~Sakura&Sasuke~

First topic message reminder :

Здравейте! Аз съм нова и за пръв път пиша фик...затова, ако Ви хареса ще го продължа....Знам, че първата глава не е много интересна и няма много случващи неща, но пък като за начало това измислих

1. Глава: Завръщането

След тримесечното търсене на Саске, отбор „Какаши” се връщаше днес. При обстоятелствата, които имаха, като например, че бяха видели Саске преди два месеца и точно заради това Наруто беше се превърнал в
хленчещо бебе вместо Сакура, беше доста трудно да продължат. Но със сигурност това щеше да стане все някога. При срещата им със Саске, Наруто беше осъзнал, че „приятелят” му е станал доста по-силен от него и това го безпокоеше. Сакура пък беше много наранена от думите на Саске, че нищо не го интересувало в Коноха или пък, че е премахнал връзките си с тях. Това я болеше и тя го знаеше, но трябваше да продължи... Макар сигурна в чувствата си към него, а именно любовта я правеше силна дори в ситуации, подобни на тази, в която сега бе...
До залез, легендарният отбор 7 вече беше пред главната порта на Коноха.
- Най-сетне! Стигнахме! – промълви Наруто, като гледаше величествената врата.
- Стигнахме...но, не всички... – каза тъжно Сакура. Тя имаше предвид, че Саске го нямаше с тях и все още не изпълнели мисията си да го върнат в селото.
- Е, трябва да съобщим на Тсунаде за пристигането ни – каза Какаши, като не изпускаше от поглед книжката си „ Icha, icha paradise”. Той беше превързан към нея до толкова, че я мъкнеше и на мисиите си.
- Да тръгваме тогава. – измърмори Сакура, като гледаше своя сенсей, любителят на сапунки.
И така, те влязоха в Коноха и първото място, където трябваше да посетят по настоятелство на Наруто, разбира се, беше закусвалнята „Рамен”.
- Две големи порции рамен, моля! – каза радостно Наруто. Второто нещо след Саске, което го интересуваше много беше рамен. Следващите три позиции след рамена бяха също рамен.
- НАРУТО! Как смееш да си поръчваш две големи порции рамен? Никой нормален човек не би ги изял, но пък... си изключение. НИКОГА ПОВЕЧЕ НЯМА ДА ИДВАМ С ТЕБ ЗА РАМЕН, ЗАЩОТО, АКО ВИДЯ ОЩЕ ЕДНА ПОРЦИЯ ЩЕ ПОВЪРНА! – Крещеше Сакура, като се дразнеше все повече и повече от думите си.
- Спокойно Сакура! Знам как се чувстваш, но не си го изкарвай на мен. Много добре знам какво те безпокои, но не се притеснявай, ще те разбера.
- Какво ме безпокои? Не си го изкарвам на теб, просто...
- Просто си наранена от думите му. Аз също. Разбирам те. – каза откровено Наруто, като продължително гледаше в чинията си.
- Прав си, Наруто. Аз просто съм наранена и не знам какво да правя... Извини ме! – извини се Сакура и продължи доста да размишлява над думите на Наруто...
След като бяха готови се отправиха към Хокагето... Когато стигнаха до вратата на кабинета й се чуваше само и единствено тя, как вика и прочие...
- КАКВО КАЗАХТЕ? НИЩО НЕ СТЕ НАПРАВИЛИ? ВЪН!!! – крещеше гневно Тсунаде, като съпровождаше гостите си до вратата с ритници. Стоманената врата се отвори и шестимата нинджи, които бяха до преди малко вътре, изхвърчаха през вратата.
- И ДА НЕ СТЕ СЕ ВЪРНАЛИ С ПРАЗНИ РЪЦЕ!!! – заповядваше им Хокагето, докато те вече не се видяха.
- Тс..Тсунаде! Какво стана току-що? – попита Сакура, докато си припомняше какво точно се бе случило.
- А!? Вие тука ли сте били? – попита моловажно Тсунаде.
- Тя даже не ни видя! Б..бяхме точно пред нея! – каза разочарован и ядосан Наруто.
- Е и? Какво да направя след като съм заобиколена от ...

