моите творения

Това са моите творения очаквам коментарите и мненията ви,приемам всичко

Деня след утре

Отварям очи.Безмълвно се оглеждам наоколо,не смея дори да дишам.Изправям се,а студа започва малко по малко да вледенява тялото ми.Несъзнателно погледа ми е прикован някъде навън през прозореца.Зима е.Всичко е бяло,леденият северен вятър бушува безмилостно.Дори далече от неговия обсег мога да усетя как пробождащия му повей докосва вече почти измръзналата ми кожа.Сякаш замахва с ръка направена от ледени иглички,с които пробожда сърцето ми.Странно,но то не кърви.Не кърви от тази болка,а от една друга...

Взирам се дълбоко в снега,като че ли искам да открия себе си заровена някъде навътре в снежните преспи.Уви,не се намирам.Погледът ми не се е изместил на милиметър,дори не е трепнал.Наситения син цвят на очите ми започва да избледнява.Сега вече е небесно син,а скоро ще стане почти бял.Но на мен не ми прави впечатление.Аз продължавам да гледам бялата стихия,която спечели възхищението ми,която с лекота премахва пречките по пътя си.

И тогава изведнъж се запитах: Ще липсва ли на някого Зимата,когато си отиде?Няма причина.Нали другата година пак ще дойде при нас.Зимата след тази няма да е по-различна.Силата й винаги е пробуждала страх и веселие едновременно.Но аз не се страхувам,а покланям пред мощта й.Ала мога да призная,че ако не на някой друг,то поне на мен ще ми липсва-нената крехкост,нежност,власт и топлота.На всички вас,които се питате защо ще да е топла,ще кажа,че Тя всяка година лежи до мен,слуша моите разкази и после ги разпръсква по целия свят.Така съзнанието ми се отваря,готово да погълне нови спомени.Де да можеше да говори...?Би казала толкова много,би ни разкрила най-пазените тайни,които ще бъдат отговори на всичките ни въпроси.

Но тя никога няма да си отиде.Никога няма да каже "Сбогом"....Ала аз ще си тръгна,но в дена сле утре.Ще отида на място,където винги е топло,но ще ми бъде студено.Няма да мога да видя старата си приятелка.Тя никога няма да ме навести,не й е при мен мястото.Дори и да иска,няма да може да премине през портите на вечността,защото самата Тя е часто от тази вечност.Ще ме стопля мисълта,че част от нея ме обгражда всеки ден със същата тази обич,доброта,нежност и грижливост както тогава.

Тя е поленза на някого,а аз на никой.Тя радва, а аз наранявам.Тя се смее,а аз плача.Тя е силна,а аз слаба.Тя може,а аз не...

Несъзнателно една кристална капка се претъркули по дясната ми буза.Една единствена сълза ме съжали,а трябваше да са милиони.Може би съм плакала прекалено много за всевъзможни неща и сега,когато имам нужда да плача за себе си,не са ми останали никакви сребристи,солени капчици.

Някой ще плаче ли с мен?Ще палче ли за мен?Ще липсвам ли на някого,ако и аз като Зимата изчезна и не се върна....?

Ти знаеш вече мнението ми за творбите ти но...ще го кажа пак. А то е: имаш чудесен талант и всички твои творби са невероятно интересни и забавни

радвам се,че ти харесват :kisss:

Мн ми хареса ! Браво на теб много е смислено :kisss:

