Леми Кай

"Мразя те, защото си ти..."


Когато те видях за първи път си помислих: "Боже, какво голямо его. Къде го побира?"

Мразех начина, по който говориш, по който се движиш, по който гледаш. Мразех всичко в теб... всичко извън теб. Мразех външността ти - начина, по който се обличаш, устните ти, очите ти... всичко.

И все пак разбирах, че ако ме погледнеш, сините ти очи могат да пронижат сърцето ми.

Мразех те за това. Защото беше съвършенното момче с голямо его, много пари и ледена кръв. Беше момчето, на което не му пукаше за никог.
И когато за пръв път те видях в съня ми се изплаших. Изплаших се, защото беше съвършенният, мразен от мен, човек.

На следващата вечер пак те сънувах. Устните ти галеха кожата ми. Очите ти изгаряха моите. Не можех да си поема въздух. Не знаех къде се намирам. Когато се събудих пак бях изплашена. Но този път не защото те мразех, а защото ме беше страх, че се поддавам. Че ти се подчинявам.

И продължих да те сънувам всяка вечер. Ти пак взимаше контрол над сънищата ми, над тялото ми, над разума и чувствата ми. Пак и пак и отново...

Тези сънища оказаха голямо влияние върху самата мен.

Вече не чувах нищо освен името ти. Не виждах нищо освен очите ти. Не усещах нищо освен устните ти. Не можех да заспя без да мисля за теб и нямаше да мога да се събудя, ако не те сънувам.

Сега те мразя, защото все още си съвършен. Защото ме подлудяваш дори само в сънищата ми. Мразя те, защото толкова силно те искам.

Мразя те, защото единствено ти запалваш такива чувства и мисли в мен... и те всичките са грешни.

Мразя те, защото те обичам.

Имаше времена, в които тя живееше нормално, а аз спях дълбоко в нея. Имаше времена, в които тя не знаеше, че някога ще се появя аз. Не беше мислила за това, защото имаше нормален живот. Нямаше нужда от мен. Не се нуждаеше от някой, който да я разбира, да знае какво чувства, какво мисли. Тя имаше всичко това.
Но един ден тя откри жестокостта на света и забрави всичко, което е имала, както и то забрави нея.
В този ден тя спря да чувства и ме потърси. Помоли за помощта ми, за да може да продължи да живее. За да има какво да я крепи. Тя ме "призова" и вече не беше сама.
Отново имаше някой до себе си и пак можеше да споделя чувствата си. Споделяше с мен всичко и, дори да бях самов съзнанието й, ние бяхме приятелки.
Естествено обаче имаше две много важни неща, които тя не знаеше...
Първо: Тя не ме пускаше да изляза напълно.
Второ: Някой ден аз щях да се "отскубна" от съзнанието й и да сменя мястото си с нея. Аз щях да управлявам, а тя- да се подчинява.
Но имаше още време за това. Все още има време за това. Сега аз играя ролята на касичка за чувства. Сега аз съм просто нейното второ съзнание, нейното второ "аз" - Леми Кай.

радвам се, че ви харесват ... обещах ви още едно и етого ... това нещо е вдъхновено отедно творение на sweet secret ... :lol:




Думи като "Съжалявам!" и "Обичам те!" вече не присъстват в моя речник. Отдавна не мога да ги казвам. Изгубих тази способност още, когато те видях.
Ти беше недостъпния, който всъщност само аз виждах. Преследваше ме навсякъде, а никой не можеше да ме азбере, защото те не те виждаха. И все пак не можех, ако те нямаше.
Ти беше при мен през деня, когато бях сама. Беше до мен през нощта и ме пазеше от кошмари дори в съня ми. Не можех да си спомня как съм живяла без теб преди.
И един ден целият ми свят се разби. Разбрах, че си с мен, за да ме убиеш и никой не можеше да ми помогне... те не те виждаха. Разбрах, че ти си при мен, за да ме накараш да се влюбя, да те искам, да те следвам навсякъде и да ти се подчинявам. И когато постигнеш всичко това да ме унищожиш, да ме убиеш.
Поздравления, убиецо мой, ти успя. Унищожи цялаталюбов в мен. Взе сърцето и душата ми и направи от тях болка. Болка, която после ми дари. Аз плаках, убиецо мой. Плаках, свита на топка в стаята си, а ти ме гледаше и не направи нищо.
Е, убиецо мой, сега ти ще страдаш. Аз те обичах, а сега е твой ред. Мен ме боля, а сега е твой ред. Не, убиецо мой. Няма да те пусна да си отидеш. Аз все още няма да умра.
Сега аз ще те преследвам и ще те накарам да се влюбиш, а после ще страдаш. Съжалявам, убицо мой. Аз наистина те обичах.

