещнаха с тези на Себастиян и за момент тя забрави за всичките си тревоги . Усмивката, която красеше чувствените му устни премина през нея, като летен дъжд - топла, спокойна и нежна.
‘’Не прави нищо!’’ – Молеше го с очи Клена, надявайки се поне веднъж Вентру да послуша здравият разум и да постъпи така както постъпват възрастните.
Клена познаваше Себастиян от толкова отдавна, че имаше чувство, че нищо, което той направи няма да я учуди. Той беше едно голямо дете, което винаги гледаше от розовата страна на нещата. Беше лекомислен, слушаше повече сърцето си отколкото главата и никога не се замисляше за последствията, които в повечето случаи бяха катастрофални.
Клена обожаваше тези негови недостатъци, които го караха да изглежда по детски невинен, но не можеше да си позволи да повери съдбата на Сириус в ръцете му.
Себастиян, повече от всеки друг се стархуваше от отговорностите, защото въпреки че изглеждаше уверен и страшно силен в очите на другите, винаги подценяваше себе си, а и бе свикнал да е черната овца, която винаги сочеха като пряк виновник, за всяка една беля, която беше извършена.Защото провиненията на Себастиян Вентру можеха напълно свободно да се нарекат бели. Когато му ставаше скучно, той буквално обикаляше в търсене на нещо, което може да разнообрази денят му.Винаги упорстваше и се противопоставяше на порядките и обичаите, твърдейки че влияят зле на чувствителната му натура.
Именно поради тези причина Клена остави Галмир да покори сърцето й.
В очите й той беше пълната противоположност на Себастия.
Тогава Галмир й изглеждаше като отговорен и силен мъж, който щеше без проблем да взима трудните решения и щеше да я подкрепя, вместо да избяга, когато усетеше, че се разчита на него.
Сега Клена осъзна грешката си, може би най- голямата, която беше правила в безмъртието си.
Всеки можеше да изгради кристално чист образ в очите на този, който иска да заблуди, но най- страшното беше, когато този всеки се откажеше дори да играе, показвайки истинската си същност пред пленената си жертва, знаейки че тя няма да се противопостави на болката, дошла с истината.
Клена за пореден път пренебрегна всичките си болезнени размишления и тръгна към Себастиян, но не забеляза обърналият се към нея Галмир, които попиваше ядно всяка емоция изписала се на лицето й, докато погледа й се преплиташе с този на Себастиян.
Галмир реши да й напомни за присъствието си като улови ръката й карайки я да отвърне поглед от Себастиян, за да погледне него.
Отначало на лицето на Клена се изписа объркване, но веднага щом прочете въпроса таящ се в студените очи на втренчилият се в нея вампир, изтръпна като се върна назад заставайки покорно до него.
Бе постъпила импулсивно, водена от стремежа си да се увери, че Себастиян няма да направи някоя глупост, насочвайки гнева на емоционалната си същност, заради която доста често си бяха патили изключително могъщи вампири, към Галмир.
Но Галмир ..... не понасяше импулсивността .
Клена, знаеше че единственото нещо, което искаше Галмир бе покорство, а някога я бе подлъгал, че любовта ще е единсвеното нещо, което ще води връзката им.
- Себастиян ! – Дълбокият глас на Галмир, който прозвуча по скоро като шепот, отколкото като твърда заповед, както се очакваше, привлече вниманието на Себастиян.
Чистокръвният отмести очите от лицето на Клена и ги насочи в посока на мъжът, който отново бе започнал да му лази по нервите и то повече от сериозно.
В очите на Себастиян бе недопустимо една чистокръвна Принцеса да губи гордостта, авторитета и светостта на чистата си кръв, покорявайки се така безропотно на един аристократ, чието най- добро умение бе да се прави на пълновластен Господар.
- Да! – Изсъска през зъби Себастиян.
Галмир се усмихна някак снизходително, сякаш Себастиян бе упорито малко дете, което въпреки лошото си държание получаваше прошка.
Русата му коса, която вятъра развяваше беше досущ като пясъчните песъчинки сетелещи се по плажовета край лазурното море.
Очите му светеха победоносно, все едно в този момент, докато погледа му се кръстосваше с този на Себастиян, съумяваше да отбележи невероятна победа срещу него и чистата му кръв.
Излъчваше твърде много увереност. Нещо, което призова прикованият до момента гняв на Себастиян, който моментално започна да се носи из въздуха като отровни вибрации.
Галмир бавно вдигна ръката си нагоре продължавайки да гледа в очите на Себастиян с пръсъщата за себе си предизвикателна увереност.
Погледа на чернокосият вампир се стрелна към протегнатата ръка като падаща от небесата мълния.
Първото нещо, което привлече вниманието му, беше символа на Принца на Сириус. Символа на абсолютната власт.
Пръстен, направен от бяло злато от вътрешната страна, на който бяха гравирани думите :
‘’ Чиста кръв като чисто злато! Един Господар – една власт!’’
Тъмносиният камък, който красеше пръстена, бе оформен във вид на две преплетени змии – символ на единството на Клана.
Себастиян леко наклони глава настрани, чудейки се дали наглостта, която се разкриваше пред очите му е истинска.
След минута на притегляне на възможностите, той стигна до извода, че Галмир е достатъчно нагъл и самонадеян, за да накара един чистокръвен да му падне на колене и да целуне ръката му, празнавайки го за свой Господар.
Устните на Себастиян замръзнаха в права линия, издавайки гнева дошъл заедно с прозрението.
Стойката му от небрежна се измени в напрегната и дори заплашителна.
Сините му винаги непроницаемо безгрижни очи, сега се превърнаха в зимна картина, отразявайки буря от син сапфир, който се разливаше като течен огън обещавайки да погълне вичко.
Дългата му смулисточерна коса лъщеше спускайки се на опашка зад гърба му.
Млечнобялото му лице беше мрачно и зловещо........
А очите му .......... Блясъка им беше засенчен от гъста мъгла, която ги правеше по -тъмни и по - опасни от всякога.
Те бяха насочени само и единствено към Галмир, който изглеждаше съвсем спокоен, макар че пред него стоеше самият Дявол.
От един млад мъж, който изглеждаше твърде повърхностен и лекомислен, Себастиян се превърна в сериозен и достатъчно опасен вампир, чиято сила се просмука във влажният въздух като отрова.
Небето потъмня още повече, а облаците плениха луната скривайки я зад себе си.
Клена потрепери, когато студеният вятър излъчващ се от очите му премина като унищожителна вълна през всички присъстващи.
Тя никога не го бе виждала толкова гневен. И никога не беше виждала очите му да излъчват такава зловеща жестокост. Себастиян и се видя като съвсем различен вампир.
Той изглеждаше страшен дори и за нея, за тази която можеше да му каже абсолютно всичко, без да се бои от реакцията му. Сега обаче се боеше, боеше се........
Клена погледна към вдигнатата ръка на Галмир и се ужаси от това, което си беше позволил да направи.
Той искаше Себастиян – чистокръвният, който можеше да го изпепели само за секунди, да му се поклони, целувайки ръката му.
Сълзите напираха в очите на червенокосата жена, а сърцето й отново започна да се присмива на глупавата й слабост и нерешителност.
Тя го бе направила Принц, не вземайки под внимание последствията и разногласията, до които това нейно решение щеше да доведе. Беше прекалено заета да лекува раненото си сърце, беше прекалено егоистична и глупава, за да прозре грешката си.
Аристократ – Принц ?!!
Това щеше да доведе до краят на Клана Сириус!
Младата жена усети как в гърлото й заседна огромна буца и тя притисна ръка към гърдите си, опитвайки се да си поеме въздох.
Брат й никога не би допуснал такава грешка .......или може би имено заради такава, бе изгубил живота си.
Избирайки смъртна жена! Посвещавайки я в тайните на вампирскара раса.........
Явно и двамата имаха склоността да избират твърде неподходящи спътници.
Но поне за едно Аргорн не бе сгрешил! Елена го обичаше. Обичаше го истински и нито един безсмъртен нямаше очи да го успори ! Елена никога не се възползва от положението, което й се полагаше дори и след като роди онова дете..........
Онова дете, което бе издъхнало до майка си в момента, в който истинският й Господар я беше намерил.
Онова дете ......детето на Аргорн !
- Не ми казвай, че не знаеш как да окажеш уважение на собственият си Принц, Себастиян Вентру!-Заговори Галмир като се усмихна подигравателно и добави.- Не карай всички тук да си мислят, че нямаш нужното уважение към собственият си Клан.Нали не искаш да те сметнат за предател ?
Русокосият мъж повдигна въпросително вежди, играйки с огъня, който гореше в очите на Себастиян.
Точно така искаше да види Чистокръвните ! На колене !
Целувайки ръката му! Ръката на един техен роб, който се бе примирявал с капризите и егоизма на чистата им кръв прекалено дълго време.........
Себастиян тръгна към Галмир като продължаваше да го гледа в очите, подлагайки на изпитание силата и упоритостта на наглоста и самочувствието , с които разполагаше.
Клена застина на мястото си неспособна да каже и дума, за да прекрати схватката, която непремено щеше да се осъществи.
Единствено очите й се опитваха да измолят Себастиян за малко покорство, за малко милост ..........
Младият мъж застана на дъх разтояние от лицето на Галмир, който стоеше все така неподвижен в очакване на поклона.
Изведнъж лицето на Себастиян се разведри и мракът от очите му изчена толкова бързо, колкото се беше появил.
Вътрешно Галмир се учуди на странната реакция на допреди минута бесният Себастиян, но лицето му остана все така безизразно и непроницаемо.
Сибастиян приклекна като опря коляното си в земята, подпирайки ръката си небрежно на него.
Коженият му шлифер се разтели зад гърба му като черните крилете на гарван.
Той повдигна глава нагоре към застаналият с победоностно изразжение Галмир като срещна светещите му с неприкрито задоволство очи.
Себастиян му се усмихмна с най- приятелската усмивка, която накара очите на обърканата Клена да се разширят в почуда .
След това хвана протегнатата ръка и се наведе като целуна само и единствено пръстена, засвидетелствайки уважение към Клана си, но не и към Принца му.
Галмир побесня срещайки дръзките искри горящи в очите на чистокръвният.Той бе целунал пръстена, но не и ръката му.
Отричаше го пред очите на всички, и то по –най хитрият възможен начин.
Галмир не може да прикрие надигналият се в гърдите му гняв и издърпа рязко ръката си от грейналият в безгрижна усмивка Себастиян, който му се надсмиваше.
Това бяха Чистокръвните ! Дори на колене в жестовете, които правеха, в положението, което заемаха телата им, в проклетите им очи нямаше и следа от покорство!
Спокойствието, което Галмир носеше на лицето си като маска, направена точно по мярка, се пропука и гнева се изписа и долови дори от навелите глави роби.
Ако все още се чувстваш част от Сабата! – Извика Галмир опитвайки се безуспешно да се овладее. – Можеш да заповядаш в залата !
Той рязко се извърна и гневно закрачи към входната врата на замъка.
Себастиян се изправи пъргаво, напълно доволен от развоя на събитията, които направиха ноща му още по –приятна .
Погледа му попадна на все още замръзналата Клена, която не знаеше дали да се усмихне или да се срине на земята и да заплаче.
Ти .......- Заекна червенокосата жена , като сбръчи чело, опитвайки се да повярва в това, което туко що се беше сучило пред очите й.
- Аз служа само и единствено на милейди! – Заяви Себастиян, като я дари с най- ослепителната си усмивка и се запъти към Непал, който изгаряше от нетърпение да се нахрани в конюшнята.
Масивните двокрили врати се отвориха широко и Себастиян Вентру пристъпи в залата, в която от столетия се свикваше Съвета, състоящ се от главите на шесте рода на великият клан Сириус.
Младият мъж не пристъпи напред, а остана да стои до вратата като заразглежда любопитно присъстващите.
В огромната камена камина горяха големи пънове разпръсквайки искри, които изглеждаха като малки падащи звезди.
От тавана се спускаше великолепен кристален полилей, а точно под него се намираше дългата махагонова маса, около която бяха насядали чакащите близо половин час вампири.
Не изглеждаха никак доволни, но Себастиян бе предположил, че след толкова години са си научили урока да идват поне с час по- рано, за да може после да не губят време в оплаквания и напразни заплахи.
- Закъснях ли ? – Невино попита Себастиян и се усмихна чаровно.
- Както винаги. – Отегчено подхвърли чернокоса жена като не си направи труда дори да го погледне, играейки си с една червена папка.
- Аглеа Салмар! – Възкликна Себастиян и тръгна към празният кожен стол определен за него.
Разбира се мястото му беше точно до Галмир, който беше застанал начело както един истиснски Принц.
Клена стоеше до него подпряла брадичка на ръцете си.Погледа й се рееше наоколо и упорито отбягваше сядащият срещу нея Себастиян.
Младият мъж се усмихна весело и задържа погледа си на лицето й, докато тя не го погледна и не му се намуси в отговор.
- Себастяин, ако ти някога дойдеш на време и за един Съвет съм готов да те призная за най- добрият фехтовчик!
Младият мъж, който стоеше точно до Себастиян го потупа по рамото някак снизходително, сякаш с този жест потвърждаваше думите си.
Красивото му лице грееше в широка усмивка, която откриваше острите му като ками кучешки зъби.Той притежаваше аристократични черти – дълаг прав нос и тънки устни.
Очите му бяха сини сапфири както и на всички останали . Те светеха любящо и предано насочени към смръщеният Себастиян.
Младежа беше най- ексцентричният представител на Съвете и определено се открояваше от всички останали, които се бяха събрали около масата и с всеки миг, все повече губеха от търпението и нервите си.
Името на красавеца бе Демир Аринос де Сириус. Той беше най- добрият приятел на Себастиян и единственият, на когото младият мъж бе способен да вярва и да разчита.
Меката му леко къдрава коса беше с цвета на тъмен лъскава кестен и стигаше до яка на тъмносиньото му елегантно сако, от което се подаваше снежно бяла риза разкопчана до средата. Усмивката, която греше на перфектните му устни беше закачлива и безгрижна. В очите на един обикновен човек, Демир Аринос заедно с всички присъстващи щеше да изглежда като самият Бог, които е разделил небесата, за да слезе на земята и да позволи на по – нишите от него да го погледат.
- Първо Демир ...... – започна Себастиян като размаха пръста си пред развеселеното лице на мъжа. – да се закъснява е белег...........
- На лошо възпитание ! – Заяде се отново чернокостака, която този път го удостои с едни доста надменен и не на последно място гневен поглед.
Себастиян й се усмихна подкупващо, заемайки най- невината си физиономия знаейки много добре, че изглежда като същинско ангелче.
Чернокосата жена изсусмтя гневно насреща му, а в отговор получи секси намигане.
Докато я гледаше как се мръщи Себастиян отново стигна до извода, че не е добра идея да имаш връзка с жена с която ще ти се налага да работиш буквално цяла вечност.
Младият мъж се втренчи в нея търсейки и най- малка промяна в чертите й от последният път, когато се бяха видели и тя бе запратила върху него цели рафтове с книги.Себастиян се усмихна замечтано. Понякога му липсваше доброто старо време, в което можеше да има всяка, без да получава юмрук, за това че е стъпил в страни.
Колкото и щателно да я разглеждаше обаче не можеше да види промени . Но какво всъщност очакваше ?
Нима времето не пощадяваше всички им, без да отнема от тях красотата и младоста, давайки им сила и мъдрос и ....болка и самота? Можеше ли да вини себе си, затова че когато застанеше пред огледалото виждаше очите си по тъжни и по - мъдри, но лицето си все същото – красиво и младо?
Нищо не се беше променило........Те бяха непроменяеми !
Диадемата, която Аглеа винаги носеше беше инкрустирана с диаманти.
Един от синволите, който беше изрисуван върху диадемата, беше символа на рода й – Салмар. Тъмночервена змия, чиито очи представяваха два съвършено шлифовани сини сапфира.
Дългата й права смулисточерна коса, контрастираше идеално с леко мургавата й кожа, която имаше цвета на какао разтворено в чаша мляко. Беше красива!Беше толкова красива! Красота, за която всяка жена би дала живота си. Красота, която нито една смъртна не можеше да притежава.
Очите й бяха сини, миглите гъсти и дълги. Имаше високи скули и плътни червени като самата кръв устни.
Носеше бяла риза и тъмно черна пола. Беше кръстосала стройните си крака и го гледаше изпитателно точно в очите, карайки го да се усмихне отново.
- Все същата си! – Накрая отбеляза той, игнорирайки въпросително повдигнатите й вежди.
- Извинете че ви прекъсвам! – Започна един среброкос мъж, който изглеждаше най- възрастен от всички.
Чертите на лицето му бяха строги и за разлика от момчешкият вид на Себастиян и Демир, изглеждаше мъжествен и напълно завършен.
Сините му очи бяха студени и непроницаеми, досущ като два айсберга, в които можеш да се разбиеш преди изобщо да си усетил ледените пръсти на смъртоносната заплаха. Освен заплаха, в тях се криеше и вековна мъдрост, която придаваше на особата му достолепие.
Някога много отдавна, когато все още се държеше на чистата кръв, Дориан Тореадор де Сириус се биеше рамо до рамо със своя истински Принц и приятел Аргорн.
Дориан принадлежеше към един от най- уважаваните, макар и не чистокръвен род – Тореадор, чиито представители се ползваха със невероятно уважение и превилегии във владенията на Сириус.
Дориан беше дясната ръка на старата власт и най- голяната опозиция на новата.
Вярно бе, че и той беше аристократ също като Галмир и се предполагаше, че трябва да го подкрепи, но за Дориан закона, нравите и разбиранията, на които досега се бе подчинявал Клана Сириус не требваше да се променят.
Като знак на рода Тореадор, Дориан носеше на ухото си малка сребърна обица, отново във формата на змия.
Беше облечен в дълъг сив шлифер, който подчертаваше добре развитата му физика.
Имаше широки рамене и мусколесто тяло, беше едър, но не прекалено.
Среброкосият всяваше много по –голям респект от странно мълчалиявият Галмир, който бе застанал спокойно загледан в огъня.
Всички замълчаха, когато дълбокият звучен глас на Дориан закънтя във залата.
- Нека чуем какво има да ни каже ....... – Той замълча присвивайки преценяващо очите си ... – Принца. – Допълни и се облегна назад взирайки се във Галмир.
Галмир също го погледна и кимна уважитено, пренебрегвайки леда в очите му, който подсказваше, че е тук само и единствено от уважение към сестрата на Принц, а не защото Галмир го бе повикал.
Русокосият мъж се изправи опирайки ръце на масата и заговори.
- Събрах ви тук, защото знам, че вашата мъдрост ще ми помогне да взема правилното решение!
Себастиян иронично повдигна вежди нагоре и погледна Аглеа, която леко повдигна рамене показвайки му, че си няма ни най- малка представа, за какво става дума.
- Моля! Бъдете по –точен! – Нетърпеливо измърмори Демир като се облегна назад и погледна в очакване непроницаемото лице на Галмир.
- Става въпрос за Аменус ! - Спокойно каза той като изчака надигналият се шум след произнасянето на прокълнатото за тях име да стихне.
Безгрижноста бе изчезнала от лицето на Себастиян отнасяйки със себе си досадата и отегчението.Младият мъж се беше изпънал като струна, сякаш беше котка дочула лая на куче.
Демир стана рязко от стола си като съблече синьото си сако, захвърляйки го небрежно на облегалката.
Сините му очи бяха потъмнели от гняв, а от тялото му се излъчваше напрежение.
Той нервно се заразхожда из стаята, игнорирайки смаяните погледи, които му хвърляха пръсъстващите.
- Знаеш ......- изсъска през зъби той като се закова на едно място, а очите му преминаха като светкавица през сериозните лица на вампирите. – Един от тях ...- устните му гневно потръпнаха, издавайки едва сдържаната ярост. - ...Един от тях едва не отне живота ми!
- Но, това беше толкова отдавна Демир ! – За първи път проговори Клена, която знаеше най- добре от всички, че щом ставаше въпрос за Анемус нещата ще завършат с кръв.
- Отдавна ! – Извика извън себе си Демир, а Клена бе готова да се закълне, че видя унищожителните пламъци горящи в очите му, да се плъзват към нея в опит да я изгорят.
- Демир !- Измърмори Себастиян като хвърли на Демир един предопредителен поглед, който целеше да припомни на самозабравилият се вампир мястото му.
- Простете Принцесо! – Започна малко по –спокойно той, но в глса му все още вибрираше от гняв. – Но това ........- С едно рязко движение ризата се свлече на пода, разкривайки белег, който започваше от сърцето и завършваше при пъпа му. – Това не може да се забрави! Онази жена ....- изръмжа Демир като стисна ръката си в юмрук и гневно го размаха. – ... онази малка нещастница ще си плати за това, аз лично ще се погрижа !
Клена сведе глава притваряйки очи.Вече можеше да види кървавите реки отпреди седемнадесет години! Отново щеше да се сее разруха във света на смъртни и безсмъртни. Отново щеше да настане погром и безгранична жестокост.
Бъдещето я връхлетя също като въхрушка извиваща се бясно във студена снежна вечер.
- Знам. - Промълви след минута мълчание като погледна притихналият на стола си Себастиян. – И аз не мога да забравя ! – Добави и преглътна мъчително сълзите спомняйки си лицето на брат си.
- Аменус са наши смъртни врагове .......- Започна Галмир, веднага щом усети че влиянието на думите му сега ще е най- голямо. – Те ни отнеха Аргорн и всеки един ден през, който ги оставяме да живеят те петнят вампирската раса с хуманистичните си действия !
Гласът му се извисяваше злокобно и пропълзяваше покрай замислените слушатели като гъста отрова мъгла, която целеше да ги опияни и направи годни за изпънението на всяко действие, което Господарят й пожелаеше.
Галмир погледна към Дориан, на чието лице не бе изписано нищо, по което можеше да разгадае мислите и емоциите му.
Единственото нещо, което правеше среброкосият мъж бе да слуша с внимание, без да изказва мнение или да показва ненавист.
Но Галмир знаеше добре, че Дориан повече от всичи искаше да види падението на Клана Аменус, който му отне скъпият на сърцето Принц.
Галмир бе подготвен да разпали огъня, който беше замрял, макар че жаравата, която беше оставил не бе изгаснала напълно.Избухването на импулсивният Демир напълно се вписваше в плана му. Това избухване спечели по –голяма тежаст на думите му, изравяйки на повърхността стари клетви за отмъщение.
- Всички помним войната. – Промълви Себастиян като грабна сакото на Демир и му го подхвърли като продължи. – Най- вече последиците от нея!
- Нима не се гневиш, че именно те ни отнеха Аргорн! – Заяви предизвикателно Галмир като се обърна към портрета, който висеше точно зад него
.От картината го срещнаха две горди чистокръвни сини очи, които все още му се надсмиваха.
- Но неговата смърт усигори твоят трон! – Себастиян се усмихна многозначително придавайки загадъчна нотка на гласа си и добави : - Или греша, Принце ?
Галмир се обърна с лице към Себастиян като кимна потвърждавайки думите му.
Себастиян остана да стои като покосен, неспособен да разбере новата тактика на Галмир, която явно се осланяше на полу искреност и примирение.
Точно това искаше и Галмир. Да го обърка, да го предизвика сам да падне в капана.
Щеше да направи всичко необходимо за да изманиполира и настрои всички срещу Себастиян, карайки ги да мислят, че неговото лекомислие и прекалена незаинтересованост граничат с предателство.
- Моля ви ! – Обади се Аглеа като тропна с ръка по маста, за да привлече вниманието на втренчилите се един в друг мъже. – Продължете Галмир ! – Допълни уважително тя, за което понесе гневният поглед на Себастиян.
- Разбира се ! – Въздъхна Галмир и седна обратно на стола си. – Аменус са различни от нас ! Те са срам за вампирската раса, срам за нас самите !- Гласът му отново се извиви опияняващ, властен и сигорен.Точно такъва, какъвто трябваше да е гласът на един Принц.- Хуманисти, пазещи съществуването си в тайна ! – Промълви гневно той , а устните му потръпнаха от отвращение.
Погледите на всички се срещнаха в пълно единодушие.
Демир заклати одобрително глава, но смразяващият поглед на Себастиян го накара да се закове на място и да се размърда на стола си, чувствайки се доста некомфортно.
- Аменус петнят расата на вампирите, играейки си на защитници на собствената си храна ! Не са ли лицимери ? – Злорадо запита Галмир, а на лицето му се изписа зловеща усмивка. – Хората са храна ! – Отсече и присви очи. – Те трябва да служат за това, за което са предназначени! Така мислеше и Аргорн преди да .......
- О, моля те ! - Възкликана Себастиян като прекъсна грубо Галмир, без да обръща внимание на гневното му изсумтяване.- Та той се ожени за човешка жена !
- И беше наказан !- Изсъска Галмир, но веднага щом усети, че губи самообладание и позиции пред другите, които беше сигорен, че спечели, добави по –меко. – Всички знаем, че заради тази смъртна жена пострада и той! Тя беше слаба и глупава, точно каквито са всички човеци! Те не заслужават да живеят! – Завърши уверено Галмир, съзнавайки напълно, че думите му са достатъчно силни и подклаждащи за да подтикнат Съвета да го подкрепи.
- Наистина не заслужават ! – Отегчено промърмори Аглеа, която оглеждаше добре подържаният си френски маникюр. – А и да не забравяме, че Аргорн беше убит именно от проклетите Аменус !
- Сега на чело на Клана им стои чистокръвен .....- Започна Себастиян наблягайки на последното като погледна към Галамир. – От друго семейство ! – Добави, но този път очите му потърсиха тези на Дориан, който все още мълчеше.

- Семайство Куран. - Промълви Дориан и кимна приятелски към Себастиян, което силно подразни борещият се за одобрението му Галмир.
- Точно така ! - Ентусиазирано потвърди Себастиян като не пропусна да обходи едно по едно сериозните лица на всики вампири, принадлежащи към Съвета.
Вътрешно чистокръвният, знаеше че трябва да ги спечели на своя страна каквото и да му коства това.
Себастиян не можеше да позволи на Галмир да продължава да маниполира всички, подтиквайки ги към една глупава и кръвопролитна война, която така както и преди години не бе довела до нищо хубаво, освен до смърт.
- Нима това прави вината им по- малка ? - Възмутено подхвърли Галмир, придавайки на лицето си измъчен вид.- Нима се опитваш да ги оправдаеш?! - Той погледна предизвикателно Себастиян, показвайки му ясно, че няма никакво намерение да му позволи да се намеси, проваляйки плановете му.
- Нима искаш да започнеш война ? - Гласът на Себастиян звучеше тихо, но напрегнато, а очите му се втренчиха в циничното подобие на усмивка, която се беше изписала на устните на Галмир.
- Да! - Отговора му отекна в залата като гръм предвестяващ настъпваща буря.
- Какво ? - Недоумяващо възкликна Клена и погледна към Галмир, който я пренебрегна и се обърна към Дориан.
- Ти какво мислиш? - Бил си се рамо до рамо с Аргорн, беше с него в неговата слабост и .......
- Галмир ....... - Дълбокият глас на Дориян прекъсна думите на Галмир, карайки го да замълчи. - Искам причина, която да ми посочиш, за да знам за какво ще проливаме свещената кръв на Сириус!
Галмир кимна разбиращо и извади от джоба си блистер като го подхвърли пред Себастиян.
Себастиян го взе и го заоглежда неразбиращо.
- Какво е това ? - Запита младият мъж като сключи вежди.
- Кръв! - Простичко отвърна Галмир, предвкусвайки победата.

12*

ЗАПОЧВА СЕ >...........ВРЕМЕ Е ЗА ДВОЙНСТВЕН ЖИВОТ – ПРИЗНАНИЯ ............






Белият като съвършено шлифован диамант сняг, падаше бавно .......толкова бавно, че създаваше усещането, че всяка една снежинка пада в миг, по –дълъг от вечност.
Небето беше сиво. Сиво и самотно, надвиснало зловещо над бягащата жена, стискаща в ръцете си малко момиченце.
Далия съзнаваше, че сънува, но зловещата реалистичност на сънят я бе погълнала изцяло и тя не бе способна да се отърси от страха, който я заливаше като киселина, разяждайки плътта й .
Всичко беше толкова истинско, че момичето можеше да почувства студа, който довяваше вятъра разпиляващ косите на жената.
Далия чуваше съвсем отчетливо ударите на собственото си сърце, които ставаха все по -бързи с всяка изминала секунда, която прекарваше затворена в света на кошмарите.
Усещаше върху кожата си падащите снежинки, които се топяха почти мигновено щом се докоснеха до кожата й.
Дали наистина сънуваше, или това беше студената, безлюдна и мрачна реалност на собственият й живот ? Възможно ли бе, изобщо съществуването на толкова истински кошмар ? Възможно ли бе болката да е така силна, така разкъсваща ?
Изведнъж всичко стана черно бяло, сякаш жестокият Господар на кошмара, бе решил да отнеме цветовете, правейки виденията пред очите на момичето още по - плашещи .
Далия се видя да стои точно зад гърба на жената, която всяка една нощ, откакто дойде в Академията, бе неканената гостенка в сънищата й.
- Коя сте вие ? – Чу собственият си глас да пита. Пулса й се ускори.
Чувстваше се близо до нещо, но до какво !
- Моля ви отговорете ми ! – Чу се да вика безпомощно, а викът й отекна в гората.
Жената бавно се извърна, заставайки лице в лице с застиналото на мястото си момиче.
Викът на Далия раздра гърдите й като добре наточен нож и заехтя в гората.
Непознатата стоеше срещу нея, а по кехлибарената кожа на лицето й се стичаха струики от алена кръв , които попиваха в сребристобялата й рокля.

Далия се видя да отстъпва ужасено назад, но явно й в сънищата си беше също толкова непохватна, както и в реалният живот, защото се препъна и тупна на покритата с пухкав сняг земя.
Жената се надвеси над нея, а Далия не бе способна да отмести поглед от кървавото й лице.
Непознатата й се усмихна и нежно помилва бузата й. Докосването на малката й ръка, беше също толкова нежно и внимателна като ласката на перце.
Капки кръв от лицето на непознатата започнаха да капят и по лицето на замръзналата Далия.
Този проклет сън .....Трябваше да свърши !
Утрото! Далия се молеше да усети слънчевите лъчи да галят кожата й подсказвайки, че вече всичко е наред, и че са прогонили мрака, за да бъде свободна да отвори очи.
Икаше да се събуди! Нямаше нещо на света, което в този момент да желаеше по-силно от това, но собственият й ум не искаше да се подчини, не искаше да я послуша. Кошмара продължаваше да тече пред затворените й очи като филм на ужасите. Филм, чийто край не знаеше....... край от който се ужасяваше.
Изведнъж снега изчезна, отнасяйки със себе си жената, която сякаш се опитваше да и каже нещо важно.
Далия усети мокрият асфалт под ръцете си.
Познаваше тази мрачна улица! Познаваше много добре горчивият вкус на този страх!

Видя ги ..............
Наливаха се с уиски и се смееха похотливо гледайки към нея.
- Не! – Изкрещя Далия, когато й се нахвърлиха и започнаха да разкъсват дрехите й.
- Моля ви! Моля ви, оставете ме!’’ – Викаше момичето, стискайки силно очи опитвайки се да сложи край на неприятните усещания, които изплуваха в помътеното й съзнание.
Кошмара се премеси с реалността. Всичко, което се случваше ....беше истина !
Далия бе убедена в това! Болеше.....! Нямаше кой да и помогне !Нямаше кой да се смили над нея !
Удар, кръв, болка, унижение..................
Всико се смени отново. Насилниците изчезнаха, повлечени от мрака, който плъзна и обгради Далия от всички страни.
Новото мъчение започна да тече с пълни сили.
Далия не знаеше какво се случва с нея. Защо за Бога не я оставеха на мира!
- Далия. – Чу мекият му като коприна глас да я вика от тъмният коридор пред, който бе застанала.
- Зеро..... – Прошепна с облекчение, когато видя неземно красивото му лице да изплува от мрака.
- Здравей, Далия. – Гласът му зазвуча като ехо навсякъде около нея, но това не я уплаши.
Той беше тук и нямаше да им позовли да я наранят отново.Нямаше да им позволи да се върнат отново!
Не знаеше защо, но бе сигорна, че щом Зеро е наблизо нищо лошо нямаше да й се случи.
Обзе я чувство на спокойствие. Сърцето й, успокои ритъма си и изведнъж й се прииска да не се събужда.
- Сънувам ли ? – Наивно попита като го прегърна притискайки се в гърдите му.
Зеро не я докосна. Бе отпуснал ръце до тялото си, сякаш ако я прегърнеше рискуваше да оцапа ръцете си.
Далия вдигна глава нагоре срещайки студените му виолетови очи.
- Не ме докосвай! – Гласът му отново се разнесе в мрачният коридор. Студен, пълен с отвращение и ненавист.
Той я хвана за раменете й я отблъсна от себе си като я погледна, все едно не беше нищо повече, от едно гнусно същество незаслужило правото да живее.
Сълзите започнаха да се стичат по бледото лице на Далия, докато кошмара я раняваше по всеки възможен начин.
Тя се мяташе неспокойно в леглото, но колкото й да се молеше сънят да свърши и всичко да изчезне, това не се случи, а болктата започна да ства повече от непоносима.
- Моля те ! – Изплака Тя вкопчвайки се в бялата му риза. - Аз ...... не исках това да ми се случи.......
- Тогава, какво правеше там ? – Жестокост. Това показваше ангелското му лице, докато й говореше някак отегчено. Отвращение. Това личеше в студените му като стомана очи, които я пронизваха и смразяваха кръвта й.
- Не знам! Не съм искала ! – Изкрещя момичето. – Моля те .......- Т я се вкопчи по –силно в ризата му опирайки чело на гърдите му.
Зеро я хвана грубо за раменете и я отдръпна от себе си, карайки я да го погледне.
- Има един начин по който може да остана при теб........ – очите му светеха в кърваво червеният цвят, жадни, заплашителни и напрегнати, впити до болка само и единствено във шията й .
- Недей! – Прошепна задавено момичето, като се опита да се отдръпне, но Зеро не и позволи задържайки ръката й.
- Далия! – Гласът му отново се разнесе като злокобно ехо идващо от дълбините на кутията пълна до горе с най- големите й страхове.- Искаш ли да се отвръщавам от теб, заради това, което сама си предизвикала ?
- Не, не, не ! – Заповтаря момичето като насочи ужасените си очи в дългите, бели и остри като ками кучешки зъби, които се подаваха изпод мраморните му устни. – Не ! – Прошепна, а гласът и прозвуча толкова тихо, сякаш едва говореше.
- Тогава ми позволи да пия ........- зъбите му проблеснаха в мрачният коридор, а червените му очи приличаха на огнени бездни поглъщащи всичко добро по пътя си. - .....и ще остана с теб .....завинаги!
- Завинаги ли ? - Прошепна.
- Завинаги! – Гласът му изсвистя в ухото й карайки тялото й да потрепери.
Момочето се загледа в бялата мъгла, която пропълзяваше от сините й устни. Толкова беше студено ......толкова беше студен, замръзнал, безмилостен ..........
Далия кимна загледана в танца на собственият си дъх, който се губеше някъде в тъмнината. Доближи се до него обвивайки едната си ръка около врата му и го привлече към себе си.
Зеро се наведе доближавайки се до шията й . Далия бавно притвори очи, готвейки се за физическата болка, която беше едно нищо в сръвнение с това, което влачеше като товар душата й .
Пред затворените клепачи на Далия всичко започна да се движи на забавен каданс, сякаш можеше да го спре, но всъщност това бе една огромна илюзия. Не искаше да бъде сама! Омръзна и да плаче тихо, пазейки сълзите си в тайна. Зеро щеше да остане с нея ......завинаги и момичето бе готово на всичко, за да не бъде изоставено в тъмният коридор, пълен със страшните сенки от миналото, от които искаше да избяга.
Прониза я оста болка, която премина през отпуснатото й тяло, като болезнена вълана пълна с поквара, омраза и насилие.Зъбите му потънаха в нежната й кожа безмилостно, а единственото нещо, което се въртеше в умът й бе думичката ‘’завинаги’’, която я караше да се чувства сигорна и по – малко изоставена.
Младата жена рязко се надигна от легото надавайки ужасен писак.
Юки, която седеше до нея на момента я прегърна като замилва успокояващо гърба й .
- Всичко е наред. – Зашептя, като отмести назад мократа й от пот коса. – Само лош сън.
Далия се тресеше от плач, притискайки се по - силно в обятията на приятелката си.
Толкова се страхуваше. Искаше й се да престане да плаче, за да скрие всико което изпитваше от Юки, която едва ли можеше да я разбере.
Нощницата беше залепнала по тялото й, а сърцето й биеше толкова бързо, сякаш бе тичала безспирно в продължение на часове.
- Успокой се . – Прошепна в ухото й Юки като започна да я полюшва напред и назад, все едно беше малко момиченце.
Далия не спираше да трепери. Студ сковаваше тялото й, а челото и беше покрито със ситни капчици пот.
Беше толкова студена, че ръцете на Юки започнаха да замръзват върху гърба й.
Възможно ли бе човек да измръзне до толкова, че студът от тялото му да се просмуква навсякъде?
Юки нямаше отговор на този въпрос, но едно нещо знаеше със сигорност - Далия съвсем не беше обикновена, а сънищата, които очевидно я измъчваха, навярно бяха дълбоко враснали в съзнанието й спонеми.Спомени, но за какво ?
Юки не знаеше какво повече да стори, от това да я остави да се наплаче, изливайки мъката, която бе повече от очевидно, че изпитва.
‘’ Толкова студена, сякаш мъртвец е положил ръцете си върху нея изсмуквайки топлината от тялото й!’’ – Помисли си Юки, а тази толкова проникновена мисъл се загложди в съзнанието й, въпреки че момичето се опита да я прогони и да не мисли повече за нея.
Далия плака дълго, без да каже и думичка, но именно несвързаните й бъртвежи бяха събудили Юки и тя бе чула доста от нещата, които сънуващата Далия бълнуваше неспирно.
Какво ли й се беше случило преди да дойде в Академията ? Какви ли страхове я дебнеха от сенките ? Дали беше такава за каквато се представяше ?
Въпроси ........без отговор, дори без смисъл, се блъскаха в главата на Юки, но момичето все още бе убедено, че всичко ще бъде наред, и че лошите неща са само и единствено в кошмарите, а за тях е непосилно да изплуват и да хваната жертвата си в реалността.
Юки се припомни лицето на Далия по време на сънят и почуваства как през тялото и преминават редица студени тръпки, които накараха кожата й да настръхне неприятно.
Докато сънуваше Далия бе по – бледа, от който и да е вампир от нощна смяна, но за разлика от тях кожата й беше започнала да става прозрачно бяла, а устните й сини, тъмно сини, все едно до белите й дробове не достигаше необходимото количеството въздох.
Юки я бе усетила, когато бе влетяла в стаята посред нощ, мислейки я за заспала.
Но тя не спеше, а притихнала наблюдаваше какво ще се случи.
Не беше станало нищо необикновено, освен може би това, че Далия бе седнала на легото си заравяйки лице в ръцете си за минута, сякаш вземаше решение или се опитваше да претегли нещо на везните на собственият си разум.
Дали Далия бе видяла нещо ? Дали случайно не се беше сблъскала с Зеро? И защо за Бога преди минути произнасяше името му безбройно много пъти?
Юки пребледня изведнъж, когато през умът й минаваха всякакви догадки на тема снощната кървава картина, на която Далия навярно бе станала неволен свидетел.
Тя опря брадичката си на рамото на хлипащото момиче и притаи дъх от страх, чакайки я да каже нещо за снощи.
Юки почувства лепенката на врата си, с която прикриваше пресният белег оставен от зъбите на Зеро, ужасно видима.Почувства я като огромен знак ‘’Стоп’’ насред уживена улица.
- Извинявай.
Юки чу леко предрезгавелият глас на Далия и усети как момичето бавно започна да се отдръпва.
Когато двете приятелки застанаха лице в лице и двете се уплашиха от вида на другата.
Очите на Юки искряха разтревожени, а тези на Далия бяха странно спокойни.
Юки разтвори устни, за да каже нещо отностно измъченият й вид, но Далия я прекъсна преди дори да е започнала.
- Знам, какво се случи снощи. - Гласът й все още беше доста слаб, но достатъчно твърд, за да накара Юки да се вцепени от изненада и импулсивно да предърпа яката на червената си блуза нагоре.
Очите на Далия се стрелнаха към лепенката на врата на приятелката й, която беше с няколко нюанса по –тъмна от кожата й .
- За ...... за какво говориш Али ? - Юки се усмихна неразбиращо, но треперещия й глас я издаде.
Очите й шареха в стената зад Далия, но всячески избягваха очите й .
Далия не можеше да каже, че всичко в живота й беше ясно, но едно знаеше със сигорност - човек, който избягва да те гледа в очите, лъже!
Сънят, който я накара да изгуби контрол над себе си, я беше направил още по – мнителна и объркана от преди. Далия бе готова на всичко, за да разбере най- после, какво за Бога ставаше тук !
- Не го прикривай !! – Извика извън себе си, но повишаването на тона, я накара да попипа гърлото си, което се беше свило болезнено и се противеше на високият тон. Далия се смръщи от неприятното усещане, но бързо успя да се абстрахира от него и насочи цялото си внимание към бледата Юки, която в този миг искаше да излети през вратата и да се върне тогава, когато нещата се бяха наредили, и не й се налагаше да се кара с Далия.
- Не знам за какво говориш! – Юки поклати глава, но подскочи когато Далия се изправи рязко от легото и застана срещу нея като се втренчи в шарещите й очи хващайки ги в капана на своите.
Настана тишина ..........
Тягосна, мрачна и страховита тишина, която напрягаше еднакво и двете момичета.
Алармата на часовника на нощното шкафче на Юки се включи изведнъж, и двете момичета подскочиха от неочакваният звук, който сложи край на тишината и напрегнатата схватка между очите им.
- Мисех, че учебните часове са отменени заради бала ? – Тихо започна Далия хвърляйки бегъл поглед на черните стрелки на часовника, които сочеха точно седем часа сутринта. Нито минута повече, нито минута по –малко........
- Да отменени са. – Замислено промълви Юки като отиде до леглото си и спря пищящата аларма. – Просто по навик съм го навила. – Довърши като седна на леглото и въздъхна тежко насочвайки насълзените си очи към Далия.
Далия се почувства ужасно, заради грубото си държание. Губеше контрола, който си беше изградила за да запази истинските си чувства в тайна, а това я ужасяваше.Ужасяваше я ужасната реалност на сънят, пряко свързан с Зеро и с тази непозната жена, която в момента и се стореше странно истинска, макар че бе измислена от главата й. Ужасяваше я това, че дори в сънят си бе готова да даде на Зеро това, което поиска само и само да не я презира и оставя сама.
Мразеше се ! Мразеше се в този отваратителен момент, в който така настървено нападна Юки, която винаги се държеше с нея приятелски и й помагаше да свикне с новото място. Но нима нападението не беше най- добтата защита !
- Ще кажа на Директора ! – Гласът на Далия прозвуча остро и мрачно, сякаш съобщаваше нещо, което вече е направила, а не което тепърва ще извърши. Зеро ....... е повече от опасен! Ще кажа на Директор Крос, че те е нападнал!
Това беше правилното решение. Далия го почувства като неоспоримо, като единствено, но същевременно с това се почуватва уплашена, самотна ........ не искаше да го предаде! Не го познаваше, а може би не искаше и да го опознава, но гърлото и се стягаше, пронизваха я стотици намазани с отрова стрели, които се забиваха право в обърканото и сърце, карайки го да кърви.
Юки остана безмълвна толкова дълго, че Далия бе готова да върне думите си назад, само и само да премахне леда в очите й.
Лицето й беше толкова странно, беземоционално и студено, сякаш беше нарисувано, така че никога да не се разтегне в усмивка.
Тялото й изобщо не помръдваше, ръцете й лежаха отпуснати в скута й, точно така както ги беше оставила.
Далия се почувства странно нещастна от факта, че в еднин миг жизнено момиче като Юки се превърна в мраморна статуя излъчваща само и единствено студ.
Въпреки всичко обаче, Далия не отмести настойчивият си поглед от празните й червеникаво кафяви очи, които сякаш минаваха през нея, без да я виждат наистина. Милеши ли за нещо ? Бореше ли се с нещо?
- Юки ....... – промълви тихо Далия като седна на леглото до приятелката си.
- Ти не разбираш! – Каза изведнъж Юки като не отлепяше поглед от стената пред себе си. – Не разбираш !!!- Този път тънкият й глас се извиси високо в тихата стая.
- Тогава ми обясни ! – Меко промълви Далия като тропна с ръка по розовото покривало на легото на Юки опитвайки се да привлече вниманието й . –Вече съм наясно с това, което става тук .......- Далия пое дълбоко въздох, за да може да продължи - .....вампирите, смените, жаждата им ..........- В главата й нахлуха откъслечни картини на всичко, което се беше случило пред очите й в краткият период от време, в който беше на това място. – Защо Зеро не е с тях ? Защо по дяволите, застрашава живота ни ? – Последните думи изсвистяха през устните й като сребърен куршум и отекнаха в стаята по – старнно зловещ начин.
Спомена за целувката изплува в съзнанието й като сцена от отдавна гледан филм, който е оставил усещания, които са ти харесали и едновремено с това са объркали сетивата ти, карайки те да ги помниш дълго време.Сърцето й заби толкова бързо, че Далия запона да чува ударите му в главата си.
Той я докосваше, имаше чувството, че все още усеща ръцете му по наелектрезираната си кожа.
Тази целувка, беше може би най- истниската, която някога бе получавала. Беше се целувала и с други момчета, но нито едно от тях не бе успяло да я накара да иска да стигне до края. Нито едно не бе успяло да я накара да забрави името си, ценостите си и аргоментите ''за'' и ''против'' желанието, което я изгори .
Далия пламна осъзнавайки, че ако Зеро не беше спрял тя нямаше да го направи.
За бога така ли действаха вампирите?
Обладаваха душата ти, изпепеляваха разума ти въвличайки те в сладката илюзия, която чертаеха с вълшебните си устни.
Далия усети как устните и пламнаха, сякаш искаха още от отровата на Зеро Кирию.
Далия никога не беше изпитвала толкова похот и нежност, едновремено да се излъчват от устните на един и същ мъж. Това определено бяха две неща, които не бяха особено съвместими, но явно за Кирию нямаше невъзможни неща.
Целувката му беше като електричество, което можеше да се определи с термина секс, много секс и странна отдаденост, жажда, нежна тръпка и малко болка.
Никой до сега не я беше целувал по този начин. Толкова различни неща можеха да се кажат за целувката му, за начина, по който умеше да докосва и кара тялото на жертвата си да се извиси в небесата.
В главата на младата жена проблесна една смекчаваща вината на тялото й мисъл - беше избягала !
След като Зеро бе пректратил изгарянето на тялото й, тя съумя да го отблъснала. Това трябваше да спаси малкото й останала достойнство.
След изнасилването, Далия не бе позволила на нито един мъж, да се доближи до нея, ако опиташе младата жена изпадаше в небивал ужас и се отдръпваше възможно най- далеч, показвайки страха и презрението си.
Но каво се случи със този страх, който бе започнала да изпитва към мъжете. Зеро Кирию бе променил всико, а това автоматично накара Далия да потрепери ужасено. Той вече беше част от обърканият й свят, в който не допускаше никой. Мисълта, че дори в сънищата си желаеше само и единствено той да остане с нея премина през напрегнатото й тяло като гореща вълна, която я изгори отвътре спирайки дъха й .
- Ние израснахме заедно........- започна Юки, прекъсвайки задълбочените размисли на Далия, които бяха оставили червеният си белег на бузите й .
Далия насочи вниманието си към момичето, опитвайки се да разгадае какви мисли се въртят в главата му в момента.
Лицето на Юки имаше отсъстваш вид, сякаш се беше пренесла в съвсем различно време и място. Някъде много далеч от малката им стая.
Далия бе сигорна, че момичето пред нея е толкова завладяно от спомените, които навярно преминаваха през очите му, че дори е забравило, че не е само. – Една нощ, Директора се прибра, водейки него ..... – Една лека усмивка изгря на тънките й устни. - ...Бог ми е свидетел още в този момент, знаех че на двамата няма да ни е никак зле ! – Юки стана изведнъж и се заразхожда из стаята без да поглежда към зяпналата я Далия.- Макар че Зеро никога не е бил от хората, които обичат да споделят каквото й да е.
Далия попиваше всяка една дума, която излезеше от устата на Юки.
Слушаше с внимание следейки всяка една емоция, която се отразяваше на лицето на приятелката й , така както се отразяват слънчевите лъчи върху парче стъкло.
Може би щеше да се докосне до същноста на Зеро! Може би миналото му щеше да се превърне в ключа, който щеше да и помогне да го разбере, да го опознае .........
- Семеството му беше от стар и много уважаван род, който се е занимавал с това да изпълнява смъртните присъди на провинили се вампири, който са прескочили законите.
- Убийци на вампири. – Замислено промълви Далия.
- Да. – Юки кимна в отговор като потърка крехките си рамене така сякаш и беше студено. – Но като всеки един човек и те са направили своята грешка. – Гласът на момичето едва доловимо потрепери, а на устните й изгря една тъжна усмивка. Тя се обърна и седна обратно на леголто до притихналата Далия.
- Грешка? – Едва съумя да промълви Далия, а очите й засветиха плахо.
‘’Значи една грешка спрямо вампир, костава живота ти!’’ - Милено отбеляза момичето и върна очите си на чакащата я да възприеме всико Юки.
- Една чистокръвна вампирка се влюбила във вампир, който бил в същото положение, в което е и .......Зеро.
- Ниво Е ........- Прошепна Далия като потърка изпотените си от напрежение длани в бялата си нощница и тръсна глава, сякаш умът й отхвърляше информацията, а тя се опитваше да я върне обратно.
- Всичко е станало пред очите на Зеро ........- Очите на Юки се насълзиха, но тя се насили да се усмихне.
- Видял е всико......смъртта на родителите си .......- Гласът на Далия бе пропит със съжаление и болка.
‘’Колко ли уплашен и наранен се чувствал тогава ?’’ – Помили си Далия, а по лицето и се търкулнаха две едри сълзи, които тупнака като маниста върху ръката й .
- Тя го е ухапала, превръщайки го в това, което сега мрази с цялото си сърце!
- Вампир. – С треперещ глас промълви Далия. Сълзите една по една мокреха дланите й като пороен дъжд изливащ се върху земята , въпреки че се опитваше да ги спре, триейки ги една след друга – Видял е всико ! – Момичето затвори очи, и когато ги отвори отново, позволи на капчиците да се плъзнат по нежната й кожа като не направи опит да ги избърше.
- Както й брат му ! – Каза Юки, а допреди минути пълният й със съчувствие глас, потрепери гневно.
- Брат ?!! – Далия повдигна въпросително вежди нагоре. Все още не бе сигорна в това, което туко що бе чула. – Зеро..... има брат ?
- Близнак. - Потвърди Юки и ядно стисна устни. – Той е помогнал на онази жена !
Омразата, която никога не беше усещала в иначе топлият глас на Юки, заля Далия като разрушителна вълна, оставяйки я без дъх.
Каква ли омраза таеше Зеро ..... към собственият си брат ? Какво ли щеше да се случи, ако някой ден съдбата им се подиграеше и ги срещнеше?
- Къде е той сега ? – Далия припряно изтреля първият въпрос, който надви останалите, които се блъскаха в главата й .
- Може би е с нея, а може би е мъртав. – Юки сви рамене, показвайки колко малко се вълнува от съдбата на брата на Зеро.
Братът, който бе предал собственото си семйство.
- Тя е жива ?! – Запита Далия като прокара нервно език по сухите си устни.
- Не .... – заклати глава Юки. – ......Не, или по точно казано не знам! Нядавам се, че не е ! - Изрече замислено.
- Какво ще стане с Зеро ? – Далия се чу да задава най- мъчителният от всики въпроси и едновремено с това се учуди на спокойствието и твърдостта на гласа си.
- Ще продължа да му давам от кръвта си ! – Уверено заговори Юки, а в очите и проблесна предопреждение ясно отправено към втренчилата се в нея Далия. – Това е мое решение, не негово !- Добави горчиво.
- Но, до кога ! – Почти извика Далия като хвана ръката на Юки и я задържа в своята. Усещаше ледените тръпки, които лазеха по напрегнатият й гръб, но умело ги пренебрегна и насочи пълните си със съмнения и въпроси очи към притихналата Юки. – Това няма да го спаси. – Допълни по –меко като се опита да звучи, така сякаш този факт не я караше да изпитва дълбока и стрнно пронизваща болка.
- Просто не споменавай това, което видя, пред никого. – Умолително промълви Юки като стисна леко ръката на Далия и допълни. – Моля те!
Далия мълчеше. Беше смръщила веждите си и присвила устни в обичайното за нея упорито раздвоение, което можеше да я мъчи дълго време. Приличаше на кукла. Дългата и тъмнокестенява коса падаше на красиви вълни върху раменете. Бадемовите й очи бяха леко присвити, а околко тях се бяха образували едва забележими бръчици.
- Али ?! - Довери ми се !
- Имам ти доверие! – Рязко изтреля момичето като премигна срещу притесненото лице на приятелката си и пусна ръката й .- Нямам доверие на него ! – Гласът и прозвуча изключително уверено.
Ако някой я слушаше отстрани, веднага би се съгласил с нея, дори да не знаеше, за какво точно става въпрос. Може би, един страничен наблюдател щеше да намери Далия, за изключително силна и самоуверена личност, която винаги взима правилните решение, без да полага големи усилия за това.
Отстрани тя щеше да изглежда винаги такава, сякаш никога не се колебае, така сякаш всичко и всички са й прекалено ясни, за да представялват трудност за нея.
Обичаше тази роля! Беше я научила толкова добре, че не знаеше как да се отпусне. Не знаеше как да свали гарда и да сподели това, което я тревожи.
Лесно взимаше решенията и лесно отсъждаше, кой е лошият и кой може да мине за добър !
Лесно ..... както бе взела и това решение, но вътрешно момичето се разкъсваше.
Едната и половина смяташе, че Зеро е най- красивото и съблазнително същество, което никога няма да я нарани, дори и да се държи с всички пренебрежително и грубо имитирайки безчувствен бунтар.
Може би и той като нея се ужасяваше от това, да покаже на света какъв е всъщност ? Може би и той се боеше от самотата и лукавите очи на хората ..........може би, но нищо не беше толкова сигорно и ясно, колкото й се искаше да бъде.
Другата й половина твърдеше, че Зеро е опасен и безмилостен хищник, че е неконтролируем, че е въпрос на време да пролее кръвта на някой невинен, донасяйки на себе си пълно умопомрачение, а на невината си жертва незабавна смърт.
Коя от двете страни на обърканото си съзнание трябваше да послуша ?
Трябваше ли отново да се пусне по течението, което се научи да избягва, и да послуша гласа на лудо биещото си в негово присъствие сърце, или трябваше да слуша разума както правеше вече толкова дълго време !
- Обещай ми, че няма да кажеш и дума ! – Поде нерешитено Юки като прекъсна борбата, която Далия водеше в главата си.
- Няма да кажа нищо! - Въздъхна примирено Далия като се насили да се усмихне.
- Наистина ли ? – Невярващо измърмори Юки като се приготви да вложи нови усилия, в това да затрвърди решението на Далия.
- Наистина! - Кимна Далия затвърждавайки отговора си.
Такова беше решнието й !
Може би беше глупаво, и може би щеше да дойде ден, в който горчиво да съжалява за него, но само при мисълта предателството да излезе от нейната уста започваше да й се гади.
Не искаше да го нарани! Не знаеше защо, но реши да не си блъска главата повече.
Едно нещо й стана ясно. Зеро отново я беше направил импулсвина, нещо което си беше забранила!
Той беше като същински ураган. Разби се в подреденият й свят и промени всичките й разбирания, откъсвайки я от планетата на здраво мислещите хора.
Лицето на Юки грейна като самото слънце, което нагло докосваше със златните си лъчи всяко кътче на стаята.
Тя скочи от леглото и преди Далия да се усети и да възрази, я заключи здраво в прегръдка прекратявайки достъпа на въздох до измъчените й бели дробове.
Далия нямаше какво да направи освен да отвърне на прегръдката й, но лицето й не се разведри, а остана замислено и твърде сериозно за момиче на нейната крехка възраст.
Сънят за кратко бе останал назад в съзнанието й, но спомена за него я заля като кофа пълна с прозрачни купчета лед издващи направо от самият Ад.
Тялото й потрепери и тя се откъсна от прегръдката на Юки, която в момента я задушаваше.
Юки също се отдръпна, но постави приятелски ръце на раменете й и съвсем открито, без намек за увъртания попита :
- Защо сънуваш Зеро?
Далия се изненада, а това ясно пролича на все още бледото й лице.
Беше ли казала името му на глас?
Този въпрос се изписа на челото й с големи букви, въпреки че тя всячески се опита да скрие притеснението и неудобството, което я заляха .
Юки се усмихваше насреща й с една от най- приятелските си усмивки, но в очите й Далия ясно разчете любопитство и дори леко раздразнение.Нещо, което не само я учуди, а и я накара да се почувства много повече от уязвима. Накара я да се чувства странно мразена и отхвърляна от всико наоколо. Сякаш всички бяха наясно с това, което се случва с нея, но не и тя !
- Не съм сънувала него. - Гласа и прозвуча съвсем спокойно и дори леко учудено, сякаш намираше казаното за нелепо.
Полулъжата винаги вършеше работа и Далия реши да се упове именно на това свое познание.
Сърцето й заби бързо, състезавайки се със ускореният ритъм на пулса й .
Днес всико беше против нея, дори и собственото й тяло !
Но Далия се усланяше на това, че може да играе и прикрива болката и страховете си по –добре, от който й да е човек. Не бе сигорна дали е по – добра и от вампирите, но не искаше да засяга отново тази тема.
Беше научила ценното умение на хладнокръвието след изнасилването, когато имаше пред себе път номер едно, който беше да се самоубие, предавайки се на болката и унижението. И път номер две, да прикрие всико, което изпитва чрез заучена усмивка, жестове и мимики, които да държат родителите й в блажено неведение.
Тя избра вторият, който я научи да се усмихва вместо да плаче и да говори вместо да мълчи, както много пъти и се искаше да направи.
Юки се усмихна още по –широко, действие което накара Далия да се смръщи недоволно, понеже започна да осъзнава, че губи и това свое умение. Юки заоправя разрошената й коса като не сваляше усмивката от розовите си устни.
- Грешиш! – Почти обидено измърмори Далия като нацупи устни и скръсти гневно ръце.
- Първо ..- започна весело Юки като й смигна, така сякаш минаваше през нещо, за което тя самата все още не знаеше или по скоро не разбираше, но всики останали бяха наясно. – Не се бръчкакай, защото ще приличаш на бабичка още на трийсет ! – Юки прокара пръст по челото на Далия като я принуди да се отдръпне още по раздразнена. – Второ, когато аз повтарям името на някой, докато сънувам, обикновено той присъства в сънищата ми! – Звънливият й смях огласи стаята.
Страните на Далия се зачервиха и за да прикрие смущението си тя понечи да каже нещо в своя защита, но точно тогава чу мелодията на мобилният си, който звънеше на пожар.
- Звъни ! – Измърмори облекчено като посочи към леглото от където се чуваше песента на ‘’Cherish – Killa’’.
- Да, да ! Измъквай се ! – Подразни я Юки и се настани на малката табуретка пред огледалото и се зае да оправя косите си като същевремено наблюдаваше Далия.
Далия инстинктивно погледна светещият в зелено дисплей на изстрадалият си Сименс.
През цялото й тяло премина противоречив микс от чувства, които останаха невидими пред зяпащата я в огледалото Юки.
- Мамо! – Промълви момичето допирайки мобилния плътно до ухото си.
- Далия ! Миличка !
Гласът на майка й я докосна като магия. Топъл и тревожен - такъв какъвто трябва да бъде гласът на една истински обичаща дъщеря си майка, която иска да научи всико ново около детето си.
Ключовата думичка беше ‘’трябва’', майка и беше такава, защото светът го изисвкваше от нея, а не защото истински я беше грижа.
Странното обаче беше, че Далия имаше нужда от това да я чуе.
След всичко, което се беше случило изпитваше почти болезнена нужда да чуе гласа на майка си.
Пълен със спомени от детството, които ту и причиняваха болка, ту я караха да се усмихва.
Макар че Далия винаги бе чувствала майка си чужда, и макар да знаеше че заинтересоваността й навярно е продиктувана от интереса на съседите, за това къде е дъщеря й и как се справя далеч от дома, така както всяко едно дете искаше да поговори с майка си, на каквато и да е тема . Просто да говори !
- Как си миличка ?
По лицето на Далия започнаха да се стичат сълзи, а тя започна да ги трие припряно, за да не издва вълнението си, което беше премесено с голяма доза недоисказана болка.
Юки я погледна разтревожено в огледалото, но веднага щом видя, че Далия се усмихна се поуспокои и продължи да се оправя.
- Добре съм мамо !
- Мила, един наш приятел от Академията ни звъна, беше много притеснен за теб !
Далия се напрегна и стисна телефона, сякаш вече чуваше името на този ‘’ приятел’’ в съзнанието си, но всячески се опитваше да го премахне.
- Директор Кайнен Крос ли ? – С престорено спокойствие запита Далия.
- Не. Куран Канаме ! Трябва много да се радваш, че .........
Дъхът и замря, тялото и изтръпна от студените тръпки, които пропълзяха по кожата й при думите на майка й .
Далия седна на леглото като покосена, неспособна да каже и думичка, въпреки че чуваше разтревожените думи на майка си, която я питаше дали е добре.
Лицето й стана прозрачно бледо, а очите й се разшириха от ужас.
Юки тръгна към нея, мислейки си, че нещо не е наред със семйството й и, че сега и съобщават някаква лоша новина, но Далия я накара да замръзне на място, като вдигна ръката си за да я спре.
Юки я послуша , и въпреки че беше много разтревожена, реши да не й досажда в такъв момент.
- Далия, Далия мила, добре ли си ?
‘’ Какво иска от мен ? Какво иска ?’’ – Главата й щеше да се пръсне от хилядите отчаяни мисли, които я връхлетяха като вихрушка.
- Добре съм мамо! – Едва успя да промълви като затвори очи и пое дълбоко дъх. Имаше нужда от кислород, имаше нужда от пространство!
Дали я наблюдаваше ? Дали предвиждаше всяка нейна стъпка ? Далия щеше да я нарани ? Дали щеш да нарани родителите й ?
- От къде го познавате мамо ......- Далия се насили да звучи възможно по –спокойна, въпреки че гласът й трепереше като лист хартия оставен на силата на вятъра.
Майка й замълча и Далия погледна телефона, мислейки че от ужас е прекъснала разговора, но не беше. Майка й просто мълчеше!
- Далия, ако искаш да ми споделиш нещо ....... – Гласът на майка и зазвуча изведнъж. Странно нежен, страно заинтересован, така сякаш наистина се интересуваше от мислите и чувствата й . .......- винаги можеш да ми кажеш . - Ласкаво, топло, разбиращо, подканващо ...........това не беше присъщо за майка й !
- Всичко е наред мамо ! – Изтреля Далия като хвана мобилния с другата ръка, за да може да обърше запотената в нощницата. – Ще ти се обадя по – късно ! - Момичето не дочака да чуе какво още има да и казва майка й . Затвори, без дори да се замисли.............