Сори, много сори за закъснението и също, че е къса главата, но следващата ще е по-дълга




24. Глава: ”Приятел”

Студени тръпки побиха момичето, което я накара леко да поотвори очи...
- Къде съм? – Сакура спря, защото усети нечие присъствие. – Какво става? Главата ми...
- Сакура... събуди ли се? Сега ще ти обясня – каза момичето и я прегърна, която съвсем се обърка.
- Коя си ти? – попита Сакура, като се съвземаше от бързата й реакция.
- Не ме ли помниш? Аз съм Аюми Шито, от Пясъка.
- Аюми! Защо не каза първо? Та, относно въпроса ми: Къде съм?
- Акатски те отвлякоха и аз ги проследих. За щастие не разпознаха чакрата ми, защото я бях замаскирала много добре. Мисля, че онази с червената коса, може да усеща чакра, но не мога да си обясня дали я е усетила и си е замълчала или не.
- Карин. Знам, тя ме пазеше и беше наистина приемливо мила с мен, но сякаш не ми казваше цялата истина.
- Та, когато тя си тръгна, аз те взех и те донесох тук. Това е отдалечен район, в който ще си в безопасност за малко... Има нещо, което трябва да знаеш, макар и болезнено. Подслушвах ги и разбрах, че искат очите ти и по-точно един чернокос шиноби.
- Какво? Защо?
- Мисля, че ти трябва да ми кажеш. – Сакура разказа цялата история, като я преживя отначало, придружена със сълзи.
- Сакура! Това е ужасно! <<Ето защо не ме е познала – тя не ме е виждала! Колко страда това момиче!>> Но не се отчайвай винаги има лек за болката! Бъди силна!
- Знам и отново ти благодаря, че ме спаси Аюми. Но ти от къде разбра, че съм отвлечена?
- Бях в Коноха в нощта, когато се случи. Казакагето ме бе изпратил да предам важни документи на Хокаге Тсунаде и аз пристигнах едва вечерта. Видях всичко и реших да ти помогна по мой начин без да вдигам тревога.
- Но сега къде ще отидем?
- Ще пътуваме най-малко три дни към Селото на Пясъка. По-близо е отколкото Коноха, затова там ще възобновим силите си. Сега трябва да тръгваме, за да се отдалечим възможно най-много.
- Още ли?
- Мисля, че са разбрали за отсъствието ти.
- Така ли? Тогава да вървим – двете момичета кимнаха и Аюми се зае да помага на Сакура с движението.
- Сега Сакура надясно... внимавай клон!...
Така пътуваха цялата нощ и вече почти на края на силите си стигнаха едно малко село – Мишуо, в земята на Вятъра.
- Сакура... мисля, че... ни трябва почивка – каза задъхано Аюми, като се опираше на едно дърво.
- И... отново ти благодаря... без теб нямаше да стигна до тук – Сакура беше уморена както и Аюми, затова те се отправиха към селското ханче, в което по-късно отседнаха.
- Така... сега ни трябват провизии и малко дрехи. Аз ще отида да купя, а ти стой тук и не излизай – дори и на балкона!
- Да, знам Аюми. Не се тревожи! – момичето изчезна през вратата, а Сакура остана свита на кълбо на леглото. Неусетно заспа...
В това време Дейдара и няколко членове от Акатски, включително и Саске търсиха Сакура, която тайнствено беше изчезнала. Преди това каква врява беше вдигнал Суйгетсу, когато не намери Сакура, а Карин остана с объркано съзнание.
- Карин! Защо си оставила Сакура без надзор? Имаш ли нещо в главата си да мислиш изобщо?
- Престани Дейдара! Това не е твоя работа – не ме упреквай, защото и ти си виновен! Не трябваше да спиш, ами да я пазиш!
След това Карин отиде нанякъде и повече не се върна. Стана късно, но нямаше и следа от нея.
- Саске, мислиш ли, че Карин е направила това? Много е подозрително – и двете ги няма.
- .... Тръгваме след нея. Джуго ти продължи напред – мъжът само кимна, докато другите се отдалечаваха на другата посока. Странно, но сякаш бяха попаднали в един непредвидим капан, който никой не е планирал...

мн е яко... Кога ще има още?

