БЕЛЯЗАНА...... ( Vampire Knight)

First topic message reminder :

САУНДТРАК: http://vbox7.com/play:136afe48


1. ЖЕЛАНИЕ.

Едно малко жълто такси плавно спря пред Академия ‘’Крос’’,която беше едно от най-уважаваните и престижни учебни заведения в града.
От него не особено плавно слезе момиче, което почти на момента се спъна и тупна на земята със смешна физиономия.
- По дяволите! Тихо изпъшка Тя и погледна към тичащото към нея момиче, което изглеждаше доста притеснено от нейното падане, с което Тя демонстрираше учтивост.
- Добре ли си ? Притеснено извика момичето и се зае да и помага да се изправи.
‘’ Какъв страм!’’ Помисли си Далия и сковано се усмихна на тъмнокестенявото момиче,което й изглеждаше изключително мило и добросърдечно.
- Казавам се Юки Крос! Весело изчурулика момичето и подаде ръка на зачервената от срам Далия.
- Далия Пейн. Тихо промълви Далия и пое ръката й, като се усмихна отново и устреми поглед към огромната сграда,която щеше да се превърне в нейн дом и училище в следващата една година.
- Часовете вече започнаха,но Директора ме удостои с честта да те посрещна! Весело забърбори Юки и повлече шашнатата Далия към Академията.
- Бл-агодаря ти ! Задъхано промълви Далия и погледна униформата на момичето,която се състоеше от много къса пола и сако в черен цвят, което беше разнообразен с бели ленти,който се спускаха от яката на сакото до неговия край. – Аз ....Заекна Далия,като погледна дънките и блузата, който носеше.
- Няма проблем! – Днес ти е позволено да носиш своите дрехи, но от утре униформата е задължителна! Юки весело размаха пръст и продължи да обяснява на зяпналата я Далия правилата на Академията, в която вече беше ученичка.
- Имаме дневна и нощна смяна .....Юки замислено наклони глава за миг, но после я разтърси, като се захили и продължи - Забранено е на учениците от дневна смяна, каквато си и ти да излизат нощем или да се доближават до учениците от нощна смяна. Ако разбира се искаш да ги видиш, има определено време през, което ще можеш да им покажеш своите чувства!
Безгрижната физиономия на Юки се беше сменила със сериозна и Далия реши да не задава въпроси, въпреки че мистериозността на така наречената нощна смяна силно я привлече.
- Аз и моя ......Хм ...Юки направи пауза и отново се замисли за момент, което накра Далия да се усмихне, понеже не беше виждала толкова жизнен и усмихнат човек като Юки, който се замисляше над своите проблеми през пет минути и после ги забравяше с неестествена лекота.
- Гадже ....! Предположи Далия и повдигна вежди, когато видя червения цвят, който оцвети бузите на веселячката.
- Зеро.........Нееееее! Юки заклати отрицателно глава и се нацупи смешно, като започна да търси най-подходящата дума, която описваше отношенията им със Зеро. – Той .......Ние! – Ох .....Юки замислено въздъхна и мило се усмихна на гледащата я Далия. – И двамата сме перфекти и следим за подържането на реда в Академията. Момичето безгрижно повдигна рамене и продължи да говори – Израснахме заедно и сега сме много добри приятели!
- Разбирам . Подсмихна се Далия, но усмивката и се изтри,когато заедно с Юки се узова пред вратата на кабинета по Физика.
- Е това е ! Весело каза Юки, като пъргаво отвори вратата и с един скок се узова в стаята.
Сърцето на Далия започна да бие в ушите, заради голямото притеснение от толкова много хора пред който сто процента щяха да я накарат да се представи.
Тя пристъпи бавно в стаята, като погледна към Юки, която поздрави учителката и пъргаво се настани на чина си, като окуражително смигна на замръзналата по средата на стаята Далия.
- Госпожица Пейн. Прошепна Юки, на завеяната учителка, която търсеше името на туко що влязлото момиче в дневника.
- А-а-а, даам ! – Госпожице Пейн! Гръмко обяви белокосата учителка и погледна Далия през стъклата на големите си очила.
Далия несъзнателно подскочи, когато чу фамилията си, което предизвика подигравателен смях от страна на съучениците и .
Тя можеше да чуе как си шушукат, всякакви неща за нея и можеше да усети разучаващите им погледи, който я караха да се изчервява все повече и повече.
- Няма ли да ни разкажете за себе си? Отнесено попита учителката и се зае да преглежда документите на бюрото си.
- Аз.....Далия заекна и пламна още по силно, стомаха и се беше свил на топка и й се гадеше толкова много, че бе готова да повърне на пода и да избяга завинаги от това непознато и негостоприемно за нея място.
Мрзеше да говори пред толкова хора, който я оглеждаха и си създаваха мнение за нея . Далия предпочитеше да стои в ъгъла на стаята, където щеше да остане невидима за всички, а не пред черната дъска, където всички очакваха да чуят,коя за бога е и какво прави тук!
- Давай! Окуражаващо и прошепна Юки и я дари с една мила усмивка, която възвърна малко от увереноста й, която почти липсваше.
- Името ми е Далия Пейн !
- Здрасти Далия ! Извика се едно чернокосо момче и всички весело се засмяха.
Далия мъчително преглътна и се насили да се усмихне, въпреки че се чувстваше по-най нелепия начин, по който може да се чувства човек.
- Преместих се тук от Осака и се надявам да оправдая очакванията на Директора!
- Чудесно госпожице Пейн! Каза учителката и плесна с ръце, като се усмихна на все още вцепененото момиче.- Можете да седнете ....Тя намести очилата си за да погледне къде е свободно. – При господин Кирию!
Далия проследи погледа на учителката и видя мястото, което трябваше да заеме.
Дъха и секна изведнъж и в главата и нахлуха болезнени спомени.
Изведнъж настана тъмна нощ в безлюдната улица и група пияни младежи се бяха надвесили над плячката си, смеейки се на сълзите и болката и .
Зениците и се разшириха от ужас при мисълта, че трябва да седне до момче.
Беше избягвала мъжете цяла година, не смееше да се доближи дори до магазинера в отсрешният магазин.
Всеки път, когато погледа на някой мъж се спреше на нея Тя изпитваше див ужас и страх, паниката завладяваше тялото й и я караше да бяга, колкото се може по далеч.
- Госпожице Пейн? Учителката високо извика името и и я върна в реалноста. – Моля .....заемете мястото си.
Далия нервно облиза сухите си устни и инстинктивно стисна дръжката на раницата си. ‘’ Трябва да седна....Трябва да се стегна !’’Повтаряше си момичето, но когато очите и се срещнаха с тези на момчето до което трябваше да седне, тялото и започна да трепери, а една огромна буца заседна в гърлото и .
Той беше най-красивото момче, което някога бе виждала, толкова беше красив,че и се прииска да потърка очи,мислейки че сънува.
Косата му беше бяла, а очите светло виолетови. Далия не беше виждала такива очи,толкова дълбоки и прекрасни,а в същото време толкова студени и строги.
- Има ли проблем Далия? Тихо попита учителката, като намести очилата си и погледна първо Зеро Кирию,а после и нея
- Не. Тихо прошепна Далия и сковано тръгна към мястото си, където щеше да седне до ангела,който беше нещото от което най-много се страхуваше – мъж.


Зеро следеше всяко нейно движение,докато идваше към него.
''Далия.....'' Мислено повтори името и Той,без да си дава сметка,че изобщо го е направил.
Беше много красива,като повечето му съученички,който не спираха да му досаждат с непрестаните си опити да привлекат вниманието му.
Имаше дълга до кръста тъмнокестенява коса и бадемовини лешникови очи,к ойто в този миг излъчваха небивал ужас.
Устните и имаха перфектните извивки,бледо розови на цвят,толкова примамващи, че за момент Заро си пожела да ги опита.
Кожата и беше бяла, но това навярно се дължеше на напрежението, което се излъчваше от нея.
По принцип Зеро се държеше грубо с абсолютно всички, дори и с Юки, която обичаше най-много на света и беше нормално останалите хора да се страхуват от него и да стоят на страна, но на това момиче...... още нищо не беше казал,а Тя го гледаше с неприкрит ужас, който всеки миг щеше да я принуди да се срине на пода.
‘’ Защо по дяволите? ’’ Питаше се Зеро, като скръсти ръце пред гърдите си и се облегна назад.
Не можеше да откъсне очи от нея дори и за секунда, понеже бе привлякла вниманието му и сега се опитваше да я разшифрова.
Не беше като другите хлапачки и не беше безгрижна и весела като Юки. В нея имаше някаква тъга и болка,който сякаш заключваха душата й и я правеха непроницаема.

Далия най-после стигна до чина си и остави чантата си върху него без да поглежда изучаващотото я момче,което явно не се тревожеше от това,че я е зяпнал така страно.
Трепереше цялата,защото спомените не спираха да навлизат в главата й,а сега когато това момче я зяпаше така страно се чувстваше също толкова уязвима както и тогава.
Знаеше добре,че не може да избяга, както не можеше да избяга и тогава,а сега това момче я кара да се чуства по този ужасен начин,който бавно и безжялостно я убиваше и разяждаше от вътре.
Тя придърпа стола си и седна кокото е възможно по далеч от така наречени Зеро,к ато не издържа и погледна пленителното му лице, на което беше изсписано нещо, което Тя не можа да разбере.
Изглеждаше така сякаш страдаше от нещо,сякаш изпитваше силна болка, а най-страното беше,че я гледаше сякаш тя бе причината за това.Далия рязко се извъртя към дъската, и се опита да се абстрахира от погледа му в който прочета омараза, която дори не разбираше.
Как можеше да я мрази,като не я познаваше? Какво му беше направила?

Аромата на топлата и кръв удари Зеро, като юмрук и го накара да изтръпне от желание да я изпие още сега.
В гърлото му започна да гори онзи проклет огън, срещу който се опитваше да се бори и да победи. Очите му започнаха да добиват дяволския червен цвят,който можеше да го издаде какво е всъщност,а това бе тайна която знаеха само Директора, Юки и проклетия Канаме .
Той сковано се наведе напраед, за да прикрие кървавия си поглед,но с това не сложи край на мъката си.
Момичето беше невероятно опияняващо, Зеро не бе усещал животинските си инстинкти токова силно както сега.Искаше да чуе молбите и да звучат в ушите му, искаше кръвта и да потече в неговите вени, искаше още сега !
Зеро усети силни болки в корема и леко се присви, кризите бяха зачестили, а Той не бе допускал че могат да бъдат толкова разтърсващи.
Защо се беше появила тази Далия?
Заради нея, Той щеше да се превърне в чудовището, което всъшност преследваше и мразеше най-много на този свят – вампир.
Мразеше я ! Тя беше виновна ! Само Тя и глупавото и потреперване, което го караше да я иска още по- силно.
Това че я беше страх,допълнително го нахъсваше и му доставяше удоволствие, въпреки че Зеро се опитваше да се прикрие и да спре да мисли за аромата й, който го караше да полудява.
Дали беше усетила,че Той е вампир? Зеро автоматично отхвърли идеята за това, понеже знаеше добре че дори когато те убива, вампира не предизвиква ужас и страх,освен ако не е Ниво Е, в което Той бавно и сигорно се превръщаше.
Зеро знаеш,че всичко в него е направено така че да привличаи да събужда желание в обикновените хора, да притъпява инстикта им за самосъхранение.
Затова и всички момичета, бяха луди по проклетата нощна смяна състояща се само и единствено от прокълнати. Всяко движение на вампира, всяка негова усмивка, лицето му, гласът, мириса пораждаше сексуално влечение и желание у хората, което те не бяха способни да контролират и така падаха в капана му.
‘’ Това момиче ..........’’ Помисли си Зеро и извъртя очите си към нея.
Тя трепереше, което още повече възбуди желанието му. Лицето и беше обърнато към учителката,която обясняваше урока, но Зеро беше сигорен че Далия, както се казваше сладката му жертва не слуша изообщо.
Беше се свила на края на стола, явно не желаеше да е близо до него – факт, който не само го раздразни,а и обърка.
Тя беше неразгадаема,единственото което виждаше Зеро,беше огромна доза ужас,която въпреки че момичето се опитваше да скрие си личеше от километри.
Болеше го .......заради нея ! Толкова я мразеше,че започна да обмисля как ще я хване след училище,как ще я събори на земята и ще я нападне. После ще забие зъби в нежното и вратле и ще я накара да стене от удоволствие,докато я убива.
Боже какво му ставаше......Тя замъгляваше преценката му и го караше да обмисля варианти,които бяха пагубни и за двамата.
Аромата и се беше просмукал в него и разгаряше огъня,който не спираше да го изгаря от вътре и да му повтря да утоли жаждата си с кръвта и .
Звънеца би...........
Зеро облкчено затвори очи и се насили да не поглежда към момичето,което го беше вкарало в ада.
Тя бързо стана и избяга през вратата,без да се обръща назад.
Зеро дишаше едва,и всичко в него му казваше да я последва за да я убие.
Тя беше ........Не! Тя трябваше да бъде негова !
Зеро отчаяно се облегна на стола и покри лицето си с ръце.
Все още чуваше в ушите си лудо биещото и сърце и искаше да го накара да спре завинаги!

Искам да благодаря не моят РЕДАКТОР, който беше така любезен да редактира главата й да я направи по – добра за вас.
ДЕТИ ( Twilight88 ) , БЛАГОДАРЯ ТИ !

ГЛАВА 21 :

САУНДТРКАК :
http://vbox7.com/play:f95a8c8c



Мракът най – после ме заобиколи


Сякаш върху мен срути се небето
в онзи срашен ден ...
Гледах като луда, дишах по принуда
от раздяла, от принуда
нямам спомени, губят ми се дни
помня само онзи страшен ден
твоя последен ден до мен....
Сякаш вътре в мен мъртво е сърцето
след онзи срашен ден !
Никакви любови, никакви отрови
добре ми е без рани нови !
Свърши лентата на живота ми....
На последния и кадър личи
един мъж с мразещи очи.
Всички хора с мен заплакаха....
Даже облака, даже камъка,
но това не е достатъчно
да бъдем пак заедно.....



Зеро седеше на една от дървените пейки в градината на Академията.
Беше затворил очи, забил глава в ръцете си, като от време на време разтриваше слепоочията си, в които пулсираше постоянна, остра болка.
Опитваше се да хване всяка една мисъл, която за миг преминаваше през съзнанието му, но тогава се появяваше нова, и той се отказваше от предишната. Правеше опит след опит в посока на това да уточни чувствата си, въпреки че му се стореше невъзможно, но в едно бе напълно убеден - не желаеше, не можеше да гледа Далия в ръцете, на който и да е мъж, а най - малко в тези на Куран Канаме.
Изгаряше го луда ревност без да има право, а това го вбесяваше още повече, понеже съзнаваше, че изглежда нелепо опитвайки се да държи Далия далеч от себе си, а едновремено с това винаги, дори и да не желаеше, наблюдава всяко едно нейно действие в опит да я предпази и да се доближи крадейки от невинноста й.
Докато ги гледаше да танцуват, в гърдите му се надигаше вълна от гняв, която с мъка бе удържал в себе си, защото ако си бе позволил да я отприщи, нямаше да може да се контролира, а именно на контрола, който имаше върху себе си, дължеше силата си.
Трябваше да й каже това. Искаше я до себе си, независимо от нейното желание!
Вече бе твърде късно за това да извърне очи от истината. Желаеше я, повече от всичко на света и искаше да бъде нейният притежател.
Щеше да опитоми своенравната й природа, щеше да я покори и нямаше да й позволи никога отново, да поглежда, да се усмихва и да говори с друг.
Очите й щяха да гледат само него, а устните й щяха да се движат само заради неговите.
Нямаше да остави друг да се докосне до нея, от тази вечер щеше да предяви правата си, и ако нямаше такива, щеше да ги създаде и изтъкне ! Беше лудост, но той не бе човек, който пренебрегваше желанията си. Когато вземеше решение веднъж, нищо и никой, не бе в състояните да го спре и да го отклони от целата му.
Младият мъж вдигна рязко глава, защото ясно долови чуждо присъствие на крачки от себе си.
Далия стоеше до редицата от розови храсти, която бе гордостта на Кайнен Крос.
Розите бяха цъфнали и разнасяха омайният си аромат из въздуха, като изпълваха всичко с магията, на които бяха горди притежателки.
Лешниковите й очи го гледаха, излъчвайки колебание и страх, които го раздразниха. Веждите й бяха сключени и образуваха дълбока гънка между тях, а розовите й устни стояха стиснати, сякаш възпираха пороя от думи, които без тяхната намеса щеше да излее.
- Не хапя. - Подметна иронично Зеро, но лицето му се помрачи от една горчива усмивка, веднага щом допълни : - Всъщност, хапя.
Далия видимо се подвоуми, понеже не знаеше, как точно да отговори на това мрачно спокойствие, с което прозвуча гласът му. Очакваше бурната му реакция, макар да не бе готова за нея, но спокойствието му я ужасяваше с пъти повече.
- Защо искаше до дойда тук ? – Направо започна, Далия като се обърна към розовият храст и започна да мирише розите, за да си придаде по - спокоен вид.
- Не искам да те виждам да го правиш отново ...никога ! – Гласът му продължи да звучи равнодушно, но очите му проблеснаха някак гневно, сякаш си припомняха всяка малка подробност от танца й с Канаме. – Държеше се ... – Зеро замълча и затърси по - мека дума, с която трябваше да замени, тази, която несъмнено щеше да я разгневи. Не искаше да води нов спор, а и не бе в положението на човек, който можеше да го води, понеже погледнато реално поведението му не беше уместно - ... така , сякаш ти харесваше! – Като ..лека жена ! – Добави като смекчи острият си тон, преобразувайки го в малко по – мек .
Далия несъзнателно стисна една от розите. Усети как бодличките се забиват в нежната кожа на ръката й, но бе прекалено ядосана за да разсъди, до какво може да доведе това.
Зеро Кирию я побъркваше! Влудяващото му чувство за собственост я караше да настръхне от гняв, но някъде дълбоко в себе си, Далия ликуваше, защото ако не си мислеше , че Кирию не я харесва особено, щеше да си помисли, че той я ревнува. Копнееше да стисне врата му, но едва ли щеше да го нарани така, както той умееше да наранява нея. Мразеше го за това, че не бе способна да му остави нито един белег !
- Как смееш да ми държиш сметка, когато нямаш право на мен?! – Заяви уверено тя и го стрелна с поглед, давайки му да разбере, че е прекалено засегната, дори и да го обиди. – Аз не ти принадлежа ! – Тя натърти на всяка една дума, а гънката между сключените й вежди стана по – дълбока. - Не съм твое притежание, Кирию !
- Ти така си мислиш, зайче ! – Отвърна лаконично Зеро, а чувствените му устни се извиха в доволна от реакцията й усмивка. – И, това че използваш фамилията ми така сладко, не те прави по – страшна ! – Заяви шеговито Зеро, а усмивката му се измени от довлна в крива, но остана на устните му, сякаш за да я предизвика.
Далия отвори уста за да отвърне подобаващо на наглото му изявление, което преля чашата на търпението й, но думите замряха неизречени върху устните й, в мига, когато усети, как нещо топло се стича по ръката й . Гнева отстъпи място на объркването, а секунда по – късно и на ужаса.
Младата жена осъзна грешката си, твърде късно. Толкова късно, че раздразнението, което бяха предизвикали думите му и заприлича на нещо безстойностно и глупаво. Стоеше вцепенена, безучастна и напълно безпомощна, гледайки как капки алена кръв се стичаха по ръката й и капеха върху зелените лисчета на розата, която бе стиснала в гневния си изблик. Малките капки кръв се стичаха бавно, бавно .... цяла проклета вечност!
Далия видя как в един миг живота й се съсредоточи в нещо толкова малко, нещо, което при други обстоятелства нямаше да и направи впечатление. При други обстоятелста.. може би, но не й сега !
- Господи ... – прошепна едва доловомо тя, като не отделяше очи от ръката си. - .. ободох се ...аз .. - заекна, понеже гърлото й пресъхна от ужас, от пагубното влияние на нахлулият в главата й адреналин и от случайните варианти отностно развитието на ситуацията, които нахлуха неканени в съзнанието й. - Ободох се . – повтори отново и се обърна към Зеро, като хвана китката на кървящата ръка и я задържа, сякаш за да спаси зелените листенца на розите от кръвта си. – Аз .. просто ... се ободох ! - Повтаряше го вече за трети път, но имаше нужда да го чуе поне още толкова. Не можеше да осъзнае, какво се бе случило, защото бе заета да се опитва да предвиди това, което предстоеше да се случи.
- Далия ...... – изпъшка Зеро, като се присви леко, обхващайки стомаха си с ръка.
Аромата на неустоимата й кръв го бе изкушавал толкова пъти и той почти бе свикнал с парещата болка в гърлото си, но никога до сега ... никога, не бе виждал алената течност да се стича така примамващо по финната й ръка. Гърлото му избухна в пламъци, а устата му се напълни със слюмка. Тялото му започна да трепери, така както трепереше човек , когато имаше треска придружена с висока температура, която обгръщаше тялото му в пламъци.
Челото му се покри със ситни капчици студена под, които започнаха да мокрят нападалата край лицето му коса. Стоеше приведен и се опитваше да не мърда, но знаеше че няма смисъл! Жаждата безмилостно проникна в сърцето, умът и душата му. Разпиля го. Завладя го, толкова бързо за време равняващо се на едно примигване с око. Толкова бързо, а толкова смъртоностно ! Всяко мускулче, което изграждаше тялото му, всяка клетка, която бе заразена, всяка мисъл, всеки светъл спомен, всяка нейна усмивка , се сляха с една единствена цел - оковаване на Демона и връщането му обратно. Там, където нямаше да докопа Далия. Но Зеро мечтаеше да я докопа! Марвин беше съвършено прав, макар че тогава Зеро убеди себе си в противното! Искаше да забие зъби в нея, навярно бе най – вскусното нешо на света. Искаше, толкова искаше ....
А, защо не ?
Умопомрачението беше фазата, която Зеро улицетворяваше като провал. Не можеше да се бори, а и вече не виждаше смисъл, понеже човешкото в него се бе изгубило, забравило пътя към вкъщи.
- Бягай! – Изпъшка той, като се изправи и срещна разширените й от ужас очи.
Далия видя кървавочервеният му поглед и усети как краката й подават под напора на отпуснатото й тяло, което нямаше сили да се бори, срещу съществото пред себе си.
Тя се срина на земята, покрита със зелени стръкчета трева, които навярно щяха да се напоят с нейната кръв след по – малко и секунда. Роклята й се разтла около нея, като туко що цъфнала виолетка, а ръцете й се отпуснаха безжизнено в скута й. Приличаше на кукла, която бе приела съдбата да бъде разкъсана и заменена, както ставаше в стъкленият свят на куклите.
Лицето й беше призрачно бледо, толкова прозрачно, че на Демона срещу нея, не му се налагаше да се напряга за да разлечи бледо сините вени, навсякъде по нея, през които течеше проклетата й кръв, на която нямаше вампир, който да устои.
Беше се втренчила невиждащо в него..... В грозният огън на иначе прекрастните му очи.
Усети жаждата му, нуждата на тялото му от нейното, от нейната кръв и душа . Неговата жажда се удари бежалостно в нея, като ударна вълна от туко що избухнала бомба. Сърцето й започна да бие като лудо и момичето усети пулса си, да пулсира бясно в стегнатото й гърло. Заплака . Не на глас, нямаше сили и смелост. Сълзите сами намериха пътя си и започнаха да се стичат по бузите й, без да искат позволение.
Трябваше да избяга. Може би, трябваше, но нима щеше да се спаси?! Не! Демона, този толкова прекрасен Демон с кървави очи щеше да я хване, където й да се намираше.
Видя, как устните му се разтвориха и от тях , остри като ками и блестящи като сърпа на луната, се показаха два остри кучешки зъба, които я хипнотизираха привличайки погледа й към себе си. Писък се надигна от гърдите й, но не премина през треперещите й устни, а се загнезди надълбоко в нея, защото нямаше време и сили за да му позволи да излезе навън.
Преди да успее да реагира, Зеро се озова пред нея като я хвана грубо за китките и я издърпа от земята, направлявайки тялото й с безплощадна предцизност на хищник, който поставяше жертвата си в най- удобното за него положение. Далия се озова лице в лице с красивото лице на смъртта. То беше толкова нереално, толкова прекрасно, a очите .... кървави, жадни, на прага на лудостта и отчаянието ….
Далия се опитваше да вложи остатъка от волята си в това да застави тялото си да спре да трепери, но то отказваше да я послуша. Зеро стискаше китките й толкова силно, че от гърдите й се изтръгна сподавен стон, предизвикан от парещата болка. Той я предърпа към себе си, заравяйки лице в разбърканите й коси, които някога бяха подредени в прическа. Гърдите на Далия се вдигаха и спускаха рязко, а притока на въздух започваше да става все по – ограничен. Усещаше парещият му дъх да се удря във врата й и кожата й настръхна. Чуваше накъсаното му дишане, което толкова много наподобяваше нейното собствено.
Никой не можеше да го спре, сега, когато бе толкова близо . Далия прие съдбата си безропотно, разбирайки че ще плати прескъпо за грешката си. Зеро изглеждаше като ранен хищник , който търси някъде отмъщение за разтворената си рана, която го измъчваше до толкова, че да иска да разкъсва и разпилява всичко и всички около себе си. Още само миг и щеше да забие зъби във врата й !Далия стисна очи и притаи дъх в очакване на болката, която щяха да й причинят зъбите му, но изведнъж вместо горещият му дъх по врата си, усети как някой я преобърна ловко запращайки я на безопасно разтояние. Отвори рязко очи и картината, която се разкри пред нея върна обратно гласа й и тя съумя да изпищи, макар да знаеше, че това е най- жалкото нещо, на което бе способна. Канаме я бе прехвърлил без никакво услилие зад гърба си, където се почувства в безопасност. Вампирът, който наричаха Каин Акатсуки бе извил ръцете на Зеро зад гърба му и се опитваше да го удържи далеч от нея. Зеро се бореше с него като диво животно, изгубил напълно разсъдака си. Рамжеше и съскаше заплашително, а очите му бяха до болка съсредоточени в това да преминат като ренген през Канаме за да открият Далия.
- Силен е, като ист .... ! – Провикна се Акатсуки, но не съумя да предвиди ловкото движение на Зеро, което го хвана неподготвен и се озова на земята толкова бързо, че не съумя да довърши.
Канаме не помръдна от мястото си, сякаш идващото към него със светкавична скорост момче не представляваше никаква заплаха. Единственото нещо, което направи бе да се обърне и да дръпне Далия така, че тялото и да се притисне максимално в неговото. При други обстоятелства Далия би се отдръпнла като попарена, но сега, в този толкова напрегнат момент, нямаше място за честолюбието й, а ужаса, който я изгаряше я принуди да се свие като малко кученце в прегръдките на Канаме без да си позволява дори да издиша задържалият се в гърдите й въздух.
- Айдо ! – Промълви някак безчувствено Канаме. – Не го оставяй да се нарани ! – Довърши, а тона с който говореше беше хладен и беземоционален, сякаш даваше заповед, която не му бе присърце.
Русокосият вампир, който се бе появил пред Зеро хвана врата му и го тръшна на земята, като не спираше да затяга хватката си.
- Не мърдай, Кирию ! - Предопредително изсъска красавеца, когато Зеро едва не разкъса врата му, когато се надигна с бързина присъща за вятъра. – Не искаш да направя неволна грешка, нали ? - Язвително подметна Айдо и натисна подивелият млад мъж към земята.
- Не! - извика изведнъж момичето, като се отдръпна отблъсквайки Канаме от себе си. Не бе редно да са чувста така добре, така защитена в прегръдките му ! Нямаше да си го позволи! Срещна непорницаемите му тъмни очи, които бяха напълно запечатани за нея, забранявайки й да достига до мислите му. – Не го наранявай! - Добави с малко - по овладян глас и въпреки че цялата трепереше и едва стоеше права, изражението й зае маската на силен и уравновесен човек, която често й се налагаше да слага пред родителите си. Нямаше да им позволи да наранят Зеро, дори ако се наложеше да застане на пътя им! Не знаеше защо, навярно бе лудост, но бе готова да даде живота си в замяна на неговия! Тя бе виновна за всичко, което се бе случило, нямаше да го остави да страда заради нея. Ако не беше стиснала розата ... Само ако не беше ....
Канеме стоеше и се взираше мълчаливо в бледото й лице, върху което бе изрисувано напрежени, страх и болка, но и твърдост и непоколебима решителност.. Не разбираше доводите й! Та този проклет мелез щеше да я разкъса, а тя отново бе готова да застане до него! Далия Сириус бе едно капризно момиче, което не умееше да се грижи за себе си и което щеше да превъзпита, превръщайки я в една от своите най- важни пионки! Канаме можеше да умъртви Зеро само с едно движение, без да влага в него и капка усилие, но докато очите на Далия го умоляваха, готови да направят всичко за него, той не смяташе да задоволи желанието си .
Нали имненно на това се бе надявал! Бе предвидил, че Зеро и Далия ще се сближат, знаеше добре че за Кирию бе много трудно, почти невъзможно да се въздържи от желанието да послуша инстинкта си на вампир, но въпреки това го бе направил толкова дълго, колкото Канаме не бе предполагал, че ще успее. Канаме отдаваше успеха му на съдбата му да бъде Ловец - ангел и да се изправя срещу всичко, което застрашаваше повереницата му по какъвто й да е начин. Навярно инстинкта - да я брани и живее за това, да я предпази от нейният вампир повелител бе по – силен от инстинкта му на безмозъчно животно, в което бе започнал да се превръща.
Далия имаше чувства към Зеро и Канаме го знаеше, но тези пагубни чувства му даваха свобода на действие, даваха му предимство и власт над нея, за която тя самата не предполагаше.. Една мисъл премина през ума му за миг и той потръпна, защото тя ни най- малко не му се хареса. Щом Далия имаше чувства към Зеро, тогава какво изпитваше той ?
- Каин ! - Отнесено промълви Канаме, като съблече сакото си и го наметна на раменете на треперещата Далия, която бе забила поглед в гърба на притискащият Зеро Айдо.
- Да ! – Чу се дълбокият глас на Каин, който потъркваше лениво главата си, която бе поела по – голямата сила на удара. – Какво ще желаете ? - Попита, а освен покорство в гласът му прозвуча и нотка на съменение и някакво прикрито любопитство.
- Отведи госпожица Пейн ... - Канаме погледна загрижено към притихналата Далия, която все още бе в шок и не бе способна да се противопостави на нищо. - в Лунното общежитие, понеже имам да водя много важен разговор с нея. – Гласът му прозвуча твърдо, почти студено, но меката почти идеална усмивка, която изгря на устните му, когато момичето го погледна въпросително, промени напълно иначе сериозното му лице. – Вече е прекално опасно за теб шери ... – нежно промълви Канаме като докосна бузата й с външната страна на пръстите си. – Дойде момента, в който трябва да поговорим. - Той се умълча за миг, а лицето му помръкна превръщайки в горчива усмивката му . – Вече не си дете. – Добави и срещна невинното присъщо за малките деца объркване, което отразяваха очите й.
Далия не разбра й думичка от това, което й казваше, защото мозъка й отказваше да разботи правилно и реакциите й бяха напълно неадекватни. Искаше да се сгуши в него и да заплаче, но същервемено с това и се искаше да изблъска ръката му и да избяга. Наложи й се да отмести очите си, в които гореше смесица от страх и объркване от Канаме, защото Каин застана до нея и се пресегна да хване ръката й, но в последният момент се спря, сякаш бе чул изненадваща заповед да прекрати действията си. Мириса на кръвта й напълни устата му с слюмка и премина през тялото му като приятна тръпка, подобна на перце, което се плъзгаше изкушаващо по тялото му.
Той усети, че се взира в смъртната на Канаме прекалено дълго, затова остъпи и наведе глава засрамено, като промълви едва довловимо :
- Не мога, простете ! – Замълча за секунда и добави : Прекалено много е !
- Разбирам. – Кратко отговори Канаме, като кимна леко с глава.
Далия се почувства още по – зле и от преди. Беше прокълната! Всичко около нея страдаха, заради нещо, което явно само тя не разбираше и не виждаше ! Изобщо, не можеше да си представи нещата по – лоши от сега, а и чувството на малоценност и жестока слабост я заляха прекалено силно, за да може да се отърве от тях и да превъзмогне случилото се.
- Какво .... става тук ? ! - Ясният глас на Юки се разнесе из поляната, привличайки погледите на всички освен на Айдо, който с усилие удържаше придобилото огромна сила от собствената си лудост същество, което се бореше да се освободи и да докопа всеки, който му се изпречеше.
Погледа на младото момиче премина нервно през лицето на Канаме, който я гледаше някак студено, сякаш и казваше, че мястото й не е тук и трябва да си върви. Юки усети болезнени пулсации в онази празнина, онази дупка в сърцето си, която се бе разтворила, когато Канаме бе поканил Далия и открито показваше влечението си към нея, сякаш Юки вече не съществуваше. Очите и рязко се отместиха от него и се насочиха към Далия, която изглеждаше толкова бледа, толкова съсипана и измъчена, че Юки с усилие овладя порива си да иде и да я прегърне. Ръката, която така учевидно притискаше към роклята си в опит да я скрие привлече вниманието на Юки и тя направи няколко крачки към Далия и когато стигна до нея не се поколеба и за миг да я дръпне и да разкрие кръвавите следи, който личаха по нея.
- Какво си направила!!? - Гласът на Юки бе изпълнен със ужас и спотаен гняв, който вече бе готова да запрати в лицето на проклетата жена, след появата на която всичко в живота й се бе объркало до неразгадаемост.
- Аз .... – Далия заекна и проследи погледа на Юки, който беше насочен към ръката й. – Съжалявам .... аз ... - две горещи сълзи се отрониха от очите на Далия, когато видя, колко много омраза можеше да излъчва прителаката й, колко много омраза ...
- Зеро ! – Извика рязко Юки и хукна напред, като пусна ръката на Далия. Някой я дръпна назад и когато се обърна за да се противопостави срещна непроницаемият поглед на директор Крос.
- Ако се доближиш до него ще те убие - Юки безпогрешно долови горчивината в гласа му и се спря на място. Лицето му беше сериозно и напрегнато, а вечно топлият му поглед бе изстинал.
- Трябва да му ..... - Думите й бяха прекъснати от най – странното нещо, което бе чувала да излиза от устата му.
- Съдбата на Зеро .... вече не зависи от него ! –Краткото мълчание и замиленото му изражение, подсказваха за нуждата му да намери друг възможен изход. - Решението няма да бъде взето дори и от мен! – Добави като въздъхна някак тежко и се обърна с лице към стоящитя на крачка от тях Канаме, който отговори с леко кимване на безмълвният въпрос, който му бе зададен. – Решението няма да бъде мое! - Повтори, сякаш го казваше повече на себе си и наведе глава прегръщайки вцепенената от последните му думи Юки.

&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&


Беше тихо. Тишината беше смазваща, тежка и осезаема до толкова, че подигравателният и шепот отекваше между стените и като шамар се удряше в лицето на Далия отново и отново.
Знаеше, че се намира в кабинета на президента на Лунното общежитие и знаеше, че не трябва да стои и секунда там, но нещата бяха наредени по начин, който не и даваше особен избор.
Далия отнесено заразглежда кабинета на Канаме, колкото да се откъсне от милисте за Зеро.
Интериора беше луксозен и накъдето й да погледнеше Далия се сблъскваше само и единствено със съвършенство, което я задушаваше. От обемните кристални полилей бликаше силна светлина, която можеше безпроблемно да заслепи очите ти за миг, ако направиш грешката да погледнеш на горе в опит да разгледаш щателно великолепната изработка на полилейте.
Далия седеше в класически тип кресло, което бе изключително меко и удобно. Бе вдигнала краката си горе, въпреки дългата рокля, притискайки ги силно в основата на стомаха си, правейки несъзнателен опит да прекрати гаденето, което с всяка изминала минута ставаше все по –непоносимо. Една стъклена масичка с правоъгална форма стоеше между нея и двуместния диван в бежаво, който и се стори много подходящо заформящ цялостната картина на кабинета.
Вратата се отвори плавно и привлече вниманието й със лекият, почти недоловим звук, който издадоха железните й панти при движението. Канаме пристъпи в кабинета си с бавно, но лишена от каквато и да е несигурност крачка. Беше внимателен, но не и нерешителен. Лицето му изглеждаше някак уморено, сякаш не му бяха останали сили за каквото й да е, но въпреки това й се усмихна топло, когато я видя да стои свита като малко оплашено животинче, което очаква нов удар от жестокият си господар. За част от секундата съумя да прецени състоянието й и това до колко се бе избистрил ума й . Не беше доволен, но не показа с нищо загриженост или негудование. Далия имаше право да се чувства объркана и имаше право да прояви слабоста си, за да може по – късно да я загърби, когато се наложеше. Лицето й бе безизразно, бледо, застинало като восъчно.
Очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала през цялото време. Погледа й беше празен, блуждаещ навсякъде из стаята й никъде конкретно. Ръцете й бяха обвити около колената, а устните й бяха леко разтворени, сякаш желаеха да говорят, но въпреки това оставаха безмълвни.
Канаме седна на масичката срещу нея и хвана внимателно наранената й ръка, която се отпусна в неговата, сякаш момичето нямаше сила да я държи вдигната. Извади малко тампонче, напои с кислородна вода и започна да почиства мястото за да е сигурен, че всичко ще е наред. Далия не помръдна, не показа с нищо, че е в стаята и че изобщо съществува. Сцената се повтаряше отново и отново в главата й, а вината я изгаряше като нажажено желязо, което умееше само и единствено да белязва. Името му. То се въртеше в ума й толкова бързо, сякаш се бе качила на вартелешка, от която й да се опитваше не можеше да слезе. Какво щеше да се случи с него? Смърт ли го очакваше ? Щеше ли да го види отново ? Нуждаеше ли се от това да го види ? Директора, какво искаше да каже ? Очите на Юки все още я пронизваха дълбоко, а в тях се четеше презрение. Спомена за жажадата на Зеро, все още караше кръвта й да исзтине, а тялото й да настръхне от ужас. Какво щеше да прави сега ? Всичко под краката й се бе срутило !
- Далия ....
Някъде много далече Далия чу името си и примигна, така сякаш туко що се бе събудила.
Срещу нея стоеше великолепно същество, което не се притесняваше от това да държи ръката на една проклета нещастница, която носеше след себе си само и единствено беди. Далия спонтано издърпа ръка от неговата, сякаш за един миг бе осъзнала, кой е той и какво може да направи както на Зеро така й на самата нея.
- Къде е Зеро ?
Канаме долови острата нотка в тона й, но въпреки това се умихна снисходително и отговори на въпроса й с въпрос, така че да й подскаже да не прекалява.
- Как се чувстваш ?
- Какво ще му направиш ? – Далия умишлено пренебрегна въпроса му и ароганстното снисхождение, което така очевидно си позволяваше да запрати в лицето й.
Усмивката на Канаме трепна. Той не очакваше такова упорство от малката смъртна пред себе си, но светещите й очи, в които блестяха гневни искри и нападателното положение на крехкото й телце, както и свитите й юмручета, го накараха да се изуми на волята й и смелостта, която неколцина си позволяваха.
- Трябва да поговорим за бъдещето ти, а не за неговото настояще.- Вметна някак саркастично Канаме, като повдигна едната си вежда нагоре и я изгледа някак възмутено, въпреки че му се искаше да се разсмее.
- Едва ли ще искам да обсъждам бъдещето си точно с теб ! – Отвърна язвително Далия ставайки рязко от канапето, а лицето й бе започнало да се зачервява леко, заради гнева, премахвайки болнавият й вид.
- Знаех че няма да искаш. – В гласа на Канаме се прокрадна насмешка, но очите му бяха прекалено съсредоточени и замислени, за да можеше Далия да определи дали се опитва да и се надсмее. - Затова не те и питам ! - Тона му беше леденостуден и Далия усети как кожата й настръхна мигновено, а стомаха й предателски се сви. Гаденето се усили и към него се прибави и световъртеж, който я накара да седне обратно.

&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&

Има нещо студено и празно
зад усмивката й...
Тя стои,
пресякла
чудния си път...
Ти беше от "перфектен свят",
свят, който ме отблъсна днес,
за да избягам!

Хапченце, което да те скове...
Хапченце, което да те направи безмълвна...
Хапченце, да те превърне в някоя друга...
Но всичката дрога на света
не може да я спаси от самата нея...!

Устата й,
беше празен прорез
и тя очакваше пропадането си...
Кърви,
както когато изгуби всичките си кукли...

Ти беше от "перфектен свят",
свят, който ме отблъсна днес,
за да избягам!

Хапченце, което да те скове...
Хапченце, което да те направи безмълвна...
Хапченце, да те превърне в някоя друга...
Но всичката дрога на света
не може да я спаси от самата нея...!

ГЛАВА 22 :

БЛАГОДАРЯ НА МОЯТА СЪРАХОТНА РЕДАКТОРКА ДЕТИ ( Twilight88 ) !
ТИ СИ СТРАХОТНА И БЕЗ ПРОБЛЕМ СЪУМЯВАШ ДА МИ ПОПРАВИШ УЖАСЯВАЩИТЕ ИЗДЪНКИ!


Mене ИСКАШ ! Да, но можеш ли да спреш да ме ПРИТИСКАШ ?
И до мен да си, без да ме БОЛИ ?
Мене ТЪРСИШ ! Ако можеше да спреш да ме РАЗТЪРСВАШ - с твоите ЛЪЖИ и безброй ИГРИ ....
Няма нищо по – вълшебно от това което, всеки пази в сърцето НЕОТНЕТО !

Да ме ИМАШ ! Все по – трудно е за мен да съм любима, и да моля пак, да не мисля КАК !!!
Да ОБИЧАМ ! Без да се налага тайно да ОТРИЧАМ ...
ХИЛЯДИ сълзи и безброй ЛЪЖИ ....