Той влезе в стаята затваряйки вратата съвсем внимателно, понеже не искаше да събуди все още спящото момиче. Беше облечен в тъмно сини изтъркани дънки и бяла разкопчана до средата риза, чиито ръкави не бяха закопчани и се вееха свободно.
Обиколи стаята с поглед, макар че това не беше първият път, в който влизаше.
Стаята беше просторна с чисто бели стени и тъмночервени завеси, които стигаха чак до застланият с дебел килим под. Консервативна, изискана и много потайна. Досущ като притежателката си.
Беше мрачно, сякаш навън не беше светъл ден, а тъмна нощ, която е изгубила дори и луната си.
Младият мъж се насочи към разположено точно срещу вратата легло.
Вървеше бавно, но в светло сините му очи се четеше копнеж, желание, което той умело прикриваше зад перфектната беземоционалност на неземно красивото си лице.
Застана до леглото и погледна към ангела, който спеше съвсем спокойно под топлите тъмночервени завивки.
Меднорусата й коса беше разпиляна по възглавницата, а сладките й розови устни бяха леко разтворени.
Очите й бяха плътно затворени, а гъстите й черни мигли елегантно почиваха на съвършно бялата й кожа.
В сънят си тя се извъртя на една страна, полагайки ръце под бузата си.
Младият мъж се усмихна. Пестелива, съвсем кратка, но въпреки това истинска усмивка озари лицето му, разведрявайки вечното отегчено изражение, което винаги носеше.
Той внимателно легна до момичето, а леглото леко потъна под тежаста на тялото му .
Протегна ръка й съвсем нежно отмести русите й коси, така че да открият изящната й шия и голото й рамо.
Намести се по –близо до нея и обхвана тънката й талия придърпвайки я към себе си.
Гърба и опря гърдите му, а косите й галеха лицето му и го измъчваха с невероятният си аромат на зимата .
- Шики . – Промълвиха плътните й устни, сякаш отбелязваха факта без да се притесняват от него.
- Имам нужда. – Гласеше краткият отговор, който беше последван от дълбока въздишка.
Тя се намести по близо до него, сгушвайки се гальовно, досущ като котенце, което обича да получава внимание. Очите й бяха широко отворени взиращи се във тъмночервените завеси, които не позволяваха на слънцето да измъчва очите й .
Мълчаха. Нямаха нужда от думи, а и просто не им трябваха, за да се разберат.
Младият мъж плъзна устни по – голото й рамо притискайки още по –силно крехкото й тяло към себе си.
Момичето потрепери и затвори очи. От устните и се изтръгна задавен стон на протест и удоволствие, който го накара да се отдръпне сковано.
- Не е добра идея, Сенри. – Лаконично промълви русокоската, но не се отдръпна, а остна прилепена до него.
- Винаги си толкова досадна Рима. – Отегчено измърмори красавеца като се отдръпна от нея намествайки се по удобно на широкото легло и сложи ръце под главата си, отдавайки цялото си внимание на белият таван.
- Да. – Отвърна все така спокойно малката принцеса и се надигна от леглото . Насочи се към пазещите мрака завеси и ги дръпна рязко позволявайки на слънцето да навлезе в стая.


Телефона изваня точно два пъти преди да бъде вдигнат от Канаме, който както всяка сутрин стоеше в кабинета си, далеч от суматохата, която създаваше Айдо.
- Обадихте ли се, както ви помолих ? – Гласът му беше студен и плътен, донякъде груб.
- Да, Канаме - сама ! – Гордан Пейн едва се говореше, понеже трепереше за живота, който можеше да му бъде отнет изключително лесно.
- Как е тя ? - Малко по –меко, понеже усети сковаването на смъртният, попита той.
- Според Мария е много разтроена Канаме - сама ! - Гордан изплюваше всяка една дума с невероятно усилие.
- Разтроена. – Повтори Канаме, като се заигра с една малка черна пешка, която стоеше върху шахматната му дъска. – Когато чу името ми. - Отбеляа и една весела усмивка изгря на устните му, когато си спомни силната й воля и начина, по който се противопоставяше на изкушението да задоволи всяка частичка от любопитната си природа, която и тя самата не разбираше.
- Тя....ще свикне. – Заекна Гордан.
- Ако се обади на ....майка си, искам да ми бъде доставяна всяка една подробност от това, което ще и сподели. – Заповеднически заяви Канаме и добави мрачно. – Страховете й желанията й, всико !
- Да, Канаме - сама ! - Из рапортува мъжа.


Далия вървеше по дългият коридор на Академията.
Целата й беше да стигне до банята на Директора, която Юки й предложи, понеже тяхната се беше запушила и щеше да наводни цялата им стая, ако пуснеха водата.
Не бе много наясно с това, къде се намира банята, понеже обясненията на Юки бяха ужасно неясни, но не искаше да я кара да й я показва, защото имаше нужда да остане сама със себе си, а беше чист абсурд да се откаже от една топла вана, която щеше да я зареди след всичко тази сутрин.
Вървеше с наведена глава, мислейки задълбочено над телефоният разговор, който бе провела с майка си, когато се блъсна в нещо или по скоро в някой .
Удара я накара да вдихне глава, за да се извини за непохватността си и за щастие мъжа пред нея беше точно този, който и трябваше.
- Директор Крос ! – Отбеляза облекчено Далия и се засмя неволно, когато срещна милите му очи, които както винаги я накараха да се почувства нормална и дори желана на място пълно с хота, които не я искат .
- Здравей, Далия ! Накъде си се разбързала така ? - Полюбопитства Директора като намести очилата си.
- Всъщност ми трябва баня и Юки ми каза, че е добра идея да използвам вашата. – Призна Далия и се усмихна на клатещият удобрително глава Директор.
- Да, трябва да се приготвите за бала. – Замислено отбеляза той с изражение, к оето подсказа на Далия, че отново се е размечтал.
- Да...... – Потвърди леко несигорно момичето. – Бала!
- Между другото виждала ли си Зеро ?
Далия не можа да задържи безгрижната усмивка на устните си при споменаването на това име. Обзе я едновремено гняв и желание към арогантната особа на Зеро Кирию.
- Не се тревожете за него! – Неволно изтреля тя като допълни правейки гримаса. – Последният път, когато го видях беше напълно здрав !
- Радвам се, че ме обозначи като .... здрав !

Далия щеше да припадне, когато чу подигравателният глас на Кирию точно зад гърба си.
Спомена за изминала нощ изплува в главата й и Тя веднага хвана скритият смисъл на думите му.
Обърна се рязко.Нямаше намерение да се крие от него, а и когато не го виждаше се чувстваше още по уязвима.
Зеро срещна напрегнатият й поглед, който нервно заобхожда лицето му.
Вече му стваше забавно, а и червенината, която обагри бузите й му подсказа, че тя мисли за целувката, която го държа буден цялата нощ.
Беше много сладка. С подчертана невиност, която притежаваха само децата, но и с странна притегателна сила, която те караше чисто и просто да я искаш.
Беше облечена в рокля бяла на цвят стигаща до коленете й, която я правеше да изглежда точно като дванайсет годишно дете. Много непохдодящ избор. Той определено реши, че би и избрал, нещо което щеше да и подхожда много повече.
Ако имаше права над нея, разбира се.
Косата и беше хваната отстрани с две дълги фиби, който откриваха красивото й лице, на което бяха изписани всякакви емоции. Както винаги противоречиви и объркващи!
- Ти ?! - Въздъхна някак примерено момичето, все едно проблема, който беше решила да отложи, сега я караше да го разреши много по –рано от очакваното.
- Аз. – Не можа да сдържи усмивката си, когато тя премигна гневно насреща му.
‘’ Я, виж ти! Колко интересно започва денят!’’ - Помисли си Зеро и пъхна ръце в джобовете си придавайки си съвсем спокоен и дори небрежен вид.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ..........

Изгарям по теб!
А всъщност треперя от студ .
Ярките лъчи на слънцето изгарят лицето ми, но не стоплят душата ми.

Ревнувам те!
Ревнувам те от всички, които имат щастието да те виждат и докосват всеки ден!

Мразя те!
Мразя те затова, че ограбваш сънищата ми, че ме караш да се въртя неспокойно нощем…………..
Красивото ти изцеление, е красиво убиване
И кой знае това по - добре от мен ?

( От неизвестен за мен автор. )

13*

ЗАПОЧВА СЕ >...........ВРЕМЕ Е ЗА ДВОЙНСТВЕН ЖИВОТ – ПРИЗНАНИЯ ............



Беше настанало неловко мълчание, което не беше нарушено дори и от любопитният Директор, който местеше погледа си от невъзмутимо стоящият, вперил поглед в Далия Зеро, към нейното смръщено от недоволство лице .
Личеше си, че младежите пред него желаеха и то доста силно, да си кажат някои изключително важни неща, насаме.
В очите на Директора бяха най – сладката гледка на света.
Далия стоеше с ръце на кръста, вирнала брадичка в посока на Зеро, сякаш се бе приготвила всеки един момент да се предпази от него, като го нападне.
Устните и бяха упорито стиснати в права линия възпирайки потока от думи, които искаше да запрати срещу момчето.
Зеро от своя страна, беше хладнокръвен както винаги. Далеч, от каквато и да е емоция, която можеше да помогне на Директора да разчете мислите му .
‘’Какво да ги правя тези деца?’’ – Помисли се разтревожено Кайен Крос като скръсти ръце зад гърба си, мислейки си дали няма да е по - полезно, да се промуши между тях, за да ги предпази от сериозни наранявания.
- А – а- а ! – Провлачи Кайнен, в опит да привлече вниманието на Зеро към себе си. - Тъкмо за теб си говорихме, Кирию ! – Избърбори весело, но противно на плана му Зеро дори не го удостои с раздразнението си, както обикновено правеше.
Младият мъж беше скръстил ръце пред гърдите си и се наслаждаваше на паниката, изписала се ясно на красивото лице на Далия.
Тя стоеше и го гледаше, все едно всеки един момент ще му обърне гръб и ще избяга, така както беше направила снощи.
Явно и беше навик да бяга, когато някой я изненадаше, но Зеро не бе свикнал да тича след когото и да е, а сега с нея определено нямаше да е по - различно.
В момента навярно бе повече от разтревожена от предстоящите му реакции и думи, отколкото някога е била.
А това, че сега я притесняваше и караше да се чувства неловко, го правеше повече от щастлив.
Целувката, която изобщо не беше планирал очевидно я беше разтърсила из основи, понеже лицето и беше с цвета на кръвта по –дълго от нормалното.
Кирию го заразглежда, без да се притеснява, че е възможно Далия да изтълкува чистото му любопитсво, за нещо повече.
Той много добре знаеше, какво изпитва и определно не беше нищо повече от слабо залитане, и то не по нея, а конкретно към вкуса на сладките й устни и топлото й тяло, които оставиха в съзнанието му доста приятни спомени.
Привличаше го. И какво от това? Зеро не смяташе да се задълбочава, но въпреки всичко реши да задоволи любопитството си, което го глождеше безмилостно цялата нощ.
Лежеше в леглото си и мислеше само за топлият й дъх по врата си, и за начина, по който зарови ръце в косата му, когато устните им се сляха.
Не трябваше да го прави. Не беше правилно, а и не беше логично да мисли толкова много за нея.
Младият мъж бе наясно, но колкото и забрани да си налагаше, ги нарушаваше всички до една, в мига, в който я видеше.
Трябваше да разбере обаче, от къде идва страхът й.
Защото тя се страхуваше от нещо много по – ужасяващо за нея, отколкото бяха вампирите, отколкото беше той.
Нещо го жегна. Някава неприятна тръпка, която смътно му напомни за безпокойство, което по принцип не трябваше да изпитва.
Не му се понрави. Почувства се странно разтревожен и изведнъж пожела да разбере, защо Далия изглежда толкова изморена. От какво толкова се страхуваше?
Може би някой я беше наранил? Беше й казал нещо ?
Пръстите му се свиха гневно. В главата му изплува факта, че е била прекалено близо до Куран Канаме.
Зеро несъзнателно насочи острият си поглед към нежната й шия.
Тялото му се напрегна за миг, но когато видя, че няма следи от ухапване се отпусна. Не беше ухапана. Не беше наранена. Каквото и да се беше случило в Лунното общежитие при Канаме, не беше най- страшното, а това напълно го задоволяваше. Поне за сега.
Усещаше, че Директора се взира в него много настоятелно и се досети за зададеният му преди минута въпрос.
Опита се да откъсне мислите си от момичето, за да ги насочи в правилната посока.
- Чух ви много добре. – Отговори сухо на глупавият опит на Директора да премахне насъбралото се около тях напрежение. – По скоро, чух ласкавите думи по мой адрес на .......- Зеро замълча като се подсмихна някак подигравателно и добави - ......госпожица Пейн!
Далия рязко си пое въздох, оставяйки гнева да се изпише на лицето й, което вече гореше от неудобство.
Какво искаше от нея ? Омръзна й от глупавото му презрение, което винаги навираше в носа й, все едно бе виновна, че хората, не, че той не я харесва.
Искрящите й от гняв очи се срещнаха с неговите, които сякаш много ясно и казваха, че ще и вгурчи живота й то много .
Но нямаше да му е толкова лесно!
Далия наистина беше на ръба на гневна истерия, която щеше да го изуми и най- накрая да задоволи желанието му да я злепоставя.
Нарочно плъзна поглед по тялото му като го изгледа отгоре до долу.
‘’Добре де, впечатлена съм !’’ – Помисли си кисело, но външно не показа, каквото и да е раздразнение, а на против усмихна се повече от мило.
Светлите накъсани дънки, които както винаги стояха перфектно по тялото му, бяха леко изслути, придавайки му по - небрежен вид.
Беше облечен точно като сладките лоши момчета от филмите, в които като малка Далия обичаше да се влюбва.
Носеше светло синя риза, която беше разкопчана напълно , както и ръкавите й, които бяха издърпани нагоре.
А отдоло, перфектният завършек на убиствената му визия. Нарочно ли го правеше?
Бял потник, който подчертаваше просто идеално стегнатото му тяло.
От врата му висеше кръст, който лежеше на гърдите му, завързан на черна кожена верижка.
Далия не бързаше.
Щом той можеше така безсрамно да я оглежда, и да я кара да се изчервява, и тя щеше да го накра да изпита малко от собственото си лекарство.
Зеро следеше погледа и много внимателно. Усещаше го като изгарящ ренген, който минаваше през него много повече от предизвикателно.Боже ...щеше да я научи да се държи прилично!
Далия го изненада, но той умело поддържаше отегченото си изражение, за да не й разскрие какво му причинява в момента.
- Винаги си толкова внимателен ! – С нескрита ирония подхвърли Далия, а устните й потръпнаха доволно.
- Винаги и във всичко. – Безсрамно заяви Зеро дарявайки я с една ослепителна усмивка.
Далия усети как през цялото и тяло премина гореща вълна, която я накра отново да пожелае отстъпелние.
Как си позволяваше да й намеква такова нещо ? И то пред Директора !
Бузите й запламтяха още по -силно, но този път, Далия не беше сигорна дали е от гняв или от срам.
Момичето направи единственото възможно, което в момента и се виждаше най – добрата алтернатива, за запазване на малкото й останало достойнство.
Тя се обърна към Директора с широка усмивка, все едно туко що не бе преживяла загуба.
Игнорира напълно дръзките искри във виолетовите очи на Зеро, и мило заговори. – Извинете ме, но трябва да побързам!
- Разбира се Далия, няма да те задържаме ! – Разбиращо започна Кайнен като й се усмихна сковано и някак извинително. – Ако имаш проблеми с намирането на банята ............
- Аз ще й я покажа ! – Спокойно заяви Зеро, с тон, който не подлежеше на възражения.
Директора зяпна изненадано като погледна към замръзналата Далия срещайки умолителният й поглед.
- Ами виж ........- заекна Директора като се захили, опитвайки се да отърве момичето.
- Просто ще и покажа банята ! – Зеро вдигна безгрижно вежди нагоре. – Няма да я изям. – Добави като се подсмихна, когато горкият Директор се задави.
Ако не беше толкова бясна, Далия щеше да избухне в истеричен смях, породен от режисираната комедия на Зеро Кирию. който наистина умееше да и се надсмива.
Какво му ставаше пък сега ? Какво беше намислил?
- Не съм глупава, мога и сама да я намеря ! – Заяви Далия като смръщи чело, опитвайки се да избегне дръзката усмивка на Зеро, която и подсказваше, че вече е победил.
- Не съм казъл, че си глупава. – Зеро повдигна непринудено рамене като се усмихна съвсем невино. Просто ти казах, че ще те заведа? Или се притесняваш, да останеш насаме с мен? – Добави предизвикателно, като срещна присвитите й злобни очички, които искаха да го убият.
Трябваше й повече от минута, за да се успокои и да дойде на себе си.
Той си играеше с нея, без да се срамува дори и от човека, който го беше отгедал.
Но какъв ти страм от Зеро Кирию! Все едно да чакаш Дявола, да върне крилете си, и да застане редом с Господ на небето.
- От нищо и никой не се притеснявам ! – Изсъска Далия хвърляки един сърдит поглед на Директора, който се изчерви целият. – Заведи ме ! - Заяви красавицата като посочи с пръст дългият коридор и без да го изчака, да каже каквото й да е, тръгна натам.
Той се подсмихна, силно развеселен от детските й опити да изглежда сериозна и независима, и я последва, завладян от тръпката, която премина през тялото му при мисълта за новият им сблъсак.


Вървяха мълчаливо по дългият коридор.
Обстановката беше много повече от нажежена, но и двамата упорито отказваха да си признаят вълнението и силната тръпка, която ги влечеше един към друг.
Лично за Зеро не представляваше никакъв проблем да върви заедно с Далия.
Чувстваше по скоро любопитство и чист интерес, който Далия предизвика в него още с пристигането си, но не и притеснение. Не се чувстваше неловко, както тя в момента, а това му даде допълнителна самоувереност, която разбира се не пропускаше да й покаже.
Далия се опитваше да върви възможно по – далеч от него, понеже не искаше да се докоснат, дори и случайно.
Това разбира се го забавляваше толкова много, че едва се сдържаше да не й зададе няколко приятни въпроса, които щяха да я накрат да се изчеррви. А нямаше нищо по сладко от Далия, която се притесняваше и се опитваше всячески да пренебрегне присъствието му.
Младата жена ненавиждаше неловкото мълчание, особено, когато имаше толкова неща, които можеше да каже.
Случайно погледа и се приплете с неговия, който я изучаваше изключително прецизно, сякаш имаше пред себе си плик с нарисувана въпросителна.
- Трябва да поговорим за ..........- Далия тъкмо беше събрала смелост да говори, когато се спъна в една издатина на пода и политна напред.
Зеро реагира светкавично като прихвана кръста й и я спаси от неловко падане, което определено щеше да и остави синина.
- По дяволите ! – Изръмжа Зеро като изчака момичето да възвърне развновесието си преди да я пусне, и да се отдръпне. - Не можеш без да създаваш проблеми, а ? – Гневно, сякаш беше направила ужасна грешка, заяви той като се изсумтя презрително.
- Спри да действаш толкова грубо ! – Измърмори Далия като кръстоса ръце пред гърдите си и се втренчи в гневната му физономия.
Защо реагираше толкова остро, за нещо толкова дребно ? Този път нищо не беше направила ! Или поне нищо, което да го засяга пряко.
Зеро не отговори по никакъв начин на изказването й. Нямаше нужда, а и бе твърде ядосан, за да й обърне каквото й да е внимание.
Стоеше като статуя, загледан в краят на коридора, където се намираше стаята на Директора.

Ръцете му бяха отпуснати до видимо напрегнатото му тяло, а на лицето му беше изписано раздразнение от глупавата ситуация, която го изправи на нокти.
Едно нейно спъване .....една нейна необмилена стъпка или жест, можеха да го докарат до лудост.
Толкова беше ядосан на непохватноста й, която го караше да губи самообладанието си и още по –лошо, да изпита тревога, че всячески се опитваше да игнорира присъствието й.
Можеше да усети настоятелният поглед, който шареше по лицето му и го подтикваше да я погледне.
Отново беше несигорна и притеснена ... и смутена и какво ли още не !
Зеро можеше да долови обърканите й чувства със собствените си сетива, дори без да се съсредоточава над нея.
За да я усети, за да я почувства със цялото си същество, му трябваше само и единствено нейното желание за спасение.
Зеро бавно започна да разбира, по какъв начин работи съзнанието й, което го управляваше, сякаш беше кукла на конци склона да направи всичко, само и само за да я предпази.
Ако Далия изпиташе дори и лека уплаха от нещо, той можеше да го усети на секундата, понеже момичето несъзнателно го въвличаше в спасителна акция, която изобщо не му беше присърце.Сама го търсеше, без дори да го осъзнава, а той се отзоваваше без да го иска.
Това го накара да се почувства обвързан, прикован и какво ли още не !
Беше му странно, че собтвеното му тяло, беше задвижвано от нейните толкова необясними чувства и емоции, сякаш беше програмирано да я предпази, дори от най- невините наранявания.
Беше й подвластен! Тя го държеше в малките си ръце, а дори не подозираше нищо за властта, която бе способна да му упражни.
Зеро започна да настройва ума си против нея, убеждавайки себе си, че именно тя е виновна за обърканите чувства, които навлизаха в сърцето му и за множеството от проблеми, които за разнообразие беше довела със себе си.
Наистина не я харесваше ! Не, не само не я харесваше. Мразеше я !
Беше дошла от краят на света, за да съсипе остатъка от нормалният му живот.
Кой и даваше право на това ?
Чувството му на нейн пазител се беше пробудило само заради това, че се беше спънала.
Кой нормален човек се спъваше толкова нелепо и толкова, толкова често ?
Зеро се смръщи недоволно, а челюстите му моментално се стегнаха.
Беше разбрал, че тя ще се спъне секунда преди да я види да полита напред, а това може би беше най- гадното прозрение, което някога беше получавал.
Директора беше прав. Зеро никога не си беше помислял, че през главата му ще мине такова немислимо признание, но този път всичко беше неоспоримо. Директора беше прави, може би за първи път, но беше прав.
Далия беше дете на чистокръвен и смъртна, а той беше определен за нейн пазител.
Това определно ги свързваше с учевидна и доста плашеща връзка, която усложняваше допълнително цялата картинка.
Сякаш не му беше достатъчно трудно ! За капак на всичко, сега трябваше да се грижи за едно напълно неспособно да се опази, напълно неспособно да оцелее момиче, което на всичкото отгоре беше и най- вироглавото същество, което имаше учеста да познава.
- Забавно ли ти е да ме игнорираш ?
Гневният й глас разкъса мислите му и го накара да я удостои с един доста мрачен поглед, който и подсказа, че е доста раздразнен.
Беше премахнала фибите от косите си и сега те се плъзгаха на къдрици покрай красивото й лице.
Розовите й устни бяха леко разтворени, в пълна бойна готовност, да му кажат още нещо острумно само и само да го вбесят. Е, можеше да намери по – приятно занимание на устните й от глупаво бърборене, което нямаше да й помогне много.
Беше поставила ръце на кръста си, сякаш щеше да се кара на някое напослушно момченце, което отказваше да послуша думите й и да се държи прилично, а не на голямо момче, което се извисяваше над нея и беше е 50 килограма по - тежко!
Зеро напълно съзнателно, показвайки й ясно, че я оглежда и то доста неприлично, плъзна поглед от лицето й към изящните й рамене през, които минаваха тънките презрамки на роклята, която сега не му се виждаше никак невина.
Деколтето беше правоъгълно и не откриваше нищо от бюста й, но именно в това беше и уловката.
Зеро обичаше загадките. Обичаше да вижда това, което всъщност не можеше.
Възбуждаше го повече мисълта за гледката, която му беше отказана, отколкото самата гледка. Нямаше да е толкова сладко, ако беше лесно. Девиза на всеки мъж!
Погледа му продължи надолу към стеснената в областа на талията рокля, която подчертаваше стройната й фигура. Надолу роклята се разкрояваше и ставаше много по –широка, закривайки коленете й .
Зеро изведнъж се озова на сантиметър от пламналото й във сладко възмущение лице.
Срещна неувереният й поглед и се подсмихна самодоволно, като обви ръка около кръста й доближавайки тялото си така, че да усети топлината разливаща се по нейното.
Далия замръзна, но дори не направи опит да се отдръпне.
Единственото нещо, което усещаше със сигорност бе, че й се вие свят, и че изведнъж е станало прекалено горещо.
- Какво правиш сега ? - Гласът й беше нисък дрезгав.
- Играя си. - Простичко отвърна Зеро, като доближи устните си на милиметър от ухото й въздъхна нарочно, позволявайки на топлият си дъх да я измъчи.
Далия потрепери от удоволствие и страх едновремено.
Не я изненадваше грубото му отношение, опитваше се да свикне с него и дори си мислеше, че на моменти почти успява.Не се чувстваше изненадана и от късите изречения и замислената физиономия, които бяха част от него като цяло.
Но това сега !Това можеше да я побърка! Да я направи негова робиня, изваждайки я от разумният свят, който беше съградила за да се скрие.
Очите и паникьосано започнаха да шарят по кремавата стена на коридора, която сякаш се приближаваше и отдалечаваше за секунди.
Не можеше да си позволи да го погледне, а и пламналото й от срам лице, казваше много повече от това, което тя някога щеше да си позволи.
Аромата на парфюма му и подейства като опият. Имаше най- екзотичният мирис, който някога беше достигал до сетивата й . Лотус и мента, примесени с мускус. Аромат, който мигновено попи в кожата й оставяйки незаличима следа.
Възможно ли беше един мъж да я покори само с една въздишка, намек за секс примесена с парфюм.
Толкова беше неустоим. Завърташе главата й по страннен и прекалено порочен начин, който я караше да се мрази.
Мисълта за устните му върху настръхналата й кожа, беше в състояние да я погуби и изложи пред него по непоправим начин.
Господи, какво й ставаше ! Това не беше тя! Кирию си играеше с нея, сривайки всичко, което беше изградила. Объркваше умът й, тялото й, всиките и планове.........
Нараняваше, възбуждаше, гневеше ! Какво искаше от нея?
Далия беше планирала живота си до последната секунда, ужасена до краен предел от нещо непредвидено, което може да я накара да промени плановете си. Когато планираше се чувстваше в безопасност. Тя определяше правилата и знаеше, какво точно ще се случи, и как точно ще се справи.
Зеро не можеше просто да се появява и да обръща всико с краката нагоре.
Мразеше го !
- Веднага ме пусни, защото нямаш право да ...... - Далия несъзнателно прехапа долнта си устна и затвори очи, опитвайки се да се наслади до край на топлината, която идваше от ръката и дъхът му, галещ врата й.
Зеро нежно отмести косата й назад и прошепна в ухото й, със тон, който можеше да те накара да мислиш само и единствено за секс.
- Не разбирам, къде е проблема съкровище? – Въздъхна отново, като се подсмихна повече от доволно, когато усети учестеното дишане на младата жена, която едва стоеше на краката си.- Нали Канаме Куран не те игнорира! Защо ти е моето внимание?
Далия побесня. Рязко отвори очи и светкавично го изблъска от себе си.
- Върви по дяволите ! – Извика разгневено, а очите й засветиха бясно от възмущение и гняв.
- Колко си интересна, когато се ядосваш! - Отбеляза спокойно, така сякаш Далия не го убиваше с поглед, и сякаш гнева и беше научен експеримент, който беше предизвикал за да го изследва.
- Как смееш ? - Извика извън себе си момичето като премигна гневно насреща му.
На лицето на Зеро заигра заплашителна усмивка и Далия беше готова да се закълне, че такава зловеща сила може да е притежание само и единствено на Дявола.
Изглеждаше й толкова хладнокръвен, толкова порочен и същевременно раним.
- Защо каза това ? – Войнстевно подхвана Далия, отстъпвайки няколко крачки назад.- За да ме ядосаш ? - С припрян жест прокара ръка по непокорната си коса. За да ми се присмееш ?- Продължи, а в интонацията на гласа й се долавяше странна смесица от недоумение, гняв и съжаление, карайки го за момент да изпита разкаяние за думите си, но това трая твърде кратко, за да може да бъде доловено от нараненото момиче.
- Убидих ли те ? – Възкликна с престорена невиност Зеро и повдигна въпросително вежди, така сякаш гнева на Далия беше неоправдан.

Далия притвори очи поемайки дълбоко въздох, молейки се това да успокои опънатите й до краен предел нерви и започна, опитвайки се да говори възможно най- спокойно:
- Да не би да се чувстваш засегнат , от това че с Канаме .......- тя наблегна на името, като се усмихна с най- добрата имитация на небрежна, приятелска усмивка, която беше способна да изиграе, когато стоеше пред изучаващият му поглед, и продължи да говори все така уверено ....... – сме близки! – Завърши без колебание, макар че гърлото й се сви болезнено от ужасяващата мисал за такава възможност.
Усмивката, която Зеро беше възложил на устните си, се стопи, така както се топи снега на светлите слънчеви лъчи.
В очите му Далия прочете неистов гняв, който я скова на секундата.
- Не ми пука за теб ! – Процеди през зъби младият мъж, като присви очи.
Далия преглътна едва, но се насили да се усмихне, въпреки че в очите й се появиха сълзи, които се задържаха на клепачите й, но не се отрониха.
- Значи, всичко е взаимно ! - С престорена веселост възкликна момичето, правейки отчаян опит да прикрие болката, която подклаждаше още по –силно с думите си.
Но Далия знаеше, че умее да се преструва ! Нямаше да му позволи да я види отчаяна или наранена !
Кой беше той? Господин Никой! Дори не го познаваше, а в следствие на това, нямаше никакъв смисъл да измъчва себе си заради него.
Знаше че не е правилно, да изговаря лъжа за да го ядоса, но нямаше да му позволи да се държи с нея все едно е негова собственост, от която да изисква дължимата сметка.Тя не беше ничия собственост! Никога не си бе позовлила да бъде, и никога нямаше да промени възгледите и ценостите си.Нека Кирию си мислеше какво си иска за нея! Беше преживяла мнението на много хора, смятащи я за затоврена, странна и дори надута след изнасилването, щеше да преживее и неговото мнение!
- Това искаше да чуеш, нали ? – Промълви тихо, но достатъчно твърдо момичето, като се засмя горчиво и поклати глава.
Младият мъж не отговори, а съсредоточи изпитателният си поглед върху бледото й лице, на което беше изписана фалшива усмивка.
Усети как в сърцето му се надигна неудържим гняв, който бе способен да изпълни изцяло тялото му и да го направи безкрайно опасен и неразумен.
Кой знае, какво беше позволила на онзи проклет кръвопиец !!!!
Тази мисъл го разгневи още повече и той усети как кръвта във вените му се превърна в кипяща лава.
Трябваше да запази самоконтрол ! Трябваше да се съсредоточи върху това да мили с глвата си, а не с първичните емоции на сърцето. Трябваше да разсъждава, а не да прави неща, за които щеше да съжалява.
В съзнанието му проблясна отвратителна картина, която накара сърцето му да забави ритама си.
Далия потънала в мекото легло ........и мъжът над нея ........

Не, не беше възможно именно това да се е случило!Канаме Куран можеше да има всяка, която пожелаеше, защо точно Далия!
Далия беше наивна, невина, крехка ........все още глупаво дете !
Ако беше пил от неустоимата й кръв......сега тя щеше да се тресе от болка, превръщайки се в проклето същество.Но ако не беше пил ?! Какво тогава се беше случило? Тя не отричаше нищо, а напротив, потвърждаваше връзката си!
Защото това го измъчваше толкова ?Живота си беше нейн.
Не !
Живота, тялото й и висичко, което тази сладка напаст представляваше, беше негово и ако все още не беше, щеше да стане !
Далия беше ужасена!
Ледени тръпки преминаха през скованото й тяло, когато срещна блестящите гневни очи на неподвижното, сериозно лице.
Господи, беше го ядосала ! Беше го ядосала и то много !
- Да вървим ! – Заповяда Зеро като я дръпна грубо и без да обръща внимание на протестите й я повлече напред.
Далия игнорира парещата болка в дясната си китка, която се губеше между здраво стискащите я красиви дълги пръсти, които образуваха непробиваема блокада, за всяко едно нейно обречено на провал действие на съпротива.
- Пуни ме! – Момичето се опита да си придаде твърдост с тон, който изобщо не подхождаше на жалкото й положение. - За бога, ти си, ти си отвратителен гадняр! – Гласът й потрепери от възмощение и засиваща се уплаха .
Зеро и хвърли един бърз поглед като заговори леко закачливо, въпреки че тона му не отговаряше на сериозното му лице.
- Не бях ли .....хм.... - той направи замилена физиономия за момент. – Не бях ли перверзник ? – Подигра й се открито красавеца, като я дари с една дръзка усмивка.
- Повиших те ! – Остро изръмжа Далия и гневно извъртя очи.
- Каква чест ! Изкачил съм се в йерархията !
Той се усмихан съвсем леко почти недоловимо, но усмивка си беше усмивка и това не обегна от вниманието на зяпналата го Далия.
- Това е . – Отбеляза сухо младият мъж щом достигнаха до последната стая в края на дългият коридор.
Далия премигна любопитно срещу дървената врата пред себе си.
Не бе очаквала толкова нормална врата. Милеше си, че всико, което е притежание на жизненият Директор Крос ще е странна смесица от клоунски костюм с привкус на захарен памук и библиотека пълна със списания.
Е, явно се беше излъгала понеже вратата си беше разочароващо обикновена на фона на всики странности на притежателят си.
Далия се смръщи недоволно, когато потърка наранената си от захвата на Зеро китка и не можа да сдържи напиращият през устните й коментар:
- Нямаш ни най – малката представа как да бъдеш внимателен, нали?
На неземнокрасивото му лице, което Далия би стравнила с изящните творби на художници като Микеланджело и Давинчи, се изписа цинично подобие на усмивка.
- За разлика от внимателният Канаме Куран, аз съм груб и неконтролируем, Далия.
Намека му я накара да се изчерви от възмущение, но тя нямаше никакво време за да реагира, понеже се озова в просторната стая на Директора, преди да осъзнае напълно, какво става и какво искаше да му каже.
Меката слънчева светлина, която идваше от прозорците образуващи стъклена стена, я заслепи за момент и на очите й им трябваше малко време, за да привикнат към нея.
Стаята беше стилно обзаведена. Стените бяха боядисани в топлият бежов цвят, който сякаш засилваше светлина, сякаш се сливаше с нея, правейки я още по – ярка и усезаема.
От ляво се намираше друга врата, която Далия зачесли като така желаната баня.
Погледа на момичето се срелна към широкото легло, което беше заслано с златисто кафяво покривало.
От двета страни на леглото бяха разположени нощни шкафчета, които предполагаха съществуването и на друг, освен Директора.
На едното от шкафчетата имаше будилник със формата на засмяно прасенце и Далия най- после беше щастлива да открие нещо от стила на веселитя Директор тук. Снимката, която и Юки имаше, прикова вниманието й и я накара да се усмихне.
- Тук е хубаво! – Опита се да завърже разговор момичето, като обходи набързо една средна по големина картина, която висеше над леглото.
Острият му поглед прогаряше дупка в гърба й, и колкото и да се опитваше да игнорира напрежението, не и се отдаваше. Както не и се отдаваха и нелепите опити за разговор
Далия усещаше въздуха около себе си недостатъчен. Беше тежък, просмукан със висящи във въздуха въпроси и много недоизказани думи, които лежаха между тях като тела на мъртавци, които никога нямаше да се повдигнат.
Младата жена решително скръсти ръце пред гърдите си и се извърна рязко озовавайки се лице в лице със Зеро Кирию.
- Благодаря ти, че ми показа стаята! – Нервно проточи Далия като несъзнателно се повдигна на пръсти, постоявайки така за минута и после плавно стъпи изцяло. – Сега, вече можеш да ме оставиш сама. – Добави тихо като отмести очите си от красивото му лице и ги насочи към посланият с дебел килим под.
Зеро наблюдаваше мълчаливо детските й колебливи жестове, които го възхищаваха и го караха да се чувства странно развеселен.
Не искаше да и позовлява да му действа по този начин, но тя го правеше, правеше го без да се срамува, отново и отново!
- Не е истина ! – Подигравателният му смях, в който се долавяше зловещият привкус на заплаха, я накара да го погледне. – Виж се Далия! – Той галантно хвана ръката й и я завъртя като пумпал.
Далия завъртя покорно, точно като малко дете, само че с разтворени от изненада устни и светещи от колебание и страх очи, които бяха леко присвити, сякаш казваше някакво заклинание, което отказваше да се изпълни и да я направи невидима.
- Само колко добра актриса си! – Тона му беше мек, лекомилсен, почти безгрижен, но въпреки това цялото тяло на Далия се изпъна като струна и тя сковано издърпа ръката си от неговата, като се отдръпна предпазливо настрани.
- Прекаляваш! – Безпомощно, прошепна момичето, понеже едва едва съумяваше да говори.
- Всички те имат за дяволски наивна ....... – Той наклони глава настрани и сбръчи чело, така сякаш обмиляше нещо. – Да си призная чесно, и аз бях заблуден! – Зеро пристъпи към нея и се усмихна. Пестелива, странна усмивка , по която Далия, разбра че неговото привидно спокойствие беше добре прикрира ярост. – Ахкат и охкат по сладкото ти лице !
Шумът от свличащата се от раменете му риза накара Далия да подскочи, макар че шумът беше съвсем лек, почти недоловим.
- Не.... не разбирам ! - Промълви Далия и нервно навлажни устни като отправи поглед към входната врата, която на този етап беше спасението й.
Ризата му лежеше захвърлена на пода. Той го правеше нарочно, Далия можеше да долови задоволството му, когато лицето и пламна и тя смутено отстъпи назад.Проклетника се забавляваше на нейн гръб, играеше си с нея, сякаш я наказваше !
Далия притаи дъх, позволявайки си дързота да плъзне поглед по тялото му.
Зеро стоеше срещу нея съвсем невъзмутим и напълно спокоен , приковал поглед в пламналото й лице.
Срамът, който беше способна да изпита истински го забавляваше, а това че винаги се изписваше на лицето й и тя не бе способна да го прикрие, както прикриваше мислите си, му напомняше колко свенлива и несигорна в себе си е Далия, но разбира се това навярно беше добре заучена роля, която да заблуждава мъжете, които я намираха за необикновена.
А Зеро .... определно я намираше за необикновена, колкто и да му се искаше да отрича.
- Невиност! - Тона му излъчваше презрение, а лицето му беше безизразно, сякаш не беше човешко, а мраморно. Притежание на някоя статуя, която нямаше сърце и чувства, които да покаже.
Белият потник му стоеше много повече от добре и Далия мислено отбеляза, колко нечовешки съвършен е всъщност и че в сравнение с него, тя би изглеждала повече от обикновена.
Стегнатите му гърди се открояваха перфектно, а сребърният кръст висящ от врата му, контрастираше идеално на фона на белият цвят.
Не беше прекалено мусколест, като култористите по телевизията. Изглеждаше по скоро като холивудски актьор с доста добре развита физика.Тялото му беше достатъчно впечатляващо, за да я накара да прехапе устни, неспособна да отмести поглед от него.