25.Глава. „Срито в скалите” І част

Дните в Коноха не бяха същите... Всички бяха объркани от странното изчезване на Сакура Харуно – момичето, което не се отказваше никога; момичето, което имаше живот. И всички я познаваха, дори враговете на Коноха.
- Шизуне! Ела веднага!
- Да-а, Лейди Тсунаде! – отговори войнишки Шизуне заставайки мирно пред Хокагето.
- Искам да изпратиш екип „12” на север, а екип „14”на запад! Няма да са стигнали далеч, а по информацията, която имаме съм сигурна, че планират всичко – посоката, движенията на мисията им. „Акатски” определено са прецизни и никога лекомислени... Какво чакаш още? Изпълнявай!
- Да, Хогаге-сама!... – отговори стриктно помощничката й, като се запъти към вратата. Но след това се сети нещо и се обърна към Тсунадето - ... Ами Наруто? От сутринта кисне в коридора, настоявайки да говори с вас. Какво да правя?
- Повикай го да влезе... и по-бързо!
- Наруто! Лейди Тсунаде....
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сакура се събуждаше, заради шума, който вдигаше Аюми в кухнята.
- Уф, това тежи!... Картофите, олеле – загорели са!... Ох, чаят кипи!... По дяволите! Ааа, това пари! – Чуваше се шум от падащи тенджери, чупещи се чаши и чинии, но най-вече гласа на непохватното момиче – Неее! Яйцата пръскат!
- Аюми! Какво става тук? – попита сънено Сакура.
- Ааа.... хмм... Сакура, аз... такова – момичето съвсем потъна от срам, понеже не можеше да готви... – щях да правя вечеря, но нещо се обърка... и...
- Май, май! Знам, че си добра нинджа, но за готвачка – не ти е природа. Дай на мен.
- Ама ти – как? Сляпа си, не можеш да готвиш!
- А как тогава се прехранвам вкъщи? Знаеш, че не обичам готова храна.
- Да, но... добре, само ще ти помагам за продуктите.
- Да започваме тогава!
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Саске и няколко членове от „Акатски” вече бяха прекалено близо до портите на Коноха, а от там нататък щяха да срещат неприятности.
- Да се връщаме! Били сме преметнати! Саске... – Дейдара вече се дразнеше.
- Не е било капан, просто сме сгрешили...
- Не, ти си сгрешил! Не намесвай другите! – Дейдара се ухили, сякаш бе доволен от думите си.
- Връщаме се!
Всички тръгнаха в обратната посока, разбирайки колко време бяха изгубили. Сигурно тя вече бе на километри от тях, но и така си беше. Сакура и Аюми бяха отседнали в Мишуо, града на коприната. Дрехите, купени от Аюми, всички те бяха сръчно тъкани от най-фината коприна, най-предпазливо съхранявана. Градът не беше голям, но не беше и малък, затова можеше да се изгубиш за известно време, както се и изгуби Сакура.
След готвенето тя беше излязла за малко, но се запозна с приятно момиче и унесена от разговора се беше отдалечила от ханчето. Беше сляпа и не можеше да се ориентира така както в Коноха.
- Извинете, може ли някой да ме упъти? Моля Ви!
- Хей, момиче! Отдръпни се от щанда!
- Внимавай! Ще събориш грънците!
- Непохватно дете! Изля боята, а тя струва пари!
- Съжалявам! Но не виждам, затова ми помогнете!
- Такива номера при мен не минават! Сега не искаш да плащаш и си мислиш, че ще ти се размине? Бързо вади парите тук!
- Ей! Ела насам!.... Ще ти помогна! – едно непознато момче придърпа Сакура в една тясна уличка.
- Благодаря ти!... но сега е важно да ми помогнеш ми да стигна до ханчето в началото на селото. Ще ти се отплатя, когато стигнем.
- Няма нужда, но трябва да побягаме.
- Побягаме?
- Да, защото онзи идва насам! Тръгвай!
Сакура се затича след момчето, държейки се за ръката му, но и това не беше достатъчно, защото се препъна и падна на земята, като събори и момчето пред нея.
- Бързо! Ставай!
- Съже-лявам!... Има нещо, което трябва да знаеш – сляпа съм и.... ми е трудно...
- Знам, знам! Затова те държа.
- Така ли?... Ама това не помага. – Момчето се досети за какво ставаше въпрос, обърна се рязко, поемайки я на ръце и бързо продължи да бяга към южната порта на града. Преследвачът се беше отказал да ги гони, понеже килограмите не му позволяваха повече.
- Хей! Къде отиваме?
- Първо ще се уверим, че всичко е наред и след това ще те заведа, където си отседнала.
- Но моята приятелка ще се притесни за мен!
- Още хора ли има с теб?
- Не, само тя е... Дълга история.... Ами сега накъде?
- Близо има лагер. Със сестра ми всяка година се срещаме на определено място, защото всеки си има свои дела и проблеми, и нямаме възможност да се виждаме често. Пък и си нямам никого другиго...
- Браво. Разказваш ми за живота си, а аз не знам дори името ти!
- Извинявай, но в бързината. Казвам се Така.
- Приятно ми е – Сакура. – Момчето се усмихна, виждайки как името й прилягаше някак си естествено.
- Хайде, мисля, че Карин ще е готова.
- Карин ли каза?

