Везни на живота - Силата на драконите

Нед Апр 11, 2010 7:36 pm

Този фик не е мой, но е страхотен Открих го в един сайт, и реших да го пусна. Това е първата част от фикчето. Ето я и нея.

Везни на живота

Случайност

Слънцето отдавна се бе издигнало...
Откъм морето духаше свеж вятър и подхващаше падащите от дърветата жълтеникави листа, отнасяйки ги някъде далеч...
Отнякъде се чуваше умореното чуруликане на последните останали пойни птици...
Изведнъж то бе прекъснато от звънец и, минута по-късно, заменено от гласовете на десетките ученици и студенти, които вече приключваха за днес. Тълпите се понесоха по улицата, разделяйки се на групички от по двама или трима, и малко по малко изчезнаха из местните заведения.
Едно момиче остана само насред улицата, стискайки в ръце папка с книги. То огледа сградите пред себе си, след това се обърна и огледа и тези отзад. Накрая на лицето й се появи едва доловима усмивка и тя изчезна в една от тях.
След десетина минути момичето се появи отново. Погледът и заблуждая наоколо, сякаш търсеше някой или нещо. „Знам, че беше тук някъде...! – помисли си тя – Сигурна съм... Браво, Киреи! Как може да си толкова неориентирана! На бас, че вече всички тук се усетиха, че не си от Домино... Да не можеш да намериш една... – дълбоките и тъмнокафяви очи изведнъж заблестяха и тя тръгна да пресича с бодра крачка - ...Пицария!”
Действително Киреи най-после фиксира своята цел – малка пицария на ъгъла между двете улички – и се затича нататък.
Тя беше отскоро в града и още не можеше да се ориентира. И беше напълно убедена, че всички хора тайничко се смеят на това високо момиче с дълга права тъмнокестенява коса и блуждаещ поглед, което вечно е заблудено. Но тя щеше да се справи. Беше достатъчно оправна, за да не позволява да я правят на глупачка и да следва целите си. И вече бе направила първата крачка, постъпвайки в колежа. Сега Киреи осъзнаваше, че са само тя и Домино, и бе решила да победи!
Пицарията беше претъпкана с хора, най-вече ученици. Повечето обаче не оставаха вътре, а само си изчакваха поръчките и излизаха, така че имаше свободни маси. Опашката обаче изглеждаше безкрайна за горката Киреи, която от часове чакаше да я пуснат от колежа. Въпреки това тя реши да изчака докрай.
И най-после дойде и нейният ред и тя тъкмо щеше да поръча, когато някъде отзад се чу шумотевица и недоволни възгласи.
- Разкарай се, блонди!
- Връщай си се на опашката!
Едно високо русо момче си прокарваше път през тълпата, блъскайки и пререждайки всички наред. И, естествено, в това число беше и Киреи.
- Извинявам се, госпожице... – подметна той и започна – Искам една пица „Hawaii”…
- Мой ред е! – прекъсна го студено момичето и го изгледа леко злобно – Върни се, откъдето дойде!
- Съжалявам, гладен съм! – заяви той и в топлите му кафяви очи проблясна дяволит пламък. Той се ухили, обърна се към момчето на бара и нагло продължи – Та, докъде бях стигнал? А, да! Искам една пица „Hawaii”, една голяма „Toscana”, два броя „Americana piquant”, 4 соди и три бири... А, и две калцонета...
Момчето насреща му механично записваше поръчката под удивените погледи на всички. Киреи примига шашнато.
- Само не казвай, че ще изядеш всичко това сам О_О
- Не съм сам – усмихна се широко той и посочи една маса – ето там са моите хора -->
Киреи погледна посочената маса и видя там още едно момиче и две момчета. Едното момче и беше някяк си познато – щръкнала червеникаво-черна коса с руси кичури, но не можеше да се сети откъде точно... Дали не беше...
- Виждала ли съм те някъ... – започна тя, обръщайки се към русокоското, но той я прекъсна, крещейки почти в ухото и:
- Хайде!!! Какво става с поръчката ми? Побързайте и сложете не едната Американа повече люто!!! – разскача се той и цялата опашка се развика зад него.
- Затвори си устата, блонди!...
- Да! Ние чакаме повече от теб!...
- Хей, тук действа законът на джунглата! - изрепчи се „Блонди” - А в тази джунгла АЗ съм хищника!!!...
„Да, добре!...” – помисли си момичето. За нея това беше повече от отговор. Тя почака още малко с надеждата, че ще може да си вземе поне едно калцоне, но скоро явно нямаше да се разберат, нито пък някои щеше да донесе в близките 20 мин всичката тази храна. А Киреи бе наистина гладна и предпочете да отиде някъде другаде или в някой супермаркет, вместо да чака неизвестно колко калго под кръстосания огън на половината пицария.
Тя беше в града вече около седмица, но покрай нанасянето и колежа не и бе останало време да разгледа така наречените „забележителности” на Домино. А толкова искаше да види KaibaCorp и KaibaLand! От години беше фенка на игрите с чудовища и да дойде тук беше донякъде сбъдната мечта. Можеше ако не да срещне, поне да види идолите си Yugi Mutou и Seto Kaiba. А ако можеше да си вземе автограф или пък да се дуелира с някой от тях...! Господи! Ето това щеше да бъде сбъдната мечта за Киреи!
Вече от около час вървеше без определена посока. Тръгваше по някоя улица, влизаше в някой магазин и след това свиваше в първата пресечка. Така откри няколко магазина за карти, но поне за момента не смяташе да си купува нови. Тестето, което си бе направила и носеше почти винаги със себе си, и бе предостатъчно в дуелите с приятелите и в старото училище. Но тя знаеше, че нивото тук е много по-високо.
Неочаквано тя се изправи пред огромна остъклена сграда със статуи на Синеоките бели дракони отпред.
- Ето я...! – прошепна момичето с усмивка – KaibaCorp!
Гледайки с благогогвение сградата, Киреи тръгна по улицата, без да вижда или чува нищо около себе си
- Внимавай!!! – извика някой изведнъж и я блъсна, падайки на тротоара заедно с нея, а край тях профуча с бясна скорост някакъв моторист, крещейки:
- ГЛЕДАЙ КАТО ПРЕСИЧАШ!!!...
Все още замаяна, Киреи се опита да се надигне и погледна след него.
- Ох... Какво беше това...?
- Уау! Въобще ли не го видя?! – възкликна момчето до нея – Леле! Ти май си много разсеяна!
- Какво?! – тя се втренчи изумена в своя спасител. Беше същото русо момче от пицарията – Отново ти!
- Ами да! XD – ухили се той – Каква... ох... засечка, а? XD
- Ъъъ... да...
В същото време до тях се приближиха и другите две момчета и момичето.
- О, боже! Пич, ние се чудим накъде отхвръкна така, а ти си решил да сваляш горкото момиче! – по-високото момче с кестенява коса и пъстри очи с усмивка подаде ръка на приятеля си и го вдигна от земята – Като гледам, прилагаш грубите тактики XD
- Млъкни, Тристан! – сухо отвърана русокоското – Добре, че бях аз! Иначе оня моторист щеше да я утрепе...! Ау...
- О, да... Пак започна...
- Той ми спаси живота... – промълви като изпаднала в транс Киреи, но, виждайки сгърчената физиономия, която направи спасителя и, докато се опитваше да стане, загрижено попита – Хей! Добре ли си?
- Да... ох... Нищо ми няма... – засмя се русокоското – Не е нищо особено, само ми се понатърти егото XD
- Съжалявам... Щеше да се убиеш заради мен... – сконфузи се тя – Ако мога да ти помогна... по какъвто и да е начин... само кажи, аз ще съм насреща...
- Ще се оправи, спокойно – усмихна се другото момиче – Важното е, че ти си добре :) Накъде се беше запътила така?
- Ами... Всъщност не знам... – объркано изрече Киреи.
- Нова си в Домино, нали? – обади се и третото момче.
- Ъъъ... Да... Как разбра?
- По принцип всички знаят, че в центъра движението е по-натоварено – обясни той – и най-вече около KaibaCorp. А особено днес е още по-претъпкано, понеже отвсякъде идват хора за новия турнир на Каиба.
- Турнир ли?! О_О – очите на Киреи се разшириха от учудване и възбуда – Господи! Искам да участвам!
- Може да говорим с Каиба да те включи – подметна момичето.
- Можете ли? – не вярваше Киреи – Искам да кажа, не трябва ли да съм покрила някакво ниво или... не знам... мога да се дуелирам, но не съм... – изведнъж потокът от оплетени изречения секна и тя само повтори – Ще говорите с Каиба...?!
- Или може би с Мокуба, понеже Каиба ще се заяде, но... – започна третото момче, но Киреи отново повтори, прекъсвайки го:
- Ще говорите с Каиба?... Познавате Сето Каиба?!
- Ами да :) – усмихна се русокоското и добави – Ние тримата, аз, Юги и той, сме си дружки от години XD Само дето Каиба все се цепи от колектива... :/ Поне още ни праща покани за турнирите...
- Юги ли? Юги Муто?! – Киреи се втренчи в момчето с щръкнала черна коса и се провикна – ЗНАЕХ СИ, ЧЕ СЪМ ВИ ВИЖДАЛА И ПРЕДИ! Знаех си...! – тя погледна и своя спасител и възкликна – Тогава ти трябва да си...
- Джоуи Уилър, на вашите услуги, госпожице...?
- Киреи.... Киреи Морита... – задъхваше се тя – Господи...! Момчета, може ли да ви прегърна? ^_^
- Ъъъ... – заекна Джоуи, но, още преди да каже каквото и да е, Киреи вече бе прегърнала и него, и Юги – Яяяяяяяяй! Пусни! Пусни! – развика се той и се задърпа от тройната прегръдка, която явно го задушаваше.
- Извинявайте, извинявайте... – започна да се оправдава момичето – Просто в момента съм адски щастлива! Знаете ли колко съм мечтала за това?
- Ама то не е кой знае какво да си в една компания с тях :/ - обади се другото момче – Само дето всичко, което правим, е за да спасим...
- Стига, Тристан! – прекъсна го момичето и с усмивка се обърна към Киреи – Това е само понякога ^_^ Аз съм Теа.
- А аз съм Тристан :) Приятно ми е!
- И на… и на мен... И на мен! – Повтаряше Киреи. Изглежда всички тези нови запознанства и емоции и дойдоха в повече и тя потърси с поглед пейка или нещо друго, на което да седне – Нямате си представа колко много се радвам!
- Успокой се, де – усмихна се Юги – И ние сме хора като всички...
- Вие сте най-добрите дуелисти! – настоя тя.
- Е, сега... XD – засмя се Джоуи – Между другото, ти сериозно ли искаш да участваш в турнира?
- Ако може... – смути се Киреи – Не бих искала да се натрапвам...
- Ама моля ти се, кой е казал, че ще се натрапваш?! За нас ще е удоволствие – намигна русокоското – Освен това, Каиба може да е най-големият гадняр, обаче Мокуба си е наш човек и лесно ще ти сложи някоя звезда от свое име ^_^
- Но първо трябва да стигнем до KaibaLand, хора! – напомни Теа, връщайки ги отново на земята – Момчета, вие още не знаете как ще си получите дуелниете дискове, забравихте ли?
- Не, но... – започна Юги, но тя го прекъсна:
- А и последният срок за записване в турнира изтича след час, и ако смятате да говорите с Мокуба за Киреи, трябва да побързаме!
- Теа е права – съгласи се Юги – Да вървим!
- Ами... добре – кимна Киреи – А, между другото... Коя е Мокуба?...
Както и да е. Този въпрос не беше от най-смислените, но все пак...

Сря Апр 28, 2010 4:41 pm

Ето и новата глава

Предизвикателството

По пътя за KaibaLand Юги и Джоуи обясниха на Киреи правилата на турнира. Участници в него, подобно на турнира Battle City, можеха да бъдат всички дуелисти с 4 или повече звезди – ниво, което се определяше от победите, които съответният дуелист има и срещу кого се е дуелирал. А за Киреи в системата нямаше никаква информация, тъй като в нейния град не се бе провеждал нито един турнир, и трябваше първо да я въведат, а след това, ако Мокуба се съгласеше, да и сложат някоя звезда и да я вкарат в турнира. Тогава тя сама щеше да се оправя. Всеки участник щеше да се дуелира, докато загуби и, в зависимост от това колко хора са се записали, финалистите може би щяха да имат зад гърба си по десет или повече дуела.
- Само дето още не знаем как точно ще се определят финалистите, ама би трябвало Каиба да съобщи на откриването – заключи Джоуи.
Вече бяхме пристигнали в KaibaLand и там беше препълнено с народ. Дали дуелисти, или просто агитка, бяха се събрали доста хора и около трибуната за записване на Мокуба си беше буквално задръстено. Точно по специалността на Джоуи.
- Добре – заяви той – аз отивам да си поприказвам с Мокуба.
- Успех, пич – смигна му Тристан.
- Не трябва ли и аз да дойда О_о – учуди се Киреи и тръгна след Джоуи, но той я спря.
- Споко, Киреи ^_^ Още нищо не е сигурно, но, ако стане, ще те повикаме.
- Както кажеш, Джоуи :)
Киреи дори не смееше да се надява. Тя не разбираше защо тези двама страхотни дуелисти и техните приятели и помагат, след като се бяха запознали преди 20 мин. Едно си беше „живот за живот”, но дори не бе станало дума за това. Но пък компанията им беше наистина готина, а и неизвестно защо я бяха взели под крилото си. Киреи погледна Теа и срещна приятелска усмивка в големите и сини очи
- Занчи си фенка на игрите с чудовища, а Киреи? – попита тя и Киреи кимна утвърдително
- Абсолютно ^_^
- И откъде?
- Брат ми ме запали преди няколко години, тъкмо когато беше турнирът в Кралството на Пегасъс, където Юги спечели. Той…той искаше да участва, но… не успя... да събере звездите...
- А къде е той сега? – полюбопитства Юги, забелязвайки със закъснение тъгата в погледа на момичето.
- Той... претърпя злополука по пътя към Острова... – промълви тя и очите и се напълниха със сълзи – Имало буря и корабът... просто изчезна... заедно с всички пътници...
- Съжалявам, Киреи... – прошепна Теа и сложи ръка на рамото и.
- Няма нищо :) – Киреи избърса сълзите от очите си и отново се усмихна – Вече свикнах да се справям сама, а и си имам музиката, която да ми напомня за него XD
- Музика ли?! – учуди се Тристан – Каква музика?
- „Metallica” – усмихна се момичето – малко истински метал :)
В този момент тълпата се разбута и от нея изскочи Джоуи, водейки със себе си едно 15-16 годишно момче с рошава черна коса и големи тъмносини очи.
- Ето ни и нас, хора! – извика той още от далеч и, щом се приближиха, добави – Киреи, това е Мокуба; Мокуба, това е Киреи. Тя е момичето, за което ти говоря.
- Ами... – започна Мокуба, но Джоуи го прекъсна:
- Сладка е, нали? XD Няма да има проблем, ако я включиш, нали? XD Много ще сме ти благодарни ^_^
- Ъъъ... – заекна момчето – Добре... Може да я вкарам...
- ДА! – извика от радост Киреи и скочи да го прегръща – Благодаря ти, Моки! Благодаря ти! Благодаря...!
- Мо...Моля... – смути се Мокуба и, целият изчервен, измънка – Само трябва да внимавам Сето да не разбере, защото ще си изпатим всичките!
- Шегуваш се, нали? – Киреи учудено се отдръпна – Имам предвид, едва ли Каиба би наказал собствения си брат...
- Не го познаваш, Киреи – каза Джоуи с явно недоволство – Сето Каиба е най-студеният човек на света и гледа да е заобиколен само от „елитни дуелисти”. Той даже пренебрегва Юги и не търпи наоколо си „по-нисши” от себе си.
- Нееее!... Едва ли наистина е толкова гаден – заочна Киреи.
- Ще го видиш, Киреи! – Уверявам те, че и ти ще имаш рядкото щастие да се запознаеш с господин „Вижте Ме Кой Съм”. Направо ти се чудя как го търпиш, човече!
- О, хайде, не е толкова лош! – заоправдава се момчето – Ние сме братя, ние сме един екип и нищо не може да промени това!
- Пък и не е чак толкова зле, Джоуи – започна и Юги – Каиба е човек на честта...
- Да бе, сигурно! – отряза русокоското – Никой не може да промени мнението ми за Сето Каиба! По същия начин, както той постояно повтаря, че АЗ съм клупак, куче и всякакви такива истории, така и аз винаги ще смятам, че ТОЙ е най-големият гадняр, самохвалко и егоист!... Съжалявам, че чу това, Мокуба.
Всички седяха и мълчаха. Никой не знаеше какво да каже след по този начин изложената теза на Джоуи. Всички знаеха, че двамата с Каиба не са първи приятели, но поне за Уилър се смяташе, че възприема всичко повече на бъзик, не толкова присърце. А сега това приличаше повече на вражда между котка и куче.
- Ъъъ... Аз трябва да тръгвам – измънка Мокуба, нарушавайки неловкото мълчание.
- Дългът те зове, а ;) – обади се Тристан, но Джоуи иронично подметна:
- Да бе, по-скоро Big Brother...! Ауч!
- Стига, Джоуи! – Теа го сръга в ребрата – Вече прекаляваш!
- Ще се видим по-късно, хора ^_^ - викна Мокуба и се изгуби в тълпата.
- Благодаря ти отново, Моки!... – провикна се Киреи, но той вече беше изчезнал.
Тристан удари Джоуи по главата.
- Абе, пич, какви ги дрънкаш?!
- Е какво толкова съм казал? – започна да се оправдава той – Тук си говорим истината, нали?
- Да, Джоуи – намеси се Теа – но това все пак е брат му!
- Е да, ама нали знаете – “Big Brother’s watchin’ all of you
В същото време Каиба стоеше в контролната зала и наблюдаваше охранителните камери.
- Роланд! – каза той сухо и на секундата въпросният Роланд спринтира от другия край на залата, като почти се блъсна в няколко компютъра. Човека си знаеше – никога не ядосвай шефа и гледай винаги да си на линия, когато му трябваш, ако искаш да си запазиш работата.
- Да, сър?
- Увеличи изображението на 4-та камера и пусни звука!
- Веднага, сър!
Каиба изпитателно се вгледа в екрана, откъдето някакво непознато момиче прегръщаше брат му. Той се усмихна странно. Не му пукаше какво мислят за него Юги, Джоуи или който и да било от онази компания. Той много добре знаеше какъв си е в действителност и му доставяше някакво необичайно удоволствие да слуша хапливите забележки на Уилър и дълбокомислените изказвания на Юги. Сега му стана интересно откъде се е взела тази непозната, какво общо има с тях и какво прави на турнира му...
- Е да, ама нали знаете – “Big Brother’s watchin’ all of you!” – звучеше гласът на Джоуи от екрана.
- Да, да, знаем! – отряза го Тристан – Ама не беше съвсем уместно...
- За бога, момчета! Стига сте се карали! – възкликна непознатата – Не ми разваляйте щастието, задето ще участвам в турнира!
- Добре, Киреи – съгласи се Джоуи – Но само заради теб!„Киреи значи, така ли?” – Каиба написа това име в базата данни, но за нея не излезе нищо – „Добре, госпожичке Киреи! – помисли си той – Значи обработваш брат ми, за да участваш с измама в турнира? Много добре! Но ще си имаш работа с мен!”

* * *
Половин час по-късно започна откриването. Имаше много ефекти, много емоции и въобще бяха хвърлени доста средства, но това си беше напълно нормално за събитие от този мащаб. Подиумът, на който беше шоуто, се намираше пред една от закритите арени на KaibaLand, и беше построен под формата на голямо поле за игра, каквото на практика се и оказа. Тъй като самото откриване бе холограмен дуел, в който обаче опонентите бяха Jinzo и Maha Vailo. Бе наистина добре режисирана срещата на Machine и Magician deck. Зрелището беше наистина голямо. И накрая, точно преди Dark Magician да атакува директно отаналият без чудовища на полето Jinzo, прокънтя нечий глас:
- А сега, дами и господа, организаторът Сето Каиба!
Чудовището атакува и целият подиум се покри с гъст дим. Когато той започна да се разнася, от него с бавна и уверена крачка се появи фигурата на висок и строен млад мъж, облечен в черни дрехи, които го караха да изглежда още по-слаб, и дълъг бял шлифер, когото вятърът развяваше като наметало.
- Това ли е...? – възкликна Киреи
- Господин „Гъзар” ли имаш предвид? – Джоуи направи саркастична физиономия – Да, той е! :/
- Изглежда готин... – започна тя.
- За теб може би, но определено не е мой тип! – отбеляза Теа.
- Да, може би! – засмя се русокоското – Ако смяташ за готин самоуверен егоист, който на всяка втора дума те нарежда...
- Може би :) - усмихна се и Киреи – Но на мен все пак ми харесва!
След бурните ръкопляскания, предизвикани от появата му, Сето Каиба огледа хилядната публика пред себе си, усмихна се самодоволно и започна:
- Добре дошли на KaibaCorp Gold League, дуелисти! Знам, че всички искате да чуете какви са правилата на турнира, така че няма да ви бавя. След откриването ще получите дуелните си дискове, всеки от които е снабден със специално устройство, което отчита броя на победите. Турнирът ще продължи две седмици, през които дуелите ще се провеждат единствено в KaibaLand. Дуел, състоял се извън него, няма да бъде отчетен! През първата седмица първите осем дуелисти, спечелили по 10 дуела, се класират на четвърт финали. Тъй като всички участници в турнира са елитни дуелисти... – Каиба пренебрежително се усмихна – ...до четвърт финалите всеки може да избира сам опонента си. Предимство в точките ще носи дуел срещу участник с повече победи. Осемте дуелисти с по 10 победи ще се дуелират помежду си на принципа на елиминация, а дуелите им ще бъдат определени по жребий... – той отново огледа замръзналата в очакване тълпа и каза студено – Сателитната система на KaibaCorp ще следи резултатите, така че да няма измами. Ако някой е бил включен в турнира с без да има необходимия брой точки, аз лично ще се погрижа да бъде отстранен, така че накрая ще останат само най-добрите! – на лицето му се появи самодоволна усмивка и той добави – Ще се видим на финалите!
При тези негови думи от четирите ъгъла на подиума започна да излиза дим, които го обви целия, а сред дима се появи холограмният образ на Синеокия Бял Дракон. Чудовището изрева мощно и изчезна, а когато димът се разнесе, от Каиба нямаше и следа. Само гласът му прокънтя:
- Нека игрите да започнат!
Избухнаха бурни ръкопляскания. Най-после турнирът бе открит. Сега вече дуелите можеха да започнат, но първо всички трябваше да вземат дуелните си дискове.
- Добре, хора – заяви Юги – ние двамата с Джоуи ще отидем да вземем дисковете...
- Да – потвърди и русокоското – После да кажем ще се разделим и ще си търсим опоненти, а аз ще донеса и твоя, Киреи, става ли?
- Както искаш, Джоуи ;) – намигна момичето – Ние ще чакаме тук ^_^
И те трънаха. Десетина минути по-късно Джоуи се върна сам, тъй като Юги явно вече бе получил предизвикателство си. Русокоското вървеше мълчаливо, скръстил ръце зад гърба си, с тъжна физиономия и навел гузно глава. Първоначално изпълнена с надежда, щом го видя Киреи замръзна на мястото си и уплашено прошепна:
- Джоуи...?
Той мълчеше.
- Джоуи... Какво стана? – повтори тя.
Отново никакъв отговор.
- Хей, Уилър! – Тристан заплашително скочи срещу приятеля си – Няма ли да кажеш на момичето какво е станало?!
Джоуи виновно вдигна поглед.
- Няма да стане... – тихо измънка той.
- Какво имаш предвид с това? – гласът на Киреи леко потрепери – Мокуба не е успял, нали?
- Хех...! – подсмихна се неочаквано русокоското – Кой твърди такова нещо? Само казвам... че няма да стане да не ти направя номер...!
При тези думи на лицето му цъфна 25 каратова усмивка и той протегна напред ръцете си, в които държеше кутията с дуелния диск за Киреи.
- Боже мой!!! – възкликна тя от радост и скочи на врата му – Благодаря ти, Джоуи! Благодаря...!
- МУУУУУУУШИИИИИИИИ?
Изведнъж отнякъде се чу пронизителен женски вик и Тристан се сепна:
- Киреи... Киреи, пусни го бързо!
- Какво?! – учуди се тя
- Не питай! Просто ме пусни!
Джоуи звучеше буквално отчаян и Киреи побърза да се отдръпне от него, но вече бе твърде късно...
- Най-после успях да ви открия, Джоуи... – от тълпата изскочи висока руса привлекателна млада жена и се втурна към Джоуи, но видя прегръдката му с Киреи и замръзна – Какво по...?
- Здравей, Маи... ^_^’ – гузно се засмя той, виждайки гнева в очите и и примигна застрамено – Не сме... не сме се виждали от...
- JOSEPH WHEELER!!! – изкрещя тя яростно – КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ ПРАВИШ, ПРЕГЪРНАЛ ТОВА МОМИЧЕ?!?!
- Ъъъ... нищо...
- КОЯ Е ТЯ?! – нападна го Маи.
- Кой? Киреи ли? – Джоуи се беше свил като кученце, което чака господарката му да го набие – Тя е една приятелка...
- Значи „Киреи”, а?
- Ахам... – кимна той
- „Приятелка”, така ли?
- Да...
- Интересно! Какво прави младата ти приятелка Киреи тук? – продължаваше разпита Маи
- Ще се дуелирам... – започна Киреи, но Маи пак се разкрещя:
- ТЕБ НИКОЙ НЕ ТЕ ПИТА!
- Ама аз само...
- МЛЪКНИ! – отряза я тя отново – Е, Уилър, ще ми кажеш ли защо я прегръщаше?
- Тя само ми казваше „Благодаря”...
- НЕ МЕ ЛЪЖИ!!! – извика за пореден път Маи – Кажи ми, или...
- Ама, Маи, между нас няма нищо – прекъсна я Джоуи, но тя продължи:
- Виж, хубавецо, не исках да го правя, но, след като не можеш да си държиш панталоните вдигнати, ще трябва да се разберем с дуел!
- КАКВО?!?... Дуел ли?! – шашна се русокоското – Маи...
- Не се оправдавай, глупако! Рано или късно ще се дуелираш срещу мен, тъй че да се изясним сега!
- Но, Маи, тя е само приятелка... – започна Тристан, но тя не го остави да се доизкаже:
- Не се бъркайте! Това си е наш проблем!
- Ама, Маи...
- Млъквай и се дуелирай, Муши! – нареди тя – Ще разбереш с кого си имаш работа!
- Добре! – на Джоуи вече му стана ясно, че няма да излезе на глава с нея, затова реши да и играе по свирката – Искаш дуел? Така да бъде! После ти ще си тази, която ще съжалява!
До тук просто идеално! Само дето Маи се дуелираше с всичкия си хъс, а Джоуи – без всякакво желание. И все пак, той трябваше да и натрие носа, така че се стегна и впрегна воините в тестето си. Маи видя, че няма да спечели лесно. За нея всеки ход беше не само комбинация от игра с капани, магии и атаки на силни чудовища, а и обстрелване с думи и хапливи забележки. Така сриваше самочувствието на противника си и той не успяваше да обмисли действията си докрай. И в един прекрасен момент обикновеният зрител можеше да се наслади на следната ситуация: Джоуи, с един единствен Knight of Landstar, който изчезва от атаката на една от трите харпии на Маи, а на заден фон се вижда Harpies’ Pet Dragon…
- Хайде, Муши, какво става? – попита тя иронично – Данеби късметът да ти изневерява? Кажи си истината и ще те довърша бързо и безболезнено!
- Не още, Маи! – Джоуи тегли карта и на лицето му се изписа доволна усмивка – А сега се приготви да хвърчат пера, защото играя Dark Hole!!!
- Да! – извика радостно Киреи, докато чудовищата на Маи изчезваха – Добра работа, Джоуи! Давай в същия дух!
- Хм... – усмихна се Маи – Аматьор...!
- Май пак си затънал, а Уилър! – изведнъж Киреи чу зад себе си познат студен и подигравателен глас. Тя се обърна рязко и се оказа лице в лице с Каиба. Момичето се стресна. Самият Сето Каиба стоеше пред нея и я гледаше. Леденият му поглед я прониза – Сега само с помощта на МАЖОРЕТКАТА ли се справяш? – попита той саркастично, като не откъсваше поглед от очите на момичето пред себе си, сякаш я изучаваше.
- Каиба, стари друже! – провикна се весело Джоуи – Откога стоиш там?
- Достатъчно дълго, за да видя, че не си се променил много от преди! Начина ти на игра си е все същият – идиотски! – Каиба говореше без да откъсне поглед от Киреи.
- О, да, вярно! – саркастично подметна русокоското – Забравих, че не признаваш разните ми постижения! – Каиба се усмихна пренебрежително, но не каза нищо и той продължи – Ако търсиш Юги, него го няма, а аз вече се дуелирам, така че май нямаш много късмет днес...
- Ха! – изсмя се Каиба – Ти не ми трябваш, Уилър! Пък и кой е казал, че търся Юги? – той присви очи, втренчвайки се в момичето още по-изпитателно – Ами ти? Имаш ли какво да ми кажеш, Мажоретке?
- Не съм мажоретка... – проговори момичето едва чуто и извърна поглед.
- Нима? – подигравателният му тон я смрази – Какво тогава правиш тук?
- Ще се дуелирам! – заяви гордо тя.
- Виж, скъпа! – извика Маи – Ти нямаш място на този турнир - тук е класата... Хайде, Каиба! Изхвърли я!
- Всяко нещо с времето си, Маи – сухо отвърна Каиба и отново се обърна към Киреи – Ще се дуелираш, така ли?... Разбирам... – той се подсмихна снизходително и добави хладно – А имаш ли право да участваш в турнира ми?
Този въпрос смути Киреи. Тя беше готова да отговори на всичко, което Каиба и каже, но не и на това. Затова наведе глава и замълча.
- Ясно! – отсече Каиба – Току-що ми потвърди това, което вече знаех!
- Какво?! – сепна се момичето
- Знам, че Мокуба ти е помогнал да влезеш! И това съвсем не е по правилата ми... – той отново се втренчи в нея и добави – Казах, че сам ще се разправям с измамниците, затова смятам да те изхвърля още тук и сега!
Тези негови думи смразиха всички. Маи ликуваше. Сега нейната „конкурентка” щеше да се разкара. Тристан и Теа стояха като вкаменени и само възмущението по лицата им показваше какво мислят в момента. „По дяволите! – помисли си Джоуи – Каиба, защо винаги си такъв инат?!”. Никой обаче не казваше нищо. Киреи трепереше. Бе толкова близо до мечтата си, а сега тя се изплъзваше между пръстите и...! Момичето впери поглед в Каиба и срещна неговите надменни, студени сини очи. Тя не можеше да позволи да си тръгне просто така!
- Дуелирай се с мен! – каза глухо тя.
- МОЛЯ?! – възкликна Джоуи – Киреи луда ли си?!
- Не! – отвърна студено момичето и присви очи – Говоря напълно сериозно, Каиба! Предизвиквам те на дуел!
Каиба се подсмихна пренебрежително и изведнъж се изсмя злорадо:
- ХаХаХаХаХаХаХаХа! Глупачка! Осъзнаваш ли това, което искаш? Аз мога да те смачкам с два хода...!
- Кой знае... – тихо каза тя – Това, че ме няма в твоята система, не означава, че не мога да се дуелирам! Мога да ти създам проблеми...!
- Каиба, не се занимавай с нея, няма смисъл! – извика пренебрежително Маи – Само ще си загубиш времето!
Киреи се усмихна многозначително. Никой тук не я познаваше, така че не можеше да твърди нищо за нея.
- Ти решаваш, Каиба! – предизвикателният и поглед следеше за всяко трепване на лицето на младия мъж. Той обаче не трепваше – Ще приемеш ли предизвикателството ми? Или наистина мислиш, че е само губене на време? – Киреи замълча, за да разбере отговора му, но той не казваше нищо и тя продължи – Ако загубя, отпадам от турнира, ако спечеля – оставам! Ако предпочиташ, дори ще играем извън KaibaLand! Така резултатът ще си остане само между нас!
- Смела си, знаеш ли! - каза той неочаквано и я погледна - Харесва ми... Но това няма да ти помогне срещу мен...
- Аз разчитам на себе си, Каиба! – каза твърдо момичето – Смелостта е най-малкото, което би ми помогнало!
- Добре тогава! – Каиба рязко се обърна и тръгна на някъде – Последвай ме!
- Къде?
- Към мястото на дуела ни!
Киреи погледна Джоуи. Той въобще не одобряваше това нейно предизвикателство и си му личеше. И все пак той извика:
- Успех, Киреи! Смачкай го и заради мен!
- Ще се постарая, Джоуи! – усмихна се тя – Чао засега, хора!
- Чао! – намигна Теа – И, ако закъсаш, вярвай в душата на картите! Те ще ти помогнат!
- „Душа на картите”? – Киреи се усмихна странно – Едва ли! Всичко е умения и късмет! Чао!
Каиба вървеше напред без да каже нито дума. Киреи нямаше представа къде я води, но, честно казано, това не беше от голямо значение. Сега тя бе горда от факта, че великият Сето Каиба е приел предизвикателството и. Макар че вече не бе така уверена, както преди малко. Неговата самоувереност и вдъхваше страх и респект. Но момичето искаше да разбера какво се крие зад каменното му лице и студените сини очи. Всички и казваха, че е гадняр, и наистина изглеждаше като такъв, заяде се с нея за едното нищо, но още първия път, когато погледите им се срещнаха, нещо в него я привлече неудържимо. Нещо по-силно от нея...
- Няма ли поне да кажеш къде ме водиш? - извика Киреи, нарушавайки мълчанието. Тази абсурдна игра на нерви вече започваше да и омръзва. Каиба се спря, подсмихна се пренебрежително, но не каза нищо.
- Няма ли да кажеш нещо?!? Омръзна ми да ти гледам гърба...
- По-добре не си играй с търпението ми, момиченце! Не е в твоя полза!
- Защо прие предизвикателството ми? – попита Киреи
Каиба я погледна. Тя изглеждаше прекалено уверена в себе си и той трябваше по някакъв начин да разбие самочувствието и.
- Приех, защото трябва някой да те сложи на мястото ти! – той натърти на последните си думи – Ще те победя още преди да призовеш нещо...
- Какво?... Много си самоуверен, а... – тя вече бе достатъчно напрегната, за да мисли какво говори - Да приключваме с това най-после!
Намираха се в някакъв усамотен парк. Каиба я изгледа странно.
- Ти наистина си ми навита, нали?
- Моля!?!... - Киреи го изгледа с насмешка и възкликна – Виж какво, Каиба! С този дуел ще докажа и на себе си, и на теб, че мога! Не ме познаваш, затова по-добре недей да...
- Имаме дуел да играем, така че ще трябва да ме потърпиш още... – прекъсна я той. Това момиче наистина си позволяваше прекалено много. Предизвикателството бе само началото. Сега вече на Каиба му стана ясно, че тя или се мисли за нещо, което не е, или е твърде импулсивна. И в двата случая той смяташе да деиства по грубия начин – Ясно ли ти е... Киреи?
- Знаеш името ми, а? – пренебрежително се усмихна тя – Много добре!...
- Знам повече, отколкото си мислиш! – сухо отвърна той.
- Да се дуелираме! – извикаха двамата едновременно.
- Аз ще започна! – заяви Каиба – Призовавам едно чудовище в защита и поставям 1 карта с лице надолу. Пробвай да минеш през тях!
- Добре... ще мина!
Момичето тегли карта. Беше Kaiser Sea Horse. Щеше да и свърши работа.
- Мисля, че трябва да познаваш този приятел – усмихна се тя, докато го призоваваше – Би ти помогнал ако беше от твоята страна на полето...
- Не е от такова значение! – сухо отсече Каиба – Какво ще правиш сега?
- Смятам да атакувам! Нещо против? – пренебрежително се изсмя тя – Kaiser Sea Horse! Атака!
Чудовището му не беше нищо особено. Каиба просто бе играл първи ход защита. Това до някъде разочарова Киреи, тъй като тя очакваше нещо много повече, но си замълча.
- Това ли е всичко? – сухо попита той.
- Да, Каиба! – отсече момичето – Твой ред е!
- Така да бъде! – младият мъж тегли и на лицето му се изписа лека усмивка. Той погледна към нея иззад картите си, сякаш искаше да предвиди реакцията и и каза само – Слагам две карти с лице надолу и приключвам хода си!
„Не призовава нищо, а? – помисли си Киреи и присви очи – Или е намислил нещо с онези две карти, или просто блъфира… Мога да го атакувам директно, но не искам да рискувам Kaiser…” Каиба определено имаше план. Личеше си по дързостта в погледа му. Това прекалено очебийно откриване бе клопка и Киреи не искаше да попадне в нея. Затова тя използва хода си като само сложи с лице надолу чудовището, което изтегли.
- Ще оставя нещата така! – заяви тя.
- Няма ли да атакуваш? – лукаво попита той, при което момичето изсъска:
- Няма да се хвана в капана ти, Каиба! Не съм такава глупачка…
- Жалко!... – изсмя се Каиба – Нямаше никакъв капан! Пропусна си шанса! А сега посрещни моя Vorse Raider!!!
Киреи дори не трепна. Тя бе подготвена за нещо такова още от началото на дуела.
- Vorse Raider!!! – заповяда Каиба – Унищожи Kaiser Sea Horse!!!
Хубава атака, но не достатъчно.
- Добър ход, Каиба! – пренебрежително каза момичето – Сега какво?
- Не се тревожи, Киреи! – усмихна се нагло той – Скоро ще видиш какво!
Отново бе неин ред. Тя разгледа картите в ръката си и погледът и се спря на Man Eater Bug. „Може в момента да нямам достатъчно силно чудовище, за да атакувам, но поне мога да разчитам на ефекти :P” – помисли си момичето.
- Слагам чудовище в защита и карта с лицето надолу. – каза студено тя – Нека видим какво толкова можеш!
- Гледай и се учи! – провикна се Каиба – Първо призовавам Paladin of White Dragon! Знаеш специалната му способност, нали? – и, още преди да дочака отговор, той продължи – Ако чудовището ти има Flip Effect, той не се активира! Paladin, атакувай чудовището, което тя призова този ход!
„Не!” – помисли си Киреи. Не трябваше да позволи да загуби чудовището си просто така.
- Не бързай толкова, Каиба! – извика тя – Току-що активира капана ми! Draining Shield! Той не само спира атаката на твоя Paladin, но и повишава жизнените ми точки с атакуващата му сила! Така че получавам 1900LP допълнително…
- Пази си ги, Киреи, ще ти потрябват! – пренебрежително отвърна той – Сега нямаш капани, които да защитят чудовищата ти, така че Vorse Raider, атакувай другото и чудовище!
Един мълниеносен удар на стоманения меч и чудовището на Киреи бе унищожено. Тя се усмихна странно.
- Току-що унищожи моя Yomi Ship… Нали знаеш, Каиба, че, когато корабите потъват, водовъртежът завлича с тях на дъното това, което е останало наблизо? – попита момичето с наивен тон.
- Какво общо има това? – презрително изрече Каиба – Чудовището ти така или иначе вече го няма…
- Да, но заедно със себе си то повлича в гробището и чудовището, което го е унищожило! – дръзко каза тя – Затова кажи „Сбогом” на добрия стар Vorse Raider!
Каиба се сепна. Това му дойде малко неочаквано. Той се усмихна.
- Само чудовища с ефекти ли имаш, Киреи?
- Така изглежда – сухо отвърна момичето – Нали не те притесняват?
- Ни най-малко! – възкликна той – А сега е време да активирам и втория ефект на Paladin of White Dragon! Тя ми позволява да го изпратя в гробището, като на негово място мога да призова BLUE EYES WHITE DRAGON!!! Ела при мен, Синеоки!!!
Една светкавица разкъса небето и сред ярката светлина се чу писъка на могъщия звяр. Миг по-късно се появи и той – Синеокият Бял Дракон. Киреи потрепери. Бе го виждала по телевизията, но на живо бе много по-величествен. Тя несъзнателно отстъпи крачка назад.
- Господи… - прошепна тя – Толкова е…
- Страх ли те е, Киреи? – попита неочаквано Каиба. Но тя не бе уплашена, а възхитена. Тази реакция го учуди. Целта му бе да стопи увереността и, но сега за момент това му се стори едва ли не невъзможно. Тя стоеше пред него, наивна като дете, онемяла от възхищение, и това го смути. Младият мъж просто не знаеше какво да каже.
- Не мога да атакувам… - проговори той най-после – Твой ред е!
Момичето се сепна, сякаш се събуди от сън. Тегли карта и огледа това, което и бе останало на полето, но този път лицето и не показваше никаква емоция.
- Жертвам чудовището си… - промълви тя – Беше Man Eater Bug…
- Защо първо не използва ефекта му, Киреи? – леко подигравателно попита Каиба, но спокойният тон, с който тя му отговори, го накара да замръзне:
- Синеокият не заслужава да бъде унищожен от една зараза… На негово място призовавам Penumbral Soldier Lady… (2100/1400)
- Много добре! – отвърна той – Това ли е всичко?
- Не! – Киреи го погледна с някакво странно съжаление и тихо изрече – Атакувам…
- Осъзнаваш ли какво ще направиш?! О_О – възкликна Каиба изумен – Ще загубиш чудовището си и 900 жизнени точки…!
- Не бъди толкова сигурен, Каиба! – усмихна се момичето – Виж сам! Soldier Lady, атакувай!
Момичето-воин се засили, скочи срещу Синеокия и… Мечът му разкъса драконовата броня, един лъч премина през нея и накрая Драконът избухна. Каиба стоеше като попарен.
- Но… как…? – промълви той.
- Моята Penumbral Soldier Lady получава 1000 точки атака допълнително всеки път, когато се бие срещу Light чудовище – тихо обясни Киреи – И сега, когато атакува Синеокия, тя имаше 3100 атака… Съжалявам, Каиба…
- Тук няма място за съжаление, Киреи! – грубо я прекъсна той – Призовавам Sagi the Dark Clown в защита и приключвам хода си! Ще си платиш за Синеокия ми!!!
Каиба бе бесен. Въпреки всичко, което мислеше преди броени минути, той не можеше да приеме, че най-силното му чудовище е било унищожено ей-така още преди дори да е атакувал. И вече приготвяше своето отмъщение.
- Добре тогава! – Киреи с нова увереност срещна омразата в очите му – Soldier Lady, атакувай чудовището му…!
- Ето тук бе грешката ти!!! – извика неочаквано той, избухвайки в невъздържан смях – Активирам Crash Card!!!
- Какво?! – възкликна тя – Не можеш…
- Напротив, мога! И ще го направя!!! Crash Card, зарази тестето и!
- НЕ! Върви по дяволите, Каиба…!
Викът на момичето отекна по алеята и се изгуби в далечината. Всичките и силни чудовища сега бяха ненужни, а опитите и да докаже на „великия” президент на KaibaCorp каквото и да било ставаха безсмислени.
- Предаваш ли се, Киреи? – презрително попита той – Предаваш ли се, или предпочиташ да продължиш този глупав дуел?
- Още нищо не е свършило, Каиба! – Киреи бавно вдигна глава и погледна противника си в очите, а гласът и трепереше – Няма да се предам толкова лесно! Няма да загубя от червей като теб!!!
- Внимавай как ми говориш, глупачке! Ще съжаляваш!
- На кого му пука? – студено изрече тя – Слагам чудовище в защита, за да пази точките ми… Твой ред е, негоднико…!

* * *

- Стига, Мако! – гласът на Юги прекъсна тържествуващия смях на Mako Tsunami. Двамата вече от половин час събираха погледите на публиката, но сериозна разлика в точките им нямаше – Още ли разчиташ на този тромав кит да спечели дуела ти?
- Не е тромав, Юги! – изсмя се отново Мако – Сам ще видиш, когато те смачка!
- Ще видим – усмихна се Юги – А сега моят Silent Magician става по-силен!...

* * *

В дуела на Киреи и Каиба не бе настъпила особена промяна. Като изключим, че той все още имаше 3200LP, а тя – едва 1800, всичко си беше същото: момичето постоянно играеше защита, а той я нападаше с все повече и по-силни чудовища. Тя изглеждаше съсипана. Постоянните атаки я отчайваха все повече и повече. Засега имаше, или поне мислеше, че има сигурна защита в лицето на Мистичния Елф, но планът на Каиба бе да и вземе колкото може по-бързо точките.
- А сега активирам Stop Defense! Всички да станат, защото призовавам моя Judge Man!!!...
Поредните изгубени точки. Сега вече Киреи остана на 400. Добре, че поне за момента той нямаше други чудовища, с които да я атакува директно.
- Мисля, че засега ти стига, а? – иронично попита Каиба. Той ликуваше. Най-после виждаше това момиче обезсърчено – Твой ред е, Киреи! Продължавай, ако можеш!
Киреи тегли. Вече и беше все едно какви карти има. Нямаше никакви чудовища в ръката си, нямаше чудовища и на полето. Разполагаше само с някакви магически и… „Чакай малко, Киреи! – помисли си тя, поглеждайки картата, която изтегли. Беше Monster Reborn – Това е твоят шанс! Все още не си загубила този дуел! – тя огледа и това, което имаше досега – Просто идеално!”
- Хайде, Киреи, много се умълча! – нетърпеливо каза Каиба.
- Данеби и това да те дразни, а? – остро отвърна момичето – Сега е мой ред! Първо активирам Lightning Vortex, но трябва да изчистя една от картите в ръката си, затова хвърлям Fissure в гробището… - тя замълча за малко, за да види реакцията му, докато чудовищата му изчезват. Той обаче стоеше и гледаше безучастно – А сега активирам Monster Reborn!!! – извика Киреи и при тези нейни думи погледът му изведнъж трепна – О, да, Каиба, точно така! – победоносно се изсмя тя – Призовавам СИНЕОКИЯ БЯЛ ДРАКОН!!!
Каиба стоеше, без да може да реагира. Бе като посечен. Никога не би очаквал от това момиче такава воля да продължи напред и сила да призове най-мощното му чудовище.
- Драконът ми… - проговори той най-сетне.
- Страх ли те е, Каиба? – повтори момичето неговите собствени думи.
- Не можеш да ме победиш със собственото ми чудовище, Киреи! – извика той почти яростно, щом се съвзе – Няма да ти позволя! Ясно ли ти е?!
- Да, прав си – студено отвърна тя – Не мога да те победя… Не и още този ход…
- Няма да посмееш…!
- Напротив, Каиба, смея!!! – извика тя – Синеок Бял Драконе! Атакувай жизнените му точки директно!
- НЕЕЕЕЕЕЕЕ…!!!
Мощната атака обля Каиба, но той я издържа. И, когато тя свърши, се строполи на колене на земята. Киреи го гледаше, а очите и блестяха тържествуващо.
- Е, Каиба…? – попита глухо тя – Как ти се струва вкусът на загубата?
Той дишаше тежко, навел глава.
- Още не съм… не съм загубил! – с тези думи младият мъж гордо и самоуверено вдигна поглед и стана, леко залитайки – Не мога… да загубя…! Трябва ми само… само една карта… - той тегли. На лицето му се появи едва доловима усмивка, когато видя картата си – Имаше само една карта, която можеше да ми помогне да спечеля… но беше в твоето гробище, Киреи… - започна той и за секунди момичето помисли, че е спечелила – Сега мога да я върна обратно…
- КАКВО?! – изненада се тя.
- Да, Киреи… Както ти сама каза, би ми помогнал, ако беше от моята страна на полето…
- Моят Kaiser…
- Вече е на МОЯ страна! – извика Каиба – Сега аз играя Monster Reborn!
- Това го разбрах. – пренебрежително отсече момичето – Какво следва?
- Не би искала да знаеш, Киреи! – възкликна той – Защото сега ще призова втория си Blue Eyes White Dragon! И това съвсем не е всичко! – Каиба се изсмя самодоволно, сигурен в победата си – Активирам Megamorph!
- Господи…! – промълви Киреи. Пред очите и на полето стояха изправени едно срещу друго две чудовища, на които тя най-много се възхищаваше, две от най-силните и прекрасни в Игрите с чудовища – два Синеоки Бели Дракона. И сега единият порастваше два пъти по-могъщ и по-силен, за да размаже своя противник. Тя можеше единствено да гледа, когато Каиба извика:
- BLUE EYES WHITE DRAGON! Атакувай Синеокия на Киреи с Бяла светкавица!!!
Момичето отвори широко очи при вида на огромното кълбо светлина, което порази дракона и и се насочи към нея. То я изблъска назад и я удари в едно дърво, но атаката продължи, сякаш величественият звяр изливаше върху и гнева си, задето се бе осмелила да го призове.
- Е, Киреи? – тържествуващо се изсмя Каиба – Харесва ли ти сега вкусът на загубата?
Атаката спря и всички холограми изчезнаха, но Киреи все още стоеше облегната на дървото.
- Какво има? Да не си глътна езика? – подигравателно се провикна той. В следващия момент обаче момичето загуби равновесие и полетя към земята. Младият мъж се втурна към нея и я хвана – Киреи? Киреи! – притеснен, той я разтърси и тя отвори очи:
- Доволен ли си сега… Каиба…? – промълви Киреи – Поздравления…! Ти… спечели…
И тя загуби съзнание.
- Киреи?! Киреи, събуди се! – извика Каиба – Отвори очи, по дяволите…!
Той я вдигна на ръце. „По дяволите! Какво ще правя с нея сега? – помисли си той – Страхотно! Приятелите и ще обвинят мен за това!” Каиба я отнесе до една пейка и я положи да легне, като седна до нея. Колко беззащитна изглеждаше така само! Невинна като малко дете. В сравнение с нея той осъзна, че е един голям егоист. Прииска му се да можеше да си вземе поне малко от нейната невинност. Той погали лицето и и се заигра с кичур от косите и. И в същия момент момичето се събуди. Погледът и срещна сините очи на младия мъж и тя стресната се отдръпна, но нямаше причина да се бои, и го знаеше. Тези сини очи не я гледаха студено, както преди, а с някакъв интерес и като че ли и нещо повече. Каиба бавно се наведе над нея. Тя вече усещаше дъха му и устните им почти се докоснаха...
- Господин Каиба…! Господин Каиба, имаме проблеми със сателитната система! – неочаквано предавателят от шлифера на Каиба се включи. Младият мъж се отдръпна от Киреи със странна усмивка, която приличаше на съжаление – Някой е проникнал в базата ни данни…- Да, Роланд, слушам! – каза той сухо – Можете ли да разберете кой е?
- Не, сър – гласът звучеше доста притеснено – Опитваме се да го засечем, но се страхувам, че не е оставил никакви следи. Знаем само, че вероятно се е регистрирал в турнира… - Още един измамник, така ли? – Каиба погледна студено момичето – Оставете на мен! – той стана, обърна се и понечи да тръгне, но се спря и глухо каза – Сега вече си отстранена от турнира, Киреи! Можеш да си вървиш!
Киреи го изгледа изумена. Преди секунди той сякаш беше съвсем друг, а сега отново се превърна в същото нафукано богаташче.
- Това е всичко, така ли? – дръзко попита тя и се надигна.
- Такава беше уговорката ни, не помниш ли? Ако победиш – оставаш, ако загубиш, си отстранена. Е, ти загуби, така че не виждам какво още правиш тук!
- Как може да си такъв идиот, Каиба!? – възмутено възкликна момичето – Джоуи беше прав, че си гадняр, но ти си и нещо много повече – ти си една мижитурка! Единственото, което можеш, е да унижаваш хората!
- Ти го каза… - студено отвърна той.
- Но това никога не ти е помагало срещу Юги, нали? – продължи разпалено тя – Затова той винаги те е побеждавал! И ти никога няма да го признаеш, но запомни едно нещо от мен! Ти може да си добър дуелист, но той е по-добър от теб!
- Ще видим, Киреи! – Каиба с пълно безразличие се обърна и тръгна по алеята. Киреи се ядоса. Тя мразеше да я пренебрегват. Затова скочи и пресече пътя му.
- Не ми обръщай гръб, Каиба…! – дръзко започна тя, но той я прекъсна:
- Не ми казвай какво да правя!
Неочаквано той хвана раменете и, придърпа я към себе си и я целуна. Момичето отвори широко очи от изненада и се обърка. Преди минути можеше да позволи това, но не и сега. В главата и се появи странна мисъл: „Какво… Защо… Какво прави той…? Какво правиш ти, Киреи?! Защо го оставяш…?” Въпреки това тя не го отблъсна. Дори напротив – отвърна на целувката му и сякаш превърна гнева си в страст. За секунда Каиба се уплаши. Той не очакваше от нея да му отвърне, по-скоро мислеше, че ще го отблъсне и ще го остави на мира. Начина, по който тя постоянно му отговаряше, му харесваше, а още повече го привличаше на моменти детинската и наивност и искреност… Но тя не биваше да разбере за това. Той трябваше да я отблъсне, въпреки че някак си не можеше да я откъсне от прегръдките си. Но не можеше и да се признае за победен. Затова я ухапа. Достатъчно болезнено, за да се отдръпне от него.
- Хей! Защо по… - възкликна тя и го отблъсна, обирайки капка кръв от устните си.
- Заболя, а? – нагло попита Каиба и, без да дочака отговор, продължи – Колко жалко за тези сладки устни! Но ще съжаляваш още повече, ако не се махнеш от пътя ми!
- Това заплаха ли беше? – студено попита момичето.
- Не! Предупреждение! – присви очи той – Не си търси врагове, Киреи, защото ще си намериш! А най-малко имаш нужда от враг като мен! Тук ти си никоя, а аз съм президент на най-голямата компютърна компания, така че по-добре внимавай!
- И винаги ли целуваш враговете си? – дръзко попита тя. Въпреки всичко момичето искаше да го предизвика отново. „Какво си въобразява тази глупачка?! – помисли си Каиба. За него тя все още си оставаше едно глупаво момиче, което е влязло в турнира без да има това право. Това, че му се опря, все пак бе донякъде в нейна полза, но не означаваше нищо. Преди дуела тя трябваше да бъде наясно, че няма кой знае какви шансове и той се опита да потуши ентусиазма, който я крепеше, с думи, но, след като не успя по този начин, просто използва Синеокия. – И все пак тя удържа до край! – разсъждаваше Каиба – И продължава да ми говори напук…!” Изведнъж той се изсмя.
- Ти не си ми враг, Киреи! Ти си само едно нахално момиче, което си позволява прекалено много! Впечатли ме, признавам, но това е всичко! Сега си вън от турнира, така че няма причина да си още тук!
Киреи го изгледа така, сякаш искаше да го убие с поглед. Той беше напълно сериозен. Само в очите му имаше нескрито задоволство. Усмивката отново се появи на устните и и я гордо отметна кичур коса от лицето си.
- Може вече да не участвам, но все още имам право да гледам дуелите! Дойдох тук като фенка и ще си тръгна като такава!... – тя замълча за няколко секунди под изпитателния поглед на младия мъж и пак продължи – Между другото, когато дойдох в Домино, мечтаех за автограф от най-великите дуелисти, но ми се струва, че получих доста повече… - Не смея дори да се надявам на приятелството на Джоуи или Юги, въпреки че се държат страхотно, но, след като успях да се дуелирам със самия Сето Каиба… Мисля, че днес е щастливият ми ден! А и една целувка е повече от автограф ^_^
- Ха! Щом казваш! – подигравателно се изсмя Каиба. Той бе изслушал думите и с търпение, необичайно за него, но накрая безразлично и обърна гръб – Трябва да вървя!
Момичето мълчеше. Неочаквано си спомни неговите думи и ги повтори на глас:
- „Сладки устни”… Ще запомня това!
Той се спря, усмихна се, но не отговори нищо и продължи. Киреи не каза нищо повече. Нямаше смисъл да се опитва да продължи разговора, а и това беше достатъчно. Затова само погледа след него, събра си картите и също тръгна.

Чет Апр 29, 2010 4:15 pm

Гордостта или прошката

В същото време Джоуи и Маи все още играеха дуела си. Тя продължаваше да му се сърди, че е домъкнал Киреи със себе си на турнира. За нея това беше поредната глупост от негова страна, но някак си този път се чувстваше лично засегната. Беше странно, че тази напълно непозната се присламчи към тях, а това, че Джоуи и ходатайстваше в турнира, въобще не се хареса на Маи. Пък и начина, по който ги завари… Какво толкова имаше това момиче, което тя самата да няма? Стил? Добър имидж? В това отношение Маи бе сигурна в себе си. Е, да, Киреи бе може би с 10 години по-млада, почти дете, но това не трябваше да има значение! Колкото и да не искаше да си признае, този път бе ясно на всички, че Маи ревнува. И първото, което и дойде наум, бе дуел. Наистина, не беше най-подходящото решение в случая, на стореното – сторено.
За момента обаче дуелът беше в застой. Джоуи бе успял да призове Red Eyes Black Dragon и освен него на полето беше и любимият му Flame Swordsman, така че предния ход успешно се бе отървал от две от харпиите на Маи. Беше приготвил за всеки случай и две карти с лице надолу. Маи от своя страна бе останала с една единствена харпия и карта с лице надолу. Джоуи тъкмо приключи хода си и сега тя беше на ред. Но протакаше. Дори още не бе теглила карта. Само го обстрелваше с хапливи забележки:
- Понякога ме изумяваш с този твой абсурден късмет, Уилър! Колко лесно ти се пада точната карта…! – остро каза тя – Ако не те познавах, щях да си помисля, че мамиш!
- О, хайде стига! – започна той – Много добре знаеш, че…
- Да, да, знам! – прекъсна го тя – Ти просто си калитар отвсякъде! Но и помагаш на късмета си… Особено с момичетата…
- По дяволите, Маи! Това е глупаво! – възкликна отчаяно русокоското – Защо не искаш да разбереш?!
- Да разбера какво, Джоуи? – отряза го тя – Че си глупак ли? Това го знам! Бях забравила единствено, че си мъж и мислиш единствено с…
- Помисли си хубаво преди да го кажеш, Маи!
- Ти…
- И чуй какво ще ти кажа! – прекъсна я той – Знам, че, откакто ме познаваш, върша само простотии, но онзи Джоуи, когото срещна преди 5 години в кралството на Пегасъс, вече отдавна е поумнял! Всичко, през което минахме, ме промени и ме научи да ценя това, което имам… А аз имам приятелите си и държа на тях. Имам сестра си Serenity, Юги, Тристан и Теа… - той я погледна нежно – Имам и теб, Маи! И така, както вие винаги сте ме подкрепяли, и аз винаги съм насреща! Мислех, че го знаеш!...
Младата жена мълчеше, навела глава, а от очите и се отрони сълза.
- Това няма нищо общо... – промълви тя едва чуто.
- Напротив, има! – заяви Джоуи – Вие сте всичко за мени това никога няма да се промени. Но нали не очакваш заради вас да пренебрегвам останалите? Защото, ако беше така, сега онова момиче щеше да лежи в болница! Не е честно, не мислиш ли? – Маи виновно извърна глава и той продължи – Спасих я и сега и помагаме да свикне с града, а тя ще е насреща, ако имаме нужда. Нещо като живот за живот... И това е всичко...
- Вярно е, Маи! – обади се Тристан.
- Значи...
- Ти винаги ще си най-важна за мен, Маи... Повярвай ми!...
Маи вдигна поглед. Решителността отново се бе върнала в очите и.
- Вярвам ти!... А сега нека приключим този безсмислен дуел! – тя тегли карта и в момента, в който я погледна, на лицето и се появи странна усмивка – Имам 1900LP, а ти имаш 1000... Ти имаш две силни чудовища, а аз само харпията си... Кой според теб ще продължи нататък?
- И двамата можем – усмихна се той – но само единият ще продължи!
- Да! Превключвам харпията си в защита и слагам една карта с лице надолу! – каза рязко Маи – Твой ред е!
- Веднага, Маи! – Джоуи тегли карта и се замисли. Шансът му да победи в момента бе наистина голям, въпреки разликата в точките. Всичко трябваше да се реши в следващите един или два хода. В същото време Юги се върна от дуела си, пристигайки почти едновременно с Киреи. Тяхното присъствие му даде някаква увереност – Добре, атаку... – започна той, но, точно преди да обяви атаката, се поколеба отново и млъкна. „Изглежда прекалено лесно! – разсъждаваше той – Маи никога не би се оставила просто така... И тези две карти въобще не ми вдъхват доверие!”
- Хайде, Джоуи! – подкани го тя. Той трябваше да атакува! Трябваше! Трябваше...!
- Flame Swordsman, атакувай харпията! – провикна се момчето.
„Перфектно!” – помисли си Маи.
- Идеален си, Муши! – изсмя се доволно тя – Активирам Mirror Force! Затова кажи „Чао чао” на чудовищата си и остави дуела на мен!
- Не и този път, Маи! – усмихна се хитро той – Виж какво си имам тук: активирам Trap Jammer! Той унищожава твоя Mirror Force…
- Не бързай толкова! – прекъсна го тя – Активирам Mystical Space Typhoon и…
- Съжалявам, Маи! – усмихна се Джоуи – Но аз също имам Mystical Space Typhoon.
- МОЛЯ?! – извика удивено Маи, докато той активираше картата си.
- Така че моят Mystical Space Typhoon унищожава твоя Mystical Space Typhoon и така Trap Jammer спокойно спира Mirror Force… - обясняваше с усмивка той. Накрая заключи – Имаш ли още изненади? ^_^
- Не 0.о – измънка тя с половин уста.
- Тогава се сбогувай с Харпията си! Flame Swordsman, атака!
Маи извърна глава. Не искаше да вижда как и последната и харпия изгаря от атаката на чудовищата на Джоуи.
- Съжалявам, Маи... – каза тихо момчето. Той знаеше, че ще победи, но това не го радваше така, както преди. За него да се дуелира с Маи винаги бе особено предизвикателство и никога не се знаеше до последно кой ще победи. Затова той се надяваше, ако се дуелират един срещу друг, да бъде на финал или нещо такова. Защото Маи бе наистина добра и заслужаваше да стигне далеч. А сега само заради едно глупаво стечение на обстоятелствата, тя щеше да отпадне още с първия си дуел. И Джоуи не искаше да я атакува... Не искаше и не можеше да и отнеме правото да продължи...!
- Джоуи, атакувай ме! – каза спокойно Маи, поглеждайки го в очите.
- Искам да знаеш, че исках и двамата да продължим напред, Маи... – тъжно каза той.
- Знам, Муши, не се тревожи ;) – с усмивка го успокои тя – Аз сама си го изпросих... А сега атакувай!
Джоуи с надежда потърси с очи приятелите си. Те бяха там – Тристан, Теа, Киреи, Юги... Да, Юги беше там. Беше се върнал от дуела си и със сигурност беше победил. „На бас, че ще стигне до финалите! – помисли си Джоуи – Ще стигне до там и ще разкаже играта на Каиба!... Ще ми се и аз да бъда там...! И да не съм публика, както винаги, а също да играя финал, както преди 5 години при Пегасъс! Знам, че ще е трудно и най-вероятно ще загубя, но ще си струва...!”
- Ще победиш, Джоуи! – тихо каза Маи и го откъсна от мислите му. „Да! Ще победя! – помисли си отново той и извика:
- Red Eyes Black Dragon! Атака с огнени топки!!!
Най-после дуелът приключи. Джоуи и Маи се прегърнаха сякаш никога не се бяха карали и тогава тя се насочи към Киреи.
- Съжалявам за преди малко, Киреи! – усмихна се тя – Разбрах как стоят нещата с този клоун тук :) - и тя сръга Джоуи в ребрата.
- Няма нищо. Беше само едно малко недоразумение ^_^ - засмя се момичето – Беше хубав дуел!
- Благодаря. Как мина с Каиба?
- Амии... Той е бившият световен шампион, така че... – Киреи подаде ръка с леко гузна усмивка – Добре дошла в клуба! XD
- О, разбирам! – Маи я прегърна приятелски – Надявам се, че поне му се опъна, нали?
- Почти...почти успях. Той остана на 200 точки... Можех да го победя, но той призова Синеокия и... Така де :)
- Горката ти! – съчувствено каза Теа.
- Е, поне се е представила добре – ухили се Джоуи – 200 точки не са мялко постижение срещу господин „Велик”. Поздравления!
- Браво и на теб, Джоуи! – намеси се и Юги – Току-що мина в следващото ниво!
- Ами ти, Юг?
- Играх с Мако и го победих ^_^
- Да, защо въобще питам :/ Ти си най-добрият! – и Джоуи го сръга.
- Може ли да прекъсна вашата малка демонстрация на мъжественост? – намеси се Маи – Имам предложение!
- Предложение ли?
- Да, Тристан :) Тъй като смятам, че вие, момчета, сте достатъчно големи да се оправите тук сами... – тя изпитателно изгледа Джоуи и той гузно се ухили – Мисля, че можем да ви оставим тук и тримата, а ние да се оттеглим някъде по женски и да опознаем новата си приятелка.
- Не може ли и аз да дойда? – обнадеждено попита Тристан.
- Не! Казах „по женски”! Така че ви изоставяме!
- Ама, Маи... – започна Джоуи, но тя до прекъсна:
- Да, Муши? Мислех, че нямаш нужда от бодихгард... Или да?!
- Ъъъ... Не, не, разбира се, че не, Маи ^_^’
- Много добре тогава, хубавецо! – с хитра усмивка Маи го прегърна и прошепна – Успех в дуелите, Тигре! Смачкай ги!... Чао!
- Ъъ... да... :/ - заекна той.
- Хайде, момичета! Да вървим! – изкомандва тя и Киреи и Теа тръгнаха с нея нанякъде, оставяйки тримата нещастници да гледат след тях с отворена уста.
Когато трите момичета се отдалечиха достатъчно, сред момчетата се получи раздвижване. Юги се протегна, огледа се и заяви:
- Е, хора, свободни сме да правим каквото искаме.
- Да! – Тристан удари Джоуи по рамото – Можем да отидем да залагаме, а, Джоуи?
- Нееее... Не, не, не! – дръпна се русокоското – Няма да рискувам! Знаеш, че тя ще ме убие, ако разбере...
- Няма да разбере, пич! – взе да го уверява Тристан – Няма кой да и коже. Пък и какво толкова? Някой друг похарчен долар...

Пон Май 17, 2010 4:11 pm

Твърде много заплетени истории

В същото време женската компания се настани в един бар до центъра. Киреи постоянно задаваше въпроси, въпреки че по начало се предполагаше, че ще разпитват нея. Тя беше любопитна да се запознае с всички приключения на Юги, Джоуи и тяхната компания, така че Теа и Маи бяха принудени да разказват първи. За Кралството, за срещата с Каиба, за турнира BattleCity и виртуалния свят... Всичко това, разказано от хора, присъствали там, се виждаше на Киреи още по-завладяващо, отколкото си го бе представяла. Но тя усещаше, че има и неща, които не и разказват. Някак си не и се връзваше, че са се случвали толкова странни неща, а да не могат да им дадат никакво реално обяснение. Първо: откъде накъде Пегасъс е знаел всяка една карта и всеки следващ ход на противника си; второ: как в такъв случай Юги е успял да го победи; трето: защо онази вечер на огъня всички са сънували един и същи дуел и какво общо с това има Бакура; четвърто: как така Ишизу е предсказвала вярно нещата, ходовете и така нататък, а въпреки всичко Каиба я е победил; и пето: какво общо има пък Каиба? Теа и Маи разбраха, че с недомлъвки нищо няма да излезе, тъй като момичето рано или късно щеше да се усети. И накрая се наложи Теа да и обясни, макара със свои думи, за седемте Хилядолетни елемента, за Фараона и за значението на трите Египетски бога. Така се стигна и до Dartz и Orichalcos, тримата наемни дуелисти и връзката с Маи. И като заключение от всичко досега излезе следното: всичко, което са правили, все е било, за да спасят света от някого.
- Значи, да уточним! – обобщи Киреи – Първо спасявахте света от Пегасъс и неговото око...
- Не – поясни Теа – Тогава спасихме душата ня дядото на Юги от сенките, а Каиба искаше да спаси Мокуба, но също си загуби душата, така че Юги спаси и него, и после даде наградата от турнира на Джоуи...
- За операцията на сестра му. – довърши Киреи – Това го разбрах. После се сблъскахте с онзи с двете самоличности... Ммм...
- Марик – уточни Маи.
- Същия! Той беше с жезъла, нали?
- Точно така. – усмихна се Теа.
- Но първо минахте през виртуалния свят на „Истинския-син-на-бащата-на-Каиба”, нали? – Киреи погледна Маи въпросително, но тя поклати глава:
- Не гледай мен! По това време марик упражняваше мръсните си номерца на моя ум!
- О, да, извинявай... – продължи момичето – Тогава Джоуи се е дуелирал с брата на Ммм... Марик... ъм... Одион, а Каиба – със сестра му... Ишизу, нали?
- Да, Киреи :) – усмихна се Теа.
- Тя беше врачката, нали?
- Ъъъ... – заекна тя – Заради Огърлицата ли го казваш? Да...
- Така. А Юги се е дуелирал с онзи с пръстена, нали?
- Да, с Бакура. А после Марик победи Бакура и прати и него в Царството на Сенките.
- Ахам. А после Фараонът победи... Марик, нали така... и видя от гърба му как да си спомни миналото си, нали?
- Да, но не можа, защото тогава се появи онази откачалка Дарц.
- Ясно... – замисли се Киреи – Само едно не схващам, Маи. След като зняехте, че този Дарц не е добре, защо мина на негова страна? 0.о
- Защото бях объркана, Киреи – тихо каза младата жена – Велан ме намери, когато бях най-слаба, а Дарц ми внуши, че с Orichalcos никога няма да загубя. Те ме настроиха срещу истинските ми приятели, но вече отдавна разбрах грешката си и се опитвам да я поправя.
- Какво стана с тях?
- С кои?
- С Rafael, Alistair и Valon? Виждали ли сте ги оттогава?
- Не! – отряза Маи – И бих искала никога повече да не ги видя!
- Оу... Разбирам... – киреи замълча, но явно вече подготвяше следващия си въпрос – А какво стана с Фараона? Спомни ли си миналото?
Теа мълчеше. Тя беше тази, която трябваше да отговори, но явно и беше мъчно да си спомня тези моменти. Накрая тя каза:
- След KaibaCorp Grand Prix той се върна в миналото. А ние бяхме там, за да му помогнем да победи Бакура...
- Мислех, че Бакура е от нашето време – учуди се Киреи – А и нали Марик го беше пратил в сенките?
- Самият Бакура беше Сенките, Киреи... – тихо каза Теа – Той беше злият бог Зорк, въплътен в тялото на обикновен крадец, който обаче притежаваше прекалено силна душа. И Каиба направил грешката да отдели душата от тялото му... Това направи Бакура почти непобедим...
- Какво?! 0_0 – изуми се Киреи – Чакай малко! Time out!... Как така Каиба е отделил душата от тялото... Какво общо има пък той?!
- В миналото Каиба е бил един от шестте жреци в двореца на Фараона – разказваше Теа – Той е притежавал Хилядолетния Жезъл, който 5000 години по-късно попадна у Марик. С този жезъл той можел да отдели чудовището... така де, душата на човек от тялото му и да я затвори в каменна плоча. Той искал да събере армия от чудовища, за да победи Бакура, и така намери момичето, чиято душа беше Синеокият Бял Дракон. Тя загина, за да го защити... и оттогава Каиба е свързан със Синеокия. Съдбата е предопределила сега той да притежава тази карта, но той не вярва в такива работи.
- Уау... – възкликна удивена Киреи – А аз изправих Синеокия срещу него и си мислех, че мога да го контролирам... Но какво стана с Бакура все пак? – попита тя отново.
- За да възцари мрака на света, той трябваше да събере Седемте елемента и Истинското име на Фараона – продължи да разказва Теа – Но и Фараонът не трябваше да узнае името си, защото то щеше да го направи по-силен. Бакура прехвърли част от душата си в Тристан и така се присламчи към нас, докато търсехме Името на Фараона. И, когато го открихме, той го използва, за да призове Зорк, като същевременно предизвика Юги на дуел, за да ни забави. Но Юги го победи и занесохме Името на Фараона. С негова помощ той призова Създателят на Светлината Хоракти и победи Зорк... – Теа неочаквано млъкна, сякаш не можеше да продължи разказа си. Накрая въздъхна – След това всички се върнахме в нашия свят, но някой трябваше да си тръгне: или Юги, или Фараона. Те играха Дуел на Съдбата, в който Юги победи по-силното си „аз’ и така Фараонът се върна в миналото... И това е всичко...
И трите замълчаха. Всяка гледаше замислено чашата от коктейла си и не казваше нищо. Този разказ променяше много неща.
- Не знаех, че е ставало нещо такова – тихо каза Маи накрая – Мислех, че всички онези истории за фараони и тем подобни глупости са измислени.
- Верни са, Маи – тъжно каза Теа – Видях ги със собствените си очи…
- Значи и това е имал предвид Джоуи… Това го е променило най-много…
- Той наистина те обича, Маи – усмихна се Теа.
- Знам. И аз също го обичам – засмя се Маи и се обърна към Киреи – Ами ти, скъпа? Няма ли да ни кажеш нещо за себе си?
- Амиии… - момичето се обърка – Какво искате да знаете?
- Какво правиш тук например? – попита Теа – Какво те доведе в Домино?
Киреи се усмихна. Тя взе сламката от коктейла и започна да я увива около пръста си.
- Повода да се измъкна от къщи беше, че тук колежа е по-хубав… Така че се предполага, че уча тук… Но истината е, че отдавна мечтая да дойда в Домино заради Игрите с чудовища, турнирите и всичко останало. От деня, в който брат ми ме запали по играта, и двамата искахме да дойдем… Той не можа, но ето че аз съм тук и пия коктейла си с приятелките на Джоуи Уилър и Юги Муто! XD
- За какъв брат става дума? – учуди се Маи – И защо не е с теб?
- Ами, Маи… - започна Киреи тъжно, но млъкна, затова Теа отговори вместо нея:
- Брат и я е запалил по игрите. Той смятал да участва в Кралството на Пегасъс, но по пътя за острова корабът му изчезнал…
- Съжалявам, Киреи, не знаех!... – съчувствено каза Маи и я прегърна – Сигурно много ти липсва.
- Дори си нямаш представа! Той беше цялото ми семейство. Винаги знаех, че мога да разчитам на него. Защитаваше ме, когато в квартала се заяждаха с мен и беше с мен във всичко!... И въпреки че беше 7 години по-голям от мен, бяхме страшно близки… Винаги празнувахме заедно рождените си дни… - момичето замълча. Тя нервно хвърли на масата цветето, което бе направила от сламката си и избърса две сълзи от лицето си – Миналия месец щеше да стане на 26…!
- Жалко… - въздъхна Теа.
- Да, жалко! – отсече Киреи и вдигна глава – Но така станах по-силна! Научих се да се справям сама! Съжалявам само, че не може да види каква съм станала.
- Ами имаш ли си приятел? – полюбопитства Маи.
- Не бих казала!
- О, хайде! – упорстваше тя – Не можеш да ме убедиш, че хубаво момиче като теб си няма най-малкото ухажор!
- Е… може би… - момичето се замисли за целувката с Каиба и се изчерви – Може би! Но засега няма нищо.
- Сигурна ли си?
- Само една целувка, нищо повече – каза тя – Отскоро съм тук, все пак, дори не го познавам добре…
- Ясно! – усмихна се Маи – Значи си в етап на търсене, така ли?
- Нещо такова :)
- Е, значи нищо няма да ти стане, ако погледаш малко красиви мъжки тела, нали? – хитро попита младата жена. Теа и Киреи я изгледаха странно и попитаха едновременно:
- Защо?! 0.о
- Ами по принцип този бар е нещо като женски клуб и… - Маи погледна часовника си и с усмивка заяви – Чудесно! Всеки момент ще започне петъчният мъжки стриптийз :)
- МОЛЯ?!
- Да, не ми ли вярвате? – хитро попита тя – Сега ще започне! Чух, че имало нов танцьор…
Точно навреме. Досегашното техно неочаквано бе заменено от до болка позната песен: Joe Coker – “You Can Leave Your Hat On”. Чак сега двете момичета забелязаха, че в бара има малка сцена, която до този момент бе закрита от завеса от мъниста. И, щом завесите се отдръпнаха, пред погледите на дамите в заведението се откри приятна гледка: трима млади мъже със стройни изваяни тела, облечени като каубои, които започнаха съблазнителен танц на фона на музиката.
- Вижте! – посочи Маи – Този в ляво, с дългата кестенява коса… Мисля, че той е новият.
- Добре изглежда – усмихна се Теа.
- Съгласна съм. Има страхотно тяло – добави Киреи и изучаващо присви очи – Защо само той има кърпа на лицето?
- Сигурно е част от номера, скъпа – засмя се Маи – Може би накрая ще остане само по кърпата ^_^
Киреи и Теа бяха очаровани. Колкото до Маи, тя явно често посещаваше този „женски клуб”, тъй като бе приятелка със сервитьорките и барманката, а и след като познаваше танцьорите… Странно беше, че бара не е пълен – имаше само 4-5 заети маси, но и те се радваха на забележителния танц. Мъжете свалиха якетата и ризите си и слязоха от сцената сред публиката. Трите момичета не откъсваха очи от новия танцьор. И той явно забеляза това, защото започна да танцува до тяхната маса. Както Киреи отбеляза, той наистина имаше страхотно тяло, изваяни мускули и излъчване, което можеше да накара всяка жена да полудее по него. От мургавото му лице изпод кърпата се виждаха единствено загадъчните му, магнетични черни очи. Маи с доволно изражение бе подпряла глава на ръката си и сякаш си мислеше: „Добре се справя за нов, признавам!”. Теа следеше с отворена уста и жаден поглед всяко негово движение, всеки път, когато той прокараше ръка по лъскавото си тяло, тя прехапваше устни. А Киреи? Киреи харесваше танца, дори много. Харесваше и и младият танцьор, но гледаше не тялото, а очите му. И той също я гледаше. Сякаш си говореха с погледи. И в един момент почти изглеждаше, че танцува за нея. Той свали шапката от главата си и я постави на нейната. Тя се усмихна и Маи и Теа се засмяха. Изглежда малката им приятелка бе успяла да привлече вниманието на този млад Аполон. Той разкопча колана си и го развъртя във въздуха като ласо. Тъкмо заразкопчава и дънките си, когато Маи неочаквано прошепна:
- Киреи, върни шапката на човека! Трябва да тръгваме!
- Трябва да… Какво?! – момичето се сепна.
- Да, момичета! – настоя Маи – Знам, че следва най-интересната част, но имам уговорка с Уилър, а и трябва първо да ги заберем!... Хайде! Оправила съм сметката!
Тя стана и дръпна Теа със себе си. Киреи погледна след тях, погледна смутено и своя танцьор, стана, свали шапката и му я подаде. Младият мъж я погледна учудено. Тя бавно тръгна след приятелките си, някак си без желание. Преди да се обърне, допря ръка до устните си и помаха за сбогом. Той сложи шапката на главата си, кимна и продължи да танцува.

Пон Май 17, 2010 4:14 pm

Какво ще кажеш за едно предложение

Киреи настигна Теа и Маи на вратата.
- Съжалявам много, Теа, но просто се налага...
- Защо не ни остави поне да догледаме шоуто? – настояваше Теа. Маи се усмихна, прегърна я закачливо и лукаво попита:
- Откъде да съм сигурна, че няма да направиш някоя глупост там вътре? А? Щеше да изядеш онзи хубавец с очи!
- Ъъъ... Аз не... – заекна момичето и тя я прекъсна:
- О, я стига, Теа! Видях те!
- Е, добре де...! – съгласи се Теа – Но не можеш да отречеш, че има великолепно тяло!
- Скъпа, само тялото му ли гледаше? – нацепи я младата жена – На бас, че дори не си забелязала татуировката на рамото му, нали?
- Татуировка ли? – Теа се ококори и смутено изгледа двете момичета насреща си – Не я видях... Киреи, ти забеляза ли нещо такова?
- Аз не... – измънка Киреи отнесено. Тя сякаш беше още в бара или пък някъде другаде, но определено не беше тук. Мислеше си колко познати и бяха очите на онзи танцьор, сякаш се бяха виждали и преди... Теа застана пред нея и помаха с ръка пред очите и:
- Ехо! Земята вика Киреи!
- Да? Какво? Какво казваш? – сепна се изведнъж момичето, усещайки се къде се намира. Маи я изгледа учудено.
- Казвам, че онзи пич имаше татуировка, но явно не си я забелязала 0.о
- Нне... Не съм... – измънка тя – Извинявайте, замислих се...
- Винаги ли мислиш така задълбочено? – с насмешка попита Теа.
- Ъъъ... Всъщност не... – заекна момичето малко притеснено – Нали бързахме? Какво правим още тук?
- Права си, Киреи! – усмихна се Маи – Да вървим!
Трите се запътиха към KaibaLand. Решиха, че, след като Маи ще излиза с Джоуи, другите могат да разведат Киреи наоколо и да я запознаят с Домино. И така, след като по някаква случайност се събраха доста бързо, двете русокоси гълъбчета се отвлякоха нанякъде, оставяйки компанията си на произвола на съдбата.
Но и те не си губиха времето. Домино беше голям град, така че определено имаше какво да правят. Като за начало обиколиха центъра, показаха на новата си приятелка същинските забележителности на града, които само един местен можеше да познава, и след този ден, когато имаше време, тя обичаше да ги посещава.
Най-много от всичко и хареса плажът. Можеше да прекарва там часове наред, загледана във вълните. Толкова бяха красиви...! Въпреки че я плашеха. Напомняха и за това, което се беше случило с брат и, и всеки път, когато морето се развълнуваше повече, Киреи бързаше да се прибере по-далеч от него. Колкото и да му се възхищаваше, страхът бе по-силен от нея.
Както и да е. По-голямата част от времето си момичето прекарваше с компанията, макар че като че ли не беше изцяло с тях. Една част от ума и винаги беше абстрахирана от всичко и винаги заслушана в mp3 player-а. Но по време на дуелите почти винаги беше на линия. Е, не викаше постоянно „Хайде, ти можеш!” както Тристан и Теа. Така се чувстваше жалка. Тя беше там най-вече, за да гледа нови тактики и комбинации.
Често забелязваше Каиба да наблюдава дуелите на Юги. Дори можеше да се каже, че присъства на всеки един от тях. Той винаги беше там, някъде отвъд тълпата, и изучаваше стратегията на своя бъдещ опонент. Защото знаеше, че рано или късно двамата ще се изправят един срещу друг. И този път беше решил да победи.
Правеше му впечатление обаче, че и Киреи винаги присъства. Не че това му пречеше, просто го ядосваше факта, че, въпреки че я е изхвърлил, тя продължава да идва. Макар и само като агитка... Но, по дяволите! Това момиче дори не беше там за агитка! Тя си стоеше млъчаливо и изучаваше всичко наоколо, и това го побъркваше! Тя го разсейваше, и младият мъж си даваше сметка, че е така. И не разбираше защо е така. Въпреки че дори не се поглеждаха, тои не можеше да се концентрира изцяло върху тактиките, които се въртяха в главата му.
И все пак, той умееше да контролира себе си. Успяваше да се съсредоточи напълно всеки път, когато отиваше да се дуелира, и размазваше противниците си без дори да си даде зор. Усещаше, че някак си нещата около него се променят, всичко ставаше с лекота, и си мислеше: „Ставам все по-добър! Уменията ми са се увеличили и вече никой не може да ми го оспори! И ще победя Юги също толкова лесно, колкото и някой новобранец!” Самочувствието му определено се беше повдигнало. След всяка победа се завръщаше по-самоуверен от всякога. В такива моменти почти нищо не можеше да го смути. И, когато за пореден път намираше Киреи на дуелите на приятелите и, вече не се дразнеше толкова от присъствието и и дори му беше приятно да я види. Въпреки това поддържаше постоянна дистанция и продължаваше да се преструва, че не я забелязва. И всеки път, когато очите им случайно се срещнеха, той и хвърляше по някой леден поглед, обръщаше глава и продължаваше по пътя си. Пълно игнориране – такова беше държанието му към нея, и той нямаше ни най малко намерение да го променя... Макар че... Онази целувка не можеше да излезе от главата му. Не че означаваше нещо за него, но просто си я спомняше всеки път, когато погледнеше момичето. Сякаш му беше влязла под кожата. “Какво толкова? – самонавиваше се Каиба – Само една целувка, нищо повече! Дори не беше... Добре де, струваше си!... Макар че беше доста глупаво от моя страна... Аз даже не я харесвам! Тя е само едно нахално, глупаво, наивно и... – той прекъсваше мислите си, прочистваше главата си от тях и започваше наново – Няма смисъл да обръщам внимание на такива като нея! Тя е много под нивото ми, така че защо въобще да се занимавам?...”
И така нататък, и така нататък...
Така продължи почти седмица. Той ежедневно виждаше Киреи и се преструваше, че не я забелязва, а междувременно я следеше несъзнателно. Мокуба забеляза, че, докато не се дуелира, брат му доста често се застоява в контролната зала при охранителните камери. И винаги наблюдаваше тази, на която бяха Юги и компанията му... Но това въобще не му се виждаше странно.Така де, само дето желанието на Сето да победи вечния си опонент като че ли започваше да прераства в мания. Или поне така смяташе момчето...
Един ден, докато Каиба за пореден път се беше отнесъл нанякъде, гласът на Мокуба неочаквано го върна на земята.
- Хей, братко! – извика момчето, гледайки базата данни – Няма да познаеш кой участва в турнира ти!
- Не ме карай да налучквам, Мокуба – сухо изрече младият мъж – Знаеш, че мразя тези игрички...
- Ок... Ела да видиш сам!
Каиба отиде до компютъра, където братчето му беше отворило на страницата с въпросните участници. Неочаквано на лицето му се изписа изумление.
- Това не е някаква шега, нали? – попита тои изненадано.
- Не, Сето – усмихна се невинно Мокуба – Наистина са се включили.
- Алистър, Рафаел и Велан... – замислено изговори Каиба – Не вярвах, че ще срещна тези откачалки отново.
- Е, поне имат право да участват, нали?
- Ха... – подсмихна се той странно – Нима?
- Ами... – заекна момчето – Все пак мисля, че Алистър ти доказа, че е добър, Велан също не беше никак слаб, а, колкото до Рафаел... – Мокуба направи кратка пауза и се зачуди дали да продължи – Рафаел победи Юги...
- Знаеш ли, Мокуба, прав си – прекъсна го Сето – Рафаел наистина победи Юги. Ще ги оставя в турнира... и ще се постарая двамата да се срещнем... в дуел!...
Междувременно Юги и Джоуи вече бяха спечелили по 8 дуела, макар че крайният им срок беше чак след няколко дни. Вече ходеха в KaibaLand само за забавление и от време на време, ако им попаднеше достоен противник, трупаха още точки по сметките си. И Тристан винаги се мъкнеше с тях. Явно си нямаше друга работа
Но това определено не важеше за момичетата.
Всеки ден Маи забираше Киреи и Теа и ги повеждаше нанякъде. По една странна случайност се оказа, че двете живеят от двете страни на една и съща улица, и това много улесняваше младата жена, когато ги взимаше от тях. Въпреки че Теа често изказваше недоволство от тези безкрайни разходки из Домино. Това не беше повод за разваляне на доброто настроение. Маи и Киреи много бързо успяха да намерят общ език. Момичето винаги молеше младата жена за съвет, когато имаше нужда, тъй като тя беше минала по почти същия път. Разликата между тях двете обаче беше, че Маи винаги бе предпочитала да е соло, а Киреи търсеше подкрепа.
И ето, че вече минаха 5 дни от турнира.
Момчетата вече играеха последните си дуели, а трите момичета отново бяха излезли някъде. Само че Маи отново имаше среща с Джоуи и трябваше да се прибират от кафето. Колкото до Киреи и Теа, те можеха да се уговорят с другите и също да си гледат кефа.
Но за целта първо трябваше „да заберат младежта”, както самата Маи се изрази. И се уговориха да се разделят, за да си потърсят мъжете и след час да се срещнат отново пред входа на KaibaLand.