Какво и ставаше ? Та той беше нагъл, арогантен и самонадеян! Не беше нейн тип, въпреки перфектната си външност, която караше жените да се обръщат след него.
Зеро Кирию беше всичко онова, което Далия презираше в мъжете.
Той беше красив. Знаеше го и също толкова лесно можеше да го използва, за да влияе на жените около себе си.Беше самонадеян, толкова нахакан, че всеки бунтар от мъжки пол би завидял на самоувереността, която излъчваше и на непоколебимата решителност, с която се движеше и говореше.Не се боеше да заяваява претенциите си, и своите желание гласно, изисквайки те да бъдат удоволетворени.
Изведнъж по средата на всичките тези разсъждения за мъжа пред нея, Далия се почуваства като пълна идиотка , а и беше напълно убедена, че изглежда като таква.
Беше го зяпнала, вместо да му се развика и да го постави на мястото му, така както никой друг не смееше.
Тя беше независима и силна млада жена, а той нямаше право да упражнява магнетичнитя си чар върху нея и да я превръща в една от онези момичета, чиито лиги течаха по нощна смяна.
Зеро не беше нищо повече от самовлюбен вампир, който беше свикнал да получава това, което поиска на момента в който го поиска! Но Далия увери себе си, че този път няма да му позволи да се доближи до нея !
Преди да се усети ръката му се плъзна през талията и я притисна плътно до тялото му.
Далия не бе способна да реагира, така както би трябвало или поне така както си беше обещала, че ще реагира.
- Какво си мислиш ..........
Далия не бе оставена да продължи, когато странно горещите му устни се прелипиха към нейните, без да чакат покана както беше редно.
Езика му проникна в принудително разтворените и устни, настоичиво, грубо и сластно.
Вбесена от дръзкото му поведение и от начина, по който се разполагаше с тялото й, Далия се отластна от гърдите му, опитвайки се да откъсне устни от неговите.
Зеро се изсмя тихичко като я побутна към леглото и прошепна близо до подпухналите от целувката му устни :
- Не.
Тона му беше толкова заповеднически, сякаш казваше на някакво дете да не пипа контакта, защото ще го удари ток.
- Копеле ! – Задъхано промълви Далия като опря ръце в гърдите му опитвайки се да спазва глупава дистанция. Нещо, за което беше малко късно.
Той се усмихна и я целуна отново, но този път бързо без да задълбочава целувката.
Не и даваше право на избор, освен да изпълнява покорно това, което той поиска от нея.
Далия разбра, че не може да го спре, колкото и да се опитваше да го изблъска от себе си.
Колкото повече съпротива му оказваше, той толкова повече желаеше да я получи.
Той беше насилник, а тя бе неговата жертава.
Тази мисъл смрази кръвта на момичето, сякаш купчета лед се плъзнаха по вените й като отрова.
Всичко се повтаряше, а тя не бе способна да се спаси, да избяга ............
Тъмната услица от кошмарите и изкочи отново от дълбините на съзнанието й.
Момчетата, които умърсиха тялото й и съсипаха живота й, също бяха там.
Зеро Кирию беше един от тях. Той нямаше да я пусне, за нищо на света, понеже ловеца никога не позоляваше на плячката да се измъкне, и да го остави без нищо.
Зеро я вдигна без да откъсва устните си от нейните и я понесе към леглото.
Постави я внимателно като легна между бедрата й, които набралата се бялата рокля беше открила изцяло. Тънките презрамки се бяха свекли надоло и откриваха красивите извики на раменте й. Той плъзна устни по тях съвсем нежно опитвайки се да се наслади, колкото може по- дълго на мекотата и оханието на копринената й кожа.
Младият мъж внимателно плъзна ръката си нагоре по бедратата й като я целуна отново, но този път целувката му беше чувствена и бавна, сякаш желанието му беше да я продължи цяла вечност.
Далия беше притихнала.
Не се съпротивляваше. Не викаше. Не дишаше..........
Младият мъж усети, че нещо не е наред, но беше толкова възбуден, че разума му беше отхвърлен някъде много далеч, където нямаше да му се пречка.
Толкова силно я желаеше. Вкусът на устните й беше нещо невероятно, нещо което можеше да се сравни единствено с невероятният аромат на кръвта й, която този път не го подразни.
Кожата й беше потресаващо мека. Побъркваше го, карайки го да забрави всико около себе си, включително и това което беше редно.
Толкова силно я желаеше, че можеше да почувства физическата болка, която тялото му призоваше искайки от него да я задоволи.
Но Далия........ тя не помръдваше. Единственото нещо, което можеше да чуе бе лудото биене на сърцето й, което сякаш щеше да изкочи от гърдиоте й.
Зеро се смръщи повдигайки глава, за да я погледне.
В момента, в който видя лицето й замръзна на мястото .
Очите й бяха широко разтворени и се визраха невиждащо в тавана на стаята.
Цялото й тяло трепереше от ужас, а по бледото й като на смъртница лице се стичаха горещи сълзи.
Зеро отрезвя на момента и опря ръце от двета страни на главата й, опитвайки се да нормализира неравномерното си дишане и огромната възбуда, която изпитваше.
- По дяволите! - Задъхано промълви той, като притвори очи, дишайки тежко.
Далия използва времената му неадекватност и се измъкна от леглото с истерична бързина.
Падна на пода и се удари, но не издаде нито звук.
Зеро веднага понечи да и помогне, но момичето пропълзя до ъгъла на стената и се сви там.
Беше кръстосала ръце пред гърдите си, а тялото й се тресеше от безгластните ридания, които идваха от гърдите й .
Цялата трепереше. Плачеше, плачеше толкова много, но не издаваше нито звук.
Зеро стоеше без да помръдва от мястото си.
Не знаеше какво да направи, защото не разбираше какво става !
Както никога до сега, не бе способен да реагира, а това му се случваше за първи път.
Имаше нужда от въздух, от време ......
Може би, ако отвореше прозореца .........
Беше толкова объркан и разтърсен, че мислите му идваха на приливи и отливи.
Не я чуваше да плаче, но въпреки това знаеше, че ридае .......
Толкова се страхуваше да я погледне !
Младият мъж рязко се надигна от леглото с мъсълта, че трябва да отвори проклетият прозорец, за да поеме въздоха, който в момента му липсваше.
- Не ! – Гласът й беше сипкав, умоляващ. – Не, Господи! Моля те, моля те ! Недей!
Зеро замръзна и се вгледа в нея усещайки, как цялото му тяло се предаде.
Той бавно се свлече на пода срещу нея, без да откъсва поглед от изпълнените й с ужас очи.
Господи, имаше такъв неописуем ужас в наична, по който се беше свила в ъгъла.
Отметна косата си назад, примисляйки всичко наново.
През главата му преминаха всички разговори, които беше водил с нея.
Нямаше нищо! Нищо, което да му подскаже повече за корена на страха й.
- Не, не отново! – Несъзнателно проплака Далия, като обгърна коленете си с ръце и започна да се олюлява напред –назад, докато сълзите се стичаха по бузите й.
‘’Отново!’’ – Мислено отбеляза Зеро и се смръщи търсейки логика в несвързаните й думи.
Изведнъж в главата му проблесна един ненужен до момента спомен.
Беше спасил едно момиче, но за съжаление проклетият вампир е бил презадоволен от кръвта на другите си жертви и я беше запазил за забаление.Гаврил се бе с тялото й по всеки възможен начин, което беше накарало Зеро да вземе присърце залавянето на чудовището.
Спомни си, че му бе много трудно да се добере до момичето, понеже тя беше ужасена, а той беше .... мъж !
Сърцето му забави ритама си, а по гърба му полазиха множество ледени тръпки.
Спомни си първият ден на Далия, когато беше толкова уплашена от отва, че трябва да седне до него. Тогава той си беше помислил, че страха й идва от отва, че е вампир, но сега , сега бе наясно с отговора.
Зеро изпита истинско отвращение от себе си.Беше толкова егоистичен, подъл и нещастен, че бе обвинил нея, за всичките си проблеми и съмнение.
- Всичко е наред Далия. – Тихо, с отсъстващ вид промълви Зеро с тон, с който обикновено би се обърнал към малко уплашено дете. – Няма да се доближа. - Ти си в безопасност! Ти си единствената, която може да ми позволи да се доближа. – Нежно продължи като си пое дълбоко дъх и преглътна с истинско усилие.
Момичето потрепери конвулсивно, но съумя да кимне сковано.
Зеро се поуспокои, понеже видя, че Далия връща малко от спокойствието си, когато разбра че той не възнамерява да се доближи.
- Толкова ме нараниха......... – прошепна Далия като се притисна в ъгъла още по силно. – Те..... а аз се молех, много ......плаках ......
Зеро стисна зъби от болка, от гняв и безпомощност.
‘’ Те!?’’ – Местоимението отекна в главата му като най- страшната клетва на света и го накара да стисне ръце в юмруци от невъобразимата сила на гнева, които го завладя.
Но не можеше да си позовли да изглежда гневен и страшен........
Трябваше да изглежда възможно по –безопасен и спокоен, понеже с цялото си сърце желаеше Далия да го допусне за да я прегърне и да понесе болаката й.
Които и да бяха .... щеше да ги намери, и когато това се случеше, звяра в него щеше да им измисли достойна присъда. Щеше да я измисли и лично да я изпълни!
Кой би наранил нещо толкова чисто, толкова невино ?
Зеро потръпна, защото много добре знаеше отговора на въпроса, който сам задваше.
Той я беше наранил, превръщайки се в един от насилници съсипали живота й!
Той лично я беше пратил в Ада отново, само заради глупави догатки и потискани мисли и дори чувства.
Зеро се изправи съвсем бавно, а Далия проследи движението му като се сви като малко зайче без да помръдва.
- Всичко е наред. – Младият мъж въздъхна дълбоко и се насили да се усмихне.Той се приближи съвсем внимателно, като следеше по лицето й всяка една емоция, която можеше да го накара да спре.
Приклекна до нея като постави ръка върху коляното си .
- Разкажи ми ...... – Умолително прошепна. – Сподели с мен, Далия. – Той внимателно отмести един непкорен кичур коса от мокотото и от сълзи лице .
- Ще се отврариш ...... – Прошепна едва чуто Далия като затвори очи, а когато ги отвори отново, сълзите започнаха да се стичат като пороен дъжд по бледото й лице, което беше ужасно измъчено. – Както в съня ! – Добави и зарови ръце в косата си опирайки глава на коленете си.
Отсра болка прониза сърцето му и той едва не се поддаде на импулса да я прегърн.
- Погледни ме. – Настойчиво промълви Той.
Далия повдигна главата си и се вгледа във виолетовите му очи, които не излъчваха съжаление или упрек, както очите на другите хора.
- Никога ! – Уверено заяви. – Кой би се отвратрил от теб за бога ? – Челюстите му се отпуснаха, а очите му излъчваха топлина и нежност, на които Далия не бе предполагала че е способен.
Зеро прокара внимателно пръст по бузата й, докосвайки най- съвършените сълзи на света.
Най- неочаквано Далия се хвърли в обятията му като обви треперещите си ръце около врата му и притисна тялото си в неговото.
Отначало Зеро се скова и задържа ръцете си далеч от нея, но след секунда реше, че иска повече от всичко да я прегърне....
Не знаеше, дали тя имаше нужда да го усети, но той имаше нужда да усети нея.
Зарови лице в къдриците на косите й и замилва успокояващо напрегнатият й гръб.
Далия заплака с глас. Най- после съумя да изкрещи в лицето на света, че изпитва болка, че се разяжда отвътре и не иска да се усмихва повече.
- Вече те държа. – Прошепна задавено Зеро. – Никога няма да те изпусна, Далия. – Заклевам се!
Той започна да я люлее като малко момиченце, опрял брадичка в главата й .
Тя не беше като другите момичета. Това беше единственото нещо, което беше разбрал още в началото!
Далия за първи път разкриваше себе си и това, което изпитва пред друг, освен пред празните стене на самотната си стая.
Плачеше, плачеше дълго, сякаш, ако сега не го направеше, никога отново нямаше да си го позволи.



- Тя е тук ! – Обяви притесненият Ичиджо, като влетя в кабинета на Канаме.
Канаме вдигна глава от книжата, които разглеждаше и кимна кратко, като се загледа в ужасеното лице на русокосият мъж пред себе си.

- Джозефин. – Спокойно отбеляза чистокръвният като се усмихна загадъчно.
- Да, Канаме – сама! – Тя, тя ........ - Ичиджо бе неспособен да продължи, понеже думите замръзваха на устните му.
- Джозефин Хио. - Промълви замислено Канаме и погледна към прибелднелият Ичиджо някак състрадателно. – Все пак я очаквахме. – Въздъхна като се облегна назад в мекият си стол. – Тя е като желан проблем, чието решение е пред теб, но въпреки това не можеш да го използваш!

14*

ДЖОЗЕФИН - КЪРВАВАТА РОЗА. СЪДБАТА ВЗИМА НАДМОЩИЕ !



САУНДТРАК : 1 http://www.vbox7.com/play:23fb3ff3
2 http://www.vbox7.com/play:e26a23ac ( за втората част ( ; )

Врaтата на кабинета се отвори плавно, раздвижвайки натежалият от напрежение въздух, който се носеше като отровна мъгла, над пребледнелият Ичиджо.
Канаме Куран, стоеше удобно облегнат назад, на направеният от черна кожа стол, зад бюрото, което привличаше вниманието с изящно издяланата дърворезба, служеща му за украса, макар че красотата зад него не можеше да се равнява дори и с перфектните пропорции, с които бе работил майстора на това невъобразимо великолепие, направено само и единствено от абаносово дърво.
Лицето на красивият мъж беше безизразно.
Нестествената белота на кожата му, която слънцето превръщаше във вълшебна прозрачност от съвършенство, му придаваше нереален вид, сякаш зад бюрото стоеше статуя от мрамор, а не живо същество, или по скоро немъртво.
Толкова неподвижен бе, че сякаш изобщо не съществуваше, сякаш изобщо не седеше там. Твърде нереално приказен и твърде пресметливо студен.
В кабинета с тежка и доста враждебна, поне на пръв поглед походка, влязока двама мъже.
И двамата бяха човешки слуги, или по точно ''Сerca Lune bloody'' ( от итал. _ ‘’Желаещи кървави луни’’).
Единият беше висок близо метър и седемдесет, прекалено слаб, за да предизвика внимание или подозрение, че може да служи като охрана. Кожата му беше бяла на цвят, но разбира се не можеше да се сравни с тази на вампирите, камо ли с тази на чистокръвните, които не притежаваха нито един недостатък.
Косата му беше късо подстригана, пепеляво руса на цвят, а очите му, светло кафяви, почти жълтеникави.
Лицето му, не можеше да бъде наречено карсиво, беше по скоро приятно, симпатично, но въпреки това с нищо забележително.
Беше облечен в дълъг до коленете зеленикав шлифер, който правеше слабата му фигора още по – неугледна.
Човекът застана от лявата страна на стаята, до свелия главата си Ичиджо, който сякаш се страхуваше от нещо, прекалено силно, за да вдигне очи, и да прецени обстановката.
Другият беше гологлав негър, на не повече от тридесет и четири години.
Лицето му беше сурово, носещо белезите на расата си. Физиката му беше с пъти по впечатляваща, дори и за вампир, понеже мускулната му маса, създаваше усещането, че ще прокъса шевовете на черното му ленено сако.Тъмните му, почти черни, точно като копчета очи, бързо обходиха стаята, сякаш проверяваха за някаква опаснос, и когато не откриха такава се заковаха в една точка и не помръднаха повече.
- Джозефин! - Студено, сякаш обявяваше пристигането на омразен враг, промълви Канаме, а по лицето му пробягна противоречива усмивка, от точка на целият скептицизъм прозвучал в кадифеният му глас.
Стаята се превърна в нещо малко и недойстойно, за създанието, което прекрачи прага й.
Ичиджо потръпна, а по тялото му се разля студ, сякаш беше излязъл отвън, по средата на зимна вихрушка. Двамата мъже наклониха леко главите си, в знак на уважение и почит, която се отдаваше само на някой много специален и изключителни важен, и най – вече силен.
Тя изглеждаше на не повече от тринадесет годишна възраст, което я правеше невероятно крехка, и сякаш не на място до всичките тези мъже, които изглеждаха с пъти по – силни от нея.
Косата й се спускаше на съвършени кукленски къдрици в кафяво – червен кехлибар, около прекрасното и обло личице на малко момиче.
Беше много повече от красива.
Нямаше дума, с която можеше да се опише цялата пищност на детската й красота, носеща със себе си странна изтънченост и пресметлива нотка на истинска жена.
Кожата е беше прозрачната съвършеност на белотата, която само един чистокръвен можеше да притежава.
Пълните й, алени като самата кръв устни, бяха извити в невина детска усмивка, която я правеше да изглежда съвсем безобидна.
Престорена невиност, с привкус на перверзни тайни, скрити дълбоко под миловидната фасада на перфектното й лице.
Канаме срещна най- интересните очи, които някога бяха съществували под мастилената синева на нощното небе, осветено единствено от сребристата луна.
Очите на така наречената Джозефин, бяха с цвета на разтопено сребро, а покрай ирисите блещукаше червено, което караше среброто в очите и да изпъква.
Беше облечена в дълга черна рокля, която в умален вид би била притежание на някоя кукла.
Ръкавите й завършваха с черна дантела, която веднага приливаше с ръкавиците от червено кадифе, които обгръщаха фините й ръце.
Краят на роклята следваше подобаващо симетрията на ръкавите, завършвайки със същата черна дантела.
- Само, ако можехте да си представите, каква радост е за мен, да ви видя пред себе си! – Заговори детето – вампир, а омайната песен на гласа му полетя, из подсладеният от присъствието й въздух, като златни ноти, изпълвайки всичко с великолепие и благозвучност.
- Едва ли си по –щастлива от мен, моя прекрасна Джозефин! – Меко, с любящ глас, който накара изуменият Ичиджо да вдигне глава, отвърна Канаме, като стана от стола си, и се запъти към гледащото го с уважение и дори обич момиченце. – Радвам се, че са пратили именно теб! – Добави, като улови малката й ръка, и без да премахва ръкавицата я целуна, навеждайки се ниско заради ръст й .
От страни изглеждаше така, сякаш влага цялата нежност на света, но всъщност не влагаше нищо повече от добра актьорска игра, също както и тя.
Малкта кукла се усмихна, като се поклони галантно.
През цялото време усмивката цъфтеше като роза на устните й. Прекрасна, добре премерена усмивка, която показваше, с какво съвършенство бе усвоила маниера на отровната учтивост, която винаги беше неискрена и винаги, криеше дълбоки и тъмни, точно като морето през ноща, тайни.
– Съвета ме удостои с честта, да гостувам на Канаме Куран, за да му бъда от полза, когато се нуждае от подкрепа. – Изтананика с меденото си гласче и го погледна доверчиво, все едно очакваше нежна целувка.
.- Колко мило, да ми пратят именно теб, за мой надзирател!- Гласът му се превърна в монотонноно движение на устни. Беше толкова студен, че момичето се нацупи театрално и примигна с дългите си мигли насреща му, сякаш за да размекне ледът в погледа му.
– Ах .... – Въздъхна ангелското дете, а на лицето му се изписа огромна тъга, сякаш едва се сдържаше да не заплаче.- Не бъдете така жесток с мен Канаме - сама ! Съвета се грижи за покоя на Принца на Аменус, нима това е грешно? – Песента, която представяваше гласът й завърши с едва доловим фалшив полутон, който издаде арогантноста на чистокръвната й природа.
Тя беше Джозефин Хио . Сестра на Шизука Хио, чистокръвната отлъчена от клана Аменус, заради убийството на семество ловци на вампири, против мирният договор, който беше сключен, за да се поддържа реда.
Ловците имаха правото да убиват само тези вампири, които тяхната Асоциация им наредише, а самата Асоциация беше тясно обвързана със Съвета на Клана Аменус, така че всяко едно убийство ставаше със съгласието на Съвета.
От своя страна, нито един вампир от Аменус, нямаше право да отнема човешки живот, а ако го направеше трябваше да бъде жестоко наказан, най – често с болезнена смърт. Ако това не се случеше, враждата между ловците и вампирите, щеше да избухне с пълна сила.Ловците желаеха това с цялото си сърце и чакаха с нетърпение всяка грешна стъпка от страна на вампирите от Аменус, а който бяха сключили временно примирие.
Канаме бе принца на Аменус. Наследник на великото чистокръвно семейство Куран.
В ръцете му беше властта, правото и кръвта, но Съвета на старейшините все още се опитваше да го облга с контрола си, опитвайки се да предвижда всяко негово действие.
Те бяха сбирщина жадни за власт вампири, които го искаха като покорна пионка, но за тяхна изненада Канаме бе всичко друго, но не и покорен.
Той ги държеше далеч от делата си в Академията, както и от всичко друго, а това не им се харесваше.
В техните очи, той беше неблагодарен, понеже именно те пожелаха смъртна на Кайман Арексос Аменус, а от него се искаше просто да извърши преврата, без много шум.В замяна получи трона и властта, а те си мислеха че ще получат контрола, но се бяха излъгали. Самите те бяха пешки в неговата игра, още преди той да стане пешка в тяхната.Канаме знаеше много добре, защо Джозефин е в Академията. Тя беше намесник на Съвета на страрейшините.
Щеше да им докладва за всико, което става в Академията, освен това щеше да го шпионира подобаващо, за да им донася всичко, отностно неговите планове, желания и идеи, които скоро можеха да станат толкова дръзки, че в един момент Аменус да направи Съвета ненужен, а него Единствен.
Всичко се развиваше според плана му, а нейните дяволски дарби не можеха да му повлияят.
Докоснеше ли те с нежните си ръце, щеше да изгори кожата ти моментално, убивайки те бано и мъчително.
Тя изглеждаше сладка и невина, предсказуема и искрена, но умът и беше мощно оръжие, което можеше да те накара да паднеш в краката й, отровен, плачещ, молещ за милост.
Тя използваше най- големите страхове на хора и вампири, като заключваше съзнанието им, карайки ги да изпитат ужаси, които са ги дебнели от сенките на безната на ада.
Тя беше оръжие, което Канаме щеше да обезоръжи. Бавно, много бано, но един път завинаги. – Надявам се престоят в Академията, да ти се стори интересен и ползотворен, Джозефин! – Заговори Канаме, а гласът му звучеше равен и напълно уверен в гостоприемството на притежателят си.
Детето- вампир се засмя, а смеха му беше като летен вятрър, играещ си с камбанките на цъфналите цветя.
Пищен и мелодичен, нямаше нищо по –прекрасно и нежно от звуците идващи от алените му устни.
– Благодаря ви, Канаме - сама ! – Изчурулика напевно Тя и се поклони леко, усмихвайки се като същинско творение слязло от небесата на Рая.- Простете, че ви пренебрегнах така Ичиджо – семпай! - Промълви изведнъж и се обърна към застаналия зад придрожителите й Ичиджо.
Шумът от роклята й, която се размърда от лекото ефирно движение, което бе направила бе единственият, който се чу в потъналият в мълчание кабинет.
Невиността и фалшивото извинение, които личаха в думите й исвистяха през ушите на Ичиджо, като куршум и той потрепери от спомените, които завладяха съзнанието му .
Младият мъж вдигна зелените си очи, но насочи погледа си в прозореца зад бюрото на Канаме, който го гледаше с присъщото за него спокойствие, напълно уверен, че протижето му ще се справи.
Ичиджо избягваше прекият контакт със сребърните й очи, чиято сила вече бе изпитал на собствен гръб, а след това му се искаше просто да умре.
Нямаше да погледне това дете на Сатаната, за нищо на света. Не и отново!
Спомни си, как се влачеше в краката й, щом тя заключи умът му, показвайки му най- големите му страхове, правейки ги съвсем реални, сякаш никой не можеше да ги спре, да го довършат.
Джозефин бе използвала моща, с която бе надарена срещу него, карайки го да се моли и да плаче от ужас.

- Не се тревожете Джозефин! – Накъсано съумя да отговори Ичиджо, опитвайки се да изглежда възможно по- спокоен и сдържан. – Сигорен съм, че не сте ме пренебрегнали нарочно. – Добави, възможно най- учтиво, опитвайки се да не сваля очи от прозореца, въпреки че усещаше сребърните й поглед, да го изучават с неприкрита веселост.
Тя се засмя със сладкото си непринудено гласче, което огласи стаята пълнейки я с магия.
По сериозното лице на Ичиджо не трепна нито мускулче, а очите му упорито отказваха да и отдадат вниманието, което тя очакваше.
- Надявам се, че ще възродим старото си приятелство, Ичиджо - семпай! – Възкликна Джозефин като плесна с ръце, така все едно умира от вълнение и нетърпение.
Тя застана на сантиметри от него, толкова близо, че върха на дантелата й опираше панталоните му.
Ичиджо притаи дъх, и въпреки че желаеше единствено и само да я отблъсне настрани от себе си, не направи нищо, с което да издаде отвращението си.
Джозефин едва достигаше до средното копче на зелената му копринена риза, но височината й, нейната детска невиност и обаяние, вече не можеха да го заблудят.
Тя беше враг, при това повече от силен. Ичиджо щеше да се подчинява на Канаме, следвайки добрите маниери, но никога нямаше да остави Джозефин да го докопа, както вече бе направила веднъж. Нямаше да я остави да го пречупи отново.Нямаше!
– Времето ще покаже всичко, Джозефин. – Отговори й спокойно той, като се усмихна неискрено и се насили да погледне лицето й.
Тя стоеше пред него с прилежно подредените си къдрици и светло детско личице, на което грешеше лекомислена и весела усмивка.Гледаше лицето й, но не се усмели да срещна очите. Беше прекалено много, все още не бе готов за това.
– А ние имаме, нали така ? – Сладко изтананика тя, като не дочака отговора му, а се обърна към Канаме с думите : - Изморена съм от дългото пътуване, моля да ми покажете стаята. Наистина, имам нужда от почивка.
– Разбира се! – Кимна Канаме, като се усмихна любящо на момиченцето.





Далия се бе запътила към конюшнята, така както се бяха разбрали с Зеро, или по точно така, както той се беше разпоредил.
След всичко, което се случи между тях, младата жена не бе способна да протестира или изобщо да говори.
Само спомена я караше да трепери от ужас. Всичко можеше да се повтори, а тя отново не бе способна да направи каквото и да е за да се защити!
Но начина, по който се бе държал Зеро, след като бе научил за изнасилването, топлината и нежността, които се излъчвах от думите му .........
Изглеждаше й толкова различен, докато я държеше в ръцете си, точно като порцеланова кукла, която можеше да бъде счупена от едно непреценено движение на ръцете му. Беше толкова внимателен, толкова предпазлив и напрегнат.
Далия се срамуваше от поведението си, понеже не бе свикнала да показва чувствата си, пред някой непознат, а още по – малко да му разкаже на един дъх почти всичко за себе си.

Чувстваше толкова прозрачна.Вече не можеше да запази нищо за себе си.
Мислите й ставаха все по – объркани и все по – заплетени.
Не знаеше дори, дали е нещастна от факта, че сподели теглото, което бе държала в себе си толкова дълго време, с друго човешко същество, понеже в момента се чувстваше толкова пречистена .
Стана й много по –добре, когато отприщи вулкана на емоциите си пред някого.
Зеро знаеше всико. Може би щеше да я нарани или да и се подиграе? Може би, може би.......
Имаше хиляди варианти, а Кирию беше непредсказуем!
Единственото нещо, което й каза преди да я остави в стаята на Директора, когато вече бе напълно спокойна бе, че ще я чака в конюшнята.
Далия се страхуваше толкова много, но не от това, че Зеро ще я нападне или нещо подобно. Той никога нямаше да го стори отново. Далия го усети, но този път не с главата си, която обикновено слушаше, а със сърцето си. То й казваше, че Зеро е много различен, че е бил в Ада също като нея, и че сега е дори по –уплашен от новите неща, които неимоверно се бяха отразили и на него, околкото тя някога можеше да бъде. Сега, когато Зеро знаеше всичко за нея, се чувстваше толкова уязвима и лесно ранима, но може би всичко се бе случило за добро.
Далия ненавиждаше тайните, онези тайни, които след години могат да преобърнат живота ти и да те извадят на ръба на отчаянието. По - добре истината да е споделена, така болеше по -малко, и макар да бе рисковано си струваше да се почувстваш спокоен, поне за ден, далеч от кошмарите, които се опитваш да скриеш от другите.
Момичето стигна до извода, че иска Зеро да влезе в малкият й свят. Искаше той да знае. Беше й толкова хубаво, когато лежеше сгушена на силните му гърди. Беше й толкова добре, когато чуваше бързите удари на сърцето му, което биеше точно до ухото й.
Беше щастлива, когато усещаше горещият му дъх да гали мокрите й от сълзи бузи.
Всичко това, всички тези признаци, че някой е до нея, когато се е сринала, за поредне път.......
Мълчанието, което поделиха..........
Не беше сама! Нито майка й, нито баща й се бяха погрижили да поделят мълчанието с нея. Никой не искаше да я прегърне истински, както го бе напрвавил той – един напълно непознат, с който умееше само да спори.
Далия бе уверене, че Зеро не го направи от съжаление, понеже познаваше, кога някой просто те съжалява и прави нещо за теб, просто защото така трябва.
В начина, по който ръцете му се движеха върху гърба й, плавно, внимателно, загрижено, нежно, разбиращо, нямаше и следа от задължение или досада, които бе усещала в прегръдките на собствената си майка. Може би да му каже всико, за себе си, откривайки сърцето си пред него, бе най - голямата й грешка, но може би бе дълго чаканото спасение. Не можеше да разбере, но силно се надяваше на второто.
Далия се постара да прекрати всики безмислени разсъждения, които започваха да стават все по – задълбочени и странни, с всяка изминала секунда, в която осъзнаваше неизпитвани до сега чувства, които се бе научила да избягва и то до съвършенство.
Влезе забързано в конюшнята, като си повтаряше, че трябва да се държи така все едно нищо не се беше случило. Просто нямаше да преживее, още един спор или още по –лошо, разговор на тази тема.
Зеро беше с гръб към нея и подготвяше Тиаз, навярно за разходка, понеже поставяше тежкото седло на гърба му.
Далия се поколеба за миг, дали да каже нещо или да остане безмълвна и да наблюдава движенията, които мъжа пред нея правеше в невероятна лекота.
- До кога възнамеряваш, да стоиш там и да мълчиш, Далия? – С равен и напълно спокоен , лишен, от каквато и да е грубост, но достатъчно твърд, за да бъде сметнат за неучтив глас, запита Зеро, без да се обръща, за да погледне смръщеното й лице, на което беше изписано недоволство.
-Какво правиш? – Измърмори Далия, като пренебрегна обикновеният старт на разговорите им, който винаги ги водеше до едно и също – спор.
Младата жена пъхна ръце в джобовете на тъмно сивите си протъркани дънки, който носеше винаги, когато имаше нужда от повечко късмет, и се запъти към него.

– Оседлавам Тиаз, мисля че нямаше нужда, да задаваш въпроса си. – Заяде се красавецът и внезапно се обърна, за да вземе ризата си, която беше захвърена на дървената ограда на отделението, в което стоеше една снежно бяла кобила.
Разбира се, съвсем не очакваше Далия да стои точно зад него и без да иска се блъсна в нея, а преди да реагира момичето се озова на покритият със слама пот.
– По дяволите, пак паднах ! –Укори се Далия, като смръщи малкото си носле недоволно и се опря на ръцете си, за да запази чист белият потник, който бе облякла.
– Почти го очаквах ! – Съвсем спокойно промълви Зеро повдигайки безгрижно вежди нагоре, за да си придаде по - незаинтересовано вид, въпреки че едва се сдържаше да не избухне в смях, породен от смешната физиономия на пате, което бе заплело крачето си, която Далия беше направила.
Подаде й ръка, и й помогна да се изправи, като се подсмихна, когато тя се зае да тупа дупето си от полепналата по него слама.
– Често ми се случва. – Отбеляза Далия, като го погледна и се усмихна. Усмивката й беше искрена, но свенлива.
Зеро не можа да се сдържи и също й се усмихна, като поклати развеселено глава, мислейки си, колко непохватна и крехка е Далия всъщност, и как едно падане, можеше да я нарани.Струваше му се прекалено малка и неспособна да се защитава, а това веднага пробуждаше инстиктите му да й помогне. Инстинкти, които бе започнал да приема, като нещо, което беше в реда на нещата.
– Помогни ми. - Промълви той, но замълча за момент й добави.- Разбира се, ако не възнамеряваш да се нараняваш още.
Хвърли й кратък поглед през рамо, прикривайки значителното подобрение на настроението си, предизвикано от нейната поява.
- Забавен, както никога до сега! – Скиптично промърмори момичето и застана плътно до него, като започна да милва лъскавата коприна, която представялваше гривата на Тияз. Далия беше благодарна, че засега Зеро не повдигаше темата, за това, което се беше случило в стаята на Директора.
Радваше се, че може да си представя, че всико е както преди - без усложнения и разкрития.
– Къде ще ходим? – Усмели ли си да попита, като не удостои с поглед притихналият млад мъж, който проверяваше дали седлото на коня е здраво закрепено.
- На малка разходка с опознавателна цел. – Отговори Зеро, като въздъхна някак премирено все едно му бе трудно й отговори и потърси очите й, в които се четеше чисто любопитство.
Това беше добре.
Поне за момента Зеро, се почувства по –малко гадна твар, която не заслужаваше дори й постояните й непохватни патила, отколкото преди минути, когато бе насаме с милите си, за ужасеното й бледо лице и сините й устни, които го молеха за милост.
Тя не показваше да се страхува от него, което го зарадва и го накара още веднъж да си обещае, че никога няма да я нарани отново. Никога и по никакъв повод!
– Опознователна цел? – Повтори Далия като премигна срещу него, все едно не разбираше език, на който й говореше.
- Точно така. – Потвърди, а на перфектните му устни изгря една закачлива усмивка. – Освен това, ще пояздиш кобилата, която спаси! - Подхвърли Зеро, като се вгледа в лицето й, за да се наслади на удоволствието, което се изписваше на него.
– Сериозно ли ?- Развълнувано избърбори Далия, а очите й заблестяха от щастие и нетърпение. – Не ме заблуждавш, за да ми се подиграеш, нали ?
Изведнъж на лицето й се изписа тъга, а в големите й лешникови очи, които проникваха в него всеки път, когато го погледнеха, така както никой никога не беше успявал, се изписа нетърпение, така сякаш чакаше да чуе присъдата си.
Зеро отвори устата, за да я засипе с куп груби думи, които му идваха на ум, понеже тя започваше да му лази по нервите, с тази нейна невина несигорност, но се отказа в момента в който видя, че е тъжна, че не се преструва и не го прави в опит да привлече внимание.
Може би много момичета биха постъпили така, но Далия бе прекалено искрена и чистосърдечна, за да играе игрички.
– Не те заблуждавам. – Възможно най- спокойно каза Зеро, като хвана ръката й, с която, точно като малко притеснено дете въртеше белият си потник, и я поведе по навътре в конюшнята.
Далия вървеше послушно напред. Несъзнателно стисна студената му длан, повече от колкото беше необходимо.
Зеро усещаше горещината идваща от маката й ръчичка, която се губеше в неговата.
Беше му толкова хубаво да я държи по този начин, сякаш беше негова.......
Младият мъж я погледна скришум, опитвайки се да прикрие удивлението си от всяка нейна емоция, която му се стореше прекалено съвършена, за да е илюзия или, за да е заучена за да заблуждава.
Страните й бяха леко зачервени. Може би от вълнението, че ще язди или от това, че държеше ръката му.
Зеро не можеше да отговори, но замисленото й изръжение му подсказваше, че тя разсъждава над случващото се.От време на време присвиваше очи съвсем леко или прехапваше долната си устна, сякаш стигаше до прозрение.Толкова му се искаше да узнае, какви мисли се въртяха в красивата й главица. За какво си мечтаеше? Все още ли се страхуваше от него, заради една от най- големите глупости, които някога беше правил?
Дали плачеше нощем, измъчвана от кошмари, които и напомняха миналото? Дали и той щеше да е част от тези кошмари ?
Въпроси, въпроси..............
Далия бе толкова влудяващо неразбираема. Съвършено ранима и чувствителна, но някак достаъчно силна и смела, за да се справи с всичко.
- Уникално! – Несъзнателно промълви Зеро.
– Кое ? – Промълви с отсъстващ вид Далия. ‘
’'Ти, малко глупаво момиче!’’- Помисли си младият мъж, но си наложи да я погледне така все едно сега забелязва присъствието й и отговори съвсем спокойно : - Мислих си за едно момиче.
– Оу! – Глупаво промълви Далия, а очите започнаха да оглеждаха прекалено детайлно всичко наоколо, понеже се опитваха да го отбягват и то със всички средства.
Зеро се усмихна изненадано, когато видя разочарованието изписало се на красивото и лице.
През цялото му тяло премина вълна от щастие, която не можеше да обясни.Стана му толкова леко и приятно, а не беше чувствал подобни емоции, от толкова дълго, че дори не можеше да си спомни с точност.
Как ли щеше да реагира малката, ако разбереше, че бе грабнала вниманието му? Може би щеше да се изчерви, по онзи толкова сладък начин, който го караше да се усмихва и да пожелае да целуне розовите й устни, които излъчваха онази дествена невиност и чистота, оначи неопетненост, която излъчваше и тя.
Зеро бе имал много момичета. От малък водеше бурен живот, а Юки може би бе единствената, която никога не си позволи да вкара в леглото си или да сваля. Може би именно за това, се беше влюби в нея, но дали тази любов, бе изместена от силното му увлечение към Далия.
Как можеше да разбере, какво желае, когато искаше да обича Юки и винаги да е до нея, но искаше да люби до полуда Далия и да заспива и да се събужда до нея.
– Сигорно е много хубава? – Промълви Далия като пусна ръката му и я пъхна в задният джоб на дънките си.
Не знаеше, защо казва това, но беше толкова тъжна от факта, че имаше друга в сърцето му, макар че много добре знаеше, че той би предпочел да е дори и с вампир, отколкото да е с нея.
- Много е хубава. –Потвърди Зеро , като се усмихна загадъчно, когато я видя да мръщи чело, така все едно й се искаше да го убеди в обратното. – Ти да не ревнуваш ? – Закачи я той, като я дари с най- оселепителната си усмивка, когато тя се спря на място, със зачервено от неудобство лице, и го изгледа убийствено.
– Мечтай си! – Отсече Далия и нацупи гневно устни, скръствайки ръще пред гърдите си. – От къде ти хрумна пък това ? – Измърмори изведнъж, а очите и засветиха повече от гневно.
– Спокойно дечко! – Смеха му завуча като прекрастна песен, изпълвайки цялата конюшня с ангелските звуци идващи от гърдирте му, докосвайки нежно съблазнителните му устни. – Само твой съм!- Пошегува се, като й намигна, когато я чу да сумти гневно, като малко драконче, което все още не знаеше как да бълва огън.
Далия се намуси и мина пред него, като едва не му се изплези, но реши, че ще бъде прекалено, понеже беше голямо момиче, а не малко безрасъдно дете.
Зеро се чувстваше на ръба на удоволствието, заради бурната й реакция, но не направи повече опити да я подразни, беше решил да си остави малко и за по късно.
Далия разпозна червеникаво кафявата кобила, която се подаваше от отделението, което и беше отредено, в голямата конюшня на Академията.
Сега изглеждаше много по –добре. Големите й кафяви очи блястяха живо, сякаш си представяха как тичат свободно по големите зелени поляни, отвъд огражденията.
– Тя е добре ! - Възкликна Далия, напълно забравила за раздразнението, което Зеро предизвика с нелепият си коментар.
– Да, а това че сега може да тича отново е благодарение на теб. –Загвори уверено Зеро, като отвори вратата на ограждението и влезе при развълнуваната от появата му кобила.
Той говореше искрено. Не си падаше по напразните комплименти или глупавите похвали. Казваше ги само, когато са истина и само, когато човека истински си заслужаваше.
- Просто казах каквото знам, не беше голяма работа! – Заоправдава се Далия, понеже не обичаше да получава похвали, за действията си.Правеше нещата просто защото ги смяташе за правилни, или действаше по начин, по който усещаше, че трябва да постъпи. Ставаше й много неудобно, когато някой отбележеше, нещо което бе направила или я похвалеше.
- Това че каза, какво знаеш ми помогна много, Далия, въпреки че не те приех на сериозно. – Каза Зеро като я погледна право в очите, задържайки ги неподвижни върху нейните, за да потвърди сериозността на думите си. – Не е необходимо да започваше да се оправдаваш, за нещо което си направила добре. – Добави, като наклони глава леко и се усмихна отнесено, сякаш мислеше за нещо друго, но въпреки това подържаше разговора.
Далия замълча, понеже не знаеше какво да каже. Той за първи път не я нападаше и може би за първи път водеха нормален разговор.
Хареса й да го гледа толкова спокоен и уравновесен. Харесваше й да слуша гласа му докато обясняваше нещо или просто й издаваше, какъв е всъщност, без дори да се усеща.
Харесваше й тази негова нова страна, която я вълнуваше също толкова, както и предишната му, която бе пълна с тъмнина и мистериозност.
Сега изглеждаха като две нормални хлапета, които водеха нормален разговор, който не включваше вампири, кръв или каквато и да е болезнена тема.
Далия разбра че е дошъл момента да си отдъхне и да се наслади на приятната му компания, доката нещо не развалеше това толкова нормално общуване.
– Как си красавице ? – Меко, сякаш говореше на дете промълви Зеро и погали лъскавата й червеникава грива.
Кобилата доволно изцвили, сякаш даваше положителният си отговори и запристъпва нетърпелиео от крак на крак, сякаш предвкусваше, че ще излезе на свобода.
Далия пристъпи вътре и също започна да милва великолепното животно, което не и обръщаше особено внимание, понеже любвеобилно търкаше чело в гърдите на Зеро.
– Обича те! – Промълви момичето като се усмихна леко, сякаш беше открила нещо, което я беше изненадало изключително много. – Начина по който общува с теб.... удивително! – Добави като го погледна и се смая от топлината, която излъчваше винаги строгото му лице.
Той гледаше кобилата с неуписуема нежност, а очите му светеха от привързаността, която Далия не бе предполагала, че е способен да изпитва.
– Ние с нея сме стари приятели. – Каза той и се усмихна , когато кобилата изцвили, сякаш потвърждаваше думите му.
– Как се казва ? – Зададе нетърпеливо въпроса си Далия, като повдигна леко брадичка прокарвайки вниматено прсът по изящният гръб на животното.
– В интерес на истината не съм й дал име! - Зеро повдигна леко рамене и се зае да оседлава нетърпеливата кобила. – Защо ти не го направиш? – Каза, а гласът му прозвуча съвсем небрежо, сякаш не правеше огромен жест към зяпналото го момиче.
Искаше да направи нещо специално за нея! Не знаеше защо! Просто пожела да я направи щастлива, пожела тя да го погледне с доверие.
- Наистина ли ? – Развълнувано избърбори Далия, а лицето й отново забелстя щастливо, като самото слънце, което сгряваше всико навън.
Зеро сложи седлото върху гърба на кобилата й погледна към гледащото го в очакване момиче, което сияеше както никога до сега.
Като се замислеше, не я беше виждал щастлива.
Винаги беше замислена, отнесена някъде много далеч в неразгадаемите си мисли, които се въртяха в глвата й.
Щастието й го караше да чувства необяснимо вътрешно удоволетворение и топлина.
Искаше му се да я вижда такава по –често. Знаеше много добре, че Далия бе момиче преживяло много в краткият си живот и знаеше също, че никога няма да стане безгрижна и лекомислена каквато беше Юки, но му се искаше да запази красивата й усмивка. Може би желанието му беше егоистично, но той искаше тази усмивка да е запазена само и единствено за него.
– Кръсти я, за мен е все едно ! – Привидно безразлично промълви Зеро, опитвайки се да не показва толкова много симпатия. – Само спри да ме караш да ти повтарям едно и също нещо по – сто пъти, понеже е страшно дразнещо ! – Тона му беше сърдит и се връщаше към старата нетръпимост, затова Далия кимна в отговор и опря челото си в това на красивото животно, докато Зеро проверяваше седлото, правейки се, че не я наблюдава.
– Толкова си красива! – Заговори момичето като целуна леко бялото петно на челото на кобилата. – Ще се казваш Дея. – Весело избърбори като кимна два пъти съгласявайки се със собственият си избор. – На теб харсва ли ти ? – Обърна се колебливо към Зеро, който стоеше загледан в нея, а на лицето му цъфтеше една от онези красиви и искрени усмивки, които караха коленете й да омекват.
– Дея, означава ‘’богиня’’, нали ? – Попита младият мъж като зачака търпеливо отговора на смутеното момиче.
Не можеше да повярва, че тя блокираше, когато бе мил, а когато се държеше грубо и невъзпитано с нея, езика и ставаше по остър от нож. Ама, че противоречиво момиче!
- Да ...милех си, че и утива, но ако го намираш за ......странно, ще ......
Зеро махна небрежо с ръка, прекъсвайки несвързаните й бъртвежи, които го забавляваха и дразнеха едновремено.
– Добре е, а и решението е твое! – Отсече Зеро и я погледна строго, когато тя понечи да продължи.
Погледа му пробягна през седлото на кобилата, мислено повтори вскяка една процедура, която бе повторил сто пъти, понеже бе наясно, че с момиче като Далия, което може да падне и на прав, циментиран отгоре до долу път, трябва да бъде много повече от предпазлив. – Дея е готова за езда ! – Обяви накрая, въпреки че му се прищя да направи последна проверка.
Далия понечи да се качи, но не го беше правила от много отдавна и загуби равновесие, политайки назад.
Зеро просто го очакваше, затова повдигна вежди отегчено и просто се приготви да я хване. Май започваше да привиква към това, да я пази от самата нея и постояните й ‘’бойни рани’’
- Какво правиш? – Провлачи силно раздразнено, когато я улови преди да се строполи на пода за втори път.
Бузите и поруменяха, когато осъзна, че Зеро я държи в ръцете си, все едно бе лека като перце, а й близостта до него и се стори прекалена, след всико, което се беше случило между тях.
– Опитвах се да .....
- Сигорна ли си, че можеш да яздиш ? – Прекъсна я Зеро, като се усмихна весело, когато тя смръщи носле и го изгледа много повече от лошо.
– Разбира се че мога ! – Заяви обидено момичето, като несъзнателно обви ръка около врата му, за да се предпази от повторно падане, когато той я пусна да стъпи на земята. – Просто не съм го правила много отдавна! – Добави, когато възвърна равновесието си и преглътна неудобството, което изпитваше от допира до силното му тяло.
– За втори път днес ! –Отбеляза лениво той, като я изгледа леко насмешливо. – Чудя се, колко ли още ще паднещ преди бала ........ – Той замълча и се смръщи замилено, като отбеляза шеговито - ...ъм, и по време на него, разбира се !
– Ха, ха, ха, колко си забавен ! - Измърмори Далия, като скръсти ръце пред гърдите си и добави, усмихвайки се доволно : - Трябва да очастваш в някоя комедия, много си добър!
– Аз вече очаствам! – Подхвърли. – Казва се ‘’Далия Пейн ще язди!’’! Чистият му изпълнен с веселие смях се разнесе из конюшнята, премесен с нейните недоволни оправдания отностно способностите

ГЛАВА 15*

ТОВА Е ПРОСТО ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ! КАКВО МОЖЕ ДА СЕ ОБЪРКА ?




Далия имаше чувството, че лети на крилете на буйният пролетен вятър.
Сърцето й биеше толкова бързо, че изглеждаше така, сякаш искаше да се натпреварва с недостижимата бързина на времето.
Можеше да усети забързаният си пулс и силната вълна от адреналин, която заливаше цялото й тяло.
Дъхът й идваше на тласъци, а страните й горяха от невъздържаният ритъм на танца, който изпълняваше Дея.
Още щом се качи на седлото, бързо и почти без проишествия, си припомни предишната тръпка, от това да бъдеш свободен, напълно неограничен и незасегнат от мислите и чувствата, които са измъчвали съзнанието ти.
Дея препускаше в галоп, а копитата й хвърляха малки камани и пръст зад себе си.
Далия можеше да почувства всяко едно движение на кобилата, така все едно тя самата го изпълняваше.
Имаше толква страст и плам в ездата, точно това, което желаеше да изпита отново.
Пред погледа и се ширеше огромна, покрита само и единствено със зеленина поляна, която се простираше като меко одеало над тъмнокафявата пръст под копитата на Дея.
В далечината се виждаше гора.
Дърветата й приличаха на подредени войници, които очакваха сигнала на своя генерал, за да извикат ''Ура!'' и да тръгнат смело напред.
Може би гората беше тяхната цел, а може би не беше ?
За първи път, от толкова много време Далия остави умът си без работа. Просто го изключи, премахвайки досадните му сигнали, които стигна до извода, че и пречат много повече, отколкото можеха да са и от полза.
Небето бе лазурно синьо, а на места имаше малки бели облачета, които плуваха, както плуват опънатите платна на кораби в открито море.
Далия усещаше лекият ветрец, който галеше кожата й, и развяваше дългите й коси, които се вееха на съвършени къдрици зад гърба й.
В този толкова ценен за нея момент, цената, на който едва ли би била разбираема за всеки човек, Далия получаваше ударна доза живот. Доза, от която почти болезнено се нуждаеше. Доза,
за която почти болезнено копнееше.
Толкова малко й трябваше за да се почувства щастлива.