следващото ми творение написах го преди доста време и сега го качвам тук

Дъщерята на Зимата

Бяла стая,на чиито прозорци се виеха като морски вълни тъмно сини пердета.В средата на стаята имаше сребърно легло,с мек,снежен на цвят дюшек.Завивката бе светло синя,а възглавниците пухени и бели в кръгла форма.От дясната страна на леглото имаше закачено на стената овално огледало с най-нежното и режещо стъкло,а рамката бе тънка и диамантена,която понякога придобиваше загадъчен блясък.
В тази на вид стъклена,ледена и самотна,стая живееше едно момиче.То бе с бледо руса коса,която понякога изглеждаше сребристо бяла,с искрящи,наситено сини очи,с нежни розови устни и с кожа бяла като сняг.Днес момичето беше облякло дълга снежно бяло рокля,чиито цвят се сливаше с този на кожата й.Рокята имаше презрамки,които се спускаха от двете страни на рамената,като ги оставяха голи.Надолу бе по нея,като леко се разширявше в кръста и се спускаше чак до глезените,а крачетата й бяха обути в малки пантофки.
Момичето бавно пристъпваше към прозореца.Стъпките й ехтяха в голямата стая.Всичко изглеждаше така,сякаш ще се счупи.От едната страна на леглото имаше сребриста свещ.Пода беше бял,студен и порцеланов,а рамките на прозорците тънки и диамантени.Момичето положи глава на стъклото и се загледа навън.Снежинки капеха по земята,вятърът бушуваше яростно.Всичко беше като в зимен сън.Нямаше нищо живо,само сърцето на девойката отмерваше ритъма на живота.То не бе замръзнало като всичко наоколо,то имаше желание за веселие и смях,но така и не получаваше онова,което искаше.
Момичето примигна с очи и продължи да съзерцава разярилата се буря.Студ и тишина обгръщаха в ледена прегръдка стаята,ала тя не усещаше този пронизващ студ,нито онази подтискаща тишина.
Всеки на нейно място би измръзнал или полудял от самота,но не и Тя-дъщерята на Зимата,която по една случайност се оказа дете като нас.Можеше да чувства и мисли,да мечате също можеше.Можеше всичко,което и ние можем.За разлика от всички чупливи предмти в стаята й,само енйната душа можеше да се пречупи,само нейнтото сърце можеше да се разбите на хиляди малки парченца,жалко,че никой не го озсъзнаваше.
Но каквото и да става,ние ще продължим да мислим,че Тя е ледена,безизразна керамична кукла,която пролива крстали вместо сълзи.Изпраща ни бури и виелици,когато пее приспива песен,че сърцето й е само един прост диамант,а душата й бушуващия леден вятър.Само че ние не осъзнаваме колко много тази керамична кукла прилича на малко невинно момиченце с искрящи сини очи,в които тлее пламъкът на живота, със загадъчно топла усмивка,която те посреща всеки път...Със сълзи изгарящи кожата й,със сърце,което може всико да прости,с душа търсеща любов,с онзи мил поглед,с това красиво,нежно кукленско лице...

:arrow: некссттт :arrow: :arrow:

..........Нищо.......

Нищо...
Само празнота
Нищо...
Дори и една светлинка
Пристъпвам две крачки и поглеждам напред
Огледалото ме гледа с очи на терзание
Търси ме,но не ме намира
Вижда ме,но не знае,че съм аз
В какво съм е превърлнала тоз час?
Защо така не може да ме разпознае?
Аз го виждам и го чувам,но някак се чувствам далеч
Искам да му кажа извинявай,ала с конец е зашита моята уста
То не може да ме види,защо ли е така?
Нали преди се гледахме,а сега нещо пречи затова
Защо и аз не мога да се видя?
Защо в огледалото се отразява само бялата стена,
а наоколо празнота...
Чувствам нещо кухо...
Нещо празно е отвътре и тишината ме обгръща в нощта
Сърцето спряло е да бие
Силният човек е станал слаб...
Безразличието е изместило надеждата,
Настанява се черния мрак...
Сега съм станала невидима,
Като въздуха прозрачна
Да се опиташ да ме докоснеш,ръката ти през мен ще премина от ругата страна
Да се опитш да ми говориш,думите ти ще се разбият в отсрещната стена
Да се опиташ да ме видиш,ще видиш само празнота
Да се опиташ да ме върнеш,не знам как да ти подам ръка...
Аз те виждам,а ти мен не
Сега съм на друго място
Затворена между четири стени...
Искам толкова много да кажа,но думите ми няма да стигнат до теб
Вътре в мен бушува буря,
Искам да ти се извиня
Ала една в друга устните ми са зашити,
Не мога да отворя устта...
Надявам се някой ден да ми простиш,
За да не мога повече да греша...

вчера случайно с най-добрата ми приятелка заговорихме за Vampire Knight и музата ми веднага се появи и написах нещо като стихотворение