o6te o6te pls isk o6teeeeeeeeeee :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir:

Така, много се извинявам за голямото закъснение И още нещо Най-откровено Ви моля да не спамите или пишете коментари, които може да ми кажете на ЛС-то От една страна е грозно, от друга вредно Знаете защо е вредно, така че
За новата глава - ами, грешки сигурно ще има; няма много случващи неща, защото е продължение В следващите няколко глави ви давам гарантирано впускане на действието


26.Глава. „Скрито в сенките” ІІ част


- Карин ли каза? – Сакура изглеждаше много уплашена, но и много изненадана. Не очакваше точно тук да срещне човек от похитителите си. Та те бяха на километри от мястото, където Сакура бе под „зоркия” им поглед. И как е възможно това? Толкова далеч и все пак толкова близо... Не разбираше, даже се обърка. Тя дори не знаеше кой беше предводителят на мисията им за отвличане, но можеше просто да отгатва... И какъв беше смисълът? – Точно това не знаеше.
- Какво има? Познаваш ли сестра ми? – Изведнъж Така извади Сакура от мислите й, виждайки замисленото и уплашено лице на Сакура. Той не можеше да разбере това момиче. С нея твърде много се различаваха – по характер, а и външно – зелените очи, косата – не съответстващи на никого от тях ...
Тя, обаче, се позамисли и отговори несигурно:
- Ам... ами, аз... такова... не? – Сакура не знаеше какво да каже. Може би тази Карин, не е Карин, която тя познава. Сигурно е приветливо момиче, което не е по-малко мило от брат си. Каквато и да беше тя, Сакура тайнствено се надяваше да не е Карин, която познаваше до този момент.
- Добре, тогава тръгваме. – Розовокосата неочаквано кимна в отговор и след това тръгна с Така, държейки го за ръка, понеже не виждаше.
- Знаеш ли, мисля, че мога да ти помогна... – момчето леко се притесни, защото правеше нещо, което му беше забранено – да каже тайната, която стриктно му забрани сестра му. Той не трябваше да нарушава обещанието си, но му стана жал за Сакура и просто му се плъзна езика.
- Но ти вече ми помогна! Какво друго да искам? – Кунойчето все още бе объркано, а тези внезапни твърдения, просто я караха да не мисли. Как можеше да се концентрира в едно нещо, след като й се предлага друго? Затова съвсем се заплете в мислите си, не разбирайки нито едно от двете.
- Ами, очите ти... – Така леко сведе глава, гледайки надолу, защото знаеше, че това ще я заболи, но все пак трябваше да опита.
Сакура спря, преглъщайки тежко, заради старата рана, която отново се разтвори – слепотата й. Тя не каза нищо, нито направи нещо, просто за миг спря да живее...
- Съжалявам, аз исках само...
- Замълчи!... Тихо... Шшшт... усети полъха на вятъра, нежен и приветлив. Никога преди не бях усещала нещо толкова хубаво. Когато си сляп, ти виждаш нещо, което другите не могат да видят – красотата на звуците от заобикалящата ни природа, хармонията и... мириса на ягоди...Ммм... идва от там – Сакура посочи мястото, от където идваше приятното ухание но горски ягоди.
- Наистина, ако беше сама, нямаше да се изгубиш – момчето се засмя и продължи – Точно там щяхме да отиваме, но ти ме изпревари. Вече завиждам на сетивата ти – Сакура се усмихна, но и Така беше добро момче, което умееше да изслушва и защитава слабите и немощните... Той бе момче с идеал, мечтател и нинджа. Макар, че не показваше уменията си, той бе страхотно шиноби. О, да. Разбираше изкуството на силата и се сливаше с нея, която течеше във вените му.