Копитата на Тиаз изтрополиха зад гърба й, и Далия се усмихна леко, когато разбра, че Зеро най – после бе решил да я настигне.
След секунди мощният жребец задмина Дея, която изцвили, сякаш критикуваше временното му превъзходство, от превърналата се на пръв поглед в надпревара, разходка.
Далия срещна необикновените виолетови очи на Зеро.
Очи, в които блещукаха весели пламъчета и неприкрито предизвикателство.
Личеше си, че се наслаждава на видимото си превъзходство, което така демонстративно показваше върху седлото, а това не убегна от вниманието на подразнената от увереността му Далия.
От чувствените му устни не слизаше една сексапилна, дръзка усмивка, която и подсказваше, че до сега я е оставил да победи, но сега беше време да и отнеме предимството да бъде първа, което й беше предоставил.
- Бвна си! – Подхвърли закачливо той.
- Ще ти се ! - Отговори му остро раздарзнено момичето, като нацупи устни и пришпори Дея.
Веселият му, безгрижен и пълен със задоволство смях, се понесе звънко по вятъра, карайки Далия също да се усмихне, макар и да се опитваше да си наложи да остане сериозна.
Несъзнателно, се загледа в младият мъж пред себе си, който стоеше толкова уверено на седлото.
Далия знаеше от учителката си по езда, която беше определила като достатъчно мъдра жена, чиито съвети е добре да запомни, че възпитанието, формирането на характера и уважението, което един кон можеше да засвидетелства, зависеше най- вече от неговият ездач.
Тя винаги и казваше, че конят усеща своят ездач, така както листата усещат мъката на дървото, когато през есента изпопадат като цветна феерия по тъмната земя, чакаща сковаването на зимата.
Силна личност. Трябваше да бъдеш силна личност, за да покориш темперамента на един жребец, а още щом Далия видя Тиаз, разбра че черната му като нощното небе без звезди грива, отговаряше напълно на лютият му нрав.
За да бъде покорен толкова свободолюбив жребец, момичето предположи, че трябва самият ездач да разбира свободата, да я чувства, да я желае..........
Тиаз и Зеро бяха в пълен синхром, така сякаш можеха да си говорят чрез телата си. Чрез леко преместване на поглед или жест.
Тялото на Зеро изглеждаше небрежно отпуснато, сякаш изобщо не държеше с внимание и предпазливост, юздите на препускащият жребец. Сякаш конят водеше него, но всъщност Далия долавяше точно обратното.
Зеро излъчваше някаква странна сила, която накара Далия да премигне очаровано. Някаква странна привързаност и доверие увенчани със невероятен плам и буен огън.
Косата на Зеро беше разрошена, точно като на малко момче, което туко що се беше боричкало с приятелите си.
Носеше синята си риза завързана на кръста, а красивото му тяло бе прикрито само и единствено от белият потник, който го правеше да изглежда още по секси, особено на седлото.
- Имам предложение! – Провикна се Зеро, като поткара Тиаз обратно към Далия.
Младата жена дръпна леко юздите, подсказвайки на Дея да премине от галоп във тръс.
Когато Зеро я настигна и застана на едно ниво с нея, Далия съумя да му зададе въпроса си, който бе изкочил в ума й почти веднага след като чу думите му.
- Какво предложение ? – Запита леко несигорно.
- Да се състезаваме до гората ! – Обяви, като кимна в посока на намиращата се прекалено далеч, на пръв поглед, гора и потупа леко Тиаз като я дари с една спираща дъха усмивка, която целеше да я подкупи, а за съжаление Далия започна да установява, че се получаваше и то повече отколкото и се искаше.
Далия се замисли за момент, но реши че трябва да е по – смела и кимна уверено, като срещна игриво искрящите му очи, които и подсказаха, че е намислил нещо.
- И .... ка – кв –о, пе-че-ли поб-ед-ит-еля ? - Провлачи Далия и присви очички, като го изгледа подозрително, смръщвайки чело леко, придавайки на лицето си най - деловото изражение, което го накара да се засмее с онзи секси непринуден тембър, който я караше да потреперва.
- Победителя ...... - Зеро се усмихна моногозначително, подчертавайки думата с леко кимване. - .....ще накара победеният да му изпълни ...три желания.

Далия премигна объркано опитвайки се да асимилира думите му, които изпратиха горещи тръпки надолу по напрегнатият й от ездата гръб.

''Какво си намислил сега, Кирию? Какво ?''
Запита се Далия долавяйки дяволитите пламъчета, горящи дълбоко в пронизващите му виолетови очи, които с невероятна настоятелност изучваха лицето й .
- Две желания! – Припряно заяви тъмнокоската и го погледна настоятелно, сякаш му налагаше да се съгласи.
- Три! – Без да отмества очи от нейните отсече той, като се подсмихна, когато тя въздъхна примирено. – Нима не си сигорна в победата си? – Подразния я.
- Единственото нещо, в което съм сигорна ........ – Далия направи кратка пауза, а лицето и се озари от една самоуверена усмивка. - ........ е загубата ти ! – Довърши, като го изгледа дръзко от горе до долу и пришпори Дея напред.
Зеро се засмя истински развеселен от самонадеяното й изказване и потегли, без да напряга себе си или Тиаз, понеже беше повече от убеден в победата си над вироглавата госпожичка.




- Пречката трябва да бъде премахната !

Гласът, който зазвуча в полумрака на стаята бяше остър, заповеднически и не на последно място страховит, досущ като воят на разбеснели се чакали.

– Няма да позволя на Канаме Куран да ни изненада неприятно, както обикновено прави !

Една висока фигора рязко се раздвижи в неподвижният мрака и седна на дървеният стол пред камината, чиято светлина освети строгото лишено и от най – обикновени наченки на човечност, лице на пепеляво рус мъж на не повече от педест години.
Чертите на лицето му бяха правилни.
Имаше високи скули, плътни леко подпухнали устни и стъклено сини очи, които можеха да бъдат взети и за сиви при определена промяна на светлината в стаята.
Беше гладко избръснат освен катинарчето, заобикалящо устните му .
Гъстите му прошарени вежди бяха свъсени, почти зловещо, а леките бръчици, набраздили челото му подсказваха, че разсъждава над нещо важно.
Кожата му беше с цвета на слонова кост, притежавайки съвършената белота на облаците, които плуваха в ясното синьо небе извън потискащият мрак на стаята, нарушен само от игриво пламтящият огън в камената камина.
Изглеждаше толкова мека и нежна, че бе в крайно несъответствие с достолепното излъчване на мъжа.
- Не съм напълно сигорен, дали именно това е момичето. – Заговори едно младо момче, което се размърда някак неудобно върху коженият стол поставен точно срещу този на по –възрастният мъж.
Косата му стигаше до раменета на синята тениска с къс ръкав, която също като най- обикновен тийнейджър носеше. Беше въгленово черна. Прличаше плащещо на крилета на гарван, който си почива над нечий надгробен камък.
Очите му бяха наситено зелени, а лицето леко издължено с несъразмерни черти, които въпреки леките си несъвършенства, го правеха изключително чаровен.
Носът му беше леко крив и малко по –дълаг от обичайният, а едната му вежда бе обръсната по средата, придавайки бунтарски вид на иначе момчешкото му излъчване.
Беше на не повече от осемнадесет години, но имаше нещо в него, което го състаряваше.
Може би бяха изразителните му зелени очи, които бяха дълбоки и проницателни, или може би сериозното лице, което не съответсваше на младостта му.
Кой можеше да каже със сигорност, кое го правеше толкова различен от обикновен младеж? Кой ...наистина ?

- Проучил ли си всичко добре, или отново ще ме разочароваш, Серги !

Разгнвено повиши иначе спокойният си глас мъжът и стрелна със студените си очи, замръзналото на мястото си младо момче, което потриваше разтревожено дланите си една в друга. – Не можем да си позволим нехайство, отностно този въпрос !
- Моите уважения към вас, и Съвета на старейшините Ичиро - сама, но ме наехте за да проуча смъртта на жена и дете, преди цели седемнадест години. – Младият мъж замълча за минута, като въздъхна уморено и продължи да говори малко по – уверено, отколкото всъщност се чувстваше. – Дайте ми още малко време и ви гарантирам, че ако момичето, което заплашва вашето могъщество е живо, ще разбера! Ще разбера и ще прекърша вратлето й бързо и лесно !
- Не вярвам особено на думите на вълци. –Каза Ичиро, а в гласът му се долавяше насмешка.
Очите на Серги проблеснаха в полумрака, променяйки цвета си от маслинено зелен в сребристо бял, досущ като луната, когато сърпа й осветява мрака на ноща.
Тази промяна трая по - малко от секунда след, която красивият зелен цвят се появи отново.
- Ще ти се наложи, Ичиро. - Гърленият, груб смях на младият мъж зазвуча в стаята. – Ако искаш да спечелиш, ще ти се наложи и да рискуваш !





Победата му беше толкова неоспорима, че Далия не съумя да извърти нещата, така че да се опита да не я признае за пълна.
Дея беше бърза и доста упорита, но Тиаз беше много по – трениран и опитен, а може би и по - силен.
Зеро беше стигнал до гъстата гора много преди Далия, а това беше доста силен удар по егото й, което започна да страда веднага щом срещна победоностната усмивка, с която си позволи да я посрещне.
Не я притесняваше, това че й бе доказал, че е по –добър ездач от нея, за Далия нещата все още бяха относителни, тревожеше се за трите желания, които му принадлежаха, сега когато беше победител.
- Остарях докато те чаках, Далия!
Безгрижният му, пълен с неприкрито удоволствие смях се разнесе из местноста, като ангелска песен.
– Как е да дишаш прахта на някой много по –добър от теб ?
Гласът му беше препълнен със задоволство и дори самохвалство, което ясно личеше във виолетовите пламъчета, които танцуваха весело в очите му.
Лешниковите й очи рязко се стрелнаха към неговите, като го изгледаха враждебно.
Младата женас гордо вирна брадичка и заяви съвсем спокойно, въпреки че и се искаше да го ступа, и да стопи увереността му, макар че това щеше да й бъде доста трудно, а най- вероятно и невъзможно.

- Това че те оставих да победиш не значи нищо! – Тя леко присви рамене и отметна напрено дългата си коса назад, понеже вече бе започнала да и пречи. – Просто не исках да нараня мъжката ти гордост. – Заяви съвсем искрено и се усмихна със снисходителност, която го накара да зяпне от удивление и да се втренчи невярващо във непокистичната й физоономия.
Зеро не знаеше дали да се засмее на нейната така очарователна надменост, или да я срази с някой от любимите си коментари отностно самоуверената наглост, която Далия винаги демонстрираше, когато се чувстваше засегната.

- Моля ?! – Смаяно възкликна младият мъж, като разпери невярващо ръце.
– Какво ?! - Повдигна вежди. - Би ли повторила, понеже ми се стори, че спомена мъжката ми годост! – Продължи разпалено, а на лицето му изгря една искрена, слънчева усмивка, която накара Далия да притаи дъх, понеже колкото повече се вглеждаше в красивото му лице, което днес бе в комплект и с непринудено, но същевремено и невеврояртно въздържано и внимателно поведение, толкова повече започваше да се чуди, дали не изпитва нещо повече от леко увлечение.

Страхуваше се да си признае, но когато срещаше очите му, когато виждаше тази мека и искрена усмивка да грее на чувствените му устни, усещаше онези досадни пеперуди в стомаха си, които никога не бяха пърхали с крилата си толкова силно и досадно, толкова настоятелно, въпреки че цялата омайна игра, която я караха да играе, навярно щеше да бъде пагубна за глупавите й зараждащи се чувства.
Какво й ставаше ? Нямаше да се влюби ! Поне нямаше да го позволи! Не беше влюбена, нали ?
- Имаш три желания. – Измърмори припряно, като смръщи недоволно носле, припомняйки си глупавите си размишления. – Какви ще бъдат те, защото ако е нещо ........
- Стига си мрънкала! – Прекъсна я отегчено Зеро, като се подсмихна, когато я видя да прибелва очи, показвайки му раздразнението си. – Цялата работа е, че не си свикнала да те побеждават! – Нвъзмутимо заяви и пъргаво скочи от седлото, като хвана юздите на Дея и се втренчи в гневно присвитите очи на Далия.
Устните й бяха леко нацупени, вече бе разбрал, че се цупеше винаги, когато мислеше какво да отговори, за да затвори нечия уста, най – често неговата разбира се.
Изглеждаше му изключително секси, когато се сърдеше или недоволстваше, а най- вече, когато беше ядосана.
Зеро стигна до извода, че би направи всичко за да я ядоса, просто защото егоистичната му същност искаше да се наслади на прелестната й ярост, която беше най- възбуждащото нещо на света.
Искаше да усети гневните й протести, когато я свали на тревата, а после да приплете езика си с нейния, докато усети нейното пълно отдаване.Но тя бе наранено и ужасно уязвимо момиче, за което изпитваше нужда да се грижи.
Желаеше тялото й, да, но никога отново нямаше да я накара да се страхува.
Какво всъщност правеше тук с нея ? Въпросът, който се въртеше в ума му беше изключително актуален, но въпреки това младият мъж не бе готов да разсъждава над него, а още повече да търси отговора му.
Имаше много по – приятни неща от това, а именно цели треи желания, които го очакваха.
Лекият ветрец духаше точно в лицето на красавицата изтласквайки дългите й къдрици назад. Действаше й много успокояващо, сега когато жегата я сваряваше, понеже ездата си беше доста изтущителна.
- Не е вярно, че не съм свикнала да ме бият! – Реши да отговори на глупавото му изявление и най- вече да го откъсне от размишленият, в които изведниж бе потънал.
Той мислеше над нещо, Далия го долови веднага, но това че не отделяше проницателният си поглед, който бавно гореше кожата й, я изнервяше и я караше да бърбори, само и само да премахне голямото влияние на очите му от себе си.
Той отнесено премигна и я изгледа неразбиращо за момент, но бързо прехвърли през главата си последното нещо, с което я бе подразнил и просто се усмихна леко, знаейки че умсивката му излъчваше ирония, която щеше да я подразни още по –силно.
- Значи не е вярно, защото никога не побеждаваш. – Подхвърли саркастично и протегна ръце за да я поеме, когато госпожицата благоволи да слезе от седлото.
- Да, никога. – Кимна утвардитено, а гласът й зазвуча с онази чиста искреност, която го възхищаваше и омиляваше.
Тя послушно се зае да слиза от седлото, като преметна крака си, оставяйки доверчиво силните му ръце да обвият кръста й, придържайки я за да не падне, както обикновено.
- Сериозно ли ?
- Напълно. – Кимна отново момичето. – Обикновено не печеля никога и в нищо.
Докато слизаше, Зеро се грижеше за нейната безопасност, но бе забравил за своята и получи силен удар с лакът в стомаха, който беше нейно дело, изпълнено от чисто невнимание.
- Олеле! – Възклина притесненото Далия, когато стъпи плавно на земята и рязко се обърна, за да го погледни слагайки ръка пред устата си.
Зеро се бе присвил леко, опитвайки се да задържи в устата си някои неприлични думи, които му идваха на ум.
Беше го заболяло, но не бе голяма работа, въздуха му бе изкаран навън от момиче, но щеше да го преживее.
Просто отново беше смаян от непохватноста й, която му се стореше изключително комична.
Възможно ли бе да има толкова невина непохватност, склона към епохално разрушение? Е, ако съществуваше името й беше Далия Пейн !
Зеро се надигна леко, като си пое шумно въздох броейки до сто и едно и обрано.
Лицето му беше строго, а устните му потръпваха леко. Излъчваше гняв.
- Съжалявам . – Тихичко измърмори Далия като сведе глава надолу, чувствайки се като пълна идиотка. Отново се беше изложила. Отново, както винаги и то точно пред човека, който искаше да накара да не я мрази чак толкова много и да не я мисли, за непохватна глупачка.
А какво му докаваше, че е точно такава!
Далия вдигна рязко глава, а устните и се разтвориха от изненада.
Той се смееше. Превиваше се от смях и едва съумяваше да си поеме въздох.
Далия бе отпуснала ръце до тялото си и стоеше като гръмната, напълно неспособна да разбере реакциите му. Не знаеше дали да се чувства като принцесата на глупците или да се покрие, чувствайки се като принцеса на страхливците.
Мислеше си, че е ядосан, а и той така изглеждаше!
А сега се смеше по онзи чистосърдечен и весел начин, който скоро я накара да също да се засмее, прозирайки комичното в цялата ситуация.



В Лунното общежитие късната сутрина умора беше заляла всички, както обикновено стваше.
Сутринта за вампирите беше може би най - тежкото време от целият ден.
Те бяха нощни създания, които не можеха по никакъв повод да бъдат ефективни през деня.
Всички бяха повече от лениви и можеше да се каже, че им се искаше единствено да си лежат безмълвно и да мързелуват до вечерта, когато щеше да се състои бала.

- Аз лично нямам търпение да дойде вечерта, за да завладея дамите! - Замечтано промълви Айдо, който седеше удобно облегнат в мекото канапе, което делеше с замислената Рука.
- Толкова си прозрачен! - Заяде се Рука, като отметна косата си назад с типичният за нея префърцунен жест, с който винаги показваше превъзходстовто си.
Не й беше ден, а й не и се занимаваше с глупавите перчения на Ханабуса точно сега.
- А да стоя като статуя и да се мръщя като теб, само защото съм заслепен от ревност ли ? - Изтананика с най- невино звучащият гласец на света синеокият красавец и замига сладко срещу почервенялото от яд лице на побеснялата Рука.
- Върви по дявяолите, Айдо ..... – Извика извън себе си от ярост красавицата и стана рязко от канапето, като хвърли един изпълен с презрение и гняв поглед на леко усмихналият се русокос мъж, който изпитваше истинско задоволство от бурната й реакция, която разнообразяваше скучната му сутрин.
– Глупак! – Изкрещя отново и се затича нагоре по стъпалата с тежки стъпки, които издаваха бесът й .
- Защо трябва да я ядосваш всяка сутрин ? – Запита леко раздразнено Акатсуки, като отпи от пълната си с розова течност чаша, която трябваше да замести прясната кръв, и се намести по –удобно във големият фотьоил, така че да упръжнява пълен натиск с очи върху Айдо, който не изглеждаше особено притеснен.
- Защото е лесна за маниполиране! – Айдо безгрижно повдигна рамене и се подсмихна. – Пък и какво да направя, когато тя е единствената, която се хваща на намеците ми!
Акатсуки неодбрително заклати глава и забарабани нервно с пръсти, въздържайки се от коментар, с който да отвърне подобаващо на Айдо.

- Добро утро ! – Възкликна лениво Шики и се тръсна на канапето до загледалият се в стената пред себе си Айдо.
- Как е живота ? - Измърмори Акатсуки, прокарвайки ръка по рошавата си рижа коса.
- Хм .......- Младитя мъж се замисли за момент. - .....странно глупав.- Измърмори накрая, като се облегна назад следвайки примера на Акатсуки и сложи ръце зад главата си.
- Рима. – Допълни Айдо, като подпря брадичката си с ръка без да отмества поглед от стената, сякаш там бе написано нещо страшно интересно.
- Тя. – Потвърди с леко кимване Шики.
- Жените ........- Измърмори Акатсуки , като въздъхна тежко припомняйки си проблемите с Рука. - ....те са сложна работа. – Допълни някак отегчено, като кимна затвърждавайки думите си.
Настана кратко мълчание. Момчетата насядали около ниската дървена масичка бяха напълно съгласни с думите на Кайн и нямаше какво повече да добавят.

- Точно така! – Изведнъж живна Шики, като се поисправи леко и присви светло сините си очи, прехвърляйки набързо в главата си новата идея, която се бе родила от думите на Акатсуки. -Трябва ми един разговор с момиче .... за момиче !
Акатсуки и Айдо се спогледаха неразбиращо и едновремено отместиха обърканите си очи един от друг, за да го насочат към замисленият Шики, който за първи път, от както се познаваха изглеждаше видимо заинтересован от нещо.
- Ще говоря с някое момиче, което е наясно с това, което се харесва на момичетата по прицип! - Заяви решително младият мъж и стана, решен да направи всико, за да накара Рима, да го приеме сериозно, а не като любовник за една нощ .

Отначало това напъно го устройваше.
През живота си никога никого не бе обичал и от никога не се интересуваше, осевен, и то не с точност, от егоистичната си майка, от която все още се оставяше да бъде маниполиран.
С Рима се познаваха от от толкова отдавна, а секса им беше нещо невероятно, нещо което ги зареждаше, макар че нито тя, нито той влагаше каквито и да е чувства.
Всеки път, след като се бяха любили, тя му казваше колко е лекомислен и непостоянен.
Такъв беше, докато една сутрин реши, че я иска само за себе си.
Нейните сладки нежни устни, които можеха да го изпратят в рая само с едно единствено влажно докосване.
В него се пробуди егоистичното и арогантно Аз на коликционер, който желаеше рядка монета, за своята колекция.
Рима не искаше да му повярва, че изпитва към нея нещо повече от животинско желание и поход. Но дори и да беше такъв какъвто го описваше, Шики нямаше намерение, да остави нещото, което желаеше да му се изплъзва така нагло.
- Разговор с момиче, за момиче ! – В един глас обявиха изумените Акатсуки и Айдо, по чиито лица беше изписано и притеснение, и интерес и някакво задоволство от случващото се, което раздвижваше монотоното им ежедневие.
- Точно така ! – Заяви Сенри и се усмихна някак тайнствено съставяйки план за действие.




Далия пристъпваше съвсем внимателно, понеже всяко едно клонче паднало от някое от дърветата, можеше да я покаже в неприятна светлина отново, въпреки че непохватността й не беше по нейно желание.
Зеро вървеше зад нея, а когато Далия се бе опитала да възрази, той се бе изказал доста цветисто отностно кординацията й, която щял да стабилизира много по –добре ако вървял отзад.
Е, какво повече можеше да се каже, освен това, че като се замислеше Далия намираше решението му за доста мъдро.
Тиаз и Дея бяха оставени на широката поляна преди гората, понеже Зеро бе убеден, че те няма да направят и крачка без ездачите си.Сам ги бе обучавал и знаеше че се е справил повече от добре.
- Къде отиваме ? – Запита Далия като смръщи носле, когато една клечка я накара да стъпи накриво.
- Много си любопитна, Далия. – Въздъхна Зеро, като хвана ръката й така, че да й помогне да пристъпи по безпроблемно, но без да губи позицията, която бе заел зад гърба й.
- Вървим от половин час в гората, все пак трябва да съм наясно! – Настоичиво измърмоли момичето, като се спря и рязко се извърна към недоволно смръщилият се Зеро. – Да не би да ме отвличаш ? – Запита тя, като повдигна въпросително едната си вежда й постави свободната си ръка на кръста си.
- Да не би да ти се иска? – Шеговито подхвърли младият мъж, като пусна ръката й, а очите му светкавично се стрелнаха към нейните, карайки я да потръпва от задоволство предизвикано от малката игра, която бяха започнали още със състезанието.
Далия все още се справяше добре с блукажа на всичките си тревожни милисли, които по принцип обичаха да я измъчват.
Искаше да прекара обяда с него, без да се замисля над нищо.
Просто щеше да се забавлява и нямаше да позовли дори и на себе си, да провали нещата.
Зеро може би беше най- неподходящата компания, а може би беша единствената, която й носеше наслада и удоволетворение!
Вярно е, че и двамата се държаха ужасно глупаво и безотговорно, напълно луди без да се замислят над нищо сериозно.
Сега трябваше да са в Академията и да обсъждат належащите въпроси, като това, което той бе разбрал за нея и за това, което Юки и бе разказала за него.
Беше толкова важно да изеснят нещата по между си, вместо да се държат като закачащи се хлапета, но нито единият, нито другият имаше намерение да вгорчи съвършенството на мига, който поделяха.
- Ти не ставаш за похитител! – Заключи младата жена, като го огледа старателно отгоре до долу и се засмя закачливо, когато го видя да се мръщи.
Изведнъж усмивката й се стопи и веселота, която се беше изписала на лицето й беше заместена от любопитство и въодушевление.
- Чуваш ли ? - Прошепна тя, като се втренчи някъде напред, сякаш се опитваше да проникне през дърветата.
Далия долавяше шумът на река или водопад на близо и бе убедена, че не може да си внушава този така успокояващ звук.
- Да. – Спокойно обяви младият мъж, като хвана ръката й и я поведе напред сред дърветата, наслаждавайки се на начина, по който Далия стискаше ръката му. - Това е мястото! – Възкликна, като се усмихна едва доловимо. - Там отиваме.

Далия отново стискаше ръката му толкова доверчиво.
Близостта, която демонстрираше с него, без дори да се усеща му се стореше толкова нормална, толкова правилна, сякаш го правеха всеки божи ден, сякаш това беше нещо ротино, с което и двмата отдавна бяха свикнали.
Да бъде толкова близо до нея, без да изпитва болка си беше истинско предизвикателство.
Не мислеше за кръвта й или по скоро не си позволяваше да мисли за нея. Трябваше да се владее, когато Далия беше около него, понеже знаеше със сигорност, че лесно може да изгуби контрол на действията си.
Беше по –разумно да я отблъсне, но Зеро беше стигнал до извода, че не иска да го направи, че не може да го направи, макар да беше правилното .....
Знаеше, че я желае прекалено, такака както никога не бе желал друга.
Страстно, силно, неконтролируемо и болезнено, но се страхуваше да не би това желание, да се превърне в нещо, което нямаше да може да бъде отолено само след една единствена нощ.
Чувствата му носеха едно име : животинско желание, което можеше да я погуби, а него да направят по –щастлив от всякога.


- Къде, къде отив ......
Далия не успя да довърши, защото пред нея се разкри самият Рай.
Място толкова красиво и хармонично, че едва ли би било подходящо, за каквито и да е описания.
Може би бяха открили Невърленд или Райската градина, която Господ бе поставил на земята, но Далия бе убедена, че никога през живота си не е виждала толкова приказно кътче, като това, което се разкриваше пред широко отворените й очи.
От високите скали, които създаваха илюзията, че се докосват до синевата на небесата падаше пенлив водопад, който се разбиваше в огромно езеро, което бе едва началото на Рая.
Шумът от водопада, заглушаваше чуруликането на птичките, но Далия съвсем ясно можеше да ги види, как се спускат и докосват с човчиците си бистрата вода, а после отново изчезват нагоре в небето, сякаш никога не са слизали.
Водата в езерото едваше на вълнички от водопада, но някъде по –средата ставаше съвсем спокойна.
Далия се засмя като дете, весело и безгрижно и се хвърли назад лягайки на зелената земя, по която бяха разпиляни малки сини цветя............

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ>>>

Глава 16* ТОВА Е ПРОСТО ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ! КАКВО МОЖЕ ДА СЕ ОБЪРКА ?



Осъзнавам, че мога да те почувствам!
Понякога съм сляп, но винаги те виждам.
Ти си тук, но толкова далeч....

Караш ме да се чувствам като луд!
Не мога да обясня позицията, нито положението, в което съм!
Ти си в системата ми, ти контролираш ума ми,
нуждая се от това да останеш !!!




Зеро бе приковал очи в лежащата Далия.
Не можеше да помръдне от мястото си, просто защото цялата му воля бе съсредоточена в това, да удържа силният порив, който го подтикваше да се доближи до нея.
Тя бе толкова красива .....
И не по онзи великолепен, но пълен със студ и надменност начин, а някак истински, непринудено прекрасен.
Косата й беше разпиляна, досущ като тъмен облак от нестравнима мекота върху зелено небе покрито със сини звезди.
Не можеше да си наложи да отмести очи.
Сърцето му биеше толкова силно, че му се струваше, че шумът идващ от падащият на буйни вълни водопад, не е нищо, в сръвнение с шумът идващ от гърди му.
Сякаш времето беше спряло, запечатвайки единствено нежността на чертите й в главата му.
Зеро бе сигорен, че може да затвори очи и мислено да изрисува лицето й, със всяка малка подробност, със всяка извивка, и най- малка, и незабележима бръчица.
Толкова добре го познаваше, че този факт го изгаряше от вътре, понеже това не беше нормално.
Не беше нормално да знае, че когато тя е притеснена прехапва долната си устна, невино точно като детенце, което непрестано се тревожи за нещо, но не желае друг да се меси в делата му, детенце, което желае самостоятелност и има воля, за да я постигне.
Не беше нормално да знае, че когато сбръчеше носле беше ядосана или раздразнена, и определено не беше нормално да чувства всяка нейна емоциа като своя!
Не беше нормално да се интересува от мечтите, желанията й, да я желае ....
Но ако можеше да бъде честен към себе си, поне веднъж , би признал че това му харесва, че нейната усмивка му действа като лекарство, че целувката им, го накара да се върти неспокойно цяла нощ, представяйки си как гали нежното й тяло, и я кара да стене под него.
Имаше ли нещо нормално в живота му изобщо, за да търси логика, в простото си желание да я целува и не на последно място да я има.
Далия изглеждаше като горска фея, която е полегнала край образувалото се от рекара езерце, за да възнагради копнежа му, за порцелановата й красота.
Беше поставила едната си ръка на корема, а другата до главата.
Очите й бяха плътно затворени, така сякаш спеше на тревата от години.
Гърдите й плавно, едва доловимо, се повдигаха нагоре, а после отново слизаха при всяко нейно вдишване и издишване на кристално чистият въздух, които се лееше като музика в тишината на гората.
Очите му съвсем бавно се плъзнаха по съвършените извивки на шията й, по която желаеше да прокара устни, и се спряха на леко разтворената й уста, която цъфтеше в мека усмивка. Устните й бяха тъмно розови, почти червени, плътни и съблазнителни.
Зеро не можеше да спре да мисли за насладата, която можеха да му доставят. За топлината и невината страст, която излъчваха, когато се сливаха с неговите.
Лекият пролетен ветрец внимателно се заигра с една къдрица от разкошната й коса, като я постави да лежи на кадифената кожа на бузата й.
Далия леко сбръчи чело, като се усмихна още по - лъчезарно и прокара пръсти по бузата си, премахвайки къдрицата, която я гъделичкаше.
Всеки шум беше стихнал, но това не значеше, че съществуването му беше прекратено.
Не. Просто Зеро не можеше да го чуе, защото бе омагьосан. Това беше единствената точно описваща състоянието му дума.
Никоя жена не го беше подчинявала по този начин.
Зеро усещаше, че не може да помръдне, именно заради сладкото същество пред себе си.
Магията, която излъчваше беше много по – силна от разума му, който бе отказал да слуша.
Питаше се, дали Далия беше съвършената лъжа или добре прикритата полуистина, която не можеше да се види с просто око?
Дали можеше да забрави всичко, което караше синият тюркоаз на небето над тях да потъмнява?
Можеше ли да преодолее желанието си да я разкъса, когато умът му се замъглеше от отровата, която онази жена бе вкарала насилствено в кръвта му и в живота му, с помоща на зъбите си?
Надяваше се!
- Тук е толкова красиво!
Мелодичният й глас го изтръгна от вцепенението и той панически отмести поглед от нея, ужасен до мозъка на костите си, от това, че Далия може да го срещне , и да прозре надигналата се в него чувственост.
- Да, тук е много ..... – Зеро замълча прочиствайки гърлото си, понеже гласът му му се видя твърде плътен, издаващ това, което до преди минути си мислеше. - ....спокойно. – Довърши като седна на тревата до нея и устреми поглед напред, забивайки го във вътрешността на езерото.
Далия бавно отвори очи и замечтано прехапа долната си устна, вглеждайки се задълбочено в красивият млад мъж пред себе си.
Челото му беше набраздено от едва забележими бръчици, които показваха, че мисли задълбочено над нещо, а както изглеждаше по леко потръпващите му устни, това нещо го ядосваше.
Младата жена отново се изуми на невероятната белота на кожата му. Кожа бяла като снега и съвършена, като малка танцуваща във сивото зимно небе, снежинка.
Далия не можеше да се насити на нейната нечовешка перфектност, която бе подчертана от бистротата на красивите му виолетови очи.
Те бяха толкова дълбоки и толкова завладяващи, необикновенно проницателни и понякога до болка съсредоточени в нея.
Далия обичаше да ги среща усещайки, как по цялото й тяло преминават изпепеляващи огнени тръпки, а мозъка й заработваше на пълно обороти в опити за предвиждане на следващите му действия и думи, които можеха да я накарат да се умихва или да заплаче.
Далия най - обичаше да ги наблюдава отстрани, когато се изменяха от светлината, ставайки с няколко нюанса по –тъмни или светли в зависимост от посоката, в която бяха насочени.
Младата жена се надигна леко, облягайки се на лакти, но не отмести и за секунди изучаващите си очи от лицето му.
Искаше и се да го опознае. Да разбере, за какво мечтае, и какво можеше да го направи по – малко мрачен.
Дали омразта, която гореше в сърцето му, заради стореното му от онази жена и собственият му брат, щеше да го подтикне към ужасни неща ?
Далия усети как стомаха й се свива на топка, при тази мисъл, а някъде в сърцето й, се зароди желание, винаги да е там, за да го спре да се првевърне в нещо, което след време ще го накара да се намрази.
- Защо си ме зяпнала така, Далия ?! – Внезапно промълви Зеро, без да отмества очи от езерото.
Далия потръпна, когато усети хладният полах идващ от думите му, да облива лицето й, досущ като ледена вода.
Наична, по който изрече името й, я накара да се напрегне и да усети онази остра болка от отхвърлянето, чийто вкус беше забравила, макар и за прекалено кратко, за да се наслади на илюзията, че нещата бяха различни от жестоката реалност.
Дали той осъзнаваше, как го произнасяше винаги ?
Далия се смръщи леко, като се заигра с едно стръкче трева, прокарвайки го през пръстите си.
Винаги, когато казваше името й, го произнасяше някак натъртващо, сякаш той самият си напомняше, че именно тя стои пред него, а не някой приятел или дори враг. Беше толкова странно, толкова неразбираемо ....
Сякаш произнасяше името и така, че да си припомни! Но какво ? Защо отново искаше да се отдалечи, след като почти й беше позовлил да се докосне до същността му ? От какво се боеше ?
- Трябва да поговорим! - Каза Далия, но въпреки че вътрешно чувстваше колебание, гласът й прозвуча решително и твърдо.
Зеро й хвърли бърз поглед, но не го задържа върху напрегнатото й лице, а го насочи отново към езерото, сякаш от това да го гледа зависеше живота му.
- Ами, говори! – Подхвърли незаинтересовано, като се изправи и започна да мята в езерцето малки заоблени камани, правейки така наречените жабки, които момчетата се учеха да правят, за да се състезават в това, кой е по – добър.
- Не искам да водя монолог! – Раздразнено измърмори Далия, като вдигна глава нагоре, търсейки очите му. – За целта и ти трябва да говориш! – Допълни, като повдигна иронично вежди нагоре, продължавайки недипломатичната атака на настоятелният си поглед.
Зеро спря да си играе, като десет годишно момче, и погледна надолу към нея, въпреки че не желаеше, защото се страхуваше, че вече няма да може да бъде твърд и арогантен, както успяваше да се покаже преди.
- Не може ли просто да не разваляш момента с празните си приказки, Далия ?! – Остро изръмжа Зеро, като и хвърли един леденостуден поглед.
- Момента?! – Изумено извика Далия, като се надигна, така че да застана наравно с него.
Е, не точно наравно, понеже стигаше едва до гърдите му, но все пак не се чувстваше толкова уязвима, колкото се чувстваше, докато беше седнала, а той се извисяваше над нея.
- Забрави, че някога съм казал нещо, каквото и да е ! – Изсумтя пренебрежително Зеро, като понечи да и обърне гръб, но малката го хвана за рамото, и го дръпна силно, така че плана му да се измъкне да не проработи.
- Пак започна да се държиш, точно като .... като глупаво, инатливо ...
Далия викаше. Викаше точно като истерична съпруга, която не може да контролира емоциите си, и се мразеше, защото напълно осъзнаваше слабостта си в този момент. Но не можеше да спре!
Толкова беше бясна и наранена, от грубото му отношение, че пред очите й беше черно, точно като в най- мрачната нощ без луна.
Точно когато си мислеше, че нещата между тях ще са по - различни, той разби глупавите й илюзии, и я накара да се чувства глупава, вече за сто и педесети път, от както за първи път срещна самонадеяният му поглед.
Зеро стоеше пред нея и продължаваше да я гледа с неприкрито негодувание. Очите му бяха до болка съсредоточени в разгневеното й лице. Виждаше устните й да се движат, но не можеше да чуе думите, които изговаряха.
Не искаше да слуша, защото знаеше че я е наранил, а това незнайно защо, го караше да се чувства като пълен нещастник.
Четеше в очите й разочарованието и болката, които го разяждаха, като черна отрова, за мъчителна смърт и бавна смърт, без право на помилване.
- Свърши ли, Далия ? – Съвсем споконо попита Зеро, напук на всичките противоречиви чувства, които нахлуваха в главата му и го изнервяха почти толкова, кокото и нейната избухливост.
Далия не сдържа гнева си при вида на студеното му лице, което беше плашещо спокойно и замахна в опит да предизвика гнева му, за да се отърве от проклетото чувство, че той може да я нарани, но тя него не.
Зеро без особено усилие улови ръката й в секундата, в която тя почти докосна бузата му.
Издърпа я силно, така че тялото на Далия да се доближи максимално до неговото, и я погледна в очите, толкова студено, че момичето потрепери от насъбралите се в гърдите й напрежение и гняв, които вече не можеше да сдържа.
Гърдите й се повдигаха и спускара рязко, а дишането и беше накъсано и шумно, сякаш беше бягала с часове и сега се бореше за въздух.
- Винаги, когато не ти изнася отиваш да удряш, така ли Далия?
Проклетото спокойствието, с което продължаваше да си позволява да й говори, я накара да присви очи още по - гнево и да го изгледа, така че без думи да му разкрие беса, който бушуваше в кръвта й.
Нямаше право да стои пред нея, толкова невъзмотимо спокоен, гледайки я така надменно и студено, все едно можеше да види през нея всичко, всичко онова, което се въртеше в главата й .
- Пусни ръката ми, Кирию! – Изсъска Далия и понечи, да се отдръпне, но той не и позволи, а вместо да се разкая за наглостта си, я притисна още по- силно, така че тялото й да прилепне по неговото.
- Какво искаш, а ? – Изруга гневно Зеро, а спокойното му държане, се превърна в гневен поток от думи, които бяха изговорени твърдо и насечено. – Какво искаш от мен, по дяволите ?! За какво мога да говоря с теб?! – Устните му потрепериха, а очите му засветиха бясно срещу нейните, които блестяха още по- решително от преди, показвайки му волята и ината, които притежателката им имаше.
- За Шизука и семейството ти например! – Извика Далия, като се втренчи в него в очакване на някаква реакция.....
Каквато й да беше, младата жена бе убедена, че е готова да я посрещне, дори да й коства живота. По - добре да го чуеше да вика, да я обижда, да разруши света, но не й да стои толкова празен, толкова мъртава и студен ....
Реакция обаче нямаше, а това смрази кръвта й по онзи ужасяващ начин, когато в сърцето се заражда страха, че не вижда признаци за приближаващ ужас и погром, но въпреки това, долавя съвсем ясно почти невидимите му сигнали.
Очите му дори не трепнаха, а лицето му се заключи, като отказа да издаде, каквато й да е емоция, дори и най- малката, дори й най- незначителната.
Единственото нещо, което се чуваше беше шумът от бушуващият водопад и песента на птичките, за които това бе просто един топъл пролетен ден, на който се наслаждаваха, и който красяха с гласовете си.
- Кой ти каза ?
Студ ........
Далия се отдръпна и се обърна с лице към водопада, обгръщайки скованите си рамене с ръце.
- Юки. - Прошепна, но не посмя да го погледне, понеже се страхуваше от това, което щеше да види.
Можеше да познае по начина, по който й говореше, все едно беше непозната, някой низвергната, че е много ядосан и много объркан, а това до колкото се бе научила да разгадава емоциите му, го правеше още по - гневен.
- Исках да ида при Директора...... – Далия замълча и преглътна с усилие, опитвайки се да премахне буцата, която бе заседнала дълбоко в гърлото и й пречеше да говори. - ... за да кажа, за да кажа, какво видях ! – Младата жена се обърна с лице към него и срещна непроницаемият му поглед, който не отразяваше абсолютно нищо, освен страховита празнина и беземоционалност. – Тя, ме спря, защото истински държи на теб! - Очите и се напълниха със сълзи, които си наложи да преглътне, защото не искаше да показва изгарящите я отвътре чувства.
Чувства на съжаление, болка , гняв и привързаност, които нямаха място между нея и Зеро, така както котката няма място до колибата на кучето, на което му е вродено да я презира.
- И ако има някой виновен, за това, че миналото ти ми беше разкрито, това съм аз! – Заяви твърдо, като го погедна изпитателно и престъпи неспокойно отпускайки тежастта на тялото си на по -малко изтръпналият си крак, навлажнявайки нервно сухите си устни.
-Разбира се. – Подметна язвително Зеро, като я изгледа с един неопределн поглед, който Далия издиктува като гневен.
- Знам, че имаш брат и знам също, че той е с онази ..Шизука! – Изтреля момичето, сякаш ако кажеше всичко на един дъх, резултата от думите й щеше да е по – малко разрушителен. - Сега си свободен, да направиш, каквото искаш, но ти повтраям, че Юки няма нищо общо !
Докато говореше Далия имаше чувството, че краката й омекват все повече и повече с всяка казана дума.
Имаше чувството, че сърцето й забавя ритама си или го увеличава нечовешки бързо, карайки я да се задъхва, но колкото и трудно да беше, трябваше да говори сега, за да не съжалява в бъдеще.....
-Поздравления. –Мрачно промълви Зеро, като обходи заобикалящата ги среда с бърз гневен поглед, опитвайки се да сдържи набиращата се в гърдите му ярост, която беше премесена с болка и тревога, породена от несигорност.. – Ти знаеш всико, което си искала да научиш!Надвам се, че си доволна, сега, когато имаш отговори на въпросите си и ти е било интересно!
Гласът, с който й говореше беше равен и спокоен, лишен от вълнение или дори леко трепване, но бе също така и пропит с гневен сарказъм и горчивина, които въпреки че бяха доста добре прикрите не убягнаха от вниманието на Далия.
Зеро едва съумяваше да прикрие болката от спомените, които нахлуха в главата му, докато се връщаше назад в миналото, където имаше само разрушение и рани, които му се струваше, че никога няма да излекува.
Идеше му да я разтърси силно, да я накаже за това, че сега се чувстваше по –уязвим и заплашен от миналото повече от всякога.
Не искаше тя да знае! Не беше никоя, за да знае всико за него, без той да й е позоволил.
- Ако си искала да кажеш на Директора, е трябвало да го направиш!
Далия не отговори на думите му, нито на изпитателният му поглед, който без никаква милост се разхождаше изискаващо по лицето й, в търсене на нейният отговор, на нейната реакция.....
- Предполагам, че искаш да се върнем в Академията. – Промълви отнесено Далия, като насочи очите си надолу към зелената поляна, опсипана с сини цветчета.
- Вече и желанията ми ли предогаждащ? - Насмешливо запита Зеро, а на устните му се изписа цинично подобие на усмивка.
- Опитвам се. – Вяло подхвърли младата жена, като седна отново на тревата и се загледа в езероро, но на лицето й не беше остана дори честичка, от онова вълнение и радост, което грееше на него в началото.
Зеро остана да стои прав до нея, но нещо го жегна, когато видя отчаянието изписало се на сладкото й лице, към което, кокото и да не желаеше да си признае, се беше пристрастил.
Далия сериозно започна да обмисля заминаването си от това място, което й носеше само кошмари, но знаеше добре, че кошмарите никога няма да спрат, колкото й далече да избяга.
Те винаги щяха да я преследват, защото тя ги бе пуснала в живота си, преди изобщо да осъзнае, че има избор.
Мислите й бяха прекъснати от шума, който предизвика падащата му до нея риза.
Далия вдигна очи към него, като го изгледа въпросително, на което той не отговори, а с едно ловко движение свали и потника си, разкривайки пред изуменият й поглед тялото си.
- Какво правиш ? – Тихо запита тя, като несъзнателно се отдръпна встрани, без да отделя очите си от неговите, просто защото имаше чувството, че ако си позволеше да свали погледа си по надолу по голото му тяло, лудо биещото й сърце ще се пръсне на пърчета.
- Не е ли учевидно? – Подхвърли невъзмутимо Зеро, като се зае да разкопчава ципа на дънките си, а на лицето му бе изписана лека весела усмивка, която спомагаше за възмущението на Далия, на която й идваше да се обърне с гръб само и само, за да скри пламналото си от неудобство лице.
- Не, не е учевидно! - Процеди през зъби Далия, като извъртя очи настрани само и само да не види нещо повече, отколкото можеше да понесе сърдечният и ритъм. - Би ли ми обяснил, ако обичаш ?!
- Смятам да плувам, Далия! – Простичко отговори Зеро, като й хвърли един изпълнен със задоволство поглед, породен от неудобството, което я караше да изпитва. – Нищо друго! – Многозначително, навеждайки се до нея, прошепна в ухото й, като се засмя весело и се хвърли във водата, като я опръска съвсем нарочно, за да я предизвика, колкото се може повече.
Далия изсумтя гневно, но щом чу шумът от плискаща се вода, и я усети по лицето, и врата си, събра смелост и се обърна с лице към него, за да му хвърли най - гневният и строг поглед, който можеше да създаде, на фона на това, че сърцето и прескачаше само при мисълта, за тялото му пред очите си.
- Хайде! –Подкани я Зеро , като се гмурна дълбоко и изчезна от погледа й за секунда, точно когато Далия отвори устата си за да каже нещо.
Далия се изправи, като скръсти ръце пред гърдите си и започна да потропва нервно с крак, сякаш бе една от онези майки, които забраняваха на децата си да се мокрят, а когато те нарушаваха забараната, им се налагаше да ги изчакат да се налудуват, а после да ги накажат строго.
Той най- безцеремонно си играеше с нея, сякаш беше една от онези глупави момичета, които можеха да бъдат прелъстени само при вида на тялото му на сантиметри от очите си.
Но Далия бе корава или поне се надяваше да бъде, понеже цялото й тяло бе напрегнато, а умът и трескаво работеше в очакване на новата лудост, на която възнамеряваше да я подложи.
‘’Как бе възможно да е толкова лекомислен ?’’ – Помисли си разгневено Тя, като присви очи, когато го видя да изплува и да прокарва ръце по лицето си за да премахне водата, която му пречеше да вижда добре.
- Какво правиш все още там, Далия ? – Запита с видима изненада, която накара Далия още повече да се вбеси на наглостта, която господинчото демонстрираше.
- Искаш ..искаш да вляза ?!! - Извика възмутено Далия, като стисна силно ръката си, сякаш си представяше ледената вода, която щеше да я погълне веднага щом прекрачеше синият и праг.
- А ти не искаш ли ?
- Не, не ..... - младата жена енергично заклати глава, като направи крачка назад, за да бъде възможно най- далеч от водата. - Истината е, че от малка се страхувам от морета, океани, езера, реки и всико, което включва толкова много вода !
Начина, по който клатеше главата си, с някаква неустоима паника, и начина, по който бе сбръчила малкото си носле, го накара да се засмее.
- Не е смешно ! – Подвикна гневно момичето, като изсумтя обидено.
- Не можеш да плуваш, така ли ? – Направи опит за уточнение Зеро, а лицето му издаваше сериозност, която показа на Далия, че той не й се подиграва, а наистина се интересува от поредното нещо, което я ужесяваше до смърт.
- Никога не съм опитвала. – Призна Далия, като се втренчи като хипнотизирана във водата, която изведнъж й се стори тъмна и ужасно страшна, сякаш всеки един миг от нея щеше да изкочи нещо огромно.
От както се помнеше се страхуваше да влезе във водата дори до коленете.
Обичаше да и се наслаждава отстрани, но никога да не се докосва до нея. Страха от многото вода на едно място, беше една от малките й паранои, която не я беше гонила отдавна, но сега, когато някоя я канеше да влезе, и се видя страшно отново.
- Значи .... – Провлачи Зеро, като повдигна вежди и остана замислен за момент. – Ще те учим да плуваме! – Отсече изведнъж, а увереността, с която го каза, накара Далия да зяпне в почуда.
- Забрави!
- Знаех си, че ще го кажеш и затова ..... ще използвам правото си на желание! – Той се усмихна победоносно, като й хвърли един поглед пълен с предизвикателства, мисълта за които я накараха да прехапе безпомощно устни и да поклати глава пораженчески.
- Шегуваш се! - Изхленчи Далия, като налкони глава настрани и го погледна умолително.
- Да ти приличам на човек, който обича да се шегува ?
- По дяволите ! – Изруга безпомощно Далия, като се зае да откопчава копчетата на дънките си, като се опитваше да гледа надолу, въпреки че усещаше погледа му върху себе си.
– Ела обаче, защото няма да мога сама. – Измърмори тихо, като остави дънките й да се свлекът на тревата и опъна надолу, за щастие малко по –дългият си от обикновените потник, който стигаше до средата на бедрата й.
- Хубаво. – Кимна Зеро, като остана загледан в нея за минута, понеже не можеше да пренебрегне, желанието, което пламна като факла и се разнесе из цялото му тяло, като пожар по време на сухо лято.
Беше преметнала дългата си чуплива коса от едната страна на рамото си, така че да имитира опашка, която стигаше до гърдите й.
Белият й потник едва скриваше бедрата й, правейки я да изглежда толкова еротично, а това му беше достатъчно, за да усети жаждата за кожата й отново, но този път по –силно от всякога.
Можеше просто да я вземе, а и бе убеден, че и тя го иска точно толкова силно, колкото я искаше й той.
Беше забелязал начина, по който го гледаше. Беше регистрирал температурата на тялото й, която се покачваше с няколко градоса, когато я доближеше, а когато я докоснеше, може да усети как гори под пръстите му, по онзи приятен начин, по който изгаряше само жена, която лудо желаеше мъж.
Можеше да прокара устните си по цялото й изключително сладно, невино тяло, по тъкав начин, че да я накара да го моли да я люби цяла нощ, а на сутринта да иска още.
Можеше, но си обеща, че няма да го направи, защото тя не заслужаваше учестта, да я докара до ръба, а след това просто да я зареже.
Защото Зеро беше убеден, че я иска, но само физически, а след като я получеше, просто щеше да приключи, а Далия не беше момиче, което заслужаваше страдание. Вианги правеше така! Вземаше малко от това, което му се нравеше и после си тръгваше без обяснения, чувства или драми, които му се струваха досадни и незначителни.
Страните й бяха леко зачервени, а дълбоките й очи с цвета на лешник, се бяха втренчили в него, показвайки му цялата гордост, с която малкото момиче, пред него разполагаше.
- Голям маниполатор си ! – Измърмори Далия, като нагази във водата със съсредоточено изражение, което го накара да се усмихне.
- Господи, разкрит съм ! – Иронично подхвърли Зеро, като стигна до нея и хвана ръцете й, като започна да я вкарва във водата, възможно по – бавно и постепено, понеже виждаше, че тялото й започна да потреперва , а очите й да се разширяват от уплаха.
Далия си намери подходящо занимание, което перфектно отвличаше вниманието й от болезнено нагълтване със студена вода и бавна смърт.
Водата стигаше едва до кръста му, а малки перлени капчици се стичаха надолу по гладките му гърди.
Далия си пожела за миг да плъзне ръка по тях за да усети, как тялото му се напряга при допира й.
Искаше да усети мекотата на кожата му, аромата й.....
Искаше да чуе как бие сърцето му под ръката й, искаше да се сгуши в него , и да усеща ръцете му да я милват успокояващо, обещавайки, и че никога няма да си идат, че никога няма да я оставят сама....
- Как си сега ? – Попита я Зеро, когато водата стигна почти до раменете й.
Далия беше забравила за всичко около себе си, но изведнъж, осъзна че ледената вода я обгръща плътно и невъздържано пусна ръцете му, като се вкопчи във врата му и се притисна плътно до силното му тяло, навлизайки още по- навътре във водата.
- Господи!
- Всичко е наред, нали се държиш за мен. – Успокояващо промълви до ухото й Зеро, като обгърна кръста й с ръце, чувствайки тялото й, под водатам, да се притиска в неговото.
- Ами, ако водата ни изтласка ..... – тя си пое дълбоко дъх и се вкопчи още по силно, забравяйки за неудобсвто си. – ....ами, ако се удавим.... не, Господи! – Завайка се младата жена и несъзнателно обви крака околко кръста му. – Ти си Сатаната! – Забърбори в изблик на паника, а челото й се набразди с малки бръчици, издавайки тревогата й. – Видя ли, изпълних желанието ти! - Прошепна до устните му, но дори не усещаше напрегнатото му тяло и горещият му поглед, който изучаваше лицето й с невероятна прецизност.
- Да изпълни го. - Промълви отнесено Зеро, като отмести, с невероятна нежност, един мокър кичур коса, който беше залепнал за бузата й .
Далия го погледна, а погледа й издаде изненадата, която се изписа на лицето й веднага, когато очите й се срещнаха с неговите.
Косата му беше мокра й блестеше по един неописуемо привлекателен начин на слънчевата светлина, която караше капчиците вода, да се открояват и да приличат на шлифовани диаманти, на фона на нечовешката красота на лицето му.
Виолетовите му очи не я пронизваха, нито изучаваха.......... те просто й се наслаждаваха, смееха й се .....блещукаха срещу нея, а това я накара да се смае.
- Какво ? – Запита я Зеро, като доближи устните си по –близо до нейните и се усмихна съвсем леко, без да откъсва очи от нейните. Беше толкова красива. Господи, толкова я желаеше, че бе готов на всичко. Усещаше тялото й толкова близо. Горещината на дъха й го изгаряше, като нажежено желязо, а невиноста в очите й го убиваха мъчително.
- Не трябваше да ....ме караш. – Тихо промълви Далия, като премигна срещу него и се опита да скрие щастието си, като застана още по –близо до него опирайки бузата си във врата му, така че да не му позоволява да гледа в душата й.
- Ти си във водата! – Отбеляза с неприкрито задоволство Зеро, като се усмихна така сякаш е открил нещо много важно, което досега не бе забелязвал.
- За теб явно няма недостижими неща. – Иронично подхвърли Далия, като се усмихна, когато усети горещият му дъх, да гори врата й.
- Да, поне докато имам още две желания!
- Тиии ! – Далия се дръпна рязко с мислълта да размаха пръст пред лицето му, но веднага усети как водата я обгърна и навлезе в ноздрите й, но преди да се развика отчаяно, усети ръцете му около кръста си, които възвърнаха равновесието й.
- Май съм ти нужен, а ? - Закачливо прошепна Зеро, когато срещна благодарният й поглед.
- Май ...да. – Примирено въздъхна Далия, като върна ръцете си на врата му, но този път остата леко назад от тялото му, когато се сети, че трябва да спазва дистанция.
Зеро се усмихна, когато усети промяната в положението й, но не каза нищо, понеже от една страна това го караше да мисли, че може да й устои, а когато беше толкова плътно до него, младият мъж изпитваше недостиг на въздух, а сърцето му туптеше бързо, сякаш никога не беше докосвал момиче.
- Имам идея!
- Каква? – Предпазливо запита Далия, като повдигна вежди нагоре и присви очи, които му изпращаха предопреждение.
- Аз ще ти задвам въпроси, а ти ще ми отговаряш! – Небрежно заяви Зеро, като я дари с една спокойна усмивка, която беше изключително сладка, създадена нарочно, само и само да я подтикне към съгласие.
- Съгласна ....... – Кимна утвърдително Далия, но допълни - ..само, ако и аз ти задавам.