* * *
Теа тръгна към големите арени. Нямаше представа как би намерила приятелите си, но все пак... Вървеше и само се оглеждаше. И ето, че в един момент до ушите и стигна следният разговор:
- Хайде, бе! От колко време те търся!
- Ходих да...
- Няма значение! Идвай, че изпуснахме дуела на Юги Муто!
- Ама той дуелира ли се сега?!
- Да, бе! На покрива на арената! Хайде!
Момичето се зарадва – така задачата и се улесняваше. Дори можеше да погледа дуела и след това да вземе Юги със себе си. Тя последва двамата, чийто разговор чу, и се изкачи на покрива. Пред очите и се откри истинско зрелище – последната атака от дуела. Jack’s Knight атакува директно Weevil Underwood и отнесе последните му жизнени точки.
- За последен път ме побеждаваш, Юги! – изкряска злобно Уивъл – Запомни ми думите! Ще ти го върна!
- Щом казваш, Уивъл! – усмихна се Юги и се обърна. Беше видял сред публиката Теа и тръгна към нея – Хей! Здравей, Теа! Кога дойде? – попита той и хвана ръката и. Момичето обаче се отдръпна.
- Току-що се качих, точно за финалната атака. Поздравления! Добре се справяш!
- Благодаря... Къде са другите? – попита момчето.
- Киреи и Маи търсят Тристан и Джоуи. Уговорихме се да се срещнем пред входа на KaibaLand. – отвърна тя и заслиза по стълбите – Хайде! Ела, трябва да тръгваме!
- Добре! – усмихна се Юги и тръгна след нея, но се замисли за нещо, спря и извика – Теа, чакай!
- Какво има, Юги? – учудено се спря момичето – Нещо не е наред ли? Защо ме гледаш така? – попита тя, смутена от погледа му. Юги отново хвана ръката и.
- Знаеш ли, Теа... – започна той нерешително – Познаваме се от толкова време и аз си мислех... Ъъъ...
- Да, Юги – опита се да му помогне тя – Затова ни свързва такова силно приятелство.
- Ъъъ... да... – заекна момчето – Приятели сме от много отдавна, обаче... ъъъ... Така де, би ли... – изненаданият и поглед го обърка още повече и той млъкна.
- Какво се опитваш да ми кажеш, Юги? – попита заинтригувано тя.
- Ъъъ... Аз, такова... – заекна отново той – Такова... ъъ... Би ли искала да излезеш с мен?
- Юги?! – изненада се момичето. Виждайки реакцията и, Юги се притесни и побърза да се откаже:
- Не, не, не! Забрави, че те попитах! Хайде да тръгваме!
- Ъъъ... – обърка се Теа – Oook… 0.o

* * *
В същото време Маи обикаляше по така да се каже „увеселителната част” на KaibaLand. Нещо и подсказваше, че може да намери там двама хазартни типове на име Джоузеф Уилър и Тристан Тейлър. Неочаквано иззад един ъгъл насреща и с бойна крачка и унила физиономия изскочи Rex Raptor. Изглеждаше бесен, мърмореше си нещо под носа и, щом видя насреща си младата жена, възкликна:
- Хей, Маи! Точно ти ми трябваш! – при което тя спря и го изгледа странно, сякаш беше паднал от Марс. На него обаче това не му направи впечатление и той продължи – Дори и да ти се стори нагло, ми дължиш една услуга!
- За какво по дяволите бръщолевиш, Рекс? о.0
- Ами, Маи, как да ти кажа... – започна той – В Кралството се бяхме споразумяли да победя онзи идиот Уилър и така нататък, нали си спомняш?
- Накъде биеш, глупако? – презрително попита тя.
- Виж, Маи! – злобно каза той – Току-що се дуелирах с Уилър... И ТОЙ ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ МЕ ПОБЕДИ!!!... – изкрещя истерично Рекс и очите на Маи светнаха – Та, в този ред на мисли... – продължи той мазно – Би ли се дуелирала...
- Къде е Уилър, Рекс? – прекъсна го тя.
- С онзи смотаняк Тристан щяха да ходят да залагат в някакво казино наоколо... – пренебрежително каза той – Но това сега не е от значение! Дуелирай се с него, Маи! Дължиш ми го...
- Казино, а? – младата жена заплашително присви очи – Ще си поговорим хубаво, Уилър...!
- Ще се договорим кога да бъде дуела ви – вдъхновено заговори Рекс – Ще примамя онзи глупак и...
- Забрави, Рекс! – рязко каза Маи и той я изгледа учудено – Няма да се дуелирам срещу него!
- Какво?! Защо?
- Събери две и две, слабоумнико! – презрително каза тя – Първо: излизам с Уилър! Малко са нещата, които ще ме убедят да се дуелирам с него и ти не си в тази сметка! Второ: вече се дуелирах с него и трето: повече не участвам в турнира!
- Ама... – заекна Рекс.
- Няма „ама”! – отряза тя – Бързам, така че се тазкарай от пътя ми!
И, оставяйки дребосъка да мига на парцали зад нея, младата жена с бойна крачка се запъти към казино „Роял” – място, където не един и два пъти бе намирала двата си домашни любимеца Джоуи и Тристан.
И те както винаги бяха там, висейки на автоматите за залагане. Дали печелеха, или губеха, не беше от значение. Важното бе, че са ТУК.
Маи тихо се прокрадна зад тях. Да ги изненада? Не. Тя трябваше да ги стресне.
- Здравейте, момчета! – каза младата жена с меден глас, промъквайки глава между тях – Как върви играта?
- Ами доста... – започна Джоуи, но позна гласа и и изведнъж млъкна. По лицето му бавно потече капка студена пот и той измънка – Тристан... Моля ти се, кажи ми, че халюцинирам...!
- Сори, пич... – двамата бавно обърнаха глави и видяха насреща си лицето на Маи.
- OMG!!! Маи!!! – скочи изведнъж Джоуи като попарен – Маи...! Маи...Маи...Маи...Маи...Маи... Не е, каквото си мислиш...
- Какво си мисля, Джоуи? – попита тя със същия сладък и подкупващ тон – И, ако не съвпада с това, което виждам, кажете ми!
- Ние само... такова... – започна Тристан, но русокоското го прекъсна:
- Той искаше да... такова...
- А, да! Не обвинявай мен! Слушай, Маи! Джоуи сам искаше да залага...
- Какво?!? – изумено възкликна Джоуи и му се нахвърли – Ти ме подлъга да дойдем, змия такава!...
Маи стоеше и гледаше сеир: дваманаперени младоци, които се биеха като малки деца и така само събираха погледите на посетителите. Гледката си беше направо трагична.
- Хей! Вие двамата! – тя ги хвана за ушите и ги раздели – Престанете! На обществено място сме! Не ви отива на възрастта да се биете като хлапаци!
- Ама, Маи, той... – заоправдава се русокоското, но младата жена го прекъсна:
- Не ме интересува кои е предложил, Уилър! Важното е, че за пореден път ви хващам тук!... Мислех, че сме се разбрали.
- Ами...
- Както и да е! Не искам да слушам повече оправдания, Тристан! Имам уговорка с Теа и Киреи, така че да тръгваме!
- Оф... Добре... – изпъшка Тристан, отказвайки се от преговори предварително. За 15 000 път Маи прекъсваше играта им, точно когато Късмета на Джоуи беше най-наи... Е, вече свърши. Тристан с унила крачка се понесе навън, пъхнал ръцете в джобовете си.
- Хей, Джоуи? – Маи прикани с ръка русокоското да дойде при нея и, щом той се приближи, го хвана за якето и го дръпна зад машината – Муши, нали ти казах да не правиш глупости? – пошушна му тя, играейки си с гънките на блузата му – Кажи ми сега какво да те правя като си толкова непослушен!
- Превъзпитай ме! – усмихна се хитро той.
Тристан излезе и се спря пред казиното.
- Е, Маи, ти водиш. – безразлично каза той, оглеждайки се за придружителите си, но те не бяха с него. – Офф... Къде ми се изгубихте пък сега... – и той се върна обратно вътре да ги забере. Но на пръв поглед в казиното нямаше нито „Маи”, нито „Джоуи”... Грешка! Само на пръв поглед! Иззад автомата се подаваше обувката на Маи и Тристан се облегна на него, надзъртайки все така безразлично, тъй като знаеше какво ще намери. „Мммдаааам... – помисли си той – Естествено...” Двете гълъбчета се бяха сгушили в импровизираното си гнезденце и се натискаха.
- Бау! – измърмори Тристан, при което те малко изненадано се обърнаха и го изгледаха странно – Само не ми пускайте и на мене езици, моля ви се! – сарказмът му малко не се връзваше с умрялата му физиономия – И по-добре си намерете стая!
- Ъъъ... Извинявай, Тристан – ухили се Джоуи.
- Ще се престоря, че ви няма... – измърмори той – Нали бързахме? Хайде! Пред мен!

* * *
Киреи бе тръгнала към плажа.
И тя не знаеше защо натам. Вярно, че KaibaLand имаше излаз към морето, но едва ли Юги или Джоуи биха си намерили опоненти точно там. Както и да е. Нещо и подсказваше, че Маи и Теа ще ги намерят и без нея.
Днес тя не беше в особено добро настроение. Предната вечер си легна прекалено късно и не можа да си вземе съня. Затова сега я болеше главата. Искаше да се успокои и, както винаги, потърси успокоение край вълните.
Спокойствието и обаче неочаквано бе нарушено от мощна експлозия.
Някъде по брега пред нея имаше дуел. По-точно беше имало дуел. Защото, минути след експлозията, от мястото на дуела силуетите на двамата дуелисти се раздвижиха и единият тръгна към Киреи.
„Поредните дуелисти... – помисли си момичето с досада – Защо пък са решили точно тук...?”
Изведнъж тя се сепна. Този силует и беше твърде познат! Тази висока фигура... развяният бял шлифер... Това можеше да бъде само един човек.
Сето Каиба.
Той току-що бе победил в десетия си дуел от турнира. Тихо и без публика – доста нетипично за него, но в случая това бяха само подробности. Не смяташе, че има нужда от много шум, за да разкаже играта на Кийд Крадеца.
Каиба също позна Киреи. И това, че я виждаше, прехвърли из ума му хиляди мисли.
След победата си той беше по-самоуверен от всякога. Един вид „Господ”. И сега му се прииска да се изфука пред момичето с успеха си. Определено щеше да му е... приятно... тя най-малкото да го изслушва, но това поне в този случай му се стори невъзможно. Но на него му се спореше! Спореше му се и той знаеше идеално, че тя ще се върже.
Може би... Тя не беше в настроение да се кара с когото и да било. Още по-малко сега и най-малко с Каиба. Той при всички положения щеше да я изкара от релси.
Двамата вървяха мълчаливо един срещу друг, гледайки се изпитателно в очите. Момичето извърна глава, избягвайки погледа му. Но нещо не се получи. Точно в момента, когато се разминаваха, очите им отново се срещнаха и Киреи откри в неговите предизвикателство и такава надменност, че тя нямаше как да не отговори.
- На какъв се правиш, Каиба?! – момичето изведнъж се спря и се провикна след него – Много ли си горд със себе си?
Той не отговори. Само спря и леко се усмихна.
- Или си толкова надут, че не обръщаш внимание на останалите?... О, не, чакай! Забравих. Ти просто игнорираш всеки, който не е на нивото ти, нали? А иначе се правиш на Голямото Доброутро!... Идиот!...
Младият мъж се обърна.
- Какви ги говориш, Киреи?
- Говоря ти това, което е очевидно за всички, глупако! – агресивно отвърна тя – Слез на земята и престани да се правиш на бог! Не ти подхожда!
- Как смееш да ми говориш така? – с лека насмешка попита той, наслаждавайки се на нейната разпаленост.
- Ще ти говоря както си искам! – презрително изрече Киреи – Никой на може да ми го забрани!
Каиба се изсмя злорадо. Това момиче наистина го забавляваше.
- Първо – подигравателно каза той – АЗ мога ти да ти го забраня. Второ – защо въобще ми говориш?!
- А не мога ли? – пренебрежително се изсмя тя - Или е забранено на малките момичета да говорят на Великия Сето Каиба?
- Забранено е по-низшите същества, както ти сама се изразяваш, да говорят на Сето Каиба! – подсмихна се той.
- О, да! - иронично отбеляза Киреи – Забравих, че аз бях една измамница, която ти изгони!!! Няма да се разберем така, Каиба!
- Няма да се разбираме никак! – отряза той.
- Да, сигурно!
- Няма за какво да говоря с теб.
Киреи се усмихна странно.
- Значи те притеснява какво може да кажа, а? Данеби да те е страх от езика ми?
-Хаха! Да се притеснявам? Особено пък от теб?! – изсмя се Каиба – Не ме карай да се смея!
- Нима можеш да се смееш? – презрително го изгледа тя – Или може би само да се подиграваш...
- Мога поне да се присмивам на такива като теб!
- Само дето и тези като мен няма да си мълчат, господин Много-Важен!
- Тези като теб никoй не ги чува! – подигравателно каза той.
- Сигурен ли си? – остро попита момичето.
- Не. Убеден съм. – сухо отговори младият мъж. Киреи остана за секунди без отговор и той с дръзка усмивка подхвърли – Най-сетне разбра,че трябва да мълчиш!
- Добре, Каиба! – студено отвърна тя след мълчанието – Ще ти кажа само едно нещо! Дори и винаги да съм те уважавала, така само потвърждаваш последното ми впечатление от теб – ти си само един егоист и манипулатор, които използва парите и властта си за да унижава останалите! Но се хващам на бас че без тях си едно голямо нищо!
Каиба мълчеше. Искаше да я затапи с нещо. Накрая се изсмя.
- ХаХаХаХаХаХаХа!!! Налистина ли не разбираш какво представляваш в действителност, глупачке! Ако си все пак с толкова бавен ум мога да ти разясня: за мен, както и за огромна част от света, ти си просто едно нищо. Мнението ти не значи нищо и никoй не си прави труда да го чуе. А и да го чуе, и той трябва да е някой жалък колкото теб.
- О, да - засмя се момичето – Забравих да спомена, че си толкова голямо нищо, че дори не го и осъзнаваш!
- Хах... – подсмихна се той. Така, както Киреи изкарваше нещата, излизаше, че или той е тъпак, или тя е нещо повече. А той беше трърдо убеден, че не е така, затова... - Определено си жалка. Само го доказваш, опитвайки се да се изкараш някоя сред загубеняците около теб. Ще ти кажа само, че аз не съм един от тях! Така че по-добре престани с нескопосаните си опити да ме засегнеш, защото шанса на... – той се замисли коя дума да употреби – нищожество... като теб е... чакай да помисля. Всъщност няма смисъл да се замислям! – отряза Каиба – Ясно е, че е максимум нула!
Киреи го изгледа презрително. Вече съжаляваше, че го е заговорила. Разбра, че си е натресла само проблеми. Искаше да му го върне за наредбата.
- Защо тогава ме целуна? – глухо попита тя.
- Човек се учи от грешките си – надменно отвърна той – А ти определено си такава!
- О, добре! – възмутено възкликна момичето – Съжалявам, че се намесих в твоя идеален свят! Съжалявам и че се опитвам да защитавам това, което съм постигнала!
- Това, което си постигнала? – изсмя се Каиба – Пак ще ти кажа. Не ме карай да се смея!
- Да, постигнах го! – разко каза Киреи – Може и да не беше по твоите правила, но мисля, че ти доказах че имам право да участвам!
- Мислиш? О, Господи! Много си напреднала! – иронично подметна младият мъж и момичето се намръщи – Както и да е! Мисли каквото си искаш и постигай каквото си искаш! Просто мен не ме засягаш по никакъв начин...
- Нима? – тя се престори на учудена – Не знаех, че има и безчувствени хора...
- Не знаеш много неща. – сухо отвърна той.
- Кажи ми ги тогава! – упорито настоя тя и Каиба се изсмя:
- Това ми прилича само на отчаян опит да ме накараш да ти обърна внимание, Киреи!
Тя обаче изглежадше напълно сериозна.
- Отчаяна ли изглеждам?
- Не го ли забелязваш? – нагло попита той – Личи си!
- Просто ме дразниш, Каиба! – сухо отбеляза момичето. Презрителният му поглед я ядосваше твърде много.
- Хех... Ти ме отегчаваш – тъпо се усмихна Каиба. Киреи го изгледа злобно.
- Наистина ли?
- Киреи, Киреи... Като ме гледаш, шегувам ли се? – изсмя се подигравателно той, при което момичето глухо отвърна:
- Не знам.
- Помисли, не е трудно.
Тя замълча. Вече започваше да и писва. Защо по дяволите трябваше да се кара с Каиба?! Тя го харесваше... Но той нарочно я дразнеше! Тя беше сигурна в това.
- Каза че съм грешка... – тихо каза тя – Смятах те за непогрешим...
- Няма безгрешни хора – студено каза той – А и ТИ си грешката, не аз!
При тези думи Каиба се обърна и си продължи по пътя. Киреи мълчеше. Думите му я засегнаха много. Начинът, по който и ги каза „Ти си грешката”, и прозвуча като повече от обида. Тя се ядоса. Мразеше да и обръщат гръб, а Каиба направи точно това. Тя тръгна след него, настигна го, хвана рамото му, блъсна го така, че да се обърне към нея и му удари шамар.
- Какво по...? – възкликна младият мъж, но не можа да се доизкаже. Той я погледна в очите. Момичето изглеждаше така, сякаш иска да го убие с поглед – Стигаш твърде далеч за човек от твоята класа. Интересно как събра кураж за...
- Спри да ме обиждаш! – прекъсна го тя.
- Ха... – подсмихна се той – В момента не те обиждам, Киреи. Питам те защо ме удари?
Киреи мълчеше и дишаше учестено, ядосана и готова да го удари още един път. Вместо отговор тя произнесе само:
- Млъкни!
- Ами ако не искам да млъкна? – дръзко попита Каиба – Как ще ме спреш?
- Не ме предизвиквай!
- Хах... Или какво? Ще ме удариш ли? – той се изсмя малко злорадо.
- Казах ти да не ме предизвикваш!!! – още по-раздразнено, момичето пак замахна да го удари. Той обаче беше по-бърз. Издебна движението и и хвана ръката и.
Киреи беше в капан. Сините очи на Каиба я пронизаха и тя се опита да се отскубне от хватката му, но той не я пускаше. Дори я придърпа леко към себе си, държейки я здраво, така че, колкото и да се опитваше, тя нямаше да успее да го удари отново.
- Не си го и помисляй, Киреи! – тихо каза той – Сега можеш ли да ми кажеш с каква цел е това?
- Пусни ме! – промълви момичето.
Дори и да искаше, тя не можеше да му отговори, тъй като сама не знаеше отговора. Защо го удари всъщност? Засегна я, но това ли беше всичко? Каквото и да беше, вече бе достатъчно. Тя искаше да избяга и се задърпа, но младият мъж не я пускаше. Той я разтърси. Искаше да я успокои поне малко, да не буйства чак толкова... Погледите им се срещнаха. Киреи го гледаше, сякаш при първата дума, която той каже, тя ще го набие. Въпреки че в момента не можеше да помръдне. Той се усмихна.
- И сега какво?
Тя мълчеше. Продължаваше да се дърпа, но все така не можеше да се измъкне. Гледаше го така, както котка гледа стоящото насреща и куче. В главата и се въртяха всевъзможни маневри: как да се извие, откъде да се освободи най-лесно и как да го удари. Постепенно обаче започна да утихва.
- По-спокойно! – прошепна младият мъж – Ако можеш, недей с удари...
- А как тогава? – с наивен тон попита момичето. Каиба се усмихна.
- До скоро думите ти служеха добре...
- Нали думите ми въобще не те засягаха? – рязко го прекъсна тя – А сега ги предпочиташ... Данеби да те е страх, че може да те набие едно момиче?
- Ха! – изсмя се той – Пак ли трябва да ти повтарям да не ме караш да се смея? Много си ми интересна, Киреи. Предпочитам думите, защото не мога да те гледам как се опитваш да ме удариш и определено не успяваш.
- Успях веднъж – отбеляза момичето.
- Да, но в гръб!
- Не беше в гръб! – възкликна тя възмутено – Не съм толкова подла!
- Хахаха! Ами как беше тогава? – с подигравателен тон попита той и Киреи заплашително присви очи.
- Каиба, млъкни! Дразниш ме...
- След като те дразня, защо се занимаваш с мен? – настоя той.
Момичето не отговори.
- Така си и мислех – заяви младият мъж – Едва ли и ти самата знаеш, макар че си личи.
Тя го изгледа странно.
- Какво имаш предвид?
- Мисля, че много добре знаеш.
Киреи наведе глава. Искаше да се престори, че не разбира какво и говори, но ролята не и се удаваше.
- Определено си личи защо го правиш, но просто искаш да го чуеш от някой друг, или по-специално от мен...
- Да? – тя вдигна гордо глава - Стана ми интересно...
Каиба се усмихна.
- Мисля,че придаваме различно значение на целувката.
„О, да! Чудесно! – помисли си момичето – Ето че сега той смята, че си си паднала по него!” Тя се ядоса сама на себе си. Как можеше да е толкова лоша актриса?! В такъв случай най-лесно щеше да и бъде, ако се отдръпне.
- Добре, стига толкова! – тя изведнъж го изблъска и той я пусна - Съжалявам, че въобще те заговорих!
Тя се обърна и понечи да си тръгне без да продължава повече този абсурден разговор. Младият мъж доволно подхвърли:
- Сега ти стана неудобно и побягна, нали?
- Щом не искаш да говориш с мен и аз няма да се опитвам повече да говоря с теб, така че Адиос Амиго! – махна с ръка Киреи, без да го поглежда.
- Хей, хей, хей! – извика той неочаквано, настигна я и застана на пътя и - Чакай! Няма така да ми се измъкнеш! Сега е мой ред да... да те... занимавам...
- Върви да си печелиш турнира, Каиба! – игнорираше го тя – Остави ме!
- Неее! – възкликна младият мъж и отново я спря – Да не реши, че можеш да убиеш от времето ми и после просто ей така да се изнесеш?! – той замълча за няколко секунди, обмисляйки думите си и продължи – Ако в този момент аз те... – той отново млъкна и каза тихо – помоля... да останеш, ще го направиш ли?
Киреи го изгледа учудено. Това не звучеше точно като... Каиба... Тя понечи да каже нещо, но той я прекъсна:
- Чакай! Сега е твой ред да ме изслушаш! Ще бъда кратък... Първо започваш да се заяждаш с мен, после ме нападаш в гръб и след това извенъж, след като заговорихме за... – Каиба предпочете да не довърши – Изведнъж ти стана неудобен разговора и хоп! Побягна да се криеш!
- Има ли значение за теб какво правя и какво не? – вместо отговор последва въпрос.
- Ако нямаше никакво значение, щях ли да съм тук?
- Не знам. – поклати глава момичето – Ти ми кажи. Нали само ти губех времето? Защо просто не ме оставиш? И двамата ще сме доволни. И никoй на никого няма да пречи...
Каиба се усмихна странно.
- Сигурна ли си, че и двамата ще сме доволни?
- Защо? Няма ли да ти олекне да се отървеш от присъствието ми? – лукаво попита тя.
- Защо ли? Защото на мен може и да ми "олекне"... Но знам, че при теб нещата стоят по друг начин и така никога няма да ме оставиш на мира. – констатира той – Така че смятам, че и за двама ни е по-добре да останеш.
Тя не отговаряше. Младият мъж започна да губи търпение.
- Твърдоглаво същество! – възкликна той – Не разбираш ли какво ти говоря?
- Не, не разбирам... – Киреи го гледаше малко учудено и може би леко стреснато. Невинните и очи срещнаха студения му поглед.
- Май пак трябва да ти обяснявам, а? – леко отегчено попита той и момичето се засмя:
- Какво искаш, Каиба?
- Да останеш, за да не ми се налага да се занимавам пак с теб! – сухо каза той.
- Ами ако не искам? – продължи да се заяжда тя.
- Ако не искаш, ще те накарам! – заяви той. Момичето се усмихна.
- Какво искаш от мен ,Каиба"
- Аз ли какво искам? – възкликна той – Не аз те спрях, нали?
- Не, но... – започна Киреи, опитвайки се да се оправдае, но младият мъж я прекъсна:
- Няма но! Мможеш да ме удряш, но не можеш да слушаш!
- Добре, слушам те! – както никога, момичето реши да се съгласи с него – Какво имаш да кажеш?
Каиба доволно се усмихна и затвори очи.
- Аз имам да кажа много неща, но не смятам, че трябва да стоим тук и да се бием.
- Тогава какво предлагаш? – на лицето и се появи лека предизвикателна усмивка – Да стоим и да се гледаме като куче и котка?
- Ами предлагам да... – той не знаеше как да се доизкаже.
- Слушам те, Каиба! – каза момичето предизвикателно – Защо млъкна така?
- Нямам намерение да прекарам остатъка от времето си тук с теб, така че ти предлагам да... излезем някъде... – измънка неуверено младият мъж.
Киреи го изгледа учудено.
- Това... Това среща ли е?
- Ами приемай го както искаш. – заяви той.
- Ъъъъ... Амиии... – заекна тя. Това помогна на Каиба да възвърне увереността си. Момичето спече тотално. Това беше последното, което би очаквала.
- Ами... аз... – тя се изчерви. Въпреки всичко го харесваше и не можеше да откаже – Добре...
- Добре тогава! – кимна Каиба.
- Добре... – усмихна се тя.
- Добре! – повтори той. Така можеше да продължи до безкрайност. Киреи се засмя:
- Тогава довиждане!
Каиба само кимна. Не каза нищо и си тръгна. Киреи го изгледа странно, объра се и също тръгна, сякаш въобще не са се срещнали.

Сря Сеп 15, 2010 9:40 pm

Чет Окт 14, 2010 5:28 pm

Една още по-голяма случайност

На слевдащия ден цялата компания се бяха уговорили заедно да отидат до KaibaLand. Въпреки че Юги и Джоуи вече бяха приключили с дуелите си. До крайния срок на класирането оставаха още два дни и все още имаше много хора, които се дуелираха.
И така, те отидоха там главно за забавление.
Смятаха да погледат дуелите и щяха да коментират по-интересните от тях... Докато най-неочаквано не се натъкнаха на един стар познат.
- Хора, познайте кой се дуелира в момента! – възкликна Джоуи, появявайки се при другите с пица в ръка.
- Пич, моля ти се, не ме карай да мисля толкова рано сутринта! – унило измънка Тристан.
- Тристан, 11 на обяд е... О_о – Теа го изгледа странно – Кой е, Джоуи?
- Нашият добър стар познат... приятел психар от Египет XD – ухили се русокоското. Юги се сепна:
- Шегуваш се, нали?! О_О
- Не, бе, Юг, сериозно! Марик е тук!
- Ами да отидем да го гледаме! – възкликна Юги – Какво чакаме?
И Джоуи ги поведе към мястото на дуела.
Марик се дуелираше много съсредоточено. Ходовете му бяха внимателно обмислени и стратегията на водното му тесте си беше наистина стабилна. Той дори не забеляза, когато шестинмата приятели се настаниха отстрани да гледат. Но, когато дуела приключи, ги видя и веднага отиде при тях.
- Хей! Здравейте, приятели! – възкликна той.
- Марик! Какво правиш тук? – попита Юги.
- Ами... – египтянинът се усмихна мило – Току-що приключих с дуелите си
- За днес, или въобще? – учуди се Тристан – Не казвай, че отиваш на финал!
- Така изглежда – засмя се Марик – Това беше десетата ми победа ^_^
- Браво, човече! – ухили се Джоуи – Значи пак ще си с нас на финали XD надявам се, че онзи твой злобен...
- Фараонът си свърши добре работата, спокойно. През последните години съм си само аз
Юги много се радваше, че вижда Марик отново. Малко ли нещо преживяха на Battleship и Battletower, а и след това той им помогна достатъчно, когато Фараонът се върна в спомените си. Юги обаче повече искаше да види Ишизу. С Хилядолетната си огърлица тя можеше да се свърже с Фараона. Затова един от първите въпроси на момчето беше:
- Къде е сестра ти?
За съжаление обаче и Ишизу и Одион бяха все още в Египет. Това донякъде развали
ентусиазма на Джоуи, тъй като той искаше да се види с Одион.
Но и без тях можеха да се забавляват. А и те щяха да дойдат след няколко дни.
Но докато гледаше нежните прегръдки на Джоуи и Маи, срамежливите погледи на Юги и
Теа и замечтаната усмивка на Киреи, на Тристан му се прииска Серенити да беше тук, защото се чувстваше много самотен и му беше скучно. Какво не би дал сега за едно рали с мотори....
- Някой от вас има ли мотор? – попита той неочаквано. Всички го погледнаха много учудено.
- Ами... – започна русокоското, но Тристан го прекъсна:
- Като изключим теб, Джоуи. Знам, че твоя е на ремонт.
- Аз имам... – обади се Марик и очите на Тристан светнаха.
- Човече, да си направим състезание!!!
- Ъъъъ... какво?? Заекна египтянинът.
- Наблизо има парк, пич! Идеално е за състезания с мотори! – ентусиазирано продължаваше Тристан - и без това нямаш повече дуели! Хайде!
Какво да се прави... Кой би могъл да откаже, виждайки умолителния поглед в пъстрите му очи...? е, например Кайба щеше да откаже, но Марик определено не беше Кайба. Затова цялата компания се понесе към въпросния парк, водена от двамата си състезатели Марик и Тристан.
Паркът беше наистина идеален за състезанието им – широка алея с множество завои, която завършваше на обширна площадка. Тристан и Марик заеха стартови позиции. Останалите се строиха отстрани за агитка.
Но Киреи не я свърташе. Искаше малко да си почине от шума, а и моторите определено не бяха нещо, което предпочиташе... Поне през последните дни. Затова тя се възползва от суетата около ралито, за да се измъкне.
Но и след това продължаваше да чува бръщолевенето на Джоуи зад гърба си.
- Е, Киреи, изглежда Тристан си намери хоби… Ехо, Киреи? Къде си…? – заоглежда се неочаквано русокоското. Тя вече се беше отдалечила – Хей! Накъде тръгна така? – извика той след нея. Момичето обаче само се обърна и се усмихна – Сега се връщам! – каза той на Юги и хукна да я догони. Киреи вървеше спокойно и даже не му обърна много внимание, когато я изпревари и застана на пътя и.
- Какво има, Джоуи? – попита момичето с насмешка.
- Няма ли да погледаш как се състезават? – попита той изненадано – Мислех, че състезанията ти допадат…
- Вярно е, но не е добра идея да стоя близо до мотори.
Той се спря и я изгледа учудено, но бързо му проблесна и се ухили:
- О, това ли било! А аз се притесних…
- Спокойно! – засмя се момичето – Ще отида за малко до магазина отсреща и веднага се връщам!
- Ъъ… - заекна той – Отсреща ли?
- Да, защо? – учуди се тя.
- Аз по-добре да стоя с теб! Мен ме е страх някой пешеходец да не те сгази, а ти си тръгнала да пресичаш! Много ти се, моля, Киреи! Идвам и аз!
- Спокойно, нищо няма да ми се случи! – с усмивка го успокои тя – Онова си беше случайно, иначе гледам
- Абе аз по-добре най-малко да те следя! – настоя русокоското, продължавайки да върви с нея. Киреи се спря:
- Джоуи! Стига! Не съм малко дете! – засмя се тя – Хайде, заминавай! Къш!
- Добре де, няма ме XD
„Сладур!” – помисли си тя. Нищо чудно, че Маи го обичаше, нищо, че понякога той се държеше глупаво.
Момичето излезе от KaibaLand. Магазинът наистина си беше буквално срещу входа, така че нямаше никакъв риск… Или поне така изглеждаше на пръв поглед. Киреи тъкмо тръгна да пресече, когато иззад ъгъла се появи един моторист, засилен точно към нея.
- О, не! Не отново! – прошепна тя. Нямаше време да реагира. Ако тръгнеше наляво, моторът може би също щеше да завие наляво. Затова тя остана на място като парализирана. Човекът обаче я видя навреме. Той рязко наби спирачките и моторът поднесе на една страна, обърна се и се блъсна в един стълб, а мотористът се претърколи на другата страна и остана да лежи на земята – Господи! Добре ли си?! – извика уплашено Киреи и дотича до него. Наоколо се събра тълпа от любопитни, но те само гледаха. Той беше в безсъзнание. Момичето го обърна по гръб и свали каската му. Това бе млад мъж на около 25 години с дълга кестенява коса, която падаше свободно по лицето и раменете му. Бе облечен с черен потник и поизбеляло черно дънки, а тежките боти на краката му допълваха изцяло рокерския му вид. Само едно нещо не се връзваше – сребърното кръстче, което висеше на врата му.
- Не! Не е възможно! – изумено каза Киреи – Познавам това кръстче…!
В този момент мотористът отвори очи и, виждайки момичето насреща си, едва чуто промълви:
- Киреи…
- Откъде… Откъде знаеш името ми? – учуди се тя.
- Киреи, аз съм… - прошепна той – Върнах се…
- Не може да бъде…! – очите на момичето се разшириха от вълнение – Възможно ли е…? Као…?
- Аз съм, сестричке…! – усмихна се той – Намерих те…!
- Боже мой! Наистина си ти!!! – извика тя извън себе си от радост, обляна в сълзи на щастие – Наистина си ти…!
В този момент, дочул шума от катастрофата, от Kaibaland дотърча Джоуи и се спря до тях.
- Какво, по дяволите става тук!!! – възкликна стреснато ррусокоското – Киреи, нали те предупреждавах да не ....
- Джоуи, стана случайно! – лицето на момичето грееше от щастие, и някак не се връзваше с нескопосаното обяснение, което тя се опитваше да даде, прегръщайки този странен тип – Това беше най... най-голямата случайност, която можеш да си представиш!
- О_о ... За какво говориш, бе, момиче!? – шашнато изговори Джоуи – И кой е този ... ъъъ ... дечко?
- Това е... – усмивката не слизаше от лицето на Киреи – Това е брат ми!... Изгубеният ми брат...
Джоуи както никога не знаеше какво да каже. Тази новина му дойде като гръм от ясно небе. И той гледаше учудено този млад мъж, който прегръщаше малката му приятелка така, сякаш не смееше дая пусне, за да не я загуби отново. Изведнъж русокоското се опомни. Намираха се по средата ма улицата и минаващите коли постоянно ги заобикаляха. Това определено не беше идеалното място за раздаване на отдавна пазени нежности.
- Ъъъ... Вижте... ъъъъ... – запъна той – По-добре да не стоим тук, може да ни блъсне нещо. То си е чудо, че и двамата сте живи в момента, затова хайде да не рискуваме повече и да отидем на по-спокойно!
- Той е прав, Киреи – усмихна се младият мъж – Имаме толкова много неща да си кажем! Трябва да седнем някъде и... Боже! Променила си се толкова много! Не мога да повярвам, че съм изпуснал пет години от живота ти!
- Ще си ги разкажете, приятел, ще си ги разкажете – ухили се Джоуи – Имате цялото време на света. А сега да заминаваме!
- Доообре... – обърка се момичето – Всъщност, запознайте се...! Джоуи, това е брат ми Као. Као, това е Джоуи Уилър. Той ми спаси живота.
- За което съм му безкрайно благодарен! – усмихна се Као – Уилър... – замислено изговори той – Чувал съм това име... Ти си дуелист, нали?
- Ахам XD – ухили се момчето – Аз съм един от най-добрите! Вече имам 10 победи!
- Значи ще участваме заедно на финалите – усмихна се младият мъж и Киреи се сепна:
- И ти ли участваш?! – възкликна тя удивенои брат и кимна утвърдително – Леле! Само аз ли няма да участвам на финал?
- Май-май – засмя се Джоуи. Као се усмихна.
- Спокойно, сестричке. Поне си събрала доста точки каото си играла с Каиба.
- Сигурно... – изрече отнесено момичето и изведнъж възкликна – Откъде знаеш, че съм се дуелирала с Каиба?!
- Открих много неща, мъниче – усмихна се младият мъж – Пових се къде ли не, за да те намеря, и най-после усилията ми са възнаградени!... Но сега нека последваме твоя приятел Джоуи. По пътя ще ти разказвм
Добре, но как се разказват пет години? И двамата искаха да разберат един за друг всичко – цялото време, всяка една емоция... но точно сега наистина не беше идеалния момент. Защото на Као, като на един новопоникнал образ за всички, му предстоеше да се запознае с цялата компания на сестра си. И те бяха очаровани да се запознаят с него. Най-малкото , той беше едно ново лице на финалите сред всички познати досега. Теа го хареса най-много. Най-малкото заради хубавата фигура. И като цяло го приеха приятелски. Само реакцията на Маи малко го смути. Още в първия момент, когато го видя, младата жена се приближи до него, огледа го отгоре до долу и му прошепна:
- Добре дошъл сред нас, сладурче! Хубава татуировка!

Тези нейни думи явно го стреснаха, но на никой на стана ясно защо, а и самият Као се постара да не си проличи и се държеше нормално. Само от време на време, когато срещнеше погледа на Маи, извръщаше глава.
Но така двамата с Киреи на можеха да си обърнат внимание. Така де, бяха неразделни, но наличието на всички тези хора наоколо им пречеше да си всички тези лични неща, които бяха пазили един за друг през времето, когато са били разделени. И трябваше да си върнат това време.
- Къде живееш в момента? – попита Киреи и Као се усмихна със съжаление
- Намерих сис стая в един мотел. Не е скъпо и ...
- Ела да живееш при мен – възкликна момичето – Квартирата ми е достатъчно голяма за
двама ни
- Няма ли да те притеснявам, Киреи? – учуди се младият мъж – не ми се вярва да си свикнала с някой дечко наоколо си...
- Спокойно, това няма да е проблем ^_^ – засмя се тя – все пак ти си моето семейство! Не искам да сме разделени повече.
И така, братът и сестрата най-после щяха да се съберат. Щяха да разполагат ако не с целите си дни, поне с целите си нощи, за да си разкажат всичко.
Но това беше в бъдещето. Као щеше да се нанесе у сестра си вечерта, а сега все още се мотаеха из KaibaLand.
Сега компанията се разкарваше буквално навсякъде. Не че не го бяха правили и преди и познаваха целия парк и всички арени, но просто искаха да си убият времето. Така мина целия ден. Накрая, когато вече им омръзна, решиха най-после да се приберат и тръгнаха към изхода на комплекса.
Киреи вървеше с бодра крачка, прегърнала брат си с шастлива усмивка на лицето, и оглеждаше арените, покрай които минаваха.
И ето, че край една от последните арени момичето видя Кайба. Какво удобно стечение на обстоятелствата. Сега тя беше в толкова добро настроение, че хапливите забележки на Г-н Важен щяха само да я забавляват. От друга страна, ако той не се заяждаше с нея, денят и щеше да завърши по възможно най-пълноценния начин. Затова тя реши да отиде при него.
- Хора, чакайте! – провикна се момичето и се спря. Другите я погледнаха изненадано.
- Какво има, скъпа? – попита Маи.
- Аз... ъъъ... – заекна Киреи – Трябва да свърша нещо. Сега се връщам!
И, без да дочака отговор, тя побягна обратно да намери Каиба.
Върна се до арената, при която го беше видяла, но от него нямаше и следа. Тя се обърка. Заобиколи арената, огледа я от всички страни, но пак не го намери. Но на близи имаше някаква тясна уличка и тя си помисли, че може би е тръгнал нататък. И реши да го „последва”.
Но улицата беше пуста. Дори изглеждаше, сякаш в последно време по нея не е минавал никой. Въпреки че беше смело, момичето малко се уплаши. От една от пресечките се чу някакъв шум и Киреи стреснато се обърна.
Там нямаше никой.
Неочаквано тя усети, че зад гърба и има човек. Изведнъж някой хвана рамото и и я дръпна до близката стена, запушвайки устата и с ръка точно преди тя да изпищи. Момичето отвори широко очи от изненада – насреща и стоеше Каиба!
- Не викай! – прошепна младият мъж. Киреи кимна и той я пусна – Какво по дяволите правиш тук?
- Аз... ъъъ... – заекна тя – Търсех... Ами ти какво правиш тук?! Знаеш ли колко ме изплаши?!
- Много си била страхлива! – подигравателно каза той – Защо тръгваш по тъмните улички в такъв случай?
- Ами аз... ъъъ... – обръка се момичето – Търсех теб...
Каиба я изгледа озадачено.
- За какво пък съм ти аз? 0.о
- Не знам... ^_^ Исках да те видя – усмихна се мило тя.
Младият мъж направи опит да се усмихне, но изглеждаше фалшиво, каквото всъщност и беше. Той многозначително поклати глава.
- Колко трогателно...!
Киреи го погледна с насмешка и подхвърли:
- Извинявам се, ако съм обезспокоила покоя на Ваше Величество!
Той се облегна на стената до нея, гледайки в някаква точка напред в пространството.
- Ако трябва да съдя по тона ти, това трябваше да бъде обида. Но аз ще го приема като комплимент.
- Господи! – възкликна момичето – Надут както винаги.
Той я изгледа пренебрежително. Изглеждаше доста изнервен, но въпреки това в погледа му имаше интерес.
- Хайде, стига си ме гледал толкова отвисоко. Виждам, че и без това доста добре се справяш с ролята си на... Шеф... – засмя се момичето.
Каиба се усмихна. Доброто и настроение му влияеше по някакъв начин, но той предпочете да се въздържи от коментар и да я остави да говори. Киреи обаче се замълча. Тя искаше да го накара да се засмее, въпреки че това беше малко невъзможно. „Малко ли?! – помисли си тя – Виждала ли си го въобще да се смее искрено? Ако не тържествува за нещо, Каиба едва ли би те наградил и с усмивка...! – момичето упорито го гледаше в очите, очаквайки някаква реакция от него. Но той изглеждаше все така незаинтересован – Хайде, момиче! – самонавиваше се Киреи - Кажи му нещо, недей да мълчиш!”
- Къде... – започна тя, но младият мъж неочаквано я прекъсна:
- Би ли ми казала какво правим в момента?
- Не знам XD – засмя се момичето – Стоим облегнати на една сграда по пуста улица и се гледаме ^_^ Ето, за разнообразие сега ще седна на земята Ако искаш, седни до мен – докато говореше, тя наистина седна. Каиба поклати глава отрицателно:
- Не, благодаря. Предпочитам да го пропусна...
- Не ти отива на имиджа ли? – усмихна се тя – Хайде! Не е лошо от време на време да разчупваш стереотипите....
- Зависи. – глухо каза той.
- От какво? – Киреи го погледна невинно и много миличко. Ако имаше как, този поглед би разтопил и айсберг – Хайде, моля те ^_^
Насреща и младият мъж гледаше с присъщото си презрение. Само се подсмихна пренебрежително, но не каза нищо. Момичето обаче не беше доволно от този „отговор”, ако можеше да се нарече така, и продължи да го гледа по същия размекващ начин. И нямаше да престане, докато не получи своето.
Каиба си траеше. Усещаше нужда да каже неще, но нямаше смисъл от излишни думи, затова упорито мълчеше. А погледа на Киреи го смущаваше. Тя самата вече разбра, че му е малко неудобно. Но, въпреки напрежението, той мълчеше.
Накрая обаче не издържа.
- Ох... – въздъхна младият мъж и с привидна неохота седна на земята до момичето – Виж само какво ме караш да правя...
- Не съм те карала – засмя се тя – Ако не ти е приятно, можеш... да станеш
- Значи Бог е милостив! – саркастично каза той и веднага стана. Киреи се засмя.
- Защо се връзваш на всичко, което кажа? Няма значение... Помогни ми да стана!
Младият мъж изгледа изумено протегнатата насреща му ръка. Имаше чувството, че момичето му се подиграва. Но нещо му подсказваше, че пак ще трябва да срещне онзи неин поглед. Затова хвана ръката и и я притегли към себе си.
Но не прецени силата си. Киреи бе по-лека, отколкото той очакваше, а тя се бе отпуснала и когато я дръпна, тя буквално падна в прегръдките му.
И двамата се объркаха. Каиба за секунда не знаеше какво да прави, но я прегърна за кратко и се отдръпна.
- Аз... – заекна момичето и се изчерви – Благодаря ти...
Той мълчеше. Тя се смути и извърна глава.
- Моля те, кажи нещо... – измънка тя – Притесяваш ме така...
- Амии... Не съм те попитал... – измънка той. Не бе в позицията, с която бе свикнал, и му беше неудобно – Всъщност... Кой по дяволите беше този?!
- Кого имаш предвид? 0.о – учуди се момичето.
- Онзи... който те прегръщаше преди малко... – заекна младият мъж. Киреи се засмя.
- Това е брат ми ^_^ От 5 години не се бяхме виждали и днес просто мога да полетя от щастие!
- Ами радвам се за теб –озадачи се той – Това е... хубаво...
- Днес просто ми е хубав ден – усмивката направо сияеше на лицето и - След като отново го срещнах, много малко неща биха ме направили по-щастлива, отколкото съм сега
Младият мъж вече наистина се чувстваше не на мястото си. Гледайки щастието в очите на Киреи, му идваше да каже нещо... мило... А не искаше.
- Ок, ок... Както и да е... – той реши, че най-лесно ще му е да се измъкне, ако смени темата. И знаеше точно как – Между другото, Киреи... Исках да поговорим за уговорката ни от вчера.
- Ъъъъ... – момичето се обърка и го погледна изненадано – Да... Нали не е някаква уловка?
- Не е. Утре вечер имам покана за бизнес коктейл в Гранд Хотел – Каиба каза това, сякаш се отнасяше за кварталното кафене – и искам да ме придружиш там! – думите му прозвучаха почти заповедно. Киреи се ококори:
- Моля?! О.О Аз? На коктейл? С теб?!?
- Какво? – предизвикателно попита той – Не си ли съгласна?
- Ъъъъ... нннее... Не съм казала такова нещо... – започна да заеква тя – Разбира се, че съм, само че...
- Само че..?
- Нннищо... Няма значение! – тя се усмихна на затъпения поглед на младия мъж.
- Добре. – измъмри той – Значи ще дойдеш с мен?
- За мен ще бъде... ъъъ... чест.. :/ – объркано каза момичето – Тоест... с удоволствие ^_^
- Много добре. – доволно произнесе той – Тогава утре вечер в 8 часа пред вас ще те чака лимузина. Бъди точна!
- Ще бъда, спокойно – на лицето на Киреи лъсна усмивка – Ще я чакам Сега трябва да тръгвам, другите ме чакат.
- Добре. – сухо каза Каиба – Знаеш как да се върнеш обратно.
Момичето се усмихна. Нямаше смисъл да му казва „Довиждане”, предварително знаеше, че няма да получи отговор. Затова просто се обърна и тръгна по пътя си назад по улицата. Младият мъж погледа след нея, поклати глава и хлътна в една от пресечките.
Точно тогава и Киреи се обърна. От него нямаше и следа.
„Какво правеше тук? – помисли си тя. Чак сега се замисли за това. И така и не можа да си отговори – Странно, че се промъкваше така... Както и да е!” Сега в главата и се въртеше един проблем: Какво по дяволите щеше да облече за този така наречен „бизнес коктейл” на Каиба. Можеше поне да помоли Маи за съвет, тъй като тя разбираше от такива неща.
Приятелите и я чакаха. И първото, което момичето направи, когато отиде при тях, беше да дръпне Маи настрана.
- Маи, имам нужда от помощта ти – прошепна Киреи – Спешно е!
- За какво става дума? 0.о – изненада се младата жена.
- Аз... ъъъ... – заекна момичето – Поканиха ме на коктейл в Гранд Хотел и се чудех дали...
- В Гранд Хотел?! 0.0 – Маи почти извика от изумление. Това беше наи-скъпият хотел в града. Само най-богатите успяваха да си наемат стая там, един коктейл там би бил някакво изключително важно събитие. Откъде накъде Киреи бе получила покана?! Момичето видя удивлението в очите на приятелката си и побърза да я успокои:
- Аз... Не искам да разбираш погрешно...
- Ще се опитам... о.0 – Маи се опитваше да преодолее изненадата си – Да оставим това настрана... Кой те покани там, момиче?
- Няма значение кой е... Трябва да отида, иначе той ще ме помисли за пъзла...
- Ок... Да предположим... – младата жена явно вече изцяло възприе идеята. Чудеше се само кой може да е този човек „Х”, който да е с достатъчно връзки, за да може да си позволи да води в Гранд Хотел когото си поиска. Възможните вариянти не бяха много. Маи се усмихна – Добре. С какво мога да ти бъда полезна?
- Ами чудех се, дали би се съгласила да ми помогнеш да се приготвя за там... До утре вечер все ще измисля какво да облека. Ще видя какви дрехи имам и...
- Ти добре ли си?!? – възкликна Маи – За този коктейл трябва да изглеждаш най-малкото като принцеса!... Нямаме никакво време! Още сега идваш с мен на една разходка из бутиците! Ще те облечем подобаващо!
- Но аз нямам пари... – опита се да възрази момичето, но тя я прекъсна:
- Не мисли за това! Дрехите и гримът ти са от мен! Все някога ще ми върнеш услугата
- Ами добре... – неохотно се съгласи Киреи – Но няма да стане веднага. Първо трябва да отведа Као до вкъщи и...
- О, да – усмихна се Маи – твоят хубав брат! Сигурно си много щастлива да го видиш отново, нали?
- Естествено – засмя се момичето – Кой не би бил на мое място ^_^
- Права си... Тогава съгласна ли си след час да се видим отново тук?
- Става!
Маи се засмя. Щеше да и е забавно да помогне на Киреи да се приготви. Това момиче и беше странно симпатично. Донякъде и беше мъчно за нея, задето досега е трябвало да се оправя сама. Маи знаеше какво е – нали и тя бе минала по този път. И сега бдеше над Киреи като по-голяма сестра... макар че тя вече имаше брат си да я подкрепя. Но нещо караше Маи да няма пълно доверие на Као. Въпреки че той изглеждаше напълно честен и отдаден на сестра си, имаше нещо, което криеше, и младата жена го усети. Как се смути той само, когато тя спомена татуировката му... О, да, хубава татуировка си беше. Малко странна като сюжет – дракон, увит около кама – но пък стоеше много добре на рамото му. Маи беше сигурна, че я е виждала и преди. И вече и просветна точно откъде. Но предпочете да не коментира това с никого. Засега реши, че е по-добре Као да остане недоразгадан пъзел.
Вече се приготвяха да тръгват.
Тристан щеше да ходи у Юги да гледат заедно с дядо му футбол и двамата се запътиха даедно към тях.
Теа искаше да ходи до някаква библиотека и замина нататък.
Останаха Джоуи, Маи, Киреи и Као.
- Е, хора, ние потегляме – засмя се Джоуи.
- До скоро ^_^ – усмихна се Киреи.
- Киреи, нали разбра? – намигна и Маи – След час пак тук. Ще те чакам!
- Разбира се, Маи! Хайде, Као!
И момичето понечи да поведе брат си към квартирата, но той се спря.
- Чакай, ще отидем с мотора ми!
- Със... ъъъ... – заекна тя – Нали няма опасност да катастрофираме?
- Не се тревожи, сестричке, опита се да я успокои младият мъж – Специално заради теб ще карам по-бавно
И така, с бавно каране и упътването на момичето, двамата скоро пристигнаха при квартирата. Киреи бодро се качи горе и отключи вратата, следвана от брат си.
- Заповядай в моето царство! – усмихна се тя – Не е много голямо, но си е мое ^_^ Има баня, кухня и тази стая, в която сме в момента. – тя се заразхожда вътре и седна на широкото легло – Вярно, че леглото е само едно, но това няма да те притеснява, нали ^_^
- Така мисля – усмихна се Као.
- Имам кабелна, ако държиш на телевизията... – продължи тя – Компютърът е ето там... Трябваше миналата седмица да платя интернета, но не се свъртах много вкъщи, затова все го отлагах... – Киреи стана и отвори вратата към кухнята – Мисля, че трябва да е има пица, така че ако си гладен, за момента има... храна...
- Спокойно, Киреи.
- Добре... – тя се огледа още веднъж и заяви – Сега трябва да изляза, но до няколко часа ще си дойда. Ако искаш да излезеш, в чекмеджето зад вратата има резервни ключове, така че няма да си затворник, докато ме няма...
- Киреи! – прекъсна я младият мъж – Не се притеснявай за мен! Знам как да се оправям все пак, не съм паднал от Марс.
- Знам... – усмихна се момичето. Той нежно я прегърна.
- Пък и аз съм по-големият, не забравяй!... Виж. Знам, че си устроила живота си по някакъв начин и държиш на правилата, които си си изградила, затова няма да се меся в това, което правиш, освен ако не ме засяга лично и освен, разбира се, ако не ме помолиш
- Благодаря ти, Као – Киреи се беше разчувствала. Точно в момента не и се излизаше никъде и искаше да остане с брат си, да разбере какво е станало с него през 5-те години... Но трябваше да излезе. Беше решила да отиде на коктейла и щеше да отдели малко време за това – Добре! Вече ще излизам. Но като се върна, обещай ми, че ще ми разкажеш всииииичко
- Обещавам! – намигна той – Върви сега Приятелката ти те чака!
И момичето излезе.
Отиде пред KaibaLand точно на време за срещата си с Маи и двете моментално потеглиха из града. Маи познаваше магазините, където има маркови дрехи, и водеше Киреи направо в тях. Накрая, след 3 часа неуморни обиколки, младата жена постигна своето – снабди Киреи с великолепна рокля, обувки, бижута и грим. Сега оставаше само да дойде следващата вечер, за да може момичето да отиде в Гранд Хотел и да скрие топката на всички тамошни красавици, защото имаше потенциал за това. Имаше и потенциал да покаже на фукльото, който я покани, че е много повече от обикновено момиче.
Киреи можеше да бъде истинска дама и Маи го знаеше.

* * *
Тази вечер беше първият мач от първенството на щата.
Всички почитатели на футбола се интересуваха от него. И всички искаха да гледат.
Сред тях бяха и Юги и Тристан.
Те нарочно се събраха тази вечер. И без това и двамата щяха да гледат едно и също. Затова по-добрият вариянт беше да гледат мача заедно....
Заедно с господин Соломон Муто.
За съжаление обаче Добрият старец беше прекалено голям почитател на футбола.
Юги и Тристан се бяха настанили... поправка, сврели, в двата ъгъла на дивана, кръстосали крака, за да заемат колкото се може по-малко място, всеки стиснал в ръка пълната догоре бутилка с бира и само си хвърляха притеснени погледи. Защото техният отбор печелеше... А в техния случай това означаваше следното:
- ГОООООООООООООООООООООООООООООЛ!!! Гол! Гол! Гол! Гол! ГОООООЛ!
Един гръмогласен вик се чу от прозореца на къщата. Господин Муто се беше разположил на целия диван, обезумял от фенската си страст след петата халба бира и викаше като луд.
Тристан наведе смутено глава.
„Горкият Юги... – помисли си той – Ако дядо му е така, не му блазя... Ех, как ми се ще Серенити да беше тук...”
Юги от своя страна притеснено погледна приятеля си.
„Съжалявам, че поканих Тристан. Сигурно щеше да му е доста по-приятно да си гледа мача сам... А и аз можеше да не съм тук... Ако Теа ме беше изслушала вчера...”

* * *
А през това време Теа се беше прибрала у тях и четеше някаква книга. От околните сгради се чуваха щастливите възгласи на футболните фенове и тя не можеше да се концентрира.
Тя отиде до прозореца. От прозореца на отсрещната сграда тя виждаше какво става в квартирата на Киреи.
Там сега беше само Као.
Той също гледаше мача. Момичето виждаше как седи срещу малкия екран и с интерес следи играта.
„Мъже!... – помисли си тя – Всички се интересуват от футбол, дори и най-готините... – тя отново погледна отсрещния прозорец, въздъхна и пак седна на леглото – Жалко, че все пак си нямам един... Какъвто и да е...”

* * *
Киреи се прибра у дома и завари брат си пред телевизора.
- Хей! Мача ли гледаш – с усмивка запита тя още от вратата. Као кимна:
- „Домино рейнджърс” водят 3:0.
- Каква разлика – засмя се момичето.
- Да, свършват след 5 минути. Само по чудо другите могат да обърнат резултата.
- Но, тъй като чудеса не съществуват... – тя седна до него с пакет в ръце – Нашите ще спечелят! Взела съм китайско. Знам, че го обичаш ^_^
- Хий! Браво на теб! – възкликна младият мъж – Как се сети?
- Помня всичко, свързано с теб ^_^ – засмя се тя – А и това е... подкуп
- Подкуп ли?! За какво? – изненада се той.
- За да ми разкажеш ^_^ Пет години мислех, че си мъртъв. Какво прави през цялото това време? Къде беше?
- Ами, Киреи... – започна неохотно Као – Това е дълга история...
- И какво от това? Имаме цяла нощ – с детинска наивност и любопитство настоя Киреи – Слушам те XD
- Ок... – въздъхна той – Но тези пет години не се отличават с нищо, с което мога да се похваля.
- Защо говориш така? – попита момичето учудено – Нали не се чувстваш виновен?
- Виновен ли? – младият мъж се усмихна тъжно и се просна на леглото, загледан в тавана – Можех най-малкото да се опитам да се върна още при първата възможност, а аз реших, че мога да протакам и останах там...
- Какво стана след бурята? – настоя тя – Всички твърдяха, че корабът е изчезнал безследно и не е имало оцелели...
- Аз оцелях. – тихо каза Као – Не знам как, но оцелях. Не си спомням всичко от тогава... Но помня паниката на кораба... всички търсеха спасителни лодки... всеки блъскаше останалите... Много хора не можаха дори да слязат от кораба... Но аз успях... Въпреки, че в това нямаше особен смисъл, понеже лодките не бяха спасение. Просто си представи десетина орехови черупки, подхвърляни от вълните. Това бяхме ние... И десетте черупки потънаха...заедно с хората, които бяха на тях... – той отново въздъхна и замълча за кратко. Киреи седна до него. Той хвана ръката и, сякаш искаше да почерпи малко кураж от нея, и продължи – Може би около седмица след това дойдох в съзнание. Намирах се на някаква яхта или нещо такова... Бях ранен... Исках да стана, но нямах сили. Тогава при мен влезе едно момиче, което малко приличаше на теб сега... Тя ми каза, приятелите и са ме намерили върху някаква отломка и са ме прибрали. Няколко дни тя се грижила за мен. Имал съм треска и постоянно съм бълнувал едно име – „Киреи”. Обеща ми, че щом се оправя и спрат на някое пристанище, ще ме свалят на него...
Така минаха две-три седмици.
Запознах се с всички на яхтата. Изглеждаха готини хора, бяха весела компания и ми беше приятно с тях. Междувременно с Тайра се сближихме доста. Разказвах и за живота си, за теб, за целите ми и на нея и беше забавно да слуша младежките ми мечти... От нейна страна винаги срещах разбиране... И постепенно между нас пламна някаква искра. Тя беше като нежно цвете, което даваше смисъл на живота ми. Мислех си колко ще ми е мъчно за нея, когато трябва да замина, и я помолих да тръгне с мен, но тя не каза нищо...
Един ден намериха някаква друга яхта, която явно беше закъсала в морето. Хората от там молеха за помощ и нашият екипаж слезе при тях...
Но не помогнаха, както си мислех... Вместо това ограбиха горките нещастници и ги изоставиха в закъсалото им корито.
- Какви мръсници! – възкликна Киреи възмутено – Как са могли?!
- Това беше техният начин на живот – глухо отвърна младият мъж – И, когато се опитах да им държа сметка за това, ме заплашиха. Всички вече бяха разбрали, че си падам по Тайра и ми дадоха ултиматум: или да си трая и да стана един от тях, оставайки с нея, или да продължа да се правя на отворен и да рискувам да направят нещо и на двама ни. Затова реших да се примиря. Не можех да позволя да и направят каквото и да било и се присъединих към тях, колкото и да ми беше неприятно това. Всичко, което правех, бе за Тайра...
Веднъж те плячкосаха яхтата на някакъв търговец и след това прибраха откраднатото в трюма. Аз нямах достъп до там. Нямаха ми доверие. Но Тайра се беше промъкнала там. И ми подари един пръстен – Као извади един синджир, на който висеше златен пръстен. Киреи го пое изумена.
- Красив е... – възкликна тя – Сигурно много държиш на него, щом ти е от нея.
- Страшно много – усмихна се младият мъж – Понякога си мисля, че ми носи късмет.
- Хм – засмя се момичето. Тя разгледа пръстена. – Възможно е Но не ти ли се струва понякога, че това око те гледа?
Той се усмихна.
- Може би... но само понякога.
- А какво стана с Тайра?
- Тя... – младият мъж извърна глава – Изгубих я... Три години живях при тези разбойници единствено, за да бъда с нея... Задгърбих дори мисълта за семейството си. Но дойде един момент, когато ми писна. Исках да се отърва от тях. Трябваше единствено да използвам точния момент и да се махна от там заедно с момичето, което даваше смисъл на живота ми. И още първия път, когато спряхме да вземем провизии, реших да избягам с нея. Но това не влизаше в плановете на моите „спасители” – Као отново замълча и взе обратно пръстена от сестра си – Те я убиха, докато се опитвахме да избягаме... И после не знам какво стана... Наистина не знам...
- Това е ужасно – прошепна Киреи – Съжалявам, Као...
- Но посветих цялото си време, за да те намеря, сестричке... И съм щастлив, че те намерих – усмихна се той – Дори успях да хакна системата на Каиба, за да те намеря.
- Значи ти си бил! – възкликна момичето – Ти си онзи неизвестен „проникнал в системата”! Знаеш ли колко проблеми ми навлече заради това?!
- Много съжалявам – засмя се Као – Но важното е, че пак сме един екип, нали?
- Разбира се!
Да... Един екип...
След пет години раздяла брата и сестрата отново намериха смисъл да продължат. Сега имаха да си разкажат наистина още много, но нощта беше пред тях. Никой нямаше да бъде свидетел на техните откровения. Никой...
Освен окото, което ги гледаше от пръстена на Као...
Хилядолетното око...

Чет Окт 14, 2010 5:28 pm

Та... Като говорим за хазарт...

От самолета, който току-що кацна, слезе едно младо момиче, мъкнещо със себе си голям куфар. Тя беше не много висока, с дълга червеникава коса и пъстри очи. Изглеждаше около 18 годишна, наивна откъдето и да я погледнеш. Странно, че въобще се беше решила да пътува сама, като се има предвид колко уговорки и бяха нужни за всяко нещо, което правеше...
Ех, Серенити, Серенити!...
Колко смело от твоя страна да пропътуваш сама целия път от къщи до Домино, само за да видиш Джоуи...! Можеше поне да го предупредиш, че ще идваш, не мислиш ли? Кой ще ти помогне с багажа сега?
Но да оствим безсмислените обвинения на страна. Те нямаше да помогнат на Серенити точно сега.
Момичето с големи усилия успя да придвижи куфара си до автогарата и да си хване такси. Поне на това можеше да разчита. Знаеше адреса на брат си достатъчно добре, за да не го обърка... съвсем. Е, както и да е, успя да се добере до дома на Джоуи и позвъни на вратата.
Беше още рано сутринта...
Е, поне по стандартите на русокоското 12 на обяд беше рано, особено, когато предната вечер почти не беше спал. След като Маи излезе с Киреи, после дойде у тях и явно беше в добро настроение след шопинга, защото директно му се нахвърли още от вратата и след това прехвърли действието на дивана в хола...
Еееех!...
Хубаво си изкараха снощи...
С тази мисъл момчето отвори входната врата, все още почти спейки, само по някакви си боксерки. Прозявката му обяче беше жестоко прекъсната.
- Yaaaaaawn... Здравей, Серенити... – отнесено каза той, но изведнъж се събуди – OMG!!! Серенити!!! – и Джоуи веднагически се хвърли да прегръща сестра си – Ти си тук!!!
- Ъъъ... Да.... – измънка момичето – Джоуи, много стискаш...
- Извинявай XD – ухили се той – Защо не ми се обади, че идваш, по дяволите? Щях да те посрещна... Хайде, да влезем :)
- Исках да те изненадам... Боже! Какво е ставало тук?! – тя прекъсна мисълта си, виждайки чудото в хола на брат си. Диванът беше обърнат, на пода имаше някакви завивки, бяха пръснати и нечии дрехи. Изглеждаше, сякаш тук е имало най-малкото бой или оргия.
Джоуи сконфузено огледа „подредената” си къща.
- Амиии... – заекна той – Не знам ^_^’ Предполагам, че съм заспал пред телевизора и много съм мърдал XD
- Добреее... Да приемем, че е така... – с недоверие прозинесе Серенити. Но не тя беше точния човек, който да му държи сметка, затова предпочете да смени темата – Как върви турнира? Мачкате ли ги?
- О, да! – ухили се момчето – Нямаме равни направо! Даже вече се класирахме за финалите и до края на седмицата няма да се дуелираме повече.
- Яко! – възкликна тя – Юги и Маи също са на финали, нали?
- Амиии, всъщност – обърка се той – Маи... отпадна.
- Наистина ли? 0.о – изненада се момичето – Мислех, че е добра...
- Тя Е добра – потвърди Джоуи – Но твоят любим брат Джоуи Уилър е по-добър XD
- Ти ли си я отстранил?! 0.0 – почти извика Серенити – Но как? Защо?
- Това е дълга история – засмя се русокоското – Знаеш ли, трябва да се запознаеш с едно момиче :) На твоята възраст е и мисля, че ще си допаднете.
- Ами добре... – започна тя, но Джоуи я прекъсна с един възторжен вик:
- Леле! Толкова се радвам да те видя отново сестричке!!! И другите също ще се радват! В 12:30 имаме уговорка в центъра и като те видят, сигурно ще полудеят от радост :)
- Ам... Джоуи – тихо каза момичето – Сега е 12:15...
- Сега е колко?!? – извика той.
- 12:15. Ако ще ходиш, нямаш никакво време...
- Значи ще се науча да летя! И ти ще хвърчиш с мен! – заяви той и започна да търси из хаоса нещо свястно за обличане. През това време си мислеше колко тънко се беше отървал. Ако Маи не беше тръгнала толкова рано, за да не закъснее за работа, Серенити щеше да се изненада изключително приятно. Лошото в случая беше, че Джоуи искаше двете му любими момичета да се видят, а дори не знаеше къде работи Маи. Всеки път, когато станеше дума за това, двамата успяваха да се сдърпат за някоя глупост и най-вече заради хазартните му прояви с Тристан.
Нищо. Можеше поне да почерпи останалите по случай завръщането на сестра си.

* * *

- Ей, хоораа XD
С редовното европейско закъснение от 20 минути Джоуи се появи на срещата в центъра, огрят от 25 каратова усмивка. Там бяха всички: Юги, Тристан, Теа, Марик, Киреи и Као. Русокоското се примъкна с гузна усмивка при тях и с невинна физиономия каза:
- Извинявам се, че се забавих ^_^ Случи ми се...
- Нещо непредвидено, знаем вече – довърши мисълта му Тристан – Човек, кога ще си измислиш свястно оправдание?
- Еми то е свястно XD – ухили се Джоуи – Имах неочаквани гости.
- За кого говориш, Джоуи? – учуди се Теа.
- Амиии... Мисля, че познавате тази млада госпожица – русокоското помаха с ръка, сякаш правеше знак на някой. В този момент иззад близкия павильон изскочи Серенити. Тристан се ококори.
- ГОСПОД ЧУ МОЛИТВИТЕ МИ!!! – извика той и се хвърли на врата и – Серенити, липсваше ми! Получи ли последното ми писмо?
- Разбира се ^_^ Получих ги всичките :)
- Значи знаеш колко много исках да те...
- Стига излияния, брато! – прекъсна го Джоуи – Предлагам по случай пристигането на моята скъпа сестричка – той нежно я прегърна – да отидем някъде да се почерпим ^_^
- Амиии... – заекна Юги – Става, но...
- Почерпката ще е от мен, естествено! Чух, че наблизо имало някакъв нов бар… по-точно казино, където предлагали доста добро обслужване ^_^ Съгласни ли сте?
- Естествено, Джоуи XD – ухили се Тристан – След като черпиш…
- Да, как въобще си помислих, че може да имате нещо против – саркастично подметна русокоското – Между другото… Серенити, запознай се с новите ни приятели Као и Киреи. Киреи е момичето, за което ти говорих, а Као е брат и.
- Приятно ми е ^_^ – усмихна се Серенити.
И така, компанията, водена от Джоуи се понесе из центъра към този прочут „нов бар”. Самият Джоуи не беше сигурен за името на заведението, но той сам каза: „Знам къде е от сигурен източник, ще го намеря и със затворени очи!”
Джоуи… Какво повече да искаш от живота? Ако не се похвали, просто няма да е той.
Но по някакво щастливо стечение на обстоятелствата, приятелите скоро откриха въпросния бар. Намираше се на ъгъла между две от главните улици и наистина можеше да се открие и със затворени очи по музиката, която идваше от него.
В заведението всеки следобед имаше лайф шоу.
И точно в този момент танцьорката започваше изпълнението си.
Точно до бара, пред по-хубавите маси, се издигаше нещо като подиум, където излезе висока и сройна блондинка в оскъдно облекло. В ръка тя държеше камшик, с който удряше клиентите, които се опитваха да я докоснат. Доста своенравно от нейна страна, но танцът и определено си струваше.
Тази танцьорка бе Маи Валънтайн.
Танцът и тъкмо започна, когато в бара нахлуха групата неочаквани за нея посетители, водени от Джоуи.
Как по дяволите бяха разбрали, че тя работи там?! Тя не бе казала на никого… А може би я бяха открили случайно. Или пък…
Маи вече се чудеше какви филми да си набива. Нямаше да и бъде приятно да я видят, затова тя се обърна на другата страна, поне да не я разпознават. Но точно тогава видя сред обичайните заподозрени едно лице, което не бе виждала отдавна.
- Серенити!!! – извика младата жена, скочи от подиума, прескачайки вярната си публика, и се хвърли на врата на момичето – Господи! От кога не съм те виждала!?
- Ъъъ… Маи? – заекна Джоуи и примигна изумено, виждайки я в това облекло – Уау!
Неочаквано някъде отзад се чуха гръмки ръкопляскания.
Младата жена се обърна учудено. И гледката, която се откри насреща и, направо я потресе: на бара, седнал на един от щъркелите, насреща и стоеше, мощен като някоя канара, Рафаел, накрачил се като пълен мъжага на високия стол, в едната си ръка държеше халба бира, а с другата поднесе към устните си дебела пура и дълбокомислено издиша дима настрани; до него, кръстосал елегантно крака и разперил ръце по половината ширина на бара, красеше обстановката Алистър; и като за десерт, до тях, подпрял се на бара (тъй като най-вероятно за него нямаше място), оставил бирата си настрана, Велан ръкопляскаше и свиреше възторжено:
- Браво! – възкликна той със своя уникален акцент, продължавайки да ръкопляска бурно – Великолепно шоу! Сега искаме единствено сервитьорката гола на масата!
В този момент на Маи и се прииска да можеше да потъне в земята от срам. Най-малкото за това, че момчето, с което излизаше, я бе видяло да се развява като танцьорка в някакъв бар. Това, за което наистина я беше яд обаче, бе, че в цялата суматоха беше пропуснала да забележи присъствието на тримата гореспоменати буквално под носа и. А, както вече бе казала на Теа и Киреи, не искаше да ги вижда никога повече, така че това си беше буквално нож в гърба. Пък и начинът, по който Велан и ръкопляскаше, я дразнеше и, ако не беше престанал, със сигурност щеше да отнесе поне един шамар.
- Поздравления, Маи – подметна той – Много добре се справяш като танцьорка! Умееш да прескачаш публиката си! :P
Маи го изгледа с поглед, който означаваше „Млъкни, за да не те разстрелям” и той си затвори устата. Останалите обаче тепърва щяха да се радват на срещата си. Като започнем от Юги, който се радваше адски много да види добрия стар дечко Рафаел, и се стигне до Джоуи, който от своя страна бе щастлив да срещне след толкова много време най-равностойния си противник.
Но по какъв начин се бяха наговорили всички, по дяволите?!
Всеки втори мъж в тази група бе заклет хазартен тип! От Рафаел и Велан през Тристан и Джоуи, та чак и Као.
Маи наистина беше на път да разстреля някой. Другите просто имаха късмет, че тя все още бе на работа и не можеше да се отплесва дълго време. Така че те се възползваха да си направят един покер, полят с доста обилно количество текила, оставяйки момичетата на произвола на съдбата в компанията на Алистър, Марик и Юги. Е, добре, че поне Тристан се сети колко много му е липсвала малката госпожица Уилър, за да се откъсне поне за кратко от хазартната маса.
И така, целият следобед на компанията мина в този бар. Разложени на своята маса, покерджиите обръщаха чашка след чашка за радост на бармана и за ужас на горките момичета от съседната маса, които знаеха, че след това ще трябва да си прибират мъжете.
Но към 5 часа нещо накара Киреи да зареже унилото настроение, което бе обхванало всички. Тя дръпна Маи.
- Маи, става късно – прошепна момичето притеснено – Трябва да се приготвям, нали ще ми помогнеш?
- Разбира се, скъпа :) – усмихна се младата жена – Само изчакай за секунда!
Тя се промъкна при мъжката част и застана до Джоуи.
- Хей, Муши?
- Ъхъ… - измуча той.
- Отивам за няколко часа до Киреи. Искам като се върна да те намеря пак тук и мисли му, ако те видя да сваляш някоя си! Ясно?
- Ъхъ… Чао! - повтори русокоското. Маи поклати безнадеждно глава. Сега беше ред на Киреи да достига до нечии замаян мозък. Момичето отиде при брат си.
- Као? – побутна го тя и младият мъж разсеяно се обърна:
- Кажи, Киреи…
- Аз се прибирам. Трябва да се приготвям… Имаш ключ, нали?
- Ъхъ…
- Добре тогава ^_^ – момичето се отказа напълно от наливането на мозък и тръгна заедно с Маи. Двете само подметнаха едно:
- Довиждане!
- Пак ще се видим, Маи – обади се Велан. Маи само помаха с ръка и двете напуснаха бара, отправяйки се към квартирата на Киреи.

Чет Окт 14, 2010 5:29 pm

Као

Часът беше 7:30 вечерта.
Пълната промяна бе завършена изцяло.
- Изглеждаш невероятно, скъпа! – усмихна се доволно Маи, гледайки това, което бе постигнала: елегантната рокля и гримът бяха превърнали малката Киреи от наивно момиче в красива млада жена – Неотразима си!
- Благодаря ти, Маи! – изчерви се момичето.
- Още ли ще се инатиш и няма да ми кажеш кой е щастливецът? – настояваше Маи.
- Засега предпочитам да го запазя в тайна! – усмихна се Киреи – Но бъди сигурна, че, когато дойде подходящият момент, ти ще бъдеш първата, която ще разбере!
- Много добре, Киреи! – младата жена се заразхожда из стаята, разсъждавайки на глас – И все пак... След като ще ходите на този коктейл в Гранд Хотел, значи е достатъчно богат и има достатъчно връзки, за да е поканен... – тя замълча и впери изпитателно очи в момичето – С колко такива екземпляри си се запознавала напоследък? Аз се сещам за един... Само един!
- Моля те, не продължавай! – усмихна се Киреи – Няма да ти кажа! Не и сега!
- Както искаш, макар че няма смисъл да криеш! – Маи хвана раменете и и я огледа още веднъж – Прекрасна си! Ти си чудесно момиче, Киреи! Заслужаваш по-добър живот от този, който си имала досега! И, след като намери хубавия си брат ;) ти пожелавам късмет и с господин „Х”!
В този момент вратата се отвори и в апартамента влезе Као с леко позамаян от текилата поглед. И, когато видя вътре Маи и Киреи, облечена по този начин, замръзна на мястото си с отворена уста.
- Здравей, Као ^_^ - усмихна се сестричката му, при което той само кимна, без да може да каже каквото и да е.
- Добре, Киреи, аз трябва да тръгвам! Джоуи сигурно вече ме чака. – заяви Маи неочаквано. Тя взе нещата си и се запъти навън, но на вратата се спря до младия мъж и му намигна – Чао, Тигре!
- Ъъъъ... Чао... – заекна той.
- Късмет, скъпа! – и Маи си замина, оставяйки брата и сестрата да си поговорят спокойно. Као оглеждаше сестра си от глава до пети. Сега тя беше по-красива от всякога!
- Какво... Какво означава това? – попита той, когато най-после възвърна способността си да говори. Киреи се завъртя кокетно.
- Харесва ли ти?
- Да, разбира се! – кимна младият мъж – Изглеждаш зашеметяващо!
- Благодаря ти, братко! – тя грейна при думите му и скочи насреща му да го прегърне – Мнението ти означава много за мен!
- Ъъъ... Добре... – обърка се той още повече – Но за къде си се нагласила така?
- Имам среща! – доволно заяви момичето – Как мислиш – ще ме хареса ли така?
- Всеки нормален мъж би те харесал! Ако не ми беше сестра, и аз бих се влюбил в теб! – усмихна се нежно Као – Погледни се! Приличаш на принцеса от приказките!... Питам се кой е принцът, който е заслужил щастието да прекара вечерта с теб!
- Няма да ти кажа! – хитро се засмя тя.
- Защо не? – учуди се той – Като знам кой е, бих могъл да те защитя, в случай на нужда. Знаеш, че е пълно с разни мръсници, които само се възползват от млади момичета като теб...
- Спокойно, Као! Знам как да се справям с тези мръсници. – с лека досада се подсмихна Киреи – Пък и точно от този няма нужда да ме защитаваш. Последното, което би направил, е да „се възползва” от мен!
- Щом казваш!... – Као се огледа любопитно през рамото и – Имаш ли тук някъде... Знам ли... Бира?
- Бира ли?! 0.о – учуди се момичето – Не... Защо ти е?
- Ами тази вечер пак ще има мач и...
- О, ами... – тя се замисли и с усмивка заяви – Мисля, че в съседната пресечка има супермаркет... – отвън се чу някаква кола и Киреи притича до прозореца да провери кой е – Точно навреме! За мен е! – тя скочи, взе си чантата и целуна брат си – Пожелай ми късмет!
- Късмет, Киреи! – усмихна се той – И внимавай много!
- Ще внимавам, обещавам! – засмя се тя – Обичам те, братко!
- И аз те обичам, сестричке! – тихо каза Као.
Момичето вече бе слязло долу и той отиде до прозореца, за да я види пак. „Много се е променила! – помисли си младият мъж – Преди пет години беше моята малка беззащитна сестричка, а сега... Сега се е превърнала в красива млада жена, която сама взима решенията си. И ето, че аз, блудният син, се завръщам, сякаш нищо не е било, и се опитвам да се меся в живота и...! Какво право имам въобще да го правя?! Нищо не е същото повече! Аз не съм същият, тя не е същата... – той с безмълвна ярост удари с юмрук рамката на прозореца, гледайки след заминаващата лимузина – Но въпреки всичко това все още си е моята малка Киреи и аз винаги ще я обичам...! Дори и да не е по същия начин...!
Той отчаян се заразхожда из апартамента и се просна на леглото. Навън вече се беше стъмнило и стаята също потъна в тъмнина. Као затвори очи. В главата му се мятаха моментите от живота му: как за първи път взе на ръце малката си сестричка, увита в пелени; как онази зима му съобщиха, че родителите им са загинали... Колко се радваше, че Киреи е твърде малка, за да разбере какво става!... Оттогава той сам започна да се грижи за нея, макар да беше само на 12. Спомни си първия ден, когато я заведе на училище и как тя го умоляваше да не я оставя. Припомни си първия си дуел... Да, той беше добър... дори много добър! Всички му го признаваха. Запали и сестра си по Игрите с чудовища и тя обеща, че ще му стиска палци, когато замина... И тогава онази буря...!
Колко му се искаше тогава да беше умрял, вместо да попадне при онези хора! Той ги мислеше за приятели – все пак те бяха спасили живота му... Но когато разкри какви негодници са всъщност, те поискаха да стане един от тях, а той, глупакът се съгласи...!
Пред очите му изникна образът на младата жена, която лежеше мъртва в ръцете му. Той я обичаше...
- Вие...! – изсъска той – ВИЕ Я УБИХТЕ, НЕЩАСТНИЦИ!!!... Но си платихте...! Отмъстих…!
Младият мъж хвана главата си. Тези спомени събудаха в него омраза и страх, които си мислеше, че е преодолял.
- Не! Вървете си! – проплака той безпомощно – Върнете се в миналото, където ви е мястото!... Искам да продължа напред... и всичко да е, както беше преди пет години...!
Единственото му желание сега беше да бъде със сестра си. От деня, в който се отърва от онези хора, той започна да я търси. Прекоси страната с надеждата, че ще я открие в родния им град, но единственото, което научи там, бе, че Киреи от няколко години е живяла с чичо си в някакво градче по крайбрежието. Но, когато пристигна там, му казаха, че чичо и починал и скоро след това тя заминала да учи в Домино.
Као беше отчаян. От месеци обикаляше, за да я намери, и вече нямаше почти никакви пари. Дори участва в един неофициален турнир на Пегасъс с надеждата да получи някаква парична награда, но спечели с победата си единствено едно тесте, макар и добро...
А междувременно живееше със спомените за онова 14-годишно момиченце, което остана у дома и го изпрати за Кралството на Пегасъс с надеждата, че той ще се върне скоро... Но той разочарова сестричката си. 3 години от живота му бяха безсмислено пропиляни. Единственото, което можеше да даде някакъв смисъл на това време, бе любовта между него и Тайра, но тази любов беше жестоко погубена.
От Тайра сега той пазеше само красив спомен, който се сливаше със спомена за Киреи и в съзнанието му те се обединяваха в образа на един ангел. И този ангел даваше сили на младия мъж да продължи.
Као пристигна в Домино преди около седмица, но вече нямаше нито цент. Единственото, което притежаваше, бе моторът, но беше изключено да го продаде. Затова се хвана на работа като танцьор в онзи женски клуб. За всяка вечер, когато танцуваше, му даваха парите на ръка и така за няколко дни успя горе-долу да си стъпи на краката. Но след последната вечер всичко се промени.
Откъде можеше той да предположи, че това е сестра му?!
Когато видя онова момиче в бара, то някак си се препокри с образа на ангела, който го водеше напред. В нея имаше толкова много от Киреи, но имаше и нещо, което му напомни страшно много на Тайра – това момиче имаше нейната усмивка, нейното излъчване. Тя предизвика страстта в танца му и сякаш събуди в него чувствата, които мислеше, че отдавна е погре*ал. Но, когато тя си тръгна без дори да догледа представлението докрай, без да каже каквото и да е, той отново се натъжи, защото смяташе, че никога повече няма да я види.
И ето, че същата вечер, когато проверяваше в сайта на колежа, Као най-после откри сестра си. В първия момент той се зарадва. Най-после двамата щяха да заживеят отново заедно! Но тогава се зареди и снимката и младият мъж изтръпна – насреща му, носейки името на неговата малка Киреи, го гледаше същото момиче, което толкова му напомни на Тайра. Той си наложи да пренебрегне този спомен и да намери сестра си. Вече бе успял да проникне в системата на KaibaCorp и се регистрира в турнира. Предположи, че и Киреи едва ли би пропуснала възможността да участва, след като така или иначе е в града, затова отново влезе в системата и провери името и. Да, тя беше участвала, но, след дуел със самия Каиба, бе отпаднала. Въпреки това сигурно още беше в района на KaibaLand. Това го накара предния ден да обикаля така безцелно наоколо. Не му пукаше за дуелите, така или иначе бе приключил с тях. По-важно беше да я открие. И след като двамата най-после се срещнаха след пет дълги години на раздяла, той бе безкрайно щастлив...
До този момент.
Да види сестра си толкова красива, наистина като принцеса от приказките, отново събуди желанието в него. И той съвсем искрено каза, че всеки би се влюбил в нея. Това, което не смееше дори на себе си да признае обаче, бе, че дълбоко в сърцето си, Као обичаше сестра си.
Като жена.