Вратата се отвори и прекъсна острият поглед, с който Далия си позволяваше да гледа Канаме Куран, изпращайки срещу него вълни от презрение.
Още преди да реагира така гневно на упоритостта й, Канаме знаеше че няма да бъде много правилно да сразява самоувереността и гнева, в които така отчаяно се бе вкопчила, но в последният момент бе решил, че избира твърдо да не се въздържи и ясно да посочи мястото й, което щеше да бъде до него, но не и над него.
Знаеше, че Далия отчаяно желае да се захване за всичко, което можеше да и помогне да превъзмогне страха, объркването и болката си, но нямаше намерение да и позволява прекалена свобода спрямо него.
Далия погледна в страни, за да види този, който бе прекъснал малката й битка с арогантният вампир, но й се прииска да не го беше правила.
В душата й се завърза плетеница от смесени чувства, всяко от които беше малко плашещо и едновремено с това носещо облекчение. Нямаше логика в това, което й се случваше, но след всичко преживяно Далия установи, че това вече не й прави впечатление.
В стаята бяха влезли майка й и баща й. Хората, които най- малко бе очаквала да види тук, но именно тези, които й бяха най –необходими.
Далия беше седемнадесетгодишна тийнейджърка, от която се искаше да порасне, но присъщо на децата единствените, от които имаше нужда в този момент бяха родителите й .Толкова ли бе голяма грешката й, че мълвата за нея бе достигнала й до тях. Не! Това бе невъзможно и безсмислено, понеже те си нямаха и на идея, какво всъщност става в това училище. Далия се радваше, че те не знаят, че приказките и легендите, които от години, от векове и хилядолетия са били предавани от поколение на поколение, са самата истина. Приказки за самодиви, дракони и Акахару, споменатите в шумерската митология кръвосмучещи създания - родени в мрака, закърмени в кръв и разврат. Далия се радваше, че мрака на света, в който бе попаднала никога нямаше да докосне родителите й, които щяха да водят плашещо нормалният си живот в сладкото неведение на обикновените хора.
До вратата стояха мъж и жена. Жената беше пепеляво руса на около четеридесет с високо скули и права, аристократичен нос. Очите й бяха воднисто сини и леденостудени. Напомняше стара, загубила се в нещастието си икономка, която забраняваше на младите прислужнички да се кикотят радвайки се на младостта си.
Мъжа наближаваше педесетте. Беше висок, доста слаб със светал тен на кожата и изключително приятно лице. Челото му беше високо, а устните тънки, но все пак в него имаше някаква неопределена смесица между мекота и ехидна лекомисленост.
- Мамо! Татко ! - Възкликна доста изнанадана Далия, като сбръчи чело и се обърна с отчетлив въпрос към загледаният в нея Канаме. – Родителите ми ?
Това излизаше извън всякакви граници. Ако този проклет Ветала, Акахару ...или както го наричаха сега, в двадесет и първи век, възнамеряваше да нарани родителите й, тя щеше да му покаже на какво е способна и щеше да го върне обратно в гроба, колкото й усилия да й костваше това.
- Мисля, че за теб ще е по – добре да чуеш някои неща от тях. – Гласът му бе възвърнал предишната си кадифена мекота, но усмивка на устните му, която бе повече съжалителна, отколкото загрижена я напрегна, така както се напрягаше, когато очакваше нещо неприятно, което не й бе по силите да избегне.
Не й харесваше вълшебният му мелодичен тон, с който демонстрираше вниманието си към нея! Не й харесваше начина, по който дълбоките му очи детайлнно разглеждаха всяка част от лицето, тялото и личността й като цяло ! Не й харесваше това, че родителите й изглеждаха така сдържани, а той така уравновесен, напълно уверен в нещо, което тя не разбираше, и на фона на всичко призрачно спокоен . Далия усети как дланите й се изпотиха, а сърцето й ускори ритъма си. Нещо не беше наред! За какво говореше този мъж ? Защо се грижеше за това тя да разбере нещо, по толкова внимателен и деликатен начин - без да се натрапва, но и без да й позволява да избяга, както бе запонала да си мечтае.
- Мамо ... – Далия стана бавно и притвори очи повдигайки вежди нагоре за да прекрати силното виене на свят, което я връхлетя веднага щом се отдалечи от удобството на креслото, което я държеше.
Усети как топлата му ръка, тази твърде топла, твърде човешка ръка да се обвива около лакътя й и да я придържа.
- Добре ли си ? - Загрижено попита Канаме като се втренчи разучаващо в твърде бледото й лице.
Далия рязко отвори очи. Топлината му прогаряше платта й, така както го правеха й очите му. Дишането й беше учестено, а погледа и помътен. Не беше добре ! Не !
- Нямам нужда точно от твоята помощ! - Отвърна възможно най – студено като се дръпна толкова силно, че ръката й изписа подобна на сърпа на луна форма, преди да застане до отмалялото й тяло. Погледна го в очите с цялата неприязъм на света, но не получи задовлоляващ нуждите й отговор. Канаме продължаваше да я гледа така топло, така загрижено. Далия се почувства като жалка марионетка, на която й предстоеше поредното представление, а след като на публиката й бе станало прекалено скучно да мята остатъци от храна по нея, бе започнала да изпитва грозно съжаление.
- Както желаеш. – Гласеше краткият му отговор придружен с леко кимване.
Майка й и баща й бяха тук ! Далия се почувства малко по – уверена и силна.
Те бяха нейни родители и нямаше да позволят на този толкова плашещ мъж да й стори нещо лошо.
Изтича до застиналата на прага русокоса жена и я прегърна силно.
- Толкова много ми липсваше, мамичко. – Промълви през сълзи, като се притисна по – силно до притихналата Мария. – Мамо .... – Прошепна облекчено усещайки се добре в прегръдките на човека, който се бе грижил за нея цели седемнадесет години, човека, на когото можеше да разчита най – много на света.
Имаше такава нужда от майка си, такава нужда от някой близък, който да й каже, че всичко ще се оправи и, че всичко, което бе сторила може да бъде поправено. Нуждаеше се от топлата майчинска прегръдка на Мария, така както цветето се нуждаеше от вода за да оцелее и зиме и лете. Далия не си спомняше да е получавала топлина от строгата си майка, но незнайно защо, сега се надяваше именно на нея.
Ако спреше да се надява това щеше да е краят. Далия се държеше на едно малко клонче, което всеки миг щеше да се счупи и да я повлече в пропаста.
Сълзите започнаха да мокрят лицето й, въпреки че не желаеше да плаче пред Канаме и да му покаже слабостта си. Не искаше да бъде слаба, но се чувстваше изтощена от безбройните усилия, които бе положила за да се задържи през цялото това време.
Усети как баща й постави ръка на рамото й и го стисна окуражаващо, както правеше винаги, когато бе тъжна, но това само я разтрои още повече и тя захлипа, макар и тихо, подпирайки глава на рамото на майка си.
- Всичко е наред, Далия. – Успокоително заговори Мария Пейн като зарастрива гърба й. – Трябва да се успокоиш за да поговорим. – Добави меко и срещна непроницаемият поглед на господаря си, пред който се опитваше да изглежда възможно най – загрижена за момичето в ръцете си.
- Мамо нека се приберем у дома, нека никога отново не се връщам тук ! – Помоли се Далия, губейки цялото си самоуважение пред този арогантен мъж, който винаги я напрягаше и объркваше до такава степен, че само едно казано от него изречение й стигаше за да се почувства несигурна и уязвена. – Искам да си ида вкъщи ! Да легна в моето легло и да заспя ... – промълви Далия, а гласа и трепереше така жално, че целият лукс на кабинета се помръчи и всичко стана някак по – грозно и безстойностно. - Искам да видя Вики, да я прегърна! - Момичето замълча за момент преглъщайки с усилие и продължи с лека усмивка, която носеше в себе си горчивата искреност на страха, че нещо не е наред, но може би ако се помолеше по – пламенно, ако не мислеше за лошите неща около себе си, просто щеше да си иде у дома оставяйки всичко страшно и студено зад себе си. - Нали сте дошли да ме вземете ? Нека вървим!- Надеждата, с която така искрено се обърна към майка си накара Канаме за първи път от много години насам да се почувства като най- долното и незаслужаващо живота си същество, което бе недостойно да се докосва до нещо толкова чисто, като това дете. Тя бе започнала да усеща нередностите, но се страхуваше да признае дори й пред себе си тяхното съществуване.
- Не, миличка . – Заговори Гордан, а гласът му се стори на Далия толкова пресипнал и чужд, че тя се отдръпна от майка си за да се убеди с очите си, че пред нея стои именно баща й, а не някой непознат. - Не сме тук за да те вземем. – Гордан не продължи. Просто направи гримаса на съжаление, с която удари първият шамар по бузата на дъщеря си.
С всяка изминала минута Далия стваше все по – объркана, а напрежението в главата й и в стомаха се увеличаваха до такава степен, че момичето едва се сдържаше да не се свлече на пода. Не се чувстваше зле само физически. Ако се приемаше за вярно, че сърцето може да е до толкова разтроено, че да се свива, то тогава сърцето на Далия бе свито. Имаше чувство, че е попаднала в някакъв измислен паралерен свят, където всичко нереално е прието за правилно, а всичко реално е илюзия изплетена изкусно за да замаскира истината.
- А, защо тогава .. сте тук, татко ? – Запита с неохота Далия правейки крачка назад. - Каква друга причина може да има вашето присъствие? – Колебанието личеше в треперещият й глас, но тя и не се опитваше да го замаскира. Отдавна вече бе спряла да се опитва да мисли за това как ще изглежда отстрани, а и имаше чувство, че след този разговор това нямаше да има особено значение.
- Защото нашият господар ни заповяда. – Кратко, с глас лишен от емоция, отговори Мария като сведе леко глава и придърпа нагоре ръкава на блузата си показвайки знака, който я отличаваше от обикновената смъртна, за която Далия я мислеше. - Тук сме за да ти кажем, кои сме ние - Мария направи кратка палза и се втренчи в дъщеря си със студен поглед, който бе по – подходящ за бизнес седелка, но не и за толкова болезнен урок. ... – И коя си ти! – Довърши и се усмихна така сякаш това, което излизаше от устата й е нещо чудесно и отдавна желано, а не отваратителна помия, която изливаше така спокойно върху детето, което бе отгледала.
Далия си мислеше, че знае какво е да гледаш как света, който си опитвал да опазиш, твоя свят, който си искал да съхраниш, се превръща в пепел и няма нищо, което да направиш, за да спреш разрухата, но бе грешала. Мислеше си, че вече няма нищо толкова грозно и страшно, което отново да е способно на това да изкара въздуха от гърдите й . Бе обещала пред себе си, че никога няма да си позволи да се срине, така както се бе случило преди година. И в един кратък миг ....Цели седемнайсет години ... Всичко около нея, самата тя и хората на които си мислеше, че може да разчита се превърнаха в черна пепел. Изчезнаха ...Предадоха ...Лъгаха ...Не помислиха !
- Коя съм аз ... ?! – Гласът й беше тих шепот, а единственият звук, който се чуваше в стаята бе тежкото й дишане.
Дишаше по принуда. Механично. Просто защото трябваше.
Сълзите бяха застинали в очите й, вледенени и запазени за по – късно.
Кръвта отдавна се бе отдръпнала от лицето й и то бе придобило особена прозрачност.
Далия приличаше на безплътно същество, което просто витаеше като мъглява сянка из стаята и не можеше да приеме окончателен образ.
Очите й бяха широко отворени и попиваха шегата, която представляваше татуировката на ръката на майка й. Далия усещаше края, но нещо й прошепна, че това е само началото.
- Хора служещи на ... .- заекна момичето и се усмихна странно, през горчилката идваща от сълзите напиращи в очите й. - ... вампирите . – Довърши колебливо, сякаш очакваше майка й да се засмее и да й каже, че това е глупаво, че е измислица.
Това обаче не се случи, а мълчанието, с което и отговори непознатата пред нея и показа много повече истини, отколкото думите можеха да изкажат. Живота й се сриваше, а небесата заплашително се отваряха за да я погълнат.
Чувстваше се не жалка, не смазана, а унищожена, а сръвнена с земята, разбита .
- И аз ли съм такава ? - Запита, а две едри сълзи последователно описаха мокра пътека по измъченото й лице. – Това ли се опитвате да ми кажете, че съм наследила вашите задължения към вампирите ? - Продължи правейки опит за уточнение, на което спешно се надяваше.
Напрегнатото мълчание продължи, а Далия местеше рязко поглед от майка си към баща си и обратно, настоявайки за отговори, които щяха да я задушат, но поне щяха да я тласнат към така желаният край.
- Не миличка. Боя се, че не. – Отвърна Гордан и понечи да я приближи за да я прегърне, защото изведнъж в сърцето му, което вечно следваше заповеди се бе прокраднала обич, но Далия постави ръката отбранително и енергично заклати глава, показвайки му ясно, че не желае близостта му .
Гордан застина на място вгледан в треперещото хлапе пред себе си. Истината, която цели седемнадесет години бяха крили щеше да я унищожи! Далия нямаше да я преживее, а кой изобщо би успял, ако изведнъж научеше, че в досегашният му живот няма нищо, което да е имало истинска стойност. Нищо, което да е било истинско !
- Какво тогава ? – Далия повиши тон без дори да го желае, но просто нямаше нищо, което в този момент можеше да държи под контрол. Не и сега ! Не можеше да контролира дишането си, тялото и ума си, камо ли да се бори с интонацията.
- Далия .... - Започна Мария, като се доближи до момичето и хвана треперещите й ръце задържайки ги в своите, като започна да потърква с палци побелелите им кокалчета. - Беше ни оказана огромна чест, малка моя. - Мария се усмихна топло срещу гледащото я с недоверие момиче, което не знаеше как да мисли или реагира.- Ние бяхме избрани, за да се грижим за теб докато навършиш определена възраст! – Обяви тържествено, но радостта изчезна от лицето й заменяйки я с изненада.
Далия бе издърпала рязко ръцете си и сега гледаше майка си неразбиращо, а в погледа и освен недуомение се прокрадваха и първите наченки на гнева.
- Какво говориш ? - Далия присви очи и изгледа майка си отгоре до долу, така сякаш това, което й казваше беше лошо замислена клюка. – Аз съм Далия Пейн ! – Натърти, като постави ръце на кръста си и повдигна вежди отказвайки да повярва на глупавите бращолевения на майка си. - Дъщеря ви ! Защо говорите толкова ... странни неща ?
Далия очакваше смеха, който щеше да излезе от устните на майка й, като най- успокояващият звук на света. Всеки момент тя щеше да престане да се шегува и щеше да й каже, че се прибират и че живота им ще започне от начало, далеч от всичко това.
- Далия . . - понечи да продължи, но бурният, неестествено весел смях на Далия пресече думите й.
- Това трябва да е някаква шега! – През смях заговори момичето, а очите й се насълзиха, но съвсем не от щастие или веселие.
Смееше се, просто защото ума й реагираше погрешно на зададената му информация. Отхвърляше истината и за да избяга спасявайки се от лудоста се изключваше за миг правейки я неадекватна.
Мария погледна въпросително стоящият няколко крачки зад Далия, Канаме. Той кимна леко и пристъпи по – близо до смеещата се Далия като постави ръце на раменете й и я стисна съвсем леко, колкото да я накара да спре да се смее и да му обърне внимание.
- Далия, знам че не разбираш .... – заговори спокойно той, а гласът му зазвуча с вълшебната мелодичност, която Далия мразеше до дъното на душата си. Това недостижимо съвършенство, тази прекрасна фасада зад която всичко се рушеше!
Смеха й секна също толкова изведнъж, колкото се беше появил. Бавно по – бавно усмивката се изтри от лицето й, а нещастието от разкритието я удари болезнено силно, спирайки рязко притока на въздух до белите й дробове.
- Защо ми причиняваш това ? - Думите се изплъзнаха немощно от устните й, а очите й се навлажниха, пълнейки се със сълзи. Канаме не отдръпна ръце от рамената й, а я придърпа леко така че гърба й опря гърдите му.
- Искаш истината. – Прошепна в ухото й.
- Искам живота си. – Отвърна искрено Далия прехапвайки сухите си устни, по които също започнаха да преминават сълзи, които се плъзгаха по шията й и се изгубваха попивайки в кожата й .
Канаме трепна едва доловимо. Очакваше всякакъв друг отговор, но не и толкова откровен.
- Ние те обичаме, Далия - Заговори Гордан като прочисти гърлото си и се помъчи да се усмихне на детето пред себе си. – Това, че не сме твои родители не значи, че не те обичаме, миличка!
Гордан казваше истината, а очите му светеха топло, показвайки на Далия искреност, на която обаче, тя не можеше да повярва. Вече не ...
Тези думи я раниха дори повече от скритата истина, която сега бяха решили да й разкрият. Не искаше да чува от никого тези добре звучени слова.
‘’Обичам те ! ‘’ - Какво значеше това ? Лицемерие! Подлост ! Нямаше сили и воля за да се научи как да вярва на фалшивите думи, прегръдки и погледи отново.
Далия се дръпна рязко от ръцете на Канаме като застана така, че да държи под око всички в стаята. Не искаше да се оставя в ничии ръце! Нямаше да понесе повече опити за обяснения и близост, която граничеше със съжаление и изкуствена загриженост.
Сълзите продължиха да падат по бледите страни на лицето й. Тя стисна главата си и коленичи желаейки да застане възможно по – близо до пода. Постави глава на треперещите си колене, а роклята се разпиля около нея, правейки я да изглежда още по - крехка на фона на купищата плат около себе си. Имаше болезненно силна нужда от няколко минути тишина. Искаше да спре времето, което бе взело да преминава през нея твърде бързо. Всеки звук изчезна. Мислите й също избледняха. Сърцето й препускаше лудо в гърдите, а звука от него барабанеше в главата й усилвайки болката. Не можеше да диша добре и затова отвори уста широко и започна бавно и периодично да си поема дъх, защото чувстваше как със всяка изминала минута се задушава.
- Миличка .... – Тихо промълви Мария, като понечи да помилва главата й.
- Не. – Шепнешком отвърна Далия и пое дълбоко въздух. – Моля те, недей!
Ако й се наложеше да описва състоянието си в този миг, едва ли щеше да може да намери точните думи за да го стори. Нямаше си никого. Беше сама срешу всичко! Предадена. Изоставена. Нежелана. Използвана. Лъгана. Самотна ...толкова, толкова самотна! Представи си лицата на родителите си, но след секунда те започнаха да се рушат, докато не се пръснаха и изпопадаха в краката й, на малки прашинки сива пепел, а на тяхно място останаха два бледи силуета, в средата на които стоеше голяма въпроситрелна. Кои бяха родителите й? Коя беше тя ? Името, което носеше нейно ли беше ? Друго ли имаше ? Фалшива ли беше, така както бе всичко около нея ?
- Не ме доближавайте ! – Извика изведнъж Далия като се изправи бавно и погледна към непознатите пред себе си с цялата студенина, на която бе способна. - Защо е този цирк ? Какво ще получите? - Заговори, но гласът й вече не трепереше, а звучеше странно спокоен, почти бездушен. - Как сте могли да ме лъжете през цялото това време и сега изведнъж, да идвате и да ми казвате всичко ... всичко това !!?
- Аз им наредих ! - Изрече внимателно Канаме, но в тона му се доловиха редица смръзяващи кръвта полутонове на сурова и безприкословна решителнност, която можеше да бъде притежание само на един истински Господар, който не правеше компромиси.
Далия не бе очаквала друго. Още щом видя татуировката на ръката на майка си, разбра че това не е просто семейно събиране., просто не искаше да го повярва, не искаше да го признае, макар че ако го беше направила още тогава, сега навярно щеше да е успяла да преобразува болката в гняв и нямаше да се чувства толкова уязвима и наранена. А гнева даваше сили ! Не спокойствието, не болката от падението, а гнева, който имаше омайната способност да те изпълва и да извира за да те погълне и да забравиш.
– Копеле ! – Изсъска презрително Далия заставайки лице в лице с него. – Проклето копеле ! - Повтори, но този път гласът й извистя високо, почти истерично раздирайки тишината. – От кога .... – пое с усилие дъх. - от кога режисираш живота ми ?
- Оставете ни. – Нареди Канаме, а погледа му не трепна. Остана съсредоточен в лицето на Далия, която имаше смелоста да стои гордо изправена на сантиметри от него. Толкова осезаемо близо, че студенината в гласа й и леда в очите й можеха да го докоснат.
Малка проклетница ..... Това бе първото, което се надигна в гърдите му – гнева от упоритостта и арогантноста й, както и липсата на уважение, но той размисли и прие това като редно, понеже тепърва и предстоеше да заеме полагаемото й се място.Щеше да я научи на всичко, което трябва да знае. Бавно, но сигурно тя щеше да се покори на волята му. Щеше да се грижи за нея, а тя щеше да му спечели войната, още преди началото й да бъде обявено. Нямаше да я обича, така както обичаше Юки, но определено я желаеше в леглото си, понеже никога не се бе сблъсквал с така липса на желание от страна на някоя жена. Сега, малката му приденица не го желаеше, но това щеше да се промени, колкото и неприятно да й беше.
- Както наредите, Канаме ! - Покорно, в един глас отвърнаха Гордан и Мария, като кимнаха уважително и с бавна крачка напуснаха стаята, без да се обръщат и без нужда да се сбогуват с дъщеря си. Далия ги проследи с поглед и остана загледана във вратата дълго след като тя се затръшна завинаги в съзнанието й . Нямаше да им позволи да се върнат, но болката от това, че я оставиха сама така лесно и така безропотно, не й даваше покой, а гнева отслабваше отстъпвайки място на самосъжалението. Колко лесно я изоставиха ....
През Далия премина кратък отблясък от спомен, от един толкова прекрасен миг...

- Искам да летя татко ! - Изчуролика малкото тъмнокосо момиченце, а тъмните му очички проблеснаха весело срещу тези на младият мъж, който държеше ръчичката му. – Нека полетим, летим летим .... – започна да си пее и да се върти около засменият мъж, точно като малко открило свободата птиченце.
Мъжа я вдигна на ръце и я завъртя и тогава смеха на малкото момиченце зазвуча щастливо окъпвайки парка с мечти, надежи и детска невинност. Косите й се вееха по вятъра като водопад от кадифе, а усмивката й грееше по – светла от слънцето.
- Винаги ще летим, нали татко ? – Запита през смях детето, като наклони главичка на долу и затвори очи наслаждавайки се на въртящият се свят, който като с магия бе станал по – интересен и бистър.
- Винаги ! – Потвърди мъжа като целуна бузката му и се засмя продължавайки да го върти под сините небеса на лятното слънце, което ги милваше.


Болката между гърдите й се усили, а гаденето в стомаха й стана непоносимо.
Не искаше да плаче, а може би отчаяно се нуждаеше от това. Несъзнателно опря ръка ниско долу притискайки корема си , усещайки че стомаха й повече от ясно се бонтува срещу желанието й да остане права. Господи, защо я изоставиха ? Не знаеха ли колко страшна и осезаема може да бъде самотата ? Далия искаше да крещи с цяло гърло и да се затича след родителите си за да ги върне и да ги помоли да я отведат, но не бе малко момиченце, а баща й я бе излъгал. Птиците винаги губеха крилете си и падаха в мръсната земна кал, която ги поглъщаше и убиваше.
- Подчиниха ти се .... – тя пое с усилие въздух като сбръчи недоумяващо чело. - ... толкова лесно. – довърши с горчива усмивка и поклати неразбиращо глава. – Изпълнили са заповедтта ти така покорно, трябва да ги наградиш .. или каквото там правиш, когато ..когато слугите ти свършат работата си !
- Те са избрали това да ми се подчиняват. – Отвърна равнодушно той, като я погледна изпитателно. - Никога не съм насилвал някого да ми се покори, но ако той самият го пожелае, тогава изисквам пълно подчинение. – Гласът му звучеше суров, а изражението му остана все така неразгадаемо. Нито едно муслулче не трепваше и нито една дума или поглед не бяха поставени извън мястото си.
- Дявола също не кара насила грешниците да сключват сделки с него ! - Отвърна язвително Далия, въпреки че не й беше до водене на спорове точно сега. – Но странното е че хората падат в капаните, които уж съвсем невинно им е поставил.
Далия срещна тъмният му поглед, в който гореше студен огън на безразличие към думите й. Една лека, точно на място й премерена до милиметър усмивка премина през лицето му.
- Мисля, че е рано да правиш такива сравнения. - Спокойно, без излишни емоции отвърна той, но не отмести очи от нейните, защото бе решен че ще я накара първа да сведе поглед.
През Далия премина гореща вълна, която запали вътрешността където се криеше душата й. Иронията подкрепена със неразбиваема самоувереност, която се съдържаше в думите му я накара да не мисли за нищо друго, освен за болката, която желаеше да му причини.
- Всичко ...- прошепна заплашително тя, като присви очи и го изгледа с омраза. - .. всичко е било лъжа! Твоята лъжа. – Натърти, като докосна с пръст камените му гърди, а той дори не помръдна, сякаш бе статуя направена от мрамор. Не даваше признаци на движение или по точно на живот, сякаш бе застинал на мястото си с очи съсредоточени в нея.
- Да, така е . - Потвърди Канаме, а погледа му остана все така втренчен и непроницаем. - Не очаквай от мен оправдания, едва ли ще ме чуеш да ги изговарям. - Равнодушно разясни красивият мъж, като зачака търпеливо последиците от думите си.
- Разбира се . – Въздъхна Далия, а на лицето й изгря мрачна усмивка, на човек който се опитва да мисли, за да не крещи и да диша, за да не умре. - Ти не би изпитал и капка съжаление за деянията си . Не би се почувствал виновен ! - Каза тихо тя, а думите излязоха през бледо розовите й устни някак насечено, но не чак толкова гневно, както бяха прозвучали преди малко. – Коя съм аз ? – Запита съвсем наивно, съвсем изведнъж като се отпусна на канапето, преди да се срути на пода и да претърпи второ унижение. Зарови пулсиращата си от болка глава в ръцете си и стисна силно очи с надеждата, че щом ги отвори нищо от тази ужасяваща вечер няма да е истина.
Канаме кимна доволно, понеже бе дошъл онзи дългоочакван момент, в който нещата най – после щяха да тръгнат така, както трябваше. Без повече увъртания и лъжи, които задушаваха и него, така силно, както и Далия.
Младият мъж седна на дивана и устреми тъмният си поглед в посока на все още навелото се момиче, което се опитваше да нормализира дишането си.
Странното беше, че ги делеше само една малка и на пръв поглед нестабилна стъклена масичка, но за Канаме, тази привидно обикновена масичка, представляваше желаната от Далия граница, която вътрешно тя мечтаеше да построи за да го отблъсне надалеч от себе си, за да му постави препятствие.
Канаме търпеливо щеше да изчака от другата страна на масата, без да я доближава давайки и време за размисъл, но дойдеше ли момента, в който решението й щеше да изкънти в ушите му като дълго очаквана победа, щеше да дойде и времето на така нежеланата за нея близост и тогава нито масата, нито хората или вироглавата и природа нямаше да бъдат способни да го спрат за да постигне това, което желаеше.
Далия вдигна бавно глава и срещна неподвижните красиви очи, на фона на великолепното лице на ангел, което търпеливо изчакваше да я погуби.
- Ще ти задам няколко въпроса .. – Изражението на лицето на Далия беше сериозно, лишено от каквато и да е тъга или самосъжаление. Челото й бе леко сбръчено, а очите почти достигаха безизразността, която Канаме, можеше да демонстрира, дори когато дискутираният въпрос не му бе безразличен. – Моля те да ми отговаряш честно и да не се въздържаш от истината . – Каза, а гласът й, въпреки болката, която изпитваше, прозвуча напълно равен и спокоен.
По лицето на Канаме пробягна усмивка. Умница. Тя смело изискваше от него, но го правеше дипломатично и доста умело, без да го обиди или да му даде основание да мисли, че изпитва някакъв неприязъм към него. Канаме разпознаваше безпогрешно тази студена и премерена учтивост. Нали самият той я използваше. Младият мъж кимна и я подкани да продължи, като зачака мълчаливо първият от многото въпроси.
- Родите .... Гордан и Мария .... – Поправи се тя, въпреки че имената на хората, които бе смятала за свое семейство заседнаха в гърлото й. - ... те са твои слуги.
Леко кимване и нито жест повече.
- От кога ?
- От преди ти да се родиш.
Далия се умълча за момент и несъзнателно насочи поглед към големият прозорец, по който се стичаха капките от дъжда сипеш се вън. Смръщи се. Трябваше да мисли трезво и да задава възможно най- точните въпроси, за да получи най – точните отговори и нещо повече, което той несъмнено щеше да се опита да скрие от нея. Далия бе на светлини години от мисълта, че Канаме Куран ще и каже цялата истина, както и правилата на играта, която играеше.
- Коя съм аз ? - Запита, а на лицето й се изписа непоколебима решителност, придружена с ясни пламъчета, които заиграха в дълбоките й лешникови очи.
- Името на майка ти е Елена - Мария Дио. - Произнеси внимателно Канаме и с любопитство запечата смесицата от емоции, които се смениха върху лицето й.
Отначало Далия се почувства странно. Може би това беше нещото, което цял живот й бе липсвало, но след секунда постояно повтаряне на името в ума си, осъзна, че всъщност не чувства нищо. Не беше нито по - щастлива, нито по – нещастна, чувстваше само празнина, а името на жена й бе непознато. Изведнъж образа на онази непозната явяваща се в сънищата й изплува като с магия в ума й и я накара да потрепери. Сякаш нечии студени пръсти пропълзяха по кожата й. Усещането бе толкова истинско, че Далия се изправи като струна на канапето и неволно се заоглежда на всички посоки, очаквайки да види красивата непозната на крачка от себе си.
- Има ли нещо ?
Далия погледна разсеяно Канаме и поклати отрицателно глава, като побърза да се отпусне на канапето за да му покаже, че е готова да слуша..
- Това име не ми говори нищо. – Изрече предпазливо Далия и го погледна изпитателно, но не видя колебание в очите му, а само каменна преграда, която не я допускаше отвъд.
- Щеше да бъде изключително странно, ако ти говореше. – Отговори спокойно Канаме като се усмихна безрадостно. – Сега за първи път чуваш името на майка си . - Очите му се вкопчиха в нея изведнъж и приковаха нейните. - Как се чувстваш ? - Запита със равният си мелодичен глас.
Въпроса му беше напълно неочакван и свари Далия напълно неподготвена.
Тя примигна непринудена в изненадата си и наклони леко глава настрани със засмислен поглед. Как се чувстваше наистина ? Определено не беше на върха на удоволствието, заради измислицата, която представляваше живота й, но беше значително по – спокойна от преди минути, когато й се искаше да крещи без да спре и да потруши всичко, което хване в ръце.
- Нормално. – Отвърна момичето след дълго мълчание. - За човек, който си няма никого, и по всички критерии е един ужасен проблем, се чувствам нормално! - Допълни и макар че се чувстваше много неудобно остави очите си неподвижни върху лицето на вампира.
Ироничният завършек на думите й беше в пълна противоположност с лекото потреперване на ръцете й и бледата й кожа, но въпреки това бе признак, че се е поуспокоила и отдалечила от нервна криза, която не бе особено желателна.
Канаме я погледна и този път погледа му беше изпълнен с снизхождение, а една лека, любопитна усмивка разцъфна на устните му.
- Радвам се, че си запазила благозвучната си ирония. – Подхвърли леко шеговито той.
- Сигурно ми е в наследство. – Измърмори Далия и извъртя раздразнено очи, защото усети остра, режеща болка, която бе причинена от собствените й думи.
Имаше ли наследствени черти от майка си, от баща си ? Имаше ли нещо от тях изобщо?
- Елена беше последователка на вампирите, точно както приемните ти родители. - Продължи да разказва Канаме, а изражението му отново стана сериозно, почти сурово заради степента на концентрация, която бе придобило в секундата, в която бе започнал да говори. - До колкото знам, беше продадена на господаря си от баща си, който както сама се досещаш си е имал вземане даване не с когото трябва.
- Продадена ? - Попита Далия, но колкото и да възлагаше на гласа си да прозвучи неутрално, в него ясно се доловиха нотки на възмущение.
- Виж, когато смъртен си има вземане даване с неподходящият вампир, и не зависимо от причината, която е довела човека до взаимотношенията му с вампира просто не е успял да се разплати с него, за да спаси живота си има право да му предложи сделка .
- Имате си железни правила, а ? - Подметна леко насмешливо момичето и го погледна нападателно, сякаш го обвиняваше.
- Да. – Кимна Канаме, без да обръща внимание на заядливостта й. – Правилата са много важни за нас вампирите. – Разясни той и се усмихна криво оставайки замислен за секунда. – Ако не спазвахме правилата, нашето общество нямаше да може да оцелее и да се развива . – Довърши, но за изненада на Далия в думите му нямаше гордост от постиженията на вампирската раса.
- Значи бащата на Елена я е подарил на вампира, за да се отърве от учеста да умре ?
- Не съм запознат с подробностите . – Отвърна искрено Канаме. – Знам само, че майка ти не е била последователка на вампирите по свое собствено желание. Приемните ти родители са мои слуги по свое собствено желание ....
- Колко мило да ги наречеш приемни! - Иронично изсумтя Далкия. - А , и какво съвпадение, че истинската ми майка е била глупава ваша поклоница, а и продадена от родителите си на ... вампир – Иронията в тона и бе заменена от яростен сарказъм, в който се долавяше гняв и негодувание.
Канаме я изгледа учудено и повдигна въпросително вежди.
- Чувастваш се продадена ? - Запита невино, но очите му проблеснаха заплашително за миг.
- Все още не знам, а продадена ли съм ? - Упорито устоя на заплахата Далия, като срещна безстрашно очите му.
- Не. – Спокойно отговори Канаме, а гласа му бе лишен от чувство, подобно на мрачното изражение, което бе заело красивото му лице.
- Изпълнявала е заповеди, така ли ? – Запита Далия като открито предпочете да прекрати острите реплики. - Както ги изпълняват и ... приемните ми родители ! – Добави язвително и го изгледа връждебно.
- Тя беше притежание на Кейман Аменус . Притежание на Принца на Клана Аменус. Сега аз стоя на чело на клана, но нещата не са се променили от преди и имнно поради тази причина се стремя да изменя законите ни. Разбира се на някой вампири това не им се нрави и срещам известна ...съпротива. - Гласът му я срази със студенината си, но Далия ясно долови, че тя не е насочена към нея, а по скоро към вампирите, с които имаше проблеми.
- Чакай малко ..... – изведнъж възкликна Далия, като присви очи засмисляйки се за момент. – Точно така, чувала съм това име !
- Така ли ?
- Да. – Далия кимна отнесено и направи гримаса. – Първият ми ден в Академията, когато се прибирахме по стаите .... – момичето млъкна за момент и рязко вдигна очи срещайки тези на Канаме. – Това, което Юки ми е разказала е било самата истина. - Двата най – велики вампирски клана и кървавата вражда по между им .... – заговори разпалено, а очите й шареха по лицето на Канаме, в търсене на отрицание, което не се появи, което й подсказа, че е стигнала до някаква малка част от истината. - Искаш да кажеш, че Елена е била част от тази война ? - Попита колебливо и притаи дъх в очакване на отговора му.
- Тя беше просто предтекст, но грешката й беше, че се влюби в баща ти, а това ги доведе до смъртта им. - Обясни Канаме. – Баща ти също беше вампир, Далия.
Далия изтръпна отново, а устните й потръпнаха от поредната неприятна изненада, която й беше поднесена от дълбокият му, равен глас, който те караше да го слушаш запленен, без да изпитва желание за друго.
- Аз ... също ли съм ... – Заекна неспособна да си поеме въздух и да усмили ужаса, който се съдържаше в смисала на всичко, което Канаме така търпеливо и разказваше.
- Не .
Това беше единствената думичка, която бе способна да отхлаби насъбралото се в гърдите й напрежение. Далия си пое шумно въздух като затвори очи и прошепна облекчено :
- Слава Богу!
Смеха на Канаме Куран отекна в тихата стая, в която в един момент се чуваха само пращящите в огъня дървета. Беше неискрен, лишен от каквато й да е заплаха, но достатъчно твърд, за да разкъса мислите на Далия и да я накара да потрепери и да го погледне изненадано. Нямаше подигравка или прикрита насмешка, имаше някаква горчива нотка, която тя не можеше да обясни.
- Не желаеш да бъдеш вампир, така ли ? – Попита, а настойчивостта в иначе мекият тон на гласът му я накара да отговори без да си позволява да се забави. На крачки от нея стоеше нещо много красиво и
твърде привлекателно.
Беше приковало очи в лицето й иБеше приковало очи в лицето й и изгаряше като ренген бледата й кожа.
- Не желая. – Отвърна напълно честно момичето, а малките линийки, които се появиха на челото й, когато се сбръчи се задълбочиха, когато след отговора й последва нов прилив от прекрастният му смях, който я напрегна.
- Баща ти е Аргорн де Сириус ! – Обяви през смях Канаме и я погледна някак насмешливо. – Дъщеря си на чистокръвен вампир към, който за твой и разбира се мой късмет е прибавена й кралска тяра ! - Той стана рязко от дивана и направаи няколко крачки към нея, въпреки внезапното и потреперване и напрегната стойка, която тялото й веднага зае. – А, дори не желаеш да ставаш вампир. – Прошепна и се усмихна весело насреща й.
Далия остана бъзмълвна за няколко минути докато се отърси от вцепенението, в което бе изпаднала. Спомни си великолепието, което излъчваше мъжа от картината и силата, която я заля, когато го погледна.
Искаше й се да бъде нормална, а това я изтрелваше на чело в класацията за деца на чудати родители. Не бе очаквала родителите й да са именно вампирска слугиня и вампирски Принц. Не знаеше дали й се иска да се разсмее на този невероятно комичен театър или да заплаче, заради всичко, на което нямаше силата да се противопостави.
- Не очаквах това. - Промълви и погледна към изучаващият я Канаме.
- Баща ти бе взел жена, която не бе негова . - Започна спокойно той, а гласът му се понесе като красива мелодия в пространството, което ги делеше. - Елена забрави правата си и тръгна с Аргорн , заемайки място, което не й се полагаше. Кейман отдавна искаше да започне война срещу Сириус, защото те са варвари, които не ценят човешкият живот, а се интеренсуват само от кръвта, която изцеждат без да се замислят. Войната беше неизбежна, но нанесе много вреди, както и на нас така и на тях и именно поради тази причина не желая да се повтаря отново! Ако повторим тази грешка, това ще означава смърт за хората и загуби за нас.
- Искаш да кажеш, че баща ми е бил от Клан на жестоки убийци, но въпреки това е избрал да живее със смъртна?
- Аз съм Аменус, Далия. – Промълви меко той. – За мен Сириус са прекалено диви и неконтролеруеми. Не мога да ти обясня техните възгледи и действия, защото те не са мои. Ние се опитваме да прокараме синтетична кръв, а те се противопоставят на всеки наш опит. – Той замълча за минута и я погледна. – Различи сме.
Очите й светеха с интерес към него, а устните й бяха леко разтворени. Личеше си, че се плаши от всичко това, но то я привлича и разбива опитите й да остане безразлична. Вниманието й бе напълно съсредоточено в устата му, от която излизаха странни неща, които наподобяха страшна приказка с неопределен край.
- Какво се е случило след това ? – Промълви тихичко момичето.
- Кейман беше заслепен от ярост, понеже чувстваше унижението по - силно от всякога. Не можеше да остави един Сириус да му отнема каквото и да е . Как щеше да се изправи срещу Съвета и поданиците си, ако толкова лесно се оставяше да го ограбят? Затова предприе доста драстични мерки, като се опита да унищожи Сириус изцяло, макар да знаеше, че това няма да е толкова лесно. – Канаме се замисли за момент като се усмихна странно развеселен. – Кейман беше много деспотичен и твърде инпулсивен. Мислеше, че всичко се решева с кръв и понякога можеше да бъде сбъркан с някой Сириус. В крайна сметка свърши зле. Успя да убие родителите ти, но не и теб.
Кръвта застина в жилите й, а стабилизиралото й се дишане, отново стана тежко и накъсано. Всичко казано придоби образ. Всичко беше реално и съвсем истинско. Сякаш докато слушаше Далия не можеше да повярва, че думите на Канаме са истина, а не взети от някоя фантастична книга, но сега всичко я връхлетя твърде бързо.
- Той е виновен за смъртта на ... родителите ми. – Промълви едва Далия, но странно за нея думата ‘’родители’’ този път не я накара да потрепери или да се почувства зле, сякаш най - после бе сложена на мястото си.
- Да. – Потвърди Канаме, като заоглежда променящото цвета си от бяло към прозрачно бледо, лице на момичето. - Не съм сигурен за начина, по който е убил баща ти, но знам че е навлязал в територията на Сириус и прекрачвайки законите ни за водене на битка на неутрална територия , е извършил всичко на тяхна земя, което за тях е унижение.
- Не разбирам. – Откровено промълви Далия, а очите й се навлажниха. – Той е пристъпил вашите закони, само за да си отмъсти. Не е ставало въпрос за различията в обичаите ви, но все пак сте воювали по между си имал е правото да нападне.
- Едно от най- важните закони на расата ни е, че съревнование или битка се води на територия, която е неутрална и не засяга нито хората, нито мирните вампири в учредената общност, която принадлежи на Клана. Клана защитава поданиците си, а не ги излага на рискове, както направи Кейман – Той се сбръчи леко търсейки точните думи за да и разясни всичко. – Да го кажем така, Твоето владение е твоя собствена грижа. Всички останали ти оказват уважение, докато се намират в него. Никой не може да оспорва думата ти, когато се намира на твоя територия. Колкото й да се мразим, при нас уважението към съпреника е нещо много важно.
- Той ги е нападнал против традициите, без да се съобразява с писаните ви закони. – Констатира Далия и погледна въпросително Канаме, за да провери дали е разбрала добре.
- Да. – Потвърди той като й се усмихна топло. - За теб е трудно, защото при вас хората е твърде различно. Вие се избивате без да спазвате каквито и да е норми, а ние се избиваме с финес. – Думите му съдържаха горчив сарказъм и Далия не устоя на изкошението да изложи мислите си.
- Не го одобряваш. – Тя навлажни сухите си устни и продължи. – Не одобряваш старите закони, които те ограничват.
Канаме се усмихна изненадан от нахотчивоста й, която се проявяваше доста бързо. Само от една негова дума момичето можеше да изведе извода си и да го изуми.
- Не, че не ги одобрявам. – Отвърна с неохота, което й подсказа, че се стреми да не е краен. – Просто смятам, че могат да бъдат по – модерни, по ... – той се усмихна дяволито . - ... удобни.
- Разбирам. – Измърмори смутена от погледа му Далия. - Но Елана не го е искала ! - Възпротиви се внезапно, като сбръчи чело и несъзнателно сви ръце в юмруци. – Не го е обичала и се съмнявам той да е обичал нея ! Не изпитвам нищо, когато ми казваш, че са мъртви, защото без това не ги познавам, но е било несправедливо !
- Така е. – Кимна утвърдително Канаме. – Но тя му е принадлежала. – Тук не става въпрос нито за любов, нито за справедливост, а за права. – Заяви напълно уверен в думите си, но разбира се не остана изненадан от реакцията на момичето. Далия присви гневно очи и изгледа Канаме презрително, но не каза нищо повече, макар че не бе съгласна с него.
- Родителите ти са мъртви. - Заключи спокойно, правейки учевиден извода, че няма смисъл от повече обяснения и излишни въпроси.
Далия преглътна с услилие и се изправи като преглади смачканата си рокля твърде усърдно, което подсказа на Канаме, че е доста нервна. Главата й все още се въртеше, а нещата, които бе чула й се сториха като пълна безмислица. Не можеше да повярва, че нещо толкова нереално може да е истина. Нуждаеше се спешно от чист въздух и хиляди прегради, които щяха да я опазят от очите на този мъж. Не се чувстваше сигорна, когато бе с него. Гласът му винаги звучеше толкова властно. Очите му винаги можеха да те накарат да замълчиш. Сега, когато Далия се усети уязвима разбра, че й той я вижда по същият начин, а това не само я ужаси, а я и напрегна допълнително включвайки всички функции на мозъка й в пълна готовност за битка.
- Значи ...това беше всичко.
- Не. – Отвърна тайнствено Канаме като се доближи до нея.
Далия понечи да отстъпи назад, но ръката му се плъзна през кръста й и я предърпа по – близо до тялото му. Момичето изпита див ужас и опря ръце в гърдите му в опит да го отблъсне, но още преди да направи каквото и да е знаеше, че съпротивата й е без значение.
Канаме придържаше кръста й с една ръка, а с другата бавно вдигна ръката й където ясно личаха трите препелетени линийки.
- Родилен белег. – Задъхано промълви Далия, като се наклони леко назад за да се отдалече максимално от него.
Канаме разглеждаше ръката й като под лупа като я завърташе съвсем леко настрани, сякаш проследяваше началото и края на линиите и запечатваше в ума си формата им .
- Знам, нали аз ти оставих едната черта, принцесо. – Отвърна отнсесено той, но не вдигна очи за да я погледне.
- Kакво ? – Възкликна озадачено момичето и рязко дръпна ръката си карайки го да я погледне. Канаме я пусна и остави да се отдалечи от него, но топлината на тялото й все още пулсираше в неговото.
- Ах, винаги си толкова агресивна. – Уморено заяви той, като се усмихна криво и потърка очите си, сякаш го боляха, което му придаде изключително човешки вид
- Идва ми в повече ! - Извика гневно тя.
- Знам, но не предпочиташ ли да узнаеш всичко наведнъж, а не да го протакваме цяла вечност.
- Аз и Ти ? – Подигравателно се изсмя тя като повдигна вежди нагоре, въпреки че в гърдите й пулсираше тревога.
- Знаеш ли какво си ти ? – Попита я с чистосърдечна усмивка, която съвсем я обърка.
- Аз съм нещо проблемнно. – Отвърна несигурно Далия, като присви несъзнателно рамене и започна да криви устни замисляйки се.
Канаме се усмихна широко без да прави опит да скрие белите си кучешки зъби, които се подаваха от устата му и приковаха като с вълшебна пръчица вниманието на Далия. Тя залепи очите си в тях със същото усърдие на пеперуда летяща към светлината. Знаеше, че те причиняват болка и смърт, но въпреки това не можеше да се обърне и да избяга.
- Нека се върнем на темата за твоя Зеро Кирию. – Подаде Канаме с нисък, овладян до съвършенство глас.
Очите на Далия се разшириха и напълниха със сълзи, но тя остана да стои изправена, въпреки желанието, което се бе породило в нея да се свлече на пода, в момента в който се сети, как се озова в кабинета на Лунното общежитие.
- Не е мой. – Пресипналият й глас, на който налагаше да звучи твърдо я предаде, както и сълзите й, които започнаха бавно да се спускат по избледняващото й все повече и повече лице.
Канаме остана загледан в нея няколко минути преди да се усмихне вяло и да промълви, повече с подчертано съжаление, отколкото с някакво раздразнение:
- Казах ти, че баща ти е чистокръвен вампир, а майка смятана за блудница жена, а ти не заплака, нито реагира по – бурно, но сега, когато споменах Кирию, ти едва стоиш на краката си.
Далия се канеше да се насили и отвори уста, за да каже оправданието, с което залъгваше и себе си, но Канаме вдигна ръка правейки й знак да не казва нищо и поклати глава видимо подразнен от реакцията й .
Далия ясно чуваше ударите на сърцето си, а те бяха толкова силни, че й се стореше, че сърцето й всеки един момент ще изкочи от гърдите й. Гърлото й беше пресъхнало, а цялото тяло сковано. Молеше се единствено Канаме да не чуе лудото думкане и да не види бясното подскачане на ускореният й пулс.
- Какво искаш от него ?
- Въпросът е ти какво искаш за него ! – Отвърна студено Канаме, а кадифеният му глас режеше напрежението като заострена ледена висулка.
Далия поклати неразбиращо глава и го погледна през сълзи, за първи път готова да се предаде. Не можеше да повярва, че от всичко, което изтърпя, че от всяко разкритие, дума и действие, единственото, което можеше да я постави на колене бе съдбата на Зеро Кирию.
- Знаеш ли, че не само приемните ти родители ти спестиха истината? - Каза някак нападателно Канаме като запристъпва бавно към нея с влудяващо самоуверена походка на хищник.
Далия заотстъпва назад, а сълзите по лицето й продължиха да се стичат по призрачно бледите й страни.
- Спри ! - Прошепна полугласно момичето и продължи да отстъпва.
Канаме продължи да върви към нея, а уверените движения, които правеха краката му движейки го към нея, бяха бързи и леки, като чели стъпваше върху жерава в ритама на някакъв танц.
- Когато пристигнах на мястото, където трябваше да бъде Кейман, майка ти беше вече мъртва. – Студенината в гласа му не се бе разтворила, а само бе засилила поразителната му сила и полаха на смърт, които излъчваше.
Далия усети как гърба й опря стената и постави ръце зад него стискайки ги до болка.
- Ти беше бебе, а той несъмнено щеше да те убие, малката ми. – Изведнъж леда в гласа му се разтопи и топлината се върна потресаващо бързо.
Той опря ръце на стената от двете стани на главата на Далия. Момичето едва дишаше, но макар и предпазливо вдигна очи и срещна неговите, които излъчваха невероятна нежност на фона на студенината, която преди малко бе изкарал от тях. Устните й се озоваха на милиметри от неговите, а очите й стваха все по – уверено втренчени в неговите.
- Спасих те, за да мога сега да се възползвам - промълви в ухото й галейки го с топлината на дъха си. – Децата, които се раждат от съюза на чистокръвни и смъртни се наричат Аqua pura ( чиста вода). Тези така необикновени деца наследяват необикновеният състав на кръвта на чистокръвните си родители и тлеността на човешките. Ти си чиста вода Далия, а аз съм твоят повелител - той доближи устните си още по – близо до ухото й омаян от накъсаното й дишане и бързите удари на сърцето й ... - от момента, в който те спасих от смъртта , с която щеше да те дари Кейман, за да платиш за греха на родителите си. - Ръката му обхвана кръста й, а горещият му дъх се разхождаше милвайки врата, бузата и ухото й. – Ти си моя . От момента, в който те белязах ти стана моя !
Далия трепереше, но не от удоволствие, а от див ужас и нужда да го изблъска от себе си. Очите й бяха широко отворени и шареха напрегнато по вратата пред нея. Това не можеше да е истина ! Не! Тези неща не съществуваха, а утре щеше да се събуди и да открие, че всичко е било сън, шега или просто ... реалността, която я заливаше твърде бързо и твърде неподправено във жестокостта си.
- Не ! – Изплака тя, като стисна очи, когато усети как погледа му се насочи към лицето й. – Аз нямам нищо общо с теб ! - Продължи, без да отваря очи. – Правиш ми нещо, нали ? Влияеш ми за да се забавляваш !
- Зеро не ти каза, какъв ти е всъщност, нали наивна моя Далия? - Изтананика твърде подигравателно, за да може Далия да продължи да стои безучастно и да понася гнусните му думи.
Момичето рязко отвори очи и понечи да го зашлеви, но Канаме без усилие улови ръката й и я завъртя така, че гърба й опря гърдите му, а ръката й бе болезнено извита. Далия изпъшка недоволно и се опита да се измъкне, но хватката му само се затегна още повече.
Косата й се разпиля по раменете, а бузите й се зачервиха доста видимо, понеже се мяташе диво, но лицето на Канаме дори не трепна. Стоеше в едно и също положение, подобно на излята восъчна маска.
- Чудила ли си се, защо се чувстваш толкова обвързана с него? – Изсъска студено в ухото й, като продължаваше да удържа непристаните й опити да се измъкне. Дивачка. Точно така я определи Канаме, докато я задържаше без особено усилие, но откри силно изненадан, че това не го дразни, а му харесва.
- Имаш една препелетена черта от мен, една от твоя пазител и една, която представляваш самата ти.
- За какво говориш? - Извика запъхтяно Далия, но не спираше да се мята диво, понеже се чувстваше доста по – силна, поне като се опитва да се противопостави.
- Това не е родилен белег, Далия ! – Зеро Кирию както винаги е моята опозиция! Той е твоят Ангел - пазител! Този, който е готов на всичко да те защити от всяка опасност и най – вече от мен! – Изръмжа вече доста раздразнен той, като я постави да седне на канапето и приклещи ръцете й обхващайки тънките й китки само с една ръка. Далия размята крака в опит да го ритне, но той умело затисна и тях с другата, като стисна бедрото й доста силно, макар и през купищата плат, от които се състоеше измъчената й рокля. Косата беше полепнала по врата й и по лицето, а очите й горяха гневно срещу него. Изпитваше болезненият натиск на ръцете му, но стисна зъби и присви заплашително очи, обещавайки му че ако се освободи, ще го убие, дори да беше безсмъртен.
- Зеро няма никаква връзка с мен !
- Напротив ! – Отвърна рязко Канаме, но прецени че може да отхлаби захвата си. – Родени сте на една и съща дата, в един и същ ден, но далеч един от друг. Той е роден да те защитава и да ограничи достъпа на повелителят ти до теб, а ти сама можеш да избираш, какво да правиш и кой от двама ни да послушаш.
- Нима не ти е ясно, кой възнамерявам да послушам ? – Иронично запита Далия и въпреки че дишаше трудно, се засмя насмешливо и го изгледа с поглед пълен с победа и презрение.
- Все още не. – Вметна някак по – спокойно мъжа и се отдръпна рязко от нея, оставяйки я задъхана на канапето втренчила изпепеляващите си очи в него.
- Какво ще му направиш за да го спреш ?
- Ти вече направи достатъчно за него. – Канаме се усмихна подигравателно, а ледът в очите му измести място на самоуверената арогантност, която можеше да си позволи.
Далия потръпна. Отново се почувства отвратителна и глупава, почувста се виновна. Ако това, че Канаме я бе спасил и белязал, бе вярно, значи бе вярно, че Зеро бе нейн пазител, а тя трябваше да направи всичко за да му помогне, още повече сега, когато сама го бе подтикнала към кръвта си. Нямаше да остави някой друг да плаща за нейните грешки. Щеше да поеме отговорност, както бе правила до сега, а и нямаше да си прости смъртта на Зеро. Просто нямаше ..
- Какво ще стане сега? - Попита, а в тона й се долавяше горчивина и страх, които не можеше да прикрие.
- Както вече ти казах, вампирските ни закони са прекалено строги. Особено тези на нашият Клан, понеже сме решили да живеем по по различен начин от другите. Който нападне човек, особено ако нападателя е някой неконтролируем като Ниво Е, се наказва със смърт!
- Не. – Прошепна задавено Далия. Моля те. – Проплака.
Нямаше да го позволи. Не можеше да го позволи !
- Зеро Кирию ще бъде убит по заповед на Съвета, която само аз мога да отменя.
- Какво искаш от мен ? - Попита наивно Далия свивайки се на канапето, като малко уплашено дете. – Искаш нещо нали ? – Прошепна, а гласът й потрепери. – Искаш да направя нещо, за да отмениш смъртното му наказание.
- Омъжи се за мен. – Произнесе внимателно Канаме, като прикова очи в нея без да трепва. Лицето му бе напълно неподвижно, а устните стиснати в права линия.
- Какво ? – Изненадана, Далия се изправи леко и премига неразбиращо срешу него, мислейки че не бе чула добре. Очакваше всичко и бе готова на всичко, но не и това.
- Заражда се нова война Далия. – Заговори Канаме, без да отмества очите си от помръкналото й лице. - Ти, макар и човек носиш във вените си кръвта на любимият Аргорн, който вампирите от Сириус все още оплакват. - Той замълча за минута и се усмихна ехидно, на перфектният замисъл, който имаше плана му. - Ще им бъде много трудно да намерят предтекст за нападение, ако аз се омъжа за тяхната полузаконна Принцеса, защото те няма да имат друг възможен избор освен да те приемат, то тогава войната ще бъуде усоетена, а твоят Зеро ще диша, макар и много, много далече от теб.
- Планирал си всичко още, когато съм била дете нали ? – Смаяна попита Далия, като поклати глава отчаяна от интригата, в която бе живяла цели седемнадесет години, без дори да се усети.
- Да, но ти не си длъжна да се съгласяваш. – Спокойно поясни Канаме.
- Но Зеро ... – заекна Далиля, като си пое дъх ... – той ще умре.
- Да.
- Направил си всичко така че да нямам избор ! – Произнесе гневно Далия, като прокара ръка през косата си за да я отмести от лицето си, понеже беше твърде разрошена и я изнервяше допълнително.
- Аз никога не отнемам избора на хората от които се нуждая. – Канаме се усмихна неискренно. – Разчитам на свободната воля на хората.
- Трябва ли ... - Далия присви очи, мозъка й вече бе започнал да блокира. - .. трябва ли да реша веднага.
- Не. – Отговори той, като поклати глава. – Ще ти дам време, но дотогава Зеро Кирию ще остане там, където се озовават всички провинили се вампири, които чакат смъртта си. – Тона му беше напълно делови, а очите му не показваха повече емоция от необходимото.
- Притискаш ме. – Константира Далия.
- Да. – Призна Канаме, без да се опитва да се преструва или да я заблуждава повече. - Освен това имам и едно условие. – Допълни спокойно, като повдигна леко вежди нагоре.
- Какво още искаш? – Изсъска възмутено Далия, а презрението, което изпитваше към него бе толкова силно, че изпълваше въздуха с отрова.
- Когато Сириус научат, че дъщерята на Аргорн е жива, е възможно безкръвният им владетел, за който изключително добре знам, че държи на короната си, да те застраши. – Тона му бе станал изключително сериозен, а изразжението на лицето му загрижено. – Ако станеш моя съпруга ще се превърнеш в магнит за опасностите, понеже нито Аменус, нито Сириус ще те приемат напълно. Ти застрашаваш всички Далия, понеже си човешка наследница на вампир, която както сама разбираш вампирите няма да искат да приемат. Може би любовта към Аргорн ще възпре Съвета на Сириус от война, поне за година, докато застрашения от теб владетел не ги убеди, че ти си просто греха на мъртвият им Принц.
Далия беше примряла. Никога не си бе представяла, че може да заема толкова важна роля някъде изобщо.
- За да задържим мира и усоетим всеки опит за война и разрушение, ще ни трябва нещо друго. – Канаме замълча за момент, като присви очи леко скръствайки ръце пред гърдите си. – Дете . – Допълни след кратко мълчание. - Нашето дете ще сложи край на каквито й да е опити на Сириус за битка. Всичко се скрепява с кръв, а те знаят, че не могат да прескочат закона. Не могат да възстанат и убият собствената си кръв .
- Искаш дете от ... от мен ? – Прошепна съвсем тихо Далия.
- Ще чакам да ми съобщиш решението си.