- Влез! – Разсеяно подвикна Директор Крос, когато чу нетърпеливото почукване на вратата на кабинета си.
Беше съсредоточен в преглеждането на досието на новата ученичка в нощна смяна, а именно сестрата на Хио Шизука Джозефин Хио.
Кайнен не знаеше много за момичето, което щеше да бъде най - малката ученичка в цялата Академия, но не възраста й го притесняваше.
Найната крехка външност нямаше нищо общо със силата и студената пресметливост на чистокръвен, с които Джозефин определено умееше да дейстава.
Директора се тревожеше за реакцията на Зеро, която навярно щеше да бъде мигновена и както винаги, водейки се от познанията си за бурният му нрав, с неопределени последици и щети.
Момчето щеше да побеснее и навярно щеще да е съвършено прав, ако го наречеше безумец, но директора беше наясно с факта, че решенията на Канаме Куран не подлежаха на успорване, камоли да си прави труда да налага вето над правото му, да избира учениците в нощният клас.
На Зеро щеш да му се наложи да се примери, или поне да се опита да свикне, да вижда сестрата на убийцата на родителите си.
Сетрата, която имаше същото ДНК с това на човека, който Зеро желаеше да накаже, така както самият той беше наказан.
Директора се тревожеше по същият начин, по който един баща се тревожи за сина си, молейки се да го опази и държи настрана от лошите пътища, които можеха да се разкрият пред очите му.
Промените в живота на Зеро бяха станали твърде много, а доколкото Кайнен познаваше момчето си, това щеше да рефлектира върху някой, понеже младежа не си падаше по промените.
Това да бъде Ловец – пазител на едно съвсем непознато момиче, навярно му тежеше, а появата на Джозефин Хио щеше да направи напрегнатата обстановка, почти невъзможна за живеене на етапа, в който нещата започнали преди цели седемнадесет години, започнаха да се подреждат.
Кайнен се тревожеше за всичко това, но само едно нещо можеше да го накара да се ужаси до толкова, че да се лута нощем в търсене на отговори.
Плановета на Канаме Куран .
Плановете, които имаше за Далия Сириус..........
Далия беше принцеса на Сириус, макар че все още никой не подозираше, че детето на Елена и Аргорн е оцеляло.
Ако някой разбереше, че тя диша.....
Ако някой, чиито планове и интереси момичето объркваше, разбереше.
Нейното убийство щеше да се приветства топло, сякаш е най – великата и желана победа, която можеше да бъде донесена.
Във кабинете с бавна походка, все едно не бе сигорна дали да влезе или да остане навън, влезе Юки, като се усмихна мило и седна на стола пред сияещият Директор.
Изражението й подсказваше, че е дълбоко замислена над нещо, което я вълнуваше повече и от бала, който до преди дни очакваше с огромно нетърпение, и не на последно място несравнимо вълнение.
- Юки! Толкова се радвам, че си решила да ме посетиш преди бала! –Развълнувано възкликна Кайнен и я погледна с обожание, което я накара отново да се умихне, въпреки напиращите в гърдите й въпроси.
- Идвам, защото се чудех къде е Далия. - Направо заговори Юки, защото нямаше сили, а и нерви да увърта докато стигне до съществената част. – Не се прибра в стаята след като я изпратих в банята, а беше доста разтроена след, като разговаря с майка си. – Момичето замълча и потърка дланите си една в друга, сякаш се чудеше дали да допълни нещо. – Тревожа се за нея. – Промълви накрая и погледна замисленото лице на директора..
Юки умишлено пропусна разкриетието, което Далия беше направила отностно жаждата на Зеро и начина, по който я утоляваше, понеже не желаеше това да става достояние на директора.
- О, не се трвожи! Със Зеро излязоха да пояздят! – Спокойно промълви Директора, но усмивката, която красеше устните му помръкна, когато видя неприятната изненадата, която се изписа на лицето на Юки.
Момичето стоеше като вцепенено, взиращо се в Директора без наистина да го вижда.
През тялото й примина неприятна тръпка, която ужили сърцето й и я накара да потръпне, при мисълта, че Зеро е навън с Далия.
Той никога не й беше предлагал да пояздят заедно, но може би всичко беше заради това, че конете не я обичаха особено, а и тя не можеше да ги обикне.
Бяха твърде първични, твърде непредсказуеми за нея.
Но защо именно Далия? Този въпрос се завъртя като въртелешка в главата й, и я накара да си отговори, макар че отговора изобщо не й се понрави.
Далия Пейн беше всико, което тя самата не можеше да бъде, а това посади зрънцето на завистта, граничеща с омразата, в доскоро чистото сърце на младото момиче.
Далия беше толкова красива, приличаше повече на ученик от нощна смяна, отколкото на нормален човек!
На всичкото отгоре беше смела и достатъчно дръзка, за да предизвика вниманието на всички около себе си.
Момчета говореха за нея и затова, как искат да танцуват с изящната и особа.
Канаме й бе подарил роза още в първият й ден в Академията, а начина по който я гледаше, накара Юки да се почувства празна, ограбена.
Нима Канаме вече не изпитваше и малък интерес към нея, както преди .......
Какво беше направила, за да го отблъсне от себе си и той да дари с безценното си внимание едно новопристигнало момиче ? Момиче, което никой не познаваше, а всики обикнаха! Момиче, за което непрестано говореха!
Може би Далия Пейн не беше нищо повече от едно ограничено същество, което обичаше да привлича вниманието към себе си, а навярно в този момент омагьосваше и Зеро.
Юки стисна зъби гневно. Не бе изпитвала подобно нещо никога до сега.
Ненавист, гневен изблик и дори наченки на омраза, която навярно щеше да запрати в лицето на Далия, ако сега бе пред нея !
Юки усещаше как със всяка минута става все по – гневна и объркана, а както изглеждаше никой нямаше да й разкрие нещо повече за Далия, поне не нещо, което не бе очевидно за всики.
Юки и Зеро бяха израстнали заедно, но той не и позоволяваше и половината от това, което изглежда позоволяваше на Далия!
- Добре ли си Юки? – Загрижено попита Директора, като намести очилата си и скръсти ръце, като ги постави на бюрото, и се загледа във все още притихналото момиче.
- Да, добре съм! Просто не очаквах, че ........
- Зеро и Далия ще се помирят ! – С усмивка отбеляза Директора, понеже за него това значеше много.
До сега, той истински се тревожеше за отношенията межди Зеро и Далия, които бяха възможно най- лошите, а трябваше да се превърнат, като с магия във възможно най- добрите.
Това, че сега се разбираха му връщаше надеждата, която беше на превършване, когато стана свидетел на спречкването им в коридора.
Единственото, което Кайнен не бе очаквал бе реакцията на Юки, която видимо не бе доволна от факта, че Зеро се сближава с Далия.
- Юки, това че Зеро и Далия се помириха, не те притеснява, нали ?- Попита съвсем открито Директора, а лицето му от весело и безгрижно, се беше превърнало във сериозно, а в очите му, Юки прочете хиляди догадки и изводите, които не й се понравиха.
- Разбира се, че се радвам че няма да се карат и ще станат ...приятели! – С фалшива искреност промълви тя, като се усмихна топло, но вътрешно все още бе гневна. – Просто съм много изненадана от Зеро, понеже обикновено не прави така!
- Да, така е . – Потвърди Директора, като кимна в знак на съгласие и се усмихна отново, с безгрижната си усмивка, която й подсказа, че е повярвал на думите й . – Може би Далия е различна в очите му! – Промълви със замечтано изражение Кайнен, като мислено започна да изгражда любовна история, с разбира се, щастлив край.
- Да, може би най- после е намерил някоя различна. – Горчиво промълви Юки, като преглътна сълзите, които изведнъж навлажниха очите й.
Разбираше че не бива да реагира и да се чувства така, щом нещата се отнасяха до щастието на Зеро.
Трябваше да се радва за него и Далия, която беше добро момиче, което може би винеше прекомерно и несправидливо.
Юки се почувства засрамена от собствената си злоба, която не й беше присъща.
- Трябва да ти съобщя една чудесна новина !
- За какво ства въпрос ? – Запита Юки, въпреки че в този момет милите й се рееха накъде много далеч и изобщо не и се слушаше нищо, което не обясняваше притегателната сила на Далия, която бе дошла, сякаш за да и отнеме всички, които обичаше.
- Получила си стипендия, миличка ! – Въодушевено възкликна Директора, като стана от стола си и отиде да прегътне шашнатото момиче. – Предстои ти месец във Париж!

ГЛАВА 17
Това няма нищо общо с нещата, които бяха предвидени!

Саундтрак : http://vbox7.com/play:34af5f3b
http://vbox7.com/play:07334dd2



- Можеш да започенш с въпросите! – Спокойно обяви началото на маката игра, която бе предвидил Зеро, като се излегна на зелената поляна, точно пред езерото, слагайки ръце под главата си, така че да може да гледа небето докато се опитва да отклони вниманието си от Далия, която тупна точно до него с лека въздишка на облекчение, че е далеч от водата.
Зеро се подсмихна приятно развеселен от факта, че е успял да я накара да се пребори с нещо, от което се е страхувала толкова дълго, и реши да не споменава нищо за видимата радост, която момичето демонстрираше, заради това, че вече не се намира във владенията на ''страшната вода''.
Белият й потник беше толкова мокър, че когато седна до него остатъка от водата, който се беше просмукал в него го опръска, карайки го да се смръщи от неочакваното дразнение.
Хвърли й бегъл поглед и се усмихна мрачно, когато регистрира мокрите й коса, дрехи и бедра.
Все неща, които го изкушаваха, но въпреки това, Зеро упорито се задължаваше да не мисли за тях, поне не изцяло.
– Какво да питам ...... – замислено измърмори Далия и се протегна лениво, като се сведе леко напред премрежвайки очи, а после отново зае положението, в което се чувстваше по – удобно в негово присъствие.
Опъна краката си напред, опирайки се само на лакти и затвори очи вдишвайки въздуха, който й се стори някак натежал и прекалено горещ, въпреки че времето беше пролетно.
Зеро все още беше гол до кръста, а по стегнатите му гърди се стичаха последните незасъхнали капчици вода, които очертваха по бледата му кожа мокри следи.
Далия избягваше да го гледа някъде другаде освен в очите, понеже усещаше, че лицето й започва да гори всеки път, когато погледа й случайно попадаше на тялото му.
– Каквото искаш, правилата го изискват. – Подхвърли отнесено младият мъж, като плъзна поглед по тялото й.
От коста й се спускаха малки перлени капчици вода, които се плъзгаха влудяващо бавно по шията й, и завършваха в облото деколте на белият й потрник, който очертаваше бюста й до съвършенство.
Желанието да я усети до себе си, запулсира във венте му и напрегна приятно цялото му тяло.
Не бе усещал толкова силна нужда да потъне в някоя жена, така както му се искаше да потъне в Далия, да я почувства, да я люби .....независимо от всичко, което и двамата не бяха.
– Без ръмжене и лоши погледи, нали ? - Запита припряно Далия, смръщвайки сладкото си лице в въпросителна гримаса, премесена със съмнения и надежди.
Зеро премигна объркано, понеже бе потънал в расъжденията си толкова дълбоко, че бе забравил, че все още водеха някакъв разговор.
След секунда разбра смисълът на думите й и избухна в непринуден смях, който с нищо не издаваше напрежението, под което целият му мозък се намираше.
Смеха му се смеси с песената на птичките в гората. Беше поразяващо мелодичен и весел, така заразителен, че въпреки желанието си да остане сериозна, Далия също се разсмя на собствената си предпазливост.
– Без! – Зеро й подаде ръката си, сякаш щяха да сключват някаква страшно важна сделака, от която никой не искаше да излезе ощетен.
Далия се усмихна кимайки одобрително и я стисна, като се засмя отново, когато го погледна й видя, колко развеселен изглежда, колко заинтересован, колко истински.....
– Колко гаджета си имал до сега ? – Попита невино Далия като се захили, когато го видя да се замисля и то не на шега. – Стига! - Извика тя, имитирайки гняв, който едва успяваше да постигне, защото едва се сдържаше да не се разсмее . – Не са чак толкова много !
- Ти така си мислиш! - Промълви Зеро като срещна очите й, без да се страхува, че ще потъне, защото бе променил плана си в последният момент, и сега изобщо не му беше до това, да стои далеч от нея.
– Вие мъжете сте отврат! – Възмутена, Далия го изгледа сърдито като изсумтя във защита на всички онези момичета, които бяха станали жертва на чара му.
– Много.........
– Какво ? – Неразбиращо вирна брадичка Далия, като присви очи в опит да вникне в това, което й беше казал.
– Много гаджете ! - Небрежно, все едно говореха за нещо ротино подхвърли той. Отговарям на въпроса, който ми зададе и пропускам думите ти, за това че ние мъжете сме отврат! – Обясни отегчено младият мъж, дарявайки я с една дръзка, секси усмивка, която я развълнува, но тя не показа с нищо, че чара му влияеше и на нея, така както и на другите.
– А, ти? – провлачи Зеро, като я посочи, когато тя се смръщи предвкувайки въпроса. – Колко момчета си побъркала с морала си? - Подхвърли шеговито, но целта на въпроса му бе да разбере, колко момчета са я държали в ръцете си. Искаше да знае, въпреки че тона му беше небрежен и с нищо не издаваше интереса му.
– Две. – Промълви тихо, а лицето й остана замислено за момент, сякаш си припомняше някакъв отминал спомен.
- Стига! - Леко подигравателно възкликна Зеро, като наклони глава настрани, но всъщност този отговор го изпрати на седмото небе и го замая приятно, сякаш след като знаеше това, всичко беше просто идеално. – Ти да не си монахиня! – Продължи, за да прикрие одобрението си, което по принцип едно момче никога не изпитваше към подобна неопитност, освен ако момичето не беше негово.
– А, ти господин Разбивам жените ! – Раздразнено измърмори Далия, като тупна нервно по тревата, привличайки вниманието му от красивото й смръщено в отчайващо сладка гневна гримаса лице, към фината й ръка, която беше на милиметри от неговата.
Трябваше просто да се протегне, за да докосне.
– Това, че си имал много ... – тя се изчерви леко, търесейки правиланата дума пред самонадеяния блясък идващ от очите му. - .... партньори, не значи, че .......
Бурният му смях прекъсна отчаяните й опити да защити мнението си, а най – странното нещо за нея беше, че в смеха му нямаше подигрвака, имаше някакво разбиране, съпричастнот.
Както, когато не можеш да рисуваш, но майка ти те лъже, че си природен талант.
Сякаш той знаеше много повече за света и всичко, което се случва .....
В един момент, Далия осъзна, че думите й са били на светлинни години от това, което Зеро е осъзнал, практикувал и осмислял много повече от нея.
Пред него, тя не знаеше нищо, отностно общуването между мъжа и жената, а и не й бе трудно да го покаже, заради искреността, с която винаги действаше.
- Партьори, казваш ........ – каза през смях Зеро като въздъхна тежко, сякаш беше учител, на когото му предстоеше изключително сложен урок, а ученика пред него не бе особено схватлив. Урок, който беше изключително важен и на сто процената трябваше да бъде разбран и усвоен от учиеника.
– Това, че правиш секс с някого не значи, че сте партьори, Далия. - Той изговори всяка дума с непоколебима увереност и се усмихна леко, когато видя повдигнатите й нагоре вежди, с които тя демонстрираше, че мисли съвсем различно. Не трябва да си влюбен в някого, за да го желаеш физически! Секса е .....
– Любов! - Прекъсна го момичето, и въпреки че бузите й бяха мораво червени, заради неудобната тема, тя го гледаше право в очите с неразрушимата увереност на дете, което настоява, че Дядо Коледа е истински.
– Какво? – Изуми се Зеро и заклати глава.
Ученика беше дал грешен отговор на въпроса му. А това определено не му харесваше.
– Секса е удоволствие ! – Той наблегна на думата ''удоволстиве'' и повиши интонацията на гласа си изговаряйки думата ''секс'', сякаш за да ги забие в наивното й съзнание.
– Чрез любов ! – Твърдо зяви Далия, като стисна устнички, сякаш ако той не го признае, е готова да се разплаче, заради разбитата си илюзия.
– Аз бях на тринадесет, когато за първи път правих секс! – Изстреля Той, използвайки първият пример, който можеше да й даде отностно това, как всъщност стоят нещата. – Според теб, дали съм изпитвал любов към момичето?
Далия стоеше като гръмната. Беше неустоима гледка, ако някой си падаше по съсипано от нечия истина момиче, което си имаше собствена представа за нещата, която туко що беше разбита от чиста откровеност.
– Господи, бил си дете ! – Възкликана възмутено тя, а челото й се набразди от малки линийки, които показваха мнението й, отностно неговите думи. – Сигорно и момичето не е било ........
– Момичето беше на осемнадесет! - Зеро махна пренебрежително с ръка, сякаш този поразителен факт не беше от никакво значение за разговора. - Не се тревожи Далия, правя секс само с пълнолетни!
Харесваше му да я шокира! Направо го подлудяваше с тези свои наивни представи и реакции, които го забавляваха и ядосваха едновременно.
– А и, вярвай не бях дете! – Допъни многозначително и се усмихна доволно, когато червенината опарила бузите и засия още по –силно.
– Да ...... – заекна смутено Далия. - ... това не е било любов !
‘’Това ли е за теб секса, просто удоволствие ? Това ли е за теб живота, просто кратко съществуване?’’ –
Помисли си натъжена, но се насили да се усмихне уверявайки себе си, че това не е нейна работа.
Неговото минало, неговите разбирания ......
Не бяха нейни и момичето прецени, че ще е много по –добре, и за нея и за него, ако не се меси е неща, които не й принадлежаха, нито като смисъл , нито като чувство.
Може би това беше той. В неговите представи любовта не означаваше нищо, а секса беше краткотрайна наслада, която на сутринта лесно забравяше.
– Далия...... – Гласът му изведнъж бе станал сериозен и тежък като ковано желязо.
Далия го погледна като се откъсна напълно от расъжденията си, в центата на които както винаги беше той.
- Ъммм .......
– Хванаха ли ги ? – Тихо попита, като я погледна, а очите му издаваха задълбоченост.
Далия потрепери, а безгрижният израз на лицето й, бе сменен от непроницаема маска, която Зеро никога не я бе виждал да изгражда така стабилно.
Пареща болка се загнезди в гърдите й, а дишането й почти замря, сякаш напълно съзнателно задържаше дъха си с целата да стане невидима за него.
– Не. – Гласът й прозвуча едва, а тя въздъхна тежко, сякаш го молеше да не продължава. – Кой би повярвал на една обикновено момиче? - Тя направи кратка пауза и го погледна.
Лицето му беше сериозно, а очите му издаваха прехвърчащите през тях мисли. Зеро разсъждаваше трескаво над нещо, което вътрешно предъвкваше и се опитваше да доразбере.
Младият мъж стоеше неподвижен като статуя.
Нито едно мусколче по лицето му не издаваше и намек за емоция. Беше толкова неподвижно зловещ, сякаш изобщо не беше там, а някъде много далеч от поляната и от Далия.
Далия си нямаше на идея, но той почувства толкова силно болката и страха й, че му се прииска да я прегърне, да й каже, че няма да позволи на никого да я нарани отново, но това бяха изтъркани клишета, които нямаха нищо общо с това, което беше той като личност.
Искаше да знае само и единствено това, дали онези изроди са си получили наказанието!
Откакто бе разбрал всичко, което Далия бе преживяла, в съзнанието му се загнезди натрапчивата мисъл, че тези момчета трябва да бъдат наказани, трябва да бъдат наказани от него. Чувстваше това, като свой собствен дълг, макар напълно да съзнаваше, че това не е точно така.
– Обикновено момиче ? – Накрая промълви, а тона, с който бе изрекъл думите беше твърд и гневен.
– Единият беше син на местен политик. - Далия се усмихна горчиво, опитвайки се да си придаде незаинтересован вид, макар да знаеше, че едва ли ще успее. Мисля, че оттук нататък ти е ясно.
– Ще си платят. – Спокойно изрече Зеро, а застиналото му в допреди минута лице, което бе останало без израз, се смръщи ядно, разкривайки, за какво е мислел, докато е слушал думите й .
– Не, няма. – Прошепна Далия, а две едри сълзи се търкулнаха по бузите й. – Лошите никога не плащат!
Думите извираха направо от сърцето й. Младото момиче отдавна се бе убедило, че живота е несправедлив, а света е жестокият терен за развитието на тази грозна несправедливост. Отдавна се бе отказала да мрази и да търси мъст. Мечтаеше за момента, в който нямаше да си спомня нищо от миналото си и ще изживее един нормален и щастлив живот.
Зеро се доближи до нея и нежно изтри сълзите й, като се усмихна някак окуражаващо, сякаш искаше да й вдъхне увереността, с която той разполагаше отностно този въпрос.
– Тези, които са се объркали и са наранили някой, за когото ме е грижа, плащат винаги! – Прошепна младият мъж , като обхвана лицето й с едната си ръка потърквайки нежно малкото й ухо, а с другата помилва бузата й.
Далия не помръдваше, запленена от чувството, с което я инжектира щом устните му промълвиха думите, които не бе чувала от никой. Никой не го бе изричал. Никой не я бе гледал по този начин. Никой .......
В този единствен момент, в които очите му бяха приковани толкова приятно в нея, а дъха му гореше лицето й изкушаващо и нежно, Далия пожела да направи нещо, което никога не би сторила, заради разумното сърце, което носеше, но сега то туптеше толкова бързо, че не остави място на разума .
Сега, когато усещаше полъха на топлият вятър .....
Сега, когато чувстваше мокрите си дрехи и свободата, която той излъчваше и на която я учеше.Сега бе готова за първи път да направи това, което желаеше без да се замисля за последствията.
Далия неочаквано впи устни в неговите като се претъркули толкова бързо върху него, че младият мъж дори не съумя да реагира.
Тя ловко преметна крака като седна в скута му и обви ръце около врата му.
Зеро блокира за момент и не съумя да отговори на непредвидените й дейтвия, но след секунда се предаде и обхвана кръста й с ръце като я притисна по – силно, толкова че бе способен да чуе най - прекрасният звук на света - силните удари на сърцете й.
Устните им бяха едно цяло. Езика му си проправи път внимателно в горещината на устата й, като обходи всяко едно местенце, за което можеше да се сети.
Далия изпъшка леко и той се скова, мислейки, че действията му са я ужасили.
Понечи да се отдръпне, но тялото й изненадващо за него се притисна в неговото, като му указа лек натиск, колкото да го принуди да легне на тревата, забравил напълно за света около себе си.
Зеро надигна потника й и внимателно плъзна пръсти по гърба й, наслаждавайки се на коприната, която представляваше кожата й. Усещаше как настръхва при допира му. Усещаше как температурата между пръстите му и мекотата на кожата й се покача неистово, а това го отнесе моментално в Рая, защото това означаваше, че тя не се страхува и го желае, така както й той желаеше нея.
Аромата й завладя всичките му сетива обричайки на провал правилата, които си мислеше че може да следва, когато е с нея.
Къде бе волята му на вампироубиец сега ? И, къде по дяволите се бяха покрили правилата му ?! Устните й бяха толкова меки, а езика й се движеше толкова неопитно, че Зеро автоматично зае отново ролята си на нейн учител, само че в един много по приятен урок. Действаше бавно и нежно, не бързаше ....
Погали леко раменете й, и посатави едната си ръка на кръста й, а с другата задържа пламналото й лице, така че да я накара да го погледне, въпреки че това щеше да прекрати целувката им .
Далия го погледна изненадано. Гърдите й се повдигаха и спускаха рязко, а дъхът й идваше на тласъци.
Разкошната й коса беше разрошена, заради вятърът, които си играеше с нея като я потхвърляше около лицето й. Зеро се съсъредоточи в устните й - леко разтворени, подпухнали от целувката им, и готови за още.
Потника беше влажен и очертаваше гърдите й, навявайки му порочни мисли, които за свое щастие Далия нямаше, как да чуе.
– Нямаш си на идея, колко красива си, малката ми! – Гласът му беше натежал от възбуда и едва сдържана страст.
Усещаше лекият натиск, който момичето оказваше на тялото му със стойката, която бе заело.
– Наведи се. – Заповяда Зеро, а лиецето му за миг застана неподвижно, безизразно, но очите му горяха като потпалени от нищото жертвени клади, които бяха създадени за да изгарят, за да погубват с огъня, като слагат отпечатака си на всичко, което пожелаеха да докоснат.
Далия се почувства безсилна пред строгостта на кадифеният му глас, която колкото и странно да беше, вървеше с ясно доловена чувственост.
Начина, по който я гледаше - предизвикателно, стимолиращо, толкова пламенно и същевременно покровителствено, я караше да потреперва от силата на влиянието му, която той не се притесняваше да използва върху нея.
Младата жена бавно се наведе напред и спря точно до съблазнителният мрамор, който представляваха заключените му в дръзка усмивка устни.
– Сега искам да прокараш езика си по врата ми. – Спокойно изрече новата си заповед, като обхвана стеганото й дупе и я постави да седне малко по нагоре, където можеше да усети как му действат изблиците й.
Очите на Далия се разшириха, а устните й се отвориха рязко от преминалата като гореща вълна през тялото й изненада, породена от думите му, които бяха излезли от перфектните му устни бавно, но уверено, сякаш това, което означаваха беше нещо съвсем нормално, нещо, с което тя трябваше да се справи.
Начина, по който усети ръцете му, и се стореше едновремено погрешен и желан, но вече бе свикланла с това, че когато се сблъскваше с Зеро, нямаше нещо, което да може да контролира и да запази в тайна от проницателната сериозност на очите му.
Зеро махна ръцете си и ги постави до тялото си без да я докосва, но там, където я беше докоснал толкова интимно и едновременно с това небрежно, все едно го бе правил хиляди пъти преди, Далия чувстваше насъбралото се напрежение и горещина, която не разбираше, заради опита, който и липсваше.
Не можеше да се отърве от цялото това сладко напрежение и пареща като разтопен карамел тревога, която се надигаше в гърдите й, защото не знаеше, какво изобщо прави, и как по точно да го направи.
– Не ...мога да те докосна. – Прошепна задавено тя като се опита да стане от него, защото имаше чувство, че не може да понесе страните тръпки, които изгаряха женственоста й.
Трябваше да се отдалечи от него, за да възвърне сигорността си и да изгради около себе си любимата си крепост, която държеше хората извън крехкият й свят.
Той се засмя.
Нисък, дрезгав звук, който звучеше страшно секси и същевремено с това, някак приглушено, някак опасно.
– Тогава аз ще те докосна ! - Решително подхвърли Зеро, а една малка самонадеяна усмивка озари лицето му. Хвана я точно преди да успее да избяга от него и проника с език в отворената й уста, която тъкмо се приготвяше да го залее с рогатни.
Далия изкимтя тихичко, но сама не знаеше дали това представляваше протеста й, или бе благодарност към новата вълна от удоволствие, която заля тялото й като унищожаващ всичко по пътя си вирус.
Далия безпомощно падна на голите му гърди, и въпреки че се опита да се отблъсне от него, в момента в който ръцете й се опряха в тях, тя бе способна да усеща само мекотата на кожата му и прекрасният аромат на мъж, които излъчваше.
Целувката този път беше груба, страстна и натъртваща.
Зеро изпиваше устните й, играеше си с езика й, като го засмукваше леко, а когато тя понечеше да направи същото той избягваше ловко нейният опит да го подлуди и да си спечели правото да води.
Кадифените кадрици на косите й, галеха лицето му, а аромата им .... той можеше да го вдишва с векове, без да се насити на особеният мирис, на нещо изключително сладко, който тя притежаваше, и с който можеше да го измъчва без проблем.
Беше толкова обвързан от всичко, което беше Далия и същевремено с това бе толкова способен да се противопостави на присъдата да бъде до нея.
Но нима все още можеше да каже, че това да прекарва времето си с нея е присъда? Отностно тази тема започваше да става все по несигорен....
Далия отдели устни от неговите, а Зеро не бе способен да я спре, макар че му се искаше.
Очите й изглеждаха почти черни . Бяха толкова дълбоки.....
Пламъците, които горяха в тях бяха бурни и изискващи. Страстта, която бе завладяла изцяло тялото й, заплашваше да я погълне и да я накара да направи всичко, само за са задоволи копнеже, който я изгаряше неистово.
– Играеш си с мен ! – Сърдито отбеляза тя, като смело преплете пръсти с неговите и застави ръцете му да стоят мирно без да я докосват.
– Така ти харесва, зайче! – Самоуврено отбеляза Зеро, като смръщи леко чело и се усмихна предизвикателно. – Знаеш го. – Допълни като се надигна леко и целуна устните й нежно, без да прави опит да отдръпне ръцете си от нейните.
Пръстите им бяха вплетени, но той лесно можеше да се освободи. Не искаше да го прави обчаче, щеше да и остави малко свобода на действие, за да вкара й своят уникален принос в играта на телата им.
– Зайче ?! - Попита неразбиращо Далия, като си позволи да докосне устните му бързо и да се отдръпне навреме, за да го накара да се повдигне, но да не достигне целта си.
– Това си ти. - Отвърна съблазнително Зеро, като се засмя, когато прозря нарастващата увереност на тялото й, когато го бе накарала да се надигне в желание да целуне сладките й устни, както тя го бе целунала, но малката му бе попречила доста умело, доста предизвикателно, а това му направи силно впечатление ...... хареса му.
– Малко, имащо много страхове зайче, чието сърчице винаги тупти с пъти по – бързо от сърцата на другите животни, просто защото е уникално......... – Той замълча за миг като прехвана съвсем леко кръста й освобождавайки се от хватката на малките й ръчички, и я притегли така че челото й опря неговото.
Срещна тъмните й очи, които бяха пълни с желание и объркване, със страст и страх. - ... малко зайче, което се страхува да се доврява. – Промълви едва като целуна малкото и носле, а после се повдигна леко и целуна челото й, което отново бе сбръчено, придавайки на лицето й любимата му сладка гримаса, на расъждаващо дете.
Всичко изглеждаше толкова нормално, че Далия започна да се обърква. Наична, по който й действаше близостта му .......
Дали щеше да се чувства така и с друг мъж ?
Далия потрепери при мисълта и автоматично отговори на въпроса си. Никой друг ..... само той...... Само той! Но защо?
Зеро плъзна език по устните й няколко пъти, докато Далия не се подчини и не отвори устата си.
После за кратко допря езика си в нейният, преди да го върне обратно в устата си и да се усмихне сладко, когато чу раздразненият стон, който издаде младата жена, чувствайки огромното му влияние над тялото си.И проклетата му игричка, с която й влияеше.
Кирию отново бе проникнал в кожата й, вреше във вените й като смъртоностна, но сладака отрова.
Далия не можеше да чуе нищо, ушите й бяха заглъхнали, а сърцето й туптеше толкова силно, че тя започна да се опасява за живота си.
Далия се престраши, а и не бе способна да слуша разума си, когато тялото й имаше други желания, които биха я накара да се изчерви, ако не беше толкова силно омагьосана от неговата увреност и сексапил, които й показваха, че могат да я завладеят, че могат да я побъркат така лесно, както се ядеше вкусна торта или шоколад.
Ръцете й се придвижиха плахо по стегнатите му грърди, а пръстите й започнаха да изучават всяка негова извивка и мускулче.
Усещаше как тялото му вибрираше при всяко нейно докосване, а това й донсе наслада и задоволстово, заради това, че не само тя бе уязвима при допир.
Далия прокара устни по врата му, като изтена несъзнателно усещайки превъзходният мирис и вкус, които бяха притежание на кожата му.
Господи, беше толкова изкушаващ !
- Какво правиш? – Изпъшка в ухото й Зеро, като опари врата й с горещият си дъх, карайки я да настръхене от набиращата все по –голяма сила възбуда, която не спираше да я залива все по – силно и силно, превръщайки я в неконтролируема и дива, такава каквато никога не си бе позволявала да бъде.
– Нали това искаше! - Промълви в ухото му Далия, като докосна предизвикателно устните му и отново се отдръпна, когато той понечи да я целуне. – Изпълнявам второто ти желание. – Хитро допълни, като се усмихна дръзко, така както никога не си беше позовлявала да се усмихва на мъж.
Далия знаеше че го предизвиква, но не можеше да спре.
Той ...тялото му, дъхът му .....владееха я напълно, изцяло, маниполираха я безсрамно и нямаше време за мисли или правила, вече не можеше да спре.
– Нима? - Шеговито подхвърли Зеро, като повдигна вежди нагоре, изненадан от смелостта, която малката демонстрираше.
– Да, отказвам да съм зайче. - Отвърна му смело Далия като прехапа устни в очакване на следващите му действия.
Той се повдигна леко, като обхвана кръста й и с едно бързо движение, я постави под себе си, така че да я предпази от тежастта си, но същевремнно да я усеща със всяка нервна единица на тялото си.
– Ти си красиво зайче. – Прошепна Зеро, като се надвеси над нея, доближавайки се толкова близо, че можеше да усети сладостта на аромата, които се излъчваше от нацупените й устни. – Трябва да си останеш зайче, защото ако се промениш, това значи, че света трябва да се завърти наобратно.
При тези думи Далия спря да чува бързите удари на сърцето си, просто защото то бе замряло в гърдите й.
Очите му я изучаваха с неприкрит интерес, оглеждайки всяка малка подробност от лицето й.
Главата й се завъртя, така все едно беше прекалила с алкохола.
Очите му ... те бяха едниственото нещо, в което можеше да гледа.
Зеро внимателно прокара пръста си по челото й, като изглади малките браздички, които се бяха появили, когато се бе озовала така бързо под него, неспособна да определя правилата, както до преди минута.
Младият мъж се усмихна с любимата й крива усмивка, докато я разглеждаше като музеен експонат.
Зеро не искаше да изпуска нищо от този миг, в който тя лежеш под него – гореща, възбудена и сладка, очакваща дейстивията му.
Той приплъзна пръста си по малкото й носле, което толкова много обичаше да вири, за да му покаже, колко е силна.
Не отделяше очите си от зачервеното й личице, като следеше за всяка една емоция, която се изпишеше на него. Търсеше страх, търсесеше тревога, нежелание, но с радост откри, че единственото нещо, което Далия излъчваше бе възбуда и интерес.
Малката беше любопитна!
Това го накара да се усмихне приятно изненадан, за кой ли път от всестраната й личност, която въпреки усилията, които полагаше не спираше да го очарова.
Пръста му застана на розовите й устни, които бяха леко разтворени и влажни, готови за всичко, което той можеше да поиска.
Потърка ги леко.
Далия притвори очи и издиша шумно .
Зеро се изненада на извода, до който стигна толкова внезапно, колкото се беше случило всичко до сега.
Не искаше много, искаше просто да лежи до нея, да слуша ударите на сърцето й, които щяха да му доказват, че е жива, че диша и че е негова.......
– Сега ще те целуна отново. – Прошепна до устните й като погали лицето й и се усмихна, когато тя кимна енергично без да отделя разшерените си очи от него.
Зеро се надигна леко като плъзна поглед надолу по тялото й и бавно повдигна потника й нагоре оголвайки пъпчето й.
Кожата й веднага настръхна, а ръцете й се вкопчиха в тревата.
Далия си помисли, че ако той я докосне просто ще умре. Просто ще се предаде и умре!
– Какво ..... – Задъхано промълви момичето, като прехапа устни възбудено. - ..... не можеш... – Прошепна едва.
– Не съм казавал, къде ще е целувката, казах само, че ще има такава. – Загадъчно промълви и се наведе като впи устни в нежната й плът.
Далия изтръпна и стисна силно тревата около себе си, като сподави надигналият се във гърлото й вик.
Зеро я докосваше съвсем леко, плъзгайки устни по корема й, токова внимателно и изкушаващо, че Далия бе готова да му се разкрещи още сега заради това, което й причиняваше, на нея и на изгарящото й тяло.
Младата жена затвори очи и се изви като изпъшка от удоволствие, но нямаше време да се наслади напълно, защото я заля нова разтърсваща вълна на наслада, когато усети устните му да засмукват ухото й.
– Господи, какво правиш с мен! - Простена извън себе си Далия, като зарови ръце в косата му и го целуна невъздържано усещайки, как губи всичко, защото както той беше казал, това че правеха секс, беше само удоволствие, което нямаше нищо общо с любовта, за която тя копнееше.
Зеро й даваше страст, вълнуваше я ....никога не можеше да е сигорна в действията му, но макар и да го желаеше повече от всичко, знаеше че той няма да остане, просто не бе създаден за това.
Тя отново щеше да остане сама, а след време Зеро дори нямаше да си я спомня ........
Устните му с е спуснаха по врата й, изненадващо спокойно, за човек, който изпитва силно желание да забие зъби в изящната й шия и да изцеди кръвта й .
- Не е любов ! – Изпъшка Далия като прехапа устни и се притисна в него, без да се противопоставя на магнетичната сила, с която тялото му разполагаше.
Зеро плъзна ръка си по вътрешната страна на бедрата й, а междувременно с това, жадно изпиваше силите й като прокарваше езика си по врата й и засмукваше устните й бавно, сякаш имаха на разположение цялото време на света.
Далия се изви назад, когато усети ръката му между бедрата си, но точно преди да извика и да изрази гласно разтърсващата наслада, която заливаше тялото й, устните му властно се впиха в нейните, а езика му отново залвладя сетивата й, без да и дава право на избор.
Далия не можеше да си поеме дъх. Нямаше пауза между целувките им. Нямаше време за нищо.
– Ти не ме искаш! - Едва съумя да промълви Далия като се освободи от еротичнитя капан, в който я държаха устните му.
– Искам те! – Прошепна Зеро като опря ръце до главата й, в опит да се отдели от изкушаващото й тяло, и да нормализира накъсаното си дишане.
– Но не е ..... – Очите на Далия се напълниха със сълзи и тя прехапа устни е опит да възспре риданията си. ..... – не е чувстово, просто секс !
Зеро не очакваше това. Не и сега, когато почти беше стигнал до края. Какво можеше да й каже?
– Да. – Кратко отговори той като се претъркули и легна успоредно до нея затваряйки очи, в опит да се овладее.
- Съжалявам! – Гласът й издаваше тревога и болка, която го накара да изтръпне.
Той отвори очи като се обърна към нея потпирайки глава на лакътя си.
– За какво ? - Гласът му звучеше меко. Личеше ясно, че секса бе изчезнал от главата му и сега, той влагаше всички усилия в това, да не нарани момичето, което беше най- прекрасното и невино нещо, до което се бе докосвал.
– Мога да .... – тя замълча, а бузите и се оцветиха в червено, но въпреки това го погледна право в очите и продължи да говори, макар и тихо . - ... да продължа, защото не трябваше да те подвеждам.
Зеро се усмихна криво и целуна челото и с неописуема нежност. – Разтроена си. – Мрачно констатира след момент, когато видя тъгата изписала се на красивото й лице. - Зайче, не си длъжна да правиш нищо. - Прошепна ласкаво той, като се повдигна и я взе в обятията си.
Далия легна между краката му и опря глава в гърдите му.
Зеро погледна надолу и се усмихна някак тъжно.
Беше толкова послушна, но все още беше зайче.
Не можеше да я лъже, щеше да е най- големият подлец, ако се възползваше от невиността й по този начин!
Толкова я желаеше!
Ако тя беше по - наблюдателна и по малко неопитна, щеше да разчете признаците на тялото му, които говореха само и едиснтвено за това, колко много я желае, но Далия не беше, и в този момент Зеро бе повече от благодарен.
Младият мъж опря брадичка на челото й и потърка нежно бузата й, но внезапно отдръпна ръка, когато по нея се тръкулна нещо мокро.
– Далия .... - тихо промълви той, като несъзнателно започна да рисува малки кръгчета по напрегнатият й гръб. – Плачеш ли, зайче? - Попита тихичко с тон, с който се говореше на разтроено дете.
– Не съм зайче! – Запротиви се Далия като стана рязко и се обърна с лице към него, забравяйки напълно за сълзите, които се стичаха издайнически по бледите и бузи. – Не съм ! – Извика гневно, като стисна ръце в юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите и побеляха.
– Малко зайче. – Спокойно изтананаика Зеро като се усмихна леко и поклати глава.
Далия изръмжа гневно, но точно когато щеше да му се развика, един глас накара думите й да замръзнат на устните, а сърцето й да се преобърне от изненада и притеснение.
– Прекъсваме ли нещо ?

17 *

Крачка назад!

Далия замръзна на мястото си, вперила предпазливо поглед в двамата мъже, които бяха изникнали от гората, намираща се точно зад поляната.
Не ги познаваше, и определено не ги бе виждала в Академията.
Те бяха двама съвършено непознати, които я оглеждаха похотливо, сякаш беше стриптизьорка в някой от нощните клубове, които мъжете посещаваха за развлечение.
Единият беше цветнокож много по - възрастен от нея и Зеро.
Очите му бяха студени и празни. Наблюдаваха я по такъв смразяващ кръвта начин, че тя имаше чувството, че всеки миг ще забрави да си поема дъх.
Мускулчетата на лицето му не бяха стегнати напълно, но не бяха и отпуснати. Имаше някакво неопределено изражение, което Далия можеше да разчете единствено като предпазливо, сякаш бе преминал към опознаване на непознатият обект, в случея на нея.
Другият беше русокос, малко по - млад от тъмнокожият, но очите му издаваха хладнокръвната, макар и доста добре прикрита зад мила усмивка, пресметливост на убиец, който не би спрял пред нищо, за да хване и унищожи мишената си.
- Изглежда прекъснахме децата, Боунс. - Подхвирли някак насмешливо русокосият, като се обърна към озъбилият се в грозна усмивка мъж.
Гласът му, за голяма изненада на Далия, беше женствен, прекалено тънък за да се каже, че принадлежи на някой, който изглежда толкова опасен.
Далия беше сигорна, че ако стоеше с гръб щеше да помисли, че говори не мъж, а младо момиче.
- Колко сме невъзпитани, Марвин! – Изсъска през зъби Боунс, а от гърдите му се изтръгна неприятно боботене, което представляваше смеха му.
– Зеро ..... – гласът на Далия видимо потрепери, а паниката завладя тялото й изцяло, когато русият мъж пристъпи по - близо до нея, а устните му се изкривиха в лукава усмивка.
– Здаравей, красавице ! – Похотливо възкликна Марвин, като се захили насреща й.
Точно преди да се отдръпне крачка назад, Далия усети ръката на Зеро, която се обви около кръста й привличайки я към тялото му.
Младата жена го погледна с облекчение усещайки, как лицето й се разпъва в широка усмивка, като защитна реакция срещу погледите на мъжете, които очакваха да се забавляват със страха й .
Заля я вълна от щастие, веднага щом се усети сигорно притисната в него.
Далия не се възпротиви, а се остави напълно покорно, както никога до сега.
Очите на мъжете ......
Имаше чувството, че омърсяват тялото й само с погледите си, които плъзгаха нагоре надолу по нея, като я разглеждаха под лупа, без да се стараят да прикрият, нито гнустните си помисли, нито задоволството, което ясно личеше, че изпитват.
Далия усети силата на залялото я като студена вода отвращение, което я накара да настръхне неприятно. Присъствието на тези мъже я ужасяваше.
Когато усети сигорността идваща от мъжа до нея, сърцето й постепено нормализира ритама си, защото бе повече от убедена, че той е непробиваема блокада, която никой няма силата да премине, и която ще я защити от всичко зло, което се опита да я нарани отново.
- Бледа си. - Изрече внимателно. - Не ме карай да се тревожа. - Допълни, като целувна слепоочието й срещайки очите й, които въпреки фалшивата усмивка, която целеше да прикрие емоциите й, трептяха от страх и напрежение.
- Добре съм. - Смоталеви тихо Далия, като хвърли кос поглед към вренчилите се в тях мъже, които явно се изнервяха от това, че бяха напълно игнорирани от цялостната картинка.
Единственото нещо, което я тормозеше толкова силно, че можеше дори да замагли част от страха й, беше факта, че бе полугола пред опасните непознати, и че това им доставяше явно удовлоствие.
Нямаше да им се даде толкова лесно, каквото и да ставаше.
Далия вирна упорито брадичка, стискайки зъби до болка. Нямаше да покаже страха и неудобството, което изпитваше. Нямаше да им достави това удоволствие. Беше само по белият си потник, който едва скриваше бедрата й и все още беше влажен, но погледа й стрелна непознатите със студена самоувереност, която видимо ги изненада.
- Знам, че си добре, зайче. Не съм се съмнявал в способността ти, да пренебрегнеш някакви смешници . - Промълви нежно Зеро, и въпреки че обиждаше непознатите, а на всичкото отгоре ги и игнорираше с присъщата за себе си арогантност, гласът му прозвуча по онзи безгрижен, дори весел начин, по който говореше с нея до преди минути, когато бяха сами и нямаше нищо, от което да се страхуват.
Красивото му лице бе озарено от уверена усмивка, която я накара да се отпусне в ръцете му успокоена и щастлива, че той е там.
Но все още усещаше, че има нещо недоизяснено.... недоизказано, нещо, което той упорито криеше от нея.
Младата жена не пропусна начина, по който Зеро бе наблегнал на обръщението, което се противеше да приеме.
Стисна ядно зъби и го стрелна с очи, но той не отвърна на погледа й, нито даде някакъв знак, че го е усетил.
Далия стигна до извода, че я дразни нарочно, навярно за да й покаже, че всичко е наред, а и когато се замисли откри, че е успял, защото тя бе гневна на него, и бе забравила за момент, за напрегната ситуация, в която се намираха.
Играеше ли за да я предпази ? Какво възнамеряваше да направи, против опасността, която стоящите като чакащи за плячка хиени мъже, излъчваха ?
С тези въпроси се занимаваше половината от съзнанието й, а другата половина бе заета да трепери от ужас, за това, което предстоеше да се случи.
Зеро направи нещо, което я стъписа и изненада още повече, карайки я да поиска с цялото си същество да го удари, а после да избяга.
Хвана брадичката й, като извърна лицето й към своето, и я целуна страстно пред очите на мъжете.
Далия замръзна при мисълта, че онези перверзници я виждаха толкова лесна и уязвима. Толкова слаба и безсилна пред желанията на тялото си. Такава, каквато си беше забранила да става .......
Какво щяха да си помислят, че всеки може да я целува ли? Тя имаше гордост и достатъчно разум, за да го отблъсне и зашлеви, но въпреки първоначалният порив на тялото си, не го направи. Не направи нищо, с което да му попречи да я покровителства, да я покори, да отнеме достойнството й ......
Зеро демонстрираше явна близост с нея, сякаш си маркираше територията отправяйки предопреждение към настръхналите хищници, които безсрамно я изпиваха с очи.
Но тя не беше вещ ! Не беше негова, за да показва, че я притежава !
Езика му за първи път бе задвижен от задължение .
Плъзгаше се бързо, почти грубо, но в движенията, който Далия не можеше да отрече, че бяха приятни, нямаше й следа от изпиващото желание, което бе усетила докато лежаха на поляната.
Сега, когато бе плътно до него, Далия можеше да усети, колко напрегнат е всъщност.
Удиви се на актьорската му игра, която перфектно замаскирваше истинските му емоции и мисли за ходове, които възнамеряваше да направи.
Зеро я целуваше, но не както я бе целувал, когато бяха сами.
Сега не влагаше онази невероятна чувственост, която я караше да се предава в ръцете му, не влагаше нищо, правеше го механично .
Младата жена бе убедена, че докато я целува по този толко студен начин, разсъждава над ситуацията и още нещо, Далия бе сигорна, че Зеро не бе направил този ход без причина, затова просто се отпусна в ръцете му с примряло сърце и ускорен до максимум пулс, чието явно пулсиране не можеше да предотврати.
Щом той беше напрегнат, значи нещата не бяха наред!
Тази мисъл, я връхлетя като пареща горещина, заклещила се като трън във вътрешността на гърлото й.
Сърцето й се сви болезнено, когато осъзна, че нещата са по – сложни, отколкото Зеро се опитваше да ги предсатви пред нея.
Далия не беше глупачка. Беше наивна, но не и глупава.
Разбираше че тези хора са опасни, но поне знаеше че не са вампири, понеже не притежаваха онази особена аура, която трептеше като ефирна пеперуда изтакана от сатен, около учениците от нощна смяна.
Мъжете пред нея нямаха нито красотата, нито маниера на тези чудновати същества.
Беше невъзможно да са вампири, но тогава това значеше че са нещо друго, може би нещо, много по – страшно и кръвождано ......
Изведнъж както я целуваше, Зеро се отдръпна леко, прекъсвайки върволицата от мисли, които жужаха в главата й.
Без да я поглежда се обърна към притихналите мъже, по чиито лица ясно личеше, че не са били подготвени за неговата целенасочена показност.
Това ги напрегна, поставяйки ги в очакване на нещо различно, защото той не изглеждаше, нито притеснен нито оплашен.
С това си качество да прикрива емоциите си, ставаше непредсказуем за тях, а това определено не им се понрави, защото неговото спокойствие означаваше край на тяхното забавление.
- Можем ли да ви помогнем с нещо ? – Гласът му прозвуча толкова лекомислено, точно като на младо нищо неподозиращо момче, каквото и изглеждаше, въпреки че съвсем не беше.
Далия на момента го изгледа озадачено, защото това не беше неговият глас и определено не беше неговият изказ .
Лицето му беше озарено от учтива усмивка на доверчив тийнейджър, който искаше да разкара двама досадници, които буквално са попречили на плановете му . Зеро умело изрисуваше нетърпение в гласа си, сякаш с Далия наистина бяха две натискащи се хлапета, които искаха да продължат необезпокоявано.
Далия не разбираше какво прави. Изобщо не можеше да си обясни поведението му . Всичко това беше една лудост !
- Да ми заемеш гаджето си например! - Подметна Марвин, а наглостта в тона му беше подсилена от грозният, подигравателен смях на Боунс, чиито очи светеха похотливо.
- Това ли трябва да направя ? – Зеро наклони леко глава настрана и се усмихна някак странно, като приклещи с очи мъжете, изтривайки самоуверените усмивки от лицата им.
Гласът му продължаваше да звучи все така безгрижно, но този път в него се прокрадна някаква студенина, която можеше да бъде оприличена на мразовитият зимен вятър, който заформя ураган - отначало бавно и постепено, някак лениво, а преди някой да съумее да се усети, и да се скрие на топло, вече изкоренява дървета, къщи и разбива всичко по пътя си, без да се спре пред нищо и никого.
- От моето момиче ли се интересуваш ? – Въпросът беше зададен бавно, сякаш Зеро оставяше на Марвин важната задача да вникне в него добре, преди да отговори.
Далия инстинктивно стисна ръце в юмруци, за да не издаде и звук.
Кокалчетата на пръстите й започнха да побеляват от силата, с която стискаше, но за нея нямаше нищо по –важно от това да спре надигналият се в гърдите й копнеж да извика, и да накара гледащите се изпитателно мъже да я погледнат.
Коставаше и много усилия да остане безстрастна към всичко, което се случваше.
Раздвояваше се между това, дали трябва да се намеси или трябва да стои тихо и да чака бурята да отмине.