- Не разбирам само едно – Сакура се отчая, спомняйки думите му – Защо искаш да ми помогнеш и как би върнал зрението ми?
- Аз... не трябваше да правя това...
- Не, кажи. Станалото – станало. Длъжна съм да те изслушам! – Сакура настояваше с всичкото си упорство и инат, които притежаваше. Това й бе навик, дори да говореше с непознат. Тя не бе вече срамежлива и това й даваше кураж за по-нататъшни действия. Така се поколеба и започна тихо да й разказва.
- Това е дълга история... И моля да я запазиш в тайна. Карин каза, че ако хората разберат, равновесието ще се разруши и ще настъпи трета нинджа война, затова...
В езерото Мисан е скрита алената перла на Дракона Джи. Казват, че всеки, който изпие от елексира затворен в нея, зрението му се връщало.
- Как така?
- Драконът Джи е пазителят на силата на очите. Ако очите ти са слепи, той ще ти помогне. Драконът е дар на принцеса Ми от династията Син. Повече от хиляда години, перлата е помагала, но след първите нинджа войни, повелител от нашия клан бил принуден да пази и зачита могъществото на перлата. Така това било предавано от поколение на поколение в клана и пазителят сега е моята по-малка сестра Карин Каие...
- Вие от клана Каие ли сте? – Сакура беше повече от изненадана. С този клан, тя бе най-свързана, заради осиновената си дъщеря Солура.
- Ние сме от клана Каие, но той бил разделен, поради остър конфликт в клана между братя – нашите предци. Ние сме от семейството Каие-ши, и сме много различни от тези на Каие-чи.
- Но защо?... Трябвало ли е да се стига до това?
- За това има различни мнения...
- А кой е истински Каие?
- Няма такъв човек и изобщо. Клана Каие обединява само родствените връзки между двете семейства. Нещо като общо име.
- Но тогава... – Сакура се позамисли – От кое семейство е Риаши Каие?
- Риаши Каие?
- Да, познавал ли си я?
- Мисля, че да.
- Как така мислиш?
- Тя е от рода Каие-чи. Известна е с картините си, които продава в големите градове. Много от тях са универсални и много красиви.
- Но...как? Тя е мъртва. – На Сакура й предстоеше да разбере истината, която по някакъв начин била скрита или забравена от хората. Това било крайно недопустимо, информацията в досиетата да е лъжлива. Нарушителят на това бива жестоко наказан.
Така се учуди, но после си пое дълбоко въздух и продължи.
- Не е мъртва. Тя е моя далечна роднина, но сме много близки помежду си. Сега заедно пътуваме за Селото на Пясъка, за да продадем някои от картините й. Трябва да спечелим пари за селото, нужни за набавяне на оръжия и защита при нападение.
- Това е... странно.
- Кое странно?
- Това, че в досието й пише, че е починала преди три години. Също така, Риаши Каие има дете...

Ето, че музата ми дойде точно, когато не можах да заспя, но за сметка на това измислих продължението ^^ Дано ви хареса и казвам, че след няколко глави ще дойде краят на мойто чудо За това се опитах най-добре да впиша ситуацията до края... Съжелявам за оромното чакане, но иначе нямаше да стане главата добре хдд


27.Глава „Тръгваш ли? Върни се назад и си спомни нашия съдбоносен ден”

Два дни по-късно...