ПРЕЛЮДИЯ КЪМ СЛЕДВАЩАТА ГЛАВА :
Вървя и чакам,

сам и безгрижен.

Надяваа се и мразя

неща, които не понасям.

Мислеше ли, че е хубаво да продължим,

да вземеш живота ми и да го прецакаш?

Мислеше ли?

Мислеше ли?

Виждам адът в очите ти,

озовах се там изненадващо.

Докосвайки те, усещам, че съм жив.

Докосвайки те, усещам как нещо в мен умира.

Вървя и чакам,

сам и безгрижен.

Надявам се и мразя,

неща, които не понасям.

Мислеше ли, че е хубаво да продължим напред,

да вземеш живота ми и да го прецакаш?

Мислеше ли?

Мразя те!

Виждам адът в очите ти,

озовах се там изненадващо.

Докосвайки те, усещам, че съм жив.

Докосвайки те, усещам, как нещо в мен умира.

Толкова време спах без теб.

Това ме разкъсва.

Как да избягам?

Играеш си със сърцето ми.

Погубвам милиони незначителни души,

но не мога да погубя теб.

Толкова дълго време спах без теб.

Виждам адът в очите ти,

озовах се там изненадващо.

Докосвайки те, усещам, че съм жив.

Докосвайки те, усещам, как нещо в мен умира.

Виждам адът в очите ти,

озовах се там изненадващо.

Докосвайки те, усещам, че съм жив.

Докосвайки те, усещам, как нещо в мен умира

ГЛАВА 23


DAMNED



САУНДТРАК :

1!* http://vbox7.com/play:e2ac5332

2!* http://vbox7.com/play:b1202e82


И това е ЧУВСТВОТО, когато пренебрегвам думите, които ми казваш.
И точно тук започвам да ГУБЯ себе си, бягайки от теб.
И това съм АЗ, след като вече не се ПОЗНАВАМ .
И това е ИЗБОРА, който правя, когато всичко зависи от МЕН ...

Вдишай ЖИВОТА си в мен,
мога да те УСЕТЯ .
Изчезвам, ПАДАМ все по-бързо...
Вдишай живота си в мен,
все още имам НУЖДА от теб.
ИЗЧЕЗВАМ , пропадам...
Вдишай в МЕН !

И така изглеждам, когато застана на РЪБА .
Така се РАЗПАДАМ, когато най-накрая достигна ДЪНОТО .
Така съм НАРАНЕН, когато се преструвам, че не изпитвам никаква БОЛКА .
И така изчезвам, когато ЗАГЪРБЯ себе си...

Вдишай ЖИВОТА си в мен,
мога да те УСЕТЯ .
Изчезвам, ПАДАМ все по-бързо...
Вдишай живота си в мен,
все още имам НУЖДА от теб.
ИЗЧЕЗВАМ , пропадам...
Вдишай в МЕН !


Може би беше мъгляв и влажен ден - един от онези, през които не ти се излиза и се чувстваш потиснат, а може би бе мрачна и студовите нощ – една от онези, през които се чувстваш безкрайно самотен.
Времето нямаше особена стойност и губеше своя смисъл, когато душата се намираше в подножието на Ада.
Не беше важно, дали навън е ден или нощ. Нищо нямаше значение вътре, зад стените на пъкала.
Усещаше железните вериги, да прорязват китките му, но не чувстваше нищо, освен лек натиск и смадене. Не можеше да усети болка, така както би я почувствал човек в пълно съзнание.
Младият мъж усети нещо хладно и мокро, да се стича от основата на главата му към челото, но не можеше да асимилира напълно, какво е това и какво се случва в момента.
Не чувстваше тялото си, но все още не бе сигурен, дали това е нещо лошо. Направи усилие да отвори очи.
Даде строга команда на клепачите си да се вдигнат, и сякаш успя, но фона пред очите му не се промени, остана все така катранено черен и всепоглъщащ.
Вдигна лице нагоре и усети как капки от нещо приятно и мокро започнаха да го милват, сякаш му помагаха да дойде на себе си.
Това му подейства добре, и Зеро почти успя да се поизправи на краката си, които бяха увиснали безжизнени, отпускайки на прикованите му с железни вериги към стената ръце, цялата тежест на тялото му.
Сакото му го нямаше, а бялата му риза беше разкопчана до средата и намачкана така, сякаш бе ходил на бурен купон с приятели. Косата му вече бе мокра, заради стичащата се от някъде течност, която вече бе наясно, че е вода.
Започна да възприема болката в напрегнатите си до краен предел мускули. Разбра, че веригите са наранили китките му, макар и не много дълбоко, а от там намери и обяснение за неприятното смадене. Смръщи се и притвори очи. Болката. Опита се да се повдигне почти изцяло и да застане по - стабилно, но краката му бяха схванати и рязко се изхлузи, усещайки ново пробождане във вече разразнениете си китки.
- По дяволите ! - Изпсува и сведе глава, поемайки дъх на пресекулки.
Чувстваше се много изтощен и объркан.
В съзнанието му започнха да се появяват различни образи, думи, сцени, но не можеше да си спомни нищо с точност, колкото и да се напрягаше. Повдигна глава отново и усети хиляди малки иглички, да се забиват във врата му. Очите му се залутаха в мрака на помещението, в което се намираше. В гърдите му бе събрано огромно напрежение, което усещаше, но на което не можеше да намери обяснение.
Неприятен, скърцащ звук от отваряща се врата, долетя от тъмната пелена пред него.
Тялото на Зеро реагира мигновено, на неприятният звук, стягайки всяко мускулче, което го изграждаше. Умът му възкръсна от тежката летаргия, в която бе бездействал и заработи бързо, насочвайки вниманието си към тъмнината, през която мислено преминаваше.
Изведнъж всичко се окъпа в силна светлина, която го заслепи и го застави да стисне очи, за да се спаси от некомфортното усещане, че ослепява. Прекалено дълго бе стоял на тъмно, и сега светлината пречеше на възприятията му, правейки го твърде уязвим за човека стоящ срещу него.
- Колко тъжно - чу се мелодично, детско гласче, което зазвуча меко и напевно, като изящна мелодия идваща от позлатена арфа.
Зеро рязко отвори очи и лекомислено позволи на светлината да го прониже.
Знаеше, че това ще е грешка, но инстинкта да види този, който стоеше срещу него бе по – голям.
- Леко красавецо! - Детският кикот, подобен на залюлени от вятъра камбаники, зазвъня в помещението, а ехото от него отекна в ушите на Зеро, твърде дразнещо. - Не искам екземпляр като теб, да се нарани подтикнат от собствената си глупост. - Подигравателно допълни гласът.
Зеро усети, че сърцето му бе започнало да бие много по - бързо от обикновено. Слепоочията му туптяха, а главата му се завъртя твърде неприятно. Челото му се набразди от едва забележими бръчици, които му придаваха изражение на страдащ от силно главоболие, който едва понася и най- тихите звуци. Пулса му беше твърде ускорен. Човека в стаята влияеше на функциите на цялото му тяло.
Очите му почти свикнаха със струящата от всякъде светлина, и се насочиха със светкавична бързина към момиченцето стоящо пред него.
Стисна зъби толкова силно, че от триенето им един в друг се възпроизведе приглушен звук, който спомогна за изразяването на животинската ярост, която се надигна в гърдите му.
Очите му запламтяха като жив огън, а тялото му се изтласка бясно напред в опит да достигне малкият вампир насреща. Веригите безмилостно прорязаха китките му и го дръпнаха назад, но заради силата, с която се бе изтласнал напред, връщането бе болезнено. Гърба му се удари в каменната стена зад него, и за момент тялото му се отпусна безжизнено, но болката в ръцете бе твърде силна, затова Зеро си наложи да се поизправи, за да се опита да я притъпи и по възможност да я контролира.
- Хах, колко си непокорен - Изсмя се Джозефин, като запристъпва като истинска принцеса по стъпалата, следвана покорно от подсмихналият се Марвин. - Винаги съм знаела, че сестра ми проявява изключително добър вкус, когато подбира смъртните си. – Допълни красивото дете, като пое ръката на миналият пред нея Марвин, и стъпи плавно на посипаният с едър пясък под на помещението, в което се намираха. - Харесва ли ти тъмницата, в която те настаниха ? - Попита с искрено любопитство малката, като се усмихна широко. – Надявам се, защото едва ли ще видиш нещо по – луксозно от това! – Насмешливостта в нежният й глас можеше да подразни всеки, понеже беше добре замаскиран зад фалшива доброжелателност.
Зеро я наблюдаваше мълчаливо. Кръвта вреше във вените му. Усещаше момичето със цялото си същество. Знаеше коя е тя, а това го караше да иска да я разкъса, въпреки обвивката на невинно дете, с която бе облечена.
Очите му бяха привикнали със светлината, и сега бе момента да се ориентира на мястото, където се намираше. Ако това беше тъмница, както казваше вампира, то тази тъмница бе с изключително странна форма. Тъмница конус.
Зеро вдигна глава нагоре и прозря, че навярно тъмницата завършва с кръгъл отвор, и именно заради това усещаше дъждовните капки, които го разбудиха и му помогнаха да се концентрира. Младият мъж хвърли бегъл поглед на закрепените за каменните стени флуоресцентни лампи, които го бяха направили беззащитен за минути.
Подредени на равномерно разтояние една от друга, пет на брой, представляваха нещо по – ужасно от уред за мъчения. Стените бяха каменни, обли и оформяха кръг.
Зеро присви очи претърсвайки щателно всичко, но не откри нищо по – смущаващо от камък и купища лампи. Насочи пронизващият си поглед към търпеливо чакащото дете, което му се усмихна топло щом срещна очите му. Зеро я заразглежда по същият начин, по който бе огледал помещението от камък.
Ангелче ... Красиво, невинно и малко ангелче.
Лицето й беше толкова бяло, че го заслепяваше повече от проклетите лампи. Кожата й беше прозрачна, чиста и навярно прекрасна на допир.
Устните й бяха малиновочервени, извити в предизвикателна усмивка, която го накара да се погнуси, защото чудовището стоящо пред него не изглеждаше на повече от тринадесет, но въпреки това го разглеждаше похотливо.
- Джозефин Хио - изсъка през стиснатите си зъби Зеро. – Ти си жалко подобие на дете. – Завършека на думите му бе подчертан от една мрачна умивка, която го правеше доста страшен на фона на блуждаещият му поглед.
Детето ангел се разсмя. Смеха му полетя из пространството като чудна музика. Крехките рамена на порцелановата кукла се разтресоха леко от бурният смях излизащ от устата й .
Тя отметна назад една съвършено оформена букла от дългата си тъмна коса, като престана да се смее толкова внезапно, че по гърба на Зеро полазиха ледени тръпки.
Тя беше дете, но изглеждаше толкова зловеща.
Носеше бяла рокля стигаща до пода. Корсета, който пристягаше тънката й талия беше твърде затегнат и през облото деколте се виждаше малко от нежната, бяла плът на недоразвитите й гърди. Дълги до лактите ръкавици покриваха изящните й ръце. Бяха бели на цвят обшити със златен конец.
Студените й сиви очи се впиха изключително властно в Зеро, а червената линия обграждаща ирисите й запламтя и изпъкна силно, на фона на сивотата.
- Виждам, че си изключително дързък, Зеро Кирию - Заговори, а меката усмивка не слижаше от лицето й, макар че гласът й изгуби детската си прелест и прозвуча студено, но овладяно, така както можеше да звучи само един чистокръвен. – Знаеш ли защо си тук?
Лицето на Зеро остана каменно. Напрегна се, но не видимо, оставяше за себе си всеки опит, който правеше за да си припомни случилото се.
- Объркан си, красавецо . – Промълви малко по - меко Джозефин и направи крачка към него, въпреки че Марвин се размърда напрегнато на мястото си, показвайки и безгластно, че не е съгласен. – Помниш ли, какво щеше да направиш със сладкото си момиче ? - На лицето на Джозефин се изписа твърде обикновено човешко изражение, което смъртните правеха, когато се мъчеха да се сетят за нещо. - Името й май беше .. Далия ? - Последва кратка, доволна усмивка. – Или ме лъже паметта ? – Погледна го и примигна съвсем невинно с дългите си гъсти мигли. - Далия ... носи името на цвете - изтананика някак злорадо Джозефин. - Хм, сигурно наистина е красавица щом е привлякла вниманието на свободолюбив мъж като теб.
Докато водеше монолога си, Джозефин бавно се приближаваше към неподвижният Зеро, който бе напълно непроницаем.
Бе твърде съсредоточен, тих и непробиваем за нея, а това я изненада и то приятно. Беше й писнало от еднотипни мъже, които за нея, бяха като отворени книги с еднакви корици и шрифт. Кирию .... той беше нещо диво, нещо неудържимо, следващо собствените си желания, също като нея. Леденостуден и някак резервиран ....
Джозефин пожела тялото му! Харесваше й тази непреклоност и тази порочна арогантност, която му придаваше неподправен чар, и изключително голямо въздействие дори и над нейните женски сетива.
Макар да изглеждаше като дете, Джозефин отдавана бе минала детската възразт, и сега не се тревожеше да задоволява сексуалният си апетит, който при вампирите бе с пъти по – обострен отколкото при хората.
Зеро внимателно следеше всяка една крачка, която правеха обутите й в бели пантофки крачета, които щеше да счупи, ако го доближеше само още малко. Само още малко ...
Вътре в него бушуваха твърде много чувства, но Зеро нямаше намерение да ги покаже на проклетата чистокръвна. Спомни си твърде добре, за глада, който го обзе заради кръвта на Далия, когато се бе убола на глупавата роза в градината. Кой, ако не тя ? Толкова я харесваше такава! Господи, едва не я бе убил и без съмнение щеше да го направи, без да се замисли, ако не беше спрян от Канаме и слугите му. За първи път Зеро прецени, че намесата на Канаме е била ползотворна и дори необходима.
Спомни си съвсем ясно красивото, измъчено лице на Далия, което го умоляваше да спре.
През тялото му премина остра болка. Какво беше това? Нима вина ? Нима искаше да се върне назад, само за да я подържи още мако в ръцете си ? Не се ли надяваше на последният свой изблик и краят, до който щеше да го доведе?
Спомни си треперещото й тяло и онзи аромат ...
Нейният опияняващ мирис на кръв, парфюм и невиност.
Щеше да я убие, да я разкъса ! Навярно, ако сега стоеше пред него, щеше да й се нахвърли, да впие зъби в шията й, и да пие от нея докато не вземе всичко, което така лудо желаеше от тялото й . Опита се да се излъже, че дори Канаме Куран да не се бе намесвал е щял да спре, но знаеше добре, че това не е истина. Искаше му се да знае, че Далия е добре. Трябваше да знае, че тя диша и че сърцето й бие, без значение дали неговото щеше да престане след мунути. Едната му половина искаше да я убие и задовли животинските си нужди, а другата искаше да се жертва за нея, и да застава на пътя на всеки, който се опиташе да я нарани.
Тази влудяваща привързаност и нуждата му от нея, бе способна да го подлуди.
Сега разбра какво прави тук, но това не го огорчи, а му вдъхна някакво странно облекчение. Вече не бе способен да удържа жаждата си. Една капка кръв го водеше до умопомрачение и до неща, които предпочиташе да е мъртва, но никога да не върши. Скоро, може би след мунута, а може би и след секунда, щеше да получи нов пристъп.
Най – големият му страх, че ще се превърне в Ниво Е го застигаше, но той бе учудващо спокоен. Така или иначе това щеше да се случи. Зеро бе израстнал, бе заспивал вечер, и се бе събуждал сутрин, бе живял, с тази ужасяваща мисъл, че един ден няма да е нищо повече от същество копнеещо за кръв, за кръв и нищо друго. Същество като тези, които убиваше . Радваше се, че Юки няма да види това. Беше твърде позитивна, твърде чиста и наивна за подобен удар от добрата стара реалност. Така си беше повече от добре! Зеро се чувстваше много по – добре знаейки, че Юки ще живее в измисленият си свят на добри вампири и хора, които се усмихват един на друг и си помагат. Щастлив беше, че Директора няма да се бори и измъчва повече, нямаше да се наранява излишно за нещо, което не си струваше усилията.
Но по дяволите ! Той бе приел съдбата си преди да се появи ТЯ! Защо му беше вече да се лъже, когато знаеше, че от момента, в който я зърна не е на себе си. Далия беше момиче, което изобщо не бе по – вкуса му! Невинна, вироглава и твърде умна и изкущаваща, но от мига, в който срещна очите й ......
Сега, когато знаеше, че смъртната му присъда е подписана, можеше да каже, че се заплесна по нея, така както не се бе заплесвал по друга. Дори не я харесваше и все още се чудеше, какво му се случи? Как стана ? Тя притежаваше всичко, което той ненавиждаше - смелост да каже искрено това, което мисли и сила да го защити. Обречено честолюбие и странна зависимост от това, да спасява света, но не и себе си!
Беше се примирил от малък с това, което щеше да е завършека на живота му, но ....
- Ако направиш още една крачка към мен, вампирска кучко .. - кратка, зловеща усмивка се изсписа на студеното му, празно лице. - ... ще се докопам до теб и ще изтръгна сърцето ти. - Погледа му се сблъска с този на Джозефин, която се закова на място. – Ще извия врата ти толкова лесно, колкото не си предполагала, защото ти си не си нищо повече от купчина стари кокали, която са ми пратили, за да се посмея.
Гласът му беше леденостуден. Не съдържаше й намек за каквато й да е емоция, дори и за гняв.
– Казвай, каквото имаш да казваш и се разкарай, понеже започва да ми се гади, а и дори да се предлагаш ... – Зеро поклати подигравателно глава. - .. не си падам по деца, но твоят скъп Марвин е готов на всичко.
Тишината, която бе настанала беше предвестник на нещо зло, на нещо страховито, и не на последно място на нещо смъртоностно.
Лицето на ангелкото дете се изкриви от гняв и от малката му устичка се отрони тихо ръмжене. Ръчичките й се свиха в юмруци, а косите й затанцуваха в пространството така, сякаш в лицето й духаше силен вятър.
Зеро усети полазващият го студ, но не можеше да помръдне. Марвин се отдръпна на няколко крачки от господарката си с доволна усмивка и търпеливо зачака пороят, който щеше да представлява гнева й .
- Ти .... – извика тя, а гласът й прозвуча гръмко, подобно на разкъсваща небесата гръмотевица.
Тялото й се издигна няколко сантиметра над земята, а косите й продължаваха да се вият бясно от невидимият вятър, от който се чувстваше единствено лесденостуденият полах, с ухание на смърт. Лицето й избледня, добивайки почти прозрачен вид, а устните й станаха сини и се напукаха, покривайки допреди минути привлекателният малиновочервен палст, с маки кървави рани. - Как смееш да ми говориш така ? - Продължи, а гласът и набираше сили повишавайки интонацията си. - Проклет, непокорен червей! - Избълва, а зениците й се разшириха, наподобявайки две огромни бездни, които заплашваха да погълнат всичко живо и неживо изпречило се на пътя им. – Погледни ме в очите, вампире ! - Заповяда Джозефин, а в тона й не бе останал и намек от детската благозвучност и мекота, с които така добре си служеше.
- Ще те покоря ! - Изрече със злокобният си ехтящ глас, като се засмя насечено и твърде дрезгаво, повличайки образа на малко ангелче след себе си. – Ти - вдигна малкият си блед пръст й го посочи с цялата увереност, която й даваха силата й. - Ти ще паднеш в краката ми, така както падат всички ! – Зарече грозният, блед образ, с пламтящи от ярост очи, които започнаха да изпращат към Зеро отровни вълни, които караха дори и силни вампири да пропадат в тъмата на горчивите си спомени, и най- големи страхове.
Тялото на Зеро започна да трепери, противно на желанието му да го спре и да бъде напълно спокоен, и безразличен към това, което Джозефин щеше да му направи.
По челото му избиха студени капки пот, които започнаха да се стичат по лицето й врата му. Зеро се бореше срещу силата, която се удряше в глвата му като юмрук.
Джозефин се опитваше да пронкне в ума му, да го завладее и накаже за дързостта, но той нямаше да й го позволи.
Никой вампир нямаше да се рови в тайните му!
Младият мъж беше навел глава надолу, и отказваше да осъществи контакт със студените й сиви очи, наподобяващи небесата, преди от тях да започне да пада чистият бял сняг. Стомаха му започна да се преобръща. Сърцето му заби лудо, толкова бързо, че скоро щеше да изкочи навън пробивайки плътта му. Периодично през тялото му започнаха да минавата горещи вълни, които го караха да се задъхва неспособен да си поеме въздух .
- Погледни ме ! – Чу студеният й глас в ухото си и долови заповедта в него.
- Върви - Изпъшка Зеро, събирайки остатъка от въздуха в дробовете си. - Върви по дяволите ! – Съумя да извика толкова силно, колкото му позволяваше пулсиращият му от болки мозък.
– Погледни ме! - Зашептя гласът идващ отвсякъде .
Болка!
Ушите му започнаха да бучат, а главата му започна да се върти. Зеро се бе втренчил решително в покритият с пясък под, но скоро той започна да се приближава, така сякаш го увеличаваха чрез някаква лупа, сякаш щеше да го удари всеки миг, но точно преди да вдигне глава за да се предпази, пода започваше да се отдръпва бавно, заставайки отново в първоначалното си положение.
– Ах .... Погледни ме сега ! – Извика силно, а гласът й проникна в съзнанието му и го принуди да изпълни командата й, без да е способен да се противопостави.
Зеро се подчини без дори да го съзнава.
Просто вдигна глава и срещна очите зад гъстите черни мигли, които се повдигнаха бавно и го пронизаха жестоко, още преди да успее да извърти глава, и заключи съзнанието си. Джозефин проникна в ума му .
Зеро усети как черепа му ехсплодира от болка, а костите които го съставяха. отлетяха далеч една от друга, така че едва ли някога щяха да могат да се съберат отново.
Въздуха му излезе рязко навън, а сърцето му от лудо биещо се превърна в празна кухина, която едва креташе.

*- Знам, какво искаш красавецо !*

Думите на Марвин, с които го бе предизвиклал край езерото, преминаха през главата му, последвани от спомена за слабостта, която бе изпитал в онзи момент.

* - Отдай се на желанието, Зеро! *

Гласът на Марвин бавно се измени и се превърна е сладникаво мъркане, което представляваше мелодия на безброй канбанки, лъч светлина в тъмнината, красива лъжа - Джозефин Хио.

- Не ! - Извика Зеро, а тялото му се изпъна напред като струна.
Веригите възпряха движенията му, а алена кръв започна да се стича по наранените му китки.
Джозефин претърсваше ума му, разтваряйки с ръцете си всяка една гънка на мозъка му.
Не можеше да усети друга болка, осевен тази, която Джозефин му причиняваше.
– Проклета вампирска кучка! – Изкрещя от болка Зеро, а тялото му се разтресе конвулсивно. – Ще ... – Прошепна едва той, докато тялото му трепереше разпънато и неспособно да издържи . . – ще те убия ! Кълна се ! Кълна се .... – Зашептя като молитва и опря глава на стената, отпускайки се само на разкървавените си китки. Това неимоверено му причини още болка, но след всичко, което бе усетил, тази болка му се стори желана, очаквана ... Откъсваща го от друга, много по – страшна.
Вече не му пукаше ! Спря да чувства, да се бори ....

*- Зеро ....*

Глас ....
Викаше го и беше толкова прекрасно.
Отвори очи бавно и съумя да се усмихне срещу красивото видение, което му махаше с ръка.
Огледа се напълно объркан . Намираше се сред тучна, зелена поляна обсипани с безброй цветя, а Далия стоеше пред него и му се усмихваше - красиво, искренно, подканващо ...

*Къде беше, Зеро ? *

Аромата на диви цветя се премеси със сладостта идваща от тъмночервените й устни.

*Чаках те, а ти не дойде да ме вземеш. *

Красвивото й лице помръкна, а очите й изгубиха блясъка си. Зеро изтръпна. Не! Тя не трябваше да е тъжна. Господи не искаше да я наранява отново. Искаше да я прегърне. Толкова много искаше да чуе ударите на сърцето й. Да й каже, че е осъзнал, колко много значи за него, и колко специална е всъщност !
- Далия ... – Промълви невярващо малдият мъж, когато момичето обви ръце около врата му. – Какво правиш тук ? - Аз мислех, че ... – Тя постави пръсче на устните му и му се усмихна топло.

* Бъди мой, Зеро !*
Промълви тихо тя, а в очите й горяха палави пламъчета.

* Остани тук *

Малката й ръка се сгуши в неговата и Зеро почуваста мекотата на кожата й .

*Бъди с мен*

Някак умоляващо, с поглед - чист и невинен, прошепна тя, а той не бе способен да устои.
Беше облечена в бяла роба, а на косата й бе поставен венец от бели маргаритки. Очите й грееха изпълнени с нежност, топли като самото слънце, което ги галеше. Беше толкова хубава. Като капките роса рано сутрин и песента на птиците в горещите следобеди, когато денят бе дълъг и изтощителен , а ноща топла и желана.

*- Отдай се на желанието, Зеро!*

Прошепна изкушаващо в ухото му, като се повдигна на пръсти и спусна розовото си езиче гъделичкайки ухото му.

*– Бъди това, което си! *

Продължи да шепти, а ръцете и обхванаха лицето му, и го накараха да я погледне.

* Кажи, че си мой*

Думите й прогориха ушите му. Зеро имаше чувство, че не можеше да достигне душата си, че в този момент губи важна част от нея, а не можеше да разбере, защо ...
Гледаше Далия като омагьосан. Болката се бе завърнала, но тялото й се притискаше в неговото толкова изкушаващо, и така настоятелно.
Сладка болка......
Отрова ....
Хиляди змии впиваха зъбите си в тялото му, но въпреки това беше толкова спокоен, ленив, отпуснат и безгрижен .

*Кажи , че ми принадлежиш, Зеро.*

Прошепна в ухото му, като плъзна съблазнително устни по врата му и ги спря там където туптеше пулса му. Засмука мястото и го накара да изтене.

*Искам да те чуя да го произнасяш.*

Замоли го тя, а ръката й се плъзна възможно най- бавно по голите му гърди. Докосването й беше хладна милувка, твърде опитно и сластно.
‘’ Далия няма смелоста да докосва така... ‘’ - Тази отрезвителна мисъл премина бързо през главата му и изчезна, в празната дупка, която представляваше съзнанието му.
Отдръпна се леко от мекото й приласкаващо го тяло и я погледна, така сякаш за първи път я виждаше.

*Зеро .....*

Прошепна името му с такава необходимост, че очите му се присвиха срещу нея.
На лицето й се беше изписала изненада, но това изчезна веднага щом погали лицето му с нежаната си малка длан.
Зеро не помръдна. Знаеше, че ще й позволи всичко и няма да я спре дори да го убие. Тялото й отново се приближи до неговото, но този път още по настоятелно. Устните й намериха неговите, а ръцете й се увиха около врата му. Езика й се плъзна в устата му и се заигра с неговия без да слага прегради пред страстта му. Най- после се чувстваше свободен да я прекърши! Да я люби така както му се искаше ! Щеше да бъде груб ! Щеше да бъде безмилостен. Езика му започна да се движи по настоятелно, почти грубо, сякаш искаше да я погуби по този така еротичен начин, сякаш желаеше смъртта й и искаше тя да й се отдаде чрез него. Гласът й зазвуча в главата му.
*Чукай ме ! Хайде, Зеро !*
Смеха й изпълни главата му, а слепоочитя му запулсираха от гняв, болка, страст и насилие, което искаше да употреби, но все още не можеше да му се отдаде напълно. .
* Точно така ....
Победоносен възглас огласи ума му, а тялото му потрепери от желание да се отдръпне и едновремено с това, да се притисне по - силно.