‘’...моето момиче...’’


Тези две думи отекнаха в блокиралото й съзнание като резкият звук, който издава танцуващ във въздуха камшик.
Странна тръпка от радост и ужас покоси тялото й, като вълна от запратени в нейна посока куршуми.
Негова ... Можеше ли да си позволи да бъде негова ?
Зеро се наведе бавно и вдигна ризата си, която лежеше на зелената земя, така както я беше оставил.
Наметна я внимателно върху несъзнателно потреперващото момиче, което подскочи леко, когато усети меката материя да докосва скованото й тяло.
- Така по – добре ли е ? - Меко попита, като се втренчи в нея игнорирайки напълно двамата мъже, чието веселие, за разлика от неговото, бе взело да се изчерпва.
- Да. – Тихо промълви Далия, възлагайки си да не прекъсва опияняващият контакт с очите му, които бяха насочени в нея, сякаш я претърсваха цялата за някави следи от болка или неудобство.
За пореден път изтръпна, но този път не от притеснение за неговият или за своят живот, а от притеснени за мъжете, които явно бяха достигнали лимита на търпението на буйният мъж до нея.
Виолетовите му очи светеха гневно. Не, не гневно, светеха ужасяващо гневно.
Далия можеше да усети гнева му, да се просмуква в кожата й, като солена морска вода, която изпива силата от кожата, и я оставя суха и изтощена, без капка живот и надежди за съществуване.
Гнева му ....
Далия почувства, че няма нищо по – страшно, нищо по мрачно и опасно от гнева, който Зеро можеше да събужда в себе си.
Можеше да го сръвни с дълго държан на каишка звяр, който в един момент е бил развързан, и оставен на свобода.
Зеро й се усмихна така, сякаш й се извиняваше за нещо, но това не смекчи ада, който гореше в ирисите му.
Той перфектно владееше изражението на лицето си, но всяка една емоция, ако изобщо решеше да я покаже, беше замислена внимателно, и не на последно място - добре изиграна.
Ако в сърцето му падаше сняг - лицето му щеше да изразява нищото, ако в душата му църеше кратак покой - на лицето му щеше да е изрисуван дъжда.
Това беше той, и Далия с изненада установи, че може да вижда в него, това, до което не и позволяваше да се докосне.
Тя почуватва, че Зеро ще ги накаже за думите им и разбра, че през цялото време се бе опитвал да избегне спречкване с тях, като се прави на нищо неподозиращ хлапак, който не е от тази планета, само за да не я плаши.
– Подиграваш ли ни се момче ?! - В гърленият глас на Боунс се долавяха зловещи тонове. - Белята ли си търсиш ?- Изръмжа гневно, а черните му очи засияха опасно, изглеждайки досущ като всепоглъщащи всичко бездни, на фона на тъмната му кожа.
– Защо просто не ни дадеш малката, за да се позабавляваме и не си траеш, вместо да се правиш на отворен ? Добродушният тон, с който говореше Марвин беше някаква нелепа подигравка.
Тон, мелодичен и приятелски, даващ съвет, който сто процента трябва да бъде последван.
Далия изтръпна, а гърлото й се стегна от ужас.
Пулса й се ускори почти осезаемо, а ръцете й, които все още стискаше, се покриха със ситни капчици пот.
Зеро бавно се обърна към мъжете, като се отдели от нея, и направи няколко крачки в тяхна посока, с ясната предства да ги размаже, но внезапно, когато погледна през рамо и видя ужаса, който се бе изписал на лицето й, се отказа, а и без това разбра че двамата пред него са просто някакви смешни човеци, които сто процента бяха слуги на новопристигнал вампир .
Това го заинтересова, и той вдиша дълбоко, с цел да успокои гнева си.
Мразеше хората като тях почти толкова, колкото мразеше вампирите, понеже те искаха да станат нещо, което не разбираха.
Нямаха си на идея за каква болка, лишения и изпитания на волята става въпрос.
Такива хора виждаха само плюсовете - като сила, бързина и безсмъртие, които притежаваха вампирите, но бяха слепи за реалността, с която болезнено се сблъскваха, когато получеха желаното.
Наглото поведение на непознатите силно го раздразни и бе склонен да се позабавлява с тях, понеже ясно им личеше, че си нямат на идея, че и той е едно от съществата, които боготворят.
Начина, по който гледаха Далия го подтикваше към опустошение, а думите, които се усмелиха да изрекат, щеше да затъкне обратно в гърлата им.
Ако не беше Далия, не би се поколебал да ги убие, така или иначе те това и заслужаваха, но не искаше да я ужасява повече от това.
Не искаше да вижда онзи спотаен ужас в красивите й бадемови очи, които винаги го гледаха с детска искреност.
Тя трябваше да му има доверие, а не да потръпва от ужас, щом той повишеше тон или избухнеше.
– Кого ескортирахте до Академията ? - Гласът му беше леденостуден и остър по един особено зловещ начин, който накара дори Далия да потрепери, защото не го бе чувала да използва толкова особен тон към някого.
Лицето му бе каменно, напълно непроницаемо изгубило предишното си търпение и мекота.
Настана тягостно мълчание, което заля малката поляна като отровна мъгла изтакана от напрежение.
- Ти си вампир ! – Отбеляза въодушевемо Марвин, а очите му засветиха любопитно. – Не бих сбъркал за нищо на света, това прекрасно излъчване, тази омарза ! - Продължи, а в погледа му се четеше почитание, и едва ли не обожание към това, което бе открил в момчето пред себе си. – Опита се да ни заблудиш, за да не я плашиш, нали ? Не искаш тя да знае, какво може да ни причиниш само ако пожелаеш ! – Допълни пламено Марвин и се засмя, горд от разкритието, което беше направил.
Далия местеше неразбиращо погледа си от светещото му в доволна гримаса лице, към лицето на Зеро и обратно.
Те говореха за нея така все едно я нямаше, а това я накара да се почувства малка и незабележима .
Можеше да признае пред себе си, че това й се понрави.
Точно сега не искаше да привлича вниманието на никого, към нищожната си особа, но бе истински заинтригувана от въпроса на Зеро, който засягаше Академията, и доколкото беше разбрала, ставаше въпрос за новопристигнал вампир, което засили любопитството й почти непоносимо, но тя остана безмълвна решавайки твърдо да не създава излишни проблеми.
– Нестабилен си! - Вмъкна с любопитна усмивка на хитрото си лице, Марвин, като имаше в предвид състоянието, в което Зеро се намираше.
– Колко си прав!
Гласът на Зеро изфуча като кама из натежалият въздух, и преди някой да успее да реагира, Марвин беше запратен в едно дърво, и притиснат към стъблото му от младият мъж, чиието лице дори не потрепваше.
– Нямаш си и на идея, колко нестабилен съм всъщност.
Далия подскочи и импулсивно сложи ръка пред устните си за да не изпищи.
Очите и се разшириха, а сърцето й почти спря да бие от оплаха.
Нямаше никаква грешка.
Зеро беше запратил в дървото човек и то без никакво усилие, това определно беше нещото, от което ограничеността на човешкото й съзнание се ужаси.
Боунс заплашително тръгна към нея, но думите на Зеро го заковаха на място :
- Направи си сметка, колко време ще ми отнеме да стигна до теб!
В гласа на младежа нямаше и следа от колебание. Имаше ясно докоментирана заплаха, която плъзна като шамар по бузата на Боунс, и той долови безпогрешно мястото си в този момент.
Боунс не помръдна, но черните му очи неспираха да изгарят Далия, сякаш и се заканваха, че ще я достигнат, и когато го направят ще й се иска да е мъртва.
Далия трепереше като лист хартия разкъсван от вятъра.
Стоеше на място, втренчила очи в Зеро, който не влагаше никакви услия да задържи Марвин, но си личеше че захвата му е болезнен, защото русокосият мъж бе леко пребеледнял, а по челото му се стичаха малки капчици пот.
Вече не му идваше на ума да се усмихва, а и да искаше не би успял, понеже притока на въздух, който бе от особена необходимост за да функционира тялото му нормално, беше значително намален, но не и прекратен.
Много предвидливо, особено, когатато очакваш от човек без въздух отговори.
Далия не можеше да повярва, че овладяният мъж, който до преди минути я галеше с неописуема нежност, е способен на толкова сила. Тона му, лицето му, очите, издаваха такава зловеща и хладнокръвна жестокост, че момичето се усъмни в това, дали пред нея стои един и същ мъж.
- Няма да те питам отново ! - Изсъска предопреждението си Зеро, усещайки как кръвта му започва да ври във вените му като лава, и му става все по – трудно да удържа дивото в себе си.
– Провери сам! - Изкикоти се Марвин като хвърли кратък поглед към ръката си, насочвайки към нея вниманието на Зеро.
Зеро го пусна за миг, оставяйки го да си поеме дъх, но след секунда стисна ръката му и я изви зад гърба му, като повдигна грубо ръкава на зеленият му шлифер с ясната идея да види знака на господаря, на когото се подчиняваше.
Там на бледата кожа на Марвин бе татуирана малка детелина прободена от стрела.
Зеро пребледня изведнъж, но лицето му не промени израза си.
Остана непроницаем, въпреки че във виолетовите му очи можеше да се прочете много.
Прикриваше се добре, все още ...
Емоциите преминаваха през тялото му като високо напрежение, до което не бе препоръчително да се докосваш, ако обичаш живота си.
Онази жена беше в Академията....
Тази мисъл можеше да го побърка.
Чувството на безполезност, което изпита, когато беше безпомощно дете лежащо в ръцете й, го заля отново.
Не, това беше невъзможно!
Може би някой от смейството й ..... някой нейн близък !
Мозъка му се разпръсна на хиляди половини, но той запази безупречен самоконтрол, без да издава какво чувства в момента.
- Хио. – Сухо промълви, след секунда мълчание като се отдръпна и пусна Марвин, чието лице бе разкривено в потайна, лека усмивка.
– Не ми казвай, че имаш нещо общо с господарката ми, момче ?! - Подхвърли уж небрежно Марвин като насочи очите си към татуировката, която се намираше на врата му.
- Далия.
Младата жена остана неподвижна за миг, загледана в него без да може да реагира на студа в гласа му, който я опари по онзи неприятен начин, както правеше, когато все още не се разбираха.
Тя не разбираше, какво точно се бе случило, но в съзнанието й ясно се открои фамилията на жената, за която Юки й беше разказала.
Онази, която беше разрушила живота на Зеро. Онази, към чиято смърт той се стремеше....
Далия !
Той отново я повика, но този път освен студ гласа му издаваше и нетърпението му.
–Тръгваме си. – Малко по – меко обяви той, когато обърканите й очи го фокосираха. – Моля те облечи се, не мисля, че господата ще преминат границата още веднъж.
Тона, с който произнесе думите беше равен, напълно лишен от емоция, но достатъчно категоричен за да покаже ясно, че няма да бъде толкова благосклоненен към мъжете, ако повтореха намеците си по нейн адрес отново.
Далия сковано навлече дънките си, а когато погледа й случайно се пресече с този на Боунс, по цялото й тяло се разляха стотици студени тръпки, които бяха толкова осезаеми, че тя бе обедена в това, че дълго ще помни, какво е усещането от това, някой да те гледа с неприкрита закана, и да тръпне от нетърпение да те докопа.
Тя подмина бързо стоящият като статуя чернокож мъж, като задържа дъха си, докато усещаше черните му очи, които я проследиха с прецизността на хищник.
Когато стигна до Зеро той хвана рязко ръката й, все едно беше малко момиченце, което се нуждаеше от помощ за да пресече улицата. Сърцето й се преобърна от облекчението, което я заля под формата на пулсираща болка в главата и гърдите.
Погледна го, а в очите й имаше безброй въпроси, които искаха своето обяснение.
Зеро обаче не отговори на погледа й, защото гледаше изпитателно Боунс, чиито очи все още я разкъсваха като ренген, макар че вече бе далеч от него.
Боунс също го погледна и остана неподвижен за миг, но след секунда напрегнато мълчание, краищата на дебелите му устни се извиха нагоре, в лека предизвикателна усмивка, която ясно го провокираше.
Далия усети желанието на Зеро и инстинктивоно стисна ръката му, карайки го да я погледне.
- Да си вървим, моля те! – Умолителният й тон го накара да се усмихне мрачно.
Хвърли последен поглед към Марвин, чиито очи блестяха с грозният блясък на човек, който знае за теб неща, за които ти сам не подозираш.
– Вътрешно искаш тя да види, как се храниш с мен нали? – Започна изведнъж Марвин и се изсмя грозно. – Давай, забий зъбите си в мен .. – той направи кратка пауза за да се усмихне, и облегне глава назад върху стъблото на дървото изваждайки на показ врата си. - ... свикнал съм да се хранят с мен, казват че вкуса ми е отличен !
Далия не можа да повярва, когато в лицето на Зеро позна онази страшна жажда, която бе виждала само веднъж. Неговото желание се удари в тялото й и тя едва успя да удържи порива си да се превие на две за да сложи край на пламъците, които горяха в него, а пареха нея.
Очите му пламтяха, но пламъците в тях не бяха от топъл оранжево - червен огън. Не. Пламъците бяха черни, пронизващи като нефт извиращ от земята.
Бяха създадени от леденостуден неизгарящ огън. Огъня на жаждата, огъня на лудостта и пристрастението.
Той застана точно до Марвин. Толкова бързо, толкова нереално бързо ...
– Зеро ! – Извика Далия и се прокле заради ужаса, който ясно различи в гласа си, въпреки че му беше забранила да се покзва.
Очите на младежа бяха забити като ръждясали пирони във врата на Марвин, по който личаха стари следи от ухапване.
Устните му трепереха, а тялото му сковано и вледенено, настръхнало като козината на вълк, стоеше неподвижно, сякаш времето беше спряло, и го бе замръзило в тази единствена секунда.
Не чуваше нищо и не виждаше нищо. Сега бяха лице в лице. Жаждата и той.
– Знам, какво искаш красавецо. – Провлачи похотливо Марвин, а малките му светлокафяви очи засияха предизвикателно. – Да я метнеш на тревата още сега. – Той хвърли бегъл поглед към замрялата Далия, и се усмихна с ехидна, мазна усмивка. – Искаш да разкъсаш дрехите й .... – той се наведе към устните на Зеро, който стоеше все така неподвижно, сякаш изобщо не съществуваше, и не беше на това място в този момент, и прошепна мъркайки като разгонен котарак. - да я обладаеш по всеки възможен начин, да я чуеш да крещи ..... искаш болката й, момче ........ искаш я цялата!
- Извратено копеле! – Извика извън себе си Далия, която не можеше да понесе повече от отвратителните думи на Марвин, които за нейн най - голям ужас не бяха отречени.
- Стой далеч от ....... – тя не бе оставена да продължи, защото някой я дръпна назад опирайки до врата й леденостудена стома.
Дъха й секна, когато чу в ушите си гадният смях на Боунс, който плъзна ръката си надолу по бедрото й, като я хвана оскърбително между бедрата и стисна грубо.
Зеро не реагираше, сякаш беше омагьосан. Дори се бе привел леко към врата на Марвин, сякаш се приготвяше да пие.
Далия изпищя от болка и унижение.
- Отдай се на желанието, Зеро! – Прошепна ласкаво Марвин.
От устата на маладият мъж се подадоха два остри като ками кучешки зъби, които отразиха слънцето в себе си запращайки светлината си право в очите на ужасената Далия.
Очите му бяха кърваво червени, и подобно на неонов надпис на някой клуб, светеха ослепително, привличайки вниманието на всички наоколо.
Той се приведе към шията на Марвин. По близо и близо.......
- Зеро, моля те, помогне ми ! – Изкрещя пронизително Далия, когато Боунс засмука ухото й, неспирайки да движи ръката си грубо по интимните й части. - Помогни ми! - Отчаяно прошепна, като стисна очи молейки се да избяга от този кошмар. - Имам нужда от теб !
Това беше достатъчно. Нещо в него се пречупи и той се отдръпна рязко от врата на изумения Марвин, по чието изражение личеше, че не бе очаквал такъв развой на събитията.
По лицето на Далия вече се стичаха горещи сълзи, но изведнъж тя усети, че тежастта, която и оказваше ръката на Боунс бе изчезнала.
Далия чу углошителен вик и стреснато отвори очи.
Боунс лежеше на тревата, а Зеро стискаше врата му безплощадно.
Очите му отново блестяха на лицето му като посипани по снега виолетки.
Нямаше я кръвата и прокълнатата зависимост, която излъчваше преди секунди, но имаше желание за мъст, което не се хареса на Далия.
Тя се затича към него с всичка сила. Хвана ръката му, с която продължаваше все така да стиска Боунс, чието тъмно лице бе започнала да ства все по – белдо и бледо, а устните му бяха започнали да посивяват от липсата на необходимият въздох.
Лицето му рязко се извърна към нейното и очите им се срещнаха като две мълнии насред тъмносиньото нощно небе.
Очите му не трепнаха.
Нямаше движение, сякаш можеше да стои в заетата поза, която рано или късно щеше да причини смъртта на Боунс, цяла вечност.
- Недей! - Далия вложи всичките си усилия, за да накара гласа си да се понесе успокояващо към него. – Добре съм. – Отгатна без да чува въпроса му, защото знаеше по какви причини беше поставил наколене грамадният мъж и стискаше вратата му с мисълтта да го убие.
Зеро рязко пусна мъжа без да откъсва потъмнелите си от гняв очи от нейните, които бяха пълни с молба и сълзи на прага да бъдат пролети.
Боунс се хвана за гърлото учейки се наново как се диша, а Марвин не помръдваше от мястото си тотално объркан от всичко, което господарката му му беше казала, че ще проработи, а не беше.
- Съжалявам, че му позволих .......
Далия се хвърли в обятията му като се притисна силно опирайки брадичка на рамото му.
- Нека си вървим, моля те. – Прошепна задавено, а сълзите й започнаха бавно да се плъзгат по бледото й лице. Усети как цялото му тяло потръпна.
– Съжалявам. – Порешепна нежо в ухото й, като хвана главата й отдръпвайки я от себе си и целуна челото и с същата нежност, с която го бе направил й преди.

Дея и Тиаз послушно пасяха на поляната пред гората.
Изглеждаха толкова спокойни, че за миг Далия се усъмни във всичко, което се беше случило пред очите й.
Цялото това напрежение и страх изглежда не бяха докоснали нито една част от умовете на двете красиви животни, което я изуми, понеже бе убедена, че след такава смръзяваща кръвта среща, трябва да има оставени някакви следи.
Нямаше нищо, което да подсказва, че преди минути живота й беше изложен на риск, а това я изплаши още повече.
Дори сега да лежеше мъртва, никой нямаше да разбере, какво се бе случило.....
Никой!
Поляната си беше същатата и слънцето светеше все така силно. Галеше приятелски замръзналата й кожа .
Конете пасяха необезпокоявано, тишината бе опияняваща, но с една малка промяна - Далия не можеше да се наслаждава на нищо от това, понеже умът й беше зает с всякакви мисли и предположения за случилото се.
Зеро пусна ръката й рязко, като избърза все така мълчалив, хвана юздите на Дея.
Помилва я и търпеливо изчака Далия да стигне до него.
– Кои бяха тези хора ? – Започна направо момичето, като го погледна право в очите задържайки ги достатъчно дълго, за да му покаже непоколебимостта, с която разполагаше отностно това, което желаеше да разбере.
- Буквално ... роби на вампир. – Кратко отговори като отмести очите си от нейните, насочвайки ги в друга посока като напълно съзнателно отбягваше погледа й .
Не му се говореше точно сега, въпреки че знаеше, че Далия има право да знае, какво се бе случило.
Господи, това че не бе успял да се намеси на време, го разяжадше бавно и мъчително, но той бе решен да не говори по темата. Далия бе започнала да вижда и знае много повече, отколкото трябваше.
- Вампирите имат ... роби ?!
Зеро се умихна, но усмивката му беше кратка и пестелива и скоро беше засенчена от тъмнината в очите му, която се плъзна изведнъж като изсипан в кристално чиста вода катран.
- Ами ...значи те са собственост на Хио Шиз ...... – тя не бе оставена да продължи.
Той ясно отказваше да обсъжда миналото си с нея и това я нарани, колкото и да се опитваше да го отрече.
- Това са хора, които най- често са обсебени от вампирите. – Започна с неохота Зеро, без да си прави труда да прикрива нежеланието си за разговор. - Може да се каже, че ги боготворят заради силата и вечността, с която разполагат. – Искат да се превърнат в чудовищата, които идиализират, най – често заради облагите, които това предлага, но се случва и просто да не намират смисъл в това да са хора. – Довърши с въздишка и я погледна изпитателно в очакване на бурната й реакция, отностно новите неща, с които я беше запознал.
Далия долови горчивината в гласа му и сведе глава, като навлажни сухите си устни и се замисли над думите му.
Кой би пожелал да се првърне в нещо такова и то доброволно?
Това беше лудост, която не биваше да бъде разрешавана!
- Нарани ли те сериозно, Далия ? – Изрече внимателно Зеро, като взе лицето й в шепи, за да не бъде способна да отмести очи от неговите й да го излъже.
Далия усети вълната от слабост, която я заля въпреки желанието й.
Краката й омекнаха, а дишането й се учести, сякаш все още се бореше срещу Боунс.
Дръпна се рязко от ръцете на Зеро, като премигна нервно насочвайки погледа си в противоположна на него посока.
Той се изненада, а изненадата му премина от неприятните тръпки в гърдите му, и стигна до гнева, който обаче не се изписа нито на лицето му, нито в очите, а това му позволи да остане неразгадаем за нея.
- Не съм малко момиченце! - Студено изрече Далия, като го стрелна с поглед, но не го задържа на безстрастното му лице, което бе заело замислено изражение. – И отговаряй на въпросите ми! – Допълни сърдито.
Кратка усмивка пробягна през лицето му.
Беше подобна на слънчев лъч по предното стъкло на движещ се автомобил. Премина леко и изчезна в далечината.
- Откъде разбра, че са ... последователи на вампирите ? – Запита с присъщото си любопитсто младата жена, а очите й зашариха нетърпеливо по лицето му.
– Този ....русият – провлачи с неприкрита досада Зеро, показвайки й, че въпросите й започват да го изнервят. – ... имаше старо ухапване на врата си, видях го когато се засмя като кретен, и ти каза ‘’ Здарсти!’’!
Раздразнението, което Далия разпозна в гласа му, я накара да се усмихне и да се почувства малко по –добре, заради това, че не му беше безразлично чак толкова много, въпреки че не трябваше да се радва на малките трохички, които той неволно и подхвърляше.
- Аха. – Лицето и остана замислено за миг.
- Какво сега ? – Заинтересова се младият мъж като скръсти ръце пред гърдите си. Какво още искаш да знаеш?
- Това не беше нормално. – Отбеляза Далия, като направи гримаса, когато го погледна и прочете в очите му нова вълна на отегчение и раздразнение.
– Вече се извиних, че не стигнах на време! – Рязко отвърна Зеро. - Какво повече искаш да ти кажа, за да престанем да говорим за това ?
- Не става въпрос за това! – Далия пренебрежително махна с ръка. – Ти си уязвим! – Изрече високо. – Ниво Е, както ми каза Канаме!
- Охо ! – Възкликна подигравателно Зеро, като се наклони леко назад. – Свети Канаме, каква идилия!
– Тревожа се за теб, а ти ми се подиграваш ! - Недоумяващо промълви Далия, като стисна устни за да възпре още някой неща, които и се щеше да добави.- Или си мислиш, че като се държиш като идиот, ще отбегнеш проблема си с това, че губиш контрола над себе си ? – Думите и поразяваха право в целта, като ставаха все по верни и верни и точно, когато трябваше да спре да говори Далия продължи разпалено. – Какво ще правиш, когато единствената ти мисъл, ще бъде за това, как да си набавиш ... кръв ?
Тона, с който му говореше издаваше тревогата, която се бе зародила в сърцето й и я тормозеше, от както видя размера на зависимостта му, която днес можеше да им коства живота.
– Ще те хвана .. – Зеро се приближи до нея като хвана раменете й и ги стисна леко, колкото да усети натиска му. - . . и ще направя с теб всичко, онова, което онзи мъж каза, само че всяко едно проникване ще е следвано от дълбоко ухапване! - Преднамереният му циничен отговор, поднесен със студенината на прекрастният му глас запали лицето й и тя почуватва как краката й омекват, показвайки й ясно, че са безполезни както и цялото й тяло, когато ставаше въпрос за него.
Лицето му се бе превърнало в изваяна ледена склуптура, която я сковаваше заради дълбоката искреност на нищото, която изразяваше.
- Как може да говориш по този начин ? – Възкликна озадачено Далия, а челото й се набразди с леки бръчици, в момента в който се свъси и разтръска глава невярващо.
– О, прости ми за грешният изказ, нека перефразирам! - Подобие на смях се изтръгна от стиснатите му устни, а очите му засветиха студено срещу нейните. - Всеки път, когато те чукам бясно, както заслужава малка вироглава госпожичка като теб, ще забивам зъби във врата ти и ти гарантирам - очите му пробегнаха по зачервеното й лице бързо, проверявайки реакцията й. - ... ще ти хареса ! – Довърши и се усмихна, като умишлено потърка устните й с палеца си.
Думите му я слисаха, оставяйки я напълно безмълвна
– Е, удовлетвори ли те отговора ми ? – Иронично подметна, като този път вместо устните й плъзна пръста си по шията й.
Далия се отдръпна толкова рязко, че едва не падна назад, но всичко бе за предпочитане пред това, да му позволи да я докосва сега, когато единственото отвратително нещо наоколо бе той.
Изпитваше болезнена нужда да се почувства самостоятелна отново, макар че й бе доста трудно, понеже когато бе с него винаги се чувстваше като пет годишно дете оставено в ръцете му.
– Върви по дяволите ! – Тихо промълви Далия, а лицето и се зачерви леко, но въпреки това тя си наложи да не насочва очи в краката си, както си мечтаеше, когато неговите я оприха в мига, в който бе проговорила.
- Няма ли да посегнеш за да ме удариш, както обикновено правиш? – Спокойно запита, но погледа му стана още по - тежък и прикова нейният със същата притегателна сила, с която го бе напрвил и при езерото.
– Не си заслужава! . – Отвърна язвително Далия, като си пое шумно въздух, за да успокой нервите си. - Не си заслужава да си хабя нервите, за някой като теб! - Допълни като изсумтя гневно насреща му и бе напълно подготвена да се изправи срещу гневните му думи, които си мислеше, че ще запрати срещу нея.
Не бе очаквала обаче ръцете му да я приковат толкова бързо и ловко към тялото му.
Устните му се докоснаха до нейните леко, сякаш я подканваха, а усмивката, която се появи на лицето му, когато тя обви ръце около врата му беше победоностна и самонадеяна, далеч от сериозността и студенината, която лицето му излъчваше преди минути.
Езика му се вплете с нейният за цяла вечност, а ръцете му не застинаха на кръста й, а се мушнаха в джобовета на дънките й, като обхванаха дупето и доста неприлично.
Далия отново усети приятните тръпки в корема си, които и крещяха че е глупачка, но щастлива глупачка.
През цялото й тяло се разля наслада и непоносима горещина от нарастващата в телата им възбуда. Сърцето му биеше шумно в ушите й, сякаш беше неразривна част от нея, както и тя от него.
Преди да се усети, Далия стоеше задъхана пред него с подпухнали от внезапният му изблик на страст устни.
- Колко лесно се предаваш, зайче! . – Небрежният му тон и подейства като юмрук в лицето .
Той отново го правеше.Хвърляше й трохички, а тя точно като безмозъчна птица, им се нахвърляше без да се замисли.
Почувства се уязвима пред него, почувства се разкрита ...като робиня на неговите желания. В един миг я искаше, а в следващият беше студен и непредсказуем!
Това я объркваше, а мисълта, че не може да контролира желанията и емоциите си в негово присъствия я ужасяваше до степента, до която импулсивно започваше да се защитава от всико и всички за да не свърши наранена.
- Значи, можеш да ме целлуваш, когато ти скимне, така ли ?! - Почти извика Далия. – Да ти приличам на някои от онези жени ? – Гласът й набираше сили, а мъжа пред нея стоеше съвсем спокойно, с излъчване, което беше толкова уравновесено, че Далия се разгневи още повече.
Не можеше той да пази съвърешен контрол, а тя да изглежда толкова слаба ! Проклинаше го, въпреки че й се искаше да го целуне отново ......
Чувстваше се като пълна слабачка, с която той се подиграваше отново и отново.
- Не съм те чул да се оплакваш! – Спокойно отвърна Той като присви леко рамене в знак, че думите й въобще не го интересуват
- Поне ми плащай, за жертвата, която правя ! – Заяви злорадо тя и понечи да се качи на коня, но силната му ръка, която се обви около китката й, я дръпна назад, така че тялото й да се опре в неговото, а очите й се оказаха толкова близо до неговите, че миглите им можеха да се докоснат.
- Това, че си по- силен от мен не ти дава правото да ..... – гневният й коментар беше прекъснат от смразяващата студенина в гласа му, която я накара да замълчи.
– Не съм забелязал целувките с мен, да са ти неприятни!
Усмивката, която се появи на лицето му беше гадна по всики критерии, които можеха да се вземат в предвид.
- Знаеш ли какво, защо не вървиш по дяволите ! – Изсъска Далия и се дръпна рязко за да се освободи, но всеки опит беше неуспешен.
Той изглеждаше толкова студен и самонадеян, сякаш очите му й припомняха всяка една целувка, която си бяха разменили и всяко едно докосване, което Далия искаше да изтрие от мислите си.
– Мислиш, че не усещам как кожата ти настръхва само когато те погледна ли , зайче ? - Шепнеше той до лицето й, а топлият му дъх я обливаше цялата, карайки я да трепери от желание да притисне устни в неговите. – Толкова неща мога да ти направя.
Пусна я толкова рязко, че и трябваше малко време за да възвърне равновесието си и да се съвземе.
Далия обаче беше достататъчно ядосана и наранена от промяната в поведението му, за да се оплаква от грубите му обноски, затова се качи на кобилата бързо и го погледна високомерно като му каза :
- Когато разбереш, че това, което се случва не засяга само твоя мислост, тогава ми се обади !
Далия пришпори коня си и го остави да стои треперещ от гняв заради самонадеяната й постъпка и вироглаво държание на малака пикла.
Реши да остане малко, докато се успокои, защото знаеше, че ако тръгне след нея ще я догони, а това, което щеше да се случи след това нямаше да е просто спор ......
Думите й го опариха като нажажено желязо, защото той разбра смисъла им и това, че са верни.
Това, което се беше случило .....
Всичко, което се случваше засягаше пряко и нея, но как можеше да й обясни това, което Директора му беше казал? Как можеше да й се довери сега, когато макар и някак невъзможно, или жената, която се бе заклел да убие или някой от клана и беше в Академията?
Колкото по – малко неща знаеше за него, толкова по – добре щеше да е за нея.
Но защо ли това негово убеждение не му носеше удовлетворение и въртешна свобода.
Копнееше за нея отново, а тя му беше бясна.
Беше толкова възбуждаща, когато се ядосваше, но едва ли искаше да го види сега, когато и беше най - черният човек на света.
Трябваше ли да се отдръпне или трябваше просто да се пресегне и да я вземе, доверявайки се на вътрешните си желания ....
Кога бе станала толкова важна? От кога бе започнал да мисли само за нея ?

ГЛАВА 20*


САУНДТРАК : 1* http://www.vbox7.com/play:f602f9a9 ( тангото)


Знам за мен ти не си роден
Няма да те имам нито нощ и ден
Но дали ще те заболи, ако друг сърцето ми плени?




Роклята й беше с цвета, на туко що разцъфнали виолетки.
Корсета, който идеално прилягаше на тънката й талия, беше със сърцевидно деколте, и разкриваше красивите й рамене, които бе изправила в маниера на истинска принцеса.
Шията й красеше нежно, сребърно бижу, на чиято верижка висеше малък диамант, без особена стойност, който бе шлифован в формата тъмно розова роза.
За разлика от другите момичета, всяко от което се бе престарало в това да изглежда възможно най - красиво, Далия Пейн не носеше тежък грим.
Желанието й бе изобщо да не слага, но Юки я бе притиснала на тясно в ъгъла, и след дълъг, и не на последно място, уморителен спор, бяха стигнали до консенсус.
Далия бе сложила безцветен гланц за устни, който им придаваше лек отблясък, а формата на очите й бе подчертана с лек, черен молив и спирала.
Косата й беше небрежно вдигната в импровизиран кок, който откриваше съвърешните черти на лицето й, и подчертаваше елегантното й излъчаване.
Залата, в която се състоеше бала, бе пищно украсена.
От тавана се спускаха множество разноцветни гирлянди, а в краищата на залата, бяха завързани балони, които се размърдваха леко, когато някой от учениците менеше край тях.
Имаше две дълги маси отрупани с храна и напитки, разположени успоредно една на друга, но на достатъчно разтояние за да не създават неудобство.
Музиката звучеше приятно, и по дансинга в плавен ритъм, се движеха множество усмихнати двойки, някой от които бяха чакали бала, за да споделят чувствата си.
Далия стоеше до една от масите с чаша пунш в ръка, и отегчено изражение, което колкото и да си налагаше, не можеше да премахне от лицето си, и се съмняваше, дали изобщо нещо бе способно да го заличи.
Искаше просто да се стовари на леглото си и да затвори очи, пренебрегвайки всичко, и всички наоколо, но нямаше никакъв шанс да изпълни желанието си, а това я огорчаваше още по – силно.
Антани бе нейният кавалер за вечерта, но по всичко личеше, че се забавлява с пъти повече от нея, а и Далия не можеше да го вини, при ясният факт, че изглеждаше по - мрачна и от ноща, която отдавана се бе спуснала над града, като мастило разлято върху лист хартия.
Знаеше че би било добре да му обърща повече внимание, защото той беше мил и вежлив, а най- вече обикновен, и едва ли имаше способността да застрашва живота й.
Трябваше да си наложи да се весели заради него, а не да съсипва вечерта му, заради това, че живота й беше пълна каша, но бе прекалено уморена от всичко, за да си налага каквото и да е.
Потърси го с поглед и го видя да се смее весело на шегата на едно червенокосо момиче, което явно му харесваше. Това беше добре. Далия усети желаното облекчение да я залива успокоявайки съвестта й. Усмхна се вяло, но не защото не се радваше за Антани, напротив, много й се искаше той да си намери момиче, което можеше да отговири на чувствата му, истината беше, че не й бяха останали сили, за каквито и да е усмивки и преструвки, които всяка една празноглава глезла демонстрираше пред момчетата от нощна смяна.
Не можеше да играе, а и нямаше силата и смелостта да се държи така, сякаш нищо не се бе случило, и в живота й не бяха намесени същества, които цели седемнадесет години мислеше за добър филмов трик.
Никога не се бе чувствала толкова объркана и несигорна.
Не преставаше да мисли за случилото се в гората.
За целувките му, за докосването му, за начина, по който я гледаше, милваше ....
Начина, по който пленяваше сетивата й, по който я обладаваше цялата, правейки я безполезна да опази собственото си достойнство.
Младата жена разтърси глава в опит да премахне всичките си кражащи мисли, които носеха неговото име.
Отпи от чашата си и се върна назад в разсъжденията си без да се опитва да скрие от никого, това, че не желае да е част от целият този шум.
Въпреки желанието си, си припомни начина, по който Зеро я бе защитил, и услията, които му костваха за да го направи.
Жаждата, която го изпиваше и подчиняваше .....
Толкова се страхуваше за него, а той се държеше арогантно и надменно както винаги, и отказваше повече от ясно, да я допусне до себе си .
Далия вдигна унило глава за секунда и го видя да върви точно срещу нея. Секундите прелетяха през нея мигновено. Времето загуби стойноста си, сякаш нямаше значение, сякаш изобщо не съществуваше.
През цялото й тяло премина гореща вълна, подобна на тази, която удря тялото ти веднага щом излезеш навън от прохладният си дом, когато се вихри жаркото лятно слънце.
Високото му, стройно тяло бе облечено в костюм, с бяла риза и черна вратовръзка.
Странното беше, че имаше дързостта да носи еднакво добре, както дънки и тениска, така й костюм, и то без никакво смущение.
Сърцето й залумка лудо в гърдите, сякаш беше барабан в ръцете на подивял музикант.
Косата му отново бе в онзи сладък младежки безпорядък, в който се носеха всички млади момчета в училище, но Зеро притежаваше зрялото, самоуверено излъчване на сформиран мъж, с което не всяко момче на неговата възраст можеше да се похвали.
Очите му бавно се фокусираха върху нея и за един миг от необхватното време, Далия спря да вижда света около себе си и спря да чува дори собствените си мисли.
Лицето му й се стори някак далечно, замислено, но спокойно, а преди да си даде сметка за собствената си реакция при вида му, Зеро вече стоеше на крачка от нея .
- Далия. – Кимна сдържано, като застана до нея и остави погледа си да се рее из танцуващите двойки.
Беше толкова хубава.
Искаше да й го каже! Изпита влудяващо силно желание да й направи комплимент, но не просто някакъв обикновен комплимент, който е задължителен заради самият бал, а такъв какъвто тя наистина заслужаваше. Искаше да я докосне и види искрите в очите й, когато се обърнеше несигорно към него, с онази детска искреност, и се опитваше да игнорира притеснението, което изпитваше от него.
Толкова нежна и така крехка, сякаш бе порцеланова кукла живееща в замак сътворен изцяло от прозрачно стъкло.
Как му се искаше да е част от този стъклен замък, и да се докосва всеки ден до порцелановата й красота, но за първи път се проявяваше като истински страхливец, който се страхуваше да направи каквото й да е .
За първи път в живота си не можеше просто да се усмихне, да каже една две подканващи думи, и да вземе това, което искаше.
Беше жалък и го знаеше, но беше достатъчно горд, за да не го признае пред нея.
Личеше си, че и на малката му принцеса не й беше приятно да стои тук, защото изглеждаше точно като похитена и завързана насила млада жена, която няма търпение всичко да свърши, и да бъде свободна.
Общото нещо между тях беше, че и двамата не си падаха по шума и излищната показност.
Именно това го привличаше в нея. Способността й да отделя повърхностоното от истински важното.
- Добър вечер. - Студено отвърна Далия , като устоя на изкушението да погледне лицето му, когато без притеснение измърмори резервираният си поздрав.
Зеро не я погледна, но на лицето му изгря една спокойна усмивка, която загатваше повишаването на настроението му.
- Хей! – Подвикна Юки и изникна иззад групичка момичета, които се бяха събрали и обсъждаха момчетата от нощна смяна, които не даваха вид на отегчени или мрачни, а напротив, изглеждаха като обикновени младежи, които се забавляваха повече от добре.
- Юки. – С облекчение констатира Далия и се усмихна сдържано, когато Юки я прегърна силно, сякаш не се бяха виждали с години.
Точно сега Далия отчаяно се нуждаеше от човек, който да я залее с оптимизма си, и най- вече да застане между нея и Кирию.
Юки бе прихванала от двете страни късата си коса с две дълги фиби.
Роклята й беше сива и стигаше до коленете й.
Деколтето беше обло и окрасено с малки черни рози.
Носеше малка сива чантичка, закопчалката, на която беше черна роза и се вписваше идеално с цялостната й визия.
Хубавото й лице както винаги грееше от широка, ведра усмивка, а очите й хвърляха безброй светлинки към всеки, който погледнеше или с когото говореше.
Личеше си, че бе развълнувана и се чувстваше просто чудесно на бала, усещайки пулсациите на надигащата се празнична обстановка.
- Толкова е хубаво, нали ? – Обърна се ведро и към двамата Юки, в опит да ги откъсне от меланхолията, в която бяха изпаднали.
- Директора каза, че заминаваш за месец в Париж. – Заговори с неохота Зеро, без да си прави труда да я поглежда, защото знаеше, че няма да види нищо по – различно от шеметната й усмивка.
- Да! - Възкликна на ръба на еуфорията Юки, когато си помисли за красивият град, който винаги си бе мечтала да посети.
- Това е чудесно, Юки. – Обади се Далия и се усмихна възможно най - широко срещу момичето, което заслужаваше да се наслади на радостта, която изпитваше заради предстоящото й пътуване.-Поздравления ! - Добави меко с истинско вълнение.
- Благодаря ти, Али ! Нямам търпение да тръгна! – Призна момичето, като замечтано притвори очи, правейки изражение на истинска мечтателка. Директора ми каза, че полета ми е след три дни! Представяте ли си ?
- Толкова се радвам за теб ! – Чистосърдечно отвърна Далия, която за момент наистина бе забравила за собствените си грижи, и се опитваше всячески да сподели щастливите трепети на приятелката си. Аз също винаги съм мечтала да посетя Париж !
Зеро запази мълчание, понеже също нямаше намерение да помрачава щастието на Юки, но не му се искаше тя да заминава.
Знаеше че не бива да проявява егоизъм, и че Юки заслужава да изпълни мечтата си, така че реши да не и показва отрицателното си мнение отностно пътуването.
Щеше да му бъде мъчно за нея и за глупостите й, но бе твърдо убеден, че се чувства много по –добре, когато знаеше, че тя е щастлива.

- Надявам се, че не прекъсвам разговора ви ?