- Знаеш, че не одобрявам да пътуваме с тези хора заедно, Сакура! Не ги познаваш добре, а и сестрата на Така се оказа една от похитителите ти! Сакура, вразуми се, за бога!
- Не, ти не разбираш, Аюми! Така ми помогна и съм длъжна да удовлетворя желанието му да пътуваме заедно! А за Карин – да, не ми е приятна, но вече се махна оттук, защото заради теб се скара с брат си! И сега ще е крайно егоистично да си тръгнем, след като развалихме тяхното спокойствие!
- Сега аз ли излязох виновна, Сакура? Не помниш ли какво се е случило с теб? С нас, докато стигнем до тук? Бягахме като престъпници, единствено да отървем кожите си от Акатски и аз Сакура, аз бях твоите очи, защото нямаше да успееш да избягаш от тях без мен! Трябва да си ми благодарна, а ти заставаш на страната на лошите... Съжалявам, но ти не ми даде възможност да ти помогна...
- Аюми... Стой! – Сакура се разплака, хващайки момичето за ръката й, в знак да спре – Аюми, моля те... Разбери ме.. аз, аз допуснах грешка и не искам да я повтарям отново... Моля те, не си отивай! – Аюми погледна надолу, но не каза нищо. Просто се обърна и прегърна Сакура, разбирайки болката й.
- Няма да си тръгна, Сакура. И знаеш ли, благодаря ти, че ме разубеди... След това щях да съжалявам много, но нямаше да се върна, защото щеше да ме е страх да разбера, че нещо се е случило с теб. Благодаря ти, Сакура... Ти си истински приятел!
- Това означава ли, че ще пътуваме заедно с тях?
- Може би... – Двете момичета отново се прегърнаха и след това се върнаха в лагера, който бяха направили преди да се стъмни напълно.
- Време е за лягане...
- Чакай... Риаши! Искам да те питам нещо... насаме.
- Сакура, аз наистина съм много уморена. Ще ме питаш утре.
- Но, Риаши...!
- Лека нощ, Сакура. – Розовокоската сведе надолу глава и отиде в палатката си... Всички си бяха легнали, но Сакура не можеше да заспи... Присви очи и реши да се поразходи. Тихо излезе от палатката си, взимайки пръчка за по-лесно предвижване... Отдалечи се от лагера достатъчно, че да не я видят или чуят, ако случайно започне да плаче... Седна на тревата и запази тишина, понеже размишляваше над нещо.
- И ти ли не можеш да заспиш, Сакура? Явно нещо те мъчи...
- Риаши? Какво правите тук?
- Същото като теб... дойдох да погледам звездите-е... или не можах да заспя.
- Може ли да довършим разгово...
- Беше най-ужасната нощ в живота ми... Кошмар, когото не пожелавам на никого. Отдадох му се, а той се подигра с мен... Итачи Учиха – човека, когото мразя най-много на света и може би единствения, когото мразя... Както знаеш от писмото, криех от него, че съм бременна, но все някога лъжата излезе наяве... и тогава, тогава изпитах гнева му, който единствено се стовари върху мен... Не знаех какво да правя или как да действам. Думите му ме изгаряха, убиваха ме... Той не искаше детето, кълнеше се, че ше го убие по най жестокия начин... Онемях... В този човек не познах любимия си, който уж ме обичаше. Не, пред мен стоеше разярен звяр, готов веднага да убие, но не го направи... не ме уби, а трябваше.
- Искал е да ви убие?
- И по-лошо, но...
След време ми се роди прекрасно момиченце – моята малка Мисан, кръстена на езерото, в което я родих... Родих я във водата, а тя беше като малко ангелче паднало в нея. Заобичах я в първия миг, в който я видях... Беше повече от съвършена... Но не можах да я задържа, защото той щеше да я убие, а една майка не би понесла смъртта на детето си, затова... Оставих Мисан в кошница пред дома за деца и сложих прощалното писмо, или моята изповед... До ден днешен съжалявам за това, но просто нямах друг избор как да запазя детето си...
- Риаши, няма да ви насилвам да ми казвате това, аз...
- Няма проблем, Сакура... Ти трябва да знаеш... Месец, след като оставих Мисан, той се върна да я търси. Хвана ме за шията, заплашвайки ме, че ще ме убие, ако не му я предам. Аз отново излъгах. Този път, обаче, лъжата не се разкри – казах му, че съм изгубила детето още петия месец, след като съм забременяла... – Риаши започна да плаче много, не я интересуваше дали ще я чуят или не... тя не издържаше болката, която дълго време таеше в себе си... болка, разяждаща я всеки ден... Сърцето й кървеше, тя беше мъртва... сама, спотайваща се на света. Нямаше родители, нямаше много близки, с които да сподели, беше сама...
- Риаши... обещавам ти, че ще бъдеш завинаги с Мисан... Обещавам.
- Сакура, ти си човека, който ми отвори очите. Благодаря ти... – Задуха лек вятър от към запад; развя клоните на дърветата от близката гора... чуваха се страшни звуци, но страхът вече бе стопен... Макар и нощ, в две сърца грееше слънце, което стопли чувствата им и те бяха щастливи.
- Хайде да се връщаме, Сакура... Другите ще се притеснят.
- Да останем още малко... Моля те! – Беше незабравим момент за Сакура да разбере една истина, която никой не знаеше... Тя щеше да помни този момент, докато е жива. Дори искаше да го разкаже на поколението си, за да се запомни смелостта на една силна жена – Риаши Каие...