*Отдай се на жаждата ! Ти не си това, което тя вярва, че си ! Ти си жесток, Зеро! - Ти си като мен ! Ти си убиец! *

Шептеше злокобно гласът на Джозефин, изпълвайки сърцето му не само с омраза, а и с невероятно силна ярост, която го караше да иска да направи всичко онова, което си бе забранил.
Невероятно сладко ....
Разтопен шоколад .....
Болка ......
Разтърсваща омарза! Светът се тресеше, а устните му се впиваха жестоко в тези на Джозефин.
Гнева на почернялата му душа се блъскаше с все сила в тялото й, без каквато й да е жалост. Джозефин се намираше между изгаряща болка и удоволствие. Този мъж беше нещо невероятно сладко ! Непредсказуемо, опасно ....
Целувката беше порочна, грозна и ужасяващо извратена, макар че нямаше две по – съвършени същества от тях . И двамата изгаряха в момент на върховният екстаз, който изпитваха телата им, само при допира на разгорещените им езици.
Браздичка тъмночервена кръв се стече по брадичката на Джозефин, и тя се усмихна лукаво като притисна главата на Зеро силно, задълбочавайки още повече целувката им, ако това беше възможно.
Зеро рязко отвори очи без да откъсва устни от тези на Джозефин.
Очите му бяха като разпалена жарава. Искрящо червени. Празни.Жадни. Непобедими. Блуждаещи.
Сърцето му беше мръсен съсирек и ставаше единствено за боклука. Изтръгна го от гърдите си. По дяволите, беше мъртав.
Границата се разми пред кървавият му поглед. Нямаше добро, нямаше топлина.....
Преди години Шизука Хио бе влетяла с танцува стъпка в живота му, бе хванала крехката му човешка съдба в ръце, и я бе стиснала. Прецака го!
Дали беше страхотно да си избран ? Мразеше я !
Пред широко отворените му очи започнаха да преминават различни картини, които го разкъсваха, но не му позволяваха да умре, давеха го, но не му позволяваха да загуби въздуха си.
Юки ........... Изчезна...
Кайнен....... Образа му се разкъса на парченца....
Далия .......
Устните му се отделиха от тези на Джозефин, а очите му се насочиха към лицето й. Вампира видя колебанието и разкъсващото го раздвоение. Челото му се набразиди с малки бръчици, а устните му се разтвориха.
Искам, а може би не трябва ? Кой съм аз ? Кой съм бил?
- Хайде, сине мой! - Подкани го ласкаво тя, като се усмихна любящо насреща му. - Сестра ми започна това, а аз ще го довърша. Пий от мен, кръвта, която тече във вените и на сестра ми. Тя ще те спаси! – Прошепна до окървавените му устни Джозефин, като задържа бледото му лице в ръце, усещайки пулсациите на кожата му, които показваха ясно, че ума му не работи, а тялото му е на автопилот, следвайки само и единствено желанията си.
Без правила! Без угризения !
- Живей! – Прошепна. – Живей, вампире !
- Недейте, господарке ! – Извика Марвин, а очите му издадоха тревога. – Не ви е позволено да го спасявате ! Канаме ще ви накаже, заради това ... - Русокосият замълча за минута, като насочи погледа си към стената без да поглежда към Джозефин . - .... заради вашето протеже ! - Довърши ниско, като стисна ръце в юмруци толкова силно, че кокалчетата му станаха бели.
Джозефин не обърна никакво внимание на незначителният човек зад себе си. Никой не можеше да я накара да трепери! Тя имаше свои собствени правила! Имаше други планове, а това момче..... щеше да го измъкне от учестта му със собствената си кръв, а после щеше да го остави да се бори, и когато беше готов, щеше да го получи! Той сам щеше да дойде ! Този толкова дързак , млад и неопитен в чувствата си Ловец.
Джозефин направи крачка назад от Зеро като махна ръкавиците, които покриваха ръцете й.
Главата на Зеро клюмна. Дишането му беше накъсано, а тялото му гореше от жажда. Демона в него искаше да излезе. Отдаваше се на болеста, проникваше в кръвта му като катран. Тровеше го !
Джозефин огледа дланите си като ги завъртя леко, сякаш за първи път ги виждаше. Едно тяхно докосване, бе равно на огромен пожар разрастващ се със секунди. Те можеха да изгарят, да измъчват бавно чрез огъня, който причиняваха. Всичко, което доксонеха избухваше в палмъци, но сега тя щеше да направи така, че Зеро да не се повлиява от дарбата й на перфектен екзекутор.
Сестра й го беше ухапала, но с това само го бе заразила, без да го превръща изцяло във вампир, въпреки че той носеше инстинкта в себе си и се бореше с него, до момента, в който той надделяваше й го побеждаваше, превръщайки го в така нареченото Ниво Е.
Джозефин възнамеряваше да завърши процеса и да получи много от момчето, така както й то щеше да получи много от нея.
Доближи се отново до него. Зеро не помръдна. Треската го убиваше. Кожата му имаше болнав оттенък , а цялото му тяло бе плувнало в пот, и се тресеше от непрестанна болка, чиито отправни точки бяха в стомаха, главата и гърлото му, а от там се разпространяваха и из цялото му тяло.
- Хайде, Зеро. – Промълви нежно Джозефин. – Време е да излезеш и да поиграеш с гръмотевиците.
Момиченцето, чието изражение бе така сериозно и не пасваше с детското му личице, докосна железните вериги.
В мига, в който малките й бели длани изпълниха красивият танц на разрушението си, веригите се разпаднаха без да нараняват кожата на прикованото момче.
Зеро се срина на покритият с пясък под и не помръдна. Единствено шумното му дишане и потреперването на свитото му тяло, подсказваше, че е все още жив.
Джозефин постави грижливо ръкавиците на ръцете си и приклекна до младият Ловец, чието сърце бе започнало да докосва ръката на Смъртта.
- Не .... – Чу немощният му глас, а възражението, въпреки тежкото му състояние я накара да се усмихне доволна от волята му.
- Знаеш ли защо ми харесваш, Ловецо ? - Запита развеселно ангелското дете, като помилва челото му, по което бяха избили студени капки пот. – Глупав си. – Отговори тя, като се усмихна топло, и се отпусна на колене върху земята в опасна близост до младият мъж, който нямаше сили за борбата срешу жаждата.
Зеро не реагира. Просто се сви на кълбо и притвори очи, усещайки силното гадене, което се надигаше в стомаха му.
Гърлото му гореше, а температурата на тялото му бе толкова висока, че на практика прегряваше.
Джозефин се наведе към него оголвайки изящната си шия.
- Погледни ме, сине мой ! - Кадифеният й глас оформяше тиха заповед. - Преживей го!
Зеро отвори очи. Човешкото в него умираше. Толкова хора изкопаха гроба му, че в сърцето му бе останала само омраза и жажада за мъст.
Повдигна се леко. Нямаше сили. Не искаше кръвта на тази жена! Не! Искаше я! Беше предател!Не! Беше вампир!
Кучешките му зъби се удължика като разкървавиха леко долната му устна, но Зеро не усти нищо. Погледа му беше съсредоточен във врата на Джозефин, където разпознаваше всяка една вена, по която течеше течният огън на изцелението.
Толкова много думи, толкова много чувства. Не можеше да забрави бледото лице на Далия и ужаса в очите й! Виждаше всичко да се повтаря, отново и отново пред кървавите му очи. Защо всичко беше толкова скапано ? Кой трябваше да бъде ? Вампир, кръвопиец, чудовище, ...?
Защо никой не искаше да умре? Защо Далия не искаша да умре ? Нейната кръв в неговата, давайки му вечен живот ! Тогава всичко щеше да бъде наред и тялото, душата и милите й завинаги щяха да са негови.
Зъбите му се забиха невъздържано в нежната шия на Джозефин.
Малката вампирка потръпна и притвори очи, наслаждавайки се на приятният звук , който идваше от гърдите му докато поглъщаше кръвта й жадно. Сякаш правеха секс, бяха едно неразривно цяло.
Всички чувства, които Зеро имаше започнаха да избледняват.
Далия си отиде, а с нея и светлината пред очите му. Какво повече можеше да каже ? Никога нямаше да умре ! Канаме .... щеше да плати!
Кръвта на Джозефин започна бавно да се абсорбира в тялото му, възвръщайки силите му, утроявайки ги, правейки го жив сред немъртвите , и мъртав сред живите. Променяше се .......
През ума му започнаха да прехвърчат откъслечни моменти от живота на Джозефин. Нейните тайни, желания, планове ...
Зеро се чувстваше твърде жив, сякаш никога не се бе измъчвал, сякаш никога не бе изпитвал болезнената нужда просто да умре.
Плавновете на Канаме записани в главата на Джозефин ...
Далия!
Кръвта, която потичаше във вените му, същата тази, която го правеше толкова жив, толкова силен, му показа, коя е Далия, кой е Канаме и какво желаеше да направи.
Сириус .......Аменус .....
Зеро зъби зъбите си още по – силно в Джозефин, която изстена от болка, но притисна главата му към врата си.
- Точно така . – Прошепна изнемощяло тя и се усмихна вяло. – Пий сине, разбери истината ... – Прошепна и се наклони леко назад, когато Зеро обви властно ръце около тънката й талия, и притисна тялото й в своето. – Канаме, мрази го .....
Очите на Зеро приличаха на два искряши рубина.
Вече не бяха измъчени, нито празни, а гневни, яростни, но будни, рязсъждаващи, силни ...
Канаме го използваше за да маниполира Далия, а Съвета искаше смърта му и притискаше Асоциацията за съгласие. Съдбата му беше в ръцете на Далия, но един човек не правеше това, което му беше заповядано.
Джозефин Хио.
Тя му позволяваше да се нахрани с нея, и го съживяваше давайки началото на новият му живот.
Защо?
Човешкото в него увяхна като цвете оставено на слънце.
Беше един от тях. Усещаше тялото си силно и студено, душата празна дупка, очите всевиждащи, остри и пресметливи, ръцете похотливи, покровителствени и безмилостни.
Беше тъжно, беше жалко, но беше истинa.
Пожарите, които горяха в него не можеха да бъдат потушени.
Толкова пъти бе стигал дъното, че мисълта за това, че сега се намира на върху му, му се стореше блаженно комична.
Нямаше толкова дни, колкото рани имаше в сърцети му и нямаше толкова нещастни хора, колкото омраза бе събрала душата му ....
Бе променен. Зеро Кирию вече не съществуваше! На негово място стоеше някой друг, някой различен, някой бездушен........
В главата си отдели само една единствена мисъл, едно единсвено желание, една единствена жена, на която нямаше да позволи да си тръгне ...... Далия...
Ако се наложеше щеше да я насили да бъде негова! Ако упорстваше, щеше да й покаже новото си лице! Нямаше да прикрива повече желанията си и нямаше да позволи Канаме да се разпорежда с нея!
Единственият, който щеше да се разпорежда с нея щеше да бъде той!
Кръвта на тази, която се зарече да убие потичаше във вените му, макар че източника бе нейната сестра, а не самата тя. Щеше да я накаже и за това, че го накара да падне така. О, да ! Всички щяха да платят! Всичко до един. След месеци, години или дори векове .....това нямаше значение.
Зеро Кирию бе мъртав, на негово място се роди нещо друго .... по – добро .... по – кръвожадно ...

ГЛАВА 24

Както винаги съм благодарна на Дети, моята супер редакторка, която поправя грешките ми и ви поднася главата ...хм ... разбираема ( :

SCARFACЕ


Сякаш си дрога, сякаш си ДЕМОНА, с който не мога да се преборя, сякаш съм заклещена... Сякаш бягам от теб през цялото време...
Иo знам,че ще ти ПОЗВОЛЯ да имаш ЦЯЛАТА власт, сякаш единствената компания, която търся е МЪКАТА наоколо.
Сякаш си ПИЯВИЦА, изсмукваща живота от мен, сякаш не мога да дишам ... . И знам, че ще ти позволя да имаш цялата ВЛАСТ , и осъзнавам, че никога няма да те напусна.... Сякаш не мога да ДИШАМ, сякаш не мога да видя НИЩО .... Сякаш не мога да мисля, без ти да ме прекъсваш, в МИСЛИТЕ ми, в СЪНИЩАТА ми ти ме ПРЕЗВЕМАШ ...

СЯКАШ НЕ СЪМ АЗ !
СЯКАШ НЕ СЪМ АЗ !

Сякаш съм ИЗГУБЕНА, сякаш се предавам бавно, сякаш си ПРИЗРАКА, който ме преследва! ОСТАВИ ме на мира !
Трябва ми ПОПРАВКА, само още един УДАР, обещавам - ще се СПРАВЯ с него, ще го ДЪРЖА, ще приключа с него, само още един път и ТОВА Е, само още малко, за да премина през ТОВА ..........




Безсънните нощи крият в себе си спотаен ужас от утрото.
В такива студени и пусти нощи, имаш нужда от съня, повече отколкото от любимия човек, но въпреки това, миража те подминава, сякаш нарочно те принуждава да го бленуваш.
Далия не можа да заспи, от страх, че ако случайно го направи, когато се събуди, на сутринта ще й съобщят нещо лошо за Зеро, което не е могла да предотврати.
Чакаше будна с широко отворени очи свита в ъгъла на леглото, което не беше нейно, в света, към който не принадлежеше, в мислите от които се ужасяваше. Директора бе говорил с нея почти веднага щом се бе прибрала от Лунното общежитие, но не и на време за да спре разпрата, с Юки, която искаше да намери отдушник за гнева си.
Кайнен беше разтревожен за състоянието, в което завари Далия, когато влезе в стаята, която двете момичета поделяха. Юки, която я нямаше. Юки, която никога отново нямаше да я погледне приятелски. Същата онази Юки, с която пазаруваха рокли, смееха се и си говореха нощем, преди да заспят.
‘’ Съжалявам, Юки, но сега наистна не мога !’’ - Се бе опитала да се защити Далия, когато се бе прибрала в стаята си, и бе заварила седящата Юки, която не пропусна да стовари върху Далия гнева, който бе набирал сили от момента, в който момичето бе забелязало, че Далия Пейн променя света й.
‘’Защо дойде, Далия !’’ - Бе изсъскала Юки.
Цялата тревога, която й се беше струпала заради неясното бъдеще на Зеро, се бе изляла твърде несправедливо върху Далия, която имаше толкова много мисли, проблеми за решаване и объркани чувства, че не бе достатъчно силна, да срещне непрязъм от някого, към когото бе започнала силно да се превързва.
‘’Юки, аз ще оправя нещата. ‘’ - Краткият отговор, който Далия бе дала с твърдост, която бе покосила Юки, изглеждаше смехотворен, но Юки не знаеше, че докато тя бе плакала за Зеро на рамото на Директора, Далия бе поставена в центъра на шахматната дъска на Куран, който я бе поставил в ‘’шах’’ и чакаше със зловещото удоволствие, което излъчват победителите, последният отчаян ход, който щеше да доведе до ‘’мат’’, и край на играта.
‘’ Ти направи достатъчно!’’ - Бе отвърнала презрително Юки вземайки куфарите си, за да се премести в друга стая, далеч от Далия, която беше причината за всичките нещастия в Академията.
Когато Кайнен Крос намери Далия, тя не беше на себе си. Истината я беше настигнала бавно, но не й бе простила неведението през тези седемнадесет години.
Беше свита на кълбо на пода и трепереше. Беше с роклята от бала, чиято дантела мачкаше нервно в ръце.
Лежеше забила поглед в празнината на стаята, която изпълваше й нея самата. Сякаш беше призрак, сякаш скоро щеше да изчезне.
Единственото движение, което бе направила бе да постави ръце под главата си. Не бе помръднала повече, но мирисът на болка, който излъчваше изпълваше стаята и попиваше в стените й .
Дишаше бавно, сякаш кислорода в стаята не беше достатъчен. Вече не плачеше, лицето й бе сухо, но вътрешно цялата й душа пулсираше от непрестанна болка.
Директора се беше ужасил и първите думи излезли от устата му бяха :
‘’Зеро ще се оправи, Далия !’’
От нейна страна нямаше реакция, а само конвулсвино потреперване.
Кайнен се бе приближил до нея бавно, за да не я уплаши, преценяйки, че състоянието й е критично, и всяко едно леко движение може да я накара да избухне.
Прегърна я бащински, но момичето не се бе отпуснало, а бе продължило да гледа с празният си поглед, зареян налудничево в пространството.
‘’Казал ти е ?’’ - Несигурен, директор Крос бе задал следващият болезнен въпрос.
Далия се бе усмихнала. Явно всички освен нея бяха наясно с истинският й произход.
Болката не беше силна. Не. Болката беше толкова поносима, когато се бе вградила в сърцето.
Сега Далия вървеше бавно по пътя към Лунното обежище. Беше слънчев, пролетен ден изпълнен с мириса на разцъфнали цветя и разкош, но за Далия всичко това бе незабележимо.
Птичките пееха, накацали по дърветата, но за нея беше толкова тихо.
Всяка една мисъл, която преминаваше през глвата й, отекваше чисто и ясно, подобно на звук идващ от почукване върху кристална чаша.
Не скърбеше, просто вървеше към избора си губейки волята, която си мислеше, че каквото й да й коства ще запази завинаги. Бе мислила много, твърде много, а и тишината на празната стая никога не бе давала добри съвети, така че на момичето му бе останало само това, да послуша сърцето си, защото умът просто отказваше да разбере всичко.
Искаше да чуе : ‘’Не си сама!’’
Но кой можеше да се превърне в лъжец за малко, и да й помогне да се почувства по - малко пуста.
Всичко бе истина!
Опита се да настрои съзнанието си така, че да свикне с тази мисъл.
Защото тя никога не бе съществувала и никога не е била нещо повече от предмет в играта на мъже, желаещи власт - баща й, Канаме и този, чиято кръв носеше, който навярно бе като всички останали. Неблагодарен, жесток, искащ всичко, дори невъзможното!
Сега, когато знаеше истината, не знаеше, която трябва да бъде. Отражението й в огледалото не бе истинско и не можеше да я спаси.
Думите на Канаме Куран. Равнодушието е тъмните му очи. Всичко това беше перфектният инстинкт, който природата даваше на по – силните.
Когато Далия се престраши да се запита - Дали може да продължи живота си както до сега, без да си спомня тази нощ? Отговора, който собственото й съзнание й даде беше точно такъв какъвто очакваше да бъде.Не ! Не ! Не ! Тя не беше същата, сякаш не можеше да диша, сякаш не можеше да види нищо, нито изгряващото слънце, нито хората, които подминаваше. Света беше изчезнал. Къде се беше стопил ? Как бе успяла да изгуби всичко, само с един единствен разговор наситен с откровеност?
Далия бавно се изкачи по стъпалата на огромната сграда, която й се видя още по – страховита сега, когато това бе последното място, на което й се искаше да бъде. Посегна към масивната дръжка на двокрилата дървена врата, но съзнанияето й прошепна : ‘’Не мисли за нищо ! Избягай!’’
Поколеба се за миг оставайки с ръка вдигната към дръжката. Страхуваше се да понесе повече, а и се чувстваше толкова безсилна. Да, навреди на Зеро! Да, мислите за него и причиняваха болка ! Нямаше право да иска, но въпреки това мечтаеше да се сгуши в него, както го беше направила онзи ден, в стаята на Директора, когато за първи път бе показала болката си пред някого. Сигурността, която бе способен да й даде, онази загриженост, която бе неподправена и далеч от фалша, който представляваше живота й, беше и толкова болезнено необходим. Сега това, което бе останало от нея беше това, което преди се бе преструвала, че е, а само Зеро вникваше в нея, когато я гледаше. Тя го беше съсипала ! Нейната лекомисленост го беше обрекла на смърт, за която Юки я обвиняваше и то с право ! Младата жена решително натисна дръжката и потръпна от режещият звук, който издадоха пантите. Щеше да направи всичко за него, дори той да не изпитваше нищо към нея. И тя самата не знаеше какви са всъщност чувствата й, но бе убедена, че те са единственото истинско, което й бе останало. И затова си струваше!
Пристъпи във фоайето решително, но не очакваше да се сблъска с групичката вампири , с които обикновено бе виждала Канаме.
Те бяха насядали около малка дървена масичка и както винаги изглеждаха отегчени, но присъствието й ги накара да я изгледат доста изненадано и дори доволно, заради това, че с появата си разнообразяваше ежедневието им.
- Здравей, Далия. – Поздрави я сдържано Шики, но красивото му лице остата безизразно, и ако Далия не бе запозната с неговата наследствена беземоционалност, щеше да сметне поздрава му за доста груб.
Всички присъстващи го изгледаха озадачено, понеже Шики не си правеше труда да научи името на нито едно момиче от дневният клас, камоли да я поздрави, а сега противно на своята неинициативна и беземоционална натура, реагираше така бързо и то в положителна посока.
Най-изненадана беше Рима, която не пропусна да задържи сините си очи върху него, малко по – дълго от необходимото. Младият мъж усети изненаданият й поглед върху себе си и безпогрешно долови гневните пламъчета, които го накара да се усмихне доволно.
- Здравей, Шики. – Отвърна Далия, като направи няколко крачики и застана срещу изучаващите я вампири. – Искам да говоря с Канаме Куран, мисля че всички вие сте наясно, за какво става въпрос. – Гласът й звучеше със сурава увереност, а лицето й бе непроницаемо.
- Далия.
Равният глас на Канаме долетя иззад гърба й и Далия се обърна рязко, готова да се сблъска лице в лице с човека, който в момента презираше най - много на света.
Той стоеше напълно спокоен, облегнат небрежно на парапета на извитото стълбище. Беше скръстил ръце пред гърдите си и я наблюдаваше изпитателно, но без да прилага прекалено много тежест в погледа си.
- Не те очаквах толкова скоро. – Започна, Канаме подържайки безразличието в кадифеният си глас.
Стойката на Далия беше напрегната, но не до толкова, че да бъде сметната за нападателна. Беше стиснала ръце в юмруци, сякаш удържаше с мъка гнева си, но Канаме знаеше, че всъщност не удържа нищо повече от сълзите си.
Последвалото мълчание беше тягостно, както за Далия, така и за притихналите вампири, които очакваха развитието на разговора да не се състои пред тях, но въпреки това тайничко се надяваха да видят развръската. Бяха научили за кръвната връзка на Далия с Принца на Сириус и за това, че Канаме я бе набелязал за своя съпруга, а това им се виждаше твърде невероятно, понеже Далия беше просто смъртна с чиста кръв, и макар че тази кръв бе и кралска, това я правеше смъртна с късмет, но все пак смъртна.
- Нека поговорим насаме. – Наруши мълчанието Далия, и се почувства малко по – добре, когато чу студенината и деловия тон, с които бе съумяла да отговори на Канаме.
Дръзка усмивка пробягна през лицето му. Нейната изискана учтивост винаги го възбуждаше. За него Далия беше все още малка, все още дива, и я възприемаше като предизвикателство, което имаше важната роля да реши проблемите му.
- Както желаеш, принцесо. – Отвърна Канаме като подхвърли титлата, която щеше да я научи да харесва.
Далия се сви отвътре, когато чу това толкова странно обръщение, но вдигна гордо глава, изправи рамене и тръгна уверено към стъпалата, където я чакаше този, който ненавиждаше повече от всичко.
&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&

Клена Корнел де Сириус стоеше спокойно отпусната в удобното канапе пред отдавна угасналата камината, и съсредоточено четеше книга, старайеки се да разбере всеки един написан ред.
Навън бе ден и светлината му дразнеше очите, затова в просторната й спалня, всички завеси бяха спуснати, закривайки големите прозорци.
Митът за страха на вампирите от светлината бе неверен, и бе създаден от хората, които навярно копнееха да се чувстват сигурни, знаейки че вампирите имат слабо място, но дори в тази измислица имаше капчица истина. Нямаше вампир, който да обича светлината. Тя беше малкото, слабо място на всеки един от не мъртвите и през деня го правеше много по – уязвим за атака от страна на дебнещите Ловци. Слънчевата светлина, дразнеше очите им и ги правеше раздразнителни и твърде прибързани, но това съвсем не значеше, че не можеха да се движат през деня. Нямаше да се превърнат в пепел и не, нямаше да се изпържат превръщайки се в локва черен катран.
На вратата се почука нетърпеливо, точно два пъти, и още преди да може да отговори Себастиян Вентру буквално нахлу вътре с присъщото за особата си непокистично изражение.
- Привет! - Поздрави я като се захили насреща й със добродушната си поразяващо чаровна усмивка, и се тупна на канапето точно срещу нейното.
- Нямаш никакви обноски, Себастиян Вентру! - Скастри го възмутена Клена, като запази за себе си трепетите, които изпитваше сърцето й, когато той беше наблизо.
- Сякаш не ме познаваш, Клена. – Отвърна младият мъж правейки добрата стара вятърничева усмивка, която караше всички да го мислят за лекомислен.
- Себастиян - измрънка Клена сбръчвайки снежно бялото си чело . - Трябва да престанеш да се държиш като дете ! - Продължи назидателно и се усмихна леко, когато младият мъж повдигна нагоре рамене, показвайки незаинтересованост.
- На какво мнение си отностно плана на нашият многоуважаван Принц, да обяви война на Аменус? - Попита съвсем небрежно той, но настойчивостта в сините му очи издаде заинтересоваността му.
Лицето на Клена помръкна и тя постави книгата на дървената масичка до себе си.
- Той е мой Господар, Себастиян - започна пламенно младата жена, като се опита да звучи възможно най – убедително. – Той е и твой, Господар и неговитте решения са закон за ....
Клена замълча в момента, когато видя промяната в лицето на Себастиян. Черната му като въглен коса изведнъж изпъкна заплашително на фона на прекрасното му, бледо лице, което се бе превърнало в каменно, заличавайки веселието и добродушието от него, като с вълшебна пръчка. Сините сапфири, които представляваха очите му бяха твърди като скала и студени като камак. Ноздрите му се разшириха, когато си пое дъх, а челюстите му се стегнаха толкова силно, че всеки гледаш го отстрани би предположил, че това му причинява болка.
- Значи, е мой Господар, а ? - Запита, а гласът му беше досущ като заплашителното съскане на змия преди да нападне и впие зъбите си, подарявайки отровата, която съдържат. – Твой гоподар ? Господар на всички ни ?
- Себастиян ... –Прошепна тихо Клена, а очите й се напълниха със сълзи.
- Ти си Корнел, Клена ! - Извика внезапно Себастиян, карайки треперещата жена да подскочи и да го изгледа ужасено. – Аргорн щеше да те убие, но никога нямаше да ти позволи да изречеш тези думи !
- Само защото брат ми беше непробиваемата блокада, която се срути и ни остви с болка, не значи, че и аз мога да бъда такава ! - Клена плачеше, а горещи сълзи се стичаха по измъченото й лице, карайки Себастиян да смекчи суровото си изражение.
- Недей, Клена. – Тихо промълви Себастиян, като стана от канапето и клекна до нея. – Прости ми. – Прошепна нежно и се зае да бърши сълзите й.
- Ти си толкова прав, Себастиян. – Изхлипа тя. - Аз съм неспособна, слаба и недостойна да представлявам клана Корнел. - Неспособна да застана гордо като брат си !
- Не е така, Клена. – Отрече Себастиян, като обхвана лицето й между топлите си длани и погали бузите й с палци.
- Истина е Себастиян, аз трябва да бъда .....
Изведнъж Клена замръзна. Очите й се изпразниха, като пробита чаша и се втренчиха в стената зад Себастиян. Раменете й се отпуснаха, а ръцете й паднаха треперещи на коленете й. Себастиян знаеше, какво се случва, затова задържа лицето й в ръце без да помръдва. Това беше дарбата на Клена. Една от най – мощните дарби, които можеше да притежава един чистокръвен вампир - способността да вижда еднакво добре, както в миналото, така й в бъдещето и настоящето. Единственият недостатък на тази дарба беше, че се появяваше, сякаш по собствено желание, а не когато притежателят й имаше нужда или искаше да надникне в бъдещето и да види нещо определено. Не. Клена можеше да види само това, което й позволяваха силите й, нито повече, нито по – малко.
След няколко минути очите й отново придобиха разсъдака си и съумяха да фокосират, Себастиян, макар й леко неорентирано.
- Какво видя ? - Попита нетръпеливо, Себастиян, а погледа му зашари по непроницаемото лице на Клена, която все още се опитваше да се опомни.
Клена остана безмълвна. Челото й се смръщи, а устните й се извиха леко в страни, сякаш самата тя се чудеше на собственото си видение.
- Клена ? - Напомни и за въпроса си Себастиян.
Младата жена тръсна глава й се усмихна невярващо.
- Видях момиче.
- Момиче? – Разочаровано повтори Себастиян и примигна неразбиращо, подобно на дете изкарано на дъската, за да реши задача по математика.
- Имаше нейното лице ...... – прошепна Клена, а погледа й стана отнесен, сякаш повтаряше всичко на ум.
- Чие лице ?
- Неговата красота, Себастиян ! – Засмя се щастливо тя, като не обърна внимание на въпроса му. – Нашите сини очи ! – Продължи, а реещият й се поглед, сякаш имаше способността да рисува картината във самият въздух, така че й Себастиян да може да я види.
- Чия красота ? - Запита нетърпеливо Себастиян правейки отчачна гримаса. – За кого говориш ?
- За Аргорн, за Елена .... за дъщеря им! - Клена отново се засмя, а бледото й лице засия правейки я още по –красива. – Детето на брат ми, Себастиян ... - Клена погледна право в очите притихналият млад мъж. - ... то е живо, нашата кръв, кръвта на Корнел, на Аргорн ... тече във вените му!
- Не е възможно, Клена. – Себастиян поклати невярващо глава и се изправи със замислено изражение. – Детето е било убито, както й Елена.
- Усетих това момиче с цялото си същество - Отвърна уверено Клена, като преплете пръстите си и опря ръце в гърдите си притискайки ги силно. - Усетих кръвта на Аргорн да бушува във вените й! Господи, Себастиян това е чудо!
- Как я видя ? - Поинтеренсува се Себастиян, в чието сърце се прокрадна някаква надежда, че ще може да свали Галамир от трона, макар че момичето беше смъртна.
- На нашият трон. – Прошепна въодушевено Клена. – Със сини искрящи очи! Нашата Принцеса !
- Съвета няма да позволи на смъртен да се възкачи.
- Но Аргорн е нейн баща ... – Отвърна светкавично Клена, но радостта се изпари от лицето й . А и я видях като вампир ! – Усмивката се върна на устните й, но остана несигурна. - Тя ще стане Сириус! Моите видения никога не лъжат, осен ако няма сила, която да обърне съдбата й, но това е напълно невъзможно.
&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&
- Заповядай, Далия.
Канаме кавалерски отвори вратата на Далия, като я покани вътре.
Младата жена вирна надменно брадичка и смело влезе в просторният кабинет, който още от прага й навя твърде неприятни спомени от изминалата нощ.
Канаме затвори вратата, но остана да стои зад Далия като изучаваше положението на тялото й и най - вече задните й части.
Беше облечена с къси дънкови панталонки, които му даваха отличната възможност да се наслади на малкото й стегнато дупе, което упределено искаше да стисне. Бялата тениска със скромно обло деколте, бе плътно прилепнала по тялото й, очертаваше стегнатите й гърди, и макар съвсем невинно на пръв поглед, облеклото й му навяваше само едно - секс. Самодоволна усмивка премина през красивото лице на Куран и той направи няколко премерени крачки към стоящата с гръб към него Далия.
- Усещам погледа ти. – Заговори изведнъж Далия като се извърна рязко и го погледна право в очите, с твърдост, която не само го развесели, а и го накара да я пожелае да я сложи на бюрото й да я накара да крещи името му. - Не искам да ме гледаш така. – Продължи момичето, а бузите й се оцветиха в червено кадифе, веднага щом Канаме насочи погледа си към гърдите й, сякаш изобщо не бе чул предупреждението излязло от стиснатите й устни.
Вампирът не се свинеше да разсъблича дрехите й само с поглед, а това освен, че напрегна Далия я накара да се вбеси от намеците, които не спираше, макар и прикрито да й подхвърля, а после се наслаждаваше на опитите й да се защити.
- Как те гледам? - Попита съвсем невинно Канаме, като направи още една крачка към Далия без да откъсва поглед от тялото й, така сякаш си представяше, какво може да направи с него.
- Сякаш ме виждаш гола и .... – Далия замълча и стисна устни.
Нямаше да му достави това удоволствие. Той много добре знаеше, как я притесняват безсрамните погледи, с които без капка свян я даряваше. Далия не можеше да проумее, как щеше да понася този мъж ? Как щеше да му позволи да я докосва, да я има, без да настръхва от отвращение ?
- Трябва да свикваш с това. – Отвърна спокойно Канаме и повдигна рамене, сякаш за да й покаже, че думите й не само не са важни, а и няма да имат никакъв ефект, така че да не се опитва да се противопостави. - Все пак аз няма да се огранича с това да те гледам, ma chérie ( малка моя ) - тъмните му очи се втренчиха в нейните подлагайки я на мъчението да не извръща поглед.
Далия искаше да не го гледа, а да насочи поглед към земята, но знаеше, че това ще бъде проява на слабост.
- Ще трябва да свикваш с това да те докосвам - Канаме направи крачка, а Далия остъпи паникьосанио назад. - Ще те милвам и любя - последва още една крачка и дяволски чаровна усмивка. – Не мисля, че от днес нататък ще можеш да определяш границите между нас.
Далия усети, че ръцете й опряха бюрото и замръзна, когато осъзна, че пътя й е отрязан и не може да помръдне. Сърцето й залумка бясно в гърдите, а въздуха, който с усилие поглъщаше излизаше от гърдите й под формата на тежки въздишки.
Канаме я достигна и се доближи плътно до треперещото й тяло .
- Не ме докосвай ! - Далия си милеше, че гласът й ще прозвучи строго и дори заплашително, но се прокле в мига, в който го чу така несигурен и треперещ, сякаш беше малко дете, което се страхуваше от страшното нещо, което не спираше да го приближава.
Вампира не обърна внимание на думите й, които трябваше да се приемат като предполагаема заплаха.
Ръцете му се промушиха и застанаха от двете страни на кръста й , опрени в бюрото, като приклещиха младата жена в капан, от който нямаше начин да се измъкне.
Далия повдигна глава и срещна дръзкият му поглед. Тялото му беше толкова близо до нейното, че тя бе способна да чуе ударите на сърцето, което той всъщност не притежаваше.
- Тук съм за да ти съобщя решението си. – Започна студено, като понечи да се отдръпне, но Канаме не и позволи, а постави ръце на кръста й и я придърпа към себе си. Тялото й безспомощно политна към неговото и младата жена се намери притеглена в прегръдките му, толкова близо до съвършенството, което бе неговото второ име.
- Милиш ли, че не знам какво си решила ? - Подигравателно прошепна в ухото й Куран, като се подсмихна лукаво.
Вдиша аромата на кожата й . Кръвта, която бушуваше гневно във вените й го изпълни с наслада и подейства приятно на всичките му сетива.
- Уважавай ме, Канаме Куран. – Изсъска Далия, като опря свитите си юмручета в гърдите му. – Все още не съм твоя, така че ме пусни и не ми говори по този вулгарен начин!
Канаме присви очи за момент, сякаш преценяше дали Далия говореше сериозно. След секунда две напрегнато мълчание, вампира избухна в бурен, наситен със горчивина и едва доловим гняв смях, който изпрати ледени тръпки по цялото тяло на Далия.
- Все още не си моя ? - Тона му беше въпросителен, а гримасата твърде насмешлива. – Нима не си тук да ми кажеш именно това, че приемаш малкото ни споразумение. – Попита, а иронията и поднесените от мелодичният му меден глас думи се блъсна в лицето на Далия и я накара да присвие гневно очи и да го изгледа презрително, възмутена от самоувереността, с която си позволяваше да й говори.
Канаме се отдръпна от нея и я подмина сядайки зад бюрото си. Далия си пое дълбоко дъх, колкото да успокои нервите си, и се извърна с лице към него.
Изглежаше толкова силен и несразим. Беше скръстил ръце над бюрото и я наблюдаваше изпитателно. Лицето му отново беше заело маската на безизразността, която я караше да се чувства безпомощна.
- Прав си. – Кимна утвърдително тя. – Аз ще ... – думите засядаха в гърлото й, а дланите й се потяха от напрежение. - ‘’Стегни се, Далия! Стегни се!’’ - Помисли си укорително и преглътна с усилие налагайки си да продължи. - ... ще се омъжа за теб, Канаме Куран, но това не значи, че това ще ме превърне в твоя надуваема кукла. – Имам условия, които очаквам да изпълниш!
- Дръзка си. – Изсъска през стиснатите си устни Куран, а очите му присветнаха заплашително.
Никога не бе срещал толкова надменно човешко същество, което се опитваше да се наложи над него, Чистокръвният, който можеше да го унищожи за секунда време. Стоеше пред него толкова несигурна и видимо изплашена, но не отстъпваше и крачка от това, което беше, и което желаеше да и бъде обещано. Канаме не знаеше, дали да се гордее с малката си пешка, или да я накаже сурово за неуважителното й отношение.
- А ти си невъзпитан и ме нападаш като хищна котка! - Изръмжа гневно момичето като скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа враждебно.
- Хищна котка ? - Канаме повдигна вежди леко иронично и се усмихна развеселен на сръвнението, което Далия беше направила.
- Първо - започна Далия, като явно пренебрегна въпроса му, и повдигна пръсче нагоре. – Искам да видя Зеро Кирию свободен!
- Това го уточнихме. Ще отменя наказанието, което трябва да получи. - Отговори спокойно Канаме и проследи движението, което направи вторият пръст на Далия отбелязавайки следващото условие.
- Обещай ми, че никой, който познавам и обичам няма да пострада.
- Не мисля да намесвам други хора, освен Кирию, които значат нещо за теб. – Намекна Канаме, но гласът му прозвуча равнодушно, така сякаш това, че Далия толкова държеше на Ловеца не го подразни.
- Това не е обещание, а подъл намек отностно чувствата ми. – Отвърна остро Далия, като потропна няколко пъти с крак, действие, което издаде, че е нервна.
- Държиш ли играта да е честна? - Многозначително попита Канаме и едва се сдържа да не стигне до нея и да не я накара да си плати за тона, който му държеше и исканията си, които бяха достатъчно показателни за това, колко арогантна и вироглава можеше да бъде Далия Корнел де Сириус.
- Изключително много.
- Обещавам ти, ma chérie ! - Подхвърли Канаме, като се усмихна студено насреща й, и стана рязко от бюрото като тръгна към нея, но се спря на почтително разтояние. – Обещавам също, че няма да се държа неуважително спрямо теб. Както сама каза .. - започна съвсем сериозно той - .. ти не си надуваема кукла, а моята бъдеща съпруга. - Сега обаче е мой ред да ти обясня, как ще протича живота ... ни, от днес нататък.
Далия почувства онзи познат хладен мирис на страх, които я обгърна мигновено при споменаването на общото им бъдеще, от което не желаеше да е част.
- Според вампирските традиции няма нужда да се женя за теб по обичаите, които хората прилагат.
- Жалко, исках да се видя в бяла рокля. – Подхвърли иронично Далия, като се усмихна нагло насреща му.
- Не съжалявай - отвърна Канаме, запазвайки ироничната нотка, която присъстваше в гласът й . - Ти, любима ще се видиш в сватбена рокля !
Далия зяпна озадъчено. Заля я вълна от внезапно безсилие и ужас, който я скова цялата и не й позволи дори да говори. Иронията беше последното нещо, което й се искаше да използва сега.
- Ще направим сватба за хората, които те познават, тук в Академия Крос. Не можеш просто да се изпариш на седемнадестегодини от Академия пълна с ученици, повечето от които те познават и ще задават въпроси – Канаме пристъпи по – близо до нея и помилва бледото й лице с невероятна нежност, която видяна отстрани, би могла да се приеме като прекрасен жест на един влюбен до уши мъж. - За нас анонимността е много важна, Далия. Никой не трябва да знае, коя си. - Всички ще ни приемат като нормална двойка влюбени, която е твърде импулсивна за да изчака още няколко години. Ще се представим по възможно най - човешкият начин - Канаме замълча за секунда изучавайки бледото й лице.. - Май идеята не ти се нрави? - Попита, а устните му се извиха в мрачна усмивка, когато срещна разширените й от изненада очи.
- Има ли значение, кое ми се нрави ? - Попита раздразнено Далия и се отдръпна рязко от ръката му, като скръсти ръце и се заразхожда нервно из стаята.
- Не. – Отвърна откровено Куран. – Но ми се искаше да се вълнуваш поне малко отностно нашата сватба, която е предвидена за след месец. –Той говореше неискрено, но тона му беше напълно сериозен, както и изражението, което бе заело лицето му.
- Месец ? - Извика ужасено Далия като се закова на място и рязко се обърна към него. – Защо толкова бързаш ? Защо просто не си тръгнем от тук и не изпълня своята част и да .......
- О, ние ще си тръгнем от тук . – Отвърна Канаме като прекъсна потока от думи, които излизаха от устата й с невероятна скорост.
- Така ли ? - Попита плахо Далия, като отпусна изпънатите си допреди минути рамене, чувствайки как тежестта на всичко, което предстоеше да и се случи я смазва, и че е неспособна да го издържи.
- Ще заминем за Англия. – Обяви Канаме с лека усмивка, която представляваше окуражаваща маска. – Ще живеем в лятното ми имение ‘’Белфьор’’ , където е най- подходящо за теб, а и е най- безопасно за делата, които ни предстои да свършим.
- ‘’Белфьор’’ - Повтори с някакъв интерес Далия, но след минута сбръчи недоволно вежди, когато осъзна, че там ще е напълно сама и изоставена в ръцете на този мъж, който на всичкото отгоре, щеще да й бъде съпруг и по вампирските и по човешките закони.
- Там ще ти хареса. – Отвърна лаконично Канаме. – Ще направя всичко възможно за да се чувсваш по – малко самотна. - Думите му прозвучаха толкова убедително, че Далия стерлна поглед към него, за да се увери в противното, но ентусиазма и беше сразен, когато прочете в очите му същата решителност, която лъхаше й от думите.
- Детето ? - Попита с неохота Далия, като се изчерви леко, въпреки че не искаше да му издава, колко я смущава всичко това.
- Няма да те насилвам, chérie - отвърна меко той, като се приближи до нея, повдигна брадичката й карайки я да го погледне. - Ще те оставя да свикнеш с мен.
- Ще потръпвам от отвръщение всеки път, когато ме докоснеш ! - Изсъска войнствено през стиснатите си устни Далия, и се отдръпна отблъсвайки ръката му.
- А аз ще се наслаждавам на всяко едно докосване! - Отвърна все така меко Канаме, като се усмихна самонадеяно, уверен напълно в думите си.

ГЛАВА 25

САУНДТРАК :

http://vbox7.com/play:14532485


БЛАГОДАРЯ ТИ ДУША , ЧЕ МИ РЕДАКТИРА ГЛАВАТА! ТИ СИ ГЕРОЙ ДА ЗНАЕШ! СПЕЦИАЛНО ЗА ТЕБ Е ПЕСНИЧКАТА НА АЛИСИЯ, А ГЛАВИЧКАТА Е ПОСВЕТЕНА НА ТЕБ ( ;

Нереален ли си ти, какъв човек си?
Караш ме да мисля непрестанно секси.
Кожата ти с нокти искам да раздирам,
устните ти да целувам без да спирам.


Искай ме, искай ме, искай ме: не спирай.
Искай ме, искай ме: тялото ми жадно ти изпивай.

Нереален ли си ти, какъв човек си?
Караш ме да мисля непрестанно секси.
Може би ума ми някак си объркал,
може би и тялото ми ти побърка………….