Гласът с дълбок и чувствен кадифен тембър, премина през Далия под формата на смесица от изненада, страх и дълбоко подтискано любопитство.
Младата жена едва не изпусна чашата си, когато видя стоящият до Юки Куран Канаме.
Точно, когато си бе помислила, че може и да й се размине и вечерта й, може да премине спокойно, без да се превръща във фиаско, съдбата се обърна към нея с красивото си лице, и се засмя на жалките й надежди.
Беше прекрасен....
Далия не беше от момичетата, които отбягваха истината.
Как можеше да отрече великолепието му, когато то бе нещо, което само слепец би пропуснал.
Канаме Куран бе един от най- красивите мъже, които някога бе виждала, но и един от най- ужасяващите.
Не знаеше, точно защо усещаше такава несигорност и оплаха, когато той бе наблизо. Досега, не бе направил нищо, с което да я нарани или да я наведе на мисълта, че е опасен, но бе свикнала да се доверява напълно на шестото си чувство, а то не спираше да й говори, че Канаме може да се превърне така лесно в нейният кошмар, колкото не бе предполагала, че е възможно.
Най - странното бе , че той бе мъжът, от който се боееше повече от всичко на света, но въпреки това желаеше да разбере, да разкрие, защото бе сигорна, че не открива всичко от личността си, и крие зад добре изваяната си маска, кой е всъщност.
Хладни тръпки полазиха по гърба й, сякаш някой бе отворил някаква врата зад нея и в залата ставаше течение.
Усети, как дишането й се затрудни и трябваше да накара мозъка си да продължи да извършва всички функции, от които се нуждаеше тялото й .
Носеше костюм в сив цвят и бяла риза, но не носеше вратовръзка, а беше оставил горните две копчета на ризата си разкопчани.
Това му придаваше по - небрежен вид, макар че излъчваше тежестта на особата си, по един особено плашещ начин.
Нямаше дреха или усмивка, които можеха да прикрият плашещото му излъчване на господар.
Беше секси, подобно на моделите, които зашеметяваха стотици жени от кориците на всякакви лъскави списания, и нямаше момиче в залата, което да не му се възхищаваше, и да не бе готова на всичко само за един негов поглед или усмивка.
- Здравей . – Тихичко промълви Юки и се усмихна глупаво с онази замечтана усмивка, която всяко едно влюбено момиче несъзнателно използваше.
- Юки.
Произнесе името й с толкова много чувство, сякаш се навеждаше към девствените й устни и потъваше навътре в тях.
Далия потръпна от неудобството при странните, неприлични мисли, които нахлуха безсрамно в главата й.
Имаше проклетото усещане, че тази натрапчива съблазън идва от него, сякаш нарочно провокираше сетивата й, за да види, как ще реагира на предизвикателството му.
Е, Далия нямаше намерение да реагира, просто застана нащрек в очакване на всяко негово действие, било то и съвсем невинно.
Той повдигна ръката на Юки до устните си и я целуна нежно.
Едно леко докосване с устни бе предостатъчно за приятелката й и тя се изчерви цялата, като се усмихна още по –широко насреща му.
- Много си красива. – Гласът му беше спокоен и вълнуващ, а за да подсили думите си, оказаваше още по – голямо влияние на примрялото момиче, като не откъсваше очите си от нейните, карайки я да се изчери още по - силно.
- Благодаря ! - С треперещото от вълнение гласче отвърна Юки.
Далия знаеше, какво ще се случи след секунди.
Канаме щеше да се обърне към нея и щеше да се опита да й въздейства така както на Юки.
Щеше да вдигне ръката й към устните си, й да я накара да изтръпне от копнеж по това да усети устните му върху врата си.
Проклет вампир !
Нямаше да му позволи да се докосне до нея отново и да я обърка още повече.
Трябваше да направи нещо! Но какво ?
Красивите му очи създадени само за да те накарат да се изгубиш сам в себе си, вече се приплитаха с нейните и той пристъпи към нея пренебрегвайки напълно острият поглед на Зеро, който едва се сдържаше да не се намеси.
Точно преди да се опита да я докосне, докосване, което Далия бе убедена, че няма да понесе, младата жена се реши на може би най - глупавото нещо, което някога бе правила, а тя бе правила доста.
Надигна бързо чашата си пълна догоре с пунш и започна да пие звучно от розовата течност, като прекъсна Канаме, който възнамеряваше да си поиграе с нея, като я накара да усти желанието му само с едно леко докосване.
Далия невъзмутимо се наливаше с пунш пред шашнатата Юки, чиято уста бе толкова широко отворена, че наподобяваше зейнала порта на вековен замък.
Канаме я наблюдаваше с неприкрито учудване и внимание.
Беше се съсредоточил до такава степен в това, да остане сериозен и да не се разсмее, че Юки, която го погледна извинително разчете напълно погрешно изражението му, и го сметна за студено и дори гневно.
Далия осъзнаваше, че изглежда глупаво и бе сигорна, че ако това бе сцена от някой комедиен филми щеше да е дошло времето за онази глупава музика, която иронизираше действията на героя, когато той направеше нещо абсурдно, подтикнат от нещо не по – малко нелепо.
Зеро от своя страна схвана напълно поведението на Далия и започна да се смее с глас, като се приведе леко и опря ръка в стомаха си, защото не се бе смял от толкова дълго време, че малко веселие бе спосбно да му причини мускулна треска.
Опита се да се овладее, но макар и с много усилия успя, въпреки че не спря да се подсмихва.
Далия пресуши чашата на един дъх и след като я отлепи от устните си, се усмихна глупаво и промълви, така сякаш поведението й не беше характерно само и единствено за диваците.
- Страхотен пунш !
- Да. Пунша. – Измърмори Юки и преглътна смаяно.
Далия погледна мъжа пред себе си право в очите, въпреки че мислено се предопреди да не го прави за нищо на света.
Гледаше я с един от неговите неопределни погледи.
Неразгадаем, дълбоко замислен и вглъбен в нещо неизвесно за нея, което навярно се намираше извън стените на училището, а може би се намираше и в самото училище.
Може би му беше забавно, защото не изглеждаше гневен, а някак задълбочен, но не в мъжката си ярост или его, което несъмнено бе засегнала с постъпката си. Може би се прикриваше ?
Може би нямаше търпение да я нарани, и щеше да се опита да я уязви, дотолкова, че сама да не можеше да познае и понесе себе си!
А Далия се страхуваше !
Изпитваше онзи човешки страх, който никой смъртен не можеше да пренебрегне.
Повечето й беди идваха от това, че не можеше да скланя глава, а не от това, че е много смела или самоуверена.
Трябваше да се измъкне от общуването с него на всяка цена, но нямаше достатъчно пунш за целта, затова се прехвърли към нещо, което също я плашеше, но предпочиташе пред това, да говори и секунда с него.
- Танцува ми се ! – Изтърси изведнъж, като погледна настоятелно Зеро и направи най- голямата крачка в живота си – кимна в посока на дансинга.
Той я изгледа неразбиращо, сякаш я питаше, за какво говори и какво иска да му намекне.
- Позволи на мен. - Каза Канаме и галантно протегна ръка към нея.
Щеше да спечели тази битка и нямаше намерение да я остави да се измъкне безнаказано от играта, която се бе усмелила да започне с него.
Беше прекалено хитро да се отърве от него по този начин, но за нейно нещастие той бе много по – наясно с това, как да я накара сама да падне в ръцете му, отколкото Кирию някога щеше да бъде.
Далия заби поглед в ръката му, а после бавно го плъзна към лицето регистрирайки търпеливата му усмивка и игривите искри в очите му.
Сама се бе тикнала в този капан и сега се усещаше притисната в ъгъла от собствената си глуспост и страхове, които я подтикваха към грешки.
Юки се почувства ужасно.
През цялото й тяло преминаха редица неприятни тръпки, всяка от която носеше пеперливата любовна болка, която я изгаряше към мъжът, който рязко бе спрял да се интересува от нея и от чувствата й .
Младото момиче усети сърцето си разбито на хиляди малки пърчета, подобно на кораб попаднал в буря, който не бе съумял да се противопостави на желанията на морето.
Въпреки това се усмихна топло на Далия, когато тя потърси погледа й паникьосано, сякаш искаше помощ.
- Благодаря ви. – Промълви примирено Далия и пое предложената й ръка.
Нямаше къде да избяга, а й може би нямаше основателна причина за бягство, но лицето й гореша, както гореше й ръката й в неговата, а това странно чувство на непоносимост и едновременно с нея призвързаност, беше на път да я изкара извън релси, и тогава пунша щеше да се стори на зрителите просто една лека шегичка.
Всяка една фибра в тялото на Зеро се напрегна, всеки един мускул бе готов да даде всичко от себе си за да я защити, ако тя му покажеше, че не може да се справи и понесе повече.
Искаше му се да не я харесва! Искаше му се да му бъде безразлично, но можеше ли да излъже себе си, когато стигна до странният извод, че щеше да е доволен , ако Канаме бе поканил Юки, вместо Далия.
Ръката му беше топла и Далия се изуми на този толкова интересен за нея факт, но мисълта, че е възможно някой да е платил с живота си за неговата топлина я накара да потръпне от отвращение и нова вълна от страх, която подкоси краката й.
Зазвуча страстно танго и Далия го изгледа озадъчено, защото се надяваше на по – малко емоционален танц .
Канаме наклони леко глава настрани, сякаш я предизвикваше и кимна благодарно на другите двойки, които се бяха оттеглии и наблюдаваха с внимание и интерес случващото се.
Чувствен танц, наситен със тъга, драматизъм и темпераментен магнетизъм и лудо привличане.
Тангото, макар и нежелано, бе силата й и Далия го владееше до съвършенство, благодарение на майка си, която настояваше дъщеря й да умее да танцува, за да не се излага на светските събития, на които и предстоеше да присъства.
Далия се досети, защо бе избрал да танцуват именно танго и не можа да не се усмихне и да повдигне вежди в отговор на предизвикателството му.
Беше умен и самоуверен, а най – интересното бе, че не се боеше да го изтъкне.
Тангото бе противоборство! Дуел, в чиято основа бе женската темперамент, която мъжа опитомяваше чрез силата на страстта.
Канаме стоеше зад нея и бавно плъзна ръката си обхващайки кръста й с нежност, която можеше да се равнява единствено на силата му, която ако приложеше щеше да пречупи крехкото й телце на две.
Далия затвори очи и се реши, че ще танцува професионално без да се замисля над нищо. Този танц не значеше нищо, и тя нямаше да му позволи да я победи толкова лесно.
Облегна глава на рамото му, колкото да му позволи да докосне лиоцето и за миг, но за толкова кратко, сякаш кожата й щеше да го опари, ако задържеше ръката си.
Канаме се усмихна.
Усещаше топлината идваща от нея, която го зареждаше по невероятен начин, сякаш вливаше във вените му кръвта си, без дори да докосва с зъби фината й кожа.
А искаше да го направи ! Искаше да забие зъби в шията й, докато проникваше в нея отново и отново. Искаше да я направи жена! Искаше да я направи своя !
Извърна я с лице към себе си, като хвана едната й ръка изпъвайки я напред, а другата нежно постави на гърба й.
Пръстите й спонтанно се свиха около дланта му в мига, в който тя рязко извъртя глава, така че откри пред него изящната си шия, която привлече цялото му внимание.
Започнаха да се движат по дансинга толкова изящно, че всички присъстващи притаиха дъх, завладяни изцяло от магията на танца.
Високите токчета на Далия започнаха да оставят драскотини по пода, а роклята й се движеше в синхрон с тялото й, подобно на крилата на пеперуда.
- Прекрастна си, ma chérie - Прошепна с лека усмивка на лицето Канаме, като срещна искрящите й очи, които бяха замъглени от вълшебството на танца и приятната, омайна илюзия, която я караше да изпитва истинска страст към този мъж, без дори да се замсиля за последствията.
Тя благодари за комплимента му с леко кимване и се съсредоточи да води битката на телата им по възможно най- нападателният начин.
Дишането й се учести от бързината на танца и от огъня, който се разгаряше в кръвта й с всяко едно движение, което правеха караката й .
Той я водеше и не и позволяваше да го победи.
Телата им бяха близо едно до друго, но не достатъчно. Електричеството вибрираше помежду им и всеки един момент очакваха да ги удари ток.
Въртяха се по целият дансинг, възхищавайки със своята гъвкавост и прецизност, във всяко едно направено движение, което беше толкова съвърешнсно, сякаш беше преценено и предвидено преди още да бъде направено.
Канаме започна да става по – агресивен като я караше да отстъпва, а с всяка една крачка, краката им описваха резки, отсечени движения, които придаваха на танца напрежение и страст.
Погледите им бяха вплетени един в друг и също се бореха за надмощие.
Далия нямаше намерение да отстъпи, а Канаме още по -малко.
Аромата на тялото й не спираше да го залива и замайва. Той знаеше добре, че никога не си бе позволявал да се отдаде, да се отпусне толкова много! И за момент не бе предполагал, колко много ще желае малката Сириус! За пореден път тя му показваше, че е много повече от това, в което бе предполагал, че се е превърнала.
Канаме я завъртя и я притисна до гърдите си, правейки я неспосбна да се обърне с лице към него, но Далия нямаше намерение да го остави да води прекалено. Танца беше общ .
Без да мисли обви крака си около кръста му и го остави да я вдигне и завърти описвайки кръг по целият дансинг.
Челото й бе опряно в неговото, а очите им опознаваха и откриваха най- съкровените тайни на другият.
Далия имаше чувството, че лети и че около нея не съществува нищо друго освен магнетичната музика и страстта, която барабанеше и извираше като вулкан от тялото й .
Изплъзна се от него, накланяйки се назад, така че устните му бяха на дъх разтояние от врата й.
Едната й ръка бе замръзнала на рамото, но другата бавно се бе протегнала назад опирайки самият под.
Усети как горещият му дъх гори врата й и затвори очи.
Съзнанието й се бореше с всички сили, но бе безпомощно пред желанието на тялото й .
Не трябваше да става така ! Това не биваше да й харесва !
Но как можеше да се излъже, че не желае да опита вкуса на устните му ? Да го докосне, за да види дали наистина е истински !
Канаме я надигна рязко като я завъртя два пъти и накрая я привлече в обятиятя си.
Музиката бе спряла, а залата бе огласена от бурните ръкопляскание на всички в залата.
Всички започнаха невъздържано да обсъждат танца и най- вече привличането, което ясно личеше между двамата.
Присъстващите не можеха да спрат да поглеждат към тях, макар и прикрито, и да си мечтаят да изживеят същото.
Учениците от нощна смяна бяха мълчаливи, но не пропускаха да се спогледат неразбиращо, без обаче да си позволяват, какъвто й да е комнтар.
Далия срещна очите му, които за първи път бяха отворени за нея.
Канаме бе почувствал силата на привличането, което имаше между тях, така както го бе почувствала й тя.
Очите му пламтяха, а нейните се опитваха да прикрият огъня си.
- Благодаря ти, ma chérie – Сдържано промълви Канаме, като я освободи от прегръдката си, макар и без особено желание и целуна нежно ръката й, без да отксъва очи от нейните.
Далия едва съумя да си поеме дъх и да кимне.
Гърдите й се повдигаха и спускаха рязко, а устните й бяха сухи и леко разтворени в опит да поеме повече въздух.
Той изчезна някъде в тълпата, а тя се оттегли в ъгала на залата, опитвайки се да изглежда незабележима, въпреки че това не бе възможно, сега, когато беше момичето, предизвикало самият Куран Канаме.
Опитваше се да мисли и да се научи отново как се диша, как се живее...
- Ела навън.
Не бе забелязала, кога Зеро се бе доближил до нея, но хладнокръвието в гласа му и каменната маска, която стоеше вместо лицето му и подсказаха, че е ядосан.
Примигна объркано срешу него. Главата й все още се въртеше, а краката й трепереха от сладката умора, която я бе заляла противно на волята й .
- Ако разбира се можеш да се движиш след ... – той замълча, но гневната иронията в гласа му я накара да се вцепени и бързо да дойде на себе си. - ... горещият си танц . – Добави след секунда мълчание й се отправи към вратата.
Далия стоеше неподвижно и потреперваше конвулсивно.
Знаеше какво го е вбесило.
Но той нямаше право да й бъде ядосан!
Тя не го злепоставяше, защото не бе негова !
Ако някой трябваше да й държи такъв тон, и да й иска сметка за стореното това трябваше да е Антани, но той й се усмихваше весело от тълпата бърборещи ученици, така че едва ли мислеше, да се скара с нея заради един танц.
Далия го проследи Зеро с поглед.
Вървеше уверено и стремглаво, толкова нападателно и хищнически, че тя се поколеба дали изобщо да го послуша й да излезе.
След дълго премисляне, реши.
Никой мъж нямаше да й стане господар!
Нямаше да се чувства виновна за това, че си бе позволила да се почувства желана и свободна !
Зеро беше ли и казал, че е негова и не иска да я вижда с друг ?!
Не !! Затова нямаше право да определя правила, които да я обреминяват и ограничават !
Не беше нейн господар и никога нямаше да бъде !

Искам да благодаря не моят РЕДАКТОР, който беше така любезен да редактира главата й да я направи по – добра за вас.
ДЕТИ ( Twilight88 ) , БЛАГОДАРЯ ТИ !

ГЛАВА 21 :

САУНДТРКАК :
http://vbox7.com/play:f95a8c8c



Мракът най – после ме заобиколи


Сякаш върху мен срути се небето
в онзи срашен ден ...
Гледах като луда, дишах по принуда
от раздяла, от принуда
нямам спомени, губят ми се дни
помня само онзи страшен ден
твоя последен ден до мен....
Сякаш вътре в мен мъртво е сърцето
след онзи срашен ден !
Никакви любови, никакви отрови
добре ми е без рани нови !
Свърши лентата на живота ми....
На последния и кадър личи
един мъж с мразещи очи.
Всички хора с мен заплакаха....
Даже облака, даже камъка,
но това не е достатъчно
да бъдем пак заедно.....



Зеро седеше на една от дървените пейки в градината на Академията.
Беше затворил очи, забил глава в ръцете си, като от време на време разтриваше слепоочията си, в които пулсираше постоянна, остра болка.
Опитваше се да хване всяка една мисъл, която за миг преминаваше през съзнанието му, но тогава се появяваше нова, и той се отказваше от предишната. Правеше опит след опит в посока на това да уточни чувствата си, въпреки че му се стореше невъзможно, но в едно бе напълно убеден - не желаеше, не можеше да гледа Далия в ръцете, на който и да е мъж, а най - малко в тези на Куран Канаме.
Изгаряше го луда ревност без да има право, а това го вбесяваше още повече, понеже съзнаваше, че изглежда нелепо опитвайки се да държи Далия далеч от себе си, а едновремено с това винаги, дори и да не желаеше, наблюдава всяко едно нейно действие в опит да я предпази и да се доближи крадейки от невинноста й.
Докато ги гледаше да танцуват, в гърдите му се надигаше вълна от гняв, която с мъка бе удържал в себе си, защото ако си бе позволил да я отприщи, нямаше да може да се контролира, а именно на контрола, който имаше върху себе си, дължеше силата си.
Трябваше да й каже това. Искаше я до себе си, независимо от нейното желание!
Вече бе твърде късно за това да извърне очи от истината. Желаеше я, повече от всичко на света и искаше да бъде нейният притежател.
Щеше да опитоми своенравната й природа, щеше да я покори и нямаше да й позволи никога отново, да поглежда, да се усмихва и да говори с друг.
Очите й щяха да гледат само него, а устните й щяха да се движат само заради неговите.
Нямаше да остави друг да се докосне до нея, от тази вечер щеше да предяви правата си, и ако нямаше такива, щеше да ги създаде и изтъкне ! Беше лудост, но той не бе човек, който пренебрегваше желанията си. Когато вземеше решение веднъж, нищо и никой, не бе в състояните да го спре и да го отклони от целата му.
Младият мъж вдигна рязко глава, защото ясно долови чуждо присъствие на крачки от себе си.
Далия стоеше до редицата от розови храсти, която бе гордостта на Кайнен Крос.
Розите бяха цъфнали и разнасяха омайният си аромат из въздуха, като изпълваха всичко с магията, на които бяха горди притежателки.
Лешниковите й очи го гледаха, излъчвайки колебание и страх, които го раздразниха. Веждите й бяха сключени и образуваха дълбока гънка между тях, а розовите й устни стояха стиснати, сякаш възпираха пороя от думи, които без тяхната намеса щеше да излее.
- Не хапя. - Подметна иронично Зеро, но лицето му се помрачи от една горчива усмивка, веднага щом допълни : - Всъщност, хапя.
Далия видимо се подвоуми, понеже не знаеше, как точно да отговори на това мрачно спокойствие, с което прозвуча гласът му. Очакваше бурната му реакция, макар да не бе готова за нея, но спокойствието му я ужасяваше с пъти повече.
- Защо искаше до дойда тук ? – Направо започна, Далия като се обърна към розовият храст и започна да мирише розите, за да си придаде по - спокоен вид.
- Не искам да те виждам да го правиш отново ...никога ! – Гласът му продължи да звучи равнодушно, но очите му проблеснаха някак гневно, сякаш си припомняха всяка малка подробност от танца й с Канаме. – Държеше се ... – Зеро замълча и затърси по - мека дума, с която трябваше да замени, тази, която несъмнено щеше да я разгневи. Не искаше да води нов спор, а и не бе в положението на човек, който можеше да го води, понеже погледнато реално поведението му не беше уместно - ... така , сякаш ти харесваше! – Като ..лека жена ! – Добави като смекчи острият си тон, преобразувайки го в малко по – мек .
Далия несъзнателно стисна една от розите. Усети как бодличките се забиват в нежната кожа на ръката й, но бе прекалено ядосана за да разсъди, до какво може да доведе това.
Зеро Кирию я побъркваше! Влудяващото му чувство за собственост я караше да настръхне от гняв, но някъде дълбоко в себе си, Далия ликуваше, защото ако не си мислеше , че Кирию не я харесва особено, щеше да си помисли, че той я ревнува. Копнееше да стисне врата му, но едва ли щеше да го нарани така, както той умееше да наранява нея. Мразеше го за това, че не бе способна да му остави нито един белег !
- Как смееш да ми държиш сметка, когато нямаш право на мен?! – Заяви уверено тя и го стрелна с поглед, давайки му да разбере, че е прекалено засегната, дори и да го обиди. – Аз не ти принадлежа ! – Тя натърти на всяка една дума, а гънката между сключените й вежди стана по – дълбока. - Не съм твое притежание, Кирию !
- Ти така си мислиш, зайче ! – Отвърна лаконично Зеро, а чувствените му устни се извиха в доволна от реакцията й усмивка. – И, това че използваш фамилията ми така сладко, не те прави по – страшна ! – Заяви шеговито Зеро, а усмивката му се измени от довлна в крива, но остана на устните му, сякаш за да я предизвика.
Далия отвори уста за да отвърне подобаващо на наглото му изявление, което преля чашата на търпението й, но думите замряха неизречени върху устните й, в мига, когато усети, как нещо топло се стича по ръката й . Гнева отстъпи място на объркването, а секунда по – късно и на ужаса.
Младата жена осъзна грешката си, твърде късно. Толкова късно, че раздразнението, което бяха предизвикали думите му и заприлича на нещо безстойностно и глупаво. Стоеше вцепенена, безучастна и напълно безпомощна, гледайки как капки алена кръв се стичаха по ръката й и капеха върху зелените лисчета на розата, която бе стиснала в гневния си изблик. Малките капки кръв се стичаха бавно, бавно .... цяла проклета вечност!
Далия видя как в един миг живота й се съсредоточи в нещо толкова малко, нещо, което при други обстоятелства нямаше да и направи впечатление. При други обстоятелста.. може би, но не й сега !
- Господи ... – прошепна едва доловомо тя, като не отделяше очи от ръката си. - .. ободох се ...аз .. - заекна, понеже гърлото й пресъхна от ужас, от пагубното влияние на нахлулият в главата й адреналин и от случайните варианти отностно развитието на ситуацията, които нахлуха неканени в съзнанието й. - Ободох се . – повтори отново и се обърна към Зеро, като хвана китката на кървящата ръка и я задържа, сякаш за да спаси зелените листенца на розите от кръвта си. – Аз .. просто ... се ободох ! - Повтаряше го вече за трети път, но имаше нужда да го чуе поне още толкова. Не можеше да осъзнае, какво се бе случило, защото бе заета да се опитва да предвиди това, което предстоеше да се случи.
- Далия ...... – изпъшка Зеро, като се присви леко, обхващайки стомаха си с ръка.
Аромата на неустоимата й кръв го бе изкушавал толкова пъти и той почти бе свикнал с парещата болка в гърлото си, но никога до сега ... никога, не бе виждал алената течност да се стича така примамващо по финната й ръка. Гърлото му избухна в пламъци, а устата му се напълни със слюмка. Тялото му започна да трепери, така както трепереше човек , когато имаше треска придружена с висока температура, която обгръщаше тялото му в пламъци.
Челото му се покри със ситни капчици студена под, които започнаха да мокрят нападалата край лицето му коса. Стоеше приведен и се опитваше да не мърда, но знаеше че няма смисъл! Жаждата безмилостно проникна в сърцето, умът и душата му. Разпиля го. Завладя го, толкова бързо за време равняващо се на едно примигване с око. Толкова бързо, а толкова смъртоностно ! Всяко мускулче, което изграждаше тялото му, всяка клетка, която бе заразена, всяка мисъл, всеки светъл спомен, всяка нейна усмивка , се сляха с една единствена цел - оковаване на Демона и връщането му обратно. Там, където нямаше да докопа Далия. Но Зеро мечтаеше да я докопа! Марвин беше съвършено прав, макар че тогава Зеро убеди себе си в противното! Искаше да забие зъби в нея, навярно бе най – вскусното нешо на света. Искаше, толкова искаше ....
А, защо не ?
Умопомрачението беше фазата, която Зеро улицетворяваше като провал. Не можеше да се бори, а и вече не виждаше смисъл, понеже човешкото в него се бе изгубило, забравило пътя към вкъщи.
- Бягай! – Изпъшка той, като се изправи и срещна разширените й от ужас очи.
Далия видя кървавочервеният му поглед и усети как краката й подават под напора на отпуснатото й тяло, което нямаше сили да се бори, срещу съществото пред себе си.
Тя се срина на земята, покрита със зелени стръкчета трева, които навярно щяха да се напоят с нейната кръв след по – малко и секунда. Роклята й се разтла около нея, като туко що цъфнала виолетка, а ръцете й се отпуснаха безжизнено в скута й. Приличаше на кукла, която бе приела съдбата да бъде разкъсана и заменена, както ставаше в стъкленият свят на куклите.
Лицето й беше призрачно бледо, толкова прозрачно, че на Демона срещу нея, не му се налагаше да се напряга за да разлечи бледо сините вени, навсякъде по нея, през които течеше проклетата й кръв, на която нямаше вампир, който да устои.
Беше се втренчила невиждащо в него..... В грозният огън на иначе прекрастните му очи.
Усети жаждата му, нуждата на тялото му от нейното, от нейната кръв и душа . Неговата жажда се удари бежалостно в нея, като ударна вълна от туко що избухнала бомба. Сърцето й започна да бие като лудо и момичето усети пулса си, да пулсира бясно в стегнатото й гърло. Заплака . Не на глас, нямаше сили и смелост. Сълзите сами намериха пътя си и започнаха да се стичат по бузите й, без да искат позволение.
Трябваше да избяга. Може би, трябваше, но нима щеше да се спаси?! Не! Демона, този толкова прекрасен Демон с кървави очи щеше да я хване, където й да се намираше.
Видя, как устните му се разтвориха и от тях , остри като ками и блестящи като сърпа на луната, се показаха два остри кучешки зъба, които я хипнотизираха привличайки погледа й към себе си. Писък се надигна от гърдите й, но не премина през треперещите й устни, а се загнезди надълбоко в нея, защото нямаше време и сили за да му позволи да излезе навън.
Преди да успее да реагира, Зеро се озова пред нея като я хвана грубо за китките и я издърпа от земята, направлявайки тялото й с безплощадна предцизност на хищник, който поставяше жертвата си в най- удобното за него положение. Далия се озова лице в лице с красивото лице на смъртта. То беше толкова нереално, толкова прекрасно, a очите .... кървави, жадни, на прага на лудостта и отчаянието ….
Далия се опитваше да вложи остатъка от волята си в това да застави тялото си да спре да трепери, но то отказваше да я послуша. Зеро стискаше китките й толкова силно, че от гърдите й се изтръгна сподавен стон, предизвикан от парещата болка. Той я предърпа към себе си, заравяйки лице в разбърканите й коси, които някога бяха подредени в прическа. Гърдите на Далия се вдигаха и спускаха рязко, а притока на въздух започваше да става все по – ограничен. Усещаше парещият му дъх да се удря във врата й и кожата й настръхна. Чуваше накъсаното му дишане, което толкова много наподобяваше нейното собствено.
Никой не можеше да го спре, сега, когато бе толкова близо . Далия прие съдбата си безропотно, разбирайки че ще плати прескъпо за грешката си. Зеро изглеждаше като ранен хищник , който търси някъде отмъщение за разтворената си рана, която го измъчваше до толкова, че да иска да разкъсва и разпилява всичко и всички около себе си. Още само миг и щеше да забие зъби във врата й !Далия стисна очи и притаи дъх в очакване на болката, която щяха да й причинят зъбите му, но изведнъж вместо горещият му дъх по врата си, усети как някой я преобърна ловко запращайки я на безопасно разтояние. Отвори рязко очи и картината, която се разкри пред нея върна обратно гласа й и тя съумя да изпищи, макар да знаеше, че това е най- жалкото нещо, на което бе способна. Канаме я бе прехвърлил без никакво услилие зад гърба си, където се почувства в безопасност. Вампирът, който наричаха Каин Акатсуки бе извил ръцете на Зеро зад гърба му и се опитваше да го удържи далеч от нея. Зеро се бореше с него като диво животно, изгубил напълно разсъдака си. Рамжеше и съскаше заплашително, а очите му бяха до болка съсредоточени в това да преминат като ренген през Канаме за да открият Далия.
- Силен е, като ист .... ! – Провикна се Акатсуки, но не съумя да предвиди ловкото движение на Зеро, което го хвана неподготвен и се озова на земята толкова бързо, че не съумя да довърши.
Канаме не помръдна от мястото си, сякаш идващото към него със светкавична скорост момче не представляваше никаква заплаха. Единственото нещо, което направи бе да се обърне и да дръпне Далия така, че тялото и да се притисне максимално в неговото. При други обстоятелства Далия би се отдръпнла като попарена, но сега, в този толкова напрегнат момент, нямаше място за честолюбието й, а ужаса, който я изгаряше я принуди да се свие като малко кученце в прегръдките на Канаме без да си позволява дори да издиша задържалият се в гърдите й въздух.
- Айдо ! – Промълви някак безчувствено Канаме. – Не го оставяй да се нарани ! – Довърши, а тона с който говореше беше хладен и беземоционален, сякаш даваше заповед, която не му бе присърце.
Русокосият вампир, който се бе появил пред Зеро хвана врата му и го тръшна на земята, като не спираше да затяга хватката си.
- Не мърдай, Кирию ! - Предопредително изсъска красавеца, когато Зеро едва не разкъса врата му, когато се надигна с бързина присъща за вятъра. – Не искаш да направя неволна грешка, нали ? - Язвително подметна Айдо и натисна подивелият млад мъж към земята.
- Не! - извика изведнъж момичето, като се отдръпна отблъсквайки Канаме от себе си. Не бе редно да са чувста така добре, така защитена в прегръдките му ! Нямаше да си го позволи! Срещна непорницаемите му тъмни очи, които бяха напълно запечатани за нея, забранявайки й да достига до мислите му. – Не го наранявай! - Добави с малко - по овладян глас и въпреки че цялата трепереше и едва стоеше права, изражението й зае маската на силен и уравновесен човек, която често й се налагаше да слага пред родителите си. Нямаше да им позволи да наранят Зеро, дори ако се наложеше да застане на пътя им! Не знаеше защо, навярно бе лудост, но бе готова да даде живота си в замяна на неговия! Тя бе виновна за всичко, което се бе случило, нямаше да го остави да страда заради нея. Ако не беше стиснала розата ... Само ако не беше ....
Канеме стоеше и се взираше мълчаливо в бледото й лице, върху което бе изрисувано напрежени, страх и болка, но и твърдост и непоколебима решителност.. Не разбираше доводите й! Та този проклет мелез щеше да я разкъса, а тя отново бе готова да застане до него! Далия Сириус бе едно капризно момиче, което не умееше да се грижи за себе си и което щеше да превъзпита, превръщайки я в една от своите най- важни пионки! Канаме можеше да умъртви Зеро само с едно движение, без да влага в него и капка усилие, но докато очите на Далия го умоляваха, готови да направят всичко за него, той не смяташе да задоволи желанието си .
Нали имненно на това се бе надявал! Бе предвидил, че Зеро и Далия ще се сближат, знаеше добре че за Кирию бе много трудно, почти невъзможно да се въздържи от желанието да послуша инстинкта си на вампир, но въпреки това го бе направил толкова дълго, колкото Канаме не бе предполагал, че ще успее. Канаме отдаваше успеха му на съдбата му да бъде Ловец - ангел и да се изправя срещу всичко, което застрашаваше повереницата му по какъвто й да е начин. Навярно инстинкта - да я брани и живее за това, да я предпази от нейният вампир повелител бе по – силен от инстинкта му на безмозъчно животно, в което бе започнал да се превръща.
Далия имаше чувства към Зеро и Канаме го знаеше, но тези пагубни чувства му даваха свобода на действие, даваха му предимство и власт над нея, за която тя самата не предполагаше.. Една мисъл премина през ума му за миг и той потръпна, защото тя ни най- малко не му се хареса. Щом Далия имаше чувства към Зеро, тогава какво изпитваше той ?
- Каин ! - Отнесено промълви Канаме, като съблече сакото си и го наметна на раменете на треперещата Далия, която бе забила поглед в гърба на притискащият Зеро Айдо.
- Да ! – Чу се дълбокият глас на Каин, който потъркваше лениво главата си, която бе поела по – голямата сила на удара. – Какво ще желаете ? - Попита, а освен покорство в гласът му прозвуча и нотка на съменение и някакво прикрито любопитство.
- Отведи госпожица Пейн ... - Канаме погледна загрижено към притихналата Далия, която все още бе в шок и не бе способна да се противопостави на нищо. - в Лунното общежитие, понеже имам да водя много важен разговор с нея. – Гласът му прозвуча твърдо, почти студено, но меката почти идеална усмивка, която изгря на устните му, когато момичето го погледна въпросително, промени напълно иначе сериозното му лице. – Вече е прекално опасно за теб шери ... – нежно промълви Канаме като докосна бузата й с външната страна на пръстите си. – Дойде момента, в който трябва да поговорим. - Той се умълча за миг, а лицето му помръкна превръщайки в горчива усмивката му . – Вече не си дете. – Добави и срещна невинното присъщо за малките деца объркване, което отразяваха очите й.
Далия не разбра й думичка от това, което й казваше, защото мозъка й отказваше да разботи правилно и реакциите й бяха напълно неадекватни. Искаше да се сгуши в него и да заплаче, но същервемено с това и се искаше да изблъска ръката му и да избяга. Наложи й се да отмести очите си, в които гореше смесица от страх и объркване от Канаме, защото Каин застана до нея и се пресегна да хване ръката й, но в последният момент се спря, сякаш бе чул изненадваща заповед да прекрати действията си. Мириса на кръвта й напълни устата му с слюмка и премина през тялото му като приятна тръпка, подобна на перце, което се плъзгаше изкушаващо по тялото му.
Той усети, че се взира в смъртната на Канаме прекалено дълго, затова остъпи и наведе глава засрамено, като промълви едва довловимо :
- Не мога, простете ! – Замълча за секунда и добави : Прекалено много е !
- Разбирам. – Кратко отговори Канаме, като кимна леко с глава.
Далия се почувства още по – зле и от преди. Беше прокълната! Всичко около нея страдаха, заради нещо, което явно само тя не разбираше и не виждаше ! Изобщо, не можеше да си представи нещата по – лоши от сега, а и чувството на малоценност и жестока слабост я заляха прекалено силно, за да може да се отърве от тях и да превъзмогне случилото се.
- Какво .... става тук ? ! - Ясният глас на Юки се разнесе из поляната, привличайки погледите на всички освен на Айдо, който с усилие удържаше придобилото огромна сила от собствената си лудост същество, което се бореше да се освободи и да докопа всеки, който му се изпречеше.
Погледа на младото момиче премина нервно през лицето на Канаме, който я гледаше някак студено, сякаш и казваше, че мястото й не е тук и трябва да си върви. Юки усети болезнени пулсации в онази празнина, онази дупка в сърцето си, която се бе разтворила, когато Канаме бе поканил Далия и открито показваше влечението си към нея, сякаш Юки вече не съществуваше. Очите и рязко се отместиха от него и се насочиха към Далия, която изглеждаше толкова бледа, толкова съсипана и измъчена, че Юки с усилие овладя порива си да иде и да я прегърне. Ръката, която така учевидно притискаше към роклята си в опит да я скрие привлече вниманието на Юки и тя направи няколко крачки към Далия и когато стигна до нея не се поколеба и за миг да я дръпне и да разкрие кръвавите следи, който личаха по нея.
- Какво си направила!!? - Гласът на Юки бе изпълнен със ужас и спотаен гняв, който вече бе готова да запрати в лицето на проклетата жена, след появата на която всичко в живота й се бе объркало до неразгадаемост.
- Аз .... – Далия заекна и проследи погледа на Юки, който беше насочен към ръката й. – Съжалявам .... аз ... - две горещи сълзи се отрониха от очите на Далия, когато видя, колко много омраза можеше да излъчва прителаката й, колко много омраза ...
- Зеро ! – Извика рязко Юки и хукна напред, като пусна ръката на Далия. Някой я дръпна назад и когато се обърна за да се противопостави срещна непроницаемият поглед на директор Крос.
- Ако се доближиш до него ще те убие - Юки безпогрешно долови горчивината в гласа му и се спря на място. Лицето му беше сериозно и напрегнато, а вечно топлият му поглед бе изстинал.
- Трябва да му ..... - Думите й бяха прекъснати от най – странното нещо, което бе чувала да излиза от устата му.
- Съдбата на Зеро .... вече не зависи от него ! –Краткото мълчание и замиленото му изражение, подсказваха за нуждата му да намери друг възможен изход. - Решението няма да бъде взето дори и от мен! – Добави като въздъхна някак тежко и се обърна с лице към стоящитя на крачка от тях Канаме, който отговори с леко кимване на безмълвният въпрос, който му бе зададен. – Решението няма да бъде мое! - Повтори, сякаш го казваше повече на себе си и наведе глава прегръщайки вцепенената от последните му думи Юки.

&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&


Беше тихо. Тишината беше смазваща, тежка и осезаема до толкова, че подигравателният и шепот отекваше между стените и като шамар се удряше в лицето на Далия отново и отново.
Знаеше, че се намира в кабинета на президента на Лунното общежитие и знаеше, че не трябва да стои и секунда там, но нещата бяха наредени по начин, който не и даваше особен избор.
Далия отнесено заразглежда кабинета на Канаме, колкото да се откъсне от милисте за Зеро.
Интериора беше луксозен и накъдето й да погледнеше Далия се сблъскваше само и единствено със съвършенство, което я задушаваше. От обемните кристални полилей бликаше силна светлина, която можеше безпроблемно да заслепи очите ти за миг, ако направиш грешката да погледнеш на горе в опит да разгледаш щателно великолепната изработка на полилейте.
Далия седеше в класически тип кресло, което бе изключително меко и удобно. Бе вдигнала краката си горе, въпреки дългата рокля, притискайки ги силно в основата на стомаха си, правейки несъзнателен опит да прекрати гаденето, което с всяка изминала минута ставаше все по –непоносимо. Една стъклена масичка с правоъгална форма стоеше между нея и двуместния диван в бежаво, който и се стори много подходящо заформящ цялостната картина на кабинета.
Вратата се отвори плавно и привлече вниманието й със лекият, почти недоловим звук, който издадоха железните й панти при движението. Канаме пристъпи в кабинета си с бавно, но лишена от каквато и да е несигурност крачка. Беше внимателен, но не и нерешителен. Лицето му изглеждаше някак уморено, сякаш не му бяха останали сили за каквото й да е, но въпреки това й се усмихна топло, когато я видя да стои свита като малко оплашено животинче, което очаква нов удар от жестокият си господар. За част от секундата съумя да прецени състоянието й и това до колко се бе избистрил ума й . Не беше доволен, но не показа с нищо загриженост или негудование. Далия имаше право да се чувства объркана и имаше право да прояви слабоста си, за да може по – късно да я загърби, когато се наложеше. Лицето й бе безизразно, бледо, застинало като восъчно.
Очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала през цялото време. Погледа й беше празен, блуждаещ навсякъде из стаята й никъде конкретно. Ръцете й бяха обвити около колената, а устните й бяха леко разтворени, сякаш желаеха да говорят, но въпреки това оставаха безмълвни.
Канаме седна на масичката срещу нея и хвана внимателно наранената й ръка, която се отпусна в неговата, сякаш момичето нямаше сила да я държи вдигната. Извади малко тампонче, напои с кислородна вода и започна да почиства мястото за да е сигурен, че всичко ще е наред. Далия не помръдна, не показа с нищо, че е в стаята и че изобщо съществува. Сцената се повтаряше отново и отново в главата й, а вината я изгаряше като нажажено желязо, което умееше само и единствено да белязва. Името му. То се въртеше в ума й толкова бързо, сякаш се бе качила на вартелешка, от която й да се опитваше не можеше да слезе. Какво щеше да се случи с него? Смърт ли го очакваше ? Щеше ли да го види отново ? Нуждаеше ли се от това да го види ? Директора, какво искаше да каже ? Очите на Юки все още я пронизваха дълбоко, а в тях се четеше презрение. Спомена за жажадата на Зеро, все още караше кръвта й да исзтине, а тялото й да настръхне от ужас. Какво щеше да прави сега ? Всичко под краката й се бе срутило !
- Далия ....
Някъде много далече Далия чу името си и примигна, така сякаш туко що се бе събудила.
Срещу нея стоеше великолепно същество, което не се притесняваше от това да държи ръката на една проклета нещастница, която носеше след себе си само и единствено беди. Далия спонтано издърпа ръка от неговата, сякаш за един миг бе осъзнала, кой е той и какво може да направи както на Зеро така й на самата нея.
- Къде е Зеро ?
Канаме долови острата нотка в тона й, но въпреки това се умихна снисходително и отговори на въпроса й с въпрос, така че да й подскаже да не прекалява.
- Как се чувстваш ?
- Какво ще му направиш ? – Далия умишлено пренебрегна въпроса му и ароганстното снисхождение, което така очевидно си позволяваше да запрати в лицето й.
Усмивката на Канаме трепна. Той не очакваше такова упорство от малката смъртна пред себе си, но светещите й очи, в които блестяха гневни искри и нападателното положение на крехкото й телце, както и свитите й юмручета, го накараха да се изуми на волята й и смелостта, която неколцина си позволяваха.
- Трябва да поговорим за бъдещето ти, а не за неговото настояще.- Вметна някак саркастично Канаме, като повдигна едната си вежда нагоре и я изгледа някак възмутено, въпреки че му се искаше да се разсмее.
- Едва ли ще искам да обсъждам бъдещето си точно с теб ! – Отвърна язвително Далия ставайки рязко от канапето, а лицето й бе започнало да се зачервява леко, заради гнева, премахвайки болнавият й вид.
- Знаех че няма да искаш. – В гласа на Канаме се прокрадна насмешка, но очите му бяха прекалено съсредоточени и замислени, за да можеше Далия да определи дали се опитва да и се надсмее. - Затова не те и питам ! - Тона му беше леденостуден и Далия усети как кожата й настръхна мигновено, а стомаха й предателски се сви. Гаденето се усили и към него се прибави и световъртеж, който я накара да седне обратно.

&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&

Има нещо студено и празно
зад усмивката й...
Тя стои,
пресякла
чудния си път...
Ти беше от "перфектен свят",
свят, който ме отблъсна днес,
за да избягам!

Хапченце, което да те скове...
Хапченце, което да те направи безмълвна...
Хапченце, да те превърне в някоя друга...
Но всичката дрога на света
не може да я спаси от самата нея...!

Устата й,
беше празен прорез
и тя очакваше пропадането си...
Кърви,
както когато изгуби всичките си кукли...

Ти беше от "перфектен свят",
свят, който ме отблъсна днес,
за да избягам!

Хапченце, което да те скове...
Хапченце, което да те направи безмълвна...
Хапченце, да те превърне в някоя друга...
Но всичката дрога на света
не може да я спаси от самата нея...!

ГЛАВА 22 :

БЛАГОДАРЯ НА МОЯТА СЪРАХОТНА РЕДАКТОРКА ДЕТИ ( Twilight88 ) !
ТИ СИ СТРАХОТНА И БЕЗ ПРОБЛЕМ СЪУМЯВАШ ДА МИ ПОПРАВИШ УЖАСЯВАЩИТЕ ИЗДЪНКИ!


Mене ИСКАШ ! Да, но можеш ли да спреш да ме ПРИТИСКАШ ?
И до мен да си, без да ме БОЛИ ?
Мене ТЪРСИШ ! Ако можеше да спреш да ме РАЗТЪРСВАШ - с твоите ЛЪЖИ и безброй ИГРИ ....
Няма нищо по – вълшебно от това което, всеки пази в сърцето НЕОТНЕТО !

Да ме ИМАШ ! Все по – трудно е за мен да съм любима, и да моля пак, да не мисля КАК !!!
Да ОБИЧАМ ! Без да се налага тайно да ОТРИЧАМ ...
ХИЛЯДИ сълзи и безброй ЛЪЖИ ....