28.Глава ”Неповторимо послание”

Нощта обливаше всичко наоколо. Тишина и спокойствие заливаха всяка твар, която спеше и дори нощната обител. Беше красива нощ, а сребърната луна огряваше цялото това величие закрито от тъмните сенки на дърветата. Малки пухкави облачета препускаха по небесния свод, закривайки от време на време мъждукащите звезди. Топъл вятър разлюля тревите и донесе нежно ухание от полските цветя настанили се на широкото поле зад тъмната гора… Лагерният огън леко потрепваше между две самотно израснали дървета, приличащ на малка искра насред огромното пространство. Недалеч от лагера, Сакура и Риаши бяха седнали, споделяйки общата си мъка.
- Да си тръгваме вече, Сакура. Стана студено, а и е късно вече. Хайде.
- Изчакай… отпусни се малко. Не трябва да се тормозиш толкова. Знам какво си преживяла, но това е минало. Гледай към бъдещето и ще разбереш, че болката си е заслужавала сегашното щастие. А и…
- Сакура да вървим…
- Добре. – Двете жени тръгнаха към лагера, говорейки си за нещо. По пътя спираха често, защото на Сакура й се струваше, че някой ги наблюдаваше.
- Риаши погледни по-добре!
- Сакура няма никой, за бога! Да тръгваме!
- Не! Първо трябва да съм сигурна, че няма никой, а аз не съм!
- Добре, щом искаш това. Аз тръгвам ти остани!
- Риаши, но… Охх добре де… - Сакура въздъхна и продължи напред без да каже нещо. Вятърът се усили, но времето беше ясно, а и няколкото облачета не бяха проблем.
- Знаеш ли, че през последните години броят на изоставените деца е нараснал, а недостигът на храна и жилища са една ужасяваща трагедия за тях. За това аз продавам картините си, за да набавя средства, където е необходимо… а това за оръжията не е вярно. Това е нещо като контекст и… Тази година смятам да посетя Коноха и далечните западни градове. Но с това темпо няма да успея до края на лятото, а зимата ще е студена и ще е необходимо отопление и провизии в сиропиталищата. Не знам… трябва да направим нещо.
- Риаши, възхищавам ти се. Наистина много обичаш децата.
- Да, така е.
- Утре ще тръгнем рано и най-вероятно ще пристигнем довечера в Селото скрито в пясъка, но…
- Какво има? -Риаши спре внезапно и погледна тъжно Сакура, знаейки, че това ще я натъжи още повече.
- Аз съм сляпа и не искам да се връщам такава, а и Така ми каза за езерото, същото, в което си родила.
- То е много далеч. Трябва да пътуваш три дни, а и пътят е затрупан с камъни, съборени от миналогодишната буря. Единственият път е засеян с капани. Няма да можеш.
- Но Така не ми е споменавал за това… - Сакура повдигна рамене и отдръпна падналия кичур коса на лицето й - Защо не ми е казал, тогава?
- Не знам, но наскоро бях в едно село и там много се говореше за Мисан. Не помня много подробности, но съм сигурна, че споменаха някакъв инцидент с миньор. Обаче очевидци докладвали, че не било нещастен случай, а убийство. А и е странно, защото няма никакви следи, че е бил убит.
- Кога е станало това?
- Преди четири дни.
- Точно толкова откакто Аюми ме спаси и… похитителят ми… знам кой е и къде да го открия.
- Сакура какво говориш?
- Но преди това ще си върна зрението и ще довърша започнатото… Да побързаме Риаши!