Прозореца в стаята на Далия беше широко отворен, а чистият пролетен въздух влизаше през него, с помоща на лекият ветрец, който си играеше със небесно сините пердета на стаята й, като ги полюшваше отвреме на време.
Далия спеше дълбоко заради успокоителните, с които се бе нагълтала, понеже знаеше, че ако не ги вземе ще прекара още една безсънна нощ.
В стаята цареше пълна тишина , само лунната светлина проникваше игриво, и рисуваше различни форми по светлата й кожа, правейки я да изглежда порцеланово бяла .
Далия бе сритала в краката си плътното, бургундско червено на цвят одеяло, с което се бе увила преди да заспи, и сега спеше напълно спокойна, благодарение на лекият ветрец, който милваше кожата й .
Беше навлякла любимата си сива тениска с къс ръкав, която и напомняше за дома.
Много често, когато се чувстваше зле, навличаше тениската и се мушкаше на сигурно, под завивките на леглото.
Макар и далеч от дома, Далия облече именно нея - измъчената си, стара тениска, на която бе нарисуван Мечо Пух.
Беше доста смешно за момиче на нейната възраст, но с нея се чувстваше добре, сякаш държеше близо до себе си малка част от дома - мястото, на което бе израстнала, и където искаше да се върне.
В стаята се чу шум.
Глух звук, а после отново тишина.
Не му беше трудно да се промъкне в стаята й, подобно на изобретателен крадец, който разбира от занаята си.
Чувстваше се по - силен от всякога, а енергията, която извираше от тялото му, търсеше начини за изразходване.
Зеро тръгна внимателно, вървейки възможно най – безшумно към спящото момиче.
Походката му беше лека, отмерена и въпреки това, всяка една крачка съдържаше в себе си нещо хищническо, нещо диво.
Зеро не само се чувстваше различно, но и изглеждаше променен.
Беше завършен вампир, а това бе променило маниера и част от излъчването му.
Беше минал през стаята си, колкото да се изкъпе и преоблече. Нямаше си на идея, какво щеше да последва, но единственото място, към което го влечеше, беше стаята на Далия.
Не можеше да си представи да е другаде. Желаеше да я види!
Виолетовите му очи сканираха стаята, с нечовешка бързина, но не прихванаха нищо обезпокояващо.
Беше станал много по – предпазлив, уравновесен и спокоен, което напълно го отличаваше от избухливото, объркано, получовешко същество, което беше преди .
Сега, когато бе взел всички предпазни мерки, бе дошъл и момента да насочи цялото си внимание към красивото създание, което спеше на леглото пред него.
Сърцето му забързваше все повече ритама си с всяка една направена крачка, а до минути спокойният му пулс, предателски заподскача напомняйки му, колко още има да учи като вампир.
Пътят му свърши, в мига в който коленете му опряха леглото.
Далия се размърда . Беше неспокойна. Клепачите й потрепериха, а устните й се разтвориха лекичко .
Зеро се смръщи недоволен от болнавият вид, който момичето имаше.
Лицето й бе бледо, а под очите й синееха сенки. Зеро веднага започна да оформя старателно изводите, които можеха да се направят от вида й, а това, което получи като краен резултат, само и единствено го разгневи.
Беше научила за себе си толкова много и навярно, беше твърде наранена и объркана.
Освен това, щом той беше тук, тя навярно бе приела да направи това, което Канаме бе поискал от нея, а това засили яда, разгарящ се в ума, сърцето и тялото му.
Зеро мислеше за Далия като за порцеланова кукла, която бе твърде чуплива, а мисълта, че й се бе наложило да преживее, всички тези истини и интирги сама го ужасяваше.
Но сега, той беше тук и нямаше да позволи на никой никога да я докосне или нарани.
Никой освен него, защото той беше нейният господар и този, който имаше права над нея! Всеки друг щеше да бъде наказан жестоко! Далия беше негова!
Зеро плъзна поглед по тялото й и изражението му се промени.
Тревогата и недоволството отстъпиха пред желанието и похотта в най - чистият й вид.
Беше полугола, сякаш си просеше дивата страст, с която му се искаше да я залее!
Господи, беше готова да прави секс! Толкова беше красива и възбуждаща.
Бе метнала одеялото си надалеч и нямаше абсолютно нищо, което можеше да попречи на очите му да направят с нея всичко онова, което ръцете желаеха да сторят.
Искаше да я накара да крещи ! О, да ! Сладки, пронизващи викове от удоволствие.
Беше го правил с много жени, беше задоволявал себе си, а между другото и тях, но сега беше различно, сега, Зеро искаше да задоволи жената пред себе си, знаейки, че на нея не и трябва много за да го накара да свърши.
Как можеше да спи в такъв вид ? Облечена само по тениска и боксерки, които я правеха още по секси. Зеро повдигна вежди, когато усети моменталната реакция на пениса си, който изобщо не слушаше виковете на ума му да се обърне и просто да си тръгне.
Трябваше ли да става толкова повърхностен всеки път, когато я видеше ?
Инстинкта му на мъж се пробуждаше като вулкан, който не можеше да не изригне.
О, искаше да изригне в нея.
Колко ли тясна беше ? Какво я караше да свършва ? Как се движеше, когато правеше секс ?
‘’Стоп!’’ - Помисли си мрачно Зеро и се усмихна криво. ‘’Как можеш да ме караш да мисля за секс, точно сега, малка вещице?’’
Тъмнокестенявата й коса се бе разпръснала навсякъде около нея . По крехките й раменете, по леглото, възглавницта и лицето й.
Тази дълга, падаща на идеални къдрици коса, в която Зеро искаше да зарови пръсти.
Далия му изглеждаше толкова невинна и чиста, сякаш отвратителният свят, в който живееха изобщо не я бе докоснал с мръсните си пръсти. Искаше да я запази такава. Не искаше малкото, невинно момиче, което всеки желаеше за палановете си, да бъде наранено. Нямаше да я нарани! Закле се!
Погледа му се спря на сивата тениска, която се бе нагънала лекичко и откриваше стегнатият й корем.
Напрегнатото му изражение се разведри, когато видя Мечо Пух, който нямаше място върху гърдите й .
Изрисуваната мечка го накара да се умихне настрани, правейки усмивката му самонадеяна, но не нагла или предизвикателна, а по скоро нежна и снизходителна.
- Защо си толкова невинна, зайче ? - Прошепна тихо Зеро, като седна на края на леглото без да откъсва очи от спокойното й лице. – Защо гнева ми се изпарява около теб и се чувсвам глупав ? – Попита по скоро себе си и въздъхна печално, сякаш болката, която усещаше в слабините си можеше да бъде потушена само от Далия, но разбира се, той знаеше, че никога няма да си позволи да я докосне, а от там идваше и страданието му. Щеше да я омърси, а не искаше да го прави.
- Зеро ....
Младият мъж се напрегна, когато чу името си изречено така пламенно от плътните й устни, които го съблазняваха.
- Зеро ..... – Прошепна отчаяно в съня си, като постави ръката си над главата, а с другата инстинктивно стисна тъмночервените си сатенени чаршафи.
Тялото й се изви лекичко, а единият й крак се плъзна нагъвайки чаршафите.
Кошмара беше толкова истински. Лицето му беше прекрасно, но устните извити в грозна, зловеща усмивка.
Очите безжизнени, рубиненочервени, а тялото отпуснато, сякаш бе мъртво, но заставено да стои без да се изплъзва.
- Не ! – Изпищя пронизително Далия и отвори очи.
Зеро реагира светкавично като затисна устата й с ръка.
Далия не можа да разбере веднага кой е мъжа, който я притиска към леглото, затова започна да се бори ужесточено и принуди Зеро да седне върху нея и да притисне по – силно устата й, а с другата си ръка да спре досадните й удари, като олови китките й, и ги застави да стоят мирни над главата й .
- Спокойно, дивачке! - Прошепна развеселно Зеро като усети, как тялото й започва да се отпуска, заради познатият глас, който бе чула.

Очите на Далия се разшириха срещу тези на мъжа, който лежеше върху нея и я наблюдаваше твърде дръзко, сякаш беше музеен експонат с готин задник.
- Ще викаш ли, ако те пусна? - Попита несигорен отностно отговора.
Далия кимна два пъти като продължи да го гледа втренчено изучавайки съвърешенно изваяните черти на почти непознатото лице.
Това беше той. Зеро. А може би не беше?
Кожата му беше поразително бяла, точно като тази на учениците от нощна смяна.
Зеро и преди бе блед, но не толкова изящно, с белота подобна на крилата на лебед.
Кожата му беше толкова бяла, чиста и нереална, че Далия бе убедена, че ако я докосне ще я нарани или изцапа.
Устните му бяха все така красиво оформени, но бяха малко по – тъмни, не розови, каквито бяха нейните, а малиново - червени.
Далия се загледа в очите му. Господи, преди й костваше такива усилия да отвърне поглед от магията, която притежаваха, а сега просто не можеше да си представи живота без да се губи в тях.
Бяха все така странни на цвят, все така виолетови, но по – искрящи, по – живи, по – изразителни и впечатляващи, както и всичко друго в него.
Зеро бавно отдръпна ръка от устата й, като плъзна пръст по подпухналите й устни и ги разтъка за да върне цвета им.
Далия го наблюдаваше мълчаливо следейки всяко негово дейстивие.
Челото му беше леко сбръчено, а очите му съсредоточени в устните й.
- Студен си. – Промълви едва доловимо Далия, когато Зеро отдръпна ръката си.
Все още стоеше върху нея, но се чувстваше толкова несигурен в нейните реакций, че не му идваше на ума да се премести сега, когато тя изглеждаше спокойна.
Странното беше, че чуваше съвсем ясно бързите удари на сърцетро й, че виждаше туптенето на пулса й без усилие, но това все пак беше едно от предимствата да бъде вампир, още едно предимство, с което трябваше да свиква.
- Не съм се хранил. – Гласеше краткият му отговор, а тона му за първи път издаде несигурност.
- Тежиш ми. – Отвърна смутено Далия, като не откъсваше очи от него.
Зеро се подсмихна и чувството, че се държи като глупак край нея се плисна в лицето му и го накра да си наложи да застане сериозно, колкото и да му беше трудно.
Младият мъж седна на леглото до обекта на желанията си, като го освободи от тежестта си, но въпреки това не можеше да спре да мисли за топлината, която идваше от тялото й, и се удряше подканващо в неговото.
Не му харесваше тишината й, и искаше да изкопчи от сладките й устни някаква реакция, било то й гневна.
Далия се повдигна и седна в леглото без да обръща внимание на голотата и съблазънта си, която излъчваше в момента.
Какво трябваше да значат думите му? Не се беше хранил ? Какво му бяха напраивли заради нея ? Последният въпрос, който премина през обърканото и съзнание я накара да изтръпне от ужас.
Корема й се сви от тревога и неприятно усещане, което само се засили, когато срещна мрачният му поглед, който я изпитваше и следеше за всяка една мисъл или реакция, които тя несъзнателно му издаваше.
- Вече съм вампир. – Отговори на въпроса прочитайки го в тъмните й очи.
Гърлото му се стегна неприятно, но той преглътна и задържа очите си на лицето й, което остана непроницаемо, карайки го да се напрегне още повече, завлечен в дебрите на несигурността, която мразеше най - много от всичко.
- Красив си. – Промълви неочаквано дори и за себе си Далия.
Лешниковите й очи се напълниха с горчиви сълзи, които тя се опита да преглътне, като сложи на лицето си дежурната усмивка, прикривайки болката. - Толкова красив ... – Прошепна недоумяващо като протегна ръка и погали лицето му, което бе заело предпазливото изражение на човек, който очаква да го наранят всеки един момент.

Младият мъж потръпна заради докосването на топлата й ръка, но не се отдръпна и я остави да го милва с нежност, която пробуждаше в него бунт към самоконтрола му.
Далия се повдигна от леглото и застана на колене до Зеро, като докосна леко разтворените му устни, от които се бяха подали два изкрящо бели кучешки зъба, които я примамваха.
Зеро трепереше от желание. Цялото му тяло беше на ръба на експлозия. Бе съсредоточил погледа си в лицето на Далия, което бе заело любопитният израз на някой учен, който бе открил нещо уникално.
Малкият й финен пръст се промъкна без страх в устата му и докосна вампирските му зъби, като се плъзна внимателно по връхчето, което бе най – остро.
Зеро не смееше да помръдне. Толкова се стахуваше да не би да я нарани с някое свое необмислено движение, че задържа дъха си и я остави да го изследва, макар й доста нахално и дори неприлично.
Усещаше аромата на кожата й, на плътните розови устни, на разпилените по раменете й коси. Чувстваше как настръхва кожата й, погалена от хладният въздух в стаята. Тези малки детайли, чието присъствие не можеше да игнорира го побъркваха.
‘’ Ягоди?’’ - Помисли си и пое още от изящната миризма, която беше премесена с изкушаващият, натрапчив парфюм, който представляваше кръвта й. Хубавото беше, че сега, когато беше изцяло вампир, можеше да се въздържи от това да впие зъби в шията й.
Далия се усмихна леко, с една красива, спокойна усмивка, и примигна изключително съблазнително без да откъсва поглед от оръжието, с което вампирите убиваха жертвите си.
Това да се докосва до нещо толкова опасно и същевременно с това, толкова вълнуващо и любопитно, накара тялото й да настръхне.
Изведнъж Зеро затвори устни и засмука пръста й . Далия онемя усещайки топлината, която се разля по цялото й тяло. Издиша шумно насъбралият се в гърдите й въздух и потрепери конвулсивно усещайки пламъците, които поставяха отпечатъка си върху тялото й .
С едно рязко движение преди да е способна да му се разкрещи за своеволието, Далия се озова под него .
Перфектното му лице беше на сантиметри от нейното. Далия усещаше възбуждащата тежест на тялото му. Ръцете му бяха опрени до главата й, за да не се отпуска напълно върху нея, но целта му бе постигната - Далия се бе изчервила като по команда, а погледа й издаваше смущението, което изпитваше заради близостта им.
Срещна тъмните му очи, които сякаш й се смееха. В тях горяха дяволити пламъчета, сякаш беше закачащо се дете, което искаше да си поиграе с огъня.
- Да докосваш зъбите на вампир... - промълви секси, като се приведе близо до разтворените й устни и прокара убийствено бавно езика си по долната й устна. - .... това е толкова нахално малка дивачке. – Довърши, а гласът му прозвуча ниско, толкова упояващ и изключително сексапилен на фона на спокойната нощ, която придаваше допълнителна магия на случващото се.
Далия чуваше сърцето си в ушите. Беше прекалила, а сега се срамуваше от себе си, защото разбра че го е направила умишлено. Искаше ли да прекали и да привлече вниманието на Зеро? И ако отговора беше да, то до къде възнамеряваше да стигне ? Така или иначе живота й беше пропаст и щеше да й се наложи да се преструва и живее по нечии чужди правила не способна да спре да играе в театъра на Канаме Куран, щеше да бъде добре, ако поне веднъж се отдадеше на желаният си. Само веднъж за последно ...
- Може би съм нахална, Кирию - отвърна тихо Далия и се втренчи в очите му предизвикателно опитвайки се да имитира обиграните си съученички, които гледаха по същият наичн момчетата, които харесваха. – Какво ще ми направиш? - Усмели се да попита, като повдигна вежди сладко.
- Ще свърша в теб, малка ми, а после ще повторя всичко отначало, докато не започнеш да ме молиш за почивка . – Отвърна безсрамно Зеро и се усмихна самодоволно срещу ококорените й очички, които го гледаха със смесица от страх, възбуда и любопитство. - Защо си мислиш, че не мога да те накарам .... - усмивката му се изкриви леко замислено, придавайки му още по – неподправен сексапил. - ... да крещиш името ми, докато прониквам в теб ?
Далия пламна от срам и го изгледа ужасена. Не беше поставена в особено изгодна позиция. Зеро беше върху нея, поставил ръце до главата й, а виолетовите му очи я наблюдаваха със страна смесица от животинско желание да се разполага с тялото й, и искренност, обвита във формата на добре познатата й нападателност, която Зеро винаги се опитваше да излъчва.
- Защо трява да си толкова .....
- Чаровен. – Отвърна острумно Зеро, като и намигна палаво.
- Толкова .....
- Толкова ли много ме искаш, че търсиш правилните думи, с които да ме накараш да те чукам, Далия ?
Далия усети как гнева изпълва цялото й тяло и прогонва желанието й за каквато й да е взаимност с наглото, вампирско копеле, което можеше и да е най - сексапилният и очарователно привлекателен мъж на планетата, но си нямаше й на идея за това, как да запази тази очарователна маска, без да я накара да пожелае да го цапардоса, заради някое вулгарно изявление.
Далия опря ръце в гърдите му в опит да го отблъсне. Нямаше да му позволи да я направи поредната си курва без име !
- Защо трябва да си толкова циничен ? - Далия зададе въпроса си по толкова невинен начин, че вулгарността, с която бе подходил Зеро се изпари от красивото му лице.
- Какво му е циничното на това да те изчукам? - Запита равнодушно Зеро, но лицето му бе добило мрачното покритие на човек с развалено настроение. – Не си чак такава светица ... зайче.
- Не мога да те понасям! - Извика с отвръщение малката и вдигна ръка в опит да го удари, надявайки се поне да го одраска, но Зеро се повдигна съвсем леко, като хвана тънката й китка и я натисна към леглото силно, а момичетро изстена от безсилие.
- И аз не мога да те понасям! - Изръмжа гнено той като обви ръка около врата й и я накара да го погледне. – Не мога да понасям мирисът ти! - Отсече апатично, като натисна с палец брадичката й и се усмихна, когато момичето се опита да извърти глава. – Не мога да понясям смеха, думите и лицето ти ! - Далия дишаше тежко, а в тъмните й очи блестяха множество заострени ками, които искаше да забие в сърцето му. – Ти си една малка, предизвикваща ме, лигла, която се прави на...
Далия го изненада, когато се повдигна рязко и впи невъздържано устните си в неговите, така сякаш искаше да ги изпие.
По тялото на Зеро полазиха множесто горещи тръпки, когато малкото й езиче неопитно се опита да води.
Устните й бяха меки, влажни и топли. Зеро отговори умело на целуваката, като засмука нежно непокорното й езиче и го накара да се подчини на неговият ритъм.
Младият мъж усещаше горещината, която идваше от кадифената й кожа и се блъскаше в студеното му тяло като морски бриз.
Струваше му се толкова мъничка, толкова деликатна и крехка, сякаш можеше да се изгуби в ръцете му, сякаш можеше да я счупи.
Трябваше да се контролира. Тя беше толкова неопитна и трябваше да направи всичко възмоно, това преживяване да е специално и незабравимо за нея.
Зеро искаше този момент да остане в красивата й главица и винанаги, когато срещаше очите му да си спомняше за това, което щеше да й направи в това легло.
Зеро захапа леко долната й устна, като се усмихна дяволито на стоновете, които излизаха от устата й . Ръката му се плъзна уверено надолу по крака й, галейки горещата й кожа.
Лудата елфурична страст, която го заля, когато долови затрудненото дишане на момичето, което си нямаше й на идея, какво се случва с него, го накара да я придърпа по - силно към себе си, така сякаш се ужасяваше да не би да изчезне.
- Искаш ли го ?
- Зеро ....... – Промълви жадно Далия, като отметна глава назад и притвори очи напълно завладяна от удоволствието, с което този мъж я даряваше. Беше толкова силно. Толкова силно, а той едва я бе докоснал.
- Далия ...... - Настоя Зеро, а гласът му прозвуча измъчено. – Разбираш ли, малката, аз няма да мога да спра ... - Прошепна като зарови глава в къдриците на косите й. - Ще бъде различно от това да си с обикновен мъж. - Гласът му беше натежал от страст и желание, но той се опитваше да го овладее.
Младата жена не смееше да си поеме дъх, чувствайки силното му тяло, което трепереше от възбуда и се притискаше в нейното, сякаш искаше да сложи край на всичко.
– Възможно е да изгубя контрол ... - продължи да шепти накъсано Зеро, сякаш беше ранен и това бяха предсмъртните му думи. – Не искам да те нараня! – Тихитя стон, който представяваха думите му се изгуби в тишината на ноща.
- Различно ? - Прошепна предпазливо момичето, като се размърда неволно и вкопчи инстинсктивно ръце в коженото му яке. – Аз си ..нямам на идея, как трябва да бъде .. – изрече тихичко и се радваше, че Зеро не можеше да види пламтящото й от страм лице.
- Не мърдай. – Заповяда едва чуто Зеро, а Далия усети дъха му да се блъска във врата й като кълбо от огън. – Мога да спра .... просто ми трябва време.
- Не искам да спираш. – Изрече спонтанно Далия и прехапа устни от изненада, че бе изрекла именно това.
Зеро изтръпна долавяйки увереността съдържаща се в думите й. Усети и нейното смущение, но това само предизвика усмивката му. Беше твърде непринудена за да се предпази и да запази за себе си чувствата и желанията си.
- Но искам нещо от теб . – Продължи несигурно като се изчерви още по видимо, когато младият мъж я погледна предпазливо в очакване на всичко. – Люби се е мен, Зеро ! Не ме чукай, дори да не изпитваш никаво чувство ..... – тя замълча и се усмихна вяло. - ... просто се люби..
Зеро запази мълчание за минута като се взираше преценяващо в нея.
Разбираше колко много усилия й бяха необходими да поиска това от него.
Зеро се почувства ужасен при мисълта, че можеше с чиста съвест да кимне с глава и да й потвърди, че ще я люби, че ще вложи чувство във всичко, което до сега бе правил за чисто удоволствие, без задръжки и правила.
- Ще бъде силно. – Отвърна някак студено той. – Аз съм вампир, Далия - Гласът му продължаваше да звучи резервирано, а очите му припламнаха гневно. - Ти си толкова наивна, малка, доверчива ...... – започна да говори той като натъртваше на всяка дума и по интонацията на гласа му личеше, че всеки един момент ще прекрати безумитето, което бе започнал. Какво си бе помислил? Че едно чудовище като него може да бъде нежно, обичливо и внимателно? Красавицата и Звяра - добрият стар сюжет.
- Нямаш си и на идея какво мога да ти причиня!
- Причини ми каквото искаш! – Извика в лицето му Далия и прехапа устни, когато осъзна какво бе изрекла, и с каква непоколебима решителност го бе изрекла. – Аз знам кой си !
- Нима ?! – Изръмжа гневно Той като присви очи. – Аз те нападнах, глупачке или си забравила ? - Вметна саркастично той, като се отпусна върху нея и спусна устни по врата й в търсене на подскачащият й пулс.
Когато устата му напипа пулса на гърлото й, езика му погали трептящото място, а зъбите му се докоснаха леко до чувствената й кожа, готови да се впият преди Далия да може да направи каквото и да е за да ги спре.
- Сега ще ме спреш ли, да те унищожа ? – Прошепна срещу кожата й, която настръхна от изпепеляващият огън, който се съдържаше дъхът му.
- Да, ще те спра ! - Отвърна накъсано Далия, като обви смело ръце около врата му и се притисна по – силно към тялото му. – Гнева ти не ме плаши .... – прошепна задавено , като притвори очи. - ... защото не е истинки Зеро и ти го знаеш!
Далия плъзна устни по врата му надявайки се да му даде възможно повече наслада и да преобразува гневната енергия, която можеше да я погуби в енргия за друго. Искаше той да изпитва удоволствие и да се отърси от яроста, която лесно можеше да го накара да изуби контрол. Омръзна й да бъде страхливка, която вечно трепереше в някой ъгъл. Нямаше от какво да се бои, това беше нещо нормално и тя трябваше да го направи.
Малкият й розов език остави влажна следа след себе си, която студеният въздух в стаята погали, карайки Зеро да настръхне.
- За бога. – простена младият мъж като затвори очи и обхвана кръста й прилепяйки я плътно до себе си, така че да може да усети пулсиращата му мъжественост и да се откаже докато все още имаше някакви шансове. – Ти си луда, вещице ....... и най- лошото - кратка, измъчена усмивка премина през треперещите му устни - .... подлудяваш и мен !
Далия продължи да се движи изкушаващо й след секунди стигна ухото му като го засмука лекичко, усещайки как захвата му се стяга почти болезнено, а тялото му трепери, така сякаш го изгаряше треска . Движеше се под него, гальовно подобно на умилкващо се котенце, като караше младият вампир да се отпуска , смекчавайки бесният му порив да разруши всико по пътя си .
Аромата му й бе добре понзат. Беше толкова екзотичен и пробуждаше всичките й сетива, навявайки й неща, мисълта за които я караше да се изчервява.
Устните на Далия се върнаха на врата му . Младата жена усещаше колебанието на мъжа над себе си. Той искаше да прави секс с нея и Далия усещаше доказателството за това, но усещаше също и несигорността му, която го караше да мисли за отстъпление.
Явно не го възбуждаше достатъчно. Може би не правеше нещата, така както му харесваше. С изненада Далия откри, че е готова на всичко, само за да го накара да и отвърне и да прогони студа от тялото и гласът му.
Захапа лекичко врата му и засмука мястото грижливо, като придвижи решително ръце надолу към колана на дънките му.
- По дяволите. – Изспсува звучно Зеро, като намери устните, и прекъсна сладките целувки, с които наказваше врата му. – Трябваше да спреш, докато имаше време. – Заплашително промълви в лицето й, като улови ръцете й преди да разкопчаят дънките му и ги притисна безмислостно над главата й .
Устните му завладяха нейните в луда, невъздържана целувка.
Езика му проникна настоятелно в горещата й уста, и започна да се движи толкова властно, че Далия не можеше да си поеме дъх .
Простена тихичко като обгърна врата му с ръка и се размърда ловко под него, като го възбуди още повече с леките си, спонтани движения, които напрягаха тялото му, което бе толкова плътно до нейното, че усещаше всичко така, сякаш бяха едно цяло.
Целувката се задълбочи, ставайки все по – страстна .
Далия неволно докосна с език гладката твърдост на вампирските му зъби и незнайно защо това й подейства страшно възбуждащо. Идеята, че се докосва до нещо толкова опасно, накара кръвта да зашуми във вените й като пълноводна река. Тя стенеше в ръцете на самият Дявол, но това вместо да я ужасява и харесваше, караше я да се наслаждава и да го иска още по – силно.
Младата жена не знаеше какво прави, но усещаше, че трябва да следва неговото тяло, чувствайки опита му .
Цялата гореше, а света около нея вибрираше, свиваше и отпускаше пред затворените й очи.
Далия усети как устните му се отделиха от нейните й се насочиха към врата й, като засмукаха леко ухото й, и се насочи към чувствената вдлъбнатина на ключицата, където се задържа по – дълго галейки я нежно с устни.
Зеро беше много добър в това да съблече жена за десет секунди, но с Далия искаше да прави всичко бавно, без да прибързва.
О, щеше да я научи как се прави секс, а тя щеше да му покаже, какво значи да да вложиш и чувство.
Младият мъж се откъсна от устните й внимателно и съблече черното кожено яке, което носеше. Якето тупна на пода, а тъмно - синята тениска го последва.
Далия стоеше загледана в красивият мъж над себе си. Искаше той да бъде първият в живота й.
Когато я изнасилиха , онези нещастници бяха отнели девтвеността й, но тя не бе почувствала нито насладата, нито желанието от всичко това, а сега тялото и трепереше и копнееше за Зеро. За нежността му, за страстта, която удържаше за да не я нарани.
Тялото му беше прекрасно. Стегнато и примамващо. Далия плъзна ръце по гърдите му и почувства гладката му кожа под пръстите си. Беше великолепен, толкова, колкото несъвършена бе тя.
- Толкова си нереален. – Промълви възхитено Далия, като се отпусна на леглото и погали красивото му лице.
Зеро се засмя. Смеха му беше напрегнат, но искрен.
- Съвсем реален съм, зайче, а именно това трябва да те плаши сега.
Далия прехапа устни. Господи, може би трябваше да спре и да го накра да си тръгне, но как можеше да се излъже, че не желае да го усети в себе си.
Беше толкова грешно и същевремено с това толкова правилно, толкова необходимо.
Младата жена се повдигна леко и съблече тенската си като я хвърли сковано на пода и едва устоя на импулса си да не прикрие гърдите си с ръце. Загледа се в стената зад Зеро без да поглежда към него, защото ако го погледнеше щеше да се изчерви още повече или да каже някоя глупост, която щеше да го отблъсне.
- Не съм толкова привлекателна, колкото си мислиш. – Измърмори момичето, като изпита силна необходимост да сграбчи одеалото и да се покрие с него, защото усещаше как гърдите й се втвърдяват пред погледа му и стават все по – чувствителни дори без помоща на докосването му . – Може да не ти хареса...- Момичето се засмя нервно, а бузите й пламтяха толкова силно, че дори в тъмното нямаше как да не бъдат забелязани.
- Погледни ме . – Гласът му беше напрегнат, но някак триумфиращ, сякаш бе спечелил дълго водена битка.
- Гледам те. – Измърмори Далия, като посегна към одеалото, но Зеро хвана ръката й преди да успее да се покрие с него.
Пръстите му се обвиха внимателно около китката й, и намериха препускащия й пулс. Зеро задържа палеца си там, а очите си на лицето й .
- Не. – Младият мъж поклати глава . Гледаш стената зад мен, но не и мен. – Гласът му изведнъж премина от напрегнат в напълно спокоен.
Далия се насили и го погледна право в очите, като не пропусна да вирне гордо брадичка чувствайки се в правото си да се защити от него, понеже не бе свикнала да е толкова открита пред някого, толкова уязвима...
Лицето му беше гладко и по него не личеше и следа от емоция, но очите му..
Те изразяваха много повече от колото Далия можеше да поиска да узнае.
Очите му бяха два тъмночервени рубина, които блестяха в тъмното. Устата му беше пресъхнала, а студените му длани възвръщаха топлината си, сякаш бе изпил нечия кръв. Слепоочията му подскачаха с бурни периодично импулси, а пулса му се бе покачил така бързо, сякаш се впускаше в невъобразима опасност.
- Все още ли мислиш, че не те намирам за привлекателна, зайче. – Страстта, която кипеше в кръвта му беше направила гласът му твърде секси, някак гърлен, натежал от желание по нея. – Ако тялото ми не изпитваше нищо, вампирските ми сетива нямаше да се пробудят при близостта ми с теб.
Далия го гледаше любопитна от цялата промяна, която бе настъпила в него. Той беше вампир и навярно секса с него щеше да я накара да лети в облаците, щеше да я направи робиня на желанията му, а може би дори щеше да я нарани. Но нямаше значение, Далия усещеше, че не иска да спира за нищо на света. И не само не искаше, а и не можеше да спре.
Зеро я притегли към себе си и плъзна пръсти по меката кожа на гърба й, очертавайки извивката на гръбнака й. Далия потрепери и склони глава на рамото му. Страха от всичко, което щеше да я последа я накара да се вкопчи в раменете му. Непознатите чувства, които Зеро я караше да изпитва я заливаха отново и отново.
Наслада, похот, страст, нежност, желание .........
Това беше Зеро, а тя се чуватваше като негов приемник, който е готов на всичко, само за малко от милувките на грешните му устни.
- Спокойно, малката - прошепна нежно до ухото й младият мъж, като продължи да гали гърба й рисувайки по пламтящата й кожа най- различни формички, а движеният от които се получаваха я караха да се задъхва. – Няма да те нараня - Уверено промълви той . – Довери ми се .
Устните му намереиха нейните и езика му си проправи път в устата й. Отначало Далия започна колебливо, но успоковяващото движение на пръстите му, начина по който докосваше устните й и плъзгаше езика си, я накараха да добие кураж и да обвие отново ръце около врата му притискайки голото си тяло в неговото.
- Точно така миличка - окуражаващшо промълви той, като целуна нежно нослето й, а после и челото. - Отпусни се ...
Зеро внимателно я постави да легне, като разтвори краката й, и легна между тях.
За миг Далия се скова усещайки твърдоста, която представляваше пениса му, който вибрираше от невъздържано желание да я разкъса.
Усети как потъва отново в мекотата на собственото си легло. Чувстваше влагата между бедрата си и парещото усещане на празнината, която желаеше да се запълни . Чуваше лудите удари на сърцето си и собственото си накъсано дишане. Искаше да умре сега ! Искаше да умре в този момет в неговите ръце!
- Хайде, Далия - прошепна толкова нежно, че момичето не можеше да повярва, че гласът му може да звучи по този така мек , загрижен и любвеобилен начин. - Не се страхувай - целуна разтворените й устни, които бяха подпухнали и топли, молещи за още – Искам да почувствам това, което и ти, малката ми - засмука брадичката й, а после прокара език по очертанията на челюста.
Далия бе затворила очи. Челото й бе смръщено заради болезнено силната наслада, която изпитваше и все още се учеше да приема . Изглеждаше измъчена от пагубна страст и необходимост ......
Зеро плъзна устни към гърдите й и усети как тялото й се повдигна леко, а от устните й се отрониха върволица накъсани думи, с които го молеше да не спира.
На лицето му се появи самодоволна усмивка. Харесваше му начина по който Далия му се молеше. Харсваше му да чува от плътните й устни как го желае по - билзо до себе си.
- Не спирай - Промълви извън себе си тя като изви глава назад и притвори очи.
- Нямам такова намерение. – Отвърна Зеро и се усмихна демонично, все едно пресмяташе колко може да издържи крехкият й разум на всичко, което можеше да я научи.
Малката имаше страхотно тяло, което бе създадено само за секс и за нищо друго, но за секс с него и с никой друг. Щеше да разкъса този, които се докоснеше до нея, беше твърде сладка за да остане незабелязана, но никой мъж нямаше да я има по наична по който я имаше той сега. Зарече се полудял от страст ,че ще убие този, който я доксосне и нея, ако му е позволила да го стори.
Гърдите й бяха с перфектната форма - малки, стегнати и възбудени.
Беше спал с доста жени, но никоя не мъркаше толкова секси и не го възбуждаше по този толкова неудържм начин. Кожата й беше толкова мека, толкова ефирна, подобно на сатен плъзгащ се по ръката му.
Устните му се сключиха около зърното на едната й гърда, и езика му приложи всяко едно въртеливо движение, което можеше да изтръгне от устата й отчаяни стонове.
- Не ..... Господи ......Моля те - Изрече накъсано Далия, като прехапа устни и се зарови ръце в косата му като го притисна към гърдите си.
- Харесва ми да ме наричаш Господ, малката ми, но все още има какво повече да усетиш. - Самоуверемо промълви Зеро, усещайки как цялото тяло на момичето се предава в ръцете му.
Той засмука и другото и зърно и продължи с мъчението, докато Далия не започна да скимти от удоволствие молейки го да спре, защото чувстваше как тялото й се предава и не е способно да преживее сладката болка, която и причиняваха устните и езика му.
- Винаги съм знаел, че си сладка, дивачке - Започна Зеро, като плъзна езика си надолу към корема й. - Толкова често съм си представял вкуса ти... – Изрече дрезгаво и прокара език по ясно очертаващите й се ребра. – Искам да знам само, дали си толкова сладка насякъде, колкото си сладка и тук . –Той прокара езика си около пъпчето й, като не се посвини да засмуче леко кожата й оставяйки червени следи, които на сутринта ясно щяха да се открояват на фона на бялата й кожа.
- Да не си посмял ! - Изрече задъхано Далия, като притвори отново очи и изпъшка , толкова секси, че Зеро се подвоуми дали да не прекрати любовната игра и просто да я вземе.
- Не ми кавай, че те е страх, Далия ? - Подметна предизвилателно Зеро и се усмихна дяволито.
- Проклет да си ! - Изруга сладко Далия, като прехапа устни.
Устните на Зеро, извити в дръзка усмивка, отново плъзнаха по кадифената кожа на корема й , който се стегна под докосването му .
- Не го прави! - Замоли се жално Далия. – Недей ...... не мога ...
Зеро разтвори краката й широко и придърпа таза й към себе си, така че да може да упражни пълен контрол над цялото й тяло.
Очите му присвяткаха диво, а устните му бяха стегнати в права линия.
Далия вкопчи ръце в чаршафите и стисна силно очи. Той не трябваше да я докосва така ! Това беше ли редно ?
Младият мъж се наведе и захапа леко венереният й хълм, внимателно без да използва зъбите си.
Далия изпищя и се изви в дъга тресяща се от наслада и копнеж за още.
- Мразя те ! – Извика момичето и прихапа устни толкова силно, че те побеляха.
- Мрази ме . – Изрече развеселено Зеро като повдигна глава и погледна зачервеното й личице на което бе отпечатана дива наслада. – Хайде, искам да го чувам. - Изрече, като започна да масажира клитора й с леки въртеливи движения на палеца, като изтръгна още жадни викове от гърлото на полудялото момиче.
- Няма да те освободя, зайче - зарече се с лека, порочна усмивка Зеро - Кажи отново, колкото много ме мразиш.
Далия несъзнателно раздвижи таза си, като му достави несръвнимо удововлстивие. Тялото й само намираше пътя и начина по който да се движи.
- Колко бързо се учиш, красавице - Промълви очаровано Зеро, като засили силата и ритама, с който действаха пръстите му .
- Върви ... върви по дяволите ! - Задъхано изсъска Далия и стисна очи.
Чувстваше се толкова безсилна и усещаше доминирането му в цялата игра на телата им. Чувстваше се като уличница - с разтворени крака, разпилени коси, молещо се тяло и устни, които копнееха за него. Той я контролираше чрез сладкото и омайващо вино на чистото удоволстиве.
Зеро се засмя. Харесваше му, че насладата я караше да става невъздържана и груба. Харесваше му, че и правеше всичко това ! В него не бе останало и капка съмнение, че ще я накара да вика името му тази нощ. Не му пукаше дали е редно! Е, обезчестяването на невинни момичета му беше нещо като хоби, но с Далия се чувстваше по съвсем различен начин. Искаше да задоволи нея, а не себе си.
Тялото й се извиваше красиво върху червените сатенени чаршафи. Стенанията й стяваха все по - силни и жадни. Точно, когато си бе помислила, че не съществува по - голямо удоволствие, едва не припадна от новият прилив на непознати и силни усещания, които я разтърсиха из основи
Зеро засмука клитора й като вкара двата си пръста в нея и ги задвижи отначало бавно и внимателно, но след секунда ускори ритама и наложи ново, по – властно темпо.
Далия имаше че чувството, че умира. Навярно цветовете, които се разтилаха пред очите й бяха от небесният Рай, в който отлиташе душата й .
Умираше ...това беше сигурно. Чуваше викове от удоволствие, които излизаха от собствените й устни и жадните молби, които отправяше към мъжа, на който бе позволила всичко. Отдаваше му се, така както на никой друг, но това нямаше значение, защото точно това искаше - да бъде негова, само една единствена нощ...
Зеро усети как цялото и тяло завибрира силно, което му подсказваше, че малкото, невино момиче, което до преди час не знаеше точно какво ще й направи, е близо до това да свърши.
Езика му се плъзна в нея и изтръгна още писаци.
Далия зарови ръце в косата му забравила напълно за света, който я заобикаляше. Започна да се движи леко, усещайки как езика му прониква по – силно и дълбоко в мократа й вигина, с всяко едно движение.
Нямаше да го погледне в очите след всичко това, но сега не можеше да разсъждава трезво. Усещаше езика му да се движи умело там, където не бе пресполагала, че изобщо е възможно. Знаеше точно какво трябва да направи, водена от собственият си инстинкт за самозадоволяване. Започна да се извива стенейки жадно. Сърцето й биеше толкова силно. Дишането и беше накъсано. Трепереше цялата и се опитваше да си наложи да бъде прилична. Но как за бога, езика му правеше секс с нея. Далия не можеше да го проумее. Не можеше да види нищо. Изкрещя силно и се изви в предсмъртен порив. Цветовете пред очите й започнаха да се движат, сливат и примесват. Изпъшка тихичко, сякаш не можеше да си поеме дъх. Тялото й потрепери и отново се отпусна в леглото. Блаженството я заля като приятни тръпки идваши от слабините й стигайики чак до мозъка, който регистрира нещо непонятно.
- По дяволите - Изпъшка момичето . Тялото й започна да се отпуска, а умората беше сладка и почти непоносима. – Какво ..... – прошепна тя, като се размърда леко.
- Оргазъм, зайче - Отгорови й Зеро като се плъзна по тялото й и се втренчи като омагьосан в измъченото, зачервено лице на младата жена. – Искам да опиташ вскуса си. – отвърна изведнъж той, като възпря протестите й и впи устни във нейните.
Далия разтоври жадно устни и прие езика му в устата си.
Изпита невероятна наслада от мисълта, че езика му, който се приплиташе така пламенно с нейнитя, е бил в нея и я е накарал да преживее нещо върховно.
Устните му се отделиха от нейните и погледите им се срещнаха отново.
Виолетовите очи на Зеро бяха помътени от желание и страст, а лицето му беше напрегнато, почти сурово заради усилията, които влагаше в това да не прибързва, а да възбуди Далия, преди да я приведе към същината на нещата.
- Направи го отново - прошепна срамежливо момичето, като се повдигна и целуна лекичко мраморните му уснти.
Червенината по бузите й се засили, но очите й проблясваха искрени в желанието си. – Докосни ме - продължи да шепти сладко тя, като се повдигна обвивайки ръка около врата на Зеро. Спусна езичето си бавно, очертавайки татуировката му.
- Къде ? –Прошепна с измъчена усмивка той, като помилва нежно напрегнатият й гръб и целуна голото й рамо.
- Навсякъде. – Отвърна откровено тя, а големите й очи се напълниха с жадни молби, пареща чувственост и зависимост от удоволствието, което така неразумно я беше накарал да изпита.
- По дяволите - изпсува мрачно Зеро - Обезчестих те ! – Кратка усмивка пробягна през потръпващите му устни.
- Не съм се съмнявала в теб, Кирию. – Игриво подхвърли Далия, като захапа леко ухото му и го засмука подканващо.
- Отпусни се назад. – Заповяда меко той, като я плъзна като копринено покривало по измачканите чаршафи.
Далия изпълни искането му като се отпусна в леглото и го погледна доверчиво.
Зеро изпиваше голото й тяло с очи. Меките извивки, който извайваха тънката й талия, красивите й гърди, който все още пазеха възбудата от докосването на устните му, стегнатите й бедра, по които личаха леки червени кръгчета, които бе оставила устата му. Изглеждаше твърде порочна за невинната си детска същност и твърде прекрастна за да бъде истинска.
- Разтвори крака . – Прошепна задавено той, а гласът му прозвуча дълбок, пропит с чувественост.
Очите на малката се разшириха от ужас и тя покалти отрицателно глава.
- Аз ще го направя. – Зарече се мъжа, а в очите му Далия откри някаква искра, която й подсказваше, че той не само си говори, а и ще го направи. – Искам да те гледам. – Отсече. – Направи го за мен.
Далия прехапа устни и го изгледа умоляващо. Едва ли не бе готова да се разплаче от срам. Преглътна тежко, когато видя неумолимото му изражение и разтвори покорно крака като извърна очи, забивайки ги в стената.
- Не - простена безпомощно, когато усети проникването на двата му пръста и палеца му който започна да стимолира клитора й с бързи, резки въртеливи движения.
- Знаеш ли колко си красива! - Зашептя възбудено Зеро и се приведе целувайки разтворените й устни. – Прекрасна си. - Само докато те гледам, малката ми, мога да свърша. – Допълни като в отговор на възмутеният и премрежен от наслада поглед, се усмихна дяволито и задвижи пръстите си почти грубо.
Далия стисна устни и затвори очи. Нямаше да му показва, че изпитва наслада. Нямаше ! Проклет дивак ! Тялото й започна да се движи в ритам с пръстите му, против волята й. Тихо скимтене се отдели от малките й подпухнали устни, но момичето не отвори очи. Нямаше да понесе самодоволното му изражение.
- Погледни ме ! – Заповяда Зеро, а тона му беше толкова задължаващ, че нямаше как да не се подчиниш.
Далия стисна очи по - силно, а краката й потрепериха и се изпънаха, подсказвайки му че тялото й няма да издържи още дълго срещу атаката на пръстите му .
- Инатиш ли се малка вещица ? - Недоволно изръмжа Зеро и за наказание впи устни в едната й гърда толкова силно, че вика на Далия предизвикан от внезапната болка, докосваща се до лудата възбуда и удоволствието, закънтя в стаята й, и прониза собствените й уши показвайки й ясно, че не може да се бори срещу него.
- Не! Не ! Не ! - Измънка накъсано Далия като заклати енергично глава усещайки как зърното й потъва в горещата му уста, галено жадно от езика му.
- Не? – Повтори срещу устните й Зеро и чак тогава Далия усети, че я е освободил от едното си мъчение, но таза й все още се движеше трескаво доставяйки си удоволствие от проникващите му пръсти.
- Не го искай - простена тя, като докосна напрегнатите му устни.
- Ще го направиш! - Грубо отвърна Зеро като махна ръката си толкова внезапно, че тялото на Далия потрепери конвулсивно и се изви леко, така сякаш пръстите му все още се движеха в него.
Зеро обхвана дупето й като я накара да седне в него и проникна грубо, без да внимава за това да не я нарани. Далия изкрещя от удоволствие, когато усети как пулсиращият му член проникващ в нея изпълни парещата празнина между краката й .
- Мамка му, Далия - изспусва напрегнато той и започна да се движи по – бързо. – Толкова си тясна - простена, като намери устните й, и ги накара да го следват. – Ужасно тясна - промълви извън себе си младият мъж, като зарови ръце в буйната й коса, и притегли главта й към устните си като я накара да го целуне отново. Заля я таква наслада, че впи невъздържано устни в неговите изпивайки всяка капка от жаждата, която се бе разгоряла в силното му тяло. Ръцете й се забиха в раменете му, а тялото й започна да се движи отчаяно опитвайки се да достигне неговият ритъм. Зеро плъзна ръка надолу по меката кожа на гърба й като я спря на кръста й и запона да направялва старстните движения на тялото й. Проникваше по – силно и силно....... Тялото й се движеше така диво, така страстно и неподпаравено.
- Погледни ме ! - Заповяда отново Зеро, а тласъка, които последва след думите му изтръгна от гърдите на Далия жаловит вик на екстаз. – Искам да гледам очите ти, Далия! - Зашептя по – меко той, като целуна покритото й с капчици пот чело. – Искам да виждам желанието ти! Искам да гледаш този, който те притежава от днес нататък, котенце ! - Далия изкимтя недоволно, но езика му я накара да замълчи, като проникна в устата й, така сякаш искаше да я убие чрез целувка. Беше толкова свиреп, необуздан и див. – Погледни ме!
Далия отвори рязко очи о срещна неговите. Отново бяха рубиненочервени, светещи силно и страшно. Можеше да усти пулса му да подскача в кръвта й и жажадата му на вампир, която стана едно цяло с тялото й. Беше толкова неземно красив - напрегнат, неконтролируем и необуздано чаровен .
- Искам да го направиш - прошепна тя и и отметна глава назад, докато тлацъците му разкъсваха тялото й. – Искам белега ти върху врата си ! - Решитено заяви тя, като се повдигна и срещна изненадата в кървавите му очи.
Тялото й покорно се извиваше срещо неговото, а устнте й се впиха жадно във врата му като го захапаха леко, подтиквайки го към пълно отдаване на дивото.
Проникванията станаха по - мощни и груби, а ръцете му стиснаха с такава сила кръста й, че тя изпъшка от болка. Мека, влжана и нежна, кожата на врата й го дразнеше и провокираше и Зеро се отдаде на провокацията.
Устните му плъзнаха по настръхналата й кожа, като намериха пулса й. Езика му погали мястото внимателно, като описа кръг. Зъбите му се издадоха напред и жадно се впиха в нежната кожа.
Далия отново видя красивите цветове, които се семняха пред отворените й очи.
Достигаше върха на удоволствието, чувствайки как тялото й отпада заради кръвта, която му подаряваше. Беше толкова хубаво, толкова нереално ! Оргазама я връхлетя с пълна сила в момента, в който Зеро се отдръпна от врата й. Крехкото й телце се разтресе, а устните й се впиха в тези на мъжа, попивайки всяка капчица кръв, с която бяха покрити.
Зеро изстена и свърши с последният силен тласък. Далия усети топлата течност, която проникна в нея и се почувества щастлива. Тялото й се отпусна върху неговото, а ръцете й се обвиха около врата му.