Чет Окт 14, 2010 5:31 pm

Една почти... идеална вечер

Лимузината вече половин час обикаляше града без изгледи скоро да спре на нещо по-различно от светофар. А Киреи знаеше единствено името на хотела, където трябваше да се проведе въпросният коктейл, така че нямаше право да протестира. Както и да е! Тя вложи малко търпение и скоро то бе възнаградено. Лимузината спря и шофьорът подаде ръка на момичето да излезе. Насреща и бе Гранд Хотел в целия си блясък, а от него излезе един пиколо и спря пред нея.
- Вие ли сте госпожица Киреи Морита? – със смирен тон попита той.
- Да, аз съм – кимна тя.
- Господин Каиба ви очаква. – поклони се пиколото – Моля, последвайте ме!
Двамата се качиха в асансьора и пиколото избра някакъв етаж. След това настъпи мълчание. Киреи смутено оглеждаше купето, оглеждаше и придружителя си, а в главата и бушуваха стотици мисли. Изведнъж тя се притесни. Хрумна и, че с поканата за този коктейл Каиба иска да и върне предизвикателството и да я накара да се изложи. Все пак тя никога до сега не беше излизала сред „висшето общество”. „Няма да се панирам! Няма да се панирам! Няма да се панирам! Няма да се панирам!...” – започна да си повтаря момичето, но вече беше малко късно за това. Тя изпусна чантата си на земята и сконфузено се наведе да си я вземе. Усети как пиколото я оглежда. Какво ли си мислеше този човек? Може би се смееше на непохватността и. Или пък се чудеше с какво това момиче е заслужило да присъства на коктейла.
Асансьорът спря и, още преди вратите да са се отворили, пиколото каза:
- Заповядайте, госпожице! Приятна вечер!
Вратите се отвориха и Киреи пристъпи навън, но след секунда разбра, че се намира не на коктейла, а на някакъв друг етаж. Изненадана, тя се обърна да поиска обяснение от придружителя си, но асансьорът вече тръгваше.
- Не! Чакай! – извика тя и се опита да го спре, но вече беше късно. Опита се да го извика отново, но копчето заяде – По дяволите! Глупав асансьор! – възкликна момичето ядосано – Просто чудесно!
Нямаше смисъл да се опитва повече. Чувстваше се прецакана. Стана и ясно, че Каиба я е изиграл, но и не смяташе да се предаде дотук. Като за начало можеше да потърси стълбище, за да успее поне да се измъкне. Тя тръгна да обикаля по етажа и чак сега и стана ясно, че се намира на покрива на хотела. Това беше огромно пространство. Част от него беше покрита, а останалото бе просторна открита тераса и момичето реши вместо да си губи времето, поне да се разходи по нея и, ако не друго, да види Домино от високо.
„Е, Киреи... – каза си тя – Поздравления! Изиграха те! Това беше най-успешната ти първа среща! – тя пристъпи до перилата и погледна града – Жалко за времето, което загуби...”
- Гледката е невероятна, нали! – чу тя нечий глас зад себе си и стресната се обърна. Насреща и стоеше Каиба – Кара те да се чувстваш господар на всичко!
- Ти! – извика удивено момичето. Той бе облечен изцяло в черно, с леко разкопчана риза и дълъг шлифер. Тя се паникьоса – Аз... ъъъ... Аз... Как... Защо по...?!
- Млъкни и си поеми въздух, Киреи! – с насмешка каза той – Крайно време беше да дойдеш! Вече започнах да губя търпение!
- Тогава уволни шофьора, когото ми прати, Каиба! – дръзко отговори тя – Защо сме тук?
- Защо не?
- Знам ли... Мислех, че ще те придружавам на коктейла...
- Три етажа по-надолу е – лукаво се усмихна той – Ако предпочиташ, ще слезем!
Киреи го погледна изпитателно. В очите му се четеше предизвикателство. Тя се усмихна хитро.
- Много добре! Ще играя по твоите правила! Нека останем тук!
- Да играем ли? – учуди се той. На лицето му се появи доволна усмивка – Кой казва, че това е игра?
Киреи се обърна. Облегна се на перилата и се загледа в небето.
- И двамата знаем, че кроиш нещо, Каиба! – просто каза тя – Иначе не би ме поканил на официална вечеря за нищо на света.
- И какво кроя? – Каиба заинтригуван от разсъжденията и се приближи до нея и долови парфюма и. Тя усети, че сега той е по-близо, но спокойно се обърна, погледна го в очите и с безразличен тон продължи:
- Не знам. Точно това се чудя и аз – тя изпитателно впери поглед в него – Защо просто не изплюеш камъчето?
- Няма нищо за изплюване, Киреи. – младият мъж пристъпи на крачка от нея – Впечатли ме и затова те поканих. Струва ми се, че в това няма нищо странно.
- Не е в твой стил! – поклати глава момичето.
- И какъв е според теб моят стил? – попита той подигравателно. Киреи се отдръпна.
- Изпитваш ли ме, Каиба?
- Може би. – кратко отговори той. Тя го изгледа изучаващо.
- Искаш да ми го върнеш, задето се осмелих да те предизвикам, нали? – смело попита момичето – Само че ефектът и унижението щяха да са по-големи, ако бяхме на коктейла! Там щях... как да го кажа... Там щях да си мълча срамежливо и притеснено, кротувайки си в някой ъгъл, докато ти си гледаш сделките с бизнеспартньорите си, без дори да се сещаш, че съм там. А тук, сама с теб, нищо не може да ми затвори устата! И ако това ще бъде само игра на мръсни номерца и хапливи забележки, мога да ти отговоря на всичко!
Каиба с усмивка изслуша смелите и думи. Знаеше, че тя говори сериозно, затова я остави да се изкаже докрай. Но също така знаеше, че има още една Киреи, която няма постоянно да го предизвиква и да спори с него. И искаше да види нея.
- Свърши ли? – попита младият мъж с насмешка и Киреи моментално изстреля:
- Да!
- Хубаво! – кимна той – А сега може ли да ти задам един въпрос?
- Току-що го направи! – остро каза момичето.
- Много смешно! – подигравателно каза той – Това някаква маска ли е?
Тя го изгледа пренебрежително.
- За каква маска ми говориш?
- Държиш се прекалено агресивно – спокойно отвърна той – Личи си, че това не е истинското ти лице.
- О, нима?! – нападателно попита Киреи – Значи смяташ, че се преструвам, така ли?!
- Да. И ми е интересно да разбера защо и от кого прикриваш каква си в действителност! А ти си само едно наивно и беззащитно момиче!
Момичето отново понечи да му отговори агресивно, но този път нещо я спря. Изведнъж тя извърна поглед и наведе глава.
- Аз съм такава, каквато съм! – глухо каза тя, запазвайки твърдостта на тона си – Може да не се държа еднакво с всички, но това е защото не съм лицемерка! Агресивна съм, тъй като ти самият ми каза да се пазя от теб! А, ако смяташ, че се крия зад маска... Дори и да е така, нямам причина да си разголвам душата точно пред теб!
- Ясно – сухо каза Каиба, но тя продължи:
- Освен това, ако някой от нас крие какъв е в действителност, то това си ти, Каиба!
- Наистина ли? – с леко насмешлив тон попита той, но си личеше, че е заинтригуван – Нека чуем!
- Постоянно се правиш на много важен, на недостижим, държиш се студено, сякаш си от камък, пренебрегваш всички и винаги се стремиш да извлечеш полза от ситуацията... Типичен бизнесмен... – разпалено говореше момичето – А вътрешно те е страх, че всичко може да се срине и че може да разберат колко си слаб в действителност! Преструваш се, че не забелязваш съветите на останалите и винаги ги държиш настрана, но се хващам на бас, че копнееш да имаш поне един близък приятел!
Каиба пренебрежително се подсмихна.
- Хубава реч! Може би, ако ме познаваше, нямаше да говориш такива глупости!
Киреи безнадеждно поклати глава.
- Добре! Кажи ми само едно, Каиба – щастлив ли си така? Понеже другите се опитват да се докоснат до теб, но ти си издигнал непристъпна стена!... Защо го правиш?! Можеш да имаш всичко, но си се скрил зад привидната си грубост... – тя изпитателно се вгледа в студените му сини очи – От какво те е страх? Че може да те наранят ли? – момичето се изсмя – Не вярвам! Но така ти нараняваш с агресията си...
- Защо смяташ, че е така? – със сериозен тон попита младият мъж.
- Нима да унижаваш другите ти доставя удоволствие? – попита Киреи, а той не отговори – Знам, че съм права за теб... Защото го видях в очите ти, Каиба!... След дуела ти не ме гледаше като опонент... – гласът и леко потрепери – Студеното ти държание и арогантността ти изчезнаха напълно... нищо, че беше само за секунди... – тя замълча, извърна глава и отново го погледна – И ти искаше онази целувка... Сигурна съм... И, ако не те бяха потърсили...
Киреи трепереше. Искаше да се доизкаже, но не можеше да намери подходящите думи. Каиба се смути. Сега тя сякаш отново бе онова невинно момиче. Той виждаше, че е объркана, но думите и объркваха и него самия. За секунда той почувства, че тя вижда през него. Сякаш стената, която от години изграждаше около себе си, за един миг се срина. Той пое дъх и понечи да каже нещо, но думите му се изплъзнаха. Настъпи неловко мълчание.
Двамата се гледаха в очите, но момичето не издържа погледа му и извърна глава. Младият мъж се усмихна. Той нежно погали лицето и и тя отново го погледна. Очите й бяха уплашени и странно тъжни. От тях се отрониха две сълзи и той ги избърса.
- Вече не си силна, както преди малко... – тихо каза Каиба – Къде изчезна увереността ти?
- Аз... – промълви момичето – Аз... Не мога...
Тя плахо се приближи до него и неуверено докосна устните му. Погледите им отново се срещнаха... Също както на пейката.
И двамата искаха тази целувка. Беше така невинна и нежна...и в същото време толкова пламенна...!
Без да се усеща, младият мъж прокара длани по раменете й. Погледът му отново срещна големите и кафяви очи. Той се усмихна.
- Ела!
- Защо...? Къде? – недоверчиво попита момичето.
- Все пак те поканих на вечеря, нали? – той нежно хвана ръката и и тя се изчерви – Хайде!
И Каиба тръгна нанякъде, а тя покорно го последва.
Той я изведе от другата страна на терасата. Там имаше маса със запалени свещи и прибори за двама, и един келнер стоеше до нея, чакайки гостите да се настанят.
- Заповядай, Киреи! – младият мъж кавалерски дръпна стола, за да може момичето да седне – Какво ще желаеш?
- Аз... ъъъ... Не знам... – заекна тя – Не съм... гладна...
- Нито пък аз. – усмихна се хитро той – Келнер, донеси ми едно уиски с повече лед, а за дамата... – той погледна Киреи предизвикателно – За дамата донеси едно Мартини!
- Да, сър!
Келнерът ги остави сами. Киреи се усмихна.
- Поръчваш вместо мен, а? Откъде си сигурен, че ще ми хареса?
- Стрелям напосоки – подсмихна се Каиба – Ще ти хареса ли?
- Кой знае...?
- Никой – тихо каза младият мъж – Кажи ми нещо за себе си, Киреи! Какво те доведе тук?
- Много неща... – тя наведе глава и замислено се заигра с кичур от косите си – Винаги съм искала да дойда в Домино. Тук бяха мечтите ми, идолите ми... – отново вдигна поглед и срещна очите на Каиба – Но предполагам, че исках да избягам от миналото.
- Още си млада – поклати глава той – От какво толкова може да бягаш?
- Изгубих семейството си – тъжно промълви момичето. Келнерът донесе питиетата им и тя се заигра с чашата си – Всичко в онзи град ми напомняше за тях... Аз... Бях едва на 5, когато родителите ми починаха...
- Съжалявам.
- Беше около седмица преди Коледа... – тихо и с треперещ глас продължи тя – Щяха да ходят в планината за коледно дръвче... И казаха, че ще си дойдат още същата вечер... Но не се върнаха... Уплаших се, но все си казвах, че сигурно са объркали пътя и ще се върнат утре... Само че те не се върнаха нито „утре”... нито „вдругиден”... Вкъщи дойдоха някакви хора, които говориха само с брат ми... И после той ми каза, че родителите ни вече ги няма... – треперейки, Киреи стана и отиде до перилата. Този разказ я натъжаваше прекалено много и тя не искаше Каиба да вижда сълзите и. И се сдържаше, но, докато разказваше, тя сякаш отново виждаше сцената от преди 14 години...

* * *
- Но защо, Као? – питаше неразбирайки малкото момиченце, а в големите му очи напираха сълзи – Не може ли да си дойдат поне за малко?
- Не, Киреи... – въпреки болката си, 12 годишното момче се опитваше да говори спокойно – Няма да успеят...
- Но аз искам мамааааа! – започна да плаче момичето, а той я прегърна.
- Недей...! Слушай! Там горе, в планината, мама и татко са намерили един широк светъл път и са тръгнали по него... – лъжеше Као – И този път ги отвел при ангелите на небето... Обаче след това ангелите не искат да ги пуснат, и мама и татко могат само да седят при тях и да чакат след време и ние да отидем там...
- Заведи ме там тогава! – наивно тропна с крак Киреи и тази невъзможна заповед накара брат и да се усмихне.
- Не мога, сестричке...! Но, когато ангелите решат, те сами ще ни вземат!...

* * *
- От този момент брат ми беше цялото ми семейство. И ми беше не само брат, а и приятел... – продължаваше да разказва Киреи – Той ми помагаше във всичко, защитаваше ме, когато се заяждата с мен...
- Точно както аз и Мокуба – замислено изговори Каиба и момичето го погледна със странна усмивка.
- Да, както ти и Мокуба... И Као, също като теб, обичаше Игрите с чудовища. Никой от приятелите му не можеше да го победи и той мечтаеше да стане най-добрият – младият мъж се усмихна при думите и – Научи ме да играя и двамата заедно тренирахме, за да може да участва в Кралството на Дуелите. Тогава ти беше Световният шампион и той искаше да се дуелира с теб... – Киреи бавно се обърна и отново седна срещу Каиба – Каква ирония, нали? Ти беше негова мечта, но заради една глупава случайност не можа да я изпълни... А ето, че аз се дуелирах с теб!
- Случва се. – глухо каза той.
- Е, в моя случай имаше малко усложнения тип... – тя замълча за кратко – Тип буря, при която корабът, заедно с всички пътници, изчезва...
- Звучи като новина за първа страница – иронично подметна Каиба, но усмивката замръзна на лицето му, когато срещна погледа на Киреи.
- Аз разбрах от телевизията! Пет години мислех брат си за мъртъв. Преместих се да живея при чичо си, но преди няколко месеца той също почина – студено каза тя и отпи от чашата си – Останах сама срещу Домино. Наложих си да бъда силна и да не се оставям да ме тъпчат. Приемах много от предизвикателствата по пътя си и така срещнах Юги, Джоуи и теб, Каиба... А вчера намерих брат си! Сега отново имам семейство, имам приятели, имам и...
Тя не довърши. Само смутено наведе глава.
- Доизкажи се! – тихо каза младият мъж – Защо се притесни така?
Момичето се изчерви. Може би не се беше изразила правилно. Погледът на Каиба я смущаваше и тя се чудеше как да го избегне.
- Винаги съм била твоя фенка, Каиба... – промълви тя – Харесваше ми стилът ти на дуелиране, стратегиите ти бяха непробиваеми...
- Почти – усмихна се той и Киреи се засмя:
- Да, почти! Но никога не се знае, нали? – той не каза нищо и тя продължи – Държанието ти с опонентите по време на дуел винаги ми вдъхваше респект, макар че трябва да си признаеш, че наистина се държиш отвратително!... И все пак... – погледите им се срещнаха отново и Киреи с усмивка се предаде – По дяволите, Каиба! Наистина изглеждаш адски добре!
Младият мъж се подсмихна.
- Благодаря!
- Затова съм наистина поласкана, че ме покани тази вечер... независимо каква е целта на тази среща... – продължи момичето и добави смутено – Защото аз наистина много те харесвам!
Той не каза нищо. Мълчеше и само я гледаше с някакъв странен пламък в очите. Киреи се притесни. Тя несъзнателно стискаше покривката на масата и я дърпаше към себе си, докато неочаквано чашата и не се обърна и питието и се разля по масата. Момичето скочи от мястото си.
- По дяволите! Толкова съм непохватна...! – възкликна тя и посегна да почисти масата, но Каиба хвана ръката и. Киреи се сепна.
- Келнер! – извика той и нареди на почти веднага появилия се човек – Почисти масата! – служителят покорно се зае със задължението си без да обръща внимание на двойката.
Момичето усещаше как се изчервява все повече.
Младият мъж не откъсваше очи от нея. И сякаш му доставяше някакво удоволствие да я вижда така смутена. На лицето му се появи победоносна усмивка – той знаеше, че е победил волята и и сега ликуваше вътрешно.
- Донеси бутилка шампанско! – каза той, когато келнерът приключи и ги остави сами. Киреи все още стоеше права, скована и сякаш не смееше да помръдне. Тя бавно отдръпна ръката си от неговата. Той се усмихна – Защо не седнеш? Не хапя.
- Всъщност хапеш, но няма значение... – тихо проговори тя и бавно седна. Опитваше се да възвърне самообладанието си, но от погледа на Каиба краката и се подкосяваха – Спри да ме гледаш така, Каиба! – твърдо каза момичето, но при думите и в очите на младия мъж светнаха предизвикателни пламъци. Тя извърна глава – Добре! Млъквам...! Просто ще замълча!
Келнерът тъкмо носеше поръчката – две чаши и бутилка ледено шампанско.
- Ще желаете ли още нещо, сър? – смирено попита той. Младият мъж погледна момичето, което с привидно безразличие гледаше някъде настрани, усмихна се, направи знак на келнера да се приближи и прошепна:
- Струва ми се твърде тихо. Пуснете музика... Нещо по... – той неуверено млъкна, търсейки точната дума, но келнерът с разбиране кимна и ги остави насаме.
Каиба постоя две-три минути, наблюдавайки Киреи. Тя се преструваше, че не го забелязва. Зазвуча тиха музика. Младият мъж отвори бутилката, наля си и започна да налива шампанско и в чашата на момичето.
- Достатъчно – тихо каза тя, следейки движенията му. Той се усмихна.
- Притесняваш ли се да ме погледнеш в очите?
- Не – отвърна момичето, все още извърнало глава.
- Защо тогава не ме погледнеш?
Тя се усмихна, гордо се обърна и се втренчи в него.
- Доволен ли си?
- Може би... – глухо отговори той. Въпросът, който последва обаче, го накара да остане без думи.
- Беше ли хубава? – неочаквано попита Киреи.
- Какво?! – изненадано възкликна той – За кого говориш?
- Онова момиче... Синеокият Бял Дракон – с любопитна усмивка повтори тя – Беше ли хубава?
Каиба мълчеше. Откъде можеше Киреи да знае? „Разбира се! На бас се хващам, че някой от онази компания и е разказал тези врели-некипели!”
Самият той все още не искаше да приеме историята преди 5000 години. Каквото и да е имало между онзи Сето и Кисара, не го засягаше. Той самият бе само публика за онези събития. И все пак...
- Чудно ми е кой ли може да ти е разказал това – иронично подметна той и продължи с леко предизвикателна нотка – Както и да е, няма значение... Но тя наистина беше хубава и толкова... толкова... – той млъкна, търсейки точната дума, която би предизвикала момичето, но каза само – нереална...
- Сигурно сте били много близки – замислено изрече Киреи – След като се е пожертвала, за да спаси живота ти...
Младият мъж се усмихна. Споменът за Кисара за миг го върна във времето преди 5000 години. И той виждаше през очите на свещеника Сето странното красиво момиче с бели коси и сини очи, което застана пред него, за да го защити... за последен път...
- Вината не е твоя... – промълви тя.
Каиба стисна очи и когато ги отвори отново, видя насреща си Киреи. „Всичко беше халюцинация! – успокои мислите си той – Сигурен съм, че не е истинско... Но защо Киреи ме кара да виждам това? Двете нямат нищо общо...”
- Защо се замълча? – въпросът на момичето отново го върна на земята. В погледа и освен любопитство той видя и някакво задоволство. Дали тя се досещаше за мислите, които минаваха през главата му в момента? Едва ли. Киреи беше само едно наивно момиче. Наивно или по-скоро невинно...
„Такава беше и Кисара...”
- Каиба? Ехо! – помаха с ръка тя – Да разбирам ли, че не ти се говори с мен? Ако е така, можеш да ми го кажеш направо. Няма да е нищо ново. Все пак да си спазваме дистанцията: аз съм момичето от провинцията, а ти – Великият...
- Защо не ме наричаш просто Сето? – неочаквано попита той и тя изненадано млъкна – Ще ти бъде по-лесно.
Момичето мълчеше. Тя въобще не очакваше това точно от Каиба... тоест Сето. Почувства се много странно. Триумф или загуба? Тя не знаеше как да възприема действията му, не знаеше как да реагира и какво да направи. Изведнъж обаче се съвзе – все още съществуваше въпрос без отговор.
- Добре... Сето... :) Няма ли да отговориш на въпроса ми?
- Не – странната му усмивка малко я раздразни, но вече и беше омръзнало да му се връзва – Не обичам да говоря за миналото си.
- Данеби да криеш нещо? – попита Киреи закачливо.
- Не.
- Значи е било болезнено, така ли? – продължаваше тя с предположенията си. Сето се усмихна.
- Спри да питаш, Киреи! За мен това е обърната страница, която предпочитам да не връщам. Важни са бъдещето и настоящето!
- Тогава... – тя с усмивка взе чашата с шампанско и заяви – Да пием... за бъдещето!
- Да пием за настоящето! – подсмихна се той.
Те надигнаха чашите си и отпиха, без да откъсват очи един от друг. В погледите и на двамата блестяха предизвикателни пламъци, но нито единият бързаше, нито другият.
„Хайде, Каиба! – мислеше си момичето – Не ме гледай така!...”
„Какво ти стана, глупако!? – помисли си и Сето – Не стой така! Направи нещо...! Виж само как те гледа!”
Започна нова песен и той изведнъж стана.
- Какво ще кажеш за един танц, Киреи? – попита младият мъж, подавайки и ръка. Тя се усмихна изненадано.
- Танц ли...? Не съм очаквала от теб нещо такова, Каиба, но все пак... – Киреи се изправи срещу него и улови ръката му – Наистина ме учудваш!
- Нали ти казах да ме наричаш Сето! – той я придърпа към себе си и тихо каза – Можеш и да ме прегърнеш!
- Оу, така ли? – хитро се усмихна момичето – Това заповед ли беше?
- По-скоро предложение.
- Е... – Киреи неуверено отпусна ръка на рамото му – Приемам предложението ти... – тя замълча, преди да произнесе името „Каиба” – ...Сето!
- Правилно! – усмихна се той – Не е трудно, нали?
- Никак даже...
Вече изглеждаше сякаш времето на заяжданките и номерата е минало.
Сето и Киреи танцуваха прегърнати, унесени от тихата музика.
Каква красива двойка! Високият строен млад мъж и деликатното очарователно момиче...
Кой въобще би помислил, че някога са се карали, ако можеше да ги види сега? Тя бе отпуснала глава на гърдите му, сгушена в него като малко дете. Сето я прегръщаше. Той несъзнателно прокарваше ръце по гърба и и галеше кожата и. Нежният аромат на парфюма и му действаше успокояващо. Той потърси устните и. Копнееше да я целуне, да и покаже по някакъв начин, че тази вечер иска да бъде с нея и единствено с нея. Киреи усети желанието му. Може би защото то бе и нейно желание. Погледите им се срещнаха – двама души, които намираха спокойствие един с друг. И устните им се сляха в нежна изпиваща целувка…
От десетина минути гърмеше, но никой не обръщаше внимание на това.
Докато неочаквано отгоре им не заваля дъжд.
- Господи! – възкликна момичето и се отдръпна – Това не беше честно!
- Не се страхуваш от дъжда, нали? – попита Сето така, сякаш предварително бе сигурен какво ще му отговори. Той дори не дочака отговор. Искаше отново да целува сладките и устни и не и остави възможност да говори. Момичето бавно плъзна пръсти под ризата му и той изведнъж се отдръпна.
- Какво има? – наивният поглед на Киреи го порази. Тя може би не бе съвсем наясно как му въздейства в момента. Все пак той беше мъж и да я държи в прегръдките си малко или много го възбуждаше. А той не искаше тя да разбира, за да не може да се възползва от слабостта му.
- Недей... – тихо каза Сето и хвана ръката и – Чакай!...
- Добре. Не се тревожи... – усмихна се момичето – Спирам – тя отново отпусна глава на раменете му и прошепна – Никога не съм предполагала, че ще бъда на вечеря като тази с теб... Не съм предполагала и че можеш да си толкова мил...
Той се подсмихна доволно.
- Мога много неща, просто не показвам всичките си възможности.
- Велик както винаги, нали :) – засмя се тя.
- Разбира се!
- Благодаря ти, Сето! – Киреи вдигна поглед и срещна сините му очи. Той се учуди.
- За какво?
- Че ме покани – усмихна се момичето – Никога не съм си представяла, че ще съм в най-скъпия хотел в града... с човек като теб.
- Аз трябва да ти благодаря, че си тук с мен – откровените думи на младия мъж я накараха да се засмее.
- За мен е удоволствие :)
- Макар че е лесно да си тук като ползваш чуждите връзки. – подметна той малко остро – Не мислиш ли?
- Е, аз не използвам връзките ти... – започна тя и Сето се изсмя:
- Ха! Сериозно?
- Ами... Все пак ти ме покани, аз само приех… – обърка се момичето – Не можеш да твърдиш, че съм тук само заради твоите връзки. Все пак дори не сме на онзи „коктейл” с който ме подлъга.
- Подлъгал съм те, а? – многозначително поклати глава той – Ако не беше това щеше ли да дойдеш?
- Щях разбира се! Мислех, че с тази среща искаш да ме предизвикаш и бях готова да...
- Ако ти бях казал вместо да се приготвяш за официална вечеря – прекъсна я Сето – да ме чакаш до автогробището, щеше ли да дойдеш?
- Да, щях! – Киреи озадачено се отдръпна от него – Дори щях да бъда по-спокойна!... А и ако ми беше само за коктейла ти, нямаше да сме тук, а щях да настоявам да сме там, не мислиш ли?
- Не знам – младият мъж я погледна леко пренебрежително.
- Какво ти стана? – възкликна момичето – Защо се заяждаш така?!
- Не се заяждам. – сухо отвърна той – Просто изразявам мнение.
- Страхотно мнение просто! – иронично поклати глава тя – Благодаря! 0.о
- Пак заповядай – подсмихна се той – Не ти ли харесва истината?
- Не е най-приятното нещо, което съм чувала – студено каза Киреи.
- Сигурно – Сето се обърна безразлично – Но не би трябвало да те засяга, ако наистина ти пука… - той я погледна и добави презрително – Или и ти си като другите досадници, които се въртят около мен и повтарят : ”Вижте ме! Сето Каиба ми каза една думичка! Какво щастие! Сега аз съм негов приятел и мога да му досаждам непрекъснато!” Колко трогателно!
- Не съм от тези, които си въобразяват, че са нещо, което не са! – твърдо каза момичето – Но от цялото ти отношение досега вече не знам какво да мисля…! Първо ме игнорираш изцяло, след това се държиш мило и накрая отново обръщаш другата страна… Караш ме да… – тя прекъсна неуверено мисълта си и му обърна гръб – Охх… Забрави!
- Аз ли те карам?! – възкликна той – Какво те карам, а? Знаеш ли, че в твое присъствие се чувствам като пълен идиот?! Всичко, за което мисля, е как да не си проличи колко глупаво се чувствам и това направо ме побърква, защото не успявам…!
- Защо просто не спреш да се преструваш? – Киреи отново се обърна и го погледна. Дъждовните капки се стичаха по лицето и цялото му тяло, карайки го да изглежда почти отчаян.
- Не мога… – прошепна той. Момичето не издържа. Тя пристъпи към него, хвана лицето му и се опита да го целуне, но той я отблъсна – Стига! Достатъчно! Остави ме на мира!
- Но… Сето… – промълви объркано Киреи.
- През целия си живот съм бил сам… – глухо каза той, хвана ръцете и и я погледна студено в очите – Човекът, който се надявах да ми помогне, се оказа първият ми и най-голям враг! Но той ме научи на едно: заобиколен съм от врагове. И ако аз не се пазя сам от тях, няма кой друг, вместо мен. Вярвам само на един човек и това не си ти!
- Но…
- Омръзнало ми е да слушам нечии оправдания, затова по-добре замълчи! – студенината на гласа му я накара да изтръпне – Досега съм бил сам и предпочитам да си остана сам! Не ме интересува какво смятат другите за това, не ме интересува и какво смяташ ти, Киреи! Аз върша всичко по моя начин и не позволявам да ми се бъркат. Ако не ти харесва, това не е моя работа! Аз нямам нужда от никого, така че стой далеч от мен!
- Но, Сето... Аз... – заекна момичето – Аз... Казах ти всичко за себе си, дори и някои неща, за които ми е трудно да говоря... А ти просто ще ми заявиш че...
- Какво по дяволите очакваш от мен? – почти извика той. Киреи затвори очи и прошепна:
- Аз... Искам да ми се довериш...
- Няма начин! – поклати глава Каиба.
- Защо да не можеш? Аз не мога да направя нищо против теб, дори и да го исках... А аз не искам... – момичето замълча за секунди. Погледът и беше толкова искрен. Защо само Сето не искаше да и повярва? Тя прошепна отново – Искам единствено да ми имаш доверие...
- Всички така казват – младият мъж безразлично извърна поглед – После ти забиват нож в гърба!
- Съжалявам, че мислиш така... – момичето също извърна поглед – Съжалявам и че мнението ти за мен е толкова ниско...
- Ти не знаеш какво точно е мнението ми за теб! – прекъсна я той - А аз не мога да ти го кажа!
- И затова ще се държиш толкова тъпо?! – възкликна тя – Моите извинения, Каиба, но очахвах много повече от теб!
- Какво повече искаш?
- Най-малкото да не се държиш като бъзливо копеле! – изстреля Киреи. Сето я изгледа озадачено. Тя нямаше право да му говори така.
- Ако и за секунда бе помислила аз в каква ситуация съм щеше да говориш друго! – студено каза той – Но проблемът ти е, че не можеш да се поставиш на мое място...
- Дали? – поклати глава момичето – Дори и да се опитвам да го направя, знам, че пак няма да ме допуснеш до себе си!... Има ли някакъв смисъл тогава?
- Има! – дръзко каза той – Поне да разбереш причината. Да разбереш аз как се чувствам и в каква неизгодна позиция съм. Това дали ми харесва според теб?!
- Не знам – измънка тя и няведе глава.
- Помисли малко и може би ще се сетиш! – грубо отвърна той – Но и да се сетиш, какво ти пука на теб, нали?
- Вече ти казах, че ми пука... – тихо каза момичето – Но пък какво ти пука и на теб за това? Имам чувството, че правиш всичко само за да ме унижиш...
- И аз какво ще спечеля от твоето унижение? – прекъсна я Сето.
- Може би се чувстваш... удовлетворен? – саркастично подметна Киреи – Не знам, а и ти не би ми дал възможност да разбера. Най-много да ми го кажеш с обичайното презрение, карайки ме да се чувствам още по-унизена! – тя замълча за секунди и продължи остро – Харесва ли ми тогава на мен, а?!... Не мисля!
- Виж! Не се опитвай да ме изкараш виновен за това, че си неспособна да погледнеш през моите очи! Това си е изцяло твоя грешка, но ти продължаваш да ме упрекваш след всяка моя дума, мислейки си, че се опитвам да те унижавам. Ако исках да го направя, досега имах много възможности, но помисли: защо не ги използвах? Защо не направих така, че да се откажеш от каквото и да е? – младият мъж говореше разпалено и я обикаляше, сякаш я дебнеше – Имам силата да изпълня почти всичко, което реша... И ако искам мога да те накарам да съжаляваш, че ме познаваш, разбираш ли? Мога да направя какво ли не, но понякога има и пречка, която не мога да премахна с власт...
- О, наистина ли? Каква е тази пречка в случая?! о.0 – озадачи се момичето. Каиба поклати глава отрицателно:
- Няма нужда да я знаеш.
- Напротив има! – настоя тя – Докажи ми че не те е страх да я кажеш!
- Не ме е страх, Киреи – подсмихна се той – По-скоро не искам да я кажа.
- О, ясно... Не съм на нивото ти, за да говориш с мен... – иронично констатира тя – Как можах да забравя!
- Знаеш ли – с досада каза Каиба – Като те слушам как говориш, изглежда, че, и да беше на нивото ми, ти пак щеше да продължиш да се самосъжеляваш толкова много, че, дори да си нещо в очите на другите, щом за теб самата си никоя, такава ще станеш и за тях. И се получава така, защото не знаеш кога да спреш!
- Добре! – съгласи се момичето – Кажи ми, когато мина границата!
- Ти си я минала много одавна! – пренебрежително отвърна той.
- И кога по-точно?
- Още от самото начало.
- Тогава да не ме беше канил! – студено заяви Киреи – Грешката си е изцяло твоя!
- Може би – тихо ката той – Но своите грешки няма да ги признаеш никога, нали?
- Ооо! – възкликна тя – И какви са моите грешки?!
- Не можеш ли да ги осъзнаеш? Може би си мислиш, че си безгрешна и до този момент не си направила някаква дори и малка грешка?
- Напротив, грешила съм! – глухо каза момичето – Грешила съм дори много! И в момента грешката ми е, че все още говоря с теб!
- Не те задължавам да говориш с мен. – студено отбеляза Сето, повишавайки тон. Гласът му обаче едва забележимо портепери – Чувствай се свободна да се разкараш от тук!
- С най-голямо удоволствие!... – презрително просъска тя – Идиот!
Каиба пренебрежително присви очи.
- Върви си тогава де!
- Не и преди да направя едно нещо! – заяви Киреи. Тя отиде до масата и взе едната чаша с шампанско. Той безмълвно следеше действията и. Момичето застана гордо пред него, вдигна чашата и я изля отгоре му. Сето стоеше неподвижно като камък и по лицето му се стичаха шампанското и капките дъжд. Изведнъж той хвана ръцете на момичето и я придърпа към себе си.
- Това беше поредната жалка постъпка! – той присви поглед заплашително – Твърде жалка! Сега те съветвам да се махнеш от очите ми преди да е станало нещо, което не трябва да се случи! – Сето изведнъж я блъсна грубо назад, така че тя едва не падна. Той безразлично се обърна.
Киреи обаче все още стоеше на краката си. И ако сега той я погледнеше в очите, сигурно щеше да се уплаши. Но той бе прекалено надут, за да се обърне и да я погледне отново. Тя беше бясна. Настигна го и застана на пътя му.
- Какво не трябва да се случи, а? – изкрещя тя в лицето му – Данеби да ме заплашваш? Ще посмееш ли да удариш момиче?! А?! – без да мисли, момичето яростно му удари два шамара.
Той извърна глава. Когато се обърна отново, на лицето му имаше странна усмивка а погледът му беше някак си празен и се втренчи в очите и.
- Искаш да знаеш какво не трябва да се случи? Мислиш си, че ще те ударя? – попита той със злорадствен смях – ХаХаХаХаХаХа! Аз не правя такива жалки изцепки като теб, глупачке! Как въобще посмя да ме удриш, а? Мислиш ли че това ти помага? Или пък, че ме вбесяваш или че можеш да ме впечатлиш...? Все ми е тая! Просто оттук нататък си представи, че никога не сме се срещали и не сме говорили! А аз ще се опитам да забравя глупостите ти и няма да се обръщам назад, за да се сещам за някаква използвачка, която се опита да ме саботира. Но си се заблудила с мисълта, че ще дойдеш при мен и ще успееш да станеш "някоя" в очите ми. Сега се махни от очите ми и забрави всичко, което стана!
Киреи мълчеше и трепереше от гняв. Докато го слушаше, всяка негова дума беше като нож, който я пронизваше. Какво не би дала, да можеше да си тръгне просто така, но това щеше да означава, че се е предала. В очите и напираха яростни сълзи.Тя не издържа.
- Нищожество!!! – извика тя и с всичка сила се засили да го удари отново, но той парира удара и и я отблъсна назад.
- Мен ли наричаш нищожество?! Ха! – изсмя се злобно той – Точно ти, която си най-голямото нищожество на този свят, се осмеляваш да ми го кажеш?! Ти си направо луда! Луда за връзване! По-добре си върви, нещастнице, немога да си губя времето повече с теб! С която и да е друга мога, но не и с теб! Пак ще ти кажа – ТИ си нищожеството!!! Не аз!
Момичето мълчеше. Вече нямаше смисъл да му казва каквото и да било и тя го осъзна. Всяка следваща дума единствено щеше да налее още масло в огъня, а тя вече нямаше сили.
- Мразя те! – прошепна тя, изблъска го от пътя си и тръгна към асансьора.
Той обаче продължаваше да не работи. Киреи удари няколко пъти по вратата, но без резултат.
- Тъпа машина! – извика тя – Няма ли най-после да проработиш?!
- Киреи!
- Какво искаш, по дяволите?! – момичето се обърна агресивно, чувайки гласа на Каиба. Той се беше промъкнал зад нея, без тя да го усети, и с насмешка проговори:
- Забрави си чантата.
Тя го изгледа презрително, върна се, грабна чантата си иотново понечи да тръгне, но той пак се обади:
- Можеш да минеш отстрани и да използваш аварийното стълбище, асансьорът няма да проработи!
Киреи се спря. Опитваше се да се овладее и да не избухне отново, затова само каза глухо:
- Благодаря ти за унижението!
- Не заповядвай пак! – грубо отряза той – Или, ако ти харесва да те унижават, си добре дошла!
- Разкарай се! – тя отново го блъсна и си тръгна, оставяйки го да гледа след нея с очевидно задоволство.
Презрителният му тон и бъркаше в мозъка. Знаеше, че не бива повече да му обръща внимание, само щеше да я вбесява още повече. Затова си наложи да не поглежда повече назад и просто да си тръгне.
Лесно намери аварийното стълбище. То я отведе на долния етаж, където асансьорът странно защо работеше нормално Това си имаше достоверно обяснение и Киреи го знаеше, но просто вече и дойде до гуша от номерата на Каиба, за да мисли и за това. В момента тя бе бясна. Бясна на него, задето я унижаваше по този начин, бясна и на самата себе си, че въобще си помисли, че между тях двамата може да излезе нещо. И докато слизаше надолу тази мисъл я тормозеше непрестанно.
„Как смее да ми говори така?! – мислеше си тя и от очите и се стичаха яростни сълзи – Копеле! Повече не искам да го виждам! Никога!!!”
Докато излезе от хотела, всички, който минаваха покрай нея, се обръщаха да я погледнат отново. Прогизналата рокля беше прилепнала по тялото и и пречеше на движенията и, затова тя вървеше бавно. И без това не бързаше за никаде. От прическата и вече не беше останало нищо и дългата и коса се спускаше на мокри кичури по раменете и.
Киреи плачеше. Плачепше от яд. Плачеше и защото имаше чувството, че е загубила надежда.
Чувстваше се отхвърлена и сама.
Хвана си такси и от момента, в който каза адреса си, сякяш потъна в трянс. По пътя шофьорът поглеждаше към нея в огледалото и всеки път я виждаше загледана в една и съща точка.
- Госпожице?
Изведнъж нечий глас я събуди. Тя се огледа учудено.
- Пристигнахме.
Тя подаде банкнота и слезе без да чака ресто.
Телевизорът у тях светеше. Значи Као все още беше буден. Но не и се говореше с него...
Не и се говореше с никого...

Чет Окт 14, 2010 5:34 pm

Пет години и две нощи, които трябва да бъдат забравени

Част I

Као лежеше на дивана, загледан в тавана, а в ръка държеше наполовина изпрезнена бутилка водка. Докато Киреи я нямаше, в главата му отново се заблъскаха горчивите спомени.
Защо се връщаха отново?! Защо точно сега, когато животът му тъкмо се бе наредил?
Младият мъж дълго време се беше надявал съвестта му да се успокои, ако успее да намери сестра си, но уви... Сега спомените пак нахлуваха, още по-неумолими от преди...
И той реши да потърси спасение в алкохола.
Това бе последното средство. За съжаление обаче и от него нямаше полза. Въпреки че вече бе изпил половината бутилка, съзнанието му, макар и замаяно, беше достатъчно ясно, за да не го оставя на мира. Као втренчено гледаше една точка от тавана и щом затвореше очи, отново виждаше образите на своите „приятели”... и след това виждаше Тайра... Младият мъж отново надигаше бутилката с празна надежда горчилката на водката да измести болката му... Но без полза...
Изведнъж нещо го откъсна от мислите му. Някой отключваше, за да влезе, и той вдигна глава в очакване.
Вратата бавно се отвори и вътре влезе Киреи.
Изглеждаше съсипана. Дори не го погледна, облегна се на вратата и се свлече на земята.
Као трепна.
- Киреи?
Никакъв отговор.
- Киреи, добре ли си? Какво се е случило? – той скочи и отиде до нея.
- Остави ме...! – глухо каза момичето. Той докосна ръката и и тя го блъсна – НЕ ЧУ ЛИ КАКВО ТИ КАЗАХ?! – изкрещя тя – ОСТАВИ МЕ НА МИРА!!! НЕ МЕ ДОКОСВАЙ!!!
Као я изгледа изумено. Какво се беше случило? Киреи никога не се бе държала по този начин. И той никога не я бе виждал така разстроена. Личеше си, че е плакала, но сега очите и бяха празни, без повече сълзи, без каквато и да е емоция. Тя го погледна. Той бе загрижен за нея... единственият, когото го беше грижа...
- Извинявай... – прошепна тя – Съжалявам, Као, просто...
- Какво стана? – загрижено попита младият мъж – Какво ти е направил онзи негодник? Нарани ли те?
- Ннне... Не...Не...Не... – машинално изговори момичето – Не ми направи нищо... Просто... Не ми се говори за това... Не искам да го виждам повече! Искам да остана сама...
- Стига...! Ела... – той нежно я прегърна – Мокра си до кости. Трябва да се изкъпеш и да се стоплиш...
- Това са глупости! – поклати глава тя – Не искам... Остави ме... да се самосъжалявам!
- Хайде, Киреи! – Као я хвана и я накара да стане, без да слуша протестите и – Един екип сме, нали така? И като по-голям ти казвам да се изкъпеш! За твое добро е, ще се почувстваш по...
- ПРЕСТАНИ, КАО! ОСТАВИ МЕ! – извика Киреи изведнъж и се задърпа. Не и трябваха глупави съвети. И, ако не можеше да намери спокойствието, което търсеше, с добро, бе готова да стане и по-агресивна. В буйството си тя за малко щеше да удари брат си, но той я хвана и се втренчи в нея.
- Успокой се, Киреи!!! Ще ти стане ли по-добре, като си толкова агресивна?! Ако е така, давай! Удари ме!
Момичето се разтрепера. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и тя зарови глава в блузата му.
- Не мога, Као, разбираш ли? Просто не мога повече! – безнадеждно проплака тя – Колкото и да се правя на силна, в един момент чашата прелива...
- Мъничката ми... – прошепна младият мъж – Ти си силна... Наистина...
- Не, не съм! Не съм и той ми го доказа... Аз съм едно нищо!
- Стига, не говори така...! Виж! – той я погледна в очите – Искам поне за малко да забравиш това, което ти е наговорил онзи тип и да се огледаш. Вече си в къщи и всичко е наред, нали така? – момичето кимна – Така. Сега си помисли дали няма да се почувстваш по-добре след един топъл душ?
- Може би... – глухо отвърна тя.
- Добре тогава, да направим така: ще изляза, за да се съблечеш спокойно и да се изкъпеш, и след това ще ми разкажеш какво се е случило, става ли?
- Не може ли... – смутено млъкна Киреи – Не може ли да пропуснем частта с разказването?
- Но, Киреи... – започна Као объркано, но тя го прекъсна:
- Моля те, искам просто да забравя всичко... Не ме карай да разказвам!
- Ами... Добре – смути се той – Няма.
Младият мъж понечи да излезе от стаята, но тя го спря.
- Няма нужда, не ме притесняваш...
- Щом казваш... – той седна на дивана с гръб към сестра си, за да не я смущава. Беше леко притеснен от състоянието, в което бе тя сега. Какво по дяволите и беше наговорил онзи негодник, та да я докара до криза? Киреи винаги бе контролирала реакциите си...
- Ам... Као? – повика го момичето неочаквано.
- Кажи? – попита той, все още с гръб.
- Не мога... Ох... Не мога да сваля роклята. Заяде... Ще ми помогнеш ли? Моля те...
- Ами добре – Као стана и отиде до нея.
- Пробвай да разкопчееш... – тя прибра косите си, за да не му пречат – Може би се е закачило някъде или... Не знам... Аз не мога...
- Да видим... – той изучаващо разгледа халките, с които бе закопчано. Едната от тях се бе изкривила и трябваше да се намести, за да се откопчее. Младият мъж се справи с това без особено усилие – Готово. Беше се из...
Той не успя да се доизкаже. Единственото, което придържаше роклята по тялото на Киреи, бяха тези халки и, след като той ги разкопча, платът просто се свлече на земята. Као се обърка и загуби ума и дума. Той извърна глава.
- Ъм... Киреи... Аз... Извинявай...
- На кого му пука... – безразлично отвърна момичето. Тя стъпка роклята си, обиколи стаята, сякаш без да забелязва присъствието на брат си, взе някаква дреха от шкафа и влезе в банята.
Као остана минута-две загледан във вратата след нея. Бе поразен. Киреи не можеше да е толкова зле! Ясно, че искаше да остане сама, но това вече беше прекалено. Тя се държеше така, сякаш наистина е сама, не и пукаше за присъствието му. Разхождаше се без дрехи, сякаш си беше сама вкъщи....
Но той също беше там, по дяволите! Беше там и я видя!
„Спри да гледаш като теле, глупако! – той се удари по главата – Да, това е Киреи, сестра ти... Вярно, че не е същото слабичко момиченце от преди 5 години... Вече не е твоето мишленце, променила се е... Порастнала е и е... – младият мъж пое дълбоко въздух и затвори очи – Господи! Станала е толкова красива!... Ще ми се...”
Той сам прекъсна мисълта си. Независимо колко много Киреи му напомняше за Тайра, това не беше тя! Това си бе Киреи... Неговата малка Киреи...
А Тайра... Тайра бе мъртва...
Као отново се просна на дивана и надигна бутилката водка.
Киреи пусна чешмата, за да измие сълзите от лицето си. Чувстваше се изтощена. Нямаше никакво желание за каквото и да било. Тя погледна в огледалото пред себе си. Отсреща я гледаха нечии чужди очи, две отчаяни, изпълнени с болка и гняв очи. Този див поглед не беше нейният. Защо позволи на Каиба да я доведе до ръба на отчаянието?! Тя му се довери, а в замяна получи единствено унижение.
„По-добре си върви, нещастнице, немога да си губя времето повече с теб! С която и да е друга мога, но не и с теб! Пак ще ти кажа – ТИ си нищожеството!!! Не аз!... ТИ си нищожеството!... ТИ си!... ТИ...”
Думите му закънтяха в главата и и тя гневно се вкопчи в мивката.
- Не съм нищожество... – прошепна тя през зъби – Не съм...! Не съм! НЕ СЪМ!
Момичето яростно удари стената и се свлече на земята.
- Никой не може да ми говори така! Никой... – проплака тя – Най-малкото той!...
Но, колкото и да се убеждаваше, че е така, Киреи не можеше да спре да плаче. Повтаряше си, че няма смисъл от сълзи, че няма причина за тях, и за около минута сякаш успяваше да възвърне самообладанието си, но след това сълзите отново напираха в очите и и тя отново започваше да плаче.
- Хайде, Киреи!... – тя избърса очите си и стана – Толкова ли ти е силата, а? Нищо чудно, че той те нарече нищожество! Ако можеше да те види сега, сигурно щеше да тържествува. Покажи поне на себе си, че си силна! Стегни се!
Момичето стана, отново погледна отражението си в огледалото и каза през зъби:
- Нищо от това, което той ти казва, няма значение! Какво ти пука? Можеш да го задгърбиш и да продължиш напред!
След около час тя излезе от банята и завари брат си заспал на дивана. Явно и за него този ден не бе бил от най-кратките. Киреи спокойно и безразлично клекна до него.
- Као, събуди се! – студено произнесе тя. Младият мъж почти не реагира. Само сбърчи лице и помръдна глава – Као, хайде! – тихо повтори момичето леко изнервено. Той се раздвижи.
- Не ме събуждай от този сън... – прошепна той и отвори очи – Не ме събуждай... Тайра... – Као унесено протегна ръка да погали лицето и, но изведнъж осъзна, че насреща му стои сестра му – Киреи!?!... – той се дръпна стреснато – Киреи, какво...?
- Недей да спиш на дивана! – глухо отвърна тя – Ако ти се спи, направо си лягай!
- Чакай, ами ти? Няма ли да...
- Лягай си, Као!... – отряза момичето – Аз трябва да помисля за някои неща.
- Хей... По-добре ли си?
- И по-добре съм била, но ще се оправя... – Киреи затвори очи и уморено наведе глава – Ще се оправя...
- Хайде, мъниче... – Као се опита да се усмихне – Ела!
Момичето кротко седна до него и се сгуши в прегръдките му. Колко искаше да бъде като него – силна, да може да се справи сама... Винаги се бе опитвала и сякаш се получаваше, но сега и беше трудно. И когато закрилникът и се бе завърнал, тя усещаше, че има нужда от него. Киреи несъзнателно зарови глава в гърдите му. Знаеше, че може да му има доверие.
- Държа се с мен, все едно съм някоя използвачка... – прошепна тя.
- Какво?! – учуди се Као. Думите и стигаха малко бавно до замаяното му съзнание.
- Само да беше чул начина, по който ме обиждаше... Сякаш съм някакво... нищо...! Кретен!
- Оо... Онзи мухльо ли? – младият мъж се досети за какво става дума – Щом те е обиждал, значи е голям идиот.
- Знам... – въздъхна момичето – Но все пак ме засегна... Опитвах се да го понасям, но накрая просто не издържах!
- Имаше ли въобще смисъл да го търпиш? С какво го е заслужил?
- Не знам... Предполагам, че го харесвам... – тя млъкна объркано – Така де, аз наистина го харесвах, Као...! Наистина!... И затова сега ме е яд толкова много! Очаквах тази вечер да бъде много по-различна и тя беше... Докато той не ме отблъсна...
- Стига си мислила за това! – прекъсна я той – Той въобще не оценява каква си в действителност, след като се държи с теб така! Няма смисъл да се самосъжаляваш! Ако той е държал на теб поне малко, нямаше да те отблъсне. Това говори лошо единствено за него. Ако бях на негово място, аз щях да...
Той не довърши. Киреи учудено вдигна глава и го погледна. Као погали косите и.
- Какво щеше да направиш, Као? – заинтригувано попита тя – Защо не се доизкажеш?
- Няма значение, не обръщай внимание какво говоря – младият мъж се опита да се измъкне от ситуацията. Това, което за малко да каже, не бе предназначено за ушите на сестра му – Не мисля съвсем с главата си.
- Данеби да си...
- Пиян ли? – той се засмя – Не знам. Може би. Още не съм изпил цялата бутилка.
- Но...
- Няма и да ти предлагам... Не помага... – той тържествено вдигна бутилката – Да живеят руснаците, задето поне са измислили водката!
- Ъм... – заекна момичето объркано – Као, добре ли си?
- Разбира се, че съм добре, защо да не съм? – заяви Као и надигна да отпие, но момичето грабна бутилката от ръцете му и той се задави – Какво правиш, по дяволите?!
- Не можеш да ме излъжеш, Као! Какво има?
- Нищо... – глухо отвърна той, протягайки се през сестра си – Дай ми я!
- Няма! – твърдо заяви тя – Вече си пил достатъчно! Кажи ми какво има!
- Няма значение! – той отново се протегна, но момичето дръпна ръката си настрани и поклати глава отрицателно. Той въздъхна – Има неща, които не ме оставят на мира, ясно?... И също като теб искам да забравя!
- Но това ли е начинът? – тихо попита Киреи. Младият мъж не отговори и тя тъжно наведе глава – Не е честно...
- Знам, сестричке... – въздъхна той тъжно – Но понякога стават неща, които не можем да предвидим...
- По дяволите! Прав си! – възкликна момичето – Но поне мога да се опитам да забравя!
Тя надигна бутилката и наведнъж изпи няколко глътки, но почти веднага се закашля.
- Господи, Као...! Това е...
- Руска водка, Киреи, не е като тукашните боклуци. Доста по-люта е.
- Забелязах...! – изкашля се тя – Отвратителна е...! Защо въобще я пиеш?!
- Не знам... Предпочитам да горчи, отколкото да ме боли.
- Тогава наздраве! – момичето отново вдигна бутилката – Наздраве за горчилката!

* * *
Половин час по-късно празната бутилка се търкаляше по пода.
- ...И той просто ми каза, че не иска да ме... – Киреи вървеше, залитайки из стаята, но се спъна в бутилката и полетя надолу в прегръдките на брат си – Ох... Това не го очаквах... Има ли още водка?
- Достатъчно пи, Киреи, по-добре да заспиваш – прошепна Као и я вдигна на ръце – Хайде...! Сега ще те сложим в леглото и...
- Не ми се спии... – наивно промълви момичето, отпускайки се в топлите завивки – Хей! Хей...! Къде тръгна, Као?
- Ще ти донеса чаша вода – усмихна се младият мъж. Тя протегна ръка към него.
- Не... Стой тук...! Прегърни ме!
- Добре – засмя се той и нежно я прегърна – Никъде няма да ходя.
Тя отпусна глава на рамото му. Така изминаха няколко минути и той помисли, че може би е заспала. Помръдна и понечи да стане, но Киреи се раздвижи.
- Чакай... – прошепна тя и се вкопчи в прегръдката му – Не ме оставяй...!
- Спокойно, Киреи, няма да те оставя за нищо на света...
- Само ти ми остана сега... – промълви момичето – Обичаш ли ме?
- Разбира се, че те обичам, мишленце – усмихна се той – Никога не съм преставал да те обичам!
- Целуни ме – невинно прошепна тя. Као нежно целуна челото и, но тя поклати глава – Не... Не така...! По устните...
Младият мъж се смути.
- Но... Киреи...
- Обичаш ли ме? – настоя Киреи. Той кимна.
- Да... Обичам те...
- Тогава ме целуни!
Той неуверено докосна устните и. Нямаше смелост да я целуне. Но изведнъж всичко се преобърна. Той тайно копнееше за нея, а сега сякаш и тя го желаеше. В замъгленото му съзнание това не бе Киреи, а Тайра. Всичките му задръжки паднаха...
Тази нощ и двамата имаха нужда от любов...

Част II

Един лъч светлина осветяваше лицето му и Као отвори очи. Вече бе ден.
Но нима всичко бе само един сън? Той осъзнаваше, че Тайра е мъртва, вече почти се бе примирил с тази мисъл.
„Значи наистина е било сън... – помисли си младият мъж – Поредният сън...” Той отнесено гледаше тавана, когато неочаквано нещо го събуди от транса: една ръка се отпусна на гърдите му. Чак тогава той се огледа. До него, наполовина завита в чаршафите, лежеше Киреи. Косите и бяха разпиляни по голото и тяло и по възглавницата, и тя приличаше на някоя русалка.
Изведнъж обаче Као изтръпна.
„Не! Не може да е вярно!!! – помисли си той – Не е било сън...!”
Чак сега той проумя какво се е случило и се ужаси: снощи и двамата се напиха, Киреи бе в криза заради онзи идиот, с когото бе излязла, и изпи онова, което той самият не успя преди това... А тя не държеше на алкохол...! Имаше нужда от нежност, а...
В пиянството си двамата направиха грешка!
„Какво направих по дяволите?!?”
Младият мъж отчаяно удари главата си в стената.
Как въобще си бе позволил да се изтърве?! Ами сега? Как щеше отново да погледне сестра си в очите?!
Тя не трябваше да го вижда така. Той стана и светкавично започна да се облича.
Неочаквано Киреи се раздвижи и отвори очи.
- Ох... Хей! Добро утро, Као – усмихна се тя. Младият мъж се опита да си придаде спокоен вид.
- Добро утро, мишле! Как си?
- Ох... Главата ме цепи като за световно... – изпъшка момичето – Какво стана снощи?
- Ъъъъ... – заекна той. Вътрешно обаче трепна – Какво си спомняш?
- Не знам... Помня твоята руска водка... Разказвах ти за моите „щастливи преживявания”... – тя сбърчи лице – Помня, че отидох до тоалетната... Но от там нататък всичко ми се губи...
„Слава богу!” – помисли си Као. На глас обаче каза:
- После едва се държеше на краката си, затова те сложих да си легнеш, и след това явно съм заспал на дивана...
- Но защо... – тя смутено се зави – Защо съм съблечена?
- Не знам – поклати глава той – Сигурно...
- Охх... Не ме интересува! – Киреи припряно се зави през глава – Главата ми ще се пръсне!
- По-добре поспи още малко – загрижено изговори младият мъж. Тя измрънка нещо изпод завивките и той тихо се изнесе към банята. Не искаше да я безспокои, а и имаше нужда да остане за малко сам.
Чувстваше се виновен. Не трябваше да си позволява такава глупост. Много добре знаеше, че съвестта му няма да го остави на мира... Идеше му да заблъска главата си в стената, но не го направи.
„Поздравления, Као! – мислеше си той и нервно обикаляше из малкото помещение – Току-що се сдоби с титлата Негодник на годината! Как можа да изчукаш собствената си сестра?!?”
Тази мисъл го караше да се побърква и да се ядосва сам на себе си. Неочаквано той се спря и се загледа в отражението си в огледалото. Но не! Лицето отсреща му се смееше с някаква нагла доволна усмивка, а погледът сякаш му казваше: „И все пак ти хареса, признай си!” Младият мъж изумено и изплашено стисна очи и отново се втренчи в огледалото. Лицето този път бе неговото. Той облекчено въздъхна и се наведе да се измие. Но, когато отново вдигна глава, видя насреща си същата злобна усмивка и сякаш чу собствения си глас да му говори:
- Не виждам защо се притесняваш толкова, на твое място аз бих направил същото без дори да се коле*ая... Все пак тя си е секси... Знаеш ли какво? Напомня ми на някого... Има усмивката на онова готино парче Тайра! Жалко, че тя умря, беше... – Као яростно удари с юмрук стената. Защо не можеше да го спре?!?! Гласът продължаваше да нарежда все така нагло – Хей! Хей! По-полека де, това си е моята ръка все пак... ъъъ... твоята де... Но ако се ядосваш така няма да е твоя за дълго! XD Ядът е хубаво нещо, Као. Кара ме да се чувствам жив! За какво те е яд повече, а? Че някакъв си там е обидил сестра ти, или че ти спа с нея? Май за второто, нали? ХаХаХаХаХаХа! Не се самосъжалявай! За това аз нямам съвест XD И какво ще кажеш ей-така за спорта да разкажем играта на льольото, дето... знаеш... Както направихме и с ония идиоти, дето убиха приятелката ти? Забавно ще е...
- МЛЪКНИ!!! – изкрещя младият мъж. Той бясно удари с юмрук към отражението си и огледалото се строши, падайки на земята на парчета.
- Точно така, Као! Ядосвай се! Бесней!!! – нареждаше нагло гласът – Освободи ме! Заедно ние сме недосегаеми!!! Никой не може да ни спре! Не ти ли харесва тази сила? Харесва ти... Разбира се, че ти харесва... Но те е страх от нея... Не ти ли беше забавно да гледаш онези червеи, докато се гърчеха и те молеха за милост? Те те смятаха за мижитурка, защото се държеше като слабак! И трябваше да убият онази кучка, за да разберат, че съществувам и аз!... Да, Као! Аз съм по-силен от теб! И, колкото и да ме игнорираш, аз ще те победя!!! Знам какво искаш сега! Искаш да накараш онзи глупак да съжалява, че е наранил „невинната” ти сестричка, нали така? Защото заради него тя се напи! Заради него беше толкова отчаяна, че потърси теб! Затова ти спа с нея и сега се чувстваш виновен!!! Виновен...! Виновен! Виновен!!! ВИНОВЕН!!! ХаХаХаХаХаХаХаХа!!! – гласът се изсмя злобно – Неее, Као! Не! Ти не си виновен! Теб те е яд! Защото пак се показа слаб!!! Горкичкият ти... Харесваш я нали? Разбира се, защо въобще питам, то си пролича... Искаш ли да я защитим? Да го накараме да съжалява? О, да... Ти жадуваш за отмъщение...
- Остави ме на мира...! – проплака Као отчаяно – Махни се...!
- Аз съм част от теб, Као! Не можеш да се отървеш от мен толкова лесно! Аз съм сянката ти... И знаеш ли какво? Аз ще ти помогна да му го върнеш! Досещаш се кой е, нали? Нищо, че тя не каза името му, няма кой друг да бъде! И ще ти помогна да му го върнеш наистина тъпкано! Ще съжалява, че въобще...
- НЯМА ДА ПРАВИШ НИЩО!!! – изкрещя той извън себе си – ЧУВАШ ЛИ?!? НИЩО!!! НЯМА ДА ДОПУСНА...
- Као? – неочаквано на вратата се почука и гласът на Киреи откъсна младия мъж от отчаянието му – Као, какво става? Какъв е този шум?
Той притеснено се огледа. В счупените стъкла по пода все още виждаше отражението на своя кошмар, но поне вече не чуваше гласа му... Значи всичко беше наред... Донякъде...
- Секунда, Киреи! – провикна се той. Наведе се и припряно започна да събира парчетата.
- Няма смисъл да се съпротивляваш, Као... Аз съм по-силен...
- Не! – чувайки този последен шепот в главата си, Као стреснато изпусна парчето стъкло и в опита си да го хване отново, поряза ръката си. Той нервно посегна да се измие и по мивката потече кървавочервена вода, изчезвайки в канала.
Као смутено отвори вратата и усети как сестра му изучаващо оглежда помещението. Погледът и обходи всичко наоколо, учудено фиксира счупените стъкла по пода и се спря на окървавената му ръка.
- Какво си направил?! – възкликна момичето, хващайки ръката му.
- Аз... – започна той, но тя не го остави да се доизкаже.
- Не се обяснявай! Ела! Трябва да те превържа.
Тя го дръпна в стаята и той послушно я последва и седна кротко на леглото, докато тя тършуваше из шкафовете за превръзки. Толкова бе грижовна и всеотдайна... Също като...
„Не!”
Младият мъж отчаяно се хвана за главата. Това не беше Тайра!!!
- Какво има? – загрижено попита тя, превързвайки го – Данеби нещо да...
- Не, не, не. Не се тревожи, мишле – усмихна се той – Само малко ме боли главата.
- Ами ръката ти? Как е?
- Само драскотина е... Ще мине бързо.
- Но... Какво стана? Как се счупи огледалото?
- Ами аз... – заекна той – Зави ми се свят и се подпрях на него, а то взе, че се откачи... Грешката е моя, не трябваше...
- Не се притеснявай, ще почистя... А ти се приготви, ако не се лъжа, днес ще започват четвърт-финалите за турнира на Каиба – Киреи каза последните си думи с огромно презрение, стана и тръгна за банята, но на вратата се спря – Между другото... Сам ли си говореше, докато беше вътре?
- Ами аз... ъъъ... – Као се сконфузи. Не можеше да и каже какво стана в действителност, защото и той самият не го разбираше напълно... Но бе уплашен от това, което разбираше, и не искаше и сестра му да знае. Трябваше да измисли някоя лъжа – Обмислях на глас новата си стратегия и...
- Лъжеш ме – глухо каза момичето – Звучеше сякаш се караш с някого... – тя отново се приближи и коленичи до него – Какво има? Знаеш, че можеш да ми кажеш...
- Не... Не мога – той наведе глава безнадеждно – Прекалено е сложно...
Момичето въздъхна тъжно и отново стана.
- Променил си се, Као... Променил си се, и то много...
Тя изчезна в банята да изчисти неразборията след него и той остана минута-две загледан във вратата след нея.
- И ти си се променила, мишле... – въздъхна младият мъж – Наистина си порастнала...
Той се отпусна. От банята не се чуваше почти никакъв звук и това му помогна донякъде да събере мислите си. Киреи беше права, че е променен. Сега той не мислеше както преди 5 години с перспектива някъде надалеч в бъдещето. Животът му вървеше ден за ден. Нямаше желание да прави планове. Дори и някога да бе имал мечти, сега те бяха погре*ани в най-дълбокото кътче на сърцето му без възможност да излязат на повърхността. И постоянно го гонеше страхът, че онова негово „Аз” може пак да надделее...
Да. Као познаваше този нагъл глас, който толкова приличаше на неговия. Бе виждал и преди злобния поглед на някой друг в собствените си очи и се страхуваше от него. Защото това Създание наистина беше силно, но не му помагаше. Появяваше се в най-трудните моменти, когато той самият се чувстваше безсилен да се справи, но вършеше и говореше неща, които Као би се осмелил да стори само в най-екстремна ситуация. Сякаш се хранеше от гнева му... Хранеше се от гнева му и го поощряваше. Гневът и озлоблението Го съживяваха всеки път, когато младият мъж си мислеше, че го е задгърбил. Въпреки че донякъде раздаваше неговото правосъдие. Да... Той притежаваше част от чувствата му и водеше войните му, но начинът, по който разделяше на „невинни” и „виновни” бе наистина краен. За Него невинните бяха малко или николко, а виновните трябваше да бъдат наказани по най-жесток начин. Сякаш претегляше вината им с някакви свои извратени везни, според които съдеше делата им и осъждаше живота им...
Просто ги осъждаше...
Као допусна това да това да стане само веднъж и от тогава съжаляваше безкрайно много. Опитваше се да се съпротивлява всеки път, когато усетеше присъствието на този „някой” в главата си, но онази проклета нощ не успя...
Те бягаха. Тайра и той. Бягаха от хората, които заплашваха живота и любовта им...
Тъкмо успяха да достигнат до брега и скоро щяха да бъдат в безопастност...
Но един изстрел бе по-точен от останалите...
Викът на Тайра накара младият мъж да изтръпне. Той се обърна точно навреме, за да я хване, но вече бе късно...
Куршумът бе уцелил сърцето и...
Као взе тялото на момичето на ръце, за да го отнесе по-далеч от куршумите. Плажът бе пуст. Той намери по-закътано място, където можеше да отдъхне, и без сили се свлече на земята. Безжизненото тяло на Тайра тежеше като олово в ръцете му и той я положи на земята, гледайки лицето и. Никога повече нямаше да може да види усмивката в очите и... Тя бе мъртва... Мъртва... Мъртва... Мъртва... Те я убиха!
Младият мъж отчаяно сграбчи тялото и и го притисна към себе си, тресяйки се от безгласен плач. Бяха му отнели най-скъпото му... Това, заради което задгърби дома си...
Неочаквано в тишината нещо прищрака и Као стреснато се обърна. В слепоочието му бе опрян пистолет.
- Криеш ли се от някого Као? – иронично попита един студен глас. В следващия момент удариха главата му и Као загуби съзнание...
Когато се събуди отново, бе в някакво мрачно помещение. Явно го бяха отнесли на шхуната.
- Я виж ти! Спящата красавица се събуди! Добро утро, Као!
При него в помещението имаше още някой. Един едър силует се разхождаше безгрижно. Као позна гласа на Хаку.
- Къде е тя? – прошепна младият мъж и с мъка се надигна – КЪДЕ Е ТАЙРА?! КАКВО НАПРАВИХТЕ С НЕЯ, НЕЩАСТ...
- Не ми викай, глупако!!! Не си в положение да ми повишаваш тон! – Хаку в пристъп на ярост го хвана за яката и го блъсна в стената – Не се и опитвай да ми държиш сметка за каквото и да е!!! – изведнъж обаче на лицето му се появи ехидна усмивка и той заяви нагло – Но, тъй като толкова време те смятахме за наш приятел... нали така?... искам да знаеш, че ще ти направим удоволствието да те съберем с твоята мила Тайра! Двамата ще си правите компания на дъното на океана... или пък в търбуха на някоя акула! Какво ще кажеш, мисля, че ще ви бъде удобно, а? ХаХаХаХаХаХаХаХаХаХаХа!!!
- НЕГОДНИЦИ!!! – изкрещя изведнъж Као. Нещо в него се преобърна. Болката и озлоблението в него надделяха и той избухна. С едно ловко движение той се изви и се измъкна от хватката на Хаку, същевременно извивайки ръката зад гърба му.
- Идиот такъв! Пусни ме!!! – изкрещя Хаку. Као беше стиснал ръката му при лакътя, парализираше го и му причиняваше адска болка.
- Кой е по-силен сега, а, Хаку? – злобно изсъска Као в ухото му – Ти или аз?
- МЕЧОК!!! – провикна се Хаку. Вратата се отвори с трясък и вътре нахлу един гигант.
- Охооо! Здравей, Мечок! – с непукистки тон се изсмя Као – За мен ли си мислиш? Е, мисли по-бързо!!!
С тези думи той се извъртя така, че Хаку беше между него и гиганта, и го изблъска насреща му, давайки допълнителна инерция с един ритник отзад. Двамата се сблъскаха и паднаха на земята, а Као се възползва от паниката и, ловък като лисица, се измъкна навън и се изгуби в тъмнината.
- Ще го хвана! – Мечока се надигна и понечи да тръгне след него, но Хаку го спря:
- Спокойно, Мечок! Този глупак няма да стигне много далеч...
Наистина, нямаше как да стигне много далеч.
Шхуната беше на вода и единственият начин да се измъкне, бе да открадне моторната лодка, но това едва ли щеше да стане лесно...
И все пак Као не искаше да избяга. Не и точно сега.
Той искаше отмъщение.
Защото той наистина трябваше да избяга. Какво можеше да прави тук? Най-много отново да го хванат и да го убият... Но една част жадуваше да остане. Да остане и да отмъсти за Тайра и за себе си. И тази част сега кроеше планове.
Имаше буря.
Шхуната се мяташе по водата като празна черупка.
И, докато екипажът се опитваше да я управлява, Као обмисляше своя капан.
Всички се суетяха. Сякаш бяха забравили за беглеца, който се криеше в тъмното...
А той чакаше. В ботите си бе успял да скрие една кама и сега се наслаждаваше на отблясъците на светкавиците върху острието, докато очакваше момента на атака.
А вътрешно го разкъсваше ужас. Това, което се готвеше да направи, бе против волята му, но той не можеше да се пребори със себе си. Този, който в момента го контролираше, бе по-силен от него...
Той се промъкваше тихомълком зад гърба на доскорошните си другари и ги убиваше безмилостно.
Докато не останаха само трима – тези, които се бяха събрали вътре.
Као се възползва от това и повреди двигателите. Сега вече бяха безпомощни, но той не се задоволи с това. Един по един и тримата отидоха да проверят какво става и така попаднаха право в мрежата му.
Нападаше ги в гръб, зашеметявяше ги и ги връзваше...
Пред очите му беше жалка картинка: Хаку, Мечока и Хиосуке, безпомощно вързани за тръбите със здравите корабни въжета.
Когато се събудиха, той беше седнал на пода срещу тях и си играеше с ножа.
- Ох... – измънка Хаку, отваряйки очи – Као, глупако! Какво си мислиш, че правиш?
- Играя си моята игра, Хаку – младият мъж се приближи и втренчи в него празния си поглед – Не ти ли харесва? – той опря острието до гърлото му и Хаку настръхна.
- По-леко, приятел! Не си го изкаржаи на мен...
- Спокойно... приятел!... – в очите на Као заблестяха демонични пламъци и на лицето му се появи злобна усмивка – Няма да те убия толкова лесно! Ти и двете ти протежета ще умрете бавно и мъчително...!
- Какъв е смисълът, Као?! – прекъсна го Хиосуке – И да ни убиеш, другите ще се усетят и ще те хванат!
- ХаХаХаХаХаХаХаХаХаХаХаХаХаХаХа!!! – дяволският смях на Као накара тримата му пленници да изтръпнат – Така ли мислиш, Хиосуке? Давай! Извикай ги!
И тримата мълчаха и Као се провикна яростно:
- КАЗАХ ИЗВИКАЙ ГИ!!! КАЙ! ТОШИРО! ЙОМИ! ЕЛАТЕ! БЪЗЛИВИТЕ ВИ ДРУЖКИ ИМАТ НУЖДА ОТ ПОМОЩ!!! ХаХаХаХаХаХаХаХаХаХаХаХа!!! – той отново се изсмя – Но те няма да ви чуят... Защото вече са МЪРТВИ!!!
Настъпи минута тягостно мълчание.
- Ти си луд, човече!... – прошепна Мечока – Напълно си откач...
- Да, откачил съм, Мечок! Убихте човека, на когото държа най-много, какво очаквате да направя?! Да гледам отстрани и да чакам да убиете и мен?! Няма да ви се размине толкова лесно!
- Но...
- Никакво “но”! Сега аз говоря! – разпалваше се все повече Као – Ако ни бяхте оставили да избягаме, щяхте да се отървете от два проблема в повече...
- Щяхте да ни издадете, као! – прекъсна го Хаку – Не можешхме да ви оставим. И ти, и Тайра знаехте всичките ни номера...
- Мислиш ли, че ми пука за номерата ви, Хаку? Не ме интересува какво щяхте да правите без нас, важното беше да ни оставите на мира! Но вие постъпихте като глупаци, затова ще умрете!!!
Као грабна една голяма туба бензин и със злобен смях започна да залива всичко наоколо.
- Хей! Хей! Хей! Као! Чакай малко, човече! – в последен отчаян опит Хиосуке се задърпа – Ние сме ти приятели, пич, не сме искали да…
- Спести си лъжите, “приятелю” – иронично се изсмя младият мъж – Ще ти потрябват на оня свят!!!
И, без да обръща повече внимание на воплите на своите трима пленници, Као изля из помещението всичкия бензин и застна на врарата.
- Бих поостанал още да ви правя компания, но и сами сте си достатъчно... Пък и бързам да хвана моторницата – той извади кутия кибрит, драсна една клечка и се загледа замислено в пламъка – Е, приятели... Ще се видим в ада!!! – изсмя се той, хвърли горящата клечка и с бавни крачки се отдалечи, а зад него пламъците обхващаха всичко и в тях изчезнаха и отчаяните викове на тримата нещастници.
Младият мъж запали моторницата и тъкмо се отдалечи, когато зад него се чу мощна експлозия. Той спря. Обърна се и дълго гледа как корабчето изчезва в пламъци.
Вече нищо не го свързваше с онези хора. Бе свободен! Свободен!...
Почти.
На ръката му все още блестеше пръстенът. Као го смъкна и се засили да го захвърли в океана, но нещо го спря. Той се загледа в окото.
Сякаш самият пръстен не му позволяваше да го изхвърли...

* * *
- Као, друг път внимавай! Не прави повече така!
- Моля?!?
Младият мъж се стресна и отвори очи. Отново се намираше в настоящето. Хаку И неговата шайка бяха далеч в миналото.
- Казвам да внимаваш… Имал си кисмет и си се нарязал малко – Киреи остави до изхода чувал със стъклата И се отпусна до брат си на леглото. Тя го погледна уморено – Какво ти има? Изглеждаш все едно те е прегазил влак…
- Добре съм… – безразлично отвърна той – Прегазил ме… Моля?!? Ха! Така ли? – той я погледна и се засмя – Виж се и ти каква рошава мишка си!
- Рошава… Какво?!? – момичето грабна възглавницата и го удари.
- Мишка! Една голяма рошава мишка! – продължаваше да се смее младият мъж. Той измъкна възглавницата от ръцете и и седна върху нея. Киреи го изгледа озадачено и той повтори – Мишка!
- Има И друга възглавница – прошепна тя и двамата механично погледнаха нататък, а след това очите им отново се срещнаха.
- Няма да я вземеш преди мен! – подсмихна се Као.
- Така си мислиш!
- Не можеш!
- Разбира се, че мога!
- Нееее, не можеш!
- Мога, мога!
- Мишка!
- Гадняр!
Двамата едновременно се хвърлиха да я вземат и заедно се вкопчиха в нея, всеки дърпайки на своята страна.
- Моя си е! – извика момичето през смях.
- Никъде не пише твоето име! – упорстваше той.
- Не пише, но си е моя! Пусни!
- Както кажеш, шефке!
Неочаквано Као пусна възглавницата и Киреи се претъркули назад, падаики от леглото на земята по гръб. Но възглавницата си беше в нея!!!
Младият мъж любопитно надникна.
- Какво става, миш...
- Мисли бързо!!! – изведнъж възглавницата полетя насреща му и го удари в лицето. Той падна на леглото и момичето скочи отгоре му – Хванах те!
- О, не, не, не, не...! – завайка се Као – Не ме бий, моля те! Моля те...
- Хайде, не се преструвай! – засмя се тя – И двамата знаем, че се преструваш!
- Правилно, мишленце, преструвам се. – той завъртя невинно очи и изведнъж я прекътури – Да видим... Имаш ли още гъдел?
С тези думи той започна да я гъделичка. Краката, корема, подмишниците... Киреи се превиваше от смях и се гърчеше от гъдел.
- Као! Спри...! Као... – тя не можеше да си поеме въздух – Гъдел ме е...!
- Обещаваш ли да не ме нападаш вече? – той продължаваше.
- Обещавам! Обещавам... Само спри!
- Тъй вярно, шефке! – моментално младият мъж вдигна ръце демонстративно и се просна назад като умрял. Киреи въздъхна облекчено.
- Ооох... Най-после свобода! – тя се надигна и седна до него. Както стискаше очи, той превзето отвори едното и я погледна с престорена уплаха. Момичето избухна в несдържан смях – Хахахахаха! Хайде, не се прави на умрял, знам, че си жив... Хайде, батко... ^ ^
Као отвори очи.
- Защо ме наричаш „батко”?
- Ами ти си ми батко, нали ^_^ – засмя се тя – Да не искаш да те наричам „Како”?
- Разбира се, че не, мъниче :) Но вече си достатъчно голяма, за това. Пък и никога не си ми казвала така.
- Е, за мен винаги ще бъдеш моят Голям брат... моят батко... ^_^ – мило се усмихна Киреи.
- Сестричката ми... Ела тук – Као нежно я прегърна – Казвал ли съм ти колко много те обичам?
- Да – измънка момичето.
- Няма да позволя да ти се случи нищо лошо, Киреи...! Ако някой ти прави проблеми, ще си има работа с мен!
- И това си ми го казвал – усмихна се тя – Но вече мога да се справям сама.
- Мда... – той привидно се замисли и заяви – Струва ми се, че съм чувал това и преди :) Но няма да се отървеш толкова лесно от мен, мишле! И знаеш ли какво? – младият мъж бодро скочи и и подаде ръка. Киреи го изгледа учудено, но хвана ръката му и също стана – Така! Приготвяй се, защото идваш с мен на турнира!
- Идвам с теб къде?!? О_О – изненадано се ококори момичето.
- На турнира.
- Забрави!
- Ооо, не! Идваш да ме гледаш на четвъртфинал! Хайде! Обличай се, че стана обяд!
- Ама аз не искааам... – започна тя, но той отсече:
- Няма „не искам”! направи го заради мен, Киреи! Беше ми мечта все пак... Трябва ми кураж...
- Не! – сухо отряза тя и непреклонно скръсти ръце. Као се подсмихна.
- Мооооооооооляте XD Моляте ^________^ Зарадвай твоя нещастен голям брат, който няма да се справи сам на турнира на Каиба. Ще ми донесеш късмет и...
- Нямаш нужда от мен, Као – отряза отново момичето – Нали си имаше талисман? Даже си го сложил и на ръката си.
- Какво?! о_О – младият мъж учудено погледна ръката си и видя на нея пръстена. Дори не се беше усетил кога го е сложил – О... ъъъ... амиии... – заекна той – Да, но ще съм по-сигурен като знам, че си там, Киреи. Всичките ти приятели, които са на финала, са силни и ще имам нужда от подкрепата ти... А и от 5 години имам зъб на Каиба. Искам да си там, ако се дуелирам с него!
Неочаквано Киреи омекна.
- Обещаваш ли да го победиш? – наивно попита тя. Као се усмихна.
- Не мога да ти обещая такова нещо... Но ще дам всичко от себе си!
- Ами... – тя въздъхна умърлушено – Добре. Само да се оправя :)

* * *
Това беше един от най-лошите дни на Мокуба Каиба.
Лошото настроение на брат му направо го побъркваше.
От няколко дни насам Сето се държеше наистина странно. Самочувствието му бе скочило до небесата, но в това нямаше почти нищо ново. Необичайното бе, че извднъж той промени твърдото си решение да не ходи на коктейла в Гранд хотел и предната вечер се приготви за там, без да дава каквито и да било обяснения.
Мокуба не знаеше кога се е прибрал. Не смееше и да попита.
Просто тази сутрин Сето Каиба бе повече от вкиснат и наострен към всички.
Организацията по турнира го изнерви още повече. Сякаш всички се мотаеха нарочно, само и само да го ядосат. Беше излязъл от кожата си.
Маската му от хладнокръвие се пропука, но въпреки това той пак я сложи. Това хладнокръвие му беше необходимо. Защото днес, утре, след седмица или след година, Каиба искаше да бъде готов да се изправи срещу Юги и да победи.
Но му трябваше концентрация, а заради суетенето на всички наоколо му беше почти невъзможно. Как съжаляваше само за предната вечер... Ако знаеше, че ще се обърка толкова, въобще нямаше да си прави труда да кани онова момиче. Вместо това щеше да усъвършенства стратегията си.
Но нееее! Киреи трябваше да погъделичка егото му с държанието си и с всичко, така че той да се излъже и да я покани... При това в най-луксозния хотел в града!...
Само като се сетеше за това му ставаше гадно. Как можа да се покаже такъв глупак?! Сам и позволи да прави каквото си иска, без да се усети каква използвачка е в действителност... Не, не, не! „Не, Киреи! – мислеше си той – Няма да стане! Все още мога да мисля с главата си! Ако смяташ, че можеш да ми подкосиш краката с невинното си гласче и да правиш с мен каквото си изкаш, жестоко се лъжеш! Няма да ти позволя да ме размекнеш отново!”
О, да...
Каиба наистина се беше назлобил.
Премисляше всичко, което и наговори вечерта и стигна до извода, че въобще не е имало смисъл да си прави труда да я обижда. Първо, че не беше в негов стил и второ, че се наложи след това да стане свидетел на онази сценка от неина страна. Като добре премислена роля от сценарий на сапунен сериал: отчаяната отблъсната нещастница, която непременно трябва да се разплаче, да удари шамар на своя т.нар. „възлюбен”, който дълбоко я е наранил, и да си тръгне демонстративно... „Следва продължение... – изрецитира Сето наум – В следващия епизод очаквайте той да моли за прошка... Дрън, дрън...! Не, благодаря! Не смятам да се вържа!”
Въпреки че се чувстваше малко гузен...
Не! Не заради нея!... Глупости!
Яд го беше, че избухна.
Сам не можеше да познае действията си. Можеше просто да и натрие носа с някоя остра забележка и да и обърне гръб като победител. Сега сякаш бе оставил това недовършено и то бе причината да не може да събере мислите си...
Той замислено се разхождаше из командните помещения без да обръща внимание на нищо, когато погледът му неочаквано се спря върху една от камерите – тази, която показваше как в момента Киреи и милото и братче влизат в KaibaLand.
- Каква мила картинка!... – глухо изговори той. Студените му сини очи заплашително се присвиха и той каза високо – Мокуба! Въведи кодовете, които ти дадох и се погрижи да започнем до половин час! Ако има някакъв проблем, провери в базата данни на KaibaCorp за грешки и поправи каквото има хужда! Искам този път да няма изцепки, затова внимавай! Аз излизам.
И без да каже нито дума повече, Каиба се запъти навън, оставяйки малкото си братче да гледа изумено след него.
- „Мокуба, направи това!... Мокуба, направи онова!... – измънка момчето със затъпен поглед – Мокуба, съдери си задника от работа, а аз ще се правя на велик и ще се цупя!” – той безнадеждно поклати глава, върна се отново на компютъра и въздъхна – Започваш да се държиш като втория ни баща, Сето...
Младият мъж обаче не го чу. Вече се бе отдалечил прекалено много. Той слезе по някакво аварийно стълбище и излезе на страничните улички, откъдето щеше да стигне до арените.
Као и Киреи вървяха из KaibaLand без определена посока, хванати за ръка. И двамата не бяха в настроение за каквото и да било, но въпреки това Као се опитваше да развесели сестра си и разпалено и разказваше нещо, но тя явно не го слушаше. Погледът и неспокойно блуждаеше наоколо, сякаш се страхуваше да не види някого или нещо.
И ето, че точно до арената, към която двамата се бяха запътили, тя видя Каиба.
Презрителният му поглед я прониза. Момичето смутено извърна глава, правейки се, че не го забелязва, и инстинктивно стисна ръката на брат си.
- Као... – прошепна тя – Да отидем някъде другаде... Тук едва ли ще пише нещо за четвърт-фина...
- Е ти пък сега! – възкликна учудено младият мъж – Това е една от най-голените арени, естествено, че ще пише. Хайде! – и той я дръпна нататък.
- Да, но тук има някои хора, които не искам...
- Хей! Това не е ли Каиба? – прекъсна я Као, сякаш не я чу.
- Мммда... – измънка тя унило – Као, да отидем...
- Ти се дуелира с него, нали? – продължи той възторжено – Значи те познава! Ела! Искам да ме запознаеш с моя бъдещ противник!
- Но, Као... – Киреи се опита да протестира, но вече бе твърде късно.
- Хей, Каиба! – въодушевено се провикна Као и бодро се изпречи пред него. Сето го изгледа безразлично.
- Познавам ли те?
- Ъъъ... Не, но... – Као заекна за малко, но продължи със същия ведър тон – Дуелирал си се със...
- Дуелирал съм се с много хора – сухо произнесе Каиба.
- Сигурно, но...
- Здравей, Киреи! – без да обръща внимание на младия мъж, Сето се обърна към сестра му. Тя обаче не отговори, а наведе глава и той подигравателно каза – Няма ли да ме поздравиш?
- Добър ден, господин Каиба! – студено произнесе момичето, гледайки го убиващо.
- „Господин Каиба”? – той се изсмя – Много си учтива! На какво го дължа?
- Съжалявам, не говоря с непознати! – отсече Киреи и се обърна.
- Непознат ли? – отново се изсмя Сето – Интересно...
- Као, хайде! – тя дръпна брат си – Да си вървим! Тук има много неприятни хора!
- Значи съм неприятен, а?
Киреи повлече брат си нанякъде без да отговаря повече. Но това не устройваше Сето.
- Ще участваш на финалите, нали? – провикна се той и Као учудено се обърна – Ти трябва да си брат и.
- Да, брат и съм. Защо...
- Као, зарежи го! – Киреи хвана ръката му и отново го дръпна – Не говори с този мухльо!
- Киреи, струва ми се, че ме обиждаш! – студено реагира Каиба – Никога ли не можеш да спреш когато трябва? – той не изчака отговор, а направо изстреля – Ако и брат ти е такъв идиот като теб, разкарай го по-бързо от тук!
- Чакайте малко! – обърка се Као – Какво по дяволите става тук?! – погледът му зашари очакващо ту към сестра му, ту към Каиба.
- Попитай сестра си! – изсмя се Сето – Тази глупачка върши глупости и не иска да поеме отговорност за това, което си е надробила.
- Киреи, за какво...? – започна Као, но, чувайки думите му, прекъсна мисълта си и каза остро – Хей! Не говори така на сестра ми!
- Защо не? – изсмя се отново Каиба – Това е реалността...
- Не го слушай, Као! Да вървим! – момичето го прекъсна и за пореден път се опита да тръгне, но Као я задържа.

- Не, не, не! Искам да ми кажете какво се е случило! Не ми минават такива, Киреи! – той се обърна към Сето – Внимавай как и говориш в мое присъствие, чу ли?!
- Чух! – студено произнесе той – Само дето не си ти този, който ще ми казва какво да правя! Нито пък тя! И двамата сте никои, така че няма...
- Каиба, какво си въобразяваш... – Као се раздразни.
- Као...! Као, чакай! Моля те... Као! – Киреи го дръпна настрана и прошепна – Моля те, не му обръщай внимание! Да си вървим...
- Не, не, не! Не си познала, Киреи! – възкликна младият мъж – Кажи ми нещо! Но честно. С него ли беше снощи? – той изпитателно се втренчи в нея, но тя мълчеше – Отговори ми!
Момичето наведе тъжно поглед. Као повдигна лицето и и тя го погледна в очите.
- Не искам да си спомням за снощи. Кавото и да е станало там, моля те, не ме питай...
- Само ми кажи той ли беше? – загрижено попита той.
- Ако кажа "да", това ще промени ли нещо?
Сето гледаше отстрани тази сцена с присвити очи. Това протакане го дразнеше. Гризеше го любопитството какво си говорят.
- Не се правете, че не съм тук! – каза той високо – Као, кажи какво те интересува, защото сестра ти най-вероятно ще те излъже!
Као го погледна. В очите му имаше някакво предизвикателство, което Каиба нямаше начин да не забележи.
- Какво прави снощи, Каиба?
Сето се подсмихна.
- Трудно ли й е да ти каже?
- Не питам нея, а теб! – отряза младият мъж. В очите на Каиба проблясна същото предизвикателство.
- Добре... Као... Снощи бях на вечеря със сестра ти. Но, след като я отблъснах, тя се побърка още повече и се осмели да ме удари. Явно не осъзнава, че човек като мен не може да има нищо общо с такава като нея – той самодоволно се усмихна и изгледа презрително Киреи – Не обичам да си имам работа с използвачи!
Као бе възмутен. Не можеше да му позволи да говори така за сестра му. При това Каиба си извърташе нещата. Киреи не беше използвачка!!
- Казах да внимаваш как говориш за нея! – той скочи агресивно насреща му – Имаш ли въобще представа как се прибра тя снощи?! Беше почти отчаяна...
- Као, стига!!! – момичето светкавично застана между двамата. Трябваше да си тръгнат още сега, защото не знаеше иначе какво може да направи брат и – Достатъчно! Да си вървим!
- Мммне! Никъде няма да ходите! – отряза Сето. Все пак бе решил да бъде победител. Нямаше да я остави да си тръгне така – Била отчаяна, казваш... И защо? Защото не може да ми направи нищо и се дразни ли?
Момичето се обърна и го изгледа презрително и изрече остро.
- Млъкни!
- Казах ти да не ми заповядваш, глупачке! – почти извика той и Као го блъсна.
- Казах да внимаваш, Каи...!
- Остави го, Као! – Киреи трепереше от гняв, но въпреки това се опита да ги разтърве – Остави го, моля те... Да си вървим...!
- Казах ти, няма да си вървите! – отсече Каиба и с присъщото си спокойствие продължи – Као, след като не разбираш какво става, може и да не се месиш! – той се приближи се до него и се втренчи предизвикателно в очите му. Као присви поглед заплашително.
- Дай ми една основателна причина да не го правя!
- Хайде! Щом искаш да правиш нещо, действай! Няма да те спирам...
- Престанете и двамата!!! – изкрещя момичето и двамата я изгледаха странно.
- Тихо! – с насмешка произнесе Сето – Остави го да говори или да действа! Не знам какво е намислил.
- Просиш ли си го?! – агресивно попита Као.
- Аз не прося. Само вие го правите!
- Ооооооххх! Вървете по дяволите и двамата! – извика Киреи отчаяно – Тръгвам си!!!
Тя се обърна и понечи да тръгне, но гласа на Каиба я спря.
- Щом не ти изнася, веднага се махаш, така ли?
Тя го погледна отново. Какво по дяволите искаше той от нея?! Да я побърка ли? Да я изкара извън релси? Ако целеше това, успяваше. Момичето яростно вдигна ръка да го удари, но се разтрепера и просто се обърна и тръгна.
- Киреи, чакай... – извика Као.
- Пак се проявява селската ти страна – подигравателно каза Сето – Поне се усещаш.
Киреи се спря. Толкова се изкушаваше да се върне и да му отговори, но се въздържа и си продължи.
Кайба се изсмя. Не можа да я предизвика достатъчно. Отново се чувстваше победен.
- Поздравявам те, Каиба! – Као безразлично го изблъска от пътя си, за да я настигне – Имаш късмет, че държа на нея достатъчно, за да я послушам. Този път ти се размина, но следващия път няма да имаш такъв късмет! Само искам да знаеш, че току що отблъсна едно прекрасно момиче! – и той му обърна гръб и я последва.
- Сигурно... – безразлично отвърна Сето. О, да! Сега вече той се чувстваше слаб! Наистина победен на собствената си територия – Као, чакай малко! – провикна се той. Младият мъж се обърна учудено.
- Какво?
- Ако ще участваш в четвърт-финалите, по-добре побързай! Жребият ще е след малко в Blue-Eyes арената. Ще се видим там!