Вратата се отвори и прекъсна острият поглед, с който Далия си позволяваше да гледа Канаме Куран, изпращайки срещу него вълни от презрение.
Още преди да реагира така гневно на упоритостта й, Канаме знаеше че няма да бъде много правилно да сразява самоувереността и гнева, в които така отчаяно се бе вкопчила, но в последният момент бе решил, че избира твърдо да не се въздържи и ясно да посочи мястото й, което щеше да бъде до него, но не и над него.
Знаеше, че Далия отчаяно желае да се захване за всичко, което можеше да и помогне да превъзмогне страха, объркването и болката си, но нямаше намерение да и позволява прекалена свобода спрямо него.
Далия погледна в страни, за да види този, който бе прекъснал малката й битка с арогантният вампир, но й се прииска да не го беше правила.
В душата й се завърза плетеница от смесени чувства, всяко от които беше малко плашещо и едновремено с това носещо облекчение. Нямаше логика в това, което й се случваше, но след всичко преживяно Далия установи, че това вече не й прави впечатление.
В стаята бяха влезли майка й и баща й. Хората, които най- малко бе очаквала да види тук, но именно тези, които й бяха най –необходими.
Далия беше седемнадесетгодишна тийнейджърка, от която се искаше да порасне, но присъщо на децата единствените, от които имаше нужда в този момент бяха родителите й .Толкова ли бе голяма грешката й, че мълвата за нея бе достигнала й до тях. Не! Това бе невъзможно и безсмислено, понеже те си нямаха и на идея, какво всъщност става в това училище. Далия се радваше, че те не знаят, че приказките и легендите, които от години, от векове и хилядолетия са били предавани от поколение на поколение, са самата истина. Приказки за самодиви, дракони и Акахару, споменатите в шумерската митология кръвосмучещи създания - родени в мрака, закърмени в кръв и разврат. Далия се радваше, че мрака на света, в който бе попаднала никога нямаше да докосне родителите й, които щяха да водят плашещо нормалният си живот в сладкото неведение на обикновените хора.
До вратата стояха мъж и жена. Жената беше пепеляво руса на около четеридесет с високо скули и права, аристократичен нос. Очите й бяха воднисто сини и леденостудени. Напомняше стара, загубила се в нещастието си икономка, която забраняваше на младите прислужнички да се кикотят радвайки се на младостта си.
Мъжа наближаваше педесетте. Беше висок, доста слаб със светал тен на кожата и изключително приятно лице. Челото му беше високо, а устните тънки, но все пак в него имаше някаква неопределена смесица между мекота и ехидна лекомисленост.
- Мамо! Татко ! - Възкликна доста изнанадана Далия, като сбръчи чело и се обърна с отчетлив въпрос към загледаният в нея Канаме. – Родителите ми ?
Това излизаше извън всякакви граници. Ако този проклет Ветала, Акахару ...или както го наричаха сега, в двадесет и първи век, възнамеряваше да нарани родителите й, тя щеше да му покаже на какво е способна и щеше да го върне обратно в гроба, колкото й усилия да й костваше това.
- Мисля, че за теб ще е по – добре да чуеш някои неща от тях. – Гласът му бе възвърнал предишната си кадифена мекота, но усмивка на устните му, която бе повече съжалителна, отколкото загрижена я напрегна, така както се напрягаше, когато очакваше нещо неприятно, което не й бе по силите да избегне.
Не й харесваше вълшебният му мелодичен тон, с който демонстрираше вниманието си към нея! Не й харесваше начина, по който дълбоките му очи детайлнно разглеждаха всяка част от лицето, тялото и личността й като цяло ! Не й харесваше това, че родителите й изглеждаха така сдържани, а той така уравновесен, напълно уверен в нещо, което тя не разбираше, и на фона на всичко призрачно спокоен . Далия усети как дланите й се изпотиха, а сърцето й ускори ритъма си. Нещо не беше наред! За какво говореше този мъж ? Защо се грижеше за това тя да разбере нещо, по толкова внимателен и деликатен начин - без да се натрапва, но и без да й позволява да избяга, както бе запонала да си мечтае.
- Мамо ... – Далия стана бавно и притвори очи повдигайки вежди нагоре за да прекрати силното виене на свят, което я връхлетя веднага щом се отдалечи от удобството на креслото, което я държеше.
Усети как топлата му ръка, тази твърде топла, твърде човешка ръка да се обвива около лакътя й и да я придържа.
- Добре ли си ? - Загрижено попита Канаме като се втренчи разучаващо в твърде бледото й лице.
Далия рязко отвори очи. Топлината му прогаряше платта й, така както го правеха й очите му. Дишането й беше учестено, а погледа и помътен. Не беше добре ! Не !
- Нямам нужда точно от твоята помощ! - Отвърна възможно най – студено като се дръпна толкова силно, че ръката й изписа подобна на сърпа на луна форма, преди да застане до отмалялото й тяло. Погледна го в очите с цялата неприязъм на света, но не получи задовлоляващ нуждите й отговор. Канаме продължаваше да я гледа така топло, така загрижено. Далия се почувства като жалка марионетка, на която й предстоеше поредното представление, а след като на публиката й бе станало прекалено скучно да мята остатъци от храна по нея, бе започнала да изпитва грозно съжаление.
- Както желаеш. – Гласеше краткият му отговор придружен с леко кимване.
Майка й и баща й бяха тук ! Далия се почувства малко по – уверена и силна.
Те бяха нейни родители и нямаше да позволят на този толкова плашещ мъж да й стори нещо лошо.
Изтича до застиналата на прага русокоса жена и я прегърна силно.
- Толкова много ми липсваше, мамичко. – Промълви през сълзи, като се притисна по – силно до притихналата Мария. – Мамо .... – Прошепна облекчено усещайки се добре в прегръдките на човека, който се бе грижил за нея цели седемнадесет години, човека, на когото можеше да разчита най – много на света.
Имаше такава нужда от майка си, такава нужда от някой близък, който да й каже, че всичко ще се оправи и, че всичко, което бе сторила може да бъде поправено. Нуждаеше се от топлата майчинска прегръдка на Мария, така както цветето се нуждаеше от вода за да оцелее и зиме и лете. Далия не си спомняше да е получавала топлина от строгата си майка, но незнайно защо, сега се надяваше именно на нея.
Ако спреше да се надява това щеше да е краят. Далия се държеше на едно малко клонче, което всеки миг щеше да се счупи и да я повлече в пропаста.
Сълзите започнаха да мокрят лицето й, въпреки че не желаеше да плаче пред Канаме и да му покаже слабостта си. Не искаше да бъде слаба, но се чувстваше изтощена от безбройните усилия, които бе положила за да се задържи през цялото това време.
Усети как баща й постави ръка на рамото й и го стисна окуражаващо, както правеше винаги, когато бе тъжна, но това само я разтрои още повече и тя захлипа, макар и тихо, подпирайки глава на рамото на майка си.
- Всичко е наред, Далия. – Успокоително заговори Мария Пейн като зарастрива гърба й. – Трябва да се успокоиш за да поговорим. – Добави меко и срещна непроницаемият поглед на господаря си, пред който се опитваше да изглежда възможно най – загрижена за момичето в ръцете си.
- Мамо нека се приберем у дома, нека никога отново не се връщам тук ! – Помоли се Далия, губейки цялото си самоуважение пред този арогантен мъж, който винаги я напрягаше и объркваше до такава степен, че само едно казано от него изречение й стигаше за да се почувства несигурна и уязвена. – Искам да си ида вкъщи ! Да легна в моето легло и да заспя ... – промълви Далия, а гласа и трепереше така жално, че целият лукс на кабинета се помръчи и всичко стана някак по – грозно и безстойностно. - Искам да видя Вики, да я прегърна! - Момичето замълча за момент преглъщайки с усилие и продължи с лека усмивка, която носеше в себе си горчивата искреност на страха, че нещо не е наред, но може би ако се помолеше по – пламенно, ако не мислеше за лошите неща около себе си, просто щеше да си иде у дома оставяйки всичко страшно и студено зад себе си. - Нали сте дошли да ме вземете ? Нека вървим!- Надеждата, с която така искрено се обърна към майка си накара Канаме за първи път от много години насам да се почувства като най- долното и незаслужаващо живота си същество, което бе недостойно да се докосва до нещо толкова чисто, като това дете. Тя бе започнала да усеща нередностите, но се страхуваше да признае дори й пред себе си тяхното съществуване.
- Не, миличка . – Заговори Гордан, а гласът му се стори на Далия толкова пресипнал и чужд, че тя се отдръпна от майка си за да се убеди с очите си, че пред нея стои именно баща й, а не някой непознат. - Не сме тук за да те вземем. – Гордан не продължи. Просто направи гримаса на съжаление, с която удари първият шамар по бузата на дъщеря си.
С всяка изминала минута Далия стваше все по – объркана, а напрежението в главата й и в стомаха се увеличаваха до такава степен, че момичето едва се сдържаше да не се свлече на пода. Не се чувстваше зле само физически. Ако се приемаше за вярно, че сърцето може да е до толкова разтроено, че да се свива, то тогава сърцето на Далия бе свито. Имаше чувство, че е попаднала в някакъв измислен паралерен свят, където всичко нереално е прието за правилно, а всичко реално е илюзия изплетена изкусно за да замаскира истината.
- А, защо тогава .. сте тук, татко ? – Запита с неохота Далия правейки крачка назад. - Каква друга причина може да има вашето присъствие? – Колебанието личеше в треперещият й глас, но тя и не се опитваше да го замаскира. Отдавна вече бе спряла да се опитва да мисли за това как ще изглежда отстрани, а и имаше чувство, че след този разговор това нямаше да има особено значение.
- Защото нашият господар ни заповяда. – Кратко, с глас лишен от емоция, отговори Мария като сведе леко глава и придърпа нагоре ръкава на блузата си показвайки знака, който я отличаваше от обикновената смъртна, за която Далия я мислеше. - Тук сме за да ти кажем, кои сме ние - Мария направи кратка палза и се втренчи в дъщеря си със студен поглед, който бе по – подходящ за бизнес седелка, но не и за толкова болезнен урок. ... – И коя си ти! – Довърши и се усмихна така сякаш това, което излизаше от устата й е нещо чудесно и отдавна желано, а не отваратителна помия, която изливаше така спокойно върху детето, което бе отгледала.
Далия си мислеше, че знае какво е да гледаш как света, който си опитвал да опазиш, твоя свят, който си искал да съхраниш, се превръща в пепел и няма нищо, което да направиш, за да спреш разрухата, но бе грешала. Мислеше си, че вече няма нищо толкова грозно и страшно, което отново да е способно на това да изкара въздуха от гърдите й . Бе обещала пред себе си, че никога няма да си позволи да се срине, така както се бе случило преди година. И в един кратък миг ....Цели седемнайсет години ... Всичко около нея, самата тя и хората на които си мислеше, че може да разчита се превърнаха в черна пепел. Изчезнаха ...Предадоха ...Лъгаха ...Не помислиха !
- Коя съм аз ... ?! – Гласът й беше тих шепот, а единственият звук, който се чуваше в стаята бе тежкото й дишане.
Дишаше по принуда. Механично. Просто защото трябваше.
Сълзите бяха застинали в очите й, вледенени и запазени за по – късно.
Кръвта отдавна се бе отдръпнала от лицето й и то бе придобило особена прозрачност.
Далия приличаше на безплътно същество, което просто витаеше като мъглява сянка из стаята и не можеше да приеме окончателен образ.
Очите й бяха широко отворени и попиваха шегата, която представляваше татуировката на ръката на майка й. Далия усещаше края, но нещо й прошепна, че това е само началото.
- Хора служещи на ... .- заекна момичето и се усмихна странно, през горчилката идваща от сълзите напиращи в очите й. - ... вампирите . – Довърши колебливо, сякаш очакваше майка й да се засмее и да й каже, че това е глупаво, че е измислица.
Това обаче не се случи, а мълчанието, с което и отговори непознатата пред нея и показа много повече истини, отколкото думите можеха да изкажат. Живота й се сриваше, а небесата заплашително се отваряха за да я погълнат.
Чувстваше се не жалка, не смазана, а унищожена, а сръвнена с земята, разбита .
- И аз ли съм такава ? - Запита, а две едри сълзи последователно описаха мокра пътека по измъченото й лице. – Това ли се опитвате да ми кажете, че съм наследила вашите задължения към вампирите ? - Продължи правейки опит за уточнение, на което спешно се надяваше.
Напрегнатото мълчание продължи, а Далия местеше рязко поглед от майка си към баща си и обратно, настоявайки за отговори, които щяха да я задушат, но поне щяха да я тласнат към така желаният край.
- Не миличка. Боя се, че не. – Отвърна Гордан и понечи да я приближи за да я прегърне, защото изведнъж в сърцето му, което вечно следваше заповеди се бе прокраднала обич, но Далия постави ръката отбранително и енергично заклати глава, показвайки му ясно, че не желае близостта му .
Гордан застина на място вгледан в треперещото хлапе пред себе си. Истината, която цели седемнадесет години бяха крили щеше да я унищожи! Далия нямаше да я преживее, а кой изобщо би успял, ако изведнъж научеше, че в досегашният му живот няма нищо, което да е имало истинска стойност. Нищо, което да е било истинско !
- Какво тогава ? – Далия повиши тон без дори да го желае, но просто нямаше нищо, което в този момент можеше да държи под контрол. Не и сега ! Не можеше да контролира дишането си, тялото и ума си, камо ли да се бори с интонацията.
- Далия .... - Започна Мария, като се доближи до момичето и хвана треперещите й ръце задържайки ги в своите, като започна да потърква с палци побелелите им кокалчета. - Беше ни оказана огромна чест, малка моя. - Мария се усмихна топло срещу гледащото я с недоверие момиче, което не знаеше как да мисли или реагира.- Ние бяхме избрани, за да се грижим за теб докато навършиш определена възраст! – Обяви тържествено, но радостта изчезна от лицето й заменяйки я с изненада.
Далия бе издърпала рязко ръцете си и сега гледаше майка си неразбиращо, а в погледа и освен недуомение се прокрадваха и първите наченки на гнева.
- Какво говориш ? - Далия присви очи и изгледа майка си отгоре до долу, така сякаш това, което й казваше беше лошо замислена клюка. – Аз съм Далия Пейн ! – Натърти, като постави ръце на кръста си и повдигна вежди отказвайки да повярва на глупавите бращолевения на майка си. - Дъщеря ви ! Защо говорите толкова ... странни неща ?
Далия очакваше смеха, който щеше да излезе от устните на майка й, като най- успокояващият звук на света. Всеки момент тя щеше да престане да се шегува и щеше да й каже, че се прибират и че живота им ще започне от начало, далеч от всичко това.
- Далия . . - понечи да продължи, но бурният, неестествено весел смях на Далия пресече думите й.
- Това трябва да е някаква шега! – През смях заговори момичето, а очите й се насълзиха, но съвсем не от щастие или веселие.
Смееше се, просто защото ума й реагираше погрешно на зададената му информация. Отхвърляше истината и за да избяга спасявайки се от лудоста се изключваше за миг правейки я неадекватна.
Мария погледна въпросително стоящият няколко крачки зад Далия, Канаме. Той кимна леко и пристъпи по – близо до смеещата се Далия като постави ръце на раменете й и я стисна съвсем леко, колкото да я накара да спре да се смее и да му обърне внимание.
- Далия, знам че не разбираш .... – заговори спокойно той, а гласът му зазвуча с вълшебната мелодичност, която Далия мразеше до дъното на душата си. Това недостижимо съвършенство, тази прекрасна фасада зад която всичко се рушеше!
Смеха й секна също толкова изведнъж, колкото се беше появил. Бавно по – бавно усмивката се изтри от лицето й, а нещастието от разкритието я удари болезнено силно, спирайки рязко притока на въздух до белите й дробове.
- Защо ми причиняваш това ? - Думите се изплъзнаха немощно от устните й, а очите й се навлажниха, пълнейки се със сълзи. Канаме не отдръпна ръце от рамената й, а я придърпа леко така че гърба й опря гърдите му.
- Искаш истината. – Прошепна в ухото й.
- Искам живота си. – Отвърна искрено Далия прехапвайки сухите си устни, по които също започнаха да преминават сълзи, които се плъзгаха по шията й и се изгубваха попивайки в кожата й .
Канаме трепна едва доловимо. Очакваше всякакъв друг отговор, но не и толкова откровен.
- Ние те обичаме, Далия - Заговори Гордан като прочисти гърлото си и се помъчи да се усмихне на детето пред себе си. – Това, че не сме твои родители не значи, че не те обичаме, миличка!
Гордан казваше истината, а очите му светеха топло, показвайки на Далия искреност, на която обаче, тя не можеше да повярва. Вече не ...
Тези думи я раниха дори повече от скритата истина, която сега бяха решили да й разкрият. Не искаше да чува от никого тези добре звучени слова.
‘’Обичам те ! ‘’ - Какво значеше това ? Лицемерие! Подлост ! Нямаше сили и воля за да се научи как да вярва на фалшивите думи, прегръдки и погледи отново.
Далия се дръпна рязко от ръцете на Канаме като застана така, че да държи под око всички в стаята. Не искаше да се оставя в ничии ръце! Нямаше да понесе повече опити за обяснения и близост, която граничеше със съжаление и изкуствена загриженост.
Сълзите продължиха да падат по бледите страни на лицето й. Тя стисна главата си и коленичи желаейки да застане възможно по – близо до пода. Постави глава на треперещите си колене, а роклята се разпиля около нея, правейки я да изглежда още по - крехка на фона на купищата плат около себе си. Имаше болезненно силна нужда от няколко минути тишина. Искаше да спре времето, което бе взело да преминава през нея твърде бързо. Всеки звук изчезна. Мислите й също избледняха. Сърцето й препускаше лудо в гърдите, а звука от него барабанеше в главата й усилвайки болката. Не можеше да диша добре и затова отвори уста широко и започна бавно и периодично да си поема дъх, защото чувстваше как със всяка изминала минута се задушава.
- Миличка .... – Тихо промълви Мария, като понечи да помилва главата й.
- Не. – Шепнешком отвърна Далия и пое дълбоко въздух. – Моля те, недей!
Ако й се наложеше да описва състоянието си в този миг, едва ли щеше да може да намери точните думи за да го стори. Нямаше си никого. Беше сама срешу всичко! Предадена. Изоставена. Нежелана. Използвана. Лъгана. Самотна ...толкова, толкова самотна! Представи си лицата на родителите си, но след секунда те започнаха да се рушат, докато не се пръснаха и изпопадаха в краката й, на малки прашинки сива пепел, а на тяхно място останаха два бледи силуета, в средата на които стоеше голяма въпроситрелна. Кои бяха родителите й? Коя беше тя ? Името, което носеше нейно ли беше ? Друго ли имаше ? Фалшива ли беше, така както бе всичко около нея ?
- Не ме доближавайте ! – Извика изведнъж Далия като се изправи бавно и погледна към непознатите пред себе си с цялата студенина, на която бе способна. - Защо е този цирк ? Какво ще получите? - Заговори, но гласът й вече не трепереше, а звучеше странно спокоен, почти бездушен. - Как сте могли да ме лъжете през цялото това време и сега изведнъж, да идвате и да ми казвате всичко ... всичко това !!?
- Аз им наредих ! - Изрече внимателно Канаме, но в тона му се доловиха редица смръзяващи кръвта полутонове на сурова и безприкословна решителнност, която можеше да бъде притежание само на един истински Господар, който не правеше компромиси.
Далия не бе очаквала друго. Още щом видя татуировката на ръката на майка си, разбра че това не е просто семейно събиране., просто не искаше да го повярва, не искаше да го признае, макар че ако го беше направила още тогава, сега навярно щеше да е успяла да преобразува болката в гняв и нямаше да се чувства толкова уязвима и наранена. А гнева даваше сили ! Не спокойствието, не болката от падението, а гнева, който имаше омайната способност да те изпълва и да извира за да те погълне и да забравиш.
– Копеле ! – Изсъска презрително Далия заставайки лице в лице с него. – Проклето копеле ! - Повтори, но този път гласът й извистя високо, почти истерично раздирайки тишината. – От кога .... – пое с усилие дъх. - от кога режисираш живота ми ?
- Оставете ни. – Нареди Канаме, а погледа му не трепна. Остана съсредоточен в лицето на Далия, която имаше смелоста да стои гордо изправена на сантиметри от него. Толкова осезаемо близо, че студенината в гласа й и леда в очите й можеха да го докоснат.
Малка проклетница ..... Това бе първото, което се надигна в гърдите му – гнева от упоритостта и арогантноста й, както и липсата на уважение, но той размисли и прие това като редно, понеже тепърва и предстоеше да заеме полагаемото й се място.Щеше да я научи на всичко, което трябва да знае. Бавно, но сигурно тя щеше да се покори на волята му. Щеше да се грижи за нея, а тя щеше да му спечели войната, още преди началото й да бъде обявено. Нямаше да я обича, така както обичаше Юки, но определено я желаеше в леглото си, понеже никога не се бе сблъсквал с така липса на желание от страна на някоя жена. Сега, малката му приденица не го желаеше, но това щеше да се промени, колкото и неприятно да й беше.
- Както наредите, Канаме ! - Покорно, в един глас отвърнаха Гордан и Мария, като кимнаха уважително и с бавна крачка напуснаха стаята, без да се обръщат и без нужда да се сбогуват с дъщеря си. Далия ги проследи с поглед и остана загледана във вратата дълго след като тя се затръшна завинаги в съзнанието й . Нямаше да им позволи да се върнат, но болката от това, че я оставиха сама така лесно и така безропотно, не й даваше покой, а гнева отслабваше отстъпвайки място на самосъжалението. Колко лесно я изоставиха ....
През Далия премина кратък отблясък от спомен, от един толкова прекрасен миг...

- Искам да летя татко ! - Изчуролика малкото тъмнокосо момиченце, а тъмните му очички проблеснаха весело срещу тези на младият мъж, който държеше ръчичката му. – Нека полетим, летим летим .... – започна да си пее и да се върти около засменият мъж, точно като малко открило свободата птиченце.
Мъжа я вдигна на ръце и я завъртя и тогава смеха на малкото момиченце зазвуча щастливо окъпвайки парка с мечти, надежи и детска невинност. Косите й се вееха по вятъра като водопад от кадифе, а усмивката й грееше по – светла от слънцето.
- Винаги ще летим, нали татко ? – Запита през смях детето, като наклони главичка на долу и затвори очи наслаждавайки се на въртящият се свят, който като с магия бе станал по – интересен и бистър.
- Винаги ! – Потвърди мъжа като целуна бузката му и се засмя продължавайки да го върти под сините небеса на лятното слънце, което ги милваше.


Болката между гърдите й се усили, а гаденето в стомаха й стана непоносимо.
Не искаше да плаче, а може би отчаяно се нуждаеше от това. Несъзнателно опря ръка ниско долу притискайки корема си , усещайки че стомаха й повече от ясно се бонтува срещу желанието й да остане права. Господи, защо я изоставиха ? Не знаеха ли колко страшна и осезаема може да бъде самотата ? Далия искаше да крещи с цяло гърло и да се затича след родителите си за да ги върне и да ги помоли да я отведат, но не бе малко момиченце, а баща й я бе излъгал. Птиците винаги губеха крилете си и падаха в мръсната земна кал, която ги поглъщаше и убиваше.
- Подчиниха ти се .... – тя пое с усилие въздух като сбръчи недоумяващо чело. - ... толкова лесно. – довърши с горчива усмивка и поклати неразбиращо глава. – Изпълнили са заповедтта ти така покорно, трябва да ги наградиш .. или каквото там правиш, когато ..когато слугите ти свършат работата си !
- Те са избрали това да ми се подчиняват. – Отвърна равнодушно той, като я погледна изпитателно. - Никога не съм насилвал някого да ми се покори, но ако той самият го пожелае, тогава изисквам пълно подчинение. – Гласът му звучеше суров, а изражението му остана все така неразгадаемо. Нито едно муслулче не трепваше и нито една дума или поглед не бяха поставени извън мястото си.
- Дявола също не кара насила грешниците да сключват сделки с него ! - Отвърна язвително Далия, въпреки че не й беше до водене на спорове точно сега. – Но странното е че хората падат в капаните, които уж съвсем невинно им е поставил.
Далия срещна тъмният му поглед, в който гореше студен огън на безразличие към думите й. Една лека, точно на място й премерена до милиметър усмивка премина през лицето му.
- Мисля, че е рано да правиш такива сравнения. - Спокойно, без излишни емоции отвърна той, но не отмести очи от нейните, защото бе решен че ще я накара първа да сведе поглед.
През Далия премина гореща вълна, която запали вътрешността където се криеше душата й. Иронията подкрепена със неразбиваема самоувереност, която се съдържаше в думите му я накара да не мисли за нищо друго, освен за болката, която желаеше да му причини.
- Всичко ...- прошепна заплашително тя, като присви очи и го изгледа с омраза. - .. всичко е било лъжа! Твоята лъжа. – Натърти, като докосна с пръст камените му гърди, а той дори не помръдна, сякаш бе статуя направена от мрамор. Не даваше признаци на движение или по точно на живот, сякаш бе застинал на мястото си с очи съсредоточени в нея.
- Да, така е . - Потвърди Канаме, а погледа му остана все така втренчен и непроницаем. - Не очаквай от мен оправдания, едва ли ще ме чуеш да ги изговарям. - Равнодушно разясни красивият мъж, като зачака търпеливо последиците от думите си.
- Разбира се . – Въздъхна Далия, а на лицето й изгря мрачна усмивка, на човек който се опитва да мисли, за да не крещи и да диша, за да не умре. - Ти не би изпитал и капка съжаление за деянията си . Не би се почувствал виновен ! - Каза тихо тя, а думите излязоха през бледо розовите й устни някак насечено, но не чак толкова гневно, както бяха прозвучали преди малко. – Коя съм аз ? – Запита съвсем наивно, съвсем изведнъж като се отпусна на канапето, преди да се срути на пода и да претърпи второ унижение. Зарови пулсиращата си от болка глава в ръцете си и стисна силно очи с надеждата, че щом ги отвори нищо от тази ужасяваща вечер няма да е истина.
Канаме кимна доволно, понеже бе дошъл онзи дългоочакван момент, в който нещата най – после щяха да тръгнат така, както трябваше. Без повече увъртания и лъжи, които задушаваха и него, така силно, както и Далия.
Младият мъж седна на дивана и устреми тъмният си поглед в посока на все още навелото се момиче, което се опитваше да нормализира дишането си.
Странното беше, че ги делеше само една малка и на пръв поглед нестабилна стъклена масичка, но за Канаме, тази привидно обикновена масичка, представляваше желаната от Далия граница, която вътрешно тя мечтаеше да построи за да го отблъсне надалеч от себе си, за да му постави препятствие.
Канаме търпеливо щеше да изчака от другата страна на масата, без да я доближава давайки и време за размисъл, но дойдеше ли момента, в който решението й щеше да изкънти в ушите му като дълго очаквана победа, щеше да дойде и времето на така нежеланата за нея близост и тогава нито масата, нито хората или вироглавата и природа нямаше да бъдат способни да го спрат за да постигне това, което желаеше.
Далия вдигна бавно глава и срещна неподвижните красиви очи, на фона на великолепното лице на ангел, което търпеливо изчакваше да я погуби.
- Ще ти задам няколко въпроса .. – Изражението на лицето на Далия беше сериозно, лишено от каквато и да е тъга или самосъжаление. Челото й бе леко сбръчено, а очите почти достигаха безизразността, която Канаме, можеше да демонстрира, дори когато дискутираният въпрос не му бе безразличен. – Моля те да ми отговаряш честно и да не се въздържаш от истината . – Каза, а гласът й, въпреки болката, която изпитваше, прозвуча напълно равен и спокоен.
По лицето на Канаме пробягна усмивка. Умница. Тя смело изискваше от него, но го правеше дипломатично и доста умело, без да го обиди или да му даде основание да мисли, че изпитва някакъв неприязъм към него. Канаме разпознаваше безпогрешно тази студена и премерена учтивост. Нали самият той я използваше. Младият мъж кимна и я подкани да продължи, като зачака мълчаливо първият от многото въпроси.
- Родите .... Гордан и Мария .... – Поправи се тя, въпреки че имената на хората, които бе смятала за свое семейство заседнаха в гърлото й. - ... те са твои слуги.
Леко кимване и нито жест повече.
- От кога ?
- От преди ти да се родиш.
Далия се умълча за момент и несъзнателно насочи поглед към големият прозорец, по който се стичаха капките от дъжда сипеш се вън. Смръщи се. Трябваше да мисли трезво и да задава възможно най- точните въпроси, за да получи най – точните отговори и нещо повече, което той несъмнено щеше да се опита да скрие от нея. Далия бе на светлини години от мисълта, че Канаме Куран ще и каже цялата истина, както и правилата на играта, която играеше.
- Коя съм аз ? - Запита, а на лицето й се изписа непоколебима решителност, придружена с ясни пламъчета, които заиграха в дълбоките й лешникови очи.
- Името на майка ти е Елена - Мария Дио. - Произнеси внимателно Канаме и с любопитство запечата смесицата от емоции, които се смениха върху лицето й.
Отначало Далия се почувства странно. Може би това беше нещото, което цял живот й бе липсвало, но след секунда постояно повтаряне на името в ума си, осъзна, че всъщност не чувства нищо. Не беше нито по - щастлива, нито по – нещастна, чувстваше само празнина, а името на жена й бе непознато. Изведнъж образа на онази непозната явяваща се в сънищата й изплува като с магия в ума й и я накара да потрепери. Сякаш нечии студени пръсти пропълзяха по кожата й. Усещането бе толкова истинско, че Далия се изправи като струна на канапето и неволно се заоглежда на всички посоки, очаквайки да види красивата непозната на крачка от себе си.
- Има ли нещо ?
Далия погледна разсеяно Канаме и поклати отрицателно глава, като побърза да се отпусне на канапето за да му покаже, че е готова да слуша..
- Това име не ми говори нищо. – Изрече предпазливо Далия и го погледна изпитателно, но не видя колебание в очите му, а само каменна преграда, която не я допускаше отвъд.
- Щеше да бъде изключително странно, ако ти говореше. – Отговори спокойно Канаме като се усмихна безрадостно. – Сега за първи път чуваш името на майка си . - Очите му се вкопчиха в нея изведнъж и приковаха нейните. - Как се чувстваш ? - Запита със равният си мелодичен глас.
Въпроса му беше напълно неочакван и свари Далия напълно неподготвена.
Тя примигна непринудена в изненадата си и наклони леко глава настрани със засмислен поглед. Как се чувстваше наистина ? Определено не беше на върха на удоволствието, заради измислицата, която представляваше живота й, но беше значително по – спокойна от преди минути, когато й се искаше да крещи без да спре и да потруши всичко, което хване в ръце.
- Нормално. – Отвърна момичето след дълго мълчание. - За човек, който си няма никого, и по всички критерии е един ужасен проблем, се чувствам нормално! - Допълни и макар че се чувстваше много неудобно остави очите си неподвижни върху лицето на вампира.
Ироничният завършек на думите й беше в пълна противоположност с лекото потреперване на ръцете й и бледата й кожа, но въпреки това бе признак, че се е поуспокоила и отдалечила от нервна криза, която не бе особено желателна.
Канаме я погледна и този път погледа му беше изпълнен с снизхождение, а една лека, любопитна усмивка разцъфна на устните му.
- Радвам се, че си запазила благозвучната си ирония. – Подхвърли леко шеговито той.
- Сигурно ми е в наследство. – Измърмори Далия и извъртя раздразнено очи, защото усети остра, режеща болка, която бе причинена от собствените й думи.
Имаше ли наследствени черти от майка си, от баща си ? Имаше ли нещо от тях изобщо?
- Елена беше последователка на вампирите, точно както приемните ти родители. - Продължи да разказва Канаме, а изражението му отново стана сериозно, почти сурово заради степента на концентрация, която бе придобило в секундата, в която бе започнал да говори. - До колкото знам, беше продадена на господаря си от баща си, който както сама се досещаш си е имал вземане даване не с когото трябва.
- Продадена ? - Попита Далия, но колкото и да възлагаше на гласа си да прозвучи неутрално, в него ясно се доловиха нотки на възмущение.
- Виж, когато смъртен си има вземане даване с неподходящият вампир, и не зависимо от причината, която е довела човека до взаимотношенията му с вампира просто не е успял да се разплати с него, за да спаси живота си има право да му предложи сделка .
- Имате си железни правила, а ? - Подметна леко насмешливо момичето и го погледна нападателно, сякаш го обвиняваше.
- Да. – Кимна Канаме, без да обръща внимание на заядливостта й. – Правилата са много важни за нас вампирите. – Разясни той и се усмихна криво оставайки замислен за секунда. – Ако не спазвахме правилата, нашето общество нямаше да може да оцелее и да се развива . – Довърши, но за изненада на Далия в думите му нямаше гордост от постиженията на вампирската раса.
- Значи бащата на Елена я е подарил на вампира, за да се отърве от учеста да умре ?
- Не съм запознат с подробностите . – Отвърна искрено Канаме. – Знам само, че майка ти не е била последователка на вампирите по свое собствено желание. Приемните ти родители са мои слуги по свое собствено желание ....
- Колко мило да ги наречеш приемни! - Иронично изсумтя Далкия. - А , и какво съвпадение, че истинската ми майка е била глупава ваша поклоница, а и продадена от родителите си на ... вампир – Иронията в тона и бе заменена от яростен сарказъм, в който се долавяше гняв и негодувание.
Канаме я изгледа учудено и повдигна въпросително вежди.
- Чувастваш се продадена ? - Запита невино, но очите му проблеснаха заплашително за миг.
- Все още не знам, а продадена ли съм ? - Упорито устоя на заплахата Далия, като срещна безстрашно очите му.
- Не. – Спокойно отговори Канаме, а гласа му бе лишен от чувство, подобно на мрачното изражение, което бе заело красивото му лице.
- Изпълнявала е заповеди, така ли ? – Запита Далия като открито предпочете да прекрати острите реплики. - Както ги изпълняват и ... приемните ми родители ! – Добави язвително и го изгледа връждебно.
- Тя беше притежание на Кейман Аменус . Притежание на Принца на Клана Аменус. Сега аз стоя на чело на клана, но нещата не са се променили от преди и имнно поради тази причина се стремя да изменя законите ни. Разбира се на някой вампири това не им се нрави и срещам известна ...съпротива. - Гласът му я срази със студенината си, но Далия ясно долови, че тя не е насочена към нея, а по скоро към вампирите, с които имаше проблеми.
- Чакай малко ..... – изведнъж възкликна Далия, като присви очи засмисляйки се за момент. – Точно така, чувала съм това име !
- Така ли ?
- Да. – Далия кимна отнесено и направи гримаса. – Първият ми ден в Академията, когато се прибирахме по стаите .... – момичето млъкна за момент и рязко вдигна очи срещайки тези на Канаме. – Това, което Юки ми е разказала е било самата истина. - Двата най – велики вампирски клана и кървавата вражда по между им .... – заговори разпалено, а очите й шареха по лицето на Канаме, в търсене на отрицание, което не се появи, което й подсказа, че е стигнала до някаква малка част от истината. - Искаш да кажеш, че Елена е била част от тази война ? - Попита колебливо и притаи дъх в очакване на отговора му.
- Тя беше просто предтекст, но грешката й беше, че се влюби в баща ти, а това ги доведе до смъртта им. - Обясни Канаме. – Баща ти също беше вампир, Далия.
Далия изтръпна отново, а устните й потръпнаха от поредната неприятна изненада, която й беше поднесена от дълбокият му, равен глас, който те караше да го слушаш запленен, без да изпитва желание за друго.
- Аз ... също ли съм ... – Заекна неспособна да си поеме въздух и да усмили ужаса, който се съдържаше в смисала на всичко, което Канаме така търпеливо и разказваше.
- Не .
Това беше единствената думичка, която бе способна да отхлаби насъбралото се в гърдите й напрежение. Далия си пое шумно въздух като затвори очи и прошепна облекчено :
- Слава Богу!
Смеха на Канаме Куран отекна в тихата стая, в която в един момент се чуваха само пращящите в огъня дървета. Беше неискрен, лишен от каквато й да е заплаха, но достатъчно твърд, за да разкъса мислите на Далия и да я накара да потрепери и да го погледне изненадано. Нямаше подигравка или прикрита насмешка, имаше някаква горчива нотка, която тя не можеше да обясни.
- Не желаеш да бъдеш вампир, така ли ? – Попита, а настойчивостта в иначе мекият тон на гласът му я накара да отговори без да си позволява да се забави. На крачки от нея стоеше нещо много красиво и
твърде привлекателно.
Беше приковало очи в лицето й иБеше приковало очи в лицето й и изгаряше като ренген бледата й кожа.
- Не желая. – Отвърна напълно честно момичето, а малките линийки, които се появиха на челото й, когато се сбръчи се задълбочиха, когато след отговора й последва нов прилив от прекрастният му смях, който я напрегна.
- Баща ти е Аргорн де Сириус ! – Обяви през смях Канаме и я погледна някак насмешливо. – Дъщеря си на чистокръвен вампир към, който за твой и разбира се мой късмет е прибавена й кралска тяра ! - Той стана рязко от дивана и направаи няколко крачки към нея, въпреки внезапното и потреперване и напрегната стойка, която тялото й веднага зае. – А, дори не желаеш да ставаш вампир. – Прошепна и се усмихна весело насреща й.
Далия остана бъзмълвна за няколко минути докато се отърси от вцепенението, в което бе изпаднала. Спомни си великолепието, което излъчваше мъжа от картината и силата, която я заля, когато го погледна.
Искаше й се да бъде нормална, а това я изтрелваше на чело в класацията за деца на чудати родители. Не бе очаквала родителите й да са именно вампирска слугиня и вампирски Принц. Не знаеше дали й се иска да се разсмее на този невероятно комичен театър или да заплаче, заради всичко, на което нямаше силата да се противопостави.
- Не очаквах това. - Промълви и погледна към изучаващият я Канаме.
- Баща ти бе взел жена, която не бе негова . - Започна спокойно той, а гласът му се понесе като красива мелодия в пространството, което ги делеше. - Елена забрави правата си и тръгна с Аргорн , заемайки място, което не й се полагаше. Кейман отдавна искаше да започне война срещу Сириус, защото те са варвари, които не ценят човешкият живот, а се интеренсуват само от кръвта, която изцеждат без да се замислят. Войната беше неизбежна, но нанесе много вреди, както и на нас така и на тях и именно поради тази причина не желая да се повтаря отново! Ако повторим тази грешка, това ще означава смърт за хората и загуби за нас.
- Искаш да кажеш, че баща ми е бил от Клан на жестоки убийци, но въпреки това е избрал да живее със смъртна?
- Аз съм Аменус, Далия. – Промълви меко той. – За мен Сириус са прекалено диви и неконтролеруеми. Не мога да ти обясня техните възгледи и действия, защото те не са мои. Ние се опитваме да прокараме синтетична кръв, а те се противопоставят на всеки наш опит. – Той замълча за минута и я погледна. – Различи сме.
Очите й светеха с интерес към него, а устните й бяха леко разтворени. Личеше си, че се плаши от всичко това, но то я привлича и разбива опитите й да остане безразлична. Вниманието й бе напълно съсредоточено в устата му, от която излизаха странни неща, които наподобяха страшна приказка с неопределен край.
- Какво се е случило след това ? – Промълви тихичко момичето.
- Кейман беше заслепен от ярост, понеже чувстваше унижението по - силно от всякога. Не можеше да остави един Сириус да му отнема каквото и да е . Как щеше да се изправи срещу Съвета и поданиците си, ако толкова лесно се оставяше да го ограбят? Затова предприе доста драстични мерки, като се опита да унищожи Сириус изцяло, макар да знаеше, че това няма да е толкова лесно. – Канаме се замисли за момент като се усмихна странно развеселен. – Кейман беше много деспотичен и твърде инпулсивен. Мислеше, че всичко се решева с кръв и понякога можеше да бъде сбъркан с някой Сириус. В крайна сметка свърши зле. Успя да убие родителите ти, но не и теб.
Кръвта застина в жилите й, а стабилизиралото й се дишане, отново стана тежко и накъсано. Всичко казано придоби образ. Всичко беше реално и съвсем истинско. Сякаш докато слушаше Далия не можеше да повярва, че думите на Канаме са истина, а не взети от някоя фантастична книга, но сега всичко я връхлетя твърде бързо.
- Той е виновен за смъртта на ... родителите ми. – Промълви едва Далия, но странно за нея думата ‘’родители’’ този път не я накара да потрепери или да се почувства зле, сякаш най - после бе сложена на мястото си.
- Да. – Потвърди Канаме, като заоглежда променящото цвета си от бяло към прозрачно бледо, лице на момичето. - Не съм сигурен за начина, по който е убил баща ти, но знам че е навлязал в територията на Сириус и прекрачвайки законите ни за водене на битка на неутрална територия , е извършил всичко на тяхна земя, което за тях е унижение.
- Не разбирам. – Откровено промълви Далия, а очите й се навлажниха. – Той е пристъпил вашите закони, само за да си отмъсти. Не е ставало въпрос за различията в обичаите ви, но все пак сте воювали по между си имал е правото да нападне.
- Едно от най- важните закони на расата ни е, че съревнование или битка се води на територия, която е неутрална и не засяга нито хората, нито мирните вампири в учредената общност, която принадлежи на Клана. Клана защитава поданиците си, а не ги излага на рискове, както направи Кейман – Той се сбръчи леко търсейки точните думи за да и разясни всичко. – Да го кажем така, Твоето владение е твоя собствена грижа. Всички останали ти оказват уважение, докато се намират в него. Никой не може да оспорва думата ти, когато се намира на твоя територия. Колкото й да се мразим, при нас уважението към съпреника е нещо много важно.
- Той ги е нападнал против традициите, без да се съобразява с писаните ви закони. – Констатира Далия и погледна въпросително Канаме, за да провери дали е разбрала добре.
- Да. – Потвърди той като й се усмихна топло. - За теб е трудно, защото при вас хората е твърде различно. Вие се избивате без да спазвате каквито и да е норми, а ние се избиваме с финес. – Думите му съдържаха горчив сарказъм и Далия не устоя на изкошението да изложи мислите си.
- Не го одобряваш. – Тя навлажни сухите си устни и продължи. – Не одобряваш старите закони, които те ограничват.
Канаме се усмихна изненадан от нахотчивоста й, която се проявяваше доста бързо. Само от една негова дума момичето можеше да изведе извода си и да го изуми.
- Не, че не ги одобрявам. – Отвърна с неохота, което й подсказа, че се стреми да не е краен. – Просто смятам, че могат да бъдат по – модерни, по ... – той се усмихна дяволито . - ... удобни.
- Разбирам. – Измърмори смутена от погледа му Далия. - Но Елана не го е искала ! - Възпротиви се внезапно, като сбръчи чело и несъзнателно сви ръце в юмруци. – Не го е обичала и се съмнявам той да е обичал нея ! Не изпитвам нищо, когато ми казваш, че са мъртви, защото без това не ги познавам, но е било несправедливо !
- Така е. – Кимна утвърдително Канаме. – Но тя му е принадлежала. – Тук не става въпрос нито за любов, нито за справедливост, а за права. – Заяви напълно уверен в думите си, но разбира се не остана изненадан от реакцията на момичето. Далия присви гневно очи и изгледа Канаме презрително, но не каза нищо повече, макар че не бе съгласна с него.
- Родителите ти са мъртви. - Заключи спокойно, правейки учевиден извода, че няма смисъл от повече обяснения и излишни въпроси.
Далия преглътна с услилие и се изправи като преглади смачканата си рокля твърде усърдно, което подсказа на Канаме, че е доста нервна. Главата й все още се въртеше, а нещата, които бе чула й се сториха като пълна безмислица. Не можеше да повярва, че нещо толкова нереално може да е истина. Нуждаеше се спешно от чист въздух и хиляди прегради, които щяха да я опазят от очите на този мъж. Не се чувстваше сигорна, когато бе с него. Гласът му винаги звучеше толкова властно. Очите му винаги можеха да те накарат да замълчиш. Сега, когато Далия се усети уязвима разбра, че й той я вижда по същият начин, а това не само я ужаси, а я и напрегна допълнително включвайки всички функции на мозъка й в пълна готовност за битка.
- Значи ...това беше всичко.
- Не. – Отвърна тайнствено Канаме като се доближи до нея.
Далия понечи да отстъпи назад, но ръката му се плъзна през кръста й и я предърпа по – близо до тялото му. Момичето изпита див ужас и опря ръце в гърдите му в опит да го отблъсне, но още преди да направи каквото и да е знаеше, че съпротивата й е без значение.
Канаме придържаше кръста й с една ръка, а с другата бавно вдигна ръката й където ясно личаха трите препелетени линийки.
- Родилен белег. – Задъхано промълви Далия, като се наклони леко назад за да се отдалече максимално от него.
Канаме разглеждаше ръката й като под лупа като я завърташе съвсем леко настрани, сякаш проследяваше началото и края на линиите и запечатваше в ума си формата им .
- Знам, нали аз ти оставих едната черта, принцесо. – Отвърна отнсесено той, но не вдигна очи за да я погледне.
- Kакво ? – Възкликна озадачено момичето и рязко дръпна ръката си карайки го да я погледне. Канаме я пусна и остави да се отдалечи от него, но топлината на тялото й все още пулсираше в неговото.
- Ах, винаги си толкова агресивна. – Уморено заяви той, като се усмихна криво и потърка очите си, сякаш го боляха, което му придаде изключително човешки вид
- Идва ми в повече ! - Извика гневно тя.
- Знам, но не предпочиташ ли да узнаеш всичко наведнъж, а не да го протакваме цяла вечност.
- Аз и Ти ? – Подигравателно се изсмя тя като повдигна вежди нагоре, въпреки че в гърдите й пулсираше тревога.
- Знаеш ли какво си ти ? – Попита я с чистосърдечна усмивка, която съвсем я обърка.
- Аз съм нещо проблемнно. – Отвърна несигурно Далия, като присви несъзнателно рамене и започна да криви устни замисляйки се.
Канаме се усмихна широко без да прави опит да скрие белите си кучешки зъби, които се подаваха от устата му и приковаха като с вълшебна пръчица вниманието на Далия. Тя залепи очите си в тях със същото усърдие на пеперуда летяща към светлината. Знаеше, че те причиняват болка и смърт, но въпреки това не можеше да се обърне и да избяга.
- Нека се върнем на темата за твоя Зеро Кирию. – Подаде Канаме с нисък, овладян до съвършенство глас.
Очите на Далия се разшириха и напълниха със сълзи, но тя остана да стои изправена, въпреки желанието, което се бе породило в нея да се свлече на пода, в момента в който се сети, как се озова в кабинета на Лунното общежитие.
- Не е мой. – Пресипналият й глас, на който налагаше да звучи твърдо я предаде, както и сълзите й, които започнаха бавно да се спускат по избледняващото й все повече и повече лице.
Канаме остана загледан в нея няколко минути преди да се усмихне вяло и да промълви, повече с подчертано съжаление, отколкото с някакво раздразнение:
- Казах ти, че баща ти е чистокръвен вампир, а майка смятана за блудница жена, а ти не заплака, нито реагира по – бурно, но сега, когато споменах Кирию, ти едва стоиш на краката си.
Далия се канеше да се насили и отвори уста, за да каже оправданието, с което залъгваше и себе си, но Канаме вдигна ръка правейки й знак да не казва нищо и поклати глава видимо подразнен от реакцията й .
Далия ясно чуваше ударите на сърцето си, а те бяха толкова силни, че й се стореше, че сърцето й всеки един момент ще изкочи от гърдите й. Гърлото й беше пресъхнало, а цялото тяло сковано. Молеше се единствено Канаме да не чуе лудото думкане и да не види бясното подскачане на ускореният й пулс.
- Какво искаш от него ?
- Въпросът е ти какво искаш за него ! – Отвърна студено Канаме, а кадифеният му глас режеше напрежението като заострена ледена висулка.
Далия поклати неразбиращо глава и го погледна през сълзи, за първи път готова да се предаде. Не можеше да повярва, че от всичко, което изтърпя, че от всяко разкритие, дума и действие, единственото, което можеше да я постави на колене бе съдбата на Зеро Кирию.
- Знаеш ли, че не само приемните ти родители ти спестиха истината? - Каза някак нападателно Канаме като запристъпва бавно към нея с влудяващо самоуверена походка на хищник.
Далия заотстъпва назад, а сълзите по лицето й продължиха да се стичат по призрачно бледите й страни.
- Спри ! - Прошепна полугласно момичето и продължи да отстъпва.
Канаме продължи да върви към нея, а уверените движения, които правеха краката му движейки го към нея, бяха бързи и леки, като чели стъпваше върху жерава в ритама на някакъв танц.
- Когато пристигнах на мястото, където трябваше да бъде Кейман, майка ти беше вече мъртва. – Студенината в гласа му не се бе разтворила, а само бе засилила поразителната му сила и полаха на смърт, които излъчваше.
Далия усети как гърба й опря стената и постави ръце зад него стискайки ги до болка.
- Ти беше бебе, а той несъмнено щеше да те убие, малката ми. – Изведнъж леда в гласа му се разтопи и топлината се върна потресаващо бързо.
Той опря ръце на стената от двете стани на главата на Далия. Момичето едва дишаше, но макар и предпазливо вдигна очи и срещна неговите, които излъчваха невероятна нежност на фона на студенината, която преди малко бе изкарал от тях. Устните й се озоваха на милиметри от неговите, а очите й стваха все по – уверено втренчени в неговите.
- Спасих те, за да мога сега да се възползвам - промълви в ухото й галейки го с топлината на дъха си. – Децата, които се раждат от съюза на чистокръвни и смъртни се наричат Аqua pura ( чиста вода). Тези така необикновени деца наследяват необикновеният състав на кръвта на чистокръвните си родители и тлеността на човешките. Ти си чиста вода Далия, а аз съм твоят повелител - той доближи устните си още по – близо до ухото й омаян от накъсаното й дишане и бързите удари на сърцето й ... - от момента, в който те спасих от смъртта , с която щеше да те дари Кейман, за да платиш за греха на родителите си. - Ръката му обхвана кръста й, а горещият му дъх се разхождаше милвайки врата, бузата и ухото й. – Ти си моя . От момента, в който те белязах ти стана моя !
Далия трепереше, но не от удоволствие, а от див ужас и нужда да го изблъска от себе си. Очите й бяха широко отворени и шареха напрегнато по вратата пред нея. Това не можеше да е истина ! Не! Тези неща не съществуваха, а утре щеше да се събуди и да открие, че всичко е било сън, шега или просто ... реалността, която я заливаше твърде бързо и твърде неподправено във жестокостта си.
- Не ! – Изплака тя, като стисна очи, когато усети как погледа му се насочи към лицето й. – Аз нямам нищо общо с теб ! - Продължи, без да отваря очи. – Правиш ми нещо, нали ? Влияеш ми за да се забавляваш !
- Зеро не ти каза, какъв ти е всъщност, нали наивна моя Далия? - Изтананика твърде подигравателно, за да може Далия да продължи да стои безучастно и да понася гнусните му думи.
Момичето рязко отвори очи и понечи да го зашлеви, но Канаме без усилие улови ръката й и я завъртя така, че гърба й опря гърдите му, а ръката й бе болезнено извита. Далия изпъшка недоволно и се опита да се измъкне, но хватката му само се затегна още повече.
Косата й се разпиля по раменете, а бузите й се зачервиха доста видимо, понеже се мяташе диво, но лицето на Канаме дори не трепна. Стоеше в едно и също положение, подобно на излята восъчна маска.
- Чудила ли си се, защо се чувстваш толкова обвързана с него? – Изсъска студено в ухото й, като продължаваше да удържа непристаните й опити да се измъкне. Дивачка. Точно така я определи Канаме, докато я задържаше без особено усилие, но откри силно изненадан, че това не го дразни, а му харесва.
- Имаш една препелетена черта от мен, една от твоя пазител и една, която представляваш самата ти.
- За какво говориш? - Извика запъхтяно Далия, но не спираше да се мята диво, понеже се чувстваше доста по – силна, поне като се опитва да се противопостави.
- Това не е родилен белег, Далия ! – Зеро Кирию както винаги е моята опозиция! Той е твоят Ангел - пазител! Този, който е готов на всичко да те защити от всяка опасност и най – вече от мен! – Изръмжа вече доста раздразнен той, като я постави да седне на канапето и приклещи ръцете й обхващайки тънките й китки само с една ръка. Далия размята крака в опит да го ритне, но той умело затисна и тях с другата, като стисна бедрото й доста силно, макар и през купищата плат, от които се състоеше измъчената й рокля. Косата беше полепнала по врата й и по лицето, а очите й горяха гневно срещу него. Изпитваше болезненият натиск на ръцете му, но стисна зъби и присви заплашително очи, обещавайки му че ако се освободи, ще го убие, дори да беше безсмъртен.
- Зеро няма никаква връзка с мен !
- Напротив ! – Отвърна рязко Канаме, но прецени че може да отхлаби захвата си. – Родени сте на една и съща дата, в един и същ ден, но далеч един от друг. Той е роден да те защитава и да ограничи достъпа на повелителят ти до теб, а ти сама можеш да избираш, какво да правиш и кой от двама ни да послушаш.
- Нима не ти е ясно, кой възнамерявам да послушам ? – Иронично запита Далия и въпреки че дишаше трудно, се засмя насмешливо и го изгледа с поглед пълен с победа и презрение.
- Все още не. – Вметна някак по – спокойно мъжа и се отдръпна рязко от нея, оставяйки я задъхана на канапето втренчила изпепеляващите си очи в него.
- Какво ще му направиш за да го спреш ?
- Ти вече направи достатъчно за него. – Канаме се усмихна подигравателно, а ледът в очите му измести място на самоуверената арогантност, която можеше да си позволи.
Далия потръпна. Отново се почувства отвратителна и глупава, почувста се виновна. Ако това, че Канаме я бе спасил и белязал, бе вярно, значи бе вярно, че Зеро бе нейн пазител, а тя трябваше да направи всичко за да му помогне, още повече сега, когато сама го бе подтикнала към кръвта си. Нямаше да остави някой друг да плаща за нейните грешки. Щеше да поеме отговорност, както бе правила до сега, а и нямаше да си прости смъртта на Зеро. Просто нямаше ..
- Какво ще стане сега? - Попита, а в тона й се долавяше горчивина и страх, които не можеше да прикрие.
- Както вече ти казах, вампирските ни закони са прекалено строги. Особено тези на нашият Клан, понеже сме решили да живеем по по различен начин от другите. Който нападне човек, особено ако нападателя е някой неконтролируем като Ниво Е, се наказва със смърт!
- Не. – Прошепна задавено Далия. Моля те. – Проплака.
Нямаше да го позволи. Не можеше да го позволи !
- Зеро Кирию ще бъде убит по заповед на Съвета, която само аз мога да отменя.
- Какво искаш от мен ? - Попита наивно Далия свивайки се на канапето, като малко уплашено дете. – Искаш нещо нали ? – Прошепна, а гласът й потрепери. – Искаш да направя нещо, за да отмениш смъртното му наказание.
- Омъжи се за мен. – Произнесе внимателно Канаме, като прикова очи в нея без да трепва. Лицето му бе напълно неподвижно, а устните стиснати в права линия.
- Какво ? – Изненадана, Далия се изправи леко и премига неразбиращо срешу него, мислейки че не бе чула добре. Очакваше всичко и бе готова на всичко, но не и това.
- Заражда се нова война Далия. – Заговори Канаме, без да отмества очите си от помръкналото й лице. - Ти, макар и човек носиш във вените си кръвта на любимият Аргорн, който вампирите от Сириус все още оплакват. - Той замълча за минута и се усмихна ехидно, на перфектният замисъл, който имаше плана му. - Ще им бъде много трудно да намерят предтекст за нападение, ако аз се омъжа за тяхната полузаконна Принцеса, защото те няма да имат друг възможен избор освен да те приемат, то тогава войната ще бъуде усоетена, а твоят Зеро ще диша, макар и много, много далече от теб.
- Планирал си всичко още, когато съм била дете нали ? – Смаяна попита Далия, като поклати глава отчаяна от интригата, в която бе живяла цели седемнадесет години, без дори да се усети.
- Да, но ти не си длъжна да се съгласяваш. – Спокойно поясни Канаме.
- Но Зеро ... – заекна Далиля, като си пое дъх ... – той ще умре.
- Да.
- Направил си всичко така че да нямам избор ! – Произнесе гневно Далия, като прокара ръка през косата си за да я отмести от лицето си, понеже беше твърде разрошена и я изнервяше допълнително.
- Аз никога не отнемам избора на хората от които се нуждая. – Канаме се усмихна неискренно. – Разчитам на свободната воля на хората.
- Трябва ли ... - Далия присви очи, мозъка й вече бе започнал да блокира. - .. трябва ли да реша веднага.
- Не. – Отговори той, като поклати глава. – Ще ти дам време, но дотогава Зеро Кирию ще остане там, където се озовават всички провинили се вампири, които чакат смъртта си. – Тона му беше напълно делови, а очите му не показваха повече емоция от необходимото.
- Притискаш ме. – Константира Далия.
- Да. – Призна Канаме, без да се опитва да се преструва или да я заблуждава повече. - Освен това имам и едно условие. – Допълни спокойно, като повдигна леко вежди нагоре.
- Какво още искаш? – Изсъска възмутено Далия, а презрението, което изпитваше към него бе толкова силно, че изпълваше въздуха с отрова.
- Когато Сириус научат, че дъщерята на Аргорн е жива, е възможно безкръвният им владетел, за който изключително добре знам, че държи на короната си, да те застраши. – Тона му бе станал изключително сериозен, а изразжението на лицето му загрижено. – Ако станеш моя съпруга ще се превърнеш в магнит за опасностите, понеже нито Аменус, нито Сириус ще те приемат напълно. Ти застрашаваш всички Далия, понеже си човешка наследница на вампир, която както сама разбираш вампирите няма да искат да приемат. Може би любовта към Аргорн ще възпре Съвета на Сириус от война, поне за година, докато застрашения от теб владетел не ги убеди, че ти си просто греха на мъртвият им Принц.
Далия беше примряла. Никога не си бе представяла, че може да заема толкова важна роля някъде изобщо.
- За да задържим мира и усоетим всеки опит за война и разрушение, ще ни трябва нещо друго. – Канаме замълча за момент, като присви очи леко скръствайки ръце пред гърдите си. – Дете . – Допълни след кратко мълчание. - Нашето дете ще сложи край на каквито й да е опити на Сириус за битка. Всичко се скрепява с кръв, а те знаят, че не могат да прескочат закона. Не могат да възстанат и убият собствената си кръв .
- Искаш дете от ... от мен ? – Прошепна съвсем тихо Далия.
- Ще чакам да ми съобщиш решението си.

ПРЕЛЮДИЯ КЪМ СЛЕДВАЩАТА ГЛАВА :
Вървя и чакам,

сам и безгрижен.

Надяваа се и мразя

неща, които не понасям.

Мислеше ли, че е хубаво да продължим,

да вземеш живота ми и да го прецакаш?

Мислеше ли?

Мислеше ли?

Виждам адът в очите ти,

озовах се там изненадващо.

Докосвайки те, усещам, че съм жив.

Докосвайки те, усещам как нещо в мен умира.

Вървя и чакам,

сам и безгрижен.

Надявам се и мразя,

неща, които не понасям.

Мислеше ли, че е хубаво да продължим напред,

да вземеш живота ми и да го прецакаш?

Мислеше ли?

Мразя те!

Виждам адът в очите ти,

озовах се там изненадващо.

Докосвайки те, усещам, че съм жив.

Докосвайки те, усещам, как нещо в мен умира.

Толкова време спах без теб.

Това ме разкъсва.

Как да избягам?

Играеш си със сърцето ми.

Погубвам милиони незначителни души,

но не мога да погубя теб.

Толкова дълго време спах без теб.

Виждам адът в очите ти,

озовах се там изненадващо.

Докосвайки те, усещам, че съм жив.

Докосвайки те, усещам, как нещо в мен умира.

Виждам адът в очите ти,

озовах се там изненадващо.

Докосвайки те, усещам, че съм жив.

Докосвайки те, усещам, как нещо в мен умира