БЛАГОДАРЯ ИСКРЕНО, ДУША, ЗАЩОТО ТИ ПОПРАВИ ГЛАВАТА ЧУДЕСНО И ЗАРАДИ ТЕБ СЕГА Я ИМА, ПОНЕЖЕ АКО ЗАВИСЕШЕ ОТ МЕН, ЩЕШЕ ОЩЕ ДЪЛГО ДА СЕ ТОЧИ, ЗАРАДИ МЪРЗЕЛА МИ!

25

ЛЪЖА Е


САУНДТРАК :

http://vbox7.com/play:b59e257c



Колко пъти умирах,
а ти ме съживяваше!
Колко пъти бях пиян,
а ти ме отрезвяваше.
Какви огньове в мен горяха,
а ти ги потушаваше!
Колко пъти на дъното съм бил,
а ти ме спасяваше!
Какво ли не съм правил, а ти ме спасяваше...

Остана душата след тебе
гола като пустиня.
След теб любовта ми се струва като милостиня !
Има нощи, в които чувствам тъга, вместо вина, но няма толкова много дни, колкото е голяма раната в сърцето ми !
колкото рани има в сърцето.
Хубаво, желанието ти е да си без мене !
Но как аз ще издържа без тебе ?
По-леко ще ти е без мен...........
Но как ще бъда без теб?


Зеро седеше удобно настанен на табуретката пред тоалетната масичка на Далия, и оглеждаще грижливо скромната й колекция от гримове, различни фиби и шноли за коса.

Лицето му бе замислено. Отдалечено назад в момента, в който бе впил зъби във врата на Джозефин Хио и бе приел дара на кръвта й.
Тази кръв течеше във вените му. Зареждаше тялото му с енергия и сили, които не бе предполагал, че някога ще почувства.

Познанието, което му бе дала тази прокълната кръв го изгаряше.
Имаше твърде много неща, които измъчваха ума му.
Далия съпруга на Куран Канаме, наследница на Сириус и мишена за всички наемни убийци в района, които щяха да следват заповедите или на Съвета на вампирите, някой от членовете, на който ламтяха за трона на Канаме, и грижливо чакаха да допусне грешка, или подчинени на принца на Сириус, на който нямаше да му се понрави живата наследница на обичаният Аргорн.

Вратата на банята се отвори и прекъсна потока от мисли, които Зеро се опитваше да подреди в главата си. Предстоеше му труден разговор с Далия, а доколкото я познаваше, не само щеше да е труден, но и опасен.

Главата му се вдигна спонтано, а очите му намериха крехката фигура на момичето, което стоеше до вратата, загледано в него.
Беше обвила около тялото си бяла хавлия, която едва скриваше бедрата й, а тъмнокестенявата й коса падаше на мокри къдрици по голият гръб и изваяни рамене, по които цяла нощ бе прокарвал устни.
- Насилваш си късмета, Далия.
Тона му беше закачлив, но странната, провокативна нотка, която съдържаше и леката, прелъстителна усмивка, която се изписа на устните му, говореха за престъпните му намерения спрямо младата госпожица.
- Как очакваше да изляза от банята ? - Попита Далия, а гласът й прозвуча любопитен с безобидност присъща на дете.
Зеро плъзна погледа си бавно по тялото й, с такова блазнещо темпо, че Далия притаи дъх поставяйки примамващо ръце на кръста си.
- Престани - сгълча го тя, но това не оказа никакво влияние, нито на доволното изражение, което бе заело лицето му, нито на погледа му, с който я разглеждаше и караше да се чувства неспособна на нищо.
- Харесва ми да те гледам толкова - Зеро се усмихна с очарователна усмивка на човек търсещ по – прилична дума, от тази, която му идваше да каже. - ... мокра. – Довърши и срещна тъмните й очи, които го наблюдаваха стеснително, сякаш се надяваха, думите му да нямат смъсъла, който тона му им придаваше.
- Това, което се случи - поде раздразнително Далия, като смръщи носле и направи няколко премерени крачки към него. - .. беше толкова... – замълча и се изчерви за части от секундата. - .. толкова неочаквано - веждите й се вдигнаха недоумяващо, а устните й се нацупиха гузно, усещайки навсякъде по тялото си следите от устните му. - ..толкова - умните й лешникови очи се стрелнаха нервно към неговият спокоен виолетов пламък, който гореше видимо развеселен от случващото се. - .... бурно и изморително . – Изплю мъчително Далия и сведе поглед.
- Смяташ секса с мен за изморителен ? - Зеро не можа да се сдържи и се засмя весело, като поклати глава благосклонно. – Явно наистина обичаш да казваше това, което мислиш – Изрече възхитено, и за щастие на Далия отклони поглед от очите й, и заоглежда една малка, черна фибичка, която бе толкова финна, че се губеше в мъжката му длан.
Далия остана да стои загледана в него около минута.
Защо се правеше на страмежлива, когато бе правила неща, които една срамежливка не би посмяла да направи?
Младата жена сърдито тръсна глава и смръщи чело замислено.
Бе спала с него! Да, а на всичкото отгоре, осъзна, че толкова й хареса да бъде негова, че е готова и желае да го направи пак.
Ръцете му докосваха толкова пламенно и възбуждащо, а устните, а езика .....
Дали той знаеше, че след месец щеше да бъде принудена да се омъжи за Канаме Куран?
Тази идея й се стори твърде неприятна, но бе наясно с факта, че трябва да се заеме със своята част от сделката и да го отблъсне, а не да се въргаля с него като истинска уличница.
Преди да започне с частта, която караше стомаха й да се свива, а дланите й да се потят като дете от втори клас, изправено пред учителката по Математика, бе привлечена в скута му преди да изрази недоволството си.
Далия се намери приклещана от ръцете на младият вампир, едната от които се плъзна по гърба й, а другата замилва съвсем невъзмутимо вътрешната страна на бедрото й.
Беше я поставил в скута си, така сякаш беше малко момиченце, но с намерения, които съвсем не бяха подходящи за невинността, която излъчваха пръстите му.
Устните му се докоснаха нежно до ръба на челюстта й, и Далия импулсивно се настани по – удобно в него, като облегна гръб на силните му гърди и обхвана врата му с ръце позволявайки на еротичните движения, които правеха пръстите му върху меката, чувствителна кожа на бедрото й, да я възбудят отново и да изтрият добрата й воля, която си бе наложила за да го отблъсне, и да му каже лъжата и капката истина, които щяха завинаги да го отдалечат от нея.
- Как си ? - Загрижено помълви Зеро, като докосна слепоочията й с неописуема деликатност, която предрасполагаше към мисли за привързаност, която той никога не си бе позовлявал да издава.
- Аз .... – измърмори тихо Далия . – Добре съм! – Опита се да звучи напълно спокойна, но ръцете му оказваха сериозна съпротива върху самоконтрола й.
Младата жена бе изубила всичките си сили, хвърляйки ги в безпочвени опити да откъсне от съзнанието си, хармоничният му глас, който я прелъстяваше.
Тялото й се отпусна в неговото, а ръцете и се изклузиха от врата му и се вкопчиха в края на бялата кърпа, с която бе загърната.
Притвори очи и изстена тихичко като се размърда подмамващо в скута му. Това предизвика силно желание в слабините на Зеро, но той се погрижи да вложи половината от силите си в това да го овладее, а другата половина остави за да се противопоставя на разума.
- Толкова съжалявам, че не бях достатъчно сдържан - Прошепна в малкото й ухо, като обля тръпнещата кожа по врата й с горещият си дъх.
Далия бе сигурна, че не може да бъде по – червена, но се нарече наивница, когато пламна по – силно при спомена за изминала нощ.
- Защо променяш държанието си ? - Прошепна задъхана Далия.
- Чесно ли ? - Промълви закачливо Зеро като захапа леко ухото й.
Далия изтръпна. Усещаше горещата си кожа, нежна и възбудена под пълният контрол на ръцете му.
- Спри да ме провокираш - Далия оформи думите с устни ясно и отчетливо, но те се плъзнаха от устата й като тих стон, когато устните на Зеро проследиха извивката на шията й и засмукаха нежно, пресният белег от ухапване.
Зеро не впи зъби, но усети желание да го направи. Да усети отново невероятната й кръв в тялото си бе нещо по – неописуемо и великолепно от това да свърши в нея и да я накра да мърка доволна под него.
– Толкова си красива, че изпитвам болка - промълви срещу настръхналата й кожа Зеро, като пусна ръката си да се изкачи нагоре по бедрото й и да докосне дантелата на бикините, които бе обула под кърпата. – Правиш ме неблагоразумен, глупав и слаб - заизрежда разпалено , като отмести ловко мократа й коса на една страна , и плъзна парещите си устни надолу по крехките й рамене. – Нуждая се от теб, а това ме убива! - Изрече измъчено. – Кажи, че не си негова, Далия ! – Кажи, че не си приела малката му игричка ! – Изтреля изведнъж, а гласът му загуби мекота си като я преобразува в студена настоятелност.
Далия се събуди от удобството на сладка наслада, която безгрижно опияняваше тялото й.
Господи, какво трябваше да отговори ? Моля те, не го оставяй да ме нарани ! Не ! Трябваше да бъде силна и да му покаже, че не може да го остави да я докосва, защото не е негова, а и Зеро не желаше нищо друго освен да се позабавлява с тялото й! Не бе кой знае колко по – различен от Куран, с тази разлика, че вампира мислеше да се ожени за нея правейки изгледа на нещата почтен.
Искаше й се да му каже, че няма нищо общо с Канаме, но не можеше! Бе дала дума - живота на Зеро за покорството й!
Далия държеше на думата си , а и нямаше смисъл да се вкопчва така безмислено в мъж, който не чувстваше нищо друго към нея, освен пагубна страст и желание.
- Знаеш отговора. – Прошепна Далия, като отвори очи и понечи да се измъкне от прегръдките му, но Зеро обви с ръце кръста й и ловко я прехвърли на пода, като я затисна с тялото си.
- По дяволите, Далия ! - Изръмжа разярено в лицето й, което бе бледо, оформило смайването, което изпита от бурната му реакция.
Далия го гледаше право в очите прочитайки в тях непримиримостта и яроста на мъж, който не изпитва нищо повече от замайваща и всепоглъщаща всичко по пътя си ревност.
Зеро знаеше отговора, знаеше и въпреки това не бе подготвен за красивите й устни, които изричаха потвърждение.
Не бе съвсем на ясно с това, което искаше да направи, а имаше няколко кървави вариянта, който се въртяха в ума му с плашещата скорост на филмова лента. Щеше да хване този проклет кръвопиец и да го удря, докато лицето му не заприличаше на размазан върху паважа плод.
Беше твърде разгневен, а страха от това, че щеше да я загуби заседна в гърлото му и му причини болка. Болеше ... и беше странно, защото Зеро не бе наясно с това, което изпитва към Далия. Искаше я болезнено много, но физическата нужда нямаше нишо общо с душевната.
Зеро ги разграничаваше така - от едната болеше, а от другата оставаха само спомени.
Устните на младата жена бяха опънати в права линия, а гърдите й се повдигаха и лягаха рязко, заради насеченото дишане, което за момент бе единственият шум, който се чуваше в стаята. Дланите й бяха опрени в гърдите му в опит да запази необходимото разтояние между телата им, което щеше да й вдъхне кураж.
- Защо ме попита, когато е очевидно, че си знаел за мен и .. годеника ми? - Изрече равнодушно Далия, като възложи на гласът си сложната задача да звучи студен и сериозен, като купчета лед поставени в снега - готови да се разтопят, но все пак заровени в мраз.
- Не е нужно да го правиш за да ме спасиш . - Отвърна на думите й доста по – овладяно, Зеро, но в мекотата на дълбокият му глас, извибрираха предупредителните акорди съдържащи в себе си лесно възбудим гняв. – Знам, че си била съвсем сама, когато си разбрала истината за произхода си и знам, че онзи проклет кръвопиец е използвал вината, която си изпитвала, за да те накара да играеш проклетата му игра ! - Зеро замълча изучавайки изражението на лицето й толкова прилежно, сякаш пред него стоеше книга с тайни, която му се искаше безбожно много да разгадае. - Иска ми се да съм бил там, за да те защитя от него - изсъска като присви очи и стисна зъби толкова силно, че те изкърцаха. – Иска ми се да не беше ти момичето, което Канаме иска да забърка в мръсните си игрички за мир! Глупости !- Твърдо отсече Зеро. – Мира е последната му грижа ! - Очите му се впиха нежно в Далия, а на лицето му се изписа състрадание. - Толкова съжалявам, че си била сама и беззащитна срещу тях . - Миличка - прошепна забравил се в нежноста си Зеро, като помилва бледата сянака, която беше затвореното й лице. - Моята зависимост е моето призвание да бдя над теб. – Призна неохотно, но не искаше да крие нищо от истината, Далия бе лъгана достатъчно. - Ти не можеш, а и не искаш да се омъжваш за Куран. - Завърши твърде убеден в думите си .
Лицето на Далия се отпусна и студената маска на пресметлива и хладнокръвна жена се изми от лицето й с плашеща бързина. Очите й отразиха болката, която бе изпитала тогава, а това, че не можеше да бъде достатъчно корава и да скрие, колко чувствителна е всъщност, я срина окончателно. По прелесното й лице на горска фея се спуснаха две големи, бистри като перли , сълзи, които разкъсаха сърцето на Зеро и го накараха да седне на пода освобождавайки тялото й.
- Ще се омъжа за него! - Възкликна ядовито Далия свивайки малките си юмруци. - Не разбирам, защо се интересуваш от мен ? - Гласът й постепено заглъхна и прозвуча слаб и тревожен, изпълнен с болка и страх.- Кажи ми, че изпитваш нещо ! - Думите й се извиси изведнъж, така сякаш спореше с него. – Кажи, че изминала нощ не е била просто за да задоволиш нагона си! - Дали замълча като затвори очи за миг стискайки зъби. - Можеш да лъжеш, нали ? - промълви подтиснато втренчвайки се в него толкова внезапно, че Зеро усети болелзнено силно тежастта на погледа й, подобно на бетонна стена, която можеше да подпре с ръце и да се помъчи да избута.
Гърлото му се сви от чувство за вина, сякаш през него преминаха десетки горещи тръпки. Умът му работеше с цялостна концентрация, а всъщност зацикляше на едно място като стар грамофон.
Въпросът й го обърка, а може би по скоро го бе хванал неподготвен, така както никога не се бе случвало.
Далия се сви до дървената таблетка на леглото си и обви ръце около корема си, опитвайки се да нормализира неравномерното си, накъсано дишане.
- Секса е хубаво нещо - поде равнодушно тя като прокара нервно език по сухите си устни и леко захапа долната, гледайки съсредоточено в таолетната масичка. - Благодаря ти за изживяването, но сега е време да си вървиш, понеже не искам годеника ми ....
- Далия - промълви жалостиво Зеро, а лицето му помръкна и остана отнесено, докато не чу леката въздишка, която се бе отрони от устните й.
Очите му бавно се вдгнаха и срещнаха нейните, които бяха влажни, изпълнени със сълзи, а погледа й излъчваше тежка студенина и късче изпросена тишина, която й бе необходима за да се съвземе, след мълчанието му, което бе очаквала. Той не изпитваше нищо към нея, но нима бе толкова смела очаквайки друго.
- Върви си - прошепна с твърда непоколебимост.
Макар и тих шепот гласът й проникна в главата му и го накара да се смръщи хвърляйки и поглед пълен с неохота.
- Беше Джозефин - започна внезапно младият мъж, като повдигна леко крака си и облегна небрежно ръка на коляното си. - Бях много зле, може би умирах - смръщи замислено снежното си чело, продължавайки да се взира в шарките по килима. - Всичко протече твърде ... - Зеро изкриви устни търсейки точната дума, която можеше да опише смърта на тялото му. - .... бързо. - Подметна накрая, а устните му се извиха в една крива, мрачна усмивка, когато по тялото му се плъзнаха ледени милувки, подобни на прииждащи вълни, които го обляха и накараха да потрепери внезапно замръзнал, и все пак превъзбуден от спомените запчечатани в главата му.
Далия стоеше като вцепенена. Сърцето й започна да забавя ритама си , а корема и се сви в очакване на обвиненията му, заради това, което му се бе случило по нейна вина. Нямаше да понесе тази болка. Имаше чувства към него, а те само се бяха засили след изминала нощ. Осъзнаваше го и се боеше от тежаста на болката, която можеше да я връхлети като буря от пълните му с ненавист и грозно презрение очи. Може би имаше нужда да чуе, че е виновна, а може би с цялото си същество желаеше да се озове насигурно в ръцете му. Беше толкова объркана, а буцата в гърдите й се втвърдяваше при всеки бърз удар на ускореният й пулс.
- Тя дойде - лека въздишка повдигна гърдите му, а изваяните черти на прелесното му лице се смекчиха сериозността си, от изгрялата върху устните му, леката усмивка, която правеше вглабеният в нищото му поглед някак по – мек и спокоен. – Поигра си с ума ми и ме накара да виждам теб вместо нея.
- Мен? Защо мен ? - Въпроса се отрони интуитивно от устните й.
Далия усети себе си като твърде любопитна и жадна да научи още. При други, по – нормални обстоятества , щеше да се изчерви и засрами, но в този момент, в този магичен, несигурен, студен и объркан свят на вампири, кланове и родова кръв, прецени, че ще бъде най- добре да знае възможно повече неща.
В гърдите й се зароди надежда, а радостта от това, че вампирката я е използвала за да подчини Зеро, я накара, макар и доста егоистично и нелепо, да си мисли, че Джоизефин е сметнала отношенията между двама им за достатъчно важни за да се възползва от тях. Как можеше да гледа на това така положително?
Обвини се, но не се засрами.
Това беше глупаво и жалко! Не трябваше да изпада в дупки отново! Ако Кирию можеше да прочете мислите й щеше да бъде доволен от това, което щеше да научи.
Очите на Зеро се концентрираха върху лицето на Далия.
Не й отговори, но не направи стъпка към отрицание от появилите се възможности възоснова, на които Джозефин бе използвала лицето на Далия. Остави всичко без думи. Досега никога не му се бе налагало да навлиза в някакви подробности, които да очертават чувствата му, ако изобщо някога си позволеше да ги прояви. Не можеше да подреди това, което всъщност искаше да й каже. Че има нужда от нея ? Имаше ли ?
Какво значеше да имаш нужда от някого ? Не знаеше, никога не се бе чувствал толкова свързан с някого, толкова зависим ...
Вярно бе, че Юки бе негова слабост дълго време, но правейки опит да сравни това, което сега изпитваше към Юки и това, което изпитваше към Далия, откри, че Юки му бе скъпа, много скъпа, незаменима и бе готов да скочи в пъкала за да й помогне, ако тя има нужда от него. От малки се бяха научили да се грижат един за друг, макар и от разтояние, макар и на пръв поглед далеч един от друг. Изпитваше силна привързаност, която не му беше трудно да признае, но любовта, с която така прибързано бе определил чувствата си към Юки, се оказа просто силна връзка градена на базата на детска привързаност, приятелство и подкрепа.
Не беше истиснко, защото беше залечено от друга жена. Тази жена стоеше пред него и го караше да се чувства несигурен, объркан, гневен и ужасен до краен предел, че ще я изгуби. Чувството беше силно, разтърсващо и изискващо, търсещо и трудно смилаемо за мозъка и сърцето му. Далия беше онова новото момиче, което истински презираше, онази странна тръпка в корема му, когато тя се усмихваше или спореше, онзи познат, животински импулс, който го караше да се държи необуздано и да иска да прави с нея всичко, което пожелае. Какво ставаше? Нима това значеше да бъдеш влюбен?
След дълго, напрегнато мълчание Далия първа свали бариерата, която се бе издигнала по между им.
- Тя .... Джозефин - само името на непозната за нея вампирка, предизвикваше студени тръпки в стомаха й. - Тя те ухапа .. ?
- Аз я ухапах . - Отвърна със смразяващо сърцето спокойствие и празен поглед, който не излъчваше повече живец от този, който може да излъчва мъртав труп. – Шизука - Зеро изрече името така, сякаш плюеше на него. - ... тя свърши приятната част с ухапването, беша така да се каже .. мой ред.
- Зеро .... - прошепна съкрушено Далия. - ... толкова много съжалявам.. за всичко, което ти причиних . - Думите се изляха една след друга, а лицето й доби печален израз, така сякаш бе направила нещо непростимо.
Далия нервно сложи все още мократа си коса зад ушите и отпусна ръце в скута си , втренчавайки поглед в бялата хавлия, която обгръщаше тялото й, но не и даваше сигурността, за която копнееше.
- Ако не бях ..направила нещо толкова глупаво ! - Укори се и притисна ръце в корема си. - Знаех, че състоянието ти е критино, но бях толкова егоистина . ... аз съм виновна и ...
- Не. – Отсече остро Зеро, като я изгледа недоумяващо. – Той ли ти втълпи това? - Попита, а хладнокръвието в гласът му полази по кожата на Далия като острието на заострена кама. - Използвал е чувството ти за вина, за да те манипулира и да те накара да се подчиниш! - Допълни, но колкото и да се опитваше да овладее гласът си, за да не стресне Далия, той прозвуча твърдо, леденостудено и с подчертана и зловеща нотка на закана, а яроста, която бушуваше във вампирското му сърце бе по силна от тази, която някога бе изпитвал като човек.
- Не, това не е вярно - Далия заекна в плен на изненадата, която почувства като студена длан стискаща сърцето й.
‘’Господи, нека не се опитва да прави нищо! Нека остане безразличен!’’- Помисли си разтревожено.
Зеро не можеше да се изправи срещу Канаме ! Тази мисъл я ужасяваше. Канаме бе силен, студеокръвен и жесток, нямаше да се поколебае да го нарани, да го заличи, да го убие....
Младата жена усети как тялото и се вкочени, а сърцето й запусира от трвога. Не трябваше да позволява нещата да стигнат до там !
- Съжалявам, че ти се наложи да преживееш всичко заради мен - Далия възтанови студенината в гласа си като се изправи, макар и с леко залитане.
Зеро вдигна глава нагоре към нея и срещна непознатата в лицето на тази, която стоеше студена и беземоционална, с изправени рамене и надменно вирната брадичка.
- Тъжно ми е за теб - продължи, като се усмихна хладно, сякаш му се надсмиваше, а вътрешно усещаше това, което се опитваше да прикрие.
Като удар от камшик, по сърцето й се появиха кървави белези. Със всяка дума, която бе проклета лъжа, със всеки нехаен и арогантен жест, който демонстрираше.
Още малко и щеше да се свие в ръцете му като малко кученце. Само още малко и щеше да го моли и да му шепти, да не я оставя в ръцете на Канаме. Миг загледана в очите му и щеше да го окуражи да се хвърли в битка срещу Дявола водена от собствената си егоистичност и желание да си върне свободата на избор, който никога не бе имала.
- Тъжно ти е за мен ? - Повтори Зеро, а лицето му остана гладко и далечно, все едно говореха за неща, които бяха формални и за които не се изискваше излишна проява на чувства.
Далия усети кожата си да настръхва от спокойствието, което измамно, като ледена целувка подарена от прекрасните му устни, се блъсна във челото й пристягайки с все сила главата й .
- Да - потвърди с леко кимване, вдигайки едната си вежда високо, като не пропусна да издяла върху лицето си хладнокръвната гримаса на жена, която много добре знае какво иска и как да го получи. - Съжалявам за теб Зеро, но Канаме ще уреди живота ми по начина, по който ти никога не би могъл да го направиш. – Заяви уверено, като се усмихна широко поглеждайки в противоположна на Зеро посока, показвайки ясно, че мечтае за бъдеще с Канаме, което нямаше нищо общо с истината. - Секса с теб - Далия въздъхна с някакъв трепет, но не успя да удържайки в себе си горещата вълна, която вдъхна живота си върху бузите й и те поруменяха леко, макар и не изцяло.
Не й се отдаваше да се прави на обиграна, хитроумна и съблазнителна дама, която умее до съвършенство само да използва мъжете около себе си, но нямаше друг начин, осевен да накара Зеро да повярва на представата, която бе изградил за нея още преди да се сближът.
- ...хубаво беше Зеро, но аз ще се омъжа за Канаме, защото ..... - думите за миг застинаха на устните й, а усмивката й трепна. - .... защото съм му безприкословно вярна и влюбена в него и той - младата жена преглътна мъчително, но се умихна така сияйно, че човек гледащ от страни не можеше да забележи върху лицето й и лек намек за страдание. -... той е това, което искам и това, което ме прави щастлива!
- Влюбена ? - Зеро се изправи бавно като поклати глава с неопределено изражение, което накара Далия да отстъпи назад, но не и да смекчи самочувствието, което лъхаше от наперената й стойка.
Младият вампир застана до нея, така че телата им почти се допряха едно в друго.
Далия не направи опит да отстъпи отново, макар че болезнено силно се нуждаеше от това. Усещаше, че увереността на решителната реч, която бе изложила така делово и напълно студено пред него, се стопяваше в напрежението изпълнило стаята, като капки дъжд под слънцето.
Дълбоките му виолетови очи се стрелнаха в търсене на нейните й на мястото на искреният й поглед, който бе свикнал да вижда, и на чиято наивност и непринуденост се възхищаваше, намери ледена преграда, която не му позволяваше да мине отвъд.
А, колко много усилия бяха нужни за да изглежда така !
Зеро беше поразен от синята кръв, която Далия демонстрираше. Толкова елегантно, премерено и студено, като един истински вампир!
Идеше му да я докосне. Да помилва лицето й и да я накара да мисли само за него. Искаше да я люби отново слушайки накъсаното дишане идващо от изтръпналите от целувките му устни. Това, което малката му казваше беше измама и Зеро я усещаше така осезаемо, че му идваше да се разсмее, сякаш пред него се разиграваше най- добре поставеният скеч.
- Върви си! - Заяви Далия, а гласът и прозвуча ниско и заплашително.
- Кога се превърна в такава кучка, Сириус ? - Попита Зеро, а на устните му се оформи насмешлива, но сдържана усмивка, която не излъчваше гняв, а чисто презрение и надменост, която бе диктувана и от очите му.
Далия намери за плашешщо това, че можеше да го сравни с хищна котка, която я дебнеше за да я разкъса.
Играта, която играеше за забавление преди да сложи край на живота й бе предизвестие на смъртта, която щеше да я застигне.
- Не те желая! Нима това ме прави кучка ? - Запита раздразнено Далия като се завъртя разнасяйки из стаята приятният аромат на кайсии и сметана, който идваше от мокрите й коси.
Зеро грубо олови тънката й китка, като не я остави да продължи, и я дръпна рязко към себе си.
Толкова рязко, че краката на Далия се приплетоха и тя политна безпомощна, блъскайки се в гърдите му.
- Малка лъжкиня. - Изсмя се в лицето й Зеро. – Не ме желаеш, а ? – Последва подигравателен и тежак като олово смях, който нажежи обстановката и телата им. – Ха, по – заблуден човек не съм виждал!
Далия изпъшка безсилно. Усещаше силната му длан да притиска безпощадно кръста й, оказвайки на тялото й небивало напрежение.
Другата му ръка не мислеше да отхлаби захвата си, като продължи да стиска китката й.
- Винаги ли си толкова самоуверен след мъчението, което причиняваш на жените си?! - Дръзко и нападателно, подобно на змия хваната в капан, изсъска Далия, като го изгледа враждебно, готова да го разкъса.
- О, ти се смяташ за моя жена ? - Иронично подметна младият мъж и се усмихна с истинска наслада. - Радвам се, че си го осъзнала съкровище! – Веждите му се повдигнаха нагоре засилвайки насмешливостта на думите му. – Много правилно си пречислила сладкото си телце. – Зеро плъзна ръка надоло и неприлично обхвана дупето й като го стисна и я привлече максимално до тялото си , така че да усети напрежението, което се бе заформило под корема му. – Ти си моя ! - Младият вампир натърти на всяка една дума, сякаш ги набиваше в глвата й. - Моя ! Никога няма да ме изтриеш от тялото си, защото аз, а не той те направи жена!
- Аз не съм предмет, който можеш да притежаваш! – Извика разгневено момичето, а страните й запламтяха до кърваво червено заради думите му.
Чувстваше се толкова слаба, наранена и неуверена в ръцете му, че спешно търсеше пролука за да се измъкне. Толкова беше арогантен и подъл ! Щеше да го накара да глътне всяка една самодоволна реплика, която бе изрекал!
Тялото й беше опряно в неговото. Нямаше как да му се противопостви, а макар че не чувстваше влиянието на силата му, чийто признак трябваше да е болката, можеше да каже, че той е по- здрав от скала и най- лошото - нямаше намерение да я остави да избяга.
- Какво се опитваш да ми докажеш, Далия ? Канаме ще те превърне в нещо, което ще намразиш! - В плътният му глас се доволи топлина и разбиране , които Далия отхвърли с присвиване на очи и презрително сумтене . - Ще те лъже и наранява хиляди и хиляди пъти ! - Изсъска, този път много по - гневно и невъздържано, като натисна леко кръста й възпирайки опита на непокорната жена да се измъкне. – Какво ще правиш в първата брачна нощ ? - Прошепна, а гласът му бе станал тих звук реещ се в малкото пространство по между им. - Канаме ще те използва за да задоволи егото си с тялото ти ! Ще се възползва от наивнността ти !
Далия усети студените тръпки да смръзват кръвта й. Знаеше добре, че Зеро е прав повече от всякога, но нямаше избор ! Не можеше да остави Канане да го убие само защото тя е била твърде страхлива за да изпълни сделата им.
- Значи, Канаме ще се възползва от наивността ми ? - Попита иронично тя. – Навярно така както правиш и ти!
- Кога ? - Запита Зеро и затегна хватката си без да обръща внимание на ‘’огромната’’ й сила.
- Когато забрави да споменеш, че двамата случайно сме по –обвързани, отколкото ни се иска да бъдем ! - Отвърна хапливо Далия, като се задърпа бясно, но единственото, което постигна бе още по – неизгодна позиция.
Зеро я обърна ловко с гръб към себе си, като стисна свитите й в отбранителни юмруци ръце и ги накара да стоят мирно пред гърдите й.
- Върви на майната си ! – Изкрещя извън себе си Далия, като се замята толкова диво, че краката и описаха няколко ритника във въздуха, преди на Зеро да му писне и буквално да я хвърли на леглото.
- Спри да се бориш срещу мен, Далия. - Предупреди я Зеро, като седна върху нея притискайки ръцете й над главата. - Ще се нараниш, а не искам това . - Мек като копринен плат, гласът му приливаше съвършено неразбираем, във всяка една емоция, която преминаваше през тялото му, като летен полах на вятъра или зимна вихрушка смразяваща всичко. - А и когато се бориш.. - кратка усмивка премина през лицето му и се стопи, но остави блясъка си да гори жив в очите му. - ...ме възбуждаш, адски, адски много...
- Говориш ... - започна шепнешком Далия, а накъсаното й дишане се долавяше като леко свистене в стаята. - ... изглеждаш, ухаеш, примамваш и контролираш точно както го правят и те ! - Спря забързаните си, изпълнени с горчивина думи за да си поеме дъх и продължи , покачвайки интонацията на гласът си - Ти си животно! - Ако нещо не ти харесва веднага го унищожаваш ! Не ти ли понася истината, че и ти си един гаден и подъл лъжец, като всички останали ?
Зеро остана напълно вглъбен в лицето й, а единственото, което можеше да се разчете по неговото бе студенина и равнодушие към случващото се.
Устните му потръпнаха за миг издавайки, че безизразната маска върху лицето му е добре изработена измама.
- Спри да се инатиш и чуй това, което имам да ти кажа - Заговори възможно най- разумно и спокойно Зеро, а гласът му прозвуча ниско и сдържано, наподобяващ този на учител борещ се срещу нахален ученик, който си знае своето.
- Нищо не искам да чувам от теб ! - Заяви твърдо Далия, но вече не се мяташе като зверче. Погледна го с очи, гневни и искрящи от заплаха. - Ти си един нещастен подлец ! - Отсече и повдигна тялото си в опит да изблъска Зеро от себе си, но единственот, което предизвика бе да го допусне да легне между краката й.
- Спри, мамка му ! - Извика така твърдо Зеро, че Далия замря и тялото й се отпусна под неговото - тресящо се от гняв, но не и толкова бурно.
Дъхът й идваше на тласъци и повдигаше гърдите й рязко.
Лицето й бе зачервено, а косите и пръснати като водопад от тъмна коприна по снежно бялото покривало на леглото.
Противно на волята й цялото й тяло се покри с пелена изтакана от възбуда. Енергията, която хвърляше да се гнети на Зеро се превърна в диво желание усещайки го на дъх от топлата си кожа.
- Защо не си идеш ! - Запита нападателно тя, усещайки разхлабената хавлия около тялото си.
Искаше да стане и да се облече, но поне виждаше, че Зеро е твърде съсредоточен в това да внимава за действията й и нямаше опасност голотата й да го привлече. Далия разчиташе на това надявайки се силно, защото от ноща, в която усети жаждата на тялото му за нейното, така подлудяващо и дори страховито, това желание се прихвърли върху нея. Копнееше за него, сякаш не можеше да контролира себе си. Всяко негово обикновено докосване караше тялото й да настръхва от възбуда и желание да се отдаде на снощната неповторима наслада. Ако Зеро пожелаеше можеше да я вземе твърде лесно, дори и сега, а това я ужасяваше, понеже смяташе, че е достатъчно силна за да го отблъсне, а всъщност бе достатъчно силна само за да издържи на бурното удоволоствие от секса с него.
- Върви си и ме остави на мира!
- Аз не съм лъжец, Далия. - Сухо отвърна Зеро като срещна не примирилите й се с присъствието му очи. - Нямаше как да ти кажа за това, понеже и аз не вярвах , че е възможно да съм роден за да те защитавам, но се оказа, че инстинкта ме води именно към това -Гласът му звучеше подтиснато, но искрено и напълно чистосърдечно.
Далия съзнаваше, че не му е толкова ядосана за това, че не й бе казал това, което е знаел за нея, колкото, че откриваше за какво точно да се хване и да го накара да си върви - от стаята й живота й.
- Поне да ми беше казал за родителите ми, за ..за произхода ми ...-Отвърна студено и го погледна обвинително стискайки зъби. - Поне да бях подготвена за .... - Далия замълча усещайки болката, която спомените от ноща, в която истината бе извадена на светло, носеха. - ..... истината, която ми бе отнета. – Довърши, а в нежният й глас потрепери издавайки горчивина.
- Съжалявам. – Отвърна кратко Зеро и се вгледа в тъмните очи, които издаваха уязвимостта на притежателката си.
- Не искам съжалението ти ! - Изведнъж възропта Далия и отклони очи от неговите, защото усещаше, че се пречупва.
- Разбира се! - Той поклати глава раздразнено. - Как очакваше да ти го кажа : Далия ти си осоновена и баща ти е вампир? - Зеро прояви ирония точно на място и Далия изсумтя гневно, но не успя да измили нещо, с което можеше да контрира думите му. – Тогава дори не знаех, кой е баща ти, но сега съм на ясно и ще направя всичко за да те измъкна от тази каша!
- Това не е каша! - възпротиви се Далия. - Ще се омъжа за прекрасен човек .... – тя тръсна глава подразнена от грешката - ..... вампир - поправи се и стисна зъби възпирайки ругатните, които й идваха на ум, когато цялото й тяло потрепери от отвращение отхвърляйки идеята. - Радвай се за мен и забрави за малко глупавата си арогантност ! Пожелавам ти да срещнеш някого, който да обичаш така както аз обичам Канаме!
Корема й се сви нервно, а сърцето й запулсира от болка. Мисълта, че той наистина можеше да срещне някоя и да я обича, я нарани повече от всичко случило се до момента.
- Ти да не си омагьосана или нещо такова ? - Запита гневно младият мъж. – Да не би да си удари главата, че заговори за любов към мъж, който едва познаваш?
Ревността не му даваше покой. Имаше чувство, че се побърква, че още малко и ще достигне прага на възможностите си да удържи гнева си тих и безпоследствен. Не бе възможно Далия да е влюбена! Нямаше да й го позволи!
Зеро усещаше себе си гневен и възбуден. Имаше два вариянта, единият от които бе готов да изпълни без да се замисли.
Топлината от нежното й тяло навлизаше в неговото твърде бързо и твърде предизвикателно. Далия бе толкова бясна, дива и възбуждаща, че Зеро започна да си мисли само за начина по който ще проникне в нея.
- Твоята природа ме отвращава ! - Изсъска с последни сили за да го отблъсне Далия използвайки най- болезнената за него тема.
По добре беше да го заболи сега и да я намрази, отколкото да замръзне завинаги или да бъде измъчван от Канаме цяла проклета вечност.
- Странно е, че природата ми те отвращава, когато възнамеряваш да се омъжиш за един от нас. - Мелодичен и равен глас, със страховит бонус - зловеща усмивка, която изсече лицето на Зеро правейки го сурово и страшно на фона на белите, кучешки зъби подаващи се от устата му.
- Показваш зъби за да ме стреснеш - Далия направи дързак опит в полза на догатка. - Имали ли още вампирски номера, които имаш доброто желание да ми покажеш ? – Подигравателно подметна без да откъсва очи от неговите.
- О, имам! - Просъска през стиснатите си зъби Зеро. – Имам и всичките ще ти харесат. – Закани се вбесен до крайна степен.
Далия се опита да извика, но беше твърде късно, когато усети тялото му притиснато изцяло в нейното и кадифето, което представляваха устните му да се плъзгат грубо по нейните.
Далия се опита да се противопостави на целувката , като опря ръце на гърдите му и се опита да го махне от себе си, но това само и единствено предизвика леката, самодоволна усмивка, в момента, в който езика му проникна сластно насилвайки устата й.
Младата жена се опита да се отдръпне, но Зеро подпря с ръка гърба й и притисна тялото й по – плътно до неговото.
Свободната му ръка се плъзна под меката, бяла хавлия търсейки коприната на бедрата й.
Далия беше отчаяна. Искаше да приключи, но как когато кожата й настръхна и езика й предателски се вплете в неговият отдавайки му всичко, което поискаше.
Усещаше ръката му да се плъзга под бикините й и почувства ужаса, когато топлината идваща от собственото й тяло я приласка придумвайки я да се отпусне. Ръката му си играеше с нея, карайки я да тръпне в очакване да я усети между бедрата си. Галеше нежно всеки срамен сантиметър от кожата й, но пропускаше желаната цел, която можеше да я направи пленица на желанията му.
Трябваше да го спре. Ръцете му ставаха все по – дръзки и все по – вълнуващи и покоряващи.
Зеро се дръпна изненадано на достатъчно разтояние, така че Далия се промуши бързо и скочи на крака заставайки в отбранителна стойка далеч от леглото.
- Ха, ти ме ухапа ! - Младият мъж регистрира случилото се с мека, невярваща усмивка, която примина във весел, непринуден смях. – Ухапа ме, малка вещице ! - Веждите му се сключиха объркано, а показалеца му докосна разкървената му устна. - Не мога да повярвам, че зайчето имало такива остри зъбки! - Продължи развеселено, а леката нотка на ирония придаде на думата му още по – неутоимо звучене. Гледан отстрани изглеждаше почти безопасен.
Да, но Далия не бе глупава! При първият възможен случай щеше да й го върне и то тъпкано, но приклещена така сладостно в него, това да го ухапе й се видя като единственото решение.
- А кой да предположи, че именно зверче се крие под маската на малко, крехко момиче. - Зеро прокара език по долната си устна и премахна кръвта с леко, съблазнително движение.
Очите му бяха втренчени в тези на Далия, сякаш я предизвикваха да реагира по някакъв начин на думите му.
- Принуди ме. – Отвърна тихо Далия, но гласът й бе достатъчно уверен в правотата й и не показа каквото и да е колебание.
- Хм - Зеро стана от леглото, като скръсти ръце пред гърдите си. -Предполагам, че целувката изобщо не ви се понрави, госпожице.... - Гласът му бе преситен с ирония и жлъч , а походката с която тръгна самоуверено към Далия, бе най- прецененото от всички действия, които досега бе направил.
Далия бе забила поглед в краката му, които скасяваха разтоянието по между им.
Порива да избяга от стаята стана непоносимо силен, но въпреки това, младата жена се чувстваше толкова заставена да не мърда, че ума й не допусна желанието й да се превърне в реалност.
- Навярно не ви е допаднало и треперехте от отвращение ? - Продължи все така спокоен в иронията си Зеро, без да показва гнева си открито. - Обеден съм, че когато снощи шептяхте името ми е било от ужас с молба да спра ! Греша ли в този така проникновен извод, госпожице ? - Зеро задаваше въпроса си с подигравка, а очите му се впиваха в Далия с опасна студенина.
- Точно така ! - Заяви Далия и вдигна очи към неговите. - Не ми се нрави всичко, което е насила ! На вас явно ви допада всичко, което аз не желая! -Далия също предпочете да се обърне към него по този начин и не забрави да натърти на очтивата форма.
Зеро почти я достигна, когато тя стисна вазата с цветя, която стоеше на малката дървена масичка пред прозореца, до който се беше свила, и разля цялата вода, хвърляйки цветята на пода.
Стисна в ръка малката стъклена вазичка и я постваи в изходно положение, с ясно предопреждение, че ще я счупи в главата му ако посмее да я доближи само с още няколко сантиметра.
Зеро проследи всяко едно движение с безизразност достойна за възхищение.
В очите му за миг запламтяха ледени пламъчета, предизвикани от учудване и гняв, породени от реакцията на Далия.
Сякаш тя наистина се боеше от него, а единственото, което се въртеше в ума му бе как да я опази и да й помогне.
- Сериозно ли ? - Зеро насочи очи към вазата в ръцете на Далия, а после ги върна към трептящият й от напрежение поглед,
- Не .. – Далия заекна и пристъпи нервно отдавайки тежаста на тялото си от единият на другият си крак. - ... не ме доближавай, а си върви или се кълна, че ще ме накараш да те нараня !
- Чувствам се ужасен. – Подигра се Зеро и направи още една крачка към Далия, карайки я да килне глава настрани и да го погледне предопредително.
Преди да се усети Далия се намери обезоражена, а вазата падна с углошителен тътен на пода като се строши на парчета.
Зеро стоеше невъзмутимо на дъх разтояние от зяпналата го в почуда Далия и все още държеше настрани ръката й, в която се бе намирала вазата.
- Защо? - Прошепна до устните й.
Далия присви очи неразбиращо. Сърцето й биеше в гърлото и можеше да се закълне, че тялото й трепереше като лист на дърво безмилостно полюсван от вятъра.
- Не те разбирам. - Смоталеви откровено като се опита да се дръпне, но Зеро задържа ръката й.
- Защо се държиш така, сякаш всеки един момент очакваш от мен да те нараня ? Какво се върти в главата ти Далия ? Какво ти е сторил и как мога да го поправя ?
На вратата се почука.
Далия не бе способна да отвърне очи от тези на Зеро.
Щеше да му признае всичко, което се бе опитала да скрие. Щеше да признае, че сделката от която Зеро се опитва да я спаси е факт. Щеше да му се моли да я спаси ! Не бе успяла да го измами и сега щеше да го повлече надолу към безната със себе си. Егоизма в нея наделяваше........
На вратата се почука отново и отвън се чу звънкият глас на Юки, който прозвуча дръпнато и някак резервирано:
- Далия, трябва да вляза за да ти съобщя нещо! Може ли ?
Далия знаеше, че е човек с много лош късмет, но не бе предполагала, че нещата можеха да се объркант до толкова, че да не вижда смисъл в това дори да се опита да скрие очевидните неща, които Юки несъмнено щеше да схване веднага щом влезеше в стаята.