* * *
- Здравейте, дуелисти!!! Започват Четвърт-финалите в KaibaCorp Gold League! Ето ги и финалистите: Джоуи Уилър, Юги Муто, Као Морита, господин...ъъъ... извинете... Сето Каиба... ъъъ... сър... Марик Ищар, Рафаел, Алистър и Велан! – обяви водещият и добави – А сега, жребият!

Пон Окт 18, 2010 4:08 am

Пет Окт 22, 2010 10:35 pm

- Киреи! Киреи! Киреи, почакай!
Као догони сестра си и я спря.
- Какво?! – рязко попита тя. Гласът й звучеше остро и глухо. Студенината в иначе топлите й кафеви очи го прониза.
- Остани, Киреи, моля те... – започна той, но момичето го прекъсна:
- Сега знаеш защо не исках да идвам! Не ме карай да остана!
- Но, Киреи...
- Не мога да го понасям, не разбираш ли?! – в очите й се появиха сълзи и тя се разтрепера – Сякаш всяко нещо, което казва, е напук на мен! И знам, че го прави, за да ме дразни... Не издържам повече!... Просто...
- Киреи! – спокойно произнесе той.
- Какво?
- Успокой се! – младият мъж хвана дланите й и ги целуна – Не му обръщай внимание! Все едно въобще не съществува...
- Не мога... – поклати глава момичето.
- Слушай ме! – отсече той – Ако имаш още проблеми с него, остави това на мен! Аз ще се разправям с този мизерник!... – Као избърса нежно сълзите от очите й и се усмихна – Сега вдигни глава и ела с мен на турнира!
- Но той...
- Като те види там с усмивка на лицето, ще му стане неприятно, защото ще разбере, че си силна. Покажи му каква си в действителност, Киреи! Не се предавай!

* * *
Blue-Eyes арената беше пълна с народ. И всички чакаха жребия.
Въздухът беше застинал в някаква мъртва точка, скован от напрежение.
Никой не знаеше защо всичко се бави толкова. Организацията беше перфектна, финалистите също си бяха по местата. Като започнем от Каиба, естествено, минем през Джоуи, Юги, Рафаел, Велан, Алистър и стигнем до Марик и накрая Као...
Не!
Грешка!!!
От осмия дуелист нямаше и следа!
- Не схващам какво чакаме все още – наперено заяви Велан, оглеждайки всички присъстващи очакващо – Ясно е, че този пъзльо няма да дойде!
- Не бъди толкова сигурен, Велан. Као не ми изглежда много „пъзлив” – в спокойния тон на Юги се прокрадна иронична нотка.
- Както и да е! – нервите на Алистър не издържаха – Каиба, стига с това чакане! Дойдох тук да се дуелирам, а не да чакам някакъв си там, който може и да не...
- Ще дойде. – студено изрече Каиба и вдигна поглед. В очите му имаше увереност. Нещо му подсказваше, че Као ще пристигне всеки момент, но се чудеше дали и Киреи ще бъде с него. Щеше да бъде глупаво от нейна страна...
- Здравейте всички, съжалвам, че се забавих! – с бойна крачка Као влетя в помещението зад арената и гордо застана насред кръга изнервени дуелисти – Обърках пътя ^_^
- О, хайде стига, човече! – изуми се Велан – Не се излагай! Как ще се загубиш тук? Признай си! Хвана те шубето, нали? :}
- Да ти приличам на страхливец? 0.о Имах работа, това е...
Нещо накара Сето да погледне отново към входа. Имаше чувството, че някой го наблюдава. И видя там Киреи. Погледът й беше вперен в него, но, щом очите им се срещнаха, тя извърна глава. „Глупачка! – помисли си той и поклати глава – Това момиче явно не разбира от дума!”
- Добре! Всички вече сте тук! – изнервено се намеси Мокуба – Време е това шоу да започне!
Осемте финалисти тържествено излязоха на подиума под бурните ръкопляскания на публиката и един притеснен костюмиран човечец излезе пред тях. Той огледа множеството пред себе си, прокашля се леко и започна речта си:
- Здравейте, дуелисти!!! Започват Четвърт-финалите в KaibaCorp Gold League! Ето ги и финалистите: Джоуи Уилър, Юги Муто, Као Морита, господин...ъъъ... извинете... Сето Каиба... ъъъ... сър... Марик Ищар, Рафаел, Алистър и Велан! – обяви водещият и добави – А сега, жребият!
До него стоеше голяма стъклена сфера, в която явно бяха имената на финалистите. Той престорено я потупа и продължи:
- Това е момента, който очакваме от дни: да разберем кои ще са първите класирали се за полуфинал. Днес ще бъдат изтеглени четирима финалисти и ще се водят два дуела, първият от които ще се проведе в Blue-Eyes арената веднага след жребия. Другите два дуела ще бъдат утре и победителите в тях ще играят за I, II, III и IV място. А сега, ето и първият дуелист... – той замислено се разбърка из сферата и извади малко непрозрачно кълбо, което хвърляше странни металически отблясъци. След кратък смут, явно най-после успя да намери това, което търсеше и отвори кълбото. От него блесна за стотна от секундата ярка светлина и на подиума се появи холограмно копие на Алистър.
- Леле! – възкликна Джоуи изумено – Този изглежда точно като теб, пич!
Останалите го изгледаха укорително и русокоското веднага млъкна и се покри най-отзад в редицата. Водещият продължи:
- Така. Първият състезател днес ще бъде господин Алистър. Негов опонент е... – човекът се разбърка отново в сферата и извади ново кълбо, от което на подиума се проектира образа на Као – Господин Као Морита! Техният дуел ще се проведе съвсем скоро. По-късно днес ще бъде и вторият дуел. В него опоненти ще бъдат... – водещият отново се разтършува из сферата и от кълбото, което извади този път, се показа холограмата на Юги – Господин Юги Муто и... – той отново бръкна и извади за последен път този ден поредното кълбо. Този път в него се криеше... – Господин Велан! – избухнаха ръкопляскания и, когато най-после утихнаха, водещият успя да обяви – Техният дуел ще се проведе един час след края на дуела на Као и Алистър. От нас приятен ден, уважаеми зрители! Време е за дуели!
Последва поредната доза бурни ръкопляскания. Публиката искаше шоу и щеше да го получи. Шест от осемте дуелисти слязоха от подиума и седнаха на първите редове, откъдето се виждаше най-добре. Горе останаха само Као и Алистър.
- Ъм... Киреи... Извинявай... – от своята „диспечерска” позиция зад кулисите Мокуба забеляза момичето, стоящо отстрани. Тя се обърна отнесено.
- Какво? На мен ли говориш?
- Да, не стой тук – напрегнато каза момчето – Защо не седнеш в публиката? В първите редове има места.
- Ами...
- Хайде, тази суетня не е много подходяща за външни лица! – и той я избута по страничната стълба, която слизаше при първите редове.
- А! Ето къде си била! – от там нататък я пое Джоуи. Русокоското хвана ръката й и я дръпна при местата, където бяха седнали той и Юги – Ще седиш при нас! Недей да се покриваш повече зад кулисите, ей!
- Ами аз... – тя се опита да каже нещо, но Джоуи я прекъсна:
- Тристан и Теа седнаха... ам... Да! Ето там – той посочи и двамата помахаха – Можеш да седнеш при... А, не. При тях няма място :/ – момчето объркано се заоглежда за свободно място и очите му светнаха, фокусирайки през няколко места още едно, но почти веднага радостта му поувисна. Без обаче да дава това да се разбере, той посочи – Ето го и твоето място! Не те притеснява, че е до Каиба, нали?
- До... Моля? – изведнъж заблудените очи на Киреи се разшириха – Нееее! Джоуи, забрави...
- Хайде, Киреи – без да й даде възможност да протестира, Юги я бутна нататък – Дуела вече започва!
Момичето с неохота отиде до мястото, подканвано от настоятелните погледи на двамата приятели и неуверено седна, без да смее да погледне на другата страна, където бе Каиба. Усещаше, че той я гледа и погледът му я пронизваше. Тя притеснено впи пръсти в седалката.
- Виждаш ми се напрегната, Киреи – студеният подигравателен тон на младия мъж я накара да настръхне – Защо?
Тя мълчеше и той продължи със същата ирония.
- Можеше да не си правиш труда да идваш. Данеби да си тук за агитка на беззащитното си братче? – Киреи мълчеше все така упорито и той се изсмя – Разбирам! Приемам мълчанието ти за съгласие. Но, да ти кажа, не си падам много по монолози, така че...
- Не си хаби думите тогава! – отвърна момичето със смразяващ тон и го погледна в очите – Не говоря с теб!
- Така ли? – със същият смразяващ тон, дори леко заплашително, Каиба присви очи, очаквайки отговор. Киреи обаче обърна глава и повече не

Нед Окт 24, 2010 4:19 pm

* * *
Двамата опоненти пристъпиха един към друг.
- За мен е чест да се дуелирам с теб, Алистър! – заяви Као, протягайки ръка към противника си. Алистър го изгледа с насмешка.
- Радвам се да го чуя! Надявам се да не си такъв аматьор, за какъвто те мисля. Иначе този дуел ще е загуба на време.
Као се подсмихна. Този дуел наистина му се струваше загуба на време. Нямаше значение колко силни противници са, за него резултатът беше ясен.
Докато водещият даваше дуелните им дискове и разбъркваше тестетата им, в главата на младия мъж вече се оформяха ходовете, които щеше да използва. Независимо какви карти щеше да изтегли, стратегията му бе ясна.
- Добре, Као! – провикна се Алистър – Ти започваш! Колкото по-бързо изиграеш хода си, толкова по-бързо ще спечеля този дуел!
- Ще видим! – на лицето на Као се появи иронична усмивка. Алистър явно го подценяваше. Колко жалко... – Поставям чудовището The Nine Survival of Clubs (Деветия Оцелял Спатия) (1700/1700) в защитен режим… И две карти с лице надолу...
- Това ли е всичко? – прибързано попита Алистър и Као кимна – Много добре! Не смятам да си губя времето с теб! Призовавам Mechanicalchaster (1850/800) и атакувам твоето чудовище!
Чудовището му атакува и унищожи война на Као без той да активира нищо. Това беше лесно.
- Хах! Както си мислех! – изсмя се рокерът – Нямаш полезни капани, а сега и чудовище! Научи се да блъфираш, Као! Аматьор!
- Чакай! – със спокоен глас Као го прекъсна – Преди да свършиш хода си, активирам трап картата Four Aces (Каре Аса)!
Моментално на полето се издигна карта, подобна на Асо от класическите карти за игра, но на нея бяха събрани Асата и от четирите бои.
- Какво по... – Алистър бе изумен. Докато работеха за Дарц, тримата с Велан и Рафаел бяха събрали най-пълната колекция от карти, които компанията на Пегасъс някога бе създавала. Но такива... Деветият Оцелял Спатия... Каре Аса... Тези карти бяха нечувани и невиждани! Или може би фалшиви...
- Що за капан е този!? За пръв път го виждам? – възкликна той. Као се подсмихна.
- Това тесте е уникално и го имам само аз, може да се нарече „belote deck” – кротко заобяснява той – Създадено е лично от Пегасъс...
- И откъде накъде го имаш, след като е толкова “уникално”? – остро попита Алистър.
- Преди около година участвах в един неофициален турнир за АмАтьОрИ – Као натърти на думата „аматьори” – който Пегасъс бе организирал. Наградата за победителя беше това тесте...
- Виждам, че си победил... >.> – констатира Алистър. Това за турнира беше вярно. Наистина преди време Пегасъс бе организирал нещо такова, но наградата така и не беше огласена публично, а и победителят не беше много известен, така че никой не се бе заинтересувал. Сега обаче нещата се променяха. Това неповторимо „белотно” тесте даваше на Као допълнителен коз, тъй като никой нямаше да знае какво да очаква от него. И все пак, за да познава добре ефектите на картите си, той вероятно бе играл доста с него, но до момента в турнира подобни карти не бяха регистрирани! В това нямаше логика. Вероятно Као бе използвал в предните си 10 дуела други тестета, които да не привличат вниманието. Но това не бе честно!!!
Всички тези мисли минаха през главата на Алистър за секунди. В момента той се чувстваше като подвижна мишена и това никак не му изнасяше. Той имаше свои планове да продължи в турнира и за целта трябваше да отстрани като за начало този свой първи сериозен противник.
- Все пак, Као... – на лицето му се появи ехидна усмивка – Не ми казвай, че аз съм първият, срещу когото изпробваш това тесте. На мен поне ми звучи доста наивно.
- Не съм казвал такова нещо :]
- Тогава нали мога да попитам... – Алистър се обърна към първите редове – Каиба, регистрирана ли е до този момент в турнира ти игра с това тесте?
Президентът на KaibaCorp мълчеше. Всичко това, което си бе помислил Алистър, мина и през неговата глава.
- Нямаш право да искаш подобна информация, Алистър! – студено изрече той. Рокерът кимна.
- Разбирам... Но има ли право и той да пази в тайна тесте като това? Не мисля, че е много честно!
В очите на Сето блеснаха странни пламъци. Какво значение имаха правилата? Пред него изникваше ново предизвикателство.
- Няма такова правило – заяви той – Въпреки че... картите на Као са неизвестни, всеки участник може да използва произволно тесте за дуелите си. Ако целта ти е била да го елиминираш така, няма да стане толкова лесно! Дуелът продължава!
- Хах... – Алистър присви очи многозначително – Щом казваш, Каиба... Добре де! – той отново се обърна към потивника си – Као, няма ли да кажеш ефекта на това нещо?
- Разбира се! Само изчаквах разговора ви да приключи – Као се изсмя и започна да обяснява – Капанът Каре Аса праща на всеки 2 хода по една магическа карта Асо във гробището. Когато всичките четири магически карти Аса се съберат в гробището и картата Каре Аса действа на полето, дуелът приключва.
- Приключва казваш... – замислено изговори Алистър.
- Дам. Аз печеля! ^ ^ – Као се засмя. Опонентът му обаче започваше да се изнервя.
- Ще видим тази работа! Нямаш чудовища на полето. Ти си на ход и побързай! Кайба чака да загуби от моя милост!
- Щом казваш!
На лицето на Као все още имаше усмивка. Той тегли карта.
- Така! Призовавам чудовището The Nine of Spades (Деветимата Пика) (1900/1200). Деветима, унищожете неговия Mechanicalchaster!
Последва бърза атака от мечовете на деветимата черни войници и чудовището на Алистър избухна.
- Е, кой има предимство сега?
- Предимството ти няма да е задълго, плейбой! – провикна се Алистър – Приключи, нали? Тогава призовавам още един Mechanicalchaster (1850/800), но това все още не е всичко! Защото активирам магическата карта Limiter Removal!! Тя увеличава атаката на чудовището ми двойно и сега тя е 3700! ХаХаХаХа! Mechanicalchaster атакувай чудовището на Као!!!
И... атака.
Войниците на Као изчезнаха и ударната вълна блъсна него. Младият мъж загуби равновесие и се олюляваше наляво-надясно, но не за дълго. Явно за пръв път играеше с толкова реалистични холограми.
- Брррр! На това му казвам добра атака! – възкликна той – Тези арени били голяма работа!
- Хах... Сииигурно – Алистър се засмя подигравателно и продължи – Понеже след края на хода си ще остана без чудовища, слагам карта капан, за да предпазя жизнените си точки. Твой ред е!
Као тегли карта и се загледа в това, което имаше в ръката му. Всичко беше идеално. И макар в момента той да бе с 2200LP, а Алистър с 3950, това не означаваше, че е загубил предимството си. Младият мъж погледна за кратко в публиката, където стоеше Киреи. момичето се усмихна. Тя вярваше в него.
- Добре! – заяви той – Призовавам в атака моя войн The Nine of Hearts (Деветият Купа) (1800/300), но няма да те атакувам, защото съм аматьор!!! Слагам и още един капан и приключвам хода си!
- Ти го каза – иронията в гласа му очевидно раздразни Алистър – Аматьорът си е аматьор и такъв си остава!
- Но, преди да си започнал хода си, виж първото задействане на ефекта на Каре Аса – хитро се усмихна Као – Картата Ace of Clubs (Асо Спатия) отиде във гроба, но това не е всичко, защото активирам моя капан King of Hearts (Поп Купа). Той може да бъде използван само ако картата Каре Аса е на полето. Поп Купа има следния ефект – праща едно Асо в гроба. В нашия случай това е Ace of Diamonds (Асо Каро). Остават още две Аса!!!
- Спокойно, няма да ти дам шанса да ги събереш – пренебрежително измърмори Алистър – защото активирам капана Call Of The Haunted и връщам единия ми Mechanicalchaster, но не за дълго. Жертвам го, за да призова Cyber-Tech Alligator (2500/1600)!!!
- Уау! Уплаших се... – изсмя се Као, но Алистър го прекъсна:
- Едва сега започвам! Имаш ли последни думи преди да загубиш, пич? Защото екипирам моя Алигатор с магическите карти Axe of Despair и Machine Conversion Factory.
На лицето на Као се изписа безгрижна усмивка.
- Брей! 3800 атака? Браво, браво! – възкликна той.
- Кибер Алигаторе!!! – извика Алистър – Атакувай неговото чудовище Деветият Купа!!!
Алигаторът се засили и с един удар отнесе Деветият Купа на Као и 2000 от жизнените му точки. Той се свлече на колене на земята, навел глава, и се разтресе от беззвучен смях. Алистър го изгледа странно.
- Какво ти е толкова смешно? Остана само с 200LP…
- Хубава атака... признавам... – изсмя се противникът му – Направо ме заболя...
- Тогава?
- Преди да свършиш хода си, активирам моя капан King of Spades (Поп Пика). Той ускорява ефекта на Каре Аса и вместо на 2 хода, асата биват пращани в гробището на всеки ход и това действа само докато Каре Аса е на полето! – той огледа любопитно арената и заяви – Както виждам, все още си стои тук, така че... Времето ти изтича
- Ускоряваш, а? – ядоса се Алистър – Само да ти кажа, че пак няма да успееш!!!
- Ще видим... – Као тегли карта и се изсмя добродушно – Стига бе! Днес явно имам късмет! ^ ^ Да видим... Играя Pot Of GreeD и тегля две карти от тестето ми... – той дълбокомислено сложи ръка на тестето си, изтегли две карти и когато ги погледна възкликна щастливо – Страхотно!!! Бог е с мен! Призовавам още едно чудовище Деветият Купа (1800/300) пак в атака, слагам една карта с лице надолу и свършвам хода си. ^ ^
- Ам... Као... – Алистър го изгледа изумено – Сигурен ли си, че си с всичкия си? о.0
- Абсолютно ^ ^ Защо? – направи се на учуден Као.
- Защото хода ти беше повече от глупав, идиот такъв! – извика Алистър – Аз ли трябва да те уча как се изграят Дуели с Чудовища?!
- Мне... О.О Защо? – Као продължаваше да отговаря като кръгъл идиот. Алистър се изнерви.
- Оооох!!! Забрави!!! – извика той – Няма значение, че преди малко Асо Купа отиде в гробището, аз пак ще те бия преди да ги събереш! Това е ще е последният ми ход и ще бъде победоносен!!! А сега гледай! – Алистър заизрежда като машина всичко, което правеше – Първо призовавам трети Mechanicalchaster, след това активирам Monster Reborn за да върна още един Mechanicalchaster и за черешка на сладоледа активирам още един Limiter Removal!!! Cyber-Tech Alligator ATK7600, Mechanicalchaster ATK3700, Mechanicalchaster ATK3700, атакувайте неговото Купа! АТАКА!!! – крещеше със пълно гърло Алистър.
- Као, не!!!
Изведнъж от публиката се чу женски вик. Киреи скочи от мястото си и побягна към подиума, но някой хвана ръката й и я върна обрато.
- Стой тук, Киреи! – студеният глас на Каиба мигновено я съвзе – Още не е свършило!...
- Чааааакай малко, Алистър! – в момента, преди атаката на противниковите чудовища да порази Деветия Купа, Као вдигна ръка – Всичко свърши, но за теб!
- МОЛЯ?!? О_О – ококори се Алистър.
- Чу ме! – Као затвори очи и наведе глава, произнасяйки със сериозен глас – Мисля че е време да разбереш Силата на Сърцата Купа! Това е основната ми стратегия в това тесте. Активирам Трап карта Great Joker of Hearts (Великия Жокер Купа), защитата всички карти Купа от всякакви атаки и ефекти за 2 хода!!!
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! Това не може да бъде! – Алистър падна на колене. Той просто не можеше да повярва, че ще загуби. Не и от някой, когото смяташе за пълен аматьор.
- Както и предполагаш, само тегля карта и приключвам хода си! – тихо каза Као – Това е момента на истината! Ace of Spades (Асо Пика) отиде в гроба и събрах всичките Аса! Дуелът свърши, Алистър, и аз те победих!
- Нне...не мога да повярвам… – заекна Алистър неадекватно – аз... такова... Не... хах... Аз... Аз паднах от…
Као се приближи до Алистър и сложи ръка на рамото му. Последвалите думи прозвучаха като успокоение:
- Аз все още си оставам аматьор ^ ^ За мен беше чест да се дуелираме!

* * *
- Страхотен дуел, братко! – Као слезе при приятелите си и Киреи веднага скочи да го прегърне – Знаех си, че ще победиш!
- Благодаря ти, сестричке! – усмихна се младият мъж. Неочаквано някой го удари по рамото.
- Ти!
- Аз? – Као се обърна и срещна опулената физиономия на Джоуи.
- Какво по дяволите беше това тесте, бе човек?! Направо ме разби!
- Ами... – младият мъж заекна, но Киреи изстреля:
- Джоуи, Маи не е ли с вас?
Русокоското увеси нос.
- Всъщност тя... – започна той унило, но Велан го прекъсна, идвайки с бодра крачка:
- Бас хващам, че е в онзи бар и танцува. Нали, Джоуи? Ето къде ще отида след дуела си с теб, Юги – той сръга Рафаел в ребрата и добави – И без това гърлото ми е пресъхнало...
- Не мисля, че точно сега е момента да се дразниш, Велан! – укорително избоботи Рафаел, виждайки изнервената физиономия на русокоското.
- Какво? Аз?! Да се дразня? – Велан възкликна с невинен глас – Раф, моля ти се, приятелю! Познаваш ме...
- Да, точно затова го казвам >.>
- Оу... Ами... – Велан малко поувисна, но това далеч не развали настроението му – Добре! Предавам се, Уилър! Виждам, че сте се уредили с Маи и няма да ви се бъркам... – мигновено на лицето на Джоуи цъфна някакво спокойствие, което обаче бързо бе помрачено от последвалото – Макар че ме учудва едно нещо, човече: как няма да знаеш с какво се занимава?! Та тя ти е приятелка... не! Тя ти е повече от приятелка, а да не се заинтересуваш къде се губи по цял ден...
- Това ми прозвуча все едно въобще не познаваш Маи, Велан – сухо отвърна русокоското.
- Да, пич! – Алистър вече бе възвърнал самообладанието си след загубата – Все пак тя е Малката Госпожичка Голяма Уста...
- Хей!!! Не говори така за нея! Чуваш ли!? – Уилър моментално се наостри, все едно настръхна насреща му – Да си имаме уважението, става ли?
- Хах... добре...
- Както и да е, познавате я! – продължи той – Като каже нещо, никой не може да й го избие от главата, а като си науми, че не иска да ми каже какво работи, така и не можах да й го изкопча...
- Трябва да й покажеш кой е мъжът в къщата, Уилър. – сухо изрече Рафаел – Иначе ще трябва да й играеш по свирката.
- Повярвай ми, Рафаел, тя ВеЧе знае, при това мнооого добре, кой е мъжът в къщата :} – наперено заяви русокоското, изпъчвайки се гордо, но Тристан го удари по гърба и той се сгърчи и се сви – Хей! Какво пък беше това?!
- Слез на земята, Джоуи! Ти никога няма да бъдеш пълноправен мъж в къщата на Маи!
- Ммдаааа... – Джоуи поклати глава – Благодаря за подценяването, Тристан!
- Еми не е ли така? О.о Всички видяхме как те третира като кученце, нали? Теа? Киреи? Вие също бяхте там... – Тристан потърси с очи момичетата, очаквайки подкрепата им. В замяна обаче получи само по едно безразлично:
- Така ти се струва – от Теа и:
- Това беше нищо – от Киреи.
- Ясно... – измърмори той – Явно днес всички се нацепваме...
- Добре, както и да е... – започна Юги, но Джоуи го прекъсна:
- Има ли някой гладен? ^_^ Чух, че наблизо правели много хубава италиянска кухня XD
Алистър го изгледа странно.
- Уилър, ти само за храна ли мислиш?
- Неее, разбира се, че не – на лицето на Джоуи беше грейнала 29 каратова усмивка – Понякога мисля и за други работи... Така де, не ти ли се иска да хапнеш едни хубави спагети или пък...
- Съжалявам, мой човек, трябва да си пазя фигурата! – отряза червенокоското.
- О, хайде, Алистър! – отегчено въздъхна Рафаел – Идвай! Ще те черпя една бира!
- Всъщност, Раф, предпочитам...
- Каквото и да е! – Рафаел го прекъсна – Идвай! Ще те черпя!
И цялата тумба дуелисти се заизнася от арената заедно с вярната си компания.
- Надявам се, че поне двама от вас ще се върнат след час! – сухо произнесе Каиба. Цялата тази комична сценка се бе разиграла пред очите му, но до този момент той просто бе седял и гледал сеир.
- Не се притеснявай, друже! – провикна се весело Джоуи – Ще ти ги върна бодри ведри и готови за дуел!
Каиба не каза нищо. Само поклати глава многозначително. Ако всички наистина се бяха поверили на Уилър, значи щяха да закъснеят подобаващо...
Но какво пък му пукаше на него? Един дуел по-малко... Вярно, че тълпата нямаше да бъде във възторг, но пък ако закъснееха много, и Юги и Велан щяха да бъдат дисквалифицирани като неявили се...
Нееееее!
Това не го устройваше!
Ако Юги отпаднеше просто така, какъв беше въобще смисълът на турнира? Та нали целта му бе да се дуелира с него?
До момента Каиба си бе нарочил две цели: Юги и Рафаел. Ако победеше тях, щеше да се смята за непобедим. Единствен и неоспорим шампион в Игрите с чудовища... Макар че след току-що състоялия се дуел на Као и Алистър, той виждаше сериозно предизвикателство в лицето на брата на Киреи. В момента съжаляваше, че го няма условието от турнира BattleCity победителят да взима най-редките карти на победения. Защото Као несъмнено имаше редки карти, на които Каиба започваше да се точи все повече. Въпреки че не познаваше целото му тесте, в него явно имаше много малко известни карти и всички останали криеха уникални ефекти. Най-малкото ако успееше да победи това „Белотно тесте”, Каиба щеше да е доволен. Така че сега към целите му бе добавена още една: Као.
Сега разполагаше с по-малко от час време до началото на втория дуел, за да обмисли как да действа...

* * *
Осем...
Седем...
Шест...
Пет...
Четири...
Три...
Две...
Една минута до втория дуел, а от участниците няма и следа...
- Как можа да ги оставиш да тръгнат така, Сето?! – негодуваше Мокуба, обикаляйки напрегнато контролната зала – Ами сега?... Ако не дойдат до... – момчето погледна таблото – Добре, отпускам им още 5 минути... Ако не дойдат дотогава...
- Ако не дойдат дотогава си е изцяло техен проблем. – сухо изрече Сето, скръстил ръце, седнал най-спокойно отстрани – Знаеш правилата. Ще ги дисквалифицирам!
- Но, Сето, публиката...
- Какво иска публиката не е моя грижа, Мокуба, нито пък твоя! – отряза той. Братчето му нямаше какво друго да каже. Прекалено много му се беше събрало на главата, така че...
Ето че и петте отпуснати минути изминаха, без който и да било от финалистите да се появи. Каиба стана от мястото си и безразлично заяви:
- Слизам долу. Обявете, че дуелът няма да се състои!
- Все тая... – уморено въздъхна Мокуба, включи микрофона и започна – Дами и господа, поради...
- ЧАКААААААААААААААААААААААЙ!!!
Неочаквано нечий вик отекна по коридора и в залата запъхтян нахълта Джоуи, сблъсквайки се на вратата с Каиба. Мокуба изумен млъкна и се обърна стреснато.
- Ча...чакайте... – задъхваше се от бягането русокоското – Дой... Дой...дойдоха... вече... Тука са...
- Уилър, кой по дяволите ти е позволил да влизаш тук?! – възмутено попита Сето, но Мокуба, огрян изведнъж от щастие, възкликна вместо отговор:
- На кого му пука? Точно навреме! – и отново включи микрофона, който бе спрял така инцидентно – И така! Дами и господа, приемете извиненията ни за тази малка техническа грешка... – той погледна брат си малко злобно – Но сега е време и за втория и последен дуел за днес! Посрещнете с аплодисменти финалистите: Велан и Юги!
От двата входа на арената пристъпиха неуверено двамата опоненти и смутено се приближиха до появилия се заедно с тях костюмиран индивид. И, докато той размесваше тестетата им, двамата си хвърляха предизвикателни погледи.
- Е, Юги? – засмя се Велан – Ще успея ли да те победя сега, когато си без Хилядолетния Пъзел?
- Кой знае – Юги с многозначителна усмивка взе тестето си и се запъти към своя край на арената – Готов ли си?
- Иска ли питане!
- Дуел!!! – извикаха и двамата.
- Добре! Аз започвам! – заяви Юги. Той тегли карти и замислено разгледа това, което му се беше паднало. Не беше никак зле... – Слагам чудовище в защита и една карта с лице надолу – обяви той – Твой ход!
- Така да бъде! – Велан също тегли и на лицето му се изписа задоволство – Ха! Призовавам Buster Pile [0/0] (armor: right arm attachment), след това атакувам твоята карта с лице надолу! – извика той.
- Но... защо? – Юги изумено се ококори – Тази карта няма атака!
- Специалния й ефект ми позволява да унищожа незабавно твоето чудовище с леце надолу и да отнесеш 500 LP – доволно обясни Велан. Юги с видимо недоволство премести в гробището чудовището си, въздишайки:
- О, не... Моят Old Vendictive Magician [450/600]...
- Сега и ефектът му е безполезен – ухили се Велан – Преди да приключа, слагам две карти с лице надолу и си ти. Засега губиш безнадеждно! Явно без мистичните сили на Пъзела си безсилен пред моя австралийски акцент! XD
- Ще видим... – Юги безразлично игнорира забележката на опонента си и призова чудовището, което току-що изтегли – Давай Gazelle The King Of Mythical Beasts [1500/1200]! Атакувай неговия Buster Pile!
- Сори, друже, няма да ме хванеш толкова лесно! – Велан съжалително поклати глава – Активирам Waboku и спирам атаката ти.
- Какво? – Юги озадачено се спря. До момента Велан парираше всеки един негов ход и за сметка на това му бе взел точки без дори да си помръдне пръста... Това не можеше да продължава така – Тогава нямам избор освен да си свърша хода – въздъхна той и Велан се изсмя:
- Така си и помислих! Призовавам Psychic Armor Head [0/500] (armor: head).! А сега с Offerings To The Doomed – той махна една от картите в ръката си – унищожавам твоя Gazelle. После играя Premature Burial за да съживя… Burning Knuckle [0/1000] (armor: right arm)
Юги се подсмихна странно. Пак чудовище без атака. Той погледна в публиката. На първия ред срещна озадачената усмивка на Джоуи. Русокоското се беше срещал с тази стратегия и вероятно се чудеше как Велан все още я използва.
- Продължаваш да призоваваш чудовища без атака! – изсмя се Юги.
- Това е малко по различно – Велан поклати глава – За всяко Armor чудовище на моето поле, то получава по 200 атака отгоре! А сега Burning Knuckle [600/1000], атака по жизнените му точки! Много са му!
И, докато Юги асимилираше идеята за растящите точки на чудовището на противника си, атаката не закъсня и той онесе един юмрук, падайки на земята. „Това не е на добре – помисли си момчето – Трябва да измисля нещо и то по-бързо!”. Той тегли карта. King’s Knight. Не беше зле. Нищо не му пречеше да атакува. Така щеше да намали разликата в жизнените точки, които до момента бяха 3200 за Велан срещу неговите собствени 2900.
- Далеч съм от загубата, Велан! – провикна се той – Призовавам King’s Knight [1600/1400] и с него атакувам Psychic Armor Head!
- Все още не мога да ти позволя да го направиш, Юги – Велан поклати глава отрицателно – Всичките ми armor чудовища имат силата да поемат удара вместо друго armor чудовище, затова мишената на рицаря ти ще е Burning Knuckle. Така, след като бъде унищожена, моята ръкавица намаля атаката на рицаря ти с 600!
Юги присви очи. Велан пак успя да блокира атаката му.
- Добре – въздъхна той – Тогава, преди да си свърша хода, играя Fissure и избирам да унищожа Psychic Armor Head...
- Нямаш проблеми! – бодро заяви Велан – Сега съм аз – той тегли карта и замислено заговори – Единствената причина, поради която запазих каската си, беше, за да не загубя толкова точки, а сега ще използвам специалната й способност да се възражда на всяка моя Standby Phase. И това не е всичко, активирам Data Brain, която може да екипира само Psychic Armor Head и ми дава да копирам последната Spell карта която ти си използвал!
- Но това значи...
- Точно така, играя твоята Fissure! – изсмя се Велан – После смятам да изиграя това - The Shallow Grave. Тази карта ни дава да си възродим по едно чудовище и да го поставим в защита с лице надолу!
„О, не! – помисли си Юги – Каквото и да призова, неговия Buster Pile ще го унищожи с ефекта си! В капан съм...” На глас обаче заяви спокойно:
- Тогава избирам King’s Knight.
- Аз Burning Knuckle, разбира се – Велан се подсмихна нагло – Но сега ще го жертвам за да призова Double Cloth Armor [0/0] (armor). После ще го екипирам с United We Stand. Buster Pile, атакувай по King’s Knight!!!
И Юги отнесе още една атака, оставайки на 2400LP.
- Не може да бъде... – прошепна той.
- Сега, Double Cloth Armor [2400/2400], довърши го! – провикна се Велан, но той го прекъсна:
- Не бързай, Велан!
- ?!
- Забрави ли за картата на полето която държа от началото на дуела? – на лицето на Юги се беше появила усмивка – Това е капана ми Mirror Force.
- По дяволите! Чудовищата ми! – извика Велан раздразнено. Това обаче нямаше да спаси чудовищата му от капана на Юги. Атаката на Double Cloth Armor се отрази и ги унищожи – Ще си платиш за това, Юги! – той изхвърли картите си в гробището и измънка – Слагам още една с лице надолу и си ти!
- Много добре! – Юги вече бе възвърнал спокойствието си – Призовавам Skilled Dark Magician [1900/1600] и атакувам...
- Давай Magnet Armor! – викът на Велан прекъсна атаката му – Този капан ми позволява да възродя едно armor чудовище до края на хода. И избирам Double Cloth Armor!
- Хм... – Юги се подсмихна хитро – Вече знам за ефекта на тази карта и не смятам да се хвана в капана ти! Затова ще си свърша хода само с една карта с лице надолу!
- Така да бъде! – възкликна Велан – Сега ще реинкарнирам Psychic Armor Head. Но тук започва и краят ти! Първо, използвам магическата си карта Full Armor Gravitation. Тъй като каската ми е на полето, мога да изтегля горните десет карти на тестето си и да призова всички armor чудовища от 4 или по-малко ниво сред тях, а останалите карти отиват в гробището. Хм... – той тегли десет карти и при вида им се усмихна самодоволно – Точно каквото ми трябваше! Призовавам Jet Gauntlet [0/0] (armor: left arm), Buster Knuckle [0/0] (armor: right arm), Over Boost [0/500] (armor: legs) и Advanced Shield (1000/0) (armor: left arm attachment). Като за последно ще жертвам Advanced Shield за Active Guard [0/2000] (armor: chest). ХаХаХаХаХаХа!!! Непобедим съм! – изсмя се той, чувствайки се наистина недосегаем. И като виждаше изумената физиономия на противника си, ставаше все по-самоуверен – Сега ще активирам Spell Recovery, махам от ръката си две Spell карти и взимам една от гробището – United We Stand, с която екипирам Buster Knuckle и заради специалния си ефект вече става с 5500 атака! Buster Knuckle, атака по неговия Skilled Dark Magician! Сега!!!
- Magical Hats! Скрийте моя магьосник!
Неочакваният вик на Юги и активирането на магическата му карта изведнъж поставиха Велан вместо пред магьосник, срещу четири шапки.
- По дяволите, нямам вече Buster Pile! – измърмори той – Тогава атака по лявата шапка! – той атакува и унищожи шапката, но там нямаше нищо – Грр... не беше тази!... Няма значение! Тогава си свършвам хода и си пак ти, не че има какво да направиш де – самодоволно се изхили той – Комбинацията ми от брони е непобедима!
- Ще ти докажа обратното! – заяви Юги, теглейки картата си – Време е магьосника ми да излезе! И тъй като ти активира три Spell карти предишния си ход, аз мога да го жертвам и да призова моя Dark Magician [2500/2100] от тестето си! След това активирам Sage’s Stone и призовавам и моята Dark Magician Girl! Сега активирам Spell картата ми Dark Magic Attack. Когато имам Dark Magician на полето, тя унищожава всяка твоя spell/trap карта. Така че се сбогувай с United We Stand! Сега, Dark Magician, атака по Psychic Armor Head!!!
- Безсмислено...
Черният Магьосник атакува. Но въпреки това...
- Какво?! Точките ти не паднаха!?
- Разбира се – изсмя се Велан – Моят Active Guard абсорбира всякакви щети по жизнените ми точки!
- Грр... – изсумтя Юги – Тогава, Dark Magician Girl, атака по Active Guard...!
- И това няма да стане, пренасочвам атаката към Over Boost и отново не ме докосваш! – наглата усмивка сякаш се бе залепила перманентно върху лицето на Велан. „Как може картите му да са толкова силни” – помисли си Юги. Сега отново беше като в задънена улица. Слагам две карти с лице надолу и свършвам.
- Естествено, няма какво друго да направиш – иронично подметна Велан – А сега! Първо връщам Psychic Armor Head с ефекта й! След това активирам Monster Reborn и призовавам и Double Cloth Armor! Вече нищо не можеш да направиш, Юги! ХаХаХаХа!
- Винаги има начин, Велан! – умно изговори Юги, теглейки картата си – Хм... И ми се струва, че току що го изтеглих! – на лицето му се появи доволна усмивка и той заяви – Само гледай! Първо призовавам Queen’s Knight! Сега използвам Call of The Haunted, за да върна King’s Knight от гробището! Когато двамата са на полето, мога да извикам и Jack’s Knight! И, след като и тримата са на полето, активирам Royal Flush! С тази карта жертвам тримата си рицари, за да призова една ултимативна карта – ROYAL FLUSH KNIGHT [2400/1350]!!!
- Хм... Признавам че рицарят ти е внушителна карта, но това не е сигурна стратегия, Юги! – Велан се изсмя подигравателно – Имаш ли достатъчно голяма ръка, за да използваш ефекта му? Трябва да си най-големият калитар на света, за...да... – той изведнъж изтръпна – Чааакай малко! Нали не...?
- Точно така! – извика Юги – Дискардвам 1 lv – Magician of Faith, 2 lv – Apprentice Magicianр 3 lv – Mammoth Graveyard, 4 lv – Breaker The Magical Warrior, 5 lv – Berfometh и така активирам ефектна на Royal Flush Knight! Той унищожава всяка една карта от твоята страна на полето и сега си отрит за атака!
- По дяволите...!
- Напред!!! Dark Magician и Dark Magician Girl, атака директно по жизнените му точки!

* * *
О, да...
Какъв ден само…
Юги и Као заслужено се класираха за полуфинал, но първо трябваше да се изиграят и другите два дуела, което по плана на Каиба щеше да стане чак на следващата сутрин, когато отново по жребий щеше да се разбере кой срещу кого ще играе.
След като дуела между Велан и Юги приключи, компанията нямаше какво повече да прави в KaibaLand. Единственото по интересно, което стана там, бе леко спречкване между Каиба и Киреи, което бе прекъснато от „тактичната” намеса на Джоуи в разговора им. И след като всички дружно напуснаха парка, всеки се отправи нанякъде.
Естествено, Киреи, Теа и Као бяха в една посока и си тръгнаха заедно. Макар че в момента на Киреи въобще не й се прибираше вкъщи. Нищо. Може би щеше да излезе по-късно.
Тристан тръгна с Джоуи. Разбира се, нали искаше да прекарва повече време със Серенити, докато е в Домино. Жалко, че тя сякаш не обръщаше внимание на кавалерските му жестове и ги възприемаше като вниманието на добър приятел. Понякога Тристан се питаше дали Дюк още я ухажва. Скоро в града не се бе чуло нищо за него и нищо чудно да бе тръгнал след госпожица Уилър... Нищо, че и в Домино си имаше достатъчно момичета...
Рафаел, Алистър и Велан отидоха на бар. Първоначално Юги и Марик също бяха с тях, но не им се оставаше и оставиха тримата рокери с питиетата им.
Каква ирония!...
Разочаровани от загубите си през деня, Велан и Алистър се понапиха по случай случая. И, за да не се цепи от колектива, Рафаел също бе изпил подобаващо количество бира и уиски. Е, явно алкохола им се отрази не особено добре, защото тримата се заядоха с още една компания в бара и в пиянството си канарата Рафаел грабна масата и я изхвърли през прозореца...
Лошо...
Мноооого лошо...
Деца, не правете това вкъщи, рискувате първо да изпуснете масата отгоре си, второ да ви натупат здраво и трето да ви натирят по пътищата. Е, това третото едва ли ще ви се случи, ако по принцип сте били послушни, но с нашите трима герои се случи. Управителят на бара ги изгони и им забрани повече да стъпват вътре. Голяма работа. Това не беше от кой знае какво значение за тях. Тримата си взеха отнякъде бутилка бренди и седнаха на една пейка на някаква алея.
Изведнъж в тъмнината се прокрадна нечия сянка.
- Ей, пичове... н’вилисе стори... ч’там има някой?
- Май ти се привиждат чудовища, Ал – Рафаел се изсмя гръмко, но в следващия момент и тримата ясно видяха насреща си да върви някакъв силует.
- ‘Къв си ти ве? – изсумтя Велан и тъкмо щеше да стане от пейката да види що за чудо е това, което идва към тях, когато...
- На закуска ли си тръгнал?
Изневиделица в тъмното прозвуча нисък плътен глас и до тях се появи още някой – висока фигура, облечена с дълго червено палто и червена шапка. Непознатият извади огромен пистолет, насочи го към сянката и, без да задава каквито и да било въпроси, стреля в сърцето й. Съществото изпищя злокобно и се превърна в пепел.
- ААААААААААААААААААААААААААААААААААААА!!! Не ме убивай! Не ме убивай! Моля те! Моля тееееееее... – изпаднал в паника, Алистър се разкрещя и непознатият насочи пистолета си към него, поглеждайки го през огненочервените си очила – Кой по дяволите си ти?!
- Ха... Обикновени смъртни... – на лицето на непознатия се появи демонична усмивка – Не сте вампири. Защо да ви убивам? И без това сте достатъчно пияни... Спасени сте!
И той тръгна по алеята, изчезвайки в тъмнината...
Е, да се надяваме, че тримата са били наистина достатъчно пияни, за да не си спомнят нищо. Макар че такава близка среща от трети вид с вампири едва ли се забравя толкова лесно...
Както и да е, това беше лирическо отклонение ^ ^ Нека продължим по същество, става ли?
Докато се развиваха горепосочените действия, нашата добра приятелка Киреи реши, че не й се седи вкъщи. Лошото настроение продължаваше да я преследва, така че нямаше смисъл да го натрапва и на брат си и тя излезе на въздух. В това време една разходка до морето щеше да й дойде много добре. Нищо, че вече беше късно, нея не я беше страх от тъмното.
И така, Као си остана сам самичък вкъщи, в компанията на телевизора. Беше доста доволен от днешния ден като цяло. Това, че накара Каиба да си признае, беше едно на ръка. Дуелът с Алистър мина много добре, така че нямаше какво повече да иска... Е, имаше, но това беше друг въпрос. Да не се връщаме отново към старите неприятни спомени.
Тази вечер той искаше да си почине.
По телевизията даваха някакъв скучен репортаж за един бог знае какво и Као с пълно право дремеше на дивана, приспиван от равномерното говорене на водещите...
Неочаквано на вратата се позвъни и той се разбуди.
Колко бе часът? Вече беше късно. Кой можеше да бъде по това време? Киреи би си отворила сама...
Младият мъж се надигна от дивана и мързеливо тръгна да отвори, почесвайки се сънливо по гърба.
- Здрасти, Као! Извинявай, че ви безспокоя толкова късно... ъм... Киреи тук ли е? XD
Насреща му, лъснала с 30 каратова усмивка, стоеше Теа. Као примига озадачено.
- Ами... не, но...
- Не мога да заспя без книга, а тя беше казала, че има някакви и аз... ъъ...
- О, ами... всъщност... – той леко се спече – не знам, аз не съм много на „ти” с нещата тук, но... Влез, ела да си избереш : /
- Благодаря ^ ^
И тя влезе вътре като у дома си и с интерес заразглежда книгите в библиотеката, докато Као смутено се суетеше наоколко и прибираше хвърлените по столовете дрехи.
- Боже мой! От колко време търся тази! – възкликна Теа, дръпна една табуретка и стъпи върху нея, пресягайки се до най-горната етажерка. В първия момент обаче не можа да я стигне и пристъпи към края на табуретката.
- Внимавай!!!
Изведнъж табуретката се наклони, момичето загуби равновесие и полетя надолу в прегръдките на Као, събаряйки и него на земята.
- Ох... извинявай... много съм...
- Няма нищо ^ ^ – младият мъж прекъсна нескопосаното й извинение – Добре ли си?
- Да, да, да... Всичко е наред XD Добре съм...
- Ъм... Теа...?
- Да?
- Можеш да станеш от мен... ^_^’
- О, съжалявам XD
И Теа тъкмо се надигаше от него, когато се чу отключване, вратата се отвори и в стаята влезе Киреи.
- Ъм... – тя примига озадачено при открилата се пред очите й гледка – Прекъсвам ли нещо? Х_х
- Ъъъъ... – заекна Као – Киреи... ъъъ...
- Не, не, не, не, разбира се, че не XD – Теа светкавично скочи с невинно изражение на лицето – Аз само дойдох да взема една книга и...ъъъ...
- Тя падна...
- Да, аз паднах и...
- Добре, добре, няма значение – Киреи се просна уморена на дивана – Искам да спя...
Сънливката ми тя...
Сигурно наистина е била уморена, след като въобще не им обърна внимание... Както и да е. Теа си прибра книгата и се понесе към вкъщи с доволна усмивка на лицето...
Маи слезе от колата, взе нещата си и тръгна към къщата, бъркайки в чантата да извади ключовете си.
- Та значи... танцуваш...
Неочаквано до нея прозвуча познат глас и на светлината на уличната лампа се появи Джоуи. Маи стреснато се ококори, но веднага възвърна самообладанието си и се сопна:
- Уилър! Какво по дяволите правиш тук? Изплаши ме!
- Реших да ти дойда на гости, Маи – с непукистки тон заяви момчето – Нали нямаш нищо против?
Той се усмихна. Толкова беше сладък, когато се ухилеше така мило... Маи поклати глава многозначително.
- Как само се самопокани! – тя се засмя – Влизай!
Русокоското с усмивка влезе и веднага се настани на дивана.
- Ще искаш ли нещо? – младата жена се засуети около него – Нямам приготвено нищо за вечеря, но...
- Седни, Маи, по-спокойно – той продължваше да се хили насреща й – Искам да те поразпитам за някои работи.
Тя въздъхна отегчено и с недоволство седна до него.
- Слушам...
- Ами, Маи, такова... – започна Джоуи неуверено. Маи заинтригувано повдигна вежди.
- Да...? 0.о
- Защо не ми каза, че ходиш да танцуваш в някакъв си бар?! – възкликна той изведнъж – Доверие ли ми нямаш? Какво обърках?
- Нищо не си объркал, Уилър – отегчено въздъхна тя – Това беше решение, за което не исках никой да ми се бърка. Затова не ви казах.
- Но, Маи... – възнегодува той – Защо реши точно да танцуваш в някакъв си долнопробен бар?! Какво толкова ти харесва?!
- Ето, виждаш ли – затова не ти казах! – заключи младата жена – Защото си знаех, че ще си против!
- Виж... – Джоуи изнервено стана от дивана и заобикаля наоколо – Не съм против. Просто не те разбирам. Ти имаш такива възможности като дуелист, а...
- Не мога да чакам само на наградата от нечий турнир, който може и да не спечеля. Ти сам видя колко бързо отпаднах сега... А си имам своите нужди. Няма само да седя и да се чудя!
- Но, Маи...
- Стига с това „но, Маи”, Муши! – прекъсна го тя – Харесва ми да танцувам, ясно? Обичам публиката и тя ме обича, а и това си е все пак моя работа, нали?...
Нека да не им се бъркаме повече, и двамата са достатъчно големи, за да се оправят ^ ^
Може би е време да преминем нататък.
И такаа... До къде бяхме стигнали? О, да!

* * *
Тази сутрин слънцето изгря в очакване на втория ден от четвърт-финалите.
Као побутна сестра си.
- Киреи.
Никаква реакция.
- Киреееееееи! Събуди се, мишле!
- И аз искам сладолед... – измънка момичето и се обърна на другата страна. Младият мъж я изгледа учудено. Бог знае кой сън спеше в момента. Изведнъж му хрумна някаква идея и той покара пръсти по гърба й, напявайки закачливо:
- Буболееечкооооо... гъди-гъди... Хеей, Кирееи, събуди сеее!... По гърба ти лазят буболееечки... буболази-лази-лази...
- Ох, стига...! – измънка тя и замахна с ръка в грешната посока – Колко е часът? Искам да спя...
- 7:30 е. Хайде, Киреи! До 9 трябва да сме в KaibaLand за днешния жребий. Ставай!
- Забрави, Као! Днес няма да ме изкараш от къщи! Още по-малко толкова рано сутринта! – Киреи се обърна на другата страна и се зави през глава – И без това не ми се идва... Освен това трябва да... – тя неочаквано млъкна, отви се и го изгледа стреснато – Какъв ден е днес?
- Неделя, защо? – учуди се той.
- Абсурд да дойда на турнира! – момичето скочи от леглото под изумения поглед на брат си и се разрови из книгите по масата – Утре е крайния срок да предавам един доклад, а не съм стигнала до никъде!
- Но, Киреи...
- Никакво „но”! – изкомандва тя – Тръгвай без мен!

* * *
Да речем, че Као нямаше кой знае какъв избор. Трябваше да се примири, че ще ходи сам.
И той се запъти към KaibaLand бодър-ведър, настроен да гледа зрелище.
- Добро утро, пич! – Джоуи го посрещна до арената и подаде ръка – Къде е сестра ти?
- Каза, че трябвало да пише някакъв доклад за утре, така че няма да може да дойде.
- Разбирам...
- Ами ти какво правиш толкова рано сутринта тук, човек? – Као се засмя весело – Мислех, че ще спиш още.
- Е, как? – лъчезарната усмивка огря лицето на русокоското – Нали днес ще се дуелирам? Трябва да бъда на първа линия ^ ^ Хайде! Да влезем вътре при другите!

* * *
- И така, дами и господа, време е и за днешния жребий! – провикна се водещият и се разбърка из стъклената сфера – Първият дуел днес ще бъде между... – той извади едно кълбо и на подиума се проектира образът на... – Марик Ищар и... – той отново още по-замислено се разбърка вътре. Джоуи, Рафаел и Каиба се спогледаха. Водещият отвори кълбото и се провикна – Джоуи Уилър! Това означава, че следващият мач ще бъде между господин Каиба и Рафаел и ще се проведе час след този! Успех, дуелисти!
- Добре! Сега е мой ред да взема парче от теб, Марик! – Джоуи енергично скочи на подиума и гордо връчи тестето си на съдията, докато египтянинът се приближаваше със спокойна крачка – Няма да се сърдиш, ако ти сритам задника, нали?... Образно...казано XD
- Не се изхвърляй, Джоуи – Марик подаде и своето тесте – Ще видим кой кого ;)
- Разбира се, мой човек :P – Джоуи се оттегли към своя край и заяви – Аз ще започна!
- Давай.
- Добре! – русокоското тегли пет карти и замислено се втренчи в тях. Въпреки цялата си увереност, на лицето му се бе появила странна опулена и глуповата физиономия. Той с някаква престорена концентрация плъзгаше пръст по картите си. Това изнерви хората в публиката.
- Хайде, Уилър! – провикна се някой – Нали беше много надъхан? Действай!
- Тихо там долу! – презрително измуча Джоуи – Пречите на гения да мисли! – той демонстративно вдигна ръка – Призовавам Flame Swordsman (1800/1200) и... слагам една карта с лице надолу. Това е от мен.
- Хубаво... – Марик тегли карта. На лицето му се изписа лека усмивка и той постави чудовище в защита – И аз приключвам.
- Само с това?! – изумено възкликна Джоуи – Пич, изумяваш ме :/
- Продължавай ;)
- Ъм...да... – русокоското тегли и мигом на лицето му лъсна усмивка – О, да!!! Активирам Lighting Blade! Така атаката на моя Fire Swordsman става 2600! И сега атакувам чудовището ти!
Рицарят разряза картата и на нейното място се появи дребно космато същество с коса в ръце, което му се изсмя злобно.
- Хей! Ама това е...
- Hane Hane – подсмихна се Марик – Ефектът му ми позволява да върна в ръката ти произволно чудовище. Затова кажи „Сбогом” на Пламтящия рицар ^ ^
- По дяволите... – русокоското разочаровано въздъхна – Приключвам хода си.
- Много добре! Мой ред е!
Египтянинът тегли карта. Ръката му се беше получила... хмм... интересно...
- Активирам магическата карта Полимеризация! – обяви той – Ще слея Dark Blade и Pitch-Dark Dragon, за да получа Dark Blade The Dragon Knight (2200/1500)!
- Не е лошо :/ - Джоуи гордо тръсна глава – Но не можеш да ме атакуваш!
- Не и ако активирам магическата карта Бърза атака – Марик се засмя с една 24 каратова усмивка – Dark Blade The Dragon Knight, атакувай жизнените му точки директно!
Русокоското прикри лицето си от атаката. Оставаше само на някакви си 1800LP, а дуелът бе едва в началото си.
- Твой ред е, Джоуи!
Момчето тегли и погледна противника си иззад картите. Марик изглеждаше сякаш просто се дуелира за удоволствие и въобще не си дава зор. „Хайде, Уилър! Стягай се вече! Не може да продължаваш така! Нали искаше да стигнеш до финал?”
- Призовавам Пантерата войн в защита и поставям една карта с лице надолу – унило обяви той – Давай...
- Okay... – Марик замислено огледа ръката си – Призовавам Human Nurid Slime (800/2000) в атака... после... – той се замисли отново – активирам Mystical Space Typhoon, така че оставаш без обърнатата си карта, Джоуи!
- Да, да, добре...
- Dark Blade The Dragon Knight, атакувай Пантерата войн! А сега, Human Nurid Slime, атакувай директно жизнените му точки! Това беше лесно!
Джоуи омърлушено тегли. Имаше чувството, че късметът му изневерява. Но в момента, в който погледна картата си, в очите му отново блесня стария пламък.
- О, да, бейби! – провикна се той – Знаеш ли какво, Марик? Активирам Monster Reborn!
- И какво? – безразлично вдигна рамене опонентът му.
- Първо, ще си върна Fire Swordsman от гробището, но... Това не е всичко! Жертвам го, за да призова на негово място Winning General (2300/1700)! Не изглежда зле, нали? – той се ухили весело – Атакувам твоя Dark Blade The Dragon Knight и... слагам една карта с лице надолу. Това е.
Марик тегли карта. Така изгодната му допреди минута позиция сега се беше променила, при това доста. Трябваше отново да поеме нещата в свои ръце. Поне все още ръката му беше силна.
- Няма да имаш нищо против да се отърва от Генерала ти, нали, Уилър? – подсмихна се той. Джоуи направи странна кисела гримаса и не каза нищо – Активирам Raigeki, затова кажи довиждане на...
- Съжалявам много, Марик, но и този път ще те разочаровам – нагло го прекъсна русокоското – Ефектът на Winning General ефект прави магическите карти, насочени към него, безполезни. Лош късмет, приятел ;)
„По дяволите! – помисли си египтянинът – Нямам друг избор, освен да защитя точките си!”
- Добре тогава! – заяви той – Обръщам Human Nurid Slime в защитен режим, слагам чудовище в защита и една карта с лице надолу и си ти!
- Такаа... – Джоуи присви очи. До тук се беше справил успешно. Играта обаче тепърва щеше да става интересна – Слушай ме внимателно! Няма да повтарям! Първо ще активирам Pot of Greed. После активирам магическата карта Nobleman Of Grossout. Нейният ефект изкарва от играта едно чудовище, обърнато с лице надолу и после и двамата трябва да изхвърлим всичките си такива чудовища извън играта. И, понеже имаш само едно такова чудовище, би ли бил така любезен да го изхвърлиш?
Марик се усмихна странно.
- Довиждане, Man Eater Bug...
„Отлично!” – помисли си русокоското и се провикна:
- Сега призовавам моя Racket Warrior! Racket Warrior, атакувай...
- Не чак толкова бързо, Джоуи! – прекъсна го Марик – Активирам обърнатата си карта Mirror Force!
- Мамка му, не! – възкликна русокоското. Всичките му чудовища се изпариха. Той нямаше какво повече да направи – Давай, ти си на ход!
- Хубаво... – египтянинът поклати глава – Мисля да приключвам този дуел! Жертвам Human Nurid Slime, за да призова на негово място Twin-Headed Fire Dragon (2200/1700)... Twin-Headed Fire Dragon, атакувай директно жизнените му точки!!!
- Сега ти бързаш, Марик! – сега беше ред на Джоуи да го прекъсне – Активирам обърнатата си карта Waboku! Жизнените ми точки са спасени!
- Хах... – Марик се подсмихна странно и наведе глава – Тогава слагам една карта с лице на долу и приключвам хода си.
- Никой не може да ме отстрани от турнира толкова лесно! – изсмя се русокоското. Той посегна да изтегли карта, но изведнъж противникът му се провикна:
- Чакай!!! Не още!
- Моля?!
- Активирам капана си Beating! Той забранява на противника да тегли карта в мига, в който е задействан!
„По дяволите!... – Джоуи избърса от лицето си няколко студени капки пот – Нямам нито едно чудовище на полето, нито пък в мога да призова някое от ръката си!...”
- Активирам магическата си карта Жертвен агнец – измъна той – Слагам карта с лице надолу и приключвам хода си...
- Така да бъде! – Марик тегли – Активирам Monster Reborn, за да възродя моя Winning General! Сега атакувам единият жетон с Twin-Headed Fire Dragon и още един с Winning...
- Активирам картата си капан Evacuation Device! – прекъсна го Джоуи – Winning General се връща в ръката ти! Нямаш толкова късмет!
- Много добре. Тогава приключвам!
- Естествено! – русокоското тегли карта. Нямаше смелост да я погледне. „Хайде, Душа на картите! – помисли си той – Знам, че ме обичаш...! – той отвори очи и погледна картата си. по принцип мол;бите му работеха и сега той очакваше Великото си спасение, но... – По дяволите!!! Не точно тази!!! – беше Jinzo. По принцип да, но не можеше да го изкара на полето без да жертва, а той нямаше никакви чудовища! – Приключвам хода си |=(
Марик се подсмихна. Явно картите на Уилър му бяха изиграли лоша шега.
- Призовавам Devil Flaken (700/500) и атакувам още две от овците ти, Джоуи – засмя се той – Явно нямаш много късмет днес. Приключвам.
- Мда... Явно – с доста отегчена физиономия Джоуи постави с лице надолу картата, която изтегли – Давай!
Марик атакува и последната овца. Сега вече противникът му беше открит за директна атака.
- Сега, Twin-Headed Fire Dragon! Атакувай жизнените му точки директно и довърши този дуел!!! – извика той.
- Активирам Magic-arm Shield!!! – провикна се изведнъж Джоуи – Той объща атаката на чудовището към друго твое чудовище, което аз си избера! Избирам си Devil Flaken!
Марик остана на 2400 LP. За първи път през този дуел губеше толкова много точки. Без да се обяснява, той сложи една карта с лице надолу и приключи хода си.
- Много си мълчалив! – подхвърли русокоското – Играя Graceful Charity... Ще сложа едно чудовище с лице надолу и активирам магическата карта Dian Keto The Cure Master. Ефектът й ми добавя 1000 към жизнените точки, така че вече имам 2000LP.
- Няма да са ти задълго, Уилър! – Марик призова ново чудовище – Запознай се с Fireyarou (1300/1000)! Първо атакувам с Twin-Headed Fire Dragon чудовището ти! След това атакувам директно жизнените ти точки! Добре дошъл отново на 700LP!
- Благодаря много, но нямаше нужда! – Джоуи тегли карта и мълчаливо активира магическата си карта Fissure. Тя трябваше да унищожи чудовището с най-ниска атака, в случая Fireyarou.
- Добър опит – подсмихна се Марик – Но активирам обърната си карта Cursed Seal Of The Forbidden Spell. Тя спира ефекта на магическите карти, след като изхвърлиш карта от ръката си, така че ще изхвърля една и ефектът на твоя Fissure е спрян.
- Грр... – Джоуи сложи една карта с лице на долу – Призовавам едно чудовище в защита и с това прикючвам хода си.
- Ок, нали може да го атакувам? – нагло попита египтянинът – Twin-Headed Fire Dragon, унищожи го!
- Активирам Еаrthshaker – сухо каза Джоуи – Трябва да избера два от видовете чудовища на полето, а ти избираш избира вида, който ще унищожиш. В случая са само Fire и Fire.
- Тогава избирам Fireyarou – заяви Марик – Да видим какво ще направиш!
Джоуи тегли и изведнъж на лицето му се появи усмивка.
- Активирам картата, която току-що изтеглих!
- И тя е...? – изнервено попита Марик.
- Спокойно, приятел, не бързай XD – засмя се русокоското – Активирам Snatch Steal! Тя ми позволява да взема чудовището ти, като за това ти давам на всеки ход по 1000LP, но това няма да ми се наложи – той весело се засмя – Така че взимам твоя Twin-Headed Fire Dragon!
- Атаката му няма да ти стигне, за да ме довършиш, Джоуи! – злорадо се изсмя Марик – Ще ти се наложи да ми платиш 1000LP, нищо, че ги нямаш! Играта ще свърши за теб!
- Кой казва, че ще те атакувам с Twin-Headed Fire Dragon? – с наивен тон попита русокоското и Марик се ококори – Жертвам чудовището ти, за да призова мое! Кажи „Здравей!” на моя Jinzo (2400/1200)!!! Страхувам се, че няма да можеш да се защитиш от него! Jinzo, атака върху жизнените му точки директно сега!!!

* * *
В двата края на арената величествено пристъпиха двамата последни опоненти за четвърт-финалите. Каиба и Рафаел.
Двамата мълчаливо се приближиха един до друг и съдията разбърка тестетата им.
- За мен е чест да се дуелирам с теб, Рафаел... – глухо произнесе Сето.
- Нима? – безразличният тон на Рафаел прозвуча като предизвикателство – С какво заслужих интереса ти?
- Някога ти победи Юги. За мен това е достатъчно! – гласът на младия мъж се усили – Винаги съм искал да бъда първи, а той беше пречката ми. Този път съм твърдо решен да го отстраня от пътя си, но първо искам да победя теб!
- Значи дуелът ни е уреден, така ли? – леко подигравателно попита канарата.
- Нещо такова. Ако искам да победя най-добрия, трябва да мина и през този, който го е побеждавал, нали?
- Имаш интересна логика, хлапе! Ще видим доколко е подплатено самочувствието ти!
- Нека приключим веднъж завинаги! – провикна се Каиба – На дуел!
- На дуел!
- Аз ще започна. – заяви Сето – Тегля…и активирам Pot of Greed.
- Още в първата ръка? – изненада се Рафаел – Браво! Но само с късмет няма да победиш.
Сето се подсмихна.
- Хъх... Не смятам да е така... Сега благодарение на Pot of Greed тегля две нови карти. След това призовавам Vorse Raider (1900/1200) в атакуващ режим и поставям карта с лице надолу. Това е за сега.
- Най-сетне! Tегля... – Рафаел се замисли – Хмм... Мисля да активирам тази карта – Graceful Charity. Сега тегля три нови карти и хвърлям две от ръката в гробището си. Ред е и аз да призова чудовище. Guardian Elma (1300/1200)! Призовавам теб! За да призова Elma обаче, трябва да активирам и това: Butterfly Dagger – Elma. Butterfly Dagger – Elma увеличава атаката на Elma s 300 точки!
- Е и? – пренебрежително попита младият мъж – Дори сега чудовището ти е по-слабо от моето...
- Вече не е, защото активирам специалната способност на Elma, с други думи мога да взема една екипираща карта от гробището си и да я използвам върху пазителя ми...
- Чакай малко! – Сето се стресна изведнъж – Ти не си активирал никакви други екипиращи карти!!!
- Вярно е, не съм – Рафаел се усмихна снизходително – Но благодарение на Graceful Charity премахнах Wicked-Breaking Flamberge – Baou и сега мога да я използвам, за да увелича силата на Elma с 500. Е вярно е, че трябва да пратя карта от ръката си в гроба, но си заслужава, защото сега Elma може да унищожи твоя Vorce Raider. Elma, АТАКА!
Чудовището атакува. Вярно, че атаката му не беше много по-висока от тази на Vorse Raider, но все пак отнесе 200 от жизнените точки на Каиба. Това обаче не означаваше все още нищо.
- Добър ход, но сега съм аз на ред – Сето тегли карта – Призовавам Familiar Knight (1200/1400) в защитен режим. За жалост това е всичко, което мога да направя този път. Ти си!
- Добре, сега играя магическата карта Treasure from Guardian God – спокойно обяви Рафаел – Но трябва да премахна всички карти от ръката си и да ги пратя в гробището. След това тегля две нови и в допълнение всяка Draw Phase вече мога да тегля по две карти – той изтегли две нови карти и на лицето му се пови доволна усмивка – Хах, идеално! Призовавам Guardian Kay’est (1000/1800) в атака. Естествено, трябва да активирам и това: Rod of Silence – Kay’est. Тази карта покачва защитата на Kay’est с 500 точки и я предпазва от магическите карти, които я засягат. Сега, Elma, атакувай Familiar Knigt!
Изведнъж Сето се разтресе от злорадствен смях:
- ХаХаХаХа, точно това чаках! Благодаря ти, Рафаел! Когато унищожи рицаря ми, ти активира специалния му ефект, който ми позволява да го заменя с много по-силно чудовище, така че се приготви да срещнеш Rare Metal...
- Спри Кайба! – рязко го прекъсна Рафаел – В мига, в който острието на Wicked-Breaking Flamberge – Baou прониза твоето чудовище, ефекта ти веднага се дезактивира! Така че запази “по-силното” създание за ръката си!
- Ах ти! – глухо изговори младият мъж.
- Сега, Kay’est, директна атака!
Още една атака. Този път по-силна. Сето остана на 2800LP и отстъпи крачка назад. Нима всичко, което бе правил до момента, бе без смисъл? Рафаел беше все още на своите 4000LP. „Трябва да измисля нещо и то бързо!...” – помисли си младият мъж.
- Активирам Reload – заяви той – Връщам петте карти, които държа, обратно в тестето и отново тегля 5... – той с усмивка огледа новата си ръка – Това вече е друго нещо! Активирам White Dragon Ritual! Като жертвам Kaiser Glider от ръката си, мога да призова Paladin of White Dragon (1900/1200). След това го жертвам, за да призова от тестето си Blue-Eyes White Dragon (3000/2500)!!! Този ход не мога да атакувам със Синеокия си дракон, но мога да активирам това: Burst Stream of Destruction! Сега всички твои чудовища на терена са унищожени!!! ХаХаХа!!!
- Не! Не забравяш ли нещо? Ефекта на Kay’est – Рафаел кротко изслуша внушителната поредица от ходове на противника си, но накрая с видимо удоволствие констатира – Не й действат магически карти!
- Не съм забравил – подсмихна се Сето – Точно за това пазих и картата си с лице на долу: Ring of Destruction! Кажи сбогом на Kay’est! – и чудовището на Рафаел изчезна заедно с 1000 от жизнените точки и на двамата противници – И това не е всичко! – продължи разпалено младият мъж – Играя последната карта от ръката си, Card of Demise! Сега трябва да изтегля до 5 карти от тестето си и след 5 хода губя цялата си ръка... – той отново тегли и на лицето му се изписа злорадо задоволство – Перфектно! Дуелът ще свърши още този ход. Играя Polymerization и комбинирам двата Синеоки в ръката си и единия на терена, за да призова BLUE-EYES ULTIMATE DRAGON (4500/3800)!!! ХаХаХаХаХаХа!!! Нямаш карти на терена нито в ръката! Дуелът свършва тук! Blue-Eyes! Атака с неутронен взрив!!!
Между челюстите на величествения звяр се образува огромно енергийно кълбо. Драконът се засили и го запрати право към стоящия открит насреща му човек. Проехтя стряшен гръм, като от експлозия, и блясъкът на атаката заслепи всички присъстващи за около минута. Но, когато Каиба отново погледна противника си, той все още стоеше гордо изправен на мястото си, без жизнените му точки да са се променили ни най-малко.
- Какво за бога се случи!?! – удивен възкликна Сето – това е невъзможно!!! Защо жизнените ти точки не помръднаха!?
- Много просто, Кайба – Рафаел се усмихна странно – Ти ми помогна да се спася...
Младият мъж не можеше да вземе решение. Лицето му изразяваше само и есинствено неописуемо изумление.
- Пращайки и петте ми карти от терена в гробището, ти ми позволи да активирам и втората карта, която премахнах с Graceful Charity, Bury God’s relief, която спира атаката на едно твое чудовище стига да премахна пет карти от гробището си извън игра. – тихо обясни канарата.
- Не мога да повярвам... че оцеля... – прошепна Сето – Ти си на ход.
- Добре! Да си дойдем на думата... Тегля две карти благодарение на Treasure from Guardian God – Рафаел се усмихна – Ето че и моят Pot of Greed дойде. Активирам го. Сега играя Swords of Revealing Light. Слагам две карти с лице на долу. Ти си.
По лицето на Каиба потекоха студени капки пот. Вече започваше да разбира защо някога Рафаел бе успял да победи дори Юги. Комбинациите, които правеше в ходовете си, почти винаги бяха непредвидими.
- Тегля... – глухо каза той – Нищо не мога да направя с тази карта... пас. Ти си на ход!
- Слагам чудовище с лице на долу в защитен режим и си свършвам хода.
Добре. Поне нямаше и нещо ново, за което да мисли сега. Сето тегли.
- Ха! – неочаквано в очите му блесна доволен пламък – Играя Mystical Space Typhoon и унищожавам мечовете ти! Сега, приготви се – De-Fusion! Синеокият ми Свръх Дракон се разделя на три! Синеок №1! Атака по чудовището му...
- Не моя Backup Guardian (500/2200)!
- Синеок №2 и Синеок №3! – провикна се младият мъй – Унищожете го!!!
- Чакай, Кайба! – извика неочаквано Рафаел – След като Backup Guardian отиде в гробището, активирам Protection of Death, което слага край Battle Phase ти на цената на две карти от ръката ми.
- По дяволите! – възкликна Сето. Това протакане го притесняваше – Слагам две карти с лице на долу и си ти.
Рафаел тегли карта. Изведнъж погледът му заблестя и той обяви:
- Сега дойде краят ти, Кайба! Активирам втората си карта с лице на долу, Sacred Sword of Goddess Airatos! И, тъй като нямам чудовища в гробщето си, мога специално да призова от ръката си Guardian Airatos (2500/2000). Сега ефекта на Sacred Sword of Goddess се активира! Airatos получава по 1000 атака за всяко чудовище което се намира в гробището ти! Това прави 6500 атакуваща мощ. Airatos атака!!!
- Не толкова бързо! – извика Каиба – Играя едната си карта с лице на долу: Negate Attack! Така че атаката ти трябва да почака до следващия ход!
- Хах... – противникът му се усмихна странно – Добре, но не виждам смисъл да отлагаш неизбежното...
- Ще видим, Рафаел... – Сето тегли и помръкна. „По дяволите! Тази карта не ми трябва сега! – помисли си той – Имам само един шанс...” – Играя втората си карта с лице на долу: Guard Penalty, сега избирам Синеок №3 и, ако той смени бойния си режим този ход, тегля една нова карта. Така Синеок, в защитен режим! Сега тегля... – той затвори очи. „Дано е тя... – повтаряше си младият мъж – Трябва да е тя! Трябва да победя!” Сето отвори очи и я погледна – ДА! – изведнъж студеният блясък на очите му се засили – Съжалявам, Рафаел, но дуелът свършва тук и сега, и този път няма как да ме спреш! Играя White Dragon Union!!! Плащайки половината си жизнени точки и премахвайки две карти от ръката си мога да увелича атаката на един от моите дракони с атаката на всички чудовища с „White Dragon” в името си!
- Но това прави 9000 атакуващи точки, следователно ще... – започна Рафаел, но Каиба го прекъсна:
- Няма да оцелееш! Забравяш едно нещо Рафаел…
- Невъзможно! Ще ми останат още 500LP...
- Не. – тихо каза Сето – Аз имам още едно чудовище с „White Dragon” в името си, и това е Paladin of White Dragon, така че атаката ми се покачва до 10900. Кажи сбогом на Airatos и на последните си жизнени точки! – той се провикна изведнъж – СИНЕОК БЯЛ ДРАКОН! УЛТРА-НЕУТРОНЕН ВЗРИВ! СЕГА!!!
- Неееееееееееееее!

* * *
Сето слезе от арената с тържествуваща крачка.
В студените му сини очи блестяха победоносни мълнии и се четеше някакво огромно задоволство. Като го погледнеше човек, сякаш виждаше някой бог, завърнал се след победата си над равен. Той присви поглед. Търсеше на първия ред следващото си предизвикателство – Юги или Као.
Те си стояха там, единият седнал в единия край на реда, а другият – в другия. Юги с неизбежната си опашка от приятели и Као... Все си търсеха агитка... Явно без такава нямаше да се справят...
Кой ли от двамата щеше да бъде първи? Това не беше от значение. Най-вероятно Као. С Юги сигурно щяха да се срещнат на финал както винаги... но това наистина не беше от никакво значение. Сето бе по-уверен в себе си от всякога.
- Поздравления, Каиба! Явно и ти продължаваш – гласът на Джоуи мина покрай него, без той да му обърне внимание. За какво му беше мнението на Уилър? Каиба се подсмихна самодоволно и продължи по пътя си.

* * *
Као се прибра вкъщи и още от входа долу чу позната песен.
The Unforgiven II...
Той се изкачи до горе. Музиката идваше от тях.
Младият мъж отвори вратата и надникна вътре. Киреи стоеше на компютъра и четеше някаква статия от мрежата, слушайки силно усилената музика. Той се приближи зад нея и тихо запя заедно с вокала на ухото й:
- Lay beside me, tell me what I've done
The door is closed, so are your eyes
But now I see the sun, now I see the sun
Yes now I see it!
Момичето изненадано се обърна.
- Као!? – възкликна тя и го прегърна – Стресна ме!
- Извинявай, сестричке – той се усмихна мило – Между другото... Поздравявам те с тази песен ^ ^
- Благодаря ти... Все още е твоята песен, а :)
- Разбира се ^ ^
- Много рано се прибра – учуди се Киреи – Очаквах дуелите да продължат поне още час...
- Джоуи и Каиба се справиха по-добре, отколкото очаквахме. Сега двамата също се класират за финал.
- Джоуи и... оу... – момичето безразлично продължи да чете – Значи финалите ще са интересни.
- Да, така изглежда :) – Као се отпусна на леглото и подметна небрежно – Шансът ми да изпълня мечтата си се увеличи. Може да играя с Каиба на финал...
- Може, да – Киреи го погледна – Знаеш ли... Пожелавам ти успех!
- Благодаря, но...
- И знаеш ли какво? – в очите й се появи странен пламък и тя скочи от стола и седна до брат си – Днес мислих много... И реших утре да си направя малка разходка до KaibaLand ^ ^
- Раз... Разходка ли? – изненада се той – Каква разходка?
- Нищо специално – усмихна се момичето – Ще отида да натрия носа на онзи глупак ^ ^
- Разбирам... – неуверено изговори той – Киреи, сигурна ли си в това, което ще правиш?
- Напълно! ^ ^ – засмя се тя – Всъщност, знаеш ли... Ще говоря с него... и... после ще ти разкажа как е минало, така че да не се притесняваш. Така става ли? :}
Као я погледна. Нещо се беше променило в нея. Сега бе по-уверена...
Не. Сега беше същата, както преди.
- Добре, така да бъде – усмихна се той – И, ако той те обиди отново или нещо такова... само ми кажи и аз ще се погрижа за него!
- Всичко ще бъде наред, Као – бодро заяви Киреи – Не се притеснявай!
Да...
Всичко ще бъде наред...

Нед Окт 24, 2010 4:20 pm

Разкриване на картите

Част I – Да бъдеш, или да не бъдеш

Киреи бързаше.
Независимо от всичко, тя искаше да отиде в KaibaLand и да види Сето. Вече не й пукаше за обидите, които той бе наговорил по неин адрес. Все едно й беше дали ще говори с него и дали ще се карат или не.
Тя искаше точно това – да го изкара от релси...
Момичето влезе в парка и се отправи към арената, където знаеше, че ще се проведе днешният дуел. Макар че все още бе твърде рано за него...
- ...няма да има място. Пренесете тези скамейки по-назад! – до ушите й достигна гласът на Мокуба и минута след това тя видя момчето да се разпорежда с работниците – Точно така! Когато свършите, елате вътре! Трябва да оправим прожекторите.
Той се запъти към задния вход на арената и момичето дотича след него.
- Хей, Моки! – извика тя и Мокуба учуден се обърна.
- Киреи? Здравей! Какво правиш тук?
- Ами аз...ъъъ... – Киреи се обърка. Какво стана с филмът, който измисляше през целия път до тук?! – Ами всъщност... ^_^’ Трябваше да свърша една работа наблизо и реших да намина... – тя се оплете още повече. Но всъщност... стига увъртане! Тя изстреля – Къде е брат ти?
- Брат ми ли? о.0 – момчето се заоглежда учудено – Трябваше вече да е тук, но...
- Защо питаш, Киреи? – неочаквано момичето чу зад себе си познатия студен глас на Каиба.
- Аз...ъъ... – Киреи тотално се обърка, тя смутено се обърна и гузно погледна младият мъж – Аз... Исках...исках да говоря с теб за...
- Мокуба, готово ли е всичко? – остро попита той, сякаш без да й обръща внимание.
- Почти ^ ^ Остават само някои дребни неща и...
- Чудесно! – Сето го прекъсна по средата на изречението му – Тогава аз ще се връщам в KaibaCorp!
- Но, Сето... – момчето се опита да протестира, но брат му го прекъсна отново.
- Трябва да завърша изчисленията по новата дуелна система, а и тук можете спокойно да се справите без мен. Дойдох само да проверя как върви.
- Е... – Мокуба съкрушено въздъхна – Тогава отивам вътре да видя докъде са стигнали. Доскоро!
И момчето тръгна, оставяйки двамата сами.
Сето в очакване погледна момичето.
- Слушам. – студено каза той. Тя мълчеше. Младият мъж отегчено си пое въздух – Нали искаше да говорим? За какво? Ако само ще ми мълчиш, няма смисъл да си губя времето!
Киреи отвори уста да каже нещо, но в последния момент се спря. Какво искаше да му каже в действителност? И тя самата не знаеше. Той поклати глава.
- Няма да те чакам!
И Каиба се обърна и тръгна, игнорирайки я напълно.
- Каиба, чакай! – извика момичето и тръгна след него, но той вървеше напред без да й обръща каквото и да било внимание и просто влезе в колата си. Киреи озадачено се спря. Нима той щеше просто да замине? „Няма да стане!” – помисли си тя, рязко отвори вратата на колата и влезе вътре при него. Той я изгледа изумено.
- Какво си мислиш, че правиш, Киреи?
- Отговори ми само на един въпрос! – сухо изговори момичето, втренчвайки се в очите му – Защо?
- Какво „защо”? – студено отвърна младият мъж – Какво искаш? Слез от колата ми!
- Няма! – глухо каза тя – Не и докато не ми кажеш защо!
- Какво „защо”, по дяволите?! – извика той – Не ти дължа никакви обяснения...
- Защо ме накара да ти се доверя и след това ме отблъсна... – тихо отвърна тя – Защо правиш всичко възможно само и само да ме унижиш и отново и отново ме отблъскваш?
- Не ти дължа обяснения! – през зъби отвърна Сето – Няма какво повече да ти кажа!
- Толкова ли много ти харесва да ми се подиграваш? – настояваше Киреи – Знаеш, че...
- Слез от колата! – глухо изговори той.
- Няма!
- Слез!!!
- Няма!!!
- Слез!!! – извика той и отвори вратата, сочейки навън – Веднага!
- Няма да сляза, докато не получа отговор! – хладно отвърна момичето – И няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш!
Сето въздъхна уморено и се отпусна назад. Какво й ставаше? Той си мислеше, че се е отървал от нея, а сега се сблъскваше с присъствието й отново и отново. Какво искаше тя? Да я обижда още ли?
- Полудяла ли си, Киреи? – възкликна той – Не ти ли беше достатъчно всичко до сега?!
- Вече не ми пука. – прошепна тя – Все едно ми е. Ако искаш ме обиждай, ако искаш ме гони, изхвърли ме, ако толкова много ти преча.... – Киреи замълча за секунда – Искам да знам защо и няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш!
Младият мъж поклати глава, затвори вратата и запали колата.
- Наистина си откачила! Прави каквото си искаш, но само си губиш времето...