На другия ден

Слънцето вече бе изгряло и впиваше устните си в зеленината. Красивите горски цветя израснали между дърветата, придаваха омайна свежест, пърхащата от близката гора. Струйка дим се издигаше нагоре от вече изгасналия огън. Малки камъчета бяха пръснати по песъчливата почва изписващи кратко послание. Буквите се четяха, но на места липсваше форма и мисълта се губеше, но ако погледнеш добре, ще прочетеш ясно написаното “Усещаш ли ме”. Красиви думи написани по странен начин от неизвестен автор…
- Сакура!? Ти ли го написа? – Внезапния въпрос на Риаши стресна кунойчето, което все още спеше и не усещаше нищо съществено от тялото си, поради не комфорта.
- А? Какво да напиша… не мога.
- Аюми, Така? Вие сте замесени в това, нали?
- Защо ни обвиняваш? Може да си ти!
- Стига! Престанете! Нищо не разбирам… За какво говорите? – Сакура потърка очи и сетне зачака някой да й отговори.
- Ами виж сега, до теб има изписани с камъни три думи, четящи се като “Усещаш ли ме” и вие казвате, че не знаете от къде са се взели? Така ли? – Сакура се изненада, но после се отегчи, защото знаеше, че е тяхна шега.
- Няма да се хвана на този номер! Много добре знам, че сте… я чакайте малко! Ако не съм аз, нито пък вие – Кой може да е?
- Нали това се опитваме да ти кажем – Че не знаем нищо. – Аюми погледна в страни и взе едно от камъчетата, разглеждайки го внимателно – Някой ни е наблюдавал вчера.
- Видя ли, Риаши!? Казах ти, че усетих нещо странно.
- Звучи логично, но… Защо ни е наблюдавал или наблюдавали, а после са оставили такова странно съобщение и то… до Сакура?
- Няма обяснение, но съм сигурна, че са наблизо и сякаш… ни чакат? – Сакура леко се притесни. Нали сега не беше от полза, нямаше как да помогне. – Те знаят накъде сме тръгнали и единствения начин е да сменим посоката.
- Какво? Сакура вчера ти казах много добре, че закъсняваме и трябва да сме бързи! Защо винаги променяш мнението си? Ти беше съгласна…
- Да, но така ще е най-безопасно за нас.
- Мм, аз съм съгласен. – Така се обърна към Аюми, чакащ нейното решение.
- Аз също!
- Но… Вие сериозно ли? – Аюми кимна и тръгна в посока юг, насочваща се към малка река, следвана от Сакура и Така.
- Риаши, нямахме избор. – Така се опита да й обясни, но Риаши го прекъсна малко подразнена.
- Добре, добре. Примирих се с решението ви, така че да затворим тази тема!
- Определено съм съгласна – На Сакура вече и бе омръзнало да слуша недоволствата на Риаши, затова не каза нищо, което да я накара отново да спори… Вървяха дълго като никой не бе казал и думичка, а напрежението между тях се покачваше с всяка изминала минута. Дори Аюми бе потънала в мислите си, съвсем забравила за приятелката си, но след това се разсея, изоставайки малко назад от другите.
- Ъъм, Сакура. Не ти казах по-рано, но и не се сетих докато не обърнахме посоката. Аз знам нещо, което може би ще ти помогне…
- … - Аюми се притесни, но събра смелост и продължи да говори тихо, без да отделя поглед от земята. Всички бяха спрели, изненадани от чутото до момента.
- Познавам лечителка, която събира най-различни билки, с които помага на хората от различни болести, та си мислех, че може…
- Има ли начин да си върна зрението, Аюми? – Внезапния въпрос на Сакура разплака момичето и леко повдигна глава срещайки насълзените очи на Сакура. Толкова красиви, но и толкова тъжни. Те вече не блестяха толкова ярко, не бяха светли, не бяха щастливи… превърнали се в изгаснали изумруди, сякаш загубили блясъка си завинаги.