Клипа, с който представям героите на Белязана

http://vbox7.com/play:5b471103

ГЛАВА 26


- Пожела ли сте да ме видите, Канаме - сама.
Джозефин Хио се плъзна изящно по кожената дамаска на стола, пред бюрото на Чистокръвният.
Беше облечена в светло синя, дълга до глезените, рокля, в обичайният стил, който следваше - стараомоден, но елегантен и възможно най – невинен, и едновременно с това, предизвикващ погледи.
Крачетата й, които бяха обути в по – тъмни от роклята пантофки, не достигаха послания с дебел килим под и се клатеха с детски маниер, напред назад из свободното пространство.
Джозефин Хио бе очарователна!
Нито един недостатък по ангелското й лице на малко момиче.
Канаме я удостои с един хладен поглед, който чисто и просто представляваше, прелюдие към целта на разговора им.
- Нека говорим направо, Джозефин. - Започна вампира. - Не вярвах, че ще застанеш срешу Съвета така глупаво и за нещо толкова ... маловажно. – Гласът му беше нисък, строг и сдържан, а по лицето му нямаше и намек за емоция.
Мислите му бяха забулени в мистерия, така както винаги.
Това плашеше враговете му и ги уязвяваше, още преди да успеят да вдигнат ръка против волята, и кръвта му.
Детето - вампир се усмихна, кривейки малките си устнички гузно.
Черните й гъсти мигли, за миг погалиха абсолютната белота на кожата й, когато тя премигна сладко, по най- невинният възможен начин.
- Нима, застанх срещу вас, Канаме - сама? - Попита с тон, в който се долови обида. - Аз просто исках да окажа признателността си, като ви отърва от този досаден проблем и го поема на плещите си.
В издълбаните от лед окопи на разговора им, Джозефин наподобяваше малко, умилкващо се котенце, което мъркаше сладко и невинно, но можеше също толкова сладко и неивно, да издраска до кръв лицето ти, а за основно ястие, да погълне и сърцето без особена трудност.
Канаме остана неподвижен за миг. Тъмните му очи бяха празни и всепоглъщащи, сякаш имаха способноста да разчитат в очите, всичко необходимо, сякаш виждаха от всеки възможен ъгъл бъдещето.
Взираше се в перфектното й, обло личице на красиво ангелче и изпитваше желание да я умъртви.
- Щом се изправяш срещу Съвета на старейшините, Дозефин - заговори все така резервирано - това означава, че се изправяш и срешу мен.
И двамата чистокръвни не отместваха очите си един от друг.
Звукът от стрелките на старинният, стенен часовник, отекваше зловещо в тишината на стаята.
- Това означава ли, че не сте искали момчето да оцелее ? - Попита Джозефин, с тон, любопитен и напълно безобиден - перфектната заблуда.
- Нима смееш да предогаждаш моите лични желания, Джозефин?
Атмосферата се изпълни със заплаха и мъртвешка хладнокръвност, която вещаеше разруха.
Дългите завеси спуснати пред прозореца зад Канаме, се размърдаха бурно от скрита в сенките ръка.
Приличаха на река от кръв, която забушува гневно, показвайки, колко голяма може да бъде моща й.
Лицето на Канаме бе бездушно.
Чистокръвният бе майсторски изрисувана картина, с прекрасни цветове, фон, и изтънчена недостижимост, но това вместо да затопля излъчването му, го изостряше, правейки ги зловещо, мрачно и студено, като нищо виждано и познато, което носеше точното си определение.
Гнева му не беше гняв, а очите му не бяха очи.
Канаме Куран беше нещо непознато, нещо отровно, което никога не удряше два пъти, защото не бе необходимо.
Границата бе неправилно очертана, а смъртта витаеше около двамата вампира повече от всякога.
Дозефин не помръдна и остана неподвижна, точно какъвто беше и той.
Тъмната му коса стигаща до раменете стоеше небрежно, младежки, а спортното, черно сако, в комплект с разкопчаната бяла риза, го правеха твърде еднакъв с всеки един тийнейджър. Но в тъмните му очи, с цвета на прегорена захар, бяха очертани наслоилите се пластове, които представляваха вековете, през които бе усъвършенствал всяко едно потръпване на тялото си, и всяка една усмивка на лицето си.
Нямаше нищо по – ужасяващо от същество, което бе видяло толкова, че бе стигнало до това да не се вълнува от нищо, и да не се бои от нищо.
Джозефин се изхлузи от стола и се понесе на сантиметри от пода.
Дългата й, лъскава коса заплува в пространството, а кукленските й къдрици приличаха на бурните, морски вълни.
Синята й рокля се развя ефирно зад нея, така сякаш в стаята ставаше течение.
Въздуха се изпълни с изтъченият аромат на жасмин.
Канаме стоеше облегнат назад в стола си.
Пълновластен господар на всичко, включително й на чистокръвната Джозефин, която знаеше, кога трябва да се оттегли.
Изражението му остана непроменено от действията ангелското дете. Ръцете му бяха скръстени над бюрото, а небрежният му вид скриваше истинската задълбоченост на погледа му.
Джозефин плавно се свлече на пода до краката му, като вдигна глава нагоре и постави малките си длани, които отново бяха обвити в ръкавици стигащи до лактите, на коляното на Господаря си.
Лицето й бе тъжно, измъчено и на него се четеше разкаяние. Маска, но перфектно съградена, без процепи и вкус на измама.
Необикновеното сребро на очите й приличаше на разтопено, заради сълзите, които искряха като перли в погледа й.
- Така ужасно сгреших ... - промълви тихичко тя, като прехапа устнички - ... не помислих, че превръщането на момчето, ще бъде така огорчително за вас.
Канаме я погледа. Погледа му бе леден и безсърдечен.
Джозефин умишлено заобикаляше всичко останало и се опитваше да разбере повече за гнева му, който бе предизвикан от своеволието й.
Тя много добре знаеше, какво върши, но невинноста, която имитираше винаги бе играла важна роля в задколистните й игри.
- Кой ти даде одобрението си за това действие ? - Попита сурово, като остави очите си да се взират неподвижни в красивото й лице.
- Боя се ... – изхлипа тя, като стисна панталона му имитирайки нервен импулс - ...че никой не бе достатъчно глупав, Канаме - сама.
- А Съвета ? - Подхвърли отчуждено Канаме, като не показа интерес към трогателното й изражение. – Мислех, че неговите поддръжници и най- вече представители, които съм приел с доверие в Академият, изпълняват заповеди, а не раздават такива.
- Просто си помислих, че ако го спася, ще намаля греха на сестра си и тя ще може отново да се върне и да скланя покорно глава пред вас, Канаме - сама. - Тихичко, с искрено и неподправено детско гласче и похвално покорство, отвърна Дожефин.
Чистокръвната знаеше много добре, какво точно да каже и как да го каже, за да предизвика прошка и дори затваряне на очите, а и дори Принца да не желаеше да се хване на думите й, нямаше нищо срещу нея, освен сладката наивност, която уж я бе подтикнала към грешка, в името на обичта, която изпитваше към сестра си.
- Разбирам. – Кратко отвърна Канаме.
Майсторството на Джозефин истиски го възхищаваше.
Много умно от нейна страна, да завърти нещата от гледана точка на връзката, която имаше със сестра си.
Дипломатичността на детето вампир и наична, по който показваше уважението си и безупречната проява на привързаност и покорство към него, го караше да застава нащрек, защото до него достигаше мириса на заговори, лъжи и преврат, който нямаше да позволи дори и от пъкала.
- Всичко, което съм направила е било за благополучитето на Канаме Куран - изтананика мило тя и го погледна с обожание, сякаш виждаше някакво божетсво или най- малкото своят най- голям идол. – Никога не бих направила нещо против вас и Съвета. - Джозефин склони глава в скута му и се усмихна подло, гледайки настрани. – Моето решение бе продиктувано и от вашият план - загатна, като се сгуши още по плътно.
- Моят план? - Попита с равен, напълно спокоен и безстрастен глас Канаме, като сложи студената си длан върху лежащата в скута му малка главичка и я замилва нежно, въпреки че с едно лесно движение, бе способен да я смачка, така лесно както не можеше да бъде предположено.
- За малката Сириус - поясни Джозефин и вдигна глава срещайки непроницаемите, тъмни и опасни очи, които бяха напълно неподвижни на фона на сериозното, карсиво лице на Канаме. - Много мъдро от ваша страна да я направите своя - поздравленията в гласът й едва не го накараха да откъсне къдрицата от косите й, която бе навил около пръста си. - Опитомявайки нея, ще опитомите й целият Клан Сириус, това несъмнено ще затвърди мястото ви на трона, което не бива да бъде поставяно под въпрос - Хитро продължи да говори Джозефин. - Но разбира се, ако тази непокорна Сириус има връзката, която Чистите води по наследство притежават с някой Ловец на вампири, роден за техен пазител, то тогава не би ви било толкова лесно, колкото аз бих желала да ви бъде.
- Колко си умна, Джозефин. - Сухо отвърна Канаме и продължи да милава косите й без да издава бушуващият в гърдите му гняв.
- Аз пожелах да ви помогна - промълви лаконично тя. - Понеже завършвайки трансформацията, мога да контролирам Кирию, а това навярно ще ви бъде от полза.
- Контрола ти върху него ще бъде слаб, защото сестра ти е вкарала заразата в тялото му.
- Но все пак, ще бъде контрол.
- Хм - Канаме се подсмихна при мисълта за Зеро Кирию, който още от дете не се прекланяше пред никого и не умееше да следва чужди заповеди. - Не ми се иска да те огорчавам, Джозефин, но макар че не харесвам това момче, не мога да отрека силата на волята му, която винаги ми се е нравила.
- Никой не е по – силен от моща на чистокръвните! – Отвърна нескромно тя - Ако някога имате нужда аз .......
- Не се нуждая от помощ, която идва от неверен към традициите и заповедите ми вампир! - Отсече повече от ясно Канаме, като стисна косата й принуждавайки лицето й да се вдигне към неговото. - Още една лъжа от устата ти ... - изсъска смразяващо впивайки очи в нея -.. и ще разкъсам платта ти, изхвърляйки я на територията на Сириус, където кучетата им ще я разръфат.
- Исках да ви помогна - Отчаяна от развоя на събитията измрънка Джозефин, усещайки силният захват на вплетените му в косата й пръсти.
- Не, не искаше - отвърна Канаме с лека, иронична усмивка, като доближи малкото й личице до своето. - Познавам те Джозефин и вярвай, ще бъде ход пред теб, когато се опиташ да прокараш мръсният план на Господаря си.
Устата на Джозефин Хио зейна внезапно като дупка на идеално асфалтирана магистрала.
Малките й кучешки зъбчета се подадоха леко, издавайки напрежението й. Сърцето й биеше плахо, но след минута две на мълчаливо и наострено взиране във Канаме Куран, Джозефин съумя да се усмихме невинно и да върне самообладанието, което бе изгубила за кратко.
- Господар? - Захаросаното й гласче трепна с намек за надигаща се несигурност от информацията, с която Куран очевидно разполагаше.
- Как ли ще те накаже Съвета, когато разбере що за предателка си ти ?
Очите на Джозефин се разшириха от страх, а красивото й лице пребледня.
- Не ви разбирам - промълви предпазливо - Не бих сторила нищо в ущърб на Канаме Куран и Клана Аменус!
- Не, разбира се - Пресмехулно провлачи Канаме и се усмихна студено. – Не би посмяла или може би .... - Чистокръвният недовърши мисълта си напълно съзнателно, като я остави сама да запълни с истината започнатото изречение.
Тъмните му очи се вторачиха така настойчиво в лицето на потръпващият от страх вампир, че можеха да бъдат сръвнени с охранителни камери, които записваха всеки излишен дъх.
- Кажи на Галмир, че не е хубаво да подкупва толкова ненадеждни Аменус, каквато си ти!
Джозефин трепна при думите му и разбра, че със сигурност е разкрита и няма смисъл да увърта и пелтечи повече.
- Вие знаете, че работя за Галмир Сириус? - Прошепна тя, с опасение някой да не чуе думите й.
- Още от денят на пристигането ти. – Отвърна спокойно Канаме, като се усмихна подигравателно и попита : - Сигурно властта, която е обещал да ти дари след като ме свалиш от трона с помоща на хора от Съвета, е била задоволителна ?
Как можеше да отговори на това ?
Властта, която Галмир можеше да й усигори наистина я бе съблазнила, но не бе нито достатъчно самоуверена, нито достатъчно глупава, за да го потвърди гласно.
- Какво ще правите с мен? - Попита тихо, но достатъчно твърдо за да се разбере, че маската на невинно и безпомощно същество е захвърлена. – Какво ще пожелаете да сторя ? - Гласът и прозвуча твърде възрастен, за образа й на дете, а погледната от страни изглеждаше зловеща, мъртва и нереална, като малка кукла направена от восък.
- Ти ще продължиш да работиш.
- За Галмир ?
- За мен. – Отвърна кратко Канаме. – Ще ми даваш информацията, която ми е нужна, за да предвиждам ходовете му, както той, с твоя помощ, знаеше за моите. В замяна ще задържиш живота си.

Шики Сенри бе спокоен.
Бе спокоен по онзи приятен нехаен начин, по който се чувстваше почти през цялото време, освен, когато Рима Тоя бе наблизо.
Младият вампир се бе настанил удобно на сивото канапе, в просторната си стая. Привидно, вниманието му бе съсредоточено изцяло от книгата в ръцете му, но всъщност, мислите му летяха към съвсем нетипични неща, като Далия Сириус, които не му влизаха в работата.
Между вампирите от Лунното общежитие, се разчуваше, бавно, но сигурно, като всяка една гореща новина, че хубавката дама от Дневният клас е Чиста вода, и за нейн огромен късмет или тежко проклятие, е наследница на самият Аргорн Корнел де Сириус.
Шики бе вампир с развито чувство за безразличност, равнодушие и въобще нулева заинтересованост, по който и да е въпрос, но малката Сириус бе привлякла вниманието му с интелекта и непрунудеността си, които трудно се намираха в смъртните, особено на нейните крехки седемнадесет години.
Канаме Куран щеше да я направи своя съпруга ?!
Това бе вторият слух пламнал като факла напоена с бензин. От тази факла се вдигна много дим, а мириса на бензин се уталожи, но не се разнесе.
Несъмнено това беше табу за вампирският свят. Чистокръвен принц с смъртна, макар и Чиста вода. Това се бе случвало само веднъж, а последствията все още се понасяха и понасяха и донасяха след себе си още проблеми.
- Защо фамилярничиш с нея !
Шики помръдна книгата настрана, колкото да се усмихне мързеливо на русокоската с ръце на кръста, която бе нахлула безцеремонно в стаята му.
- Попитах те нещо, глупако - хубавият тембър на гласът й звучеше грубо, а рязкото кимване с глава, което направи в негова посока, наподобяваше маниера на момиче от улична банда.
Да, Рима Тоя беше фурия и при това фурия с нещо, липсващо у много жени - жизненост и острота , облечена в кадифе, магия...
- Какво е породило гнева ти, Рима? - Попита лаконично Шики и повдигна леко вежда нагоре в израз на досада.
Очите му преминаваха бавно, спускайки се от лицето към тялото й.
Меднорусата й коса, която винаги стоеше леко начупена в крайщата, бе разпиляна небрежно по крехките й рамене.
Рошавото бритонче влизаше в очите й по един особено привлекателен начин, и придаваше на сините й очи дръзка загадачност.
Шики никога не бе харесвал клющави жени.
Не му се нравеше това, че момичето до него ще му убива, когато я прегърне, но Рима, бе слаба, точно толкова, колкото той не харесваше, а странното беше, че тялото й бе създадено просто идеално, нямаше анориксичен вид на преуморена от диети девойка, а приятното излъчване на крехко, деликатно същество, което се нуждаеше от постояни грижи.
Шики знаеше, че Рима изглежда крехка и неспособна да се справи с каквото и да е, но това съвсем не бе вярно. Малката му злоба бе силна, винаги устремена на някъде и готова да му вгурчи живота, когато не бе свършил нещата, така както тя искаше - перфектно.
- Не съм гневна - отсече Рима и скръсти ръце пред гърдите си, като вирна надмено брадичка. - Просто искам да те предопредя, че Канаме ще те убие, заради забежките ти със малката смъртна.
Шики се усмихна. Случваше се рядко. Младото му лице засия в плен на чаровна будност, сякаш изведнъж вените му се бяха препълнили със свежа кръв.
- С Далия се запознахме, но не съм си и помислял за ... – той се подсмихна - .. забежки.
Рима го изгледа недоверчиво и просто сви рамене, малко по – спокойна, имитирайки равнодушие към личният му живот.
Шики я проследи до леглото си, в което малката се настани най- невъзмотимо, премятайки кокетно крака, така че червената, къса рокличка, която носеше да разкрие част от красивите й крака.
- Ти си толкова проблемна личност, Шики. – Провлачи отпуснато Рима, сякаш бе уморена до толкова, че за да се задвижат съблазнителните й малки устни, й бяха необходими неимоверни усилия.
Шики заразглежда роклята. О, да чудесна рокля, а още по – чудесно щеше да стой на пода в спалнята му.
Усмивка изви предизвикателно хубавите му устни.
Младият мъж стана от канапето като задържа многозначителната усмивка върху лицето си, подарявайки я на русокосата красавица, която го погледна въпросително.
- На къде така ? - Запита хапливо Рима, като зашари с очи по решителната фасада на лицето му.
- При теб - отвърна кратко Шики, като се плъзна по леглото, зад гърба й, и я привлече до себе си, така че да я принуди да се облегне, поне за малко, на гърдите му.
- Не те искам! - Сърдито заяви момичето, но не се отдръпна, а напротив, сгуши се в него търсейки аромата и закрилата му.
Шики усети, че е разтроена от нещо, много по - дълбоко и притеснително за нея, от вниманието, което бе отделил на Далия Корнел.
- Какъв е проблема? - Прошепна до малкото й ухо, Сенри, като опря брадичка на главата й, и я прегърна през раменете, привличайки я в скута си.
Рима мълча дълго. Толкова дълго, че Шики се подвоуми, дали да не започне да говори, за каквото й да е.
Нуждата му от това, да води разговор, сама по себе си бе странна, но безмълвието в Рима го правеше неспокоен и несигурен.
- Мисля си за онази, Сириус, който белязах - заговори тихо Рима.
Шики несъзнателно я стегна в прегръдката си, така сякаш някой всеки един миг щеше да му се нахвърли с желанието да я нарани.
Лицето му обаче остана безизразно, само сините му очи искряха напрегнато, излъчвайки негодувание
- Помниш ли.... - запита Рима, като се поотдръпна от прегръдката му и се извърна съвсем леко, за да вижда лицето му. - ... онзи Демир Сириус, на когото оставих белег ?
- Да. – Шики кимна и погали нежното й, непроницаемо лице. – Разказвала си ми, че е пожелал да те насили на един от баловете, които организираме, за да афишираме мира по между си. – Уточни замислено и се заигра с един кичур от косата й, прокарвайки го през пръстите си, така внимателно, както първият слънчев лъч прогонва ноща.
- Сетих се за него. – Рима махна с ръка превидно нехайно, но очите й заблестяха неспокойни и изпълнени със страх.
- Това те тревожи - Отбеляза Шики, а в гърдите му пламна див гняв и готовност да убие проклетият Сириус на секундата.
- Не ! - Отсече Рима, като сбръчи носле, но тялото й потрепери леко, въпреки че бе заставено винаги да овладява, всеки един чувствителен порив на притежателката си. – Просто си помислих, колко големи диваци и неконтролируеми животни, са всички Сириус. - Момичето направи гримаса от отвращение. – Когато синеокият ми налетя, не можех да повярвам, колко голяма е наглостта му! - Гласът и прозвуча възмутено и раздразнено, а устните й се нацупиха.- Те изобщо не се страхуват от нас Сенри! - Констатира с някаква страна смесица от изненада и яд, момичето и прехапа замислено долната си устна. – Смятат ни за контета и за глупави и слаби, а не са нищо повече от улични варвари!
- Те се толкова елементарни, че се срамувам, че сме деца от един и същ вид- Шики извъртя раздразнено очи, жест, които запазваше в себе си младежкият му маниер. - Демир - изсъска името със закана, а устните му се искривиха в лека, зловеща усмивка. - Съдбата винаги е благосклона към моята скромна особа и винаги ме сблъсква с точните хора. - В гласът му се четеше закана и надежда за среща и сблъсак със Сириус.
- Той каза : ‘’ Дори от Ада, малка кучко, ще се пресегна и ще те сграбча!’’! - Промълви с треперещ от ужас глас Рима, но за да прикрие емоциите си обърна отново гръб на Шики, облягайки се на гърдите му, и притвори очи, за да нормализира дишането си.
- А аз ще бъда там, точно до теб, за да сграбча него. – Прошепна уверено Шики и целуна нежно врата й.
Рима се усмихна леко. Толкова беше хубаво, когато Сенри си вярваше, че го е грижа.
Наистина, проклетият вампир, можеше да я накара да му повярва й да се почувства сигурна. Каквото й да правеше обаче, Рима виждаше в него момчето, неспособно на постояност, но и мъжа, в който си позволи да се влюби.
Трябваше да му даде заслужената награда, заради това, че бе най- обаятелният и красив лъжец, който бе срещала.
Младата жена се извърна с лице към него и докосна леко устните му.
Пое лицето му в длани и се притисна до тялото му, вплитайки езика си с неговият. Ръчичките й бяха слаби и нежни, а когато Шики плъзна ръката си около тънката й талия, осъзна колко мъничка и чуплива е.
Сърцето му заби бързо. Разума му отново се замагли от аромата и сладоста на устните й. Правеше го толкова чувствен, а това го ядосваше. Чувствата в това несигурно настояще, бяха нещо толкова грешно, но когато сърцето искаше само да драсне клечката не спокойствието си, кой можеше да го спре.
Шики я постави да легне внимателно, като не отделяше устните си от нейните.
Ръцете му опитно замилваха тялото й, и заразвръзваха връзките на роклята, която скриваше прелестта на красивото й тяло.
888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888


Далия хвърли кратък, изпълнен с напрежение поглед към вратата зад, която чакаше Юки - раздразнена и не особено дружелюбна.
- Далия?! - Гласът на Юки бе придобил изнервена нотка, на човек с работа много по - важна от това, да чука на нечия врата. – Там ли си ? – Провлачи с досада и почука отново.
- Какво ще кажеш да й отворим, а ?
Далия върна погледа си на Зеро. Очите му светаха иронично, а веждите му, с ясен, насмешлив израз, бяха повдигнати нагоре в очакване на отговора й.
Младата жена навлажни нервно устни и се отдръпна от него.
Учуди се на това, че той я пусна и дори се отдалечи от нея, като се настани обратно на табуретката пред таолетната масичка, но прие съобразителните му действия, като знак за връщащото се в главата му благоразумие, което силно се съмняваше, че изобщо някога е притежавал.
- Можеш ли ... - Далия заекна и размаха безпомощно ръце - ... да изчезнеш ? - Очите й жадно се впиха в него - блестящи от тревога и забързаност.
- Да ти приличам на добарата кръсница вълшебница, с магическата пръчка ? - Саркастичноста в тона на Кирию, беше примесена с раздразнение, но красивото му лице отразяваше единствено насладата, която изпитваше.
- Забавно ли ти е, Кирию? - Запита го шепнешком Далия.
Лицето й бе изпъстрено с недоволство и вътрешна битка насочена към най – доброто решение, което можеше да вземе, за да се измъкне от ситуацията.
- Изключително. – Уверено отговори младежа, а във живите му, виолетови очи припламнаха дръзки пламъчета, изтакани от предизвикателство. – Не разбирам, защо реагираш така, на това, че Юки е отвън? - Зеро нарочно повиши тон и Далия моментално постави пръсче на устните си като го сгълча пламенно:
- Шшшът! По тихо, да не би да искаш, да разбере че си в стаята ми в... - замълча й погледна часовника на нощното си шкафче - .. в десет и петнайсет - младата жена стисна очи и осъдително се тупна по челото - Господи, сега вече не знам, какво ще правим!
- О, ние трябва да правим нещо? - Закачливо подхвърли Зеро, като подсвирна силно, и когато Далия го изгледа убийствено, я дари с една палава, по – подходяща за малко, непослушно момче, усмивка.
- Далия !? - Гласът на Юки извибрира раздразнено, и макар че Далия не я виждаше, съвсем спокойно можеше да си я представи, гневна, намръщена, тропаща недоволно с крак.
Зеро стана рязко от табуретката като привлече изцяло вниманието на суетящата се наоколо млада жена.
Още преди да изрече каквото и да е, за да го спре, той зейна широко вратата пред нетърпеливата Юки.
- Заповядай. - Отвътна толкова невъзмотим, като направи ленив жест с ръка.
- Далия, защото не ми отвори, чуках като ... - Юки понечи да влезе, но лицето, което видя насреща си, я изненада и закова на място.
Сърцето й заби в гърдите от щастие, от болка, от смесица от най - различни чувства, които я бяха сковали и не й позволяваха да мръдне.
Очите й се разшириха от изненада, а сълзите намериха пътя си по пребледнялото й лице, като се търкулнаха като капчици дъжд по гладко, прозрачно стъкло.
- Юки. – Промълви загрижено Зеро.
Детинската му несериозност се бе стопила внезапно. Лицето му бе заело сериозната маска на възрастен, която му подхождаше, но го правеше да изглежда твърде зрял.
Гласът му! Юки се засмя звънко и се хвърли на врата му, като заплака още по - силно.
Зеро остави ръцете си повдигнати в пространството, колебаещи се дали да я прегърнат, но по треперенето на тялото й, и сълзите, които не спираха и мокреха тениската му, прецени, че тя има нужда от допира му, за да се успокои.
- Директора каза, че ме очаква изненада - изхлипа Юки, като обви още по – стремително ръце около врата му, и вплете пръстите на една си ръка в косите му, сякаш за да отвърди близостта, която пожела да почувства.
– Толкова се уплаших ! - Прошепна задавено момичето и се отдръпна леко, за да погледне лицето му.
Беше си същият. Онази Зеро, който не обичаше да се разкрива пред другите. Същото малко, объркано момче, което отчаяно се опитваше да застане на земята, твърде тежко, за да понесе всичко като мъж!
Юки се умихна с тъга, когато си спомни, колко уязвим бе той, първият път, когато го бе срещнала.
За миг, в онази нощ, Юки си бе помислила, че момчето към което бе привъразна толкова странно, толкова силно и болезнено, никога повече няма да я погледне гневно. През ума й, като грозна сцена, бе минало, че той никога отново няма да обсъжда и да се мръщи на сапунените серилали, които тя обичаше да гледа.
Да, онова момче, което, когато Юки бе малка, гледаше така както звездите гледаха земята – топло и всеотдайно.
Юки се върна назад до къщичката на дървото и думите на Зеро - ‘’ Ще те победя! Малка си и си лесна, аз съм момче !’’- Бе се зарекъл, а никога, никога не го бе направил.
Юки помилава красивото му лице, което бе заело топлият израз, който младото момиче обичаше да вижда.
Да! Бе минало време!
И двамата не бяха малкото момче и момиче, които се гонеха, като луди из къщата...
Юки осъзна, че вече не е малкото момиче, а Зеро не е палавото момченце, което вечер и разказваше приказки и оставаше с нея, когато страховете от тъмното я завладееха.
Бе минало време, но очите му все още светеха, като блестящи светлини, които поразяваха с изразителността си и можеха да засенчат всичко.
- Помислих си, че това ще бъде краят - промълви с треперещ от вълнение глас Юки, макар че искаше да застане сериозна, като негова опора, а не като лигавещо се момиче, но тя и за миг не си бе помислила да играе роли, наистина изпитваше всичко толкова силно, че не можеше да спре да изразява емоциите си. – Директора ми каза, че вече си ...
- Сега всичко е наред. - Отвърна спокоен Зеро и й се усмихна окуражаващо.
- Да - промълви Юки замислено.
Отдръпна се от Зеро и изтри сълзите, които бяха останали по лицето й.
– Вярвам в това, Зеро. - Допълни с тежка, за Зеро надежда. - Как се чувстваш ? - Побърза да попита , като постави ръце на раменето му и го погледна с обич и топлота.
- Аз съм олицетворение на здравето ! - Подхвърли с чаровна усмивка Зеро, като избърса една мокра следа, която бе останала по брадичката на Юки.
Той знаеше, че нищо не е наред!
Не беше наивен, а понякога така му се искаше да бъде, но Юки бе наивна и за двама, а това спомагаше за лесното и убеждаване, че всичко е в пълна хармония, и дори пред очите й да се водеше война, тя щеше да повярва, щом той й казваше, че всичко е просто прекрасно.
Мислите му се рееха неспокойни насочени към Далия.
Беше твърде груб и невъздържан с нея. Искаше му се да бъде така лесно, както беше с Юки.
Усмивка, прегръдка, леко намигване и тя бе готова, спокойна и не задаваща въпроси, на които просто не бе съчинил отговори.
Но Далия бе различна!
Плашеше го наична, по който се задълбочаваше в него, сякаш можеше да прочете мислите му.
Какво си бе наумила ? Тъпият кръвопиец я бе притиснал, а тя самата не искаше да се откъсне !
Зеро се опитваше да я разбере, да вникне в женската й същност, така както правеше с други момичета, но не можеше!
И нищо не беше наред! Всъщност бе пълна бъркотия! Една нейна дума ...
Зеро искаше да чу само една дума и щеше да преобърне света, и да се изправи срещу Канаме, само и само за да я измъкне.
Не знаеше защо, но му омръзна да си задава този въпрос. Защо? Защото така искаше! Нямаше нужда да се оправдава и пред себе си, но имаше желание да се обърне към Далия и да й каже нещо, но какво точно не бе решил, не бе отгатнал ? Какво се казваше, когато искаш някой да е само твой ? Какви мисли само ...? Какви мисли..?
Зеро се отдръпна от Юки и се извърна с лице към Далия.
Очите им се срещнаха.
Меката усмивка, която бе разцъфнала на устните й се стопи, а очите се отместиха светкавично от неговите, сякаш я бе ударил ток и от това, да не го гледа в очите, зависеше живота й.
Отначало, когато Зеро бе отворил вратата пускайки Юки вътре, Далия се почувства напрегната и дори уплашена.
Не й се искаше, Юки да я вижда в този вид, който благоприятстваше за лесното достигане до истината, в която се криеше изминалата нощ.
Когато обаче видя начина, по който Юки реагира на това, че вижда Зеро жив и здрав, я разбра напълно. Проумя държанието й и начина, по който изглеждаше в нейните очи. Разбра, че не може да я обвини, за това, че просто защитава тези, които обича.
Юки и Зеро бяха израстнали заедно.
Далия се запита, какво би било, ако не беше сама, ако имаше друго дете, с което да споделя. Навярно, ако си имаше някого, с който да дели детството, сега щеше да се чувства също толкова обвързана с него, както се чувстваха и изглеждаха Юки и Зеро.
Беше толкова красиво, че разкрилата се пред очите й мила сцена, я накара да загърби тревогата, макар и за минути.
Спомни си за куклата си Беки.
Красива кукла с руси къдрици, но толкова мъртво лице.
Беки не говореше, но когато се чувстваше самотна или това, че се чувстваше различна от другите деца, я караше да се измъчва, Далия стоеше будна в леглото си и разказваше за изминалият ден на куклата Беки. Разказваше за страховете и мечтите си, но куклата винаги мълчеше.
Далия си припомни неприятнят спомен от самотното си детство, когато майка й изхвърли Беки в боклука, защото Далия бе решила да си спретне малък маскарат и бе навлякла дрехите й.
Това бе наказанието, което майка й наложи, защото бе много ядосана, заради скъпите си таолети, а малката й дъщеря отчаяно се нуждаеше от вниманието й.
Далия никога повече не пожела кукла, въпреки че баща й й подаряваше много по – кръсиви и слъпи от Беки, а момичето ги трупаше на шкафа си, но никога не им проговори, както и те на нея.
Сега, когато се усети толкова гола пред Юки и Зеро, ги възприе като едно цяло.
Те се имаха! Никога нямаше да останат по сами, а тя бе толкова излишна, ненужна, чужда и сякаш всички погледи пълни с презрение и възмощение се насочваха към нея.
Юки най- после можеше да размисли над неподходящото облекло на Далия и присъстивието на Зеро в стаята й толкова късно сутринта.
Далия носеше само една тънка, бяха хавлия, а косите й бяха влажни, което подсказа на Юки, че скоро е била в банята.
Погледа на Далия бе насочен в пода и Юки възприе това, като признак на вината, която си втълпи, че Далия трябва да изпитва.
Втренчи тъмните си очи в нея, оглеждайки я критично.
Цялата й голота беше безсрамна ! Красотата й също беше безсрамна, прокълната, а навярно Зеро бе жертва на изкушението, което тази жена представляваше за него.
Младата Крос присви очи и стисна зъби гневно.
Бяла, нежна кожа ......
Блудница, която изглеждаше като девтсвеница, по бяла от снега и маргаритките в тревата.
Червени устни, леко подпухнали от нечии целувки ! Проклетница !
Юки изпитваше презрение към Далия, така както към никого другиго.
Първо бе поставила на карта живота на Зеро, подтиквайки го към пропастта, а след това го бе омагьосала, съблазнила, а Зеро бе просто слаб мъж, не можеше да се противопостви на желанията си.
- Изглеждаш, толкова ... - Юки замълча и се умихна подигравателни оглеждайки Далия, толкова надмено и самоуверено, че Зеро повдигна вежди изненадан от поведението й, което подхождаше на всяка друга, но не и на нея. - ... гола - допълни с леко повдигане на глава.
Далия гледаше в земята.
Чувстваше се толкова унижена. Искаше да заплаче.
Устните й потрепериха лекичко, но за да възпре издайническата реакция, момичето ги преха и притвори очи, повтаряйки си, че Юки ще излее гнева си с право, и ще се тръгне.
- Зеро - Юки се завъртя към загледалият се в Далия млад мъж - Какво всъщност правиш тук ? - Попита, а тона й беше заповеднически, задължаващ, сякаш имаше правото да изисква от него, а той да се подчинява на волята и думите й.
Далия вдигна рязко глава при зададеният въпрос и срещна спокойните, виолетови очи на Зеро, които бяха толкова изразителни, дълбоки и остремени към нея, че младата жена имаше чувство, че я докосват.
Сълзи проблеснаха в лешниковите й очи, а молбата, която Зеро прочете в тях, го докосна, разтърси, изгори го ......
Моля те ! Това се четеше по бледото й лице, а сухите й устни го мълвяха безгластно.
Далия стисна малките си юмручета силно и преглътна с усилие, без да отмества очите си от тези на Зеро.
- Не мисля, че е много прилично да ми държиш сметка, Юки. – Зеро отвърна очи от Далия и ги насочи към Юки, която го изгледа гневно.
Гласът на младият вампир прозвуча студено и достатъчно строго, за да накара Юки, макар разгневена, понеже се почувства унижена и поставена на мястото си пред Далия, която навярно се наслаждаваше на триумфа си, да отмести поглед в страни.
Далия усети как се свива в черупката си. Поиска й се да има одеяло, с което да се завие през глава и да си остане там, на сигурно, цяла вечност. Срам и унижение пулсираха болезнено в главата й.
- Не разбирам ! - Възкликна изведнъж Юки като разпери ръце, а после рязко ги отпуса до тялото си. – Искаш да мълча Зеро, но нима си толкова сляп ! - Гласът й доби хладнокръвие и смразяваща увереност, а очите й се стрелнаха в посока на Далия, пронизвайки я със жестока и умишелно насочена омраза. - Не й стига, на малката ти Далия, че едва не те уби с глупоста си .... - Юки се задъха от гняв и прибели очи. - ....... а сега, дори те е накарала да я докосваш! – Изрече с отвръщение. – Докосва ли я Зеро ? ! – Попита, а големите й, искрящи от яд очи се впиха настоятелно в неговите.
Зеро я погледа изненадано. Юки никога не се бе държала толкова грозно досега и младият мъж не я бе виждал в такава отвратителна светлина.
Устните му застинаха стиснати в права линия, а очите му се присвиха леко и изхвърлиха ясно предопреждение в лицето на Юки.
- Прекаляваш, Юки! - Изсъска през стиснатите си зъби Зеро. – Спри се! - Отсече, а главата му се наклони леко настрани, следвана от гримасата на лицето му, която бе намек, за покачващото се във вените му раздразнени. – Излагаш, както себе си, така й възпитанието на Кайен!
Юки потръпна изненадана и наранена от студените и строги думи на Зеро.
Имаше такова разочарование в погледа му. Бе разочарован от поведението й, също така изненадан и възмотен, но Юки не можеше да крие повече това, което бе толкова очевидно!
Далия бе дошла в Академия Крос, а след нея всичко се бе объркало. Коя бе тя? Кой и даваше това право ?
- Знаеш ли, Зеро ? - Възкликна с треперещ от чувства глас Юки, като преглътна сълзите напиращи в очите й. - Канаме – сама ни кани на обяд, по случай годежа му с Далия ! - Неискрената усмивка, която се изписа на лицето й, придаде на излъчването й още по - голяма тежаст. - Хубаво, че си се въргалял с нея! - Юки повдигна рамене и хвърли на Далия надменен, кратък поглед, а после я игнорира отново. - Но скоро, Канаме – сама ще я направи почтена жена, колкото й трудно да му бъде !
С тези думи Юки излезе от стаята, като затръшна вратата зад гърба си.
Зеро остана да стой неподвижен до вратата без да показва, че изобщо регистрира присъствието на друг освен себе си.
- Годеж ? – Промълви ниско, младият мъж, като я погледна студено.
Далия усети как краката й омекват, а раменете й се присвиват.
Чувстваше се наранена ! По дяволите !
Пак бе повярвала в глупоста, че може да е принцеса, и че красивата приказва не е мираж.
Да, лицето му на ангел, я бе накарало да направи стъпка напред и напред, в отчаянието на вярата си в чувството. Глупачка ! Трябваше да знае!
Отново бе станала същата мечтателка, но колко бързо и точно, Юки бе успяла да я върне на земята. Може би наистна никога не бе имала рален шанс. Бе наивна, изгуби се в очите му, твърде бързо...
Поне Канаме щеше да я лъже добре !
Далия вирна брадичка събирайки остатъците от достойнстовото си, което се бе свлякло от нея, като разкъсана риза.
Очите й засветиха диво и гордо срещу тези на Зеро Кирию. Нямаше си нищичко, освен собствената си горда упоритост, колкото и болезнено и трудно да бе, щеше да я опази, колкото й силни да бяха опитите на тялото й просто да се свлече безжизено на пода в нечии крака. Никога !
- Върви и утеши, Юки! - Заговори равнодушно тя, като стисна зъби.- Трябва да се подготвя за обяда, а тази драма ме забави!
Далия се чу да звучи грозно и надмено, но имаше отчайваща нужда от това да се срине, а не можеше да си го позволи, докато имаше някой друг в стаята.
Не осъзна, кога точно Зеро Кирию я притисна в стената.
Всичо бе станало толкова бързо, за време, развняващо се на едно непълно премигване с око.
Бързината му я изненада, а силата, която ръцете му оказваха на раменете й, я сломи напълно.
Прелеста на лицето му я заслепяваше. Толкова бе красив, а точната реплика бе - спиращ дъха.
Устните му бяха твърде близо до нейните. Телата им бяха опрени едно в друго, толкова плътно, че Далия усещаше, пулса му да препуска във вените й.
Зеро Кирию - демона срещу, който не можеше да се изправи.
Момичето задиша тежко, с мъка, а сълзите започнаха да се плъзгат по лицето й надолу към шията й.
Зеро затвори очи и докосна устните й леко.
Далия заплака с глас и се присви леко, като се вкопчи в тениската му.
- Моля те ! - Изхлипа, като стисна очи. – Остави ме на мира ! - Ръцете й се сключиха отчаяно, стискайки по – силно.
Зеро хвана малкте й ръчички и ги откопчи от тенсиката си, като ги постави на врата си и прошепна ниско в ухото й :
- Прегърни ме.
Далия изхлипа тихичко, борейки се със сълзите си. Обви ръце, около врата му и се притисна силно, като облегна глава на гърдите му.
Той беше като дрога. Колкото й да искаше да избяга от него, единственото до което стигаше бе дупката в гръдният си кош, която зееше и в мислите и в сънищата й.
Тялото й трептеше измъчено, като крилете на пеперуда, която бе уловена в буркан и не можеше да излети.
Зеро целуна главата й и замилава гърба й, като я притегли към себе си.
Болеше го.
Сърцето му се беше свило като юмрук и бе забавило ритама си.
Искаше да се пребори с греха! Не знаеше, какво й беше причинил? Не разбираше, защо желанието й бе да се омъжи, когато той бе готов, а и имаше достатъчно причини за да желае кръвта на Канаме по ръцете си, една от които бе тя...
Бе си обещал, че никога повече няма да я нарани, но за първи път, откакто се поменше бе нарушил обещанието си.
Тя плачеше!
Какво означаваше да изпитваш нужда от някого и да умираш от страх, когато той трепнеше?
Далия вдигна мокрото си от сълзи лице и се взря в него, по същият онзи начин, който караше главата му да се изпразва.
Тъмни, пронизващи очи, които го бяха будили нощем. Очи, които го подтикваха към лудоста, към безпомощната страст.
Зеро се страхуваше! Можеше ли да издържи срещу това, да не я види никога повече ? До колко плашещата с различието си горска нимфа, бе пленила сърцето му?
Хареса му да я чувства, изтощена и невино щастлива, да се гушка в него, а после да я усеща, как заспива и пулса й се успокоява, толкова рязко.
Изминала нощ му бе дала толкова много. Всяка една минута, в която равномерното й дишане, галеше голата кожа на гърдите му, му означаваше нещо .....
Как се бе оплел толкова много?
Зеро Кирию, безплощадният Ловец на вампири, които не помнеше лицата на жените в леглото си, и уважаваше само честа на момичето, с което бе израстнал, бе стигнал до това да мечтае да усети Далия до себе си, да се събуди до нея отново и да се наслади на топлата й усмивка, която беше първото нещо, с което го бе дарила на единствената сутрин, която му отпускаше.
Зеро обхвана лицето и в ръце и го помилва внимателно, като се погрижи да изтрие мокрите следи от сълзите й, и тези, които ги заменяха и запечатваха нещастието, което изпитваше мъничкото й сърце.
Далия се повдигна на пръсти е впи устни в неговите всеотдайно, като зарови ръка в косите му.
Зеро усещаше, когато някой се сбогува, а разделите никога не се бяха връзвали с личността му.
Езика му се докосна до нейният нежно, сдържано, но все така пламенно и възбуждащо, както Далия го бе усещала й преди.
Дори някой да бе завързал очите й, младата жена бе убедена, че още щом докосне устните му, ще го познае, заради властното му излъчване, което изпълваше стаята с някаква омагьосваща сила.
Две едри сълзи се търкулнаха по бледото лице на Далия, когато устните й се впиха силно в тези на Зеро, знаеки че това ще бъде за последно.
И какво като разби сърцето си ? Бе свикнала да го поправя, като стар вечно скърцащ часовник с множество белези. И какво като разби сърцето си ...?
Далия отдели устниот неговите. Допря челото си до това на Зеро за миг, колкото да нормализира дишането си .
Болката отново запулсира в сърцето й. Зави и се свят, а стомаха й се сви.

- Аз искам да летя като птиците ! - Подхвърли малкото момиченце и се сгуши, насигурно е скута на баща си.
- Птиците умират твърде самотни в небето, Далия - прошепна баща й, като докосна с устни сбръченото й челце.
- Но, поне знаят как да летят .....