* * *
През целия път до KaibaCorp двамата не обелиха и дума.
Сето не смяташе да говори с нея, а и тя не знаеше какво да каже. Всичко щеше да прозвучи не на място.
Щом стигна до компанията, младият мъж спря колата на обширния паркинг и слезе, отново без да каже нито дума. Киреи слезе мълчаливо след него. Той я поглена изпитателно.
- Какво? – учудено попита момичето.
- Наистина ли си толкова отчаяна, че да ме преследваш?
Тя се усмихна странно.
- Искам да докажа нещо на себе си... И не! Не съм отчаяна!
- Ще видим!
Той пое нагоре по стълбите, а момичето го следваше неотлъчно. На входа обаче двама охранители я спряха.
- Извинете, госпожице, но не може да продължите!
Киреи се стъписа. Това не беше честно. Сето дори не обръщаше внимание какво става и продължаваше напред.
- Ъм... Всъщност аз... – тя се обърка – Хей, Каиба! Чакай!
- Какво искаш пак? – безразлично се спря той.
- Кажи на горилите си да ме пуснат! – провикна се момичето – Нищо не мога да ти направя, така че няма смисъл от това.
Сето се обърна, но не казваше нищо. Това раздразни Киреи.
- Не казвай, че се пазиш от едно беззащитно момиче! – извика тя отново – Ще се изложиш.
Той се усмихна.
- Понякога ми се налага да се пазя от теб, Киреи! Удряш гадни шамари... – в гласа му се прокрадна иронична нотка, срещайки предизвикателния поглед в очите й – Добре! Пуснете я! – каза той на „горилите си” – Да не правим сцени тук!
Двамата охранители я пуснаха и тя видимо доволна го последва в асансьора. Той вече бе избрал етаж.
- Нали няма да заседне? – саркастично подметна момичето, но той само се изсмя и не отговори.
И така докато не се изкачиха до горе. През цялото време нито той, нито тя, казаха нещо друго. Това обаче започна да изнервя Сето. Щом излезе от асансьора, той тръгна мълчаливо към офиса си и се спря пред вратата.
- Няма ли да ти омръзне да ме следваш навсякъде? – въздъхна той и погледна момичето – Това може да продължи цял ден.
- И цяла седмица да продължи... – тя се усмихна – Целта оправдава средствата, нали така... Сето?
- Може би – студено отговори младият мъж – Зависи от целта.
- Да... – Киреи въздъхна – А моята цел е да спреш да се държиш толкова тъпо... исках да кажа като кретен... Но всъщност сега не е нито времето, нито мястото да се опитвам да ти държа лекции, нали така?
- Ти го каза – с отегчен тон отвърна той.
- Имаш си работа – върши си я! – безразлично заяви момичето – Няма да ти преча. Просто ще те следвам навсякъде.
- Ок тогава – сухо изговори Сето.
- Хайде! – лукаво се усмихна тя – Няма ли да влезеш в офиса си?
Той се подсмихна затъпено. Вече няколко минути двамата стояха пред вратата.
- Ще вляза – сухо отвърна той – Предполгам ти ще влезеш с мен... или?
- Колко правилно мисли Ваше Величество! – саркастично отбеляза тя – Ще ме поканиш ли вътре?
- Хах... Чувствай се поканена! След теб ...
- Поласкана съм...
Киреи бавно пристъпи в офиса му и той влезе след нея, затваряйки тихо вратата. Момичето се огледа – това беше просторно помещение, обзаведено с малко, но с вкус подбрани мебели: библиотека, масивно бюро, стол и канапе. Погледът и за секунди обходи всичко наоколо и тя тихо седна на канапето.
- Признавам ти, Каиба, хубаво местенце си имаш. Подхождате си.
- Ще приема това като комплимент – иронично подметна той – Сега би ли ме оставила за секунда на мира, за да свърша нещо?
- Разбира се ^_^ – засмя се тя – Ще си седя тук няма като гроб!
- Надявам се – въздъхна Сето. Колкото и да му беше неприятно, в момента Киреи бе станала неизменна част от интериора и малко или много той трябваше да се съобразява с това. Ако не друго, като президент на KC се налагаше да прегледа новите предложения на бизнес-партньорите си, а и искаше да довърши някои изчисления около последната игра, която подготвяше. А за целта му бе необходима пълна концентрация и тишина. Затова присъствието на момичето го притесняваше. Тя можеше да се опита да му пречи. Но Сето Каиба си беше инат човек по природа и реши въпреки опасенията си да си свърши работата.
Но в програмата му имаше грешка. Изчисленията не излизаха както трябва и това го изнерви. Той започна да я преглежда от начало, но грешката все още му убягваше. В същото време Киреи стана и започна да се разхожда из офиса му. Спря се пред библиотеката. Младият мъж несъзнателно следеше какво прави тя. Момичето започна да разглежда книгите му и това го изнерви допълнително.
Неочаквано някакъв рязък звук разкъса тишината в кабинета: тя дъвчеше дъвка и звучно пукаше балоните. По кожата на Сето мина неприятна тръпка. Още един балон... И още един...
- Престани! – сухо произнесе той.
- Моля? – изненада се момичето – Какво съм направила?
- Дъвката – унило произнесе той.
- О, ъъъ... – невинно заекна тя – Извинявай... И ти ли искаш?
- ХВЪРЛИ Я!!! – извика Сето и Киреи стреснато примига, послушно извади дъвката и продължи да разглежда книгите му мирно и тихо. Така поне беше по-спокойно. Той затвори очи и се опита да върне концентрацията си. И като че ли за момента се получи. Отново се върна в началото. Беше се вглъбил изцяло. И ето че видя грешката си още в първите няколко реда! Това объркваше всичко. Сега той трябваше да промени почти всички цифри. Ядоса се, но се сдържа и с привидно каменно спокойствие продължи работата си.
- Сето? – изведнъж гласът на Киреи прозвуча точно до него. Той се стресна. Нима това момиче не разбираше, че му трябва спокойствие?!? И когато тя се обади, той буквално побесня.
- По дяволите! Просто замълчи! Остави ме на мира! Не виждаш ли, че...
- Извинявай... – мило и невинно каза тя – Данеби да беше зает? ^__^
- Ти ненормална ли си?!? – извика той изумено – Казах ти да ме оставиш! И без теб си имам достатъчно проблеми и достатъчно работа! Или не ми се пречкай, или се разкарай от тук!
- Струваш ми се малко нервен, Сето... Нали още мога да те наричам „Сето”? – усмихна се момичето. Той мълчеше и вместо отговор я изгледа така, сякаш иска да я самоубие – Добре, приемам мълчанието ти за съгласие! – с още по-ведра усмивка продължи тя и изнесе напред ръцете си, които до сега бяха зад гърба и – Виж какво намерих в библиотеката ти XD
Сето се разтрепера от яд. Тя сякаш се бъзикаше с него! „Виж какво намерих в библиотеката ти... бля бля” Той дълбоко пое въздух, за да се сдържи и да не избухне, и безучастно изгледа дебелия том в ръцете и.
- „Война и мир”. Е и? – сухо попита той през зъби – Знам, че я имам.
- Сигурно ^_^ Но чел ли си я?
- Да – с досада отвърна младият мъж.
- Сигурен ли си? – настоя тя – Тук има много книги, а ти все си зает и...
- Разбира се, че съм я чел!!! – извика Сето изведнъж извън себе си – Чел съм я, и то не веднъж!!! Защото вторият ми баща ме караше да чета по няколко пъти не само нея, а и всички други книги в тази библиотека! Накара ме да изчета всяка една книга от огромната колекция, с която толкова много се гордееше! Искаше да бъда перфектният му наследник, а се държеше с мен като с куче... – той замълча. Киреи стреснато примигваше насреща му. Няколкото секунди обаче и помогнаха да се съвземе и тя понечи да каже нещо, но той не и даде тази възможност – Замълчи!!! Искам просто да замълчиш! И не ме прекъсвай, когато ти говоря!!! Не знам защо все още те търпя, но ми омръзна глупавата ти игричка! Затова просто си затвори устата и ме остави да си върша работата, за да не повикам охраната да те изхвърли!!!
Киреи стоеше като гръмната. Какво толкова бе казала? Вярно, че малко попрекали, но нали все пак искаше да го дразни. Но така, както избухна, вече беше малко опасно.
- Но... – започна тя, но Каиба я прекъсна, крещейки:
- Не разбираш ли, че ми пречиш?!? Махай се! Веднага!!!
- Стига си ми викал!!! – не издържа момичето. Тя хвърли гневно книгата на масата – Това, че са се държали с теб като с куче, не значи, че и ти трябва да се държиш с другите сякаш нямат право на каквото и да било!!!...
И двамата мълчаха и си хвърляха яростни погледи.
- Казах да се махаш... – през зъби каза той – ВЕДНАГА!!! – Киреи обаче стоеше и не помръдваше от мястото си. Извън себе си Сето скочи от стола и се изправи срещу нея. Тя обаче упорито го гледаше в очите – ОХРАНА!
Очите на момичето зашариха притеснено. Тя не можеше да му позволи да я изхвърли, трябваше първо да намери слабото му място... „Хайде, Киреи! мисли бързо! Мисли бързо...!”
Изведнъж в главата и се появи една последна отчаяна идея. Тя го прегърна и впи устни в неговите. Младият мъж настръхна. Опита се да се отърве от нея и я блъсна към бюрото, но тя седна върху плота и уви крак около тялото му, придърпвайки го към себе си.
В този момент вратата се отвори с гръм и трясък и в офиса нахлуха двама души от охраната. Един бог знае какво очакваха вътре, но да заварят шефа си да се натиска с някакво момиче върху бюрото си...
- Ъъъ... :O Господин Каиба... Сър... Ъъъъ... О.О – заекна единият от тях при открилата се пред него гледка. Сето ги изгледа сконфузено и отчаяно, и изблъска момичето от себе си – Сър, викате ли ни? О.о
- Ъъъ... Аз... – очите му срещнаха погледа на Киреи и той смутено наведе глава.
- Има ли нещо, сър? – настоя бодигардът.
- Човекът те попита нещо, Сето – лукаво каза момичето – За какво ги извика?
Каиба не погледна нито нея, нито двамата си охранители. Само каза сухо:
- Оставете ни!
Те послушно излязоха от кабинета, оставяйки шефа си насаме с тази непозната. Веднага щом вратата се затвори зад рях, той стана и нервно се заразхожда из стаята.
- Това ми хареса – нагло се обади Киреи – Не предполагах, че си толкова лесен за манипулиране...
- Престани, Киреи! Позволяваш си твърде много!!! – гневно се спря младият мъж – Какво целиш, по дяволите?!?
- Какво целя ли? Нищо... абсолютно нищо – тя замълча секунда две – Но вече разкрих слабото ти място!
- За какво говориш, глупачке?! Какво си въобразяваш?
- Също както онази вечер в хотела, Сето... – момичето се приближи до него и докосна лицето му – Отблъсна ме точно когато започна да омекваш... Не знам... Може би се уплаши, че съм стигнала прекалено далеч... И че те привличам прекалено много...
- Това са пълни глупости, Киреи! Въобразяваш си! – той се отдръпна от нея и отново седна на стола си.
- Защо да са глупости? – наивно попита тя – Нима току-що не те доведох до предела на нервите ти, а само след една целувка ти не се успокои?
- Ооо! Мислиш, че съм се успокоил, така ли? – възкликна той – Мислиш, че след тази... тази... целувка... съм по-спокоен?! Грешиш, Киреи, защото в момента съм на границата! Защото присъствието ти ме влудява! Пречиш на работата ми! Компрометира ме пред служителите ми... Какво по дяволите искаш от мен?!
- Не искам... нищо... – заекна тя – Аз само...
- Тогава ме остави на мира!!! – прекъсна я той – Сякаш никога не сме се срещали... Ти ще си живееш твоя живот, аз моя и...
- Стига! – прошепна момичето. Тя коленичи на пода до стола му и нежно сложи ръка на устните му – Уморих се да слушам обиди и гадни забележки. Сега ти ме изслушай! Не ми пука как се държиш с другите или как се отнасяш с мен! Това си е твоя работа... Искаш да забравиш миналото си? Добре, но не си го изкарвай на останалите, защото се отразява и на настоящето, и на бъдещето ти... И не забравяй, че въпреки всичко някои хора все още държат на теб!
- Добре – тихо отвърна той, вперил поглед в нея.
- Бях ли достатъчно ясна?
- Ясна като бял ден!
Сето продължаваше да я гледа, сякаш тя е негов враг. И въпреки всичко в момента той копнееше за едно единствено нещо – да я целуне. Той махна ръката й от лицето си и бавно се наведе към нея, докато устните им не се докоснаха в дълга и изпиваща целувка. Но Киреи трепереше. Задъхваше се. Тя неуверено се опита да се отдръпне, но младият мъж не я остави.
- Какво? – усмихна се той – Данеби да се уплаши?
Тя не отговори. Само го целуна отново. Неусетно се отпусна назад и почти легна на пода, безсилна пред целувките му. Той инстинктивно плъзна ръка по крака към колана й, но изведнъж тя се дръпна.
- Чакай! Спри! – момичето изпълзя изпод него и стана – Стига...
- Какво има? Не искаше ли точно това? – озадачено попита Сето. Тя поклати глава.
- Не съм такова момиче, Каиба...
- Какво момиче? – той не дочака отговора и, а направо продължи – Целта не оправдава ли средствата?
- Какво по дяволите си мис...? – Киреи възмутено му обърна гръб, но отново го погледна и възкликна – За каква ме смяташ?! За използвачка?... За уличница?! Мислиш, че бих преспала с теб или с когото и да било, за да използвам връзките ти, така ли? – тя се втренчи в него убиващо в него – Запази си парите!... Запази си проклетата власт, която си имаш! Запази си славата!... Майната им! Не ми трябва тази гадост! Имам си гордост! Имам си и достойнство!... Затова ако...
- Млъкни! – студено изрече той.
- Няма да млъкна!
- Ще млъкнеш!
- Не, няма да млъкна!!! – извика момичето – Няма и да те слушам повече!... Пука ми какво мислиш за мен, Каиба! Не знам защо... Държиш се с мен отвратително, но все пак те харесвам!... Ако ти е все едно, добре. Така да бъде! Мога да го преглътна. Искам само да сме наясно!
Настъпи мълчание. Киреи не знаеше как да продължи. Искаше да му каже толкова много неща, но гордостта й я възспираше. Страхуваше се и от реакцията му.
Но той също кротуваше. Истината бе, че Киреи го привличаше страшно много и то не само като физика и излъчване. Начинът, по който му говореше, по който го гледаше и го докосваше, го провокираха максимално. Тя винаги беше готова да спори с него, макар понякога да нямаше отговор, но често оставяше и самия сего без думи. Също както сега...
Не, Сето знаеше пределно добре какво иска да каже и да направи. Просто тъпата му самовлюбеност, безграничното му его и ината му го караха да се държи по този начин. Той бе мъж в пълния смисъл на думата и за нищо на света не искаше показва, че едно обикновено... не!... едно глупаво и по детски наивно момиче може да му влияе така, че да възбужда мъжките му слабости. Предпочиташе да бъде груб, студен, да я направи на две стотинки или да я игнорира напълно, пред това да се разкрие.
Двамата продължаваха да се гледат в очите без да кажат нито дума, когато Киреи едва доловимо потрепери. Сето се подсмихна. Сега тя щеше да наведе смутено глава, да измънка нещо и да се откаже. Чудесно! Тъкмо повече нямаше да му пречи.
Момичето наистина наведе глава. Стана й неловко. Някой от двамата трябваше да направи крачка, независимо дали напред, или назад. Това беше глупаво.
- Значи... – неуверено промълви тя – Няма да кажеш нищо, така ли?
- Имам работа да върша. – студено изговори младият мъж – Пречиш ми!
- О, да. Вярно – Киреи се усмихна фалшиво и поклати глава – Изглежда съм изгубила времето и на двама ни!
- Така изглежда – сухо отговори той.
- Тогава си тръгвам! – заяви момичето, обърна му гръб и тръгна към вратата, чувайки след себе си студеното:
- Знаеш къде е изхода!
Киреи се спря. Бе стигнала прекалено далеч, не можеше да си тръгне точно сега! „Хайде, глупачке! – каза си тя – Забрави поне за малко тази гордост! Не се отказвай!” Тя си пое дълбоко въздух и отново го погледна. Сето стоеше все още прав до бюрото си и разглеждаше някакви документи. Той вдигна глава.
- Още ли си тук?
Момичето не отговори. Вместо това пристъпи към него и го целуна. Той не я отблъсна. Тя се отдръпна, погледна го в очите и прошепна:
- Животът е борба, Сето... Знаеш го много добре... Исках да се боря за теб, но щом като ти самият не ме допускаш до себе си... – тя се усмихна тъжно и погали лицето му – Трябва да тръгвам!... Довиждане...
С тези думи Киреи се обърна и бавно тръгна навън, оставяйки Сето загледан някъде в празното пространство. Сам не знаеше за какво мисли в момента. Но шумът от плъзгането на вратата го върна към реалността и той вдигна очи.
- Киреи?
Нея я нямаше. Беше си отишла...
Той отново бе сам...
Сам с работата си и с досадното си ежедневие...
И единственото момиче, което можеше или поне се опитваше да промени това, си тръгна, защото той сам я бе прогонил.
Младият мъж неуверено отвори вратата и погледна навън. Там бяха само хората от оханата му. Те изгледаха странно разочарованото лице на шефа си.
- Момичето, което излезе от кабинета ми... – объркано започна той – Тя... Тя си тръгна, така ли?
- Да, сър, асансьорът току-що слезе.
- Добре... – Сето наведе поглед, сякаш без да може да каже нещо друго. Загрижен, единият охранител се приближи до него и попита:
- Сър? Добре ли сте? Желаете ли нещо?
- Спрете я!!!... – глухо произнесе заповедта си младият мъж – Кажете да я върнат!
На секундата бодигардът започна да набира, но Сето изведнъж вдигна глава.
- Чакайте! Спрете!
- Сър?
- Няма значение! – отряза той, възвръщайки отново хладнокръвието си – Върнете се на работа и забравете това, което видяхте преди малко! Ясно?
- Да, сър!
И Сето влезе в офиса си, без да каже нито дума повече.
Той седна на бюрото си пред компютъра и безнадеждно се загледа в програмата си.
Само цифри... Цифри... цифри... цифри... Цифри без смисъл. Вече му изглеждаха еднакви.
Без да се замисля какво прави, младият мъж механично придвижи курсора на мишката и изключи компютъра, стана и отиде до прозореца.
Всичко, за което се бе борил... Всичко, което бе постигнал...
Сето затвори очи и си представи сиропиталището... двете малки момчета, чийто живот бе оставен на произвола на съдбата... отчаяният и уплашен поглед на Мокуба...
Всичко, което бе правил от онзи момент нататък, бе за да защитава малкото си братче и да му осигури по-добър живот.
Не съжаляваше за нито една стъпка, която бе направил. Бе постигнал всяка своя цел. От шахматния мач, който преобърна живота му, до този момент. Старият Гонзабуро Каиба го провокираше във всичко, подценяваше го или го надценяваше, но го превърна в това, което е сега. Научи го да се бори за всяко нещо, научи го да бъде студен, безскруполен и понякога дори жесток... Жесток към враговете си и студен към всички останали.
Напоследък бе охладнял и към собствения си брат.
Създаде KaibaLand, за да изпълни детската му мечта, а сега го натоварваше с цялата работа там.
Сето стисна юмруци.
Сякаш, без да го осъзнава, бавно се бе превърнал в копие на втория си баща. Отблъскваше всичко и всички от себе си.
Отблъсна и Киреи.
Свежестта в черно-бялото му ежедневие...
Само тя се бе опитала да го откъсне от мисълта да бъде непобедим навсякъде.
Не. Истината бе, че и други се опитваха, ако щеш дори Юги и досадната му компания. Но това момиче стигна най-близо до сърцето му.
Колкото и да не искаше той да си го признава...

Нед Окт 24, 2010 4:21 pm

Част II - Какво по дяволите...?!

Времето до жребия изтичаше.
По коридора отекваха стъпките на бягащото момче. Сенки се гонеха и вееха по глухите стени, а подът попиваше забързаните стъпки.
Решен да говори с брат си възможно най-скоро, Мокуба с трясък отвори вратата на кабинета му и връхлетя вътре. Резкият звук накара Сето да се обърне и да остави тестето си на масата.
- Какво има, Мокуба? Не трябваше ли да си в KaibaLand?
- Оставих ги за малко, Сето – задъхано започна момчето – Точно затова бързах. Може би ще се дуелираш днес... – лека червенина изби по бузите му. Той се доближи до бюрото на големия си брат и с детска невинност протегна ръце напред. В дланите си държеше малко пликче и усмивката му, макар и белязана с нотки на притеснение, довя спомени в съзнанието на младия мъж.
И ето, че те бяха там, преди години... те, двамата братя... двамата братя, които тръгнаха сами срещу света и бяха достатъчни един за друг...
В мига, в който хартията се допря до ръцете на Сето, реалността го заля и той зърна брат си да излиза със същата бързина, с която бе влязъл, провиквайки се:
- Нямаш време за коле*ание, Сето... И успех!
Каиба седна на стола си и отвори пликчето. От него изпаднаха лист хартия и карта. Той вдигна подаръците си и се взря в надписа на листчето:
„Сам, но никога самотен”
Усмивка на радост и умиление се разля по лицето му... Погледът му се отправи към тестето му...
След минута младият мъж заключи офиса си, прибра ключа в джобовете на панталона си и постави ръка върху тестето си. Едва чуто от устните му се отрони:
- Благодаря ви... И на двамата...

* * *
Когато Сето пристигна в KaibaLand, вече всички бяха там.
И имаше чувството, че го гледат някак си различно. Сякаш в момента Юги и Джоуи го коментираха. И екипът му като че ли си шушукаше нещо зад гърба му. Но под вледеняващия поглед на шефа си всички млъкваха и само се споглеждаха.
Единствено Као стоеше сам и не казваше нищо. В очите му Каиба не можа да открие никаква емоция, никакво вълнение... Сякаш бяха празни...
Тогава се появи Киреи. Тя отиде до брат си и прошепна нещо в ухото му. Той почти не реагира. Само на лицето му се появи едва доловима усмивка и изчезна почти веднага. Момичето се огледа неуверено и срещна погледа на Сето. Наведе глава и излезе.
Младият мъж трепна.
Не можеше да я остави да си тръгне и този път. Трябваше да я настигне на всяка цена. Той тръгна след нея, но неочаквано една ръка го задържа.
- Накъде тръгна, Каиба? – предизвикателният тон на Као го накара да спре и да се обърне. Као дори не го поглеждаше.
- Не е твоя работа! – сухо произнесе той и понечи да тръгне, но Као го пускаше.
- Няма ли да изчакаш жребия? Мислех, че те интересува турнира.
- Първо ще говоря с...
- Не си прави труда, Каиба! Остави сестра ми на мира!
Сето присви очи.
- Кой го казва?
- Аз го казвам! – Као най-после го погледна. В очите му имаше заплаха – Не се забърквай със семейството ми!
- Това заплаха ли трябваше да бъде?
- Приеми го като предупреждение. Гледай си турнира!
- Махни се от пътя ми, Као! – и Сето го изблъска от пътя си и продължи напред, чувайки след себе си:
- Предупредих те, Каиба! Спомни си го, когато те смачкам!
Младият мъж обаче не обърна внимание. Бе достатъчно уверен в себе си, за да може да пренебрегва каквито и да било заплахи. Сега целта му бе друга: да говори с Киреи.
Видя я в едно от заведенията до арената. Вече бе поръчала и тъкмо носеха кафето й.
Той се приближи тихо зад нея. Тя отнесено разбъркваше захарта в чашата, сякаш съзнанието й беше някъде далеч. Сето се усмихна леко. Можеше да я наблюдава с часове. Момичето въздъхна и прокара длани по раменете си. Нещо трепна в младия мъж. В него се появи някакво странно желание също да може да я погали... Да докосва кожата й... да гали косите й... да целува устните й... да я...
Той стисна юмруци. Нямаше право на такива желания. Трябваше просто да говори с нея...
- Мислех, че ще останеш да гледаш дуела – гласът му я стресна и тя изненадано се обърна. Той стоеше до нея, гледайки високомерно настрани.
- Какво правиш тук?!
- Все пак турнира е към края си и сега ще бъдат най-оспорваните дуели – продължи той, сякаш без да чува въпроса й – След като беше на квалификациите, логично е и сега да гледаш, особено когато и брат ти е сред финалистите.
- Кой казва, че трябва? – попита момичето след кратко мълчание.
- Просто предполагам – механично отвърна Сето, продължавайки да гледа някъде настрани.
- Као искаше да бъда до него на дуелите му, но може да се справи и без мен. Така че нямам причина да стоя в публиката...
- И само заради него ли си тук? – младият мъж най-после я погледна в очите и срещна треперещия й поглед. Тя мълчеше. Не издържа и след минута затвори очи. Но, когато ги отвори отново, той я гледаше все така изучаващо. Момичето наведе глава. Все още усещаше погледа му.
- Спри да ме гледаш така! – прошепна тя.
- Как?
- Така...! – почти отчаяно промълви тя – Просто спри да ме гледаш по този начин...
- Не отговори на въпроса ми – глухо произнесе Сето – Само заради Као ли си тук?
Киреи наведе глава.
- Може би не... Но нищо не ме задържа точно сега... – тихо отвърна Киреи – Пък и на теб какво толкова ти пука? Не ти ли е все едно дали съм тук или ме няма?
- Казах ти го и преди, Киреи – тихо отвърна той – Ако ми беше все едно, нямаше да съм тук, а вътре, и щях да си чакам жребия!
- Е... – тя гордо вдигна поглед и се втренчи в него – Вече е късно. По-добре се връщай! Всички чакат теб...
- Да... Чакат ме... – мрачно се усмихна Сето – Киреи, не мислиш ли, че това вече е прекалено?
- Прекалено ли? – изненада се момичето – Какво имаш предвид?
- Стига с тази излишна гордост! Не се преструвай на...
- О, да! Кой го каза! – изсмя се тя – Извинявай, гордост ли чух?! Не беше ли ти гордият, непреклонният и студеният? А?... А после моята гордост била излишна!... – Киреи замълча, очаквайки отговора му, но той мълчеше. Лицето му бе застинало в типичната си неемоционалност и все пак в очите му имаше някакво безмълвно съжаление. Но то щеше както винаги да си остане безмълвно, скрито, и така нататък, заровено толкова дълбоко в леденото сърце на този самонадеян, безскрупулен и студен, а иначе наистина привлекателен млад мъж, че по-вероятно бе да се случи невъзможното, отколкото каквато и да било негова емоция да излзе наяве. Момичето се ядоса. Какъв въобще беше смисълът на този разговор?! Та те дори не говореха! – Достатъчно! Омръзна ми! – тя кипна изведнъж и скочи от мястото си, събирайки нещата си да си ходи – Всеки път едно и също: или неловко мълчание, или спорове...! И всеки път, когато чакам някакъв отговор, получавам или нов въпрос, или нищо...! Всеки път...! Уморих се от това! Тръгвам си...!
- Чакай, Киреи! – Сето неочаквано хвана ръката и и тя се спря.
- Какво искаш?!
- Не дойдох, за да се караме отново... Исках да ти кажа, че съжалявам...
- Това е просто дума, Каиба... – студено изрече момичето – Няма смисъл да я казваш просто така!
- Изслушай ме...
- Не искам да слушам повече! Пусни ме! – Киреи го блъсна и понечи да тръгне, но той рязко я дръпна към себе си и я прегърна.
Момичето не можа да вземе решение. Дишаше учестено, раздразнена, сякаш искаше да го блъсне отново, но не помръдваше. Само прошепна:
- Пусни ме...
- Няма да те пусна. Не искам да те пускам и сега... – тихо каза той – Накара ме да си дам сметка за всичко, което съм и съм искал да бъда, Киреи... Не винаги съм бил такъв и сега го осъзнавам... Ти ме караш да...
- Стига...! – промълви тя – Моля те, стига...
- Ти ме караш да бъда различен.
- О, да! С всички си студен, а само с мен правиш всичко напук, така ли?
- Приеми, че съм такъв, какъвто съм! Не мога да се променя... Но това не е нещо, което съм очаквал и аз... Аз... не знам как да реагирам...
- Но това не е причина да си винаги толкова груб, нали? – остро попита момичето. Сето въздъхна.
- Виж, наистина съжалявам! И ще те разбера, ако не можеш да го приемеш...
- Сето, никога не съм познавала друго „ти”, освен това, което показваш на всички – прошепна тя – И точно него харесвам, но ти... – Киреи замълча и неуверено отвърна на прегръдката му – Уморих се да се опитвам да достигна до теб... А сякаш всичко, което правя е само поредната грешка...! Всеки път ми показваш единствено, че върша безсмислици...
- Не са безсмислици...
- Затова не разбирам защо просто не ме оставиш да си тръгна и не...
- Казах ти! Не искам да те пусна! – младият мъж отново я задържа, когато тя се опита да го отблъсне, и я погледна в очите – Защо ми трябваше толкова време, за да призная сам на себе си, че ме интересуваш? – той погали лицето й и се усмихна – Целунах те още когато те срещнах... И искам пак да целувам тези сладки устни!
Той я придърпа към себе си и се наведе към нея, докосвайки нежно устните й. Но неочаквано предавателят на шлифера му се включи:
- Господин Каиба! Господин Каиба, сър!
Момичето се отдръпна смутено.
- Тази джаджа още ли работи?
- Да, но не ме интересува! – поклати глава той, играейки си с кичур от косите й – Нека ме чакат!
Секунди след това обаче, включването се повтори.
- Сето! Сето, къде си? – изведнъж по предавателя се чу гласът на Мокуба и Киреи прошепна:
- Тръгвай!... Чакат те...
- Знам. Нали за това им плащам... – Сето посегна отново да я целуне, но тя сложи ръка на устните му.
- Стига! Връщай се! – намуси се тя – Не казвай, че не ти пука за турнира!
- Разбира се, че ми пука – заоправдава се той – но...
- Не ми казвай и че ти пука повече за мен – момичето поклати глава многозначително – Знам, че не го мислиш.
- Е...
- Хайде, изчезвай...!
- Не ме командвай...
- Сето, отговори! – Мокуба отново се провикна – Къде си? Всички чакаме теб!
Киреи се усмихна укорително.
- Не те командвам, глупако! Хайде! Нали искаше да спечелиш? Върви!... Пожелавам ти успех...
- Няма ли да останеш? – учуди се младият мъж. Момичето наведе поглед.
- Не знам... Искаш ли да остана?
Сето замълча. На лицето му се появи странна усмивка и той прошепна, целувайки я отново:
- Защо иначе смяташ, че тръгнах след теб?

* * *
- Добре де! Не може ли да започнем и без него? За к’во още го чакаме? – изнервеният вик на Джоуи разцепи мълчанието зад кулисите на арената. Вече 15 минути тримата дуелисти и целият екип на KaibaLand начело с Мокуба очакваха ШеФа да се завърне, след като излезе така неочаквано. А всичко трябваше вече да е започнало – Не схващам! – извика отново русокоското – Той дори може и да не се дуелира сега...
- Длъжни сме да чакаме, господин Уилър – един притеснен костюмар за пореден път погледна към очакващата публика. Джоуи обаче продължаваше да фучи наоколо:
- Виж, Роланд, нали не мислиш, че за такова малко нещо Оня ще те уволни? Кайба може да е шеф на всичко живо наоколо и да организира целия тоя панаир, обаче т’ва не значи, че правилата не важат и за него, нали?! Освен това той на мен не ми е нито шеф, нито никакъв, така че...
- Джоуи, представи си, че се падне да се дуелира точно Каиба и то с теб – със спокоен глас Као прекъсна тирадата му – И на мен ми писна да чакам, но, знаеш ли какво? На твое място не бих го пропуснал. Имам си една мечта: да се дуелирам с него на всяка цена рано или късно. Този турнир е шансът ми и, ако по някаква случайност пропусна този шанс заради някакво си глупаво закъснение... – той замълча за две-три секунди – Не бих искал да съм на мястото на човека, който си е отварял устата за това.
- Пич... – русокоското примигна странно – Това ми прозвуча почти като заплаха... 0_о
- Струва ми се, че си доста краен, Као – неочаквано каза Юги – Пък и не е ли малко егоистично от твоя страна? Не забравяй, че всеки от нас има планове в този турнир.
- Знам – Као кимна, продължавайки да говори все така спокойно – Това просто е моят план и моята мечта. Преживях много, за да стигна дотук и за да успея. Това е всичко. Ако за някой звучи пресилено или егоистично... не е мой проблем...
- Надявам се не смяташ да го правиш мой! – гласът на Сето прозвуча изневиделица и всички изведнъж отправиха към него забитите си в земята погледи. Мокуба бодро скочи от мястото си.
- Сето! Най-после! Крайно време беше! Защо изчезна така?
- Бях... зает – очите на Каиба срещнаха тези на Као и между тях сякаш за миг проблясна някаква мълния – Свърших нещо, което трябваше да направя отдавна.
- Добре, както и да е... – момчето даде знак на водещия и той моментално скочи на първа линия – Нека това шоу да продължи!
Водещият излезе на подиума и в един миг публиката се съживи. Той се изкашля и обяви:
- Хъ-ъм... Здравейте, дами и господа, фенове и фенки на Игрите с чудовища! Днес е денят, в който ще разберем името на единия от четиримата останали дуелисти, който ще се бори за първото място в турнира KaibaCorp Gold League. Двама дуелисти ще бъдат изтеглени днес и победителят в дуела им ще се изправи срещу утрешния победител, за да получи титлата Златен дуелист! Ето ги и претендентите – Юги Муто, Сето Каиба, Джоуи Уилър и Као Морита!
Публиката избухна в бурни ръкопляскания. Четиримата оглеждаха множеството пред себе си. В очите им можеше да се види пренебрежение, гордост, спокойствие... и изненада.
Погледът на Као се спря върху едно лице на първия ред. Там стоеше Киреи.
„Но... Как? – изуми се той – Нали ми каза, че няма смисъл да... – младият мъж изведнъж присви изпитателно очи и се втренчи в Сето – Ах, ти, хитрецо!...”
- И така! – продължи водещият, бъркайки в голямата сфера – Всички искаме да разберем между кого ще е този дуел, така че няма да протакам повече! Първи е... Сето Каиба! – на подиума се появи холограмният образ на президента на KaibaCorp и той с надменна усмивка пристъпи крачка напред, очаквайки името на своя опонент. Водещият отново бръкна в сферата и всички затаиха дъх в очакване.
Сърцето на Као заби бясно. Трябваше да се падне той, трябваше, трябваше!...
Водещият извади едно кълбо и неуверено задейства механизма му, изговаряйки бавно:
- И опонентът му е...
Секунда...
Две...
Три...
Четири безкрайно дълги секунди... Пет... Щест...
По дяволите! Да не би това нещо да беше развалено?!
Най-после холограмата се появи и сред всеобщия възглас прокънтя името:
- Юги Муто!
На лицето на Каиба надменността се смени с тържество. Нищо на този свят не можеше да срине увереността му, че ще победи вечния си противник. Юги видя това в погледа му. Нищо ново като за Каиба. Винаги уверен в себе си. нищо, че стратегиите му в крайна сметка винаги се проваляха...
- Ех, значи! – недоволно възкликна Джоуи – Аз тъкмо се бях навил да го бия!
Као не каза нищо. Този развой на събитията не му хареса. От резултата в този дуел зависеше как ще играе по-нататък.
Двамата слязоха в публиката и се настаниха на първия ред.
- Хей, Киреи! – провикна се русокоското – Ще стискаш палци да бие Юги, нали?
- Може би – подсмихна се момичето.
- Хайде, Юг! – извика той – Покажи на този надут пуяк защо те наричат Краля на игрите!!!
Киреи погледна брат си. цялото му изражение приличаше на една огромна въпросителна.
- Той ме помоли да остана – тихо изговори тя – И каза, че съжалява.
- И с едно „съжалявам” оправи цялата си каша? – Као укорително поклати глава – Много си била мека с него, Киреи!
- Шшт! – прошепна момичето – Дуелът започва.
Двамата опоненти връчиха тестетата си на съдията.
- Много време мина, Каиба – кротко изговори Юги, срещайки увереността в погледа на противника си. Сето се усмихна.
- Нещата се промениха много от последния ни дуел. И този път, Юги... – в очите му блясна за секунда предизвикателство – Този път нищо на този свят няма да ми попречи да те победя!
- Както всеки път, нали? – в очите на Юги проблесна същото предизвикателство. Думите му обаче прозвучаха на Сето като подигравка. Той стисна челюсти.
- Да кажем, че този път съм ти приготвил една малка изненада.
- Е... – Юги зае позицията си на арената – Нямам търпение да я видя.
- Дуел!
Дуелната арена беше студена и бурна. Безмилостният вятър караше дрехите на двамата противници да плющят.
Всичко наоколо беше като дежавю – Каиба срещу Юги, отново изправени един срещу друг на полуфинал, брулени от вятъра... Но в същото време беше различно. Те не бяха сами. Приятелите им бяха до тях, Фараонът го нямаше, а на скамейките... стоеше Киреи...
На Сето и Юги не им оставаше нищо друго, освен да се погледнат в очите.
- Аз започвам! – шипокосото момче тегли шест карти и мълчаливо зареди две от тях с лице надолу на полето. Те бяха последвани от изграждащата се холограма на магьосник – Призовавам Skilled White Magician на полето и го екипирам с United We Stand!
Едва активирана, магическата карта накара жезъла на магьосника да засвети по-ярко, а около краката му се изписа кръг, в кръга – триъгълник, чийто един връх изпрати лъч светлина в небето.
- Твой ход, Каиба.
- Виждам стратегията ти, Юги. И, признавам, изненадан съм... Но... – Сето изтегли своята шеста карта – ...и аз съм ти подготвил някоя и друга изненада.
С бързо движение той вкара карта в процепа на дуелния си диск и една от обърнатите карти на момчето се изгуби в Mystical Spase Typhoon. Втори лъч засвети около магьосника му.
- Призовавам и моя Luster Dragon! Атака! – провикна се младият мъж. Холограмата се издигна във въздуха и прониза с тялото си белия заклинател. Броячът на жизнени точки на Юги се смъкна с 200 LP и, поставяйки обърната карта, Каиба приключи хода си.
- Нещо не е както трябва... – промърмори Джоуи от първия ред – Нещо определено не е, както беше преди... Много тих е станал...
В същото време откъм контролните зали на арената дотича Мокуба, явно възползвайки се от паузата в дуела, и седна на свободното място до него.
- Хей! Дойдох да разбера какво е да гледаш и от публиката xD – ухили се той – Уморих се да седя само в онези зали...
- Ъъъъ... Мокуба... Брат ти да не е болен?
Въпросът на русокоското меко казано го изненада. Момчето се ококори, сякаш падаше от друга планета.
- Сето? Болен? О_о Откъде накъде го измисли, Джоуи?
- Еми виж го де! – настояваше русото момче – Почти не се заяжда, играе кротко...
- Аа, не... – ухили се отново Мокуба – По-скоро мисля... че е... щастлив ^ ^
- Каиба?! Щастлив?! – недоумяващ и невярващ, Джоуи си седна мълчаливо на мястото си да гледа двубоя.
Юги все още обмисляше следващите си действия. Явно обаче „Душата на картите” не беше съвсем на негова страна, тъй като той само мълчаливо поклати глава и постави чудовище в защита.
- Това ли е всичко, Юги? – попита Каиба. Не получи отговор и заяви – Приемам мълчанието ти за съгласие. Призовавам моя Shadowslayer. Shadowslayer, атака!
Атака и още една...
Нови 1400 от точките на Юги се стопиха. На едва 2400LP момчето стоеше все така тихо, спокойно, бездействащо...
- Юги, мислех, че имаш стратегия! – гласът на Сето беше сериозен, някак си загрижен – Мислех, че се дуелирам с най-добрия... – той се провикна вече по-остро – Съвземи се и играй! Не искам да си губя времето за този дуел в игра на котка и мишка! Искам противник!!!
- Да бе... Променил се бил... – промърмори си Джоуи – Правеж!...
- Не се безспокой, Каиба! – Юги неочаквано вдигна глава със странна усмивка на лицето – Исках само да се уверя, че това си ти...
- Че това съм Аз?! – в тона на Сето се усети явна нотка на гняв – Какво имаш предвид, Юги?! Начинът, по който човек играе, се нарича стратегия, а ти май нямаш такава... – той почти викаше.
- В действителност имам! – прекъсна го момчето – Призовавам Getsu Fuhma!
Облято в синя аула острие замахна с появата на лунния воин. Миг по-късно черепа на Shadowslayer-а на Каиба се изтърколки в краката му, отнасяйки със себе си 300 жизнени точки.
Вместо притеснение обаче, докато жизнените му точки се изнизваха, Каиба се заливаше от злорад смях. Активирайки една от обърнатите си карти, той накара всички присъстващи да изтръпнат. Две ръце лакомо се отправиха към Юги, похапвайки само за десерт 1000 от точките му.
- Юги, вече не знам кой трябва да съжалява повече – продължаваше да се смее младият мъж – Ти или твоят воин? 1000 точки по-малко, с 1000 по-близо до загубата...
- Защо да съжалявам? – любопитно и ядосано Юги гледаше в ръцете на противника си. Сето активира Last Will, картите от тестето му се изредиха пред очите му и Mangu of The 10000 Hands се появи, носейки със себе си Paladin of White Dragon. Сърцето на Юги се сви. Двете чудовища от страната на Каиба се отдръпнаха и направиха път на стар познайник.
Мощният рев на Blue-Eyes White Dragon отекна из цялата арена.
- Няма нужда да ти го представям, нали?... – с тон на презрение попита младият мъж. Един изпиващ поглед се стрелна от очите на Юги към картата му в защита, когато противникът му извика – Синеоки! Атакувай неговия Mystical Elf!!!
Неутронният удар на Синеокия развя косите на елфа, наруши сиянието му, но не го унищожи. Очите на Каиба се разшириха от изумление. Цякаш един невидим щит закриляше всичко от страната на Юги, а атаката на Дракона се вля в тялото на момчето. Draining Shield бе проработил.
Сега точките му бяха 4600.
- Пак... млъкна... – въздъхна Джоуи от първия ред. Този дуел се развиваше наистина странно.
- Аз съм на ход, нали? – Юги тегли карта и веднага я акривира – Reasonning ми позволява да тегля карти, докато не изтегля чудовище...
- Спести ми обясненията, Юги! – нетърпеливо го прекъсна Каиба – Избирам 4-то ниво.
Момчето се подсмихна. Какъв беше смисълът да бързат? Той продължи да тегли. Една карта, втора, трета...
На лицето му отново се появи усмивка.
- Е, Каиба... Кажи „здравей” на моята Dark Magician Girl!
Сред потоци розово сияние на полето изникна образът на Черната магьосница, намигайки мило на своя господар. Привидно сладкото й личице не заблуди Сето, но той явно не очакваше това, което последва. Магьосницата не държеше обикновения си жезъл, а нещо, приличащо по-скоро на брадва. С един прецизен замах тя разполови Синеокия, като и двамата изчезнаха.
- Сега! Getsu! Mystical Elf! Атакувайте жизнените му точки директно!!!
И с една обща атака двете чудожища оставиха Сето на 1200 LP.
- Това беше гадно... – изкашля се той.
- Не, Каиба – на лицето на Юги усмивката беше едва ли не снизходителна – Какво има? Нима не очакваше екипиращи карти? Мисля, че Axe of Despair се вписа идеално ^ ^ Сега слагам една карта с лице надолу и приключвам хода си.
Младият мъж не отговори нищо. С трепереща ръка и надигащо се разочарование той тегли... и в момента, в който видя картата си, лицето му бе завладяно от дяволита усмивка. Той затвори очи и бавно и спокойно започна да развива хода си:
- Активирам Phoenix Feather и хвърлям в гробището Fossil Excavation – докато изпълняваше това, една карта премина от гроба най-отгоре на тестето му. Сето отново погледна в очите противника си и каза глухо – И, Юги... мисля, че знаеш какво те очаква!
Драконов рев огласи арената. Образът на Koumori Dragon се пропи във вихрушка над главата на Каиба и когато облаците се свиха, сред множество светкавици от центъра на въртопа излезе рицар в бели доспехи, възседнал дракон, подобен на Синеокия. Paladin of White Dragon. Той не чакаше команди от Сето и се отправи към мирно стоящата елфа, съсичайки я на две.
Броячът на жизнените точки на Юги индикира 3500.
- И сега, преди да завърша хода си, Юги... – провикна се младият мъж – Позволи на Паладина ми да извика моя Blue-Eyes White Dragon!!!
Рицарят вдигна меча си и ослепителната светлина, бликаща от него, заля всичко наоколо. След миг шумът на отварящи се ципи оповести пристигането на могъщия Синеок Бял Дракон.
- Свърши ли, Каиба? – нетърпеливо попита момчето от другата страна на полето – Ако е така, смятам да активирам капана си Call of Haunted, за да върна моята Dark Magician Girl.
- Нали не се залъгваш, че тя може да ти помогне срещу Синеокия ми? – Сето поклати глава разочаровано – Не съм очаквал това от теб!
- Кой казва, че точно ТЯ ще ми помогне?
Магьосницата и воинът се спогледаха. Dark Magician Girl помаха за довиждане на всички и намигна на Юги, а Getsu отправи към Сето последен поздрав с меча си. Миг след това там, където стояха те, се появи Dark Magician of Chaos.
- Приветствай и този магьосник от тестето ми, Каиба! – хитро се усмихна шипокоското. Устните на Dark Magician of Chaos едва забележимо се раздвижиха и пред него се появи карта, която той постави в ръцете на господаря си.
- Юги... Ти си наистина непоправим... – глухо каза младият мъж – Пожертва две от най-силните си чудовища за новия си магьосник, но той също не е достатъчно силен да се опълчи срещу моя дракон...
- Не мисля така! – прекъсна го момчето – Моите карти винаги са се подкрепяли, подкрепят се и сега!
И сякаш невидими фигури застанаха зад него и неговия Dark Magician, когато United We Stand бе активирана за втори път. Каиба се взря в противника си със студен и суров поглед.
- Заедно... – прошепна той – Да, Юги, ти и картите ти сте заедно дори и в погрома!!!
Бели пламъци обгърнаха всичко и всички и Blue-Eyes White Dragon и Dark Magician of Chaos се стопиха в огнената стихия под изумения поглед на Юги и всички присъстващи. Само Каиба стоеше, навел глава, гледайки някак си празно напред в пространството.
- Като пожертвам един дракон мога да унищожа всичко, което имаш, Юги – гласът му звучеше по-глухо от преди – Поне докато имам в тестето си Burst Breath! – последва няколко секундна тягостна тишина, белязана единствено с повея пепел, останала след двете чудовища. Младият мъж вдигна глава – Да считам ли, че това е всичко? Да считам ли, че Сърцето на картите е по-слабо от от сърцата на други? Защото, Юги... аз не съм сам...
Ярост, объркване, студ, топлина, устременост...
В един миг всичко се смеси в още един миг тишина, разцепен от вика на Сето:
- Играя Last Will и призовавам Kaibaman!!!
Мощно възклицание на удивление и недоволство се понесе по трибуните. На арената се бе появил... всъщност... втори... Каиба...
- Леле! Каиба, човече, с дълга коса ще си трепач! Жените ще ти се лепят като мухи на мед! – Джоуи все още не беше на себе си след появата на този Псевдо-Каиба. Действително холограмата, която изникна на арената си беше живо копие на президента на KaibaCorp, само че с маска, напомняща Синеокия, и дълга коса. Русокоското огледа новото „чудовище” от глава до пети, наклони глава на една страна и запита – Теа... Как мислиш, на мен ще ми отива ли дълга коса?
- Моля? – момичето го изгледа подозрително – Не знам, Джоуи... А дали на кучетата ще им отиват крила?...
- Kaibaman ми е подарък... Напомняне, че никога не съм бил сам... – Сето със странна усмивка потърси погледа на Мокуба и го намери из трибуните, но там, до него, сега виждаше и още едно лице. Това на Киреи.
Тя бе там за него, защото той се бе осмелил да я помоли... Защото пред нея се бе разкрил... И сега в очите й виждаше подкрепа...
- Но Kaibaman е слаб, не може да вземе и половината точки на Юги! – нечий недоволен вик се чу из тълпата – Каиба, какво става? Каква е тази карта?
Младият мъж се усмихна и затвори очи.
- Тази карта ми дава силата да унищожа всеки. Аз и моите дракони – глухо обясни той – Използвайки специалния ефект на Kaibaman, мога да призова един Синеок от ръката си. И знаеш ли какво? Имам го! Затова жертвам Kaibaman, за да призова отново МОЯ BLUE-EYES WHITE DRAGON!!!
Отново онзи плясък на криле...
Сякаш от нищото, Синеокият Бял Дракон се появи отново на полето в цялата си мощ, раздавайки оглушителния си писък. И без да чака заповедите на Сето, атакува директно противника му, отхапвайки 3000 от жизнените му точки.
Най-после разликата бе стопена. 500 на 1200 LP.
- И като завършек на хода си, активирам Pot of Greed – Каиба тегли две карти и на лицето му се изписа задоволство – Призовавам Masked Dragon и поставям една карта с лицето надолу.
- По дяволите... – Юги се изправи на крака след мощната атака. Каиба изглеждаше по-уверен от всякога, като че ли това чувство, че не е сам, му даваше още по-голяма убеденост, че ще спечели. И все пак още нищо не се знаеше... – Каиба, ти никога не си бил сам... – заговори момчето – И ние винаги сме били до теб, всички ние...
- Юги, точно сега бих предпочел да играеш, вместо да говориш – по средата на изречението му, младият мъж го прекъсна – Защото искам да те ПОБЕДЯ!
Шипокоското поклати укорително глава. Едва теглил карта обаче, изведнъж бе обзет от ужас. Пред него Каиба стоеше, протегнал ръка напред, току-що активирал Imperial Order.
- Не може да бъде!... – прошепна момчето.
На полето се заобръщаха капани и магически карти. Една след друга...
И изведнъж Юги се озова лице в лице със... собствения си Dark Magician...
- Всичко свърши... – глухо изговори Сето с доволна усмивка, затвори очи и се провикна – DARK MAGICIAN!!! АТАКА СЕГА!!!
- НЕЕЕЕЕ!!!...
Проблясна ярката зелена светлина от атаката на Черния Магьосник и за секунди освети всичко наоколо. Когато изчезна, момчето лежеше в единия край на арената в безсъзнание.
- ЮГИ! – извика уплашено русокоското и скочи от мястото си. И не беше единствен. Цялата публика скочи на крака, огласяйки арената с възгласите си.
- И победител в днешния мач е Сето Каиба! – провикна се съдията, без да обръща внимание на настъпилия хаос наоколо. Работа на охраната бе да въдвори ред.
- Благодаря ти за дуела, Юги! – победоносно изрече младият мъж и слезе от арената, разминавайки се с изблъскалия един от бодигардовете Джоуи, Теа и тичащия след тях Марик.
- Юги! Юги, добре ли си? – русокоското дотича до тялото на приятеля си и загрижено го разтърси – Събуди се!
- Ще се оправи, Уилър, не се тревожи! – Сето се поспря за секунда – Само е зашеметен... – той замълча за кратко и подметна – А ти се стягай за утрешния мач! Вече е без значение кой от двама ви ще победи, аз така или иначе си оставам № 1. Но, ако случайно успееш да победиш Као, в което се съмнявам, ще бъда много разочарован да играя финал с кученце като теб!
- С КАКВО?!? Х_х – Джоуи примига възмутено след отдалечаващата се фигура на Каиба – Хей! Каиба! Върни се!!!
Никаква реакция.
- Хей, ти! – провикна се момчето отново – Човекът с булчинската рокля! Слушай ме, когато ти говоря!!!
Отново никаква реакция. Сето като пълен непукист слезе по стълбите долу, без да обръща ни най-малко внимание на виковете след себе си. на русокоското обаче му прикипя и той с бойна крачка го настигна и го блъсна.
- Да си имаме уважението, Ваше Величество! Не си много повече от това, което сме ние, затова искам респект! Чу ли?! Повтаряй след мен: Р-Е-С-П-Е-К-Т!
- Може би някой друг път, Уилър – Каиба безразлично понечи да продължи, но Джоуи агресивно го дръпна и той рязко хвана ръката му, готов за контраатака.
- Какво по дяволите ви става на вас двамата?!
Киреи не можеше да гледа така отстрани човекът, когото харесваше и най-добрия си приятел, готови едва ли не да се сбият за едното нищо. Тя изтича между тях и ги изблъска едих от друг.
- Какво ми става ли?! – извика русокоското раздразнено – Нищо! Абсолютно нищо! Само дето ми писна постоянно да ме тъпче мижитурка като този!
- И какво, Уилър? – предизвикателно попита Сето – Искаш да ми сриташ задника ли? хайде! Опитай! Да те видя докъде ще успееш да стигнеш!
- Добре! Достатъчно! Киреи, махни се от пътя ми1 – кипна Джоуи – Ще ти дам да разбереш, Каиба!
- Джоуи, недей!!! Успокой се! – момичето хвана раменете му и го погледна втренчено – Спри!
- Киреи, защитаваш ли го, или само така ми се струва?! – упорстваше момчето. Тя поклати глава.
- Опитвам се да защитя теб, глупчо! Само се огледай! В KaibaLand си. Навсякъде е пълно с бодигардите му... Няма да успееш да му направиш нищо... Само ще пострадаш...
- Киреи, не си губи времето с него! Аз също няма да го правя – остро изговори Каиба. Киреи въздъхна:
- Сето, моля те, недей...
- Ето, виждаш ли?! Той пак ме пренебрегва! – разпали се отново Джоуи – Все едно съм... – той изведнъж млъкна, сякаш връщаше плочата назад и бавно изговори – Чакай малко... Как го нярече току що?! О_о
Момичето отвори уста да отговори, но младият мъж заяви вместо нея:
- Нарече ме „Сето”. Това някакъв проблем ли е за теб, Уилър?
Русокоското скръсти нагло ръце.
- Не познавам много хора, които да ти говорят на малко има... Сето...
- Е и? Тя си извоюва това право, за разлика от някои хора тук! – и, гледайки го предизвикателно, Каиба сложи ръка на рамото на Киреи и леко я придърпа към себе си. Момичето мълчаливо наведе глава. Очите на Джоуи се уголемиха.
- К...К-к-к...Какво?! – извика той – Как така?!
- Чу ме, Уилър! – Сето самодоволно се подсмихна, знаейки, че го е затапил – Няма да повтарям повече!
- Престани! – глухо изговори Киреи – Стига вече!
Сякаш обаче никой от двамата не я чу. Те продължаваха да се гледат злобно и упорито. Тя стисна юмруци. Някой трябваше да спре това!
- Каиба, би ли си махнал ръката от сестра ми?
Гласът на Као прозвуча някак си нелогично и не на мястото си.
Сред цялото това напрежение, което бе обхванало всички наоколо, тези думи изглеждаха в първия момент едва ли не нелепи. Въпреки това обаче, привлякоха погледите към него и въздухът изведнъж олекна.
- Моля? – Сето го изгледа странно. Као кимна.
- Струва ми се, че я притесняваш. Прав ли съм, Киреи?
Момичето мълчеше, навело глава. С бавно движение хвана ръката на Сето и я отмести от рамото си... И изведнъж тръгна нанякъде и го повлече със себе си.
- Какво по... – заекна той.
- Хай! Киреи! – извика изумен русокоското – Накъде ми го отмъкна, бе, момиче?!
Тя обаче не обърна никаво внимание нито на виковете на Джоуи, нито на опита за протест на Сето. Спря на десетина метра от събралата се групичка, погледна го злобно и го блъсна в гърдите.
- Никога, по абсолютно никакъв повод и при каквито и да било обстоятелства не смей да ме използваш, за да унижаваш приятелите ми!!! Разбра ли?!
Той я изгледа студено. Ето, че тя отново му повишаваше тон! Но укорът в очите й някак си го жегна и той сведе поглед.
- Не, не, не, не, Каиба!!! – тя хвана лицето му и го накара да я погледне – Не ми обръщай глава! Така само показваш какъв страхливец си! Глупак!
- Не ме обиждай, Киреи! – остро отвърна младият мъж и се отдръпна – Нямаш...
- Защо? – прекъсна го момичето – Защо не? Дай ми някакво основание да не те наричам глупак и страхливец!
- Това е нелепо! – през зъби процеди той. Киреи се намръщи, обърна му демонстративно гръб и тръгна обратно към останалите, изговаряйки:
- Щраус!
Едва бе изминала две крачки обаче, когато Сето изненадващо я хвана, дръпна я в прегръдките си и впи устни в нейните. Тя се ококори изненадано. Най-малко от всичко очакваше това! Очите й зашариха неспокойно. Какво ли щяха да си помислят останалите?
Тя го изблъска от себе си.
- Това достатъчно основание ли е? – попита той. Момичето не отговори. Бе обърнала глава към приятелите си и притесненият й поглед срещна увисналите в празното пространство Джоуи, Теа и Марик и укора в очите на Као. Сето обаче хвана лицето й и я накара да го погледне отново – Не гледай тях, а мен! – настоя той, гледайки я упорито в очите – Мен не ме е страх да покажа на другите, че изпитвам нещо към теб! Ами ти?
- Не ме е страх, Сето! – тя се отдръпна от него – Но това въобще не беше най-подходящият начин да им го показваш!
И Киреи студено отстъпи назад и му обърна гръб, но той отново хвана ръката й и тя го погледна странно.
- Какво?
- Не ми обръщай гръб, Киреи! – изговори той сухо.
- Не е ли ако искам, Сето? – напук отвърна момичето и се дръпна, но, точно преди да се обърне, се усмихна леко и тихо каза – Между другото... Честито за победата!
На лицето на младия мъж се изписа самодоволна усмивка. Той не каза нищо и Киреи триумфиращо се върна при приятелите си, които седяха и гледаха отстрани все така изумено. И, виждайки победоносния блясък в очите й, Джоуи (явно най-стъписан от всички) се олюля и седна на земята.
- Съжалявам много, че стана така – заяви момичето бодро – Надявам се да не се повтаря пове...
- Чакай малко, Киреи! – прекъсна я Теа – Time out!
- Да? ^ ^ – Креи невинно се засмя – О... Ъм... Шокирани сте, нали :/
- Еми не, не сме! – рязко отвърна русокоското – Само дето това, дето го видях току-що, поне аз въобще, ама въобще не съм го очаквал от теб, Киреи, а пък още по-малко от...от...онзи...пуяк
- За кого става въпрос, Уилър? – Каиба застана до момичето и изгледа пренебрежително отвисоко все така седящия на земята Джоуи. Русокоското веднагически скочи наперено.
- За теб, господине! Ах, ти, гадина такава! Като си помисля само, че за един момент ме накефи... Това беше много подло от твоя страна! Тя ми беше приятелка...
- Но, Джоуи, аз все още...
- Да, да, вярно – Сето иронично прекъсна думите й – Вие тук много държите на... „приятелството” си... |=( Не се притеснявай, тя държи на...
- Сето... – започна Киреи.
- Държи повече на...
- Сето... – тя пак се опита да си вземе думата от него, но той продължи:
- Не ме прекъсвай! Държи повече на вас, отколкото на мен, така че...
- Сето Каиба! Млъкни веднага! – извика момичето и той я изгледа изумено.
- Моля?!
- Ти си един идиот! – възкликна тя.
- Разбира се – кимна той – Затова ме преследваше, нали?
Киреи поклати глава озадачено.
- Каиба... Не! Нямам думи! Ще си поговорим някой път! – тя погледна приятелите си и заяви – Е, аз ще изчезвам. След час трябва да бъда в колежа. Као, ще ме закараш ли?
- Става – лаконично отвърна младият мъж.
- Чао, хора! – бодро каза момичето и тръгна напред, а брат й я последва, махвайки мълчаливо с ръка. Само задържа за секунда-две погледа си върху Каиба и се обърна и тръгна след нея.
- Чао и на вас :/ – осефери се Теа. Братът и сестрата се отдалечиха и тя въпросътелно се втренчи в Сето – Няма ли да се сбогуваш с нея?
- Не – сухо отвърна той, обърна се и, без да казва нищо повече, се качи нагоре към залата, където Мокуба обработваше резултатите от дуелите.
- Е... – обади се Марик – На това му казвам аз Циганска любов.
- Да бе – вметна разочаровано Джоуи – Нямам какво повече да кажа. Те ме разбиха :/
Неочаквано се чу някакво пухтене и тримата стреснато обърнаха глави в другата посока.
Юги се раздвижи.
- Пич! Добре дошъл обратно при нас! – русокоското моментално дотича при него – Добре ли си?
- И по-добре съм бил... – Юги се протегна и се надигна – Какво стана? Каиба спечели, нали?
- Ами... да... – с половин уста отвърна Теа.
- Е... така било писано... Колелото се завъртя – усмихна се той – Изпуснах ли нещо друго?

* * *
След като закара Киреи до колежа, Као подкара мотора извън града.
Имаше нужда от уединение, за да обмисли стратеглията си за дуела с Джоуи. Сега вече със сигурност знаеше, че трябва да го победи. Възможности имаше няколко, въпросът обаче бе коя от тях да избере.
Беше три следобед.
Септемврийското слънце придаваше приятна топлина на деня и караше човек да излезе навън, но, все пак, трябва да бъдем внимателни колкото и хубаво да ни изглежда времето. Никога не знаем дали няма да се появи изневиделица буря или пък напротив, дали есенните слънчеви лъчи няма да ни изиграят лош номер и да ни припомнят летните жеги. Трябва да сме готови за всичко.
На няколко километра от Домино младият мъж хареса едно голямо дърво, спря мотора наблизо и се излегна под дебелата сянка. Този навик му беше останал от времето, когато скиташе из страната в търсене на сестра си. Обичаше да наблюдава облаците и, отнесен в техния спокоен полет, да мисли... мисли... мисли... мисли...
Двамата с Киреи не си бяха казали почти нищо, дори не споменаха това, което стана в KaibaLand, и сега това тормозеше ума му.
Какво беше станало преди дуела?
Киреи бе загубила цялата си сутрин да следва Каиба, но явно това не бе имало кой знае какъв смисъл... Или да...?
„Само си загубих времето. Нямаше смисъл да идвам, ще се прибирам.”
Това му беше прошепнала преди жребия. Напрежението тогава го бе изнервило и, когато чу думите й, някакво злорадо задоволство изпълни съзнанието му и в същото време го назлоби още повече срещу Каиба.
Що за глупак беше той?
Държеше се като пълен мухльо. Да му дойде момичето на крака, за да говори с него на собствената му територия и за какво? За нищо.
Сякаш си играеше с нея. Печеше я на бавен огън. Първо я обиждаше, после я игнорираше и...Знае ли човек?
Као не очакваше опита на сестра му да се овенчае с особен успех. До някаква степен тязи мисъл му носеше удовлетворение. Дълбоко в себе си младият мъж жадуваше за отмъщение все по-силно. И увереността, че Каиба ще направи още една погрешна стъпка, му даваше свобода и някак си отприщваше у него онова, жестокото Аз.
Заплахите, така наречените „предупреждения”, които отправи...
Бяха сериозни...
И все пак!
Нещо се бе случило между Каиба и Киреи и това обърна нещата. Макар че Као не можеше да разбере какво точно. Какво се беше променило?
И имаше ли някаква промяна в действителност?
Каиба напусна арената, за да настигне момичето. Това беше пределно ясно. Върна я и дори я убеди да му прости...
Доста меко от нейна страна...
А пък и това накрая...
Изглеждаше като демонстрация.
Напълно импровизирана, не на мястото си и съвсем не в стила на Каиба, но все пак демонстрация и Као въобще не я одобри.
Малко по малко, сякаш стъпка по стъпка омразата и недоверието изместваха от сърцето му уважението, което от години имаше към Каиба.

* * *
- KaibaCorp, добър ден.
- Добър ден, бих искала да говоря с господин Каиба.
- Господинът не е тук в момента – учтиво отвърна секретарката на момичето от другата страна на линията – Но, ако желаете, мога да му предам...
- Да, разбира се! – зарадва се момичето – Кажете му да дойде тази вечер в 9 на пристанището!
- В девет... Добре, от кого да му предам?
- Кажете му, че Киреи го е търсила...

* * *
Час по-късно Сето се върна от KaibaLand и веднага влезе в кабинета си.
- Сър, имате няколко съобщения! – на монитора му се появи образът на секретарката му, на линия както винаги да докладва – Търсиха Ви сътрудниците Ви от Intertech Servises, обади се и господин Пегасъс и помоли за среща...
- Какво иска пък сега този стар негодник? – малко остро попита младият мъж.
- Спомена, че иска да обсъди с Вас някаква сделка с Industrial Illusions – отвърна тя и той кимна – Освен това Ви търси и някакво момиче на име Киреи...
- Какво каза? – рязко попита Сето, сякаш товаиме го събуди.
- Да бъдете тази вечер в 9 на пристанището. Стори ми се нелепо, но...
- Много добре! – прекъсна я той, изключи прозореца й на монитора и погледна часовника. Бе почти 8. Тъкмо имаше време да отиде.
Няколко минути по-късно излезе от кабинета си така целеустремено, както бе дошъл, слезе долу и се метна в колата си.
Някак си нямаше търпение да отиде.
Трябваше да говори с нея. Струваше му се, че по някакъв начин прибързва с действията си, но, въпреки това, не успяваше сам да си удари спирачки.
Не че в действителност прибързваше. Просто винаги до този момент се бе изолирал зад своята „стена” и сега не можеше реално да прецени козовете и слабите си места. В присъствието на Киреи искаше да бъде Великият Сето Каиба, човекът, който бе над всички, човекът, направен от лед... а в същото време ледът се топеше с неимоверна скорост, която заплашваше да разкрие най-големите му слабости...
Той спря колата си до пристанището.
Не бе усетил как мина този един час шофиране, докато стигне до мястото на срещата...
И все пак нещо го притесняваше, макар да не знаеше какво. Просто някакво лошо предчувствие свиваше стомаха му и не му даваше мира. Може би самият факт, че тя го бе повикала именно тук, а не някъде другаде... Беше странно. И нелогично.
Тръгна замислен между халите. Нямаше представа откъде може да се появи момичето. Но всичко изглеждаше толкова пусто...
Отякъде се чуха стъпки и младият мъж се запъти нататък. Това сигурно беше тя.
- Киреи? – Сето се показа иззад една сграда и повика в очакване. От другата страна се виждаше някакъв силует, но когато се вгледа по-отблизо, позна... – Као?! Какво по дяволите правиш тук?
- Аз бих те попитал същото, Каиба! – Као излезе от сянката и пристъпи срещу него – ТИ какво правиш тук?
- Не съм длъжен да ти обяснявам...
- Защо викаше сестра ми?
Сето го изгледа учудено. Нима тази среща беше случайна? Все пак секретарката му съобщи, че момиче на име Киреи е казало... Както и да е! Као не трябваше да бъде тук.
- Тя ме извика тук. – студено отвърна той.
- Странно, защото и на мен беше оставила бележка... – Као присви изпитателно очи – Учудвам се, че я няма... и че вместо нея намирам теб!...
- Е, съжалявам, че те разочаровам така – Сето с презрителна усмивка се облегна на стената – Предполагам, че трябва да търсим обяснение за това от нея. Да ни извика и двамата...
- Трябваше вече да е дошла... – тихо изговори Као. Нещо не му се връзваше. Бележката, която намери, бе на пода до вратата у тях. Той помисли, че може да е станало течение и да е паднала от шкафчето, но... Що за течение е било това? Изглеждаше повече като че ли е била пъхната под вратата... Това беше странно. „Киреи щеше да остави бележка на масата...” – помисли си той. Но друг вариянт нямаше. Кой друг би го повикал от нейно име? Кой би повикал и него, и Каиба? Дали не беше самият Каиба? Какъв беше смисълът? Као изгледа подозрително човека насреща си. Каква беше целта на това неочаквано сдобряване? Самата мисъл му се стори странна. Наистина странна. Караше го да се съмнява още повече. Може би Каиба просто искаше да замае главата на сестра му и след това да я остави...
Защо тогава го бе повикал тук...?
- И така... – Као замислено се заразхожда наоколо. Искаше да го провокира...а това нямаше да бъде никак трудно... – Какво има между вас двамата със сестра ми, Каиба?
Сето го поглена учудено.
Той очакваше този въпрос, но може би не и толкова директно зададен. Всички съмнения, които преминаха през съзнанието на Као, безспокояха и него. В цялата тази измислена случайност нещо не се връзваше. А предизвикателният тон на Као звучеше като капак на това. Беше уловка. Прекалено очевидна, но уловка. Сето тъкмо отвори уста да отговори, но Као го прекъсна:
- Не си прави труда да ме лъжеш! Видях колко сте „близки”!
Сето се изсмя.
- Тогава какъв е смисълът да ме питаш, след като си отговаряш сам?
- Искам да чуя твоята версия! Предупредих те да не се забъркваш с Киреи, но ти явно не обръщаш внимание на това!
- Каквото има между мен и нея си е...
- Да, да, знам – Као го прекъсна отново със странен смях – Каквото има между теб и нея си е само между вас двамата... Това щеше да кажеш, нали?... Толкова си предсказуем, Каиба!
- Ха... Щом казваш...
- Нека позная! – на лицето на Као се появи лукава усмивка – Сестра ми те харесва. Ти се правиш на недостижим, на “The tough cool guy” и така нататък, така че тя да хлътне още повече. Ти я отблъскваш постоянно, обиждаш я, пренебрегваш я и в един момент обръщаш другата страна. Изведнъж й показваш колко нежен и добър можеш да бъдеш... – той артистично обикаляше наоколо и украсяваше тезата си с всевъзможни жестове, вдъхновявайки се още повече от изумения поглед на Сето – И тогава, когато тотално си й замаял главата, ще преспиш с нея и след това ще я зарежеш. – Као замълча, изгледа го от глава до пети, въздъхна замислено и продължи – Само че имаш една пречка и това съм аз: досадният голям брат, който си вре носа където не му е работата и ти пречи да си оплетеш мрежата. Затова си оставил бележка от името на сестра ми, за да ме подлъжеш да дойда, да ми обясниш каква света вода ненапита си, да се опиташ да ми затвориш очите и да се отървеш от мен. Уцелих, нали?
- Ще ти се! – студено изговори Сето. Този “филм”, който чу, наистина звучеше правдоподобно, но Као се заблуждаваше, ако наистина си вярваше и той трябваше да го убеди в обратното – Киреи ме интересува наистина, колкото и да не ти се вярва!
- О, аз ти вярвам, Каиба! – Као неочаквано се изсмя – И виж какво, аз те уважавам. Знам те, че си готин пич :} Разбирам, че сестра ми ти харесва. Естествено, че ще ти харесва и много ясно, че се интересуваш от нея... Но ако те интересува само от гледната точка да си легнеш с нея, страхувам се, че не мога да ти отстъпя тази привилегия...
- Какво имаш предвид?! – Каиба се сепна при последните му думи и изумено пристъпи към него. Као продължаваше да се смее някак си неадекватно.
- Кое не ти стана ясно? – той явно се преструваше на изненадан – Оооо... Сетих се! Не схващаш, нали? Тогава ще ти го кажа по друг начин: твоята невинна Киреи е една малка сладка перверзница, която обаче си е само за мен и не я давам на друг, защото искам удоволствието да бъде изцяло мое и...
- Какво каза...?!
- Каквото чу :] – той се изсмя нагло на изумения поглед насреща си – Киреи е една малка перверзна кучка. Не че нещо, но една нощ с нея и се чувствам като нов...
- Копеле!!! – Сето яростно го блъсна в стената, приготвяйки се да го удари – Как смееш!? Тя ти е сестра...!
- О, ами... – наглата злобна усмивка не слизаше от лицето на Као – Това има ли някакво значение? Аз съм мъж, тя е жена. При това тя е наистина привлекателна, а моя милост много си падам по такива... ммм...бонбончета... :> Много са сладки, когато...
- Затвори си мръсната уста!!! – Сето не издържа. Направо му се гадеше като си представяше Киреи и този... този изверг... заедно... И с всичка сила удари Као по лицето. Той падна на земята, но продължаваше да се хили с онази тъпа усмивка – Кучи син!
- Погледни го от моята страна, Каиба – изсмя се Као – И ти би се възползвал, ако дойде при теб и ти каже „Искам те!”, нали? Е, разбира се, може би щеше да знаеш какво имам предвид, ако не я беше нагрубил онази вечер... Така де. Да си говорим по мъжки и да си кажем истината в очите... Освен ако не си педал О_О
Сето го изгледа изумено. Този човек не беше с всичкия си!
- Ти си луд...! – прошепна той – Напълно си луд!!!
- Не бе, човек – Као се ухили отново – Не съм луд, просто съм реалист. Кой нормален човек ще седне да обижда момиче, което му е на практика наготово?
- Млъкни! – Сето отново посегна да го удари и Као се изсмя:
- Давай, удари ме пак!... Даже удряш като момиче! Киреи има нужда от истински мъж, не от такъв като теб! И трябва да ти кажа, че с мен й беше хубаво...
- МРЪСНИК!!! – нервите на Сето се изплъзнаха тотално. Той със всичка сила замахна да го удари, но неочаквано Као парира удара му и хвана юмрука му. Младият мъж дишаше тежко и само прошепна – Принудил си я, нали?! Иначе щеше да ми каже...
- Тя дори не си спомня, глупако! – Као вдигна глава и втренчи в Сето празните си мътни очи. Той изтръпна – Няма си ни най-малка представа какво стана онази вечер, защото беше пияна!... Пияна заради теб!
Сето мълчеше. Погледът на Као го смразяваше.
- Нямаш си на идея колко тежко беше приела обидите ти! Беше съсипана... Не знам какво си й наговорил, но никога преди не я бях виждал така...
- Трябва ли да ми го напомняш? – остро прекъсна думите му Сето – Това е грешка от миналото и повече няма да я повторя...
- Много си убеден, нали? Винаги уверен в себе си!... Винаги хладнокръвен!... – Као го хвана за врата и прошепна с хриплив глас – Колко си жалък, Каиба! Било грешка... Колко още такива грешки си правил? Не си се замислял, нали? Толкова много хора си унижил без дори да ти мигне окото...
- Пусни ме, глупако! – изсъска Сето. Као се изсмя мрачно:
- Дай ми една основателна причина да го направя!... Какво има? Изплаши ли се, момченце Каиба? Изплаши се данеби да те убия ли? ХаХаХаХаХаХаХаХаХа!!! – злобният му смях отекна по улицата и той впери поглед в очите на Каиба, както змия гледа плячката си – Мога да видя душата ти, знаеш ли? И знаеш ли какво виждам? Виждам един надменен и безскрупулен манипулатор... Душата ти е черна, Каиба!... Но няма да те убия. Не и толкова лесно!... Ще ти дам още малко време. Да поиграем малко на криеница, искаш ли? Ти ще се криеш, а аз ще те дебна! Само че трябва да си много внимателен какво правиш, защото аз ще следя всяко твое движение! И при най-малката грешка ще те намеря и ще те убия!!!
Сето потрепери. Не можеше да каже нищо, сякаш езикът му бе завързан.
- Е? – Као отново се усмихна със змийската си усмивка – Да приемам ли мълчанието ти за съгласие?
Двамата се гледаха в очите като звяр и жертва. Чуваше се единствено хрипливото дишане на Као, което се смесваше с далечния вой на вятъра откъм морето.
Неочаквано се чу още някакъв шум – шумът от двигателя на мотор. Шумът се усили, спря и нечии стъпки отекнаха в отново настъпилата тишина по някоя от страничните улички.
Сето трепна.
- За помощ ли ще повикаш, Каиба? – иронично попита Као.
- Не, Као – студено отвърна Сето най-после – Не ме е страх от теб, нито от заплахите ти!
- Ха! Щом казваш! – Као се изсмя, стисна шията му и го повали на земята – Глупак! Да те видим колко си смел!
В този момент иззад ъгъла се появи нечий силует и виждайки двамата мъже в уличката се спря.
- Хей! Какво по дяво... Каиба? Као?! – двамата познаха гласа на новодошлия. Беше Марик – Наред ли сте?! Какво правите тук?
- Не е твоя работа, Марик! – студено изрече Као – По-добре изчезвай!
- Какво...?
- Марик, остави ни! – Сето се надигна – С този психопат трябва да се разберем веднъж завинаги!
Египтянинът изгледа изумено лицата им. И двамата бяха озлобени, като че ли настръхнали като двама биещи се котараци.
- Ще се биете ли? – попита тихо той.
- Казах не е твоя работа! – присви очи Као – Разкарай се от тук, ако не искаш да пострадаш!
- Моля?! Какво ви става по дяволите?! И на двамата... Полудели ли сте? – Марик без да се замисля пристъпи между двамата, когато изведнъж Као скочи насреща му и го хвана за яката, насочвайки юмрука си насреща му.
- Казах... – изсъска той – Разкарай се!
Марик не трепваше. Гледаше го изпитателно в очите, без да направи каквото и да било. Това изнерви Као. Той го изблъска на земята и безразлично се обърна.
- Достатъчно! Няма да се занимавам повече с вас двамата!
Случаен лъч освети пръстена на ръката му.
Изведнъж очите на Марик се разшириха от изумление. Това бе невъзможно!
- Као, чакай! – извика той и протегна ръка след него, но Каиба го задържа.
- Остави го! Да прави каквото си иска! Не ме интересува!
- Не, Каиба! Ти не разбираш! – Марик го блъсна – По-сериозно е, отколкото можеш да си представиш!
- Не мисля... – Сето безразлично се обърна, но той се изпречи на пътя му.
- Видя ли очите му, Каиба? – египтянинът изпитателно впери поглед в лицето му. Сето извърна глава – Видял си ги... Бяха празни, нали? Ами пръстена на ръката му? Видя ли и него?
- Какво значение има? Това е просто пръстен...
- Напротив, не е! – твърдостта в гласа на Марик не допускаше възражения – Ела с мен!
- Къде?
- Да посрещнем хората, които ще ти обяснят в какво си се забъркал!

Нед Окт 24, 2010 4:23 pm

Една сянка от миналото

I част – Нека разберем идеята

Небето беше покрито с черни облаци.
Тук-таме вятърът едва успяваше да ги разкъса и през парцаливите им дупки се виждаха малки частици от неосклона, скъпернически посипани с една, може би две дребни звездички. Някъде през облаците прозираше сърпа на луната. Мътната му светлина едва достигаше до града, разсейвана от носещия се наоколо смог.
Някъде в далечината, до брега, се виждаше фарът на Домино, който трябваше да води пристигащите кораби. Но и неговата раздвоена светлина се губеше някак безлично в нищото...
Нечии сенки се гонеха между халите. Сенки, загубени в сянката... в тъмното...
Две фигури бавно вървяха през пристанището, без да продумат нито дума. Единият водеше напред и от време на време забързваше нервно крачката. Другият обаче се движеше с някакво равномерно бавно темпо, замислено загледан в земята...
Марик и Каиба...
- Накъде отиваме в крайна сметка?
Гласът на Сето прозвуча като ехо и изчезна в тъмнината. Марик се обърна.
- Тази вечер сестра ми и брат ми пристигат от Египет. Имаш късмет, че бях тръгнал за насам да ги посрещна. Иначе утре сутринта някой можеше да намери трупа на Великия Сето Каиба, захвърлен в някой тъмен ъгъл.
- Преувеличаваш...
- Така ли мислиш? – египтянинът прекъсна ироничната забележка на своя спътник – Не ми казвай, че Као ти изглеждаше, сякаш се шегува!
- Този идиот не може да ми направи нищо – самоуверено започна Каиба – Не съм толкова...
- Ти май още не схващаш какво става, нали? – Марик се спря изумено и го погледна изучаващо в очите – Този „Као”, както го наричаш, не е човека, за когото се представя!
- Да, а аз съм велик жрец от свитата на Фараона и живея преди не знам си колко века! – Сето присви очи и го изгледа с престорена насмешка – Единственото, което е Као, е глупак или по-скоро психопат с изкривено...
- Виж, Каиба! Вместо сам да се чудиш какви обяснения да си даваш, недей да се инатиш повече, а ме последвай! – египтянинът почти избухна и го хвана ядосано за яката – Не съм аз точният човек, който ще ти разясни всичко...
- Тогава кой?! – Каиба почти извика и го изблъска от себе си. Двамата стояха на около два метра един от друг и се гледаха неспокойно в очите. Напрежението от това, което се бе случило преди малко, се четеше в погледите им. Никой не продумваше. Накрая Марик въздъхна тежко и каза едва чуто:
- Ишизу знае по-добре от който и да било истината за Пръстена, който Као носи. Единственото, което аз мога да ти кажа със сигурност е... – той замълча за десетина секунди, пое дълбоко въздух и продължи – Човекът, който те нападна преди, не е братът на Киреи...
- О, я стига! – възкликна Сето – И двамата видяхме, че е той...
- Не бъди толкова сигурен, Каиба! Не забравяй – той носи Пръстена.
- О, да, вярно... – Сето поклати глава пренебрежително – Забравих... Добре, нека чуем какво ще каже и многознайната ти сестра!
И двамата продължиха напред, без да си проговорят повече.
Така вървяха мълчаливо между халите може би още десетина минути, докато най-после излязоха на пристанището. Един товарен кораб току-що бе пристигнал и в момента екипажът разтоварваше стоките.
Светлината от фара освети два силуета, стоящи отстрани, и Марик се насочи към тях.
- Братко! Откога те чакаме!
Едната от двете фигури неочаквано тръгна срещу новодошлите, свали качулката от главата си и Сето разпозна млада жена.
- Ишизу... – прошепна той. Тя се спря. Озадаченият й поглед го обходи от глава до пети и тя каза тихо:
- Каиба... Какво правиш тук?
- Попитай брат си. Нека той ти каже! – сухо изговори младият мъж – Той ме накара да дойда.
- Марик? – Ишизу погледна брат си въпросително – Какво става тук?
- Имаме проблем, сестричке – тихо каза младият египтянин – Пръстенът на Анубис има нов притежател... И в момента преследва... Каиба...

* * *
До пристанището има малка кръчма, където моряците се събират, след като са се прибрали от дългия път в морето. Вътре винаги е шумно и пълно с народ. И човек може да чуе хиляди истории, приключения на този и този безстрашен морски вълк...
Ако търсите история, ще я чуете там. Но пък никой не обръща внимание на непознатите, тъй като и без това си има достатъчно разказвачи...
А „непознатите” тази вечер бяха тримата Ищар и Сето Каиба.
Седнали на една забутана в дъното на кръчмата маса... Интересно само как бяха успяли да доведаъ президента на KaibaCorp тук... Както и да е, той седеше заедно с тях, скръстил безразлично ръце, докато слушаше разсъжденията на спътниците си.
- Но как се е озовал у него? Мислех, че е загубен – Марик все още търсеше отговори. Сестра му беше една от малкото, които знаеха подробности за пръстена, докато той самият не беше кой знае колко просветен. А тази близка среща със сенките явно го бе уплашила и сега, дори след като разказа това, което бе видял, сякаш не знаеше все оше на кой свят се намира – Мислех, че... че... че е някъде в пустинята или на дъното на океана, или...
- Пръстенът намира свой начин да оцелее във времето, братко – тихо изговори младата жена, навела замислено глава – Той има собствена воля и с нея влияе на притежателите си. Дори и при най-крайна ситуация те не биха го дали на никого за нищо на света... – тя въздъхна тежко. Никога не си бе помисляла, че този пръстен ще излезе на бял свят, но след като това беше факт, вече нямаше право да пази тайната му за себе си – Освен това Той им дава част от своята сила – продължи тя – Каиба, срещу себе си в момента имаш човек, който притежава от силата на Анубис! Докато го носи, всеки получава умението да вижда душите на околните и да ги претегля. И ако везните на бога определят, че душата е твърде греховна, Пръстенът упълномощава притежателя си да раздава “правосъдие”. И тук е най-лошото. В ръцете на обикновени хора Той претегля крайно, така че невинните са твърде малко. И Пръстенът може да причини множество убийства... – Ишизу замълча и се загледа в младия мъж. Погледът му не показваше никаква заинтересованост, сякаш това въобще не го засягаше – Сега Као има силата да претегля. И, ако в неговите очи си направил грешка, това те прави виновен и той няма да се спре пред нищо, докато...
- Бла-бла... – измърмори Сето пренебрежително – Не ми разправяй врели-некипели, Ишизу! Това е глупаво! Най-малкото Као не е толкова наивен, че да се остави на някаква си дрънкулка да го контролира, както ти твърдиш! Всичко, което прави, го прави напълно съзнателно, но няма да успее да...
- Може приносителят да се съпротивлява, но рано или късно волята на Пръстена надделява, Каиба! – прекъсна го тя – Освен това, той не е просто “някаква си дрънкулка”, както ти Го наричаш! Истинският Као надали е и наполовина толкова агресивен, колкото се е показал пред теб! Той може да се е опитвал да Го преодолее, но въпреки всичко е прекалено слаб, за да се противопостави. Съществуват само двама души, които имат силата да Го контролират и това са Фараонът и най-довереният му.
- О да, разбира се! – възкликна младият мъж – Ето че пак започна с историите за Фараони... Не можеш ли да даваш и смислени обяснения?! Не ми казвай, че пак става дума за Юги, ще се повториш...
- Не е Юги и ти много добре го знаеш! – отряза Ишизу – Някога жреците създали Пръстена, за да може с негова помощ Фараонът да претегля вината на осъдените – тя продължи с разказа си, въпреки отегчената и все по-незаинтересована физиономия на Сето – Пръстена трябвало да изпълнява функцията на везните на бог Анубис. Но в крайна сметка Фараонът сам избирал как да решава съдбите на грешниците. Преди смъртта си той дал Пръстена на своя най-доверен човек. За него обаче не е известно почти нищо. Знам само, че също е можел да побеждава волята на Пръстена.
Очите на Марик се разшириха изумено.
- Значи...
- Да, братко, възможно е – кимна тя – Силата над Пръстена се предава като по наследство, но само от някой, който го контролира, на друг, на когото той го е дал по свое желание. И ако някой отнеме Пръстена от притежателя му със сила, рано или късно ще стане Негова жертва. Пръстена го подчинява на волята си и така никой не би се отказал доброволно от Него... Освен ако не се е научил да Го контролира по някакъв начин, но това е невъзможно...
- Но, когато срещнах Као за първи път, той въобще не изглеждаше сякаш някога се е доближавал до Пръстена – възрази Марик – А няма начин да го е намерил през последните дни... Сигурен съм, че го има отдавна...
- Възможно е, Марик. Не забравяй, че следите Му са изгубени преди почти две столетия – сестра му наведе глава – Странно е само, че Као се е контролирал и не се е оставил напълно на Него през цялото време. Това означава, че малко или много се е научил да... – тя прекъсна мисълта си и поклати глава невярващо – Не! Това е невъзможно! Никой обиковен човек не може...
- Достатъчно! – Каиба стана – Писна ми от вашите вълшебни приказки! Богове... Фараони... Откачен пръстен, който мисли сам... Това да не ви е “Властелина на пръстените”?!
- Това е реално, Каиба! – възмутена, Ишизу също скочи от мястото си – Не е измислица! Защо поне веднъж не обърнеш внимание на хората, когато се опитват да ти отворят очите?!
- Знаеш, че не вярвам в такива неща, Ишизу – студено изговори Сето – Не ме интересува! Дори и да ме убеждаваш, че настъпва краят на света, за мен това са празни приказки!
- Но, Каиба! Не разбираш ли, че... – възмутен, Марик скочи срещу него, но една ръка хвана рамото му.
- Не се пали, господарю Марик, няма смисъл! – гласът на Одион избоботи до него за първи път тази вечер – Каиба, наш дълг беше да те предупредим с какво си имаш работа. Сега вече знаеш...
- Да, знам! И казах, че не ме интересува! – Сето безразлично тръгна да излиза, но се спря и отсече – Независимо какво говорите, аз правя нещата по моя начин и ще се справя с онзи психопат сам! Така че не ми се бъркайте!
И с тези думи той отвори вратата на кръчмата и излезе, оставяйки тримата Ищар да гледат след него.
Те мълчаха. Някой трябваше да вземе решение и това решение трябваше да бъде правилното.
- Връщаме се обратно в Египет, Одион... – прошепна неочаквано младата жена и двамата братя я погледнаха изненадано.
- Ишизу? – гласът на Марик леко потрепери – Какво възнамеряваш да направиш?
- Дръж Као под око, братко! – тихо каза тя – Аз ще събера съвет... Трябва да предупредя Старейшините, че Пазителят на Пръстена е извън контрол...

* * *
Сето се прибра вкъщи и веднага се качи в стаята си.
Първата му работа бе да седне на компютъра. Като че ли искаше чрез работата си да задгърби това, което бе чул и видял тази вечер.
„Пръстена има собствена воля и с нея влияе на притежателите си...”
„Може приносителят да се съпротивлява, но рано или късно волята на Пръстена надделява... Освен това, той не е просто “някаква си дрънкулка”...”
„Истинският Као надали е и наполовина толкова агресивен, колкото се е показал пред теб! Той може да се е опитвал да Го преодолее, но въпреки всичко е прекалено слаб, за да се противопостави...”
Думите на Ишизу нахлуха в ума му като ураган.
Това, което говореше тя, беше невъзможно! Той поклати невярващо глава. Ако трябваше да вярва на цялата тази измислица, значи човекът, който го предизвика на бой и едва не го уби, не беше всъщност Као...
Но, ако не той, то тогава кой беше?!
„Киреи е една малка перверзна кучка. Не че нещо, но една нощ с нея и се чувствам като нов...”
Нима това бе вярно?
Нима онзи перверзник наистина бе преспал със собствената си сестра?!
„Тя дори не си спомня, глупако! Няма си ни най-малка представа какво стана онази вечер, защото беше пияна!... Пияна заради теб!...”
- НЕ!
Младият мъж изведнъж скочи от стола и излезе на терасата.
Защо? Защо? Защо? Защо?!
Защо тези мисли го тормозеха така? Той знаеше, че е направил грешка и я призна... Поиска прошка... Разкая се...
Какво повече можеше да направи?
В съзнанието му изплува лицето на Киреи и той с усмивка затвори очи.
Красивата й детска усмивка... Светлината в очите й...
Баха там и изглеждаха толкова реални... Сето протегна ръка, за да я достигне, но образът й се отдалечи. Радостта в погледа й помръкна и очите й се напълниха със сълзи.
“Защо? Недей, не плачи!...”
Той се опита да проговори, но от устните му не се откъсна нито звук. Нямаше правото да й говори... Той сам я бе натъжил. Думите му и грубото му държание бяха причина за тези сълзи...
Той отново посегна да я докосне, но изведнъж момичето насреща му се промени – дългите дъмнокестеняви коси за миг изсветляха и станаха бели, а кафевите й очи се превърнаха в сини...
Кисара...
НЕВЪЗМОЖНО!
Младият мъж отвори очи и отново се върна към реалността.
- Това бе излюзия... – задъхан прошепна той – Просто илюзия...!
Той влезе обратно в стаята. Вътре цареше мрак... Как никога досега не бе обръщал внимание на това? Сето отчаяно хвана главата си и се просна на леглото.
Каква беше тази болка... Какъв беше този страх...? Какво ставаше с него?
Натежали от умора, против волята му очите му бавно се затваряха... Той несъзнателно погледна часовника.
00:01:35...
Ето, тя още бе там, в съзнанието му... Кисара... Нямаше как да я изгони...
Стоеше и го гледаше мълчаливо, сякаш го чакаше да направи макар и само една крачка...
Защо тогава не успя да я защити?
Заради болните амбиции на побъркания му баща пострада едно невинно момиче. Тя нямаше нищо общо... Просто искаше да го предпази от мрака... Тя имаше силата, за която той толкова копнееше, и бе готова да му я даде само и единствено, за да успее да го предпази... И той го осъзна, но вече беше прекалено късно...
Собственият му баща я уби, за да вземе тази сила, която дори не му принадлежеше...
Бе прекалено чиста за него...
Сето неуверено приближи към нея и тя протегна ръка. Почти го докосна...
Изведнъж към тях запълзя черна мъгла и бавно обгърна момичето. Сиянието в сините очи на Кисара помръкна, тя затвори очи и когато ги отвори... вече беше Киреи... Мъглата около нея се сгъстяваше все повече. Младият мъж опита да направи крачка към нея, но сякаш нещо го изблъска и той се отдалечи още. Някаква фигура се оформяше от сенките около нея и този някой нагло я галеше с мръсните си черни ръце. Сето се взря в него и очите му се разшириха от изумление – от мъглата го гледаше змийският поглед на Као...
- МАХНИ СЕ!!! – изкрещя извън себе си младият мъж и се сепна. Явно бе заспал.
Стреснато се огледа и погледът му се спря отново на часовника.
00:02:27...
Не беше минало повече от минута...
- Всичко е наред... Само лош сън... – задъхано прошепна той. Главата му щеше да се пръсне. Бавно и с нежелание той съблече дрехите си и отново се отпусна на леглото. Трябваше да поспи. Трябваше му наистина малко сън... Само колкото да отпочине... Очите му тежаха още и още, но сънят бягаше от него...
- Какво има? Изплаши ли се, момченце Каиба? Изплаши се данеби да те убия ли? ХаХаХаХаХаХаХаХаХа!!! – злобният смях на Као изведнъж отекна в главата му, също както по-рано тази вечер. Празните му змийски очи се впиваха в Сето, изследваха всяка една малка тайна и всяка една емоция в сърцето му и сякаш я изтръгваха от него – Мога да видя душата ти, знаеш ли? И знаеш ли какво виждам? Виждам един надменен и безскрупулен манипулатор... Душата ти е черна, Каиба!... Но няма да те убия. Не и толкова лесно!... Ще ти дам още малко време. Да поиграем малко на криеница, искаш ли? Ти ще се криеш, а аз ще те дебна! Само че трябва да си много внимателен какво правиш, защото аз ще следя всяко твое движение! И при най-малката грешка ще те намеря и ще те убия!!!
„Не! Не може да бъде! – прошепна Сето – Сънувам! Това не е реално! Този луд се опитва да промие мозъка ми и някак си ме кара да виждам това отново...”
- Е, момченце-Каиба? – гласът на Као още веднъж прокънтя в съзнанието му – Да приемам ли мълчанието ти за съгласие?
- НЕ!!!
Сето изведнъж се надигна. Целият бе облях в студена пот. Задъхваше се. Имаше чувството, че някой се опитва да разцепи главата му.
- Добре съм... Ще се оправя... Ще се оправя...
И той пак се отпусна. Студената пот продължаваше да гори тялото му...
А часът бе едва 00:04:57...