Вятърът бушува в тихата нощ
Неспокойно с листата на дърветата си играе той
Пълноликия образ на Луната се показва изпод тъмните облаци
Лишени тази вечер от звездите безброй
Някъде там,под нощното небе
Тъжно и разочаровано стои едно момче
Вперил поглед в далечината
Лицето му излъчва единствано съжаление
А тихо и мъчително болка се настанява в сърцето му-изпълнено с угризение
Споменът е запечатан в съзнанието му
Спомен от преди години,а изглежда толкова пресен
Сякаш едва ли не се е случил в деня преди вчера
Сподавена въздишка от гърлото му се изтръгна
Тялото му затрепери
Очите се присвхива
Една капка,втора капка...
Капчици по огледалния под се залепиха
Сранна миризма в стаята се вряза
Не беше неприятна,вероятно замайваща
Скоро капките се превърнаха в малко петно
До него нещо падна
Изплъзнало се от ръцете на своя господар
Червена роза се докосна до течността
Цвета й с другия моментално се сля
Изглеждаше нежно и крехко
А всъщност беше плашещо и зловещо
Кръвта стана едно с откъснатото цвете
Приличаше на опит за нов живот
Но кървавата течност събужда само хора
За растенията няма лек
Момчето с възхищение се загледа в своето творение
Това му напоми на още едно нещо
Дадено старо обещание
Приличащо повече на предупреждение
На поставена цел,която трябва да се изпълни
На дълг отлагащ се колкото може
Той не искаше да го направи
Но така трябваше да стане
Правеше добро изпълнявайки досадното задължение
Опасността все още оставаше
Но рискът от жертви намаляваше
Тези същества трябваше да бъдат избити
Сега или след няколко хиляди години
Каква е разликата?
Никаква
Това не може да се отлага вечно
Накрая ще трябва да се случи
Неприятно,болезнено навяващо още спомени
Усилващо болката в сърцето
Беше дълг и тя го знаеше
Само че любовта никога не угасва
Никога не те напуска
Ставаше все по-трудно
Все по-непоносимо
Но така трябваше
Иначе кръговрата щеше да се наруши
Беше й казал
Тя не се страхуваше
Може би щяха да пролеят горещи сълзи
Добрите дела никога не се забравят
Топлината оствава гостенка в сърцето ти
Не можеше да убиеш просто ей така
Не може да се прекрати силната им връзка
Обич,любов,щастие
Това одавна беше забравено
Или поне трябваше да се забрави
Иначе нищо нямаше да се получи
Така само щяха да страдат и тя,и той
Очите на момчето се затвориха
Време беше
А за него време ли бе
Готов ли беше
Никой не го питаше

превъзходни са пусни още моляя

Много е хубаво

ето още едно мое творение цялата история се разви днес или по-точно се повтори за кой ли път,но аз вече не издържах
извинявам се ако има правописни грешки

Приятелка си ми,казваш.Най-добрата,твърдиш.А нещо по въпроса правиш ли? Всичко ти давах,всичко ти казвах,а то за теб не беше досттъчно.Когато казвах "не" ти ми се сърдеше.Нараняваше ме,не ме уважаваше,а уж твърдеше,че сме приятелки.Кажи ми сега,за какво не ти помогнах? Какво лошо и неправилно казах? Защо се сържиш така сякаш сме врагове? Е,може би знам причината.Но не се ли караме винаги за това? И аз съм човек.Мога да усещам и чувствам.Имам свой живот.Не трябва ли първо да се погрижа за собствените си проблеми и тогава да мисля за твоите? Не,аз винаги гледах първо теб.На теб помагах дори когато не бях добре,дори когато не можех да дишам и говоря! А какво ми даваше в замяна ти? Правеше ми се на приятелка,а всъщност ме използваше.Да,вярно е.Вярно е и че това,за което се караме е смешно и детинско,но ти как би се почувствала на мое място? Аз ти пишех всичко,но ти и това не зачиташе.Обвиняваше ми,че съм ти завиждала,че съм изпитвала неизмерима злоба към теб,че никога не съм ти помагала,а това ме заболя.Кажи ми колко пъти се скарахме за това? Колко пъти аз ти обяснявах едно и също и ти пак не го разбра? Колко пъти ми се извини,спомняш ли си? Защото аз помня.Нито веднъж не ми каза "извинявай",аз трябваше да го правя вместо теб.Виж каква ирония се получи-не виновника се извинява,а потърпевшия! И всичко това го направих,защото не исках да да си развалям отношенията с теб.Ти обаче продължи слепашкта си игра и случката се повтаряше отново и отново.Прогледни бе,момиче! Писна ми! Омръзна ми! Намери си друга марионетка,защото аз казвам "край" и този път наистина го мисля! А уж твърдеше,че си ми приятелка...