Защо си мислиш, че хората, които не са красиви, не заслужават уважението ти? Защо си мислиш, че те са слаби и нямат сили да те победят?
Само защото си "известна кукла барби" не значи, че имаш правото да заповядваш. Ти не си кралица... приеми го. Момиче, знай че след няколко години никой няма да знае коя си, никой няма да те помни. Приеми го, момиче, ти си никой.
Днес всички те познават... Момичетата ти завиждат, а момчетата лазят в краката ти. Вадиш цигара и пред теб веднага проблясват запалени запалки, които момчетата държат. И все пак... може след няколко дни всички да те подминават без дори да те виждат.
Кажи ми, момиче, след като имаш всичко защо са ти тези "приятелки", на които казваш, че са красиви и че ще ги направиш известни? Хайде, признай си момиче, че движиш с тях, само защото ти имаш полза от това. Защото те те защитават и вършат черната работа. Признай си, момиче, че когато вече нямаш полза от тях, ще ги зарежеш и ще кажеш: "Съжалявам милички, но не сте подходящи за мои приятелки." А те ще плачат и ще викат след теб. Но ти ще вървиш с гордо вдигната глава и ще се смееш на тяхното нещастие, ще казваш че са глупачки. Не, момиче, не. Ти си глупачката. Защо си мислиш, че са недостойни да са кукли барби?
Хайде, признай си момиче, че ще продължиш да правиш всичко това. Ще продължиш да си мислиш, че си най-добрата, че си единствената. Признай си, момиче, че ще продължиш да нараняваш без да ти пука. Докато и теб не те победят, момиче. До тогава ти ще си "известната"... ще си "блестящата кукла барби".
Хайде, момиче, признай си, че ще продължиш да нараняваш... и пак и пак, и отново...

Маги-семпай

Кажете ми... помните ли как преди година бяхме заедно и се присмивахме на самотата и нещастието? Кажете ми... помнители, че всичко беше шега за нас? Дори когато някой пострадаше, ние обръщахме всичко на шега и се смеехме докато от очитени потекат сълзи. А помните ли, когато просто стояхме и слушахме музика на нашето място? Дори и да мълчахме пак ни беше весело, защото бяхме заедно.
Но един ден някои от нас просто започнаха да се отдръпват. Започнахме да се караме и забравихме всичко, което беше. И се разделихме без дори да осъзнаваме колко грешно е това. Ние просто не можехме да живеем, ако не сме заедно, но нямаше кой да ни го каже. И вече не бяхме "ние"... Бяхме просто "аз", "ти" и "те"...
Веднъж върнахме времето назад. Събрахме се отново на нашето място. Отново бяхме просто "ние". Не говорихме... стояхме един до друг, сплели ръце, заслушани в музиката... всеки чакащ другия да каже нещо.
И тогава един се престраши и каза: "Беше хубаво, нали?" Всички го погледнахме... "Беше." подчертах аз и всички се загледаха в земята. Аз допълних: "Но никога няма да бъде пак." Погледнахте ме. "Сега разбирате, нали?" помислих си аз, а на глас казах: "Късно разбрахме, приятели мои, късно разбрахме. Щеше да е хубаво да знаем каква грешка правим. Но всички сме глупави, приятели мои." погледнах нагоре и закрих очите си с ръце. "Вече е късно да се върнем." казах и се огледах наоколо.
-Разбира се. - прошепнах. Нямаше ви и никога нямаше да сте тук. Станах и спрях музиката. Отворих вратата и за последно се огледах. Нямаше ви. Въздъхнах и загасих лампата. След като излязох заключих вратата.
-Приятели. - казах аз. Вън валеше дъжд. - Никога няма да е същото.
И днес... и утре... и ден след ден аз ще продължавам да се връщам и да ви призовавам в мислите си.
И днес... и утре... и ден след ден аз ще казвам...
-Това е за последно...

Маги-семпай