* * *
Као се прибра мрачен като буреносен облак и веднага се втурна в банята, затръшвайки вратата след себе си с гръм и трясък.
- Глупак... – процеди Той. Пусна водата на чешмата и се втренчи в огледалото – Какво ме гледаш? А?!
- Ти си чудовище... – едва изговори образът насреща – Страх ме е от...
- Млъкни! – отсече Той – Не се оплаквай! Това е твоето правосъдие! Не забравяй! В крайна сметка само ще спечелиш от това, което правя!
- Не е вярно! – възкликна Као – Нараняваш хората наоколо ми! Никой от тях няма нищо общо, грешката е само моя...
- Тогава защо ми позволи да се намеся? – наглата и същевременно мрачна усмивка се появи отново на лицето Му. Той бръкна в джоба си и стисна юмрук – Ще разбера от кого е и това...
Киреи учудено се подаде откъм кухнята, усърдно дъвчейки парче ябълка. Това брат й ли беше? Странно, че се прибираше по това време и то толкова шумно.
- Као, ти ли си? – провикна се момичето и почука – Наред ли е...
- Ти ли написа тази бележка?! – той неочаквано отвори вратата и се изпречи пред нея, държайки в ръка измачкан лист хартия. Тя с любопитство го взе.
„Као, ела на пристанището тази вечер в 9
Киреи”
- Ам... Не... о_О – измънка тя – Какво е това? Дори не прилича на моя почерк :/
- Значи наистина е бил той! – Као грабна бележката и, докато я смачкваше яростно, вените по ръката му изпъкнаха.
- За какво говориш, братко? Кой е бил какво?
Младият мъж стисна челюсти.
Несъзнателно погледът му се спря на късото потниче, което сестра му бе облякла, и той извърна глава.
- Не искам повече да се срещаш с Каиба, Киреи! – студено каза той.
- МОЛЯ?! – в изумлението си момичето изпусна ябълката на земята – Шегуваш се, нали?!
- Говоря сериозно! – сухо отвърна Као – Предупредих го да не те приближава. Същото се отнася и за теб!
- Но... но... Защо?! – озадачено попита тя – Нещата между нас тъкмо...
- Не ме интересува как вървят „нещата между вас”, Киреи! – отсече той – Тоя тип не ми харесва и искам да стои далеч от семейството ми и най-вече от теб! – той се наведе, взе ябълката от земята, изми я и й я връчи – Заповядай!
Киреи присви очи злобно.
- Знаеш ли какво?! – тя грабна ябълката от ръката му и раздразнено я хвърли в коша – Не се престаравай с ролята си на по-голям брат, ясно?! – и с тези думи тръгна към стаята, но той хвана ръката й и я върна.
- Това не е роля, Киреи! – глухо изрече младият мъж – Аз все още си оставам по-големият ти брат!
- Да, но аз вече не съм същото беззащитно малко момиченце! – Киреи студено му обърна гръб и си легна, без повече да му обръща внимание.
- Киреи! киреи, погледни ме! – извика Као, но не получи никакъв отговор. Той посегна към рамото й, но тя го удари през ръката.
- Остави ме!
Младият мъж заби поглед в тавана. На какъв език трябваше да й говори, за да го разбере?! Отново я погледна. Поне да се беше завила! Не й ли беше студено само така?
Той се пресегна да я завие.
- Као...! – през зъби процеди момичето. Той погали ръката й. Имаше толкова нежна кожа... – Престани!
Као несъзнателно прокара длани по кръста й и леко плъзна пръсти под бикините й.
- КАО! Какво по дяволите правиш?! – Киреи изведнъж скочи и го заудря с възглавницата – Казах да не ме пипаш... Какво става с теб?!
- Нищо ми няма, мишленце – подсмихна се той – Аз само...
- Не съм глупачка, Као! – извика тя – Държиш се супер странно, нареждаш ми да не излизам с мъж, по когото си падам, просто защото не ти харесвал на ТЕБ... И отгоре на всичко, току-що ти... ти...
- Аз...? – нагло попита Као. Момичето поклати глава.
- Не ми харесва идеята собственият ми брат да ми пуска ръце! Чуваш ли?!
- Аз... ъъъ... Не съм направил нищо XD
- Да, бе! Сигурно! – отряза момичето – А аз съм Дядо Коледа! – тя стана, разтършува се из шкафа и, изваждайки още едно одеало, добави – Ще спя на дивана! Лека нощ!

* * *
Лека нощ и на вас, деца!
Спете сладко и сънувайте само хубави работи :P
И все пак, не забравяйте, че на сутринта трябва да станете разно, защото някои от вас имат да играят дуели. Визирам...
- ДЖОУЗЕФ УИЛЪР!!! СТАВАЙ ВЕДНАГА!!!
Един женски крясък разтърси къщата из основи. Русокоското зарови глава във възглавницата си.
- Чакай, Маи... – измънка той – Още два хода й ще го бия...
- Какви ти два хода, глупако?! – младата жена ядосано дръпна одеалото и го отви – Ако не станеш веднага, ще си останеш смо със сънищата за дуел!
- Оох... – той едва-едва отвори едното си око – Колко е часът?
- Почти девет е, идиот такъв! – студено заяви Маи. Очите на Джоуи изведнъж се уголемиха и той скочи от леглото.
- КАКВО?!? ЗАЩО НЕ МЕ СЪБУДИХТЕ ПО-РАНО!?! О_О
И с бясна скорост момчето започна да се облича, помитайки всичко, което се изпречеше на пътя му. Така, бягайки към тоалетната, почти се блъсна в Серенити, която тъкмо влизаше в стаята, като само подметна едно:
- Дайте пъъъът!!!...
- Той е станал? О_о – изненада се момичето – Как успя да го вдигнеш?
- Свалих го на земята ^ ^ – ухили се Маи. В същият момент пусокоското влетя обратно в стаята.
- Добре, момичета! Стига безсмислени приказки! – провикна се той – Да вървим към KaibaLand!!!

* * *
Нека не описваме премеждията им по пътя. Така де, мина почти гладко, но, все пак, това е Джоуи. Все ще се забърка в нещо... ^ ^
Както и да е, да се върнем в KaibaLand...
Трибуните бяха пълни с народ. Стотици лица, замръзнали в очакване. Открай докрай човек можеше да види само безброй хорски физиономии. Виковете на цялото това множество се сплитаха в един общ екот... В една голяма суматоха...
С нищо обаче не можеше да се сравни суматохата от другата страна, или иначе казано, зад кулисите. Там двайсетина техници се надвикваха и кръстосваха залата по неизвестен брой пъти, заобикаляйки стоящата по средата на нищото самотна фигура.
Као.
Скръстил високомерно ръце, той чакаше мълчаливо противника си, стиснал в пръстите си своето белотно тесте...
Усещаше нечий поглед, вперен в него, но не му обръщаше внимание...
Дуелът трябваше да започне всеки момент, само че Джоуи изчезна в тоалетната откакто пристигна преди десетина минути и още не се беше появил.
Някъде се чуваха командите на Мокуба, който трябваше да организира всичко, макар че...
Хм...
Всъщност организацията си беше на ниво, но някои хора просто я разваляха.
Као вдигна глава и видя насеща си високата фигура на Каиба. Той го бе наблюдавал вече няколко минути, без да каже каквото и да било. Погледите им се срещнаха. Сините очи на Сето се сблъскаха с празната черна мътнота в Као, и сякаш и двамата в този момент някак си настръхнаха като котараци.
Не.
Като две диви животни. Двама мъжкари, воюващи за територия. Въпроса обаче е кой в чия територия бе навлязъл.
Не... тук въпросът не опираше до това. Всеки си спазваше границите.
Тази война не беше за територия... двмата мъжкари се биеха за женска.
Макар... че...
Макар че Киреи дори не бе дошла. Отсъствието й пораждаше неприязън между тях, а камо ли ако беше там...
- Добре, всички! Стягайте се! Вие сте тук, аз съм тук, тъй че хайде да покажем на хората дуел от класа!
Джоуи най-после се върна и още с появяването си събра хорските погледи.
- Какво ме гледате?! – опули се той – Действайте, действайте! Као, брато, готов ли си за мен?
Као бавно отмести очите си от Сето и се втренчи в русокоското.
- Готов съм... брато... – глухо изговори той.
- Сигурен ли си? – Джоуи го изгледа странно – Не ми изглеждаш много във форма, човек. Нещо ми се виждаш мрачен...
- Това притеснява ли те?
Погледът на Као сякаш се впи в него. През тялото на момчето премина някаква неприятна тръпка и за един момент той се почувства прозрачен като призрак. Все едно Као го изучаваше с рентгенови очи и виждаше през него... Русокоското загуби ума и дума. Понечи да каже нещо, но думите някак си му се изплъзнаха... на него, човекът, който никога не млъкваше...
Сега той просто заекваше.
Но изведнъж погледът на Као отново стана топъл и дълбок, както беше преди, и той се усмихна мило и потупа момчето по рамото.
- Извинявай, Джоуи, ще се постарая да не ми личи чак толкова – кротко изговори той и като че ли голям товар падна от плещите на момчето, откъснало се най-после от очите му – А ти недей да закъсняваш друг път по толкова много! Хайде да излизаме! Мокуба, готово ли е всичко? Искаме да се дуелираме! – провикна се младият мъж.
- Всичко е наред, Као! – от един високоговорител се чу гласът на Мокуба – Бъдете готови!
- Добре! – извика бодро Джоуи – Gold League, ние идваме!
На подиума най-после излезе главният съдия. Той махна мълчаливо с ръка и от двата края на арената се качиха двамата противници.
- Дами и господа, добре дошли втория дуел от полуфиналите в турнира Gold League! Моля двамата финалисти да се приближат!
Джоуи и Као пристъпиха към него.
- Дайте ми тестетата си! – лаконично изкомандва съдията и те изнесоха картите си напред, за да бъдат разбъркани. Русокоското погледна противника си с решителен пламък в очите.
- Изглежда аз съм последното ти препятствие по пътя към дуела с Каиба. Може да те спъна сериозно.
- Ще поема риска, Джоуи – кимна младият мъж – Но знай, че съм твърдо решен да победя!
- Заемете позиции! – нареди отново съдията и когато двамата се отдалечиха, обяви – Нека дуелът да започне!
- Добре, пич... – русокото се усмихна – Дуел!
- Аз започвам! – Као тегли 6 карти. Огледа ги набързо и с доволна усмивка заяви – Поставям две карти на полето и слагам чудовището Бронираната Купа (0033/2000) в защитен режим. Също слагам и една трап карта. Ти си.
„Хммм... Странно... – Джоуи изтегли шестата си карта и изгледа изпитателно противника си изад ръката си – Още от започването на дуела се защитава, а това не ми харесва...”
- Добре! Време е да играя хода си! – провикна се той. В гласа му обаче, за разлика от обикновено, нямаше следи от нехайство. „Трябва да бъда сериозен”, си бе наложил русокоското при началото на дуела, и смяташе да изпълни обещанието, което си даде – Поставям моят Axe Raider (1700/1100) в атакуващ режим, но това не е всичко! Поставям и една карта обърната с лице надолу. Няма да атакувам. – довърши той – Твой ред е, Као.
- Хубаво – младият мъж тегли и веднага обяви – Активирам трап картата Каре Аса...
- Као, ти игра тази карта срещу Алистър нали? – неочакваното прекъсване го изненада. Той кимна утвърдително – Доколкото си спомням, Каре Аса изваждаше на всеки два хода по една магическа карта с името Асо и я пращаше в гробището, нали? – продължи Джоуи – И, когато се съберат всички карти Асо и картата Каре Аса е на полето, ще спечелиш дуела.
- Точно така – още едно кимване – Радвам се, че си наблюдавал дуела ми с Алистър внимателно.
- Хехе – русото момче се ухили весело – Да, но този път няма да изпълниш плана си, защото съм подготвен и няма да ти дам!!!
Као се усмихна. „Уилър, Уилър... – помисли си – Ще видим дали няма да си изпълня плана, малкият! Ти вече се хвана в капана ми!”
- Призовавам чудовището 7 Купа (1400/0000) и го екипирам с магическата карта Шестмак Купа. Тази карта увеличава атаката на 7 купа със 600 и дава по 100 атака за всяка карта купа на полето. Атаката на чудовището ми става 2200 – той вдигна ръка и извика – 7 купа, унищожи неговият Axe Raider (1700/1100)!!!
„По дяволите! Не мога да си позволя губене на лесни точки! Ще се наложи да използвам моят скрит жокер… Хехехе!” – русокоското се изсмя наум:
- Активирам трап картата Kunai with Chain. 7 Купа е хванат и отива в режим защита, а атаката на моят Axe Raider става 2200. Какво ще направиш сега Као? – нагло се усмихна той. Насреща му противникът му повдигна вежди многозначително.
- Браво, Джоуи... Признавам, изненада ме. Дано продължиш във същият дух. Ти си ми по-интересен съперник от Алистър – той тегли карта – Поставям една карта с лице на долу.
- Поласкан съм – русокоското се подсмихна самодоволно – Сега... Призовавам моя Gearfried the Iron Knight (1800/1600). Първо атакувам твоя 7 Купа със моя Axe Raider – и с един замах на брадвата си, чудовището му унищожи Седмицата на Као – И... – продължи момчето – След като го унищожих, те оставям само със чудовището Бронираната Купа... Но какво става? Има друго чудовище на терена?
Очите му се уголемиха от изумление, все едно на лицето му изникнаха две чаши. Но, за негово най-голямо съжаление, не го лъжеха – на полето се беше появило ново чудовище.
- Не се учудвай, Джоуи! – с непукистки тон изговори Као – Такъв си е ефекта на 7 Купа. Когато бъде пратен в гробището, ефектът му се задейства, а именно, призоваване на чудовището 7 Каро в атакуващ режим.
- Ъ...хъ... – момчето заекна. Тази стратегия му беше... малко... непозната. Но! Това не беше повод да окапва – Както и да е! – бодро заяви той – Пак ще те бия! Gearfried the Iron Knight! убий чудовището му!!! Хаха. Кой е по-добрият играч за сега? – Джоуи ликуваше и едва ли не му идеше да затанцува танца на победата. Као обаче стоеше, все едно без да му пука, че поредното му чудовище е унищожено и е открит. И изведнъж на полето пред него изникна нова карта. Русокоското подскочи и стресирано се провикна – Какво?!? Още едно чудовище?!?
- Когато уби и това чудовище и го прати в гробището, ти…
- Задействал съм ефекта му, тоест призоваването на 7 Спатия (1200/0500) – той прекъсна обяснението, което противникът му започна да дава – Започвам да схващам тестето ти! Доста добре го е направил Пегасъс! С подобни комбинации ще пазиш стратегията си! – измърмори умислено.
Дуелът все пак бе още в началото си.
Разликата в точките им беше някакви си 3500LP за Као на 4000LP за Джоуи. Това започваше да става скучно. Нещата трябваше да се пораздвижат. Као замислено изтегли карта и, с гримаса тип "Как би реагирал, ако направя така?" заяви:
- Време е капанът ми Каре Аса да се активира за първи път. Асо Спатия отиде в гробището. Остават още 3! - русокоското се подсмихна. "Очакваше се... - помисли си той - Кажи ми нещо, което не знам!" - Няма да правя нищо този ход, освен да преместя чудовището 7 Спатия в защитен режим! - продължи противникът му - Ти си на ход, приятелю!
- Хах... - подсмихна се момчето - Добре, добре... Интересно се получава! С чудовищата, които имам сега, няма как да пробия защитата ти. - той разгледа хубаво картите в ръката си - За тази цел... използвам магическата карта Release Restraint, която ми позволява да жертвам Gearfried the Iron Knight (1800/1600) и да призова Gearfried the Swordmaster (2600/2200)! - на лицето му се появи дива усмивка и той се провикна - Gearfried the Swordmaster, атакувай Бронираната Купа, а ти, Axe Raider, атакувай 7 Спатия!!!
Двата рицаря с един замах на мечовете си отвяха противниковите чудовища. Очите на Джоуи светнаха.
- Вече наистина остана без чудовища! - ухили се той. Изведнъж обаче на полето на Као изникна димна завеса и иззад нея се появи силуетът на нов воин. Русокоското се опули. отстъпи крачка назад и, балансирайки странно на един крак, посочи с трепереща ръка - Яяяяяяяй! Ккк..как...? Аз нали... Пак ли?
- Не мислех, че това ще те учуди, малкия... - Као се усмихна съжалително - Ефектът е същият, само че този път на полето в атакуващ режим излезе 7 Пика...
- Ооооо! - русокоското явно/привидно се осефери и стъпи здраво на краката си. Дори скръсти високомерно ръце и смръщи вежди - Оф, добре тогава! - заяви - Тия ефекти не ми харесват и за това слагам една ИиизключителнО-СилнА-ТрааааП-КартА! - той натърти ииииизключително много на последните си думи, така че предизвика в цялата аудитория бурен смях. Огледа се - Не се смейте, бе, хора!!! - той се разскача комично - Говорч сериозно!!!
- Не се притеснявай, Двоуи, хората си те взимат насериозно - Као с мъка прикриваше собствения си смях, за да не го засегне. Момчето го изгледа изучаващо.
- Ти наистина ме смяташ за смешник, нали? о_О
- Само малко ^_^ - младият мъж се усмихна невинно - Забавен си, това е хубаво качество... Умееш да радваш хората. Но освен това можеш и да бъдеш сериозен, когато се налага, и много държиш на приятелите си, а това е по-важно от всичко друго. - той с бавна крачка пристъпи към опонента си и му подаде ръка - Гордея се, че те познавам, Джоуи! :) И съм ти благодарен от дъното на душата си, за това, че си спасил живота на сестра ми.
- О... Ама аз... тя... - момчето се сконфузи. Као сериозно ли... му благодареше така пред всичко живо...? Той пое протегнатата му ръка с усмивка - Нямаше нужда да ми благодариш, човече :/ Всеки на мое място би го направил...
- Съмнявам се :) - Као силно стисна ръката му. Обърна се и отново се върна на мястото си на опонент - Все пак ти благодаря. Сестра ми е най-скъпият ми човек... И така - той се върна към картите си - Ефектът на Каре Аса се задейства за втори път. Асо Каро отива в гробището! Активирам капана си Белотен Полимелизатор. - русокоското отвори уста да попита, но той го изпревари - Преди да си ме попитал какъв е ефекта й, ще го кажа. Тази карта е специален вид полимеризация. Тя ми позволява да сливам чудовищата на полето или в ръката ми с вече убити чудовища. Така мога да ползвам и тези в гробището. Ефекта е еднократен и се заплаща с 500 от моите жизнени точки. Сега ще ти покажа специална комбинация, тя е единствена по рода си. Използвам Белотен Полимелизатор, за да полимелизирам 7 Пика с чудовищата 7 Купа, 7 Каро и 7 Спатия. Имай предвид, че полимилизираните с Белотен Полимелизатор чудовища не могат да се използват повече в този дуел. Ефекта е необратим. - от дуелния му диск просияха три блестящи нишки. 7 Купа, Каро и Спатия, и се сляха във вихрушка от светлина с енергията на 7 Пика. Малко по малко сред светлината започна да се различава и образът на новото чудовище. Као с гордост извика - Представям ти чудовището си Великият Дракон Купа (3450/3000)! Драконееее! Атакувай неговия Axe Raider (2200/1100)!!! - извика той.
Могъщият дракон атакува. Цялата арена се обля от пламъка на атаката му и от появилия се след нея гъст дим. Когато той най-после се разнесе, се откриха двамата противници, гордо гледащи се в очите.
- Приятелю... - тихо изговори Као - ...остана само с едно чудовище, но и то не е достатъчно силно...
Останаха на 3000/2750 LP за Као.
Джоуи, леко поопърлен след последната атака, все още стоеше здраво стъпил на краката си, макар и силно разтърсен от положението.
- Ъъъ... нямам какво да кажа! - заекна - Знаех си, че тези странни чудовища са опасни, но не съм и предполагал, че са толкова силни! – гледаше учудено той. Станно, обаче зад учудената му физиономия прозираше някаква увереност. Очите му не спираха да блестят с онзи пламък, който не угасваше и в най-трудните моменти, а това означаваше, че той няма ни най-малко намерение да се предаде или отпусне. Тегли карта. Погледна нея, погледна картите в ръката си и я прибра при тях, погледна чудовищата на полето, погледна и опонента си. Устните му се изкривиха в доволна усмивка и той заяви - Обаче, Као, ти верно нямаш късмет днес!
- Моля...?
- Трябваше да убиеш другото ми чудовище! - смееше се той на изуменото лице на противника си - Екипирам Gearfried the Swordmaster с магическата карта Аxe of Despair. Освен, че увеличавам атаката му с 1000, също така задействам специалният му ефект. Тоест, когато Gearfried the Swordmaster бъде екипиран със карта, аз мога да унищожа едно противниково чудовище. И унищожавам твоя Дракон! Gearfried the Swordmaster (3600ATK), атакувай жизнените му точки директно!!! - извика русокоското. Воинът му се засили за директна атака, но изведнъж насреща му се изпречи ново чудовище и прикри Као - АААААААА!!! Пак ли!?! - подскочи отново - Този пък от къде се взе! Тестето ти е мноооооого досадно, Као!
- Благодаря за комплимента ^ ^ - младият мъж се усмихна миличко - Впечатлен съм от теб, не очаквах да унищожиш моя дракон... Но, както виждаш, и за това съм се подсигурил. Активирах капана си Силата на Йончев. Той изкарва в атакуващ режим Великия 7 Пика – Йончев (2350/2000). Но това чудовище не може да атакува, а капанът действа само 2 хода. Естествено в този случай го ползвам просто като щит, за да не загубя дуела.
- Щит казваш... - Джоуи се намръщи - Ти наистина не си случаен играч... Затова смятам да те бия по-бързо! Gearfried the Swordmaster убий неговото чудовище!!!
Атаката моментално прати Као на 1750 LP. Това беше лошо. Идеята му беше да победи Джоуи бързо, без да използва много от капацитета на тестето си. "Този дуел започна да се проточва прекаено много, а това въобще не ми хересва! - помисли си той - Шансът да изтегля непотребна карта се увеличава..."
- Признавам, Уилър, подцених те! - усмихна се - Наистина си добър!... - тегли карта и изведнъж очите му блеснаха - Но това е краят ти! Защото изтеглих правилната карта! Използвам моята магическа карта Размяна ПИКА и взимам твоя Gearfried the Swordmaster за един ход!
- Извинявай... - обърка се момчето - Какво?!?
- Гледай внимателно и ще разбереш! - изсмя се Као - Атакувам те със собственото ти чудовище! Естествено, за да използвам Размяна ПИКА трябва да жертвам 500 от моите жизнени точки! Дуелът свършва със моята атака, защото Gearfried the Swordmaster е екипиран със Axe of Despair и няма какво да спаси жизнените ти точки!!! Gearfried the Swordmaster, атакааааааааааааа!
- Ей, ей, ей! По-леко де... - русокоското превзето се прикри с дуелния си диск като от удар - Чакай малко сега! Не очаквах, че имаш подобна карта на Change of heart и не очаквах да използвам тоя капан срещу моето си чудовище, но, за да не загубя дуела, активирам Mirror Force!
"Жалко..." - помисли си Као. Такава хубава атака, а да се отрази толкова ненужно... Той поклати глава.
- Разбирам... Не се даваш лесно... Но и аз не смятам скоро да се предам. Активирам магическата карта Фадмак Купа! Тегля две карти Купа на цената на 500 жизнени точки! - "Нямам друг избор – разсъждаваше младият мъж - трябва да играя всичките си карти и да ползвам още една комбинация" - И така! Активирам магическата карта Polymerization Каро и комбинирам чудовищата Вале Купа и Вале Пика, за да призова Смелият Войн Купа (A2000/1000)! Оставям го в атакуващ режим и слагам една карта с лицето на долу!
- А...ха...
Джоуи явно зацикли. Успешно беше увеличил разликата в жизнените точки на 2000 за сметка на опонента си, но, въпреки това, му беше доста неловко. Не разбираше стратегията му и чудовищата, които той използваше. Нацупи се.
- Само не разбрах защо сливащата карта се казва Каро? – попита той.
- Просто е, Джоуи - услужливо обясни Као - В тестето ми има 4 различни фюжън стратегии. Имам и четири вида карти за полимеризиране. Всяка от тях прави различни чудовища. Най-силната сливаща карта е Polymerization Каро. Тя може да полимелизира всички чудовища без тези който са със статут Каро! Накратко казано, тези карти не могат да сливат чудовища от собствената си дуелна боя.
- Ъхъ... |=( Благодаря са разяснението, но е време да тегля – измърмори русокосото. Сега вече не разбираше нищо. "Въобще не схващам последния му ход! - мислеше си той - Изигра си всички карти, за да постави не чак толкова силно чудовище на полето... - докато разсъждаваше наум, той се мръщеше и рисуваше с пръст по въздуха, сякаш за да визуализира мислите си - Ами да! Ясно! Картата, която постави най-вероятно е капанът Поп Купа и с него ще изтегли още една карта Асо. А той следващия ход ще прати трета карта Асо в гроба, а с нея стават четири! Той печели, а аз губя! Точно затова е! Направи тази комбинация и изкара Смелият Войн Купа – трябва му само един ход! - очите му се уголемиха от вълнение и доволство - Добре, че гледах дуела му с Алистър внимателно! Няма да дам това да стане... - изведнъж обаче пак увисна - Оф... За съжаление той има преимущество защото имам само магически карти..."
- Няма ли да играеш? - изведнъж гласът на Као го стресна - Само си гледаш картите и правиш странни гримаси :)
- Разбира се, разбира се... - момчето се почеса по главата - Значи... Активирам Mystical Space Typhoon и убивам капана ти Каре АСА. Използвам и небезизвестната карта Monster Reborn, за да върна Gearfried the Swordmaster (2600/2200)... -той като че ли се обърка - Ъъъ... да! Сега атакувам твоето чудовище...
- Не бързай толкова! - прекъсна го Као. Джоуи го изгледа странно - Активирам капана Хитреца Купа! На цената на 500LP той предпазва всички карти Купа за този ход...
- Абе, ти няма ли да паднеш най-сетне?
Русокоското сякаш откачи. Почти бе пропилял хода си, смятайки, че прави нещо смислено. "По дяволите! - ядосваше се той - Ако знаех, е тая карта е блъф, щях да я убия с Mystical Space Typhoon... Браво бе, Као! Много хитро изигра ситуацията... Аз гледах дуела му и не очаквах и атакуваща стратегия... - поклати глава разочаровано - Не трябваше да си конструирам тестето основно в атака. Нямам много капани... но пък не вярвам следващата карта, която той изтегли, да реши дуела. Това само аз го мога...принципно..."
- Добре, Джоуи, готов ли си? - Као се засмя ведро - Ще бъда честен с теб. В момента има само една карта, която може да ме спаси, но в тестето си имам прекалено много други... И шсе пак, дори и да успея, това не е гаранция, че ще спечеля дуела, тъй като това завси и от теб. Как мислиш... - той сложи ръка на тестето си и изтегли карта, без обаче да я поглежда - ...имам ли шанс да изтегля точната карта?
Бе обърнал новоизтеглената си карта с лице към противника си. Джоуи въздъхна.
- Нали знаеш, че и да ми показваш картите си, не знам какво правят?
- Искам ти да ми кажеш какво съм изтеглил. Нямам какво повече да крия.
- Добре... - русокоското погледна картата. Едва ли Као би имал ТАКЪВ късмет. Картата насреща наистина не му говореше нищо - Какво прави ...Непобедимият Бог Купа?
Очите на младия мъж се разшириха.
- За да я използвам, трябва да жертвам всичките си жизнени точки. Но рискът си струва!
- И...? - Джоуи гледаше изумено. Това ли беше картата? "Стига бе!"
- Активирам Непобедимият Бог Купа! Нямам повече точки, но не мога да загубя, защото ефектът на самата карта не ми позволява! И, ако успееш да оцелееш през моя ход, аз ще съм на 0 жизнени в твоя и автоматично губя дуела. Непобедимият Бог Купа взима всичките ми жизнени независимо колко са. Ефектът е следният: изхвърля всичките ми карти в дека извън игра! За всяка изхвърлена карта дава по 100 атака на чудовището ми! - той бавно извади картите от гробището си и ги прибра в джоба си. Извади и тестето си, прибра картите в ръката си при него и също ги сложи при картите от гробището. Противникът му следеше движенията му мълчаливо, в очакване, и се разкъсваше от напрежение. Као продължи - Тъй като изхвърлих 39 карти, моето чудовище ще стане с 5900 атака! Нямам нито повече карти нито повече жизнени – това със сигурност е последният ми ход! Смелият Войн Купа 5900ATK!!! - провикна се - Атакувай неговия Gearfried the Swordmaster (2600/2200)!!! Това е всичко Уилър...
- ЧАКААААААЙ!!! - изкрещя момчето в пристъп на паника и Войнът Купа се спря - Активирам от ръката си Graceful Dice! Ако зарът увеличи атаката на чудовището ми с 600 атака, аз ще остана на 100 жизнени и ще спечеля дуела! - зарът бе хвърлен. По лицата на двамата опоненти започнаха да се стичат капки студена пот в няколкото последни секунди напрежение - Хайде... върти се, върти се, дай ми късмет! - мърмореше русокоското. Зарът се забави - Да, да, обръща се на 6... НЕЕЕЕЕ!!! Падна 5!!! Загубих само заради 100 атака! Не мога да повярвам!
- Извинявай, че подцених! - тихо изговори Као - Ти се оказа достоен съперник и бих казал най-достойният ми до този момент...
- Щом казваш... - Джоуи с горчива усмивка наведе глава - Сестра ти беше права приятелю, ти наистина си добър дуелист! И за мен бе чест!
- А сега ще ми позволиш ли последната атака?
Така или иначе бе неизбежно. Смелият Войн Купа с един удар посече Gearfried the Swordmaster и с пламъка на атаката порази и господаря му. Когато димът се разсея, русото момче лежеше на земята в безсъзнание. Као се приближи до него.
- Съжалявам, малкият... – тихо изговори той – Ти просто беше последното препятствие. Трябваше да те премахна от пътя си.
И стана, обърна се и излезе от арената, навлизайки в тълпата.
- Страхотен дуел, Као!
- Върхът си!
- Откъде мога да си взема като твоето тесте?
- Хей, Као, какво ще правиш утре...?
Всички тези викове прелетяха покрай него като мъгла.
Какво му ставаше? Не трябваше ли да се радва, да е щастлив или поне доволен...? та току що се бе преборил да достигне финал в този турнир, щеше след два дни да се дуелира срещу своя идол, щеше да изпълни мечтата си...
Някаква черна отрова бе изпълнила сърцето му и в съзнанието му се въртеше един въпрос: „Как?”
Как? Как? Как? Как...? Как да си го върне на Каиба? Как да го унижи достатъчно?
Защото това щеше да бъде най-доброто отмъщение – да го свали от върха обратно на земята с един мълниеносен удар. Богът за един миг да стане смъртен. Да падне... Да падне...
Да!
Точно така!
На лицето на Као се изписа зловеща усмивка.
Играта на котка и мишка трябваше да продължи. Великият президент на KaibaCorp щеше да трепери за всяка своя стъпка, ако искаше да да запази живота си и това, което е постигнал. Но, треперейки, щеше да започне да греши все повече и повече, щеше несъзнателно да излезе толкова встрани от пътеката, че изведнъж щеше да се окаже лице в лице с Големия Лош Вълк Као... И тогава Вълкът щеше да го нападне...
Колко сладко звучеше само!
Као разполагаше с най-силното и непредсказуемо оръжие – своето Белотно тесте. С негова помощ щеше да свали Каиба с гръм и трясък, побеждавайки го по възможно най-унизителния начин. И това щеше да бъде първият сериозен удар. Каиба щеше да изпадне в шок.
Да загуби собствения си турнир?!
Пак?!
Не. Отново!
За пореден път.
Као вече си го представяше... Загубил от един аматьор, и то не за първи път. Щеше да иска да потъне в земята от срам. И щеше да се закотви в компанията си, опитвайки се да зачеркне срама, замествайи го с работа.
Но не. Онзи „аматьор” нямаше да спре само дотук!
Веднъж вече проникнал в системата на KaibaCorp, той вече познаваше добре кодовете и защитите и спокойно можеше да го направи още един път. При това не просто, за да търси нечии данни. Големият Лош Вълк щеше да хакне системата, за да я унищожи напълно. До последната малка програмка. Това щеше да бъде съкрушителният удар. Каиба щеше да се върне на нулата. Но какво би могъл да знае галеник на съдбата като него за нулата?
Нищо.
Това означаваше КРАЙ!...
И ако случайно всичко това се окажеше недостатъчно и Каиба продължеше да търси Киреи...
ТРЯС!
Капанът се затваря.
Интелигентното отмъщение ще се превърне в жестока саморазправа...
Направи го веднъж... Защо не и сега?
Беше толкова лесно...
- Хубав дуел, Као!
- А?
Нечий глас неочаквано го върна в реалността.
Докато кроеше плановете си, Као бе излязъл от арената и се беше излегнал на една пейка. Сега изведнъж се надигна, огледа се изненадано и точно до себе си видя бяло-русата прическа на...
- О, Марик... Какво става? – озадачено попита той, протегна се, пак се излегна и скръсти крака – Забавно ли беше шоуто?
- Нещо такова – египтянинът седна на земята до пейката – Не очаквах дуелът да се развие точно така.
- Нормално... – на лицето на Као се изписа пренебрежителна усмивка – Никой не познава картите и стратегиите ми. Единственият човек, който би могъл да има представа от тях, е Пегасъс, но и той едва ли знае и половината от капацитета на това, което ми даде – докато говореше той жестикулираше точно пред лицето на събеседника си, затворил самодоволно очи. Затова не забеляза втренчения поглед, с който Марик следеше ръкомаханията му, гледайки като хипнотизиран Пръстена на Анубис.
- Да... сигурно... – измънка Марик – Затова... затова не бих искал да съм ти противник...
- Сериозно ли? – с видимо задоволство гласът на Као трепна.
- Мхм – египтянинът кимна – Не искам и да съм на мястото на враговете ти.
- Хей, знаеш ли какво, Марик? – младият мъж се надигна от пейката и впери в него все така празния си поглед – Искам да забравиш това, което видя снощи. То си беше само между мен и Каиба и искам да ди остане такова. Разбираш ли?
- Предполагам...
- Не прави грешката да се буташ между шамарите, за да не си изпатиш и ти!
- Но...
- Не приемам откази! – отряза Као – Освен ако не искаш да ми бъдеш враг...
- Аз... ъъъ... твой враг... ъъ – Марик се стресна – Аз... ъъ... Искам да кажа... Не, не искам да съм ти... – той се осефери – Добре, да започнем отначало! Да не играем на „врагове и приятели”! Не разбирам защо разделяш нещата така... Аз лично нямам нищо против никого и само не искам никой да пострада...
- Късно е – сухо изговори Као – Каиба вече си позволи да нарани човека, на когото държа най-много, затова ще си плати! Но никой друг не трябва да се бърка! Това е всичко! – и той скочи и се запъти нанякъде, провиквайки се – Прати много поздрави на момченцето-Каиба и му кажи, че го наблюдавам! До скоро!
Марик остана загледан след него.
Да го наглежда, така ли? прозвуча токова лесно от устата на сестра му, а дефакто бе така трудно. Някой просто трябваше да издебне Као, истинският Као, и да поговори с него, да му каже истината... Но явно не беше писано този „някой” да бъде до скоро загубеният също в сеникте млад египтянин...
- Дано поне ти успееш, Ишизу!... – прошепна той – И дано да е по-скоро!

* * *
Когато Киреи се събуди, беше сама вкъщи. Тя сънено се надигна и погледна часовника. Наближаваше 10.
Яно беше, че е изпуснала дуела. Нямаше смисъл да бърза, за да хване само края.
Момичето мързеливо се надигна от дивана. Као беше подредил стаята. Значи нямаше какво друго да прави.
Или пък...
Тя включи компютъра. Прегледа набързо някои неща, които трябваше да предава следващата седмица в колежа и си пусна музика. Вече беше свободна за пълен релакс. От една чанта извади някакви лосиони и се отправи към банята.
Беше време за освежаваща вана, каквато не си бе взимала отдавна.
Приятните аромати й действаха отпускащо. Тя се излегна в топлата вода и се заслуша в песента, с която я черпеше компютърът.
...Come lay beside me! This won't hurt I swear!
She loves me not, she loves me still, but she'll never love again!
She lay beside me, but she'll be there when I'm gone...
Black heart scarring darker still, yes she'll be there when I'm gone...
Yes, she'll be there when I'm gone...
Dead sure she'll be there!...
Какво му ставаше на Као?!
Откъде накъде ще й забранява да излиза с Каиба? Какво право въобще имаше да се бърка в живота й? Вярно, че беше по-големият й брат, но това не означаваше, че може да си позволява да я ограничава. Преди да. Преди тя беше малка и наивна, не можеше да взима решения сама и имаше нужда от него, за да я направлява, но ... Но сега бяха минали 5 години... Пет години, през които малкото момиченце порастна и вече почти можеше да се нарече зряла жена...
Но за тези 5 години Као също се бе променил. Имаше моменти, когато Киреи имаше чувството, че насреща й стои някой напълно непознат. Защото този Као, когото тя познаваше, беше услужлив, добър... А сега на моменти той беше раздразнителен, агресивен... избухлив...
Ами това, което направи снощи?
Беше меко казано необичайно.
И тя имаше пълното оправдание да се ядоса и да се измести на дивана. Никога досега не се беше притеснявала от него, но в момента се чувстваше лееееко-далеко странно.
„Всъщност... – момичето мислено се върна преди няколко вечери, когато се беше прибрала след провалената си среща със Сето – Какво стана тогава? Наистина ли се напих с онази руска водка? Не си спомням абсолютно нищо... Само, че той беше загрижен за мен... и беше мил, както винаги... – Киреи въздъхна уморено и лениво размърда пръстите на краката си над водата – А на сутринта какви бяха онези викове в банята? Мога да се закълна, че се караше с някого, колкото и да го отрича! И като че ли оттогава започна да се държи по-особено... Но... – тя се размърда, за да се намести по-удобно – Защо наистина бях разсъблечена? Тениската ми беше... на земята... Може да ми е станало горещо така, както съм била пияна, и да съм се съблякла насън... Или... – през главата й мина странна мисъл. Ами какво, ако Као и тя... – Неее! – момичето моментално отхвърли тази идея. Беше абсолютно неприемлива – Въпреки че снощи едва ли не ми пусна ръце, Као никога не би... А и аз... Не! Изключено!” – Киреи уверено поклати глава. Беше сигурна в себе си и в брат си. затова се намести хубаво във ваната и скоро приятните аромати надделяха и тя се унесе в сладка дрямка...
Изведнъж се събуди.
Беше минал сякаш само един миг, но слънчевата светлина през малкото прозорче се беше стопила значително.
Значи вече наближаваше обяд
Наистина ли беше проспала половината ден?
Невъзможно! Трябваше да прави още толкова неща...
Момичето въздъхна тежко и с нежелание се надигна от ваната...
Изведнъж вратата на банята се отвори рязко. Киреи погледна нататък и моментално се изчерви цялата.
- Здравей, Киреи! – на вратата стоеше Као, бодър и ведър, а на лицето му беше изписана лукава усмивка.
- К...к...к-к... – тя заекна. Ако можеше, в този момент би се скрила в земята. Краката й загубиха опора и тя се подхлъзна и падна във водата със силен плясък.
- КИРЕИ!!! – младият мъж с вик на притеснение с един скок стигна до ваната – Киреи, добре ли си, мишле?
Момичето лежеше, държейки се за главата с болезнена гримаса на лицето, стиснала очи. Отвори едното и, виждайки брат си, моментално се сви панически.
- Као! Махни се! Обърни се! – извика тя стреснато. Као в един момент, както си седеше като пълен непукист, се изчерви и смутено се обърна.
- Извинявай… Извинявам се много... – очите му зашариха притеснено и, когато най-после фокусира хавлията на сестра си, я грабна бързо и протегна ръка да я подаде, все още гледайки нанякъде.
- Не знаех, че се къпеш… :/
- Хубаво… Щом казваш... – Киреи недоверчиво пое хавлията и бързо се пови – Хайде! Да не стоим тук. – тя закрачи бързо навън, следвана от него.
- Как мина дуелът?
Никакъв отговор. Само каменно изражение на лицето му, когато го погледна.
- Као? Как мина? – настоя момичето. Младият мъж беше все така сериозен и не казваше нищо – Победи ли?
Гласът на Киреи трепна. Мисълта, че брат и може да е загубил, я уплаши. Тя винаги бе вярвала в него, във възможностите му, в силата му… Но също така знаеше и възможностите на противника му. Джоуи Уилър беше добър дуелист, каквото и да говореха за него някои хора, в частност Кайба. Имаше умения, имаше и невероятен късмет… Тя не знаеше кой от двамата е по-силен, а държанието на Као не й подсказваше нищо добро.
Неочаквано обаче устните му се изкривиха в доволна усмивка.
- Отивам на финал, сестричке! – тихо каза той – Ще играя с Кайба за първото място!
- Наистина ли! 0.о – недоверчиво попита тя – Сериозно, нали не ме бъзикаш? – той кимна весело и протегна ръце.
- Да, сестричке, успях! Не стой така! Ела и прегърни бъдещия шампион! XD
- Господи! Това е страхотно! – момичето щастливо скочи в прегръдките му – Най-после мечтата ти ще се сбъдне! – тя го погледна с усмивка и попита наивно. – Доволен ли си?
На лицето му блестеше странна усмивка. Той поклати глава.
- Дори си нямаш на представа колко много, Киреи!
- Радвам се за теб, братко ^_^ – засмя се тя – Хайде! Сега ще се преоблека и ще излезем някъде да го отпразнуваме! Съгласен ли си?
Младият мъж се начумери.
- Мммне. – Киреи го изгледа учудено. – Много съм уморен, мишленце. Тоя дуел направо ми взе здравето. Искам малко да поспя.
- Е… Ти си знаеш. Няма да те карам. – тя примирително вдигна рамене. Као се усмихна невинно и се просна на леглото. На устните й цъфна весела усмивка. – Хубаво! Спи, шампионе!
Той само махна с ръка и измънка нещо в знак на съгласие, и тя започна да тършува из шкафа за дрехи. Извади дънки и тениска и ги метна на дивана, изчезна за няколко минути обратно в банята и, когато се върна, започна да се облича.
Као мълчаливо лежеше, загледан в тавана, но от време на време поглеждаше към сестра си. Беше му гузно. Ама наистина много гузно.
- Хей, Киреи? – тихо извика той и момичето погледна изненадано.
- Да?
- Извинявай за снощи. Не беше нарочно.
- Ъм…за…
- За това накрая – глухо изговори – Не знам какво ми стана. Понякога просто ми напомняш... – младият мъж замълча и само преглътна. Усещаше сякаш в гърлото му е заседнала някаква гадна горчива буца, която му пречеше да се успокой и да говори. Киреи седна на леглото до него. В учуденият и поглед блестеше искрица любопитство.
- На Тайра ли?
Той я погледна. В очите му имаше някаква тъга. Не каза нищо.
- Липсва ти, нали? – попита момичето и той кимна. – Знам, какво е чувството… Като една голяма черна дупка в сърцето ти… Струва ти се, че вече няма какво друго да те води напред, защото най-скъпият ти човек вече не е до теб... – пръстите й плахо докоснаха гърдите му, там където сърцето му отмерваше своя бавен равномерен ритъм – Но мястото й тук никога не изстива... И, колкото и много да боли, не спираш да мислиш за нея и се надяваш, че един ден тя може да се върне… Дори и да знаеш, че това е невъзможно
Као затвори очи и тежко въздъхна.
Как само искаше да промени миналото или поне да върне времето назад… Тогава, когато тя бе жива… И той знаеше, какво е истинското щастие.
Отново устреми поглед в тавана. Сякаш пак я виждаше до себе си. Спомените му го отвеждаха обратно в моментите, когато когато усмивката на лицето му грееше с пълната си сила…
Когато се радваше на малките неща така, сякаш са най красивите… И то само, защото ги споделяше с Тайра…
- Имаше твоите очи и усмивка – въздъхна – И беше като един ангел, който обаче не можеше да живее на земята… Явно не съм я заслужавал…
- “Kогато ангелите решат, те сами ще ни вземат” – Киреи се усмихна горчиво, цитирайки думите му – Помниш ли?
- Как бих могъл да забравя – на лицето му се появи същата горчива усмивка. – Все още вярвам в това, макар че понякога си мисля, че ако не…
- Само не обвинявай себе си! – твърдият глас на момичето едва доловимо потрепваше – Ако го правиш, само ще те боли повече.
- Да, но…
- На моменти ми беше толкова мъчно за мама и татко, че ме беше яд на мен самата задето тогава толкова много исках да вземат истинско дръвче от планината вместо онези от пазара – тя не го остави да говори – А, когато разбрах за твоя кораб... – ноктите й импулсивно се впиха в кожата му – Мислех си дали, ако бях настояла да дойда с теб, нямаше да предотвратя това или поне… поне да бях... загинала с теб… И постоянно се питах “Защо? Защо? Защо?” Будех се нощем, обляна в сълзи, и не знаех кого да обвинявам, че съм останала сама. Бог или Дявола. И се сърдех на себе си, защото знаех, че нито Бог, нито Дяволът ще ми върне семейството... – Киреи отпусна глава на рамото му – Обещах си да бъда силна и да не оставям съдбата да ме смачка. Исках да вярвам в невъзможното…
- Благодаря ти, че си била силна... – прошепна младият мъж. Погали нежно косите й. Това не беше неговата малка беззащитна Киреи. Вече започна да го осъзнава.
- Онзи ден, когато случайността ни срещна, беше най-щастливият ден в живота ми, Као! – промълви тя и с усмивка го погледна в очите. – Не искам повече нищо и никой да ни разделя! Чуваш ли?
- Да, мишленце – кимна той.
- Щом споменът за Тайра те радва, а аз ти напомням за нея… Горда съм, че аз съм тази, която ще ти помогне да запазиш образа и жив…
- Но, Киреи…
- Не, не, не, чакай! – Прекъсна го въодушевено – Не съм сигурна, не съм сигурна, че знам какво е точно да загубиш човека, когото обичаш, но вярвам, че да накараш спомена да изчезне е по болезнено, отколкото да го извикаш в съзнанието си всеки път, когато ти липсва. Права ли съм?
Той мълчеше.
Ако само малката му сестричка знаеше тайните, който се криеха в дебрите на съзнанието му...
Сигурно щеше да се ужаси и да поиска да избяга от него. Точно споменът, който тя будеше у него, го бе подтикнал да извърши толкова немислими неща и да планува двойно, дори тройно повече и по-жестоки, Само заради един спомен ли? Не. Започна с него, но това беше всичко. Мина през убийствена страст, доби подплата от гняв и безкрайни самообвинения, докато не стигне до чиста омраза и жажда за отмъщение.
Да, Киреи наистина би се уплашила, ако можеше да види тази страна на брат си, но за свое, както и за нейно щастие, поне за момента той бе успял да се удържи и сега беше същият изпълнен със загриженост Као, който се бе грижил за нея сам цели десет години.
Телефонът неочаквано звънна и двамата стреснато трепнаха.
- Ще вдигна! – момичето енергично скочи да вземе слушалката – Ало? О, здрасти, Маи!... Какво? Не, няма нищо… Да разбрах. Исках да го изкарам навън по случай случая, но… Да, защо не... – заслушана в телефона, тя тактично се пренесе на терасата, за да не смущава брат си – Сериозно ли? Не, не знаех. Не съм говорила с… Да…
Као затвори очи. Нямаше намерение да подслушва разговора й. Това си беше лично нейна работа. Пък и Маи някак си го притесняваше. В смисъл, не че имаше нещо против нея, напротив. Уважаваше я много като човек и приятел и оценяваше това, че се грижи за сестра му. Но нещата, които казваше понякога, го караха да се замисля върху действията си. Тя беше единствената, която го позна след онази вечер в бара, но не го издаде. След това почти не я беше виждал, но…
- Хубаво, ще те чакам след 30 минути. И, ако не, съм нахална, ще ме закараш ли след това до KaibaCorp? – Гласът на Киреи го стресна. KaibaCorp ли? Каква работа имаше тя там? – Благодаря ти, Маи! Задължена съм ти!... Добре, до после!
Влезе вътре. Беше се замислила за нещо и метна слушалката на дивана.
- Какво става с Маи? – гласът му звучеше незаинтересовано. Вътрешно обаче нещо го гъделичкаше да я заяде. Все пак се сдържа.
- Каза, че след дуела си зарязал всичко и всички и си забил нанякъде – тя го погледна очакващо.
- Да, а аз ти казах, че съм много уморен – промърмори. Клепачите му лежаха демонстративно затворени. Явно Киреи искаше да се види с Каиба… Въпреки забраната му… Явно беше и че не иска и да му казва. Хубаво тогава. Щом тя смяташе да играе игрички, той също умееше да се прави на актьор – Нещо друго?
Тя го изгледа няколко секунди изучаващо.
- Не – скочи и заизкарва някакви неща – Оставям те да спиш. След половин час Маи ще мине да ме вземе, така че ще се приготвям. Не знам кога ще се прибера, не сме се виждали с нея от няколко дни, а и тя каза, че иска да…
- Не ми давай обяснение, къде ще ходиш и какво ще правиш, Киреи – сухо изговори той – Не искам рапорти.
Момичето отвори уста да каже нещо, но се отказа. В безразличният тон на брат си усещаше недоверие. Той се преструваше. Далия беше чул?
- Ще ми подадеш ли едно одеало? Извинявай…
Ако да, преструваше се добре. Или всъщност… не чак толкова добре. Личеше му, че нещо не е наред.
- Не те бива за актьор, Као – студенината в гласа й остана почти неотразена. Той не реагира. Тя грабна дрехите, които си беше извадила и влезе в банята. Половин час по – късно излезе, абсолютно готова, погледна бегло леглото, на което дремеше Као, и слезе долу.

Нед Окт 24, 2010 4:24 pm

Част II – И от кошмара излезе сянка...

- ...Направо не можеше да се държи на краката си. Все едно Као му е изтръгнал душицата – Маи замислено отпи глътка кафе. Стори й се прекалено сладко и сбърчи лице. Киреи се засмя.
- Преиграва. Никой не може да смачка чак толкова самочувствието му...
- Скъпа, говориш така, защото не беше там и не гледаше! – младата жена хвана ръката й – Брат ти направо ме изуми! Победи го толкова интелигентно и възпитано, че Джоуи буквално не знаеше как да му отговаря. Ако накрая не беше офейкал така, без каквито и да било обяснения, щях просто да отида при него и да му сваля шапка!
- Но, Маи, ти дори не носиш шапки! – момичето се заливаше от смях.
- Именно! За това говоря! И, въпреки това, мила, когато и да видиш Као, кажи му, че го уважавам от дъното на бездънната си душа!
И двете замълчаха.
Маи се опитваше да изчисли какво е объркала с кафето. Нормално кафе в голяма чаша с малко мляко, бучка лед и канела. Всичко беше точно изчислено по 3,14. Бе сложила две захарчета, както винаги, и си добави третото малко по малко, на вкус, така че...
Тя отново отпи и задържа глътката в устата си, за да определи сладостта. „Какво пък? Всичко си е наред! – констатира – Явно ми се е сторило.” Очите й внимателно проследиха действията на малката й приятелка. Киреи замечтано гризеше сламката си.
- Скъпа?
- Мхм? – бе отнесеният отговор, който получи. Никак задоволяващо.
- Как върви с господин Велик?
- МОЛЯ?! Откъде знаеш?!
Тя изведнъж се събуди все едно от сън. Маи се усмихна. Ефекта от въпроса й хареса.
- Със сигурност не от теб, мила – лукаво изговори – Интересни работи чувам в последно време. Само че не си падам много по клюките, а и ти ми беше обещала нещо. Помниш ли?
- Ами... – момичето наведе поглед и започна да човърка резена лимон в чашата си, а на лицето й се появи чаровна усмивка на смущение, която застана точно на мястото си на фона на бързо избилата по бузите й руменина – Какво точно си чула?
- Всъщност – устните на младата жена се разтегнаха в лукава усмивка – Едно нахално птиче с рошава жълта перушина ми изпя, че вчера са те видели да си играеш с Негова милост все едно с кученце на каишка, че си му викала и той също ти е викал, а накрая те бил награбил и те целунал пред всичко живо... – тя шумно си пое въздух и попита хитро – Има ли нещо вярно в това?
- Ами... – Киреи прехапа устни и очите й зашариха притеснено – Ами... Такова...
- Стига с това „Ами”, Киреи! – строгият тон я стресна и тя подскочи.
- Добре де, добре, спирам...
- Не, не спирай! Почни отначало и ми разкажи всиииичко! – нареди Маи – И не с една дума! Какво стана в Гранд Хотел?
Мълчание.
- Слушам!
- Той е пълен простак – глухо изговори момичето, забило поглед в масата.
- Това го знам. Друго?
- Онзи „коктейл” – произнесе думата с абсолютно пренебрежение – беше пълен фарс.
- И? – Маи звучеше все едно още малко ще я набие.
- Цялата вечеря беше нагласена. Естествено, какво друго мога да очаквам от СеТо КаИбА...
- Киреи, престани да увърташ и просто говори!!! – внезапно извика Маи, така че момичето се ококори – Не ме карай да ти вадя думите с чингел от устата!!!
- Добре де, Маи! Ще разказвам, ако ме оставиш, по дяволите! – Киреи раздразнено я прекъсна и младата жена малко изненадано се дръпна и се кротна. Момичето се заигра отново със сламката. Настъпиха една-две дълги минути тишина, докато на устните й не се появи странна усмивка и тя не проговори отново – Има и друго лице. Не е само студеният бизнесмен и шампион, който мисли само за победите си... :) Предполагам, че съвсем случайно съм уцелила слабото му място, но се оказа, че може да бъде и страшно мил... – въздъхна – Онази вечер се скарахме много жестоко. И сигурно все още нямаше да си говорим, ако зависеше от него...
- Защо?
- Защото е самовлюбен, никога няма да си признае грешката...
- Не, защо се скарахте? – въпросът на Маи малко я обърка. Киреи я погледна. В очите й се четеше молба.
- Маи...
- Хайде де... ^_^ Обеща ми!
- Ами... – тя въздъхна тъжно – Той ме накара да се отпусна и да му говоря за неща, които иначе не бих казала на никого... Беше все едно го познавам отдавна... Помолих го и той да ми има доверие, но, естествено, ми отказа... Заяви, че едва ли не съм последният човек, на когото би се доверил, нарече ме използвачка и какво ли не още... Започнахме да си викаме. Аз го ударих, той ме блъсна... – тя се засмя – Накрая го залях с шампанско и си тръгнах. На следващия ден въобще не исках да го виждам. Запозна се с брат ми и двамата почти се сбиха, понеже Као се ядоса, че той ме обижда... Не разбирам какво е това огромно удоволствие, което му доставя това да ме дразни и да ме предизвиква постоянно! – възкликна. Маи се подсмихна и доволно отпи от кафето.
- Може би е същото, което ти доставя на теб това да му отговаряш. Права ли съм?
Киреи вдигна поглед. В очите й блестеше игрива усмивка.
- Знаеш ли какво направих вчера? Реших, че няма да се разберем така да се караме 24/7 и цял ден му досаждах. Накрая го изкарах от релси и, когато извика бодигардовете си да ме изхвърлят от кабинета му, го изиграх и те ни завариха да се целуваме на бюрото му. Той просто щеше да потъне в земята от срам!
- Не се и съмнявам – маи присви очи – Да поставиш репутацията му на карта толкова грубо...
- Всъщност въобще нямах намерение да го компрометирам – съчетано с детската усмивка, това оправдание изглеждаше наистина невинно – но това беше единствената идея, която ми дойде наум в този момент. Иначе щеше да ме изхвърли.
- Е, да, като гледам, май не те е изхвърлил.
- Естестено :}
- И? – нетърпеливо настоя младата жена.
- И... – момичето замълча за кратко – Казах му, че, въпреки отвратителния начин, по който се отнася, има хора, които държат на него...
- Като теб ли?
Погледът на Маи я прониза изпитателно и руменината отново изби по лицето й. Тя се усмихна.
- Да, като мен... Казах му и че искам да се боря за него...
- Да се бориш ли? О_о С кого?
- С него самият – глухо отговори Киреи, навела глава, сякаш изумлението на приятелката й съвсем не беше уместно – Той сам отблъсква всички от себе си, в което не виждам никакъв смисъл.
Отново настъпи мълчание.
Маи я гледаше странно. Чудеше се какво се крие зад умисления й поглед. Този интерес към Каиба не идваше от въздуха и нямаше да се рее там дълго време. Киреи си падаше по него наистина много, след като бе поела риска да си играе с огъня... И на всичкото отгоре да хвърля още масло в него. Но начинът, по който говореше за „надутото богаташче” Сето каиба... Като изключим подигравките и наредбите, разбира се... В него имаше нещо красиво, нещо истинско...
- Тогава той не ми отговори нищо и аз си тръгнах – Киреи прошепна почти на себе си – Но след това... След това ме последва и каза, че съжалява задето се е държал така с мен, че го е правил, защото не е знаел как да постъпи.
- Това е глупаво – промърмори Маи.
- Знам... – продължи момичето – Но, въпреки това, му вярвам... Уморих се вече да се карам с него, а и той сам ми предложи да се помирим... – усмихна се – Каза, че аз го карам да бъде различен, каквото и да означава това „различен”... и че иска пак да ме целува... да целува сладките ми устни както при първата ни целувка...
- Което беше кога?
- След дуела ни... – Киреи замечтано затвори очи и несъзнателно докосна устните си – Тогава говедото ме ухапа, но все пак беше наистина сладко...
- Киреи, ти си влюбена! – констатира младата жена и очите им се срещнаха.
- Не е вярно!
- Ами, не е вярно! – засмя се тя – Първо се погледни отстрани, чуй се как говориш за него и виж как засияваш като го споменеш, а след това ми казвай „не е вярно”!
- Ама аз само... – момичето преглътна оправданието си – Добре де, може би само малко...
- Наистина ли?
- Еми... еми да... – тя се обърка. Защо, сама не знаеше. В главата й изникна сценката след дуела на Юги и Каиба, когато всички ги гледаха като полезни изкопаеми и се засмя – „Не ме е страх да покажа на другите, че изпитвам нещо към теб. Ами ти?” – изрецитира – Това ми каза, когато ме целуна пред всички вчера. А аз му се сопнах и му обърнах гръб най-демонстративно. И ако ми кажеш, че това е любов, при положение, че предпочитем да го нареждам...
Момичето млъкна. Млъкна, защото усмивката на събеседничката й я притесни. Маи поклати глава.
- Това е най-малкото страст, сладкишче. Поне така, както го описваш. Но от начина, по който си се замечтала, ми се струва, че е наистина...
- Маи, не говори глупости! – Киреи я прекъсна бодро – Не се е родил още мъжът, който ще ме накара да се влюбя...
- Оооо... Разбирам...
- И определено не смятам, че този мъж може да бъде Каиба.
- Хубаво, Киреи, разбрах – младата жена с привидно примирение скръсти ръце – Не си изпитала истинска любов и смяташ, че не съществува... Добре. Няма да натяквам повече...
- Добре! Стига! Идеално! – момичето скочи от мястото си и лукаво попита – А сега нали може...
- Да, да... Добре... Ще те закарам до KaibaCorp!

* * *
Охраната на входа я огледа изпитателно от глава до пети.
- Добро утро ^ ^ – бодро поздрави тя.
- Следобед е вече |=( – сухо изговори бодигардът.
- Знам – засмя се – Но това не е от голямо значение, нали? ^_^ Ще може ли да вляза?
- Заповядайте – след няколко секунди мълчание, бодигардът изговори още по-сухо и й направи път.
- Благодаря много XD
Киреи със слънчева усмивка подмина и се спря пред асансьора. Ами сега? На кой етаж трябваше да се качи? Нямаше да е зле да беше видяла онзи път, когато бе със Сето. Обърна се. Погледът й жално и умолително срещна очите на охраната и тя смутено се приближи.
- Ъм... Извинявайте... – тихичко измънка – На кой етаж е кабинетът на господин Каиба?
Минута по-късно асансьорът летеше нагоре.

* * *
Сето седеше мълчаливо пред компютъра си. До сега се бе мъчил над някакви изчисления и главата му вече бръмчеше от тях. Той бавно заразтрива слепоочията си. Трябваше малко да почине, преди да продължи, в противен случай само щеше да протака работата си. Скоро щеше да приключи. След това вече можеше да обърне изцяло внимание на тестето си.
Отново се върна към програмата. Бе пропуснал да запамети по-рано и сега избра командата от клавиатурата. Изведнъж обаче изскочи съобщение:

Грешка 76890845934423567 Файлът ти не може да бъде запаметен! Внимавай, момченце-Каиба! Наблюдавам те!

- НЕГОДНИК!!!
Той яростно удари бюрото, вперил поглед в монитора, където програмата му изчезваше.
Дишането му стана учестено. Кръвта му пулсираше бясно в слепоочията му.
Младият мъж затвори очи и пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си. Дързостта на Као го вбесяваше. От една страна се ядосваше, задето той се бърка така в живота му и пречи на работата му. А това дори минаваше границите на обикновената наглост. Единствено Гонзабуро си го бе позволявал на времето, но и той си плати. Сето с право бе казал, че има силата да премахне от пътя си всеки. Той имаше парите. Имаше властта. Као беше просто малка пречка, която лесно можеше да се отстрани...
СТОП!!!
Това бе от една страна. Тук идва момента да споменем и другата – страхът.
Споменът за онзипронизващ поглед, за онези празни очи, които изпиват съзнанието му, свиваше стомаха на недосегаемия президент на Корпорация Каиба. Парализираше ума му.
Той потрепери. Дълбоко в сърцето му нещо крещеше: „Отдръпни се!!! Бягай!!! Той е опасен!!!”
Властта нямаше да му помогне. Не и този път...
- Господин Каиба, имате посетител – неочаквано се включи секретарката и Сето вдигна очи.
- Кой е и какво иска? – сухо, с ясно доловима яснота в гласа отвърна – Зает съм.
- Казах й, но тя настояваше...
- КОЯ Е?!? – раздразнен, младият мъж почти извика – КАКВО ИСКА?
- Морита...
- КОЯ?!
- Морита Киреи...
- Кажи й... – не се доизказа. Името, което чу, просто го накара да замълчи и да се успокои... донякъде. А сега какво? Да я приеме, или не? Искаше да я види, трябваше да говори с нея, но... В съзнанието му отново изникна змийският поглед на брат й. Дали не трябваше да й каже за срещата им предната вечер? За нещата, които Као му наговори? „Тя дори не си спомня, глупако...” Тези думи го спряха. Нямаше право да й казва каквото и да било за това. Налагаше се да преиграва. Въздъхна – Кажи й да влезе.
- Да, сър.
Уморено се отпусна на облегалката и затвори очи.
- ...разбира се. Благодаря много!... Здравей!
Вратата се отвори и момичето с усмивка влезе в кабинета, но, виждайки изражението на лицето му, помръкна и изговори тихо:
- Наред ли е всичко, Сето?
- Не. Имам си проблеми – сухо отговори той – За какво беше това обаждане вчера?
Чак сега я погледна. Очите му бяха ледени.
- Обаждане ли? – изненада се тя. Той кимна – За какво говориш?
- За срещата, която си уговорила вчера, и на която не дойде – студено изговори младият мъж.
- МОЛЯ?! – Киреи се ококори – Каква среща? Каква уговорка? Какво обаждане?! Не съм се обаждала на никого...
- Тогава какво... – изведнъж млъкна. Нима бе възможно?! Нима Као бе уредил тази среща? Как? Защо? Каква бе целта му? Да го разпита? А го заплашва?... Да го... убие...?
- Сето, ще ми кажеш ли какво става? – рязко попита момичето. Той мълчеше, забил очи в празното пространство – Отговори ми!!!
Отново никакъв отговор. Сето стоеше, леден като камък, а безучастният му поглед с всяка секунда ставаше все по-остър и съсредоточен. Сякаш в главата му бушуваха хиляди мисли.
Погледна я.
Какво го мъчеше? Какво по дяволите ставаше с него? Защо не можеше да го прочете в очите му...?
- Забрави! – глухо изговори той най-после. Незнайно защо й вярваше сляпо. Виновник за всичко бе Као. Просто нямаше кой друг да бъде. Бе го извикал от нейно име, за да е сигурен, че наистина ще дойде и да може да го сплаши. Но проблема за Као в случая беше, че Сето чисто и просто не вярваше на нещата, които му говори. За него това бяха заплахи без покритие... Като изключим факта, че едва не го бе удушил предната вечер, а сега бе влязъл в компютъра му. Не. Това не означаваше нищо.
- Дразниш ме така, усещаш ли? – острият й тон го стресна. Той се втренчи в нея.
- За какво си дошла?
Как можа да попита такова нещо?!
Киреи замръзна. Студенината в гласа му сякаш скъса нещо в нея. Очите й помътняха, тя наведе глава и прошепна:
- Няма значение. Тръгвам си.
Обърна се. На две крачки от вратата обаче последвалите най-неочаквано думи я спряха.
- Трябва да поговорим.
- Разбира се... – глухо изговори и отново понечи да тръгне. Той изведнъж скочи от стола си.
- Киреи!!!
- Довиждане, Сето!
Момичето натисна бравата и рязко извърна глава.
Беше заключено.
Очите им се срещнаха.
Тя го гледаше озадачено. Той нея – като победител.
Младият мъж бавно се приближи и застана на крачка от нея.
- Не си и помисляй, че ще си тръгнеш просто така, млада госпожице!
- Така ли? – дръзко попита тя – Какво ще ме спре?
- Аз!
- О... – Киреи се втренчи в него – И как? Като заключваш вратата? Това ли е най-умното нещо, което успя да измислиш?
- Поне за момента е най-ефективното...
- Имаше и по-ефективно, слънце, но ти никога не би го направил – студено изрече – А сега би ли...
Той неочаквано сграбчи лицето й и покри устните й със своите. Тя настръхна. Посегна да го отблъсне от себе си, но, вместо да го ударят, ръцете й се отпуснаха на раменете му и тя зарови пръсти в косите му. Полека отстъпи назад, опирайки във вратата, приклещена в прегръдките му. Дланите му плавно се плъзгаха по кожата й, гъделичкаха сетивата й и...
Киреи го блъсна.
- Ти си говедо!
- Благодаря за комплимента, Киреи! И ти ми липсваше – саркастично отвърна той. Момичето поклати глава укорително.
- Сигурно. Пролича си.
Сето се подсмихна. Обърна се и с бавна крачка отиде до стола си.
- Седни – подкани я. Тя бе скръстила ръце, втренчила в него сега пронизващите си тъмни очи – Хайде! Недей да стоиш права!
Момичето не помръдваше. Гледаше го така, както строгата учителка гледа непослушния си ученик. Той въздъхна. На лицето му се появи странна усмивка и той пристъпи обратно към нея, посягайки да я погали.
- Какво сега? На сърдита ли ще...
- За какво толкова искаш да говорим? – Киреи избута ръцете му от себе си и гордо седна на канапето – За работата ти? За успеха ти в турнира?
- За нас. – кратко отвърна младият мъж. Тя се изсмя.
- За нас? Ха!... Разбирам... – невярващо поклати глава и отново впери очи в него – Има ли въобще такова нещо като „нас” в цялата тази работа, Сето?
- Да речем... – младият мъж безразлично се отдалечи и седна на шефското си място – Не, защо поне за малко не предположиш, че ми е писнало да бъда само „аз”...? Че например съм се уморил от този живот... – сините му очи с абсолютно спокойствие отвърнаха на нейната раздразненост – Това не е преструвка, Киреи. Така че приеми, че за мен това „ние” означава „ти и аз”!
- И какво? – момичето пренебрежително извърна глава – Предполагам, че очакваш нещо от мен, но...
- Да, очаквам нещо! – остро я прекъсна той – Не се притеснявай, няма да е нещо, което да не си искала от мен!
- Нима? – тя отново го погледна. Изведнъж се изправи и тръгна към него. Спря се до стола му и го завъртя към себе си – Аз искам много неща, Каиба!... Но от теб... от теб искам доверие...
- Имаш доверието ми, Киреи – в очите му проблясна странен пламък – Очаквам единствено да не злоупотребиш с него.
- Няма – глухо изговори тя.
- Надявам се – на лицето му се появи почти незабележима усмивка – Това ли е единственото нещо, което искаш от мен?
Киреи стоеше точно пред него. Мълчеше. Трябваше ли да чака отговора й?
Той протегна ръка към нея, хвана я през кръста и я дръпна към себе си. Устните му леко докоснаха коремчето й и той усети как кожата й настръхна. Пръстите й бавно се плъзнаха по раменете му.
- Не...
Сето едва долови шепота й. Погледна я. Тя бе затворила очи. Гърдите й се издигаха и отпускаха бързо в такта на ускореното й дишане. Той се изправи. Следващата му целувка беше по рамото. Следващата – по шията. Киреи рязко опря ръка на гърдите му, бутна го и впери очи в неговите.
- Да? – с насмешка попита той. Момичето обаче не отговори и той продължи със сериозен тон, отдръпвайки се от нея – Разбирам. Искаш само доверието ми. Добре, имаш го. А сега, ако няма и още нещо, би ли ме оставила да продължа ра...
- Такъв негодник си, Каиба!
Тя раздразнено сграбчи раменете му и го блъсна в бюрото, целувайки пламенно устните му.
- Спри да ме дразниш по този начин, става ли? – прошепна – И не ми минавай с номера колко си студен и безразличен! Защото следващия път ще свършиш на канапето! Ясно?
Отново се отдръпна от него. Настани се на стола му, кръстоса крака и го погледна дръзко.
- Ясно... – леко озадачено отвърна младият мъж – Почти ме уплаши, Киреи. Предполагам, че в такъв случай ще трябва да внимавам да не те... – той се подсмихна – възбуждам...
- Много смешно! – злобно присви очи тя.
- Както и да е! Надявам се, че столът ми ти е удобен.
- О... – момичето леко се изненада от тази забележка, но се усмихна и като малко дете, изпробващо новата си играчка, се завъртя – Всъщност е наистина удобно ^_^ Харесва ми.
- Нормално – Сето поклати глава с усмивка и я погледна. Още се люлееше на стола, замислено загледана в земята – Ей, Киреи... – обърна глава и той протегна ръка – Ела!
Тя го изгледа учудено. Какво ли трябваше да означава това?
- Хайде! – подкани я – Спри да анализираш всичко, което правя! :)
Момичето се засмя. Той бе прав, макар че никога не би му го признала. От момента, в който днес влезе в офиса му, не бе спряла да анализира действията и думите му, и може би точно това напрягаше въздуха. Ако се отпуснеше, всичко щеше да се успокои... А ето, че сега и самият Сето я подканваше да не бъде толакова агресивна. И защо не? Малко неуверено тя хвана протегнатата насреща й ръка и стана. Той я притегли към себе си.
Толкова бе хубаво в прегръдките му...
Топло...
Спокойно...
Тя се сгуши в него. Облегна глава на рамото му и затвори очи. Той нежно погали косите й.
- Наистина ми липсваше, Киреи... – прошепна – Радвам се, че дойде... много...
- Внимавай какво говориш – шеговито прошепна тя – Ако някой те чуе, няма да познае Великия Сето Каиба...
- На кого му пука – засмя се – Сега съм просто Сето, забрави ли?
- Не съм, Сето... – Киреи въздъхна – Не съм... Знаеш ли... – тя замълча неуверено – Снощи Као ми забрани да излизам с теб...
Младият мъж трепна. Какво още бе направил онзи психопат?! Но не реагира. Въздържа се и само попита:
- Нима? Тогава това посещение е за „сбогом”, така ли?
- Ти сериозно ли? – Киреи с насмешка го погледна – Сето, от 5 години разчитам единствено на себе си. Брат ми може да е единственото ми семейство, но, колкото и да държа на него... той се появи в живота ми едва преди седмица...
- А аз преди две...
- Млъкни! – отряза го – Той не може да ми диктува какво да правя и още по-малко да ми забранява каквото и да било! Правя каквото АЗ искам, а аз искам да те виждам.
- Радвам се да го чуя.
- Да, но... – тя смръщи лице – Той каза, че е говорил и с теб... Не искам да имам проблеми с него... Затова... Затова също трябваше да те видя днес. Така или иначе вече всички разбраха, че междъ нас има нещо. Вече не можем да го отречем... – въздъхна и зарови глава в гърдите му – Едва се преборих за теб... Не искам и да те загубя...
- Защо просто не покажеш на Као, че вече не си дете, Киреи? – неочаквано попита Сето – Той е прав за едно нещо: наистина си още малката му сестричка. Но трябва да разбере, че времето е променило не само него, а и теб...
- Добре, но...
- Покажи му, че, колкото и да държиш на него, той не може да ти нарежда какво да правиш! Можеш го, Киреи! Пречупи мен, а какво остава за Као!
- Лесно ти е да го кажеш... – промълви момичето – Вече не е същият, както преди... Не го познавам така добре, както бих искала... Нещо от тези 5 години го е превърнало в съвсем друг човек и понякога се държи като напълно непознат... – въздъхна тъжно – Не знам...
- Как така? – гласът му едва доловимо трепна – Какво имаш предвид?
- Сето, не знам... – тихо отвърна тя – Може би е заради Тайра. Виждал ли си пръстена на ръката му?
Този път реакцията му бе напълно осезаема. Той потрепери и се вкопчи за секунда по-силно в прегръдката.
- Какво за пръстена?
- Тя му го е дала. Двамата са се обичали много, но тя е умряла в ръцете му... Сега пръстена му е спомен от нея... Както и да е... Може би нейната смърт го е променила най-много от всичко. Едва ли ще може да обича и да иска друга жена след нея.
„Да, бе! – помисли си младият мъж – Иска и още как! Копелето се прави на света вода ненапита, но, ако му се удаде случай, въобще няма да се замисли...”
- Любов ли бе, да я опишеш...! – изрецитира на глас с явна ирония – Сигурен съм, че ще го преживее. Као е по-корав, отколкото изглежда.
- Не знам... – Киреи поклати глава неуверено – Не е същият... Все едно няма доверие на никого и затова не иска да се сближавам с никого... – тя замълча – Хората, които е смятал за приятели, са я убили... разбирам недоверието му, но... Дори те са мъртви... – при тези нейни думи Сето смръщи вежди.
- Как са умрели?
- Не ми каза – тихо отвърна момичето и той кимна – Не му и нахалстах... Разбираш ли, сякаш се страхува, че това, което се е случило преди, може да се повтори и сега, въпреки че е невъзможно...
- Киреи, хайде да не говорим повече за брат ти, става ли? – младият мъж с видимо раздразнение я прекъсна и хвана лицето й в дланите си, настоятелно впрерил горящите си сини очи в нейните – Все ми е тая какво е ставало с него, докато го е нямало! Това си е негов проблем, а това между нас си е изяло НАША работа, съгласна ли си?
- Ами аз...
- Не ме интересува какво казва! – прекъсна я разгорещено – Може да говори и прави каквото си иска. Ова няма да ме спре да те търся!
- Но, Сето... – промълви момичето – Аз... Не искам да се карам с него...
- Това е само между мен и теб, Киреи! – той целуна пламенно устните й – А, ако Као трябва да се кара с някого, то това съм аз!
- Но...
- Шшшшт! Не говори!
Нежно докосна устните й с пръсти. Каквото и да се опиташе да му каже, той нямаше да й го позволи. Стигаше му да гледа очите й. Да вижда в тях прикритата й детска тъга и невинност... желанието й на жена...
- Киреи? – тя го погледна очакващо – Имаш ли планове за утре вечер?
- Не... – очакването мигновено се превърна в учудване. Тя почти се ококори – Това не е някакъв трик, нали?
- В никакъв случай...
- Чакай малко! – Киреи рязко се дръпна – Утре е денят преди финала! Няма ли да се приготвяш за дуела си с Ка...
- Ще мина през вас да те взема някъде към 10. Бъди готова!
- Но...
- Няма нужда да се обличаш официално. Искам да се чувстваш удобно.
- Ъм... – момичето се обърка. Дори нямаше възможност да се възпротиви или да каже каквото и да било против тази покана. Той нямаше да го приеме в никакъв случай – Ами... Ох, добре...
- Това очаквах да чуя! – доволно заяви младият мъж, целувайки я – Ще се постарая да свърша колкото се може по-рано в KaibaCorp и да съм точен.
- Да.. Хубаво... – промълви тя. Сега щеше да се наложи да лъже брат си, а не искаше да го прави. Наведе глава – Трябва да тръгвам – прошепна – Ако има нещо... Обади ми се!
- Със сигурност – Сето кимна. Киреи целуна бегло устните му и с усмивка се обърна, махна му за довиждане и излезе. Той въздъхна. Отново защрака с мишката и замислено се загледа в монитора.
Излъга я.
Миналото на Као го бе заинтригувало. Тази странна история за „Тайра” и за хората, които са я убили...
Изведнъж нещо му прищрака и той се разрови в базата данни от турнира.
Всички участници бяха вътре.
Характеристика на тестето, най-редки карти, име, адрес, телефон, E-mail...
Най-важната информация за всеки. А президентът на KaibaCorp лесно можеше да намери и още...

* * *
Цареше пълен мрак.
Не се чуваше нито звук... Поне не и нещо, което да се различи сред злокобното далечно бучене.
А то се приближаваше...
Скоро се превърна в тътен...
Земята се люлееше.
Той имаше чувството, че пази равновесие върху някаква отломка, носеща се на произвола на съдбата върху бушуващите вълни.
Една мълния разкъса чернилката и той се намери затънал във водата, а над него се бе надвесила огромна вълна... Сякаш земята се обръщаше наобратно и цялото море искаше да се стовари отгоре му...
Отново падна мрак...
Но пред очите му блестеше кристална нишка, която свързваше земята и небето...
Той трябваше да я пази, да не позволява тя да се строши...
Протегна ръка към нея, но надвисналата над него бездна го засмука и се сгромоляса в нищото, запокитвайки го в ядрата на порочния си преобърнат хаос...
Изтрещя гръм и изведнъж той се озова на някакъв остров, а в ръцете му лежеше безжизненото тяло на младо момиче. Изкрещя името й, но нито звук не излезе от дробовете му. Той я сграбчи, тресяйки се от безмълвния си плач...
Изведнъж някъде откъм черните води на обгръщащия го океан прокънтя мощна експлозия...

* * *

Као рязко отвори очи и се надигна от леглото, целия облян в студена пот.
Отново този кошмар.... Все същият... Вече няколко години...
Той отново се отпусна назад, дишайки тежко. Сега се чувстваше двойно, дори тройно по-уморен, отколкото преди да заспи...
Но поне знаеше, че е себе си...
Стана и отиде до банята да се измие.
От огледалото го гледаше собственото му уморено лице и той вдъхна донякъде облекчено.
- Слава богу... – въздъхна – Няма го...
Поне за това можеше да бъде спокоен – че е още себе си.
Влезе обратно в стаята.
Не му се занимаваше с нищо, чувстваше се прекалено отпаднал дори да си легне, но пък да бездейства... Някак си нямаше и такова желание.
Седна пред компютъра и безучастно се загледа в екрана на монитора. Можеше поне да посърфира из нета. С пълна незаинтересованост отвори пощата си и за своя най-голяма изненада намери вътре едно единствено писмо.
KaibaCorp.
„Това пък за какво ми е... – озадачено си помисли той, кликвайки върху линка – Сигурно е нещо за турнира.“
Писмото съдържаше само някакъв прекачен файл. Но, когато Као се опита да го отвори, изскочи съобщение:

„Mozilla Firefox се нуждае да използва Web-камера.“

„Какво по дяволите...?!“
Изведнъж насреща му се появи самоуверената студена усмивка на Каиба и той изненадан трепна.
- Каиба...?
- И аз не се радвам особено, че те виждам, Као, но трябваше да те предупредя за дуела ни – Каиба присви очи – Ще бъде вдругиден вечерта от 6 в Blue-Eyes арената. Ще си точен, нали?
- Какво те кара да мислиш, че няма? – Као изпитателно скръсти ръце.
- Подсигурявам се – на лицето на Сето се изписа лукава усмивка – И двамата знаем, че обичаш да изчезваш за неопределен период от време...
- Нима? – черните очи на Као агресивно се свиха.
- Да. Сестра ти ми разказа това-онова за последните 5 години – в студения син поглед блясна за миг злорадство – Разбрах, че приятелката ти е умряла и се чудех... – той замълча за сегунда-две – дали не си я убил ти...
- КАК СМЕЕШ, НЕГОДНИКО!?! – Као яростно удари бюрото и Каиба се изсмя:
- О, разбирам. Тя не е била „малка перверзна кучка“, така ли?
- Мери си думите, Каиба! – процеди през зъби Као.
- Май не помниш, че това са собствените ти думи, Као! – злорадството на Сето рязко премина в пронизващ студ – Какво, заболя ли те, когато я убиха? – Као дишаше учестено, но не отговаряше нищо и той продължи – Това беше достатъчен повод да отмъстиш и да убиеш убийците й, нали?
Као мълчеше. Бе забил очи в земята и дишането му ставаше все по-учестено. Той вдигна поглед и с втренчи в образа отсреща.
- Да, беше... – глухо изговори. Очите му горяха – Но не можеш да докажеш абсолютно нищо!
- Не ми и трябва. Това не ме засяга, пък и ти скоро ще се издадеш сам – студено констатира Сето – „Прикаченият файл“, който изтегли, съдържаше вирус, който сега е в компютъра ти. Не мисля, че ще ти представлява трудност да се справиш с него, но все пак ми беше забавно да го програмирам... – той се изсмя – Успех! Ще се видим на финала!
Връзката прекъсна.
И, докато Као се опитваше да се съвземе от факта, че е разкрит, компютърът неочаквано се изключи, все едно тока бе спрял.
- Какво по... – младият мъж отвори широко очи. Натисна копчето за включване и машината започна да зарежда... до един момент, когато изписа само:

„Грешка. Windows няма достъп до Drive (F:)”

Рестарт.
Пак грешка.
Пак рестарт...
И пак, и пак, и пак...
- Ах ти, подло копеле!!! – процеди Као през зъби. Значи това правеше прословутият вирус. Ако с него Каиба целеше да му опъне нервите, успяваше. Бе пропуснал само една малка подробност – че това е компютъра на Киреи. Това усложняваше нещта. Сега определено трябваше да го оправи. Можеше да се опита да препрограмира настройките при стартирането и поне да го включи. Но, каквото и да правеше, винаги му изкарваше някаква грешка... Всеки път различна.
Ядоса се. Що за вирус бе вкарало онова мамино синче в компютъра, та да не може да се оправи?!
Реши да разглоби кутията.
Тъкмо я отвори обаче, чу звън на ключове и ключалката изщрака. Киреи се прибираше. Той се сепна. Трябваше да подготви обяснение.
Момичето влезе замислено, почти без да обърне внимание какво става в стаята. Умът й бе зает с мисли за следващата вечер. Вече бе решила какво да каже на брат си, но все още бе объркана заради онова „искам да се чувстваш удобно”, което Сето заяви.
- Много скоро си идваш – гласът на Као малко я стресна и тя го погледна. Той клечеше зад бюрото, надвесил се над отворената кутия на компютъра.
- Оу... – отнесеното й възклицание бе прекъснато при вида му – Какво правиш?
- Компютърът ти не се включва вече няколко пъти и реших да го разгледам по-обстойно отвътре.
- А...ха... – Киреи седна на дивана и мълчаливо се загледа в действията му. Той не казваше нищо. Искаше да я разпита за „кафето с Маи“ и посещението в KaibaCorp, но предпочете да не зачеква темата. Поне засега реши да бъде само страничен наблюдател и само ако тя станеше прекалено „освободена”, а Каиба – твърде настоятелен, щеше да се намеси и да ги накара да съжаляват. Каиба де. Киреи вече бе преживяла достатъчно.
С тези мисли, обхванали ума му, Као човъркаше из машината вече десетина минути. Натисна отново копчето за старт... но компютърът даде поредната грешка.
- Защо не го оставиш да почине за 20 минути?
Погледна я. Тя се беше облегнала назад и сякаш въобще не беше в час с това, което се случва наоколо й, отпусната, затворила очи, като че щеше да заспи всеки момент. Дали въобще знаеше какво става с компютъра й?
- Не мисля, че „почивка“ ще помогне, Киреи – малко остро изговори младият мъж. Тя отвори очи.
- Защо? Какво си му направил?
- Нищо особено, но...
- Дай да пробвам аз! – без да обърне внимание на думите му, момичето стана от дивана и се инсталира пред компютъра. Као я изгледа с насмешка. Нямаше да успее да направи нищо. Но тя просто натисна копчето за старт... и компютърът... се включи. На лицето й се появи доволна усмивка, когато срещна изумения поглед на брат си. Той озадачено гледаше ту нея, ту монитора. „Ах, ти, гадина такава!” – изруга наум. Това бе НеВъЗмОжНо!
- Компютъра ти... е мъжки...
- Добре, щом казваш...
Усмивката й увяхна. Тя отново се отпусна на дивана и брат й я проследи с поглед изучаващо. Нещо бе станало.
- Ей – тихо изговори и Киреи го погледна – Какво има? Изглеждаш омърлушена.
- Уморена съм... – измънка тя. Замълча се за около минута и Као понечи да отиде в кухнята – Няма ли да попиташ къде бях, какво правих? – неочаквано попита и той се сепна.
- А?
- Не се прави, че не те интересува – на лицето й за миг се появи усмивка – Предполагам, че си чул от разговора ми с Маи...
- О, да, Маи – младият мъж се облегна на касата на вратата и саркастично попита – Как е тя? Има ли нещо ново около...
- Као! – момичето извика и той стана сериозен.
- Да, чух! Чух че искаш да те закара до KaibaCorp – кратко и остро отговори – Има ли смисъл да ти искам обяснение?
- Вече знаеш какво ще кажа, нали? Няма смисъл да те лъжа... – тя извърна глава – Отидох при Каиба. Исках да говоря с него.
Као не казваше нищо. Само се нацупи.
- Не си очаквал да те слушам, нали?
Все още мълчание. Киреи се изнерви.
- Това си е моят живот, Као! Имам правото да правя каквото искам и...
- И затова държиш да направиш грешката да продължиш да се виждаш с онзи? – той я прекъсна – Киреи, не мога да ти позволя тази волност!
- Нямаш думата, когато взимам собствените си решения, не разбираш ли?! – момичето почти извика – Вече не съм малката ти сестричка! Не се нуждая от...
- Все още си дете! – отряза той – 19 години не те правят възрастен човек! Не си се научила дори да преценяш хората! – той замълча за секунди. Дишаше накъсано – Ако още веднъж разбера, че отиваш при него, няма да ти позволя да излезеш!
- КАКВО?! – очите й се разшириха изумено. Тя скочи от дивана – Као, не можеш да ми забраниш...
- Вече го направих, Киреи! – студено заяви младият мъж – И бъди сигурна, че ще държа на своето!
Киреи отвори уста да протестира, да каже нещо, но в главата й се забъскаха още десетки други. Цялото негодувание на света бе изписано на лицето й. Тя се задъха. В очите й заблестяха гневни пламъци. Той нямаше право да отнема свободата й!
- Вече не си онзи као, когото познавах!... – глухо произнесе – Не си брат ми!