ето и още нещо
Реално привидение

-Аз съм тук! Защо никой не ме чува?-Гласът ми ставаше все по-немощен с всеки изминал вик.Удрях отчаяно по стените,като се молех една от тях да поддаде и да успея да се измъкна.
Беше тъмно.Подтискаща тишина изпълваше пространството,страхът към неизвестното се засилваше,мракът придобиваше надмощие.Сякаш повелителят на черните сънища бе използвал цялата си сръчност,за да може изкусно да нарисува тази картина наречена „реално привидение”.С леки и нежни движения той насяше с кристалната четка тъмните цветове на боите по бялата хартия.Неговата палитра беше по-различна от тази на другите художници.Всеки неин цвят бе съставен от страховете на смъртните хора.А вода? Не му трябваше.Беше достатъчно един негов замах с чупливата четка и викове,стенания,молби и разкаяния огласяха цялата стая,а тяхното ехо му беше като плесница.След всеки вик от очите му започваха да капят сълзи,ледени сълзи.Това той използваше за вода.
Отчаяно погледнах към една от стъклените стени.На нея видях собственото си отражение.Стоях свита,с прегърнати колене,а косата ми прикриваше лицето.Несъзнателно страхът започна да гали кожата ми.С всяко негово докосване тялото ми изтръпваше,сякаш бе прободено с ледени изглички.Стоях на едно място,гледайки към отражението си.Не можех да викам,нито да се движа.Исках да изкрещя силно,непринудено.Исках да пусна на свобода всички тези подтискащи чувства,да си помогна.Ала бях безпомощна.Не можех да направя нищо,а това бе като отрова,която малко по малко разяждаше всяка вътрешна част от мен без капчица милост.
Изведнъж усетих нещо да пари бузите ми.Сълзи се стичаха по лицето ми.Сълзи от неизказани думи и неизразени чувства.Сълзи,които не можех да крия повече.Но така и не ми ставаше по-добре.Това не беше правилната постъпка.А какво тогава трябваше да сторя?
Ненадейно погледът ми застина върху отсрещната стена.Малко над отражението ми проблясваха бели конци,задвижвани от нещо.Всичко,което правех-всяко мое движение,мисъл,смях бяха диктувани от кукловод.Нямах право да мисля,нямах право над собственото си тяло.Бях просто една кукла в ръцете на своя господар.
Някакво странно усещане премина по кожата ми.Усещане,което шепнеше: „Това не ти ли е познато?” Стреснах се,когато осъзнах какво означаваха тези думи.Отражението ми не беше привидение,а самата истина.Нещото,което стоеше пред мен през цялото време беше реалното ми аз,а стената бе огледало.
Не можех,не исках да повярвам! Това е кошмар –казах си невярващо,но уви,не беше.Не можех да се понасям повече,да се гледам-погледът ми се извърна настрана.В какво съм се превърнала? Кой ми е причинил това?
-Защо си сама?-Някакъв детски момичешки глас се чу близо до мен.Не отговорих. Момичето седна до мен и заговори:
-Аз съм тук от дълго време.Може би са изминали повече от 100 години.Преди не съм те виждала.Нова ли си?
Имаше кратка пауза.Тишината започваше да ме дразни,а нейното очакване бе досадно.
-Да.-Отговорих й просто.Тя се усмихна и възкликна:
-Искаш ли да бъдем приятелки? Ще те разведа наоколо и може би с времето ще свикнеш с това място.
Момичето ми подаде усмихнато ръка и аз я улових.Изправих се и тя ме задърпа нанякъде.”От къде черпи цялата тази енергия?”-Запитах се.” Та тук няма нищо друго освен мрак!”
-А,и между другото-казвам се Надежда!-каза ми весело тя и ми се усмихна приветливо.

Прекрасни са А предишното ти стихотворение...просто онемях Това, което си казала е много реално, и на мен ми се е случвало и наистина боли, когато някой се прави на твой приятел, а всъщност само те използва...Пак казвам, пишеш прекрасно! :bravo:

ето още нещо,което си няма заглавие просто не мога да му измисля такова

Мислех...
Премислях много....
Държах всичко под контрол
Лъжех,криех...
Проблемите се увеличаваха...
Все още намирах начин да запазя контрол
Закърпвах с гоелми редки шевове проблемите
Мислех си,че така ще ги спра.
Грешка....
Причината за моето страдание
Грешка....
И ето ме сам сама
Наивна,твърдоглава...
Мислех,че правата съм аз.
Наскърбявах,наранявах...
И въпреки това помагах
Държах юздите здраво
Но един ден
Изведнъж
Разбрах,че съм грешала
Нарани ме,наскърби ме
Сърцето ми разби
Аз ти вярвах
А ти ме измами
Премислях много,
Пазех се от от атаки от страни
А не можах да се досетя,че от най-близкия ще боли
Не го очаквах
А трябваше
Подцених се,за което съжалявам.
Сега продължавам да мисля
И пак не мога да разбера
Как така без да се усетя ми заби нож в гърба?!

ЛЕле любов страхотни са :cvetq: Давай ощеее много ми харесаха Страхотни са

Страхотно! Пишеш невероятни неща!

Ето и още написани са днес

Страхотно

Страхотно е! :bravo:

Невероятно!

Супер са браво!