Далия опря ръце в гърдите на Зеро и го отблъсна от себе си.
- Върви си.
Младият мъж я погледна, а очите му бяха изпразнени.
Далия усети гнва му да преминава през нея като топлинен удар, като шамар от огнената ръка на слънцето и сведе поглед надолу.
Всички тези тайни! Тази красива лъжа ! Далеч, далеч !
Зеро не се обърна назад ! Той никога, никого не молеше !
Скочи бесен от терасата на стаята й и се изгуби в ослепяващите лъчи на слънцето.

ГЛАВА 27

Мразя да се чувствам по този начин, толкова съм уморен да се боря.
Заспивам и мечтая единствено...
Все още да съществувам за теб, кажи ми, че ме чуваш!
Липсва ми докосването ти и продължавайки да се крия осъзнавам, че бавно те губя...
Въпреки лъжите ти, любовта ти е моя още от началото !
Аз ще съм този, който ще те прегръща!
Аз ще съм този, към когото ще тичаш!
Аз ще съм този, който ще те открие!
Аз ще съм този, който ще те напътства!
Любовта ми е пожар, консумиращ огъня......


САУНДТРАК :

http://vbox7.com/play:ecd991b9

http://vbox7.com/play:46853c29




- Далия ! - Възкликна топло, Кайен, когато дългото и мъчително чакане го възнагради с песъчинка спокойствие, съзирайки слизащата по извитите стъпала млада жена.
Далия се отърси от мислите, които бяха пленили ума й и се усмихна с най- добрата имитация на усмивка срещу видимо притесненият Директор.
Главата й не можеше да побере замъсала на Канаме, а всяко едно негово изненадващо действие, я докарваше до ръба на скалата, която бе здраво съградена от страх, гняв и слабост, които в последните няколко дни, бяха единствените ясно откроили се чувства, които бе способна да различи.
Какво ли се въртеше в главата му, за да желае годежа да бъде толкова изряден, толкова традиционен и пред толкова важни за нея хора?
- Директоре ! - Поздрави го с леко, съсредоточено в това да изглежа нетърпеливо, кимване и ясна, уверена усмивка. - Извинете забавянето ми, но все пак ........
- Искаше да се постараеш да изглеждаш възможно по – красива за годеника си! - Допълни развълнувано Кайен и й подаде ръка, когато тя прекрачи и последното стъпало.
Очите му светеха спокойно, а меката усмивка на устните му, разкриваше топлината и възхищението, с които оценяше момичето.
Косата й бе вдигната съвсем небрежно, с помоща на червена шнола в формата на туко що разцъфнала роза, а именно тази небрежноста на прическата придаваше на лицето й неустоима очарователност.
Роклята, която подчертаваше отличният й вкус, както за прически, така и за начин на обличане, бе малко над коляното, в червено и бяло. Лентата, която минаваше покрай облото, дълбоко деколте на роклята бе бяла на цвят, а останала част преливаше в пурпурно чeрвено, освен ситните бели точичи в краищата.
На врата й висеше красиво бижу, с формата на сълза, чийто камак наподобяваше рубин.
- Успяла си напълно! - Възкликна възторжено Кайен, като бащински задържа малката й ръка в своята. – Канаме – кун ще бъде щастлив да види, колко красива съпруга ще осветява живота му!
Далия се насили да се усмихне въпреки буцата, която бе заседнала на вътре в гърлото й. Почувства, как стомаха й се преобърна при тези думи, но устоя на изкушението да се разплаче.
Кайен се вгледа в мътните й очи, които противно на лицето й, което блестеше в усмивка, не излъчваха нищо повече от тъга и спотаен ужас.
Той знаеше, че тя се преструва още от самото начало, но се надяваше, че веднага щом започне да й говори по този начин, излагайки и така весело бъдещето като съпруга на Куран, тя ще изрази нежеланието си и ще го помоли за помощ, и макар че осъзнаваше, че може да й предложи единствено безприкословната си подкрепа, но не може да я подкрепи със силата, която бе нужа, ако случайно си сглупил и си решил да се изправиш срещу чистокръвният Куран, бе готов да го направи и да подкрепи решението на сърцето й, а не това на разума, които й казваше да следва принципите на рода.
Да, Далия щеше да сложи край на разрушителна война, и за вампирският и за човешкият свят, още преди мириса на кръв да запулсира на бойното поле, но нима в замяна на тази своя саможертва, не можеше да получи и малко щастие.
- Аз знам, че халката не е желанието ти, Далия. – Заговори Кайен Крос, а лицето му, от вечно усмихнато и плашещо със своя ентусиазиран позитивизъм, зае формата на сериозно .
Далия примря от изненада. Очите й се заковаха в тези на Директора и прочетоха загриженост и нежелание към нещо.
Сърцето и заби бързо, оплетено в мисли, за това как да отвърне на евентуалните му думи, които можеха да я разделечат от целата да остане вярна на решението си.
- Не ви разбирам, директор Крос. - Каза Далия, а гласът й прозвуча леко дръпнато. Челото й се набразди с леки, почти незабележими бръчици, които представляваха, предпазливите й мисли, прехвърчащи из главата й, като листа понесени от торнадо.
Директора въздъхна с нежелание и стисна студената й длан, като постави своята върху й и я помилва внимателно, така сякаш се опитваше да я успокои.
- С Канаме говорихме на тази тема още преди да се преместиш тук - започна тихо Кайен, като сведе поглед и го насочи към ръката й, неспособен да я гледа в очите. - Той ме убеди, че желанието ще бъде твое и е готов да приеме и отказ - Директора замълча за секунда, като поклати глава с някакво неразбирано от Далия съжаление и продължи - Но виждам, че сърцето ти е другаде и не му принадлежи, така както той ми каза, че ще се погрижи да стане.
- Вие сте знаели, че Канаме е виждал в лицето ми съпруга ? – Попита недоумяващо Далия като издърпа рязко ръката си от тази на Кайен и отстъпи леко замаяна крачка към стълбите, така сякаш искаше да побегне нагоре по тях. – Плана му ви е бил ясен още от самото начало! - Възкликна с неприкрито разочарование младата жена и поклати глава неразбиращо. - Мисли ли сте, че ако се влюбя в него ... всичко ще завърши просто чудесно!
- Надявах се да се влюбиш в него - отвърна засрамен Кайен, като се доближи до нея и постави ръце на раменете й. - Така всичко щеше да е по – лесно и за двама ви. – Уточни тихо, а в тона му се прокрадна горчивина. – Нямаше да ти се налага да правиш нищо на сила, така както ти се налага сега.
В очите на Далия заблестяха сълзи и тя извърна глава настрани, за да се овладее. Родителите й, директора , и изобщо всички наоколо бяха спомогнали за нещастието й! Но нима щеше да е по -различно, ако някой от тях й бе казал истината? Нима с лека ръка щеше да позволи на толкова невинни хора да погинат във една кървава вампирска война ? Нима щеше да остави Зеро Кирию да умре ?
Знаеше отговора и въпреки това изпитваше яд и съжаление към това, което е можело да я подготви и направи по – силна.
- Това няма значение сега! – Отвърна твърдо Далия. – Взела съм възможно най – доброто решение - продължи с възхитителна увереност, а гласът и придоби сила и убедителност, която я караше да изглежда непоклатима - Не бих могла да отрека задълженията, които кръвта на баща ми ми е поверила!
- Можеш да се откажеш! - Промълви колебливо Крос, а тона с които изрече думите, които той сам имаше нужда да чуе, бе добронамерен, подходящ повече за съвет, отколкото за уточнение.
- Знаете, че не бих могла. – Сухо отвърна Далия, като навлажни устни и си пое дълбоко въздух, знаейки че денят ще бъде твърде тежък, за да се предаде в началото му.
- Татко ! - Гласът на Юки долетя някъде зад директор Крос и Далия имаше малко време да построи нова маска на лицето си, която плашеше със своята непроницаема безчувственост.
Кайнен се отдръпна от Далия, но до последно задържа очите си с ясен намек на нейните. Далия ги отмести бързо и ги насочи в Юки, която не изглеждаше в по – различно настроение от последният път, когато се бяха срещнали в старата им обща стая.
- Юки - промълви предпазливо Кайен, като погледна към застаналото като имаща пулс статуя момиче, което гледаше Далия с твърд и решителен неприязъм.
Юки намираше спокойствието излъчващо се от Далия за нахално и твърде дразнещо за да бъде подминато. Как можеше да изглежда толкова хладнокръвна и незасегната от това, че бе прекарала ноща с Зеро, а сега , от Канаме я деляха няколко крачки ?
Юки все още се опитваше да изпразни ума си напълно, понеже болката, която й пречини веста за предстоящата сватба я срази, оставяйки я празна и объркана по средата на нищото.
Директора й бе предоставил сбит преразказ на случилото се през изминалите дни, на което не бе станала свидетел.
Далия Пейн, всъщност се бе оказала дъщеря на чистокръвен вампир, и не само това. Тя носеше кръвтта на Клана Сириус, макар че бе просто човек. Сега .. тя щеше да се омъжи за Канаме Куран и нищо не можеше да промени това...
- Като гледам ... - тя присви леко очи, но не ги помръдна и на милиметър встрани от тези на Далия, а за нейна изненада и Далия не направи опит да ги отмести. - .... най – важният човек е тук, така че да тръгваме - в гласът й се долови подигравка, но хубавото й лице остана глатко с неподходяща за възраста й, мрачна сериозност. - Нека не караме Канаме - сенпай да ни чака !
Директор Крос преглътна с усилие, местейки нервно поглед, ту към едната, ту към другата млада дама.
И двете бяха странно спокойни, но ако човек, който имаше по богато въображение ги погледнеше, би видял в тях две могъщи чародейки, които сблъскваха силите си, само с помоща на очите си.
‘’ Това не е добре!’’ - Завайка се мислено, директор Крос. ‘’ Това никак, ама никак не е добре !’’



88888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888

Канаме Куран стоеше неподвижен, устремил очи към идващите мъж и две жени, едната от които гледаше в крака си, толкова съсредоточено, че човек би помислил, че е загубила нещо ценно, и сега отчаяно се опитва да го намери.
Далия Корнел де Сириус .....
Колко неприятности и опърничавост, а колко малко момиче !
Беше красива, също бледа и замислена ... както и чужда !
Умните й очи се вдигнаха рязко и се взряха в него, а несломимостта в погледа й, го накара да се умихне.
Вятъра се блъсна сурово в лицето на Далия, и раздвижи непокорните кичури коса, които бе оставила свободни.
Зеро Кирию.
Канаме усети мириса му, с който бе пропита кожата й.
Тъмните му, безчувствени очи, се плъзнаха по шията й, откривайки, че тя не носи нито шал, нито лепенка, с която да се опита да прикрие следите от зъбите на Кирию.
Намерението й бе ясно доловено от чистокръвният Куран, но дързостта й, не го разгневи, а му даде увереност в това, че тя е взела твърдо решение, но не го прави заради себе си или заради него, а просто защото бе осъзнала големите последици от избора си.
Погледа му се стрелна към Юки, която му се видя спокойна, макар че болката, която й беше причинил гореше сърцето й.
Не можеше да й обясни, защо действа така, а и нямаше смисъл, когато думите му щяха да са празни чаши.
Чувствата му към нея, нямаха нищо общо с дълга му.
- Канаме. - Сдържано го поздрави Кайен Крос, когато бяха достатъчно близо.
Канаме кимна в посока на Директора и се запъти към Далия, с едничката ясна мисъл, да сложи край на играта на котка и мишка, която бяха играли твърде дълго време.
Далия искаше да се обърне и да побегне, но макар и панически, остана да стои без да помръдне и с крачка.
Чувството на страх полази стремглаво по кожата на гърба й,
подобно на редица въоражени с маки пипала мравки.
Предполагаше се, че близостта с мъжът, с който й предстоеше да прекара неопределен период от време, не трябваше да я изпълва с отвращение, но гърлото й се сви мъчително, а дланите й се изпотиха в пълна противоположност на предположението.
Красотата му бе пленителна, а самият той изпълнен с чар и обаяние, но момичето не можеше да си представи това, как щеше да му позволи да я докосва, целува ...
Беше облечен с светло синя риза, която бе пъхната в бежавият му панталон, и откриваше с няколко нюанса по тъмният му колан.
Имаше атлетична фигура и широки рамене, които ризата идеално подчертаваше.
Далия го оприличи на бизнесмен - благоразумен и предпазлив, с кръв по – студена от купчета лед, и излъчване правещо незабавно впечатление.
- Много си красива, Далия. – Прошепна й, а гласът му не съдържаше и капка от пресиленият драматизъм, който излъчваха актьорите по телевизията, щом прошепваха тези думи на любимите си.
Далия усети как силната му, топла длан се обви около кръста й и я притегли към тялото му.
Младата жена се напрегна поставяйки ръце на гърдите му, съвсем внимателно, за да не се сметне действието й като намек за нежелание, макар че беше именно това. Дъхът му полази по устните й горещ като капки восък стичащ се по кожата.
Плъзна се надолу по врата й - мъчителен и жаден.
Далия задържа дъха си, и насочи очи към ръцете си, които така спокойно докосваха копринената материя на ризата му.
Канеше се да я целуне.
Просто целувка, която за Далия бе равна на нощ прекарана в ада.
Не искаше това, но не искаше й да изглежда като мъченица, която е заставена да бъде там, макар че и това влизаше в колонката с истини.
- Усещам следите му по устните ти - прошепна толкова ниско той, че само Далия съумя да го чуе, и да долови студенината в тона му, която я опари и постави нащрек. – Усещам го и между бедрата ти - продължи, а гласът му продъжаваше да се лее като тих, недоловим шепот.
Далия рязко насочи очи към Директора и Юки, които стояха настрани от тях и се опитваха да гледат в противоположни посоки.
Едва не въздъхна от облекчение, когато разбра, че те не могат да ги чуят, и най- важното да ги видят, заради предвидливото положение, което бе заело тялото на Канаме.
- Личният ми живот не ти влиза в работата ! - Прошепна заядливо малката, като стисна успорито зъби, гледайки как устните му се разтягат в иронична усмивка.
Гневът му пропълзя по кожата й като леко докосване с върха на пръстите.
Далия чуваше собственото си неравномерно дишане, и се разгневи на себе си заради това.
Канаме хвана брадичката й обърна главата й към себе си, така че да я принуди да го погледне.
Далия войнствено, както бе очаквал, се опита да се отдръпне, но той заби пръсти до коста, като стисна по –силно.
- Съвместният ни живот ще бъде много, много интересен, ma chérie ! – Подхвърли със заплашителна ирония, Канаме, и се взря в искрящите й от гняв очи. – Нима винаги ще се опитваш да избегнеш докосването ми ? - Попита с фалшива добродушност, и се усмихна насмешливо.
Далия преглътна тежко, но отговори достойно на погледа му, решена да не издава ужаса, който я заливаше и лъхаше от него, и от всяка негова дума.
Насили се да се отпусне в ръцете му и да притисне тялото си в неговото, отговаряйки му безгластно.
Канаме се усмихна самодоволно, не прикривайки насладата от триумфа си.
Устните му се сляха с нейните, а езика му проникна властно в устата й.
Далия усети как пулса му запрепуска лудо през тялото й. Стисна очи и се опита да ограничи броят на неприятните потрепервания, които обливаха кожата й като студен душ. Мечтаеше да се отдръпне от него и да избяга !
- Последният път, когато направих това, възлюбената ти ме ухапа!
Далия се отдръпна като попарена от Канаме, и се обърна към стоящият зад гърба й млад мъж, който наблюдаваше случващото се със болезнено за Далия безразличие.
Очите им се срещнаха в кратък миг на взаимна необходимост и Далия изпита нужда да започне да се оправдава за целувката и ръката на Канаме, която стоеше на кръста й, като белег за притежание.
Далия несъзнателно докосна с ръка устните си, като не отделяше очи от Зеро, който повдигна вежди с безкруполната арогантност, с която плъзна погледа си по тялото и, така сякаш я любеше отново.
Далия пламна от безстрамността, с която я наблюдаваше Кирию, сякаш беше господар, хванал робинята си в нещо нередно.
Лицето му беше толкова студено, далечно, непробиваемо, подобно на нарисуван преди години портрет, който бе изгубил живота и топлината си, от дългото висене по прашните стени, а образа на него бе станал непознат, страховит и нереален в своето презрение към всичко, което се движеше около него.
- Моля ! - Подкани ги Зеро и се усмихна с безобразно чаровна и напълно безопасна усмивка, като скръсти ръце пред гърдите си и кимна към Далия и Канаме, така сякаш намираше ситуацията за невероятно забавна. – Продължете - провлачи подигрвателно , като тръгна към тях с лека, премерена походка. – Не се стеснявайте!
- Зеро - обади се Кайен в опит да предодврати някое нещастие, за което бе малко рано на фона на това, че все още не бяха прекрачили прага. – Защо не се успокоим и не влезем вътре. - Предложи добродушно Крос, като прегърна притихналата Юки и се насили да се усмихне, така сякаш очите на двамата мъже не си обещаваха кървав сблъсък.
- Остави го, Кайен - подхвърли с подигравателно снизхождение Канаме, като целуна челото на Далия притискайки я по – плътно до себе си. - Не му е лесно, когато трябва да се държи като възрастен!
Зеро се засмя.
Очите на Далия се разшириха в почуда, когато кристалният му смях, зазвуча сладко и обаятелно, без да съдържа и намек за враждебност или напрежение. Каквото й да беше намислил Кирию, Далия не желаеше да става свидетел!
Имаше нещо плашещо в светещите му виолетови очи, но той го прикриваше твърде добре.
- Е .. – Зеро сви небрежно рамене - .. не всеки има опита на двеста годишен труп като теб, Канаме !
Далия усети как всеки мускул по тялото на Канаме се стегна, за да овладее гнева от подигравката в очите на дръзкият Кирию.
Да не би да се побъркваше ! Защо просто не приемеше решението й?
- Нека влезем ... скъпи - промълви тихо Далия, като се поколеба, как точно да изрече обръщението, на което дори и Канаме се учуди.
- Хайде, скъпи - подигравателно подхвърли Кирию, като се усмихна на Далия, но усмивката бе от онези, които можеха да те смажат с подигравката си - Не карай дамата да ти се моли, още преди да си я впримчил! - Довърши и за капак на всичко намигна на Далия, която бе ужасена от непознатия пред себе си, който правеше всичко възможно да провали опитите й да го опази жив.
Не го бе виждала такъв, но си помисли, че едва ли някога може да изглежда по – опасен от сега.
Въпреки равнодушието, което бликаше от всяка една негова острумна реплика, Далия усещаше гнева му и нуждата му да я откъсне от Канаме.
Господи, как щеше да издържи да стои на една маса с него, през цялото време, знаейки, че ще мисли единствено за устните му върху кожата си.
Да ! Най – красивият измамник на света, който незнайно защо, просто отказваше да я пусне !
- Зеро, защо просто не си тръгнеш! - Запита остро Далия, като стисна зъби, когато в отговор на думите си получи пренебрежително махване с ръка.
- Луда ли си ? - Повдигна вежди Кирию и се подсмихна . - Веселата част тепърва предстои да се изиграе !
Зеро беше толкова бесен, толкова, че иронията и привидното спокойствие и безгрижност, които излъчваше, бяха просто признаци на това, което се криеше дълбоко под кожата му, това което дращеше със зъби и нокти, и искаше да излезе на повърхността .
Далия беше в ръцете му! Устните й бяха върху тези на нещастната купчина с кокали, а на всичкото отгоре, очите й го гледаха така напрегнато, сякаше я измъчваше, а единствено, което се въртеше в ума му бе, че иска да я усети до себе си.
Искаше да я люби! Искаше да накаже малката вещица за това, че бе дръзнала да му се противопостави ! За това, че бе в ръцете на друг ! Мислеше си за меката й кожа и накъсаното й дишане !
- Чувствай се поканен, Кирию. – Сдържан и напълно спокоен, промълви Канаме, като се усмихна хладно на Зеро.
Ако усмивката можеше да се превърни в копие, то тогава Зеро Кирию щеше да е мъртъв.
Напрежението между двамата мъже растеше с плашеща бързина с всяка една секунда.
- Какъв великодушен домакин ! - Подметна саркастично Зеро.


8888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888888
Трапезарията беше огромна. Първото нещо, което направи впечатление на Далия, когато минаха през един дълъг, озарен от ясните слънчеви лъчи коридор, и влязоха във великолепно обзаведената стая.
Стените бяха боядисани в много светло зелено, което оформяше помещението по - много свеж, и същевременно с това, модерен начин.
Дълга, покрита с бяла, надиплена покривка, маса бе заела средата на стаята, а от двете й страни бяха подредени по шест, дървени, с великолепни орнаменти, столове.
Челото на Далия се набразди с леки бръчици, предизвикани от изненадата, а след секунди и негодуванието, което я обля, когато видя родителите си да се изправят, и да пристъпват, към нея и Канаме, с двадесет и четири каратови усмивки.
- О, най- после дойдохте ! - Възкликна Мария, като положи ръце на раменете на дъщеря си и я целуна по двете бузи.
Далия стоеше без да помръдва . Прекалено зашеметена от неприятната изненада. Очите й се стрелнаха въпросително към стоящият плътно до нея Канаме, докато майка й, бърбореше развълнувано, и потъркваше рамената й.
Вампира се усмихна леко и господарски положи ръка на кръста й, като я притегли към себе си.
Далия изпита силно желание да крещи или най- малкото да строши нещо в земята.
- Дъще, толкова си красива ! - Промълви Гордан, като понечи да целуне Далия, но тя изненада всички присъстващи, като се отдръпна леко, и го изгледа възможно най- студено, така сякаш бе нахален непознат, който не й бе особено приятен.
Зеро стоеше мълчаливо и наблюдаваше случващото се.
Опитваше се отчаяно да прецени Далия, така както в първият ден от запознанството им. Губеше се в емоциите й, които както никога до сега, остави на нахлуят като бурен вятър през затворен прозорец, за да може да разбере за нея това, което криеше.
Далия не желаеше тези хора около себе си, а болката, която й причиняваше тяхното присъствие, я караше да се чувства уязвена и слаба.
Зеро усещаше малкото си момиче, много объркано и наранено, и гореше от желание да й помогне.
Нейното страдание рефлектираше с пълна сила върху него, но това нямаше значение за него. Единственото, което го тормозеше беше това, че тя не му позволяваше да се намеси, и по всеки възможен начин му показваше това, като го дразнеше още повече и го правеше още по - вглъбен в това своен начинание.
- Нека седнем! - Подкани ги любезно Канаме, нарушавайки неловкото мълчание, което бе настанало, когато Далия бе изразила явно нежеланието си, за близост с хората, които я бяха отгледали от малко момиче.
- Каква добра идея ! - Подхвърли мрачно Зеро, и съсредоточи погледа си в Далия, изпивайки изучаващо, всяко нейно неприятно потръпване или жест.
- Заповядай, мила ! - Нежно каза Канаме, като кавалерски издърпа стола й, и й помогна да седне.
- Благодаря. – Тихо отвърна Далия и се насили да му се усмихне топло, но макар че влагаше всичко от себе си, усмивката й остана отнесена и неискрена.
Далия усещаше изпитващият поглед на Кирию, но всячески избягваше дори случаен контакт с него. Правеше се, почти успешно, че не долавя тежестта на очите му, които бяха толкова неподвижни, че и пречеха да диша спокойно.
Младата жена се бе надявала, че Зеро няма да се появи на мъчителният обяд, но той както винаги, извърши нещо, което не бе предвидила.
Всички се настаниха на масата, запазвайки желаното мълчание, което никой не изпитваше нуждата да наруши.
Далия седеше от едната страна на Канаме, а от другата бе седнал Кайен Крос.
Зеро стоеше в другият край на масата, застанал лице в лице с Канаме, а Юки седеше до него, местейки нервно очите си, от масата към лицето на Зеро, и обратно. Имаше лошо предчувствие за всичко това, а и мисълта, че Далия и Зеро бяха прекарали ноща заедно, не я оставяше намира. Далия мамеше Канама, но не с кой да е друг, а с Зеро, който Юки никога не би издала, макар че и се прииска да сподели на Канаме за това, което знаеше, само и само да се наслади на провала на Далия.
Мария зае мястото до дъщеря си, която се размърда леко на стола, но не благоволи да погледне жената до себе си, знаейки добре, че няма да види нищо по - различно от щастливата усмивка, от която й се гадеше.
Гордан, доста сконфузен от реакцията на Далия, седна безшумно и сведе поглед надолу към порцелановите чинии, пълни с примамващи, апетита вкусотии.
Напрежението бе толкова осезаемо, че можеше да бъде докоснато, подобно на малко, оковано в клетка зверче.
Далия имаше чувство, че ще експлодира, затова посегна към чашата вино и я изпи на един дъх, пред смаяният поглед, който и хвърли директор Крос.
- Чудесно вино ! – Обърна се тя към Канаме, като се зачерви леко, като усети, колко глупаво изглежда.
- Навярно, като онзи прекрасен пунш. – Припомни и с мека усмивка Канаме.
- Да - смоталеви Далия, като прехапа долната си устна. – ‘’ Същото проклето напрежение и ужас !’’ - Добави мислено.
Канаме хвана внимателно ръката на Далия и я постави на масата, задържайки я в своята. Далия посегна за втори път към чашата си, която един добре облечен младеж, бе напълнил отново. За кратко престана да й пука особено, как изглежда ! Отпи голяма глътка и притвори очи за момент, като си припомни, че все пак трябва да се държи прилично.
Канаме започна да милва нежо студената й длан с палец, без да откъсва насмешливо, искрящите си очи от тези на Кирию.
- Добре ли си, скъпа ? - Попита тихо, за да не я злепостави, когато нуждата и от алкохол, стана твърде видима.
- Не съм ти ‘’скъпа’’ ! - Прошепна ниско Далия. - Не е необходимо да си загрижен, когато шепнеш ! - Припомни му, без да прикрива неприязънта, която изпитваше.
Канаме се усмихна и стина по – силно ръката й, като я накара да го погледне.
- Щом не желаеш тревогата ми... - Тъмнината в очите му изплува, като чудовище от бездната на мътна вода. - .. няма да я получиш.
Далия вирна гордо брадичка, като прехапа езика си, за да не му отговори, но остави снежинките, които валяха в очите й, да го пронизват, превръщайки се в ледени колове.
Зеро погледна към хванатите им ръце, а после и към напрегнатото тяло на Далия.
Всеки прозорлив човек, щеше да усети фалша на съвършената им любов.
Усмивката, която изви привлекателно устните на Кирию, бе арогантна.
Когато Далия бе напрегната около него, бе защото тялото й се тресеше от наслада, а не от опити да възпре отвръщението, което изпитва.
- Събрали сме се тук във връзка с нещо хубаво - започна колебливо директор Крос, като отпи от чашата си с вино, за да си вдъхне кураж. – Не се случват често, такива приятни неща !
- Съгласен съм с вас . - Потвърди Канаме, като кимна леко и се обърна към Далия с мека усмивка.
Далия се усмихна машинално и насочи погледа си в директора, просто защото не издържаше да гледа този мъж и секунда, а близостта, която демонстрираше, галейки ръката й, я подлагаше на истиснко мъчение.
Можеше ли да стане по - напрегнато и неприятно ? Този въпрос се загложди в ума й, като забита под нокътя треска.
- Сватбата ви е нещо много неочаквано. – Отбеляза с неприкрито негодувание Кайен, обръщайки се най- вече към Канаме. - Далия е твърде млада, може би една две години ...
- Ние сме й родители, Кайен ! - Отвърна моментално на думите му Мария, като го стрелна с поглед, който бе достоен да бъде сравнен с този на отровна пепелянка. - Щом дъщеря ни изпитва такива чувства - Мария повдигна рамене, цупейки устни - Ние няма да й пречим!
Далия се засмя нервно като поклати глава, но не каза нищо, само посегна към чашата си и я пресуши. Потърка челото си с ръка и вирна брадичка, въпреки че устните й започнаха да треперят от силното и желание да се разплаче.
Погледа на Зеро бе омекнал. Сърцето му се сви, заради алчността и лицемерието на всички присъстващи, а най- вече от неговото. Сега разбираше думите на Далия, които тя му бе казала, отвръщайки, че не е предмет, който можеше просто да бъде притежаван.
Малката беше разстроена, от наглоста на тези хора, които говореха неща, за които си нямаха и на представа, нито как стоят, нито как ще се развият.
- Вие сте майка за пример, нали ? - Започна нападателно Зеро, като потръпна, когато Юки го изрита силно под масата.
Младият мъж хвърли на момичето един студен поглед, с който я накара да извърне очи, и се втренчи изискващо в Мария.
- Не ви разбирам, младежо ! - Подхвърли Мария, като се усмихна на красивият, млад мъж пред себе си, който беше страхотно пърче, но явно щеше да създава проблеми.
- Вие - Зеро я посочи със пренебрежителен жест, който я накара да се смръщи - Не разбирате мен - посочи и себе си, като повдигна вежди недоумяващо и се усмихна със снизхождение, което попари Мария, като вряла вода. – Моля ви, знам, колко силно може да бъде желанието на един вампирски роб, да се издигне в очите на Господаря! - Съвсем спокойно завърши Зеро, като срази пред всички Мария, така както никой не го бе правил от години.
Далия го погледна с благодарност.
Как можеше да не вижда в лицето му, единственият, който никога не извръщаше поглед, и казваше истината такава, каквато е, без да се опитва да я скрие, извърти, или окраси, така че да му донесе нещо?
- Кирию, защо не спреш да се месиш в неща, които не те засягат ? - Попита Канаме, с плавният си, съдържащ разум и снизхождение, граничещо с наглост, глас.
- А ти, защо не спреш да се перчиш и да ми се правиш на свещеник, и не застанеш като мъж ? – Попита язвително Зеро, като повдигна вежди, така сякаш очакваше смислен отговор.
- Хм - Канаме се подсмихна, като притвори очи, а когато ги отвори и погледна Кирию, погледа му беше безгрижен и незаинтеренсован. - Има ли нужда да казвам нещо, когато ти каза достатъчно и за двама ни? - Попита иронично, гледайки Зеро пресмехулно.
- Прав си - Кимна Зеро, като се облегна назад и погледна Канане, с онзи поглед, на който хората бяха сложили определени, според, което Канаме бе гледан от високо от младият вампир, който не се боеше да не се съобразява. - Запази мълчание, както правят ... възрастните, ако не се лъжа.
- Мисля, че това е достатъчно ! - Заговори Далия като погледна строго първо Зеро, а после и Канаме. – Моля . – Кимна тя, като подскочи, когато Канаме целуна ръката й нежно.
- Радвам се, че не му обръщаш внимание! - Промълви задоволено вампира, макар да знаеше, че чувствата на Далия са насочени срещу него, а са отворени към Кирию.
- Извинете - Зеро побутна младото момче, което се грижеше за удобствата на масата, което веднага се спря и го попита учтиво:
- Какво ще желаете, сър ?
- Таолетна чиния - промълви с отчаян вид на лицето Зеро. - В която да повърна! - Довърши, а на лицето му се изписа подигравка.
Далия се подсмихна и веднага извърна глава настрани, за да може да не го поущрява.
Младото момче изгледа смутено Канаме, който се взираше в Зеро с последните няколко капчици от търпението си, което изтичаше, подобно на пясъчинки отброяващи времето в пясъчен часовник.
- Върви, Кайл.
Момчето кимна с облекчение и побърза да излезе през врата зад Зеро.
- Ще си получа ли таолетната чиния ? – Подвикна зад него Зеро и повдигна незаинтеренсовано рамене, когато не получи отговор.
Далия се засмя, но когато усети, че го прави и то на глас се закашля за да го прикрие, но Зеро я изгледа със задоволствие и я посочи с надмените думи :
- Не се прави, че кашляш, зайче! Смей се, защото с този кръвопиец, нищо хубаво не те чака!
- Зеро ! - Измърмори назидателно Кайен, който също едва се сдържаше да изглежда сериозен, а и беше изключително изненадан да открие, толкова много хумор в Зеро.
- Какво ? - Запита съвсем наивно Зеро, като повдигна рамене, жест, който често използваше за да покаже, че не му пука особено. – Нали си ни учил да сме честни ! Нали искаш да те слушам, защо се оплакваш сега ?
- Аз ... - започна тържествено Канаме, като прекъсна дразнещият го Кирию - .. и Далия - очите му се насочиха към нея изсикващо, и тя се принуди да го погледне - ... решихме да се венчаем, понеже лично аз не мога да си представя живота с друга жена. - Гласът му прозвуча уверен и напълно спокоен, така сякаш говореше истината, и навярно, ако беше подложен на детектора на лъжата, именно това щеше да покаже й той - всичко бе великолепна и бляскава истина.
Зеро се закашля шумно, като прекъсна думите на Канаме, доста невъзпитано.
Всички поглeди на масата за пореден път се насочиха към него, а той от своя страна се усмихна невинно, с усмивка по – сладка от разтопен шоколад, като не спря да кашля, докато не отпи малко от водата в предоставената му чаша.
- Да не би да си болен, Кирию ? - Попита раздразнен Канаме, а кафевите му, пронизващи очи, се присвиха леко, с намек за запалаха.
- Малко ... - Усмихна се нагло Зеро и повдигна рамене - Дано не ти е излязла от главата вдъхновената реч, но се съмнявам, всички ние знаем, че умееш да учиш нещата наизуст и няма такава опасност, така че не се смущавай - усмивката на Зеро стана още по – подигравателна - Продължи си.
Тона, с който Кирию говореше беше лек .
Точно това бе думата, с която можеше да бъде определен.
Нямаше друго изложено на показност чувство, освен хапливата ирония и лекомислените коментари, които, макар и изговорени в комплект със спокойна, блага усмивка, бяха остри и точно на място, без да пропускат да засегнат Чистокръвният.
Далия погледна гневно към Зеро.
Искаше да го игнорира, но проклетника не я улесняваше, дори и в това злощастно начинание.
Умишлено не спираше да предизвиква Канаме, а това я подлудяваше!
Държеше се като малко, непослушно хлапе, на което нямаше сърце да се кара, защото бе толкова сладко и непринудено, че не и бяха останали, нито куража, нито силите, за да убие пагубният му интосиазъм.
Зеро отговори на погледа й с достойнство, сякаш и казваше, че е глупачка и той няма да се откаже, докато тя не спре да се прави на такава.
Далия поклати глава и извърна очи от него, но той не спря да се взира в красивото й лице, под чиято студена преграда, се усещаха твърде много натрупана през годините тъга, и скорошна болка, както и желание за совбода и право на избор.
Не, Зеро не искаше да се влюбва !
Не, той не искаше да допусне обсебващото го желание за тялото й!
Не, не можеше да я остави на някой, на когото не принадлежеше !
Канаме игнорира коментара на Кирию, който с нищо не можеше да измести мястото му до Далия. Мястото му на победител и нейн притежател, а той харесваше тази жена.
Тя не можеше да го понася до себе си и настръхваше от погнуса, когато я докоснеше, но вместо да се разгневи от това, Канаме се почувства жив.
Пожела да я накара да му се подчини, да падне в краката му!
Далия беше неговото малко предивикателство, и той щеше да го спечели!
- Без повече увъртания - промълви Канаме, като се обърна към Далия, гледайки право в ужасените й очи - Без повече речи - ирочно допълни, като се усмихна студено на Кирию, който бе станал необичайно сериозен. - Далия - Канаме извади малка, черна кутийка. - Тук .. пред твоите приятели и настойници, аз те моля да станеше моя жена ... – Чистокръвният отвори кутйката и се усмихна нежно на замръзналото при тези думи момиче.
Много често, когато бе малка, Далия си представяше момента, в който красивият принц щеше да стои пред нея, с пръстен в ръка, и щеше да я гледа така, сякаш тя вдишва от живота си в него, но не това бе желанието й сега.
Сърцето й заби като лудо, а света се завъртя толкова бързо, че стомаха й се присви и пожела да изплюе тревогата й навън.
- Аз .... - заекна тя, като протегна треперещите си длани и взе малката кутийка.
Зеро не можеше да диша.
По дяволите ! Мамка му ! Никоя псувня не можеше да му помогне.
Истината го удари силно, като юмрук от грозното чудовище, което Джозефин бе оковала.
Далия щеше да го направи ! Не беше игра и не беше опит да го подразни!
Пред очите му преминаха различни моменти от времето, в което имаше възможност да бъде с нея. Първият път, когато я видя ....
Устата й.... Името й ... Желанието му ....
Мамка му, всяка една дума, а после тишината, превърнала се в прах ...
Зеро се напрегна. Съсредоточи се в лицето й. Вкопчи се в устните. Не бе чувствал по – силна нужда да чуе думичката ‘’не’’ през целият си съзнателен живот!
- Да. - Прошепна тихо Далия, а пръстите й несъзнателно стиснаха малката кутийка.
Гласът й се блъсна в ушите на Зеро като удар по метал, след пиянска нощ.
- Може ли ? - Усмихнато попита Канаме, като посочи кутийката.
- О, разбира се - възкилкана в сладко нежелание Далия, като примигна очарователно. – Искаш да ми го сложиш ... разбира се! - Измърмори под носа си, което накара Канаме да се засмее с облекчение, че тя не плаче, а използва някакъв вид подигрвака към себе си, и очарователната си недосетливост.
Канаме хвана внимателно малката й длан и плъзна изящното бижу, което прилепна идеално на пръста й, понеже бе създадено специално за нея.
Очите им се срещнаха.
Далия преглътна тежко, като отмести поглед и го насочи към светлината на пръста си.
Зеро ядно стисна зъби. Не можеше да повярва! Тя наистина го беше направила и то толкова бързо! Изобщо не се бе замислила! Проклета жена !
Изгаряше в непреодолимо желание да я хване и разтърси!
Сърцето му туптеше шумно, като забиващи се в земята мълнии. Не ! Далия бе негова и ничия друга ! Той щеше да е този, който щеше да я наранява! Той щеше да този, който щеше да я люби и да я кара да шепти името му, както през изминалата нощ! Не можеше да каже ‘’да’’ , а може би туко що бе направила именно това ...
- Честито ! - Възкликна Мария, като дръпна ръката на Далия и заразглежда пръстена алчно.
- Колко хубаво ! - Промълви омърлушено Кайен, който гледаше към Зеро, и не можеше да повярва на болката, която можеше да се различи в дълбоките му очи, макар че както винаги, момчето му се опитваше да я скрие и запази за себе си.
Далия усещаше, как я залива изтощение от всичкият този фарс и грозни лъжи, които я пронизваха.
Навлажни устни и издърпа ръката си от тази на Мария, като отпи от чашата си.
‘’ Свърши се!’’ - Помисли си, но не я заля облекчение, така както бе предполагала, че ще стане.
Зеро се опитваше да проникне в главата й само с поглед, и бе толкова силен, толкова утремен, че Далия имаше чувството, че е способен на това да успее.
Единствените напълно мълчаливи бяха Гордан и Юки, които не изпитваха никаква нужда да се обадят.
Юки се чувстваше странно. Искаше й се да плаче, но какво щеше да прави след това. Нима можеше да се заключи в стаята си и да умре от мъка? Канаме Куран - мъжът, който винаги бе обичала. И за какво?
Тя трябваше да продължи пътя си, бе дошло време да си тръгне, сега, когато усещаше съвсем истинска болката, която я заливаше.
Очите на Далия и Зеро се срещнаха за миг.
Зеро изглеждаше непроницаем.
Колкото й дълго да се взираше в него, Далия знаеше, че няма да научи повече за това, което бушуваше в него. Невероятен мъж . Най- невероятният и непримирим, който някога бе срещала.
Чувстваше се заклещена на стола си, прикована от виолетовите му очи, в които се четеше обвинение.
Не можеше да усети нищо освен него! Защо, по дяволите !
Чувството беше толкова мудно, сякаш беше призрак, който се носеше из пространството, където беше той, но просто не можеше, не и беше позволено, да го достигне.
Клепачите на младата жена се спуснаха на забавен каданс пред очите на Зеро, и той приглътна с усилие гневният, огнен юмрук, който бе заседнал в гърлото му.
Тя навлажни устни нервно и повдигна очи към него.
- Извинете ме. – Промълви изведнъж, а гласът й бе някак предрезгавял, сякаш бе плакала с глас дълго време.
Далия се изправи и всички мъже се изправаиха след нея, така както беше редно, когато дама, напуска масата, а после седнаха отново и се заеха да обсъждат подробностите около сватбата, засипвайки Канаме с въпроси, на които той отговаряше с търпелива учтивост, но не изпускаше от очи Зеро и Далия.
Точно, когато минаваше покрай Зеро, той сграбчи ръката й, като я дръпна рязко към себе си. Далия политна към него. Не бе очаквала той да се опита да направи нещо толкова глупаво, като това да я докосне пред годеника й, но явно не знаеше нищо с точност, когато ставаше въпрос за личността на Зеро Кирию.
Роклята й изшумоля.
Звук, който не би се чул така ясно, ако трапезарията не бе потънала в гробна тишина, в момента, в който младият ловец, бе хванал ръката й.
Въздуха натежа, изпълнен с жаждата му за тялото й. Изпълнен с безмълвните молби на очите й, и с гняв и ясен отказ.
Зеро седеше на стола си напълно спокоен.
Ръката му се плъзна от лакътя, където държеше Далия, към китката, като се постара да докосне възбуждащо нежната й кожа.
Далия притаи дъх. Кожата й настръхна, а бузите й пламнаха в червено.
Стоеше изправена до него като наказано дете.
Беше толкова близо, че роклята се докосваше до черните му дънки.
Зеро напипа пулса й, който заподскача диво под дръзките му пръсти.
Далия не смееше да мръдне. Всички в стаята бяха изчезнали.
Зеро бавно извъртя ръката й, а очите му попаднаха на пръстена на финият й пръст.
Халка от бяло злато, чието камаче бе синьо на цвят, шлифовано в формата на листо.
- Колко изискано! - Изсъска през зъби Зеро, като не удостои несмеещата да помръдне Далия, с поглед, а веднага го насочи към Канаме.
Канаме изглеждаше страховит. Това бе единственото, което можеше да се каже, за гнева му, който можеше да разруши безпроблемно цял град.
Далия рязко си пое дъх, като измъкна ръката си. Но, нито Зеро, нито Канаме забелязаха действията й.
Очите им бяха твърде заети да се кълнат в омраза.
- Ти си глупаво копеле, Зеро Кирию! - Изръмжа Канаме, като се усмихна зловещо.
- Може би, но по - добре копеле, отколкото жалък боклук, който принуждава жените, за да запълва свободното си време!
Тона, с който говореше Зеро бе непознат за Далия.
Студен, но не по онзи гаден начин, а студен, както когато всичко около очите ти е помътено от гняв и единственото, което виждаш пред себе си, е човека, чийто живот искаш да отнемеш.
- Моля ви ! - Извика Далия, като размаха ръце. – Спрете да говорите така ! - Опита се да ги накара да прекъснат плашещата битка на очите си, но мъжете бяха твърде съсредоточени и твърде првъзбудени за да го направят.
- Зеро! - Намеси се Юки, като погледна Зеро настоятелно.
- От уважение към Далия и Юки - заговори сдържано Канаме - няма да те докосна и пръст, дръзко момченце - усмивката, която изгря на перфектното му лице, бе предизвикателна - Но, все някой ден ще ми се отдаде възможноста, да те науча на обноски ! - Зарече се, като се облегна назад в стола си.
- Всичко, което правиш идва от уважение към собственият ти задник!- Подигравателно подхвърли Зеро като се изправи с лека, усмивка, която разкриваше, че все още е бесен, но бе сменил стратегията си, нещо, което ужаси Далия много повече от досегашните му изпълнения.
Далия поклати глава изморено и просто тръгна към вратата, но преди да напусне трапезарията се обърна и промълви с жаловито отчаяние :
- Моля, не правете нищо, поне докато не се върна !
Имаше нужда да излезе от стаята и да не ги вижда и двамата, поне за кратко ...