* * *
Цялата вечер двамата не си проговориха. Почти не се и поглеждаха.
Когато Киреи си легна, Као автоматично пренесе възглавницата си на дивана и, след като се въртя около час, най-после се унесе.
* * *
- Защо я оставяш да ти се противопоставя, глупако? Как може да й позволяваш да те тъпче?!
Сякаш змия съскаше в съзнанието му.
Отново...
- Правиш го заради нея, Као! – продължаваше гласът – Заради нея направи вече толкова неща, а малката кучка дори се осмелява да ти противоречи!
- Не я обиждай! Недей... Искам само тя да е добре... – промълви младият мъж – Всичко е за нейно добро...
- Да, Као, да! – съскаше гласът – За нейно добро е, но тя не го вижда.... Бъди защитникът й! Бъди силен! Бъди щедър, но и суров!
- Щедър и суров...
- Само ме остави веднъж на свобода и ще ти я покоря...
- Не... Не те пускам... – Као се въртеше насън, разкъсван от съня си – Няма да те пусна...
- Само веднъж да изляза, и тя ще бъде твоя, Као! – гласът шептеше лукаво в ухото му – Не я ли искаш? Малката нежна Киреи... само за теб?
- Искам я...
- Тогава ме пусни!... Пусни ме, Као...! Пусни ме...
- КАО, НЕДЕЙ!!!
Втори глас изкрещя в главата му и младият мъж се сепна и се събуди.
В стаята беше тихо.
Той погледна към леглото. Киреи спеше спокойно.
Всичко беше наред.
Отново се унесе.
- За малко да го послушаш, Као...
Другият глас.
Господи, полудяваше ли?! Що за сън бе това?!
- Същински кошмар е, нали? – тихо произнесе Гласът – Да живееш заедно с Него...
- Кой си ти? – извика младият мъж.
- Изумително е как въобще успяваш да Го държиш затворен...
- Отговори ми! – уплашен, Као се мъчеше да различи някакъв силует в мрака на този сън, но не виждаше никого – Кой си?
- Не ме познаваш, Као. Моето време е отминало далеч преди твоето да дойде – Гласът леко се засмя – И, страхувам се, че и аз не те познавам достатъчно, но поне знам нещо, което ще ти помогне...
- Какво искаш? – малко по-успокоен попита младият мъж – Какво правиш в съня ми?
- Само тук мога да говоря с теб, Као – гласът стана малко по-глух, сякаш се отдалечи. Отнякъде се появи някаква светлина и за миг освети мрака. На Као му се стори, че различи познат силует. Някой, който приличаше на...
- Юги, ти ли си?
- Готов ли си за финала, Као? – неочаквано попита Гласът, без да обръща внимание на думите му.
- Ами... предполагам... – Као се обърка – Имам непобедима стратегия и...
- И пръстена на ръката си, нали? – Гласът отново се засмя – Пръстенът, който ти носи късмет.
- Да наистина...
- Не си ли се замислял, че, откакто той е у теб, се случват всички онези неща, които не можеш да контролираш?
- Откъде... Откъде знаеш? – младият мъж заекна и Гласът продължи:
- Знам повече, отколкото предполагаш, Као... Знам, че, когато си изпълнен с омраза, когато те завладее гнева, в теб се събужда друг човек, който е способен на всичко... И ти не можеш да го спреш, колкото и да искаш...
- Но... Как...? – изуменият глас на младия мъж накара Гласа да го съжали.
- Защото Пръстенът... Този Пръстен, който „ти носи късмет”... всъщност Той превръща кошмарите ти в реалност. Пръстенът е този, който събужда това твое второ „Аз“ и се храни от омразата ти...
- Как така...?
- Не би могъл да разбереш силата Му, Као... – прошепна Гласът – Никой досега не я е разбрал докрай... Но, ако искаш кошмарът да свърши... трябва да се отървеш от Него... – въздъхна – Макар че едва ли ще имаш сили да го направиш...
- Аз... – Као млъкна. Какво ли не би дал да се отърве от змията в главата си – Ще имам сили! Ще го изхвърля...
- Надявам се... – Гласът прозвуча някак си по-ведро – Дано да го пребориш, макар да знам, че е невъзможно...
- Ще го направя! – извика младият мъж – Заради себе си и заради Киреи...
- Не мога да остана повече... – Гласът започна да заглъхва – Успех, Као...
- Юги, чакай!
- Наричай ме Атем...
И заглъхна завинаги...

* * *
- Също както в доброто старо време, а, Юг?
Стояха в двата края на дуелната арена, също както преди 5 години.
Двама неразделни приятели.
Двама достойни опоненти.
Юги и Джоуи.
- Също както в доброто старо време, приятелю! – шипокосото момче кимна.
Беше ли се променило нещо от първия им дуел на финал?
Отново изправение един срещу друг, както тогава, все така без желание да се дуелират...
Но сега бъдещето им не зависеше от победата. Сега всичко беше... за удоволствие :)
- Да се дуелираме!
Двамата в един глас извикаха до болка познатата фраза и на лицата им се появиха усмивки.
- Добре, Юги! Аз ще започна! – нахален, както винаги, Джоуи побърза да поеме първия ход – Слагам моя „Axe Raider” (Atk 1700/Def1100) в атакуващ режим и поставям една карта с лице надолу!
- Хммм... – шипокоското поклати глава – Не е зле за първи ход, но не е достатъчно... Използвам магическата карта „Dark Magic Curtain” и жертвам половината си жизнени точки, за да призова моят любим „Dark Magician” (Atk 2500/Def2100)! – пред погледа на русото момче се появи Черният Магьосник, но той дори не трепна. Даже и когато противникът му извика – Dark Magician, атакувай неговото чудовище!!!

* * *
Киреи бързаше.
Знаеше, че е закъсняла за дуела, но все пак държеше да види макар и малка част от него.
Когато сутринта се събуди, Као беше излязъл. Въпросът къде може да се е дянал в първия момент зачовърка съзнанието й като малко червейче, но скоро реши, че не иска да мисли повече за това и се постара да го изхвърли от главата си. Имаше да подготвя някакви протоколи за колежа, затова усърдно се зае с тях. И с малко повече старание за 2 часа успя да ги направи.
Беше свободна да си прочисти мозъка от всички онези термини...
Докато в един момент не се усети, че днешният дуел трябва да започне в 2 следобед. Погледна часовника си. Показваше 14:30.
На секундата скочи от дивана и след 10 минути вече тичаше към KaibaLand.
Просто нямаше начин да изпусне дуела на най-добрия си приятел.
Когато стигна, почти се отчая при вида на препълнената арена. От входа не мойеше да види нищо от това, което се случваше при дуела. С много усилия успя да си прокара път през тълпата и се добра до петия ред. По-напред не можеше да стигне. На десетина метра вляво на първия ред бяха Маи, Тристан и Теа, но не вървеше да им вика. Затова мълчаливо се загледа в дуела. Не беше зле. 1500LP за Юги на 3200LP за Джоуи. Много добре даже.
- Използвам магическата карта „Change of Heart” и взимам твоя „Axe Raider”, Джоуи! – въпреки че точките му бяха по-малко, Юги играеше с неподражаемо спокойствие – Жертвам го, за да призова моята „Dark Magician Girl” (Atk 2000/Def1700). Атаката й се увеличава с 300 за всеки „Dark Magician” в гробището! „Dark Magician Girl” §2300атк§ атакувай неговият „Time Wizard”!
- Не бързай, приятелю! – ухили се русокоското – Защото няма да го позволя! Активирам капана „Kunai with Chain”! Атаката ти беше до тук...
- Каква загуба на време...
Изведнъж момичето чу един високомерен глас зад себе си и стреснато се обърна.
- Сето...?
Скръстил ръце с каменно изражение на лицето, той наблюдаваше дуела. Как не го бе забелязала? Може би бе дошъл сега...
- Това е безсмислено – сухо изговори той – Онова кученце никога няма да победи Юги.
- Предубеден си...
- Мислиш ли? – рязко прекъсна думите й. Защото откакто ги познавам, Уилър е загубеняк, а Юги БЕШЕ Кралят на игрите. Сега, след като си върнах короната, слабо ме интересува кой от двамата ще победи, но бъди сигурна, че Уилър няма никакъв шанс...
- Сето, опитай се за един единствен път да погледнеш на другите ако не като на равни, то поне като на достойни – Киреи раздразнено си взе думата обратно – Знам, че е невъзможно, но можеш поне да се престориш!
- Не, не мога, Киреи! – отряза младият мъж – По-добре свиквай с тази мисъл!
Момичето присви очи. Думите му я караха да се чувства длаба. Тази неспособност да удържи своето пред него я ядосваше... Но той бе роден победител във всяко отношение и, каквото и да се опитваше тя да му каже, трябваше предварително да е наясно, че начинанието й е обречено.
Гордо му обърна гръб да гледа дуела.
- Това е края ти! – провикна се Джоуи в пристъп на еуфория – „Gearfried the Swordmaster”, атакувай жизнените му точки директно!
- Хей, Джоуи... – на лицето на Юги се изписа хитра усмивка, докато активираше обърнатата си карта – Май си забравил за това! Активирам капана „Magic Cylinder”!!!
Все пак Юги беше бившият шампион и това не трябваше да се забравя в никакъв случай. Разликата в жизнените точки сега беше в негова полза – 1500LP на 0500LP.
Киреи усети ръката на Сето на рамото си и шепота в ухото:
- Не се обиждай, когато говоря така, чу ли?
Мълчание. Киреи пое дълбоко въздух.
- Те са ми приятели, Сето...
- Знам, но това не означава, че...
- Млъкни! – глухо нареди тя – Млъкни, преди да си казал още нещо не на място, и просто си гледай дуела!
Той се усмихна.
Тази команда му хареса.
- Картата ми „Swords of Revealing Light ” ще ми осигури защита за три хода – Юги активира поредната магическа карта – Също така призовавам чудовището „Alfa the Magnet Warrior ” в защитен режим!
„Лоооооошооооооо! – разсъждаваше русокоското наум – Смятах, че съм го притиснал... Останах почти без карти, а по-лошото е, че той се защитава и най-вероятно е намислил нещо!
- Добре, Юг! – сериозното му изражение подсказваше, че положението въобще не му харесва – Слагам една карта с лице надолу и свършвам хода си!
- Както кажеш – шипокосото момче изтегли карта и мълчаливо разгледа ръката си. На полето му вече беше “Alfa the Magnet Warrior”, а в себе си държеше и другите два магнитни война. Това щеше да е красиво – Слагам в защитен режим „Beta the Magnet Warrior” – каза той – Привършвам хода си!
„Хубава работа... – Джоуи тегли карта. Дяволите да го вземат! Защо точно сега?!?! – „Следващият ход ще призове силно чудовище... Защо трябваше да изтегля моя любим „Red Eyes Black Dragon” точно в неподходящия момент?! Не мога да го използвам! – мрънкаше той повече на себе си, отколкото на глас – Ще трябва да оставя всичко на късмета!”
- Оффф! – изпуфтя – Няма да правя нищо този ход! Ти си, приятелю!
- Добре, Джоуи! Но аз няма да загубя моя. Призовавам и „Gamma the Magnet Warrior”. Сглобявам Alfa, Beta и Gamma и призовавам Valkyrion the Magna Warrior (Atk 3500/Def3850)!
- КАКВО?!?
- Точно така! – усмихна се Юги – Това е краят, Джоуи! Ти се дуелира добре, но победителят е само един! „Valkyrion the Magna Warrior“, атакувай неговия „Gearfried the Swordmaster”...
- Не, не, не! – провикна се русокоското, паникьосан – Не бързай толкова! Забрави за картата ми! Активирам капана „Fairy Box”!
- Оооо, добре! Стига бе! – на лицето на Юги се появи иронична усмивка – Пак ли с този твой късмет? :D Внимавай само да не те изиграе!
- Еми ще видим – Джоуи се ухили, активирайки картата – Шанса е 50 на 50! Върти се, върти се, върти се... – започна да се припотява. И когато въртенето най-после спря, се чу оглушителен вик – ДА! ДА! ДА! ОКО!!! Късметът е отново с мен! – той почти заскача танца на победата – Атаката на твоят Valkyrion става точно 0 и, понеже ти не можеш да я спреш, той ще се самоубие в моето чудовище! Това е краят!!! Аз победих!!!

Нед Окт 24, 2010 4:26 pm

Сблъскай се с мечтите си

В стаята е тихо.
Чува се единствено тиктакането на часовника...
Тъмно е...
Уличната лампа пред къщата неочаквано светва и на светлината й се очертава силует на младо момиче, стоящо в очакване до прозореца...
Някъде в далечината се чуват спирачките на нечия кола...
И после пак тишина...
Иззад близкия ъгъл се появи високата фигура на млад мъж и се спря пред къщата.
Крайно време беше!
Киреи се приближи до леглото, където лежеше брат й и плахо прошепна:
- Као...?
Той не помръдна.
- Као? – повтори момичето и го побутна. Той отвори очи.
- Ох... Какво има?
- Излизам. Ще се забавя.
- Добре... – измънка младият мъж и се обърна на другата страна. Киреи взе чантата си от масата, отключи и тъкмо затваряше вратата, когато той изведнъж се сепна – Чакай, Киреи! Къде отиваш?!
Тя го погледна учудено.
- Имам уговорка... Трябва да вървя. Ще закъснея...!
- Почти единайсет е... С кого ще излизаш по това време? Кога ще се прибереш? – настоя Као. Той стана и светна лампата, примигвайки на светлината. Момичето влезе обратно вътре.
- Казах ти, ще се забавя! Не знам кога ще се върна... – Киреи изнервено започна да потраква с нокти по вратата – Закъснявам...
- С кого ще излизаш? – Као повтори въпроса си настоятелно.
- Няма значение! Хайде... – момичето понечи да излезе, но той бутна вратата и я затвори пред носа й. Тя въздъхна изнервено – Као... Стига!
- С кого ще излизаш? – повтори отново той.
- Няма значение! Пусни ме да изляза!
- Кажи ми веднага, Киреи! – извика той неочаквано – С него ли? Забрави да те пусна, ако...
- Као, не се опитвай да ме спираш! – ядоса се тя – Не си ми родител, за да ми казваш какво да правя!
- Не съм, но съм твой брат! – глухо каза младият мъж – И имам право да знам къде ходиш и какво правиш, за да те спирам, когато се налага...
- Пет години те нямаше, за да ме спираш! Мислиш ли, че ще те оставя сега?! – извика момичето.
- Киреи...
- Взимам решенията си сама, така че не ми се бъркай! – тя дръпна ядосано вратата и излезе, казвайки само едно студено – Довиждане!
Као не се опита повече да я спре.

* * *
Сето чакаше долу.
Киреи изхвърча от входа навън без да каже нито дума и се спря задъхана насред улицата.
- Забави се. – тихо каза младият мъж и тя се обърна.
- Имах малко... проблеми... – глухо отвърна – Да се махнем отттук, става ли?
Той се приближи до нея.
- Какво има? – посегна да погали лицето й, но тя се отдръпна.
- Хайде, моля те... – и тръгна нанякъде без посока, но той хвана ръката й и я дръпна на другата страна.
- Насам. Спрял съм отстрани.
Двамата тръгнаха нататък, хванати за ръка. А от прозореца горе, в тъмнината на стаята, Као ги проследи с поглед, докато не изчезнаха зад ъгъла, и отново се скри вътре.

* * *
Киреи се отпусна на облегалката и тежко въздъхна, втренчена в една точка от тавана.
Сето я погледна. Личеше си, че нещо я гризе, но може би не й се говореше и той не искаше да нахалства. Така минаха няколко дълги минути мълчание...
- Защо с Као не се понасяте? – проговори тя най-после – Искаше да знае къде и с кого ще излизам, и заяви, че ако ще съм с теб, няма да ме пусне!
- Ами... – той заекна. Какво можеше да й каже? Че Као е психопат? Нямаше да му повярва. Че го е заплашил да не се доближава до нея? Това звучеше откачено. Че явно си пада по сестра си и е преспал с нея? Да бе! Тя сигурно щеше да се изсмее и да го помисли за луд – Веоятно се страхува, че мога да нараня малката му сестричка и затова не иска да се доближавам... – неуверено започна той. Какво за бога говореше? Сам не си вярваше и усещаше колко фалшиво звучат думите му – Предполагам, че държи да бъде част от семейството ти и „ревнува", задето...
- Сето, моля те, не ставай смешен! – възкликна момичето отегчено – Това е глупаво! Защо пък въобще трябва да ревнува?! Не съм негова собственост... Казах го и на него! Животът си е мой и имам право да решавам какво ще правя с него и какво не!... Той не може да си позволява да ме ограничава! Времето, когато беше големият брат, който ме защитаваше, отмина преди пет години и той и да иска не може повече да го върне... Закъсня прекалено много за това... – Киреи въздъхна тъжно и добави – Не разбирам защо си е наумил, че не те понася, и когато чуе името ти е постоянно на контра...
Младият мъж докосна лицето й. Искаше му се да я успокои по някакъв начин, но не намираше точните думи и предпочете да не казва нищо. Толкова му беше странно... Той – вечно хладнокръвният бизнесмен, който винаги бе наясно с възможностите си и всеки път намираше вярното решение, просто не смееше да каже истината в очите на по принцип чужд човек, първо, защото не разбираше всичко и това го влудяваше и второ, което бе и по-важно, защото не искаше да разстройва Киреи... Тя инстинктивно се погали в ръката му и се сгуши в прегръдките му. Може би той я караше да се чувства сигурна...
- Понякога ми се ще да можех да избягам от всичко... – прошепна момичето – Да избягам някъде, където проблемите ми са само лош сън... – тя вдигна поглед. Тъжните й очи срещнаха безмълвния му поглед и тя промълви наивно – Отведи ме някъде далеч, Сето!
Той за секунда трепна.
- Да те отведа ли? – в гласа му имаше някаква странна смесица от изумление, загриженост и ирония – Къде?
- Където и да е – прошепна Киреи – Някъде далеч от всичко!...
- Но... – Сето се подвоуми. Не можеше просто да настъпи газта и да изчезне нанякъде. Той затвори очи. Усещаше единствено нощта и нежния аромат на момичето в прегръдките си. За един миг те му се сториха достатъчни – Добре!
И запали колата и потегли нанякъде. Без посока. Просто караше накъдето му видят очите.
От време на време поглеждаше момичето до себе си и я виждаше все отнесена нанякъде. Загледана в сградите и дърветата, покрай които минаваха, и, когато задминеха някоя улична лампа, примигваше странно, тръсваше глава и отново се заглеждаше в нещо.
- Хей? Киреи? – загрижено повика той и момичето стреснато се обърна.
- Какво? Каза ли нещо?
- Успокой се, става ли?
- Спокойна съм... – глухо отвърна тя. Младият мъж се подсмихна невярващо.
- Сигурна ли си?
- Охх...! – Киреи нервно заудря крака си, а погледът и зашари още по-бясно навън, докато неочаквано тя не извика – Спри!!!
Той рязко наби спирачките и в момента, в който колата спря, тя изскочи от нея без да каже нито дума повече и тръгна нанякъде.
Вече бяха излезли от града и от десетина минути Сето бе карал по някакъв път, ограден и от двете страни с дървета. На едно място обаче дървета нямаше и Киреи бе видяла точно него. И като пеперуда, търсеща светлина, сега тичаше натам.
- Какво по...?! – Сето изумено погледна след нея и даде на заден. Момичето бе спряло на лунната светлина, загледано в далечината. Той отвори вратата и се провикна – Киреи, върни се в колата!
Тя мълчеше и не помръдваше.
- Киреи! Върни се в колата! Веднага! – повтори той, започвайки да се изнервя.
- Няма... – тихо каза момичето. Сето се отпусна на облегалката и въздъхна уморено:
- Киреи, не си играй с търпението ми! Върни се в колата!
- Не искам...
- Киреи... – Сето отново въздъхна, слезе от колата и отиде при нея, хващайки ръката й – Не ме карай да те прибирам насила...!
- Не е ли красиво? – прошепна тя, сякаш не чуваше думите му. Намираха се на ръба на стръмен сипей, на дъното на който бе плажната ивица, а в далечината се виждаха светлините на Домино.
- Ъм... – заекна той объркано – Да...
- Ще ми се да можех да остана тук... в нощта... под звездите... в този момент на спокойствие... с теб... завинаги... – тя се усмихна тъжно и го погледна – Звуча като непоправима романтичка, нали? – той мълчеше и сякаш не можеше да вземе решение. Киреи въздъхна – Ох... Моля те, Сето! Кажи нещо! Отрежи ме по някакъв начин, направи ми забележка за нещо... Каквото и да е... Бъди груб, бъди студен, бъди... – тя отчаяно и объркано млъкна – Поне да знам каква е причината брат ми да не те понася...
Сето се подсмихна.
- Не съм от хората, които човек харесва, не забравяй. Това, че и онзи глупак Као не може да ме гледа, не е нищо ново...
- Да, но това е различно, Сето – настоя момичето – Не разбираш ли? Това не е както постоянните ти джафкания с Джоуи... Познавам Као и...
- Напротив! Въобще не го познаваш, Киреи – студено изрече младият мъж.
- Разбира се, че го познавам! – възпротиви се тя – През почти целия ми живот той бе единственият човек, на когото съм имала доверие и съм можела да разчитам...
- Права си! – отряза я той – ПОЧТИ целия ти живот! Не забравяй онези пет години, през които него го е нямало, и си помисли дали е все още същият!
Киреи наведе поглед. Бе странно объркана. Сама не бе сигурна за мислите в главата си, а се опитваше и да ги докаже. Но нещо не бе в ред и тя го усещаше.
- Е? – Сето очакваше отговор. Тя вдигна глава.
- Добре! Знам, че се е променил, но все пак... Той ти бе почитател, Сето! Беше му мечта да се срещне с теб! Искаше го може би повече и от мен...
- Да, сигурно... – саркастично поклати глава той.
- Винаги бе искал да се дуелира с теб и...
- И сега ще си получи дуела! Той ще си начеше крастата, аз ще си спечеля турнира, хората ще се нагледат на зрелището... И всички ще бъдат доволни и щастливи! – Сето й обърна гръб и скръсти ръце – Но се страхувам, че повече нищо няма да бъде същото...
- Защо го казваш?
Киреи учудено се приближи до него и нежно докосна рамото му. Той потрепери.
- Наред ли е всичко?
Младият мъж не отговори. Само се обърна и я прегърна. Силно. Сякаш се страхуваше да не я изпусне. Тя се изненада от реакцията му. Беше някак си... необичайно... Но също го прегърна... силно...
Да, Сето се страхуваше... Страхуваше се... Страхуваше се, но не от заплахите на брат й... Просто не искаше да я загуби. И я прегръщаше все така силно... Сърцето му биеше бързо, все едно искаше да изскочи от гърдите му. Бе го обзело някакво необяснимо чувство. Като че ли искаше този момент наистина да продължи завинаги. Да я усеща близо до себе си...
Трябваше ли му нещо друго сега?
Не.
Той затвори очи.
Този изящен аромат... Тази топлина... Тази деликатност...
Киреи плахо докосна устните му. Толкова бе крехка, толкова нежна… Кожата й бе така мека... Уханието й му действаше като опиум...
Сето несъзнателно целуваше устните й, шията й, раменете й...
Дрехите й му пречеха...
Погледна очите й. В тях прочете желание...
Изведнъж се спря. Какво си мислеше, че прави?!
- Какво има? – гласът на Киреи му прозвуча като мелодия.
Всичко бе наред, но...
Као...
Не трябваше ли да се страхува от него поне малко?
Може би... Но това желание го побъркваше!
- Сето? Добре ли си?
Не отговори и момичето го целуна отново.
По дяволите! Така копнееше за устните й!... Тази слабост бе по-силна от него и той не можеше да я избегне.
Бавно вдигна крака й около себе си, сграбчи я и я понесе на ръце.
- Сето...! Сето, ще падна...! – почти извика момичето и се вкопчи в него – Пусни ме!
- Няма да паднеш! – прошепна той, вдишвайки жадно аромата на кожата й. От страх тя се бе притиснала в него, несмеейки да помръдне, затова Сето я понесе към колата и я отпусна на предния капак – Така по-добре ли е?
- Да... – Киреи прехапа устни, прокарвайки длани по гърдите му – Аз...
- Искаш ли...
- Да го направим, Сето! – прошепна и жадно го целуна – Искам те...!
Тя импулсивно смъкна шлифера от раменете му и хвана блузата му, придърпвайки го към себе си. Младият мъж захапа устните й, когато...
" Киреи е една малка перверзна кучка..."
- Чакай, Киреи, спри! – изведнъж се отдръпна и момичето го изгледа учудено – Не мога.
- Какво има? Нещо не е наред ли? – тя посегна да го погали, но той хвана ръката й.
- Качвай се в колата!
Взе обратно шлифера си и се приготви да се качва. Не можеше така. Сякаш думите на Као му подействаха като спирачка. Погледна я. Тя не можеше да вземе решение.
- Просто се качвай! – нареди и момичето послушно седна до него в колата. На лицето й обаче бе изписано разочарование. Тя наведе глава.
- Пак се отдръпваш, така ли?
В гласа й имаше укор... или съжаление... или... Сето не знаеше.
- Не се отдръпвам, Киреи...
- Тогава какво има?
- Аз просто... Охх! – той тежко се отпусна назад – Прекалено е сложно...
Киреи докосна ръката му и той я погледна отново.
- Знаеш, че можеш да разчиташ на мен... Какво има?
- Няма значение – пресегна се и я целуна – Ще те откарам до вас.

* * *
Караше мълчаливо.
Плановете му за вечерта бяха коренно различни. Трябваше да бъде специално...
Знаеше, че брат му няма да се прибира. Да... За разлика от него на тази възраст, Мокуба обичаше развлеченията и имаше приятели, с които излизаше...
Къщата щеше да бъде празна...
Не.
Тази вечер бе наредил да украсят трапезарията с рози. Десетки букети бели рози. Все пак, след като нямаше възможност да ги изпрати у Киреи, поне можеше да направи заради нея скучния си дом поне за една вечер приличен на приказен.
Колкото и странно да изглежда, Сето имаше наистина изтънчен вкус за романтика... Киреи го бе събудила у него. И той искаше да й подари едно вълшебно преживяване...
Вечер, която да не забрави никога...
Но всичко се провали.
Трябваше да очаква, че Као може да се заяде за нещо. И, след като се бе скарала с брат си, на Киреи едва ли й беше до романтика. Тя сама каза, че иска да избяга от всичко...
А така, както се развиха нещата, щеше да е най-добре да я прибере у тях. Стигнаха толкова далеч, а той изведнъж се отдръпна... Кой знае какво си бе помислила тя... Но по-добре бе така, отколкото да разбира какво става в действителност.
- Пристигнахме – той спря колата пред къщата и погледна момичето – Предай на брат си много здраве от мен!
- Ще ти се! – засмя се тя – Знаеш, че няма. И без това по това време той сигурно... – надникна през прозореца към квартирата си и на лицето й се изписа безспокойство – По дяволите!
- Какво става?
- Вкъщи свети. Значи Као ме чака... – въздъхна – Бих предпочела да спеше. |=(
- Лош късмет – мрачно подметна младият мъж.
- Да... Ти го каза. Много лош късмет – Киреи поклати глава и неочаквано се засмя – Знаеш ли... Предната вечер той направи нещо много... странно...
- В смисъл? О_о
- Малко ми е... не знам... – тя продължаваше да се смее – Не мога да го възприема...
- По-сериозно, Киреи! – скара й се той – Какво е станало?
Тя изведнъж стана сериозна и заяви:
- Као ми пусна ръка...
- Као е направил КАКВО?!?!
Изведнъж очите на Сето се разшириха и той почти извика:
- Шегуваш се, нали?!
- Не – усмихна се Киреи – Искам да кажа... Може в момента да ми звучи смешно, но тогава му се ядосах много и се изнесох на дивана. Иначе...
- По дяволите! – той гневно удари волана и заби поглед в празното пространство. Тя го изгледа изненадано.
- Какво?
- Защо не ми каза още вчера?! – като втрещен, младият мъж сякаш въобще не чу въпроса й. Неочаквано запали колата и потегли нанякъде.
- Какво правиш?! Накъде тръгна така? – извика момичето стреснато. Младият мъж мълчеше. Спря на едно кръстовище и я погледна.
- Киреи, остани при мен тази вечер!
- Какво?!... – изуми се тя – Нали щеше...
- Моля те, Киреи!... – прошепна той. Нещо в настойчивия му поглед я притесняваше и тя наведе глава – Ще съм по-спокоен, ако знам, че си при мен, а не при него...
Тя впери поглед в очите му. Защо? Защо не искаше да я остави? Това там горе бе собственият й брат... нямаше да й направи нищо...
Макар и убиец...
- Сето, плашиш ме... – промълви – Наистина ме плашиш... Какво се е случило между вас двамата? Защо сте толкова наострени един срещу друг?
Сето мълчеше. Пресегна се, погали лицето й и нежно целуна устните й.
- Означаваш толкова много за мен... Не искам да рискувам да те оставя с него...
- Но...
- Знам, че ти е брат – тихо, но настойчиво я прекъсна – Просто му нямам доверие.
- Същото каза и той за теб – Киреи наведе поглед – На кого трябва да се доверя АЗ?
- Решението е твое, Киреи... Не те карам да избираш между мен и него... – той замълча за кратко. Сякаш думите му го задавяха или не знаеше как да ги изрече. Прошепна – Само те моля... Ела!...
Момичето го погледна тъжно. Колко красива беше така... колко крехка и ранима... Сето я погали и тя хвана ръката му и целуна пръстите му.
- Добре... – едва изговори – Идвам с теб.
Той облекчено си пое въздух, сякаш камък падна от плещите му. Не каза нищо. Отново подкара колата към дома си, бързайки да я отведе колкото се може по-скоро надалеч от психопата, когото тя наричаше свой брат.
През целия път обаче и двамата мълчаха. Някакъв необясним страх сковаваше съзнанието на Киреи и тя инстинктивно се бе вкопчила в предпазния колан.
Времето минаваше страшно бавно.
Бе изминала сякаш цяла вечност, когато Сето спря и каза тихо:
- Пристигнахме.
Колата беше паркирана пред голяма желязна порта. Младият мъж набра някакъв код и тя се отвори.
Отново потеглиха. Движеха се по широка алея насред обширен двор. Момичето се оглеждаше удивено. По обширните поляни от двете им страни се издигаха големи зелени фигури във форма на чудовища, които някой градинар бе изваял от храстите. Каменни композиции, изкуствени езера... Може би единствено градини с цветя нямаше. "Нормално – помисли си – Надали той се интересува от тях..."
Алеята продължваше. Сякаш краят на това имение не се виждаше. Някъде встрани като че ли се очертаваше силуета на гора или нещо такова... И всичко това беше в двора!
Най-после на светлината на фаровете се показа и къщата. Беше някаква огромна сграда, или поне така изглеждаше. Сето спря колата и Киреи бавно излезе навън. Погледът й не можеше да обхване всичко наоколо.
- Това ли е... Това ли е твоето... вкъщи? – заекна. Младият мъж я хвана за ръка и я поведе по стълбите към верандата отпред.
- Теоретично да – отвърна той – Не прекарвам много време тук... Хайде!
Влязоха в обширно фоайе, обляно в меката светлина на скрити в тавана лампи. На едно кресло дремеше възрастен мъж и, при шума от затварянето на вратата, се разбуди и уважително стана.
- Господин Каиба! Очак...
- Всичко е наред, Хобсън. Можеш да си легнеш.
Той се поклони дълбоко.
- Да, сър! Всичко е готово, както наредихте. Ако имате нужда от нещо...
- Хобсън! – Сето с тон, недопускащ възражения, прекъсна иконома си – Свободен си! Лека нощ!
- Лека нощ, сър.
- Хайде, Киреи!
Младият мъж поведе момичето нагоре по стълбите, давайки й възможност само да проследи с поглед как "Хобсън" се скрива зад една врата. Спряха пред някаква стая. Той я погледна странно.
- Надявам се, че ще ти бъде удобно – тихо изговори, отключвайки – Заповядай!
Намираха се на прага на просторен апартамент, обзаведен със строги, но с вкус подбрани мебели. Киреи смутено се огледа.
- Не бих могла да искам повече... Не се притеснявай :)
- Съседната стая е моята – продължи младият мъж – Ако имаш нужда от нещо, можеш да ме...
- Сето, казах ти да не се притесняваш! – тя го прекъсна – Всичко е наред... – влезе и смело заразглежда наоколо – Имам легло... има и баня... има и още много неща, но повече не ми трябва...
- Да, добре! И все пак... – настоя той, но момичето сложи ръка на устните му.
- Стига, става ли? – той кимна и тя нежно го прегърна, прошепвайки – По-спокойно... Няма да се счупя... Недей да трепериш над мен като над порцеланова кукла. И без това ми е странно държанието ти...
- Странно ли? – въпреки непукисткия си тон, Сето сякаш се изчерви – Защо? Аз не...
- Не знам... – тихо изговори тя – Никога не съм виждала тази твоя страна и не мога да я възприема... Не разбирам защо правиш всичко това... А и ти не ми даваш никакво обяснение...
- Само искам да си в безопасност...
- От какво? – Киреи изстреля думите си на секундата и той наведе глава мълчаливо – Ето, пак не ми даваш никакво обяснение...! Какво да очаквам? Избрах да дойда с теб, вместо да остана в собствения си дом, и искам да знам поне една причина за...
- Искам да бъда с теб! – неочаквано отсече младият мъж и тя остана за секунда без да може да вземе решение – Стига ли ти тази причина?
- Не!
Въздъхна тежко. Как сам се бе набутал така... Трябваше да очаква въпроси и да бъде готов със задоволителни отговори, вместо да действа толкова импулсивно и да се оплете в собствените си думи и действия. Затвори вратата. Оставаше му един последен опит.
- Не ме питай повече за това – глухо отвърна – Няма да ти кажа нищо повече.
- Но аз иск... – момичето понечи да му противоречи, но той я прекъсна заповеднически:
- Казах! Не ме питай повече! Причината си ти! – Сето пристъпи към нея и хвана лицето й, вперил пронизващия си поглед в очите й – Искам... Искам само да бъда с теб...!
Не можа да му отговори. Той открадна думите й, впивайки жадните си устни в нейните. Бе освободен от задръжките и от напрежението, което го стягаше преди, и сега можеше да бъде изцяло себе си такъв, какъвто е в действителност и какъвто щеше да се покаже единствено пред нея.
Нежен и романтичен... Обичлив и раним...
И все пак пълновластен собственик на това, което знае, че притежава...
- Ами ако аз не искам?
Киреи като от нищото се отдръпна от него. Погледна я странно и изненадано. Посегна да я целуне отново, но тя извърна глава. Още един опит и още един, и още един... неуспешни. Това започна да го ядосва.
- Хей! Какво ти става? – синият му поглед съдържаше въпрос и учудване, които прикриваха надигащия се в него гняв. Насреща обаче момичето го гледаше с леден пламък в тъмнокафевите си очи. Само хлад.
- Целуни ме! – почти заповеднически каза Сето, хващайки в дланите си лицето й и пак посегна към устните й. Пръстите й обаче застанаха на пътя му.
- Кажи ми! – глухо изговори тя – Писнало ми е да ми спестяват това и онова! Не се дръж и ти с мен все едно съм малко момиченце!
Той я изгледа втренчено. В очите й сякаш проблясваха ледени искри. Усмихна се. Това все пак бяха искри и той копнееше да ги разпали. Не му беше до безсмислени караници.
- Ако смятах, че си малко момиченце, нямаше да те целувам... по този начин...
Устните му нежно докоснаха шията й. Горещият му дъх обгърна раменете й и той усети как ноктите й бавно се впиха в гърба му. Дишането й стана ускорено и накъсано. Вътре в нея огънят вече се разгаряше. Бе въпрос на броени минути кога ще пламне.
- Сето, говоря сериозно! – настоя тя. Твърдостта в гласа й го изненада. Погледна я в очите.
- Аз също! – в неговите имаше хлад и Киреи го усети – Спри да ме питаш за причина! Имам си своите причини да не ти казвам нищо. Остави това да бъде моя грижа!... – той замълча за кратко – Доведох те тук, защото искам да си в безопасност, а само докато си при мен мога да бъда сигурен в това!... И...
Мълчание.
Какво му стана? Сякаш загуби дар слово.
Бе вперил поглед в очите й и като че ли нещо в тях подкосяваше коленете му. Плавно приплъзна пръсти по чертите на лицето й, внимателно, сякаш тя бе от кристал, и бавно продължи към раменете й.
- И?
Гласът на момичето трепна.
- Искам тази нощ да бъдеш с мен, Киреи... – едва изговори младият мъж – Искам да си моя...! Искам да целувам устните ти... Да...
- Сето...
- Да галя тялото ти... Да докосвам кожата ти...
- Сето, млъкни! – прекъсна го – Не звучиш като себе си!
- Киреи, говоря ти...
- Говориш ми като пълен мухльо, Сето!
Изгледа я озадачено. С какво право си позволяваше да му говори по този начин?! Това го раздразни. Понечи да й отговори остро, но тя изведнъж го блъсна на леглото и с каменно изражение на лицето изговори:
- Размекнал си се. Онзи Сето Каиба, когото познавам, никога не би се оставил да му се подкосят краката от няколко забележки!
- Моля...? – той с явно недоумение се надигна, готов да отговаря, но Киреи с властно движение на ръката докосна гърдите му и го побутна назад, карайки го да се отпусне обратно на леглото.
- Не мога да повярвам, че, когато си нежен, се объркваш толкова... – тя се наведе над него, плъзгайки длани по тялото към раменете му. Очите й блестяха – Научих си урока. Повече няма да нахалствам... – тя прехапа устни. Свикнала със студеното му държание, сега незнайно защо искаше да играе по старите правила – А сега слушай внимателно и ти моя урок!
Хвана косата му на тила и го придърпа нагоре. С другата си ръка смъкна шлифера от едното му рамо и той сам го свали от другото. Дотук добре. Наведе се към него, сякаш искаше да го целуне, но в мига, в който докосна устните му, се отдръпна. В очите й заиграха палави пламъци. Сето се протегна да я целуне, но тя отново сложи ръка на гърдите му и го блъсна обратно на леглото.
- Казах ли ти да ставаш?
Той я изгледа учудено. Какви правила се опитваше да му наложи? Тя бавно прокара пръсти по гърдите му и издърпа блузата от панталоните му. Наведе се. Езикът й леко докосна пъпа му и той настръхна. Ръцете й бяха студени. Докосванията й го караха да трепери. Когато плъзна длани по кожата му и съблече блузата от гърба му, младият мъж тихо изстена. Хвана китките ѝ, за да избяга от студа, но момичето ухапа едната му ръка и когато посегна да ухапе и другата, той разбра, че трябва да я слуша... поне за сега.
Тя прокара език по корема и гърдите му. Устните й погъделичкаха шията му и дъхът й погали настръхналата му кожа. Сето отново потрепери, но този път не от студ. Беглите й целувки го възбуждаха... А тя продължаваше да го дразни с тях. Целувките й изгаряха кожата му, а дъхът й я възпламеняваше... Като лист хартия поднесен към запалена клечка кибрит... Той й беше подвластен... Къс глина в ръцете й... Тя можеше да направи с него каквото си поиска, без той да има сили да се възпротиви...
Киреи се потърка в него гальовно. Господи! Това го караше да полудява!
Плъзна длани по гърба й. Тя гореше. А той копнееше да има горещата й плът. Бързо и нетърпеливо свали блузката от нея, галейки раменете й. Тя сграбчи ръката му. Захапа и засмука нежно пръстите му и ги притисна към гърдите си. Сърцето й биеше бясно. Наведе се към него.
- Ти си един нещастник... – прошепна – Пълен кретен!
Думите й му подействаха като електричество. Сякаш някаква искра премина през цялото му тяло и той рязко се претърколи и легна върху нея.
- Какво каза?! – в гласа му прозвучаха гневни нотки.
- Казах, че си кретен – хладно изговори момичето – Не, всъщност си повече! Идиот и дръвник...
- Млъкни! – той грубо захапа устните й – Внимавай как ми говориш! Не ме ядосвай...
- Защо, ще ме накажеш ли? – тя се усмихна лукаво на недоумението му – Тази игра иска двама, Сето... – прошепна – А аз не искам да водя... Бъди лидер!
Младият мъж я изгледа странно. Това ли беше урокът? Тя прехапа устни предизвикателно.
- Какво има? Няма ли да се справиш?
Дишаше тежко. Бе вперил поглед в нея и сякаш не знаеше какво да й каже. Тя искаше да го провокира. Може би си мислеше, че така ще го раздразни... Да, дразнеше го, но сега той не беше същият, какъвто го бе виждала винаги.
Той внимателно погали лицето й и пръстите му се спряха на устните й. Нежно целуна шията й и погъделичка с език мидата на ухото й.
- Кой казва, че това е игра? – прошепна. Тя отвори широко очи. Ръката му бавно се плъзгаше по бедрото й под полата. Изведнъж обаче се отдръпна от нея.
- Целуни ме!... – промълви момичето. Той закачливо прокарваше пръст по корема и гърдите й. Гъделичкаше я. Тялото й потрепери. Тя безпомощно се надигна да достигне устните му, но той сякаш нарочно се отдалечи отново – Целуни ме...
Сето внимателно прокара пръсти през косата й. Приближи се към нея и тя доволно се пресегна да го целуне... но, вместо устните й, той нежно докосна челото й и с усмивка я погледна в очите. В тях се четеше изумление. “Какво правиш, Сето...? – сякаш казваха те – Какво смяташ да направиш?”
Остави я да се отпусне и бавно се наведе над нея. Устните му леко докоснаха нейните. Като да я раздразни още. Киреи посегна да погали раменете му, но той преплете пръсти с нейните и приклещи ръцете й към леглото. Полека продължи с целувките надолу по шията и раменете й....
И гърдите й...
Заигра се със зърната й. Захапваше ги леко и ги гъделичкаше с език. Момичето се изви, сякаш през тялото й бе преминала гореща тръпка. Подлудяваше ли я така? От гърдите й се изтръгна немощно стенание. Тя искаше да се освободи от хватката на ръцете му. Искаше да може да го докосва така, както той докосваше нея. Искаше да има всичко.
Сето пусна ръцете й и едва докосна кожата й с пръсти. Тя се засмя. Явно това я гъделичкаше. Но той искаше не да я гъделичка, а да й даде удоволствие. Погали и нежно целуна коремчето й и когато продължи и по-надолу, Киреи впи нокти в гърба му и се изви назад, треперейки. Всичко в нея крещеше: „Не спирай! Продължавай...!” Той внимателно разкопча полата и я плъзна по бедрата й. Гледката на голото й тяло го накара да затаи дъх. Гледаше я, сякаш без да е способен да направи каквото и да било, запленен от нея. Тя погали едва пръстите му и той се сепна. Наведе се над нея. Устните му докоснаха рамото й и той продължи с нежни целувки по тялото й, които продължи и по крака й.
- Сето...
Киреи се надигна да го достигне.
Нежно или не, по този начин той я измъчваше. Тя прокара длан по лицето му и го притегли към себе си. Впи силно устни в неговите. Не можеше да чака повече. Пръстите й се плъзнаха през гърдите му и спряха на копчетата на панталона му. Момичето бързо го разкопча и го дръпна надолу. А Сето й помогна. Сега бяха наравно. Той обви тънкото й тяло с ръце и облегна чело на гърдите й. Горещият му дъх я караше да трепери. Тя се притисна в него. Искаше да го усеща до себе си, да го почувства с цялото си същество.
Младият мъж плъзна ръка под бикините й.
Беше готова да прави любов.
Той също.

* * *
Сето се протегна и отвори очи. Отдавна не бе спал така леко и сега се чувстваше необичайно бодър.
Слънцето отдавна бе изгряло.
Сигурно наближаваше обяд. Имаше време да прегледа още веднъж тестето си преди да отиде в KaibaCorp.
Той се огледа. Наоколко бяха пръснати дрехи. В сравнение с по принцип, това беше едва ли не хаос...
Киреи се бе сгушила в него и топлината й му действаше успокояващо...
Но, колкото и да не му се искаше точно сега, тябваше да става. Погали внимателно косите й и прошепна:
- Киреи?...
- О, ти си буден! – момичето неочаквано вдигна глава. На лицето й цъфтеше мила усмивка, която стопли сърцето му още повече. Тя се пресегна да го целуне – Добро утро, слънце :)
- Добро... утро... – озадачено изговори Сето – Мислех, че още спиш... :/
- Не, събудих се преди около... половин час – засмя се тя – А ти беше толкова спокоен насън, че не ми даде сърце да те будя ^_^
Той се усмихна. Това беше така мило от нейна страна... Никой досега не се бе държал с него по този начин. Целуна устните й.
- Благодаря ти... слънце! – като чу това обръщение от него, Киреи се засмя отново – Но не трябваше, имам...
- Имаш работа, знам – уверено заяви тя – Именно. Освен това ще се и дуелираш. Имаш нужда да си добре отпочинал преди това. Дори и ти трябва понякога да спиш, нали? ^_^
- Да, и аз трябва да спя... – въздъхна младият мъж. Пак се отпусна на леглото и затвори очи. Колко странно само звучаха думите й... Загрижено... Но не с онази досадна загриженост, която му натрапваха всички. Подобно отношение бе получавал до сега само и единствено от Мокуба, малкото си братче. Но братската обич и привързаност също нямаха много общо с това, което виждаше сега в Киреи... Господи! Та той я познаваше едва от две седмици! Как за толкова малко време бе успяла да влезе под кожата му? Как той самият й го позволи? И как тя го караше да се чувства съвсем друг човек, когато бе в прегръдките й?... Даваше му тези моменти на щастие и спокойствие, които никога не си бе представял, че ще има... И го подкрепяше...
- За какво мислиш? – кротко попита момичето и той я погледна.
- Няма значение – погали нежно лицето й.
- О, хайде стига! – възкликна тя – Моля те! Нали не искаш... – на лицето й се появи онова миловидно изражение, което караше коленете му да омекват и Сето побърза да даде някакъв отговор, преди да се е разтопил:
- Не е нищо особено, Киреи... Просто си мислех, че... – млъкна. В очите й блестеше такова неподправено детско любопитство, а усмивката й го подкупваше. Погали я – Мислех си... През целия си живот не позволих на никого да се доближи до мен. Винаги съм бил силен, недосегаем... и това винаги ми е харесвало... Обичах самотата си и я споделях единствено с брат си. Двамата никога не се отделихме един от друг, дори и в сиропиталището...
- Били сте... – Киреи се сепна – Били сте в сиропиталище...?
- Да, бяхме. – с горчива усмивка изговори младият мъж – Гонзабуро ни осинови заради една изгубена игра на шах.
- Аз... Не знаех... – заекна момичето.
- Почти никой не знае.
- Бях чувала нещо такова, но не вярвах... – въздъхна – Сигурно сте му били много благодарни...
- Той никога не си направи труда да ни бъде истински баща, Киреи – Сето поклати глава – Дори напротив... Може да ми даде много... но разруши детството ми. Моето и на брат ми.
- Но... Как...? Защо?
- Аз бях стимул за собствения му син да бъде достоен наследник на баща си и съответно трябваше да си скъсвам задника от учене. Но след като онова момче умря, Гонзабуро започна да обучава мен. – глухо говореше той. Блясъкът в очите му помътняваше с всяка секунда и всяка дума от разказа – Направи ме такъв, какъвто съм. Не ми даваше и секунда спокойствие, дори не ме оставяше да виждам брат си, за да не се отвличам с „ненужни неща“... Постоянно ми повтаряше, че навсякъде наоколо си имам врагове и сам се превърна в такъв. Отричаше всичките ми мечти и рабирания, поставяше ми само изпитания, но така развърза ръцете ми и това ми позволи да взема компанията и да я превърна в това, което винаги съм искал... – въздъхна тежко и я погледна. Детската усмивка бе увяхнала на лицето й и в очите й трепереше единствено тъга – Хей... – младият мъж повдигна брадичката й и тя го погледна. Той се усмихна – До сега единственият човек, на когото съм държал, който държеше на мен и бе до мен, беше Мокуба. Но от няколко седмици...
- Стига, стига... моля те! Достатъчно! – Киреи рязко тръсна глава и се отдръпна – Беше прав, не трябваше да нахалствам, нямаше...
- Киреи? О.о
- Нямаше никакво значение! Трябваше да си мълча... – тя дръпна чаршафа със себе си, събирайки припряно дрехите из стаята – Хайде! Имаш да се подготвяш за дуел! А и сигурно си имаш и друга работа в KaibaCorp... И без това те забавих достатъчно. Не искаш да закъсняваш повече, нали? Обличай се! И аз трябва да се прибера вкъщи и...
Младият мъж я гледаше като гръмнат. Каква беше тази рязка промяна? Защо тя се отдръпна така? Защо смени така изведнъж темата? Той тъкмо щеше да й каже...
- Киреи? – отново попита и момичето с привидна разсеяност вдигна глава.
- Да?
- Всичко наред ли е?
- Да, всичко е наред, просто току-що се сетих, че имам малко работа вкъщи и... И трябва да се прибера и да си напиша... ъъъ... доклада за Ханами и...
- Защо ме лъжеш? – гласът му прозвуча глухо и странно, прекъсвайки потока от объркани изречения. Киреи го погледна в очите. Разочарование... въпрос... неразбиране... Това се четеше в тях. Тя понечи да каже нещо, но Сето вдигна ръка и направи знак да мълчи – Недей... – тихо изговори – Аз няма да ти нахалствам.
- Сето... Сето аз...
Киреи се разтрепера като лист. Той стана и отиде до нея. Сякаш не смееше да вдигне глава и да го погледне в очите. Младият мъж нежно погали лицето й и прошепна:
- Сега аз ти разкривам сърцето си и ти казвам нещата, които не бих казал на друг... Не се отдръпвай и ти... – отвори вратата и добави – Ще те оставя да си вземеш душ и да се облечеш. Обади се, когато си готова. Аз ще бъда в съседната стая.
И излезе.
- Сето? Ти си още тук? O_o
Тъкмо затвори вратата и щеше да отиде в стаята си, когато чу зад себе си гласа на малкото си братче.
- Да, добро утро, Мокуба – без каквато и да било емоция отвърна – Имах нужда от малко сън тази вечер.
- Ясно ^ ^ Дори не си спал в собствената си стая... – момчето понечи да отвори вратата и да надникне вътре, но брат му му попречи, хващайки рязко бравата.
- Не влизай! – глухо и заповеднически изговори. Очите им се срещнаха. Сето гледаше строго, с поглед, който не приемаше възражения, и Мокуба изненадано се отдръпна.
- Братко?
- Ще я притесниш.
- Ще... – момчето заекна.
„Сето? С жена? Вкъщи? Какво по дяволите... – помисли си той – Защо АЗ не знам НИЩО?!”
За момент му се прииска да бъсне брат си настрани и да влезе, само и само да види лицето на тази, на която Сето е позволил да го приближи и сега почти открито е довел в дома си. Изведнъж през главата му преминаха като на филм десетките пъти през последните две седмици, когато виждаше на лицето му или победоносната усмивка, или следите от току-що отшумял гняв... И то все след срещите му с един определен човек. Едно определено момиче. Как често се заседяваше при мониторите в контролната зала да наблюдава на пръв поглед тълпата... А всъщност бе гледал нея...
„Киреи... – разсъждаваше момчето – Но как? Мислех, че само си въобразявам...”
Заради нея ли беше целият цирк с Грант Хотел? Заради нея ли реши да отиде там?
И пак ли заради нея на следващия ден бе толкова крив и толкова озлобен към всички?
„Как така тогава сега...”
Мокуба не знаеше какво да мисли. Брат му не каза нищо повече. Просто си влезе в стаята, хвърляйки му само един последен поглед, който вероятно означаваше „Достатъчно умен си, за да не правиш глупости!”
Да, достатъчно умен беше, за да не влезе сега в стаята. Затова подмина с бавна крачка и озадачен поглед и заслиза по стълбите.
Нямаше логика.
Ако познаваше Сето добре, а Мокуба бе напълно убеден в това, след като веднъж отношенията му с някой минеха под границата, която добрият тон налагаше, бе едва ли не невъзможно някой да промени мнението му. Нима Киреи бе успяла? Момчето вече беше 100% сигурно, че онази вечер в хотела двамата са се скарали жестоко.
„И на Сето явно му пукаше – мислеше си той – Въпреки че се правеше на направен от лед”
Естествено. За нищо на света не би направил крачка обратно, за да оправи нещата... Тя го бе потърсила. Тя дойде в KaibaCorp, за да говори с него и явно тогава беше преобърнала всичко. Мокуба си спомни замисления поглед на брат си, когато му занесе Kaibaman. След това, на дуела, той беше съвсем друг човек и много хора го забелязаха.
„Мисля, че е щастлив”, бе отговорил на Джоуи тогава. Чак сега обаче си даде сметка защо.

* * *
Киреи се бе отпуснала на леглото.
Само 5 минути. От това имаше нужда в момента. 5 минути да остане сама с мислите си.
Отвън се чуха гласовете на братята Каиба. Но размениха само няколко думи и всичко пак утихна.
Защо? Защо?
Как нещата се промениха така само за един миг? Не беше честно...
Вечерта всичко беше толкова различно. Тогава бе просто Сето, просто тя... Просто двамата... и искаха да бъдат заедно. Без да мислят излишно. Просто действаха. И нито той, нито тя беше против...
Беше най-прекрасното нещо, което би могла да си представи...
Но защо го направи?
Можеше да му каже да си върви в другата стая и да си легне... А предпочете да се възползва от желанието и страстта му...
Как щеше да изглежда това в очите на другите? Какво щяха да кажат приятелите й? Какво щеше да каже Мокуба?
В техните очи тя сигурно беше „фенката“ от провинцията, познаваща единствено успеха на своя идол и нищо повече. И тази фенка бе успяла да направи невъзможното – да съблазни този свой идол, да покори непристъпния връх... Сигурно ще сметнат, че това е била целта й...
Знаеше ли тя нещо за него извън дуелите му?
Не. Бе се интересувала от него като шампион, знаеше за почти всеки негов успех, всичко, което правеше или бе правил някога... А за живота му не знаеше нищо... нищо...
Нищо, освен това, че е напълно сам и не допуска никого до себе си. И дотук. Край. Точка.
Нищо повече...
Даже не смяташе, че съдбата ще й се усмихне и ще й позволи дори да го срещне...
А как въобще той я допусна в живота си, как я остави да си играе с него?!
Сето Каиба в никакъв случай не беше наивник. Той бе играч, свикнал никога да не губи и с право. В ръцете си винаги оставяше поне по един коз и не се поддаваше на чуждите блъфове...
Но тази сутрин почти й каза, че я обича...
Той. Точно ТОЙ, който обичаше само себе си, компанията си и брат си.
Не можеше да му го позволи.
Какво щеше да му отговори? Нищо. Щеше да мълчи.
Сега дори не искаше да идва да гледа дуела му с Као. Нямаше смелост да застане там, защото не знаеше на чия страна би се обърнала. Сето или Као? Сето или Као?
Нямаше представа защо двамата не се понасят, но вече не виждаше и смисъл да пита. Нито Сето щеше да каже нещо, нито Као.
Единственото, което знаеше в момента, бе, че поводът Сето да я отведе у тях, е брат й и странното му държание. Сето му нямаше доверие. А Киреи... Киреи беше по средата... Раздвоена от тяхната взаимна ненавист. И ако това, от което се страхуваше, бе вярно... Значи бе заради нея...
И какво?
Щеше да отиде, да гледа дуела и, когато който и да било победеше, щеше да седи и да не може да вземе решение, защото е и за двамата. Не можеше да се хвърли на врата на победителя, защото за победения това щеше да бъде като удар под кръста.
Да...
Ако преди две седмици съдбата й се усмихна, предлагайки й да осъществи една мечта, сега буквално й се присмиваше в лицето.
Киреи въздъхна тъжно и зарови лице в завивката.
Миришеше на Сето. В стаята миришеше на Сето, дори и тя самата миришеше на него...
Този аромат я разтапяше...
Напук на собствените си желания, момичето скочи от леглото, грабна хавлията от закачалката и влезе в банята, за да измие този опиат от себе си.
Защо не беше толкова лесно...?
Кожата й помнеше всяко едно докосване, всяка целувка, сякаш те бяха оставили по нея безброй следи на сладка болка... И не искаха да изчезнат...
След половин час на вратата на стаята се почука и Киреи открехна плахо.
- Готова ли си?
Сето стоеше пред нея с бяла роза в ръка. Този мил жест я накара да се усмихне.
- Да.
- Извинявай, че не те изчаках... За теб е... – и без да чака отговор, закичи цветето в косите й, гъделичкайки я с леки целувки по шията.
- Сето, стига... – засмя се тя.
- Исках да ти подаря цяла стая, отрупана с тях, дори пода, леглото ти исках да бъде покрито с рози... – прошепна младият мъж в ухото й. Погледна я. Красивите му сини очи блестяха с искреност, която подкоси краката й – Не можах да го направя, затова вземи една!
- Сето... – думите му сякаш скъсаха нещо в нея. Нима той бе готов да й даде всичко?! А тя? Беше ли и тя готова? Не знаеше... Затова нямаше правото да бъде с него. Наведе глава и го подмина, изговаряйки едва чуто – Не мога да я приема...
Без да чака някаква реакция от него, Киреи тръгна с бърза крачка по коридора и заслиза по стълбите. Той само се обърна след нея, гледайки въпросително. Не можеше да вземе решение.
- Киреи?
Дори не го погледна. Учуден, младият мъж тръгна след нея, но тя ускори крачката и почти на бегом слезе долу. На последното стъпало обаче се спря и се обърна.
- Сето, какво е това? :O
На лицето й бе изписано повече от изумление. Сето отмести поглед от нея към фоайето долу, където прислугата му изнасяше от трапезарията огромните кошници с бели рози.
- Господин Каиба! – иконома ги видя и побърза да попита – Какво ще желаете да правим с цветята?
Той не отговори нищо. Очите му отново срещнаха очите на момичето. В тях се четеше въпрос, в неговите също.
- Какво означава това, Сето? – отново попита тя.
- Бях подготвил всичко за снощи – кратко отвърна – Исках да бъде най-хубавата вечер... за теб...
- Сето... – Киреи сякаш си глътна езика. Само го гледаше и трепереше. Накрая проговори – Тя... беше...
- Тогава какво те кара да бягаш?
Тя мълчеше. Погледа й се задържа на белите рози долу за около минута и пак го погледна.
- Беше грешка!
И с тези думи се обърна и понечи да слезе надолу. В очите й се бяха появили сълзи, които той не трябваше да вижда. Но, още преди да успее да направи и крачка, младият мъж с два скока я настигна и хвана ръката й, принуждавайки я да се обърне и да го погледне отново.
- Защо? – настоятелно попита – Не го ли искахме и двамата?
- Защо само го правиш по-трудно? – въздъхна Киреи.
- Искахме ли го? – повтори той.
- Да! – извика момичето – Искахме го и точно там е проблема! – тя се дръпна от него – Аз не те заслужавам! Какво ще кажат другите за това, Сето?!
- Киреи, какво въобще те интересува мнението на другите?! – извика и той на свой ред – Какво общо имат...
- Интересува ме, глупако! – прекъсна го – Не съм непукист като теб! Интересува ме какво ще кажат приятелите ми! Интересува ме какво ще си кажат служителите ти, след като си тръгна сега! Интересува ме какво ще каже Мокуба...
- Мокуба ще каже, че вече беше крайно време някое момиче да завърти главата на брат му! – неочаквано отнякъде се чу гласът на момчето и секунда по-късно то излезе от трапезарията, скръстило ръце – И съм доволен, че това момиче си ти, Киреи, а не някоя надута кучка с много пари и още повече самочувствие.
- Но... – момичето заекна. На лицето на младия мъж бе изписана самодоволна усмивка, сякаш й казваше „Видя ли?”. Тя наведе глава и въздъхна тежко. Погледна го, погледна и Мокуба, след това пак него и прошепна – А какво ще каже брат ми?
Мълчание. На този въпрос Сето не знаеше как да отговори.
- Той е единственото ми семейство, Сето... – глухо изговори Киреи, обърна се и заслиза бавно по стълбите.
Младият мъж въздъхна. Кой знае защо се почувства смачкан. Потърси с очи Мокуба и в погледа му намери нещо, което сякаш му каза „Не я оставяй!”. Трябваше ли да го послуша? Не беше ли преглътнал вече достатъчно от гордостта си? Отново погледна Мокуба. Погледът му вече крещеше: „Настигни я, идиот такъв! Сама ли ще я оставиш да си ходи?!”...
Но явно гордостта беше по-силна...
- Киреи, почакай! – провикна се Мокуба и момичето се спря, без обаче да се обръща.
- Какво?
Той я настигна и тихо каза:
- Ще те закарам до вас!
- Благодаря ти, Моки... – тя кимна. Двамата се качиха в една спортна кола и момчето я погледна.
- Хей... Понякога се държи като кретен. Прекалено е горделив... Но, след като украси...
- Мокуба, просто ме закарай вкъщи, моля те! – Киреи изнервена го прекъсна и той озадачено млъкна – Извинявай, но... Но наистина мястото ми не е с него...

Сря Окт 27, 2010 9:45 pm

Нед Ное 07, 2010 7:46 pm

Везните се накланят

А сънят го беше вдъхновил толкова много...
Предния ден се събуди още преди изгрев слънце и не можа да заспи повече. Нямаше смисъл да се върти неспокойно, затова реши да стане и, без да се обади на сестра си, излезе. Запали мотора и тръгна извън града. Колкото може по-далеч от Домино.
Кара сигурно 5 или 6 часа. Ако можеше, сигурно щеше да стигне до края на света.
Пътят му криволичеше негоре по планината. Скоро асвалтът се преобърна на камъни и прах, след около час вече беше тясна пътечка между дърветата, когато, след още няколко часа каране в шубраците, изчезна на малка сенчеста поляна. Без да се замисля, Као слезе от мотора и стремително навлезе в заобикалящия го гъст храсталак. Без да обръща внимание на това, че клоните го блъскат и бодлите им дерат дрехите, ръцете и лицето му. Нещо го теглеше нататък, където измежду листата насреща блестеше слънцето и светлината му с всяка крачка ставаше по-силна...
Докато неочаквано не се намери на ръба на дълбока пропаст, на дъното на която бучеше река.
Това беше мясото, което търсеше! Тук можеше с чиста съвест да се отърве от кошмарите си. Той бавно свали пръстена от ръката си и го погледна. Просто груб масивен пръстен с празно златно око. Ако можеше да го продаде, сигурно би получил хиляди само заради масивността му... Но не можеше...
Протегна ръка над бездната. Трябваше само да разтвори пръсти и всичко щеше да свърши... Но пак, както и преди години, нещо го спираше. Пръстенът не искаше да бъде захвърлен.
- Хайде, Фродо! – през зъби изговори младият мъж – Сега си като Фродо, нали? – сякаш се присмиваше сам на себе си – Можеш да се отървеш от него...

* * *
Беше около 7 вечерта.
Киреи я нямаше.
Младият мъж заключи вратата и седна на леглото. В юмрука си все още стискаше Пръстена на Анубис. Не му бе стигнала волята да го хвърли.
Чувстваше се страшно уморен, все едно някой бе изцедил силите от тялото му като от парцал. Отпусна се на възглавницата и не след дълго се унесе и заспа дълбоко.

* * *
- Као...?
Гласът на Киреи долетя до ушите му като в мъгла. Той не помръдна.
- Као? – повтори момичето и го побутна. Той отвори очи.
- Ох... Какво има?
- Излизам. Ще се забавя.
- Добре... – без да й обръща внимание, младият мъж се обърна на другата страна. Но, в момента, когато тя щеше да затвори вратата, съзнанието му асимилира думите й и той се сепна – Чакай, Киреи! Къде отиваш?!
Момичето го погледна учудено.
- Имам уговорка... Трябва да вървя. Ще закъснея...!
- Почти единайсет е... С кого ще излизаш по това време? Кога ще се прибереш? – настоя Као. Той стана и светна лампата, примигвайки на светлината. Бе се облякла като за среща.
- Казах ти, ще се забавя! Не знам кога ще се върна... – Киреи изнервено започна да потраква с нокти по вратата – Закъснявам...
- С кого ще излизаш? – вече подозираше отговора, но искаше да бъде сигурен, да го чуе от нея.
- Няма значение! Хайде... – момичето понечи да излезе, но той бутна вратата и я затвори пред носа й. Тя въздъхна изнервено – Као... Стига!
- С кого ще излизаш? – повтори отново той.
- Няма значение! Пусни ме да изляза!
- Кажи ми веднага, Киреи! – извика той неочаквано – С него ли? Забрави да те пусна, ако...
- Као, не се опитвай да ме спираш! – ядоса се тя – Не си ми родител, за да ми казваш какво да правя!
- Не съм, но съм твой брат! – глухо каза младият мъж – И имам право да знам къде ходиш и какво правиш, за да те спирам, когато се налага...
- Пет години те нямаше, за да ме спираш! Мислиш ли, че ще те оставя сега?! – извика момичето.
- Киреи...
- Взимам решенията си сама, така че не ми се бъркай! – тя дръпна ядосано вратата и излезе, казвайки само едно студено – Довиждане!
Као замръзна. Погледът му помътня. Десетина секунди му бяха нужни, за да преглътне думите й, които се забиха като нож в сърцето му.
За нея той беше просто един натрапник...
Бавно отиде до прозореца. Познатата фигура на Каиба се приближи до сестра му и двамата си размениха няколко думи, при което той я хвана за ръката и я дръпна в страничната пресечка.
- Малко копеле! – процеди Као през зъби – Предупредих ви!... И двамата...
А сънят го беше вдъхновил толкова много...
Нищо не беше останало вече от добрите му желания и намерения. Само мъст.
Мрачната сила от Пръстена си даде сметка, че чрез него не притежава нищо, че не може да контролира другите... И за секунди се почувства застрашена. Трябваше да запази влиянието си върху него и да го направи възможно най-силно, фокусирайки се върху една единствена мисъл – отмъщение. В очите на младия мъж Киреи го бе предала, заставайки на страната на врага му. И, въпреки че в действителност искаше да я предпази, Пръстенът изкривяваше „предателството” й до такава степен, че да повлече и нея в пропастта.
Тя рано или късно щеше да се прибере... и той щеше да я чака.

Нед Ное 07, 2010 7:47 pm

16

”It’s just the beast under your bed
In your closet in your head…”

Киреи не проговори през целия път до дома си.
Това смущаваше Мокуба. Смущаваше го, защото му бе ясна причината за мълчанието й. Или поне той мислеше така. Когато спря колата пред къщата и момичето понечи да слезе, той подметна:
- Ще говоря с него веднага, щом го видя. Рано или късно трябва да се научи да преглъща егото си...
- Няма смисъл, Моки... – глухо изговори Киреи.
- Разбира се, че има! – той хвана ръката й – Вече не става дума само за него, а и за теб! Уморих се да гледам как си пилее живота само в работа! Крайно време е да започне да живее истински...
- Тогава да се вземе в ръце и да живее...! – момичето повиши тон с явно раздразнение – Никой не го е хванал за гушата и да му казва...
- Не разбираш ли, Киреи?! – Мокуба почти извика – Ти си тази, която го прави щастлив за първи път от години... а заради гордостта си той е готов да те загуби...
- Проблемът не е в гордостта му, Мокуба. – тя отвори вратата и слезе от колата – Аз съм проблемът. Не мога да обърна гръб на брат си заради Сето...
- Но...
- Съжалявам, но е по-добре да се отдръпна!
И Киреи се обърна и с бърза крачка влезе в къщата. Не искаше да обяснява причините си. Нито единият, нито другият от братята Каиба щеше да я разбере. На бегом се качи до третия етаж, където беше квартирата й, и се спря пред вратата. Шансът Као да я чака вътре, въоръжен с десетки неприятни въпроси беше почти 100%. Тя пое дълбоко въздух и отключи.
- 13:48... Я виж ти! Прибра се по-рано, отколкото очаквах!
Саркастичният му глас прозвуча откъм дивана. Момичето заключи, облегна се на вратата и затвори очи.
- Спести ми лекцията, ако обичаш...
- Добре ли си прекарахте? – изстреля той.
- Не е твоя работа! – сухо изговори Киреи и отвори очи. Стаята беше полумрачна. Плътните пердета бяха спуснати и единствената светлина, която се прокрадваше, идваше от процепа между тях – Не ми се говори за това...
- Защо? Не те ли задоволи? Какво не ти хареса? Не успя да му стане или ти скъса задника от чукане? – Као отново я прекъсна. Лицето му беше в сянка и не се виждаха очите му. Нито разкривената му злобна усмивка. Държанието му обаче беше възмутително и тя, раздразнена, понечи да отговори, но той продължи – Кажи ми, Киреи, кой беше по-добър? Президентът на KaibaCorp или брат ти?
- Как... – заекна. Това шега ли трябваше да бъде?! Или може би той се гавреше с нея – Моля?! Какво искаш да кажеш с това?
- Искам да кажа – Као стана от дивана и се приближи към нея, – че ми е пределно ясно, че ти и онова жалко богаташче тази вечер сте спали заедно. И просто се чудех... – празният му поглед се впи в очите й – С кой ти беше по-хубаво? С него или с Као? – тя мълчеше. Гледаше го и не отговаряше. Той скръсти ръце и се ухили още повече – Добре, ще го кажа по друг начин: снощи... Снощи ти излезе с малкия Каиба... Аргх! Малкият перверзник... Видях ви, затова няма смисъл да ме лъжеш... Нямам си на идея къде те е водил и, да ти кажа честно, дреме ми на оная работа. Обаче, за да се прибереш по обяд, не ми се вярва да сте пили по чаша старо вино и да сте заспали пред някой скучен филм...
- Престани! – глухо изговори момичето – Говориш пълни...
- Прави секс с него, нали, Киреи? – прекъсна я младият мъж, заставайки вече само на дъх разстояние от нея – Прави секс с него, също както и преди седмица го направи с Као... Изчука ги и двамата като рaзгонен петел в курник, нали?! ]:)
Очите й се разшириха от изумление. Погледът му вече не беше празен, а изпълнен с нещо диво. Това я уплаши. Тя го зашлеви, изблъска го от себе си и отстъпи няколко крачки назад.
- Ти си луд! – извика – Чуваш ли се въобще какво говориш!? Не съм правила нищо с теб...
- Вярно, водката, алкохола, пиячката... – Као се изсмя – Не си спомняш все още нищо, нали? Но брат ти помни... – и посочи главата си с пръст.
- Као...? – прошепна момичето уплашено. Думите му не можеха да бъдат истина. Той й се ухили още по-злобно.
- О да, и аз си спомням! – невъзмутимо продължи, а на лицето му усмивката се разкривяваше все по-отвратително – Започна с една целувка... много добре се целуваш между другото ]:) И, както се беше отпуснала на леглото, Као започна да те целува цялата и не спираше да те опипва, да гали гърдите ти, краката ти, сладкото ти стегнато дупенце... Ох, как искам да го стисна!... Съблече всичко, което беше по телцето ти и тогава ти го дръпна към себе си и разкопча колана му...
- Стига... – Киреи се задъха. Изведнъж в съзнанието й започнаха да изскачат откъслечни картини от онази фатална вечер, блуждаещи спомени и усещания... Краката й омекнаха и тя се строполи на пода. А Као сякаш напук я гледаше доволно и продължаваше:
- ...О, да, Киреи, невероятна си! Само като се сетя как викаше от удоволствие и искаше още и още, мога да свърша! Даже и споменът за това ме възбужда толкова...
- Престани! Перверзник такъв! Не ти вярвам! – изкрещя момичето – Ти си ми брат, не би направил такова...
- НЕ СЪМ БРАТ ТИ, КУЧКО! ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТЪПА ТАЗИ...?! – неочаквано извика Той, дръпна косите й и я накара да се изправи и да го погледне в очите – НЕ СЪМ И, АКО ПОИСКАМ, МОГА ДА ТЕ ОПРАВЯ ОЩЕ ТУК И СЕГА! НЕ МИ ПУКА ЗА ТЕБ!
Киреи се вкочани. За секунда й се стори, че наполовина осветеното от слабата светлина лице насреща й не е на Као. Стори й се, че тази безобразно разкривена усмивка в сянката дори не е и човешка.
- Ккк... Као... – проплака.
- И ПРЕСТАНИ ДА МЕ НАРИЧАШ ТАКА! Нямам нищо общо с твоя „Као”! Той е само черупка! Една проста къща... наречи го приемник... хазяин... Обичам да мамя хазяите си... – Той я блъсна на земята, надвеси се над нея и насочи юмрук насреща й – Виждаш ли този пръстен? – почти навря Пръстена в лицето й – Бог знае колко е по-стар от историйките ви за фараони... Нарича се Пръстен на Анубис и ми дава правото и силата да съдя! ТОВА СЪМ АЗ, А НЕ ОНОВА МЕКОТЕЛО! АЗ КОНТРОЛИРАМ ЖИВОТА МУ И ЩЕ ВИ ОТМЪСТЯ И НА ДВАМАТА ВМЕСТО НЕГО! И ЩЕ ЗАПОЧНА ОТ ТЕБ!
- Какво...? КАО, НЕ...!
Той сграбчи полата й и с едно рязко движение я разкъса. Момичето се опита да стане, но Той я хвана за гърлото и я приклещи към пода, смеейки се диво. Тя впи нокти в ръката му. Той я задушаваше и в същото време с другата си ръка бъркаше в бикините й.
- Охооо! – възкликна Той и лукаво облиза разкривените си в противна усмивка устни – Вече си се подмокрила!? Добро момиче! Ще улесниш батко си...
- Не... – едва чуто изговори Киреи. Искаше да избяга. Сгърчи се и се опита да го срита между краката, или поне да разкара ръката му, но Той не обръщаше внимание на опитите й и продължаваше да я стиска.
- Много си била бойна, малката! – изсмя се – Така ме възбуждаш още повече! Хайде! БОРИ СЕ! БОРИ СЕ ПОВЕЧЕ! ПОВЕЧЕ!
Дръпна потника й и разкъса и него. В очите му проблясна похотливо злорадство и той захапа едната й гърда.
- КАО НЕДЕЙ!!!... – извика през сълзи момичето – Недей...! Не...нее-е... Као... КАО СПРИ!!! БОЛИ МЕ!... – тя рязко се надигна и в гърча си, опитвайки се да се измъкне, захапа ръката му. Той изрева от болка.
- ААРГХ!... КУЧКА!!! ПУСНИ МЕ!!! – Киреи обаче не отпускаше захапката си и дори я стягаше. Той изръмжа злобно. Ръмженето му отново се превърна в див фанатичен смях и Той извика – КАЗАХ ДА МЕ ПУСНЕШ...!
Удари я.
Може би не прецени силата си, а може и да я беше предвидил, но от удара момичето политна настрани, блъсна се в дивана и падна на земята в безсъзнание.

* * *
Когато се събуди, беше сама.
Все още лежеше на пода до дивана и явно брат й не я бе докосвал повече...
Брат й...
Нима още можеше да го нарече свой „брат” след това, което стана?!
Пред очите й изникнаха мъгливи спомени. Да, сега си спомняше. Болката, когато Сето я отхвърли, горчивата бутилка водка, с която искаше да я забрави...
Целувката...
Онази нощ Као беше толкова нежен с нея... Тя се нуждаеше от ласките му, а той й ги подари без да иска нищо повече от нея...
До този момент.
Сега вече Киреи се страхуваше от „брат си” и от това, което той можеше да й причини... На нея и на Сето...
- Господи! Дуелът!
Стреснато, момичето се огледа за часа. Беше почти 4 следобед. Имаше достатъчно време да отиде до 6 и все пак се разбърза. В момента, в който стана обаче, усети някаква слабост. Главата още я болеше от удара в дивана или може би от падането след това. Тя се олюля и отново се свлече на пода.
- Трябва... – прошепна, надигайки се с мъка – Трябва да отида... Трябва да говоря с... – в съзнанието й пробляснаха думите, които тя самата бе изрекла неотдавна: „...после се сблъскахте с онзи с двете самоличности... Ммм... Марик...” Ако имаше някой в този град, който да може да й разясни какъв по дяволите е този „Пръстен”, откъде се е взел и защо кара брат й да се държи като НеЩо ДрУгО, то това беше Марик. Не само, че беше пазител на гробницата на Фараона, ами беше и преживял подобно нещо...
Или поне така разказаха Теа и Маи...
Събирайки всичката си воля и сили, Киреи се изправи на крака и отиде до шкафа, за да намери нещо за преобличане. Извади първите дрехи, които намери, облече се и...
Вратата беше заключена.
Момичето отчаяно започна да търси ключовете си в чантата, върху шкафа, в джобовете си...
Нямаше ги.
Као ги беше взел.

Нед Ное 07, 2010 7:47 pm

Демони

Всички знаем поне бегло древноегипетските митове за Божествения съд след смъртта.
На свещени Везни се претеглят душите на мъртвите. Върху едната от тях, като огледало на душата, е поставено сърцето на покойника, разположено в урна, на другата — перо от камилска птица, известно като символ на справедливостта, чиято богиня е Маат. Отдясно е бог Тот с глава на птицата ибис, призван да отбележи присъдата, а отляво — бог Анибус с глава на чакал и с кръста на Вечността в ръка. С другата си ръка той насочва покойника към везните.
Анубис претегля поведението на покойника, който му разказва за стореното от него до божия съд. До него чака с отворена уста демонът Аммит с глава на крокодил, тяло на лъв и задница на хипопотам. Ако перото на праведността натежи, покойникът е спасен и бог Хор го отвежда до владенията на Озирис, но, ако сърцето е по-тежко, той е осъден да попадне в устата на демона.
Аммит или Вечно гладната. Богиня или по-скоро Жена-демон, приемаща формата на ужасяващо чудовище. Незнаеща какво е милост, тя чака до Везните на бога с широко зинала вечно гладна паст. Притежава Зъбът на Сет, с който изяжда грешните души и поглъща и всички спомени за тях, така че те потъват в забрава, сякаш никога не са съществували.

* * *
В най-дълбока древност било така.
Редът се спазвал. Аммит била вярна на бога Анубис и се подчинявала на Везните, въпреки нестихващия си глад. Но с времето гладът й се засилвал заедно с жаждата й за власт и тя замислила да я отнеме от господаря си. Планът й бил прост – да го причака в покоите му и да го нападне там, да изяде душата му и да получи силите му... Но не предвидила едно – Кръстът на вечността, който той носи със себе си. Благодарение на него, Анубис лесно успял да сломи изменницата.
За назидание я изпратил на заточение в Безкрайната пустиня – чистилище, в което трябвало да се скита, докато не се поправи. След като прекарала там половин година обаче, богът се смилил над нея и, смятайки, че се е поучила от грешката си, я взел отново на служба при себе си.
Жената-демон обаче не се била отказала от плана си. Знаела, че, за да победи Анубис, трябва да му отнеме Кръста на вечността, но й трябвал нов план, за да му го вземе.
Водена от коварството си, Аммит измолила от богиня Изида да даде малко от кръвта си. Примесила я с божествената амброзия, като само добавила подправки, за да заличи вкуса й, и поднесла чашата на Анубис, твърдейки, че я е приготвила за него в знак на своята вярност. Богът не се усъмнил в думите й. Отпил от кървавото питие и мигновено тялото му се вкочанило и се превърнало в дърво. Това бил шансът на Жената-демон да вземе Кръста. Въпреки вдървенената си същност обаче, богът не го пускал.
Скоро след това, разхождайки се в градината на Анубис, Озирис видял ново дърво, в което разпознал веднага Пазителя на Везните. Разбирайки за деянието на Аммит, той я наказал да бъде заточена завинаги в Безкрайната пустиня, като променил и божествения й облик. Тялото й било изпито до кост, крокодилската й паст се сплескала и на лицето й останала отвратително разкривена демонична усмивка и две нещастни, злобни очи. Защото тя била осъдена да бъде вечно нещастна и вечно злокобно озъбена, вечно гладните й уста да не познават засищане и мършавото й тяло да не може да напълни стомаха си, независимо колко е поел...
Озирис възвърнал облика на Анубис и му разказал за предателството на помощницата му и нейното наказание. За Съдника на души обаче то се сторило малко. След като Жената-демон прекарала в заточение 500 години, Анубис заключил душата й в пръстена си, за да може да я призовава, когато му е нужна, и я предупредил, че за всяко ново предателство ще прекарва в Безкрайната пустиня по още 500 години.
Много години по-късно, хората на Земята избрали своя първи Фараон и боговете решили да му дарят по един от своите предмети, за да бъде техен пълноправен представител сред смъртните. Всеки бог дарил по нещо – Ра дал колана си, Озирис – скиптър, Изида – огърлица...
Анубис, тъй като симпатизирал на новия Фараон, му подарил Пръстена си, като вложил в него и справедливостта на Маат, за да отсъжда вярно вината на хората.
Условието му обаче било, че Пръстена може да се предава от Фараон на Фараон само и единствено с пълното съгласие и съзнание на досегашния си господар.
Ако не, незнаещата милост Жена-демон в него ще вземе надмощие над Богинята на справедливостта. И на земята ще настъпи хаос, воден от жаждата за отмъщение...

Нед Ное 07, 2010 7:48 pm

Последният дуел

- Човече, не съм много сигурен дали наистина искам да гледам този дуел... – Джоуи жално изгледа последните 2 парчета в чинията, които му оставаха от третата пица – Така се натъпках, че е мога да стана от стола!
- Казах ти, че спагетите ще ти дойдат вповече :/ – Тристан замислено беше подпрял брадичката си, загледан в тавана. Погледът му лениво се отмести към масата и се спря върху двете парчета пица – Тези ще ги ядеш ли? – и той посегна да вземе едното от тях, но русокоското изведнъж живна, удари ръката му и дръпна чинията към себе си.
- Хей! Това си е мое!!!
- Ама нали каза... – Тристан пак се протегна нагло към пицата, но юмрукът на Джоуи посрещна челюстта му и го избута обратно на стола му – Ейййййййй!
Той раздразнено скочи, а русото момче посрещна действието му като отражение. Двамата се наежиха един срещу друг като котараци.
- Казах ти, пич! Това си е мое! – заплашително повтори русокоското.
- И трябваше да ме удряш???
- Да!
- А??
- ЧУ МЕ!!!
- КАКВО КАЗА?!?!
- Стига сте се били като малки деца! Джоуи, мислех, че вече си над тези неща...
Укорителният глас на Маи прозвуча заплашително на фона на ударите от токчетата й. Тя хвана двете момчета за челата и ги избута едно от друго.
- Е? – тя ги изгледа въпросително – Имате ли да ми кажете нещо?
Мълчание. Русокоското изгледа приятеля си изпод вежди така, сякаш той му бе изял закуската.
- Не. – измрънка.
Тристан се подсмихна многозначително и повдигна вежди няколко пъти.
- Казвах ти, че ще те командва, пич :D – ухили се, при което младата жена го стрелна с един вледеняващ поглед и той усети как по врата му да се стичат капчици студена пот, и смирено се сви – Нищо не съм казал...
„Да бе!” – сякаш казваше в момента цялото й изражение.
- Ще запомня това, малкия! – студено изговори тя и продължи – Готови ли сте?
- Ъъъъ... – русото момче погледна жално двете си парчета пица, преглътна тежко и побутна чинията си – Мда... Само трябва да изчакаме Юги и Теа, понеже отидоха в тоалетната. Иначе сметката...
- Теа не беше в дамската тоалетна, Джоуи! – Маи въпросително изгледа двете момчета.
- Сигурна ли си?
- Абсолютно! – остро отвърна тя – Вътре има само една врата, а не видях никой, приличичащ на нея, да чака отвън...
- Може да сте се разминали...
Една глава, обкръжена с рошава червеникаво-черна коса и руси кичури се подаде предпазливо откъм мъжката тоалетна и Юги пристъпи напред в заведението.
- Какво става, няма ли да тръгваме? – небрежно попита той, оглеждайки все така с недобре прикритта предпазливост лицата на приятелите си. Всички погледи бяха очакващо втренчени в него – Какво?
- Чакаме Теа – малко остро му отговори Тристан, междувременно взимайки едното парче от чинията на русокоското – Майше е уошче Фф туауетната – допълни с пълна уста и погледът на Джоуи се стрелна веднагически към него.
- Ах, ти, пираня такава! Измами ме!
Двамата вече бяха готови за бой, още преди другите да са успели да реагират.
- Готови ли сте, хора? Джоуи, даже не си помисляйте да се биете тук! Ще кажа на Серенити.
Възползвайки се от моментната бъркотия, Теа се беше измъкнала от мъжката тоалетна и сега изненадващото й появяване, а още повече, строгите й думи, приковаха вниманието на Маи и двамата побойници.
- Разбира се, сладурано! – младата жена проследи погледа, който двамата с Юги си размениха, и продължи – Защо се забави толкова?
- Малко женски проблеми ^_^
Никой не отвори темата повече. Решиха да се задоволят само с въпросителни погледи помежду си. На всички обаче им беше ясно едно нещо:
Юги и Теа се бяха забърсали в тоалетната.

* * *
Марик Ищар току-що беше пристигнал пред KaibaLand и остави мотора си на охраняемия паркинг, когато три фигури се приближиха до него.
- Няма никакво значение кой ще победи, Ал, не схващаш ли? Каиба така или иначе притежава компанията на татко си и един турнир няма да промени нищо. А ако Као спечели, просто ще прибере парите и край!
- Каиба няма да преживее отново да загуби собствения си турнир... – Алистър вървеше замислен, без да гледа накъде върви, така че без да иска се блъсна в младия египтянин – Съжалявам... – смотолеви, но, когато погледите им се срещнаха, на лицето му се появи усмивка – Марик!
- Здравейте! – кимна той на тримата дуелисти – Дошли сте за финала, а?
- Нещо такова – кратко отвърна Рафаел – Тези двамата – той посочи приятелите си – от сутринта ми надуват главата с безсмислените си спорове.
- Прав си, Раф! Безсмислено е – Валън побърза да се съгласи с него – Според мен всичко тук е само за шоуто и аз съм дошъл точно за това! Но той – с пресилено презрение в тона си, той изгледа косо Алистър – се е сдухал още от сутринта и ми развали целия ден с празните си приказки, че малкия и беззащитен Каиба нямало да се справи с белотното тесте.
Марик ги изгледа въпросително. Явно Валън очакваше мнението му по въпроса, тъй като нетърпеливо скръсти ръце.
- Е... – той объркано се почеса по тила – Аз гледам малко по друг начин на тези дуели, нали знаете...
- Да, знаем, че чудовищата са били истински – избоботи Рафаел – Но това тук е просто игра.
- Дали? – египтянинът се намръщи под въпросителните погледи на събеседниците си – Струва ми се, че Каиба и Као не се разбират особено...
- Каиба има това свойство – като на себе си промърмори Валън.
- А Као е агресивен не само като дуелист – продължи Марик – Затова може би ще е по-добре, ако Каиба се осъзнае навреме...
- И да му подари дуела и турнира?! – Алистър трепна като ужилен – Не мисля...
- Тук е пълно с охранители – глухо изговори Рафаел – Дори и Као да е толкова агресивен, няма да може да му направи нищо. Каиба няма да се предаде.
- Не знам момчета... – Марик помръкна при мисълта за Пръстена. Каквото и да знаеха за игрите с чудовища тези тримата, едва ли щяха да разберат проклятието на Аммит – Вие имате уважението към чудовищата, но аз вярвам и в моите богове. А те не са много спокойни от този дуел...
- Добре тогава, да не намесваме боговете XD – Валън поклати глава малко отегчено – Хайде да влизаме за по бира и да видим какво ще стане наистина!
- Ето това е приказка! – на лицето на Рафаел се появи доволна усмивка и той грабна двамата си приятели и ги понесе към входа – Идваш ли, Марик?
- Вие вървете, момчета! – кимна египтянинът – Разбрах се с Юги и другите да ги изчакам.

* * *
Целият площад пред Blue-Eyes арената беше пълен с публика.
Все едно не можеха да гледат дуела и по телевизията...
Всичко щеше да се излъчва директно – демонстрациите, дуелът, награждаването...
Колко много се бяха опитали да стигнат до тук. Все пак победителят щеше да получи титлата Крал на дуелите и 1 000 000$ в брой.
Много от зрителите се чудеха какво ще стане с парите, ако Каиба спечели собствения си турнир. Тогава нямаше да се налага да ги дава на никого... А за него те не бяха нищо... Джобни... Дали нямаше да бъдат утешителна награда?
- Сигурно Морита Као се надява на това – шушукаха някой.
- Ами! С това свое тесте Као ще прибере парите, и Каиба, и титлата в малкия си джоб! – твърдяха други.
Разбира се, в цялата блъсканица най-отпред имаше VIP места за отпадналите финалисти. Там бяха настанени и нашите приятели. Ако се вгледаше, човек лесно можеше да разпознае двете руси глави на Джоуи и Маи, сгушени... Ъм, всъщност грешка, Джоуи беше момчето, което се бе качило на раменете на Тристан (по предположение, тъй като лицето на младежа долу не се вижда ^_^’) и викаше нещо. Маи и Теа се бяха дръпнали възможно най-далеч от тази гротескна картинка, освежавайки с присъствието си мъжката компания на тримата Doom-дуелисти. Марик и Юги от своя страна обсъждаха някаква явно доста сериозна тема, ако се съди по притеснените им изражения и не особено спокойните погледи, които отпращаха към единственото свободно място в тяхната ложа.
Демонстрациите протекоха, както се очакваше, с много аплодисменти от възхитената публика. Всички обаче с нетърпение очакваха...
На трите огромни екрана се показа часовник, който показваше 17:59:50.
Наистина ли всичко щеше да протече без проблеми и дори без закъснения?
17:59:57.
17:59:58.
17:59:59.
18:00:00!
- Дами и господа, започва финалният дуел от турнира KaibaCorp Gold League! – един глас изгърмя през високоговорителите – Вашите аплодисменти за финалистите! Моля аплодирайте Морита Као!
Високата фигура на младия мъж излезе на светлината на прожекторите и той присви очи, оглеждайки публиката.
Да... Това щеше да бъде неговата най-голяма победа и Той го знаеше. Щеше да бъде и най-сладката Му победа.
Публиката шумно го аплодира и гласът от високоговорителите отново се провикна:
- А сега вашите аплодисменти за господин Сето Каиба!
Сред бурните ръкопляскания на тълпата Сето излезе на арената и мълчаливо изгледа противника си. Заради този... човек... Киреи се отказваше от него. Струваше ли си? Какво можеше да й даде Као, а Сето не би могъл? Сигурност? Не... Доверие? Още по-малко... Семейството, което някога е бил за нея, вече отдавна бе разбито, а сега „брат” й бе по-скоро... похитител...?
Дори не можеше да намери точната дума за него.
Двамата се приближиха, вперили очи един в друг. Високомерието липсваше в погледа на Каиба. Сега на негово място имаше по-скоро ненавист и може би прикрит страх. Прикрит за всички, а в същото време така ясен за пронизващите очи на Демона. Той се подсмихна злобно, подавайки ръка на Сето.
- Готов ли си, момченце-Каиба?
- Не съм бил по-готов! – Сето изсъска думите си и очите му се присвиха, а в тях проблясна познатият дързък пламък – Колкото по-бързо започнем, толкова по-скоро ще триумфирам!
- Радвам се на оптимизма ти – студено изговори Као. Нещо в тона му накара младият президент на KaibaCorp да настръхне и да се отдръпне – Да играем тогава!
- Да играем!
Те се отправиха към двата края на арената и Сето бегло изгледа трибуните. Във VIP местата се бяха настанили цялата компания, която Юги като магнит влачеше след себе си. Единственото празно място обаче привлече вниманието му. Киреи още я нямаше и това го притесни. Двамата теглиха по 5 карти и отново мълчаливо впериха погледи един в друг.
- Какво има, момченце-Каиба? – Као се ухили с разкривената си усмивка – Виждаш ми се неспокоен...
- Така ти се струва! – невъзмутимо отсече младият мъж – Време е да ти покажа кой е най-добрият тук! Аз започвам! – той тегли шеста карта и едва забележима усмивка премина като вятър през лицето му – Призовавам „Lord Of Dragon” (atk 1200/ def 1100) и поставям 2 карти с лице надолу! Опитай да минеш през тях!
Као тегли карта и присви поглед. Ръката му беше добра, и, макар и само с едно чудовище, му даваше доста възможности.
„Кайба бърза да призове Синеоките си дракони – помислиси Той, оглеждайки изпитателно чудовището на противника си – Явно е решил да победи бързо. Не мисля да му го позволя!”
- Поставям едно чудовище в защита и слагам 5 магически карти – глухо изговори през кривата си усмивка – Опитай се ТИ да минеш през ТЯХ!
Сето се усмихна високомерно.
“Магически карти, а?”
Той хвърли бърз поглед на картата, която изтегли, и изучаващо погледна противника си.
„Има кофти късмет с картите – помисли си – Сега е моментът да го победя бързо и да покажа отново на всички кой е Сето Каиба!”
- Магическите ти карти не ме притесняват ни най-малко, откачалко! – изсмя се той – Първо погледни моята! „The Flute of Summoning Dragon”!
Очите на Као леко се присвиха, но изражението му не показваше какъвто и да било интерес към магическата карта, която явно трябваше да го уплаши.
- Да приемам ли, че не знаеш ефекта й? – Сето се изсмя злорадо – Когато Lord Of Dragon е на полето с лице нагоре и използвам тази магическа карта, имам право да призова до два дракона от ръката си. За твоя радост имам само един, но и той ми е достатъчен – той наведе глава със самодоволна усмивка – Призовавам „Blue-Eyes White Dragon (atk 3000/ def 2500)!!! Да видим какво чудовище си ми приготвил, Као! АТАКА, СИНЕОКИ!!!
Кълбото светлина от атаката на Дракона озари за миг силуета на воин в червени доспехи и го стопи в нажеженото си ядро като мъгла. Као дори не помръдна.
- Това ли беше всичко? – глухо попита.
- За сега да – нагло се изсмя Сето. Вече се чувстваше като победител, макар и пълната незаинтересованост на опонента му да го дразнеше.
- Току-що уби „Вале Купа” (atk 1500/ def 1300). – съобщи Као. На лицето на Сето се появи подигравателна усмивка.
- Моите съболезнования! Беше нарочно!
- Много смешно...! – със смразяващ глас изсумтя Као – Сега ще активирам моя капан „Каре Аса” и вярвам, че знаеш какво прави – Той се ухили злобно – В началото на всеки два хода изпраща по едно „Асо” в гроба. А, извадя ли всички Аса, считай, че си свършен – облиза се гнусно и Сето отвратен извърна поглед – НО! – продължи Као – Това съвсем не е всичко! Активарам и магическата карта „Терца Майорна”, която позволява да теглим от тестето по 2 карти на всеки ход, вместо по една... – Той замълча за секунда, подсмихна се странно и добави – Но, за да изпълня ефекта й, на края на всеки ход ще плащам по 500 жизнени точки.
- Интересно... – от първия ред Юги наблюдаваше играта в напрегнато очакване.
- Бих казал глупаво... – лицето на Джоуи се беше изкривило в необикновена гримаса. Плановете на Као изглеждаха напълно непонятни. Друго обаче притесняваше младия египтянин до него, който напрегнато следеше всяко трепване по лицето на Као. Кой се дуелираше в момента? Морита Као или Демонът от Пръстена? Вярно, лицето Му беше изкривено от демоничната усмивка на Аммит, но действията Му все още бяха човешки.
Все още...
Незнайно защо Демонът се бе отдръпнал и позволяваше на човека в Као да бъде себе си... Дали? Празният поглед говореше друго. Някъде много дълбоко в сърцето си сега Као крещеше и се мъчеше да излезе, но Демонът държеше надмощието си, оставяйки да се дуелира една празна черупка без мисли и чувства.
- Активирам магическата карта „Дама Купа” – глухо изговори Той – Сега всички карти, които играя, придобиват статут на Купа карти. Активирам и друга магическа карта – „Херцог на Честта-Купа” – Каиба се намръщи. Какво означаваше това? Као продължи със същия безизразен тон – Когато всички карти на полето са Купа, „Херцог на Честта” не позволява да губя жизнени точки от техните ефекти. Освен това актовирам и магическата карта „Контра Всичко Коз”, която ми позволява да изпратя в гробището едно чудовище от полето, като в замяна трябва просто да махна 5 карти от тестето си извън играта – Той се подсмихна – Ако обаче чудовището, което избирам е тип „spellcaster”, няма нужда да махам нито една карта – лицето Му пак стана безизразно – Избирам да премахна твоя Lord Of Dragon. С един куршум... два заека. Сега няма кой да защитава драконите ти.
„Ето каква била работата!” – Сето стисна зъби. Значи Као просто искаше да приключи с дуела по-бързо, източвайки всички карти от тестетата и на двамата. И беше планирал всичко още от самото начало.
- А сега призовавам моето чудовище „7 Купа” (atk 1400/ def 0000) в защита и приключвам хода си.
„0000 защитни точки? Какво по дяволите...?! – въпреки изненадата, студената маска на Сето дори не трепна – Решил е да ме победи със страгегията КАРЕ АСА, но аз съм подготвен за нея! – на лицето му се появи лека усмивка, когато погледна чудовището, което изтегли – Ще унищожа всичките му чудовища и ще го атакувам директно!”
- Трябва да ти призная, че се дуелираш срещу мен със завидна упоритост – на лицето му се появи високомерна усмивка и ледените му сини очи се впериха в лицето на Као. Никаква реакция. Това трябваше да Го предизвика поне малко. Сето се раздразни. Не беше дошъл за финален мач срещу робот! Искаше да усеща превъзходството си! Да чувства как мачка съперника си... „Съперник ли?” – ядно си помисли той. Да, действително възприемаше Као като съперник, при това не само за турнира. И, ако чувството беше взаимно, значи можеше да Го удари по болното място. Високомерната усмивка стана още по-самоуверена и сега в гласа на Сето ясно се долови дръзка нотка – Изглежда това е семейна черта!
Као трепна. Черните дупки в очите му се впиха в леденото синьо отсреща. Значи Каиба искаше играта да загрубее от сега?
Самодоволната му усмивка изчезна и той се провикна:
- Призовавам Vorse Raider (atk 1900/ def 1200)! Vorse Raider, унищожи неговия „7 Купа”!!!
С един замах на меча, войнът на Као изчезна от полето, оставяйки го открит за атака. Сето се подсмихна.
- Мой си! СИНЕОК БЯЛ ДРАКОНЕ, АТАКУВАЙ ЖИЗНЕНИТЕ МУ ТОЧКИ ДИРЕКТНО...
- Забравяш ефекта на чудовището ми, Каиба... – глухо произнесе Као и устните му се разкривиха отново в демоничната му усмивка – Когато „7 Купа” бъде убит, той призовава „7 Каро” (atk 1300/ def 0300)...
Бялата светкавица на Дракона помете новопоявилото се чудовище в момента, когато то се материализира. Как бе забравил за този ефект? Сето се намръщи.
- Със или без чудовище, пак губиш жизнени точки, Као! Атаката на чудовищата ти не може да се сравнява с моя Синеок!
- Така е, момченце-Каиба! – Као се озъби. Неочаквано в погледа му се появиха смразяващи черни искри и Сето неволно отстъпи крачка назад – И все пак, 4000 на 1800 е по-добре от 4000 на 500 LP, нали? Освен това, благодарение на това, че унищожи „7 Каро”, на полето излиза „7 Спатия” (atk 1200/ def 0500). Не си познал, ако си мислиш, че си ме победил толкова лесно. Още не съм ти показал стратегията си... – Той присви злобно очи – По-упорит съм от Киреи! А разбрах, че си я победил само заради късмет...
Сето замръзна. Пред очите му за един миг се появи образа на Penumbral Soldier Lady, която посече Синеокия му... собствения му Синеок Бял Дракон, който го атакува директно... и беззащитното момиче, което се строполи в ръцете му след мощната атака... Ако тогава можеше само да предположи, че това наивно момиче ще преобърне така целия му свят...
- Тя ми каза, че тогава й е трябвала само една екипираща карта, за да те довърши с любимото ти чудовище – със злорадо задоволство говореше Као – Ще ми се да можех да видя това – ухили се Той – Великият Сето Каиба победен от едно никому неизвестно момиче и то със собствения си Blue-Eyes White Dragon... Звучи ми почти като трите Синеоки срещу Екзодия!
Злорадият Му кикот закънтя през високоговорителите. Сето безмълвно огледа разшумялата се публика и погледът му се спря на първия ред, където седеше Юги. Момчето кимна съчувствено. От тогава може да бяха минали 5 години, но срамът все още не се бе измил напълно. И нямаше да се измие, докато Сето не върнеше отдавна загубената си титла.
- ХаХаХаХаХаХ!!! Еееееех... Какви времена бяха само!... – продължи Као с неочаквана носталгия в гласа – През онези години най-голямата ми мечта беше да се дуелирам с теб, Каиба! Какъв идиот съм бил тогава, а? Безнадежден мечтател... Тогава те смятах за най-добрия! И щеше да е голяма чест да се изправя срещу теб. Оставих сама малката си сестричка, защото исках да те срещна на турнира на Пегасъс и да ти покажа какво мога... Но... – Той въздъхна неочаквано – Заради онази буря загубих шансовете си... – и още по-неочаквано се ухили – Днес не ми пука какъв си и какъв си бил! За мен си мижитурка с връзки, която ще победя и най-после ще поставя на място! По-важното е, че се върнах и ще защитавам позициите си. Най-после имам пак сестричката си и не смятам повече да я оставям! Не смятам и да позволя на никой да се доближи до нея!!!
Последните му думи съдържаха нескрита заплаха.
Сето сви юмрук. Као нямаше никакво право да третира Киреи като дете и да я ограничава! Как му се искаше сега да Го удари! Но хладнокръвието надделя. Той отпусна юмрука си и с привидно спокоен тон изговори:
- Не подценяваш ли Киреи? Тя е много по-самостоятелна, отколкото си мислиш.
- Самостоятелна? – Као се изсмя – Затова ли се мотае с разни тъмни субекти?
Сето се намръщи.
- Кой го казва само... Себе си ли имаш предвид?
- Много смешно, момченце-Каиба! – демоничната усмивка на лицето Му се разкриви още повече – Не се притеснявай за нея! Ще се погрижа да не се среща повече с такива хора!

* * *
Киреи няколко пъти без резултат пребърква чантата си и всички шкафове, надявайки се вътре да намери някакъв резервен ключ, но скоро разбра, че няма смисъл. Нямаше такъв. И можеше само да гледа VIP пропуска си за днешния дуел, тъй като явно щеше да го пропусне. След това дълго блъска по вратата с надеждата, че някой от съседите й може да я чуе. Пак без резултат. Дали наистина никой не чуваше?! Тя отчаяно се свлече на пода. Часовникът на стената срещу нея показваше, че вече минава 5. Скоро съседите й щяха да се приберат, ако вече не си бяха по домовете. Но пък, ако бяха тук, що за злобни хора биха били, за да не отговорят на виковете й за помощ? В този тих квартал човек можеше да чуе, когато котките се ближат, а какво оставаше да си пуснеш музика...
През съзнанието на момичето проблясна спасителна идея. Съседът й от горния етаж беше вечно сърдито старче, което никога не излизаше и постоянно се оплакваше от дори малко усилената й музика. А точно над него живееше домоуправителят.
Той трябваше да има ключ за апартамента!
С тази мисъл Киреи скочи до уредбата и прехвърли скоростно дисковете си, докато не намери най-бруталния метъл, който имаше, пусна го и увеличи буфера до дупка.
Сградата се разтресе от тежката музика. Дори Киреи побърза да отиде до вратата, на другия край на стаята, и да запуши ушите си.
И най-апатичните й съседи щяха да запротестират.
И ето, че скоро по стълбището се чуха недоволни викове и на вратата се заблъска.
- НЕНОРМАЛНИЦА!!! СПРИ ВЕДНАГА ТАЗИ КАКАФОНИЯ!!!
Момичето моментално намали музиката и се провикна:
- ПОМОГНЕТЕ МИ, МОЛЯ ВИ! ТРЯБВА ДА ИЗЛЯЗА! ВАЖНО Е... ЗАКЛЮЧЕНА СЪМ ТУК...
- ДА НЕ СИ ПОЛУДЯЛА?!? – това сигурно беше противното старче от горния етаж – НЕ СЪМ ДЪЛЖЕН ДА ТИ ПОМАГАМ!
- ПОВИКАЙТЕ ДОМОУПРАВИТЕЛЯ, МОЛЯ ВИ... – отчаяно извика Киреи.
- НЯМА!
- ДА НЕ ИСКАТЕ ПАК ДА УСИЛЯ МУЗИКАТА?
Мълчание. Момичето почти се зарадва. Сигурно сега старчето отиваше да извика домоуправителя и тя най-после щеше да излезе от затвора си.
- ДОМОУПРАВИТЕЛЯТ НЕ Е ТУК, МОМИЧЕ! – гласът на старчето звучеше като странна смесица на злоба и отчаяние – ЗАМИНА В ПРОВИНЦИЯТА ЗА ТАЗИ СЕДМИЦА.
- Но... аз... аз трябва... – прошепна тя. Всичките й надежди рухнаха с тези безчувствени думи.
- ОПРАВЯЙ СЕ САМА! – провикна се старчето.
Да се оправя сама?
ДА СЕ ОПРАВЯ САМА?!?
Как не го беше срам да го каже?!
Гневът се надигна в гърдите й. За един кратък момент съзнанието й се замъгли, тя с яростен вик грабна първото нещо, което попадна между пръстите й, и с все сили заблъска по вратата.
Щом нямаше друг начин, щеше да я разбие!
Когато отново дойде на себе си, тичаше надолу по стълбите и изскочи насред улицата, готова да застане на пътя на автомобилите. За неин късмет скоро се появи свободно такси и тя вече спокойна го спря и се качи вътре, казвйки хладно:
- Карайте към KaibaLand! Възможно най-бързо!
- Но дуелът е започнал преди 10 минути. Ако бързате за него, вече го изпусна...
- Казах карайте!!!

* * *

- Какво те кара да мислиш, че можеш да я спреш, Као? – Сето присви очи, неочаквано изтръпвайки от думите на противника си. Какво смяташе да прави на Киреи? Дали ВЕЧЕ не й бе направил нещо? Не... Тя беше достатъчно силна да му се опре – Упорството ви е семейна черта, не забравяй! Не я подценявай!
- Аз не съм ти, Кайба! – Као се ухили грозно – Киреи ми е сестра, ще ме слуша, когато й кажа нещо...
- Хах... Щом си вярваш... – Сето се изсмя фалшиво. Прикритите заплахи на „добрия голям брат” го притесняваха. Той изнервено подметна – Ще играем ли, или какво?
- Разбира се, момченце-Каиба, разбира се! – изкикоти се Као – Просто ти давах време за размисъл! :D
“Трябва бързо да елиминирам Синеокия дракон, ако не искам да загубя, преди да съм изиграл стратегията си!” – помисли си Той. Тегли две карти. Безстрастното му изражение изведнъж бе заменено от злорада гримаса и Той се запревива в изблик на див смях:
- ХАХАХАХАХАХАХАХАХАХ...!
- Кое е толкова смешно? – озадачено запита Сето.
- Хахах...! Хахахах... Виждаш ли, Каиба... Хах! Тъкмо си помислих колко... Хахах... колко ме дразни домашното ти Драконче... ахаха...! – Той се задъхваше в истеричния си смях – Ааааахаха...! Активирам магическата карта „789 терца Купа”!
- Чудесно! – саркастичният тон на Сето подсказваше за незаинтересоваността му.
- Не схващаш, момченце-Каиба! Хаха! – отново се изсмя Као – Тази карта ми позволява да унищожа едно мое чудовище с ефект и да го пратя в гробището, а именно „7 Спатия”. Това задейства ефекта й и приветствам на полето „7 Пика” (atk 1600/ def 0700)!
- И какво от това?
- Гледай и се учи! – заговорнически повдигна вежди Той – Сега ще активирам специалния ефект на „7 Пика”: премахвам от гробището 7 Каро, 7 Спатия и 7 Купа, за да призова „Великия 7 Пика – Йончев” (atk 2350/ def 2000)!
Сякаш буря се завихри на полето откъм Као. Силният вятър понесе картите от гробището Му и образува от тях огромно торнадо, в центъра на което се заформи силуета на някакъв гигант.
- Какво по...
- Кажи „Здравей” на Йончев, Каиба! – изсмя се отново Као. Малко по малко силуетът се изясни и, когато бурята утихна, редом до Него на полето стоеше в целия си блясък внушителен конник в тежка черна броня, понесъл в ръка черна пика – Ще го екипирам с магическата карта „Шестмак Купа”, с която мога да екипирам само чудовище „Купа” и увеличава атаката му с 600 точки, а за всяка карта Купа се увеличава с още 100 допълнителни точки!
- Но чудовището ти е...
- Да, Йончев Е Пика – Той прекъсна негодуващото възклицание на Сето – Но май забравяш, че, благодарение на „Дама Купа”, всички чудовища са КУПА!!! И така атаката на „Великия 7 Пика – Йончев” става 3450!!!
- Повече дори от... – прошепна Сето изумен.
- Точно така, повече от Синеокия ти, Каиба! – ухили се Као и извика – СЕГА, ЙОНЧЕВ!!! ПРОНИЖИ С ПИКАТА СИ СИНЕОКИЯ БЯЛ ДРАКОН!!!
Конникът пришпори черния си жребец срещу Белия дракон и останалото беше само заслепяваща светлина и силният металически звук от сблъсъка. След това... Драконът беше изчезнал, а жизнените точки на Сето бяха намалели с 450.
- Май ти стига за сега, а? – Као се изсмя злобно – Да видим какво можеш да измислиш срещу Йончев! :D
„По дяволите! – помисли си Сето. Това му дойде малко неочаквано. До момента Као изглеждаше като да се придържа стриктно към стратегията на четирите Аса, но този Йончев... – Не мога да повярвам, че го подцених така! Трябваше да предвидя, че има и други козове и да не му позволявам да елиминира дракона ми!”
Той тегли и разочарован прибави двете карти към тези в ръката си.
Не! Беше прекалено рано да се отчайва! Синеоките дракони не бяха единствените силни карти в тестето му и той щеше да го покаже!
- Добра игра, Као – студено изговори младият мъж – Изненада ме, признавам, но на МЕН е писано да спечеля този турнир, за да покажа отново класата си на най-добър дуелист в света! – на лицето му се появи високомерната усмивка – Vorse Raider преминава в защитен режим. Призовавам и Z-Metal Tank (atk 1500/ def 1300) също в защитен режим и слагам една карта с лице надолу!
- Силни думи, Каиба... – глухо произнесе Као – за човек, който разчита на защита...
- Бъди сигурен, че е само за сега! – самодоволно се усмихна Сето.
- Ще видим! – Као присви очи – Активирам магическата карта „Хиляда Купи”. На цената на 500 жизнени точки и двамата можем да призоваваме чудовище па полето. И, тъй като аз имам „Херцог на Честта”, не губя точки. Призовавам „Деветият Купа” (atk 1800/ def 0300), жертвам него и „7 Пика”, за да призова „Дама Пика” (atk 2400/ def 2300) – Сето се намръщи. Още едно силно чудовище. Као се ухили – Харесва ли ти, момченце-Каиба? Тя има специален ефект: за всяка карта на полето с името Пика, атаката и защтата й се увеличават със 100 точки.
- Колко патетично...! – изсумтя Сето.
- Щом казваш! – усмивката на лицето Му се изкриви злобно – ДАМА ПИКА, АТАКУВАЙ Z-METAL TANK!
- НЕ БЪРЗАЙ ТОЛКОВА, КАО! – провикна се Сето – АТКИВИРАМ NEGATE ATTACK!!!
- Хах... – Као отново се изсмя – Няма нужда да викаш, момченце-Каиба! Очаквах това. Но ми се струва, че забравяш за Каре Аса! Току-що Асо Купа отиде в гроба. Остават само още 3 Аса и побеждавам! – лицето Му се изкриви от злобната усмивка, която отново се появи, изцъкляйки очите Му – И... Преди да завърша хода си призовавам и едно чудовище с лице надолу. Дерзай!
- Щом настояваш! – Сето изтегли новите си карти – Тепърва започвам с теб! Призовавам Y-Dragon Head (atk 1500/ def 1600), ползвайки ефекта на твоята „Хиляда Купи”, призовавам и още един „Blue-Eyes White Dragon, като жертвам Y-Dragon Head и Vorse Raider – той се подсмихна със задоволство – Но не мисли, че ще спра до тук! Ще призова и втори Y-Dragon Head, както и X-Head Cannon (atk 1800/ def 1500). Сглобявам Y-Dragon Head, X-Head Cannon и Z-Metal Tank и получавам XYZ-Dragon Cannon (atk 2800/ def 2600)!
- Все още нямаш по-силно чудовище на полето от Йончев... – започна Као, но той го прекъсна:
- Точно за това премахвам една карта от ръката си и аткивирам специалната способност на XYZ-Dragon Cannon, за да унищожа магическата карта Дама Купа!
- КАКВО?!
- Ужаси ли се, Као? – изсмя се Сето – Вече картите на полето ти не се считат за Купи и няма да можеш да ползваш бонусите от това! Атакувам Дама Пика с XYZ-Dragon Cannon!!! СЕГА, СИНЕОКИ!!! АКАКУВАЙ ВЕЛИКИЯ 7 ПИКА – ЙОНЧЕВ С БЯЛА СВЕТКАВИЦА!!!
- НЕ И ЙОНЧЕВ! – изкрещя Као – НЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Облян от бялата светкавица, младият мъж се свлече на земята.
Жизнените точки на Каиба бяха 1550, а неговите собствени – едва 700. На края на хода Терца Майорна щеше да го остави на 200...
С нежелание Той тегли нови две карти. Дуелът все още не беше прикючил и козовете в ръкавите Му не се бяха изчерпали.
- Обръщам чудовището което слижих с лице надолу – сухо съобщи – 10 Пика.
- Това трябва ли да ми говори нещо? – подигравателно запита Сето.
- Ефектът й ми позволява да премахна 5 карти от тестето ми, за да унищожа една карта на полето и това е твоят XYZ-Dragon Cannon – бавно и методично обясняваше Као. Сето не трепна – Жертвам 10 Пика и призовам в защитен режим 8 Пика (atk 0800/ def 2500). Поставям и две карти с лице надолу. Това е всичко.
500 жизнени точки изтекоха по план.
„Това е! – помисли си Сето – Остава ми само един ход и той е свършен!”
- Мога просто да приключа хода си, Као – на лицето му имаше самодоволна усмивка – Собствената ти магическа карта ще те убие като ти вземе 500 жизнени точки... – в очите му блесна високомерен пламък – Но аз не смятам да свършиш просто така! Наслаждавай се на загубата си! – извика той – Премахвам от гробището Vorse Raider и Y-Dragon Head, за да призова Chaos Emperor Dragon – Envoy of the End (atk 3000/ def 2500)!!!
„По дяволите! Това не го бях предвидил!”
- Жертвам 1000 жизнени точки и задействам специялния й ефект – продължи Сето – Всичките ни карти на полето и в ръцете отиват в гроба като за всяка една от тях ти взима 300...
- Това няма да се случи, момченце-Каиба! – Као неочаквано го прекъсна – Задействам карта капан „Жокера”. Той премаxва един ефект, независимо какъв е той.
Сето се подсмихна.
- Май още не искаш да губиш, а Као? Добър опит, но това няма да те предпази! – той се изсмя – Chaos Emperor Dragon, атакувай неговия 8 пика!
- Хах...
- И сега, Синеоки! Директна атака на жизнените му...
- Страхувам се, че няма да стане, Каиба! – Као вдигна глава и погледна противника си в очите. Сето се сепна – Активирам от ръката си магическата карта Дама Спатия, която призовава три токена със защита 0 в защитен режим. След атаката на Синеокия ти ще ми останат още 2.
Бялата светкавица за пореден път мина покрай Него без да го удари.
Сето още не бе приключил хода си, но, въпреки това, не правеше нищо.
Последният поглед в очите на Као... В него имаше... нещо...
Това не бяха същите бездънни всепоглъщащи черни дупки. Тези очи бяха живи, пълни с някаква неизразима болка и сякаш го молеха за помощ.
- Добре... – едва изговори младият мъж. Не можеше да се отърси от този поглед – Тогава ще призова в защитен режим Gear Golem the Moving Fortress (atk 0800/ def 2200) и ще сложа две карти с лице надолу.
Как Као бе успял да излезе?
Той самият си задаваше същия въпрос.
Демонът го държеше така силно, че, въпреки всичките си усилия, той само затъваше все по-дълбоко в черния си затвор. Беше му позволено единствено да вижда това, което се случва на арената. А сега изведнъж се оказа господар на себе си и все още не можеше да го повярва.
- Каиба... – прошепна. Сето замръзна. Дори гласът му беше друг – Защо постъпи така с нея в Гранд Хотел?
Това шега ли трябваше да бъде? Какъв беше този въпрос?
- Не съм направил нищо – глухо изговори младият мъж.
- Унижил си я – с укор произнесе Као, но зад укора прозираше нещо друго. Отчаяние – Накара ме да те мразя заради това и освободи Него...
- За какво говориш? – Сето присви очи неразбиращо – Не съм освобождавал...
- Ооо, да, момченце-Каиба! Освободи ме!
Пак онази злокобна разкривена усмивка.
„НЯМА НАЧИН!!! – Марик се сепна – Какви игри играе това чудовище?!”
Као се изкиска.
- Съжалявам за това лирическо отклонение, исках само да видя какво ще се опита да направи XD
Сето стисна юмруци. Какво беше това? Игра ли? Игра с какво? С ума му? Със спомените му? Сините му очи придобиха стоманена твърдост зад ледената обвивка и той изсъска:
- Кой... си... ти?... Какво беше това?
- Ааз... – на лицето на Као грозната усмивка се опита да се престори на невинна – Аз съм си аз, момченце-Каиба! – Той се изсмя – Такъв, какъвто си ме познаваш от... от... – заекна. Сякаш забрави какво говореше, когато изведнъж заговори отново – Трябва да ти благодаря, момченце-Каиба! – пак се изхили – Ако не... не... ПО ДЯВОЛИТЕ МЛЪКНИ!!! – изкрещя – Тази гад не спира да ми реве... КАЗАХ... Ако не беше ти, момченце-Каиба, щях да си кротувам затворен там, където е сега онази ГНИДА и ме умоляяяяява... да гоооо...
- Ти си луд! – прошепна Сето – Трябва ти помощ...
- НЕ МИ ТРЯБВА НИЩО!!! – изрева Као.
Из публиката се понесе вълна от негодувание. Този дуел започваше да излиза от контрол. Особено сега, с това държание на Морита Као. Той извърна глава към зрителите, ухилвайки се дори по-гадно от преди и изсъска:
- К’во гледате бе?
Отнякъде се чу писък:
- Този човек е ненормален!!!
Као облиза устни и се изхили гадно.
- ХаХаХаХаХаХаХа!!! Чуваш ли, момченце-Каиба? Нарекоха те „ненормален”!
- Отнасяше се за теб, откачалко! – глухо отвърна Сето.
- Да... – сякаш току-що осъзнавайки го изговори Той – Така беше... Няма много човешко в мен... – и пак избухна в невъздържан див смях – ХАХАХАХАХАХАХ! Горките хора ще сънуват кошмари с мен! ХаХаХаХаХаааааа!!! – Той се задави от смеха си, въздъхна дълбоко и дрезгаво попита – Аааах... А ти колко пъти си ме виждал в кошмарите си, момченце-Кайба?
Сето присви неприязнено очи.
- Веднъж? – настоя Той – Два пъти? Три?! Четири?! Пет?! По цяла нощ дни наред?! КАЖИ МИ, МОМЧЕНЦЕ КАИБА!!!
Сето мълчеше.
Стисна юмруци. Искаше да успокои дишането си.
Никой не трябваше да разбира за страховете му.
Никой не трябваше да знае за кошмарите му. Най-малкото онзи луд. Така щеше да се превърне в играчка в ръцете Му.
Не трябваше да позволява да го помислят за слаб!
Трябваше да бъде силен...
- Мислех, че сме тук за да се дуелираме, Као! – остро изговори младият мъж – Нали искаше да ме победиш и да ме поставиш на място? – в гласа му се прокрадна първо неуверена, а след това подчертано дръзка нотка – Като се правиш на луд няма да постигнеш нищо!
- Хаах... – Као се подсмихна. Дали знаеше за страховете му? – Щом така казваш, момченце-Каиба... – грозната усмивка отново се разтегна на лицето Му – Тогава ще играем. Мой ред е, нали?
Сето кимна.
- Преди да почне хода ми, активирам капана Вампиризъм Каро – Той го изгледа страховито с черните си дупки – За всеки пет премахнати карти от тестето си получавам 500 жизнени точки и ефектът може да се ползва многократно.
- Колко карти имаш – недоверчиво попита Сето и Као се изхили:
- Повече, отколкото си мислиш, момченце-Каиба! Активирам магическата карта „Завръщане на Валетата – извика Той – Тя ми позволява да изхвърля в гробището две карти с името Вале. Така че махам Вале Каро и Вале Пика, слагам две карти с лице надолу и завършвам хода си! Току-що и Асо Пика отиде в гробището! – Той облиза устни с отвращаваща наслада – Остават ми само още две...

Нед Ное 07, 2010 7:49 pm

* * *
Щофьорът беше прав, трябва да се признае.
Таксито спря пред портите на KaibaLand възможно най-скоро, след като тръгна, но часът вече бе почти 7. Киреи изскочи навън и се запъти право към охраната. В ръце държеше VIP пропуска си.
Главата й беше празна. Обхванато от гняв и апатия, съзнанието й бе достатъчно стабилно, за да не позволява на сърцето да изхвръкне от гърдите й. Тя ясно разбираше, че се е запътила право в устата на вълка, но отиваше нататък без капчица страх, знаейки, че там сега се намира някой, за чиято безопасност трябва да бъде сигурна.
И тя крачеше безкромпромисно напред, въоръжена със своя пропуск, който й отваряше врата след врата, чак до заветната цел – площадът на Blue-Eyes арената.
- Страхувам се, че сте пропуснали по-голямата част от дуела, госпожице Морита – вежливо се провикна над тълпата охранителят отпред – Минете от тук и покажете пропуска на охраната пред Вашата ложа.
- Благодаря!

* * *
„Едно Асо по-малко...” – помисли си Сето. Двете нови карти, които изтегли, щяха да му свършат работа. Но не можеше да разчита, че Као ще се остави на собствената си магическа карта да довърши останалите му 200 жизнени. А и самият той бе останал на 550. Трябваше да действа на сигурно.
- Първото нещо, което ще направя, е да активирам Gift of the Mystical Elf – сухо изговори – Така за всяко чудовище на полето, включително и двата ти токена, получавам 300 жизнени точки. И така, точките ми стават 1750!
- Е и? – незаинтересовано запита Као – Имаш точки...
- Които ще пожертвам, за да те довърша! – Каиба се изсмя самодоволно – Плащам 800 жизнени, за да активирам ефекта на Gear Golem the Moving Fortress (atk 0800/ def 2200) и те атакувам директно...!
- Премахвам 10 карти от тестето си и получавам 1000 жизнени точки... – пак със същия безстрастен тон, Као го прекъсна – След атаката ти оставам с 400. Също така аткиварам капана ПоП Пика. Той ускорява времето за теглене на Аса от дека ми. Вече ще се теглят на всеки 1 ход!
„По дяволите! – Сето стисна зъби. С този свой безизразен поглед Као можеше да измами и най-обиграния покерджия. Хладнокръвието Му граничеше с лудост! – Само пропилях жизнените си точки! – разсъждаваше младият мъж – Няма смисъл да се хабя с малки атаки, Той ще изхвърля карти и постоянно ще възвръща точките си... ще се пази с дека си. Трябва да действам силово.
Кайба: призовавам Saggi the Dark Clown (atk 0600/ def 2200) и заедно с него и моят Синеок унищожавам твойте два токена. А сега атакувам директо с Chaos Emperor Dragon (atk 3000/ def 2500)! СВЪРШЕН СИ, КАО!!!
- НЕ ОЩЕ, МОМЧЕНЦЕ-КАИБА!!! – изкрещя Демонът – ПРЕМАХВАМ 40 КАРТИ ОТ ТЕСТЕСТО СИ ИЗВЪН ИГРА И ПОЛУЧАВАМ 4000 ЖИЗНЕНИ!!! – Той се изсмя диво – ХАААХаХахахахаааааа!!! Мислеше, че вече си ме победил, нали??? Не бързай! Активирам и картата капан Белотен Полимелизатор! На цената на 500 жизнени той ми позволява да полимелизирам карти от гробището!
- Ти се шегуваш... – въздъхна Сето.
-Ни най-малко, момченце-Каиба! – ухили се злобно – Полимелизирам Вале Купа, Вале Пика и Вале Каро, за да призова „ВЕЛИКИЯ КРАЛСКИ МУСКЕТАР КУПА” (atk 3735/ def 2553)!!! ХАХАХАХАА!!!
И сред нов ураган от карти пред изумените погледи на зрителите и озадачения поглед на Сето, на полето на Као се появи нов конник, по-внушителен и от предишния, облечен в тежки кървавочервени доспехи, а изпод шлема очите му светеха като кървави рубини.
- Не е ли прекрасен! ^ ^ – Той изгледа любовно рицаря си – И е толкова силен... Същинска мечта! И, тъй като не можеш да спреш атаката, твоето чудовище се самоубива!
В гласа Му имаше някаква отвратителна лигава нотка, примесена с подигравка. Като че взимаше Сето на подбив. Младият мъж стисна зъби ядно. Оставаха му само 215 жизнени точки, а Као беше с цели 3900.
Не можеше да позволи нещата да свършат така!
- Все още не съм приключил! – студено изговори той – Поставям 2 карти с лице надолу! Прави каквото искаш!
- На Вашите услуги, Ваше Величество! – нагло се ухили Демонът – Още едно Асо отиде в гробището! Остава ти само един ход... ако оцелееш до него! – Той се изсмя самодоволно – Кралски Мускетар Купа, атакувай неговият Blue-Eyes White Dragon!!!
- Не си познал, гадино! – извика Сето – Активирам Sakuretsu Armor и унищожавам твоето чудовище!
- И ти не си познал, момченце-Каиба! – Као се изсмя – Активирам „Белотен Полимелизатор” и полимелизирам 7 Пика, 7 Каро, 7 Спатия и 7 Купа, за да създам „Великия Дракон Купа” (atk 3450/ def 3000)! Но няма да се спра до тук! На цената на 500 жизнени точки ще ползвам за втори път Белотния Полимеризатор, за да слея Великия Дракон Купа и Великия Кралски Мускетар Купа и да създам ВЕЛИКИЯ КРАЛСКИ ЕЗДАЧ НА ДРАКОНА КУПА (atk 5500/ def 6000)!!! ПРИГОТВИ СЕ ТОЗИ ДУЕЛ ДА СВЪРШИ!!! ХАХАХАХАХАХААА!!!
Този път ураганът на полето обхвана цялата арена. И, макар и само симулация, вятърът и образувалото се от него торнадо създаваха чувството, че ще повлекат със себе си всичко, което се изпречи на пътя им. Из въздуха се разнесоха купища карти, които сякаш се врязваха в стените и пода, сякаш можеха да порежат. И сред цялата тази буря човек можеше едва да различи как картите формираха огромния силует на пламтящ огненочервен дракон, за да го слеят след това с кървавата фигура на конника.
Миг след това всичко утихна като по даден знак.
На полето от страната на Каиба стоеше Синеокият му Бял дракон, а срещу него, застанал до Као, гореше в кървави пламъци огромен дракон, възседнат от Великия Кралски Ездач Купа.
- Трябва да се чувстваш късметлия, момченце-Каиба – със злъчен смях изсъска Демонът – Не мога да те атакувам с този красавец... но на следващия ход със сигурност ще загубиш!
- Не още! – студено изговори Сето – Мой ред е!
Той тегли.
Бяха последните две карти в тестето му. От другата страна на полето, Као имаше още заредени в дуелния си диск. Беше прав. Този ход всичко щеше да свърши.
Но още нищо не беше приключило.
Blue-Eyes White Dragon и Megamorph.
Това бяха двете карти, които изтегли.
Независимо какво правеше Као, този ход щеше да бъде последен за него!
На лицето на младия мъж се появи самоуверена усмивка.
- Тестето ти е базирано на няколко стратегии, нали, Као? – дръзко попита той. Черните дупки в очите на противника му се впиха в непробиваемата ледена маска. Сега, когато знаеше, че ще победи, този поглед не го лашеше ни най-малко. Сето се подсмихна отново и продължи – Основна стратегия е полимелизирането на силни чудовища и има за цел да пази тази с КАРЕ АСА, която ти осигурява неизбежна победа. Но, реално погледнато, от началото на дуела ти никога не си разчитал на нея и точно за това не се и пазех от твоето КАРЕ АСА – сините му очи високомерно отвърнаха на смразяващия черен поглед на Као – Сега ще ти покажа какво е сила! Жертвам Saggi the Dark Clown и Gear Golem the Moving Fortress, за да призова втори Синеок Бял Дракон! След това активирам магическата карта Silent Doom и призовавам от гроба третия Blue-Eyes White Dragon в защитна позиция! Това не е всичко! Активирам Polymerization, за да слея трите си дракона и призовавам BLUE-EYES ULTIMATE DRAGON (atk 4500/ def 3800)!!!
- Хах... – Као се изхили самодоволно – Свръхдракон или не, не можеш да го сравняваш с Великия Кралски Ездач...
- Какво те кара да мислиш така? – на лицето на Сето се появи ехидна усмивка – Активирам последната карта в ръката си – Megamorph! И, тъй като жизнените ми точки са по-малко от атаката на чудовището ми, ТЯ СЕ УДВОЯВА!!!
- КАКВО?!? – изкрещя Демонът – НЕВЪЗМОЖНО!
- BLUE-EYES ULTIMATE DRAGON (atk 9000/ def 3800) – злорадо се изсмя Сето – АТАКУВАЙ ВЕЛИКИЯ КРАЛСКИ ЕЗДАЧ НА ДРАКОНА КУПА (atk 5500/ def 6000)!!!
- ЗАБРАВИ, КАИБА! – извика отново Демонът, тресейки се от истеричен смях – НЯМА ДА ЗАГУБЯ!!! ПРЕМАХВАМ 20 КАРТИ ОТ ТЕСТЕТО СИ И ПОЛУЧАВАМ 2000 ЖИЗНЕНИ ТОЧКИ!!!
Бялата светкавица на Свръхдракона помете чудовището Му и обля цялата арена в заслепяващата си светлина. Когато светлината се разсея, Той се беше свлякъл на колене на земята, забил поглед в една точка и стиснал юмруци.
- Свърши ли... свърши ли вече? – Джоуи въпросително впери очи в мониора насреща си.
- Не мисля... – прошепна Юги.
И двамата опоненти нямаха повече никакви карти.
Сето бе останал с 215 жизнени точки, а Као – с 400.
- Приключвам хода си... – глухо изговори Сето.
- Чудесно! – изсъска Као и вдигна поглед. Лицето Му пак се разкриви в отвратителната си усмивка – Значи и четвъртото АСО е в...
- Не още, Као! – в гласа на Сето прозвуча победоносна нотка. В следващия момент мониторите изписаха резултата.
Каиба Сето 0215 LP срещу Морита Као 0000 LP.
- КАКВО?!? – изрева Демонът – ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО!!!
- Съжалявам – със спокоен тон отвърна Сето – Твоята Терца Майорна взе последните ти жизнени точки точно преди КАРЕ АСА да вземе моите. – той се усмихна с фалшиво съчувствие – Честито, Као...
- Невъзможно...
- Загуби в хода, в който печелеше!
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!

* * *
Киреи упорито се промъкваше между лабиринта от хора, без да чува почти нищо от виковете наоколо. Ушите й бучаха.
Неочаквано публиката стана по-ентусиазиразна, отколкото до сега. Момичето се сепна и стреснато се опита да разбере какво се случва.
- КАКЪВ ФИНАЛ!!!
- КАК МОЖЕ КАО ДА...
- КАИБА БЕШЕ ПО-ДОБРИЯТ...
Свърши ли вече?
Толкова скоро?
Кой бе победил?
Оставаха й още не повече от 50 метра до ложата. Щеше да успее! Трябваше!
Още по-упорито момичето заблъска тълпата в безнадеждното си желание да стигне.
Вече приближаваше... Още само минутка и щеше да премине през охраната...
Защо охранителят тръгна към изхода?
Защо ВСИЧКИ тръгнаха към изхода?
ДУЕЛЪТ НЕ МОЖЕШЕ И НЕ ТРЯБВАШЕ ДА ПРИКЛЮЧВА!!!... Не и толкова скоро...
Половината светлини рязко угаснаха и целият площад потъна в полумрак.
Тя отчаяно се буташе между хората, когато изведнъж на пътя й застана огромната фигура на някакъв мъж и я завлече с потока навън. Киреи вдигна поглед и срещна учудените очи на Рафаел.
- Киреи?... Излизаме вече, дуелът свърши... – думите му звучаха толкова нелогично.
- Аз... трябва да вляза...!
Момичето се промуши и покрай него.
Трябваше да го намери! ТРЯБВАШЕ ДА НАМЕРИ МАРИК!!!
Не я интересуваше нищо друго. Искаше да разбере какво е брат й, за да се освободи от него.
Неочаквано видя насред тълпата един познат силует. Юги. Значи и другите бяха с него. Значи и Марик беше там! Тя още по-упорито заблъска хората наоколо си, докато не се намери лице в лице с Джоуи.
- Киреи! Ти си тук?! – учуди се момчето – Къде беше? Гледа ли...
- Къде е...
- Као ли? – прекъсна я той – Той... ъъъ... си тръгна, ако не се...
- КЪДЕ Е МАРИК?! – изкрещя момичето и русокоското се ококори стреснато.
- Ъъ... Зад нас, струва ми се...
- ЕЛА!
Изведнъж някой хвана ръката й и я повлече нанякъде през тълпата, отвличайки я от Джоуи и Юги.
Киреи изтръпна.
Кой беше това? Накъде я водеше? Ако само тълпата не беше толкова претъпкана и светлината бе по-силна...
Малко по малко хората наоколо оредяха и момичето най-после успя да види човека, който я дърпаше навън. Не можеше да сбърка този контраст на тъмната кожа с почти бялата коса.
Беше Марик. Беше я видял първи. Дали знаеше за какво го търси? Той я изведе настрани, където нямаше почти никакви хора и трескаво сграбчи раменете й.
- КАКВО ПРАВИШ ТУК, КИРЕИ?!?
- ТЪРСЯ ТЕ! – провикна се тя – ТРЯБВА ДА ГОВОРЯ С ТЕБ, МАРИК!!!
- ТРЯБВА ДА ТРЪГВАШ!
- НЕ! АЗ ТОКУ-ЩО...
- НАПУСНИ ГРАДА, КИРЕИ! – извика египтянинът – БЯГАЙ КОЛКОТО МОЖЕШ ПО-ДАЛЕЧ ОТ ДОМИНО И НЕ КАЗВАЙ НА БРАТ СИ КЪДЕ ОТИВАШ!!!
- Брат ми ли... – изуми се момичето.
- КАО Е ОТКАЧИЛ! – продължи той – СЕГА ЗАГУБИ ДУЕЛА И ЩЕ СТАНЕ...
- Загубил е...? – като на себе си прошепна тя – Но...
- СЛУШАШ ЛИ МЕ, КИРЕИ?!? – Марик я разтърси – ТРЯБВА ДА...
- КАКВО Е ТОЙ? – изкрещя Киреи в лицето му и упорито впи очи в неговите – КАКВО Е ТОВА НЕЩО В ПРЪСТЕНА МУ, МАРИК?! ЗНАМ, ЧЕ ЗНАЕШ... – тя не довърши. Младият египтянин я гледаше поразен. Нима тя знаеше за Демона? Нима имаше смелост въпреки това да не избяга? – Моля те... – прошепна – Трябва да знам...

* * *
Двамата седяха на земята в тъмната уличка.
На същата тази тъмна уличка само преди седмица, това сега така отчаяно момиче се уговори за срещата, която промени живота на толкова хора.
Преди седмица това сега така отчаяно момиче бе щастливо, защото най-после бе срещнало брат си след 5 години на раздяла.
А сега, една седмица по-късно, същото онова щастливо момиче бе отчаяно, защото искаше да избяга от собствения си брат.
- Беше ужасен... – прошепна Киреи – Не мога да повярвам, че това е истина, но Той самият ми го каза... А сега и ти... – въздъхна – Тази... Тази Аммит наистина ли е толкова зла?
- Страхувам се, че да – тихо отвърна египтянинът – Гладна е, а сега е използвала гнева на Као и е превзела съзнанието му – той сбърчи лице в болезнена гримаса при спомена за собствения си умопомрачаващ гняв. Не можеше да позволи някой друг невинен да пострада заради същия порок – Какво смяташ да правиш? – неуверено попита – Не можеш да останеш тук, не знаеш какво може да Му хрумне утре...
Момичето замълча. Опря чело в коленете си и дълго гледа в земята, без да издаде и звук.
- Трябва да предупредя Сето... – като на себе си каза тя – Као каза, че... – не довърши – Демонът... каза, че ще отмъсти и на двама ни... А мисля, че мрази Сето много повече, отколкото мрази мен...
- Сигурна ли си?
Киреи отново въздъхна.
- Не съм сигурна в нищо... Само знам, че ме е страх... – тя прехапа устни и преплете отчаяно пръсти в косите си – И че не искам никой да пострада...
Марик кимна разбиращо.
- Тогава предполагам трябва да отидеш при Каиба – момичето с надежда вдигна очи към него – И след това да напуснеш Домино по най-бързия начин!

* * *
- В момента господин Каиба дава пресконференция. Ако желаете, влезте онази стая и изчакайте, докато приключи. Ще Ви повикам, ако той реши да Ви приеме.
С тези думи я посрещна администраторката на входа на офис сградата в KaibaLand.
Киреи се подчини смирено. Какво друго можеше да направи?
Разбира се, че трябваше да се съобразява с Каиба и неговата Работа!...
Тихо седна на сепарето в чакалнята, която й бе посочена и затвори очи, оставайки сама с мислите си.
Као...
Демонът...
Сето...
Гранд Хотел...
Тя тръсна глава, за да се отърве от този спомен.
Ами ако Као вече се беше прибрал?
Бог знае какво можеше да направи, когато види, че е избягала. Сигурно веднага щеше да се досети къде може да е дошла.
„Нямам време!” – помисли си момичето. Внимателно стана и излезе от чакалнята, излизайки във фоайето. И внезапно осъзна, че не знае накъде трябва да отиде.
Някакви хора излязоха от залата в дъното на съседния коридор и тя крадешком се прилепи към стената, за да не я видят.
- ...не сме престъпници, за бога! – с негодувание възкликна единият.
- Успокой се, Такаши... – другият звучеше сякаш искаше да се скрие – Сам си виновен, че господин Каиба ни изгони! Ако задаваш такива въпроси, и аз бих те изгонил...
- Не е честно! Това ми е работата! Ако не...
Отминаха.
Значи в онази зала се провеждаше пресконференцията!
Киреи се подсмихна. Изчака, докато по коридорите не се виждаше никой и надникна.
- По дяволите! – прошепна през зъби.
Пред вратата на конферентната зала стоеше огромен бодигард. Тя преглътна. Това щеше да бъде по-трудно, отколкото се бе опасявала. Без значение, че шансовете й бяха минимални, тя пое дълбоко въздух и с привидно уверена крачка се показа иззад ъгъла, запътвайки се право към него.
- Съжалявам, госпожице, но влизането на външни лица в залата е строго забранено – огромният охранител препречи пътя й с ръка и застана пред нея – Не мога да ви пусна.
- Ъъъм... – заекна момичето – Аз всъщност... – да казва, че е близка с шефа му и трябва спешно да говори с него едва ли беше най-удачният вариянт в случая – Аз съм от списание...
- Не е позволено влизане по време на конференцията, госпожице! – отряза я отново – Съжалявам, но ще се наложи да изчакате отвън!
- Моля Ви, господине... :( – тя го погледна с възможно най-нещастния поглед, който можеше да изимитира, и заговори с най-миличкия си глас – Ако не занеса материала от тази пресконференция в списанието, ще загубя работата си и...
- Госпожице, съжалявам... – охранителят се сконфузи. Явно тактиката действаше – Разбирам ви, но, ако ви пусна вътре, аз ще загубя работата си...
- Но... но... – Киреи запелтечи още по-нещастно – Няма ли поне няка...
- Киреи, ти си тук?!
Откъм коридора прозвуча гласът на Мокуба Каиба. Момичето и горилата се обърнаха смутено.
- Господин Каиба – охранителят се изпъна – Тази млада госпожица настоява да влезе на пресконференцията на брат Ви. Казах й, че е забранено след...
- Няма проблем, пуснете я! Тя е с мен.
- Ъъъъъъ... – бодигардът се слиса. Почеса се по темето и кимна – Както кажете, господин Каиба :/
- Благодаря ти, Мокуба – Киреи се усмихна на горилата – Какво щях да правя без помощта ти ;)
- Радвам се да те видя тук – прошепна момчето – Това означава ли, че си си променила...?
- Трябва да говоря с брат ти, това е всичко – тихо отвърна момичето и двамата влязоха в залата.
- ...след като толкова време настояваше да му предоставя правата за симулатора...
Шумът от затварянето на вратата накара Сето да прекъсне мисълта си и заедно с всички присъстващи да отправи поглед нататък. „Но какво...? Киреи?!” За разлика от останалите, той за няколко секунди замръзна при вида й. Самообладанието му обаче на момента се върна и той продължи:
- Така че с този договор за взаимно сътрудничество смятам да подпомогна развитието на Industrial Illusion. Пегасъс държи монопол върху създаването на нови карти в Игрите с Чудовища, но KaibaCorp има най-добрата техника за популяризирането им. И въпреки отсъствието на Пегасъс в момента, смятайте партньорството ни за реално, тъй като в близките няколко дни договорът ще бъде подписан. – той замълча – Други въпроси?
Тишина в залата. Президентът на Корпорация Каиба беше лаконичен, но и напълно изчерпателен в отговорите си. Неочаквано се чу глас от аудиторията:
- Господин Каиба, можете ли да ни кажете нещо извън компанията? – Сето изненадано потърси с очи репортера, който питаше този странен въпрос. Кимна утвърдително – През последните няколко дни сте били видяни с неизвестно момиче. А по време на дуела си с Морита Као често споменавахте сестра му, Морита Киреи, при това в доста необичаен контекст – тя се сепна – Верни ли са слуховете и за едно и също момиче ли става въпрос?
Сето затвори очи. На лицето му се появи странна усмивка и, когато отново погледна, погледът му бе насочен към Киреи. Какво означаваше присъствието й тук? От думите на Као по време на дуела, той вече не знаеше какво да мисли. Още повече, че основното, заради което тя му обърна гръб, беше самият Као. Младият мъж не искаше да вярва на някакъв психопат. Привързаността му към момичето бе станала прекалено силна и той не искаше да се отказва. Но трябваше първо да си наложи да стъпче гордостта и предрасъдъците си, за да направи крачката към нея... А и, ако искаше да отстои позицията си пред Као и да го вбеси, това беше най-добрият начин да го направи.
- Ненавиждам, когато някой се опитва да се меси в личния ми живот – кратко изговори. Всички тези мисли, които минаха през главата му, му бяха помогнали да вземе решение и отговорът му за медиите вече беше готов – Слуховете ви са верни – заяви. В цялата аудитория настъпи оживление. Киреи изтръпна. Какво по дяволите си беше наумило това говедо?! – Срещам се с едно момиче – с нагла усмивка продължи Сето – Името й действително Е Морита Киреи и тя току-що влезе в тази зала!
Оживлението за броени секунди нарастна да най-високата си степен. Докато момичето се огледа за Мокуба и се осефери, всички погледи вече бяха обърнати към нея, заслепиха я светкавиците на десетките фотоапарати наоколо й и дузина диктофони се насочиха към нея, съпътствани със съответните въпроси, извиквани едновременно от половината репортери край нея.
- От колко време се срещате със Сето Каиба?
- Знае ли брат Ви за връзката Ви с Каиба?
- Какво е мнението му за това?
Киреи буквално не знаеше накъде да се обърне. Целият този хаос щеше да я побърка! Потърси с очи Сето. Той наблюдаваше всичко това с нескрито задоволство, все едно й отмъщаваше, задето си тръгна. Направи знак с ръка и в тълпата плъзнаха 4-ма охранители.
- Млъкнете веднага, всички! – резкият му глас, с помощта на 4-мата „омиротворители”, разбира се, накара журналистите да се кротнат за малко – Оставете я на мира! – след още едно негово движение, единият от охранителите се добра до момичето и го поведе на някъде – Пресконференцията приключи!
И с тези свои думи прездентът на KaibaCorp най-безцеремонно се обърна и излезе от залата, оставяйки охранителите му да се справят с негодуващите журналисти. Те вече не бяха негова грижа. От нещото, или по-скоро личността, която го интересуваше в момента, го деляха няколко врати. Той влезе в кабинета си. Киреи го чакаше до прозореца и, при шума от отварянето на вратата, се обърна, изгледа го презрително и изговори глухо:
- Ненормален ли си?
Младият мъж се подсмихна нагло.
- От 7 години ръководя и разраствам тази компания. Ако бях ненормален, все на някой от хората ми, или най-малкото на брат ми, това щеше да им направи впечатление. Изглежда не съм...
- Мислиш ли, че „някой от хората ти” би се осмелил да дойде при теб и да ти заяви открито в очите „Шефе, ти си луд! Държиш се глупаво и действаш неадекватно”?
Той замълча. Момичето се приближи до него и го погледна дръзко в очите.
- Разбира се, че няма да го направят! Та ти си им шеф! Животът им, семействата им зависят от мизерната заплата, която получават от работата си при теб! Не биха рискували да...
- Защо си дошла? – сухо изговори той.
Тя пое дълбоко въздух. Беше бясна.
- Защото нямам какво да рискувам! – процеди през зъби – Не завися от парите ти и не ми пука за тях... И, честно казано, смятах, че няма какво да ми отнемеш, но в онази зала преди малко ме остави без капчица достойнство... – прекъсна мисълта си и бавно вдиша още няколко пъти, за да успокои малко нервите си. Накрая изстреля – Ще ми дадеш ли някакво обяснение?! Дължиш ми най-малкото извине...
- Не ти дължа нищо! – отряза Сето и повтори – Защо си тук?
- Напротив, дължиш ми!
- Не ти дължа нищо!!!
- ДА, ДЪЛЖИШ МИ ИЗВИНЕНИЕ, СЕТО КАИБА!!! – изкрещя Киреи и с всичката си ярост го зашлеви – Ти, егоистично говедо такова, ме унижи пред онези лешояди оттатък, така че вече няма да мога да изляза спокойно на улицата, защото всички ще ме сочат като „гаджето” или, още по-зле, „любовницата” на Великия...
- Е и? – най-незаинтересовано изтърси младият мъж.
- „Е и?!” – повтори озадачено момичето и изкрещя отново – НЕ ИСКАМ НИКОЙ, ПО АБСОЛЮТНО НИКАКЪВ НАЧИН ДА МЕ СВЪРЗВА С ТЕБ! Не разбираш ли?! Снощи беше ГРЕШКА! Всичко свърши...!
- Добре де... – с привидно спокоиствие и същата незаинтересованост кимна Сето. Зад студената непробиваема маска, която си бе сложил обаче, вътре в него пулсираше едно кълбо от болка, свиваше гърлото му и го задавяше при всяка една нейна дума. Добре поне, че, залят от бурния поток на гневните й думи, самият той нямаше нужда да говори. Все пак продума едно глухо – Само не разбирам защо тогава си тук?
Киреи наведе глава.
- Кажи, че съжаляваш...! – прошепна.
- Знаеш, че няма...
- Каиба, моля те! – тя го погледна отново. Погледът й трепереше. Гласът й трепереше. Тя сграбчи гневно яката му и той усети цялата й безпомощност в момента. Не помръдна. Стоеше гордо, студен като статуя, и я гледаше отвисоко със своя надменен син поглед. Момичето бавно го пусна и се отдръпна от него. Каква битка си мислеше, че води? Нима смяташе, че може да го победи? За втори път? Той нямаше да й го позволи – Дойдох да ти честитя победата – глухо изговори тя с горчива усмивка – Поздравявам те! Спечели собствения си турнир...
- Много смешно! – младият мъж присви очи – Това ли беше?
- Не знам дали има смисъл въобще да говоря с теб... – отнесено продължи тя – Ти не вярваш в тези неща...
- о_О
- Е, аз също не вярвах, но, след като се сблъсках с Него, вече не знам...
- За какво по дяволите говориш, Киреи?! Бъди по-ясна, ако обичаш... – начинът, по който тя си играеше с търпението му, го радразни.
- За Онзи, който ме посрещна в дома ми днес – глухо отвърна Киреи. Сето трепна.
- Као? – тя кимна – Пак ли се карахте?
- Не – кратко отговори момичето, изпитателно впило поглед в него – Той ме нападна.
Очите на младия мъж внезапно се разшириха и зениците му се свиха почти невъзможно много. Секунда-две той остана като вцепенен, докато вземе решение, и изведнъж се хвърли към бюрото и грабна телефона.
- Охрана! – изкрещя в слушалката – Изпратете някой незабавно да намери Морита Као и...
- И какво, Сето? – глухият глас на Киреи прекъсна заповедта му и нежният натиск на ръката й го накара да затвори слушалката.
- Този психопат трябва да бъде затворен, Киреи! Той е престъпник...! – извика той, рязко се обърна и я погледна. Тя седеше пред него толкова мъничка и крехка, и все пак достатъчно силна, за да дойде и да говори с него, дори след като собственият й брат я бе нападнал. Сето дори не смееше да си представи какво може да й е направил онзи фанатик. А какво направи самият той? Изгаври се с нея... – Киреи... Киреи, съжалявам...! – прегърна я силно. Почувства се жалък пред нея. Осъзна, че дори няма право да я докосва, и все пак я държеше здраво в прегръдките си, страхувайки се, че, ако я пусне, Као може да се появи от нищото в офиса му и да я отвлече някъде, където да й причини нещо още по-ужасно – Съжалявам... Аз... не знаех...
- Той е откачил... – промълви момичето – Напълно е откачил... Разказа ми...разказа ми за нощта след Гранд Хотел... – изхлипа. Гневът и апатията, които я бяха обхванали до момента и я поддържаха, изчезнаха и страхът й се върна – Каза... каза, че... – Киреи рухна. Сълзите бликнаха от очите й и тя се вкопчи в прегръдките му – Каза, че онази проклета нощ съм преспала с него, Сето...! Каза, че сме правили...
Младият мъж я притисна още по-силно към себе си. Защо онзи фанатик й бе казал?! Що за ненормалник беше той?! Момичето обаче сякаш разчете здравата му прегръдка по друг начин, отдръпна се от него и го погледна в очите.
- Сето, Той каза... – проплака – каза, че тогава съм го направила с него... Сето, аз... Кълна ти се, не знаех... Онази нощ бях пила и... и не помнех нищо... докато... Докато Той не започна... Разказваше ми как... как ме е пипал... – тя се отблъсна от него. Начинът, по който Сето я докосваше сега я караше да си спомня как брат й я е докосвал тогава. И това я отвращаваше. А при мисълта за това, което стана у тях, когато се прибра днес... – Блъсна ме... – прошепна почти без глас и се свлече на пода – Блъсна ме на земята и разкъса дрехите ми...
- Господи! – Сето се вцепени. Приклекна до нея и посегна да я прегърне и успокои, но при първото докосване момичето подскочи като ужилено и се дръпна отново.
- НЕ! Не ме докосвай! – извика тя – Не ме докосвай... моля те...! Моля те...
- Киреи...
- Той искаше... – прошепна – Искаше да... Аз... опитах се да се боря... но Той ми се изсмя и каза, че така само го възбуждам повече...
Трепереше. Младият мъж внимателно се приближи до нея и тя отчаяно се хвърли в прегръдките му, тресейки се от безмълвен плач.
- Какво ти е направил този изрод!? – ужасено изговори той – Та ти си му сестра, по дяволите! Не може...
- Това не беше брат ми, Сето! – проплака момичето – Беше... Беше някакво чудовище... някакъв Демон от пръстена му... Беше го обсебил, Сето!... – тя се вкопчи в него – Каза, че сега Той е този, който контролира Као и ще ни отмъсти и на двамата...! Каза, че започва от мен... и искаше да ме изнасили... Не знам защо не го направи и не ми пука... – изведнъж сграбчи яката му – Трябва да се махнем от тук, Сето! Трябва да избягаме колкото може по-далеч...! Трябва да се скрием от...
- Той не може да ни направи нищо, Киреи! – Сето я прекъсна – Колкото и да е ненормален, Као е просто човек! Не може да ни направи каквото и да било! Имам десетки охранители. Няма да може да премине през тях… Докато си с мен, ще бъдеш в безопасност...
Неочаквано в стаята прокънтя глухо ръкопляскане и хриплив злокобен смях и двамата стреснато се обърнаха.
- Сето... – с треперещ глас прошепна момичето – Сето, това е Той...
Да, Той беше там. Беше се облегнал на полуотворената врата към терасата, така че, на бликащата през огромните прозирци лунна светлина, фигурата му беше само един висок черен силует, на чието лице блестяха само очите му и отвратително разкривената му нечовешка усмивка.
- Поздравявам ви с успеха! – с глух и хриплив глас изговори Той – Разбрахте очевидното!
С бавна крачка черната Му фигура влезе навътре в кабинета и се приближи към тях.
- Стой настрана! – Сето рязко скочи между Него и момичето. Не знаеше какво би могъл да направи, но не биваше да Му позволява да я докосва повече – Не се приближавай до нея!
- Мислиш ли, че можеш да ме изплашиш по някакъв начин, момченце-Каиба? – Као само се изсмя и отмести поглед – Трябва да ти призная, Киреи, възхищавам се на куража ти! Разбра какво съм и какво мога да направя, и все пак, вместо да трепериш заключена вкъщи и да чакаш тихо и кротко неизбежното, успя да избягаш и реши да намериш този глупак, за да се опиташ да му отвориш очите... Храбро решение, наистина, но в никакъв случай... Слушаш ли ме внимателно? В никакъв случай не беше най-умното!
Никакъв отговор. Никаква реакция нито от малкото беззащитно момиченце, нито от великия президент на ала-бала Страната на чудесата и приказните феи. Замъгленото от омраза сърце на Као ликуваше.
- Какво тогава? – неочаквано прозвуча гласът на Киреи. Треперещ, но някак си странно сигурен – Да избягам ли? Да отида по дяволите и да изоставя тук единствените си приятели, брат си и човека, който...
- Човекът, който разби живота ти, Киреи! – извика Као – Не схващаш ли? От нощта, когато се срещна с него...
- От онази нощ точно ТИ си този, който разбива живота ми и с всеки ден го преобръща с главата надолу отново и отново! – момичето изведнъж се изправи и дръзко го погледна в очите – Да, Сето ме нарани, но имаше смелостта да ми поиска прошка. А ти... – тя замълча. Сама не знаеше откъде намира сили да Му говори и се учудваше на смелостта си, но сега не знаеше дали и как да продължи – Ти... Дори не знам какво си...
Као се ухили. Наведе глава. Целият се тресеше от див безмълвен смях.
- Как... Как така? – едва успяваше да говори ясно през смеха си, затова направи усилие да го укроти и отвърна – Не ме ли познаваш? Виж лицето ми, Киреи, не го ли познаваш? – по някаква причина Той се опитваше да изтрие разкривената усмивка от лицето си – Виждаш ли? Аз съм брат ти, Киреи... Единственият човек, на когото можеш да разчиташ...
- Така ли? – Киреи се намръщи. Отвратена, тя извърна глава и срещна очите на Сето. В тях гореше същото отвращение, което изпълваше и нея, само че примесено с гняв и безпомощност. Ако можеше, той сигурно би извикал охраната си да ги отърве от Као, защото едва ли щеше да се нахвърли срещо него. Бе прекалено хладнокръвен за това. За миг момичето съжали, че няма физическата възможност да се противопостави на брат си. Сето обаче можеше.
Изведнъж й се стори, че на лицето му вижда безобразната усмивка на онзи Као, който я нападна у дома й. Това беше невъзможно! Тя стреснато тръсна глава и погледът й попадна върху лицето на брат й. Да, това там БЕШЕ брат й, истинският Као. Отново погледна Сето и на лицето му отново видя онази ужасяваща усмивка. Очите й уплашено зашариха между двамата мъже и, всеки път, когато ги поглеждаше, Киреи виждаше все по-разкривена усмивката на лицето на Сето и все по-нежен и загрижен погледът в очите на Као.
- Не... – прошепна тя. Стисна очи и се хвана отчаяно за главата. Това не беше истина! Не можеше да бъде истина! Сето беше този, който го е грижа... брат й бе изчезнал отдавна... Още през онази нощ...
Внезапно момичето се намери у дома си. Беше тъмно. На светлината на телевизора видя две фигури на леглото си и разпозна в тях себе си и Као.
- Целуни ме… Не... Не така...! По устните...
- Но... Киреи...
- Обичаш ли ме?
- Да... Обичам те...
- Тогава ме целуни!
Макар и като зрител, тя почувства целувката, която онзи Као даваше на онази Киреи в тъмната стая. И се ужаси, защото усещането за тази целувка върху устните й беше приятно. И не само. Усещаше всяко едно докосване, на което бе свидетел, усещаше нежността и обичта, с които брат й я докосваше в онзи момент... и, въпреки отвращението от това, което виждаше, тялото й се предаваше на тези докосвания и тя беше безсилна пред това. Защото както и да се опитваше да я избегне, дори когато затвореше очи, дори когато извръщаше глава, пред погледа й пак и пак като на кино продължаваше да тече все тази сцена. И усещанията ставаха все по-силни и реални... и по-приятни...
Киреи вече се отвращаваше от себе си и от реакциите на тялото си с всяка течаща секунда все повече, защото въпреки всичко осъзнаваше, че й харесва. Дори много. И колкото повече й харесваше, толкова повече се погнусяваше и съзнанието й се изпълваше с ужас, но сякаш и заради това й харесваше още повече и тя се ужасяваше от себе си още и още повече... Но, сякаш напук, този ужас я караше да изпитва и по-сладко удоволствие и така ужасът и отвращението й растяха успоредно с удоволствието... С всяка секунда... бавно... Струваше й се, че секундите се нижат като минути, минутите като часове, а часовете като...
Наистина ли минаваха цели часове?!
Нима беше в капана на собствените си мътни спомени, заключена с веригите на отдавна отминали усещания, които сега я разтърсваха с пълната си неизживяна мощ?!
Това, което изгаряше сетивата й, не можеше да бъде илюзия! Беше тук, сега, тя и...
Као...
Момичето изведнъж осъзна чие е лицето насреща й. И осъзна, че на това лице вижда не обич, а същата онази безобразно разкривена усмивка.
- Наслаждаваш ли се на шоуто? – изсмя се Той и Киреи изтръпна.
- Н...не... – прошепна почти без глас.
- Признай си!... – гласът му изсъска в ушите й – Харесва ти, нали?
- Не...
- Харесва ти!...
- Не...
- Харесва ти, Киреи... – прошепна в съзнанието й и собственият й глас – Не се опитвай да го отричаш...
- Не е вярно...!
- Харесва ти... ... ... ... ... ... ...Харесва тии...
... ...Харесва ти... ... ... ... ... ... ... ...Харесва тиии...
... ... ... ... ... ... Харесва ти... ... ... ... ... ... ...Хареесва тии... ... ... ... ... ...Харесва ти...
... ... ... ... ... ... ... ... ...Харесва ти...
... ... ...Харесва ти... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ...Харесва ти...
... ... ... ... ... ...Харееесва тиии... ... ... ... ...Харесва ти...
- Харесва ти...
Този ужасяващ шепот обземаше съзнанието й, свистеше без спиране покрай нея... подлудяваше я...
- Не... Не...! Не! Не!!! НЕ!!!
Последният крясък я върна в реалността.
- Не е вярно!!!... – извика. Гласът й, погледът й, цялото й тяло трепереше. Тя уплашено погледна двамата мъже в стаята и бавно запристъпва назад – Не е вярно... – прошепна – Не е... – опря в стената, свлече се на земята и се сви – Не е...
- Киреи?! – Сето стреснато скочи и отиде до нея, сграбчи ръката й и повдигна лицето й. В очите й видя празен неадекватен израз, който го накара да замръзне – Киреи... Какво си направил с нея?!... – глухо изговори – КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ ТИ Е НАПРАВИЛА ТЯ, ЗА ДА СИ ИГРАЕШ С НЕЯ ПО ТОЗИ НАЧИН?! – не се сдържа, хвърли се срещу Као и замахна да го удари, но Той без всякакво усилие хвана насочения насреща си юмрук и го спря.
- По-кротко, момченце-Каиба. – процеди през зъби. Пръстите му бавно стиснаха юмрука с лекотата, с която биха стиснали дунапренена гъба – Не искаш да се нараниш, нали?
Чу се изпукване. Лицето на Сето се изкриви в болезнена гримаса и той едва изговори:
- Пусни ме!... Пусни ме, или...
- Или какво? Не мисля, че си в позиция да заплашваш, момченце-Каиба – Као се втренчи в него с изпиващия си празен поглед и наклони глава на една страна – Да не би да искаш да повикаш охраната си?
Каиба мълчеше. Дишаше учестено, тежко.
Тези черни очи го пронизваха, преминаваха през най-съкровените кътчета на съзнанието му, промъкваха се покрай чувствата и спомените му и по пътя си лакомо изяждаха всичко, което той е бил. В главата му пулсираше някаква подлудяваща болка, а нечовешката сила, с която Као стискаше юмрука му, изцеждаше силите му, защото, колкото и да се напрягаше, той не успяваше да се освободи.
Тогава му дойде отчаяна идея – със свободната си ръка Сето сграбчи противника си за гушата – нещо, което иначе не би направил. За свое огромно съжаление обаче, секунда след това осъзна колко лоша е била идеята в действителност. Защото това сякаш озлоби Као още повече. Очите му се присвиха страшно, погледът му помътня още, ако, рзбира се, този мътен поглед можеше да помътнее повече, и Той стегна захвата си до такава степен, че Сето извън себе си извика от болка и се сгърчи на колене на пода.
- ХаХаХаХаХаХаХаХаХаХаХа! – кабинетът закънтя от демоничния Му смях. Той се наведе, хвана Сето за гърлото и с немислима лекота го вдигна, така че краката му увиснаха на около 50 см от земята – Безполезен малък червей! Какво можеш да направиш ТИ срещу един Бог?
Младият мъж отчаяно впи пръсти в ръката Му. Страшният захват го задушаваше. Погледът му малко по малко започна да помътнява и да губи образа насреща си. Само демоничният смях на онзи изверг продължаваше да кънти в ушите му.
- Ти... ти не си никакъв бог! – почти безгласно изхърка той, гърчейки се – Ти си... просто... един луд!
Немощността на тези думи накара Као единствено да се изсмее:
- Ха! Щом казваш!
С тези думи и с ехиден смях на разкривените си уста, Той захвърли жертвата си към стената. Гърбът на Сето се удари силно и той падна на земята, но краката му не издържаха и той се строполи отново на колене.
- Не разбираш ли, Каиба? – Као безгрижно се заразхожда из кабинета и седна върху бюрото – Ти си мой! Не можеш да се измъкнеш, и двамата не можете!... – Той облиза устни и се изсмя грозно – Знаеш ли... Аз имам силата, момченце-Каиба :D Аз съм силният, а вие сте слабите... Нали се сещаш? Закона на джунглата и разните врели некипели?... – замълча сякаш очакваше отговор, но насреща Му Сето имаше сили само да диша тежко – Аз... Аз съм хищникът. А вие сте жертвите ми... ГЛАДЕН СЪМ!!! – изкрещя, приближи се до него и прошепна – ...Просто ми харесва да си играя с храната...
Той рязко блъсна Сето в стената и впи пръстите си в гърдите му, където бясно биеше сърцето му. Ако имаше нокти като чудовището, което в действителност бе, може би щеше да го изтръгне.
- Тежко е...! – изсъска – И пбри... – отново лакомо облиза устни – Сърцето ти е като буца лед, момченце-Каиба! Не е черно... но тежи на Везните като камък... – и пак изсъска сякаш на себе си – Ще засити глада ми… поне за малко...
Младият мъж дишаше тежко. На лицето му бе изписано отвращение от този изрод. Може би някъде дълбоко в себе си той осъзнаваше, че тази свръхчовешка сила не е плод на лудост, а идва от Пръстена. Може би. В очите му обаче гореше онзи непримирим предизвикателен пламък, който почти никога не угасваше. Защо би угаснал и сега?
- Ненормалник! – процеди през зъби той – Какво? Ще ядеш сърцето ми ли? Давай! – в гласа му се доловиха предизвикателни иронични нотки – Достатъчно ли си извратен, за да го направиш?
- Извратен ли? – Као се ухили и хилежът му за секунди се преобърна в буен невъздържан смях – Да, момченце-Каиба! – продължаваше да се смее – Да! Извратен съм! – смехът му ставаше все по-див и демоничен – Даже... Даже нямаш представа колко...! Но ще те разочаровам. Няма да ти ям сърцето!
Сето стисна зъби.
- Ще ме убиеш ли? Както преди години си направил с пиратите, които са убили...
- НЕ СМЕЙ ДА ПРОИЗНАСЯШ ИМЕТО Й!!! – изведнъж Као го прекъсна с крясък, хвана го за дрехите и отново блъсна гърба му в стената. От гърдите на младия мъж се изтръгна задавен вик на болка. Каквото и да беше обзело ума и сърцето на Као в момента, не искаше да чува името „Тайра”, може би защото се страхуваше, че то ще му върне човешкото.
- Тази кучка заслужаваше да умре! – процеди – Така поне развърза ръцете ми!
Киреи чуваше тези думи като насън. Бе като изпаднала в транс, неадекватна за това, което се случва наоколо й. Като на театър с порочен сценарий, пред очите й двамата мъже сякаш просто бяха играли ролите си, без тя да може да осъзнае смисъла на пиесата. Но крясъкът на брат й или пък болезненият вик на Сето, някак си я разбудиха. Илюзията, в която Као я бе поставил, все още замъгляваше съзнанието й и караше цялото й тяло да се тресе от ужас, но, виждайки двамата мъже пред себе си, тя се сепна рязко. Сякаш виждаше в брат си хищник, надвесил се над жертвата си.
- Хах... – въпреки немощността си, Сето се изсмя – Колко жалко е да говориш така за момичето, което толкова си обичал...! Горката Тайра...
- КАЗАХ ДА НЕ СПОМЕНАВАШ ИМЕТО Й!!! – отново изкрещя Као и продължи с леден глас – Обичам само себе си! Ти имаш нещо, което ми принадлежи и ще го взема, а тя... – без да се обръща, Той посочи момичето – Тя ще бъде следващата!
- Какво общо има тя?! – очите на Сето се разшириха рязко – Тя е...
- Не ме интересува, глупако! – извика Той – Сърцето й може да е чисто, но ти ще я повлечеш със себе си!... ИСКАМ Я!... Знаеш ли... знаеш ли какво е... да искаш нещо толкова безумно... – Той затвори очи и на лицето му отново се появи онази разкривена нещастна усмивка – ...че би премахнал... НЕ! Би убил всеки, само и само да го получиш?... И да убиваш... десетки... стотици... Но, дори когато си получил това, което така болезнено си искал... когато грабиш с пълни шепи от него... – Той отвори очи, но сякаш не виждаше нищо пред себе си. Усмивката на лицето Му сега изглеждаше повече нещастна, отколкото злобна – Сякаш го виждаш да се изплъзва между пръстите ти като пясък... И, колкото и да се мъчиш... то... то... просто ти се изплъзва...
Погледите им се срещнаха. Непокорните, студени сини очи на Каиба и нещастните, празни, бездънни черни очи на Као. Все едно го изпиваха. Отново и отново...
- Као...
Неочаквано прозвуча гласът на Киреи. Обзетият от демони мъж обаче сякаш въобще не я чу. Или поне не й обърна никакво внимание. Сето я погледна. Все още свита безпомощно, тя бе протегнала ръка към тях, вперила поглед в брат си.
- Братко... погледни ме...! Моля те!...
При тези нейни думи Као неочаквано извърна глава и впери очи в нея.
- Братко ли? – с леден глас произнесе Той.
- Не го прави, братко...! – почти проплака момичето – Ти не си такъв... ти си ми приятел...! Ти си моят голям брат... моят...
- НИМА?! – гласът Му сякаш изкънтя в стаята – Не съм ти... – това не беше Као. Не беше нейният Као. Изведнъж обаче Той направи болезнена гримаса и се хвана за главата. *Киреи... бягай! Изчезвай от тук!!!* – този глас разкъсваше съзнанието Му. ТОВА беше Као. И искаше да излезе навън, да може сестра му наистина да го чуе. Но онзи Демон... не го пускаше...
- Млъкни, гнидо! – изсъска му Той – Ти нямаш правото да говориш! Кротувай!!!
- Не! Спри! Това е моят живот, моето семейство... – гласът на Као бе отчаян – Не смей да нараняваш единственият човек, на когото...
- ВЕЧЕ НЕ Е ТВОЯТ ЖИВОТ, НЕЩАСТНИКО!!! – изкрещя Демонът. Као трябваше да остане затворен и гласът му да не бъде чут никога повече.
Неочаквано вниманието Му бе привлечено от един вик. Викът на Каиба:
- Киреи, запуши си ушите!!!
Момичето послушно изпълни нареждането на секундата и в следващия момент кабинетът закънтя, или поне на Демона така се струваше, от силен пищящ звук, който проглуши ушите Му и Той панически се опита да ги запуши. Това беше шансът, който бе нужен на Сето, и той побърза да се възползва от него. Без повече да се замисля, ритна Као в гърдите и той отхвръкна на около метър назад и падна зашеметен на пода. Каиба бръкна в джоба си, извади от него малкия I-Pod, който бе успял да нагласи през време на „монолога” на противника си, и го изключи, за да активира най-после предавателя на яката си.
- Охрана! – извика – Елате веднага в кабинета ми! – в следващия момент обаче видя как Као вече се свестява и изкрещя в предавателя – ВЕДНАГА!!!
- Какво според теб може да ми направи охраната ти?! – Демонът се надигна и, без да поглежда жертвите си, запристъпва бавно към Сето със зловещ смях – Знаеш ли какво? – Той го погледна – Смятах да те накажа просто като изям душата ти, но изглежда ти трябва нещо истинско! ПОЧУВСТВАЙ КАКВО Е БОЛКА, МОМЧЕНЦЕ-КАЙБА!!!
- НЕ!!! КАО, НЕ...
Отчаяният вик на Киреи бе прекъснат. Нито тя, нито Сето очакваше точно това. Демонът протегна към нея ръката, на която бе Пръстенът, и от него проблясна кървава светлина.
- КИРЕИ, НЕ! – от гърдите на Сето се откъсна сърцераздирателен вик. Той се хвърли срещу Као, за да отклони посоката от Киреи, но в същия момент кървавочервеният лъч се изстреля от Пръстена и я прониза.
– НЕЕЕЕЕЕ!!!
Един крясък изпълни всичко.
Дали извика Киреи? Или Сето? Или просто главата на Демона кънтеше от отчаяния вик на затворения вътре мъж?
Без да се замисля, Сето пусна противника си и скочи към момичето, сграбчи я и отчаяно я разтърси.
- Киреи... Киреи, моля те...! Киреи... Киреи, отвори очи! Кажи нещо...! – той я притисна към себе си – Киреи, не ме оставяй така...! ТИ! – изведнъж обърна глава и яростно погледна Као – КАКВО НАПРАВИ С НЕЯ?!?!
Той обаче стоеше неподвижно, като статуя. На лицето Му демоничната усмивка бе застинала, а в очите Му се бе появил странен израз.
- Уби... Уби ли я...? – прошепна Као като на себе си.
- Тя го заслужаваше – студено изговори Демонът – Сега ме остави да довърша своето!
- НЕ!!! – изкрещя младият мъж – ПУСНИ МЕ!!! ТРЯБВА ДА Я ВИДЯ!!! ТЯ ТРЯБВА ДА Е ДОБРЕ...
- ТИ НЯМАШ ДУМАТА, НИЩОЖЕСТВО ТАКОВА!!! – извика Демонът – ОСТАВИ МЕ ДА...
- КАЗАХ ДА МЕ ПУСНЕШ!!!
Викът изкънтя в най-дълбоките кътчета на сърцето и съзнанието му. Всичките му мечти и цялата му любов и цялата воля бяха пропити в него с едничката мисъл да запокитят Демона колкото се може по-далеч в мрака на сърцето му. В един миг Той просто потъна.
- Киреи...? – прошепна Као. Изпълненият с омраза и безпомощност поглед на Сето чак сега достигна до него и той наведе глава – Тя... тя... добре ли е...?
- ТИ МИ КАЖИ, НЕЩАСТНИКО!!! – извика му.
Као пристъпи изплашено към тях и протегна ръка да докосне сестра си, но Сето го блъсна.
- Не смей да я доближаваш!!!
- Но аз... искам само... – в коридора се чу трополене и виковете на охраната и той стреснато вдигна глава – Не! – прошепна.
- Нямаш накъде да бягаш! – изсъска Сето.
Идваха за него. Да го хванат заради всичките злини, които онзи Демон бе извършил.
Но не трябваше да става така.
Той погледна още веднъж сестра си. Сякаш искаше за секунда да запомни лицето й, така че повече никой да не може да му я отнеме... И, без да казва каквото и да било повече, побягна навън и скочи през терасата точно в момента, в който охранителите нахлуха в кабинета.
- Хванете го!!! Избяга през терасата! – гласът на Каиба долетя до него отвътре, но той вече се беше отдалечил достатъчно. Докато слязат долу и го последват, той вече беше успял да достигне до уличките, където, с настъпването на нощта, нямаше да успеят да го открият.

* * *
Сето все-още държеше момичето в прегръдките си, когато му казаха, че линейката, която са повикали, пристига всеки момент. Не бяха изминали повече от пет минути, и, въпреки това, му се бяха сторили цяла вечност. През цялото време той бе държал ръката й и я бе обсипвал с нежни целувки, бе галил лицето й с надеждата тя да отвори очи... Единственото, в което бе сигурен сега, бяха равномерните постоянни удари на сърцето й.
Неочаквано момичето стисна леко ръката му и той се стресна.
- Киреи...? – прошепна – Чуваш ли ме?
Очите й се присвиха от силната електрическа светлина, която идваше от коридора, но под уморените клепачи пламъка в тях стопли сърцето му.
- Здравей... – младият мъж се насили да се усмихне – Как си?
- Сето...? – гласът й едва се чуваше – Къде... Къде е...
- Далеч от тук. Но хората ми ще го хванат и тогава ще си плати за…
- Сето, не... – тя се помъчи да се изправи, но без сили се отпусна в прегръдките му – Не им позволявай да му направят...!
- Шшшшт... – прекъсна я той – Не се страхувай! – прошепна – Всичко ще бъде наред... Всичко ще бъде наред...
Сега, когато знаеше, че тя е жива, сякаш огромен камък бе паднал от плещите му. И все пак, не можеше да бъде сигурен дали е добре и дали ще се оправи. А и дори да бе добре... Сигурно повече нямаше да иска дори да го погледне. Тялото й се напрегна в опит да се надигне.
- Сето, искам... искам да... да те докосна...
- Киреи, недей...
- Моля...
Младият мъж беше безсилен пред едва доловимия й шепот. Пое крехкото й тяло и полека я повдигна към себе си. В очите й блестяха сълзи. Тя безпомощно протегна ръка и пръстите й леко докоснаха лицето му.
- Обичам те... Сето... – се отрони от устните й.
Една гореща тръпка вълнение премина през цялото му тяло, последвана от една студена. Сърцето му заби бясно, подтикнато от необяснимото чувство на неизразимо щастие, което изведнъж го обля като вълна.
Тя го обичаше...
А това бе по-важно от каквото и да било.
Сега вече всичко щеше да бъде наред...

Везни на живота - Силата на драконите

Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите